Пътувам сама

76.

На Анете Голи не ѝ се нравеше обстановката в заседателната зала. Микелсон се появи и пое командването, искаше лично да води разследването, но не бе навлязъл достатъчно навътре в детайлите, за да вдъхнови екипа, да ги накара да свършат нещо. Обхващаше я силно раздразнение. Трябваше да продължават, да бързат, да действат възможно най-експедитивно. Дявол да го вземе, нямаха време да информират Микелсон за всичко, което не е разбрал. А къде се губеше Миа? Нали току-що бе говорила с нея? И защо Мунк си е изключил телефона? Сигурно ще се срещне с извършителя, но какво пречи да си остави телефона включен? Така би им предоставил възможност да го проследят. Не иска да го следят ли? Превърташе аргументите в главата си и не чу какво каза Ким.

— Налага ли се да го правиш сега? — попита Микелсон. — Нямаме ли по-важна работа?

Ким въздъхна.

— Да, но според мен има връзка.

— И каква е връзката? — продължи да разпитва Микелсон.

Анете Голи едва се въздържа да не каже нещо. Както стана ясно, Микелсон не беше в час.

— Тобиас Ивершен е момчето, което намери Юхане — отново въздъхна Ким. — И сега е изчезнал. Току-що говорих с учителката му. Никой не го е виждал от една седмица. И е оставил бележка на брат си, че отива при някаква секта в гората.

— Може и да е случайно — отвърна Микелсон.

Анете не издържа.

— А може и да значи нещо — прокашля се тя. — Ако става въпрос за секта в гората близо до мястото, където са намерили Юхане, определено има смисъл да проверим. Все пак е намесена религиозна общност, как — не знаем точно, но тук има нещо.

Микелсон я погледна и размисли.

— Добре — отсъди той най-накрая. — Но не хабете много време. И дръж телефона си включен, в случай че ни потрябваш.

— Тъй вярно. — Ким козирува и излезе от стаята.

Докато затваряше вратата след себе си, намигна на Анете в знак на благодарност. Тя му отвърна с усмивка. Харесваше Ким Колсьо. Всъщност харесваше целия екип. Мунк несъмнено имаше слаби страни, но умееше да подбира хора. Никога не бе работила в толкова сплотена и мотивирана общност. За съжаление не толкова мотивирана точно в момента — Миелсон ставаше за шеф в „Грьонлан“, но не и за следовател и ръководител на екип. Липсваха му социални умения. Антените му не бяха достатъчно чувствителни. Полицаите от отдела, обикновено отдадени на работата с хъс, сега имаха вид на хора, предпочитащи всичко друго, вместо да седят в заседателната зала. Не беше чудно. Чакаха ги милион задачи, пясъкът в часовника изтичаше. Около жилището, където бяха настанили Марион и Мириам, никой не бе забелязал нищо. Марион беше изчезнала безследно. Анете се замисли за Мунк. Не беше изключено сега да е там. Сам и без прикритие, животът му е в опасност, но при всички положения е там. Щом е отишъл, значи е било наложително. Тя не си представяше друга възможност.

— И така, докъде стигнахме с Марион Мунк? — попита Микелсон.

В този момент иззвъня телефонът на Анете. Микелсон я погледна недоволно.

— Дежурният в „Грьонлан“ — поясни тя. — Трябва да вдигна.

Излезе от стаята.

— Да? Анете е.

— Здравей. Хилде Мир е на телефона. Един човек иска да говори с теб.

— Лично с мен?

— Не, с някой от вас. Опитах да се свържа с Мунк и Миа, но не ми отговарят.

Миа не отговаря? Къде ли е?

— Много съм заета в момента. Дано да е важно.

— О, определено е важно.

— Кой иска да говори с мен?

— Малин Щолц.

Анете едва не си изпусна телефона.

— Моля?

— Малин Щолц е тук.

От смайване Анете забрави да отговори. Затвори телефона и се втурна в заседателната зала.

— Щолц е при нас — извика тя.

— Какво? — изуми се Микелсон. — Ама как така?

— В „Грьонлан“ е. Къри, ти идваш с мен.

— Слушам. — Къри си навлече якето.

77.

Холгер Мунк седна в леглото. Имаше невероятно силно главоболие и устата му бе ужасно суха. Огледа се объркано. Стая в здравно заведение. Обстановката бе болнична. Старческият дом. Все още се намираше в „Хьовиквайен“.

Но как, по дяволите…

Изправи се бързо, ала се наложи пак да седне. Стаята се завъртя около него. Прозорец. Навън е тъмно. Вечер. Бе проспал целия ден. В легло в старческия дом „Хьовиквайен“, с дрехите. Претърси си джобовете, но не си намери телефона. Пълен ад. Какво става, за Бога? Къде е Карен? Нали щеше да го събуди? Добра се, залитайки, до вратата и се опита да я отвори, но не успя. Вратата бе заключена отвън. Опита се да напипа ключалката от вътрешната страна, ала не намери такава. Някой го беше заключил вътре. Това бе най-ненормалното. Холгер Мунк осъзна какво се е случило и усети как го обзема паника.

Дявол да го вземе.

Замахна с тежкия си юмрук към вратата и завика възбудено.

— Ехо?

Започна да удря отчаяно и същевременно се опитваше да си събере мислите.

— Има ли някого?

Отново си бръкна в джобовете. На палтото и на панталоните. Замъкна се обратно до леглото и започна да претърсва чаршафите. Никъде нямаше и следа от телефона му.

Вратата зад гърба му се отвори и непозната сестра надникна вътре. Погледна го изплашено.

— Кой сте вие? Какво правите тук?

— Мунк, полицейско управление Осло, отдел „Убийства“ — измънка Мунк и се шмугна покрай нея. — Виждали ли сте Карен?

— Карен ли? — попита стреснатата сестра. — Не е на смяна. Защо?

— Трябва да използвам телефона ви. — Мунк се заклатушка към рецепцията.

— Не, почакайте, не можете просто да…

— Мунк, полиция, майка ми е настанена тук — измърмори той и вдигна телефона.

Застина със слушалката в ръка, леко смутен. Проклети модерни технологии! Вече не знаеше никакви номера наизуст. Набра номера на информация и помоли да го свържат с полицейския участък в „Грьонлан“. Най-сетне му вдигнаха. Поиска да го прехвърлят към Специалния отдел. Обади се Лудвиг.

— Грьонли.

— Мунк е.

— По дяволите, Мунк, къде си?

— Нямам време за това, Лудвиг. Миа там ли е?

— Не, няма я.

— Как така я няма? Къде е?

— Не е тук — отвърна Лудвиг.

— Но какво става, за Бога! — възкликна Мунк. — Габриел там ли е?

— Мунк? — прекъсна го Лудвиг.

— Свържи ме с Габриел. Той знае как да проследи телефона ѝ. Дай ми Габриел.

— Мунк? — настоя Лудвиг.

— Дяволите да те вземат, Лудвиг, какво има? Дай ми Габриел.

— Внучката ти е изчезнала — съобщи Лудвиг на другия край на линията.

Мунк притихна.

— Марион е изчезнала — повтори Лудвиг. — Някой я е отвлякъл от жилището. Нещата обаче се нареждат, Мунк. Щолц е при нас. Сама дойде. Чу ли ме? Малин Щолц е при нас. Анете и Къри я разпитват. Всичко се нарежда.

Мунк бавно се събуждаше. Като мечка след зимен сън.

— Не е тя — изръмжа той.

— Как така?

Сега всичко се навърза в съзнанието на Мунк.

— Изпрати ми кола.

— Но, Мунк?

— Изпрати ми кола — извика той в слушалката.

— Да, но къде си? — викна на свой ред Лудвиг.

— Извинявай — отвърна Мунк, усещайки, че цялото му тяло се тресе. — Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“. Изпрати кола, Лудвиг. Не мога да шофирам. Изпрати кола.

Остави слушалката на масата пред себе си и излезе с нестабилна походка във вечерния мрак.

78.

В модерната зала за разпити на подземния етаж в „Грьонлан“ се усещаше едновременно напрежение и облекчение. Толкова дълго я бяха търсили. В началото тя бе невидимо лице, незнаен сериен убиец, впоследствие постепенно доби образа на жената с разноцветни очи, обитаваща жилище, облицовано с огледала. А сега бе там. Само на метър от тях. Анете скришно я наблюдаваше, докато Къри ѝ наливаше поредната чаша вода. Малин Щолц. Анете не знаеше какво бе очаквала, но по-скоро не това. Дълга черна коса, обрамчваща бледо лице. Тънки пръсти, които едва успяваха да поднесат чашата към сухите ѝ устни.

— Благодаря — прошепна неуверено Малин Щолц и отново наведе глава.

Анете почти я съжали.

— Имате право на адвокат, нали сте наясно? — попита Къри и седна.

Малин Щолц кимна нерешително.

— Не ми трябва адвокат — каза тихо тя.

— Може би е разумно да ви назначим адвокат — вметна Анете.

Малин Щолц я погледна. Едно кафяво и едно синьо око, сякаш изгубили цялото си желание за живот.

— Не ми трябва — повтори тя и прокара тънката си ръка през черните коси. — Ще кажа всичко, което знам.

— Заподозряната се отказва от правото на юридическа защита — отбеляза Къри на малкия микрофон на масата.

— Сигурна ли сте? — настоя Анете.

Малин Щолц отново кимна все така колебливо. Беше толкова крехка. Анете направо не можеше да повярва. Бе почти прозрачна — като стъкло. Полицайката имаше чувството, че ако говори твърде силно или щракне с пръсти, Малин ще се разпадне на парчета.

— Ще ви кажа всичко, което знам — продължи Щолц. — Но искам да се обадите на един човек.

— На кого? — попита остро Къри.

Анете му направи знак да се успокои. Нямаше причина да се държи агресивно. Малин Щолц вече бе прекършена.

— Болна съм — обясни Малин. — Имам заболяване. Искам да се обадите на лекаря ми. Може ли?

Малин пак я погледна, този път с умолителен поглед.

— Разбира се — кимна Анете. — Кой е номерът?

— Знам го наизуст — отвърна Малин.

Къри побутна през масата бележник и химикалка. От телефона му се разнесе звън. Той прочете съобщението, получено, докато Малин записваше номера в бележника. Вдигна вежди и подаде телефона си на Анете. Съобщението бе от Лудвиг.

Мунк пътува към вас.

Анете се усмихна и плъзна обратно телефона към Къри. Мунк се бе завърнал. Най-после. Взе бележника от Малин Щолц и го даде на Къри.

— Ще се обадиш ли?

Къри кимна и излезе от стаята.

— Искате ли още вода? — попита Анете, когато останаха сами.

— Не, благодаря — отвърна тихо Щолц и наведе глава.

— От какво заболяване страдате?

— Не могат да разберат — отговори Малин. — Но е нещо в главата ми. Умът ми не е наред. Понякога не знам коя съм. Но не могат да разберат какво ми е.

— Къде е Марион Мунк? — попита Анете.

— Кой?

Малин Щолц я погледна учудено.

— Марион Мунк. Похитили сте я от апартамента, нали? Къде я държите?

— Кой? — повтори Щолц.

Изглеждаше доста объркана.

— Нали знаете защо сте тук?

— Да — кимна Малин.

— И защо?

— Мамехме старци — отвърна тихо Малин.

Сега бе ред на Анете да се изненада.

— Какво имате предвид?

Малин я погледна.

— Мамехме старци. Не беше нарочно. Просто така се получи. Карен и аз. Искахме да спечелим пари. Аз щях да осиновя дете. Не е лесно, когато си сама и не си съвсем здрава. Знаете ли колко е скъпо и трудно да се осинови дете?

Анете вече наистина не разбираше за какво говори тя.

— Сега болна ли сте, Малин?

— Какво? Дали съм болна?

Малин Щолц изведнъж вдигна глава и се огледа.

— Малин ли сте в момента, или сте с друга самоличност?

— Не се казвам Малин — поправи я Щолц.

— Тогава как се казвате?

— Казвам се Майкен Стурберге — отвърна Малин Щолц.

— Защо се представяте като Малин?

— Идеята беше на Карен — обясни слабото момиче.

Майкен Стурберге. Анете вече бе съвсем объркана, но не го показа пред момичето.

Къри се върна в стаята.

— Така, говорих с лекаря ви. Каза да ви поздравя и да предам, че пътува насам.

