Profesionalistite

- Много съжалявам - каза Сакс. И беше искрена.

68.

В прохладното и затъмнено укритие в Рейноса, Мексико, Рашид ал-Барани привърши списъка си с части за бомбата и го побутна към Дебелия. Така беше кръстил мислено главния спе­циалист на картела по самоделните взривни устройства, когато онзи се доклатушка преди половин час прашен и с мръсна коса. Рашид му даде прякора презрително, но прецизно - човекът на­истина беше много тежичък. След това съжали за лишената си от вежливост мисъл относно физиката и личните му хигиенни навици, защото човекът се оказа не само много услужлив, но и невероятно талантлив. Той беше изработил някои от най-сложните взривни устройства в западното полукълбо през послед­ните няколко години.

Мъжът прибра в джоба си списъка с нужните неща, които трябваше да купи, и обеща на испански вечерта да се върне с всички части и инструменти.

Рашид беше сигурен, че оръжието му ще свърши работата много ефикасно, ще убие регионалната директорка на Агенция за борба с наркотиците Барбара Самърс и всички останали на църковния пикник в радиус на десет метра от нея, а вероятно и повече, зависи колко човека чакат на опашката за сладолед, където ще бъде поставено взривното устройство.

Той кимна към стаята, където държаха мексиканските за­ложници, и попита Дебелия:

- Компанията му събра ли откупа?

- Да, да, потвърдено е. Семейството е осведомено. Тръгват си довечера, веднага щом бъде преведена и последната част от сумата. - Той се взря в Рашид. - Просто бизнес, нали разбираш?

- Да, да, просто бизнес - каза Рашид и си помисли: „Не, всъщност не е така.“

Дебелия влезе в кухнята, където отвори хладилника и за из­ненада на Рашид не си взе бира, а две кофички гръцко кисело мляко. Изгледа арабина, отвори и двете кофички и изяде първо едната, а после и другата с пластмасова лъжица, застанал на­сред стаята. След това избърса устата си с хартиена салфетка, хвърли празните кофички в кошчето и отпи вода от бутилката.

- Сеньор, ще се видим скоро. - Ръкуваха се и Дебелия изле­зе, като влачеше обувките си с изтрити четвъртити токове.

Щом вратата се затвори, арабинът се приближи до прозоре­ца и надникна навън. Мъжът се качи в мерцедес, който се на­клони на една страна. Дизеловият двигател изкашля и запали, после колата потегли по алеята и вдигна подире си облак прах.

Рашид остана на прозореца десет минути. Никакви призна­ци за наблюдение, никакви съседи, които са се озъртат нелов­ко, докато минават покрай къщата. Никакви пердета, които да се размърдват на прозорците. Кучетата се мотаеха спокойно и не се чуваше лай, който да говори за натрапници на невидими места наоколо.

Откъм спалнята се разнесоха гласове. И после тих шум, кой­то отначало не можа да определи - неравномерен, извисяващ се и заглъхващ. Звукът се стабилизира и тогава той разбра, че е детски плач. Момиченцето. Казали му бяха, че ше се прибере у дома, но то не вярваше. Искаше да си бъде у дома веднага, при плюшената си играчка, в легълцето си, със своето одеялце.

Рашид се замисли за сестра си, която бе убита в Газа заедно с две свои съученички. Сестра му... не по-голяма от това моми­ченце. Тя не бе имала шанса дори да се разплаче.

Той пийна още чай и разгледа схемите, заслушан в печалния глас на момиченцето, който му звучеше още по-съкрушително, заглушен от стените, сякаш тя бе призрак, затворен за вечни времена в тази прашна гробница.

69.

Фразата „стая на смъртта“ звучеше като от научнофантастичен филм или като оперативен център от сериала „24“.

Обаче Наземната контролна станция на НРОС беше непри­ветливо място, което приличаше на склад на средно голям за­страхователен бизнес или рекламна агенция. Намираше се в ка­равана с размери дванайсет на четири и половина метра и беше разделена на две помещения. От паркинга на НРОС се влизаше в офисната част. Покрай стената бяха подредени кашони на различна възраст със загадъчни надписи, някои празни, други - с документи, хартиени чашки или почистващи препарати. Кому­никационен център, в момента незает. Компютри. В единия ъгъл имаше очукано сиво бюро и кафяв стол, върху което се мъдреха неподредени папки, все едно на някоя секретарка ѝ беше омръз­нало да намира съответното чекмедже и просто се беше отказала. На пода имаше метла, кутия с празни бутилки от минерална вода, обогатена с витамини, и счупена лампа. Вестници. Електрически крушки. Кабели. Списание „Ранърс Уърлд“.

За украса - карти на Карибите, Мексико, Канада и Централ­на Америка, както и на Ирак, и няколко плаката на Агенцията за безопасност на труда, които предупреждаваха колко е опасно да вдигаш тежко е превит гръб и да не пиеш достатъчно вода в горещите дни.

Мястото беше полутъмно, лампите на тавана рядко светеха. Като че ли тайните се пазят по-добре в сумрак.

Обаче човек не забелязваше колко неугледен е кабинетът за­ради другата половина на караваната: оперативния център на безпилотните самолети, който се виждаше пред дебела стъкле­на стена.

Мъже и жени като Бари Шейлс, пилотите и операторите на датчиците, наричаха оперативния център „пилотска кабина“, срещу което никой нямаше нищо против. Употребата на „само­лети с дистанционно“ обаче не се насърчаваше. Може би „без­пилотна авиомашина“ звучеше по-изтьнчено или приемливо. Този термин несъмнено беше по-добър - от гледна на точка на връзките е обществеността - от името, с което назоваваха без­пилотните самолети хората, които ги управляваха: КОВ, тоест копеленцата от въздуха.

Облечен с официални панталони и синя карирана риза е къс ръкав, слабичкият Бари Шейлс седеше на удобен тапици­ран кожен стол, който приличаше повече на креслото на капи­тан Кърк от „Стар Трек“, отколкото на седалка в пилотската кабина на джет. Пред него имаше настолно контролно табло метър на половин метър с десетки копчета и ръчки, превклю­чватели и екранчета, както и с два джойстика. В момента Бари не ги докосваше. Безпилотният самолет N-397 летеше на ав­топилот.

На този етап от операцията - докато птичката стигнеше близо до мишената, - наредена със ЗСЗ, беше обичайно ком­пютърът да ръководи нещата. В момента Шейлс нямаше нищо против да бъде втори пилот. Днес му беше трудно да се съсре­доточи. Непрекъснато си мислеше за предишната си задача.

Онази, която НРОС толкова обърка.

Спомни си разузнавателните данни за веществата за взривното устройство на Морено - нитрометан, дизеловото гориво, торовете, - което щеше да превърне централата на „Американ Петролиум“ в Маями в димящ кратер. Сведенията за различ­ните нападки от страна на Морено към Америка, призивите му за нападения над гражданите. Докладите, че активистът душел около американските посолства в Мексико и Коста Рика, поне­же планирал да взриви и тях.

Бяха толкова сигурни...

И сбъркаха.

Сбъркаха и относно избягването на невинни жертви. Де ла Руа и телохранителя.

Основната цел на Програмата за далекобойни пушки в НРОС беше да сведе до минимум - в идеалния случай напълно да елиминира - косвените жертви, което не може да бъде по­стигнато, ако изстрелваш ракети.

А какво се случи, когато за пръв път го използваха в истин­ска мисия?

Невинни жертви.

Шейлс безукорно беше управлявал самолета над водите на залива Клифтън в Бахамите, беше наблюдавал между листата на дървото отвън с инфрачервен радар и ясно бе видял Морено, беше потвърдил и препотвърдил, че е той, беше направил корек­ции с оглед на вятъра и на наклона и беше стрелял едва когато мишената застана сама на прозореца.

Шейлс беше сигурен, че само Морено ще умре.

Обаче имаше една подробност, която напълно му беше убяг­нала - прозорецът.

Кой да допусне, че стъклото ще бъде толкова смъртоносно?

Вината не беше негова... Но ако беше убеден в това, ако беше сигурен, че не е направил нещо неправилно, тогава защо снощи повръща в тоалетната?

Просто лек грип, скъпа... Не, не, добре съм.

И защо му ставаше все по-трудно да спи?

Защо се чувстваше все по-напрегнат, разтревожен, из­терзан?

Интересното е, че макар операторите на безпилотни самоле­ти да са вероятно най-безопасните от всички бойни войски във физическо отношение, сред тях беше най-голям процентът на депресиите и на случаите на посттравматичен стрес в армията и в националните агенции по сигурността. Седиш пред видеоекран някъде в Колорадо или в Ню Йорк, убиваш някого от десет хиляди километра разстояние и после отиваш да вземеш децата от тренировка по футбол или от гимнастика, вечеряш, гледаш „Денсинг Старс“ в хола на дома си в предградията - ето това беше невероятно объркващо.

Особено докато братята ти по оръжие биват покосявани в пустинята или взривявани на парчета от самоделни взривни ус­тройства.

„Добре, Авиаторе - каза си той, както правеше често напо­следък, - съсредоточи се. Ти си на мисия. На мисия със ЗСЗ.“

Огледа петте компютърни монитора пред себе си. Този от­пред - черен фон, запълнен със зелени линии, правоъгълници и текст, се състоеше от типичните контроли на самолета: из­куствен хоризонт, скорост на самолета спрямо скоростта на въз­духа, хоризонтална скорост на самолета спрямо земята, ъгли, навигация, джипиес, датчици за двигателя и горивото. Над него имаше традиционна карта на терена, а горе вляво имаше ин­формационен монитор - бюлетини за времето и други инфор­мационни бюлетини.

Отдолу имаше екран, който той можеше да превключва от обикновен на синтетичен апертурен радар. Отдясно на ни­вото на очите имаше видеоизображение с висока резолюция на онова, което вижда в момента камерата на самолета - сега на дневна светлина, но, разбира се, имаше и опция за нощно виждане.

В момента екранът беше жълтеникав, защото самолетът ми­наваше над пустиня.

Но бавничко. Безпилотните самолети не са F-16.

На отделен метален панел под мониторите бяха контролите за оръжията. Тук нямаше много лъскави екрани, панелът беше черен, функционален и одраскан.

По време на мисиите на безпилотните самолети по света, особено в бойните зони, екипажът се състои от пилот и опе­ратор на датчиците. Обаче в НРОС самолетите се управляваха от един човек. Идеята беше на Мецгър: никой не знаеше точно какво стои зад това. Според някои целта беше да се ограничи броят на хората, които знаят за програмата за ЗСЗ и така да бъде сведен до минимум рискът за сигурността.

Шейлс обаче вярваше, че причината е следната: директорът на НРОС знаеше колко силно тези мисии се отразяват на психи­ката и искаше да подложи възможно най-малко хора на стреса, свързан с убийството по ЗСЗ. Известно е, че служителите поня­кога не издържат. А това би имало огромни последици - за тях, за семействата им и, разбира се, за програмата.

Бари Шейлс прегледа данните. Натисна едно копче и забеля­за още няколко лампички да светват. Заговори в микрофона си:

- Безпилотен самолет три девет седем до Тексас център.

И веднага му отговориха:

- Слушам те, три девет седем.

- Оръжейна система зелено.

- Разбрано.

Той се облегна и го обезпокои друга мисъл. Мецгър му беше казал, че някой „проверява“ задачата, свързана с Морено. По­пита за подробности, но шефът му се усмихна пренебрежител­но и отговори, че било просто формалност. Бил се погрижил за всичко. Взел предпазни мерки. Нямало защо Бари да се при­теснява. Шейлс не остана доволен. Всяка усмивка на Мецгър пораждаше подозрения.

Самият Шейлс изпита парещия гняв, който той и всички в НРОС знаеха, че е най-големият враг на шефа им. Кой проверя­ваше случая? Полицията, Конгресът, ФБР?

И после върхът - Мецгър го предупреди и той да вземе пред­пазни мерки.

- Какви например?

- Просто помни, че е по-добре да има по-малко... Е, „улики“ е доста плашеща дума. Но разбираш какво имам предвид.

В този момент Шейлс реши да не изтрива телефона, даден му под името Дон Брънс. Данните - както и имейлите, и съоб­щенията до и от Мецгър - бяха кодирани, но той реши, че би било благоразумно тези улики да не изчезват. Освен това прин­тера десетки други документи и ги изнесе тайно от НРОС.

Подсигури се.

А фактът, че се чувстваше принуден да взема такива пред­пазни мерки, го накара да се замисли: „По дяволите, може би е време да напусна този откачен бизнес!“ Шейлс беше на трийсет и девет, беше завършил Военновъздушната академия и имаше докторат по инженерство и политология. Можеше да отиде на­всякъде.

Всъщност дали!

С такава биография?

Освен това мисълта, че повече няма да помага за отбраната на страната, беше почти непоносима.

„Обаче как точно помагам на страната си, като убивам известен журналист и усърден телохранител, след като мисията ми е да елиминирам един неприятен, но невинен дърдорко? Ами ако...“

- Тексас център до три девет седем.

И сякаш с едно натискане на копчето Бари Шейлс беше го­тов за действие.

- Три девет седем.

- Десет минути до мишената.

Оперативният команден център близо до форт Худ знаеше точно къде се намира самолетът.

- Разбрано.

- Видимост?

Поглед към монитора вдясно:

- Леко е мъгливо, но видимостта е добра.

- Три девет седем, от земята ни съобщиха, че задачата е сама в постройката мишена. Посетителят отпреди един час си е тръгнал.

Задачата...

- Разбрано, Тексас център. Поемам самолета - каза Шейлс и изключи автопилота. - Приближавам международното въздушно пространство на,,Лукио Бланко“.

Летището на Рейноса.

- Въздушният контрол на приятелска държава е осведомен за маршрута на полета ти.

- Прието. Спускам се на шестстотин метра. Включвам АДЦ.

Аудиодефлекторите на двигателя щяха да намалят силата на децибелите на двигателя на самолета до около една десета от обичайното. Те можеха да бъдат използвани само за кратък период от време обаче, защото обикновено ставаха причина за прегряване на двигателя и за загуба на мощност, която беше опасна при лошо време. В момента небето беше ясно и буквал- но никакъв вятър не затрудняваше самолета.

Пет минути по-късно той насочи самолет 397 на около че­тиристотин и петдесет метра над и около шестстотин метра от укритието, където Рашид ал-Барани в момента планираше или сглобяваше бомбата си.

- В режим на кръжене.

Изпробва джойстика и нарисува мишената на укритието с лазер.

- Потвърждавам координати. - Земната ширина и дължина, които щеше да докладва, щяха да бъдат съпоставени със статис­тическите данни, известни за мишената в НРОС - за всеки случай.

