Profesionalistite

Райм се намръщи, приведе се напред и вдъхна.

От чантата се носеше уханието на пържени рапани.

55.

Сссс, сссс....

В кухнята си Джейкъб Суон пиеше верментино, приятно италианско вино, в конкретния случай - от Лигурия. Продължи да точи японския си нож, но не резеца. Този беше двайсет и един сантиметров модел „Деба“ за кьлцане и за отстраняване на големи късове месо.

Сссс, ссссс, ссссс...

Плъзгаше ножа от едната страна до другата по арканзаското точило - така предпочиташе да остри. Никога в кръг.

Беше към осем вечерта. На грамофона му свиреше джаз. Китаристът Лари Коруел. Беше отличен изпълнител на джаз стандарти, на собствени композиции и дори на класически про­изведения. „Павана за покойната принцеса“ беше ненадмината негова интерпретация.

Суон стоеше с престилка пред дъската за рязане върху кух­ненския остров. Малко преди това беше получил есемес от управлението, с което го хвалеха за работата му през деня и потвърждаваха, че е взел правилното решение, като е отложил нападението срещу Сакс. Тази вечер можеше да се оттегли. И той се възползваше с пълна сила.

Светлината беше приглушена, щорите - свалени, завесите - дръпнати.

В известен смисъл във въздуха се усещаше романтика. Суон погледна жената, която седеше наблизо. Косата ѝ беше спус­ната, тя беше с една от неговите фланелки, черна, и по кари­рани боксерки, също негови. Струваше му се, че усеща цветно ухание и някакви подправки. Мирисът и вкусът са неразривно свързани. Суон никога не готвеше нищо важно, когато беше на­стинал или синусите му бяха възпалени. Защо да хаби усилие­то? Да се храниш в такъв момент беше равносилно на това да използваш храната само като гориво.

Грехота.

Жената, която се казваше Карол Фиори - странно име за британка - също го погледна. Ридаеше тихичко.

От време на време простенваше като преди. Карол, бегачката, която се приближи към него преди малко в уличката и про­вали опитите му да отстрани Амелия Сакс. Един удар по шията и после я пъхна в багажника. Потегли бързо и се прибра у дома. По-късно щеше да се занимае с детектива.

Щом се прибра в Бруклин, замъкна Карол в къщата, обаче установи, че екипът ѝ за бягане няма да свърши работа - толко­ва се беше уплашила, че се бе изпуснала. Съблече дрехите ѝ и я избърса, после ѝ даде други дрехи. Макар отначало да му каза, че пътува с „приятели“, всъщност беше сама и обикаляше Съ­единените щати вече цял месец, обмисляйки да напише статия за приключенията си.

Сама...

Той обмисляше как да постъпи с трофея си.

Вече знаеше.

Да, нали?

Да.

Тя беше престанала да го гледа умолително и да шепне умо­лително и сега беше насочила мокрите си очи към ножа „Деба“, който той остреше - сссс, сссс... От време на време тръскаше глава. Суон беше вързал китките и краката ѝ за едно много ху­баво и удобно кожено кресло, както беше направил и с Лидия Фостър.

- Моля те - каза тя само с устни, вперила поглед в острието. Значи не се беше отказала да се моли.

Той също огледа ножа и предпазливо опита ръба на палеца си. Оказваше нужната съпротива, беше идеално наточен. Пий­на още малко вино и после започна да вади продуктите от хла­дилника.

Когато беше още момче, много преди колежа, много пре­ди армията, много преди кариерата му след армията, Джейкъб Суон се научи да цени значението на храната. Единственото време, което можеше да разчита да прекара с майка си и с баща си, беше приготвянето и изяждането на храната.

Едрият Андрю Суон не беше нито едър, нито склонен към насилие мъж, просто беше дистанциран и постоянно потънал в своите кроежи, задължения и забавления, свързани предим­но с работата му в света на хазарта в Атлантик Сити. Младият Джейкъб така и не разбра с какво точно се занимава баща му - предвид собствената му кариера в момента Андрю вероятно е работел на страната на закона. Може да беше генетично. Обаче Джейкъб и майка му със сигурност знаеха едно за бащата - той обичаше да яде и човек можеше да привлече и да задържи вни­манието му чрез храната.

Готвенето не се удаваше на Мариан - вероятно дори го мра­зеше. Започна да усъвършенства уменията си едва след като тя и Андрю започнаха да излизат. Джейкъб я чу да разказва на своя приятелка за едно от първите ястия, които беше поднесла.

- Какво е това? - попитал Андрю.

- Хамбургер, зелен фасул и...

- Каза ми, че можеш да готвиш.

- Така е - посочила му тя тигана.

Андрю хвърлил салфетката си, станал от масата и се запъ­тил към казиното.

На следващия ден тя си купи готварската книга на Бети Крокър и запретна ръкави. Следобед в къщата им от редица­та еднакви малкият Джейкъб гледаше как тя с бясна скорост приготвя пиле фрикасе или сотира треска на тиган. Бореше се с храната, водеше сражение. Не усвои най-основни правила и принципи (в крайна сметка всичко се свежда до химия и физи­ка). Вместо това се нахвърляше на всяка рецепта, като че ли ни­кога не е виждала пържола, парче камбала или купчинка браш­но. Сосовете ѝ ставаха на бучки, имаха странен вкус и винаги бяха пресолени - не и според Андрю, така че най-вероятно не са били пресолени.

За разлика от сина си Мариан полагаше усилие основно пре­ди и по време на приготвянето на всяко ястие и неизменно из­пиваше доста чаши вино. А и малко уиски. Или каквото имаше в шкафа.

Обаче много се стараеше и успяваше да създаде ястия, достатъчно практични, за да задържат Андрю за около час. Не­изменно обаче, щом вилицата му дръннеше по чинийката и той изпиеше кафето - Андрю не сърбаше, - той ставаше от масата и изчезваше. Или в мазето да работи над тайните си проекти, или в местния бар, или в казиното. Да чука някоя съседка, предпо­лагаше Джейкъб, когато научи за чукането.

След училище и през уикендите, ако не тръшкаше проти­вниците си в срещите по борба и не се състезаваше с училищ­ния отбор по стрелба, Джейкъб се навърташе в кухнята, разли­стваше готварски книги, седеше до майка си, докато тя капеше с мляко и доматен сос, сипеше маковото семе като миниатюрни шрапнели и навсякъде ръсеше остатъци от билки, брашно, ни­шесте и вътрешности. А също и кървави пръски.

Понякога не успяваше да се справи с всичко и го молеше да ѝ помогне, като махне някой хрущял, обезкости месото или на­реже печеното. Мариан смяташе, че едно момче би предпочело да си служи с ножа, а не с бъркалката за яйца.

- Гледай ти! Добра работа, миличък! Ти си малкият ми ка­сапин!

Постепенно той се нагьрбваше с все повече работа и инстинктивно започна да поправя яхнията, да реже по-фино, да намалява силата на огъня точно когато трябва, за да не изври катастрофално съдържанието на тенджерата. А майка му го по­тупваше по бузата и си наливаше още вино.

Сега Суон погледна към жената, вързана за стола му.

Още беше ядосан, че е провалила плановете му за следобеда.

А тя не спираше да плаче.

Той продължи да приготвя трите си блюда за вечеря. Пър­во щеше да има аспержи, задушени в смес от вода и вермут, с пресен дафинов лист и щипка градински чай. Стеблата щяха да бъдат положени на канапе от градинска салата и осеяни с капки домашно приготвен сос холандез. Думата „осеяни“ беше най-важната в случая, защото при всяка среща на жълтъка с мас­ло лесно можеш да превариш сместа. Разбира се, трикът при аспарагуса е да улучиш подходящия момент. Римляните имаха свое клише - да направиш нещо за времето, за което приготвяш аспержите, означава да го правиш много бързо.

Суон отпи от виното и приготви течността, в която щеше да задушава. След това откъсна билките от сандъчетата на прозо­реца си.

Когато майка му ги напусна - вино плюс сто и трийсет ки­лометра в час без колан - шестнайсетгодишният Джейкъб пое готвенето.

Останаха си само двамата - баща и син.

Момчето правеше същото като майка си - подмамваше Ан­дрю с ястия, - само че обичаше да готви и го биваше много повече от майка му. Започна да сервира по няколко ястия - като шеф, който опитва меню, - за да удължи времето, когато два­мата мъже са заедно. Постепенно се прояви още една разлика: установи, че готвенето му допада повече от времето, през което се храни, и че всъщност не харесва особено баща си. Той не искаше да говори за нещата, които интересуваха Джейкъб - видеоигрите, кикбокса, борбата, лова, оръжията и бокса с голи ръце. Андрю не искаше да говори за почти нищо друго освен за Андрю.

Веднъж, когато Джейкъб беше на осемнайсет, баща му до­веде у дома една красива, наистина красива блондинка. Беше казал на жената колко добър готвач е хлапето му. Все едно се хвалеше с безвкусен розов пръстен. А на Джейкъб поръча:

- Сготви нещо вкусно на Синди, ясно? Приготви нещо хуба­во за красивата дама.

По това време Джейкъб вече прекрасно знаеше какво са Е. коли. Обаче колкото и да му се искаше да види как двайсет и че­тири годишната Синди повръща до смърт, или поне как повръ­ща, не можеше съзнателно да опропасти някое ястие. Жената го похвали за неговото пиле кордон бльо, което той приготвяше не като сплесква пилешките гърди, а като реже месото на тънки ивици като спирала от ябълкова кора, за да увие с тях сиренето грюер и - по неговата рецепта - прошуто от Парма.

Малък касапин...

Малко след това тероризмът връхлетя държавата. Когато Джейкъб се записа в армията, въпросът за наклонностите и за интересите се появи, но той не се издаде, че умее да готви, за да не го пратят в кухнята на столовата за следващите четири години. Знаеше, че няма да му доставя никакво удоволствие да готви огромни количества топла храна за хиляда войници. Най-силното му желание беше да убива хора. Или да ги кара да пищят. Или и двете. Не виждаше голяма разлика между убива­нето на хора и на животни. Всъщност, като са замисли, всички хора бяха виновни за една или за друга простъпка, но в същото време толкова неохотно посягаме към ножа или към куршума.

Някои от нас.

Отново изгледа Карол. Беше много мускулеста, но доста бледа. Може би тренираше предимно в спортни зали или си слагаше слънцезащитен крем, докато тичаше. Предложи ѝ мал­ко вино. Тя поклати глава. Даде ѝ вода и тя изпи половината бутилка, която той ѝ поднесе.

Второто му блюдо тази вечер щеше да бъде разновидност на картофи „Ана“. Нарязани и обелени картофи, подредени на спирала и после изпечени с масло и зехтин, с много морска сол и черен пипер. По средата щеше да сложи топка разбита смета­на, която разбиваше с малко пресен кленов сироп, представете си. И накрая щеше да има черни трюфели. Това ястие пригот­вяше в малък чугунен тиган. Щеше да започне да приготвя кар­тофите на печката, а после щеше да ги препече със силния си грил „Миел“.

Картофи, клен и трюфели. На кого би му хрумнало?

Добре, вече огладняваше.

Когато Джейкъб беше на двайсет и няколко, баща му почи­на, може да се каже, от проблеми с корема - не беше нито язва, нито рак. Четири деветмилиметрови куршума в корема.

Младият войник се закле да отмъсти, но не се получи. Мно­го хора можеха да го убият - оказа се, че Андрю е бил замесен във всякакви измами, които би трябвало да знае, че не са добра идея в Атлантик Сити. Намирането на убийците щеше да отне­ме цяла вечност. Освен това Андрю не беше толкова разочаро­ван. Всъщност убиецът като нищо можеше да е сред гостите, които младият мъж прие у дома след погребението. Само че той устрои много по-фино отмъщение за гостите си. Главното ястие беше пене ала путанеска, пикантното ястие на доматена основа, чието име на италиански означава „в стил блудница“. Приготви го в чест на сегашната приятелка на баща си, която не беше Синди, но като нищо би могла да бъде.

Тази вечер третото ястие на Джейкъб Суон, основното му блюдо, беше специалитет. Задачата му с Морено беше трудна и той искаше да се поглези. Предястието щеше да бъде ала Вероник - приготвяше го с нарязано грозде и ситен лук, еднак­во тънки, в сос beurre blanc - който той приготвяше с мъничко вино (никога не използваше оцет) заради гроздето.

Щеше да нареже месото на почти прозрачни елипси, да го оваля във френско брашно и после бързо да го сотира в смес от зехтин и масло (винаги двете, разбира се; ако е само масло, изгаря по-бързо и от обърнал се танкер).

Предложи на Карол още вода. Тя не пожела. Беше се отча­яла.

- Отпусни се - прошепна ѝ той.

Течността в съда за приготвяне на аспержите на пара завря, картофите покафеняваха прелестно на грила, зехтинът и масло­то бавно се загряваха и пръскаха прелестното си ухание.

Суон избърса дъската за рязане, на която щеше да нареже месото за основното ястие.

Само че преди да се залови за работа, виното! Отвори и наля новозеландски совиньон блан „Клауди Бей“, едно от най-добите на планетата. Зачуди си дали да не предпочете хубавото га­зирано вино на избата, пелорус, но надали щеше да изпие сам цяла бутилка, а то щеше да се отгазира.

Четвъртък, 18 май

V

Куршум за милиони

56.

- Имаш тен - отбеляза Селито.

- Нямам тен.

- Имаш. Трябва да ползваш слънцезащитен крем, Линк.

- Нямам тен, мамка му! - промърмори той.

- Според мен имаш - додаде Том.

Беше почти осем вечерта. Том, Пуласки и Райм пристигна­ха на летище „Ла Гуардия“ късно, почти в единайсет миналата вечер, и болногледачът настоя Райм веднага да легне да поспи. Случаят можел да почака до сутринта.

Нямаше спор - криминалистът беше изтощен. Падането във водата бе оказало своето. Всъщност цялото пътуване. Обаче това не попречи на Райм да повика Том в мига, в който се събуди в шест и половина на следващата сутрин, като натисна копчето до леглото си. (Болногледачът беше оценил приспособлението като „досущ като в Даунтън Аби“, но Райм не разбра отпратката.)

В момента в салона вреше и кипеше - там бяха Селито, Купър и Сакс. А Рон Пуласки - който наистина имаше тен - тъкмо влизаше. Нанс Лоръл трябваше да се яви в съда по един от слу­чаите си и щеше да пристигне по-късно.