Бе изоставил напълно острия тон. А и нямаше причина да е другояче. Така, като я гледаше, Анете наистина започваше да се съмнява, че всъщност търсят Малин Щолц. Освен ако не е много добра измамница. Което бе напълно възможно. Самата тя беше признала, че е болна. От време на време не била на себе си. Но Анете бе виждала немалко измамници през годините и ако Малин Щолц беше една от тях, значи е изключително талантлива. Анете изключи диктофона и я помоли да я извини за момент. Дръпна Къри в коридора, оставяйки Малин Щолц сама в стаята за разпити.

— Какво каза лекарят?

— Тя говори истината — потвърди Къри. — От малка са я настанявали по институции. Ако човекът, с когото разговарях, наистина е лекар. Случаят е толкова странен, че вече не вярвам на нищо.

— Каза ли какво ѝ е?

— Лекарска тайна, но определено ѝ хлопа дъската.

— Къри…

— Психично болна. По дяволите, Анете, жената е убила четири деца, а аз трябва да внимавам какво говоря?

— Проучи дали лекарят има лиценз. И накарай някой да провери какво знаем за Майкен Стурберге.

— Коя е тази?

Анете кимна към стаята.

— Щолц?

— Така казва. Иди да провериш. Става ли?

— Става — съгласи се Къри.

Анете се върна в помещението за разпити и включи диктофона.

— Петък, четвърти май, 2002 г., часът е 22.40, говори прокурор Анете Голи, разпитвам Малин Щолц.

— Майкен Стурберге — обади се Щолц, но изведнъж сякаш се разколеба.

— Как предпочитате да ви наричам? — попита дружелюбно Анете.

— Майкен, струва ми се — отвърна Малин.

— Значи ще казваме „Майкен“. Искате ли още вода, Майкен?

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Знаете ли защо сте тук, Майкен?

— Да, защото двете с Карен мамехме старците. Много съжалявам.

— Не затова ви разпитваме, Майкен.

— Така ли?

Бившата Малин Щолц, понастоящем Майкен Стурберге, я погледна учудено.

— Сигурна ли сте, че не искате адвокат?

— Да, сигурна съм, но защо съм тук?

— Заподозряна сте в убийството на четири шестгодишни момичета, както и в отвличането на Марион Мунк, също на шест години.

— О… не, не, не, не.

Майкен изведнъж стана от стола и протегна ръка към Анете.

— Не, не, не… о, не, не.

— Седнете, Майкен.

— О, не, не… не, не, знаете, знаете, че нямам нищо общо. О, не. Не, не, не.

Анете съжали, задето се съгласи да ѝ свали белезниците. Майкен Стурберге рискуваше всеки момент да се нарани.

— Бихте ли седнали, Майкен?

— Нямам нищо общо с това.

— Бихте ли седнали, Майкен?

— Това… о, не, не, не. Знаете. Не бях аз.

— Ако седнете, ще ви изслушам. Съгласна ли сте? — каза Анете възможно най-ласкаво, готова да натисне копчето под масата.

Щеше да повика охраната само в краен случай, при абсолютна необходимост.

Майкен Стурберге се взря за миг в нея и реши да седне.

— Майкен?

— Да?

— Да оставим за момент настрана какво казах. Окей?

— Окей? — повтори Майкен с въпросителна интонация и избърса една сълза от бузата си.

— Разкажете ми по-подробно за това, което споменахте.

— Старците ли? — Майкен се изпъна на стола.

— Кои са старците?

— В старческия дом — отвърна тихо Майкен. — Запознах се с Карен в Хьонефос. В една дискусионна група за бездетни хора. Сприятелихме се. Тя го измисли, каза, че познавала някакъв човек.

— Кого?

— Един свещеник. Или май не бил свещеник, ами търговец на коли, но станал свещеник и ограбвал парите на хората, които скоро щели да умрат.

— Наследство ли?

Миа бе уведомила отдела за религиозната общност, опитала се да подведе майката на Мунк и да се домогне до имуществото ѝ.

Майкен Стурберге кимна.

— Получавахме пари за всички привлечени хора, които бяха…

— Които бяха какво?

Майкен се поколеба.

— Ами, знаете, стари — податливи на приказки за рая.

Тя очевидно се срамуваше. Търкаше дланите си, отпуснати в скута.

— И колко дълго продължи това?

— О, дълго. Дълго. Измамихме много хора.

Вратата се отвори и Къри влезе в стаята. Анете натисна копчето на диктофона.

— 22.57. Следовател Йон Ларшен току-що влезе в стаята. Разпитът на Малин Щолц, Майкен Стурберге продължава. — Тя погледна Къри, който и отвърна с кимване.

— Всичко е вярно — докладва той лаконично.

— Коя е Карен? — попита Анете.

— Не познавате ли Карен? — учуди се Майкен.

— Коя Карен? — запита и Къри.

— Не, не познаваме Карен — каза Анете.

— Аз познавам Карен. — Мунк ненадейно се бе озовал се в стаята.

Анете дори не бе чула вратата да се отваря.

— 22.59. Ръководителят на Специалния отдел, Холгер Мунк, току-що влезе в стаята за разпити — съобщи Анете на микрофона.

— Къде е Карен? — попита Мунк и приседна на ръба на масата.

Майкен Стурберге, изглежда, се засрами от присъствието на Мунк. Познаваха се. И тя бе участвала в опита да бъде отнето имуществото на семейство Мунк.

— Съжалявам, Холгер — измърмори и заби поглед в скута си. — Исках само да имам дете. Защо да нямам дете, след като всички други имат?

— Всичко е наред, Малин — каза спокойно Мунк и сложи ръка на рамото ѝ. — Само ми кажи къде е Карен.

— Майкен — вметна Анете.

— Какво? — Мунк се обърна към нея.

Анете бе виждала шефа си на предела на силите му и преди, но никога до такава степен. Той едва успя да я погледне в очите. Ако не знаеше за непоносимостта му към алкохола, щеше да е убедена, че е пил.

— Майкен Стурберге. — Къри кимна към Мунк в опит да го успокои.

— Майкен ли? Добре, Майкен — съгласи се Мунк. — Къде е Карен?

— О, не, не! — Майкен започна да се полюшва напред-назад на стола.

— Мунк? — обади се Анете, но той отказваше да я слуша.

— Трябва да науча къде е Карен, схващаш ли? Трябва веднага да разбера къде е!

Мунк се наведе и хвана раменете на слабото момиче. Майкен Стурберге реагира инстинктивно и закри лицето си с ръце.

— Не, не, не.

— Мунк — строго се намеси Анете.

— Къде е Карен? — изкрещя Мунк и разтърси слабото момиче.

— Мунк — извика Анете.

— Къде е Карен?!

Мунк я държеше за раменете и я разтърсваше силно. Анете понечи да стане, но Къри я изпревари. Едрият полицай хвана с мощните си ръце Мунк и го изведе от залата за разпити.

— Добре ли си, Майкен? — попита Анете, когато останаха сами в стаята.

Слабото момиче я погледна с уплашени очи и колебливо кимна.

— Само за момент ще поговоря с двамата и се връщам. Става ли?

Майкен отново кимна.

— Майкен?

Тя я погледна.

— Да?

— Всичко ще се нареди. Вярвам ти.

Майкен избърса една сълза от лицето си.

— Много благодаря.

Анете се усмихна, сложи ръка на рамото ѝ и излезе.

— Какви, по дяволите, ги вършиш, Мунк?

В коридора стоеше Къри, който все още държеше здраво началника.

— Съжалявам — измънка Мунк. — Марион е при нея. При Карен. Момиченцето ми е при нея. Марион е при нея.

— Успокой се — кротко го призова Къри.

— Заведи Майкен в някоя килия — нареди спокойно Анете. — Аз ще се заема с Холгер.

Къри прие неохотно и отпусна хватката, в която бе сграбчил светлокафявото палто. Влезе в стаята за разпити и ги остави сами в коридора.

— Добре ли си Холгер? — Анете положи ръка върху рамото на шефа си.

— Момиченцето ми е при нея — простена Мунк.

— Коя е Карен? — поинтересува се спокойно Анете.

— Работи в дома — изломоти Мунк. — Отвлякла е момиченцето ми, Анете. Моето момиченце.

— Ще я намерим — обеща Анете. Телефонът ѝ иззвъня.

— Анете.

— Дай ми Холгер — задъхано се обади Габриел Мьорк от другата страна.

Тя подаде телефона на Мунк.

— Да?

Мунк изслуша краткото известие и затвори телефона почти веднага.

— Филмът на Кисе. Имаме джипиес координатите. Вземи Къри, става ли?

Пълният полицай се втурна надолу по коридора, без да дочака отговор.

79.

Миа Крюгер се събуди от шума. Първоначално го взе за повика на чайките. Беше се завърнала на своя остров. В къщата, която бе купила, за да е сама. За да избяга от хората. За да избяга от самата себе си. По собствена воля вземаше лекарства в почти смъртоносни дози. Сама си ги назначаваше. Морето. Въздухът. Птиците. Покоят. Щеше да отиде при Сигри. Много е тежко да си сам. Когато всички от семейството са си отишли. Бяха мъртви. Много е трудно никой да не те разбира. Сигри винаги я разбираше. Чаровната, красивата, прекрасната Сигри. Дори не се налагаше Миа да говори. Разбирам, Миа. Без дори да отвори уста. Топлите, добри очи я гледаха изпод светлата коса.

Сега е сама. Без убежище. Без покой. Само тази къща и чайките. Силната, интелигентната, специалната Миа Крюгер, Миа Лунния лъч, индианката със сияйни сини очи, един от най-добрите следователи в разследванията на убийства, превърната в уморена особнячка на пуст остров.

Миа усещаше сухота в устата си. Опита се да отвори очи, но ѝ беше трудно. Преход на забавен каданс от съня в реалността на фона на музика. Радио. Музиката спря. Тя направи повторен опит, но клепачите ѝ тежаха, не помръдваха. Миа бавно се плъзна обратно в съня, кафето беше готово, звукът от пара в кухнята на Хитра.

— Здрасти, Миа.

Миа Крюгер най-сетне отвори очите си и видя пред себе си Карен Нилун. Рижорусата жена се усмихваше и държеше в ръка бутилка вода.

— Искаш ли нещо за пиене? Сигурно си страшно жадна.

Миа изведнъж се опомни, тялото ѝ инстинктивно се оттласна, опита да се освободи. Имаше нещо на устата ѝ. Ръцете ѝ бяха вързани за стол. Краката. Краката — също. Здраво вързани. Движенията ѝ бяха инстинктивни, идваха от тялото ѝ, не от ума, паника на мускулите, но нямаше смисъл. Можеше да помръдне само главата си.

— Много си сладка — засмя се Карен и размаха шишето с вода пред нея. — Дълго ли ще се съпротивляваш? Много е забавно да те гледам, продължавай!

Миа усети настъпващия пристъп на паника, но успя да се успокои. Да го отблъсне. Вдиша дълбоко, докато въздухът изпълни корема ѝ, и се огледа. Полицейски поглед. Намираше се в малка къщичка. Или вила. Не, къща. Рамките на прозорците са бели. Стари. Извън града. Стъклата са облепени с фолио. Виждаше се навън, но не и навътре. Топлина и пращене зад гърба ѝ. Печка, не — открит огън, камина. Диван. Маса. Шейсетте години. Килимче на пода. Много цветове. Врата вляво. Стар хладилник. Кухня. Още една врата. Открехната. Коридор. Чифт мръсни ботуши. Жилетка. Дъждобран.

— Да, тук е приятно, нали? — Карен остави бутилката на пода. — Искаш ли да те разведа?

Миа се опита да каже нещо, но от гърлото ѝ излезе само бълбукане. Устата ѝ бе залепена със скоч. Изплези език, промуши го между устните, усети вкус на лепило.

— Ако искаш вода, не бива да викаш — предупреди я Карен. — Далече сме от хората, така че няма да ти помогне, но не искам да събудиш детето.

Срещу нея имаше телевизор. Не, не телевизор, монитор. Свързан с компютър. Клавиатура. Мишка. Карен почука по монитора.

— Виж, спи. Трябва да пазим тишина. Шшш.

Карен Нилун се усмихна и допря показалец до устните си. Мониторът бавно се включи и показа спящо момиченце. Марион. В бяла стая. Перспективата бе от птичи поглед, уеб камера, монтирана в единия ъгъл.

— Не е ли сладка? — умили се Карен.

Медицинската сестра приседна на масата и леко погали екрана.

— Не бива да будим децата, когато спят.

Карен направи крачка напред и с един замах отлепи тиксото от лицето ѝ. Миа се задъха и закашля. Гадеше ѝ се. Инжекцията във врата. Имаше чувството, че ще повърне.

