Пътувам сама

1.

Валтер Хенриксен седеше на масата в кухнята и отчаяно се насилваше да поеме малко от закуската, поднесена от съпругата му. Яйца и бекон, херинга, шпеков салам и прясно изпечен хляб, чаша чай от билки, набрани от собствената им градина. Тя толкова силно желаеше да има градина, че бяха купили тази къща, далеч от центъра на Осло, в най-близко съседство с Йостмарка2, за да се отдадат на здравословни занимания: да се разхождат в гората, да разполагат с малка зеленчукова градина, да берат горски плодове и гъби и не на последно място — да осигурят по-свободен живот на кучето си — кокер шпаньол, който той не можеше да понася, но се бе съгласил на всичко това, защото обичаше жена си.

Преглътна хапка от филията с херинга, после влезе в жестока битка с тялото си и желанието му веднага да я отхвърли. Отпи голяма глътка портокалов сок и с всички сили опита да се усмихне, независимо от чувството, че някой го е ударил с чук по главата. Снощното фирмено празненство не бе протекло по план. И този път не беше успял да се задържи настрана от алкохола.

Новините бръмчаха на заден план, докато Валтер се опитваше да разчете изражението на съпругата си. Дали все пак не е била будна, когато той се строполи в леглото призори, кога — не знаеше, но беше късно, прекалено късно, помнеше само как се съблече — имаше смътен спомен, че тя спеше, бе помислил за щастие, преди да изгуби свяст върху прекалено твърдия матрак — жена му настояваше да го купят, защото в последно време имаше проблеми с гърба.

Валтер се прокашля леко, избърса си устата със салфетката и се поглади по корема, престори се, че се е насладил на яденето и се е заситил.

— Мислех си дали да не изведа Лейди — промърмори той с нещо, което се надяваше да е излязло като усмивка.

— О, да, чудесно — кимна съпругата му, малко изненадана, защото, макар и да не ставаше често на въпрос, тя съзнаваше ясно, че той не харесва тригодишната кучка. — Защо не я разходиш този път малко по-надалече, а не само около къщата?

Той потърси онзи обичаен за нея леко пасивно-агресивен тон, усмивката — всъщност не усмивка, а съвсем друго — но не забеляза нищо такова, тя изглеждаше доволна, бе останала в неведение. Слава Богу, беше му се разминало. И отново си обеща това да не се повтори. Отсега нататък — здравословен живот. И никакви фирмени празненства повече.

— Ами, мислех да я заведа до Маридален, може да се спуснем по пътеката към Даушьоен.

— Ама това е идеално — усмихна се жена му.

Тя погали кучето по главата, целуна го по челото и го почеса зад ухото.

— С тати отивате на разходка, нали, ще е чудесно, да, чудесно, няма ли да е чудесно, да, толкова ще ѝ е хубаво на малката ми Лейди, момиченцето ми, нали си моето малко момиченце?

Разходката през Маридален протече както обикновено, когато му се случваше да изведе кучето. Валтер Хенриксен никога не бе обичал кучета, не знаеше нищо за кучетата, ако зависеше от него, кучетата щяха да са изчезнал вид. Усещаше нарастващо раздразнение от глупавото псе, което дърпаше повода и искаше от него да върви по-бързо. Или да чака. Или да тръгне в друга посока, а не накъдето Валтер го води.

Най-накрая стигнаха пътеката за езерото Даушьоен. Тук щеше да пусне кучето. Той коленичи, опита се да го погали по главата, да бъде малко по-мил, докато разхлабва повода.

„Така, сега ще си потичаш, нали?“

Кучето го погледна с тъпите си очи и оплези език. Валтер запали цигара и за момент изпита нещо, което почти наподобяваше любов към малката кучка. Не беше виновно кучето. Кучето си беше наред.

И главоболието му започваше да преминава, свежият въздух му се отразяваше добре. Отсега нататък щеше да харесва кучето. О, колко са умни кучетата. Всъщност бе донякъде приятно да се скитат заедно из гората. Сега бяха почти приятели, а тя толкова умело го следваше, да, умно куче. Нямаше повод и въпреки това вървеше спокойно заедно с него по пътеката.

В този момент кокер шпаньолът отскочи настрани и се втурна през гората.

По дяволите!

— Лейди!

Валтер Хенриксен остана на пътеката и известно време вика, но напразно. Захвърли цигарата си, изруга тихо и започна да се промъква нагоре по склона, накъдето бе изчезнало кучето. След няколкостотин метра застина. Кучето лежеше съвсем спокойно на малка полянка. И тогава съзря момиченцето: висеше от дървото. Полюшваше се над земята. С ученическа раница на гърба. И бележка на шията:

Пътувам сама.

Валтер Хенриксен падна на колене и механично направи нещо, което му се искаше да направи, откакто се бе събудил.

Повърна върху себе си и заплака.

2.

Миа Крюгер се сепна от шума на чайките.

Всъщност трябваше да е свикнала с тях. Все пак бе купила тази къща далеч в морето, в устието на фиорда, преди четири месеца, но градът не искаше да я пусне. Апартаментът в „Туршхов“ на улица „Вогт“ — там винаги се носеше грохот — автобуси, трамваи, полицейски сирени, линейки — ала никога не се беше будила от тях, те почти я успокояваха, но от тези чайки, от техните крясъци, не съумяваше да се отърве. Навярно защото всичко останало бе толкова тихо.

Тя се протегна, за да стигне часовника на нощното шкафче, ала не виждаше колко показва той. Сякаш стрелките не бяха там, намираха се някъде в мъглата, десет и петнайсет или един и половина, или нещо без двайсет и пет. Снощи пи хапчета и те още действаха. Успокояваха, отпускаха, притъпяваха сетивата — не бива да се вземат с алкохол, но кого го беше грижа. Така или иначе оставаха само дванайсет дни, преди да умре — кръстчета в календара долу в кухнята, дванайсет отворени прозорчета.

Дванайсет дни. 18 април.

Тя седна в леглото, навлече исландския си пуловер и се заклатушка надолу към всекидневната.

Хапчетата ѝ бе предписал един колега. Упълномощен приятел, помогнал ѝ да забрави, да преработи действителността, да дойде на себе си. Полицейски психолог или май беше психиатър? Сигурно трябва да е бил психиатър, за да пише рецепти. Във всеки случай тя имаше достъп до това, което искаше. Дори оттук, макар че ѝ струваше известно усилие да си взема нещата. Да се облече. Да включи извънбордовия мотор на лодката. Да измръзне през петнайсетте минути, нужни ѝ, за да стигне до пристана. Да запали колата. Да пътува в продължение на четирийсет минути до Филан, тукашния административен център, който не приличаше съвсем на център, но все едно. Тук, в търговския комплекс „Юртен“, се намираше аптеката и после едно кръгче през „Винмонополе“3 на същото място. Рецептите бяха готови, изписани от Осло. „Аподорм“, „Вивал“, „Ламиктил“, „Циталопрам“. Някои от психиатъра, но също така от лекаря. И двамата бяха толкова отзивчиви, толкова доброжелателни — „не вземай прекалено много, трябва да си предпазлива“ — ала Миа Крюгер нямаше намерение да бъде предпазлива. Не бе дошла тук, за да оздравее. Беше дошла, за да изчезне.

Още дванайсет дни. 18 април.

Миа Крюгер извади бутилка минерална вода от хладилника, облече се и се спусна към морето. Седна на скалата, уви се по-плътно в якето и глътна първата си доза хапчета за деня. Песъчинки в джоба на панталоните ѝ. Пъстри цветове. Нямаше представа какви лекарства е пила днес, главата ѝ все още бе замаяна, но това нямаше значение. Прокара лекарствата с глътка от бутилката и протегна крака към вълните. Продължаваше да седи, загледана в ботушите си. Видът им ѝ бе непонятен, сякаш това не бяха нейните крака, а нечии други, някъде там далече. Премести поглед към морето. И то ѝ бе непонятно, но все пак се насили да продължи да гледа отвъд, към хоризонта в далечината, малкото островче някъде там, чието име не знаеше.

Избра това място наслуки. Хитра — остров в Трьонделаг. Можеше да е където и да е другаде, само да бъде сама. Остави решението на брокера. „Продай ми апартамента и ми вземи нещо друго.“ Той я погледна изкосо, сякаш е луда или идиот, обаче искаше да спечели пари, така че не му пукаше, изобщо не го беше еня. Блестящата му усмивка дружелюбно ѝ обещаваше той да се погрижи за всичко. Държи ли да продава веднага? Има ли нещо конкретно предвид? Престорена добронамереност, но тя бе надникнала в очите му. Гадеше ѝ се при тази мисъл. Фалшиви, противни очи. Винаги бе съзирала вътрешния мир на хората около нея. Сега виждаше него, това мазно същество в костюм и вратовръзка и видяното не ѝ хареса.

Не е ли редно да се възползваш от тази дарба, щом я имаш?

Не разбираш ли? Трябва да я приложиш за нещо и то именно за това!

Да върви по дяволите. Вече няма да я използва. Никога повече. Тази мисъл ѝ подейства много успокояващо. Изобщо беше крайно спокойна, откакто дойде тук. Остров Хитра. Брокерът си беше свършил добре работата. Изпита почти приятелско чувство към него.

Миа Крюгер се надигна от скалата и тръгна нагоре по пътеката към къщата. Беше време за първото ѝ питие за деня. Не знаеше колко е часът, но времето нямаше значение. Купи скъп алкохол, поръчан предварително. Навярно бе нелогично да ползва нещо скъпо, при положение че така или иначе ѝ остава толкова малко време, но от друга страна — защо не? Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото? Отдавна бе престанала да мисли за такива неща. Отвори бутилка арманяк „Домен дьо Пантанян“, реколта 1965 г. на „Лабейри“, и се почерпи с три четвърти чаена чаша, оставена неизмита на кухненския плот. Арманяк за осемстотин крони в неизмита чаша. Виждаш ли колко ми пука? Мислиш ли, че ми пука? Тя се усмихна леко на себе си, извади още няколко хапчета от джоба на панталона си и пак слезе към скалата.

Отново изпита почти приятелско чувство към брокера с прекалено белите зъби. Ако си избира място за живеене, защо да не е тук? Въздух, гледка към морето, необятно спокойствие, застинало под белите облаци. Никога нищо не я бе свързвало по някакъв начин с Трьонделаг, но този остров ѝ се понрави още щом дойде. Тук имаше елени. Несметни количества елени и това я очарова. Елените подхождат повече на други места — на Аляска, на филмите. Красиви животни. Някои хора ги застрелват, без да им мигне окото. Миа Крюгер се беше научила да стреля в академията, но никога не бе обичала оръжията. Човек не бива да си играе с оръжия, те се използват само в случай на крайна необходимост и дори тогава е най-добре да се избягват. Ловният сезон за елени на остров Хитра продължаваше от септември до ноември и веднъж на път за аптеката се бе натъкнала на група младежи, които привързваха един елен към ремаркето на колата си. Беше през февруари, извън ловния сезон, и за момент си помисли да спре, да им запише имената, да докладва, та да си получат заслуженото наказание, но потисна този порив и не направи нищо.

Веднъж полицай, винаги полицай?

Вече не. Не, по дяволите.

Още дванайсет дни. 18 април.

Тя изпи последната глътка арманяк, отпусна глава назад на скалата и затвори очи.

3.

В залата за пристигащи на летище „Вернес“ Холгер Мунк се потеше в очакване да му докарат наетата кола. Заради мъглата на „Гардермуен“ полетът бе закъснял, както обикновено, и Холгер пак се замисли за учения Ян Фредрик Виборг, уж самоубил се в Копенхаген, след като разкритикувал заради метеорологичните условия плановете за строеж на летището. Дори сега, осем години по-късно, не можеше да се откъсне от случая — тяло на възрастен мъж, преминало през прекалено малкия хотелски прозорец, без причина, непосредствено преди в Стуртинга4 да разгледат решението за главното летище. И защо нито датската, нито норвежката полиция не бе проявила желание да изясни подобаващо инцидента?

Холгер Мунк се откъсна от мислите си, когато светлокосото момиче зад щанда на „Юръпкар“ се прокашля, за да му покаже, че е негов ред.

— Мунк — съобщи той сухо. — Колата трябва да е поръчана.

— Аха, ваш музей ли отварят в Осло? — смигна му момичето в зелена униформа.

Мунк не схвана веднага шегата.

— Или вие не сте художникът? — усмихна се момичето, без да спира весело да трака по клавиатурата пред себе си.

— Какво? Не, не съм художникът, не — уточни Мунк, без да променя тона си. — Дори не съм му роднина.

