Пътувам сама

64.

Емилие Исаксен шофираше по „Рингволвайен“. Тя отскоро живееше в Хьонефос, не повече от година, и изведнъж ѝ хрумна, че може би ще е по-бързо да кара по „Хаделансвайен“, а после да продължи към стария път „Рингволвайен“ — там отиваше. Емилие Исаксен, учителка по норвежки, имаше много ученици от този район, на няколко километра от центъра. Превключи на втора скорост и зави по „Йермунбувайен“.

През целия си гимназиален курс знаеше, че ще стане учителка. Намери си работа веднага след учителския институт и ѝ хареса още от първия ден. Много от учителите в училището разговаряха с нея и ѝ даваха добронамерени съвети: колко е важно да се грижи за себе си, да не взема твърде много работа за вкъщи, да не се привързва прекалено към учениците, но тя не работеше така. Затова и сега пътуваше с колата си.

Тобиас Ивершен.

Забеляза прекрасното слабичко момче с будните очи още през първия им час. У него имаше нещо. Нещо, което ѝ убягваше. Съучениците му го харесваха — не беше това. Нещо с… тя не го разбра в началото, но малко по малко ѝ се изясни. Майка му никога не идваше на родителските срещи. Нито пастрокът му. Не отговаряха на писмата ѝ, нито на телефонните ѝ обаждания. Изобщо не успяваше да се свърже с тях. А после започна да забелязва синините. По лицето му. По ръцете му. Не му преподаваше гимнастика, затова не бе виждала дали има синини и по тялото му, но подозираше, че са на много места. Говори с учителя по физическо, ала той имаше старомодни разбирания. Децата падали и се удряли, особено немирните момчета в седми клас. Какво точно я тревожело? Пробва да го разпита предпазливо. Добре ли е? Как вървят нещата вкъщи? Тобиас обаче не пожела да говори за това. Но тя го прочете в погледа му. Нещо не беше наред. И другите учители може и да си затваряха очите за подобни случаи, не искаха да се месят, оправдаваха се с правото на личен живот, но не и Емилие Исаксен.

Отсъства от училище цяла седмица. Тя звъня по телефона няколко пъти, но никой не отговори. Подпита предпазливо из училище и разбра, че и братчето на Тобиас е отсъствало. Първо говори с педагогическо-психологическата служба, без да споменава имена, само им зададе няколко въпроса. Какво се предприема в подобни случаи? Как да процедира? Получи малко неясни указания, никой не пожела да ѝ обясни какво точно да направи. Без наличието на доказателства се налага човек да действа внимателно. Емилие Исаксен го бе чувала и преди, но възнамеряваше да се остави да я спрат. Какво толкова лошо щеше да стори? Искаше само да му даде домашните. Да поговори с майка му. Евентуално да уговори родителска среща. При желание от нейна страна щяха да я проведат у тях, ако майката на Тобиас се затруднява да излиза от къщи. Би било нетрадиционно решение, но не виждаше с какво ще навреди. Ще бъде любезна. Няма да ги обвинява в нищо. Иска само да помогне. Най-вероятно всичко си е наред. Сигурно са заминали на почивка, без да поискат разрешение двете момчета да бъдат освободени от часовете. Или пък и двамата са болни, в училище върлуваше пролетен грип и сред учениците, и сред учителите. Има куп причини едно дете да отсъства от училище.

Тя продължи по стария „Рингволвайен“ и накрая намери адреса. Или, изглежда, адресът не бе точен — едно отклонение навлизаше навътре в гората. До пътя забеляза пощенска кутия с табелка „Ивершен/Франк“. Реши да паркира там и извървя пеша останалия път до къщата. Сградата бе неголяма, червена, заобиколена от няколко малки постройки, навярно някога, преди много време, това е бил малък, спретнат чифлик. Сега представляваше по-скоро хранилище за скрап. В двора се въргаляха части от коли, имаше купчини… да, би казала боклук, на много места. Приближи до входната врата и почука. Не последва отговор. Почука още веднъж и чу стъпки отвътре. Вратата се отвори и се подаде малко, мръсно личице.

— Здравей — поздрави момченцето.

— Здравей. — Емилие се наведе, за да не изглежда толкова голяма. — Ти ли си Торбен?

Момченцето кимна. По лицето му имаше следи от конфитюр, а ръцете му бяха мръсни.

— Аз съм Емилие, учителка съм на Тобиас, сигурно си чувал за мен.

Момченцето пак кимна.

— Той те харесва. — Торбен се почеса по главата.

— Колко хубаво! Чудех се къде е Тобиас. Вкъщи ли си е?

— Не.

— А мама вкъщи ли си е? Или новият ти татко?

— Не — повтори детето.

Емилие виждаше, че Торбен е на път да се разплаче.

— Самичък ли си вкъщи?

Той кимна.

— Храната свърши — съобщи тъжно момченцето.

— От колко време си сам?

— Не знам.

— Колко нощи минаха? Колко пъти беше тъмно?

Малкият се замисли.

— Шест или седем — каза той.

Емилие Исаксен почувства как я обзема ярост, но не го показа.

— Имаш ли представа къде е Тобиас?

— Той е при християнките.

— Къде е това?

— Горе в гората, при Литьона. Там преследваме бизони. Много съм добър.

— Браво. Сигурно е забавно. Откъде знаеш, че е там?

— Написал ми е бележка и я е сложил на тайното ни място.

— Значи си имате тайно място?

Момченцето се подсмихна.

— Да, само ние знаем за него.

— Много хубаво. Може ли да видя бележката?

— Може. Искаш ли да влезеш?

Емилие се замисли. Нямаше право. Не беше редно да влиза в нечий дом без позволение. Тя се огледа. Нямаше жива душа. Момченцето бе стояло само в къщата почти седмица и нямаше храна. Това преминаваше всякакви граници.

— С удоволствие — усмихна се Емилие Исаксен и влезе след него.

65.

Холгер Мунк стоеше пред стаята на майка си в дома за възрастни хора „Хьовиквайен“ и не успяваше да си избистри мислите. В последно време му дойде много, твърде много. Заплаха срещу Марион. Жилище, където да се крият. Намериха Малин Щолц. Изпуснаха Малин Щолц. Микелсон му звъня безброй пъти. Той все още не бе отговорил. Холгер Мунк седна на един стол и изпъна крака. Изведнъж усети неприятен мирис и с изумление откри, че идва от него. Подремнал бе няколко часа на стола в офиса, но не беше успял да се преоблече. Потърка лицето си, очите му се затваряха. За щастие имаше възможност да настани майка си в този дом. Разполагаха с лекар на повикване — дори не се наложи майка му да излиза от стаята си. Тя беше добре. Оказало се не толкова сериозно, колкото изглеждаше първоначално.

За щастие.

Холгер Мунк извади телефона си и позвъни на Мириам, но незнайно защо тя не отговори. Поклати глава и опита повторно, ала резултатът бе същият. Типично. Упорито момиче. Обещал беше да намине и да им занесе още малко храна, нови дрехи, играчки за Марион, а сега беше тук. Изпрати ѝ съобщение да му се обади и прибра телефона в джоба на палтото си. В момента се намираше в един твърде топъл коридор. Трудно дишаше. Трябваше да си свали сакото, но от него се разнасяше миризма. Стана и отиде в тоалетната. Подложи уста под струята и пи. Видя в огледалото отражението си. Не му хареса. Изглеждаше ужасяващо изморен. Жилището на Малин Щолц бе пълно с огледала. От пода до тавана. Никога не бе виждал нещо подобно. Кой може да живее така? Той едва издържа пет минути. Малин. Мириам. Марион. Микелсон. Натрупваха се много М-та. Опита за миг да бъде като Миа. Само М-та? Дали това означаваше нещо? Мунк излезе в коридора и отново си настани на стола. Само М-та. Що за глупости! Навярно Микелсон все пак е прав. Вероятно е редно да се оттегли. Да остави някой друг да поеме случая. Умът му не работеше, както трябва. Колкото и да не му се нравеше този факт, тя ги бе хванала натясно. Малин Щолц. Ако това е истинското ѝ име. Нанесе им удар на най-болезненото място — личния живот, извади ги от равновесие. Него го извади от равновесие. Вече не мислеше трезво, не можеше да разграничи чувствата от разума. Поколеба се дали да не запали цигара, но я замени с ментово драже. Четири момичета са мъртви и върху цялото му семейство оказват натиск. Поне вече имат заподозрян. И не са изчезнали още деца, това със сигурност е нещо. Скоро всичко ще свърши — помисли си той и се облегна на стола. Ще я намерим и всичко ще приключи. Неусетно клепачите му започнаха да се затварят. Осъзна го чак когато вратата се отвори и от стаята излезе лекарят заедно с Карен, която му се бе обадила.

Мунк се изправи светкавично.

— Как е тя?

— Добре е — отвърна лекарят. — И го казвам напълно откровено. Не открих нищо, просто лека преумора. Изглежда е станала твърде бързо от леглото, възможните причини са много, но няма нищо притеснително.

Мунк въздъхна с облекчение.

— Може ли да я видя?

— Дадох ѝ приспивателно, най-добре е да я оставим да си почине. Да го отложим за следобед? Става ли?

— Благодаря. — Мунк стисна ръката на лекаря.

— Още някой? — обърна се лекарят към Карен.

— Торкел Бине — отвърна тя. — Оплаква се от лекарствата си. Стаята му е в края на коридора. Ще ви покажа пътя.

Карен се усмихна мило на Мунк и последва лекаря надолу по коридора. Мунк стана и излезе на стълбите. Запали цигара, след това позвъни на Габриел Мьорк.

— Да?

— Холгер е.

— Къде си?

— В старческия дом. Имах да уредя личен въпрос. Докъде стигнахте?

— Възстанових филма от лаптопа на Сара Кисе. Малко е повреден, особено звука, но един приятел е добър в тези неща. Може ли да го използвам?

