Пътувам сама - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Самюел Бьорк (4.) #5

4.

51.

Мириам Мунк седеше на задната седалка в аудито на баща си и се опитваше да укроти чувствата си. Върху ушите си бе нахлупила шапка и по заръка на Мунк носеше големи слънчеви очила. Марион лежеше до нея на седалката, скрита изцяло под едно одеяло. Мириам изпадна в недоумение, когато преди няколко дни баща ѝ я събуди и ѝ каза да заключи всички врати. Да не отваря на никого. Да не пуска Марион на детска градина.

Как така да не я пускам на детска градина?

За Бога, Мириам, прави каквото ти казвам!

Това, разбира се, ѝ бе идвало наум. Мириам Мунк не беше глупава. Напротив. Мириам Мунк бе сред най-възприемчивите момичета в класа. Още от съвсем малка се справяше с невероятна лекота с всичко, което останалите постигаха с много усилия. Реки в Азия. Столици в Южна Америка. Дроби. Алгебра. Английски. Норвежки. Рано се научи да си мълчи за всичко, което разбира, да не бъде най-добрата на всички контролни, да не вдига прекалено често ръка. Притежаваше социална интелигентност. Искаше да има приятели. Не да я мислят за по-умна от другите.

Тази мисъл, разбира се, ѝ бе минавала през главата. Все пак Мириам щеше да тръгне на училище есента. А баща ѝ бе главният следовател по случая. Тя не беше глупава. Но бе упорита. За нищо на света нямаше да се остави да я уплашат. За нищо на света нямаше да позволи на някакъв луд да съсипе живота ѝ. Взе, естествено, някои предпазни мерки — кой не би го направил? Лично я изпращаше и я посрещаше. Не позволи на Марион да отиде на две празненства по случай рожден ден, за огромно разочарование на момиченцето. Сама поде инициативата за среща на персонала в детската градина с родителите на всички деца, които есента щяха да тръгнат на училище. Някои родители излязоха в отпуск от страх да оставят децата си в детската градина, други застъпваха мнението тя да бъде затворена, трети държаха да стоят при децата си; известно време цареше ужасен хаос, но Мириам успя да ги успокои. Обясни им, че е най-добре да живеят живота си възможно най-нормално. Най-вече заради момичетата. Но противното гласче в главата ѝ не преставаше да ѝ напомня за себе си. Ти си най-уязвима. Ти имаш най-много от какво да се страхуваш. И ето че се случи.

Мириам уви дълбоко заспалата си дъщеричка по-плътно в одеялото. Навън бе тъмно и черното ауди се движеше тихо по почти празните улици. Мириам Мунк не се боеше, но определено се тревожеше. И беше тъжна. И разстроена. И раздразнена. И ядосана.

— Всичко наред ли е там отзад?

Миа Крюгер се обърна и я погледна. Още не ѝ бяха казали защо я местят постоянно, вече трети път за два дни, но тя, естествено, знаеше.

— Отлично — кимна Мириам. — Къде отиваме този път?

— В един апартамент на наше разположение. — Баща ѝ я погледна в огледалото.

— Не е ли време да чуя какво става? — попита тя.

Опита се да прозвучи строго, но бе прекалено изтощена. През последните дни почти не бе спала.

— За твое добро е. — Баща ѝ отново я погледна в огледалото.

— Извършителят заплашил ли я е? Или просто искате да се подсигурите? Имам право да съм в течение какво се случва, нали?

Знаеше какъв става баща ѝ, когато си науми нещо, затова не попита повторно. Внезапно се почувства отново на четиринайсет. Тогава той бе ужасно строг, но с годините омекна. Навремето не беше възможно да се говори с него. Не, Мириам, не можеш да носиш това на училище, тази пола е много къса. Не, Мириам, трябва да си вкъщи преди десет. Не, Мириам, не ми харесва да излизаш с този Роберт, не мисля, че е добре за теб. Живот на тийнейджър, направляван до най-малката подробност от баща полицай с параноя. И какво постигна? Само я издигна в очите на съучениците ѝ. Тези с най-големи затруднения вкъщи получаваха най-много симпатии в училище. А освен това винаги имаше начин да заблудиш родителите си, дори да са полицаи. Накрая той и без това почти не се задържаше вкъщи, така че проблемите приключиха. Майка ѝ също беше далече. Боже, уж възрастни хора, родители — нима си въобразяват, че децата им не осъзнават какво се случва? Мириам разбра за Ралф, преди вкъщи да стане пълен ад. Майка ѝ бе толкова праволинейна, че да си сверяваш часовника по нея. Изведнъж започна да ѝ се налага да „се срещне с една приятелка“. Изведнъж започна да получава куп обаждания и всички се оказваха „грешка“. Моля ви се!

— Спи ли?

Миа Крюгер пак се обърна и погледна Марион, сгушена под одеялото.