— Така, пийни малко — каза Карен и поднесе бутилката към устните ѝ.

Миа преглъщаше водата, колкото можеше, останалото се стичаше по брадичката ѝ, по пуловера, в скута, краката ѝ се намокриха.

— Браво — похвали я Карен и избърса с ръка ъгълчетата на устата и брадичката ѝ.

— Направила ли си ѝ нещо? — изхриптя Миа.

Гласът ѝ звучеше странно и дрезгаво.

— Но какво говориш? — изсмя се Карен. — Нищо не съм ѝ направила. Ще я убия, разбира се, но няма да ѝ направя нищо.

— Дяволите да те вземат — изхриптя Миа и се изплю.

Карен отскочи настрани и на косъм избегна да бъде наплюта.

— Пфу, Миа! Искаш ли пак да ти сложа лепенката, или ще се опитаме да се държим подобаващо?

Силна ярост обзе Миа, но в последния момент успя да се овладее.

— Ще се държа подобаващо — тихо изрече тя. — Извинявай.

— Виждаш ли, така е по-добре — усмихна се Карен и отново седна.

— Защо мен? — попита Миа.

— Ама ти направо на въпроса? Не е ли скучно така? — засмя се Карен. — Няма ли първо да си поиграем малко? Обичам да играя. Игрите са весели. Не си ли съгласна? Не обичаш ли да играеш, Миа? Миа Лунния лъч — какво сладко име! Много подходящо, нали?

Миа мълчеше. Тя затвори очи и отпусна глава на гърдите си. Карен се изправи и се приближи до нея.

— Миа? Миа? Не бива да заспиваш, сега ще играем.

Миа отвори очи и я заплю точно в лицето.

Русорижата жена не бе подготвена и за частица от секундата промени изражението си. Усмивката изчезна. Очите ѝ заискряха.

— Пачавра проклета!

Карен Нилун вдигна ръка и удари Миа по лицето. Ударът бе силен. Миа се отметна назад и за секунда изгуби съзнание, притъмня ѝ пред очите.

След известно време ги отвори. Гротескната усмивка се бе завърнала.

— Малко сладкиш? — усмихнатата Карен наклони глава. — Опекох го специално за теб.

— Коя, по дяволите, си ти?

— Не ругай — предупреди жената. — Не е необходимо. Такова е правилото. Споразумяваме ли се да има такова правило в играта?

Миа се овладя и кимна. Пак се огледа. Полицейският поглед. Беше в плен. Далече от хората. Не можеше да помръдне. Ще говори, докато се освободи. Това е единственият начин. Да участва в играта.

— Хубаво правило — отвърна Миа тихо и се опита да се усмихне.

— Добре. — Карен плесна с ръце. — Кой започва? Да започна ли аз?

Миа се съгласи.

— Израснах в тази къща — поде Карен. — Бяхме аз, майка ми, сестра ми и онзи, чието име не назоваваме.

— Баща ти? — попита Миа.

— Онзи, чието име не назоваваме. — Карен не спираше да се усмихва и отново приседна на масата. — Твой ред е.

— Аз израснах в Осгорщран — започна Миа. — Заедно със сестра ми и майка ми, и баща ми. Живеехме в бяла къща, недалеч от тази на Едвард Мунк. Баба живееше наблизо.

— Скука — подхвърли Карен. — Разваляш купона. Това вече го знаем. Кажи нещо ново, нещо неизвестно. Да разкажа ли аз нещо?

Миа отново се съгласи.

— Майка ми работеше в Хамарската болница. Разрешаваха ми да я придружавам на работа. Тя ми показваше всичко. Имаше най-меката коса на света. Позволяваше ми да я реша. Сестра ми беше много малка, тя само можеше да гледа. Един ден мама не се върна от работа. Всички знаехме какво е станало, но полицията не направи нищо. Не ти ли се струва малко странно — да живеем в страна, където полицията не прави нищо?

Карен се усмихна и затъкна косата зад ухото си. Погледна към тавана, сякаш се замисля.

Хамарската болница. Намираше се в покрайнините на Хамар. Баща ѝ бе убил майка ѝ. Полицията не беше предприела нищо. Оттам идваше ненавистта ѝ към полицията.

— Може ли да те попитам нещо? — обади се Миа.

— Всичко може — засмя се Карен. — В тази игра всичко е позволено.

— Освен ругатните — уточни Миа и се усмихна с мъка. Надяваше се да изглежда искрена.

— Точно така — изкиска се Карен. — Не обичаме ругатните.

— Как го нарече?

— Кое?

— Момиченцето от родилното отделение.

Карен вече не се усмихваше.

— Маргрете — отвърна тя.

— Хубаво име — отбеляза Миа.

— Нали?

— Да, много хубаво. Това нейната стая ли беше? — посочи с глава монитора.

— Да — отговори печално Карен, — всъщност не, не беше толкова хубава. Там се намираше, но построих нова. Старата беше твърде тъжна.

— Какво се случи с нея?

— О, не, мой ред е, мой ред е!

Миа отвърна поглед от монитора. Не издържаше на гледката. Марион лежеше в леглото, облечена в бяла кукленска дантелена рокля.

— Кръвта му изтече — усмихна се Карен.

— На кого?

— На този, чието име не назоваваме. Сложих му миша отрова в храната. Наложи се аз да готвя. За нас тримата. След като полицията каза, че мама просто е изчезнала. Гледката беше забавна. Кървеше от устата, отвсякъде. Много беше приятно да го наблюдаваме. Почти празнично. Почти като на Коледа.

— Къде го погребахте? — Миа се постара да не гледа екрана.

Съсредоточи се, Миа, съсредоточи се.

— Точно зад външния клозет — усмихна се Карен. — Смрад и лайна. Много подходящо. Сигурна ли си, че не искаш сладкиш?

— Може би по-късно — усмихна се Миа.

— Много е вкусен — кимна Карен и за миг потъна в мислите си.

— А Малин Щолц?

— Искаш да кажеш Майкен?

— С разноцветните очи? Не се ли казва Малин?

— Майкен — поправи я Карен. — Горката Майкен. Луда е за връзване, нали знаеш? Обаче спечелихме доста пари заедно.

Миа бавно започна да проумява. Логиката на всичко.

— Чрез църквата?

Карен Нилун се усмихна и отново изръкопляска.

— Отлично, Миа. Много си умна. Нямаш представа колко е лесно да накараш старите дами изведнъж да решат да дадат всичките си пари на Иисус, когато не им остава още много живот — засмя се тя. — Те вземаха шейсет процента, ние — четирийсет. Така е справедливо, бих казала. Това са мно-о-о-го пари, Миа. Знаеш ли колко пари са това?

— Не — отвърна Миа.

— Много — смигна Карен. — Да кажем, че не живея тук.

— А тя знаеше ли за Маргрете и за другите момичета?

— О, не — засмя се Карен. — Майкен е порядъчно луда, в това няма съмнение, но е прекалена мекушава за такива неща. Но пък поне успях да използвам глупавия ѝ приятел, Рогер Бакен. Той не можеше да реши дали е мъж, или жена. Впрочем, беше забавно. Такива хора винаги са много слаби, лесно е да ги измамиш.

— Боже, това се казва план — отбеляза Миа. — Сътрудничили сте си с църквата. Умно сте го измислили, изгодно за всички.

— Да, нали? — призна гордо Карен.

— И какво стана с нея?

— С кого?

— С Маргрете. Бебето.

Карен замълча за момент, преди да отговори.

— Бутна ме кола. Счупих си крака и двете ръце — тя стисна устни. — Лежах в болница.

— Дълго ли?

Карен кимна мълчаливо.

— Не ги упреквам — продължи тя, вече с предишната усмивка. — Старците. За това, че си дават парите. Лежат там съвсем сами. Тялото им отказва. Преосмислят живота си и се разкайват. О, кааак се разкайват, Миа! Виждала съм ги. Чувала съм ги. Мислят за всичко, което биха направили иначе. Съжаляват, че не са поемали по-малко отговорност за другите, че не са мислили повече за себе си, че не са пътували повече, не са се забавлявали повече, не са опознавали света. Всички са уплашени до смърт. Страхът се чете в очите им, ужасен страх, Миа, трябва да ги видиш. Разбират колко са сглупили. Обзема ги паника. Надяват се на нов живот. Искат да си купят още един шанс. Не ги упреквам. Какво е чувството да не ти остава много да живееш, Миа?

— Ще ме убиеш ли? — попита Миа.

Карен я изгледа учудено.

— Да, разбира се. Защо питаш?

— Защо мен?

— Не си ли разбрала още? А аз те мислех за интелигентна.

— Не, не съм разбрала — призна тихо Миа.

— Не си, защото съм по-умна от теб.

Карен се усмихна тържествуващо и плесна по детски с ръце.

— Убих едно куче, знаеше ли? За да имат момичетата другар в игрите. Не е ли мило от моя страна?

— Не знаех — измърмори Миа.

— Защото си тъпа — не спираше да се усмихва Карен Нилун.

— Да, ти си по-умна от мен.

— Така е.

— И защо ще ме убиеш?

— Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш? — усмихна се ехидно русорижата жена.

— Не.

— Да ти кажа ли?

— Да.

— Защото ти уби сестра ми. — И Карен отиде в кухнята.

80.

Лив-Хеге Нилун за първи път диша лепило на тринайсет, в една задна уличка в Хамар. Отдавна я бяха изключили от училище, не се чувстваше добре там — предметите не бяха за нея, не се разбираше със съучениците си, но и без това никой не се интересуваше къде е. По-рано сестра ѝ, десет години по-голяма, се интересуваше от нея, винаги се грижеше за нея през детството им в Танген, в малката къща, далеч от хората. Баща им беше тиран. Ежедневието на сестрите и на майка им, накрая просто изчезнала от лицето на земята, беше белязано от физическо и психическо насилие. Малката Лив-Хеге ставаше свидетел на непоносими за ума и за тялото ѝ действия. Напоеният с лепило парцал се оказа чудесен начин да се спаси от действителността. Докато Карен се навърташе край нея, ѝ бе по-леко — да се справя в училище; да се старае да е добре; да вярва, че ще сполучи. Но Карен бе станала толкова странна. След като и двамата им родители си отидоха, тя се превърна едва ли не в друг човек. Изпадаше в ярост при най-малък повод. Ненадейно започваше да се смее високо на неща, които не бяха смешни. Лив-Хеге си спомняше как веднъж една птица се блъсна в прозореца на всекидневната. Тя я прибра, сложила я в малка картонена кутия, постлана с памук, опита се да ѝ спаси живота. Един ден се прибра вкъщи с училищния автобус и завари голямата си сестра, Карен, в кухнята — в тенджерата на котлона вреше вода, а тя стоеше и гледаше как цвърчащата птичка се вари жива. Обърна се с широка усмивка към Лив-Хеге. Сякаш изпитваше наслада от гледката на умиращата птица. Навремето майка им работеше в болницата в Хамар и на голямата сестра, Карен, ѝ позволяваха да ходи с нея там. Ала майката не бе разбрала, че Карен краде лекарства. Веднъж бяха останали сами вкъщи и тя показа на Лив-Хеге кутия на тавана, пълна със спринцовки и ампули, и стъкленици, и всякакви неща със странни наименования. Лив-Хеге недоумяваше какво ли е намислила сестра ѝ да прави с всичко това, но най-вероятно щеше да убие нещо. Карен обичаше да убива.

Лив-Хеге трябваше да забрави. Парцалът с лепило само сложи началото на пътуване, чийто край можеше да е само един. Първо Лив-Хеге отиде на стоп от Танген в Хамар — и с това се приключи: тя не се прибра повече вкъщи. Дишаха лепило на провлака Домширкеоден, недалеч от катедралата, и заспиваха в храстите. Вземаха попърс29 и лекарства за сърце и спяха по пейки и стълбища. Крадяха храна и прекарваха повечето от времето в търсене на някаква дрога. Колкото по-често се дрогираше Лив-Хеге, толкова по-трудно ѝ беше да остава трезва. През първите години се докарваше до опиянение на промеждутъци, примерно няколко пъти в седмицата, но сега то траеше постоянно. Попаднала в спиралата на деградация, тя се спускаше неудържимо надолу. Измъкване нямаше. Детските преживявания преследваха Лив-Хеге: пълната липса на обич, непрекъснатият ужас какво ще се случи. Изгуби способността да се отнася към действителността така, както другите я виждаха. Добър живот. Сигурен живот. Къща. Работа. Семейство. Деца. Почивки. Никакъв шанс. Постепенно Лив-Хеге Нилун се прости с всички цели в живота си, освен една. Следващото дрогиране. И следващото. И после — следващото. Имаше си гаджета, но те не бяха толкова важни. Някакъв тип ѝ предлагаше подслон и хашиш. При друг можеше да се изкъпе, а и разполагаше с алкохол.