„Нямаше да съм тук при такова наследство,“ помисли си той, докато момичето му подаваше документа за подпис.

Холгер Мунк мразеше да лети, затова не бе в особено приповдигнато настроение. Не защото го беше страх самолетът да не се разбие — Холгер Мунк, любител математик, знаеше, че вероятността самолет да се разбие е по-малка, отколкото гръм да удари кола два пъти в един и същи ден — не, Холгер Мунк мразеше да лети, защото вече почти не се побираше на седалката.

— Така — приветливото момиче в зелена униформа му подаде ключовете. — Голямо, хубаво „Волво“ V70, всичко е платено, времето за ползване и дължината на пробега са неограничени, можете да го върнете където и когато поискате. Приятно пътуване!

Голямо? И това ли беше шега, или искаше да го успокои? Ето ти голяма кола, където ще се побереш, защото си станал толкова кръгъл, че вече почти не си виждаш обувките.

На път към закрития паркинг Холгер Мунк се огледа в големите прозорци от външната страна на залата за пристигащи. Изглежда, вече беше време да вземе малко да спортува, да яде по-здравословно, да свали няколко килограма; напоследък беше започнал да се замисля за това — по ред причини. Отдавна бе престанал да тича по улиците след престъпниците — вече го правеха подчинените му, не това бе причината. Не, през последните седмици Холгер Мунк беше станал едва ли не леко суетен.

О, Холгер, нов пуловер? О, Холгер, ново сако? О, Холгер, брадата ли си си подрязал?

Отключи волвото, сложи телефона си на поставката и го включи. Закопча колана и подкара към центъра на Тронхайм, а съобщенията записукаха. Въздъхна. Един час с изключен телефон и сега пак се започваше. Никога не го оставяха на мира. Не само полетът бе причината да е в толкова лошо настроение. Напоследък му се бе събрало много — и в работата, и вкъщи. Холгер прокара пръст по екрана на смартфона — същия, който му бяха наредили да си купи. Трябваше да са „хай-тек“, полицейска служба в крак с тенденциите, включително и в Хьонефос, където бе прекарал последните осем месеца. Рингерикската полиция. Там беше започнал кариерата си и сега отново се завръщаше там. Заради събитията край езерото Трюван.

Седем повиквания от главния участък в Грьонлан. Две от бившата му жена. Едно от дъщеря му. Две от старческия дом. И безброй съобщения.

Холгер Мунк остави света да се оправя сам още известно време и пусна радиото. Намери „Ен Ер Ко Класиск“, свали прозореца и запали цигара. Цигарите бяха единственият му порок, с изключение, разбира се, на храната, но това беше съвсем друго нещо. Холгер Мунк не възнамеряваше да престава да пуши, независимо колко закона приемаха политиците и колко забранителни табелки се виждаха навсякъде, включително върху таблото на наетата кола.

Губеше способността си да мисли, без да пуши, а ако Холгер Мунк обичаше нещо, това бе да мисли. Да използва ума си. Нека тялото му да си бъде такова, стига само умът му да работи. По радиото бяха пуснали „Месия“ на Хендел, това не бе любимото произведение на Мунк, но ставаше. Той беше по-скоро любител на Бах, обичаше математическото в музиката, не всички онези композитори на чувствата: Вагнеровото арийско войнско ожесточение, импресионистичния емоционален свят на Равел. Мунк слушаше класическа музика, за да се изплъзне от подобни човешки чувства. Ако човек беше подчинен на математическа логика, всичко щеше да е по-просто. За миг поглади венчалния си пръстен и се замисли за Мариане, бившата си съпруга. Минаха десет години и въпреки това не можеше да го свали. Беше звъняла. Дали пък не…

Не. Ставаше въпрос за сватбата, разбира се. Щеше да говори за сватбата. Имаха дъщеря. Мириам щеше да се омъжва. Имаше практически въпроси за обсъждане. Нищо друго. Холгер Мунк хвърли цигарата през прозореца и запали нова.

Не пия кафе и не докосвам алкохол. Редно е да ми е разрешено, по дяволите, да запаля една цигара.

Холгер Мунк се бе напивал само веднъж, на четиринайсет, с черешовото вино на баща си на вилата им близо до Ларвик, и след този случай не близваше алкохол.

Не изпитваше нужда. Нямаше желание. Да пие, за да си размърда мозъчните клетки? Не би му хрумнало. Виж, да запали цигара и евентуално един бургер?

Сви в бензиностанция на „Шел“ до хотел „Став Йестегор“, поръча си бургер меню с бекон и го изяде на една пейка с изглед към Тронхаймския фиорд.

Ако колегите му трябваше да опишат Холгер Мунк с три думи, вероятно две от тях щяха да бъдат „нърд“5. „Умен“ вероятно щеше да е третата или „малко прекалено добродушен“, но със сигурност „нърд“. Дебел, приятен нърд, никога не близва алкохол, обича математиката, класическата музика, кръстословиците и шаха. Може би малко скучен, но неизменно изключително добър следовател. И справедлив началник. Какво значение имаше, че никога не сядаше с останалите на по бира или не беше излизал с жена, откакто съпругата му го бе напуснала заради някакъв учител от Хюрюм, който имаше ваканция два месеца в годината и никога не му се налагаше да става посред нощ, без да може да каже къде отива? Никой не бе постигнал толкова висок процент на разрешени случаи като Холгер Мунк, това беше всеизвестно. Всички харесваха Холгер Мунк. И въпреки всичко го бяха върнали в Хьонефос.

Не те понижавам, премествам те. По-добре се радвай, че все още имаш работа.

Тогава, пред бюрото на Микелсон в „Грьонлан“, той едва не отказа поста, но размисли. Какво друго му оставаше да прави? Да стане пазач?

Холгер Мунк пак се качи в автомобила и подкара по Е6 към Тронхайм. Запали нова цигара и пое по околовръстния път в посока юг. В колата беше монтиран джипиес, но той не го включи. Знаеше къде отива.

Миа Крюгер.

Замисли се с нежност за старата си колежка. Телефонът пак иззвъня.

— Мунк.

— Къде си, по дяволите?

На другия край на линията беше Микелсон, раздразнен, на ръба на сърдечен удар, както обикновено. Как този човек бе оцелял десет години на шефското място в Грьонлан представляваше загадка за мнозина.

— Аз съм в колата. Къде, по дяволите, си ти? — отговори Мунк сухо.

— В колата къде? Пристигна ли?

— Не, не съм пристигнал. Току-що кацнах, мисля, че си наясно. Какво искаш?

— Само да се уверя, че изпълняваш нашата уговорка.

— Папката е тук и не съм забравил задачата да я доставя, ако това имаш предвид — въздъхна Мунк. — Наистина ли беше наложително да ме изпращаш тук само за това? Защо не възложи работата на някой куриер? Да беше използвал местната полиция.

— Добре знаеш защо точно ти си там — отговори Микелсон. — И искам този път да направиш това, за което получи указания.

— Първо — отново въздъхна Мунк и хвърли фаса през прозореца — не ти дължа нищо. Второ: не ти дължа нещо. Трето: по твоя вина вече не използвам по предназначение сивите си клетки, така че си затваряй човката. Знаеш ли над какви случаи работя в момента? Искаш ли да чуеш, Микелсон? Над какво работя?

За момент от другата страна настъпи тишина. Мунк се засмя наум.

Микелсон не мразеше нищо повече от това, да моли някого за услуга. Знаеше колко е раздразнен Микелсон сега и се радваше, че старият му шеф е склонен да размисли и че не става точно както той иска.

— Само свърши работата.

— Ай-ай6, сър — Мунк се изкиска и козирува насмешливо в колата.

— Не ме иронизирай, Мунк. Обади ми се, когато имаш нещо.

— Ще ти се обадя. А да, само още нещо…

— Какво има? — измърмори Микелсон.

— Ако тя се съгласи, и аз идвам. Стига вече Хьонефос. И държа на старите помещения. На „Марибуесгата“. Ще работим извън участъка. И искам същия екип като по-рано. Окей?

За момент настъпи тишина, преди да дойде отговорът.

— Изобщо не може да става дума за това. Този въпрос въобще не е на дневен ред. Мунк. Това е…

Мунк се усмихна и затвори телефона, преди Микелсон да успее да каже още нещо. Запали нова цигара, пусна пак радиото и избра пътя за Оркангер.

4.

Миа Крюгер, сгушена под одеялото, бе задрямала на дивана до камината. Сънува Сигри и се събуди с чувството, че сестра ѝ все още е там. При нея. Жива. Отново са заедно както винаги досега. Сигри и Миа. Миа и Сигри.

Неразделните близначки от Осгорщран, родени с две минути разлика, едната — светла, другата — тъмна — бяха толкова различни и въпреки това толкова си приличаха.

Миа искаше единствено да остане в съня си, при Сигри, но се насили да стане и да отиде в кухнята. Лека закуска. За да задържи алкохола. Ако продължава по този начин, ще умре преждевременно, а беше рано.

18 април

Още десет дни.

Щеше да се справи. Да издържи още десет дни. Миа преглътна насила два сухара и обмисли дали да не изпие чаша мляко, но вместо това пи вода. Две чаши вода и две хапчета. От джоба на панталона ѝ. Днес бяха бяло и светлосиньо.

Сигри Крюгер.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.

Със силна обич и дълбока скръб.

Миа Крюгер пак седна на дивана и остана там, докато усети как таблетките започват да действат. Да я зашеметяват. Було между нея и света. Имаше нужда от това сега. Почти три седмици не бе виждала отражението си, а сега се налагаше да премине през това изпитание. Душ. Банята на втория етаж. Беше го избягвала възможно най-дълго, не искаше да се вижда в голямото огледало, монтирано от предишния собственик вътре точно срещу вратата. Възнамеряваше да намери отвертка. Да премахне свидетелството за жалкото си състояние. Достатъчно зле ѝ беше и без да се налага да се уверява в това, но нямаше сили. Стигаха само за хапчетата. И за пиенето. В жилите ѝ течеше валиум, усмивчици в кръвта ѝ, сладостна защита срещу иглите, плували в нея толкова дълго. Тя събра смелост и се качи по стълбите. Отвори вратата и едва не изпадна в шок, виждайки отражението си в огледалото. Не беше тя. Беше друг. От край време Миа Крюгер си беше слаба, но сега изглеждаше болна. Винаги е била здрава. Винаги — силна. Свали пуловера и дънките и остана пред огледалото само по бельо. Бикините ѝ висяха на нея. Цялата ѝ плът около корема и ханша беше изчезнала. Прокара предпазливо ръка по изпъкналите си ребра, усети ги отчетливо, не беше трудно да ги преброи. Насили се да пристъпи към огледалото, съвсем близо, да хване погледа си в помътнялата сребърна повърхност. Винаги се бяха прехласвали по сините ѝ очи. Никой няма толкова норвежки очи, Миа, каза ѝ веднъж някой и тя още си спомняше колко горда беше тогава. Норвежки очи прозвуча толкова хубаво. Във времето, когато тя искаше да е като другите, да не бъде различна. Сигри беше по-красива така или иначе, може би затова ѝ бе станало толкова приятно. Живи сини очи. Сега не беше останало много от тях. Вече изглеждаха мъртви. Без блясък и живот, обрамчени с червено, там, където трябваше да е бяло. Наведе се да си вземе панталоните, намери две таблетки в джоба, отвори уста под струята и ги преглътна. Пак застана пред огледалото и се опита да изправи гръб.

Малката ми индианка я наричаше баба ѝ. С изключение на сините очи можеше да мине за такава. Индианка. Дали кайови или сиукси, или апачи, индианците винаги я бяха очаровали като дете, никога не бе имало съмнение на чия страна е. Каубоите бяха лошите. Индианците бяха добрите. Как си днес, Миа Лунен лъч? Миа положи ръка върху лика си в огледалото и се замисли с нежност за баба си. Остана загледана в дългата си коса. Мека, гарвановочерна коса се спускаше по крехките ѝ рамена. Отдавна не бе пускала толкова дълга косата си. В полицейската школа започна да я подстригва късо. Не ходеше на фризьор, вкъщи, сама, просто вземаше ножицата и режеше. За да покаже, че не я интересува дали е красива. Че не се перчи. Не се и гримираше. Ти си естествено красива, мое индианче, бе казала баба ѝ една вечер, сплитайки косата на Миа пред камината вкъщи, в Осгорщран. Виждаш ли какви разкошни клепки имаш, колко прекрасни дълги ресници? Виждаш ли, природата вече те е гримирала? Не бива да се тревожиш за това. Не се гласим заради момчетата. Когато дойдат — тогава. Миа беше индианка край баба си и норвежка — в училище. Всъщност чудесна комбинация. Изведнъж леко ѝ прилоша от хапчетата — и това ставаше понякога, малките таблетки не даряваха само покой и добруване — тя никога не си правеше труда да провери какви хапчета комбинира. Подпря се за малко на стената с една ръка, докато най-лошото отмине, отново вдигна поглед, насили се да остане пред огледалото още малко. Да се види. За последен път.