— Давай — каза Мунк.

— Веднага ще му се обадя — отвърна Габриел.

Мунк затвори и позвъни на Миа. Тя не си вдигна телефона. Позвъни още веднъж, пак не отговори. „Какво става с тези опърничави момичета“ — помисли си той и ѝ написа съобщение.

Обади ми се!

Набра номера на Лудвиг. Той, слава Богу, вдигна.

— Да?

— Мунк е. Ще ми направиш ли една услуга?

— Естествено.

— Би ли пратил някого в жилището във „Фрогнер“ да занесе някои неща на Мириам и Марион?

— Разбира се. От какво имат нужда?

— Ще ти изпратя списъка като есемес, а ти избери някого, на когото имаш доверие.

— Добре — отвърна Лудвиг.

— Да, а ти…

— Да?

Мунк за момент забрави какво щеше да попита. Потърка си очите. Налагаше се да си отдъхне малко, постъпваше безотговорно.

— Нещо за Малин Щолц?

— Още я няма. Нищо ново. Нито на летището, нито на Централна гара Осло. Хората да останат ли на позиция?

Мунк се замисли какво му бе казала Миа. Тя няма да избяга в чужбина. Иска да се прибере вкъщи. Жилище, пълно с огледала. Той потръпна. При цялото му нежелание да си го признае, именно това остави следи у него.

— Да, ще ги отзовем. Ще се заемеш ли?

— Дадено — отвърна Лудвиг.

— Обявихте ли за издирване онези от сектата?

— Обявени са за издирване — докладва Лудвиг.

— Отлично.

Мунк затвори, хвърли фаса си и понечи да запали още една цигара, но Карен излезе.

— Всичко наред ли е, Холгер?

Русорижата жена очевидно бе загрижена за него.

— Здравей, Карен. Да, добре съм.

— Не ми изглеждаш много добре. Не че изглеждаш зле, но не трябва ли малко да си починеш?

Приближи се до него на паркинга. Почти го докосна. Той усети парфюма ѝ. Обзе го странно чувство, затрудняваше се да го определи, преди да разбере на какво се дължи. Тя се интересуваше от него. Грижеше се за него. Отдавна не му се бе случвало. Обикновено той, Холгер Мунк, се грижеше за всички останали.

— Зает ли си? — попита Карен.

— Винаги съм зает — засмя се Мунк и се прокашля.

— Ще отделиш ли един час?

— Какво имаш предвид?

— Ела — подкани го Карен и го хвана за ръкава на палтото.

— Къде отиваме?

— Шшш!

Поведе го нагоре по стълбите, вътре в сградата, надолу по коридора, после влязоха в една свободна стая.

— Нямам време — възпротиви се Мунк, но Карен сложи показалец на устните си.

— Виждаш ли това легло? — посочи застланото легло под прозореца.

Мунк кимна.

— А вратата ей там?

Мунк отново кимна.

— Предлагам ти да вземеш душ и да легнеш да поспиш. Ще те събудя след един час. Тук никой няма да те безпокои.

— Не, аз…

— Честно казано, имаш нужда и от двете. — Карен сбърчи нос.

— В банята има кърпа — добави тя. — Един час. Съгласен ли си?

Прекрасната медицинска сестра го прегърна и излезе, като му намигна.

Да подремне един час. Няма да му навреди. Добре е за ума му. Добре е за тялото. От полза е за всички.

Мунк набързо написа на Лудвиг от какво имат нужда Мириам и Марион, пропусна душа, свлече се на леглото с дрехите и затвори очи.

66.

Марион Мунк се събуди, без да разбира къде е. Обикновено са будеше вкъщи, но през последните дни бе различно, в последно време се бе събудила на две необичайни места. В малък апартамент. И в голям апартамент. Сега пък се намираше на трето място.

— Мамо — подвикна приглушено тя, но не получи отговор.

Марион седна в леглото и се огледа. Стаята бе много хубава. Очевидно беше на дете, другите жилища, където отсядаха, бяха предназначени само за възрастни, никъде нямаше играчки и детски принадлежности.

— Мамо? — повика тя пак майка си. Междувременно стана и заразглежда обстановката.

Стените бяха бели, много бели, толкова бели, че едва ли не ѝ се прииска да си засенчи очите. И нямаше никакви прозорци. На Марион ѝ стана мъчно за момиченцето, което живее тук. Сигурно е много тъпо да нямаш прозорци. От нейната стая в Сагене се виждаха безброй интересни неща: коли и чудни хора, и каквото ти душа иска. Момиченцето, което живее тук, не виждаше нищо. Не по-малко странно бе, че няма и врата.

В единия ъгъл видя писалище. С настолна лампа. И блокче, и принадлежности за рисуване. Мама бе обещала и на нея да ѝ купят такова бюро, когато тръгне на училище, а това беше скоро, беше само… да, изобщо не оставаше много време дотогава. На стената висяха картончета с букви. На едното пишеше „А“ и имаше картинка на агънце. На другото пишеше Б и имаше изображение на банан. Следващата буква не бе позната на Марион, не, знаеше я — „К“, сега си спомни и разпозна напитката, изобразена там — мама не я обичаше, но дядо ѝ позволяваше да я пие. Кола. Не можеше да чете много, само мъничко — разпознаваше само някои думи. Сладолед. Автомобил. Топка. Освен това мама я бе научила на песничката „А-Б-В“ весела песничка, а и човек лесно запомняше буквите по нея. Азбуката. Марион знаеше, че така се нарича. Мама много настояваше тя да се научи да чете, а и тя искаше да се научи, но какво щеше да каже учителката, ако вече може да чете, когато тръгне на училище? Тогава госпожицата няма да има на какво да я научи и сигурно ще се натъжи. Така че не пречи да почака, нали? Да плува умее. Малко деца знаят да плуват. И почти се научи да кара велосипед без помощни колела. Никое от нейните другарчета не умееше. Не може да научи всичко наведнъж.

Едва сега Марион забеляза, че не е облечена в своите дрехи. Това беше ужасно странно. Беше си облякла светлосинята нощничка. Тази с дупката, дето мама все иска да я изхвърли, но Марион не ѝ дава — обичаше да пъха пръст в дупката, да напипва тъканта, така заспиваше по-лесно, след като престана да си смуче палеца. В началото ѝ се струваше много необичайно да не си пъха палеца в устата. Но после Кристиан от детската градина обясни, че само бебетата си смучат пръста, и тя престана. Все пак не беше бебе. Бебетата не плуват, нали? Те и другите от детската градина не можеха да плуват. Но това сигурно не беше толкова чудно, защото никой от тях не ходеше толкова често в „Тьойенбаде“, колкото те с мама, във всеки случай никога не бе виждала познати там. Разгледа дрехите си и ѝ стана смешно. Сякаш ще ходи на карнавал. И в детската градина организираха карнавал. Тя поиска да се маскира като Франки Щайн, но мама не се съгласи, затова отиде на карнавала, преоблечена като каубой. Момиче-каубой. Вторият ѝ избор беше принцеса, но знаеше, че мама не обичаше момичетата да правят само момичешки неща — мама често говореше с татко за тези работи. Кой да мие съдовете и да пуска прахосмукачката, да почиства тоалетната чиния — определено това беше важно. Затова Марион отиде на карнавала, предрешена като каубой — с пистолет, брада и всичко необходимо. Беше много хубаво. Не идеално, но хубаво. Сега бе облечена в голяма старовремска рокля; движеше се много трудно и тромаво. В този момент Марион забеляза куклите на рафта. Там седяха пет кукли, краката им висяха във въздуха. Не бяха нови, готини кукли като Дракулаура, а старовремски, с бели, твърди лица. Баба ѝ имаше такива на тавана. Едната всъщност бе облечена точно като Марион. Чисто бяла рокля с много от онова нещо — датнела или дантела, или както там се нарича. Марион се покатери върху леглото и я свали. На врата ѝ бе окачена бележка. Марион разбра бързо какво пише на бележката. Пишеше „Марион“. Нейното име. Тя си знаеше името. Можеше и да го прочете, и да го напише. Пишеше го на Нейното място, там, където си закача дрехите в детската градина. Разгледа и другите кукли, също облечени в рокли и на техните вратове висяха бележки. Не разпознаваше имената. Не, напротив — Юхане, прочете това име, едно момиче от детската градина се казваше така. Мястото ѝ бе до това на Марион.

— Мамо? — повика тя пак майка си, този път малко по-силно.

Никой не ѝ отговори. Сигурно майка ѝ е отишла до тоалетната или някъде другаде. На Марион също ѝ се допишка. Къде е тоалетната? Приближи се до нещо, което ѝ заприлича на врата — няколко процепа в стената без дръжка — прокара малките си пръсти по тях, но не се отвори.

— Мамо?

Много ѝ се ходеше до тоалетната. Много. Не беше ли странно, че момиченцето, което живее тук, има бележка с нейното име? Сигурно е много любезна. Сигурно е знаела, че Марион ще дойде да поживее тук и е написала бележката, за да ѝ покаже, че може да използва стаята ѝ, че е добре дошла, както пише на изтривалката на съседа — „добре дошли“. Добре дошла при мен, защото аз живея тук. Можеш да рисуваш и да учиш буквички, ако искаш.

— Мамо? — извика тя с все сила.

Гласът ѝ се понесе из стаята и отекна в ушите ѝ.

Не, трябва да пишка.

Неочаквано нещо се задвижи зад стената. Забръмча, чу се скрибуцане. После утихна и пак се чу — слизаше надолу, все по-близо, сякаш някой удряше един о друг два капака — свиреха така в детската градина, когато си направиха оркестър с подръчни средства. Марион се загледа любопитно в стената, откъдето идваше шумът. Там имаше ръчка. Протегна ръка и я дръпна. Оказа се вратичка. Марион я отвори и доста се стресна, когато видя какво има в отвора, уплаши се, вътрешно усещаше, че това е много странно. В отвора седеше маймунка. Като тези, които се навиват и удрят две малки похлупачета едно о друго. До нея имаше бележка. Тя изчака маймунката да престане да звънти с похлупачетата и пъхна ръка да извади бележката.