Мириам кимна. Харесваше Миа. Винаги я бе харесвала. Имаше нещо в самото ѝ същество. Беше толкова харизматична. Имаше невероятно прекрасно излъчване. Понякога изглеждаше далечна и странна, но не и когато общуваше с Мириам. Миа ѝ напомняше за самата нея, навярно затова я харесваше толкова много. Интелигентна и силна, но също и много ранима.

— Баща ти получи кодирано съобщение от един уебсайт — подхвана тя.

— Миа! — изсъска бащата на Мириам, но Миа продължи:

— Човекът се е представил за шведска математичка на име Маргрете. Дешифрирахме кода и се оказа директна заплаха към Марион.

Мириам видя как лицето на баща ѝ става все по-червено.

— Сериозно? — попита Мириам.

Изненада се от любопитство ѝ е по-силно от страха.

— И откога си във връзка с нея? Имам предвид — в интернет.

Баща ѝ не отговори. Бе прехапал устни, а кокалчетата на ръцете му, стиснали волана, бяха побелели.

— Почти от две години — отговори вместо него Миа.

— Две години? Две години?

Мириам не повярва на ушите си.

— Бил си във връзка с този човек две години? Татко? Вярно ли е? Общувал си с убиеца в продължение на две години, без да разбереш?

Баща ѝ продължаваше да мълчи. Лицето му бе придобило цвят на домат, а той натискаше силно газта.

— Нямало е как да знае — намеси се Миа. — Там хората са анонимни. Можело е да бъде всеки.

— Стига, Миа — изсъска пак Мунк.

— Какво? — засегна се тя. — Ами ако знае нещо? Убиецът е контактувал с теб в продължение на две години, защо да не се е свързал и с нея? Трябва да разберем, нали?

Мунк изведнъж натисна спирачката и отби.

— Остани тук — нареди той строго на Мириам, гледайки я в огледалото. — Ти ела.

— Но Холгер — възрази Миа.

— Идвай! Излизай от колата!

Миа разкопча предпазния колан и неохотно излезе от аудито. Мунк отвори вратата от своята страна и я последва навън на тротоара. Мириам не чуваше какво си говорят, но баща ѝ очевидно бе крайно раздразнен. Ръкомахаше и само дето от устата му не излизаше пяна. Миа се опитваше да каже нещо, ала Мунк не я оставяше. Пръстите му почти докосваха лицето ѝ и за момент Мириам си помисли, че ще я зашлеви. Баща ѝ държа дълга тирада и най-накрая Миа се отказа от опитите да говори. Продължи само да кима. Двамата полицаи се върнаха и седнаха в купето. Колата бавно изпълзя на пътя, но с разговорите бе приключено. Настроението беше потиснато. Мириам също реши, че е по-добре да не казва нищо повече. Две години? Баща ѝ бе общувал толкова дълго време с убиеца? Нищо чудно, че е ядосан. Бяха го заблудили. А сега четири момиченца бяха мъртви. Марион петата ли бе? Това ли е било съобщението? Мириам загърна дъщеря си в одеялото и нежно я погали по косата, докато черното ауди пронизваше нощта на път за някакво тайно убежище, за чието местонахождение тя дори нямаше представа.

52.

Миа стоеше на тротоара пред сив блок в западната част на Осло с усещането, че някой я наблюдава. Откакто дойде в града, това се случваше не за първи път — да изпитва отвратителното чувство, че я следят. Приписваше го на параноя. Напълно нормално за човек в нейното положение. Само не биваше да му позволява да се загнездва в нея. Не се тревожеше особено, не това бе причината, но, дявол да го вземе, все едно. Огледа се, ала не видя никого. Наоколо улиците бяха съвсем пусти.

Преместиха момичетата в несъществуващо жилище във „Фрогнер“. Несъществуващо — в смисъл, че не беше регистрирано. Не и в официалните архиви. Предишната вечер ги бяха скрили в апартамент в източните покрайнини на града, но Мунк не се чувстваше сигурен и искаше да ги премести. Сега използваха жилище, запазено за политици и други високопоставени гости, нуждаещи се от защита, Мунк обаче дръпна няколко конеца, без да вдига много шум. Държеше възможно най-малко хора да са замесени. Наистина започваше да развива параноя, но Миа го разбираше.

Тя извади таблетка за смучене от джоба си и се огледа в двете посоки на улицата. Нямаше никого. Нито една кола. Нито един разносвач на вестници. Беше съвсем сама и абсолютно сигурна, че никой не е видял момичетата да влизат в жилището.

След няколко минути дойде Мунк. Запали цигара и прокара ръка през косите си.

— Съжалявам — каза Миа.

— Не, вината е моя — възрази той. — Аз просто… знаеш.

— Спокойно — кимна тя.

— Сами ли сме?

— Така мисля. Не видях никого. Горе всичко ли е наред?

Мунк вдиша дълбоко дима от цигарата и погледна към четвъртия етаж.

— Отлично. Мириам ми е сърдита, но ѝ влизам в положението. Надявам се да разбира, че само искам да ѝ помогна.

— Разбира, естествено — увери го Миа. — Просто точно сега ѝ идва малко в повече. Когато всичко свърши, ще ти благодари.