Още десет дни.

18 април.

Не бе размишлявала много какво ще бъде. Последният миг. Дали ще я боли. Дали ще е трудно да се остави. Не вярваше на всички онези истории, как животът минавал пред очите на умиращия. Ами ако е вярно? Не беше от особено значение. Житейската история на Миа Крюгер бе изписана по тялото ѝ. Виждаше живота си в огледалото. Индианка с норвежки очи. Дълга черна коса, до неотдавна постоянно подстригвана, но сега падаща на вълни по слабите ѝ, бели рамене. Затъкна косата си зад ухото и се зае да изучава белега до лявото си око. Разрез, дълъг три сантиметра, следа, която не искаше да изчезне.

Разпит на заподозрян в убийство. Младо момиче от Латвия, намерено да се носи по река Акершелва през града. Миа, изгубила сили и разконцентрирана, не видя ножа, но за щастие, успя да се отдръпне достатъчно, за да не я ослепи. Носи превръзка на окото няколко месеца; беше благодарна на лекарите в болница „Юлевол“, че бе запазила зрението и на двете си очи. Вдигна пред огледалото лявата си ръка и се вгледа в пръста си, чийто връх липсваше. Още един заподозрян. Малко стопанство в покрайнините на Мос. Пази се от кучето! Ротвайлерът се бе устремил към шията ѝ, но тя успя да вдигне ръка. Още усещаше зъбите му около пръстите си; за няколкото секунди я обзе паника, ала извади пистолета си от кобура и застреля в муцуната ръфащото я псе. Сведе очи към малката пеперудка, която си бе татуирала точно над ръба на бикините, до хълбока. Беше на деветнайсет и свободна в Прага. Срещна един испанец. Летен флирт. Пиха прекалено много бехеровка и се събудиха всеки с по една татуировка. Нейната беше малка — пеперудка в жълто и зелено на хълбока. Миа почти се усмихна. По някое време си мислеше да я махне, засрамена от младежката си глупост, но не го бе направила, а сега вече нямаше никакво значение. Докосна малката сребърна гривна на дясната си китка. Двете със Сигри бяха получили по една като подарък по случай конфирмацията си. Детска гривничка, сърчице, котвичка и буква. „М“ на нейната. „С“ на гривничката на Сигри. Вечерта, когато празненството приключи и гостите се разотидоха, двете седнаха горе, в детската стая в Осгорщран, и неочаквано Сигри предложи да си ги разменят.

— Искаш ли да вземеш моята, а аз — твоята?

Оттогава Миа никога не свали блестящата гривна.

Сега, под въздействието на хапчетата, се отнесе още повече, едва се виждаше в огледалото. Тялото ѝ представляваше далечен призрак. Белег до лявото око. Кутре без две фаланги. Чешка пеперудка досами ръба на бикините ѝ. Тънки ръце и крака. Индианка с тъжни, сини, почти мъртви очи. Не издържа повече — отвърна поглед от огледалото, пристъпи, залитайки, към душ-кабината и остана под топлата вода толкова дълго, че накрая тя стана леденостудена.

На излизане избегна огледалото. Слезе гола в салона и се подсуши пред незапалената камина. Влезе в кухнята и си наля поредното питие. Намери няколко хапчета в едно чекмедже. Докато се обличаше, ги сдъвка. Още по-вяло. Беше чиста отвън, а скоро щеше да стане чиста и отвътре.

Миа си сложи шапка и яке и излезе от къщата. Пак слезе към морето. Седна на скалата и остави очите си да почиват със зареян към хоризонта поглед. Чувства на прибоя7. Откъде беше това? О, да, фестивалът, така беше — фестивалът, насочен срещу норвежкото кино, създаден от знаменитости, които бяха на мнение, че норвежкото кино трябва да е различно. Миа Крюгер много обичаше киното, но не бе видяла промяна към по-добро в резултат на избегнатите чувства на прибоя. Огорчаваше се от всеки опит на някой нещастен режисьор да пресъздаде образа на полицай или полицайка в киното. Обикновено си тръгваше от прожекцията, изпълнена със съчувствие към горкия актьор, натоварен да произнесе съответните реплики и да направи това и това. Беше чисто и просто безвкусно. Не, нека има повече чувства на прибоя. Миа Крюгер се поусмихна на себе си и отпи глътка от шишето, което си носеше. Ако не се бе оттеглила тук, за да умре, би се замислила над идеята да остане да живее на острова.

18 април.

Един ден ѝ хрумна ненадейно, под формата на откровение, и оттогава всичко се нареди. На 18 април 2002 г. намериха Сигри мъртва. В едно мазе в квартал „Тьойен“ в Осло, на прогнил дюшек; иглата още бе забита в ръката ѝ. Дори не беше отпуснала ремъка. Свръхдозата бе влязла направо в нея. След десет дни щяха да се навършат точно десет години оттогава. Малката, сладката, чудесната, красивата Сигри умря от свръхдоза хероин в някакво гадно мазе и то едва седмица след като Миа сама я беше взела от рехабилитационната клиника във Валдрес.

О, тя изглеждаше толкова добре тогава, след четири седмици в стопанството. Страните ѝ бяха румени, беше си възвърнала смеха. По пътя към Осло се държеше почти като преди — двете се смееха и се закачаха както в градината вкъщи в Осгорщран.

— Ти си Снежанка, а аз съм Спящата красавица.

— Ама аз искам да съм Спящата красавица. Защо все аз съм Снежанка?

— Защото имаш тъмна коса, Миа.

— О, затова ли било?

— Да, затова. Не си ли го разбрала досега?

— Не.

— Глупачка.

— А не съм ли?

— Не, не си.

— Защо всъщност трябва да играем на Снежанка и Спящата красавица? Нали трябва и двете да спим сто години и да чакаме някой принц да дойде и да ни събуди? Не е особено приятно, а и ще сме сами.

— О, един ден той ще дойде, ще видиш Миа, ще дойде.

В случая на Сигри принцът бе един идиот от Хортен. Беше се представил за музикант, даже имаше някаква група, която никога не свиреше, а само седяха заедно в парка и пушеха хашиш или вземаха амфетамини, или се боцкаха. Този проклет, мършав, надут неудачник. Миа Крюгер дори не успя да произнесе името му — само при мисълта за него така ѝ се догади, че се наложи да стане, да си поеме дъх. Тръгна по пътеката покрай скалите, покрай навеса за лодки и седна на пристана. Далече, там, на сушата, се виждаше движение. Хора се занимаваха с хорските си работи. Колко беше часът? Засенчи очи и погледна към небето. Заложи на дванайсет или един, така изглеждаше по слънцето. Отпи още една глътка от шишето и усети как таблетките започват да действат, да ѝ отнемат възприятията, да я правят равнодушна. Остави краката си да се клатушкат, провесени от ръба на пристана, и вдигна лице към слънцето.

Маркус Скуг.

Сигри беше на осемнайсет, идиотът — на двайсет и две. Идиотът се бе преместил в Осло и непрекъснато висеше на „Плата“8. След няколко месеца Сигри го последва.

Възстановяването бе продължило четири седмици. Не за първи път Миа прибираше сестра си от клиника, но сега всичко изглеждаше толкова различно. Съвсем нова мотивация. Нямаше я наркоманската усмивка след такива престои — лъжи, лъжи, лъжи: само чакаше да излезе и да се надруса. Не, вече имаше нещо ново в очите ѝ. Изглеждаше по-уверена, почти беше на себе си.

Миа толкова много бе размишлявала за сестра си през тези години, че в главата ѝ сякаш се беше отворила дупка. Защо точно Сигри? Дали защото се отегчаваше? Дали заради мама и татко? Дали само заради някакъв проклет мършав идиот? От любов ли наистина?

Мама навярно бе строга, но не чак толкова. Татко изглежда беше прекалено добродушен, но какво значение имаше това? Ева и Шире Крюгер бяха осиновили близначките веднага след раждането им. Беше предварително уговорено с биологичната им майка. Тя бе млада, сама, не можеше, не искаше, а и не ѝ беше позволено да задържи децата. За бездетните съпрузи това бе като дар от небето — момичетата бяха точно това, което желаеха; щастието им беше пълно.

Тя, мама Ева, учителка в прогимназията „Осгорен“. Той, татко Шире, продавач на бои, собственик на магазина „Уле Крюгер и синове“ в центъра на Хортен. Миа бе търсила и търсила причини в семейството — опитваше се да проумее защо Сигри трябваше да свърши като наркоманка — но така и не ги намери.

Маркус Скуг.

Негова бе вината.

Случи се само седмица, след като си дойде вкъщи от Валдрес. Толкова им беше хубаво заедно в апартамента на улица „Вогт“. Сигри и Миа. Миа и Сигри. Снежанка и Спящата красавица. Отново неразделни. Миа даже си взе няколко почивни дни — за пръв път от Бог знае колко време насам. После една вечер намери бележка на масата в кухнята:

Трябва само да говоря с М.

Веднага се връщам. С.

Миа стана от ръба на кея и запристъпва към къщата. Вече леко се олюляваше. Беше време за още няколко таблетки. И питие към тях.

5.

Холгер Мунк се умори да кара и отби от шосето, за да си отдъхне. Намери място за почивка и излезе да си опъне краката. Не му оставаше много път, намираше се само на няколко километра от тунела, свързващ остров Хитра с континента, но нямаше нужда да бърза. По някаква причина — Холгер Мунк така и не успя да попита защо — щяха да го превозят до острова с лодка не по-рано от два часа. Местният полицейски служител, с когото разговаря, не изглеждаше особено схватлив. Холгер нямаше предразсъдъци към областната полиция, но беше свикнал на малко по-друго темпо в Осло. Разбира се, вече не, полицейският участък в Рингерике въобще не беше сред най-натоварените в страната. Мунк изруга тихо и помисли с омраза за Микелсон, но бързо се възпря. Микелсон не беше виновен. Течеше вътрешно разследване и нещо трябваше да се случи след това в полицията. Знаеше го и все пак…

Мунк седна на една пейка и си запали нова цигара. Тази година пролетта бе дошла рано в Трьонделаг. На много места по дърветата имаше зелени листа, а снегът почти съвсем се беше стопил. Не че беше особено вещ по въпроса кога обикновено настъпва пролетта в Трьонделаг, но научи за това от местното радио. Спря да слуша музика, за да чуе новините. Дали все още успяваха да запазят тайната, или някой там в „Грьонлан“ бе издал случая на хищен журналист с дебел портфейл? За щастие не съобщиха нищо. Нищо за малкото момиченце, намерено да виси от едно дърво в Маридален.

През цялото време, докато шофираше, телефонът звъня пронизително и настойчиво, но Холгер не отговори. Не искаше да се обажда или да изпраща съобщения от автомобила. Бе се натъквал на достатъчно случаи на хора, излетели от пътя или налетели на някого само заради секунда невнимание. А и нямаше нищо спешно. Беше хубаво да разполага с малко свободно време. Всъщност не му бе приятно да си го признае, но на моменти му идваше прекалено. Цялото бачкане. И дребните семейни ангажименти. Не му тежеше да посети майка си в старческия дом. Не възразяваше да помогне на дъщеря си с приготовленията за сватбата. Със сигурност се радваше на възможността да прекара някой и друг час с Марион, внучката си, току-що навършила шест, но въпреки това, да, нещо не се връзваше.

Той и Мариане. Така или иначе никога не си бе представял друго. И даже сега, десет години по-късно, не го напускаше усещането за нещо дотолкова опустошено у него, че бе невъзможно да бъде поправено.

Отърси се от това чувство и погледна телефона. Още две неприети повиквания от Микелсон — знаеше за какво става въпрос, нямаше никакъв смисъл да му звъни. Още едно съобщение от Мириам, дъщеря му, кратко и безлично, както обикновено. Няколко повиквания от Мариане, бившата му съпруга. Мамка му, забрави да се обади в дома. Нали беше сряда. Трябваше, впрочем, да го направи, преди да седне в колата. Намери номера, надигна се и леко изтегна крака.

— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“, говорите с Карен.

— Ало, здравей, Карен. Холгер Мунк е на телефона.