Но после срещна Маркус Скуг. Лив-Хеге заспа в кола и се събуди в Осло. Ставаше въпрос да се вземе някаква пратка. Спийд. Или нещо друго. И в един апартамент в „Грьонлан“ го срещна. Лив-Хеге хлътна веднага и бързо станаха гаджета. Маркус Скуг я запозна с хероина и сега тя бе влюбена в две неща. Хероинът бе идеален за нея. Нещо съвсем различно от всички вещества в лепилото и всички нечистотии, които бе приемала. Вярно, откъсваха я от действителността, но ѝ бе лошо и ѝ се гадеше почти през цялото време. Това бе нещо съвсем различно. Маркус Скуг ѝ сложи първата инжекция през един летен ден край река Акершелва. Лив-Хеге не вярваше, че е възможно: тялото ѝ, цял живот напрегнато, сега изведнъж изпадна в покой. Всички остри игли и цялото пронизващо страдание се превърнаха в широка усмивка. Широка, красива, сладостна усмивка, породена от розови облаци от вечна красота. Хората бяха добри. Светът бе фантастичен. Завинаги. Оттогава бяха неотлъчно заедно. Съвършен, божествен триъгълник — Маркус, тя и хероинът. Поскитаха насам-натам, живееха ту на едно, ту на друго място. Маркус познаваше много хора и така стана дилър. Запознаха се с още повече хора. Дилърите са звездите на подземието, винаги са заобиколени от познати и непознати и макар че той търгуваше само на улицата, се справяха добре. Настъпи есента и те се настаниха за известно време в една каравана горе край езерото Трюван. Цареше шумна и купонджийска атмосфера, имаше много кокаин и спийд, но твърде малко хероин — той липсваше на Лив-Хеге. Нещата обаче щяха да си дойдат на мястото. Пак щеше да се надруса като хората. За щастие купонджиите постепенно се оттеглиха към центъра и горе, в караваната, отново останаха само тримата. Маркус, тя и великолепното течно злато, което скоро щеше да се влее в жилите ѝ.

— Ще ме оправиш ли?

Лив-Хеге погледна умолително Маркус Скуг, който сновеше напред-назад в малката каравана.

Тъкмо бе изсмъркал две линийки смес от спийд и кокаин и беше съвсем умопомрачен. Говореше на себе си, а очите му бяха големи като чинии.

— Маркус? — повтори тя. — Ще ме боцнеш ли?

Лив-Хеге запретна ръкава на пуловера си и сложи ръката си върху малката, сива ламинирана масичка.

— По дяволите, Лив-Хеге, сама си бий инжекцията, аз ли трябва винаги да правя всичко? — изгрухтя Маркус Скуг и си приготви още две линийки на масата.

— Но аз обичам ти да го правиш — поглези се Лив-Хеге. — Хайде, де.

— Проклето мрънкало! Наистина не знам защо се влача с теб. Защо, защо, Лив-Хеге? Да не би да има полза от теб?

Лив-Хеге сведе засрамено поглед и затегна гумения ремък на ръката си. Маркус се наведе и изсмърка и двете линийки — по една с всяка ноздра.

— Я, виж ти, виж ти. Сега вече правим нещо.

Той се изсмя гръмко и удари юмрук в стената.

Лив-Хеге също се изкикоти силно, едва успя да улучи вената си, но иглата все пак влезе. Топлината започна да се стича в тялото ѝ. Най-накрая. Розови облаци. Безкрайни плажове.

Тъкмо пусна иглата на пода и на вратата на караваната се потропа.

— Ехо?

Женски глас.

— Кой е, дяволите да го вземат? — провикна се Маркус.

Опита се да надникне през завесите, но бе забравил, че прозорците са покрити с картони. Нямаше как да се погледне навън от гадната каравана.

— Полиция.

Сега се обади мъжки глас.

— Но какво става, по дяволите? — изруга Маркус и започна да почиства масата от наркотика. — Лив-Хеге? Хайде, де!

Лив-Хеге обаче не виждаше причина да прави каквото и да било. На устата ѝ имаше широка усмивка и тя пътуваше към място, където всичко е хубаво. Не помнеше как точно стана, но изведнъж в караваната се появи полицайка.

— Миа Крюгер, отдел „Убийства“. Търсим това момиче. Виждали ли сте я?

— Това е Пиа — усмихна се Лив-Хеге, виждайки снимката.

— Затваряй си устата — кресна Маркус.

— Ама това е Пиа, Маркус. Не виждаш ли?

— Затваряй си устата ти казвам — изкрещя повторно Маркус Скуг.

— Маркус? — каза неочаквано полицайката. — Маркус Скуг?

— Какво става, Миа?

Отвън се обади друг полицай.

— Ама това не е ли самата Миа Крюгер — нахили се Маркус. — Мина много време.

Полицайката на име Миа изглеждаше, сякаш е видяла призрак.

— Как е сестра ти? — засмя се Маркус. Последните две линийки бяха започнали да действат, от устата му, превърнала се в голяма зееща дупка със зъби, извираше смях.

— О, не, вярно, тя пукна. Да, не издържа на напрежението, хе-хе. Да, да, така става с малките хубави момиченца от добри семейства. Много са изнежени. Веднага се пречупват.

Лив-Хеге не видя кога полицайката извади пистолет, но сега той беше там — в малката, прашна каравана. Самата тя се намираше другаде. Седеше на планински връх и наблюдаваше отгоре. Беше хубаво и топло. Свежият ветрец рошеше косата ѝ.

На другото място, в далечината, там, където не се намираше тя, Маркус взе спринцовка от масата. От устата му излизаше пяна. Той вдигна спринцовката към полицайката и се разсмя необуздано.

— И ти трябва да пробваш, Миа. Сигурна ли си, че не искаш да опиташ, а? Сестра ти приемаше с голяма охота. О, каква слабохарактерна кучка беше тя, нещастната малка Сигри, хе-хе.

От прекрасния планински връх, където седеше, Лив-Хеге ясно виждаше какво се случва. Почти като на кино. Маркус се изхрачи и наплю полицайката и същевременно се опита да я убоде с иглата. Полицайката отскочи назад и после се чу гръм. Планинският връх се превърна във вулкан, под нея се разнесе грохот. Полицайката стреля два пъти. Маркус Скуг залитна назад и се просна окървавен на пода.

Лив-Хеге Нилун дойде на себе си след две седмици, в пристъп на изключително силна абстиненция, в непозната стая. До нея седеше Карен. И не я остави в продължение на цяла седмица. Бяха я вързали за леглото. Лив-Хеге Нилун никога не бе преживявала нищо подобно. Намираше се в ада. Всяка клетка в тялото ѝ беше в пълно съзнание и страдаше дяволски. С милиард махмурлука едновременно, тя надаваше вой, сякаш обладана от Сатаната. Остана завързана за леглото в бялата стая, докато всичко не приключи. През цялото време Карен стоя до нея. Сестра ѝ я миеше, хранеше я, държеше ѝ ръката, утешаваше я. Дълго беше отсъствала, но сега се бе завърнала.

После позволиха на Лив-Хеге да става от леглото. Можеше да ходи до тоалетната без придружител и да се храни сама на масата. Карен не се отдели от нея и за секунда. След това ѝ разрешиха да излиза в градината. Да седи на тревата. Да гледа слънцето. Да гледа дърветата. Карен се усмихваше — не бе виждала Карен да се усмихва по време на цялото лечение, но сега сестра ѝ се радваше.

Карен Нилун обаче не знаеше, че Лив-Хеге не възнамерява да остане. В този живот. Загубила бе всичко, което притежаваше. Двете си любови. Маркус Скуг. И хероина. Какво можеше да ѝ предложи този свят? Нищо.

Седмица по-късно за първи път ѝ позволиха да отиде на разходка сама. Тя се покатери на един смърч в гората, колкото високо успя, и завърза въже на шията си.

И скочи на свобода.

81.

— Ужасно съжалявам — каза Миа.

— О, няма проблем. Уби я. А сега ти ще умреш. Така е справедливо, не мислиш ли?

Карен се усмихна и потупа Миа по ръката. Влезе в кухнята, после се върна с парче шоколадов сладкиш.

— Искаш ли сладкиш, Миа?

Миа поклати глава.

— Трябва да хапнеш нещо. Много е вкусен, по рецепта на майка ми е.

Миа хвърли бегъл поглед към монитора на масата. Марион Мунк лежеше неподвижно на легло в подземна стая. Миа изведнъж я видя да потрепва. За щастие. Момиченцето просто спеше. Карен Нилун помилва екрана с два пръста.

— Красива е, нали?

Миа леко кимна.

— Нямам търпение да я измия и наглася. Важно е децата да бъдат чисти, нали?

Карен ѝ се усмихна. Миа започваше да се плаши. До този момент успяваше да остане сравнително спокойна, но ето, че той дойде — страхът. Злото. Никога не бе виждала такива очи. Жената пред нея съзнаваше напълно какво казва и прави, но въпреки това не изпитваше никаква емпатия и нормални човешки чувства.

— Искаш ли да чуеш какво следва? Ще играем ли? — засмя се Карен и стана.

— Защо не поиграем на нещо друго? — попита Миа.

Сега беше важно да печели време. Заради себе си, но най-вече заради Марион. Проряза я болка. Помисли си за Мунк. Как щеше да реагира, ако Марион умре. Не можеше да си го представи. Беше прекалено нереално.

— И на какво искаш да играем? — поинтересува се неизменно усмихнатата Карен.

— На каквото и да е. — Миа се опита да отговори на усмивката ѝ. — Например да говорим за Маргрете.

Карен стана малко по-сериозна. Сбърчи вежди и скръсти ръце пред гърдите си. Миа Крюгер отчаяно се опитваше да прочете какво става в главата ѝ, как работи съзнанието ѝ, да намери някакво слабо място, но не успяваше да се домогне до нея.

— Маргрете е добре — изчурулика Карен. — Ходи на училище на небето и има четири съученички, а скоро ще станат пет и ще има и учителка.

— Съученички ли? — зачуди се Миа.

— Ами да, нали ще тръгнат на училище? Не го ли разбра?

Сега парченцата от пъзела се наместиха в главата на Миа. Пътувам сама. Вещите. Учебниците. Въжето за скачане. Карен Нилун бе обсебена от извратената идея да събере учебен клас на небето, а тя щеше да бъде учителката. Това бе логично. В съзнанието на психопат. Миа изпита угризения. Защо не го забеляза по-рано? Тогава нямаше да се наложи Марион да лежи заключена в малка стаичка в подземието на тази къща на ужасите извън града.

— Има си и куче — продължи Карен. — Прекрасна малка немска овчарка. Обожава да си играе с кутрето, виж колко е щастлива, Миа, виж.

Карен посочи нагоре към тавана и застина в глуповата усмивка.

— Мама скоро ще дойде, Маргрете. Малко остава.

Карен махна и изпрати целувка към небето.

— Защо десет рокли и само пет момиченца? — реши да си опита късмета Миа.

— Какво? — сепна се Карен.

— Поръчала си десет рокли, а си отвлякла само пет момиченца.

— Никое момиченце не бива да остава само с една рокля, не мислиш ли? Ти само една рокля ли имаше, Миа? У дома в Осгорщран? Когато си играеше с малката Сигри.

Миа прехапа устни, когато чу името на Сигри. Усети, че я разкъсва ярост, но успя донякъде да се успокои.

— Значи ще бъдат само пет? — тя се усмихна.

— Да — кимна Карен замислено, сякаш наистина се питаше дали не е трябвало да вземе повече. — Така е най-добре — с малки класове, всички да се виждат и да се чуват. Не ти ли се струва важно всички да се виждат и да се чуват? Пет са достатъчно, нали?

— Абсолютно — съгласи се Миа. — Браво на теб. Постъпила си разумно.

— Мислиш ли? — удиви се Карен.

— О, да, абсолютно — увери я Миа. Идеята ти е много хубава и планът ти е чудесен! Боже Господи, та Маргрете не може да ходи сама на училище!

— Нали? — Карен пак седна върху масата. — Това беше най-малкото, което можех да направя.

— Много добре си го замислила — продължи Миа. — И си го изпълнила невероятно умело. Все пак не разбрахме нищо. Хубаво успя да ни заблудиш. Много си добра.

— Нали? — Карен се засмя и плесна с ръце.