— Не знам. Трябва да ѝ кажем, че няма да може да се омъжи.

— Да отмени сватбата?

— Разбира се.

— Трудно ще я убедим — поколеба се Миа.

— Сто човека в една църква? И всички, свързани с мен. Изключено е да го допуснем — отсече Мунк.

Нима това не е игра? Той си играе с нас. Тя си играе с нас. Как се обира банка? Като взривиш сграда на същата улица. Извършителят е наясно точно какво прави. Тя е наясно. Нещата са по-дълбоки от убийството на четири момичета. От убийството на десет момичета. Някой го бе следил в продължение на много години. И знаеше кое е най-болезненото му място. Как да предизвика най-голямо объркване. Хаос. Страх. Миа не беше спала повече от четири часа за последните три денонощия и това започваше да ѝ се отразява, усещаше го. Трудно ѝ бе да мисли логично.

— Кой е в офиса? — попита Мунк, след като се настаниха в колата.

— Лудвиг, Габриел, Къри, мисля — отвърна Миа.

— Микелсон иска да ме отстрани. — Мунк запали цигара, без да отвори прозореца.

— Откъде знаеш?

— Ти какво би направила?

Той я погледна с почти мъртви очи.

— Щях да те отстраня — отговори Миа.

— Разбира се. — Мунк продължи към „Марибуесгата“.

— А ти какво мислиш?

— Как така какво мисля?

— Ами въпросът е оправдан. Работим по изключително тежък случай. Убиецът заплашва лично теб. Ще съумееш ли да останеш обективен? Да се абстрахираш от чувствата си? Не ми се вярва.

— Ти на чия страна си? — изсумтя Мунк.

— На твоя, естествено — отвърна Миа, — но въпросът е основателен.

— Вече е лично. — Той присви очи. — Никой няма да тормози семейството ми, без да си плати.

— Виждаш ли?

— Какво?

— Едно такова изказване пред Микелсон и готово!

Миа прекара пръст през шията си, за да онагледи какво има предвид.

— Ха! — изсмя се Мунк. — И на кого ще възложат случая?

— На Венгор.

— Да, сигурно.

— На Клокервол тогава.

— По дяволите, Миа! От кой отбор си?

— Само казвам, Холгер. Има и други. Разумно е да се оттеглиш.

Мунк помисли малко, преди да отговори.

— Ти какво би направила? Ако заплашваха някого от твоите близки?

— Знаеш отлично.

— Ето… Да не говорим повече за това.

— Не трябва ли да поспиш малко?

— Трябва, но не е възможно — въздъхна Мунк и най-после отвори прозореца.

— Уведоми всички да дойдат в офиса след час. Ако някой отсъства, да си търси нова работа. Започваме всичко наново. Ще търсим под дърво и камък, докато не намерим проклетата хлебарка, ако ще това да е последното нещо, което правя през живота си.

Миа кимна и си извади телефона.

53.

— Какво открихте? — обърна се Мунк към всички присъстващи в заседателната зала. — И не казвайте, че не сте открили нищо, защото не е възможно. Все някой трябва да е видял нещо. Всички работите денонощно — това ми е известно — но отсега нататък ще работим двойно повече. Кой ще започне? Лудвиг?

Миа се огледа. Множество уморени лица се бяха вторачили в нея, беше почти болезнено да ги гледаш — всички бяха вложили толкова много часове труд през последните седмици, а все още нямаха почти никакъв резултат. На Къри му бе пораснала брада. Габриел Мьорк бе съвсем блед, а под очите му имаше големи кръгове.

— Сравняваме имената, свързани с дома „Хьовиквайен“ и тези от случая „Хьонефос“. Засега не сме намерили нищо, но все още не сме прегледали абсолютно всичко.

— Продължавайте, нищо чудно там да има нещо — насърчи ги Мунк. — Другите?

— Проучих историята на религиозната общност, както говорихме — обади се Габриел.

Мунк бързо погледна към Миа, но тя сви рамене в отговор. Не си бяха свършили работа. Много бавно реагираха. Бяха тръгнали натам, ала тогава дойде вестта за убитите момичета във Форт Исенгран, а после разбраха за заплахата срещу Марион.

— Какво разбра?

— Всъщност изненадващо малко неща — подхвана Габриел. — Наричат се „Църква на Метусалем“, но не намерих дружества или религиозни организации, регистрирани под това име. Нямат уебсайт или нещо подобно, сякаш още не са навлезли в ерата на компютъра или умишлено са се отказали от интернет — не знам.

— Това всичко ли е?

— Не, на същото място е регистриран и граждански адрес.

Габриел си погледна записките.

— Някой си Лукас Валнер. Проверих го набързо, но името му не излиза никъде другаде.

— Добре. — Мунк се почеса по брадата. — Ходих там няколко пъти и доколкото си спомням, имаше двама души — по-възрастен тип с бяла коса и мъж с къса, светла коса, някъде на около двайсет и пет. От съществено значение е да научим повече и се налага да стане бързо. Тук убиецът ни хвана натясно и е важно да се върнем на вярната следа. Майка ми ходи на срещи с тях, ще видя какво ще разбера от нея.