— Здравей, Холгер. Как си? — отговори мекият глас от другата страна. Мунк едва не се изчерви: очакваше някой от по-възрастните гледачи да вдигне телефона, както ставаше обикновено.

О, Холгер, нов пуловер? О, Холгер, ново сако? О, Холгер, брадата ли си си подрязал?

— Засега чудесно — отвърна Мунк. — Но за съжаление се налага да помоля за още една услуга.

— Питай спокойно, Холгер — засмя се жената на телефона.

Познаваха се бегло от няколко години. Карен. Служителка в дома, където в началото старата му майка отказваше да се нанесе, но сега, изглежда, се бе примирила.

— Пак е сряда — въздъхна Мунк.

— И няма да успееш?

— Не, за жалост — потвърди Мунк. — Извън града съм.

— Разбирам — отвърна ведро Карен. — Ще потърся някой тук да я закара, в противен случай ще поръчам такси.

— Аз ще го платя, естествено.

— Няма проблем.

— Благодаря ти, Карен.

— За нищо, Холгер. Да разчитам ли, че другата сряда ще успееш?

— Сигурно ще успея.

— Чудесно. Значи, може би ще се видим тогава?

— Много е възможно — прокашля се Мунк. — Благодаря ти и, да, поздрави я от мен.

— Ще я поздравя.

Мунк затвори телефона и пак седна на пейката.

Защо не я поканиш да излезете? С какво толкова ще ти навреди? Чаша кафе?

Прогони тази мисъл, когато телефонът му изписука, че е получил имейл. Не харесваше тези нови телефони, където всичко е на едно място. Никога ли няма да го оставят на спокойствие? Точно сега обаче остана доволен. Отвори имейла, усмихна се и прочете новата задача от Юри — руснак, с когото се бе запознал по интернет преди няколко години. Във форума на math2.org, всички нърдове на света бяха събрани на едно място. Юри беше професор от Минск на шейсет и няколко години. Не искаше да го нарича „приятел“, все пак никога не се бе срещал с него, но във всеки случай си бяха разменили имейл адресите и поддържаха спорадична връзка. Разговаряха за шах и от време на време тренираха заедно умовете си, както сега.

Един съд се пълни с вода. Водата удвоява обема си всяка минута. Съдът се пълни за един час. Колко време трябва, за да се напълни съдът наполовина? Ю.

Мунк си запали още една цигара и помисли, преди да открие отговора. Харесваше Юри. Впрочем, бе обмислял да предприеме пътуване, за да го посети някой ден, защо не? Никога не беше ходил в Русия, защо да не се срещне с хората, с които се бе запознал по интернет? Вече имаше много познати оттам: mrmischigan40 от САЩ, margrete_08 от Швеция, Birrrdman от Южна Африка. Нърдове шахматици и математици, но най-вече хора като него, така че — защо не? Да се поразходи, да се запознае с нови хора, сигурно беше възможно.

Нали не беше толкова стар? А кога всъщност бе пътувал някъде за последно? Зърна отражението си на екрана и остави телефона на пейката.

Петдесет и пет. Петдесет и четири. Изобщо не се чувстваше на тази възраст. Чувстваше се много по-стар. Остаря с десет години само в деня, когато Мариане му разказа за учителя от Хюрюм. Опита да запази спокойствие. В действителност го бе предчувствал някъде в себе си. Дългите дни на работа и отсъствието му по принцип — дори в редките случаи, когато си оставаше вкъщи, духом бе далеч. Най-накрая това вероятно щеше да доведе до някакви последствия, но сега и по този начин? Били се запознали на някакъв курс. Оттогава поддържали връзка. Чувствата им се задълбочили. Досега се били срещали няколко пъти, тайно, и тя не искала да живее непочтено. Все пак той не успя да запази спокойствие. Той, който никога не бе вдигал ръка срещу никого. Крещя, хвърли чинията от вечеря на улицата. Вика и я гони из къщата. Още се срамуваше. Мириам излезе тичешком от стаята си, плачейки. Тогава бе на петнайсет, сега — на двадесет и пет и готова да се омъжи. На петнайсет и на страната на майка си. Не беше учудващо. Колко време всъщност бе прекарал той вкъщи и до някоя от тях през онези години?

Не изпитваше особено желание да отговаря на съобщението ѝ, на Мириам, толкова бе кратко и студено, един вид символ на отношенията им такива, каквито бяха и продължаваха да бъдат. Не му стигаше папката в колата, ами трябваше да мисли и за това сега.

Ще дадеш ли няколко хиляди отгоре? Решихме да поканим братовчедите. М.

Сватбата. „Разбира се“ — написа той и за всеки случай добави усмихнато личице, но го изтри. Видя как съобщението се изпраща, докато мислеше за Марион, внучката си. След раждането Мириам направо бе изразила колебанието си дали заслужава да има контакт с малката. За щастие беше променила решението си. Сега той чакаше с най-голямо нетърпение именно тези часове. Часовете с прекрасната, непринудена Марион, светлинка в ежедневието му, което, за да бъде съвсем искрен, бе станало доста мрачно след връщането му в Хьонефос.

След развода остави къщата на Мариане. Това му се струваше правилното решение, а не да допусне Мириам да се мести — далеч от приятелите си и училището, и хандбала. За себе си купи малък апартамент на Бишлет, на идеално разстояние от службата му. След преместването запази апартамента и понастоящем живееше в малка квартира на „Рингвайен“, недалеч от полицейския участък в Хьонефос. Вещите му все още стояха в кашони. Не взе много багаж със себе си, очакваше скоро да се върне в столицата, когато случаят отшуми, но сега, почти две години по-късно, все още живееше там, не бе разопаковал нещата си, никъде не си беше вкъщи.

Престани да се самосъжаляваш. Някои хора са много по-зле.

Изгаси фаса и се замисли за папката в колата. Случаен минувач бе намерил шестгодишно момиченце да виси на дърво в Маридален. Мунк отдавна не бе виждал подобен случай. Не беше чудно, че в „Грьонлан“ се потяха.

Отново взе телефона и отговори на имейла на Юри.

59 минути;) ХМ

Не искаше да си го признае, но наистина го побиваха тръпки от папката до него в колата. Запали автомобила, отново излезе на главния път и продължи на изток към остров Хитра.

6.

Мъжът с татуирания орел на врата бе облякъл поло специално за случая. Едно време обичаше Централната гара в Осло, рояците хора я правеха идеалното място за човек с неговата професия, но сега бе почти невъзможно да се измъкнеш от безбройните камери навсякъде. Отдавна беше започнал да уговаря срещите и сделките си на други терени — киносалони, дюнерджийници, места, където трудно биха го открили, ако се окажеше, че сделките водят до крупно разследване. Случваше се рядко, той вече не работеше по толкова мащабни операции, но все пак бе най-добре да се подсигури.

Мъжът с татуирания орел на врата си нахлупи шапката още по-ниско и влезе в гарата. Не той избра мястото, но предложената сума беше толкова голяма, че само изпълняваше нарежданията. Как клиентът го бе намерил — нямаше представа, просто един ден получи емемес със снимка, задача и сума. И той постъпи както обикновено — отговори „окей“, без да задава въпроси. Странна задача несъмнено, никога не се бе натъквал на нещо подобно, но както стана дума, през всички тези години се бе научил да не пита, само да изпълнява и да му плащат. Така се оправяше и все още му се доверяваха там, навън, в света на сенките. Макар поръчките да ставаха все по-редки, а сумите — по-малки, от време на време се случваше да му падне нещо по-едро, с което да припечели добре. Като това. Чудато запитване, да, много странно, но добре платено и точно това му предстоеше сега — да му платят.

Сако, хубав панталон, лъснати обувки, бизнес куфарче, поло и даже камуфлажни очила. Мъжът с татуирания орел на врата изглеждаше като противоположност на себе си, а това бе и целта. Както стана дума, в неговата професия никога не се знаеше кога полицията ще нареди пълен преглед на всички записи, така че бе най-добре да е предпазлив. Приличаше на счетоводител или на някой предприемач. Човек едва ли би повярвал, но мъжът с татуирания орел на врата беше много суетен. Просто не искаше да го вземат за представител на превзетата висша прослойка, на елита, харесваше грубоватата си външност, татуировките и коженото яке. Тези противни панталони се търкаха о тялото му, когато ходеше, и го караха да се чувства като идиот. В добавка — тясно сако и тъпи, кафяви, лъщящи обувки. Добре, де. В едно от шкафчетата за багаж го чакаше сума, заслужаваща си всичко това. Абсолютно си заслужаваше. От доста време вече нямаше пари и те му трябваха. Щеше да си устрои празненство. Подсмихна се под непривичните очила и тръгна спокойно и предпазливо из гарата.

Първото съобщение пристигна преди около година и оттогава получи още няколко. Емемес със снимка и сума. Първия път заданието бе толкова необичайно и странно, че го взе за шега, но въпреки това го изпълни. И му платиха. Следващия път — също. И третия път. Само това имаше значение. Спря пред един павилион на „Нарвесен“ и купи вестник и кутия цигари. Съвсем обикновен ден на път за вкъщи от работа. Нямаше нищо съмнително у този счетоводител. Пъхна вестника под мишница и продължи към багажните клетки. Застана пред входа на помещението и изпрати текстово съобщение.

Тук съм

Не чака дълго отговор. Както обикновено, получи го много бързо. На екрана на мобилния му телефон се изписа номерът на клетката и с кой код да я отвори. Предпазливо се огледа няколко пъти, преди да се приближи до клетките и да намери правилната. Едно трябваше да се признае на Централна гара „Осло“: тук бяха приключили с всички тези ключове, които трябваше да се предават от ръка на ръка по затънтени улички и преки. Сега ти бе достатъчен само код. Мъжът с татуирания орел на врата набра числата на клавиатурата и чу щракване — клетката се отвори. В нея лежеше — както винаги — неизменният кафяв пощенски плик. Той го взе и се опита този път да не се оглежда, да буди възможно най-малко подозрение с поведението си при всички тези камери наоколо. После отвори куфарчето и бързо пъхна плика в него. С усмивка на уста констатира, че този път е много по-дебел. Последната поръчка. Време бе да му изплатят надницата докрай. Напусна багажното отделение, качи се по стълбите, премина през салона, влезе в „Бъргър Кинг“ и се заключи в тоалетната. Отвори куфарчето и извади плика, вече почти губеше търпение. Видя какво съдържа и се ухили широко на себе си. Към уговорената сума в банкноти по двеста, каквото бе постоянното му желание, сега имаше и малка торбичка с бял прах. Мъжът с татуирания орел на врата отвори прозрачното пликче, предпазливо опита съдържанието и се ухили още по-широко. Нямаше представа кой е поръчителят му, но въпросният очевидно разполагаше с контакти и информация. Хората, които го познаваха, знаеха, че има голяма слабост към праха.

Извади телефона си и изпрати отговор — рутинна практика.

Окей. Благодаря

По принцип не добавяше благодарности — беше просто бизнес, нищо лично, но този път не се въздържа при наличието на допълнителното възнаграждение. След няколко минути получи отговор.

Да ти е сладко

Мъжът с татуирания орел на врата прибра с усмивка пощенския плик и торбичката в куфарчето и се запъти към залата за посрещачи.

7.

Миа Крюгер седеше на скалата с бяла вълнена шапка, нахлупена върху дългите гарвановочерни коси, и увита в одеяло. Беше пладне. В аптеката дочу някой да казва, че тази година пролетта е дошла рано в Трьонделаг, но на Миа Крюгер общо взето ѝ бе студено и не беше усетила много от тази мнима топлина.

Вече оставаха шест дни. Шест отворени прозорчета на календара в кухнята и тя изпитваше радост.

Смъртта не е толкова страшна.

През последните дни той се бе загнездил още по-дълбоко у нея. Покоят. Съзнанието, че скоро ще се измъкне. Намери няколко таблетки в джоба на анорака си и ги прокара с течността от шишето, което носеше със себе си навън. Миа се усмихна и се загледа в морето. Далеч на хоризонта се плъзна риболовна лодка. Априлското слънце оцветяваше облаците и водата под скалата проблясваше. През последните дни размишлява много. За близките си или тези, които някога са ѝ били близки. Сега отново бе сама, а скоро нямаше да я има и нея. На този свят. В тази действителност, както баба ѝ би казала. Миа се усмихна и отпи още една глътка от шишето.