— Да, най-умната, която съм срещала — похвали я Миа.

— Замислях го дъъълго — сподели Карен. — Много подробно. А после се оказа толкова лесно. Това е най-лошото — беше толкова лесно, толкова лесно, та вие тръгнахте по съвсем погрешна следа. Весело си поиграхме, не мислиш ли?

— Да, беше много забавно — усмихна се Миа.

— А сега сме близо до края. Ще бъде хубаво — въздъхна Карен. — Сега просто всички ще умрем и готово.

— Да, ще бъде хубаво. — Миа пак се усмихна, а мислите препускаха в главата ѝ. — „Сега“ ли каза, Карен? Точно сега? Кой ще умре сега?

— Първо ти — осведоми я Карен. — После Марион. Или не, почакай. Всъщност още не съм решила.

— Не си ли? Нямаш ли готов план? Не приличаш на себе си.

— Знам — засмя се Карен. — Но не мога да решавам всичко. Някои неща зависят от случайности.

— Така ли? Разкажи ми.

— Наех един тип да ми помага — Карен седна. — Мъжете са тъпи, нали знаеш?

— Адски тъпи — съгласи се Миа.

— Да, нали? Забележително задръстени. Но този наистина беше върхът. Изключително глупав, глупав, разбираш ли? — засмя се Карен.

— И кой е той?

— Ех, просто някакъв тип. Как ли се казваше? Да, името му беше Уилям. Беше женен, но искаше мен. Знаеш ги мъжете, много са елементарни. Помогна ми да построя стаята. Старата не ми харесваше. Исках нова.

— Защото е била стаята на Маргрете ли?

— Да, вече не беше хубава.

— Разбирам.

— Та той ми помогна да я ремонтирам и после ми хрумна нещо забавно.

— Какво?

Карен едва се удържаше. Кикотеше се като малка ученичка.

— Заснехме филм — прихна Карен.

— Филм ли?

— Да, с мобилния му телефон. Господи, колко се смях после!

Филмът на Кисе. Не беше истински.

Миа се помъчи да не сваля маската си.

— Какъв филм заснехте?

— Той се престори на много уплашен — смееше се Карен. — И зададе грешни координати на местоположението си. Знаеш — джипиес като онези в колите.

— Така ли?

— Зададе неверни координати. Не е ли забавно?

— Ужасно забавно — отвърна Миа, но вече не успяваше да се усмихне.

— И какви координати зададохте? — прокашля се тя.

— Това е най-веселото — изхихика Карен.

— Координатите са на къща надолу по пътя. Не е ли страшно забавно? Вие получихте филма, нали?

Карен пристъпи съвсем близо до Миа. Неуравновесената жена я погали по лицето със студената си ръка.

— Сигурно си въобразяваш, че ме заблуждаваш, Миа. Преструваш се на моя приятелка. Да не би да ме мислиш за глупава, а?

Миа усещаше студените ѝ пръсти върху очите и устните си.

— Получихте филма, нали? От жена му.

Миа кимна леко.

— Знаеш ли, Миа, не съм глупава. Не можеш да ме заблудиш. Правиш се на послушна? Защо се забавихте толкова дълго с филма? Честно казано, очаквах отдавна да се разнесе трясък.

На Миа ѝ се повдигаше. Карен прокарваше студените си пръсти по лицето ѝ, сякаш е сляпа и се опитва да се ориентира опипом.

— Какво се случи, Миа?

На Миа ѝ бе изключително трудно да стои кротко. Искаше ѝ се да ухапе лудата по пръста, но се отказа.

— Не ѝ пукаше за филма. Дойде едва преди няколко дни — отвърна Миа спокойно.

— Аха. Не го е обичала особено, нали?

Миа не отговори.

— Разбирам я — засмя се русорижата жена. — Той беше свиня. Но е у вас, нали?

Миа кимна предпазливо.

— Чудесно. В такъв случай чакаме да се чуе „бум“.

Карен се ухили и зае мястото си върху масата.

— Значи е съвсем наблизо? — поиска да се увери Миа.

— Да, нали е много забавно. Ще чуем пукот, а може и да погледаме малко. Ако успеем да видим нещо.

Карен стана и изчезна от полезрението ѝ. Миа усещаше студа, който лъхаше от злия човек зад нея. Пак погледна скришом екрана. Изпадна в ужас, когато забеляза, че Марион се събужда.

Не, не, Марион. Продължавай да лежиш неподвижно.

— Впрочем ти няма да чуеш — прошепна гласът в ухото ѝ. — Няма да можеш да чуеш пукота.

Карен я погали по бузата.

— Сега ще умреш, не е ли прекрасно?

Миа направи последен отчаян опит да се освободи, но не успя да помръдне. Вече не можеше да се удържи. Усещаше, че я обзема ярост и не можеше да я спре. Тялото ѝ щеше да експлодира.

— Проклета луда!

— Така, така, внимавай с езика, Миа — смигна Карен.

Миа отново усети тиксото върху устните си. Вкус на лепило на езика. Трудно дишаше. Паника. Не изпадай в паника. Дишай спокойно през носа. Не се буди, Марион. Не я оставяй да те види, стой мирно. Това е клопка, Холгер. Не изпращай хора в къщата. Тя е решила да отнесе всички със себе си. Не позволявай на никого да влиза вътре. Холгер. Не влизай. Не изпращай Ким или Къри, или Лудвиг, или Габриел, или Анете. Не изпращай никого. Нямаме хора за губене, Холгер.

Миа почувства убождане в дясната си ръка. Погледна надолу: Карен бе пъхнала игла във вената ѝ. Чу как рижо-русата психопатка шумоли с нещо зад нея, окачила бе торбичка на стойка, Миа усети, че нещо започва да се влива в тялото ѝ. Смразяваше и сковаваше кръвоносните ѝ съдове.

— Такааа — каза Карен и отново приседна на масата. — Жалко, не можахме да поиграем повече. Но е най-добре да умреш сега. Иска ми се да остана малко насаме с Марион. Трябва да прекараме известно време заедно, преди да заминем — само тя и аз. Не мога да те оставя тук. — Изсмя се тихо.

— Представи си колко ще е забавно, когато разберат, че си умряла само няколко къщи по-далеч. Ако оцелеят. Тези, които оцелеят. Кой вярва, че ще оживееш, Миа? Мунк? Ким? Онзи Ларшен, дето се мисли за нещо особено? Няма ли да е забавно да разберат?

Миа измънка зад тиксото. Русорижата психопатка не беше съвсем в час — не разбираше, че Миа не може да отговори. Карен барабанеше с ръце по масата, на която седеше. Цъкаше тихо с език. Почеса се по лицето. Стана. Изчезна от зрителното поле на Миа. Върна се с двуцевка. Отвори я, провери дали има патрони и в двете цеви. Затвори пушката и я остави на масата до себе си.

— Този, чието име не назоваваме, обичаше да стреля по животни — обясни тя и пак се почеса по лицето. — В това отношение си приличаме. И двамата обичаме да убиваме разни неща. Толкова е весело да ги гледаш как умират, нали, Миа? Приятно е, когато спират да дишат. Когато отпътуват.

Карен стана и излезе в коридора. Миа чу да се отваря и затваря врата. Слаб полъх свеж въздух се промъкна в стаята. После изчезна. Карен се върна.

— Няма да се застрелям с пушката, ако така предполагаш. На момичетата едва ли ще им хареса да имат учителка без лице, не си ли съгласна? Не, тя е просто така, за всеки случай, ако дойде някой. Човек никога не е достатъчно подготвен, нали, Миа?

Миа пак усети пареща болка в ръката си. Нещо почти металическо се вливаше в кръвта ѝ. Започваше да се затруднява да фокусира погледа си. Опита да се съсредоточи върху екрана. Марион вече не беше там. Дали Карен е слизала долу? Какво бе направила с момиченцето.

Карен поклати глава и се усмихна.

— Беше приятно да ги гледам как падат. Онзи глупак, дето засне филма, падна доста хубаво. За момент си помислих, че може да лети. Точно като Рогер Бакен. Рогер даже имаше крила. Такова удоволствие беше да го наблюдавам. Ти така ли си се чувствала, Миа? Когато си убивала?

За момент Миа припадна, изгуби съзнание, едва не напусна отвратителната стая за вечни времена, потръпна, когато пак се събуди.

Карен бе приготвила куфар.

— А аз бях толкова сигурна, че знаеш — отново се обади тя. — Че знаеш защо.

Сега Миа виждаше Сигри. В бяла рокля. Тичаща на забавен каданс сред полето.

Ела, Миа, ела.

— Маркус Скуг — подхвана Карен. — Сестра ми не беше особено умна, вярно е, но беше мила. Вината не е нейна. Той не беше свестен. Но какво да се прави? Мъже. Не си заслужават, нали? Тя се самоуби, след като ти го застреля. Не със свръхдоза, не, обеси се. Свръхдозата щеше да е по-добре, не мислиш ли, Миа? Като Сигри. На нея не ѝ е било толкова зле, когато е умирала. Не е скочила от дърво с въже на шията.

Карен погледна към вратата, пак се почеса по лицето.

— Да, да, това е любовта. Какво ли знам аз?

Миа вече не успяваше да държи очите си отворени. Не усещаше ръцете и краката си.

Карен стана. Приближи се до нея и я погали по бузата.

— Лек път, Миа Лунен лъч.

Сигри се затича към Миа през полето.

Спря пред нея и я погледна закачливо. Махна на сестра си.

Ела, Миа, ела!

Идвам, Сигри, чакай ме.

Нали аз ще бъда Спящата красавица, а ти — Снежанка?

Да, Сигри, с удоволствие.

Ела, Миа, ела!

Идвам, Сигри. Идвам.

Миа се предаде.

И последва веещата се бяла рокля през златножълтата нива.

82.

— „Делта 1“, отговорете.

Мунк отпусна копчето на интеркома и зачака отговор.

— „9“, тук „Делта 1“. Край.

— Тук „9“. Къде се намирате? Край.

Мунк погледна към Ким, който държеше „Глок“ в скута си. Носеше бронежилетка, а лицето му изразяваше потисната ярост. Къри седеше на задната седалка, и той носеше бронежилетка и държеше пистолет в ръката си. Караха по горист път с изгасени светлини и къщата вече се забелязваше, недалеч от тях.

— „9“, тук „Делта 1“. Мястото се вижда на четирийсет метра. Мишената я няма. Край.

— „Делта 1“, тук „9“. Стойте на позиция, не стреляйте, преди да ви дам нареждане. Прието ли е? Край.

— „9“, тук „Делта 1“. Прието. Край.

— Съвсем тъмно е — прошепна Къри и се наведе напред между седалките.

Мунк взе бинокъла за нощно виждане и го насочи към старата, порутена сграда пред тях. Нищо не показваше, че малката къщичка е обитавана. Сигурно такава бе и целта. Джипиес координатите от филма ги бяха довели тук. Той си помисли с топло чувство за Габриел Мьорк, който с помощта на свой приятел бе открил мястото за рекордно кратко време. Момчето наистина се оказа откритие. Мунк пак натисна копчето на интеркома.

— „Делта 2“, тук „9“, отговорете.

— „9“, тук „Делта 2“. Край.

— Позиция? Край.

— Тук „Делта 2“. Имаме двама полицаи зад къщата. Изток. Трима пред входа — северозапад. На позиция на 150 метра. Край.

— „Делта 2“, тук „9“, изчакайте по-точни указания. Край.

— Странно е, че няма нито една светлина — отбеляза Ким Колсьо и взе бинокъла за нощно виждане от Мунк.

— Сигурно не е тук — предположи Къри.

— Или са в мазето — допълни Мунк.

Той взе обратно бинокъла от Ким и го насочи към малката къща. На място бяха три екипа. Два от силите за бързо реагиране, „Делта“, отряд снайперисти и екип, специализиран в безшумното проникване. Освен Мунк, Ким и Къри. Мунк върна бинокъла и се подсмихна. И Лудвиг, и Габриел настояваха да го придружат. Едно беше Лудвиг, той все пак отдавна беше полицай, но Габриел?

Това момче едва ли бе стреляло и с прашка. Но пък беше смел. Истинска находка за тима, абсолютно. Мунк, естествено, им нареди да останат да пазят. Имаше достатъчно хора.

— Знаем ли дали и Миа е там? — попита Ким.

— Не знаем, но все пак знаем, нали? — каза Къри.

— Намериха колата ѝ пред старческия дом — отвърна Мунк. — И сигнал от телефона ѝ последно е бил засечен някъде от „Драменсвайен“.

— Сигурно го е хвърлила през прозореца — изръмжа Къри.