На нея бяха написани само три букви. Някои се повтаряха. „Т“. Тази я познаваше. „Е“. И тази я знаеше — това бе буквата на Елса — тя работи в детската градина. И „О“. Тази, разбира се, също ѝ е позната. Сега наистина трябва, трябва да пишка. Стисна крака и се опита да прочете какво пише на бележката.

Етоте.

Не разбра какво означава.

— Мамо! Пииииишка ми се!

Марион викаше силно, но никой не отговори. Повече не можеше да стиска. Повдигна огромната рокля. Беше обута в странни кюлоти, много големи. Огледа се. Там, под бюрото. Свали големите гащи възможно най-бързо, седна на кошчето за боклук и се изпишка.

67.

Миа Крюгер паркира колата и тръгна към църквата. Църквата в Боре. Бялата, красива каменна сграда блестеше и пораждаше у нея безпокойство. Четири погребения в една църква. Три надгробни камъка в едно гробище. Съмняваше се, че ще издържи на гледката. Затова изчакваше толкова дълго. А сега някой бе проникнал там. Беше осквернил гроба на Сигри. Бе принудил Миа да се върне, без да е готова. Тя потърси с поглед църковния служител, обещал да я посрещне, но не го видя и тръгна неохотно, с тежки стъпки към гробовете.

На идване спря да купи цветя. Чувстваше, че не може да дойде с празни ръце. Едва не ѝ прилоша от аромата на цветята. Цветя. Къща, пълна с цветя. Приятели и съседи изказват съболезнованията си. Само това ѝ бе останало. Три гроба и къща, пълна с цветя. Продаде и двете къщи — и тяхната, и къщата на баба ѝ. Две прекрасни бели къщи в самия център на Осгорщран, недалеч от мястото, където бе живял Едвард Мунк. Семейното имущество. Но тя не можеше. Не искаше да ги задържи. Искаше единствено да забрави. Мина покрай една чешма, до която бе оставена зелена лейка. Засрами се. Три надгробни камъка. Четирима близки. Сигри, баба, татко и мама. Цялото ѝ семейство почиваше тук, а тя нито веднъж не бе почистила гробовете.

Сигри Крюгер.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.

Със силна обич и дълбока скръб.

Точно както беше казал църковният служител. Някой бе задраскал името на Сигри. Беше написал нейното име отгоре. Не можеше повече. Изпусна зелената лейка на земята, падна на колене и заплака. Изплака всичко, насъбрало ѝ се, всичко, което бе задържала в себе си. Отдавна не беше плакала, не се осмеляваше да почувства огромната си мъка. Седеше на земята, а сълзите ѝ се стичаха по бузите.

Ела, Миа, ела.

Сигри. Обичната, красивата, великолепната Сигри. Какво като застреля едно наркозависимо момче? Нищо. Това не променяше нищо. Само увеличи мъката. Още един покойник. Още мрак. Не го направи нарочно. Не възнамеряваше да го застреля. Наистина, наистина не възнамеряваше да стреля. Трябваше да я накажат. Не заслужаваше да живее. Сега го разбра. Заслужаваше да умре. През всичките тези години се чувстваше виновна, но не намираше думи да го изрази. Виновна е. За това, че е жива. Трябва да е със семейството си. Там е домът ѝ. При Сигри. Не тук, на тази проклета земя, завладяна от злото и егоизма. Няма смисъл да продължава да се бори, да се опитва да разбере, да се старае да върши добро. Светът е купчина боклук. Хората — прогнили отвътре. Няма работа тук.

Някой е написал името ѝ на камъка. Дали не я преследват? Дали не искат да я видят мъртва? Тя има, разбира се, врагове — нито една жена-полицайка с нейната слава не израства в кариерата си, без да се сдобие с такива, но точно сега не ѝ хрумваше нищо. Стана ѝ неприятно при вида на името ѝ върху надгробен камък, но оскверненият вечен дом на Сигри събуди у нея много по-болезнено чувство.

Тя тихо прокле неизвестния вандал, стана и си избърса сълзите. Събра листата и клонките, сложи цветята във вазата и се постара да направи мястото красиво. Заби пръсти в пръстта, разрови я, та да изглежда прясна. Така беше по-хубаво. Върна се там, където бе намерила лейката, и донесе гребло. Свали си якето и пуловера. Натопи ръкава на пуловера в лейката и се опита да измие името си от надгробния камък. Не успя. Спрей. Ще говори с някого, ще заръча да го почистят възможно най-скоро. Беше непоносимо да гледа този надгробен камък и как ѝ се подиграва. Как се присмива и на двете. Докато чакаше църковния служител, изгреба остатъците от старата шума. Трябваше да дойде по-рано. Сега бе прекалено късно. Тя промълви през стиснати устни извинявай, Сигри, прости ми и се опита да възпре още един изблик на сълзи. Зад вазата видя малка жълта пластмасова кутийка. Като тези от шоколадовите яйца „Киндер“. Наведе се, вдигна я и отиде да я изхвърли в най-близката кофа за боклук. Тръгна обратно към гроба, но на половината път спря.

Възможно ли бе?

Не, не може да е истина.

Бързо се обърна, върна се при кофата и извади малката жълта кутийка. Отвори я.

Вътре имаше бележка.

Миа разтвори бележката с треперещи пръсти.

Ето те, Миа. Много си умна. Но не достатъчно, нали? Мислиш си, че това е истинският гроб, но не е. Виждаш ли ме, Миа? Виждаш ли ме?

Миа се затича с всичка сила към колата, за да си вземе телефона. Имаше стотици повиквания, но нямаше сили да се занимава с тях. Изтри сълзите си и набра номера на Мунк.

68.

Лудвиг Грьонли излезе на верандата за пушачи на Мунк, за да подиша чист въздух. Въздъхна и се протегна. Беше изтощен, но не смяташе да се оплаква. През последните дни други в отдела бяха работили два пъти повече от него. Лудвиг Грьонли наближаваше шейсетте и без да го изричат гласно, от само себе си се разбираше, че след толкова дълга и вярна служба никой не възразява, ако вече не работи по двайсет и три часа в денонощието. Измъчваше го обаче не толкова физическото напрежение, колкото психическото. Никога нямаше спокойствие, постоянно трябваше да се върши нещо. Докато на свобода има сериен убиец, никой от тях не можеше да си отдъхне.

Телефонът му иззвъня. Видя познато име на дисплея и вдигна.

— Грьонли на телефона. — Лудвиг леко се изпъна.

— Здравей, Лудвиг. Шел е.

— Здравей, Шел. Откри ли нещо?

Шел Мартинсен бе стар негов колега. В продължение на много години работиха заедно, но за разлика от Мунк, Мартинсен доброволно избра понижението. Или по-скоро сам реши да не се напряга много. Намери си жена. Пожела да го преместят в полицейското управление в Рингерике. Старият колега на Лудвиг направи добър избор. Звучеше спокойно и в добро настроение.

— Всъщност, да.

— Група за взаимопомощ за бездетни жени ли?

— Да — потвърди колегата на Лудвиг, — или дискусионна група, както са я наричали. Понякога Хайди работи за доброволческия център в Рингерике, така че тя ме насочи към тази следа.

Хайди бе жената, накарала Мартинсен да напусне Осло. Самият Лудвиг понякога се замисляше за това. Да се сбогува със стреса в столицата и да си намери работа в някое малко градче. Досега не му се бе случило, а вече не му оставаха много години до пенсионирането.

— Групата е съществувала между 2005 до 2007 г., нали този период те интересува?

— Точно така — отвърна Лудвиг. — Имаш ли списък с имената?

— Имам нещо повече. Очертава се да намеря обща снимка на групата с имената и допълнителна информация.

— Страхотно, Шел, страхотно — похвали го Лудвиг, влезе вътре и се върна при бюрото си. — Ще ги изпратиш ли по факса?

На мига съжали.

— По факса ли, Лудвиг? — засмя се колегата му. — Нямаш ли имейл?

— По имейла, разбира се. Исках да кажа по имейла.

— Ще накарам някого да я сканира и да ти я изпрати възможно най-скоро.

— Чудесно, Шел, страхотна работа си свършил.

— Ще разрешите ли случая? — попита Шел малко по-сериозно. — Хората тук говорят. Имат съмнения.

— Ще я заловим — увери го Лудвиг и си помисли, че сигурно е издал твърде много.

— Нея? Щолц? Тази, чиято снимка ни пратихте ли? Тази, която издирвате?

— Още не знаем. — Лудвиг се замисли. — Има ли я на снимката?

— Възможно е, не съм я виждал. Хайди отиде в доброволческия център да я вземе, сега пътува насам. Здравей, Рюне! Работи ли ни скенерът?

Последното колегата на Лудвиг извика на някого от другата страна на линията. Получи отговор и се върна на телефона.

— Ако Хайди е права и я намери, ще я получиш до края на деня.

— Прекрасно! — възкликна Лудвиг.

Тъкмо затвори и Габриел Мьорк надникна в стаята.

— Чувал ли си се с Мунк или с Миа?

— Току-що говорих с Мунк, но Миа не си вдига телефона. Защо?

— Исках само да ѝ кажа, че според мен ще оправим филма до края на деня. Изпратих го на един приятел, който знае как да изчисти шума.

— Чудесно. — Лудвиг изведнъж си спомни какво го бе помолил Мунк. — Случайно да се нуждаеш от малко чист въздух?

— Защо?

— Дъщерята на Мунк чака да ѝ занесат някои неща в апартамента. Ще свършиш ли тази работа?

— Готово — отвърна младежът. — Какво трябва да ѝ занеса?