Сигри винаги беше любимка на всички. Сигри със светлите дълги коси. Ученето толкова леко ѝ се отдаваше. Свиреше на флейта, играеше хандбал и беше приятелка с всички. Миа никога не бе възразявала срещу вниманието, което Сигри получаваше. А Сигри никога не използваше това внимание за нещо лошо, никога не бе изричала зла дума на никого, за нищо. Сигри бе чисто и просто прекрасната Сигри, но наистина беше много хубаво, когато баба придърпваше Миа настрана и ѝ казваше, че е специална.

Ти си много специална, наясно ли си? Другите деца също са чудесни, но ти знаеш някои работи, Миа, нали? Виждаш неща, съвършено непонятни за другите.

Баба ѝ всъщност не ѝ беше истинска баба, ала никога не бе долавяла нещо да стои между тях. Навярно защото си приличаха на външен вид. Или защото тя се отнасяше с Миа почти като с приятелка, един вид съучастничка в простъпката да си различен. Баба ѝ бе разказала всичко възможно от живота си, не я бе щадила, ставаше ли въпрос за нещо важно. Че е имала много мъже — не трябва да се боиш от мъжете, те всъщност са безобидни малки зайчета. За способността си да предсказва бъдещето и за наличието на много други реалности освен тази, затова не е нужно човек да се страхува толкова от смъртта. Християнството, казваше баба ѝ, е видяло в смъртта нещо лошо, така че да се лутаме и да се боим от неговия бог. Смъртта е адът или небето, разправят те, при всички положения — край на всичко, но знаеш ли, Миа, баба не е толкова сигурна дали със смъртта свършва всичко. Във всеки случай не ме е страх.

У дома, в Осгорщран, зли езици бяха дали на баба прозвището „вещицата“, но нея не я беше грижа. Миа разбираше без затруднения какво са имали предвид хората — баба не беше като другите с нейната буйна сива коса над ясните, почти черно-сини очи. В магазина тя говореше гръмогласно за най-странни неща и често стоеше будна цяла нощ навън, в градината си, гледаше луната и се смееше сама. Имаше умения, които хората през Средновековието положително са наричали вещерски изкуства, и бе взела Миа под опеката си, почти като малък чирак.

Миа се чувстваше късметлийка. Отрасна в спокойна среда с мила майка и прекрасен баща, с баба, която живееше само през няколко къщи; баба, която я бе видяла, бе прозряла коя е, бе ѝ казала, че е специална.

Стъпвай леко, Миа, помни, стъпвай леко.

Баба ѝ изрече последните думи на смъртния си одър, намигвайки на своята много специална приятелка. Миа надигна шишето към облаците.

Смъртта не е страшна.

Още шест дни.

От таблетките в джоба на анорака ѝ я оборваше дрямка. Миа Крюгер глътна още няколко и се отпусна върху скалата.

Ти си много специална, Миа, знаеш ли?

Навярно затова избра полицейската школа. За да прави нещо различно. Размишлявала бе над това и през последните дни — защо направи този избор? Вече не успяваше да подреди частите на пъзела. Времето продължаваше хода си. Не беше каквото трябваше да бъде и каквото беше в представите ѝ. Сигри вече не бе малката, светла Сигри, сега тя бе наркоманката Сигри, кошмар. Майка ѝ и баща ѝ бяха душевно мъртви, бяха се отдалечили от света, един от друг, от нея. Тя се премести в града, опита да запише различни специалности в университетския кампус „Блиндерн“, но без ентусиазъм — нито веднъж не пожела да се яви на изпит. Дали пък полицейската школа не я избра? За да прочиства света от такива като Маркус Скуг?

Миа стана и се заклатушка към кея. Изпразни шишето и го сложи в джоба на анорака си. Намери още няколко таблетки и ги погълна на сухо. Чайките я бяха изоставили за сметка на рибарската лодка и сега единственият шум тук, навън, бяха вълните, ритмично разбиващи се в скалата.

Тя го застреля.

Маркус Скуг.

Два пъти. Право в гърдите.

Всичко стана по случайност, изпълняваха друга операция — едно момиче бе изчезнало и бяха извикали специалния отдел само за да подуши и да огледа наоколо, както се изрази Холгер: нямаме много работа, Миа, само ще подушим там.

Холгер Мунк. Миа Крюгер помисли с топлота за стария си колега и седна на ръба на кея, клатейки ботушите си, провесени от него. Цялата работа бе толкова странна. Беше убила човек, а съвестта ѝ бе чиста. Изпитваше угризения за всичко, случило се впоследствие. Вестниците бълваха писания и в „Грьонлан“ се вдигна шум. Преместиха Холгер Мунк, началника на отдела, който я бе избрал от полицейската школа. Закриха Специалния отдел и това тя усещаше някъде дълбоко в себе си, за това я болеше — че на Холгер се падна да плати за нещо, извършено от нея — но за самото убийство — странно, съвсем не. Бяха тръгнали по следа, водеща към Трюван — след някакви наркомани или хипита — хората винаги малко се затрудняваха да разграничат двете понятия, когато се обаждаха да подадат оплакване — във всеки случай някой бе паркирал караваната си там горе и безделничеше, вдигаше шум и устройваше купони. Холгер изрази мнение, че евентуално там трябва да търсят изчезналото момиче. Наистина намериха младо момиче, но не изчезналото, а друго, с избледнели очи и игла в ръката, там, в мръсната каравана и заедно с нея, изневиделица — Маркус Скуг. И Миа, както докладът от вътрешното полицейско разследване съвсем правилно Заключаваше, бе:

Действала невнимателно, с ненужно насилие.

Миа поклати глава, мислейки си колко е безнравствена. Холгер Мунк застана на нейна страна, потвърди, че Скуг пръв я е нападнал — все пак на местопрестъплението намериха и нож, и брадва — но Миа, разбира се, знаеше повече. Беше достатъчно обучена, за да се защити лесно при нападение с нож или брадва от някакъв мършав наркоман. Какво пречеше да го простреля в крака? В ръката? Не го направи. Уби го. Миг на омраза, в който останалият свят бе изчезнал. Два изстрела право в гърдите.

Ако не бе Холгер Мунк, щеше да влезе зад решетките. Тя извади празното шише от джоба на анорака си, изсмука последните капки и пак го вдигна към облаците. Вече нямаше никакво значение. Всичко вече беше приключило.

Най-сетне.

Още шест дни.

Подви крака под себе си, положи буза върху грубите дъски на кея и затвори очи.

8.

Тобиас Ивершен запуши с ръце ушите на малкото си братче, та да не чува данданията от долния етаж. Обикновено започваше по това време на деня, когато майка им се прибираше от работа и виждаше, че пастрокът им не е свършил нищо: не е сготвил за момчетата, не е разтребил къщата, не си е намерил работа. Тобиас не искаше брат му да слуша кавгите и измисли една игра.

Ще ти запуша ушите, а ти ще ми кажеш какво си представяш, окей?

— Червен камион в пламъци — усмихна се брат му, Тобиас кимна и също се усмихна. Още веднъж.

— Рицар се бие с дракон — ухили се брат му, а Тобиас пак кимна.

Шумът от долния етаж ставаше все по-силен. Яростните гласове се катереха по стените и влизаха под кожата му. Тобиас не искаше да се случи това, което скоро щеше да последва — към стените да полетят предмети, виковете да се усилят, а сигурно и нещо по-лошо, затова реши да изведе брат си навън. Отмести длан от ухото му и прошепна:

— Хайде да излезем навън и да стреляме по бизони, а?

Малкият се зарадва и кимна въодушевено.

Да стрелят по бизони. Да тичат из гората и да се правят на индианци. Много искаше. Наоколо нямаше други деца, затова Тобиас и брат му имаха навика да се движат заедно, макар че Тобиас бе на тринайсет, а братчето му — едва на седем. Не можеха да прекарват дълго време вътре и предпочитаха да излизат.

Тобиас помогна на малкия да си облече якето и да се обуе, потананика и попя малко, а на излизане силно затрополи по дъските на задното стълбище. Брат му го гледаше с широко отворени очи, както обикновено. Бе свикнал батко му да се закача с него, да произвежда всички тези силни, странни шумове, намираше ги за забавни, безкрайно много го обичаше, обожаваше да участва във всички вълнуващи, чудни неща, които той правеше.

Тобиас влезе в бараката, взе късо тънко въже и нож и пусна момченцето да тича пред него в гората. Имаха си тайно място, тук не беше опасно — брат му можеше да тича свободно напред, на воля — към поляната сред смърчовете, където бяха съградили паянтова колибка, малък дом, далеч от дома.

Когато стигна до колибката, брат му бе изнамерил вече някакъв комикс и седеше на стария дюшек, погълнат от картинките и от вълнуващите нови букви и думи, които най-накрая, след много усилия в училище и с малко помощ от големия си брат, бе започнал да схваща.

Тобиас извади ножа и избра подходяща ива, отряза я ниско до корена и обели кората по средата. Това щеше да е ръкохватката. Захватът стана по-добър, щом дървото поизсъхна. Изви върбовата пръчка на коляно и завърза краищата с въжето — получи се лък. Остави лъка на земята и отиде да потърси подходящ материал за стрели. Не бе нужно да е ива, всъщност повечето дървета ставаха, освен смърча, смърчовите пръчки са толкова слаби. Завърна се с клонки, прави и тънки, и се зае да им бели кората. Скоро до пъна, където седеше, лежаха четири нови стрели.

— Тобиас, какво е това?

Братчето му излезе безшумно от колибата с комикса.

— Криптонит — обясни Тобиас.

— Супермен не може да го понася — кимна малкият.

— Точно така — отговори Тобиас и избърса сополивия нос на момченцето с ръкава на пуловера си.

— Харесва ли ти?

Тобиас се надигна и опря една стрела във въжето. Опъна тетивата и я изстреля напред между клоните.

— Супер е — изпищя братчето. — Ще направиш ли и на мен?

— Твой е — смигна Тобиас.

Бузите на момченцето пламнаха, а очите му заблестяха. То опъна с всичка сила лъка и запрати стрелата на няколко метра. Погледна към Тобиас, който кимна насърчително — добър изстрел — и отиде да прибере стрелата.

— Дали да не стреляме по християнките? — попита го малкият, когато се върна.

— Какво искаш да кажеш? — леко се изненада Тобиас.

— Християнките, дето са се настанили в гората. Да стреляме по тях, а?

— Не стреляме по хора. — Тобиас хвана брат си за ръката, някак непоколебимо. — И откъде впрочем знаеш за християнките?

— Казаха го в училище. — В нашата гора сега живеят християнки и ядат хора.

Тобиас се засмя наум.

— В гората живеят някакви нови хора, да — усмихна се той. — Но не са опасни и със сигурност не ядат хора.

— Защо не идват в нашето училище? — попита малкият с разширени очи. — Нали живеят тук?

— Не знам — отвърна Тобиас. — Изглежда си имат свое училище.

Лицето на братчето му стана сериозно.

— Сигурно е много хубаво. Щом не искат да идват в нашето.

— По всяка вероятност — смигна Тобиас.

— И тъй, искаш ли днес да преследваме бизони? — продължи той и погали братчето си по косата. — Горе при Рюнван?

— По всяка вероятност — кимна малкият, изпълнен с желание да прилича на брат си. — По всяка вероятност искам.

— Тогава нека да е Рюнван. Ще донесеш ли първата стрела, която изстрелях. Ще я намериш ли?

Братчето му кимна.

— По всяка вероятност ще я намеря — усмихна се хитро то и се втурна между дърветата.

9.

Холгер Мунк не се чувстваше съвсем добре в малката моторна лодка на път от Хитра за едно още по-малко островче по-нататък. Не страдаше от морска болест, не, Холгер Мунк обичаше да пътува по море, но току-що бе разговарял с Микелсон по телефона и най-неочаквано той се държа толкова странно, не с обичайната рязкост, а почти смирено — пожела му късмет, изрази надежда той да направи всичко по силите си. Било важно сега да бъдат сплотени, един куп емоционални щуротии. Много непривично за Микелсон и това въобще не се харесваше на Мунк. Беше съвсем ясно, че нещо се е случило. Само че Микелсон не искаше да го обсъжда с него. Мунк се загърна по-плътно с якето си и опита да си запали цигара, докато лодката спокойно, със задавено бръмчене, навлизаше в устието на фиорда. Управляваше я млад, чорлав мъж, не беше полицай, а някакъв доброволец. Причината да не дойде преди два така и не се изясни, но Мунк не възнамеряваше да го разпитва за нищо. Само го поздрави лаконично на кея. Попита го дали знае къде е островът, а младият чорлав мъж кимна и го посочи. Само на петнайсет минути с лодка оттук. Старият имот на Ригмур. Той живеел там със сина си, но после синът му заминал за Австралия, сигурно заради жена, и Ригмур нямал друг избор, освен да се премести на главния остров, после продали имота на някаква преселничка от изток, сигурно, момиче, никой не знаел подробности за нея, бил я зърнал няколко пъти на път за Филан, красиво момиче, някъде към трийсетте, с дълга черна коса, винаги носела слънчеви очила, там ли отивал той, по важна работа ли?