— Веднага ще се заема, щом приключим съвещанието — пое ангажимент Габриел.

— Добре. — Мунк отново погледна към присъстващите. — Други?

— Бенямин Баке е под наблюдение, но засега нищо не подсказва да е замесен — докладва Шире.

— Окей — каза Мунк. — Имаме достатъчно ресурси, нека продължават да го наглеждат, докато не сме сигурни. Още нещо?

— Проследих профила на margrete_08 — обади се Габриел. — Има адрес в „Хотмейл“, регистриран на…

Младежът погледна айпада пред себе си:

— … 2 март 2010 г. Няколко дни преди да получиш първия ѝ имейл, нали?

Габриел погледна към Мунк, който имаше малко засрамен вид. Не само името на майка му беше замесено, но извършителят се бе свързал и с него. Лично. А той бе допуснал да го измамят. Миа го познаваше достатъчно добре, за да разбира какво се случва зад сбърченото му чело: опитваше да се овладее; да не оставя у хората си усещането, че приема случая лично.

— Да, така е — потвърди Мунк.

— Имейлът не е използван за друго, освен за писане на съобщения до теб. Отварян е от три различни IP адреса.

— На норвежки, моля — прошепна Къри.

— IP адреси. Адреси в протокола на интернет. Всеки компютър, свързан с мрежата, има свой адрес и той ни дава информация къде се намира. Страна, район, интернет доставчик.

— Точно местоположение ли? — попита Мунк.

— Да. — Габриел пак си погледна записките.

— Както казах, използван е от три различни адреса. Всички са на „Бъргър Кинг“. Улица „Карл Юхан“, стадион „Юлевол“ и Централна гара Осло. Преносимо устройство. Невъзможно е да се открие. Пипгнах го, но не получавам отговор, така че сигурно вече не се свързва с мрежата, най-вероятно потребителят го е изхвърлил — аз бих постъпил така.

— В „Бъргър Кинг“ има интернет? — учуди се Къри.

— Получихме към две хиляди сигнала — обади се Анете, без да обръща внимание на уморения си колега. — Повечето по повод портрета на дамата от „Скюлерю“. За съжаление все още не сме се добрали до полезна информация. Рисунката е прекалено неясна, мнозина приличат на нея. А що се отнася до възнаграждението — знаете как става обикновено. Невероятно много хора имат желание да получат милион крони и имат подозрителен съсед.

Мунк си поглади брадата.

— Евентуални заподозрени?

Шире само поклати глава.

— По дяволите! Хайде, бе хора! Все трябва да имаме нещо! Все някой трябва да е видял нещо! Да е чул нещо!

Миа го погледна строго. Успокой се. Тя знаеше, че макар да са доста сплотен екип, все някой иска да се издигне в професията. Някои от тях бяха доверени лица на Микелсон.

Тя се прокашля и стана. Отиде до дъската, за да отвлече вниманието от Мунк.

— Не знам дали до вас е стигнала цялата информация, затова ще започна отначало. Не всичко е конкретно, някои неща просто ми се въртят в главата, предусещам ги и искам да ми помогнете, да ми кажете какво мислите вие, на какво мнение сте, какво чувствате. Нищо не е прекалено глупаво, всичко може да ни е от полза. Окей?

Миа се огледа. Колегите ѝ мълчаха. Всички очи бяха вперени в нея.

— Според мен събитията са се развили по следния начин: през 2006 г. някой е отвлякъл бебе от болницата в Хьонефос. Има две основни причини да похитиш бебе. Първата е изнудване за пари, но не са били предявени такива искания, затова я зачеркваме. Другата причина е някой действително да желае да има бебе. Нали така? Според мен това е вярната хипотеза. Някой желае бебе. През цялото време си мислех или по-скоро усещах, че извършителят е жена. Жена, която желае бебе. Нека си представим следната ситуация: жената има достъп до родилната зала. Както виждаме и както разбрахме тогава, да се открадне бебе е много по-лесно, отколкото си мисли човек. Особено бебе без родители. Добре, значи тази жена краде бебето. Настава, разбира се, страхотна суматоха, всички го издирват — медиите, ние, всички. Жената си намира изкупителна жертва — Юаким Виклунд. Много е удобно, че се е обесил. Много удобно за всички. Какво показва протоколът от аутопсията на шведа? Ами нищо. Не е имало аутопсия. Той се е обесил. Значи е признал. Случаят е решен. Всички с облекчение продължават нататък.

Тя си пое дъх и отпи малко минерална вода. Не си бе намислила какво да каже, говореше колкото на останалите от отдела, толкова и на себе си.

— Сега ми хрумва, че ако бяхме извършили обстойна аутопсия, вероятно щяхме да намерим следа от убождане с игла на врата на шведа. Много практично и находчиво, нали? Свръхдоза упойка във врата, точно под въжето — много е трудно да се забележи, ако няма подозрение за убийство. Добре, ето ви теория: жена с бебе, която знае как се слагат инжекции. И има достъп до упойващи вещества.