— Почакай. — Лудвиг се зае да проверява списъка, който Мунк му бе изпратил на телефона.

69.

Емилие Исаксен влезе в малката къща и не повярва на очите си. Коридорът бе мрачен и така задръстен с вехтории, че беше трудно човек да се промъкне. Останалата част от жилището не се намираше в по-добро състояние. Дюшеци, пепелници, торби с неизхвърлен боклук. Емилие едва се сдържаше да не си запуши носа. Опитваше да си придаде доволно изражение, не искаше да разстройва допълнително малкото момченце, преживяло и без това твърде много. Бяха го оставили само цяла седмица в тази къща, претъпкана с боклуци, без храна и без да има кой да се погрижи за него. Емилие Исаксен беснееше вътрешно, но въпреки това успяваше да запази усмивката си.

— Искаш ли да видиш тайното ни място? — попита малкият Трубен.

Беше изключително щастлив, че някой е дошъл на гости. Когато отвори вратата, на Емилие ѝ се стори почти изпаднал в шок, уплашен, с големи, насълзени очи, но сега се бе поотпуснал.

— С удоволствие — усмихна се тя и го последва нагоре по стълбите до втория етаж.

Вторият етаж бе в същото лошо състояние като първия. Емилие не можеше да го проумее. Дойде ѝ твърде много. Едно е да си беден, но това? Едва стаята, която очевидно бе на момчетата, напомняше за дом. Миришеше на чисто, беше светло и подредено.

— Крием разни неща в дюшека, в случай че дойдат злодеи — усмихна се Торбен и коленичи до леглото. Отвори страничния цип на тънкия дюшек и го повдигна, за да го види Емилие.

— Това ли е бележката от Тобиас? — посочи я тя.

— Да — кимна ентусиазирано Торбен.

Отивам да шпионирам християнките, ще се върна скоро. Тобиас.

— Знаеш ли кога я е написал?

Малкото момченце се замисли.

— Ммм не. Но е било, преди да се прибера, защото беше тук, когато дойдох.

Емилие не успя да сдържи смеха си.

— Навярно си прав. А кога се прибра?

— След мача.

— Кой мач? Помниш ли?

— Ливърпул срещу Норич. Гледах го у Клас. Те имат футбол по телевизора, не само финала на купата на Норвегия, всякакъв футбол. Ние с Клас сме фенове на Ливърпул. Те спечелиха.

— Да не е било в събота?

— Ами, може да е било в събота, да. — Торбен се почеса по главата.

Момченцето, цялото мръсно, не миришеше особено добре. Трябваше да се изкъпе, да се преоблече, имаше нужда от храна и чисти чаршафи. Днес беше петък. Бе стояло вкъщи само от събота. Емилие седеше объркана на пода в стаята на момчетата. Какво да прави? Как да го остави само. Не можеше обаче да го вземе със себе си вкъщи. Или пък можеше?

— Искаш ли да видиш какво друго крием тук? — усмихна се Торбен.

Сякаш се страхуваше тя да не си тръгне, след като получи това, за което бе дошла.

— Да, искам. Но, Торбен?

— Да?

— Значи, Тобиас го няма, откакто си намерил бележката?

— Да. Никой не е идвал вкъщи.

— И никой не се е обаждал?

Момченцето поклати глава.

— Телефонът не работи. Не се чува никакъв звук, когато вдигна слушалката, а знаеш ли, мобилните телефони са много скъпи.

Емилие кимна и го погали по косата.

— Да, доста са скъпи, а и не е задължително човек да има мобилен телефон.

— И Тобиас казва така.

— Какви са тези християнки?

— Не е ясно, само гадаем — отговори момченцето разсъдително. — Някои раправят, че ядяли хора, ама не е вярно. Не идват обаче в нашето училище — имат си свое.

За новите обитатели на гората Емилие Исаксен знаеше колкото и всички останали. Почти нищо. Бяха ги обсъждали, разбира се, в учителската стая, бяха споделяли предимно клюки. Нито едно от децата не бе регистрирано в училището, така че отговорността не беше тяхна.

— Значи е тръгнал в събота и оттогава никой не го е виждал?

— Не знам дали е тръгнал в събота. Ливърпул спечели с три на нула. Лиус Суарес отбеляза хеттрик. Знаеш ли какво е това? Защо нямат всички футбол на телевизора? Носиш ли ми нещо за ядене? Много обичам пица.

— Искаш ли пица?

— Да, много — кимна Торбен. — Но първо погледни тук.

— Добре — усмихна се Емилие.

— Това камъче е паднало от луната — каза Торбен и ѝ показа черно камъче с дупка. — Пазим го, защото, ако си го поискат обратно, ще ударим с един куршум два заека — хем ще запълним дупката в луната, хем ще видим какви хора живеят там. Не е ли яко?

— Да, много е яко — съгласи се Емилие леко припряно.

Тобиас Ивершен бе изчезнал преди седем дни и никой не беше съобщил.

Тя дори не смееше да си помисли какво може да се е случило с чудесното момченце, което толкова силно бе обикнала през последната година.

— А това е тайна информация за един наш познат полицай. Можем да му се обаждаме по всяко време, ако ни трябва нещо и ако сме в Осло. Защото сме герои, нали знаеш?

— Да, чух. — Емилие пак помилва косата на Торбен.

Едва успя да прокара пръсти през нея. Наистина трябваше да се изкъпе. И да яде. И не на последно място — да има с кого да говори. Двамата братя бяха открили жертва номер две от гротескните убийства, за които всички медии тръбяха. На следващия ден организираха общо събрание във физкултурния салон, присъстваха и психолози, така че децата да имат с кого да поговорят за случилото се, ако поискат.

— Казва се Ким, тук го пише — посочи гордо Торбен.

Той ѝ подаде визитната картичка и пак посочи.

— К-и-м, Ким, нали?

— Отлично, Торбен. Нима можеш да четеш?

— Мога — подсмихна се момченцето.

Емилие разгледа визитната картичка.

Ким Колсьо. Отдел убийства. Специални части.

— Знаеш ли какво, Торбен? — Емилие се надигна.

— Не.

— Мисля да купим пица.

— Наистина!

Хлапето не спираше да се усмихва.

— Но най-добре първо да си вземеш душ и да си облечеш чисти дрехи. Ще се справиш ли сам, или да ти помогна?

— Пфу, ще се справя, разбира се. — Малкият се приближи до един шкаф. — Това са моите дрехи. — Той посочи трите рафта най-отдолу.

— Чудесно — одобри Емилие. — Ще успееш ли да намериш каквото ти трябва и да се изкъпеш? После ще отидем с колата да купим пица.

— Много ясно — засмя се Торбен, коленичи пред шкафа и започна да вади каквото смяташе, че му трябва.

— Аз излизам само да се обадя по телефона. Става ли?

— Нали няма да си тръгнеш? — той погледна разтревожено.

— Не — отвърна Емилие.

— Сигурна ли си?

— Напълно, Торбен.

Тя пак го помилва по косата.

— Нали ще се справиш с душа сам?

— Да. — Торбен заподскача към банята.

Емилие не си и помисли да проверява в какво състояние е тя. Вече не можеше да крие какво изпитва. Отчаяние. Двете братчета живееха при тези условия, без да има кой да се грижи за тях.

Изчака да чуе водата в банята, спусна се надолу по стълбите и излезе на двора, за да се обади по телефона.

— Полицейско управление Рингерике.

— Здравейте. Аз съм Емилие Исаксен. Учителка съм в училището в Хьонефос и искам да съобщя за изчезване.

— Почакайте — спря я гласът. — Ще прехвърля обаждането ви.

Емилие губеше търпение, но я прехвърлиха в системата.

— Холм.

Емилие се представи и разясни за какво става въпрос.

— А къде са родителите? — попита мъжът по телефона.

— Това не знам. Намерих малкото братче само в къщата. Стоял е самичък там цяла седмица.

— А момчето, за което говорим — Тобиас, нали?

— Ивершен. Тобиас Ивершен.

— Кога е видян за последно?

— Не е съвсем сигурно, но е оставил бележка, която е намерена в събота. Написал е, че отива в гората да шпионира… да, някаква религиозна група, която е купила стария рехабилитационен център там — вероятно сте чували за тях?

— О, да — потвърди полицаят. — Значи имаме момче, което според вас е изчезнало, а родителите ги няма, това ли казвате?

— Да, точно това казвам — отвърна лаконично тя.

— А откъде знаете, че не е с родителите си?

— Не знам.

— Значи би могъл да е с тях?

— Не, той е в гората!

— Кой го казва? — попита гласът.

— Оставил е бележка на брат си.

Мъжът на телефона въздъхна.

— Не мога да съобщя за изчезване, без да…

— Слушайте — прекъсна го Емилие, изгубила вече търпение. — Тук съм с момче на седем години, стояло е само вкъщи една седмица, брат му го няма, родителите ги няма. А вие казвате, че не можете…

Яростта я задави, наложи се да вдиша дълбоко, преди да продължи да говори.

— Не, разбира се, че ще проверим. Ще си запиша тук и утре ще видим какво можем да направим. Бихте ли дошли в участъка днес? Възможно ли е?

— Утре? — извика Емилие. — Ще оставите момче, изгубено в гората от цяла седмица, да прекара още една нощ там? Ами ако му се е случило нещо?

— Не, разбира се, но не мога просто… Искам да кажа, ами ако родителите са заминали на почивка и са го взели със себе си?

— И са оставили седемгодишното момче само?

— И по-лоши неща са ставали — увери я полицаят. — Ще взема номера ви, ще помисля и после ще ви се обадим. Става ли?

— Добре — изръмжа Емилие.

Тя му продиктува номера си и затвори.

70.