Райм седеше на нова инвалидна количка, „Мерите Вижън Селект“. Сива с червени калници. Беше доставена и сглобена предния ден, преди завръщането на Райм от Бахамите. Том се беше обадил в застрахователната компания от Насау и беше договорил бърза доставка. („Не знаеха какво да ми отговорят, когато като причина за загубата на предишната изтъкнах пота­пяне на три метра във вода“, обясни болногледачът.)

Райм беше избрал точно този модел, защото беше известен с добрата си офроуд навигация. Предишното му нежелание да се появява на публични места се беше изпарило - до голяма степен вследствие на пътуването му до Бахамите. Искаше да пътува още, искаше и лично да оглежда местопрестъпленията. А за това му трябваше количка, с която да отива на възможно най-много места.

Бяха поизнудили „Мерите“ за специални екстри поради специфичното състояние на Райм - например каишката за не­подвижната му лява ръка, тьчпад под движещия се ляв безиме­нен пръст и, разбира се, поставка, достатъчно голяма за кафяна чаша и за чаша за уиски. В момента той пиеше първото със сламка. Погледна към Селито, Сакс и Пуласки, после проучи бялата дъска с бележките на Сакс за хода на разследването в негово отсъствие.

- Няма време за губене - кимна той към ЗСЗ. - Господин Рашид ще се срещне със създателя си след ден-два, ако не пред­приемем нещо по въпроса. Да видим с какво разполагаме. - За­почна да снове с количката напред-назад пред белите дъски, съдържащи анализ на веществените доказателства, събрани от Сакс на мястото на взрива в кафенето „Джава Хът“ и от апарта­мента на Лидия Фостър.

- Син самолет ли? - попита той относно съответната бе­лежка.

Сакс му обясни какво ѝ беше разказал Хенри Крос. Част­ният самолет явно следваше Морено в Съединените щати и в Южна Америка.

- Помолила съм човек от спецчастите на капитан Майърс да се заеме, обаче няма голям успех. В базата-данни няма самолет с такъв цвят. Обаче е продаден неотдавна, така брокерите може да разполагат с история на продажбата със снимки. Човекът продължава да рови.

- Добре. А сега да видим какво намерихме на Бахамите. Първо, Стаята на смъртта.

Райм обясни на Сакс и на Купър как НИ 516 или Бари Шейлс бяха съсипали местопрестъплението в хотела, но все пак разпо­лагаше с някои неща, включително с предварителния доклад на местната полиция, както и със снимките, които в момента Сакс залепваше на отделна бяла дъска, заедно с незначителния предварителен доклад от местопрестъплението на Бахамската кралска полиция.

През следващия половин час Сакс и Купър внимателно раз­опаковаха и анализираха обувките и облеклото на грите жерт­ви, които са били в апартамент 1200 сутринта на 9 май. Всяка найлонова торбичка се отваряше над голям стерилен лист вест­никарска хартия, а обувките биваха оглеждани и остъргвани за следи.

По обувките на Морено, на телохранителя му и на Де ла Руа бяха намерени влакна като тези на хотелския килим и пръст като тази по алеята и площадките пред хотела. Дрехите им съдържаха сходни следи, както и частици от скорошно хране­не, вероятно закуска - бяха загинали преди обяд. Купър откри трохи от сладкиши, конфитюр и парченца бекон по дрехите на Морено и на телохранителя му, а също така бахар и някакъв неразпознаваем лютив сос по сакото на репортера. По обувките, маншетите и ръкавите на Морено и на телохранителя му имаше и следи от суров петрол, вероятно от срещата им в понеделник извън хотела, обаче на остров Ню Провидънс нямаше много рафинерии, така че вероятно бяха вечеряли до доковете. По ри­зата на телохранителя имаше и пепел от цигари.

Информацията беше качена на дъската и Райм я забеляза, но не се спря на нея. В крайна сметка убиецът им е бил на бли­зо два километра, когато е изстрелял куршума. НИ 516 е бил в хотела, но дори да беше влизал в Стаята на смъртта, не бяха запазени следи.

- А сега докладът от аутопсията - каза Райм.

И тук нямаше изненади. Морено беше умрял от масивна ог­нестрелна рана в гърдите, а другите - от кръвозагуба, дължа­ща се на множество прободни рани от разлетели се парченца стъкло с различна големина, предимно три-четири милиметра широки и два-три сантиметра дълги.

Купър изследва фасовете от цигари и обвивката от бонбон, намерени от хората на Поатие на местопрестъплението, но и от тях не излезе нищо полезно. Фасовете бяха от същата марка като кутията с цигари, намерена до тялото на телохранителя, а бонбонът беше от приветствената кошница в стаята на Морено при пристигането му в хотела. Нищо чудно, че отпечатъците от пръсти, които Пуласки беше свалил, не намериха съответствие в базата-данни.

- Да минем на апартамента на проститутката Анет Бодел.

Пуласки беше свършил добра работа и беше събрал много улики покрай местата, където беше претърсвал убиецът, освен това беше взел всякакви проби, така че да елиминира следи, които не са от него. Купър изследва пробите, някои от които пусна през газовия хроматограф или спектрометъра. Накрая оповести:

- Първо, имаме гориво за двутактов двигател.

Това бяха по-малки двигатели като тези на снежните шей­ни или на автоматичните триони, в които смазочното масло се смесва направо с бензина.

- Може би от джет - предположи Райм. - Работила е и в ма­газин за морско оборудване. Следите може и да не са от нашия извършител, но ще го имаме предвид.

- И пясък - оповести лаборантът. - Плюс утайка от мор­ска вода. - Той сравни веществата с онова, което пишеше на дъската за двете предишни местопрестъпления. - Аха, съвсем същото като онова, което Амелия е намерила в „Джава Хът“.

При тези думи Райм изви вежди.

- Аха, конкретна връзка между НИ 516 и Бахамите. Знаем, че е бил в апартамента на Анет, а аз съм деветдесет и девет про­цента сигурен, че е бил в „Саут Коув Ин“ на осми май. И така, нещо да го свързва с Лидия Фостър?

- Кестенявата коса - изтъкна Пуласки, - както ефрейтор По­атие описа човека от „Саут Коув Ин“, онзи, който е ходил там преди убийството на Морено.

- Предположение, а не доказателство. Продължавай, Мел.

Лаборантът се взираше през окуляра на микроскоп.

- Тук има нещо странно. Някаква оранжева мембрана. Ще я пусна през газовия хроматограф и спектрометъра.

Няколко минути по-кьсно разполагаше с резултатите от ана­лиза.

Купър прочете:

- Докозахексаенова киселина.

- Рибено масло - оповести Райм, вперил поглед в екрана, на който се появи микроскопско изображение. - А тази мембрана, виждате ли я в горния десен ъгъл? Бих казал, че е рибен хайвер.

- Има и малко С8Н803 - каза Купър.

- Този път ме хвана натясно! - промърмори Райм.

Проверката отне трийсет секунди.

- Ванилин.

- Екстракт от ванилия?

- Точно така!

- Том! Том, ела тук! Къде си, по дяволите?

В стаята долетя гласът на болногледача:

- Какво ти трябва?

- Ти. Тук. В тази стая.

Болногледачът се присъедини към тях, навивайки ръкави.

- Как да устоя на такава учтива молба?

Сакс се засмя.

Райм се намръщи.

- Погледни тези схеми, Том. Впрегни кулинарните си по­знания. Кажи ми какво мислиш за тези данни, като знаеш, че докозахексаеновата киселина и С8Н803 са съответно хайвер и ванилия.

Болногледачът постоя, загледан в схемите. После се ус­михна.

- Познато ми е... Чакайте малко... - Той се приближи до съ­седния компютър и извика на екрана вестник „Ню Йорк Таймс“. Прегледа го. Райм не виждаше точно какво търси Том. - Е, това е интересно.

- Може ли да споделиш интересната част?

- На другите две местопрестъпления - и при убийството на Лидия Фостър и в кафене „Джава Хът“ - има следи от артишок и сладник, нали така?

- Да - потвърди Купър.

Том завъртя компютъра, за да виждат всички.

- Е, ако съчетаем тези съставки с хайвер и ванилия, ще по­лучите скъпо ястие, което се сервира в „Пачуърк Гус“. Наскоро имаше статия за него в раздела за кулинария.

- Пачуърк... Какво е това, по дяволите? - попита Селито.

- Един от най-изисканите ресторанти в града - поясни Сакс. - Поднасят седем или осем ястия за четири часа и избират съ­ответното вино. Правят странни неща, например готвят с течен азот и с бутанови горелки. Не че съм ходила, разбира се.

- Точно така - потвърди Том и кимна към екрана. Написано­то там приличаше на рецепта. - И това е едно от нашите ястия: пъстърва, поднесена с артишок, сготвена със сладник и гарни­рана с хайвер и ванилова майонеза. Заподозреният е оставил следи от тези съставки ли?

- Точно така - отговори Сакс.

- Да не би да работи в ресторанта? - попита Селито.

Том поклати глава.

- О, съмнявам се. На такова място човек работи по дванай­сет часа дневно шест дни в седмицата. Няма да има време да бъде професионален убиец. Съмнявам се, че е и клиент. Надали съставките ще бъдат пренесени или ще издържат по дрехите му повече от няколко часа. Най-вероятно е приготвил ястието у дома. От рецептата тук.

- Така, така - прошепна Райм. - Вече знаем, че НИ 516 е ходил на Бахамите на петнайсети май, за да убие Анет Бодел, поставил е самоделното взривно устройство в „Джава Хът“ и е убил Лидия Фостър. Вероятно той е човекът, намирал се в „Саут Коув Ин“ точно преди да бъде застрелян Морено. Той е помагал на Бари Шейлс в подготовката за убийството.

- Знаем също, че обича да готви - добави Сакс. - Може пре­ди да се е занимавал професионално. Това би ни помогнало.

Купър прие обаждане по телефона си. Райм не го беше чул да звъни и се запита дали лаборантът е оставил апарата си на вибрация, или самият той още има вода в ушите от нежеланото гмуркане. Бог му беше свидетел, че очите му още пареха.

Лаборантът криминалист благодари на човека, който му се обади, и оповести:

- Изследвахме кестенявата коса, която Амелия намери в апартамента на Лидия Фостър. Съобщиха ми резултата от про­верката в комбинирания ДНК индекс на ФБР. Нищо. Който и да е неизвестният извършител, не е криминално проявен от ДНК базата-данни.

Докато Сакс записваше най-новите изводи на бялата дъска, Райм каза:

- Вече напредваме. Обаче за да пипнем Мецгър, ни трябва пушката на снайпериста, а за да се доберем до нея, ни трябва куршумът. Да го погледнем.

57.

Хората се избиваха един друг с огнестрелни оръжия вече повече от хиляда години, обаче криминологичният анализ на оръжията и на куршумите беше относително нова дисциплина.

Вероятно първият случай на нейното приложение беше в Ан­глия в средата на деветнайсети век, когато следователите изтръг­нали признание от убиец, след като сравнили куршум с отливка­та, от която е направен. През 1902 година експертен свидетел (не кой да е, а Оливър Уендъл Холмс) помогнал на прокурорите да осъдят заподозрян, като съпоставили куршум, изследван пробно от оръжието на заподозрения, с гилзата на убийството.

Обаче едва след Калвин Годард, лекар и криминолог, автор на „Съдебна балистика“ от 1925 година, започва истинското развитие на дисциплината. Годард все още е известен като баща на балистиката.

Раймс целеше три неща, прилагайки правилата на Годард отпреди деветдесет години. Първо, да идентифицира куршу­ма. Второ, чрез тази информация да определи от какво оръ­жие е изстрелян той. Трето, да свърже този конкретен куршум с конкретно оръжие, което да бъде проследено до стрелеца, в този случай Бари Шейлс.

Сега екипът се зае с първия от тези въпроси. С куршума.

С ръкавици и маска Сакс отвори найлоновия плик с куршу­ма - безформен издължен къс олово и мед. Разгледа го.

- Непривично заоблен е. Това е необичайно. Първо, голям е - деветнайсет грама и половина.

Куршум с такова тегло е около три четвърти унция. Повече­то ловни и бойни оръжия, и дори снайперите стрелят с много по-малки куршуми, около дванайсет грама.

Тя измери куршума с калибромер - плосък метален диск с дупчици с различна големина.

- И е рядък калибър. Голям. Четиристотин и двайсет.

- Не е ли четиристотин и шестнайсет?

Това беше първата му мисъл, когато го видя в Стаята на смъртта. Калибър 416 беше нововъведение в куршумите за пушки, създадено от прочутата „Барет Армс“. Патронът беше разновидност на 50, използван от снайперистите по цял свят. Макар че в някои щати в САЩ 50 бяха забранени за ползване от цивилни, 416 беше законен на повечето места.

- Не, определено е по-голям. - Сакс огледа куршума с ми­кроскоп. - И е сложен. С кух връх и пластмасов връх - видоиз­менен шпицер.

Не е чудно, че производителите на оръжия започват да при­лагат аеродинамиката в производството на боеприпасите някъ­де по времето, когато се появяват самолетите. Шциперът - от немската дума за „заострен куршум“ - е разработен за далекобойните пушки. С тази си обтекаема форма той е много точен, но недостатъкът му е, че остава непокътнат, след като удари ми­шената, и поради това причинява значително по-малко щети от куршумите с тъп или с кух връх, които се размазват в плътта.

Някои производители на оръжие излизат с идеята да поставят остър пластмасов връх на патрон с кух връх. Върхът осигурява аеродинамичното качество на шпицера, обаче се раздробява при удар с мишената и създава възможност куршумът да се разшири.

Точно този вид куршуми беше използвал Бари Шейлс за убийството на Робърт Морено.

И като допълнение към анализа на куршума Сакс добави, че той се стеснява в задната си част като състезателна яхта, за да се намали допълнително загубата на скорост, докато лети във въздуха.

Накрая Сакс обобщи:

- Куршумът е голям, тежък и адски точен. - Кимна към снимката на местопрестъплението от убийството на Морено, проснат на дивана в Стаята на смъртта с кръв и пръснати край него тъкани. - И унищожителен.

Сакс изстърга куршума и анализира част от остатъка от из­хвърленото вещество - газа и частиците, които остават след възпламеняването на барута.

- Само най-доброто - каза тя. - Капсулата е 210 с феде­рално качество, а зарядът е „Ходждън Екстрийм Екструдид“ - изработен за най-силно натоварване. Това е ферари на па­троните.

- Кой го произвежда?

Въпросът беше важен.