— Откри ли нещо за момчето? Ивершен — попита Мунк.

Ким току-що се беше върнал от собствената си задача, тъкмо навреме, за да тръгне с екипа.

— Говорих с учителката му, Емилие Исаксен — отвърна Ким. — Много дейна дама. Със силно социално съзнание. Защо ли няма повече такива? Момчето е изчезнало. Родителите са отсъствали. Беше взела малкото братче от къщата, стояло е цяла седмица без храна. Казах ѝ да не предприема нищо сама, но се съмнявам да ме послуша. Сигурно точно сега пътува нагоре към гората, за да го търси.

— Говори с Лувдиг — нареди Мунк. — От Хьонефос да изпратят някого горе.

— Вече го направих — потвърди Ким.

Мунк кимна в отговор. Ако имаше на кого да разчита, това бе Ким Колсьо. Къри обаче трябваше да държи под контрол. Ким седеше съвсем неподвижно на седалката, а Къри не го свърташе на едно място.

— Какво правим? — попита той и отново се приведе напред между тях.

— Чакаме — отвърна Мунк.

— Какво чакаме? Онази луда държи Миа в плен и кой знае какво прави с нея. Защо просто не нахлуем и не пометем вещицата?

— Къри! — Ким се опита да го вразуми.

— Знам какъв е залогът — каза спокойно Мунк. — Внучката ми е вътре.

Той отправи към Къри достатъчно красноречив поглед, за да не бъде разбран правилно.

Къри кимна, все едно поиска извинение, и пак се отпусна на седалката.

Марион е вътре.

Мунк се стегна. Сега не можеше да влиза в тази роля. На дядо. Микелсон, естествено, бе настоял той да си остане вкъщи, да остави другите да свършат работата, но и булдозер не би удържал Холгер Мунк. Той вдигна бинокъла пред очите си и погледна към мрачната къща.

— Колко време ще чакаме? — попита Къри нетърпеливо от задната седалка.

— Къри! — смъмри го отново Ким.

— Не, той има право — сдържано го защити Мунк. — Няма какво да чакаме.

Пак натисна копчето на интеркома.

— „Делта 2“, тук „9“. Обадете се.

— „9“, тук „Делта 2“, край.

— „Делта 2“, тук „9“. Бъдете в готовност за влизане.

— „Делта 2“, прието. Край.

Мунк се увери, че пистолетът „Глок“ е със свален предпазител и кимна на другите двама.

— Готови ли сме?

Ким потвърди.

— Готов картоф — изтананика Къри.

Мунк отвори предпазливо вратата и излезе от аудито възможно най-тихо.

83.

Марион Мунк пак се събуди със странен вкус в устата си. Сънува толкова хубав сън — вкъщи си е, мама и татко са там и всичко е както преди. Отвори очи и установи, че още е затворена в малката, бяла, студена стая. И същата глупава, огромна рокля. Сви се под тънката завивка и заплака. Не знаеше от колко време е тук — беше трудно да разбере, защото лампите никога не угасваха. Потърси ключа за осветлението, но не намери такъв — само студени стени, без врати и без прозорци. Марион плака толкова много, че в очите ѝ почти не останаха сълзи. Тропа по стените и вика, и плака, но никой не дойде. Първоначално не разбираше защо. Нали винаги идваха, когато плаче? Или мама, или татко — винаги идваха. Както онзи път, когато имаше температура и сънува, че Мечо Пух се е превърнал в огромно чудовище и иска да я изяде. Тогава и мама, и татко дойдоха на секундата. Но тук не идваше никой. В тази стая никой не се грижеше за нея. Беше съвсем сама.

Марион Мунк пъхна палец в устата си и се сгуши на малка топка в леглото. Отдавна бе престанала да го прави, но сега пак започна. Докосна палеца си с език — стана ѝ толкова приятно и спокойно. Облиза си пръста. Имаше нещо странно на нокътя. Извади палеца си от устата и го огледа учудено. Някой беше изрязал нещо на нокътя ѝ. На него имаше резки, наподобяващи буква. Като буквата на Вивиан в детската градина, „V“. На палеца ѝ имаше „V“. Марион отново пъхна палеца в устата си и започна да изучава с език острите ръбчета на буквата.

Отначало рисуваше. Или поне се опита да рисува, но не беше толкова лесно. Нямаше на кого да покаже рисунките — освен нея тук нямаше никого. Нарисува мама и татко, и дядо. После нарисува супергероиня. Супергероинята беше жена, с която можеше да говори и която щеше да се грижи за нея. След това престоят ѝ тук стана малко по-лек. Сякаш в бялата стая дните не течаха. Вкъщи винаги имаше сутрин и ден, и вечер, и лесно се разбираше кога се случват нещата, но тук това бе невъзможно. През цялото време беше светло и не се чуваха никакви звуци. Освен когато идваше храната през отвора в стената — същия, в който бе стояла тракащата маймуна. Храната бе странна и неособено вкусна, но въпреки това тя винаги я изяждаше, защото беше невероятно гладна. Понякога имаше и шишенце сок, но най-често само вода. Беше много глупаво да яде, защото после ѝ се ходеше до тоалетна. А в стаята нямаше тоалетна, само кошче за боклук и миришеше много лошо. Марион си направи малък капак от хартия от блокчето за рисуване и тогава спря да мирише чак толкова силно. Но изпадаше в ужас винаги когато се налагаше да го вдигне и да седне, защото там вече се бе събрало доста и беше много гнусно.

Макар че през цялото време бе светло, не ѝ беше трудно да заспива. Всеки път се случваше едно и също. Щом се наядеше, заспиваше. А нито веднъж не се почувства изморена. Сякаш ѝ се доспиваше от храната. Сякаш беше някаква вълшебна храна или нещо подобно. Добре помнеше Алиса в Страната на чудесата, с която ставаха странни работи, след като изяде нещо — ставаше ту голяма, ту малка, значи вълшебна храна съществува. Възможно ли бе храната да е вълшебна, въпреки че имаше неприятен вкус?

Марион облиза резката на нокътя си и точно в този момент чу как нещо пак се раздвижва в стената. Брр, врр, вълшебната храна идваше, спускаше се при нея през стената. Стана и се приближи до дупката. Чакаше храната да се приземи. Вече познаваше звука. Брр, врр, брр, врр и дзън. Тогава можеше да отвори и да види какво е яденето. Най-често беше картофено пюре, моркови и зелените неща, които не обича. Карфиол. Не, броколи. Никога пица или наденички, или доматена супа, никога любимите ѝ неща. Марион чакаше звънтящия звук с палец в устата. Никога не чуваше асансьорът да се качва, това наистина беше странно. Той се спускаше. Тя изваждаше храната, изяждаше я и после асансьорът пак се спускаше. Защото беше спала, затова ли? Сигурно това е причината. Заспиваше от вълшебната храна, а после асансьорът в стената се качваше, сигурно беше така.

Чу се „дзън“. Марион Мунк отвори капака, за да види какво има за ядене. Този път я очакваше и шишенце сок, това поне беше хубаво. Обаче храната изглеждаше много зле. Някакви картофени неща и пак зелените. Броколи. Взе чинията и шишенцето от асансьора и седна на стола до бюрото. Порови в храната с вилицата, доставена с нея. Всъщност нямаше апетит. Не ѝ се ядеше, само ѝ се плачеше. Усети напиращите сълзи, но стисна устни. Нямаше никакъв смисъл да плаче. Не и в тази стая. Тук не идваше никой. Без значение колко сълзи пролива. Все пак не успя. Да ги задържи. Седеше с вилицата в ръка и гледаше как сълзите ѝ капят в чинията пред нея.

Ами ако не изяде храната? Не знаеше откъде ѝ хрумна тази мисъл, тя просто изведнъж се оказа в ума ѝ. Ами ако не изяде храната? Какво ще стане тогава? Ще остане ли будна? Щеше ли да чуе как асансьорът се качва? Хвърли бегъл поглед към дупката в стената. Откъде наистина ѝ хрумна? Просто от нищото — и право в ума ѝ. Идеята беше адски добра, нали? Няма да изяде храната и асансьорът ще отиде нагоре. Стана бързо и се приближи до дупката. Отвори капака и надникна вътре. Щеше да се побере вътре, нали? Беше се крила на много по-малки места. Веднъж играха на криеница и тя се скри в кухненския шкаф за тенджери. Никой не успя да я намери, накрая се наложи да изпълзи оттам. А шкафът беше доста тесен, никой не заподозря нищо и всички бяха много впечатлени. Ще измами асансьора, ето какво ще направи. Ще се престори, че е изяла храната, ще изпразни чинията в тоалетната кофа, ще я сложи в ъгъла при другите и ще легне в леглото. Асансьорът се качваше, когато тя спи. А дали и когато се преструва, че спи? Марион застана с гръб към асансьора и взе чинията от масата. Важно бе асансьорът да не вижда какво прави, иначе вероятно ще си промени намерението. Повдигна внимателно хартиения капак на кошчето и бързичко изхвърли в него храната. Веднага седна на мястото си и погледна към отвора в стената.

— Ох, наядох се — възкликна тя високо и се поглади по корема.

Асансьорът остана неподвижен. Очевидно не беше видял нищо.

— Ох, а сега как ми се доспа! — Марион се престори, че се прозява широко.

Остави чинията върху купчината мръсни съдове и отиде до леглото. Легна с лице към асансьора и затвори очи. Лежеше съвсем неподвижно с палец в устата. Умееше да лежи неподвижно. Когато се скри в кухненския шкаф, лежа, без да шукне доста дълго. Толкова дълго, че мама и татко започнаха да я викат. Марион стисна очи и зачака шума от асансьора. Не се чуваше нищо. Обзе я известно нетърпение. Не беше като да лежи в кухненския шкаф. Тогава знаеше, че отвън има някого, че някой я търси. Някой ще се зарадва да я намери. Тук не идваше никой. Тя усети как сълзите напират от вътрешната страна на клепачите ѝ, но успя да ги задържи. Ако плаче, значи не спи. Асансьорът ще я разкрие. Пъхна палеца си още по-навътре в устата и се опита да мисли за нещо друго. Когато лежеше в кухненския шкаф, си бе устроила игричка. Една историйка. Историйка от „Монстър Хай“, съвсем нейна историйка; не я беше видяла по телевизията, а си я бе измислила сама. Така времето се стопи без никакви проблеми. Представи си, че е Дракулаура и е забравила да си напише домашното. Беше ужасно тъпо, защото учителят скоро щеше да дойде и тя трябваше да му каже, че не го е написала, а не искаше. Макар да минаваше за непукистка, в училище Дракулаура искаше да се представи добре. Другите може и да не вярваха, но тя се стараеше. А сега беше забравила домашното. Не че не искаше да го напише, просто бе забравила. Имаше толкова много други неща за правене. Марион тъкмо се канеше да измисли защо Дракулаура е забравила за домашното, когато изведнъж чу, че асансьорът се задвижва. Брр, врр. Без да се замисля, скочи от леглото и се затича към отвора. Отвори рязко капака и бързо пропълзя в дупката в стената. Асансьорът бе много малък и в началото стъпалото ѝ не влизаше. Тя вече бе в асансьора и той се издигаше, а кракът ѝ остана отвън, в стаята. Придърпа коляното си с един тласък и ето че цялата се озова вътре. Намираше се вътре в асансьора! И той се движеше нагоре!

Асансьорът се изкачваше тежко и скърцаше в стената, а тя не виждаше нищо. Марион се сви, колкото можеше, и опита да не се бои от мрака. Сърцето ѝ биеше силно в малките ѝ гърди, тя не смееше да диша. Брр, врр. Асансьорът се издигаше бавно-бавно и после изведнъж — „дзън“. Спря. Асансьорът спря, без да разбере, че тя е вътре в него. Момиченцето бутна предпазливо капака и за голяма своя радост откри, че той се отваря. Марион Мунк се измъкна от дупката и остана със зяпнала уста.

Беше в някаква всекидневна. В къща, която никога не бе виждала. И тук нямаше прозорци, не, имаше, но бяха покрити със завеси. По средата на стаята до една маса седеше жена. Марион се огледа и тръгна колебливо към нея.

Очите ѝ бяха затворени и устата ѝ бе залепена със сиво тиксо. Към нея бе прикачена тръбичка с вода или нещо друго, изтичащо от торбичка. Марион веднага позна жената, беше я виждала много пъти. Беше приятелка на дядо. И приличаше на индианка. Марион харесваше Миа. Миа винаги се шегуваше с нея, казваше ѝ, че е сладка, винаги ѝ даваше хубави неща, когато дядо не гледа. Сега беше умряла. Беше умряла на стола със залепена с тиксо уста.