Последното младият мъж изкрещя, за да надвика бръмченето на мотора, но Холгер, който не бе обелил и дума, откакто дойде на пристана, продължаваше да мълчи. Остави момчето да бръщолеви, а той за трети път се опита да си запали цигарата, засланяйки я с длан от вятъра, ала без успех.

С приближаването към острова изчезна слабото неразположение, предизвикано от разговора с Микелсон. Осъзна, че всъщност скоро ще види Миа. Тя му липсваше. Не я бе виждал почти година. В санаториума. Или лудницата, или както му викат сега. Тя не беше на себе си, почти не успя да проникне в съзнанието ѝ. Бе опитал да се свърже с нея няколко пъти и по телефона, и по имейла, но не получи отговор. Сега, когато видя малкото живописно островче пред себе си, разбра защо. Тя не искаше да се свързват с нея. Искаше да е сама.

— Да изчакам ли, или ще ми се обадиш кога да дойда да те взема? — попита младият чорлав мъж с надеждата да остане да почака и да участва в приключение — това тук не се случваше толкова често.

— Ще ти се обадя — изкозирува Мунк.

Той се обърна и се загледа в къщата. Стоя така известно време, докато слушаше как моторната лодка се изгубва в морето зад него. Мястото бе великолепно. Миа имаше вкус, определено имаше вкус. Беше избрала идеално място, където да се скрие. Лично нейно островче, почти в най-външната част на фиорда. От пристана тръгваше тясна пътека към малка, бяла, идилична къща. Мунк не беше специалист, но къщата изглеждаше, сякаш е построена някъде през петдесетте години, навярно като вила, а по-късно — преустроена за живеене. Миа Крюгер. Щеше да е хубаво да я види.

Спомняше си кога я срещна за първия път. Скоро след създаването на специалния следователски отдел му се обади Магнар Итре, стар колега, понастоящем ректор на полицейската школа. Не бяха говорили с Итре от години, но въпреки това старият му колега не загуби и секунда за празни приказки. Мисля, че намерих някого за теб, обяви той едва ли не с гордост, все едно малко дете показва своя рисунка на родителите си.

— Здравей, Магнар. Отдавна не сме се чували. Какво си намерил?

— Намерих някого за теб. Трябва да се запознаеш с нея.

Итре говореше бързо и Мунк не схвана всички детайли, но историята вкратце бе следната: на втората година от обучението в полицейската школа подлагат студентите на тест, разработен от изследователи от Института по психология към Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Мунк не помнеше клиничното име на теста, но знаеше как протича: на всички студенти показват снимка на жертва на убийство и няколко снимки от местопрестъплението. Задачата им е да се отдадат на свободни асоциации и на базата на снимките да кажат какво са забелязали, какво мислят. Представят теста като напълно неформален, почти като малка игра, та студентите да не чувстват принуда и да не знаят, че с тях се случва нещо важно.

— Не знам колко пъти сме провеждали този тест, но никога не сме виждали такъв резултат. Момичето е много особено — бе обяснил Итре, все така горд и въодушевен.

Холгер Мунк се срещна с нея в едно кафене, неофициална среща извън участъка. Миа Крюгер. Само на двайсет и няколко, облечена в бял пуловер и тесен черен панталон, с черна, малко накриво подстригана коса, а очите ѝ — никога не бе виждал по-ясни сини очи. Веднага му допадна. Имаше нещо в начина, по който се движеше и говореше. Как само реагираше погледът ѝ на зададените въпроси! Сякаш разбираше, че той я изпитва, но все пак отговаряше любезно, с блясък в очите, мислиш ме за глупава или какво?

Няколко седмици по-късно я взе от школата, със съгласието на Итре, който с гордост уреди всички документи. Нямаше никаква причина да продължава да седи в учебната аудитория. Момичето вече бе достатъчно обучено.

Мунк се усмихна на себе си и се изкачи към къщата.

— Ехо? Миа?

Почука на вратата и направи няколко предпазливи крачки в коридора. Изведнъж осъзна, че макар да бяха работили заедно в продължение на много години и в някакъв смисъл да бяха близки приятели, той никога не бе стъпвал в дома ѝ. Веднага се почувства натрапник и за момент остана в коридора, преди да направи още няколко колебливи крачки навътре. Почука на още една полуотворена врата и влезе във всекидневната. Стаята бе пестеливо обзаведена: маса, стар диван, няколко дървени стола, камина в единия ъгъл. Всичко изглеждаше някак странно, сякаш не бе дом, а по-скоро място за временно пребиваване — никакви снимки, никакви лични вещи, никъде.

Дали пък не бе разбрал погрешно? И тя не е тук? Вероятно е останала само за кратко, после си е тръгнала, скрила се е на друго място?

— Ехо? Миа?

Мунк продължи към кухнята и изпита своеобразно облекчение. На плота под един от прозорците стоеше кафе машина, една от онези модерни, черни кафе машини, каквито обикновено се виждат по кафенетата, не в къщите на хората. Подсмихна се дяволито. Сега знаеше, че е дошъл на правилното място. Миа Крюгер нямаше много пороци, но ако не можеше без нещо, това бе хубавото кафе. Не помнеше колко пъти бе помирисвала кафето му в офиса и бе сбърчвала нос. Как пиеш тази помия, не ти ли се повдига?

Мунк се доближи до плота и докосна блестящата машина. Беше студена. Известно време не е била употребявана. Това можеше и нищо да не означава. Навярно все още се намираше наблизо. Наистина обаче нещо не се връзваше. Не знаеше съвсем точно какво, но имаше нещо. Не устоя на изкушението и започна да оглежда шкафовете и чекмеджетата.

— Ехо? Миа? Тук ли си?

10.

Миа Крюгер се стресна в съня си и седна в леглото.

В къщата имаше човек.

Недоумяваше как се е оказала на втория етаж, не си спомняше да си е лягала и да се е събличала, но това сега беше без значение. В къщата имаше човек. Чу шумове долу в кухнята. Съборени шишета от шкафа. Измъкна се от леглото, навлече дънки и тениска, пъхна ръка в чекмеджето за бельо и извади пистолета, малък „Глок“ 17. Миа Крюгер не обичаше пистолети, но не беше глупава. Тя се стрелна боса през стаята, отвори прозореца в коридора и се промъкна навън върху тесния покрив. Почувства студения въздух върху голите си рамене и изведнъж осъзна, че е будна. Дълго бе отсъствала. Бе сънувала Сигри. Златножитна нива. Тичат през нивата. Косата на Сигри се вее на забавен каданс пред нея.

Ела, Миа, ела.

Миа отърси остатъците от съня от тялото си, пъхна пистолета в колана си, скочи от покрива и се приземи с котешка лекота върху тревата. Кой, по дяволите, можеше да е? Тук, сред океана? В нейната къща? Толкова далеч от цивилизацията, откъдето идват хората? Промъкна се покрай ъгъла и хвърли бърз поглед през прозореца на всекидневната. Там не видя никого. После продължи спокойно към задната врата, където също имаше малко прозорче, вътре не забеляза никого. Предпазливо бутна вратата и замръзна за няколко секунди в отвора ѝ, преди да се шмугне боса в коридора. Застана пред входа на всекидневната с гръб към стената и си пое дъх, после влезе с все още насочен пистолет пред себе си.

— Така ли поздравяваш старите си познати?

Холгер Мунк седеше на дивана с крака на масата и ѝ се усмихваше.

— Проклет идиот — въздъхна Миа, — можех да те убия.

— Неее, не мисля — ухили се Мунк и се надигна — Не съм достатъчно голяма мишена.

Потупа се по корема и се засмя. Миа остави пистолета върху перваза на прозореца и се приближи, за да прегърне стария си колега. Едва сега откри, че ѝ е студено — беше боса, почти без дрехи и ефектът от снощните хапчета не бе напуснал тялото ѝ. Отпусна се на дивана и се загърна с одеялото.

— Добре ли си?

Миа кимна.

— Не исках да те изплаша. Изплаших ли те?

— Малко — призна тя.

— Sorry — извини се Мунк. — Направих малко чай. Искаш ли? Щях да направя кафе, но нямам представа как работи онзи космически кораб.

Миа се усмихна. Отдавна не бе виждала колегата си, но тонът му беше същият.

— С удоволствие ще изпия чаша чай — засмя се тя.

— Секунда — ухили се Мунк и изчезна в кухнята.

Миа погледна дебелата папка, оставена на масата. Нямаше телефон, интернет или достъп до вестници, но не бе трудно да разбере, че там, в света, се бе случило нещо. Нещо важно. Достатъчно важно, за да стане причина Холгер Мунк да се качи на самолет, на кола и после на лодка и да дойде да я намери.

— Направо със случая ли ще се захванем, или искаш първо малко да си поговорим? — Мунк се усмихна и остави чашата с чай на масата пред нея.

— Нищо ново при мен, Холгер.

Миа поклати глава и отпи от чая.

— Не, естествено, естествено — въздъхна той и се отпусна на един от столовете. — Затова се криеш тук, ясно ми е. Нямаш ли поне телефон? Не беше лесно да се свържа с теб.

— Това беше целта — подхвърли сухо Миа.

— Разбирам, разбирам — въздъхна отново Мунк. — Искаш ли да си вървя?

— Не, може да останеш за малко.

Изведнъж тя се почувства безкрайно уморена. Нестабилна. А бе така уверена и спокойна. Опипа джоба си, но не намери таблетки. Всъщност и не искаше да пие, не и докато Холгер Мунк е тук, но щеше да е хубаво, също впрочем и едно питие.

— И така, какво мислиш? — попита Мунк и наклони леко глава.

— Какво мисля за кое?

— Ще погледнеш ли, или не?

Той кимна към папката на масата между тях.

— Мисля, че приключих с това. — Миа се уви още по-плътно в одеялото.

— Окей — Мунк си извади телефона. Набра номера на младия чорлав мъж. — Мунк е. Можеш ли да ме вземеш? Готов съм.

Миа Крюгер поклати глава. Сега си беше същият. Знаеше точно как да получи каквото иска.

— Ти си идиот.

Мунк сложи ръка пред слушалката.

— Какво казваш?

— Добре, добре. Ще хвърля набързо един поглед, но само толкова. Става ли?

— Забрави за вземането. Ще ти се обадя по-късно.

Мунк затвори и се наведе към масата.

— Така, как искаш да я прегледаш? — сложи ръка върху папката.

— Искам чорапи и дебел пуловер. Ще ги намериш горе в спалнята. Искам и питие. В шкафа под кухненския плот има шише коняк.

— Нима си започнала да пиеш? — Мунк се надигна. — Не ти прилича.

— А пък ако замълчиш, ще е чудесно. — Тя отвори папката на масата пред себе си.

В нея имаше около двайсет и пет снимки и доклад от мястото на престъплението. Миа Крюгер пръсна снимките по масата.

— Какво мислиш? Първи впечатления? — извика Мунк от кухнята.

— Разбирам защо си дошъл — изрече тя тихо.

Мунк се върна в стаята, сложи питието на пода до нея и излезе.

— Бави се, колкото е необходимо. Ще ти донеса каквото ти трябва и после ще седна да съзерцавам морето. Съгласна ли си?

Миа не го чу. Вече бе изключила външния свят. Отпи голяма глътка алкохол, пое дъх и започна да изучава снимките.

11.

Мунк седеше на скалата и съзерцаваше спускащото се над хоризонта слънце. Смяташе Хьонефос за тихо място, толкова далечен бе шумът, когато се излежаваше на хълма вечер, но тишината там бе нищо в сравнение с това. Това тук беше истинска тишина. И красота. Мунк отдавна не бе виждал такъв изглед. Добре разбираше защо тя е избрала това кътче. Заради спокойствието. И заради прекрасния въздух. Пое си дълбоко дъх през носа. Наистина беше нещо специално. Погледна часовника на телефона си. Два часа? Дълго се проточи, но тя разполагаше с цялото нужно ѝ време. Нали той няма да ходи никъде. Може би просто трябва да остане тук. Да направи като нея, да си изхвърли телефона. Да се оттегли от света. Да излезе в постоянна почивка. Не, а малката Марион — изключено е да я остави. За другите му беше все тая. Но не, сега съвестта го загриза. Ясно си представи майка си в инвалидната количка на път за срещата. Надяваше се да е минало добре. Негово задължение беше да го прави. Да я води на срещите в молитвения дом. Защо държеше непременно да ходи там, той не разбираше, та тя никога не е била особено набожна, но всъщност беше все едно. Беше достатъчно възрастна да решава сама, дори плановете ѝ да не се нравеха на Мунк.