- Тексас център до три девет седем, имаме наземно съвпаде­ние. Мишената е потвърдена. Кажете ПИН кода си.

Шейлс изрецитира десетте цифри на личния си идентифи­кационен номер, като потвърди, че е този, който би трябвало да бъде, и че е оторизиран да стреля по въпросната мишена.

- Положителна идентификация, три девет седем. Разреше­ние за стрелба.

- Разбрано. Три девет седем.

Той вдигна капачето над лоста за зареждане на ракетата „Хелфайър“ и натисна копчето.

Впери поглед в изображението на укритието. Но още не на­тисна копчето за изстрелване.

Огледа прозорците, вратите, комините, прашните ивици по алеите, някакъв кактус. Търсеше признаци. Търсеше някакви знаци, че трябва да изстреля смъртоносния пакет.

- Три девет седем, чухте ли? Имате разрешение за стрелба.

- Потвърдено, Тексас център. Три девет седем.

Пое си дълбоко въздух.

Мисъл: Морено...

Вдигна второто капаче над копчето за изстрелване и го на­тисна.

Не се чу звук, само екранът леко се заклати, когато петдесеткилограмовата ракета се откъсна от безпилотния самолет. Зе­лена лампичка потвърди отделянето. Още една - запалването.

- Товарът освободен, Тексас център. Три девет седем.

- Разбрано. - Съвсем механично.

Шейлс вече нямаше какво да прави, освен да наблюдава как укритието изчезва сред огън и димна завеса. Обърна се към мо­нитора.

И видя задната врата на къщата да се отваря и във вътреш­ния двор между къщата и гаража да излизат двама човека. Еди­ният беше Рашид. А другият беше някакъв юноша. Размениха си няколко думи и започнаха да ритат футболна топка.

70.

Бари Шейлс усети шока като физически удар.

Цепна си нокътя, когато забоде пръст в червения бутон сред оръжейните контроли, под който имаше надпис СТОП.

Така изпрати сигнал за дигитално обезоръжаване на бойна­та глава на „Хелфайър“. Обаче ракетата все още представлява­ше смъртоносна маса от метал и ракетно гориво и се носеше със скорост хиляда и четиристотин километра в час и с почти съвършена точност. Като нищо щеше да избие всички вътре, дори ако експлозивът не се взриви.

Шейлс натисна копчето на автопилота на безпилотния само­лет и прекрати автоматичното насочване на ракетата, поемайки контрол над нея с трекбол върху панела за оръжията.

На носа на ракетата имаше камера - недалеч от силно из­бухливия заряд, но при тази скорост и с маргиналната резолю­ция на обектива човек не би могъл да управлява ракетата много прецизно. Шейлс трябваше да разчита на радара на самолета и на информацията от мексиканския въздушен контрол, за да отклони смъртоносния цилиндър от укритието.

Погледна към монитора вдясно - камерата на самолета, ко­ято още сочеше към играчите с футболната топка. Забеляза, че Рашид поспря и вдигна поглед към небето. Примижа. Сигурно беше дочул нещо или беше забелязал някакъв проблясък.

Момчето, което тъкмо се канеше да ритне прашната топка, също спря и изгледа арабина предпазливо.

Зад тях Бари Шейлс видя да се показва момиченце, което застана на вратата на къщата. И се усмихна.

- Тексас център до три девет седем, видяхме отклонението на заряда. Информирайте.

Шейлс пренебрегна радиовръзката и се съсредоточи над усилията си да насочи ракетата, два пъти по-бързо от всеки ре­активен самолет, далеч от населената зона около мишената. Не беше лесно. Тази част от Рейноса не беше толкова гъсто насе­лена като източната, но въпреки това имаше много къщи, мага­зини и предприятия и улично движение. Радарът даваше ясен образ на самолетите наблизо, които Шейлс можеше да заоби­коли, но системата не показваше какво има на земята - а точно там трябваше да се разбие ракетата. И то много бързо, защото скоро горивото щеше да свърши и той щеше да изгуби контрол.

- Три девет седем, чуваш ли ни?

В този момент изображението на екранчето, което показва­ше какво вижда камерата на носа на ракетата, се затъмни. Той летеше на сляпо.

- Мили боже!

Думи, които Бари Шейлс, който всяка неделя ходеше на църква с жена си и невръстните си синове, не произнасяше напразно.

- Три девет седем, тук е Тексас център. Обяснете, моля.

„Обяснявам ви да си го начукате“ - гневно си помисли той.

Мъглата се разсея за миг и видя, че ракетата лети право към един жилищен квартал. Не, не...

Леко помръдване на трекбола промени курса още малко по на запад. После мъглата отново се сгъсти.

Поглед към радара. Имаше изображение на терена, но не беше сателитно, а просто традиционна карта и не даваше пред­става какво има на земята пред ракетата.

Оставаха броени секунди, преди горивото да свърши и смъртоносният цилиндър да се удари в земята. Но къде? В дет­ска стая, в болница, в пълна с хора сграда?

И тогава на Шейлс му хрумна нещо. Пусна за момент трек­бола и бързо започна да пише на клавиатурата.

На информационния монитор горе вляво се появи изображе­ние на ракетата„Хелфайър“. Това беше в пълен разрез с прото­кола. Не беше позволено да влизаш онлайн с комерсиален браузър от командния център, докато безпилотният самолет лети. Обаче на Шейлс не му хрумна нищо друго. След минута извика на екрана „Гугьл Мапс“ и кликна за сателитен изглед. Появи се изображение на земята около Рейноса - къщи, растителност, пътища, магазини.

Местейки поглед между панела на радара и картата, очерта­вайки пътища и други наземни обекти, той прецени местона­хождението на ракетата.

Боже! Тя се носеше право към друг жилищен квартал на се­верозапад от Рейноса. Обаче според „Гугъл“ от запад имаше голяма празна зона - жълта пустиня.

- БС три девет...

Шейлс свали слушалките си и ги захвърли.

Дясната му ръка беше върху трекбола.

„Внимателно, човече, внимателно, като нищо ще я отклониш.“

Погледна от радара към „Гугъл“ и установи, че ракетата се отклонява от къщите. Не след дълго се насочи на запад, към пустошта - поне според сателитната карта. Носът на камерата на ракетата все още показваше само мъгла.

После височината и скоростта започнаха рязко да падат. Го­ривото беше свършило. Шейлс не можеше да направи нищо повече. Беше изгубил контрол над ракетата. Облегна се назад и изтри ръце в панталона си. Впери поглед в монитора, на който се виждаше какво предава камерата от носа на ракетата. Виж­даше се само мъглата.

Индикаторът за надморската височина показваше 457 метра.

204.

179...

Какво щеше да види, докато ракетата се разбиваше на земя­та? Пустиня? Или училищен автобус на излет? Фермери, впе­рили ужасени погледи в чудесията, която се стоварва върху тях?

В този момент мъглата се разсея и Шейлс видя ясно накъде лети ракетата.

Колкото и силен, и зрелищен да беше сблъсъкът на две хи­ляди и деветстотин километра разстояние, в Стаята на смъртта в НРОС той беше само един-единствен безмълвен образ: гола празна равнина, която се превърна в екран от трептящо черно и бяло като екрана на телевизор, когато буря изтръгне кабела.

Шейлс се завъртя към контролните прибори на самолета и освободи автопилота. Погледна към монитора за камерата на самолета, все още насочен към двора на къщата. Децата си бяха там и момчето, вероятно братчето, леко подритваше топката към момичето, което я гонеше като упорит териер. На прага стоеше жена, която наблюдаваше и двамата със сериозно лице.

„Мили боже“ - повтори си той, без да се пита и да се чуди кои са тези хора, нито как са се озовали в укритието, за което „безукорните“ разузнавателни данни го бяха уверили, че е оби­тавано само от терориста.

Приближи с камерата.

Вратата на гаража беше отворена. Рашид го нямаше. Разби­ра се. Бдителният му поглед отпреди малко показа на Сакс, че терористът подозира какво се случва.

Взе слушалките и пак си ги сложи. Включи ги.

- ... три девет седем?

- Три девет седем до Тексас център - рязко каза Шейлс. - Мисията прекратена по преценка на оператора. Връщане в ба­зата.

71.

- Искаш ли малко скоч? - попита Райм от средата на сало­на си, близо до микроскопа за сравнение. - Според мен имаш нужда.

Нанс Лоръл вдигна поглед от ъгъла на стаята, където съби­раше папките си, обърна се към него намръщена. Той заподозря, че ще му дръпне лекция колко е непрофесионално да пиеш по време на работа.

- От коя дестилационна? - попита тя.

- „Гленморанди“. Дванайсет или осемнайсетгодишно.

- Нещо по-торфено? - попита тя и го учуди още повече.

Сакс също се учуди, ако се съдеше по леката усмивка на ли­цето ѝ.

- Не. Опитай го, ще ти хареса.

- Добре. Осемнайсетгодишното. С капка вода.

Райм стисна бутилката и наля непохватно. Тя сама си добави водата. Бионичната му ръка не беше достатъчно точна.

- Сакс? - попита той.

- Не, благодаря, аз ще си налея нещо друго.

Тя подреждаше пликчетата с улики, които дори при прекра­тени случаи трябва да бъдат старателно описани и съхранени.

- Том и Мел?

Лаборантът каза, че кафето му е достатьчно, а Том отказа. Напоследък се беше пристрастил към коктейли „Манхатън“ с бърбън, но обясни на Райм, че напитки, които са свързани с ре­цепта, трябва да се пият само през уикендите, когато най-веро­ятно няма да ти се отваря работа.

Том извади от хладилника, където често съхраняваха проби от кръв и тъкани, бутилка френско шардоне. Вдигна я към Сакс.

- Четеш ми мислите - отговори тя.

Той я отвори и наля.

Райм отпи от ароматното уиски.

- Хубаво е, нали?

- Да - съгласи се Лоръл.

Той препрочете писмото за отказа на Морено от американ­ско гражданство. Беше не по-малко ядосан от Лоръл, че тази формалност прекратява случая.

- Мразил е страната толкова, че да се откаже от граждан­ство? - възкликна Пуласки.

- Явно - каза прокурорката.

- Стига, момчета и момичета - обади се криминалистът и пийна още малко уиски. - Спечелиха първия рунд. Или пър­вия ининг. Което клише или метафора предпочитате. Обаче ние все още имаме извършител, нали така? НИ 516, виновен за взрива в едно кафене и за убийството на Лидия Фостър. А това са важни случаи. Лон Селито ни възложи да работим по тях.

- Обаче случаят няма да е мой - отбеляза Лоръл. - Наредено ми е да се върна към другите си случаи.

- Това са глупости - ядно изстреля Рон Пуласки и разпалеността му изненада Райм. - Морено е същият човек, който е бил, когато са го застреляли - невинна жертва. Какво като не е американски гражданин?

- Наистина са глупости, Рон - съгласи се Лоръл по-скоро примирено, отколкото ядосано. - Точно така е.

Допи уискито си и се приближи до Райм. Ръкува се с него.

- За мен беше чест да работим заедно.

- Сигурен съм, че пак ще работим заедно.

Лека усмивка. Но нещо в невероятната тъга на лицето ѝ му подсказа, че според нея с кариерата ѝ като прокурор е свър­шено.

- Ей, искаш ли да вечеряме някой път? - попита я Сакс. - Може да е за сметка на държавата. - И за да не я чуе Райм, добави шепнешком: - И за сметка на мъжете.

Двете си размениха телефоните, като се наложи Сакс да пог­ледне кой е новият ѝ номер. През последните няколко дни беше сменила половин дузина с предплатени карти.

После прокурорката старателно прибра папките си, като маркира отделните категории с лепящи се листчета и кламери.

- Ще ви изпратя копия за случая с неизвестния извършител.

Дребната жена взе куфарчето си в една ръка, служебната чанта в другата, огледа стаята за последен път и без да каже нищо повече, излезе, тракайки с токчета по дървото, а после по мрамора в коридора. Тръгна си.

72.

Джейкьб Суон реши с известно съжаление, че не би могъл да изнасили Нанс Лоръл, преди да я убие.

Е, можеше. И част от него го искаше. Но нямаше да е разумно - това имаше предвид. Сексуалното нападение оставя твърде много улики. Достатьчно трудно му беше да сведе до минимум следите от убийството - стараеше се да не оставя на усърдните криминолози пот, сълзи, слюнка, косми и стотиците кожни клетки, които всекидневно се белят от нас.

Да не говорим за отпечатъците от пръсти от вътрешната страна на латексовите ръкавици или по кожата.

Трябваше да намери друг начин.

В момента Суон се намираше в ресторант на Хенри Стрийт срещу апартамента на прокурорката в Бруклин в четириетажна жилищна сграда и пиеше сладко-горчиво кубинско кафе.

Оглеждаше сградата. Нямаше портиер. Това беше добре.

Реши, че може да използва друго престъпление, за да при­крие убийството: Лоръл не само преследваше патриотично на­строени американци, задето убиват подли предатели, но беше изпратила в затвора много изнасилвани. Беше прегледал делата ѝ - много впечатляващи - и беше научил, че сред престъпници­те, които е тикнала в затвора, има десетки серийни изнасилва­ни. Някой от тези престъпници като нищо можеше да реши да си отмъсти, след като бъде освободен. Можеше да го извърши и роднина на затворник.

Миналото ѝ щеше да я застигне.

Да, беше получил съобщение от централата, че разследва­нето на смъртта на Морено е прекратено. Обаче това не означа­ваше, че няма отново да изплува на повърхността. Лоръл беше човек, способен да напусне държавната си работа и да започне да пише писма и стадии за вестниците или да публикува онлайн за случилото се, за НРОС, за програмата за убийства със ЗСЗ.

Най-добре беше тя да изчезне. Така или иначе, Суон беше поставил бомбата в кафенето в Малката Италия и беше намуш­кал преводачката и шофьора на лимузината. Ако не друго, мо­жеше да извикат Лоръл да помогне при разследването на тези престъпления. Тя трябваше да умре и всичките ѝ документи трябваше да бъдат унищожени.

Размечта се. Не за секса, а за фалшивото нападение, на което гледаше като на готварска рецепта. Планирането, подготовката, изпълнението. Щеше да проникне в апартамента ѝ, да я заше­мети с удар по главата (не в гърлото, не биваше да има връзка с убийството на Лидия Фостър), да свали дрехите ѝ, да се пос­тарае по гърдите и по слабините ѝ да има ужасни кръвоизливи без хапане, макар да се изкушаваше, обаче не можеше заради досадната ДНК). След това щеше да я пребие до смърт и да проникне в нея с някакъв предмет.