Марион Мунк спря безпомощно насред стаята, оглеждайки се трескаво наоколо. Там имаше коридор с обувки и ботуши, точно като вкъщи. И врата. Входна врата. Тя предпазливо се промъкна към нея. Тъпите дрехи ѝ пречеха и издаваха тъпи звуци. Дали да се осмели да отвори вратата? Кой знае какво имаше зад нея, в тази къща, където всичко бе толкова странно.

— Стой!

Стресна се от строгия глас на крещящата жена зад себе си.

— Стой! Стой!

Марион Мунк сложи ръка на дръжката на вратата, отвори я и се втурна навън в мрака, колкото я държаха краката.

84.

Кариане Колста мразеше да продава лотарийни билети. Продажбата на лотарийни билети бе най-ненавистното ѝ занимание. Четиринайсетгодишното момиче дори обмисляше да напусне оркестъра само заради тъпите билети. Нямаше нищо против да работи, за да печелят пари, не — тя, например, беше събирала камъни и брала ягоди, просто ненавиждаше да продава гадните билети. Кариане Колста беше срамежлива, именно затова не обичаше да продава лотарийни билети. Трябваше да звъни по вратите и да говори с хората.

Кариане Колста се уви по-плътно в якето си и се спусна по пътя към фермата на Том Лауриц Ларшен. Защо все пак да не почука на вратата на Ларшен, всичко ще мине добре. Свиневъдът беше доста странен, но пък мил, много пъти бе разговаряла с него. Последния път купи почти цялата пачка. Дали и този път щеше да има късмет? Кариане Колста отвори вратата и влезе в двора.

Том Лауриц Ларшен се прочу, след като някой отсече главата на една от свинете му. Писаха за случая в „Хамар Арбайдербла“. При това няколко пъти. Първо, когато главата изчезна, и после, когато се появи. „Местно прасе, намерено побито на кол в хода на разследването на детеубийствата“ пишеше във вестника и дори имаше снимка на Ларшен и на помощника му.

Кариане Колста знаеше всичко за изчезналите момичета, прочела бе всяка дума за случая, написана във вестниците. Проведоха и специални срещи, за да говорят за тях, най-напред в училище, после в оркестъра, сетне в общинския център. Събраха се всички, не само родителите на момичета на предучилищна възраст, а цялото село. Запалиха свещи в памет на убитите момиченца, а тя самата участва в създаването на група във фейсбук за изразяване на съболезнования. Не е трудно да се създаде група във фейсбук. Просто си седиш на компютъра, а не като сега, когато трябва да говори с някого. Отиде до къщата и почука на вратата. Навън вече се смрачаваше, но от кухненския прозорец светеше. Чуваше се и музика, значи той си беше вкъщи. Тя пое дъх и се съсредоточи, опита да се усмихне.

— Здравей! — поздрави Ларшен и я погледна добронамерено. — Пак ли продаваш лотарийни билети?

Ох, слава Богу, благодаря, не се налага да казва нищо.

— Да — кимна тя с облекчение.

— Влез тогава — отвърна Ларшен и се загледа в тъмнината зад нея. — Сама ли обикаляш толкова късно? — попита я той, когато влязоха в кухнята.

— Да — потвърди срамежливо Кариане.

— Какво е този път?

Том Лауриц Ларшен вече бе извадил портфейла си и стоеше с него в ръка.

— Отиваме на турне. В Швеция.

— О, сигурно ще бъде страхотно!

— Да, предполагам — откликна Кариане учтиво.

— Нямам особено голям късмет — засмя се Ларшен и извади стотачка от портфейла си. — Но е редно да подкрепяме младежта, нали?

— Благодаря — усмихна се Кариане. — Струват по двайсет крони и имате шанс да спечелите кошница за плодове, кафе и неща, които сами сме изработили.

— О, сигурно няма да спечеля, но ще купя билети — смигна Ларшен. — За съжаление имам само сто крони, това е неприятното.

Сто крони. Пет билета. Значи се налага да продължи да обикаля тази вечер. Беше го отлагала до последно. Уговорката беше на репетицията на следващия ден да предаде парите, а тя имаше още много непродадени билети.

— Във всеки случай е по-добре от нищо. — Ларшен ѝ даде стотачката и взе подадените му билетите. — Бъди внимателна — заръча ѝ угрижено на стълбите.

Той се вторачи в мрака след нея и сбърчи нос. След като изчезна свинската глава, явно му беше станало нещо. При миналото ѝ посещение не се бе притеснил толкова много.

Кариане Колста прекоси двора и излезе през вратата. Изкачи се по пътя към моста „Вик“. Чудеше се дали да не се прибере вкъщи и да зареже продажбата на билети. В този момент пред очите ѝ ненадейно се разигра невероятна сцена.

В началото не разбра какво вижда. Не беше възможно. В Танген — най-скучния град на света — тук никога нищо не се случваше. Отсреща имаше малка къща. Тя не знаеше кой живее в нея, всъщност мислеше, че е необитавана, никой никога не беше виждал там да влизат или да излизат хора. Сега вратата зееше и по стълбите слизаше малко момиченце. Беше облечено в странна рокля и силно ридаеше. Кариане Колста веднага го позна. Беше го виждала във вестниците. Имаха негова снимка в групата във фейсбук. Това беше момиче номер пет. Това беше Марион Мунк.

Кариане стоеше със зяпнала уста, без да помръдва. Момиченцето се затича надолу по стълбите и падна веднага щом стъпи на чакъла. След него с големи крачки заслиза жена. Марион се изправи, погледна назад, изплака и продължи да тича. Жената подире ѝ бе много по-бърза, настигна я с един скок, запуши устата ѝ с ръка, издърпа я обратно в къщата и затвори вратата.

После всичко утихна.

Кариане Колста беше в шок. Беше изпуснала пачката билети, парите и телефона си на земята.

Наведе се бързо, вдигна телефона и набра 1-1-2 с треперещи пръсти.

85.

Лукас остави пистолета на земята и пъхна ключа в катинара. Сега навън беше хладно, усещаше студения вечерен полъх по врата си. Отключи катинара и повдигна тежкия дървен капак. Освети тъмната стая долу. Светлината се плъзна по стълбата и се блъсна в бетонния под няколко метра по-надолу. Той затъкна пистолета в колана на панталона си и заслиза надолу по стълбата. Момчето и Ракел седяха, загърнати в одеяло. Лукас насочи фенерчето към тях, но го отпусна, когато видя, че си закриват очите от яркия лъч светлина.

— Аз съм Иисус — съобщи той възможно най-спокойно. — Не се бойте, нищо няма да ви сторя.

Освети наоколо и намери каквото търсеше — туба, оставена пред рафт с картонени кутии. Момчето и Ракел колебливо се приближиха към него по бетона.

— Можем ли да си ходим? — попита несигурно момчето.

— Да, вървете — отвърна Лукас. — Вървете с Божията благословия. Портите са отворени.

При разминаването в студеното помещение за момент погледът му срещна очите на момчето.

— Благодаря — изрече то и неуверено докосна ръката му.

— Аз съм Иисус — повтори Лукас с усмивка и освети стълбата пред двете деца. Изчака ги да излязат от шахтата и насочи светлината към рафтовете, за да вземе тубата. Беше тежка, но успя да я качи по стълбата, влачеше я по стъпалата с фенера под мишница. Затвори шахтата, спря за момент и се загледа в звездите. Рядко бе виждал нещо толкова красиво. По цялото небе проблясваха надежда и радост. Озарен от щастие, пое по площадката.

Пасторът стоеше в църквата при олтара в дъното, с гръб към входа. Чу го да влиза и се обърна.

— Как мина? — засмян, пасторът тръгна към Лукас с разтворени обятия, но спря изумен насред църквата, виждайки какво държи Лукас в ръка. Извадил пистолета от пояса си, той бе насочил дулото му към гърдите на пастора.

— Лукас? Какво правиш?

— Спасявам те — усмихна се Лукас и бавно се приближи към белокосия мъж.

— Какво говориш, сине мой? — пасторът стисна зъби. — Ела, сине мой. Дай ми пистолета. Не знаеш какво правиш.

Протегна ръце към русия младеж.

— Шшш — очите на Лукас блестяха. — Не усещаш ли?

— Какво? — заекна пасторът.

— Че Дяволът те е обсебил.

— Говориш безсмислици, синко — каза нервно белокосият мъж.

— Не — възрази сериозно Лукас. — Дяволът се е настанил в теб, но не е късно. Аз съм изпратен на земята, за да те спася. Това е призванието ми.

— По дяволите, Лукас — заекна пасторът.

— Виждаш ли? — кимна Лукас. — Дяволът е обладал сърцето ти. Говори през устата ти. Не правим така с нашите деца. Не правим така с хората. Ние им помагаме, не им вредим. Това не е Божията воля. Вината не е твоя. Ти си невинен. Дяволът те е подмамил. Накарал те е да го пуснеш в душата си. Обладал я е. Накарал те е да желаеш зло на другите. Не е нужно да чакаме повече. Нека да се отправим заедно към небето.

— Дай ми пистолета, проклетнико — изкрещя пасторът в трескава възбуда, но вече беше късно.

Лукас натисна спусъка, простреля белокосия мъж два пъти в гърдите и пусна пистолета на пода. От силата на изстрела пасторът отлетя назад и остана легнал да се бори за въздух. Лукас отвори тубата и се захвана да излива съдържанието ѝ по протежение на стените. Не бързаше. Нямаше закъде да бързат. Миризмата на бензин започна да се разнася из малката църква. Пастор Симон лежеше по гръб на земята с полуотворена уста, наблюдаваше Лукас с паника в очите и ръце, спазматично вкопчени в гърдите си.

Каква красота, помисли си Лукас, при вида на прясната кръв, стичаща се на тънки струйки по изметения под. Изпразни останалото съдържание на тубата около олтара и се върна при пастора. Сега той се бе хванал за шията, опитваше се да каже нещо, но от устата му излизаше само бълбукане.

— Не бой се — успокои го Лукас и го погали по беловласата глава.

Изправи се и извади запалка от джоба си. Провери дали работи. Загледа се в потрепващото пламъче. Започна от единия ъгъл. Бензинът бързо се възпламени. Отиде от другата страна, доближи запалката до пода, запали, продължи напред и така, докато цялата църква се изпълни с пламтяща светлина. Захвърли запалката, върна се при пастора, коленичи до него и го хвана за ръката. Пламъците обхващаха цялата църква — завесите, стените, настилката, олтара. Лукас се усмихна и си затананика. Още веднъж погали нежно пастора по буйните бели коси.

— Виждаш ли Дявола? Сега те напуска. Не е ли красиво? — смееше се младежът.

Пасторът се взираше ужасен в него. Тялото му трепереше. Кръвта шуртеше на бързи потоци от дупките в гърдите му.

Пламъците се извисиха до тавана. Всичко гореше.

— Ще се видим у дома, татко — усмихна се Лукас.

И затвори очи.

86.

Холгер Мунк се промъкваше бавно към старата малка къща с чувството, че нещо не е наред. Прозорците бяха заковани. На покрива имаше голяма дупка. Къщата изглеждаше необитавана от години. Сякаш щеше да се срути всеки момент. Възможно ли е Карен да живее тук? В тази съборетина? Странно. Колкото повече се приближаваха, толкова повече го обземаше усещането за нещо сбъркано.

— „Делта“, всички екипи, тук „9“ — прошепна той в интеркома и същевременно усети как телефонът в джоба му вибрира.

— Някой забелязва ли нещо?

— Нищо — прозвуча тихо отговорът в ухото му.

Виждаше как Къри пристъпва от крак на крак само на няколко метра от него с приготвен пистолет. Колегата му безмълвно вдигна рамене.

Какво чакаме?

Не беше възможно тази къща да е обитаема. Дали не бе построила скривалище под нея? Стаичката от филма на Кисе. Доколкото можеше да се прецени от краткия видеоклип, тя бе прекалено малка. Не беше изключено да има няколко такива стаички, разположени една до друга. И все пак…

Трескаво се мъчеше да вземе решение. Нямаха абсолютно никакво време за губене. Тя беше отвлякла Марион. Беше отвлякла Миа. Бяха длъжни да направят нещо. Дали не беше вече прекалено късно?

Вече е прекалено късно.

Дори не смееше да се замисля за последствията, ако беше вярно. За Мириам. За Мариане. За всички. За всички в отдела. Не на последно място за него самия.