— Холгер?

Гласът на Миа долетя от къщата горе и прекъсна мисълта му.

— Готова ли си?

— Така мисля.

Мунк бързо се изправи, протегна се, за да раздвижи схванатото си тяло, и тръгна с енергични крачки към сградата.

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа първо да хапнем нещо за вечеря. Сготвих супа.

Мунк влезе във всекидневната и седна на стола. Снимките вече не бяха разпръснати по масата, пак бяха прибрани в папката.

Миа се появи мълчаливо във всекидневната и сложи пред него купичка, ухаеща на топла супа. Очевидно размишляваше дълбоко. Той отново усети погледа ѝ — беше далечна и вглъбена и не искаше да я безпокоят. Мунк си изяде супата безмълвно, остави я и тя да се нахрани. Едва тогава се прокашля внимателно, сякаш да я разбуди.

— Паулине Улсен. Старомодно име за шестгодишна — констатира Миа.

— Лине — обади се той.

— Какво?

— Кръстена е на баба си, но я наричали Лине.

Миа се взря в него с поглед, който Мунк не съумя да разтълкува напълно. Все още бе вглъбена и далечна.

— Лине Улсен — продължи той. — На шест години, щяла да започне училище през есента. Случаен минувач я намерил в Маридален увесена на едно дърво. Няма следи от сексуална злоупотреба. Убита е със свръхдоза метохекситал. На шията ѝ имало табелка от „Норуиджиън“9 „Пътувам сама“. На гърба си е носела ученическа раничка. Била пълна с учебници, не нейните — както споменах, още не била започнала училище. Несесер, линийка, всички книги са били подвързани на ръка, липсват пръстови отпечатъци. На всички учебници пише Рине ЮВ, неизвестно защо не нейното име. Дрехите са чисти, огладени, но нито една не била нейна според майката, всичко е ново.

— Кукла — изрече Миа.

— Какво? — сепна се Мунк.

Миа си напълни чашата бързо; очите ѝ бяха като от стъкло. Бе взела бутилката с коняк от кухнята, докато той беше навън, почти я бе изпразнила.

— Това се кукленски дрехи — продължи Миа. — Цялата премяна. Откъде са?

Мунк повдигна рамене и се извини.

— Съжалявам, не знам повече от съдържанието на доклада.

— Микелсон ли те изпрати?

Той кимна.

— Ще има и други — предупреди Миа тихо.

— Какво имаш предвид?

— Ще има и други. Тя е само първата.

— Сигурна ли си?

Миа го погледна особено.

— Извинявай — промърмори Мунк.

— На малкия ѝ пръст има число — уведоми го тя лаконично и взе една от снимките в папката. Близък кадър на Лявата ръка на момиченцето. Остави я пред него и я посочи.

— Виждаш ли? На нокътя на малкия пръст на лявата ѝ ръка има надраскано число. За някои би изглеждало като чертичка, но не е. Това е единица. Ще има и други.

Мунк се почеса по брадата. На него наистина му изглеждаше като малка чертичка, което бе упоменато и в доклада, но си замълча.

— Колко? — попита той и я остави да продължи.

— Може би колкото са пръстите.

— Десет?

— Не е сигурно. Може би.

— Значи си убедена? Имам предвид — че ще има и други?

Миа пак насочи празен поглед към него и отпи поредната глътка коняк.

— Това е клиничен случай. Извършителят се е подготвял дълго време. Впрочем, не съм сигурна дали е мъж. Или изглежда е мъж, но тогава не е, да…

— Какво?

— Не знам. Обикновен. Ако е мъж, не е обикновен.

— Имаш предвид сексуалната му ориентация ли?

— Не се връзва съвсем, но все пак се връзва, ако разбираш какво имам предвид. Точно, напълно се връзва, но не съвсем, нещо не пасва, обаче се връзва напълно въпреки това.

Отново го бе напуснала, не присъстваше в стаята, а беше някъде в собствените си мисли. Мунк просто я остави да продължи, без да я прекъсва.

— Какво е метохекситал?

Той отвори папката и прелисти доклада от местопрестъплението, преди да отговори. Тя, естествено, не го беше прочела. Само бе разгледала снимките, както правеше обикновено.

— Продава се под името „Бревитал Содиум“. Упойка. Използват я анестезиолозите.

— Упойка — повтори тя и отново се зарея в себе си.

На Мунк страшно му се пушеше, но не помръдна от стола. Не искаше да пали вътре, нито да се отделя от нея. Не сега.

— Не е искал да ѝ навреди — заключи ненадейно тя.

— В смисъл?

— Извършителят не е искал да ѝ навреди. Нагласил я е, измил я е. Сложил ѝ е упойка. Не е искал тя да страда. Харесвал я е.

— Харесвал я е?

Миа Крюгер кимна мълчаливо.

— Защо я е увесил на въже за скачане?

— Скоро е щяла да започне училище.

— За какво са раницата и книгите?

Тя го погледна безизразно.

— Отговорът е същият.

— Защо на учебниците пише Рине ЮВ, а не Паулине?

— Не знам — въздъхна Миа. — Точно това не пасва. Всичко останало се връзва, но точно това — не, не си ли съгласен?

Мунк не отговори.

— Бродираният етикет отзад на роклята. М10:14. Той се връзва — продължи тя.

— Евангелие от Марко 10:14. От Библията. „Оставете децата да дохождат при Мене“.

Мунк се бе запознал с този детайл — докладът беше доста подробен, значението на чертичката на нокътя обаче им се бе изплъзнало.

Миа кимна.

— Не е важно. М10:14. Това са глупости. Друго е по-важно.

— По-важно от името върху учебниците?

— Не знам — повтори Миа.

— Микелсон иска да се върнеш.

— За случая?

— Изобщо.

— Късно е. Няма да се върна.

— Сигурна ли си?

— Няма да се върна — извика неочаквано тя. — Не чу ли? Няма да се върна!

Мунк не я бе виждал такава преди. Тя трепереше, изглеждаше, сякаш ще заплаче. Той стана, пристъпи към дивана. Седна до нея и сложи ръка на раменете ѝ. Остави я да отпусне глава на лакътя му и я погали по косата.

— Стига, Миа. Хайде, стига. Много ти благодаря.

Миа мълчеше. Усети как слабото ѝ тяло потрепва до него. Тя наистина не беше на себе си. Не си спомняше някога да я е виждал такава. Подкрепи я да стане и ѝ помогна да се качи по стълбите. Последва я в стаята, до леглото, и я зави с юргана.

— Да остана ли през нощта? Да седя ли тук? Или да спя долу на дивана? Да ти направя ли закуска? Ще се опитам да задействам космическия кораб. Какво ще кажеш да те събудя с кафе?

Миа Крюгер не отговаряше. Красивото момиче, което той толкова много обичаше, лежеше безжизнено под юргана, без да помръдва. Холгер Мунк седна на един стол до леглото и след няколко минути долови как тежкото ѝ дишане се успокоява. Дали беше заспала?

Миа? Такава?

И преди я бе виждал изтощена и потисната, но никога в такова състояние. Това бе нещо съвсем различно. Той я погледна нежно, увери се, че не ѝ е студено, и слезе по стълбите. Тръгна по пътечката към пристана и извади телефона от джоба на якето.

— Микелсон.

— Мунк е.

— Да?

— Няма да дойде.

В другия край настана тишина.

— По дяволите — чу се накрая. — Установи ли нещо полезно? Нещо да сме пропуснали?

— Ще има и други.

— Какво значи това?

— Вече казах — ще има и други. На малкия ѝ пръст е отбелязано число. Беше ви убягнало.

— Дявол да го вземе — изруга Микелсон и за момент млъкна.

— Какво ми спестяваш? — не се стърпя Мунк най-накрая.

— Най-добре е да се върнеш — пренебрегна въпроса му Микелсон.

— Ще остана тук до утре. Тя се нуждае от мен.

— Нямам предвид това, искам да кажа — да се върнеш обратно.

— Пак ще отворим отдела?

— Да, пристигай директно тук. Утре ще се обадя на някои хора.

— Окей, ще се видим утре вечер — уточни Мунк.

— Чудесно — одобри Микелсон и пак замълча.

— Не. Миа няма да се върне — изрече Мунк в отговор на незададения въпрос.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — потвърди Мунк. — „Марибуесгата“, същите помещения?

— Вече е уредено — успокои го Микелсон. — Отделът е възстановен неофициално. Нищо не те спира да си избереш екип, когато дойдеш.

— Отлично. — Мунк побърза да затвори.

Усещаше надигащата се радост в гърдите му, но не искаше Микелсон да я долови. Връщаше се там, където си беше вкъщи. В Осло. Отделът пак действаше. Беше си възвърнал работата, но въпреки това не изпитваше пълно щастие. Никога не бе виждал Миа Крюгер такава, толкова потисната, и да му отказва пак да я вземе при себе си. А от мисълта за момиченцето на дървото го побиваха тръпки — него, хладнокръвния следовател.

Мунк погледна към небето. Беше се стъмнило. Звездите къпеха тишината в студена светлина. Хвърли цигарата във водата и спокойно се прибра в къщата.

12.

Тобиас Ивершен намери клонка и седна да издяла още една стрела, докато чакаше брат си да се върне. Обичаше да си служи с ножа. Харесваше му как острието се врязва в дървото, харесваше му с какво спокойствие плъзга ножа между кората и дървесината, за да не направи разрез в стрелата. Тобиас Ивершен беше сръчен, най-много похвали получаваше в часовете по изкуство и по ръчен труд. По останалите предмети бе посредствен, особено по математика, но с ръцете си беше много способен. И по норвежки. Тобиас Ивершен обичаше да чете. Досега беше чел най-вече фентъзи и научна фантастика, но от миналата есен имаха нова, много готина учителка по норвежки, Емилие, тя се смееше звънко и имаше куп лунички, всъщност почти не бе учителка, просто прекрасно пораснало момиче, и с нея прекарваха невероятно приятни часове, съвсем различни от уроците с предишния им преподавател, с когото само… да, дори не си спомняше какво всъщност правеха. Емилие му състави цял списък от книги с препоръката да ги прочете. Почти привършваше „Повелителят на мухите“ — книга от нейния списък — и с нетърпение очакваше да се прибере вкъщи, за да продължи да си чете в леглото. Тобиас Ивершен, по документи само на тринайсет, бе по-възрастен вътрешно, беше преживял неща, които децата не бива да преживяват. Много пъти си бе мислил да се махне, просто да сложи малкото си лични вещи в ученическата чанта и да поеме по света, далече от мрачната къща, но не, това, разбира се, беше невъзможно. Къде щеше да отиде? Спести си малко пари от рождени дни, Коледа и други подобни, но не бяха достатъчно, за да стигне някъде, а и не можеше да остави братчето си. Кой щеше да се грижи за него, ако Тобиас си тръгнеше? Опита се да мисли за друго, бързо движеше острието на ножа под върбовата кора и се усмихна доволно на себе си, когато успя да отдели една ивица цяла.

Братчето му се бавеше. Хвърли разсеяно поглед към гората. Брат му бе любопитно малко момче, сигурно просто е открил интересна гъба или мравуняк.

Дали да не стреляме по някоя от християнките?

Тобиас се засмя наум. Типично за малките момчета — толкова са невинни, не знаят нищо, измислят и говорят всевъзможни глупости, каквото им е на сърцето, това им е на езика, не е като в класа на Тобиас или в училищния двор, където, ако не внимаваш какви ги дрънкаш, веднага изпадаш от групата. Тобиас бе ставал свидетел на такива случки многократно. Точно като в „Повелителят на мухите“. Покажеш ли слабост, веднага ставаш жертва. В момента всичко се въртеше около спорта, а за щастие, той бе атлетичен, тичаше бързо, скачаше надалеч и нависоко и имаше нелоша техника във футбола. Понастоящем проблемът бяха дрехите. Някои от новите момчета, дошли от града, имаха други навици, а и повече пари. Сега модата изискваше да носиш „Адидас“ или „Найк“, или „Пума“, или „Рийбок“ и в последно време Тобиас чу няколко коментара по свой адрес, колко са му тъпи обувките, а шортите, анцугът и старите му тениски нямат нито фасон, нито лого. За късмет нещо друго тежеше повече — дали момичетата те харесват. Ако момичетата те харесват, нямаше значение нито спортът, нито училище, нито по каква музика си падаш. А момичетата харесваха Тобиас Ивершен. Не само защото беше симпатичен, а и защото във всички отношения беше страхотен. Затова му бе простено обувките му за футбол да са само с една ивица и изтъркани бутони.