Нямаше време да ходи в книжарница за възрастни с видеокабинки или до някое порнокино, за да вземе нечия ДНК и да я подхвърли върху тялото. Обаче беше откраднал изцапано и разкъсано младежко бельо от кофата за смет зад една постройка недалеч. Щеше да пъхне под ноктите ѝ нишки от плата и да се надява хлапето да е мастурбирало в даден момент през послед­ните няколко дни. Твърде вероятно.

Тези улики би трябвало да са достатъчни.

Отпи от кафето. Наслади се на силното усещане в устата си - мит е, че различните части на езика регистрират различни вкусове: солено, сладко, кисело, горчиво. Отново отпи. Суон понякога готвеше с кафе - приготвяше мексикански сос за свинско с осемдесет процента какао и еспресо. Изкуши се дали да не участва с него в състезание, но после реши, че не е добра идея да има публични изяви.

Тъкмо премисляше отново плана си за Нанс Лоръл, когато я видя да се задава.

Прокурорката се появи иззад ъгъла на отсрещния тротоар. Носеше тъмносин костюм и бяла блуза. В малките ръце има­ше старомодно куфарче, кафяво и очукано, и голяма служеб­на чанта. Зачуди се дали някое от двете неща не е подарък от родителите ѝ, които също бяха юристи, както беше научил. И двамата бяха в евтините области на професията. Майка ѝ беше обществен защитник, а баща ѝ - адвокат на бедните.

„Правят добри дела, помагат на обществото - каза си Суон. - Досущ като пълничкото си момиченце.“

Лоръл вървеше със сведен поглед и с усилие заради тежкия си товар. Лицето ѝ беше същинска маска, но тя въздъхна тихо и потиснато - както усещаш полъха на италианския магданоз в супата. За разлика от дръзкото чилантро.

Несъмнено причината за потиснатостта ѝ беше прекратява­нето на случая „Морено“. Едва не му домъчня за нея. Обвине­нието щеше да бъде венецът на кариерата ѝ, а сега трябваше от­ново да се заеме с разни Хосе, Шария, Били и Рой заради крек, изнасилвания или оръжие.

„Не бях аз, няма начин. Не знам, човече, не знам откъде се е взело това, честно...“

Само дето тя нямаше да се занимава с такива случаи.

Нямаше да се занимава с нищо след тази вечер. Щеше да е студена и неподвижна като парче филе.

Нанс Лоръл намери ключовете си, отключи входната врата и влезе.

Суон щеше да ѝ даде десетина-петнайсет минути, колкото да свали гарда.

Вдигна малката чашка към носа си, вдъхна и пъхна езика си в топлата течност.

73.

- Какво знаем за последния от малките ни индианци? - по­пита разсеяно Линкълн Райм. - Препятствието с гражданство­то на Морено беше съсипало Нанс Лоръл, обаче само беше изострило ловния хъс на Райм. - Не ме интересува какво раз­пореждат от Олбъни, Сакс, искам да пипнем нашия НИ 516. - Какво знаем? - погледна той към бялата дъска. - Добре, знаем, че НИ 516 е бил на Бахамите по време на стрелбата. Знаем, че е убил студентката проститутка Анел Бодел. Знаем, че е поста­вил бомба, за да унищожи следи от информатора. Знаем, че е убил Лидия Фостър. Знаем, че е следил нашата Сакс из града... и какво ни говори това?... Сакс!

- Какво?

- Другият шофьор, онзи, който Морено е използвал обикно­вено? Свърза ли се е него?

- Не, той не ми се обади.

Това се случваше често, когато полицията търсеше някого и молеше да ѝ се обадят. Обикновено хората не искаха да се замесват.

Понякога имаше и други причини.

Сакс опита отново да се свърже с шофьора, после поклати глава. Отново звънна в „Елитни лимузини“ - предположи Райм. Попита дали имат вест от служителя си. Проведе кратък разго­вор и затвори.

- Не се е обаждал, откакто заминал да се види с болен род­нина.

- Не им вярвам. Може да имаме трета жертва на НИ 516. Пу­ласки, разбери къде живее шофьорът. Вземи екип от най-близ­кия участък до къщата му и отидете там.

Младият полицай извади мобилния си и звънна на централата.

Райм обикаляше с инвалидната си количка напред-назад пред схемите. Не беше имал друг подобен случай, с толкова разпокъсани и фрагментарни доказателства.

Парчета, късчета, наблюдения, смяна на посоката на сто и осемдесет градуса.

Нищо повече...

По дяволите.

Райм се запъти към полицата с бутилките с уиски. Взе сво­ята „Гленморанди“ и непохватно си наля малко, после запуши гарафата и отпи.

- Какво правиш? - попита Том от вратата.

- Какво правя, какво правя! Що за въпрос? Обикновено си задаваш такъв въпрос, когато не можеш да направиш изводи за ситуацията. - Отпи голяма глътка. - Мисля, че похаби едно превъзходно изречение, Том. Съвсем ясно е какво правя.

- Вече пи прекалено.

- Това е твърдение и е по-разумно. Правилно е. Не съм съ­гласен със смисъла му, но е логически правилно.

- Линкълн! - пристъпи напред Том.

Райм го изгледа гневно:

- Да не си посмял!

- Чакайте! - намеси се Сакс.

Райм допусна, че тя ще застане на страната на Том в спора относно алкохола, обаче когато се завъртя, установи, че не гледа него, а бялата дъска. Пристъпи напред и забеляза, че Амелия дори не накуцва. Беше енергична. Очите ѝ се присвиха. Това беше хищническият ѝ поглед. Той правеше високата жена пла­шеща, а в неговите очи - привлекателна.

Той остави уискито си. Вдигна поглед към белите дъски и ги огледа като радар. Да не би да беше пропуснал някакви факти? Да не би тя да бе направила заключение, което на него му е убягнало?

- Нещо за НИ 516 ли забеляза?

- Не, Райм - прошепна тя, - нещо друго е. Нещо съвсем различно.

74.

Нансиън Оливия Лоръл седеше на дивана си в своя апарта­мент в Бруклин Хайтс с кафяв калъф върху синята тапицерия, излъскана от близките и приятелите ѝ години наред.

Наследени вещи: имаше много такива. Спомни си как баща ѝ тайно рови из пролуките на дивана за монети, паднали от джобовете на гостите. Беше около осемгодишна и той го обър­на на шега, когато тя неочаквано влезе в стаята.

Само дето не беше игра и тя го знаеше. Дори децата може да се срамуват от родителите си.

Все още усещайки вкуса на дим от уискито, тя огледа дома си. Нейния дом. Само неин. Умисли се. Въпреки или може би точно поради прокъсаните и стари мебели това място й носе­ше утеха дори в тъжен ден като днешния. Много се беше ста­рала да го направи такова. Стените, покрити е десетки слоеве боя, бяха още от времето на Теди Рузвелт и бяха кремави. А що се отнася до украсата: икебана от копринени цветя, купена от един панаир на занаятите в Челси, есенен венец от пазара на фермерите на Юниън Скуеър, и картините. Имаше картини и рисунки, някои оригинални, а други репродукции, но всич­ки изобразяваха сцени, които я докосваха лично - коне, фер­ми, каменисти потоци, натюрморти. Нямаше представа защо ѝ харесват. Обаче веднага го усещаше и незабавно ги купуваше, ако можеше да си позволи парите. Имаше няколко изделия от прежда, пъстри правоъгълници. Лоръл беше започнала да пле­те преди няколко години, но все не намираше време и желание да завърши шаловете за децата на приятелите си.

„А сега какво?“ - замисли се тя.

Сега какво...

Чайникът засвири. Свиреше от известно време. Пронизително. Изведнъж си даде сметка. Отиде в тясната кухничка и сложи пликче чай от шипки в чашата - тъмносиня отвън, бяла отвътре, като дрехите ѝ, както забеляза. Трябваше да се преоблече.

После.

Лоръл се взира в чайника цяла минута. Изключи котлона, но не наля горещата течност. Върна се на дивана.

Сега какво?

Това беше най-лошото развитие. Ако беше успяла да обвини Мецгър и Бари Шейлс, това щеше да бъде огромен успех. Щеше да подреди живота ѝ. Нямаше думи да опише значението, кое­то този случай беше придобил за нея. Спомни си как в колежа слушаше като омагьосана за великите в съдебната система на Америка - адвокати, прокурори и съдии. Кларън Дароу, Уилям Дъглас, Феликс Франкфъртър, Бенджамин Кардозо, Ърл Уорън... и много други. Луис Брандайс, за него си мислеше често.

Федералната конституция вероятно е най-великият човешки експеримент...

Нямаше нищо толкова прекрасно като машината на право­съдието и тя отчаяно копнееше да бъде част от нея, да остави свой отпечатък в американските закони.

Най-гордият ден в живота ѝ беше, когато завърши право. Помнеше как отправи поглед към публиката. Баща ѝ беше сам. Защото майка ѝ водеше дело пред Апелативния съд в Олбъни - най-върховният апелативен съд в държавата - и се опитваше да отмени присъдата за убийство на един бездомник.

Лоръл не можеше да опише колко поласкана се чувстваше, че майка ѝ не може да присъства на този ден.

Делото „Морено“ щеше да бъде нейният начин да оправдае смисъла на тези саможертви. Е, добре, и да се прослави. Амелия имаше право, когато повдигна въпроса за политическата ѝ кариера. Амбицията ѝ си оставаше дори когато името ѝ не фи­гурираше в списъците с кандидати.

Дори загуба на делото „Мецгър“ в известен смисъл щеше да бъде победа. Щяха да изобличат Стаята на смъртта на НРОС. И това вероятно щеше да е достатъчно, за да прекратят завина­ги програмата за убийства. Жадните медии и още по-жадниге конгресмени щяха да накацат НРОС като мухи на мърша.

Бяха я пожертвали - това щеше да бъде краят на кариерата ѝ, - но поне щеше да е сигурна, че истината за престъпленията на Мецгър ще излезе на бял свят.

А сега това! Шефът ѝ прекратява делото? Не, нищо хубаво нямаше да излезе от това.

Допускаше, че информаторът е изчезнал и че няма да разберат кои са другите жертви от опашката. Съжалявам, господин Рашид.

Какво я очакваше в бъдеще? Лоръл се засмя на въпроса. Върна се в кухнята и този път наистина си приготви чаша чай. Добави две захарчета, понеже шипката е малко тръпчива. Да, бъдещето - период без работа, който щеше да прекара, като гле­да повторения на „Зайнфелд“, и като вечеря с една - какво пък, с две - порции замразена храна. И като попрекали с шардонето. Игра на шах с компютъра. После интервюта. И накрая работа в голяма фирма на Уолстрийт.

Сърцето ѝ се сви.

Замисли се за Дейвид, както правеше често. Винаги. „Рабо­тата е там, че ти ме притискаш за отговор, Нанс. Добре, ще ти кажа. Работата е там, че си като строга учителка. Разбираш ли? Не мога да отговоря на тези изисквания. Ти искаш всичко да е идеално, всичко да е както трябва. Поправяш, намираш вина. Ето, съжалявам. Не исках да го казвам. Ти ме накара.“

Забрави го.

Имаш кариерата си.

Само дето вече я нямаш.

На лавицата с книгите ѝ - юридическа литература, романи и една готварска книга - имаше снимка на нея и на Дейвид. И двамата се усмихваха.

Съжалявам, не знам как да ти го кажа...

Отдолу имаше кутия с шах. Дървен, не пластмасов. „Из­хвърли го“ - каза си тя.

Ще го направя.

Още не.

Добре де, стига. Дори у най-жалките перверзници и убийци забелязваше самосъжаление, затова нямаше да го допусне в ду­шата си. Имаш другите си дела. Да се захваща за работа...

Шум в коридора.

Почукване, щракване, тихо тупване.

После нищо.

Госпожа Парсънс изпуска пазарската си чанта. Господин Лефковиц с неговия пудел и бастуна му.

Погледна към телевизора, после към микровълновата, после към спалнята.

„Извади делото „Щатът срещу Гонзалес“ и се захващай на работа, по дяволите!“

Лоръл се сепна от звънеца на входната врата.

- Кой е? - приближи се тя до вратата.

- Детектив Флеърти от Нюйоркската полиция.

Не беше чувала за него, но Манхатън се гордееше със своите хиляди полицаи. Надникна през шпионката. Бял мъж, с тъмна коса, слаб, с костюм. Държеше отворен портфейла със значката си, но тя виждаше само лъщенето на значката.

- Как влязохте? - попита отвътре.

- Някой излизаше. Звъннах на домофона ви, но никой не се обади. Канех се да оставя бележка, но реших все пак да проверя дали сте тук.

Значи звънецът отново не работеше.

- Само минутка. - Свали веригата, дръпна резето и отвори вратата.

И едва тогава Нанс Лоръл си помисли - докато мъжът прис­тъпи напред, - че може би трябваше да го накара да пъхне под вратата значката си, за да я разгледа.

Но защо да се тревожи? Случаят е прекратен. Вече не беше заплаха за никого.

75.

Бари Шейлс не беше едър мъж.

„Компактен“, така го описаха веднъж.

А и работата му беше да седи пред екрани с ръце върху джойстикове на безпилотни самолети и пред компютърни кла­виатури.

Той обаче вдигаше тежести - защото му беше приятно.

И тичаше - защото му беше приятно.

Освен това бившият военен пилот беше на мнение, напълно неподкрепено, че колкото по ти харесва да се упражняваш, тол­кова по-добре откликват мускулите ти.

Затова когато мина покрай притеснената Рут, същинско куче пазач, нахлу в кабинета на Шрив Мецгър, отметна ръка назад и фрасна шефа си. Кльощавият мъж се олюля и се строполи тежко.

Шефът на НРОС падна на едно коляно, размахвайки ръце. От бюрото му се разхвърчаха папки, които беше съборил, опит­вайки да се хване.

Шейлс пристъпи напред, отново замахна, но се поколеба. Един удар се оказа достатъчен да укроти гнева, надигнал се у него, откакто видя импровизирания футболен мач между обек­та, когото му беше заповядано да взриви на молекули, и едно невръстно момче в двора на кьщата-укритие сред запуснатите мексикански покрайнини.

Свали юмрук и отстъпи назад. Но нямаше намерение да по­могне на Мецгър да се изправи и наблюдаваше студено как той протегна ръка към бузата си и се надигна тромаво, събирайки падналите папки. Шейлс забеляза няколкото кафеникави пап­ки с печат за секретна информация, каквито не беше виждал, макар да имаше направо космическо ниво за секретен достъп.

Забеляза също, че първата грижа на Мецгър в момента не беше раната, а папките.