Обаче проучването по интернет не даде сериозен резул­тат. Никой от големите производители „Уинчестър“, „Ремингтън“ или „Федерал“ не предлагаше такива патрони, и никой от търговците на дребно нямаше от въпросните патро­ни. Сакс обаче попадна на споменаване на загадъчните пат­рони в съмнителни форуми за стрелба и научи, че компания за производство на оръжия в Ню Джьрси, „Уокър Дифенс Систъмс“ е вероятният производител. От уебсайта на компа­нията стана ясно, че макар да не произвеждаше пушки, със сигурност произвеждаше шпицер .420 с пластмасов връх и стеснена задна част.

Сакс погледна към Райм.

- Продават само на армията, на полицията и на федералното правителство.

Първата цел беше изпълнена - бяха установили какво пред­ставлява куршумът. Сега екипът трябваше да намери от какво оръжие беше изстрелян той.

- Най-напред - попита Райм - какъв тип е бил снайперът: полуавтоматичен, автоматичен, с надлъжно плъзгане на затво­ра, с троен изстрел? Какво мислиш, Сакс?

- Снайперистите никога не използват пълна автоматика или троен изстрел - трудно могат да компенсират повтарящия се откат на голямо разстояние. Ако е с плъзгащ се затвор, няма да е стрелял три пъти. Ако първият изстрел не попадне в целта, целта ще е предупредена и ще се укрие. Според мен оръжието е било полуавтоматично.

- Не може да е толкова трудно да го открием - каза Селито.

- Сигурно само една или две пушки на света могат да стрелят с такива патрони. Доста са уникални.

- Доста уникални - изсумтя Райм с леден сарказъм. - Все едно да позабременееш.

- Линк - отговори бодро Селито, - някога мислил ли си да преподаваш в средно училище? Сигурен съм, че децата адски ще те харесат.

В основни линии той беше прав, но Райм го знаеше, разбира се. Колкото по-рядък е куршумът, толкова по-малко са оръжи­ята, които стрелят с него. Така ще е по-лесно оръжието да бъде идентифицирано и по-лесно да го проследят до Бари Шейлс.

Двете особености на куршума, които го свързват с оръжие­то, от което е изстрелян, са калибърът, който вече знаеха, и нарезите.

Всички съвременни огнестрелни оръжия имат спираловид­ни нарези, които карат патрона да се върти и така да улучва по-точно мишената. Тези нарези се наричат бразди и ги има и на пушките, и на пистолетите. Производителите на оръжия ги използват в различни конфигурации в зависимост от вида на оръжието, от патрона, който трябва да изстреля, и от целта. Въртеливото движение може да изпрати патрона по часовни­ковата стрелка или обратно на нея, а също така по-бавно или по-бързо в зависимост от това колко пъти патронът се завърта в цевта.

Оглед на куршума показа, че оръжието на Бари Шейлс е за­въртало патрона обратно на часовниковата стрелка през двай­сет и пет сантиметра.

Райм знаеше, че това е необичайно - обикновено спиралата е по-гъста, в съотношение 1:7 или 1:8.

- Следователно цевта е дълга, нали така? - попита Райм Купър.

- Аха. Много дълга. Странно.

Като се има предвид редкият калибър и набраздяването, обикновено би било лесно да изолират марки полуавтоматич­ни оръжия с такива характеристики. Балистичните бази-данни съпоставят цялата тази информация и просто компютърно тър­сене дава резултати за броени секунди.

Само че в този случай нищо не беше нормално.

Сакс вдигна поглед от компютъра си и каза:

- Нито едно съвпадение. Няма данни за производител на та­кова оръжие.

- Можем ли да кажем още нещо за оръжието? - попита Райм. - Погледнете снимките от местопрестъплението, тялото на Морено. Вижте дали това няма да ни подскаже нещо.

Лаборантът бутна очилата си още по-нагоре на носа и разгледа снимките. Ако някой можеше да получи прозрение, това беше Мел Купър. Детективът работеше активно в На- ционалната асоциация по разпознаване, която беше на почти сто години и имаше възможно най-високите сертификати, ко­ито човек можеше да получи в областта: по криминология, по анализ на следи от гуми и обувки, по съдебна фотография, по пръстови отпечатъци, по латентни отпечатъци, както и по анализ на пръските кръв - личен обект на интерес за Купър и за Райм.

Той разчиташе снимките от местопрестъпление, както лекар разчита рентгенова снимка. И ето че сега каза:

- А, погледнете това, вижте как се е разляло. - Докосна снимката, като показа кръвта и късчетата плът и кост по дивана и на пода зад него. - Стрелял е от две хиляди мегра, нали?

- Приблизително - каза Райм.

- Амелия, каква обикновено е скоростта на толкова голям куршум?

Тя вдигна рамене:

- Излита от дулото с осемстотин и двайсет метра в секунда най-много. Скоростта при удар? Бих казала максимум петсто­тин и петдесет метра в секунда.

Купър поклати глава.

- Този куршум е летял с повече от деветстотин метра в се­кунда, когато е уцелил Морено.

- Наистина ли? - възкликна Сакс.

- Напълно съм сигурен.

- Бързо, много бързо. Което потвърждава, че пушката е има­ла много дълга цев и куршумът е бил много мощен. Обикно­вено куршум с тези размери има около двайсет и седем грама взривател. Обаче за тази скорост допускам два пъти повече, а това означава подсилена цевна кутия.

Цевната кутия е онази част от оръжието, която държи патро­на за стрелба. Тя е по-дебела от цевта, за да издържа на напре­жението от разширяващите се газове, така че оръжието да не се взриви, когато стрелецът дръпне спусъка.

- Някакви изводи?

- Да - каза Сакс. - Този Бари Шейлс или някой от НРОС е направил снайпера сам.

Райм се свъси.

- Значи няма начин да проследим продажба или сериен но­мер на оръжието до НРОС или до Шейлс. По дяволите!

Третата му цел, да свърже куршума с Шейлс чрез оръжието, току-що се беше усложнила значително.

- Все още чакаме информационните служби да се произне­сат след събирането на данни. Може би ще намерят сведения, че Шейлс е купувал отделни части или инструменти.

- Е, да видим какво ще ни каже гилзата - сви рамене Райм.

- Мел, какви са отпечатъците?

Всъщност отпечатъците от пръсти се съхраняват след по­лета на куршума във въздуха, през тяло и дори понякога през стена.

Стига Бари Шейлс да беше докоснал куршума с пръсти. Ко­ето надали бе станало. Сакс си беше сложила предпазни очила и оглеждаше куршума на лампа с ултравиолетова светлина.

- Няма.

- А микроследи?

Сега пък Купър изследваше куршума.

- Малко стъклен прах от прозореца. - След това отстрани с пинцети миниатюрни частици от материала. Внимателно ги разгледа под микроскоп.

- Растителност - заключи Райм, гледайки екрана.

- Да, точно така - съгласи се лаборантът. И пусна химически анализ. - Урушиол. Алерген, който дразни кожата. - Вдигна по­глед. - Отровен бръшлян, отровен дъб?

- А, отровното дърво. Пред прозореца на Стаята на смърт­та. Куршумът явно е минал през някое листо, преди да улучи Морено.

Лаборантът намери и влакно като влакната от ризата на Мо­рено, а също следи от кръв, които съвпадаха с кръвната група на активиста.

- Освен това и изхвърленото вещество по куршума няма нищо друго.

Райм обърна новата си инвалидна количка към дъската с уликите.

- Рон, може ли да актуализираш опуса си със своя красив по­черк от католическото училище? Трябва ми оптика към голяма­та картина - додаде той, неуспял да се въздържи от употребата на малко жаргон в отсъствието на великия им отсъстващ водач, капитан Бил Майьрс.

58.

УБИЙСТВОТО НА РОБЪРТ МОРЕНО

Актуализираните данни са почернени:

- Местопрестъпление 1

- Апартамент 1200, „Саут Коув Ин”, остров Ню Провидънс, Бахамите (Стаята на смъртта)

- 9 май

- Жертва 1: Робърт Морено

- ПС: единствена огнестрелна рана в гърдите

- Допълнителна информация: Морено, 38 г., американски гражданин, емигрант, живее във Венецуела. Силно антиамерикански настроен. Прякор: Пратеник на истината. Установено е, че „да изчезне яко дим“ и „да ги вдигне във въздуха“ НЕ са свързани с тероризъм.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хоте­ла, прах от входа на хотела и суров петрол.

- По дрехите му има следи от закуската: трохи от сладкиш, конфитюр, а също и суров петрол.

- Прекарал три дни в Ню Йорк от 30 април до 2 май. Цел?

- 1 май, използва „Елитни лимузини“

- Шофьор Таш Фарада. (Обичайният му шофьор Влад Ни­колов бил болен. Опитваме да го открием.)

- Заакрива сметката си в, Американ Индипендън Банк енд Тръст“, вероятно и в други банки

- Обикаля града с преводачката Лидия Фостър (убита от НИ 516).

- Последно пътуване на Морено до САЩ. Повече няма да идва.

- Среща на Уолстрийт. Цел? Място?

- Няма данни за разследване на терористична дейност в района.

- Среща се с неизвестни личности в руски и дубайски бла­готворителни организации и в бразилското консулство.

- Среща се с Хенри Крос, директор на фондация „Класни стаи за Америка“. Твърди, че Морено се е срещал и с други бла­готворителни организации, но не знае с кои. Някой следил Мо­рено, бял и „мускулест“. Частен самолет следи Морено? Син на цвят. Проверка за разпознаване.

- Втора жертва: Едуардо де ла Руа

- ПС: Кръвозагуба. Порязване на стъкла, разлетели се след изстрела и с размери 3-4 мм ширина и 2-3 см дължина.

- Допълнителна информация: журналист, интервюиращ Морено. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Фотоапарат, диктофон, златна писалка, бележници - липсват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хоте­ла, прах от входа на хотела.

- По дрехите му има следи от закуската: бахар и сос с черен пипер.

- Трета жертва: Симон Флорес

- ПС: Кръвозагуба. Порязване на стъкла, разлетели се след изстрела и с размери 3-4 мм ширина и 2-3 см дължина.

- Допълнителна информация: телохранител на Морено. Бразилец, живее във Венецуела.

- Часовник „Ролекс“, слънчеви очила „Оукли“ - липсват.

- По обувките му има влакна от килима в коридора на хоте­ла, прах от входа на хотела и суров петрол.

- По дрехите му има следи от закуската: трохи от сладкиш, конфитюр, а също петрол и пепел от цигари.

- Хронология на Морено на Бахамите

- 7 май - пристига в Насау с Флорес (телохранител).

- 8 май - срещи в хотела цял ден.

- 9 май, 9 ч. - среща с двама мъже за основаване на клон на Движение за местна власт на Бахамите. 10:30 ч. идва Де ла Руа. В 11:45 Морено е застрелян.

- Първи заподозрян: Шрив Мецгър

- Директор на Националната разузнавателна и оперативна служба.

- Психически неуравновесен? Проблеми с гнева.

- Манипулира улики, за да оторизира Заповед за специална задача?

- Разведен. Завършил право в Иейл.

- Втори заподозрян: НИ 516

- Установено е, че не е снайперистът.

- Вероятно е мъжът от „Сут Коув Ин“ на 8 май. Бял мъж, на около трийсет и пет, с къса кестенява коса, американски акцент, слаб, но атлетичен. Изглежда „военен“. Разпитва за Морено.

- Възможно да е партньорът на снайпериста или да е нает от Мецгър отделно, за да разчисти и да прекрати разследването.

- Установено е, че е извършител на убийствата на Лидия Фостьр и на Анет Бодел, както и на взрива в „Джава Хът“.

- Аматьор и професионалист кулинар с известни умения.

- Трети заподозрян: Бари Шейлс

- Потвърдено, че е снайперистът; кодово име: Дон Брънс.

- 39 г., бивш служител от Военновъздушните сили, награж­даван.

- Разузнавателен специалист в НРОС. Жена му е учителка. Има двама синове.

- Човекът, обадил се в „Саут Коув Ин“ на 7 май, за да се уве­ри в пристигането на Морено. Обаждания от телефон на името на Дон Брънс чрез фиктивна фирма на НРОС.

- Информационните служби проучват Шейлс.

- Получен запис на гласа.

- Доклад от местопрестъплението, от аутопсията, други подробности.

- Местопрестъплението е разчистено и замърсено от НИ 516 и до голяма степен безполезно.

- Общи подробности: куршумите са изстреляни през голе­мите стъклени прозорци и са ги разбили, отвън има градина, листата и клоните на отровно дърво са окастрени на височина 7,5 метра. Видимостта от укритието на снайпериста е затрудне­на от мъглата и замърсения въздух.

- Открити са 47 пръстови отпечатъка; половината са анали­зирани с отрицателен резултат. Другите липсват.

- Намерени са хартийки от бонбони.

- Намерена е пепел от цигари.

- Куршумът е заседнал зад дивана, където е открито тялото на Морено.

- Фатален изстрел

- Калибър .420, произведен от „Уокър Дифенс Систъмс“, Ню Джърси

- Куршум шпицер със стеснена задна част

- Изключително високо качество

- Изключително висока скорост и ударна сила

- Рядък

- Оръжие - изработено по поръчка

- Следи по куршума: влакна от ризата на Морено и следи от листата на отровния дъб

- Местопрестъпление 2

- Укритие на Бари Шейлс, 2000 метра от стаята на смъртта, остров Ню Провидънс, Бахамите

- 9 май

- Не са намерени гилзи или други улики за местонахожде­нието на снайпериста.

- Местопрестъпление 2А

- Апартамент 30, Огьста Стрийт номер 182, Насау, Бахамите -15 май

- Жертва: Анет Бодел

- ПС: предстои да бъде установена; вероятно задушаване, асфикция

- Заподозрян: установено е, че е НИ 516.

- Жертвата вероятно е изтезавана.

- Микроследи:

- Пясък, свързан с пясъка, намерен в „Джава Хът“.

- Докозахексаенова киселина - рибено масло. Вероятно хай­вер. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Гориво за двутактов двигател

- С8Н803, ванилин. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Местопрестъпление 3

- „Джава Хът“ на Мот и Хестър Стрийт

- 16 май

- Експлозия на самоделно взривно устройство с цел унищо­жаване на данни за информатора

- Жертви: няма смъртни случаи, незначителни наранявания.

- Заподозрян: установено е, че е НИ 516.

- Устройството е военно, противопехотно, шрапнел. Екс­плозив „Семтекс“. Продава се на пазара на оръжия.

- Открити са клиентите в заведението, когато там е бил и информаторът; търси се информация, снимки.

- Микроследи:

- Пясък от тропиците

- Местопрестъпление 4

- Апартамент 230, Трето Авеню номер 230

- 16 май

- Жертва: Лидия Фостьр

- ПС: кръвозагуба, шок от прободни рани с нож

- Заподозрян - установено е, че е НИ 516.