Християнките. Изведнъж плъзнаха слухове, че някой се е нанесъл в големия стар чифлик навътре в гората, край Литьона, където отдавна не живееше никой. Мястото било разчистено и сега изглеждало съвсем различно. Всички считаха тези работи за подозрителни. Възникнало нещо, наречено „Приятели на Смит“, но не било същото, някои били от „Приятелите на Смит“, но „Приятелите на Смит“ не им се видели достатъчно добри, та си създали май своя религия или каквото там било. Всички си мислеха, че знаят нещо, но всъщност никой не знаеше какво става, ако се изключи едно: тамошните деца не ходят на училище, всичко е само Бог, християнство и такива работи. Нищо чудно и да беше така. Тобиас нямаше нищо против тях, дори разбра, че щом някой изкаже мнение за дрехите му или стане въпрос за бедни хора, ако насочи разговора към християнките, всички мигновено забравят въпроса за марките. Дори веднъж след физическо излъга, че ги е виждал, само за да накара двете нови градски момчета да си затворят устата и се получи. Измисли история за странните им дрехи и за почти мъртвите им очи и как го изгонили, когато го видели. Тъпо беше, разбира се, да говори така за християнките — нито имаше нещо общо с тях, нито имаше някакво мнение, но какво друго можеше да направи?

Остави ножа и си погледна часовника.

Брат му се размотаваше из гората вече цял час и той започна да се безпокои. Не че трябваше да се прибират. Никой не им определяше вечерен час, никой не обръщаше внимание дали са си вкъщи. Тобиас само се надяваше да има нещо в хладилника, за да предложи вечеря на брат си. Иначе се беше научил да прави повечето неща сам. Сменяше чаршафи, пускаше пералнята машина, приготвяше училищната раничка на малкото си братче — почти всичко, но не и това с храната. Не искаше да харчи своите пари за храна, струваше му се несправедливо, пък и най-често се намираше по нещичко в кухненските шкафове — я разтворима супа, я парче хляб и конфитюр. По принцип нямаше проблеми.

Заби стрелата в земята до пъна и стана. Ако щяха да преследват бизони на Рюнван, беше време. Предпочиташе да слага брат си да спи преди девет, поне през седмицата. И заради малкия, и заради себе си. Имаха обща стая горе, на тавана, а той обичаше да прекара няколко часа с книга, след като брат му заспеше.

— Торбен?

Тобиас пристъпи навътре в гората, накъдето бяха изчезнали стрелата и брат му. Вятърът се бе усилил леко и листата шумоляха. Не се страхуваше, много пъти бе идвал тук сам при силен вятър и лошо време, обожаваше природата да подхваща и разтърсва нещата наоколо, но братчето му можеше лесно да се изплаши.

— Торбен, къде си?

Изведнъж пак изпита угризения, че каза онези неща за християнките. Излъга, измисли си истории в съблекалнята на момчетата. Реши някой ден да се отправи на кратка експедиция, като момчетата от „Повелителят на мухите“, оставени без контрол. Ще се промъкне навън, ще вземе малко провизии и джобното фенерче и ще се отправи към Литьона. Познаваше пътя. Щеше да провери дали е вярно всичко, което разправят за новото стопанство и оградата и какви неща стават там. Да! Ще бъде интересно и информативно. Сега се сети какво правеха със стария учител по норвежки. Той все повтаряше, че днешните занимания ще бъдат интересни и информативни, затова да стоят тихо и да слушат, но после се оказваше, че нито е интересно, нито информацията е чак толкова много, защото той не си спомняше какво всъщност бяха правили в часа. А после се сети как се изказа дядо му веднъж, когато бяха излезли със старото червено волво: не всички стават за родители, някои хора не бива да имат деца. Думите се загнездиха в паметта му. Дали същото не се отнасяше и за учителите? Просто не стават за това и по тази причина някои гледат тъжно, когато влизат в час.

Шумолене в храстите прекъсна мисълта му. Неочаквано от нищото пред него изникна братчето му със странно изражение и голямо мокро петно отпред на панталона.

— Торбен? Какво има?

Момченцето го гледаше с празни очи.

— Ангел самотен виси сред гората.

— Какво, какво?

— Ангел самотен виси сред гората.

Тобиас обгърна братче си с ръце и усети как момченцето трепери.

— Измисляш ли си, Торбен?

— Не. Тя виси там, вътре в гората.

— Ще ми покажеш ли къде?

Брат му го погледна.

— Няма крила, но съм сигурен, че е ангел.

— Покажи ми — настоя Тобиас сериозно и бутна брат си напред между смърчовете.

13.

Миа Крюгер седеше на скалата и съзерцаваше залеза над Хитра за последен път.

17 април. Още един ден. Утре ще види Сигри.

Чувстваше се уморена. Не уморена в смисъл, че имаше нужда от сън, а уморена от всичко. От живота. От хората. От всички събития. Беше намерила някакъв покой, преди Холгер да ѝ покаже снимките в папката, но след като той си отиде, то отново се промъкна в нея. Онова отвратително чувство.

Болката.

Отпи глътка от бутилката, която неизменно носеше, и придърпа шапката по-плътно към ушите си. Бе застудяло, пролетта все пак не беше дошла по-рано. Само бе заблудила всички, че е на път. Миа беше доволна от наличието на бутилка, с която да се стопли. Съвсем не си беше представяла така последния си ден. Всъщност бе планувала да долови възможно най-много. Последните двайсет и четири часа от живота. Птици, дървета, водата, светлината. Да спре за един ден самоволно подбраните медикаменти само за да усети за последен път нещата, себе си.

Не стана така. Холгер си тръгна, а нуждата да притъпи чувствителността си се обостри. Пи повече. Взе още повече таблетки. Събуди се, без да разбере, че е спала. Спа, без да разбере, че някога е била будна. Обеща си да не се напряга много от съдържанието на папката. Глупаво, разбира се — кога ли е успявала да се защити от каквото и да било, ставаше ли въпрос за тези неща? Работата. Възможно бе за другите да е просто работа, но не и за Миа Крюгер. Случаите винаги се врязваха дълбоко в нея. Направо в душата ѝ, все едно това бе нейната действителност, все едно жертвата бе тя самата. Отвлечена, насилена, повалена с железен прът, изгаряна с фасове, убита със свръхдоза упойващо вещество, само на шест години, увесена на дърво с въже за скачане.

Защо на учебниците не е написано нейното име?

След като всичко друго е изцяло пресметнато.

По дяволите.

Опита се да забрави гледката на малкото момиченце на дървото, но не можеше да си я избие от главата. Всичко изглеждаше толкова нагласено. Толкова театрално. Почти заиграване. Игра. Някакво послание. Послание до кого? До този, който щеше да я намери? До полицията? Анализира спомените си в опит да установи дали е работила по случаи с името Рине, но не стигна до нищо. Точно това по-рано се отдаваше толкова добре на Миа, но сякаш вече не беше така. Тук не успяваше да си доизясни нещо и това я дразнеше. Наблюдаваше как слънцето залязва зад фиорда и се опитваше да се съсредоточи. Послание? До полицията? Стар случай? Неразрешен случай? В кариерата ѝ нямаше много неразрешени случаи. За щастие. Все пак останаха няколко неразплетени истории. Богата възрастна дама бе намерена мъртва в апартамент на „Бугсвайен“, но не откриха доказателство за убийство, въпреки твърдото убеждение на Миа, че някой от наследниците е виновен за смъртта на старицата. Не си спомняше името Рине да е замесено в този случай. Преди години се притекоха на помощ на Рингерикската полиция във връзка с едно отвличане. От родилното отделение бе изчезнало бебе, някакъв швед бе поел вината, беше се самоубил, но така и не откриха детето. Прекратиха случая, независимо от аргументите на Миа да остане открит. И тук нямаше Рине, доколкото си спомняше. Паулине. На шест години. Не минаха ли шест години, откакто бе изчезнало бебето? Миа допи шишето и остави очите си да отпочинат, като зарея поглед към хоризонта, докато се опитваше да надникне навътре. Назад. Към времето отпреди шест години. Тук имаше нещо. Предусещаше го. Но то не искаше да ѝ се разкрие.

Проклятие.

Миа прерови джобовете на панталона си за още таблетки, но не намери. Забравила бе да ги вземе. Всички лежаха на масата във всекидневната. Всички останали ѝ. Още бяха много. Готови за употреба. Всъщност смяташе да изчака зората, идването на светлината. По-добре да отпътува в светлина — така си мислеше. „Ако отпътувам в мрак, рискувам да свърша в мрака“, но точно сега това ѝ беше безразлично. Трябваше само да изчака да мине полунощ. От 17-и да стане 18-и.

Ела, Миа, ела.

Не си бе представяла така края. Стана и ядосано хвърли празната бутилка в морето. Съжали — не биваше да прави боклук — така бе научена от малка. Хубавата градина. Мама и татко. Баба. Вместо това трябваше да сложи писмо в бутилката. Да направи нещо хубаво през последните си часове на Земята. Да помогне на човек в нужда. Да разреши случай. Искаше да се върне в къщата, но не бе способна да си помръдне краката. Остана на скалата зъзнеща, обвила плътно ръце около тялото си.

Рине ЮВ. Рине ЮВ. Рине ЮВ. Рине ЮВ. Паулине. Не, не Паулине. Рине. Ри не.

О, по дяволите.

Миа Крюгер изведнъж се пробуди. Главата, краката, ръцете, кръвта, дъхът, сетивата.

Рине ЮВ.

Разбира се, Разбира се. Разбира се. О, Боже Господи, защо не го разбра по-рано. Беше толкова очевидно. Ясно като бял ден. Миа изтича към къщата, спъна се в мрака, но пак се изправи на крака, втурна се във всекидневната, без да затвори вратата след себе си. Влетя в кухнята. Коленичи пред шкафа под умивалника и започна да рови в кошчето за боклук. Тук го хвърли, нали? Телефона, който той ѝ бе оставил.

Ако размислиш.

Намери мобилния в боклука, изрови получената с него бележка. Жълта самозалепваща се бележка с ПИН код и номера на Холгер. Излезе от всекидневната, нямаше търпение да включи устройството. С треперещи пръсти въведе кода на малката клавиатура. Разбира се. Разбира се. Не бе чудно, че нещо не се връзва. Всичко трябваше да се връзва. И всичко се връзваше. Рине ЮВ. Разбира се. Толкова е глупава. Миа набра номера на Холгер и изчака нетърпеливо той да ѝ отговори. Включи се телефонният секретар, но тя набра номера отново. И отново. И отново, докато не чу уморения глас на Холгер от другата страна.

— Миа? — прозя се Холгер.

— Разбрах. — Миа дишаше възбудено.

— Какво си разбрала? Колко е часът?

— Остави проклетия час! Разбрах.

— Какво си разбрала?

— Рине ЮВ.

— Сериозно? Какво откри?

— Мисля, че ЮВ е за Юаким Виклунд. Шведът от случая в Хьонефос преди няколко години. Помниш ли го?

— Разбира се — измърмори Мунк.

— А Рине — продължи Миа, — мисля, че просто означава „не“. Не беше Юаким Виклунд. Същият човек е, Холгер. Същият от случая в Хьонефос.

Мунк дълго стоя безмълвен. Миа почти чуваше щракането в главата му. Разбира се, беше прекалено безумно, за да е вярно, но все едно. Просто трябваше да е така.

— Не вярваш ли? — попита Миа.

— Звучи съвсем налудничаво — призна Мунк най-накрая. — Но най-лошото е, че изглежда си права. Значи си с нас?

— Да — потвърди Миа. — Но само за този случай. После приключвам. Имам да правя други неща.

— Разбира се. Решението е твое — каза Мунк.

— Пак ли сме на „Марибуесгата“?

— Да.

— Имам полет утре.

— Чудесно. Доскоро тогава.

— Доскоро.

— Ще караш внимателно, нали?

— Винаги внимавам, Холгер.

— Никога не внимаваш, Миа.

— Майната ти, Холгер.

— И аз те обичам, Миа. Радвам се, че се връщаш.

Миа затвори и за момент леко се усмихна на себе си. Спокойно отиде във всекидневната и разгледа всички таблетки, оставени на масата.

Ела, Миа, ела.

Извини се мислено на сестра си. Сигри щеше да почака малко. Миа Крюгер първо трябваше да свърши нещо.