- Бари... Бари... - погледна той зад Шейлс и поклати глава. Шокирана, Рут кръжеше наоколо досущ като безпилотен само­лет. Мецгър ѝ се усмихна и ѝ посочи вратата. Тя се поколеба, но после излезе и затвори след себе си.

Усмивката на мъжа изчезна.

Шейлс се приближи до прозореца и дълбоко си пое дъх. Погледна към фалшивия контейнер на паркинга на НРОС. Само един поглед към наземната контролна станция, откъдето за малко не уби поне трима невинни цивилни, беше достатъчен, за да разпали отново гнева му.

Отново се извърна към Мецгър, обаче директорът не се сви, не се примоли. Не отговори нито физически, нито с думи, само отново докосна бузата си и разгледа внимателно червеното пет­но на пръста и палеца си.

- Знаеше ли? - попита Шейлс.

- За косвените в Рейнос? Не. - Като директор на НРОС той беше следил нападението в реално време. - Разбира се, че не.

- Бях я изстрелял, Шрив! Ракетата беше във въздуха. Какво ще кажеш по въпроса? Само десет секунди ни деляха от убий­ството на невинно момче и момиче и на една жена, вероятно майка им. Пък и един бог знае кой още е бил вътре!

- Ти видя документацията със ЗСЗ. Програмата за наблю­дение на Рашид беше абсолютно желязна. Имахме доклади от Агенцията за борба с наркотиците и от мексиканските федерал­ни власти - наблюдавали са го денонощно. Цяла седмица никой не е влизал или излизал от къщата. Кой се затваря за седем дни, Бари? Някога да си чувал подобно нещо? Аз не съм. - Мецгьр седна. - По дяволите, Бари, ние не сме богове. Правим каквото можем. И аз съм на пангара. Ако беше загинал още някой, край е кариерата ми. Вероятно и с НРОС.

Студената усмивка на тънките устни на авиатора задълбочи бръчките около устата му:

- Обезумял си, нали, Шрив?

Имаше предвид „гневен“, но съдейки от начина, по който реагира Мецгър, как присви очи, явно директорът на НРОС разтълкува думата като „луд“.

- Луд?

- Че не проследих колата на Рашид. Че насочих ракетата да се приземи.

Мълчание.

- Ударът по автомобила на Рашид не беше разрешен.

- Майната му на разрешението! Ти смяташ, че е трябвало да оставя ракетата да се приземи, където беше прицелена, и да изстрелям втората птичка към колата.

Очите му показаха, че Мецгър смята точно това.

- Бари, вършим много мръсна работа. Има косвени жертви, има приятелски огън, има самоубийства, има и най-обикновени скапани грешки. Загиват хора, защото сме се прицелили в Уест Стрийт 100, а всъщност задачата ни е трябвало да бъде Ист Стрийт 1000.

- Интересно название за човешко същество, не мислиш ли? Задача.

- О, хайде стига. Лесно е да се присмиваш на правителстве­ния жаргон. Обаче правителството ни предпазва от хора като Рашид.

- Хубава реплика за изслушване пред Конгреса, Шрив. - След това Шейлс избухна: - Обърка сведенията за Морено, за да очистим един негодник, когото ти просто не харесваш. Поне­же според теб не е достатъчно голям патриот.

- Не е вярно! - почти изкрещя шефът му сред пръски слюнка.

Слисан от неконтролируемото избухване, Шейлс впери по­глед в него. После бръкна в джоба си и подхвърли върху бюрото пропуска си.

- Деца, Шрив. Днес едва не взривих две деца. До гуша ми дойде. Напускам.

- He - приведе се напред Мецгьр. - Не можеш да напуснеш.

- Защо?

Шейлс очакваше шефът му да започне да говори за догово­ри, за сигурност. Обаче той каза:

- Защото си най-добрият, Бари. Никой не умее да управля­ва птичката като теб. Никой не умее да стреля като теб. Знаех си, че ти си човекът за програмата ЗСЗ още докато я замислях, Бари.

Шейлс си спомни един ухилен търговец на коли, който постоянно повтаряше името му, явно защото го бяха учили в учи­лището за ухилени търговци на коли, че така ще измори потен­циалния купувач, ще намали съпротивата му.

Шейлс си тръгна от автокъщата без автомобила, който тол­кова много искаше.

Сега се разкрещя:

- Проектът трябваше да елиминира косвените жертви!

- Не сме проиграли сценария със стрелба през панорамни прозорци! Трябваше да го направим, но на никого не му хрум­на. На теб хрумна ли ти? Сбъркахме. Какво повече искаш да ти кажа? Извинявам се.

- На мен ли? Може би трябва да се извиниш на съп­ругата и на децата на Робърт Морено или на семейството на репортера Де ла Руа, или на телохранителя му. Трябва да се извиниш по-скоро на тях, не на мен, не мислиш ли, Шрив?

Мецгър побутна пропуска обратно към Шейлс.

- Много ти се събра. Вземи си почивка.

Пилотът остави пропуска върху бюрото, извърна се, отвори вратата и излезе от кабинета.

- Извинявай, че те разтревожих, Рут.

Тя само го изгледа.

След пет минути той излезе от вратата на НРОС и тръгна по пресечката към главната улица наблизо.

После пое по тротоара и изведнъж походката му стана лека и целият засия от смътно задоволство.

Щеше да повика бавачката и да изведе Маргарет на вечеря. Щеше да ѝ съобщи, че е станал безработен. Можеше...

Тъмен седан шумно се закова до него. Двама мъже рязко от­вориха вратите, изхвърчаха навън след секунди и се запътиха към него.

За миг Шейлс се зачуди дали Шрив Мецгьр не е повикал специалистите - дали не е уредил ЗСЗ, в която задачата да е Бари Шейлс, за да го елиминира като заплаха за безценната си смъртоносна програма.

Обаче мъжете, които се приближаваха към него, не из­вадиха скритите си берети или зиг-зауери. Да, в дланите им проблесна метал, но беше златист. Значки на Нюйоркската полиция.

- Бари Шейлс? - попита по-възрастният.

- Аз... Да, аз съм Шейлс.

- Аз съм детектив Брикард. Това е детектив Самюълс. - Значките изчезнаха. - Арестуван сте, господине.

Шейлс се изсмя от изненада. Грешка. Сигурно още не бяха разбрали, че разследването е прекратено.

- Станала е някаква грешка.

- Обърнете се, моля, и сложете ръце зад гърба.

- Но по какво обвинение?

- Убийство.

- Не, не... случаят „Морено“... е прекратен.

Детективите се спогледаха и после Брикъл каза:

- Не знам нищо за никакъв Морено, господине. Ръцете. Вед­нага.

76.

- Може би няма да мине лесно пред съдебните заседатели - каза Линкълн Райм, имайки предвид новата теория по делото срещу Мецгър и Шейлс.

Теорията на Амелия Сакс, не неговата. Теория, която адски му допадаше и за чието формулиране страхотно се гордееше с нея. Райм тайно ужасно обичаше хората - някои хора - да го надхитряват.

Сакс погледна към вибриращия си телефон.

- Съобщение.

- Нанс?

- He. - Тя отмести очи от въпросителния поглед на Мел Купър към Рон Пуласки и накрая към Райм. - Бари Шейлс е задър­жан. Не е оказал съпротива.

Значи вече действаха според теорията на Сакс, която ѝ беше хрумнала благодарение на един простичък текст на бе­лите дъски.

- Втора жертва: Едуардо де ла Руа

- ПС: Кръвозагуба. Разкъсвания от прободни рани от стъкла с ширина 3-4 мм и дължина 2-3 см.

- Допълнителна Информация: журналист, интервюиращ Морено. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Фотоапарат, диктофон, златна писалка, бележници - липсват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хоте­ла, прах от входа на хотела.

- По дрехите му има следи от закуската: бахар и сос с черен пипер.

Хрумването ѝ беше още по-блестящо, защото беше простич­ко: хората, родени в Пуерто Рико, бяха американски граждани.

Ето защо Бари Шейлс беше убил американец по време на нападението от 9 май в „Саут Коув Ин“.

Шефът на Нанс беше решил да прекрати делото „Морено“ само защото той не беше американски гражданин. Обаче Де ла Руа беше. Дори случайна смърт при дадени обстоятелства може да даде основание за отправяне на обвинение в убийство.

- Поне можем да го обвиним в непредумишлено - продъл­жи Сакс. - Шейлс непреднамерено е убил Де ла Руа като част от планираното убийство на Морено. Когато е стрелял, би трябва­ло да знае, че друг човек в стаята може да бъде фатално ранен.

- Добър анализ, Амелия - прозвуча женски глас в стаята. - Мислила ли си да завършиш право?

Райм се извърна и видя Нанс Лоръл да влиза в салона, от­ново помъкнала куфарчето и голямата си чанта. Зад нея беше детективът, когото бяха помолили да я доведе, приятел на Сакс. Бил Флеърти. Райм беше преценил, че е по-безопасно Нанс да има придружител. Още се притесняваше, че НИ 516 е на сво­бода, още повече сега, когато имаше вероятност да подновят случая „Морено“.

Лоръл благодари на детектива, който кимна, усмихна се на Сакс и на Райм и напусна къщата.

- Е, какво ще кажеш за нашия случай? От правна гледна точ­ка - попита Райм прокурорката.

- Ами - настани се тя на масата си, отново извади папките си и се зае да ги подрежда, - вероятно ще успеем да обвиним Бари Шейлс в непредумишлено убийство. Наказателният ко­декс ни дава такава възможност. - Тя перифразира текста: - Из­вършителят е виновен за убийство втора степен, когато с наме­рението да причини нечия смърт причинява смъртта на трети човек. Така че Амелия има право. Определено имаме шанс за непредумишлено. Обвинението няма да е в най-тежкото прес­тъпление, но съм сигурна, че все пак ще успеем да го обвиним за убийство.

- Благодаря, че се върна - каза Сакс.

- Не, аз ти благодаря, че спаси нашия случай.

Нашия случай...

- На Амелия ѝ хрумна - обади се Лон Селито.

- Аз съвсем пропуснах тази вероятност - додаде Райм.

След това Селито обясни, че се е свързал с капитан Майърс и той с известна неохота се е съгласил да отправят новите об­винения. Прокурорът също им беше дал колебливото си одо­брение.

- Сега трябва да решим как да процедираме - каза Лоръл и учуди Райм, като не само разкопча, но и съблече сакото си. Зна­чи можеше да се усмихва, да пие уиски, да се отпуска. - Първо, искам малко информация. Кой е този репортер?

Рон Пуласки беше направил проучването.

- Едуардо де ла Руа, на петдесет и шест. Женен. Журналист на свободна практика и блогър. Роден в Пуерто Рико, има аме­рикански паспорт. Обаче живее в Буенос Айрес през последни­те дсет години. Миналата година е спечелил наградата Premio а la Excelencia en el Periodismo за журналистически постижения.

- И испански ли говориш, новобранецо? - попита Райм. - Не спираш да ме изумяваш. Произношението ти си го бива.

- Nada.

- Ха! - обади се Селито.

- Напоследък Де ла Руа пише за „Диарио Семинал Негосио де Архентина“ - продължи младият полицай.

- Седмичен журнал за Аржентина - пробва се Райм.

- Почти. Седмично бизнес списание.

- Разбира се.

- Пишел е поредица материали за американски предприятия и банки, които започват дейност в Латинска Америка. Месеци наред увещавал Морено да му даде интервю по този повод - алтернативната гледна точка защо американските компании не бива да бъдат насърчавани да отварят свои клонове там. Накрая той се съгласил и Де ла Руа отлетял за Насау. Знаем какво се случило после.

- Шейлс е арестуван - осведоми Сакс прокурорката.

- Хубаво. А сега с какви улики разполагаме?

- А, уликите - замислено се обади Райм. - Уликите. Трябва само да докажем, че куршумът е предизвикал разпиляването на стъклата, които са причина за смъртта на репортера. Близо сме. Имаме следи от стъкла по куршума и по дрехите на Де ла Руа. Просто бих искал парченца, които наистина са причинили разрезите и кървенето. - Той погледна към Лоръл. - Съдебните заседатели обичат оръжията, нали?

- Несъмнено, Линкълн.

- Моргата на Бахамите? - попита Сакс. - Патологът сигурно още пази стъклата, не мислите ли?

- Да се надяваме. Хората там може и да крадат часовници и скъпи слънчеви очила, обаче надали счупените стъкла им се лепят по пръстите. Ще звънна на Майкъл да видим какво ще открие той. Можем да докараме тук няколко парчета с клетвена декларация, че парчетата са взети от тялото и са причина за смър­тта. По дяволите, може той дори лично да дойде да свидетелства.

- Страхотна идея - възкликна Том. - Ще остане при нас да се помотаем.

Райм въздъхна отчаяно:

- Ама, разбира се, имаме толкова време да си общуваме! Мога дори да го разходя из Голямата ябълка. Знаеш ли, не съм ходил до Статуята на свободата... никога. И смятам така да си остане.

Том се засмя, с което още повече подразни Райм.

Криминалистът извика на екрана снимките от аутопсията и ги разгледа.

- Парченце от югуларната вена, от каротидната или феморалната артерия ще свърши най-добра работа - разсъди той.

- Те ще са били фаталните. - Обаче първоначалният оглед не показа видими късчета стъкло, които да стърчат от бледия труп на Едуардо де ла Руа. - Ще звънна на Майкъл утре сутрин. Вече е късно. Не искам да пречим на втората му работа.

Райм можеше да се обади и сега, обаче искаше, да разгова­ря с ефрейтора насаме. Всъщност наистина смяташе да покани Поатие в Ню Йорк, а сега вече имаше и повод да го направи.

Освен това, помисли си той с известна ирония, наистина възнамеряваше да разведе Поатие из града. Обаче Статуята на свободата не беше включена в маршрута.

77.

Джейкъб Суон се чудеше какво се е случило.

Плановете му за Нанс Лоръл бяха прекъснати от присти­гането на необозначена полицейска кола пред апартамента ѝ в Бруклин - точно когато Суон се готвеше да стане, да отиде да посети прокурорката и да разиграе сценария си за отмъ­щение.

Цивилният детектив бързо я отведе - толкова бързо, че явно ставаше нещо важно. Дали беше свързано със случая „Море­но“, който уж вече не беше на дневен ред? Или е нещо друго?

Сега беше в нисана си и се връщаше у дома. Отговорът на загадката пристигна с текстово съобщение от централата му. По дяолите. Щрив Мецгър съобщил, че случаят отново е отворен, но с интересна подробност: Бари Шейлс бил арестуван не за убийството на Робърт Морено, а на Едуардо де ла Руа, репорте­ра, който го интервюирал, когато куршумът пръснал стъклото на хотелския прозорец на хиляди парченца.