Габриел Мьорк стоеше във „Фрогнер“ на тротоара пред елегантна постройка с апартаменти, отдавани под наем, и звънеше. Леко се ядоса на Лудвиг, който го беше пратил тук. Не бе разбрал, че първо трябва да напазарува. Вярно, рангът му в Специалния отдел не беше особено висок, нали току-що бе започнал, но да изпълнява поръчки — това можеше да го свърши и някой друг. Все пак точно сега Габриел имаше по-важна работа. Пак погледна нагоре към апартамента и пак позвъни. Никой не отговаряше. Сградата беше хубава. В най-хубавия западен квартал. Големи прозорци и всички апартаменти имаха веранди с изглед към парка. Габриел се замисли за приятелката си и за малкото същество в корема ѝ. Толкова се тревожеше в началото. Къде щяха да живеят? Как щяха да си плащат сметките, когато бебето се роди? Трябваше да се купят много неща. Чувстваше се глупаво, като си помислеше колко невеж е бил. Нищо не знаеше. За бащинството. Люлка, количка… — списъкът нямаше край. Но вече не е така. Той има работа. Съвсем неочаквано. Готина работа. Важна работа. Никога не бе допускал, че ще разсъждава така. Полицията е… враг, казано направо. За другите хакери, които познаваше. Но те нямаха представа за какво говорят. Не бяха срещали Миа Крюгер. Нито Холгер Мунк. Нито Къри. Нито Анете. Нито Лудвиг. Нито Ким и останалите. Не знаеха какво е да имаш колеги. Да идваш на работа, да си част от нещо, хората да ти се усмихват и да те поздравяват, да знаят, че си един от екипа, да те харесват — и теб, и това, което правиш. Габриел имаше чувството, че по някакъв начин е влязъл вътре в новините. Преди не го вълнуваха чак толкова, но когато това ти е работата, е съвсем различно. Техниците от „Грьонлан“ бяха донесли великолепно оборудване. Самият той никога нямаше да може да си го позволи. В началото се почувства почти като дете на Коледа.

Позвъни още веднъж, чудейки се какво щяха да си купят. Какво жилище. Не можеха да си позволят апартамент в този квартал — беше повече от ясно, но ще пробват да се сдобият с нещо хубаво в другата част на града. Със сигурност няма да разполагат с градина и подобни неща, но пък ще имат свой собствен дом. Обзе го радост. И собствена табелка на вратата. Тук живеят Габриел и Тове и… да, още не бяха обсъждали името на бебето. Тъкмо се накани да позвъни още веднъж, когато вратата се отвори и оттам излезе възрастна дама. Той ѝ се усмихна мило, задържа любезно вратата пред нея и се шмугна по коридора.

Понесе торбите нагоре по стълбите и се качи на третия етаж. Лудвиг бе обяснил, че апартаментът се намира в дъното на коридора. Габриел възнамеряваше да позвъни, но видя, че вратата е открехната.

— Ехо — извика той предпазливо. — Има ли някого тук?

Никой не отговори.

— Ехо? — отново извика той и внимателно отвори вратата.

Внесе торбите в преддверието.

— Ехо? Нося някои неща от Холгер Мунк.

В този момент Габриел забеляза тялото.

Какво се е случило, по дяволите?

Захвърли торбите, набра 1-1-2 и коленичи до момичето на пода.

71.

Миа Крюгер караше много по-бързо от позволеното, но ѝ беше все едно. Сбърка. Грешният Мунк. Извършителят не преследва Холгер. Преследва нея. Тя изруга тихо и изпревари един камион. Едва успя да се върне в своето платно, преди насрещното движение да се устреми към нея. Чу след себе си яростното бибиткане на шофьора на камиона, докато натискаше още по-силно газта. Не това е правилният Мунк. Не Холгер. Едвард Мунк. Осгорщран. Тя е. Миа Крюгер. Тя бе мишената. Не Холгер. Срамуваше се. Допусна грешка. Мамка му, защо Мунк не си вдига телефона? Изпревари още една кола, този път каравана, завъртя волана с една ръка и се върна в своята редица, отново на косъм. Долепи телефона до бузата си, размисли дали да не използва полицейското радио, но се отказа. Никога не се знаеше кой слуша, а тя не искаше никой да разбере това, което щеше да каже.

Тъкмо щеше да направи пореден опит да се свърже с Мунк, когато телефонът ѝ иззвъня и осуети намерението ѝ. Беше Габриел.

— Къде е Мунк? — попита Миа.

— Ти къде си? — попита я на свой ред Габриел.

— На път за града. Къде е Мунк?

— Един дявол знае — отвърна Габриел. — Не си вдига телефона, дявол да го вземе, Миа.

Едва сега забеляза, че той изобщо не е на себе си.

— Какво се е случило?

— Марион е изчезнала.

— Какво говориш, по дяволите?!

— Наистина.

Младежът почти заекваше.

— Качих се в апартамента с някои покупки и я намерих на пода.

— Кого?

— Дъщеря му.

— Мириам?

— Да.

По дяволите. Мамка му. Мътните го взели.

— Добре ли е?

Миа пак излезе в насрещното. Задмина три коли, преди бързо да се върне в своето платно.

— Диша, но спи.

Упойка. Нали, по дяволите, им бе казала да сложат постоянна охрана отвън?!

— И няма и следа от Марион?

— Не. — Младежът щеше да се разплаче.

— Проследи ли телефона на Холгер? Когато за последно разговарях с него, пътуваше към старческия дом. Майка му е получила пристъп.

— Майка му ли? — възкликна Габриел.

— Остави това. Трябва веднага да се свържа с него.

— Не съм в офиса — уточни Габриел. — Намирам се във „Фрогнер“.

— Отиди в офиса — разпореди Миа и избибитка на мотопедиста пред нея.

— Ред… шу…

— Не те чувам — прекъсна го Миа. — Повтори.

Най-после задмина мотопедиста и пак натисна газта.

— В момента работим върху видеоклипа, редуцираме шума — повтори Габриел.

— Добре, кога ще разполагаме с него?

— Веднага щом го обработим.

— Да, но кога?

Миа бе раздразнена, но се опомни. Момчето нямаше вина. Беше свършило добра работа.

— Не знам — призна Габриел.

— Отиди в офиса и ми се обади оттам.

Затвори и набра номера на Лудвиг.

— Къде си? — попита колегата ѝ. — Тук е същински ад. Чу ли?

— Чух. Къде е Холгер?

— Нямам представа. Не си вдига телефона. Далече ли си?

— На двайсет минути — половин час — прецени Миа.

— По дяволите! Пълен ад!

В това нямаше никакво съмнение. Държали Марион под охрана, а ето че тя бе изчезнала.

Миа прекрати повикването и набра телефонни справки. Беше започнало да вали. Капките падаха тежко върху предното стъкло и все повече намаляваха видимостта. Тя включи чистачките на непрекъснат режим, без да отпуска педала на газта.

— Справки 1881?

— Свържете ме, моля, с дома за възрастни хора „Хьовиквайен“?

— Искате ли да ви дадем номера?

— Не, за Бога, свържете ме с тях — изръмжа Миа и натисна спирачката в момента, в който забеляза, че е опасно близо до ръба на пътя.

Мина невероятно много време, преди да ѝ отговорят.

— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“. Говорите с Биргите.

— Здравейте, аз съм Миа Крюгер. Дали случайно Холгер Мунк не е при вас?

— Беше тук преди известно време — отвърна гласът на Биргите.

— А сега там ли е?

— Не, не съм го виждала.

Дявол да го вземе!

— Карен там ли е?

— Да, Карен е тук. Почакайте.

Минаха милион секунди. Миа имаше желание да вие в телефона. Наложи се да увеличи скоростта на чистачките с още една степен, за да вижда през прозореца. Минаха още един милион секунди, преди Карен най-после да се обади.

— Да? Карен е на телефона.

— Здравейте, Карен! Миа Крюгер е.

— Здравейте, Миа! Радвам се да ви чуя!

— Виждали ли сте Холгер днес?

— Да, беше тук. Майка му получи пристъп, но за щастие не е сериозно. Лекарят ѝ даде приспивателно и…

— Да, добре, чудесно — прекъсна я Миа. — Но сега не е там?

— Не, тръгна си.

— Знаете ли къде отиде?

— Не, не знам. Беше много уморен. Казах му, че…

Миа изруга тихо. Нямаше време за това.

— … събудих го след един час. И тогава не изглеждаше особено добре, но…

— Но не знаете къде е отишъл?

— Не, обадиха му се по телефона и той направо излетя през вратата. Дори не каза „довиждане“ — обясни Карен.

— Окей — каза Миа. — Благодаря.

— Миа? — обади се Карен, миг преди тя да затвори.

— Да?

— Не знам дали е важно, но колата ѝ е тук.

— Чия кола?

— На Малин. Малин Щолц. Колата ѝ е тук.

Валеше толкова силно, че Миа се видя принудена да намали скоростта. Капките се удряха в стъклото подобно на градушка. Колите пред нея биеха спирачки, червените светлини проблясваха през предното стъкло срещу нея. Отпусна педала на газта и пое дъх. Бяха се обадили на Холгер. Кой? Някой му се бе обадил и той се беше втурнал. Холгер никога не се втурваше. Дори не бе казал „довиждане“. Хукнал е. Какво, по дяволите, е накарало Холгер да хукне?

Извършителят.

Разбира се. Марион е изчезнала. Извършителят е позвънял на Холгер. А Холгер не се е обадил на никого от отдела. Втурнал се е, без да каже „довиждане“. Марион. Не би се завтекъл за никого другиго.

— Там ли сте, Миа?

— Извинявайте, Карен, какво казахте?

— Сигурно не е важно. Ще поговорим по-късно.

— Напротив. Какво казахте? Колата ѝ?

— Да, в гаража е. Не знам дали това има някакво значение…

— Каква е колата?

— Бял ситроен.

Бял ситроен.

Миа погледна през прозореца. Опита се да разбере къде се намира. Шлепенден. Не беше далече.

— Идвам — каза тя. — Заключена ли е?

