Пустият път

ХI

— И… — завърши Майора — макар да не запазват мъртъвците в идеално състояние, си струва да се отбележи, че полярният лед ги замразява до такава степен, че стават твърди като месо, извадено от хладилник, където обаче не влиза и парченце лед. Оставям на вас грижата да обясните тази аномалия.

— Ескимосите скулптират ли ледените късове, които слагат върху гробовете? — попита Фидел.

— Не — отвърна Майора, — по простата причина, че тези гробове са кухи: изваждат някой леден блок, слагат клиента вътре и сипват малко вода, но никога чак до ръба.

— Виж ти! Защо? — попита Фидел.

— Може да се обясни — каза Майора — с физиката: водата, която сипват, се получава от предварително извадения блок, а всеки знае, че ледът губи от обема си, когато се топи.

— Но — настояваше Фидел, — нали той замръзва веднага?

— Да — съгласи се Майора, — но вие забравяте пингвините.

— Аха! — изрече Фидел с недоумение.

— Те винаги са жадни! — каза Майора. — И не само те — добави деликатно и погледна чашата си.

Фидел напълни чашата на Майора и той продължи:

— Пиер, братче, иди да звъннеш на Лоран, сигурно е свършил…

Пиер изчезна в кабинета и оттам долетя ехото на настойчивите му думи.

— Не може да дойде… — каза той.

— Пак ли горката женица? — изруга Майора.

— Не, сега съпругът. Има две счупени ребра, разбит нос и фрактура на шийката на бедрената кост.

— Добре че се е притеснила от детето — въздъхна Майора. — Значи — обърна се той към Фидел — вие се жените утре?…

— Да!… — отвърна Фидел. — В кметството…

— А как изглежда годеницата ви?…

— Красива е… — каза Фидел. — Бузите й са гладки като полиран профил, очите й са големи като черни перли, има тъмнорижи коси, вдигнати на венец, мраморна гръд и цялата сякаш е отделена от останалия свят с нежна решетка от ковано желязо.

— Поразително!… — прецени Майора и тръпка премина по гръбнака му.

Ноеми беше наистина красива, дори след като камионът я просна на тротоара. Главата и издрънча и зъбите и силно изтракаха. Приятелката й се разкрещя. Линейка не дойде веднага, а най-близката болница беше Централната.

Отнесоха я на носилка. По коридорите сновяха сестри, изпразваха кофите, пълни със сливици и апендицити, които асистентите на хирурзите оставяха пред вратата на операционната. Две от тях си играеха с голям кислороден балон на червени и жълти отрязъци. Върху носилката Ноеми беше все още с хубавите си червени, издадени устни, с тъмнорижите си коси, с правилния си нос, но очите и бяха затворени.