- Коса, кестенява и къса (от НИ 516), изпратена в комбини­рания ДНК индекс на ФБР за анализ.

- Следи:

- Glycyrrhiza glabra - сладник. Съставка на ястие от ресто­рант в Ню Йорк.

- Цинарин, химическо вещество в артишока. Съставка на ястие от ресторант в Ню Йорк.

- Данни за изтезания

- Всички сведения за преводаческите услуги, които е полз­вал Морено, са откраднати.

- Няма мобилен телефон или компютър.

- Касова бележка от „Старбькс“, където Лидия чака Море­но, докато той е на частна среща на 1 май.

- Слухове, че зад убийството стоят наркокартели - слабо ве­роятно.

- Допълнително разследване

- Установяване на самоличността на информатора

- Неизвестен заподозрян, издал Заповедта за специална за­дача

- Изпратена чрез анонимен имейл

- Проследена през Тайван до Румъния и Швеция. Изпратен от района на Ню Йорк чрез обществен безжичен интернет, не е използван правителствен сървър.

- Използван стар компютър, вероятно отпреди десет години, айбук, или модел мида, в два цвята (напр. зелено и оранжево), или традиционен модел, графитен, но много по-дебел от днеш­ните лаптопи.

- Светъл седан преследва дет. А. Сакс

- Моделът и марката не са установени.

- Има някои загадки - отбеляза Райм замислено, загледан към белите дъски и анализиращ фактите. Добави почти шепнешком: - А ние обичаме ли загадките, новобранецо?

- Бих казал, че ги обичаме, Линкълн.

- А, имаш право. И защо е така?

- Защото благодарение на тях не сме самодоволни. Карат ни да си задаваме въпроси, а когато се питаме, разсъждаваме.

Усмивка.

- Така, с какво разполагаме, с какво разполагаме? Първо, НИ 516. Имаме предостатъчно улики срещу него - за убийство­то на Анет на Бахамите, взрива в „Джава Хът“ и убийството на Лидия Фостър. Ако - извинявай, когато - се доберем до са­моличността му, ще можем да изградим солидни обвинения за взрива и за убийството. Така, а сега обвинението в заговор сре­щу Шейлс и Мецгър. Можем да ги свържем - и двамата работят в НРОС, - разполагаме и с кодовото име на Шейлс от заповедта за убийството - Дон Брънс. Трябва ни само последното парчен­це от пъзела - доказателство, че Бари Шейлс е бил на Бахамите на 9 май. И тогава ще можем да обвиним и двамата в заговор. - Райм си шептеше и се взираше в белите дъски. - Нищо от веществените улики не доказва, че той е бил там. Можем да до­кажем, че НИ, а не Шейлс, е бил в „Саут Коув Ин“ в деня преди стрелбата. - Той погледна към Сакс. - Как върви намирането на данни? Имаме ли нещо за пътуванията на Шейлс?

- Ще се обадя на информационния отдел - отговори тя и взе мобилния си.

„Не ни трябва много - разсъди Райм. - Съдебните заседате­ли ще успеят и сами да направят връзката - нали затова са кос­вените улики. Обаче трябва да има основа за стабилни изводи. Съдебните заседатели могат да обвинят някого за шофиране в нетрезво състояние дори ако на следващата сутрин той е трез­вен и отрича, стига барманът да свидетелства, че въпросният тип е изпил няколко бири един час преди катастрофата и жури­то приеме показанията му за благонадеждни.“

Електронни устройства за плащане по магистралите, кре­дитни карти, чипове за радиочестотна идентификация на про­пуските на служителите, карти за метрото, данни от пътна по­лиция, митниците, уличните камери и охранителните камери в магазини и заведения... десетки източници на информация могат да бъдат използвани, за да се докаже присъствието на за­подозрян на местопрестъплението.

Забеляза, че Сакс бързо си нахвърля някакви бележки. Има­ше усещането, че са попаднали на златна жила.

Нещо щеше да докаже присъствието на Бари Шейлс на Ба­хамите на 9 май.

Селито се взираше в схемата и повтори мислите на Райм:

- Трябва да има нещо. Знаем, че Шейлс е стрелял.

Амелия Сакс приключи разговора си и каза с нетипично за нея озадачено изражение:

- Всъщност, Лон, не е той.

59.

Половин час по-късно Нанс Лоръл пристигна в къщата на Райм.

- Невъзможно - прошепна тя.

- Той не е снайперистът - каза Сакс. - Увери се сама.

И ѝ хвърли няколко документа на масата малко по-силно, от­колкото според Райм беше нужно при дадените обстоятелства. От друга страна, явно двете жени никога нямаше да се сприяте­лят. Очакваше помежду им да има сблъсък, както любителите на бурите съзират граховозелен облак и си казват: ще има торнадо.

От информационния отдел на Нюйоркската полиция бяха установили, че Бари Шейлс не е бил на Бахамите в деня на убийството на Морено. Бил е в Ню Йорк през целия ден - всъщ­ност от месеци не бил напускал страната.

- Направили са десетки проучвания, засекли са всякакви дан­ни. Помолих ги да проверят повторно. Те дори провериха за тре­ти път. Радиочестотните идентификационни чипове показват, че е отишъл в офиса на НРОС в девет и си е тръгнал най-вероятно за обяд към два часа. Отишъл в „Бенингам“ и платил с кредитна карта. Скенерът на почерка му категорично го доказва. После теглил пари от банкомат - идентификацията според данните от камерата е категорична. Разпознаване на образа по шейсет точ­ки. Върнал се в офиса към три. Тръгнал си към шест и половина.

- На девети май? Сигурна ли си?

- Напълно.

Странен звук, като змийско съскане. Така прозвуча въздиш­ката на Нанс Лоръл.

- В такъв случай какво? - попита Сакс.

- Значи имаме двама неидентифицирани извършители - каза Пуласки.

- Не разполагаме е нищо, което да сочи, че той е снайперис­тът - додаде Селито. - По-вероятно разчиства или е подкрепле­ние. Обаче имаме обвинения и срещу него.

- Имаме и друга възможност - обади се Райм. - Да забравим за убийството на Морено. Да докажем, че Мецгър е наредил на НИ 516 да убие Лидия Фостър и да постави взривното ус­тройство. Така поне ще имаме обвинението в заговор. Можем да лепнем на Мецгър убийство втора степен.

Обаче Лоръл се съмняваше.

- Не такова дело искам - каза тя.

- Искаш ли? - попита Сакс. Според нея прокурорката се държеше като разглезено момиченце.

- Точно така. Моето дело е срещу Мецгър и неговия снай­перист за заговор за извършване на незаконно поръчково убий­ство. - Тя повиши тон и за пръв път Райм долови напрежение в гласа ѝ. - Заповедта за убийство е основанието ни за това - впери поглед тя в копието на бялата дъска, като че ли я беше предало.

- Все още можем да закопаем Мецгър - отбеляза Сакс. - Има ли значение как?

Без да ѝ обръща внимание, прокурорката застана до прозо­реца в предната част на салона. Загледа се към Сентрал Парк.

Амелия Сакс я проследи с поглед. Райм знаеше точно какво си мисли: „Аз искам... Моят случай...“

Райм погледна към Лоръл. Дървото, което гледаше тя, беше блатен бял дъб, Quercus bicolor, дебело и не особено високо дърво, което вирееше добре в Манхатън. Той знаеше за него не от интерес към ботаниката, а защото беше открил миниатюрна частица от листо на блатен бял дъб в колата на Реджи Калахър, по прякор Клоаката - крайно неприятен гангстер от Хелс Кичън. Благодарение на парченцето и малко варовикова пръст беше доказал присъствието на Калахър в Проспект Парк, където беше намерен обезглавеният труп на ямайски наркобос.

Райм се съсредоточи над дървото, когато му хрумна една идея.

Той бързо се извърна към схемата на уликите и дълго се взи­ра в нея. Смътно съзнаваше, че хората му говорят. Обаче не им обръщаше внимание и си мърмореше. После се провикна:

- Сакс, Сакс! Бързо! Искам да отидеш някъде с колата!

60.

Военният бизнес се свиваше в световен мащаб и някои от сградите на централата на „Уокър Дифенс Систъмс“ в Ню Джърси бяха затворени.

Сакс обаче забеляза, че вероятно все пак е останал пазар за оръжията за масово - и за лично - поразяване, защото на пар­кинга имаше десетина луксозни мерцедеса, аудита и беемвета.

И един астън мартин.

„Боже - помисли си тя, - как ми се иска да направя едно кръгче с този хубавец!“ И си представи как пуска всички коне да препускат на воля на частната писта на компанията.

В сградата стил от петдесетте тя се представи на рецепцията и беше отведена в чакалня.

Стерилно, тази дума ѝ хрумна и беше вярна в две отноше­ния: обзавеждането беше строго и минималистично: имаше ня­колко картини в сиво и черно, няколко реклами на продукти, чието предназначение не успя да схване много добре. Но беше стерилна и в още едно отношение: Сакс се чувстваше като ви­рус, към който изследователите се отнасят със съмнение и зато­ва го държат изолиран, докато научат повече.

Вместо „Пийпъл“ или „Уолстрийт Джърнъл“ с новини от предната седмица тя предпочете лъскава брошура на компани­ята, в която подробно бяха описани подразделенията, включи­телно за ракетно насочване, жироскопна навигация, амуниции, бронирани средства... всякакви неща.

Да, компанията може и да се свиваше, обаче според брошу­рата тя разполагаше с впечатляващи съоръжения във Флорида, Тексас и Калифорния, освен централата си. В чужбина имаха предприятия в Абу Даби, Сао Паоло, Сингапур, Мюнхен и Мумбай. Сакс се приближи до прозореца и огледа огромната площ.

Не след дълго мъж на трийсетина години слезе във фоайето и я поздрави. Явно беше изненадан, че детектив от Нюйорк­ската полиция може да има такава външност, и не се сдържа да пофлиртува с нея, докато я водеше през лабиринта от също тол­кова стерилни коридори към кабинета на изпълнителния дирек­тор. Очарователно я разпитваше за работата ѝ - какво е да си детектив в Ню Йорк, кои са най-интересните ѝ случаи, гледа ли „От местопрестъплението“ и „Менталист“, какво оръжие има?

Което ѝ напомни за татуирания управител на „Джава Хът“.

Мъже!

Когато стана ясно, че тази тема за разговор не върши рабо­та, той се зае да ѝ разказва за постиженията на компанията. Тя кимаше учтиво и незабавно забравяше фактите. Той смръщено погледна към крака ѝ - Амелия се усети, че явно куца, и побър­за да възвърне нормалната си походка.

Най-накрая стигнаха до ъглов кабинет в едноетажна сграда. Кабинетът на господин Уокър. Брюнетката с лакирана коса зад внушително бюро беше настроена отбранително, вероятно за­щото посетителката на шефа с беше от Нюйоркската полиция. Сакс забеляза, че на повечето лавици има пластмасови и оловни войници. Цели армии. Първата с мисъл беше: „Как ли бърше прах?“

Флиртаджията, който я придружаваше, явно се мъчеше да измисли как да я покани на среща, обаче нищо не му хрумна. Обърна се и си тръгна.

- Заповядайте, той ще ви приеме - покани я асистентката.

Когато пристъпи в кабинета на Хари Уокър, Сакс не сдър­жа усмивката си. Един производител на оръжие би трябвало да има тясно лице, да не се усмихва и да гледа подозрително и дори садистично, щом кроиш начини да продаваш оръжие на Русия, като същевременно пращаш по нещо и на чеченските те­рористи. Шефът на „Уокър Дифенс“ обаче беше закръглен и по­добен на херувимче шейсет и пет годишен мъж, който седеше по турски на пода и сглобяваше розов велосипед с три колела.

Уокър носеше бяла риза, издута на корема му, и жълто-кафя­ви официални панталони. Вратовръзката му беше на червено и синьо райе. Усмихна ѝ се непринудено и се надигна - с из­вестно усилие. В едната си ръка стискаше отвертка, а в другата - инструкции за сглобяване.

- Детектив Сакс. Аманда?

- Амелия.

- Аз съм Хари.

Тя кимна.

- За внучката ми - хвърли той поглед към колелото. - Завър­шил съм Масачузетския технологичен институт. Разработил съм двеста патента за сложни оръжейни системи, обаче мога ли да сглобя един детски велосипед? Доста трудно.

Частите бяха подредени на пода и по тях бяха залепени лист­чета.

Сакс каза:

- Аз ремонтирам коли, но накрая винаги ми остава по някой болт, гайка или крепежен елемент. Обаче колата си върви и без тях.

Той остави инструментите и инструкциите върху бюрото си и седна зад него. Сакс се настани на стола, на който той я пока­ни с жест.

- Е, с какво мога да ви бъда полезен? - Той все още се ус­михваше - досущ като мениджъра, който я беше придружил по коридора, само че Уокър не флиртуваше. Неговата усмивка беше едновременно любопитна и предпазлива.

- Вие сте един от най-старите производители на патрони и на оръжейни системи в страната.

- Според Уикипедия, така че защо да отричам.

Сакс се облегна на удобния стол - също кожен, бежов. Пог­ледна снимките на стената - някакви мъже на стрелбище, веро­ятно от времето на Първата световна война.

- Компанията е основана от моя прадядо - осведоми я той. - Забележителен човек. Много ми се иска да го познавах, но е умрял, преди да се родя. Изобретил е откатната система на автоматичните оръжия. Разбира се, още половин дузина други изобретатели са сторили същото, обаче той пръв се добрал до патентното ведомство. Прадядо ми обаче произвеждат най-до­брите, най-ефикасните модели.

Сакс не знаеше за приноса на Уокър старши, но се впечат­ли. Има няколко начина едно оръжие да стреля многократно, но откатната система е най-популярният от тях. Умелият стрелец може да изстрелва куршум през няколко секунди с пушка със затвор. Модерното автоматично оръжие обаче изстрелва девет­стотин патрона в минута, а някои редки модели - още повече.

- Запозната ли сте с оръжията? - попита я Хари.

- Стрелям като хоби.

Той я изгледа внимателно.

- Какво мислите за Втората поправка?

Предизвикателен въпрос.

Сакс не се поколеба:

- Отворена е за тълкуване - милицията срещу личните права.

Кратката Втора поправка на Конституцията гарантираше правото на членовете на милицията да носят и да притежават оръжие. Не посочваше изрично, че всички граждани имат това право.

- Чела съм бележките на Джордж Мейсън - продължи Сакс - и лично аз смятам, че намерението му е било да става дума изключително за милицията. - Тя вдигна ръка, когато Уокър се опита да я прекъсне. - Обаче после той добавя: „Кои са в ми­лицията? Сега те са целият народ с изключение на неколцина държавни служители.“ Което означава, че правото е на всеки - навремето всеки гражданин потенциално е бил член на ми­лицията.