— Не знам — отговори Карен. — Но ключовете вероятно са в шкафчето ѝ в стаята на персонала. Тя е малко разсеяна, губи разни неща. Помня как говореше за…

— Отлично, Карен — прекъсна я Миа. — Ще ги потърсите ли. Ей сега идвам.

Затвори и се обади на Анете.

— Анете на телефона.

— Здравей, Миа е.

— А, ето те. Къде се губиш?

— Осгорщран. Мунк не ти ли е звънял?

— Не. Чу ли?

— Да, мамка му.

— Пълен ад.

— Микелсон е тук. Полудял е.

Миа се хвана, че точно в този момент въобще не ѝ пука какво мисли Микелсон.

— Кой ръководи сега? — Тя се огледа за отклонението.

— Микелсон — отвърна Анете.

— Но той и представа си няма от случая, Анете. Трябва ти да поемеш командването.

— Какво мога да направя? Ти къде си впрочем?

— Скоро ще бъда в Хьовик. Намерихме колата на Щолц. А имаме ли нещо ново за нея?

— Не, нищо. Какво да правя?

— Притисни Габриел и вземи джипиес координатите от проклетия филм. И го накарай да проследи телефона на Мунк. Според мен убиецът му се е обадил и той пътува натам.

— Добре — каза Анете. — Още нещо?

— Трябва…

Миа видя отклонението за Хьовик и сви по него. Дъждът започваше да отслабва и тя виждаше накъде кара.

— Трябва?

Миа не се сети за нищо друго.

— Просто се погрижи да оправят филма, колкото се може по-бързо, и да проследят телефона на Мунк.

— Добре — съгласи се Анете. — А, да, Лудвиг има нещо за теб.

— Какво?

— Снимка. Дискусионна група в Хьонефос.

Гениално. Налучка и позна.

— Помоли го да ми я изпрати на телефона.

— Окей.

— А за Щолц не е изникнало нищо?

— Нищичко.

— Добре, пристигам след малко. Ще ти се обадя, ако се окаже, че в колата има нещо важно.

Миа затвори и сви към старческия дом.

72.

Лукас седеше на пейката до езерцето, загърнат в одеяло. Облякъл беше сухи дрехи, но все още не можеше да се стопли. Пастор Симон го бе държал дълго под водата. Едва не се удави. Пасторът го попита дали вижда Дявола, Лукас не го виждаше и тогава той потопи главата му във водата. Лукас бе объркан. Първо пастор Симон го държа под водата, а сетне му донесе сухи дрехи. Имал е дрехи в колата си. И одеяло. Пасторът бе предвидил всичко? Защо?

Пастор Симон се върна от колата с пакет храна и термос. Седна на пейката срещу Лукас. Сандвичи с брюнуст. Отвъртя капака на термоса и наля топло какао в чашата.

— Пий и яж — нареди той.

Лукас отпи глътка какао и усети как топлината се стича по гърлото му. Дъвчеше бавно филиите под погледа на пастора. Пастор Симон не отронваше и дума. Седеше със скръстени ръце на срещуположната пейка и го наблюдаваше с мек поглед. Лукас все още бе малко уплашен, но се чувстваше несравнимо по-добре, отколкото преди малко. Пасторът не сваляше очи от него и за секунда. Обикновено вперваше поглед над главата му, отправяше го към небето или го зарейваше нанякъде, във всеки случай не гледаше право в него, втренчен в очите му, както сега. Лукас бързо си възвърна телесната топлина. Опита да срещне погледа на пастора, но му се отдаде само отчасти. Изяде всички филии и изпи три чаши какао и тогава най-сетне пастор Симон проговори.

— Бог изпрати своя син, Иисус, Единородния, на земята, за да поеме греховете на хората — подхвана той. — Хората имаха възможност да спасят Иисус, но вместо него избраха Варава, разбойника.

Лукас кимна леко.

— Какво говори това за хората? — попита пасторът.

Лукас мълчеше. Със сигурност щеше да даде грешен отговор и пак да стои под водата. Все още усещаше паниката в тялото си.

— Че не знаят какво е добро за тях — продължи пасторът. — Хората не могат да вземат решения за себе си. Това го разбираш, нали, Лукас?

Лукас кимна. По този въпрос бяха говорили и преди. Хората са глупави. Не знаят какво е добро за тях. Затова Бог избира само някои, които да се възкачат на небето. Единствено специалните. Посветените. Тези, които са прозрели. Четирийсет човека от общността. И малцина други, живеещи на различни места по света, с които ще се срещнат по-късно.

Пастор Симон погледна право в него и хвана ръката му.

— Аз съм Бог — заяви той.

Лукас усети как топлината се завръща в тялото му. Отново го полазиха тръпки, по-силно от когато и да било. От пръстите на краката, нагоре по глезените, по бедрата, в корема, по шията, боцкаха го по лицето, чак до ушите.

— Аз съм Бог — повтори пасторът. — А ти си моят син. Лукас зяпна.

— Ти си моят син, Лукас. Ти си новият Иисус.

Лукас едва не припадна. Пасторът е Бог. Разбира се. Така всичко се връзва. Това е причината. Когато говореше с Бог в кабинета си, всъщност говореше със самия себе си. Пасторът е Бог. А той, Лукас, е Божият син.

— Татко. — Лукас почтително се поклони.

— Сине — пасторът положи ръка на главата му.

Лукас усети топлината от Божията ръка да се разпростира по скалпа му.

— Ти издържа изпита — отсъди пасторът. — Остави живота си в моите ръце. И се надявам да се осланяш на мен. Можех да те убия, но не го направих. Защото имаш важни задачи, които ти предстои да свършиш, преди да се отправим към дома.

— Дома? — попита предпазливо Лукас.

— На небето — усмихна се пасторът.

— Наистина ли съм новият Иисус? — заекна Лукас.

Пасторът кимна.

— Преди двайсет и седем години те изпратих на земята.

Лукас не вярваше на ушите си. Разбира се. Всичко си дойде на мястото. Затова няма родители.

— А аз те намерих — той сведе почтително глава.

— Ти ме намери — потвърди с усмивка пасторът.

— Но първият Иисус е извършил велики дела. Какво съм направил аз? — попита Лукас.

— И това ще стане. Днес.

— Днес? — развълнува се Лукас.

Пасторът отново се усмихна и се запъти към колата. Върна се с малък пакет в ръце и внимателно го постави на пейката.

— Това за мен ли е?

— Отвори го — нареди пасторът, без да спира да се усмихва.

Лукас отвори пакета с треперещи пръсти. Видя какво има в него и затвори очи.

— Пистолет?

Пасторът кимна.

— Какво трябва да направя?

Пасторът се приведе към него и хвана ръката му.

— Миналата седмица в Дома на светлината дойде един нашественик.

— Кой?

— Едно момче, пратеник на дявола.

Лукас усети у себе си надигащото се негодувание. Дяволът е изпратил момче да им попречи да отпътуват. Предчувстваше го. Пасторът и Нилс напоследък бяха толкова мълчаливи.

— Но за щастие аз съм по-силен от Дявола — заяви пасторът. — Аз го разбирам, а той мен — не.

„Естествено“, помисли си Лукас.

Deo sic per diabolum.

Пътят към Бог минава през Дявола.

Да разбираш Дявола. Да го опознаеш. Това е имал предвид пасторът.

— И къде е сега момчето?

— Затворено е в скривалището.

— И какво ще правим с него?

— Ти ще го убиеш — обяви пасторът.

Лукас погледна пистолета пред себе си и бавно кимна.

— Има само един малък проблем.

— Какъв?

— Той е пленил Ракел. Моята Ракел.

— Този дявол — изсумтя Лукас.

— Налага се да бъдеш внимателен. Убий момчето, но не наранявай Ракел. Тя ми е нужна на небето.

— Ще направя каквото е по силите ми.

Лукас се наведе и целуна ръката на пастора. Пасторът стана. Лукас прибра пистолета в пакета и се качи с него в колата.

— Когато отидем на небето, ще имаш своя Ракел — обеща пасторът.

— О? — учуди се Лукас.

— Непременно — увери го пастор Симон. — Нали знаеш за малките ангелчета, увесени по дърветата?

— Момичетата, за които всички говорят?

— Да — потвърди пасторът. — Те ще ни посрещнат горе. Можеш да си избереш една от тях.

Собствено момиченце? Ама той не иска момиче. Бог му е достатъчен. Какво ще прави с малко момиченце? Лукас не каза нищо. Не искаше да противоречи на пастора. Сложи си предпазния колан, запали колата и спокойно подкара по горския път към стопанството.

73.

Ким Колсьо седеше най-отзад в заседателната зала и слушаше как всичко отива по дяволите. Не за него, а за Мунк и за Миа. Не че някой от тях двамата бе там, навярно това беше причината — ако бяха дошли, сигурно щяха да отговорят на въпросите на Микелсон. С Миа не успяваха да се свържат цял ден, но сега Анете бе говорила с нея. Тя беше ходила в Осгорщран и в момента се връщаше. За Мунк никой не бе чул нищо.

Ким Колсьо въздъхна и забарабани с пръсти по масата. Загледа се в Микелсон: висшето началство сновеше напред-назад пред дъската със сбърчено чело над очилата и ръце на гърба. Същински учител. А те са учениците, които ще бъдат порицани. Погледна към Къри и го улови как произнася беззвучно малоумщина и извърта очи. Ким извърна глава, за да не се разсмее, но споделяше същото мнение. Имаха страшно много работа. Нито един от тях не можеше да стои спокойно. Дори Лудвиг, вече кандидат-пенсионер, се въртеше като немирно малко момче на стола. На Габриел Мьорк, изглежда, му беше най-трудно. Измъкнаха го от офиса по време на разговор по Скайп с приятеля му, който изчистваше звука на филма на Кисе. Младежът се полюшваше напред-назад и бе на ръба да се взриви.