— Медицинска сестра ли? — попита Лудвиг.

— Напълно е възможно — кимна Миа и продължи. — Само че не заподозряхме никоя от сестрите в Хьонефос. Значи имаме жена, откраднала бебе. И всичко е наред. Медиите не пишат повече за случая. Предадохме се. Но после се случва нещо лошо. Вероятно бебето умира. Бебето умира, а тя решава да погне нас. Наша е вината за мъртвото бебе. Трябвало е да я намерим. Длъжни сме били да спасим бебето. А Мунк носи отговорността. Затова тя започва да преследва Мунк.

Миа се покашля и пак отпи глътка вода. В помещението бе съвсем тихо. Всички знаеха на какво е способна. Никой не искаше да я прекъсва, след като бе взела думата.

— Жената е невероятно съобразителна — продължи Миа. — Сякаш е леко шизофренична. Смята, че е нормално да похитиш дете, и не възразява да убива. За нея това е морално оправдано, следователно е преживяла нещо, нещо…

Не намираше точните думи.

— Не знам какво е било, но възможностите са много. Тя е с ясен ум и същевременно с изкривено съзнание. Със сигурност не вижда света така, както го виждаме ние. Безумно много е обичала бебето, което сигурно е умряло. То е щяло да тръгне на училище през есента. Сега е мъртво. Тя така вижда нещата според мен. Пътувам сама. Табелката. Момичетата отиват на път. Да, това е пътешествие. Марко 10:14: „оставете децата да дохождат при Мене“. Момичетата ще пътуват към небето.

Миа говореше все повече на себе си. Възлите в главата ѝ започваха да се разхлабват. Освобождаваха всичко, спотаено в сенките на съзнанието ѝ.

— Жената е невероятно грижовна. Обича децата. Иска да ги закриля. Къпе ги, гизди ги. Не бива да ги боли. И така — две неща…

Миа се прокашля. Чувстваше се ужасно изтощена, но трябваше да продължи.

— Две неща. Това именно е странното. Целият този хаос, всички знаци, първоначално не ги разбирах, но ми се струва, че има две неща. Първото са момичетата. Бебето не бива да е само. О, да, да, да. Тя е виновна за смъртта на бебето. Тя е причината. Сега иска да се поправи. Да му намери приятелки. Но вината е и наша. Били сме длъжни да я спрем. Дявол да го вземе, изгубих си мисълта.

— Две неща — подсказа Къри услужливо.

— Да, благодаря. Две неща. Първо: тя убива момичетата, та бебето, сега вече на шест, да не бъде само на небето. Второ: иска да спипа Мунк. Съжалявам, беше очевидно. Затова и изглеждаше толкова объркано. Затова се заблудихме. Необходимо е да разглеждаме всяко нещо поотделно, въпреки че тя смесва двата мотива, за да ни заблуди. Първо: убива момичетата, та похитеното дете да не бъде само на небето. Второ: Иска на всяка цена да си върне на полицията. Да си отмъсти. Да се добере до Мунк. Убила е някак бебето, но обвинява Мунк. Мисля…

Миа Крюгер беше напълно изтощена. Едва говореше.

— Какво мислиш Миа? — помогна ѝ Мунк.

— Иска да я хванем — намеси се Анете.

— В какъв смисъл? — погледна я Мунк.

— Иска да я хванем — повтори Анете. — Разкрива ни какво прави. Рине ЮВ. Момичетата в крепостта. Обаждането до журналистите. Иска да я заловим, нали, Миа?

Миа потвърди.

— Съгласна съм. Добро наблюдение. Иска да я хванем. Неспокойна е. Разкрива ни все повече. Тя също ще се възкачи. На небето. Иска да отиде при бебето. Иска да…

Миа не издържа повече. Отпусна се безсилна и задъхана върху бюрото. Мунк се приближи до нея и сложи ръка на рамото ѝ.

— Добре ли си?

Тя кимна мълчаливо.

— По дяволите, това вече е нещо. — Мунк се обърна към присъстващите. — Отлично. Жена. Струва ми се достоверно. Върши ни работа. Кои са дамите в списъка?

— Жената с разноцветните очи — отвърна Лудвиг.

— Някоя жена от сектата?

— Служителка от старческия дом „Хьовиквайен“ — предложи Габриел.

Миа погледна Лудвиг Грьонли.

— Откри ли нещо? Някаква връзка? Телефонът на Вероника Баке?

— Още нищо, за съжаление. Продължавам да търся — сви рамене Грьонли.

— Мамка му, ама че съм тъпа! — възкликна неочаквано Миа.

— Какво има?

— Чарли. Чарли Брюн.

— Кой? — попита Мунк.

— Приятел. Има клуб за травестити в „Тьойен“. Той ми разказа за нея. Жената с разноцветните очи. Виждал я е няколко пъти. По дяволите, колко съм тъпа!

