Пустият път

II

В полунощ ги пускаха за около час и курсистите използуваха това време, за да подишат свеж въздух сред руините, увлечени в разчитането на староеврейските надписи на надгробните плочи, с които термите на Юлиан изобилстват.

През шейсетте минути почивка им беше позволено и на пийнат по нещо в барчето на съседния музей, което държаха клюнийските абати Лазар Уейл и Йозеф Шимонович. Разговорът с тези мъже, плодовит и богат на знания за ваянето на мрамор и оригинални разсъждения от всякакво естество, очароваше във висша степен прилежния Фидел, чиято мисъл се откъсваше от камъните единствено за да се насочи към очертанията на един прелестен образ — неговата годеница Ноеми.

Ноеми, чийто баща беше инспектор, а майка й все още добре запазена, живееше скромно в дванайсетстаен апартамент на булевард „Сен-Жермен“, на втория етаж, имаше две сестри на нейната възраст и трима братя, единият от които беше с година по-голям и затова го наричаха по-големия брат.

Понякога Ноеми идваше в барчето на музея, за да навести годеника си под бащинския поглед на Йозеф Шимонович и двамата младежи си разменяха нежни обещания, докато пиеха по чаша „Crave’s Chost“4, гордостта на Йозеф. Обикновено на възпитаниците се разрешаваше само черно кафе с капка мляко, но правилникът допускаше някои малки отстъпления без тежки последствия за моралното им здраве, а те пазеха достойнството си неопетнено.

Тази вечер Ноеми не дойде при Фидел. Той си беше уговорил среща с Лоран, бивш съученик от гимназията, който сега работеше в Централната болница. Лоран често дежуреше нощем, но се измъкваше от спалното помещение, когато не беше затрупан с много служебни задължения.

Пристигна към един без двайсет. Беше закъснял. В болницата бяха довели някакъв пияница, придружен, както обикновено, от пет-шест полицая. Отначало не разбраха, че е пиян, но добросъвестността на полицаите, които го бяха пребили, не можеше да се поставя под съмнение, и тъй като човекът беше в кома, наложи се да минат без неговите показания.

— Той викаше „Да живее свободата!“ — каза единият стражар — и не пресече на пешеходната пътека.

— И го спукахме от бой — каза другият стражар. — Не можем да допуснем в един студентски квартал лица в пияно състояние да дават лош пример на младежта.

Посрамен, човекът умря преди операцията, под упойка, и затова Лоран се беше забавил. За щастие неговият колега Питър Гна бе поел дежурството и умрелия.

— А ти кога ще се жениш? — попита Лоран.

— Другата седмица…

— И кога ще погребеш ергенския живот? Трябва да се подготвиш за тая работа.

— За Бога! — отвърна Фидел развеселен. — Предполагам, че и това ще свърша другата седмица.

— Знаеш ли — каза Лоран, — трябва да се заемеш сериозно.

— Сериозно съм се заел.

— Кого ще поканиш?

— Теб, Пиер и Майора.

— Кой е този Майор?

— Приятел на Пиер. Той държи на всяка цена да ме запознае с него.

— Какво представлява?

— Изглежда, е минал през куп гробища и може да ми бъде много полезен в кариерата въобще, бил много забавен тип.

— За Майора, прието — каза Лоран. — А момичета?

— О! — възкликна Фидел засегнат. — Никакви момичета!… Нали три дни след това ще се женя.

— Ами защо според теб човек погребва ергенския си живот тогава?

— Погребенията са сериозно нещо — отвърна Фидел, — смятам да дам на годеницата си това, което самият аз изисквам от нея.

— Тоест пълна девственост? — попита Лоран.

— Е, поне в последно време… — отвърна скромно Фидел.

— Добре — каза Лоран. — Значи ще бъде мъжко събиране?

— Разбира се! — увери го Фидел. — Сряда вечер в седем у нас.

Напуснаха барчето, защото стана един часът. Лоран стисна ръката на своя приятел, кимна на Йозеф и си тръгна. Фидел се върна при колегите си в южната крипта, където се провеждаха занятията.

Там беше и изложбената зала за годишните проекти. Лекцията започна, разглеждаше се проблемът за оцветяването в черно на чакъла, който се насипваше между чемширите-джуджета, оформящи растителната украса на модел № 28, от гранит, с полурелефен кръст.

Фидел извади тетрадката си за записки и се настани върху един мраморен блок в червено-фантазия.