— Добре. — Микелсон огледа залата. — Всички ли са тук?

Никой не отговори. Ако Микелсон бе учител, това бяха непокорните ученици, наказани да влязат в този час поради липсата им на уважение към авторитетите. Залата представляваше същинско минно поле. Във въздуха бе напластено раздразнение.

— Някой ще ни осведоми ли?

Микелсон нагласи очилата на носа си и огледа помещението. Никой не отговори. Класът оказваше съпротива на учителя, макар и детинска. В малката заличка седяха някои от най-преданите колеги и приятели на Мунк и на Миа. Никой не виждаше полза от дискредитирането им.

— Къде е Холгер Мунк? — попита Микелсон. — Къде е Миа Крюгер?

Най-накрая Анете стана.

— Не сме се чували с Холгер — докладва тя. — С Миа говорих току-що.

— Местонахождение?

— Последно пътуваше насам.

— А Мунк?

— От известно време не можем да се свържем с него, но Миа има хипотеза — продължи Анете.

— Има, разбира се — подхвърли саркастично Микелсон, без да получи ответ от събранието. — И за какво става въпрос?

— Според нея извършителят се е обадил на Мунк — обясни Анете. — Поискал е да се срещнат насаме и той е тръгнал.

— Но нали всички телефони се подслушват, нещо подсказва ли, че е станало така? — попита Микелсон.

— Не — отвърна Габриел Мьорк. — Няма такива данни от телефона, преди да го изключи.

— Възможно е извършителят да се е свързал с Мунк по друг начин, нали? — вметна нерешително Лудвиг Грьонли.

— Какво имаш предвид? — изгледа го въпросително Микелсон.

— Ами… не знам, той има имейл на телефона си. Нали нямаме достъп до личните имейли, имам предвид в интернет, „Джимейл“ и подобни?

Грьонли погледна неуверено към Габриел Мьорк. Опасяваше се да не би да се е изразил неправилно пред младото поколение.

— Всичко, което правим в интернет, се следи? Надявам се да не е така — подхвърли Къри саркастично.

Някои от присъстващите се подсмихнаха.

— Не, до тях нямаме достъп — успокои го Габриел Мьорк.

— Значи може да е получил съобщение — обобщи Анете. — Нещо, което да го е накарало да се срещне с убиеца някъде насаме.

Микелсон въздъхна.

— Така ли се прави?

Изгледа присъстващите, но отново не получи желаната реакция.

— Така ли се прави? — повтори той, този път малко по-силно. — Не, не се прави така. Ние сме екип. Екип. Няма място за операции gung-ho28, провеждани от един човек. Тук се предупреждаваме и работим заедно. Не е за учудване защо не сте постигнали нищо.

— Всъщност постигнахме — прокашля се Лудвиг и се надигна.

Ким много харесваше Грьонли. У него имаше точно това, което се изисква, за да си част от Специалния отдел. На практика не се случваше често, мнозина се задържаха в отдела за кратко, просто не пасваха. Никой не можеше да каже какво точно бе необходимо. Нямаше нищо общо нито със способностите, нито с възрастта, нито с опита, нито със специализацията. Ставаше въпрос за някаква химия. Разбираха се без думи. Така правим, а не така. Мнозина негови талантливи колеги се бяха присъединили към екипа, но им липсваше вътрешното усещане, че принадлежат към него. Не понасяха муцуната на Мунк. Намираха способностите на Миа като следовател за преувеличени. Ким работеше с двамата отдавна. И не си представяше да работи където и да е другаде на света.

Лудвиг Грьонли разказа накратко на Микелсон какво са открили. Малин Щолц. Жилището, пълно с огледала. Връзката между дома за възрастни хора „Хьовиквайен“ и група за взаимопомощ за бездетни жени в Хьонефос. Видеоклипа на Кисе, от който, ако Микелсон не бе настоявал да седят там като ученици, бързо щяха да възстановят координатите на мястото, където Щолц държеше Марион Мунк.

— Да, да. — Микелсон отново си побутна очилата. — И къде сме сега?

— Разрешете да се включа.

Габриел Мьорк взе думата. Ким Колсьо се усмихна на себе си. Харесваше това момче. Появи се от нищото и бързо се превърна в част от екипа. Специалност на Мунк. Навремето Мунк доведе Миа Крюгер по същия начин. Според слуховете даже не трябвало да завършва полицейската школа.

— Относно? — Микелсон свъси вежди.

— Ако Мунк е отишъл да търси извършителя, е добре да разберем къде точно — подхвана Габриел Мьорк. — В момента прочистваме филма, един приятел е страшно добър в тези неща. Скоро ще имаме джипиес координати. Не е ли по-добре да прекарваме времето си така, отколкото да седим тук?

Ким се засмя наум. Когато посрещна Мьорк на улицата, младежът имаше вид на уплашено пиленце.

— А кой беше ти? — Микелсон си свали очилата.

— Габриел — отвърна Мьорк.

— Откога, казваш, си в полицията?

— От две седмици — отговори Мьорк, без да си промени изражението.

— А аз от двайсет години — заяви Микелсон и отново си свали очилата. — Положително знам по-добре от теб как трябва да си прекарваме времето.

Опитът му за сарказъм удари на камък. Ким видя как Къри намигна на Габриел Мьорк, а онзи му отговори със свиване на рамене.

— Анете! — Микелсон се обърна към полицайката, търсейки помощ.

— Габриел е прав — изправи се Анете. — Видеоклипът на Кисе е важен и е наложително да бъде основният ни приоритет сега. Ако Мунк е решил да ни изключи, защото Щолц му е дала ултиматум, действията му са напълно разбираеми. Обича внучката си. И аз щях да постъпя по същия начин.

Ким видя как цветът на лицето на Микелсон се променя. Ако бе смятал Анете Голи за съюзник, се бе излъгал. Къри смигна на Ким, който се усмихна в отговор.

— Добре — промърмори недоволно Микелсон, преглеждайки някакви листове на масата пред себе си. — Какво правим в такъв случай?

Ким Колсьо бе заглушил звука на телефона си, но беше забравил да изключи вибрацията. Телефонът заподскача на масата, а на дисплея се изписа непознат номер.

— И? — Микелсон раздразнено погледна Ким.

— Трябва да го вдигна — отвърна той и стана.

— Сега? — попита Микелсон.

— Да — отвърна Ким.

— Така… — започна Микелсон.

Ким излезе от стаята и не чу продължението. Отиде в кухнята и си наля чаша кафе.

— Ким Колсьо на телефона.

От другата страна се чу женски глас.

— Ало, здравейте, името ми е Емилие Исаксен.

— Здравейте. Как мога да ви бъда полезен?

Ким отвори вратата на хладилника и извади кутия с мляко. Ако за нещо имаха единомислие с Миа, то бе, че кафето в службата не става за пиене такова, каквото излиза от кафеварката.

— Намерих визитната ви картичка в един матрак — започна жената. — Не знам какво да правя. Помислих си, че сигурно можете да ми помогнете.

— Възможно е. За какво ви е нужна помощ? — попита Ким и си сипа малко мляко в кафето.

74.

Тобиас даде одеялото на Ракел и загаси фенерчето. В скривалището бе съвсем тъмно, но нямаха избор. Налагаше се да пестят батериите, а и очите им бързо свикнаха с мрака. Тобиас не знаеше откога са затворени в подземното помещение, но предполагаше, че са минали четири-пет дни.

Горе-долу преди толкова време отвори капака и надникна в шахтата. Прошепна името на Ракел, момичето, с което тъкмо се бе запознал, християнката, затворена зад оградата, която се нуждаеше от помощта му. Тогава някой се промъкна зад него и го бутна. Уплаши се и се почувства глупаво, освен това се удари. Дълго пада покрай стълбата, летеше надолу в черната дупка и се приземи тежко на бетонния под. Слава Богу, не на главата или на ръцете си, а падна настрани и стълбата явно бе омекотила удара, защото не го болеше толкова силно, само малко хълбокът и единият крак.

— Да опитаме ли още веднъж да отворим капака — попита Ракел; той почти я съзираше — седеше недалече от него.

— Мен ако питаш, няма смисъл — отвърна Тобиас.

Не искаше да звучи песимистично, но бяха опитвали многократно, за последно преди няколко часа. Той се беше покатерил по стълбата и бе натиснал дървения капак с рамо, но капакът не помръдна, пак го бяха залостили отвън, а шперцът на Тобиас беше безполезен, защото катинарът стоеше от другата страна.

За щастие разполагаха с храна. И с одеяло. И с джобно фенерче, макар че се налагаше да пестят батериите, защото не откриха резервни. Намираха се в убежище. Ракел му обясни всичко. Бяха я държали тук многократно. Тук затваряха непокорните деца. Непослушните. Обикновено не ги държаха дълго, зависи в какво се бяха провинили. Тобиас научи, че в това имение прилагат много наказания. Едно от тях бе да не говориш в продължение на една седмица. Затова Ракел му бе писала бележки при оградата. Можеше да говори, не си бе изгубила гласа, както той си бе помислил в началото. Най-напред я взе за глухоняма като вожда Бромдън в „Полет над кукувиче гнездо“, а тя умееше да говори — след като го бутнаха в шахтата при нея, почти не спираше. На Тобиас му бе приятно да слуша гласа ѝ. Тя не говореше като другите му познати момичета, не беше като съученичките му, които предимно се кикотеха или дрънкаха глупости. Ракел се изразяваше добре, почти като възрастна. Освен това знаеше къде стоят всички неща в скривалището. Имаше кутии с храна и големи съдове с вода, и бензин, и дрехи и всичко необходимо — не намериха батериите, но положително и те бяха там някъде.