— Доведи го — нареди Мунк. — Трябва да намерим тази жена. Кой знае, не е изключено тя да е дамата от фоторобота, която нашият свидетел е видял в „Скюлерю“. Стреляме напосоки, но защо да не пробваме? Ще запознаем този Чарли с всички от списъка, всички евентуални платци на сметките за телефон на Вероника Баке след смъртта ѝ, всички служители в дома и всички, свързани по някакъв начин със сектата. При съвпадение повикайте пенсионера да провери дали това е същият човек.

На излизане Анете спря Миа.

— Сигурна ли си? — попита тихо тя.

— За какво?

— За цялата организация. Мунк не е ли прекалено свързан със случая? Заплашили са внучката му все пак, а и майка му е замесена. Не и ли по-добре да си почине малко? Някой друг да поеме ръководството?

— Холгер знае какво прави — отвърна Миа лаконично.

— Надявам се — каза Анете.

54.

— Какво мислиш? — Чарли се завъртя из спалнята. Беше се спрял на вехта, старомодна пола на цветя, лъскави сребристи ботуши до коленете, бели ръкавици до лактите и зелена боа.

— Нямаш ли нормален пуловер и панталони? — въздъхна Миа.

— Господи, Миа, нарушаваш ми свободата на изразяване. Аз съм творец, живо произведение на изкуството, забрави ли?

Чарли ровеше из гардероба си и си даваше вид, че му е много тежко.

— Да, да, Чарли, виждам те.

— Сега вече знам!

Обърна се към нея, засмян до уши.

— Мистър Фройд.

— Мистър кой?

Чарли изръкопляска и започна да подскача като малко момиченце.

— Мистър Фройд. Отдавна не се е появявал. Беше в програмата на А сега — суинг през 2004 г. Не си ли чувала? Клубовете по суинг и асоциациите на транссексуални хора имаха много…

— Супер — прекъсна го Миа. — Не държа да съм в течение на всичко, което правиш. Давай, Мистър Фройд, само побързай.

Чарли извади от шкафа голям калъф за костюм и се шмугна в банята. След малко се върна, облечен като същински чаровник, в черен костюм, розова вратовръзка и лачени обувки. Приличаше на кръстоска между Джеймс Бонд и Егон Улсен24.

— Как ти се вижда? — Чарли се усмихна и се завъртя.

— Страхотен си! — одобри Миа.

— Достатъчно ли съм мъжествен?

— Много си мъжествен. Дамите в старческия дом ще хвърлят рози подир теб.

— Мислиш ли? — изкикоти се Чарли.

— Естествено — усмихна се Миа. — Хайде да вървим.

Чарли я последва до колата, паркирана отвън. По пътя към Хьовик Миа се чудеше как да му обясни, че няма да участва в разследването, а само ще разгледа снимките на служителите в архива, но се отказа. Обадиха се предварително и за късмет разполагаха с всички снимки. Пристигнаха. Холгер Мунк ги чакаше отпред.

Чарли се поклони и го поздрави кокетно.

— Много се радвам да се запознаем. — Мунк се усмихна. — Харесва ми костюмът ви.

— Благодаря. — Чарли се поклони още веднъж.

— Миа обясни ли ви какво ще правите?

— Ще работя под прикритие, нали? — смигна Чарли.

— Точно така. Предстои ви да разгледате няколко снимки на компютъра и да се опитате да разпознаете приятелката на Рогер Бакен.

— Ще се справя — нахили се Чарли.

— Била е с разноцветни очи?

— Да — потвърди Чарли. — Едно кафяво и едно синьо. Подозирах, че има нещо загадъчно у нея.

— Не казахме това — поправи го Мунк. — Просто искаме да я намерим и да говорим с нея, това е всичко.

— Разбирам — смигна отново Чарли. — Изключително потайни полицейски работи.

В същия момент вратата се отвори и оттам излезе жената, с която Холгер бе говорил на стълбите миналия път.

— Това е Карен Нилун — представи я той.

Жената, някъде към четирийсетте, беше слаба, с дълга русорижа коса и хубава усмивка. Чарли се поклони и ѝ стисна ръката.

— Това е Чарли. Днес той ще ни помага. А това е Миа, моята колежка.

Миа се здрависа с Карен.

— Прекрасно! — възкликна ведро Карен. — Опитах да се свържа с Кариане, но тя не си вдига телефона. Доста е стриктна в това отношение, държи на свободното си време.

Миа не попита коя е Кариане, ала предположи, че е управителката на дома.

— Но нали няма проблем да хвърлим един поглед? — попита Холгер.

— Не, разбира се — усмихна се Карен. — Радвам се да ви помогна.

Миа продължаваше да мълчи. Не се безпокоеше за документите. Нуждаеха се, естествено, от разрешение, а това обикновено отнемаше време, но тя разчиташе Холгер да е уредил всичко под масата, защото в дома го познаваха.

— Добре — поде Холгер. — Ще влезем ли?