- Съгласен съм с вас! - грейна Уокър. - Между другото, ци­татът ви е почти буквален. Така че не ни ограничавайте правата - кимна той.

- Не бързайте толкова - лукаво додаде Сакс. - Това не е кра­ят на спора ни.

- Така ли?

- Конституцията ни дава много права, но дава и на Конгре­са възможността да ги регулира по много различни начини. Трябва да имате нужния документ, за да карате кола, да пи­лотирате самолет или да продавате алкохол. Не може да гла­сувате, преди да навършите осемнайсет. Защо да не е нужно разрешително и за носенето или използването на оръжие? За мен това не е проблем. И изобщо не влиза в противоречие с Втората поправка.

Уокър ѝ отговори щастливо, явно наслаждавайки се на спо­ра им:

- А, но, разбира се, ако си извадим разрешително, Вашинг­тон ще знае къде са оръжията и ще може да дойде посред нощ и да ги вземе. Нима не се нуждаем от оръжията си, за да им попречим да го направят?

Сакс отговори на удара с удар:

- Вашингтон има ядрени бойни глави. Ако искат оръжията ни, ще ги вземат.

- Да, и това е вярно - кимна той. - Е, отклонихме се. С какво мога да ви помогна?

- Намерихме куршум на едно местопрестъпление.

- Един от нашите, допускам.

- Вие сте единствената компания, която произвежда .420 шпицер със задно стесняване, нали?

- А, новите ни патрони за снайпери! Много хубав патрон. По-добър от нашите .416, ако ме питате. Дяволски бърз! - После се смръщи, видимо объркан. - И е замесен в престъпление?

- Точно така.

- Не продаваме свободно. Само на правителството, на ар­мията и на полицейските спецчасти. Не знам как престъпник би могъл да се докопа до такова нещо. Къде точно е местопрес­тъплението?

- На този етап не мога да ви кажа.

- Разбирам. И какво ви интересува?

- Нужна ми е малко информация. Опитваме се намерим пушката, от която е изстрелян патронът, но не успяваме. Допус­каме, че се прави по поръчка.

- Точно така. Патроните са твърде големи, за да бъдат из­стрелвани с модифицирани обикновени модели. Повечето стрелци сами намират кой да им изработи оръжието. Неколци­на ги изработват сами.

- Познавате ли някого, който го прави?

- На този етап не мога да кажа - лукаво се подсмихна той.

Сакс се засмя.

- Сигурно същото важи и за информацията относно клиен­тите, на които продавате такива патрони?

Уокър стана сериозен.

- Ако някой е проникнал в наш склад - кимна той към съ­седните сгради - и патроните са използвани за извършването на престъпление, с радост ще ви помогна. Обаче не мога да ви дам информация за клиентите ни. В договорите ни има клау­зи за поверителност и в повечето случаи има и допълнителни изисквания, свързани с националната сигурност. Ако ви дам информация, това ще е равносилно на престъпление. - Той се угрижи. - Може ли да ми кажете какво се е случило? Убийство ли е било?

Сакс се позамисли и отговори:

- Да.

Изражението на Уокър не се промени.

- Много съжалявам. Искрено. Не ни се отразява добре, ко­гато някой злоупотребява с наш продукт и се случва трагедия.

Което не означаваше, че той ще ѝ помогне. Уокър се изправи и протегна ръка.

Сакс също стана.

- Благодаря ви за отделеното време.

Уокър взе отвертката и инструкциите за сглобяване и се вър­на при колелото. Усмихна се и взе един болт:

- Ако човек си купи „Харли-Дейвидсън“, го получава вече сглобен.

- Успех с колелото, господин Уокър. Обадете ми се, ако се сетите за нещо, моля ви - подаде му тя визитната си картичка, макар че той сигурно щеше да я изхвърли, преди Амелия да стигне до фоайето.

Нямаше значение.

Сакс разполагаше е всичко необходимо.

61.

В тъмния салон на Райм, където миришеше на находки, из­горени и превърнати в уличаващи веществени доказателства от газовия хроматограф, Сакс свали сакото си и вдигна брошурата от „Уокър Дифенс“.

Рон Пуласки я забоде на бялата дъска. Лъскавата хартия се нареди точно до заповедта за убийството.

- Е, как изглеждаше? - попита Райм.

- Доста ниска, скрита между две сгради, но я видях от ка­бинета на Уокър. Имаше ветропоказател в единия край и нещо като малък хангар в другия.

Мисията на Сакс нямаше нищо общо с получаването на ин­формация за клиентите или на имената на хората, произвеждащи далекобойни оръжия, която Райм знаеше, че Уокър няма да издаде. Задачата ѝ беше да се осведоми максимално добре за продуктите на компанията - да научи повече, отколкото казваше двусмисле­ният му и наперен уебсайт. И най-важното - да провери дали там има асфалтово или бетонно платно, което може да се използва като писта. В това отношение „Гугъл Ърт“ не им помогна.

- Отлично - каза Райм.

А що се отнася до другите продукти, и те бяха точно каквито се беше надявал - инструменти и прибори за насочване, навига­ционни и контролни системи, плюс амуниции.

- Жироскопи, джипиес системи, радари със синтетична апертура, такива неща - обясни Сакс.

Криминалистът прегледа брошурата.

- Добре, имаме отговори - бавно рече. - Случаят отново е в релси. Бари Шейлс е убил Робърт Морено. Просто е бил малко по-далеч от мишената, а не на две хиляди метра. Всъщност е бил тук, в Ню Йорк, когато е дръпнал спусъка.

Селито поклати глава:

- Трябваше да се досетим. Шейлс не е служил в пехотата или спецчастите. Служил е във военновъздушните сили.

Според теорията на Райм, вече подкрепена от събраните от Сакс сведения, Бари Шейлс е управлявал самолет дистанционно.

- Знаем, че кодовото му име е Дон Брънс и че той е човекът, убил Морено. Данните сочат, че е бил в офиса на НРОС в деня, когато Морено е умрял. Би трябвало да е управлявал самолета от някакъв контролер пулт там. - Замълча и се намръщи. - О, по дяволите, точно това е Стаята на смъртта, за която споменава ЗСЗ. Не е хотелският апартамент, където е застрелян Морено, а е пултът за управление на самолета или както там се нарича, където седи в действителност пилотът.

Сакс кимна към брошурата:

- Уокър произвежда тези патрони, произвеждат също мер­ници, системи за стабилизация, радари и навигация. Те са по­строили или са въоръжили специализиран безпилотен самолет, който стреля със снайпер.

- Добре, сега вече всичко се връзва - каза Райм. - Кой е единственият проблем на ударите от самолет с дистанционно управление?

- Косвените жертви - каза Сакс.

- Именно. Ракетата убива терористите, но избива и невинни хора. Много лошо за имиджа на Америка. НРОС се свързва с „Уокър Дифенс“, за да създадат безпилотен самолет, който да сведе до минимум невинните жертви. И използва прецизна пушка с много голям патрон.

- Обаче са сгафили - обади се Селито. - Имало е невинни жертви.

- Убийството на Морено е било такава случайност - каза Райм. - Кой да предположи, че счупеното стъкло може да е смъртоносно?

Селито се засмя.

- Знаеш ли, Амелия, имаше право. Патронът наистина е за милиони. Буквално. По дяволите, като имам предвид колко струва един безпилотен самолет, сигурно патронът струва де­сет милиона.

- Как се досети? - попита Нанс Лоръл.

- Да се досетя ли? - язвително попита Сакс.

Райм обаче не се нуждаеше от защита. Беше страшно дово­лен от заключението си и с радост обясни:

- Дърветата. Замислих се за дърветата. По куршума има микроследи от листата на отровен дъб. Видях дървото пред апартамента в хотела. Всичките му клони бяха окастрени на височина около седем метра, защото от хотела искали да пред­пазят гостите си да докосват листата. Следователно куршумът е улучил Морено от много остър ъгъл, вероятно четирийсет и пет градуса. Твърде остър дори за стрелец на сушата, който трябва да се цели по-високо, за да коригира гравитацията. Сле­дователно куршумът е дошъл от въздуха. Ако Шейлс е стрелял през дърветата, значи е използвал някаква инфрачервена радарна прицелваща система, за да вижда Морено през листата. Любопитно ми беше дали по куршума има замърсяване - от изпаренията и от гадостите във въздуха над ивицата суша. По нагорещения куршум биха полепнали доста микроследи. Оба­че нямаше.

- Между другото, Линкълн, наричат се безпилотни самоле­ти, а не самолети с дистанционно управление.

- Благодаря ти за уточнението. Прецизността е изключител­но важна. Ти си съкровищница от познания.

- „Дискавъри“.

Райм се засмя и продължи:

- Освен това обяснява защо водолазите на Майкъл Поатие не откриха никакви гилзи. Те са в открито море. Или пък оста­ват в самолета. Така, така. Напредваме.

- Освен това е бил много по-близо, не на две хиляди метра. На това се дължи високата скорост на куршума.

- Безпилотният самолет надали е бил на повече от двеста-триста метра, за да произведе толкова точен изстрел. Хората на земята вероятно не са го забелязали. Имал е камуфлаж - като хамелеон. А двигателят вероятно е бил малък - двутактов, нали помните? Със заглушител, за да не се чува.

- И е излетял от пистата на Уокър в Ню Джърси, така ли? - попита Пуласки.

Райм поклати глава:

- Пистата е само за тестване на безпилотните самолети. Си­гурен съм. НРОС биха го изстреляли от военна база възможно най-близо до Бахамите.

Лоръл започна да рови из бележките си:

- Има база на НРОС близо до Маями. - Тя вдигна поглед. - До военновъздушната база в Хоумстед.

Сакс потупа брошурата:

- Уокър има офис наблизо. Сигурно за сервиз и техническа поддръжка.

След това отсеченият глас на Лоръл добави:

- Помните ли какво каза Линкълн по-рано? - говореше на всички.

- Да - отвърна Селито, разбърквайки енергично кафето си, като че ли така щеше да стане по-сладко, защото си беше сло­жил само половин пакетче захар. - Вече не ни трябва обвине­нието в заговор. Бари Шейлс е бил в Ню Йорк, когато е дръпнал спусъка. Което означава, че извършеното престъпление е убий­ство от втора степен. И Мецгьр е съучастник.

- Много добре, детектив, точно така - потвърди Лоръл, все едно е учителка, която хвали ученик в час.

62.

Шрив Мецгър наклони глава, така че долната леща на очила­та му фокусира думите на екранчето на вълшебния му телефон.

„Заседанията за бюджета напредват бързо. Голямо об­съждане. Решението утре. Не мога да кажа накъде духа вя­търът.“

Замисли се за Вълшебника. Какво, по дяволите, да прави с тази скапана неинформация? Да си готви ли автобиографията, или не? Да каже ли на всички тук, че ще бъдат наказани, защото са патриоти и се опитват да възпрат злото, което се мъчи да разруши най-великата страна на света? Или не?

Понякога Пушекът беше лек, дразнещ. Друг път беше мас­тилена облачна маса, каквато се надига при самолетна ката­строфа и експлозия на петролен танкер.

Скъса съобщенията дигитално и пое към кафенето, купи лате за себе си и соево мокачино за Рут. Върна се и остави на­питката ѝ върху бюрото, между снимките на първия ѝ съпруг войник и втория ѝ съпруг войник.

- Благодаря - каза жената и извърна към него изумителните си сини очи. В ъгълчетата им се появиха бръчици, когато тя се усмихна. Въпреки понапредналата си възраст жената беше привлекателна в най-широкия смисъл на думата. Мецгьр не вярваше в душата или в духове, но ако вярваше, точно това би го привличало най-силно у Рут.

Сигурно можеше да се каже, че тя има добро сърце. А ра­ботеше за човек като него! Той отхвърли цинизма на Пушека.

- Срещата мина добре - осведоми го тя.

- Сигурен бях - отговори Мецгьр. - Знаех си. Би ли покани­ла Спенсър, ако обичаш?

Той влезе в кабинета си, отпусна се на стола си и отпи от ка­фето, ядосан на прекалено силната според него топлина, която усещаше през картонената чашка. Което му напомни за друг слу­чай: някакъв уличен продавач на кафе се бе държал грубо с него. Продължаваше да си представя как намира сергията на този мъж и я блъска с колата си. Случаят беше отпреди три години.

Не може да се каже накъде духа вятърът.

Духна кафето си - представи си как издиша Пушек.

Да се маха.

Зае се да проверява имейлите си, измъкнати от заешката дупка на кодирането. Единият го притесни: тревожни новини за разследването на Морено, някакви спънки. Интересно, че това го измори, не го вбеси.

Почукване по рамката на вратата. Спенсър Бостън влезе и седна.

- Какво имаш за информатора? - попита го Мецгьр, без да го поздрави.

- Първият тест с полиграфа е отрицателен. Това са всъщност хората, които са подписали или одобрили заповедта. Обаче има още стотици, които може да са се шмугнали в някой кабинет и да са видели копие.

- Значи всичките ни старши служители са чисти?

- Точно така. Тук и в центровете.

НРОС имаше три командни центъра за безпилотни само­лети: в Пендълтън в Калифорния, във форт Худ в Тексас и в Хоумстед във Флорида. Всички би трябвало да са получили за­поведта за убийството на Морено, въпреки че самолетът беше излетял от Хоумстед.

- О, между другото, и аз издържах - подметна Бостън.

Мецгьр се усмихна.

- Изобщо не ми хрумна. Наистина.

- Каквото е добро за авоарите, е добро и за агента.

- А Вашингтон? - попита шефът.

Поне десетина човека в столицата знаеха за ЗСЗ. Включи­телно, разбира се, основните играчи в Белия дом.

- Там е по-трудно. Съпротивляват се. - Бостън попита: - До­къде са стигнали ченгетата с разследването?

Мецгьр усети как Пушекът се надига.

- Явно Райм в крайна сметка е успял да стигне до Бахамите. - Кимна към телефона си, където беше получил няколко имей­ла. - Скапаният пясък не го възпря, както се надявахме.

- Моля? - Очите на Бостън, обикновено засенчени от уви­сналите му клепачи, се разтвориха широко.

- Изглежда е имало инцидент, но и това не го спряло - отбе­ляза Мецгьр благоразумно.

- Инцидент ли? - попита Бостън и се вгледа внимателно в него.

- Точно така, Спенсър, инцидент. Обаче той се върна и про­дължава да се вихри. Онази жена също.

- Прокурорката ли?