Де ла Руа бил американски гражданин - ола, Пуерто Рико!, - така че Нанс Лоръл отново работела по случая.

Мецгьр не беше обвинен, но беше възможно скоро и това да стане - поне по едно-две обвинения. Естествено арестът на пилота на самолета целеше да го притисне да издаде шефа си.

Дали е лесно да убиеш някого в ареста, запита се Суон. По­дозираше, че не е съвсем лесно, поне не без вътрешна помощ, която сигурно щеше да струва много скъпо.

Съобщаваха на Суон, че отново ще се нуждаят от него. Трябваше да чака инструкции. Утре се очертаваше натоварен ден, но понеже вече беше късно, надали щеше да се наложи тази вечер отново да излиза.

Добре.

Малкият касапин беше гладен и му се пиеше вино. Чаша-две испанско албариньо заедно с остатъка от неговия вероник от снощи, старателно загърнати и прибрани в хладилника. На света нямаше главен готвач - дори онези, които се хвалеха с три звезди на „Мишлен“, - който да не обича остатъци, независимо какво говори пред хора.

Петък, 19 май

VI

Пушек

78.

- Капитан Шейлс...

- Напуснах армията. Вече съм цивилен.

Беше рано в петък сутринта. Нанс Лоръл и пилотът на само­лета се намираха в стая за разпит в ареста. Всъщност на същия етаж тя беше разговаряла с Амелия Сакс, когато пратеникът на Държавния департамент беше успял да извади случая „Море­но“ от строя.

- Добре, господин Шейлс, прочетоха ви правата, нали? - Ло­ръл сложи диктофон на издрасканата маса между тах. Запита се колко ли ругатни, лъжи, извинения и молби за милост е чуло това старо и очукано електронно устройство. Неизброимо много.

- Да.

Тя не беше сигурна как да го разгадае, а това беше много важна част от работата ѝ. Дали заподозреният ще се огъне, дали ще създава пречки, дали ще направи нищожен полезен комен­тар, дали ще дебне подходящ момент да скочи от стола и да я стисне за гърлото.

Всичко това се беше случвало.

- Нали разбирате, че във всеки момент можете да прекрати­те този разговор?

- Да.

Въпреки това той не го прекратяваше и не настояваше за ад­воката си. Лоръл усети, че частица от него, мъничка частица, иска да ѝ разкаже всичко, иска да си признае - обаче тази части­ца от сърцето му все още е оградена с дебели зидове.

Забеляза и още нещо: да, Шейлс беше трениран убиец, на теория не беше по-различен от Джими Бонитоло, изпратил кур­шум в главата на Франк Карсън, защото той навлязъл в терито­рията му за търговия с алкохол. Обаче на практика разлика като че ли съществуваше. За разлика от Бонитоло в сините очи на Шейлс се долавяше съжаление. Не съжаление, защото е зало­вен, което неизменно присъстваше, а съжаление, защото съзна­ваше, че смъртта на Робърт Морено е била грешка.

- Искам да ви обясня защо съм тук - спокойно каза Лоръл.

- Мислех, че случаят е преустановен.

- Случаят за смъртта на Робърт Морено няма да се придвиж­ва повече. Започваме дело за убийството на Едуардо де ла Руа.

- Репортера.

- Точно така.

Той бавно вдигна и отново наведе глава. Нищо не каза.

- Шрив Мецгър ви е наредил да убиете Робърт Морено със Заповед за специална задача, издадена от Националния разуз­навателен и оперативен център.

- Избирам да не отговоря на този въпрос.

„Не съм задала въпрос“ - помисли си Лоръл и продължи:

- Докато сте планирали и действително сте извършили убийството на Морено, всяка друга смърт - дори ако сте възна­мерявали да я избегнете - също е убийство.

Главата му се завъртя и той сякаш разгледа някакви драсканици по стената. На Лоръл ѝ приличаха на светкавица.

И после осъзна: той приличаше на Дейвид! Същата мисъл ѝ хрумна и когато видя болногледача на Линкьлн Райм, Том. Обаче погледът на Шейлс сега ѝ подейства като токов удар - авиаторът приличаше на Дейвид много повече на външен вид и по изражението си.

Строга учителка...

Казано в изблик на гняв...

Но все пак...

Дейвид. Единственият ѝ истински приятел.

Лоръл си пое дълбоко дъх и продължи:

- Знаете ли, че всъщност Робърт Морено не е участвал в заговор за нападение на сградата на „Американ Петролеум“ в Маями? И че внесените от Бахамите химически вещества са били за законни селскостопански и търговски цели, целящи подпомагането на неговото Движение за местна власт?

- Избирам да не отговоря и на този въпрос.

- Прегледахме телефонните ви разговори, установихме мес­тоположението ви, разполагаме с информация от контрола на въздушното движение за безпилотния самолет, имаме снимки на Наземната контролна станция на паркинга на НРОС...

- Избирам... - Гласът му секна. - Избирам да не отговоря. - Не я поглеждаше.

Като Дейвид.

Е, извинявай. Не исках да го кажа. Ти ме принуди...

Инстинктът ѝ подсказваше да отстъпи. Веднага. Каза по-меко:

- Искам да работим съвместно, господин Шейлс. Може ли да ви наричам Бари?

- Да, струва ми се.

- Аз съм Нанс. Искам да измислим нещо. Мисля, че вие също сте жертва. Не са ви дали информация за Робърт Морено, която вероятно би трябвало да имате при издаването на ЗСЗ.

Искра в очите му.

Които, по дяволите, са сини точно като на Дейвид.

- Всъщост е възможно - продължи тя - част от разузнава­телните данни да са били преднамерено променени, за да дадат повече основания за убийството на Морено. Какво мислите за това?

- Трудно се анализират разузнавателни данни. Сложно е.

А, вече не повтаря заучената фраза. Нямаше съмнение: Шейлс знаеше, че Мецгър е подправил данните и това го из­мъчваше.

- Сигурна съм. Но вероятно и лесно се подправят. Така ли е?

- Да, струва ми се. - Лицето му пламна. Стори ѝ се, че вени­те около устата му и на слепоочието са по-изпъкнали от преди.

Отлично.

Страхът е чудесно средство за убеждаване.

Надеждата е още по-добро.

- Да видим дали ще измислим нещо заедно.

Обаче раменете му леко се надигнаха и тя долови известна съпротива.

Все още доста силна.

Лоръл играеше шах е Дейвид. Това беше едно от нещата, които правеха в неделя, след закуска и след онова, което често следваше закуската. Тя обичаше тези партии. Той беше малко по-добър от нея, което засилваше вълнението.

„Така - помисли си тя, - сега е моментът.“

- Бари, залогът е много висок. Смъртта на Морено и на дру­гите на Бахамите е едно, но бомбата в кафенето, убийството на Лидия Фостър...

- Моля?

- Бомбата, убийството на свидетелката - озадачено повтори прокурорката.

- Чакайте. За какво говорите?

Тя замълча. После се вгледа внимателно в лицето му и каза:

- Човекът, който се опитва да спре разследването ни, специ­алистът, нали така се нарича? Той е убил свидетел на Бахамите и един тук, в Ню Йорк. Взривил е самоделно устройство, за да унищожи компютър с улики, едва не изби половин дузина хора, включително детектив от Нюйоркската полиция. Запознат ли сте с тези събития?

- Не...

Офицер взима коня. Шах...

- Да, о, да... - прошепна тя.

Той отмести поглед и прошепна:

- Мънички стъпки...

Тя не разбираше какво означава това.

Но знаеше, че човекът не се преструва. Шейлс, с бледата кожа, невъзможно възрастните и болезнено сини очи, не знаеше нищо за НИ 516. Нищичко. Шрив Мецгър го беше заблудил по всички параграфи.

Беше го изработил...

- Е, Бари, разполагаме с неопровержимо доказателство, че този човек е бил на Бахамите по време на акцията с твоя безпи­лотен самолет. Мислехме, че ти е партньор.

- Не, работя сам. НРОС понякога има хора на земята за ра­зузнаване... - Гласът му заглъхна.

- Изпратени от Шрив Мецгър.

Не беше въпрос.

- Понякога.

- Значи този човек подменя сведенията. И се опитва да пре­крати разследването.

- Имате ли име? - попита Шейлс.

- Не, засега го наричаме неизвестен извършител.

- Кажете ми коя е тази Лидия Фостър, за която споменахте - прошепна Шейлс.

- Преводачката на Морено в Ню Йорк. Неизвестният извър­шител я е убил. Той елиминира свидетели.

- А бомбата - това ли е изтичането на газ от онзи ден?

- Да, такава легенда изложихме пред пресата. Но беше бомба. Целта беше убийството на детектив и унищожаването на улики.

Пилотът отмести поглед.

- И двама души са мъртви?

- Намушкани са. Преди това са били изтезавани.

Той не каза нищо. Очите му се съсредоточиха във вдлъбна­тина колкото монета на масата.

- Бари, обадил си се в „Саут Коув Ин“ два дни преди из­пълнението на задачата с Морено. Обадил си се от оперативен телефон, регистриран на името на Дон Брънс.

Дори да се изненада, той с нищо не го показа.

- Знам, че ти си се обадил - тихо каза Лоръл. - Целта не е била да се увериш в резервацията на Морено. Хората на ЦРУ и на НРОС биха могли да потвърдят, че той ще бъде там. Искал си да бъдеш сигурен, че ще е сам. Че жена му и децата му няма да пъту­ват с него. Искал си да бъдеш сигурен. За да няма невинни жертви.

Устните на авиатора трепнаха за миг. Той отмести поглед.

- Което ми показва, че още от самото начало си имал съмне­ния във връзка със задачата - прошепна Лоръл. - Не си искал нещата да свършат по този начин. - Тя прикова погледа му и прошепна: - Помогни ни, Бари.

Дейвид я беше научил, че в шаха настъпва момент на тре­вожна яснота. Разбираш, че стратегията, която си следвал, е на­пълно погрешна, че играта на противника ти е съвсем различна - проникновена и блестяща, по-добра от твоята. Може и да не изгубиш на следващия или на по-следващия ход, обаче пораже­нието ти е сигурно.

- Той ще го прочете в очите ти - обяснил ѝ беше Дейвид. - Нещо се променя. Съзнаваш, че си изгубил, и погледът ти те издава на противника.

Точно това забеляза тя у Бари Шейлс сега.

Той щеше да се огъне, стана ѝ ясно. Щеше да издаде Шрив Мецгър! Убиеца, който използва държавното разузнаване, за да убива всеки, когото иска да убие.

Шах и мат...

Дишането му се учести:

- Добре, кажете ми... Кажете ми как да го направим.

На вратата се потропа.

Лоръл се стресна.

Пред прозорчето стоеше мъж с тесен сив костюм, който де­лово погледна към нея, после към Шейлс и отново към нея.

Не, не, не...

Лоръл го познаваше. Беше един от най-неотстъпчивите и неумолими адвокати защитници в града. Тоест, един от най-до­брите. Обаче се явяваше предимно във федералния съд в Ню Йорк по поръчка на фирми от Вашингтон. Присъствието му тук беше любопитно, защото го бяха предпочели пред адвокат, кой­то познава сложните процедури на Върховния съд в Ню Йорк.

Пазачът отвори вратата.

- Здравейте, прокурор Лоръл - поздрави любезно адвокатът.

Репутацията му ѝ беше известна. А откъде я познаваше той?

Нещо не беше наред.

- Какво... - поде Шейлс.

- Аз съм Арти Ротстийн. Наеха ме да ви защитавам.

- Шрив Мецгър ли ви нае?

- Не казвай нищо повече, Бари. Обясниха ли ти, че имаш право на адвокат и не си длъжен да говориш?

- Ами да... Но аз искам да...

- Не, Бари, не искаш. В момента не искаш да правиш нищо.

- Вижте, току-що научих, че Шрив...

- Бари - тихо каза адвокатът, - съветвам те да мълчиш. Мно­го е важно. - Изчака малко и добави: - Искаме да се уверим, че ти и семейството ти ще получите възможно най-добрата правна помощ.

- Семейството ми ли?

По дяволите! Значи такава му беше играта!

- Щатът не е повдигнал обвинения срещу семейството ти, Бари - категорично заяви Лоръл. - Те изобщо не ни интересу­ват.

Ротстийн се извърна към нея и кръглото му, осеяно с бръчки лице доби озадачено изражение:

- Още сме само на повърхността на случая, Нанс. - После изгледа Шейлс. - Никога не се знае в каква посока ще тръгне обвинението. Моята теория е, че ще се възползват от всяка въз­можност, Бари. А аз ще се постарая да се погрижа за теб и за всеки друг, замесен в това обвинение... - възмутено извиси глас, - ...в това неправомерно обвинение. Е, Бари?

Пилотът потръпна. Стрелна Нанс с поглед, после сведе очи и кимна.

- Разпитът приключи - оповести Ротстийн.

79.

Сутрешната слънчева светлина изпълваше къщата на Райм.

Прозорците гледаха на изток и преките лъчи, преминава­щи през много листа, се втурваха във всекидневната на си­яйни потоци.

Екипът се беше събрал тук - Купър, Селито, Пуласки, както и Сакс. И Нанс Лоръл, която току-що се беше върнала от ареста с разочароващата новина, че Шейлс тъкмо е щял да признае и да предаде Мецгър, когато адвокат на НРОС или някой, нает от столицата, пристигнал, уплашил го и той повече нищо не казал.

- Все още мога да се справя с делото. Този път нищо няма да ме спре - заяви тя.

Райм случайно гледаше телефона, когато той звънна, и се зарадва. Вдигна:

- Ефрейторе, как сте?

Поатие отговори:

- Добре, капитане. Добре съм. Радвам се, че получих съ­общението ви тази сутрин. Липсва ни хаосът, който предиз­виквате. Трябва да се върнете. Елате на почивка. Оценявам поканата ви. Със сигурност ще дойда в Ню Йорк, но и това трябва да се случи през ваканцията. Опасявам се, че нямам никакви доказателства за вас. Нямахме успех в моргата. Ня­мам какво да ви доставя лично.

Райм си припомни снимките от местопрестъплението. Ра­ните бяха безброй, а загубата на кръв - голяма. Трябва да са останали някакви късчета. Той се приближи до белите дъс­ки и разгледа снимките от аутопсията на жертвите, грубите разрези, върнатото обратно на мястото му теме на черепа, разреза с форма на буквата Y на гърдите.

Нещо не беше наред.

Той се обърна към стаята и се провикна:

- Докладът от аутопсията. Искам доклада от аутопсията на Де ла Руа веднага!