Последваха Карен в дома и влязоха в един офис. Чарли се перчеше като паун и почтително се покланяше наляво и надясно.

— Този е. — Карен посочи компютъра върху бюрото в офиса.

Изведнъж придоби неуверен вид.

— Това е общият компютър на всички служители и никой от пациентите ни няма достъп до него, но няма проблем, предполагам, да го използвате. Щом сте от полицията.

Карен погледна към Холгер, а той ѝ кимна, за да я успокои. Миа се подсмихна скришом.

— Всичко е наред, Карен. — Холгер внимателно я потупа по рамото. — Поемам цялата отговорност, не се тревожи за нищо.

— Чудесно — усмихна се тя. — Аз просто… Да, Кариане понякога е малко строга, но е много мила и е добра началничка.

Изрече последните думи бързо, сякаш за не да я хванат да злослови по нечий адрес.

— Както ти казах, поемам отговорността. — Мунк придърпа още един стол пред монитора, за да седне Чарли.

— Да остана ли? — попита Карен.

— Да, ако имаш възможност. В случай че възникнат въпроси.

— Няма проблем — съгласи се Карен. — След един час сервираме обяда, но дотогава има време.

— Чудесно. — Холгер се настани на стола до Чарли.

Той взе мишката и щракна върху документа, който Карен бе намерила.

— Надолу ли да отидем?

— Просто използвайте стрелките. — Тя посочи клавиатурата.

Холгер натисна стрелката и се появи първата снимка. Пишеше Биргите Лундамо.

— Не — отсъди Чарли със строго изражение, за да демонстрира колко сериозно приема задачата си.

Холгер натисна пак. Този път излезе снимка на жена на име Гюро Улсен.

— Не — повтори Чарли.

— Колко са служителите? — осведоми се Миа.

— Имаме петдесет и осем пациенти, а служителите са всичко на всичко двайсет и двама, не — двайсет и трима. Някои са на пълен работен ден, други — на непълен, освен тях имаме списък с гледачи на повикване, прибягваме до тях в случай на болест и други непредвидени обстоятелства.

— И всички са в архива?

— Да, имаме достъп до данните на всички — усмихна се Карен.

— Не — каза Чарли.

Холгер Мунк отново натисна бутона. Този път на екрана се появи снимката на Малин Щолц.

— Тя е — кимна Чарли.

— Сигурен ли си? — попита Миа.

— Абсолютно — потвърди той.

— Но тази жена няма разноцветни очи.

— Тя е — заяви твърдо Чарли.

Миа изруга тихо. Беше я виждала. Това бе момичето с дългите черни коси, с което разговаря при първото си идване тук, докато чакаше Холгер.

— Познаваш ли я, Карен?

— Да, разбира се. — Жената за първи път им се стори леко изплашена. — Какво е направила?

— Рано е да се каже — отвърна Холгер и преписа адреса от екрана.

— Колко добре я познавате? — попита Миа.

— Много добре — откликна Карен. — Всъщност само от работата. Много я бива. Всички пациенти я харесват.

— Били ли сте някога у тях?

— Не, не съм. Бихте ли ми казали защо я търсите, малко… малко ме достраша. — Жената погледна Мунк, а той се изправи, за да я успокои.

— Тя е само свидетелка, Карен.

— Уф — въздъхна Карен и поклати глава.

— Просто свидетелка.

— Има ли адрес? — попита Миа.

Мунк кимна над рамото на жената и ѝ подаде бележка. Направи знак на Миа да говори по телефона навън, за да не тревожат допълнително Карен.

Чарли седеше на стола с донякъде недоволен вид.

— Това ли беше всичко?

— Това е всичко — увери го Мунк. — Много добре, Чарли.

— Браво, Чарли — похвали го Миа и излезе, подтичвайки, да се обади на Къри.

— Да?

— Имаме име и адрес — съобщи Миа.

Едва прикриваше възбудата си.

— Малин Щолц. Родена през 1977 г. Дълга, гарвановочерна коса. Около 170 см и към 65 кг.

Тя му продиктува адреса от бележката.

— Тя ли е? — попита Къри.

— Да, той я разпозна веднага.

Чу как Къри дава заповеди, преди да се върне на телефона.

— Тръгваме. Ще се видим там.

Миа затвори и взе една таблетка за гърло от джоба си. Беше говорила с нея. Била е съвсем близо до нея. И не го бе разбрала. Тя имаше сини очи. Най-вероятно лещи. По дяволите, колко тъпа можеше да бъде!

Чарли слезе по стълбите, плътно следван от Мунк и от все още уплашената Карен.

— Ще ти се обадя — обеща Мунк и я хвана за ръката.

— Благодаря за помощта, Карен — вметна Миа.

— Моля — отвърна жената с русорижата коса и без особен успех се опита да се усмихне.

— Това ли беше всичко? — попита повторно Чарли, видимо недоволен.

— Справи се отлично, Чарли — увери го Миа.

Мунк още веднъж се сбогува със сестрата и се затича към колата.

— С мен ли ще пътуваш, Миа?