- Ами да, и тя. Но всъщност имах предвид детектив Сакс. Неудържима е.

- Боже!

Макар че сегашният му план щеше да я спре доста ефек­тивно.

Лоръл също.

Е, да, тя...

Притеснението на Бостън беше очевидно и това вбеси Мецгър.

- Не допускам, че Райм е открил нещо - пренебрежително каза той. - Местопрестъплението е отпреди седмица, а тамошната полиция не е от най-компетентните.

Споменът за продавача на сергията се върна, ярък и силен. Вместо да се блъсне в сергията му, Мецгьр си помисли дали да не се залее с горещо кафе и да не извика полицията, да се опла­че, че продавачът го е сторил, и те да го арестуват.

Пушекът прави човек неразумен.

Бостън прекъсна мислите му:

- Не смяташ ли, че трябва да алармираме още някой?

Да алармираме - Мецгьр мразеше този израз. Все едно, ако се стреснеш, ще можеш да избегнеш огромното нещо, което лети към теб! По-скоро трябва да се каже „да отвориш очите на някого“.

- Този път не. - Вдигна поглед и видя Рут на прага. Защо не беше затворил вратата, по дяволите? - Да?

- Шрив, от отдел „Операции“ са.

На телефона на Мецгьр светеше червена лампичка. Не беше забелязал. Сега пък какво? Изпъна показалец към Бостън и вди­гна:

- Мецгьр.

- Сър, Рашид е при нас.

Оперативният служител беше по-млад дори от Мецгьр и гласът му го показваше. Изведнъж Пушекът изчезна. А с него изчезнаха Нанс Лоръл, Линкълм Райм и буквално всички преч­ки в живота му. Рашид беше следващата набелязана мишена на опашката на специалните заповеди след Морено. Мецгьр от­давна го преследваше.

- Къде?

- В Мексико е.

- Значи такъв му е планът. Негодникът се приближи повече, отколкото мислехме.

- Хлъзгав е, сър. Намира се на временно място, в скривали­ще в картела „Матаморос“ в Рейноса. Не разполагаме с много време. Да препратя ли подробности на центъра в Тексас и на Наземните контролни станции?

- Да.

- Сър, знаете ли, че ЗСЗ е променена във Вашингтон? - по­пита служителят от отдел „Операции“.

- В какво отношение? - попита той притеснен.

- Оригиналната заповед свеждаше невинните жертви до ми­нимум, но не ги забраняваше. А тази ги забранява. Одобрение­то се анулира, ако пострада още някой, дори ако е ранен.

Анулира се...

„Това означава, че ако някой бъде убит с Рашид, ако ще да е заместник-командващият на „Ал-Кайда“, който тъкмо се кани да натисне копчето за ядрената бомба, ще съм действал извън правомощията си.

Прецакан съм.“

Нямаше значение, че щеше да умре един пълен задник, а хи­ляди невинни хора ще бъдат спасени. Може би това беше свър­зано със съвещанията за „бюджета“.

- Сър?

- Разбрано. - Прекъсна връзката и съобщи новината на Бостън.

- Рашид ли? Мислех, че този кучи син ще се крие в Сан Сал­вадор до нападението. Подкупва членовете на бандата „Мара Салватруча“ - така наречените МС-13 - за защита. Има някакво място в Шести район, близо до Сояпанго. Ако искаш никой на света да не може да те намери, трябва да отидеш там.

Никой не познаваше Централна Америка като Спенсър Бостън.

На екрана на компютъра му се появи флагче. Мецгьр отвори кодираните си имейли и прочете ЗСЗ там, смъртната присъда за Ал-Барани Рашид, съществено променена. Препрочете я и добави електронния си подпис и ПИН-кода си, одобрявайки убийството.

Подобно на Морено този мъж беше роден в САЩ емигрант, живял в Северна Африка и в държавите от Залива допреди ня­колко месеца.

От няколко години фигурираше в списъка на наблюдавани­те, но само неофициално, не се смяташе за активен риск. Не беше направил нищо явно, което може да бъде доказано. Но беше толкова антиамерикански настроен, също като Морено. Не го бяха виждали в компанията на групи, активно ангажира­ни с терористични действия.

Мецгьр се спусна надолу и прегледа анализа на разузна­ването, съпътстващ редактираната ЗСЗ, докато обясняваше на Бостън подробностите. Рашид се намираше в малкото градче Рейноса в Мексико, на тексаската граница. Американските раз­узнавателни активи, които НРОС използваше там, смятаха, че Рашид е в града, за да се запознае с високопоставен представи­тел на най-големия мексикански северозападен картел. Терори­стите бяха започнали да работят в тясно сътрудничество с кар­телите по две причини: за да насърчат притока на наркотици в САЩ в подкрепа на идеологията си за подриване на западното общество и понеже картелите бяха невероятно добре оборуд­вани.

- Той ли ще се справи?

- Разбира се.

Той. Брънс. Шейлс. Най-добрият им състезател. В момента Мецгьр му изпращаше съобщение и му нареждаше да се яви в Стаята на смъртта.

Мецгьр завъртя компютъра и двамата с Бостън разгледа­ха изображенията от наземното наблюдение и от сателитите. Скривалището в Рейноса беше прашно едноетажно ранчо, дос­та голямо, с избеляла светлокафява боя и яркозелени первази на прозорците. Намираше се насред песъчлив парцел от един акьр. Всички прозорци бяха с решетки и затъмнени. Колата, ако имаше такава, вероятно беше прибрана в гаража.

Мецгьр прецени положението:

- Трябва да изпратим ракета. Няма визуален контакт за ПДБ.

Програмата за далекобойните пушки, при която специално конструиран снайпер биваше монтиран на безпилотен само­лет, беше творение на Мецгьр. ПДБ беше главната операция на НРОС. Постановката постигаше две цели - драстично нама­ляваше риска от невинни жертви, каквито обикновено имаше при ракетите. Освен това предоставяше на Мецгър възможност да изтреби много повече врагове. Човек трябва да подхожда критично към ракетните снаряди, освен това нямаше почти никакво съмнение откъде идва един „Хелфайър“ - от амери­канските военни, от ЦРУ или от друга разузнавателна служба. Обаче един изстрел с пушка? Стрелецът можеше да е всеки. Подхвърляш малко сведения за стрелец, който работи за опозиционната политическа партия, за терористична група или за, да кажем, южноамерикански картел, и местните власти и пресата надали ще търсят другаде. Жертвата може да е застреляна дори от ревнив съпруг.

Той обаче знаеше още от самото начало, че ПДБ няма вина­ги да вършат работа. В случая с Рашид, тъй като нямаха видима мишена, единствената възможност беше ракета с деветкилограмова силно избухлива бойна глава.

Издълженото лице на Бостън надничаше през прозореца, вероятно към мястото, където се намираше Търговският цен­тър. Той разсеяно отметна бялата си коса с пръсти и се заигра с някакъв конец на ръкавелите си. Мецгьр се запита защо този човек не сваля сакото си в кабинета.

- Какво има, Спенсър?

- Дали моментът е подходящ за друга ЗСЗ? След проблеми­те с Морено?

- Разузнавателните ни сведения са сигурни. Рашид е вино­вен! Имаме становища от Лангли, от „Мосад“ и от Британското разузнаване.

- Имам предвид само, че не знаем как точно е изтекла ин­формацията за опашката. Може да е била само заповедта за Мо­рено, може да е било нещо повече, включително Рашид. Той беше следващият в списъка, нали помниш? Смъртта му ще се превърне в новина. Може проклетата прокурорка да ни погне и заради това. Стъпваме на много тънък лед.

Съображенията му бяха очевидни, но Мецгър усещаше дъл­бока интуитивна необходимост, поради което беше свободен от Пушека.

Не искаше това облекчение, това усещане за спокойствие, за свобода да изчезне.

- Знаеш какво планира Рашид за Тексас и за Оклахома, ако не го елиминираме.

- Можем да позвъним в Лангли и да уговорим предаване.

- Да го отвлечем? И после какво? Не ни трябва информация от него, Спенсър. Трябва ни само Рашид да престане да бъде Рашид.

Бостън се предаде:

- Добре. Ами опасността от невинни жертви? Да изстреляш „Хелфайър“ в къща без видимост?

Мецгьр прегледа разузнавателната информация, докато на­мери доклада от наблюдението. Актуален, отпреди десет ми­нути.

- В укритието няма друг човек освен Рашид. Мястото е под наблюдението на мексиканските федерални служби и на аген­цията по наркотиците от седмица по подозрение, че има мулета. Никой не е влизал преди Рашид тази сутрин. Според сведени­ята ни приблизително в този момент той се среща с човека от картела. След като този тип си тръгне, ще взривим мястото.

63.

Рашид ал-Барани непрекъснато се озърташе.

Високият и оплешивяващ четирийсетгодишен мъж със ста­рателно поддържано катинарче съзнаваше, че го застрашава опасност - от страна на „Мосад“, на ЦРУ, на онази служба за сигурност в Ню Йорк, НРОС. Вероятно и от страна на някои хора в Китай.

Да не говорим за не един от мюсюлманските му събратя. Из­вестен беше с критиката си към фундаменталистите от региона заради тяхната интелектуална немощ и сляпото им придържане към средновековна философия, неприложима в двайсет и първи век. (Освен това публично и безпощадно беше осъждал умерени­те, защото намираше за проява на страх протестите им, че не са разбрани правилно, когато твърдят, че ислямът в основни линии е презвитерианство, но с различна свята книга. Те обаче само от­правяха оскърбления, нямаше да тръгнат на фатва срещу него.)

Рашид искаше нов ред, пълно преобразяване на вярата и на обществото. Ако имаше идол, това не беше Зауахири или Бен Баден. Би бил съчетание от Карл Маркс и Тед Качински, Унабомбър, който беше учил в неговия университет - Мичиганския.

Обаче колкото и непопулярен да беше, Рашид вярваше в сърцето си, че е прав. Премахваш тумора и светът ще се оправи.

Разбира се, метастазите бяха САЩ. От кризата на непосил­ните заеми в Ирак до оскърбителния морков на чуждестранната помощ, расистката филипика на християнските проповедници и политици и обожествяването на консуматорството, страната беше котва за прогреса на цивилизацията. Беше я напуснал, след като завърши политология, и повече не се върна.

Да, враговете му бяха нетърпеливи като глутница вълци и искаха да го пипнат заради възгледите му. Дори страните, които не харесваха Америка, се нуждаеха от Америка.

Обаче той в момента се чувстваше повече или по-малко в безопасност в това голямо ранчо в Рейнос, Мексико, докато ча­каше пристигането на свой съюзник.

Разбира се, не можеше да го нарече „приятел“. Взаимоотно­шенията му със съмнителните типове от картела „Матаморос“ бяха основани на симбиоза, но мотивите им съществено се раз­личаваха. Тези на Рашид бяха идеологически, войната срещу американския капитализъм и общество (и подкрепата им за Израел, но това се подразбираше). Целта на картела беше в из­вестен смисъл противоположната - да спечели огромни суми от това общество. Обаче целите им в основни линии бяха еднакви. Да вкарат в страната колкото може повече наркотици. И да уби­ят онези, които се опитват да им попречат да го правят.

Той отпи от силния си чай и погледна часовника си. Един от босовете на картела щеше да изпрати главния си специалист по бомбите след около час, за да се срещне с Рашид. Той щеше да го снабди с нужното, за да направи изключително добро ус­тройство, което след два дни да убие директорката на Агенция­та за борба с наркотиците в Бронсвил, Тексас, заедно със семей­ството й и останалите хора, които се случат наблизо в момента.

В момента Рашид седеше на ниската масичка, наведен над бележника си с жълти листове и с молив чертаеше схемата на самоделното взривно устройство.

Рейноса беше адски неприятно градче, прашно, сиво-кафяво и пълно с малки и порутени фабрики, но тази къща беше голяма и уютна. Картелът беше вложил добри пари в поддръж­ката ѝ. Имаше сносна климатизация, изобилие от храна, чай и бутилирана вода, удобни мебели и плътни щори по прозорците. Да, къщата никак не беше лоша.

Само че понякога ставаше шумно.

Отиде до задната спалня и почука, после отвори вратата. Една от горилите на картела, набит мрачен мъж на име Норсагарай, кимна за поздрав.

Рашид погледна заложниците на картела: двама съпрузи, закръглени мексиканци, сина им тийнейджър и едно малко мо­миче седяха на пода пред телевизора. Ръцете на мъжа и на же­ната бяха вързани с телефонен кабел, достатьчно хлабаво, за да могат хората да се хранят и да пият вода. Но не толкова, че да нападнат похитителите си.

Според Рашид трябваше да вържат жената по-стегнато. Тя беше опасната, в нея кипеше ярост. Виждаше се, докато успо­коява дъщеря си - слабичко дете с тъмна и къдрава коса. Съпру­гът и момчето бяха по-уплашени.

Свръзката беше осведомила Рашид, че може да използва къ­щата, но ще я дели със заложниците, които бяха тук от осем или девет дни. В това време дребният бизнес на мъжа се опитваше да събере двата милиона долара подкуп, които искаше картелът - за неподчинение.

- Би ли намалил звука, моля те? - обърна се Рашид към Норсагарай и кимна към телевизора, по който вървеше анимационно филмче.

Пазачът го стори.

- Благодаря ти. - Взря се в семейството, без да изпитва ни­какво удоволствие от ужаса им. Това беше престъпление с цел печалба и той не го одобряваше. Огледа момчето, после фут- болната топка в ъгъла. Цветовете бяха на „Клуб Америка“, про­фесионалния мексикански отбор.

- Обичаш ли футбол?

- Да.

- Като какъв играеш?

- Като полузащитник.

- И аз, когато бях на твоята възраст. - Рашид не се усмихна. Никога не се усмихваше, но гласът му беше благ. Взира се в тях още малко. Те не знаеха, но на него му бяха казали, че прегово­рите са почти приключили и семейството ще бъде освободено на следващия ден. Което го радваше. Тези хора не бяха врагът. Бащата не работеше за американска компания, която неморал­но експлоатира хората. Той беше просто дребен бизнесмен, по- дразнил картела. На Рашид му се искаше да ги увери, че ще оцелеят след това изпитание, но проблемът не беше негов.

Затвори вратата и се върна при чертежа, над който работе­ше. Дълго се взира в него. И най-сетне заключи: първо, никой не би могъл да оцелее в близост до така проектираното устрой­ство. И второ - позволи си тази нескромна мисъл, - чертежът беше елегантен като най-красивите теракотени плочки зелиге от мароканското изкуство.

64.