Не можеше да държи телефона и да работи на компютъра едновременно.

Мел Купър се подчини и след малко сканираният доку­мент беше на монитора с плосък екран близо до Райм.

Жертвата имаше около трийсет и пет разкъсвания на раз­лични места в гръдната и коремната област, по ръцете, лице­то и бедрата, предимно повърхностни, вероятно причинени от стъклата на прозореца, през който беше стреляно по време на престъплението. Разкъсванията бяха различни по размер, но повечето бяха с широчина 3-4 мм и 2 до 3 см дължина. Шест от споменатите разкъсвания бяха на сънната артерия, югуларната вена и бедрената артерия и бяха предизвикали жестока загуба на кръв.

Райм усещаше лекото дишане от другата страна на линията. Последва въпросът:

- Капитане, всичко наред ли е?

- Трябва да затварям.

- Можем ли да направим още нещо?

Очите на Райм се бяха спрели върху Нанс Лоръл, която оза­дачено гледаше доклада от аутопсията, снимките и самия Райм. Той каза на Поатие:

- Не, благодаря, ефрейторе. Ще ви се обадя. - Затвори и се приближи до екрана, разучавайки го по-задълбочено. После на­сочи вниманието си към белите дъски.

- Какво има, Райм? - попита Сакс.

Той въздъхна. Обърна се и погледна към прокурорката.

- Съжалявам. Сгрешил съм.

- Какво искаш да кажеш, Линк? - попита Селито.

- Де ла Руа изобщо не е бил косвена жертва. Той е бил ми­шената.

- Но все пак, Линкълн, знаем, че Шейлс е възнамерявал да убие Морено. Стъклата, натрошени от изстреляния от Шейлс куршум, са причината за смъртта на Де ла Руа - каза Лоръл.

- Там е въпросът - отвърна меко Райм. - Не са.

80.

- Безпилотен самолет осем девет две до център Флорида. Мишената е идентифицирана и е на прицел. Инфрачервен и ра­дар.

- Разбрано, осем девет две... Разрешена употреба на ПДП.

- Прието. Осем девет две.

Шест секунди по-късно Робърт Морено вече не съществу­ваше.

Бари Шейлс беше в килията, сам, с долепени длани и седе­ше наведен напред. Пейката беше твърда, вътре беше задушно и миришеше на вкиснало.

Той си припомняше задачата „Морено“ и мислеше по-кон­кретно за безплътните гласове от централата във Флорида. То­ва бяха хора, които никога не беше срещал.

Точно както никога не беше виждал безпилотния самолет, който беше управлявал по време на тази мисия, никога не беше плъзвал ръка по корпуса му, както по корпуса на своя Ф-16. Не беше виждал нито един от безпилотните самолети.

Отдалече.

Войник и оръжие.

Войник и мишена.

Отдалече.

Отдалече.

- В стаята изглежда има двама, не, трима души.

- Можете ли със сигурност да идентифицирате Морено?

- Той е... Има някакъв проблясък. Да, така е по-добре. Да. Мога да идентифицирам задачата. Виждам го.

Мислите на Шейлс бяха объркани. Като самолет, който се върти: ужасът, предизвикан от новината, че е убил трима невин­ни, а после е арестуван за убийството на един. След това разбра, че Шрив Мецгър е наел специалист да почисти след операция­та, да убие свидетели, да сложи бомба.

Това го накара да осъзнае, че онова, което правеше за НРОС, поначало беше грешно. Бари Шейлс беше летял на мисии в Ирак. Беше хвърлял бомби и снаряди и със сигурност беше убивал хора в подкрепа на наземни операции. Когато си в раз­гара на битката, дори шансовете да са в твоя полза, както се случва в повечето военни операции на САЩ, все пак има веро­ятност някой да те убие - някоя ракета „Стингър“ или изстрел от АК-47. Дори един куршум от кюрдски автомат можеше да свърши тази работа.

Това е битка. Така се случва на война.

И е честно, защото знаеш кои са враговете. Лесно е да ги идентифицираш - това са хората, които искат да те убият.

Обаче е съвсем различно да седиш в Стаята на смъртта на хиляди километри, снабден с данни от разузнаването, които може да са верни, а може и да не са (или да са манипулирани). Как можеш да знаеш, че набелязаният враг наистина е враг? Как изобщо можеш да разбереш?

А после ще се върнеш вкъщи, на четирийсет минути път, и ще си заобиколен от хора, които може да са също толкова не­винни, колкото тези, които преди малко си убил за една десета от секундата.

„О, скъпа, купи някакво лекарство. Сами има хрема. Аз заб­равих да взема.“

Шейлс затвори очи и се залюля на пейката.

Знаеше, че има нещо нередно около Шрив Мецгър - нравът му, моментите, когато губеше контрол, докладите на разузна­ването, които не изглеждаха както трябва, лекциите относно светостта на Америка. По дяволите, когато започнеше да го­вори проамерикански, звучеше точно като антипод на Робърт Морено.

Само че никой не изстреля куршум .420 със стеснена задна част по ръководителя на НРОС.

А да поръчаш специалист, за да разчисти, да постави екс­плозиви и да убие свидетели. Изтезания...

Изведнъж, както седеше на това отблъскващо място, вонящо на урина и дезинфектант, Бари Шейлс осъзна, че е съкрушен. Годините потискана вина го заливаха и заплашваха да го заду­шат, духовете на мъже и жени от позорната опашка, хора, които беше убил, се носеха към него, за да го завлекат под повърх­ността на мастилено-кървавия прилив. Годините, прекарани като някой друг - Дон Брънс, Самюъл Маккой, Били Дод... От време на време в магазина или в преддверието на киносалона, когато Мардж изричаше истинското му име, той се колебаеше и не беше сигурен на кого говори тя.

„Просто предай Мецгър“ - каза си той. Имаше достатъчно информация в телефона му като Дон Брънс, за да затворят ръко­водителя на НРОС за дълго, ако се окажеше, че е манипулирал доказателства и е наел специалист да елиминира свидетелите. Можеше да даде на Лоръл шифъра, копието от файла с ключа, а също другите телефони и документи, които беше запазил.

Спомни си за адвоката. Изобщо не го харесваше. Ротстийн изглежда беше ангажиран от фирма във Вашингтон. Не казва­ше коя. Когато се срещнаха, след като Лоръл си беше тръгнала, адвокатът изведнъж се разсея, получи и изпрати няколко съоб­щения, докато обясняваше на Шейлс как ще се развие случаят. Поведението му изглежда се беше променило, сякаш каквото и да кажеше или направеше, Шейлс беше прецакан.

Странно беше, че мъжът не знаеше много за Шрив Мецгър, въпреки че НРОС му беше много добре известна. Ротстийн изглежда прекарваше повече време във Вашингтон, отколкото тук. До този момент съветът му беше простичък: не казвай нито дума на никого за нищо. Щяха да се опитат да го накарат да се предаде. „Нанс Лоръл е двулична кучка, знаеш какво означава „двулична“, Бари, разбираш какво имам предвид. Не вярвай на нито една нейна дума“ - говореше му той.

Шейлс му беше обяснил, че Мецгър може да е направил ня­кои доста лоши неща в опитите си да прикрие случая.

- Например мисля, че може и да е убил някого.

- Това не е наш проблем.

- Напротив, е - каза Шейлс. - Това е точно наш проблем.

Адвокатът получи още едно съобщение. Дълго гледа дис­плея на телефона. После каза, че трябва да тръгва и че скоро ще се свърже с него.

Ротстийн си беше тръгнал.

А Бари Шейлс беше доведен тук и беше оставен сам в тиха­та, миризлива стая.

Минаха мигове, хиляда удара на сърцето, цяла вечност, до­като чу вратата в далечния край на коридора да се отваря. При­ближиха стъпки.

Може би беше пазач, който идваше да го заведе на още някоя среща. С кого?

С Ротстийн? Или с Нанс Лоръл, която щеше да му предложи добра сделка, ако се признаеше за виновен?

В замяна шеше да поиска да предаде Шрив Мецгър.

Всичко му подсказваше, че трябва да го направи. Умът му, сърцето, съвестта.

И мисълта за мъчението да живее по този начин - да вижда Мардж и момчетата през мазен прозорец. Нямаше да вижда де­цата да тренират, нямаше да ги вижда в празничните сутрини. А те щяха да пораснат, понасяйки мъката и подигравките, че баща им е в затвора.

Безнадеждността на ситуацията се стовари върху него, об­гради го и започна да го души. Искаше да извика. Последстви­ята бяха по негова вина. Беше решил да се присъедини към НРОС, да убива хора, като натиска копче на половин свят раз­стояние от тях.

Но в крайна сметка всичко се свеждаше до следното: човек не предава бойните си другари.

Вярно или не. Бари Шейлс въздъхна. Мецгър беше в бе­зопасност, поне доколкото зависеше от него. Килии като тази щяха да бъдат негов дом през следващите двайсет или трийсет години.

Подготвяше се да съобщи на Нанс Лоръл новината, която тя не искаше да чуе, когато пред килията се чуха стъпки и вратата издрънча и се отвори.

Той се изсмя кратко и мрачно. Това явно изобщо не беше посещение. Огромен пазач афроамериканец водеше друг за­творник, който беше дори още по-едър от тъмничаря, грамаден мъж, мръсен, със зализана назад коса. Дори от другия край на стаята миризмата на този човек се разнесе като вълни по по­върхността на спокойно езеро.

Мъжът хвърли бегъл поглед на Шейлс и се обърна към па­зача, който погледна и двамата, затвори вратата и се отдалечи по коридора. Новият затворник се изкашля и се изплю на пода.

Пилотът се изправи и се премести в най-отдалечения ъгъл на килията.

Другият остана там, където беше, с извърната глава. Все пак летецът имаше чувство, че онзи усеща всяко негово движение на ръцете и краката, всяко преместване на пейката, всеки дъх, който си поемаше.

Новият ми дом...

81.

- Сигурен ли си? - попита Лоръл.

- Да - отвърна Райм. - Бари Шейлс е невинен. Той и Мецгър не са отговорни за смъртта на Де ла Руа.

Тя се намръщи.

- Аз... има нещо, което не забелязах - призна криминалистът.

- Какво, Райм? - попита Сакс.

Той гледаше как лицето на Нанс Лоръл отново застива - така тя реагираше на болката. Ценното ѝ дело отново се разпадаше пред очите ѝ.

Нищо няма да ме спре сега...

- Кажи ми, Линк. Какво, по дяволите, става? - попита Се­лито.

Мел Купър мълчеше, макар да си личеше, че също е любо­питен.

- Погледнете раните - обясни Райм. После увеличи сним­ката от аутопсията и насочи вниманието към разкъсванията по лицето и шията на журналиста.

После премести още една снимка до нея - снимка на мес­топрестъплението. Де ла Руа лежеше по гръб, а от същите раз­рези течеше кръв. Той беше покрит със стъкла, но нито едно не се намираше в раната.

- Как не се сетих? - измърмори. - Погледнете размерите на разкъсванията в доклада от аутопсията. Погледнете ги! Раните са широки само няколко милиметра. Парче стъкло би било мно­го по-дебело. И как е възможно всички да са толкова еднакви? Видях ги, но не се вгледах в тях.

- Намушкан е до смърт - каза Селито с кимване.

- Трябва да е - отвърна Райм. - Острието на нож е с ши­рина от един до три милиметра и е дължина от два до три сантиметра.

- А убиецът е хвърлил малко стъкла върху тялото на Де ла Руа, за да изглежда, сякаш е убит случайно, като невинна жерт­ва - предположи Сакс.

Селито измърмори, пиейки подсладеното си кафе:

- Доста хитро. Убил е и телохранителя по същия начин. За­щото щеше да е свидетел. Кой го е направил?

- Очевидно е. НИ 516. Знаем, че е бил близо до апартамент 1200 по време на нападението на безпилотния самолет. Спом­няте ли си, че ножът е неговото предпочитано оръжие? - каза Райм.

- Знаем и още нещо: НИ 516 е специалист. Не е направил всичко това за удоволствие. Работи за някого, който е желаел смъртта на репортера - продължи Сакс.

- Точно така, шефът му е този, който ни трябва - каза Райм. Погледът му се премести отново върху диаграмата. - Но кой, по дяволите, е той?

- Мецгър - предположи Пуласки.

- Може би - отвърна бавно Райм.

- Който и да е, със сигурност е знаел, че Морено ще бъде на Бахамите и че предстои да бъде изпълнена ЗСЗ. И кога точно - каза Лоръл.

- Новобранецо, ти се захващай с проблема за мотива. Що се отнася до аржентинския жърналист, ти си нашият експерт. Открий кой е искал смъртта му.

- Трябва да открием върху какво е работил, дали е отразявал спорни теми - отбеляза Пуласки.

- Да, разбира се. И кого е ядосал. Искам да знам и всич­ко, свързано с личния му живот: хора, които е познавал, какви инвестиции е правил, какво е семейството му, къде е ходил на почивка, какви имоти притежава.

- Имаш предвид всичко? Дори с кой е спал?

- Подлогът в края на изречението може и да ти се размине, но няма да позволя да използваш неправилното местоимение - измърмори Райм.

- Извинявай. Трябваше да кажа: с кого е спал - отвърна на огъня младият полицай.

Всички се разсмяха.

- Добре, Рон, май си го заслужих. Да, всичко, което можеш да откриеш.

В продължение на около час, после два, Пуласки, с помо­щта на Сакс, рови в личния живот на журналиста и в кариера­та му и свали всички статии и блогове, които успя да открие.

Принтираха всичко и го сложиха на масата пред Райм.

Младият полицай подреди материалите и криминалистът се зае да преглежда тези, които бяха на английски. После повика Пуласки:

- Рон, ти трябва да си нашият Берлиц.

- Кой?

- Преведи тези заглавия - каза той и посочи статиите на ис­пански език, които Де ла Руа беше написал.

В продължение на още един час преглеждаха историите, Райм задаваше въпроси, които Пуласки превеждаше бързо и прецизно.

Накрая Райм погледна към белите дъски.

УБИЙСТВОТО НА РОБЪРТ МОРЕНО

Актуализираните данни са почернени

- Местопрестъпление 1

- Апартамент 1200, „Саут Коув Ин“, остров Ню Провидънс, Бахамите (Стаята на смъртта)

- 9 май

- Жертва 1: Робърт Морено

- ПС: единствена огнестрелна рана в гърдите

- Допълнителна информация: Морено, 38 г., американски гражданин, емигрант, живее във Венецуела. Силно антиамерикански настроен. Прякор: Пратеник на истината. Установено е, че „да изчезне яко дим“ и „да ги вдигне във въздуха“ НЕ са свързани с тероризъм.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хоте­ла, прах от входа на хотела и суров петрол.