Тобиас бе влизал в убежище и преди — имаха в училище и бяха провели учение там. От гражданска защита надуха сирените в Хьонефос и всички трябваше да слязат в убежището в дълга редица и да се скрият там, все едно са във война. В скривалището в училище имаше само няколко стари гимнастически дюшека и няколко стика за хокей на трева — не като тук, където имаше почти всичко възможно. През първите дни се страхуваше, но вече започваше да се успокоява. Не се случваше нищо лошо, а мина много време. Накрая човек излиза — това му каза Ракел, накрая човек излиза, просто понякога се налага малко да почакаш. Той се тревожеше най-вече за братчето си. Торбен щеше да се уплаши, когато се прибере вкъщи и открие, че той не е там. Вярно, написа бележка, скри я в дунапреновия дюшек в леглото си, този, дето се отваря с цип — тайното им място, както го наричаха. Отивам да шпионирам християнките, ще се върна скоро. Тобиас — това написа. Надяваше се бележката му да е помогнала.

— Вече не вярвам, че Бог съществува. — Ракел хвана ръката на Тобиас.

Тобиас и преди бе държал ръката на момиче; но това беше различно. Ракел обичаше да стиска дълго ръката му и той обичаше да стиска нейната. Пръстите ѝ бяха меки и топли и когато седеше близо до него, той усещаше и топлината на тялото ѝ. Чувството бе почти хубаво да седят един до друг, всъщност нямаше нищо против да продължават да седят заедно. Стига да не бяха затворени под земята.

— Аз не вярвам в Бог — отвърна Тобиас.

Бяха говорили за това много пъти. Явно бе важно за Ракел. Да говори за Бог. Понякога му се струваше, че тя говори повече на себе си, но се опитваше да ѝ отговаря, колкото се може по-добре.

— Защото, ако имаше Бог, той нямаше да позволи на хората да правят ужасни, отвратителни неща. Не си ли съгласен?

Ракел се приближи по-плътно до него и стисна ръката му. Той стисна нейната. От време на време правеха така.

Всичко ще е наред. Заедно сме.

— Съгласен съм — отвърна Тобиас, макар че не го занимаваше толкова много въпросът дали има Бог, или не.

В училище им бяха казали, че има много богове, навсякъде по света хората вярват в различни неща, но това не бе любимият му предмет. Досега не се беше замислял толкова много по въпроса.

— В какво вярва човек, ако е престанал да вярва в Бог? — запита се Ракел.

— В Супермен — опита се да я развесели Тобиас. Такива неща говореше, когато брат му бе тъжен, забавни неща, та малкият да се почувства по-добре.

— В кого? — не разбра Ракел.

Не, наистина. Ракел знаеше много малко. Не бе чувала за нищо.

— Един мъж, страшно е силен и може да лети.

— Ама никой не може да лети — учуди се момичето.

— Да, той не може да лети, но… да, той не съществува наистина, герой е от комикс.

— Ние имаме комикси за Иисус — сподели Ракел и притихна.

Тобиас я съжали. Не че той притежаваше кой знае колко, някои негови съученици разполагаха с всичко възможно — компютри и айпади, и айфони, всякакви модерни неща, но той поне имаше телевизор, комикси и книги. Ракел нямаше и това.

— Кога ще ни пуснат според теб? Колко най-дълго е стоял някой затворен в скривалището?

— Не знам със сигурност — отговори Ракел. — Едно момиче, Сара, е стояло две седмици, но тя не беше вече тук, когато аз дойдох.

— Какво е направила?

— Била се опитала да избяга.

— Като теб ли?

— Да.

В помещението бе станало по-студено. Сигурно навън беше вечер и това бе причината. Тобиас придърпа единия край на одеялото и си загърна раменете. Ракел се премести още по-близо до него и го зави целия. Седяха така мълчаливо известно време, плътно един до друг под одеялото, стискайки ръцете си. Тя отпусна глава на рамото му и след малко той чу как дишането ѝ стана по-равномерно. Спеше. Тобиас седеше съвсем тихо, за да не я събуди. Затвори очи. Скоро и той заспа. Не дълбоко както в леглото си вкъщи, а само потъна в лека дрямка. Не разбра, че е спал, преди да се събуди от силен шум. Сепна се и видя как капакът над него се отваря.

Най-сетне, помисли си той, когато светлината на фенерче проблесна по дължината на стълбата.

Тобиас Ивершен събуди момичето с хубавите лунички и стана от пода.

75.

Миа свърна към дома за възрастни хора „Хьовиквайен“, дъждът бе спрял. При слизането от колата проследи с поглед как тъмният облак се носи към центъра на града. Тя се качи по стълбите.

Влезе и завари Карен на рецепцията. На същото място стоеше Малин Щолц, когато Миа забеляза грамотата от състезанието по канаста на стената. Боже Господи, колко е несъобразителна! Нищо не разбра. Сигурно защото бе изгубила способностите си. Дори не се усети, че Щолц преследва нея. Мунк — да, но не този Мунк. Едвард Мунк. Затова телата бяха оставени във Форт „Исенгран“. Майките на Мунк. Миа Крюгер също бе разследвала случая в Хьонефос. Това ли е причината? Защото е жена? Полицай и жена? Трябвало ли е да е по-прозорлива? Да намери момиченцето? Мисълта ѝ не беше ясна. Пътуването до гробището изцеди последните ѝ сили. Баба е мъртва. Татко е мъртъв. Мама е мъртва. Сигри е мъртва. Миа чакаше с нетърпение всичко да свърши. Понякога на остров Хитра изпитваше съмнения дали е взела правилното решение. Да се самоубие. Да изостави този свят. Трябваше ли да разсъждава по друг начин? Но вече — не. Вече е убедена. Изборът ѝ е правилен. Изобщо не биваше да напуска острова. Представи си как всички хапчета я чакат на масата. Изпита радост.

Ела, Миа, ела.

Първо да намери Марион. Да събере сетните си сили и да открие засмяното момиченце, най-ценното съкровище за Холгер Мунк, което всички толкова много обичат. Да намери Малин Щолц. За момент се замисли за Мунк — бяха му се обадили и той беше изчезнал. Сигурно е заловил Малин. И е намерил внучката си. Миа се окопити и се усмихна. Не искаше да показва колко зле се чувства.

— Здравейте, Карен.

— Здравейте, Миа.

— Радвам се, че се обадихте. Благодаря ви. Съжалявам, ако съм се държала нелюбезно. Напрегнато е на работа.

— Случило ли се е нещо? — Карен придоби загрижено изражение.

Тя харесва Холгер, помисли си Миа. Вече е очевидно.

— Не, само обичайният стрес — излъга Миа. — Намерихте ли ключовете?

— Да, у мен са — отвърна Карен. — Само ще си облека якето.

Тя се скри в задната стая и се върна с якето.

— Отдавна ли е тук?

— Не знам. — Излязоха навън и оттам се отправиха към входа на гаража. — Слязох да изхвърля боклука сутринта. Виждате ли, това по принцип не е мое задължение, но помагам, когато има много работа. Тогава я видях. Не ми е известно откога е тук.

— Защо не я е закарала вкъщи? — попита Миа.

— Нямам представа. — Сестрата я поведе с лека походка към гаража.

Стъпвай леко, Миа, стъпвай леко.

Думите на баба ѝ на смъртния одър. Миа изобщо нямаше чувството, че се движи леко. Карен бе на нейните години, вероятно малко по-възрастна, но изглеждаше несравнимо по-добре. По-млада. По-жизнерадостна. Нито една бръчка. Не носеше отговорност за целия свят на плещите си. Медицинска сестра в старчески дом. Нещо съвсем различно от повехналата, посърнала следователка от отдел „Убийства“. С нея беше свършено. Усещаше го с цялото си тяло. Толкова дълго се мъчеше да издържи. Да бъде Миа Лунния лъч. Съвсем сама на света. Пътуването до гробището ѝ отвори очите. Няма нужда да се бори. Окопити се и се усмихна на симпатичната сестра. Мунк и Карен. Надяваше се да се получи. Да са щастливи заедно. Той наистина го заслужаваше.

— Ето я. — Карен посочи белия ситроен, паркиран в един ъгъл. — А ето и ключовете — усмихна се тя.

Миа отключи колата и огледа купето. На пръв поглед нищо не подсказваше, че наднича в колата на сериен убиец. Всичко изглеждаше напълно нормално. Чаша от Макдоналдс. Вестник. Миа заобиколи колата и отключи багажника. И там нямаше нищо, освен обичайните неща. Авариен триъгълник. Чифт ботуши. Какво, по дяволите, очакваше? Щолц да остави там някакви вещи на момичетата? Тя бе по-умна от привидното. Цинична. Студена. Кроеше планове с години. Няма да остави следи в колата. Даже бе ходила на гроба на Сигри. Миа изпита ярост при тази мисъл. Усети, че телефонът ѝ вибрира в джоба. Снимка от Лудвиг. Значи все пак не е изгубила напълно способностите си. Радваше се, че се оказа права. Дискусионна група за бездетни жени. Беше ѝ приятно да знае, че е стигнала до нещо. Извади телефона от джоба си и отвори съобщението на Лудвиг. Снимка. Дискусионна група в Хьонефос. Коледна среща, 2005 г. Имаше шест жени. Позираха усмихнати пред елхата. Веднага я позна. Малин Щолц. Очите ѝ не бяха разноцветни. Две сини очи. Лещи. Миа леко увеличи снимката. Малин Щолц. Беше така странно. Изглеждаше толкова нормална. Съвсем обикновено момиче, което иска да има деца, но не може. Усмихната, прегърнала жената до себе си. Миа премести малко изображението, за да вижда по-добре.

Но какво, по дяволите…

Тя се обърна, ала вече беше късно. Жената на снимката. Жената зад нея. Усети иглата да прониква в кожата на шията ѝ, тилът ѝ се удари в металния капак на отворения багажник.

— Брой до десет отзад напред — заръча усмихнатата Карен. — Така казват. До десет отзад напред и ще заспиш. Не е ли забавно? Десет — девет — осем…

Миа изгуби съзнание, преди да чуе „шест“.