— „9“, тук „Делта 1“ — чу се тихият глас в ухото му. — На позиция сме и сме готови да влезем. Сигнал за действие? Край.

Вече безкрайно нетърпелив, Къри пак вдигна рамене. Изглеждаше готов на всичко и ако Мунк не дадеше скоро заповед, сам щеше да щурмува обекта.

Мунк приклекна на коляно само на няколко метра от постройката и се опита да си създаде по-добра представа за ситуацията, а през това време отново усети телефонът в джоба му да вибрира.

Не, нямаше начин да е възможно. Не беше правдоподобно. Да изградиш малко, изолирано помещение под земята, да, но цял апартамент, в който да живееш?

Защо, за Бога, някой би се захванал с това? Нима не е несравнимо по-лесно да се престрои малко мазето на къща, която не е пред рухване?

— „9“? — пак се чу по интеркома.

Не само Къри изгаряше от нетърпение, целият отряд бе на нокти.

Телефонът извибрира за пореден път в джоба му, подобно на разгневена оса. Какво става, по дяволите? Измъкна го с предпазливо, но бързо движение и го погледна, закривайки светлината на дисплея с ръка.

Видя пропуснато повикване от Лудвиг Грьонли и на екрана проблесна съобщение.

Грешно място!!! Свидетел е видял Марион. Обади се!!!

— До всички „Делта“, всички „Делта“, тук „9“ — съобщи той рязко и решително по интеркома. — Имаме нова локация. Прегрупирайте се и изчакайте ново нареждане. Повтарям: не влизайте, имаме нова локация, прегрупирайте се и изчакайте ново нареждане.

Стана, тръгна със забързани стъпки към колата и набра номера на Лудвиг Грьонли.

87.

Емилие Исаксен седеше зад волана в колата си и се движеше по черен път, който водеше навътре в гората. Тя дълго обмисля дали да тръгне, или не — все пак бе обещала на Торбен пица — но хлапето изглеждаше доволно от шоколада и банана в чантата ѝ. Не знаеше точно защо, ала имаше чувството, че е спешно. Тобиас. Нямаше го от седмица. Беше тръгнал към някаква секта в гората, при християнките, както се бе изразил Торбен, и сега не ѝ даваше мира мисълта, че той е там някъде и се нуждае от помощ в този момент. Налагаше се да направи нещо, макар вероятно да бе напразно; тя дори не знаеше къде се намира това място. Подразни я мудната реакция на полицията и реши да вземе нещата в свои ръце, а и Торбен, разположил се на седалката до нея, се подсмихваше, омазан с шоколад по ъгълчетата на устните, и изглеждаше съвсем щастлив.

Никога не се бе натъквала на подобен случай. Предстоеше ѝ да намери нов дом за тези момчета. На всяка цена, недопустимо е подобно отношение към деца. Всъщност Емилие Исаксен бе толкова ядосана, че изпитваше желание да удари с юмрук волана, но се въздържа заради малкия. И въпреки всичко се колебаеше дали е взела правилното решение. Навън вече бе тъмно. Единствената светлина идваше от предните фарове, пътят криволичеше и беше обграден с дървета. Ако изневиделица от гората излезе лос, няма да успее да спре навреме. Затова караше бавно. Колата се влачеше по чакълената настилка и не стигаше лошата видимост, ами по предното стъкло запръскаха и малки дъждовни капчици. Служба за закрила на детето. Не познаваше добре практиката, но положително има процедура, сигурно ще се наложи да се пишат писма, да се викат родителите, да им се даде време да обяснят, купища бумащина, вероятно съдебно дело… Как така просто ще вземеш децата от семействата им, само това липсваше! Но в този случай бе невъзможно дори да се свържеш с родителите…

Имаше позната от Службата за закрила на детето, Агнете. Запознаха се на час по аеробика и няколко пъти пиха кафе заедно. Реши да ѝ звънне, само да се измъкнат от този отвратителен черен път. Интересуваше я какво е най-добре да се направи.

Дъждът се усилваше и вече наистина трудно се виждаше през предното стъкло. Не беше разумно да продължават. Все пак в колата ѝ има малко момче. Най-добре е да се връщат. Да оставят на полицията да издирва Тобиас, а тя ще се погрижи за Торбен. Ще даде на момченцето още храна, ще му приготви топло легло. Ще се свърже със Службата за закрила на детето. Ще започне процедура, за да осигури на тези момчета добър приемен дом с надеждни, отговорни възрастни, които ще ги обичат и ще се грижат за тях, така, както е редно да се грижиш за деца.

Започна да се оглежда къде да обърне колата и неочаквано насред пътя изникнаха два силуета, хванати за ръка, заслепени от светлината на предните фарове.

Тобиас.

Сърцето на Емилие Исаксен едва не изхвръкна от гърдите ѝ, когато видя как децата се дръпнаха изплашени от внезапната среща с кората и се изгубиха в гората.

Спря рязко, остави двигателя включен, вдигна ръчната спирачка и изскочи навън в дъжда.

— Тобиас — извика тя.

Никъде не се чуваше и звук. Само тежък дъжд плющеше по чакъла и барабанеше злокобно по бронята на автомобила.

— Тобиас — повторно извика учителката; водата се стичаше по лицето ѝ. — Аз съм, Емилие. Не се бой. Покажи се. Дойдох, за да те отведа. Тобиас? Там ли си?

След няколко секунди — на Емилие ѝ се сториха цяла вечност — няколко клонки се раздвижиха недалеч от нея и скоро между дърветата колебливо се подадоха две озадачени лица.

— Емилие? — плахо се отзова Тобиас и се приближи бавно.

— Да — усмихна се тя. — Добре ли си? Всичко ли е наред с теб?

Красивото момче изглеждаше изтощено и объркано, но поне беше живо.

Благодаря. Слава Богу.

— Това е Ракел. — Тобиас нерешително посочи момичето, спотайващо се зад него.

Девойката, облечена в широка, тежка сива рокля, с бяло боне, сякаш излязла от друго столетие, стоеше зад Тобиас, трепереше и не смееше да се покаже.

— Има нужда от помощ — каза Тобиас и едва сега Емилие забеляза колко отпаднало е момичето, очите му се затваряха и едва стоеше на краката си.

— Сядайте. — Емилие отвори задната врата.

— Тобиас! — извика Торбен, когато видя брат си да се качва изнемощял в колата.

Малкото момченце разкопча за секунда предпазния колан, скочи на задната седалка и силно прегърна брат си.

Емилие седна зад волана и намери място, подходящо за обратен завой.

— Добре ли сте? — попита тя, когато вече се движеха надолу пътя.

Тя намери погледа на Тобиас в огледалото. Момчето все още изглеждаше много объркано, но, независимо какъв ужас бяха преживели, сякаш бавно осъзнаваше, че е в добри ръце.

— Добре сме — гласът на Тобиас трепереше. — Ще ни помогнеш ли?

Момчето погледна Емилие в огледалото.

— Разбира се — кимна тя. — Всичко ще се оправи, Тобиас, гарантирам.

Емилие Исаксен караше по тесния черен път толкова бързо, колкото смелостта ѝ позволяваше.

И се насочи към града.

88.

За втори път в рамките на по-малко от час Холгер Мунк седеше в колата с бинокъл и екипа на „Делта“, готов да проникне в сграда, този път в правилната. Със сигурност. Едно момиче я бе видяло. Марион. Излизала тичешком точно от тази къща. Само за да я хванат пак. Карен Нилун. Момичето познаваше местността и знаеше за какво говори, вече нямаше никакво съмнение. И докато Мунк имаше усещането, че грешат със старата съборетина, която бяха обсадили преди малко, сега всичко изглеждаше съвсем истинско. Старата, червена постройка бе позанемарена, но видимо обитаема. От прозорците излизаше някак прекалено слаба светлина, сякаш са покрити с фолио, та да не се вижда какво има вътре. Лек дим се вдигаше бавно от тухлен комин на покрива. Идилична селска къщичка. Отвън. Но всички, застанали в готовност пред нея, знаеха, че отвътре нещата стоят по съвсем различен начин. Карен Нилун се намираше вътре. Беше убила четири шестгодишни момичета. Беше съсипала живота на невинни родители, баби и дядовци, сестри и братя, приятелки, съседи и им бе причинила ужасна болка, която никога нямаше да премине. Подмамила беше Мунк да вярва, че може би го очаква любов. Той усети надигащата се в гърдите му омраза, челото му гореше, ръцете му се потяха, но се опита да запази спокойствие. Да действа професионално. Тя държеше Марион в плен. Марион е жива. Във всеки случай е била жива преди по-малко от час. Холгер Мунк не смееше да мисли дали Миа е вътре и какво ѝ се е случило.

Налагаше се да действат бързо, но не прекалено бързо. Изискваше се да преценят ситуацията, да разположат всички екипи. Мунк хвърли бегъл поглед надолу по пътя, където преди малко бяха спрели три линейки със загасени светлини, за да не всяват смут. Къри седеше неспокойно на задната седалка и удряше пистолета в бедрото си. Ким Колсьо, в обичайната си поза на истукан, се намираше на предната седалка, вперил поглед във вратата, през която скоро щяха да влязат.

— „Делта 1“, тук „9“, отговорете.

— „9“, тук „Делта 1“, на позиция сме. Край.

— „Делта 2“, тук „9“, отговорете.

— „9“, тук „Делта 2“, трябват ни няколко минути. Край.

— „Делта 2“, тук „9“, прието, чакаме. Край.

— Какво става, по дяволите? — попита Къри нетърпеливо от задната седалка.

— Изчакваме — отговори Мунк лаконично.

— Какво чакаме? Миа е вътре, мамка му.

Гологлавият полицай вече губеше самообладание, барабанеше с пръсти по крака си и бе присвил очи, изпълнени с ярост.

— Чакаме „Делта 2“ да заемат позиция — обясни Мунк възможно най-сдържано.

— Успокой се, Къри — обади се Ким, все така неподвижен на предната седалка.

— Да му се не види — чу се неочаквано отзад.

Всичко се случи толкова бързо, че Мунк не успя да реагира. Къри вече беше отворил задната врата и вървеше към къщата.

Мунк слезе бързо от колата, а Къри го последва с бясна скорост. Искаше да извика, но не рискува да изплаши Карен.

По дяволите.

Набра максимално поносимата за тежкото му тяло скорост. Носеше се по чакъления път, през дворната врата, по каменните плочки и миг преди да стигне до стълбите, Къри завъртя дръжката на вратата и връхлетя в къщата.

И после сякаш всичко мина на забавен кадър. Мунк съзря изненаданите очи на Карен и в този момент се чу изстрел. Хванаха я неподготвена. Очевидно изобщо не беше очаквала това, но русорижата жена все пак успя да обърна цевта към Къри, който се хвърли настрани, когато пушката гръмна.

Дали го уцели?

Къри, проклет идиот!

Тя стоеше, обърната право към него все така не забавен кадър. Стискаше толкова силно оръжието, че кокалчетата на ръцете ѝ съвсем бяха побелели. Сякаш отвори уста, за да каже нещо, когато пръстът ѝ докосна спусъка, но пред очите на Холгер Мунк сцената вече не се разиграваше нереално бавно.

Той насочи оръжието си и стреля два пъти. Веднъж. В шията. Още веднъж. Право в сърцето. Карен Нилун се олюля, падна назад и остана безжизнена на пода, а бликналата кръв мудно се стичаше по гърдите и ръцете ѝ.

И тогава забеляза Миа. Седеше завързана за един стол до стената. С тиксо на устата. Абокат на ръката ѝ, свързан със статив.

О, не.

О, не, по дяволите, не, не, не.

Холгер Мунк остана парализиран пред безжизнената си колежка; не забелязваше как всички нахлуват зад гърба му. Ким. Екипът на „Делта“. Лекарят. Екипът за спешна помощ. Стоеше безмълвен и наблюдаваше хората, които изглеждаха отдалечени на десетки километри от него: отвързаха колежката му от стола и я изнесоха към линейката. Не забеляза кога Къри стана от пода, хвана се за ръката и тръгна, като го подкрепяха надолу по стълбите. Холгер Мунк не можеше да дойде на себе си. Внезапно обаче Ким застана пред него с разтреперана малка фигурка в ръце.

Марион.

Беше жива.

В лошо състояние, но дишаше.

— Линейка — извика Холгер Мунк и помогна на колегата си да свали момиченцето по стълбите.

— Лекар, трябва ни лекар!

И този път линейките не се движеха безшумно. Проглушителен кортеж от сини лампи и сирени потегли от малката селска къща и профуча с бясна скорост през вечерния мрак към Е6.