- Същото доказателство, което си мислехме, че оправдава Шейлс, като го поставя в Ню Йорк по време на стрелбата, сега ни помага да го обвиним: телефонните разговори от мобилния му до „Саут Коув Ин“, за да се увери, че Морено пристига, метаданните, които доказват местоположението му в НРОС в Ню Йорк по време на настъпването на смъртта. Обаче ни трябва още. Трябва да докажем, че е държал дистанционното на са­молета. На безпилотния самолет, извинявай, новобранецо. Как можем да го направим? - попита Линкьлн Райм.

- Чрез въздушния контрол във Флорида и на Бахамите - оба­ди се Сакс.

- Добре.

Сакс звънна на връзката си при федералните, Фред Делрей, с тази молба и проведе дълъг разговор с него. Най-сетне при­ключи.

- Фред ще се обади на Федералната авиационна служба тук и на Бюрото по гражданка авиация в Насау. Обаче ми даде дру­га идея - затрака тя на компютъра си.

Райм не виждаше съвсем ясно. Като че ли Сакс разглеждаше някаква карта.

- Такаааа - прошепна тя.

- Какво? - зачуди се той.

- Фред предложи да се опитаме да видим самата Стая на смъртта.

- Моля? - попита Селито. - Как?

Явно с „Гугьл“. Сакс се усмихна. Беше извикала на екрана сателитна снимка на централата на НРОС в центъра на Манха­тън. Зад сградата имаше паркинг, отделен от улицата с внуши­телна на вид ограда и с кабинка на пазач. В ъгъла се виждаше голяма четвъртита постройка, подобна на огромен контейнер - каквито има по доковете и по магистралите, теглени от тирове. До нея се издигаше триметрова антена.

- Според Фред това е наземната контролна станция. НКС. Твърди, че повечето безпилотни самолети се управляват от та­кива портативни съоръжения.

- Стаята на смъртта - изрече Мел Купър.

- Идеално. - Лоръл се обърна рязко към Сакс: - Принтирай ги, ако обичаш.

Райм забеляза как Амелия настръхна, поколеба се и после с палеца и с единия си пръст със засъхнала точица кръв под но­кътя натисна силно копче на клавиатурата. Принтерът започна да бълва страници.

След като документът беше разпечатан, прокурорката го взе от принтера и го добави към папките си.

Телефонът на Сакс избръмча.

- Пак е Фред - оповести тя и натисна копчето на високого­ворителя.

- Фред, не обиждай никого - обади се Райм.

- Чувам те. Е, захванали сте се с интересен случая. Ей, да виждате странни самолетчета да кръжат пред прозорците ви? Не е ли по-добре да спуснете щорите?

Райм увери Делрей, че шегата му не се е получила толкова забавна, колкото се е надявал, предвид умението на Бари Шейлс да изстрелва куршуми за милиони.

- Добре, ето какво ни казват радарите. Изпращам ви изо­бражения. Сутринта на девети май открихме малък самолет без транспондер да лети на изток над Атлантика, южно от Маями.

- Където е вьздушната база в Хоумстед - изтъкна Селито.

- Прав си. Самолетът няма летателен план и се движи много бавно - с около сто и осемдесет километра в час. Което е типичната скорост за безпилотен самолет. Следите ли ми мисълта?

- Да, Фред, продължавай.

- Така, от Насау до Маями разстоянието е около двеста и деветдесет километра. Точно един час и петдесет и две мину­ти по-късно въздушният контрол прихваща малък самолет без транспондер да се издига в обсега на радара на около сто и осемдесет метра. - Делрей направи пауза. - И после спира.

- Спира ли?

- Решили, че е блокирал поради загуба на скорост, но не из­чезнал от радара.

- Кръжал е - отбеляза Райм.

- И аз така предполагам. Решили, че като няма транспондер, самолетът е свръхлек - от онези сглобени у дома модели, които понякога просто се реят като птици на насрещния вятър. Не се намирал в контролирано въздушно пространство, затова не му обърнали повече внимание. Часът бил единайсет и четири пре­ди обяд.

- Морено е застрелян в единайсет и шестнайсет - отбеляза Сакс.

- В единайсет и осемнайсет самолетът се обръща и изли­за от обсега на радара. Два часа и пет минути по-късно малък самолет без транспондер навлиза в американското въздушно пространство и се насочва към Маями.

- Това е нашето момче - оповести Райм. - Благодаря ти, Фред.

- Късмет. И забравете, че изобщо ме познавате.

Щрак.

Не беше безспорно доказателство, но подобно на всички други елементи по случая беше стабилна тухла в стената от до­казателства за вината на заподозрения.

Някой се обади на Нанс Лоръл. Друг на нейно място би ким­нал или би подсказал с изражението си какво му казват, обаче напудреното ѝ лице беше като маска. После тя затвори.

- Има проблем с друг мой случай. Трябва да отида да разпи­там един затворник. Няма да се бавя. Иска ми се да остана, но трябва да се погрижа за това.

Прокурорката събра нещата си и излезе.

Телефонът на Сакс също звънна. Докато слушаше, тя си нах­върли бележки.

Райм отново се зае да разглежда белите дъски.

- Трябва ми още - оплака се той. - Нещо, което да докаже, че Шейлс е управлявал самолета от разстояние.

- Поискай и ще ти се даде - обади се Амелия Сакс.

Той изви вежда.

- Имаме сведение за информатора. Ако някой може да до­каже, че Бари Шейлс е бил в Стаята на смъртта на девети май, това е той.

* * *

Сакс с радост съобщи, че служителите на капитан Майърс, които разговаряли с посетителите на „Джава Хът“, когато ин­форматорът качил ЗСЗ в интернет, са открили свидетели.

Нейният компютър сигнализира и тя погледна към екрана.

- Входящо - оповести Сакс.

Селито се засмя дрезгаво:

- Неуместна формулировка при дадените обстоятелства.

Тя отвори приложението.

- Днес хората плащат много повече с кредитни или дебитни карти. Дори ако сметката е три-четири долара. На нас това ни помага обаче. Полицаите са говорили с всички, които са пла­щали към един часа на обяд на единайсети. В повечето случаи нищо, обаче един от тях имал снимки. - Тя принтира приложе­ните снимки. Не бяха ужасни, но не бяха и с висока резолюция. - Би трябвало това да е нашият човек. - Прочете и коментара на полицая. - Фотографът е турист от Охайо. Снимал жена си, която седяла срещу него. Отзад се вижда мъж, доста неясно, за­щото се е извърнал бързо и е вдигнал ръка да скрие лицето си. Разпитали туристите дали са го видели добре. Не са, а останали­те клиенти и момичетата на бара не са му обърнали внимание.

Райм погледна снимката. През две маси зад усмихнатата жена седеше вероятният информатор. Бял. Добре сложен, със син костюм - странен цвят, малко по-светъл от тъмносиньото. Носеше бейзболна шапка - подозрително предвид деловото об­лекло, - но, изглежда, косата му беше светла. Пред него беше отворен голям лаптоп.

- Той е - каза Сакс. - Има айбук. - Беше свалила снимки на всички модели.

- Костюмът не се връзва. Евтин е - отбеляза криминалис­тът. - Виждаш ли и пакетчетата „Спленда“ на масата заедно с бъркалката? Потвърждават, че е нашият човек.

- Защо? - попита Селито. - И аз използвам подсладител.

- Нямам предвид веществото, а факта, че е на масата. По­вечето хора си слагащ захар и мляко на помощната масичка и изхвърлят празните Пакетчета и бъркалките. Така масата им ос­тава по-чиста. А той си носи пликчето със себе си. Не е искал да оставя следи от допир.

Повечето предмети, дори хартиените, задържат ясни отпеча­тъци от пръсти в заведенията за хранене благодарение на маз­нината в ястието.

- Можеш ли да кажеш още нещо за него? - попита Пуласки.

- Ти ми кажи, новобранец.

- Виж как държи дясната си ръка, с обърната нагоре длан като купичка? - каза младият полицай. - Може би се кани да изпие някакво лекарство. Възможно е да има главоболие или да го боли гърбът. Чакай, това там не е ли кутийка? Отстрани на масата?

Май наистина беше. В синьо и златисто.

- Добре, мисля, че си прав - съгласи се Райм. - И обърнете внимание, че е в кафене, а пие чай - пликчето върху салфет­ката? Не е необичайно, но разумен извод би бил, че го боли стомах. Проверете кои лекарства против киселини, стомашен рефлукс или лошо храносмилане се продават в опаковки с два цвята.

След малко Купър докладва:

- Може да е най-силният зантакс. Трудно е да се каже.

- Не ни трябват никакви категорични отговори - тихо отбе­ляза Райм. - Трябва ни посока. Явно има стомашни проблеми.

- Причината може да е стресът от издаването на поверител­на информация - предположи Мел Купър.

- Възраст? - зачуди се Райм.

- Не мога да определя - отговори младият полицай. - По какво личи?

- Не те карам да правиш акробатики, новобранец. Виждаме, че е набит, предполагаме, че има стомашни проблеми. Косата му може да е светла, но може и да е прошарена. Консервативно облекло. Основателно е да допуснем, че е на средна възраст.

- Да, разбира се.

- И позата му. Безупречна е, а не е млад. Подсказва, че е бил военен. Или пък още е в армията, просто е с цивилни дрехи.

Докато се взираха в снимката, Сакс се питаше: „Защо си разтръбил за тази заповед? Какво ти носи това?“

Човек със съвест...

„Какъв си ти - патриот или изменник?“

Запита се също: „И къде си, по дяволите?“

Някой звънна на Селито. Сакс забеляза, че той се свъси. Ог­леда другите в стаята, после се извърна.

- Какво? - попита шепнешком. - Това е откачено. Не може да ми кажеш само това. Трябват ми подробности.

Всички бяха вперили погледи в него.

- Кой? Кого да познавам? Добре, разбери и ме осведоми.

Прекъсна разговора и погледът му към Сакс, но не право в нея, издаде, че тя е била темата на разговора.

- Какво, Лон?

- Да излезем навън - кимна той към коридора.

Сакс погледна към Райм и каза:

- Не. Тук. Какво има? Кой се обади?

Той се поколеба.

- Лон, кажи ми - настоя тя.

- Добре, Амелия. Съжалявам, но те отстраняват от случая.

- Моля?

- Всъщност излизаш в задължителен отпуск. Трябва да се явиш...

- Какво се е случило? - рязко попита Райм.

- Не знам със сигурност. Беше секретарката ми. Нареждане­то идвало от началника на детективите. Скоро щял да пристиг­не и официалният доклад. Не знам кой стои зад това.

- О, аз знам - остро заяви Сакс. Отвори чантата си и надни­кна вътре, за да се увери, че копието на документа, който беше намерила върху бюрото на Нане Лоръл, още е там. Тогава не ѝ се искаше да го размахва като оръжие.

Но вече не.

65.

Шрив Мецгър прокара ръка през късата си коса и си спомни първия си ден на служба.

Някакъв цивилен на улицата в Бафъло го беше нарекъл скинар. И детеубиец. Типът беше пиян. Антивоенно настроен. Зад­ник. Всичко това.

Пушекът бързо беше изпълнил Мецгър, макар че тогава още не го наричаше Пушек, никак не го наричаше. Счупи най-малко четири кости по тялото на мъжа, преди да изпита облекчение. Дори повече от облекчение - почти сексуална наслада.

Понякога споменът се връщаше, както в този момент, когато докосваше косата си. Нищо повече. Спомняше си мъжа, леко кривогледите му очи. Кръвта му, удивително подутата челюст.

И продавача на кафе. Не, просто блъсни сергията, изгори го, убий го, забрави за последиците. Задоволството ще е върховно.

Помогнете ми, доктор Фишър.

Сега обаче нямаше Пушек. Той беше в екстаз от възторг. Експертите от разузнаването и наблюдението го захранваха с информация относно операция „Рашид“.

Терористът - следващата задача на опашката - в момента се срещаше с доставчик на бомби за картела „Матаморос“. Мецгър даваше мило и драго да можеше да промени ЗСЗ и да включи и този тип в нея, обаче човекът беше мексикански гражданин и по­лучаването на позволение за елиминирането му водеше до слож­ни разговори на върха между Мексико и Вашингтон. А господ му е свидетел, с тях трябваше да бъде много внимателен.

С водените в момента обсъждания на бюджета. Големи спо­рове. Утре щяха да вземат окончателното решение. Не се знае­ше накъде духа вятърът...

Обадиха му се отново и го осведомиха как вървят нещата с безпилотния самолет под командването на Бари Шейлс в НКС, караваната пред прозорците на Мецгър. Самолетът беше изле­тял не от Хоумстед като в случая с Морено, а от съоръжение на НРОС близо до форт Худ в Тексас. Беше прекосил мексикан­ското въздушно пространство с благословията на властите, за разлика от самолета на Морено на Бахамите, и се беше насочил при ясно време към целта си.

Телефонът му отново звънна. Видя кой го търси, застина и стрелна поглед към отворената си врата. Виждаше ръцете на Рут през пролуката към вестибюла. Пишеше нещо. И тя имаше малко прозорче, така че скромният ѝ годежен пръстен и широ­ката ѝ венчална халка проблесваха на слънцето.

Мецгър стана, затвори вратата и се обади:

- Да.

- Намерих я - докладва мъжки глас.

Никакви имена или кодови имена.

Нея.

Нанс Лоръл.

- Къде?

- В ареста, разпитва заподозрян. Не по този случай, по друг. Уверих се, че е тя. Там е и е в основни линии сама. На ход? - Безглаголно изречение.

Мецгър се позачуди, прецени плюсовете и минусите.

- Да. - И затвори.

Може би всичко това щеше да се размине.

Той отново насочи вниманието си към Мексико, където все­ки момент щеше да загине един враг на родината. Шрив Мец­гър усети как буквално се подува от радост.

66.

- Къде е Нанс Лоръл? - попита Сакс закръглената афроамериканка на петия етаж на нюйоркския затвор. Надзирателката се напрегна за миг и презрително изгледа значката ѝ. Сакс допускаше, че гласът ѝ е прозвучал малко рязко, а поздравът ѝ е бил грубичък. Не беше нарочно. Просто Нанс Лоръл ѝ въздействаше по този начин.

- В пета стая. Оставете си оръжието. - И жената отново се зачете в списание „Пийпъл“. Някакъв скандал се вихреше между знаменитости, за които Сакс никога не беше чувала.

Искаше ѝ се да се извини на жената за остротата си, но не се сещаше как. После отново изпита гняв към Лоръл, пъхна глока си в едно шкафче и затръшна вратичката, с което предиз­вика критичния поглед на служителката. Вратата избръмча и се отвори и Сакс пристъпи в полутъмния коридор. В момента беше празен. Тук сериозните престъпници, обвинени в сериоз­ни престъпления, обсъждаха случаите си със своите адвокати и сключваха сделки с прокурорите.