- По дрехите му има следи от закуската: трохи от сладкиш, конфитюр, а също и суров петрол.

- Прекарал три дни в Ню Йорк от 30 април до 2 май. Цел?

- 1 май, използва „Елитни лимузини“.

- Шофьор Таш Фарада. (Обичайният му шофьор Влад Ни­колов бил болен. Опитваме се да го открием. Вероятно е убит.)

- Закрива сметката си в „Американ Индипендънт Банк енд Тръст“, вероятно и в други банки

- Обикаля града е преводачката Лидия Фостър (убита от НИ 516).

- Причина за антиамерикански настроения: най-добрият му приятел е убит от войски на САЩ в нападението на Панама, 1989.

- Последно пътуване на Морено до САЩ. Повече няма да идва.

- Среща на Уолстрийт. Цел? Място?

- Няма данни за разследване на терористична дейност в ра­йона.

- Среща се с неизвестни личности в руски и дубайски бла­готворителни организации и в бразилското консулство.

- Среща се е Хенри Крос, директор на фондация „Класни стаи за Америка“. Твърди, че Морено се е срещал и с други бла­готворителни организации, но не знае с кои. Някой следил Мо­рено, бял и „мускулест“. Частен самолет следи Морено? Син на цвят. Проверка за разпознаване.

- Няма следи.

- Втора жертва: Едуардо де ла Руа

- ПС: Кръвозагуба. Разкъсвания от прободни рани.

- Допълнителна информация: журналист, интервюиращ Морено. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Фотоапарат, диктофон, златна писалка, бележници - липс­ват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хоте­ла, прах от входа на хотела.

- По дрехите му има следи от закуската: бахар и сос с черен пипер.

- Трета жертва: Симон Флорес

- ПС: Кръвозагуба. Разкъсвания от прободни рани.

- Допълнителна информация: телохранител на Морено. Бразилец, живее във Венецуела.

- Часовник „Ролекс“, слънчеви очила „Оукли“ - липсват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хоте­ла, прах от входа на хотела и суров петрол.

- По дрехите му има следи от закуската: трохи от сладкиш, конфитюр и бекон, а също петрол и цигарена пепел.

- Хронология на Морено на Бахамите

- 7 май - пристига в Насау с Флорес (телохранител)

- 8 май - срещи в хотела цял ден

- 9 май, 9 ч. - среща с двама мъже за основаване на клон на Движение за местна власт на Бахамите. 10:30 ч. идва Де ла Руа. В 11:45 Морено е застрелян.

- Първи заподозрян: Шрив Мецгър

- Директор на Националната разузнавателна и оперативна служба.

- Психически неуравновесен? Проблеми с гнева.

- Манипулира улики, за да оторизира Заповед за специална задача?

- Разведен. Завършил право в Иейл.

- Втори заподозрян: НИ 516

- Установено е, че не е снайперистът.

- Вероятно е мъжът от „Сут Коув Ин“ на 8 май. Бял мъж, на около трийсет и пет, с къса кестенява коса, американски акцент, слаб, но атлетичен. Изглежда „военен“. Разпитва за Морено.

- Възможно е да е партньорът на снайпериста или да е нает от Мецгър отделно, за да разчисти и да прекрати разследването, или да работи за наркокартели.

- Установено е, че е извършител на убийствата на Лидия Фостър и на Анет Бодел, както и на взрива в ,Джава Хът“.

- Аматьор и професионалист кулинар с известни умения.

- Трети заподозрян: Бари Шейлс

- Потвърдено, че е снайперистът; кодово име: Дон Брънс.

- 39 г„ бивш служител от Военновъздушните сили, награж­даван

- Разузнавателен специалист в НРОС. Жена му е учителка. Има двама синове.

- Човекът, обадил се в „Саут Коув Ин“ на 7 май, за да се уве­ри в пристигането на Морено. Обаждания от телефон на името на Дон Брънс чрез фиктивна фирма на НРОС.

- Информационните служби проучват Шейлс.

- Получен запис на гласа.

- Управлява безпилотния самолет, който произвежда из­стрела, убил Морено.

- От ФАА и Службата за контрол на въздушния трафик на Бахамите са получени доказателства за маршрута на безпилотния самолет и присъствието му на Бахамите.

- Доклад от местопрестъплението, от аутопсията, други подробности.

- Местопрестъплението е разчистено и замърсено от НИ 516 и до голяма степен безполезно.

- Общи подробности: куршумите са изстреляни през голе­мите стъклени прозорци и са ги разбили, отвън има градина, листата и клоните на отровно дърво са окастрени на височина 7,5 метра. Видимостта от укритието на снайпериста е наруше­на от мъглата и замърсения въздух.

- Открити са 47 пръстови отпечатъка; половината са анали­зирани с отрицателен резултат. Другите липсват.

- Намерени са хартийки от бонбони.

- Намерена е пепел от цигари.

- Куршум е заседнал зад дивана, където е открито тялото на Морено, изстрелян от безпилотния самолет.

- Фатален изстрел

- Калибьр .420, произведен от „Уокър Дифенс Систъмс“, Ню Джърси

- Куршум шпицер със стеснена задна част

- Изключително високо качество

- Изключително висока скорост и ударна сила

- Рядък

- Оръжие - изработено по поръчка

- Следи по куршума: влакна от ризата на Морено и следи от листата на отровния дъб

- Местопрестъпление 2

- Няма укритие на снайперист; куршумите са изстреля­ни от безпилотния самолет. Стаята на смъртта е командни­ят център на безпилотния самолет.

- Местопрестъпление 2А

- Апартамент ЗС, Огьста Стрийт номер 182, Насау, Бахамите -15 май

- Жертва: Анет Бодел

- ПС: предстои да бъде установена; вероятно задушаване, асфикция

- Заподозрян: установено е, че е НИ 516.

- Жертвата вероятно е изтезавана.

- Микроследи:

- Пясък, свързан с пясъка, намерен в „Джава Хът“

- Докозахексаенова киселина - рибено масло. Вероятно хай­вер. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Гориво за двутактов двигател

- С8Н803, ванилин. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Местопрестъпление 3

- „Джава Хът“, на Мот и Хестър Стрийт -16 май

- Експлозия на самоделно взривно устройство с цел унищо­жаване на данни за информатора

- Жертви: няма смъртни случаи, незначителни наранявания.

- Заподозрян: установено е, че е НИ 516.

- Устройството е военно, противопехотно, шрапнел. Екс­плозив „Семптекс“. Продава се на пазара на оръжия.

- Открити са клиентите в заведението, когато там е бил и информаторът; търси се информация, снимки.

- Следи:

- Пясък от тропиците

- Местопрестъпление 4

- Апартамент 230, Трето Авеню номер 230

- 16 май

- Жертва: Лидия Фостър

- ПС: кръвозагуба, шок от прободни рани

- Заподозрян - установено е, че е НИ 516.

- Коса, кестенява и къса (от НИ 516), изпратена в базата- данни с ДНК на ФБР за анализ

- Следи:

- Glycyrrhiza glabra - сладник. Съставка на ястие от ресто­рант в Ню Йорк.

- Цинарин, химическо вещество в артишока. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Данни за изтезания

- Всички сведения за преводаческите услуги, които е полз­вал Морено, са откраднати.

- Няма мобилен телефон или компютър.

- Касова бележка от „Старбъкс“, където Лидия чака Море­но, докато той е на частна среща на 1 май.

- Слухове, че зад убийството стоят наркокартели - слабо ве­роятно.

- Допълнително разследване

- Установяване на самоличността на информатора

- Неизвестен заподозрян, издал Заповедта за специална задача.

- Изпратена чрез анонимен имейл.

- Проследена през Тайван до Румъния и Швеция. Изпратен от района на Ню Йорк чрез обществен безжичен интернет, не е използван правителствен сървър.

- Използван стар компютър, вероятно отпреди десет години, айбук, или модел мида, в два цвята (напр. зелено и оранжево), или традиционен модел, графитен, но много по-дебел от днеш­ните лаптопи.

- Профил:

- Вероятно мъж на средна възраст.

- Използва подсладител „Спленда“.

- Военно минало?

- Носи евтин костюм с необичаен син свят.

- Използва айбук.

- Вероятно има проблеми със стомаха, взема зантак.

- Човек в светъл седан преследва дет. А. Сакс.

- Моделът и марката не са установени.

Разбира се, разбира се...

- Мисля, че го схванах. Трябва отново да говоря с Майкъл Поатие. Том, докарай буса.

- Бу...

- Буса! Ще се повозим. Сакс, идваш и ти. Въоръжена си, нали? Някой да се обади в ареста. Да освободят Бари Шейлс. Достатъчно му се събра.

82.

Кльощавият петдесетгодишен мъж беше обречен да бъде до живот в затвора. Обаче не беше затворник, а пазач през целия си професионален живот. Работата всъщност му харесваше, ха­ресваше му да превежда хората през Гробниците.

Названието на това място, което всъщност беше манхатънският затвор, предполагаше да е далеч по-лошо, отколкото беше в действителност. Наричаха го така още от деветнайсети век и името беше подходящо за затвор, изграден по модела на египетска гробница, построена върху неумело запълнено бла­то (на което се дължеше миризмата и разпространяването на зарази). Затворът се намираше във всеизвестния район „Файв Пойнтс“ в Манхатън - описан като „най-опасното място в све­та“ по онова време.

Всъщност в днешно време Гробниците бяха просто поред­ният затвор, макар и ужасно голям.

Пазачът, който се обаждаше по интеркома, използвайки ко­довата дума на деня, за да отваря врати, крачеше по коридора към изолираните килии за специални затворници.

Такива като мъжа, когото сега отиваше да види. Бари Шейлс.

През своите двайсет и осем години като пазач тук той се беше научил да не изразява мнение за осъдените. За него нямаше зна­чение дали са убийци на деца, или престъпници, извършили нефизическо престъпление, злоупотребявайки с хора, които може би заслужаваха да злоупотребиш с тях. Работата му беше да спаз­ва реда и да се грижи системата да функционира гладко. И да помага на хората, които минаваха през труден период.

В крайна сметка това не беше точно затвор, а временен арест, където хората остават, докато ги освободят под гаранция, докато ги преместят в „Райкърс“ или, в повечето случаи, докато ги освободят. Вероятно всички тук бяха невинни. Така работе­ше държавата.

Но мъжът, към чиято килия вървеше сега, беше различен и пазачът имаше мнение за него. Беше абсолютна трагедия, че са го затворили тук.

Пазачът не знаеше много за миналото на Бари Шейлс, но знаеше, че е бивш военен летец, който се е сражавал в Ирак и че сега работи за правителството, за федералното правителство.

И въпреки това беше арестуван за убийство. Не за убий­ството на жена си или нейния любовник, или нещо подобно. За убийството на някакъв шибан терорист.

Беше арестуван, макар да беше войник, макар да беше герой.

Пазачът знаеше защо той е тук: заради политика. Беше арес­туван, защото партията, която не беше на власт, трябваше да прецака другата, която управляваше, като използва горкия чо­век.

Пазачът застана пред килията и надникна през прозорчето.

Странно.

В килията имаше още един затворник, за когото пазачът не знаеше. Нямаше логика да е тук. Имаше друга свободна килия, в която трябваше да се намира мъжът. Новият затворник седе­ше настрани и се взираше напред с празен поглед. Този поглед притесни пазача. Очите казват всичко за хората тук много пове­че от глупостите, които изричаха устите им.

Какво му беше пък на Шейлс? Лежеше на една страна на пейката с гръб към вратата. Не помръдваше.

Пазачът написа кода, вратата избръмча и се отвори.

- Хей, Шейлс?

Никакво движение.

Другият затворник продължи да се взира в стената. „Страхо­вито копеле“ - помисли си пазачът, а той беше човек, който не използва често тази фраза.

- Шейлс? - Пазачът пристъпи по-близо.

Изведнъж летецът се размърда и седна на пейката. Обърна се бавно. Пазачът видя, че Шейлс държи ръцете пред очите си. Беше плакал.

Нямаше нищо срамно в това. Тук се случваше постоянно.

Шейлс избърса лицето си.

- Ставай, Шейлс. Нося новини, които ще ти харесат.

83.

Шрив Мецгър седеше зад бюрото си, когато чу сирената, но не ѝ обърна внимание.

Все пак това беше Манхатън. Винаги се чуват сирени, как­то се чуват викове, клаксони, от време на време някой писък и грачене на чайки. Експлозии... Е, отсечени звуци, които най-ве­роятно бяха експлозии.

Просто обстановката в града беше такава.

Той почти не обърна внимание, особено сега, когато се опит­ваше да потуши силния горски пожар, в който се беше превър­нала задачата „Робърт Морено“.

Хаосът се завъртя около него като торнадо от пламъци: Бари Шейлс, проклетият информатор, онази кучка прокурорката и хората във и извън правителството, които бяха създали програ­мата за заповеди за специални задачи.

Скоро към тлеещия огън щеше да бъде добавено ново лесновъзпламенимо вещество: пресата.

И, разбира се, над всичко това кръжеше Вълшебника.

Чудеше се какво ли решаваше в момента „бюджетната коми­сия“.

Изненадващо това, което най-много го тревожеше, беше оставката на Бари Шейлс, защото този човек беше дяволски добър. Никой не можеше да управлява безпилотен самолет като него. Той наистина беше ядрото на програмата за специ­ални задачи. Летецът можеше да вдене игла със самолета си. Той...

Мецгър осъзна, че сирените беше спрели.

И то точно пред кабинета му.

Той се изправи и погледна надолу към затворения паркинг, където се намираше станцията за наземен контрол.

Пълен със...

Несъмнено.

Една кола без маркировка и с примигващи сини светлини, кола на Нюйоркското полицейско управление и един ван - може би на специалните части. Вратите бяха отворени. Полицаите не се виждаха.

Обаче Шрив Мецгър знаеше къде са. Не се и съмняваше.

След малко това беше потвърдено от охранителя долу, който му се обади и заговори с неуверено:

- Шефе? - Той прочисти гърлото си и продължи: - Тук има едни полицаи, които искат да говорят с вас.

84.

Линкьлн Райм забеляза, че Шрив Мецгър, който го оглежда­ше, беше изненадан да го види.

Може би фактът, че е в инвалидна количка, го беше шоки­рал, но това би трябвало да му е известно. Господарят на разуз­наването събираше да/ши за всички, свързани с разследването по случая с Морено.