Миришеше на дезинфектант, на боя и на урина.

Сакс мина покрай първите няколко стаи, които бяха праз­ни. Надникна през мръсното стъкла на пета стая и видя мъж с вериги и оранжев гащеризон да седи срещу Лоръл на закована за пода маса. В ъгъла стоеше надзирател, едър мъж с лъснало от пот обръснато почти бяло теме. Ръцете му бяха скръстени и той гледаше затворника, както биолог наблюдава отровна, но мъртва буболечка.

Вратите се заключваха сами - за да ги отвориш и от двете страни, ти трябва ключ, затова Сакс потропа с разперена длан.

Явно и това направи рязко, защото всички в стаята се стрес­наха и се обърнаха. Надзирателят нямаше оръжие, но ръката му се спусна към лютивия спрей на колана му. Видя Сакс, явно по­зна, че е ченге, и се отпусна. Затворникът изгледа Сакс с прис­вити очи и изражението му от озадачено стана жадно.

Сексуално престъпление, заключи Сакс.

Лоръл леко стисна устни.

Тя се изправи. Надзирателят отключи вратата, пусна прокурорката да излезе, после отново заключи и продължи да наблю­дава бдително.

Жените се отдръпнаха в дъното на коридора, далеч от вра­тата.

- Имаш ли нещо за Мецгър или за Шейлс? - попита Лоръл.

- Защо питаш мен? - сряза я Сакс. - След като вече не съм в уравнението.

- За какво говориш, детектив? - попита прокурорката е ра­вен глас.

Не започна с новината, която току-що ѝ беше съобщил Селито - отстраняването. Представи хронологията.

- Свалила си името ми от всички докладни, от всички имей­ли. Заменила си моето име със своето.

- Не съм...

- Готова си на всичко, за да те изберат, нали, законодателке Лоръл?

Сакс извади копието, което беше направила на тайните пап­ки на Лоръл, и го тикна под носа ѝ. Беше петиция Лоръл да бъде включена в бюлетината за избор на законодателно събрание в нейния избирателен район. Събранието беше по-нисшата зако­нодателна инстанция в Ню Йорк.

- А! - сведе поглед прокурорката.

Спипах те!

Обаче след секунда отново спокойно впери поглед в лицето на Сакс.

- Свалила си ме от официалните документи, за да си при­пишеш заслугите. Това ли означава за теб този случай. Нанс? Искаш шумен случай, за да предизвикаш сензация в медиите. Няма значение, че НИ 516 е изтезавал невинна жена. Той не ти трябва. Трябва ти най-висшият държавен служител, до когото можеш да се добереш. И за да си сигурна, че ще стане така, ме пращаш да обикалям града и да ровя за Морено. И прибра всич­ко важно за случая, сложи си името и си приписа заслугите.

Заместник-прокурорката обаче изглеждаше напълно невъз­мутима.

- Случайно да си видяла заявлението ми да бъда включена в изборите?

- Не, не се налага. Имам това - петицията с подписите - вди­гна Сакс фотокопието.

- Петицията съпровожда заявлението - поясни другата жена. - Дори да имаш петиция, трябва и заявление.

Сакс усети как я пробожда едно познато усещане, мъчител­ното притеснение, че е пропуснала нещо на местопрестъплени­ето. Нещо важно. Замълча.

- Няма да се кандидатирам.

- Петицията...

- Да, петицията е подадена, но си промених мнението. Изоб­що не съм подавала заявление.

Отново мълчание.

- Да, исках да се кандидатирам за демократите, обаче от пар­тията прецениха, че съм прекалено твърдоглава. Подадох пети­ция да се кандидатирам като независима, но след време реших да не го правя.

Опа...

Интересното е, че сега Лоръл отмести поглед. Тя, а не Сакс изглежда се почувства неловко. И изправените ѝ рамене се от­пуснаха.

- Миналата зима преживях много мъчителна раздяла. Той беше... Е, мислех, че ще се женим. Разбирам, че тези неща невинаги се получават. Добре. Обаче болката просто не стихва. - Челюстта ѝ се стегна, тънките ѝ устни потръпнаха. - Беше изтощително.

Сакс си спомни наблюдението си от по-рано, когато някой се обади на Лоръл в къщата.

Уязвимостта ѝ, дори нейната безпомощност...

- Мислех, че трябва да опитам нещо различно. Да се канди­датирам, да се посветя на политиката. Винаги ми се е искало да го направя. Имам много категорични убеждения относно тази страна и ролята на правителството. Бях председател на класа в училище и в колежа. Бяха щастливи времена и явно ми се е ис­кало да си ги припомня. Обаче реших, че ще съм по-добър про­курор, отколкото политик. Тук ми е мястото. - Лоръл кимна към стаята за разпит: - Онзи вътре има дълга поредица от сексуални престъпления. Тук е, защото е опипвал три гимназистки. Първи­ят прокурор по делото нямал време да се занимава със случая и се канел да го обвини в насилствено докосване. В неприлично пове­дение. Не си помръднал пръста. Обаче аз познавам хора като този заподозрян. Не след дълго ще изнасили някое единайсетгодишно момиче, а после и ще убие момичето, когато приключи. Заех се със случая и ще го обвиня в сериозно сексуално престъпление.

- Углавно престъпление - каза Сакс.

- Именно. И ще успея. Талантът ми е да водя такива слу­чаи, не политиката. Да възпирам изнасилвачи и хора като Шрив Мецгър, които се крият зад правителството и правят каквото си пожелаят, пък майната ѝ на Конституцията.

Ругатня - Лоръл беше гневна. Сакс подозираше, че това е истинската Нанс Лоръл, която рядко се показва под строгите костюми, лака за коса и грима.

- Амелия, наистина свалих името ти от документите, но го сторих единствено за твое добро и за доброто на кариерата ти. Изобщо не ми хрумна, че би искала официално признание по този случай. Кой би желал? - сви рамене тя. - Знаеш колко опасно е обвинението. То може да сложи край на кариерата на все­ки, ако се обърка и най-малката дреболия. Вашингтон може да пусне Мецгър и Бари Шейлс и да ги остави по течението. Обаче може и да превърнат случая в свой Гетисбърг и да се захванат с мен. А ако го направят и аз изгубя по въпроса за имунитета, край с мен. Федералните ще притиснат Олбъни да се отърве от мен и прокурорът ще го стори. За секунди. Същото ще се случи и с всички, работили по случая, Амелия.

Моя случай...

- Исках да предпазя теб и другите, доколкото е по силите ми. Лон Селито не е споменат в нито един от докладите ми. Рон Пуласки също.

- Обаче някой от нас трябва да свидетелства в съда като екс­перт... за веществените доказателства - изтъкна Сакс. И разбра:

- Линкълн.

- Той е консултант - потвърди Лоръл. - Него не могат да го уволнят.

- Не си давах сметка за това - призна тя. И се извини за реакцията си.

- Не, не, трябваше да споделя стратегията си с теб.

Сакс усети телефона си да вибрира и погледна екранчето. Съобщение от Лон Селито.

А...

Току-що научих. Отстранена си от центъра. Кап. Майърс. Смята, че имаш проблеми със здравето. Изискал е личния ти картон от твоя лекар. Спечелих ти още седмица работа по случая „Морено ", но трябва да се явиш на преглед до 28 май.

Значи това било. Лоръл нямаше нищо общо с отстранява­нето ѝ. Слава богу, че не беше изтърсила по-рано всичко, което си мислеше. Но в такъв случай откъде Майърс се беше добрал до личния ѝ картон, по дяволите? Не беше изисквала застра­ховка през управлението. Сама плащаше за прегледите си при ортопеда точно поради тази причина - за да не разбере никой в Централното управление.

- Всичко наред ли е? - попита Лоръл и кимна към телефона.

- Да, разбира се.

В този момент откъм дъното на коридора се разнесе бръм­чене. Вратата се отвори и вътре влезе мъж на около трийсет го­дини, атлетичен, облечен с тъмен костюм. Той примигна изне­надано, като видя жените в коридора. След това тръгна напред, оглеждайки другите стаи по коридора.

Сакс прекарваше много време тук. Познаваше много от по­лицаите и надзирателите. И детективите, разбира се. Обаче ни­кога преди не беше виждала този мъж.

Може да беше адвокатът на сексуалния маниак. Но по изра­жението на Лоръл заключи, че и тя не го познава.

Сакс отново се извърна към прокурорката:

- И аз имам новини. Преди да изляза, получих новини за информатора.

- Така ли?

Сакс ѝ разказа за туристическата снимка и за човека, който пиеше чай, използваше подсладител и явно имаше стомашни проблеми. За евтиния му и странен на цвят костюм. За евенту­алната му връзка с военните.

Лоръл зададе въпрос, обаче инстинктите на другата жена се бяха задействали и тя не я слушаше внимателно.

Мъжът, който беше влязъл, пренебрегна стаите за разпити и като че ли целенасочено вървеше към тях.

- Познаваш ли този тип? - прошепна Амелия.

- Не. - Тревогата на детектива видимо притесни и Лоръл.

В съзнанието на Сакс се разигра сценарий, дължащ се на инстинкта ѝ: това не беше Бари Шейлс, него го бяха виждали на снимка, но можеше ли да е НИ 516? Беше внимавала е мо­билните телефони, но кой знае на какво е способна НРОС? Възможно е мъжът да я е проследил дотук или пък да е проследил Лоръл. Може би току-що беше убил служителката отвън и сам си беше отворил вратата.

Прецени възможностите за действие. Носеше сгъваемото си ножче, но ако този мъж беше НИ, щеше да е въоръжен. Спом­няше си страховитите рани от нож по тялото на Лидия Фостър. Освен това той можеше да носи и пистолет. Трябваше да го до­пусне по-близо, преди да използва ножа.

Когато доближи, мъжът забави крачка и спря далеч извън обхвата на замаха ѝ. Не можеше да извади ножа и да го размаха, преди той да направи опит да стреля. Гладкото му лице и пред­пазливите очи се взираха ту в едната, ту в другата.

- Нанс Лоръл?

- Аз съм. Кой сте вие?

Мъжът не възнамеряваше да отговори на въпроса ѝ. Стрел­на Сакс с бърз и преценяващ поглед и бръкна в сакото си. Тя се приготви да се хвърли към него, стегна мускули, сви ръцете си в юмруци.

Ще успее ли да се добере до него навреме и да сграбчи ръка­та му, когато я извади, и да я разтвори?

Приклекна и усети как я прониза болка. След това се пригот­ви да се хвърли напред.

Запита се дали, както бе станало в пресечката, коляното няма отново да ѝ изневери и тя да се просне на пода безпомощна и измъчвана от болка, като по този начин осигури на мъжа цялото необходимо време да накълца и двете.

67.

В мига, преди да се хвърли обаче, Сакс забеляза, че се показ­ва плик, а не глок или нож.

Мъжът намръщено забеляза странната поза на Сакс, пристъ­пи по-наблизо и подаде плика на Лоръл.

- Кой сте вие? - повтори въпроса си прокурорката.

Той отново не отговори, а каза:

- Помолиха ме да ви дам това. Преди да продължите, трябва да знаете.

- Да продължа с кое?

Той не обясни, само ѝ подаде плика.

Тя извади отвътре един-единствен лист хартия. Прочете на­писаното, дума по дума, ако се съдеше по бавното движение на очите ѝ. Стисна зъби. После вдигна очи към мъжа.

- Работите в Държавния департамент, така ли?

Сакс остана с впечатлението, че макар той да не каза нищо, отговорът беше „да“. За какво ставаше дума? Погледна към до­кумента.

- Истински ли е? - попита Лоръл и внимателно се вгледа в печата на Държавния департамент.

- Наредено ми е да предоставя документа на заместник-прокурор Лоръл. Съдържанието не ме интересува.

„Добър изказ - мислено отбеляза Сакс. - Линкълн Райм би одобрил.“

- Шрив Мецгър ви нареди, нали? - попита Лоръл. - Под­прави ли документа? Отговорете на въпроса ми! Истински ли е документът?

Не знаеше, не го интересуваше...

Мъжът не каза нищо повече. Извърна се, сякаш жените бяха престанали да съществуват, и си тръгна. Спря в края на коридо­ра, където му отвориха вратата.

- Какво е? - попита Сакс.

- Нали според данните, които получихме от Фред Делрей, Морено е бил забелязан в близост до американски посолства и консулства точно преди да бъде застрелян?

- Точно така - потвърди Амелия. - В Мексико и в Коста Рика. След като заминал от Ню Йорк на втори май.

Тревогата на Сакс се засили, когато погледна назад и устано­ви, че тъмното и кръгло лице на служителката, отворила врата­та, изобщо не е впечатлено и смутено от посетителя. Жената се върна на мястото си при списанието със знаменитостите.

Лоръл въздъхна и каза:

- Ако някой е смятал, че Морено се кани да напада посол­ство, сбъркал е. - Кимна към писмото в ръката си. - Търсел е посолство, но такова, в което може да ускори процедурата по отказ от американското си гражданство. Направил го е на чет­върти май в Коста Рика. Отказът влиза в сила незабавно, обаче документите са пристигнали в базата-данни на Държавния де­партамент едва вчера. - Въздъхна отново. - В деня на смъртта си във Венецуела Робърт Морено е бил венецуелски гражда­нин, не американски.

- Значи затова е казал на шофьора на лимузината в Ню Йорк, че няма да може да се върне в Америка. Не заради теро­ристичен заговор, а понеже е щял да бъде персона нон грата и е нямало да го пуснат с чужд паспорт - отбеляза Сакс.

В ръката на Лоръл се появи телефон. Тя сведе поглед към него. Лицето ѝ никога не бе изглеждало толкова изпито. „Защо носи толкова грим?“ - отново се зачуди Сакс. Лоръл натисна бу­тона за бързо набиране. Тя не видя точно кой, но пък и нямаше значение. Да натиснеш 9 е не по-трудно от това да натиснеш 1.

Прокурорката се отдръпна и проведе разговор. Накрая при­бра телефона и цяла минута остана с гръб към Сакс. Телефонът ѝ звънна. Още един разговор, по-кратък.

След края на втория разговор тя се извърна към другата жена:

- Шефът ми е говорил с прокурора в Олбъни. Колкото и да са превишили правата си Шрив Мецгър и неговият стрелец, няма интерес към повдигането на обвинения, след като жерт­вата не е американски гражданин. Наредиха ми да се откажа от случая - забоде поглед в пода тя. - Е, това е.