Може би изненадата по ирония на съдбата се дължеше на това, че Райм е в по-добра форма от ръководителя на НРОС. Той забеляза колко благ изглежда Мецгър - с рядка коса, кока­леста фигура и очила с дебели бежови рамки с петно на всяко стъкло. Райм допускаше, че мъжът, който от време на време убива хора, за да си изкарва прехраната, би изглеждал по-жи- лав и по-страшен. Мецгър разглеждаше мускулестото тяло на Райм, гъстата му коса и квадратното лице. Примигна със загадъчно изражение, достойно за Нанс Лоръл.

Мъжът седна зад бюрото си и хвърли не толкова изненадан поглед към Сакс и Селито. Само те бяха там - Лоръл я нямаше. Райм беше обяснил, че това е работа на полицията, а не на про­куратурата. Освен това имаше вероятност, макар и малка, да е опасно.

Той се огледа. Кабинетът беше доста безличен. Малко укра­са и няколко книги, които изглеждаха непрочетени, с ненапукани гръбчета, върху прашни рафтове. Имаше шкафове с доку­менти с огромни ключалки и скенери на ириса. Беше пълно с функционални, несъчетаващи се помежду си мебели. На тава­на беззвучно просветваше червена лампа, което, Райм знаеше, означаваше, че външни хора се намират в сградата и всякаква поверителна информация трябва да бъде скрита.

Мецгър послушно го беше направил.

С мек, овладян глас ръководителят на НРОС каза:

- Разберете, няма да ви кажа нищо.

Лон Селито, най-старшият служител на реда тук, понечи да отговори, но Райм кисело го прекъсна:

- Позоваваме се на законите, а?

- Не ви дължа никакви отговори.

С което наруши мълчанието си.

Изведнъж ръцете на Мецгър затрепериха. Очите му се прис­виха, а дишането му се учести. Случи се за миг. Трансформа­цията беше тревожна. Бърза и сигурна като змия, която от със­тояние на покой скача, за да сграбчи мишка.

- По дяволите, въобразявате си, че можете да идвате тук... - Трябваше да спре да говори. Стисна зъби прекалено рязко.

Имаше емоционални проблеми, предимно с овладяването на гнева...

- Хей, по-спокойно де? - каза Селито. - Ако искахме да ви арестуваме, Мецгър, вече щяхте да сте арестуван. Слушайте чо­века, за бога!

Райм с умиление си спомни дните, когато бяха станали парт­ньори, изкуствения изказ на Селито. Подходът им не беше до­бро ченге - лошо ченге, а спокойно ченге - грубо ченге.

Мецгър се успокои.

- Или какво... - Той се пресегна към шкафчето си.

Райм забеляза, че Сакс леко се напрегна, а ръката ѝ се насочи към оръжието. Ръководителят на НРОС извади само нокторезачка, след това седна, без да реже.

Селито кимна и даде думата на Райм.

- Имаме случай, който трябва да бъде... разрешен. Вашата организация е пуснала заповед за специална задача.

- Не знам за какво говорите.

- Моля ви. - Райм нетърпеливо вдигна ръка. - ЗСЗ срещу мъж, който изглежда е бил невинен. Но това си е между вас, съвестта ви и вероятно някои доста трудни изслушвания пред Конгреса. Не е наша работа. Тук сме, защото трябва да намерим човек, кой­то убива свидетели, свързани със случая „Морено“. И...

- Ако искате да кажете, че НРОС...

- ...е повикала специалист ли? - довърши Сакс.

Мецгър потрепери отново. Сигурно се чудеше откъде знаят този термин. Как изобщо знаят за това? Той измърмори:

- Не съм заповядвал на никого да прави това.

Казано с бюрократичен евфемизъм.

Да прави това...

- Погледнете китките си, Мецгър. Погледнете! С белезни­ци ли сте? Не виждам никакви белезници, а вие? - обади се Селито.

- Знаем, че е бил някой друг и затова сме тук. Трябва да ни помогнете да го намерим - продължи Райм.

- Да ви помогна? - отговори Мецгър с усмивка. - И защо, по дяволите, да помагам на хора, които се опитват да унищожат важна правителствена служба? Служба, която върши жизнено­важна работа, като пази гражданите от врагове?

Райм го погледна язвително и дори ръководителят на НРОС разбра, че малко е попрекалил с реториката.

- Защо да помагате? - повтори криминалистът. - Хрумват ми две причини. Първо, за да не отидете в затвора за възпре­пятстване на правосъдието. Започнахте кампания, за да спрете разследването. Проследихте отказа от гражданство на Морено, вероятно като сте задействали връзки в Държавния департа­мент. Интересно ми е дали сте последвали каналния ред. Си­гурен съм, че сте използвали Бари Шейлс, служители на НРОС и доставчици, които да работят за вас, за да унищожите дока­зателства за програмата за безпилотни самолети със ЗСЗ, изро­вили сте компромати за следователите. Хакнали сте телефони, засекли сте имейли, взели сте информация за сигнали от ваши­те приятели в Лангли и форт Мийд.

- Откраднали сте лични медицински картони - добави Сакс решително.

С Райм бяха обсъдили как капитан Бил Майърс беше взел от ортопеда информация за състоянието ѝ. Бяха заключили, че някой от НРОС е хакнал записите и ги е изпратил на шефа ѝ.

Мецгър сведе поглед в знак на мълчаливо потвърждение.

- А втората причина да ни помогнете? Натопили са вас и НРОС да убиете някого. Само ние можем да ви помогнем да заловите престъпника.

Райм беше привлякъл вниманието му.

- Какво казвате, че се е случило?

- Чували сме хора да твърдят, че използвате работата си, за да убивате хора, които смятате за непатриоти и антиамерикански настроени. Не смятам така. Мисля, че наистина сте смятали Морено за заплаха - защото някой е искал да мислите така и ви е предоставил фалшиво разследване, за да пуснете ЗСЗ и да го отстраните. А това е дало възможност на истинския престъп­ник да убие истинската жертва.

Мецгър отмести поглед за момент.

- Сигурно! Морено е застрелян, другите в стаята са смаяни и уплашени. Престъпникът се промъква и убива мъжа, когото на­истина преследва. Репортера Де ла Руа. Пишел е експозе, изоб­личавал е корупция или нещо подобно и някой е искал да го убие. Не, не, не - поде Райм, но после отсъпи. - Добре. Първоначално и аз си мислех същото, но после осъзнах, че не е така.

Това беше признание. Всъщност той още се дразнеше, че толкова бързо стигна до заключение за репортера, без да вземе предвид всички факти.

- Тогава кой... - Мецгър вдигна объркано ръце.

- Симон Флорес, телохранителят на Морено. Той е бил ми­шената през цялото време.

85.

- Де ла Руа е пишел за бизнес издание - обясни Райм. - Прегледахме последните му статии и открихме върху какво е работил. Портрети на отделни личности, бизнес анализи, ико­номика, инвестиции. Никакви разследващи статии, никакви експозета. Нищо, което може да предизвика спор.

А що се отнася до личния живот на репортера, Пуласки не откри нищо, което може да е предизвикало убиец да го пре­следва. Не е взимал участие в тъмни сделки или престъпна дей­ности, не е имал врагове и не е допускал никакви лични морал­ни прегрешения. Няма спор с кого е спал (очевидно за двайсет и три години - само със съпругата си).

- И така, кога открих мотив? - продължи Райм. - Трябваше да се запитам кое е любопитното. Върнах се за доказателства. Няколко минути по-късно изскочи нещо. Или по-точно липсата на нещо. Липсваше часовникът на телохранителя, който беше откраднат след стрелбата. Беше ролекс. Кражбата не е нещо необичайно. Но защо телохранител ще носи часовник за пет хиляди долара?

Мецгър гледаше с празен поглед.

- Шефът му Робърт Морено не беше богат, беше активист и журналист. Вероятно е бил много щедър към служителите си, но да плаща толкова голяма заплата, че някой от тях да си купи ролекс? Не мисля. Преди половин час накарах сътрудник от ФБР да изготви профил на телохранителя. Флорес има сметки на обща стойност шест милиона долара в банки на Карибите. Всеки месец получава петдесет хиляди долара от анонимна сметка на Каймановите острови.

Очите на Мецгър проблеснаха.

- Телохранителят е изнудвал някого.

Не получаваш длъжността ръководител на служба като НРОС, без да имаш остър ум, но това беше особено добро за­ключение. Райм кимна с умивка:

- Мисля, че е точно така. Спомних си, че в деня на нападени­ето в „Саут Коув Ин“ имаше и друго убийство в Насау. Адвокат. Връзката ми в бахамската полиция ми даде списък с клиентите му.

- Телохранителят е бил един от клиентите на адвоката, раз­бира се. Той, Флорес, е оставил уличаващата информация при адвоката на съхранение. Но изнудваният човек се уморил да плаща или са му свършили парите и се обадил на наемен убиец - въпросния специалист - да убие телохранителя и адвоката, да открадне информацията и да я унищожи - каза Мецгър.

- Точно така. Кабинетът на адвоката бил претърсен след смъртта му.

Селито хвърли кисел поглед към Мецгър.

- Добър е, Линк. Сигурно е шпионин.

Ръководителят изгледа хладно детектива и продължи:

- Имате ли представа как да разберем кой е бил изнудван?

- Кой ви изпрати фалшивото разследване на Морено, че той планира да нападне „Американ Петролиум“? - попита Сакс.

Мецгър се облегна, а очите му зашариха по тавана.

- Не мога да отговоря. Поверително е. Мога да ви кажа само, че беше информация от разузнаването в Латинска Америка - наша и на друга американска организация по сигурността. Сигурна информация.

- Може ли някой да е пуснал фалшива информация на тях, а те - на вас? - попита Райм.

Съмнението в погледа изчезна.

- Да, някой, който знае как работи разузнаването, някой с връзки. - Челюстта на Мецгър отново затрепери тревожно. Колко бързо от спокоен стана разярен. Беше обезпокоително. - Но как да го открием?

- Мислих по въпроса - започна Райм - и ми се струва, че ключът е информаторът, човекът, който пусна ЗСЗ.

- Предателят - отбеляза с гримаса другият.

- Какво сте предприели, за да го откриете?

- Търся го денонощно - каза мъжът печално, - но безуспеш­но. Проверихме всички тук с достъп до ЗСЗ. Асистентката ми беше на последния разпит с детектор на лъжата. Тя има... - той се поколеба - причина да не е доволна от правителството. Все още има няколко човека във Вашингтон, които трябва да про­верим. Смятаме, че трябва да е изтекло от там. Може би от во­енната база.

- От столицата?

Последва пауза.

- Не мога да кажа.

- Кой отговаряше за вътрешното разследване? - попита Линкълн.

- Административният директор Спенсър Бостън. - Послед­ва нова пауза, когато той срещна пронизващия поглед на Райм, после за миг сведе очи. - Той не е сред заподозрените. Как ина­че? Какво ще спечели от това? А и издържа теста.

- Кой е той? Какво е миналото му? - попита Сакс.

- Спенсър е бивш военен, с много награди, бивш служител на ЦРУ, действал предимно в Централна Америка. Наричаха го „експерт по смяна на режими“.

Селито погледна към Райм.

- Спомняш ли си защо Роберто Морено се обръща срещу Америка? Нападението на САЩ над Панама. Най-добрият му приятел е убит.

Той не отговори, но обмисляше доказателствата, когато по­пита ръководителя на НРОС:

- Значи този Бостън е трениран да мами детектори на лъ­жата.

- Предполагам на практика, да. Но...

- Пие ли чай? Използва ли подсладител? Има ли евтин син костюм, който е един нюанс по-светъл от изисканото?

Мецгър се замисли. След малко каза:

- Пие билков чай заради язвата...

- А, стомашни проблеми. - Райм погледна Сакс. Тя кимна в отговор. - С някакъв подсладител, никога със захар?

- А костюмите му?

- Пазарува в „Сиърс“ - въздъхна Мецгър. - И да, по някак­ва причина обича този странен нюанс на синьото. Така и не го проумях.

86.

- Хубава къща - каза Рон Пуласки.

- Така е. - Сакс оглеждаше леко разсеяна. - Какво е това? Глен Коув?

- Или Ойстър Бей. Те са един вид заедно.

Северното крайбрежие на Лонг Айланд беше смесица от малки общности, по-хълмисто и гористо от южното. Тя не по­знаваше добре района. Беше идвала тук преди няколко годи­ни заради един случай с китайска групировка, която се зани­мава с трафик на хора. А преди това си спомняше полицейско преследване по криволичещите пътища. Не беше продължило дълго; шестнайсетгодишната Амелия лесно избяга от окръжната полиция на Насау, след като те бяха прекратили нелегално състезание с коли близо до Гардън Сити (беше спечелила, след като беше победила един додж).

- Притесняваш ли се? - попита Пуласки.

- Да. Винаги е така преди залавяне. Винаги.

Амелия Сакс вярваше, че ако не се чувстваш на ръба в мо­мент като този, нещо не е наред.

От друга страна, откакто арестът беше одобрен от Лон Се­лито и този над него, капитан Майърс, тя нито веднъж не се притесни за себе си, не загриза някой нокът и не усети туптене в бедрото или коляното.

Бяха облечени уж тактически с бронежилетки и черни шап­ки, но носеха единствено револверите си.

Сега се приближаваха към къщата на Спенсър Бостън.

Преди около час Шрив Мецгър и Райм бяха съставили план за залавянето. Мецгър беше казал на административния си директор Бостън, че ще има изслушвания по случая с издън­ката на ЗСЗ на Морено. Искаше да използва частен дом, за да се срещне с адвокатите на НРОС. Беше попитал дали може да използва къщата на Бостън и да изпрати някъде семейството му за деня.

Той се беше съгласил и се беше отправил незабавно натам.

Сакс и Пуласки спряха, като преди да приближат огромната къща, огледаха окосените морави, горите наоколо, подрязания градински плет и прелестно, почти натрапчиво, подредените градини.

Дишането на младия полицай се беше учестило дори още повече.

- Притесняваш ли се?

Сакс забеляза, че той разсеяно потърква белега на челото си. Спомен от удар, нанесен от престъпник по време на първия слу­чай, когато работеха заедно преди няколко години. Травмата на главата беше жестока и той почти се беше отказал от работата си заради този инцидент, което за малко да го съсипе. Работата в полицията беше важна част от него и силно го обвързваше с неговия брат-близнак, който също беше полицай. Но до голяма степен благодарение на окуражаването и примера на Линкълн Райм той беше минал през продължително възстановяване и беше решил да остане.

Нараняването беше сериозно и Сакс знаеше, че посттравматичният стрес продължава да го тормози.

Сигурно се питаше: „Мога ли да се справя? Ще се огъна ли под напрежението?“

Знаеше, че отговорите на тези въпроси бяха ,.да“ и „не“. Тя се усмихна.