— Да. — Тя го последва.

— А аз? — Чарли разпери ръце.

— Той ще те закара вкъщи. — Миа посочи полицая, който ги бе докарал.

— Няма ли поне да изпием по едно кафе?

— Другия път — извика Миа и се шмугна в колата.

Мунк натисна газта и излезе на „Хьовиквайен“ с такава скорост, че гумите изсвистяха по асфалта.

55.

Малин Щолц не спа добре. Сънува много странни сънища. Един ангел дойде да я вземе. Всичко приключи. Вече не е нужно да прави това — помисли си тя насън или сънува, че мисли — объркваше сънуваната и действителната си същност. Ангелът със сигурност бе дошъл. Прекрасен, бял ангел в образа на момиченце. Ангелът ѝ протегна ръка и ѝ нареди да го последва. Каза ѝ, че може да напусне земята. Че вече не е нужно да го прави. И Малин Щолц се зарадва толкова много. Толкова се зарадва, че се събуди и впоследствие не успя да заспи. Днес очите ѝ бяха разноцветни. Едно кафяво и едно синьо. Такава беше. В действителност. Като малка ѝ се подиграваха. Наричаха я отвратителна и странна. Само котките имат разноцветни очи. Тъпа котка. Не от сладките котки, а от бездомните. Тези, на които им пада козината, защото са болни. Макар лекарят да бе казал, че състоянието ѝ е напълно нормално. Хетерохромия. Не, не е нормално. Не е нормално, но не е и толкова необичайно, както мнозина си мислят. Лекарят ѝ обясни, че това е генетичен дефект. Не, не е дефект. Ако гените се променят през ранния ембрионален стадий, например поради мутация, случва се някой ген със заложени сини очи да проникне в индивид, предопределен да има кафяви очи. Мутация. Мутант. Тя бе мутант с две различни очи и затова не биваше да бъде себе си. Трябваше да бъде някой друг. Това беше казал лекарят. Или го бе прочела някъде? Лекарят не беше казал нищо, тя го бе прочела в интернет. И в „Илюстрерт Витенскап“25. В чакалнята на лекаря имаше „Илюстрерт Витенскап“. Когато я прегледа, за да разбере дали може да има деца, лекарят каза, че не може, защото е мутант. И не бива да бъде себе си, а е по-добре да стане някой друг, независимо от многото известни личности с разноцветни очи. Дан Акройд. Дейвид Боуи. Джейн Сиймур. Кристофър Уокън. На никого от тях не се налагаше да бъде друг, макар някои да си бяха сменили имената. Малин Щолц сънува как един ангел я прибира и вече не е нужно да го прави. Толкова се зарадва, че се събуди. После не успя да заспи. Прекара няколко часа пред огледалото в банята. Лекарят ѝ бе дал хапчета. Беше ѝ обяснил, че не е нормална, че е мутант и е наложително да гълта хапчета. Малин не обичаше хапчетата. Вземаше ги само понякога, когато чуваше гласове в главата си, но не достатъчно често, за да бъде нормална.

Малин Щолц стоеше пред готварската печка. Беше гладна. Отдавна не бе яла и спа неспокойно. Освен това забрави да купи яйца, макар че си беше направила списък предишния ден. Малин Щолц умееше да се преструва. Умееше да бъде някой друг. Докато беше някой друг, всичко бе наред. Не е трудно да си намериш работа, стига само да не си себе си. Пак влезе в банята, но не знаеше защо, затова се върна в кухнята и отвори хладилника. Часовникът до прозореца показваше осем. Днес не беше на работа и това беше добре, защото не спа спокойно.

Малин Щолц реши да се облече и да отиде на пазар. Не е трудно да се пазарува, стига само да си намериш дрехите. Магазинът отваряше рано. Лесно е да купиш яйца, само не бива да забравяш да ги сложиш в кошницата, да платиш за тях и да ги вземеш с торбичката. Малин Щолц влезе в спалнята, за да се облече, но когато отвори вратата, гардеробът се оказа пълен с млечни продукти. Мляко, масло, сметана. Тя я затвори и установи, че е в магазина. Миришеше на кисело. Беше много рано и хората не си бяха доспали, затова миришеше така. Малин Щолц сънува ангел, който ѝ каза, че не е нужно да остава на земята, но сега бе в магазина и трябваше да купи яйца, защото беше гладна. Не всички дни бяха толкова лоши. Имаше неща, които можеше да направи, за да си помогне. Да бъде някой друг, тогава ѝ олекваше. Когато беше себе си, не се чувстваше особено добре, но сега се налагаше да бъде себе си, защото имаше свободен ден и беше гладна. Отдавна не бе излизала в почивка, работеше много, бе онази Марион Щолц, любезна и нормална, и очите ѝ бяха в един цвят. Скоро вече нямаше да бъде Марион Щолц, а някой друг и нямаше търпение това да се случи.

Затвори вратата на витрината с млечните продукти и намери рафта с яйцата. Сложи четири кори яйца в кошницата. Кошницата беше синя, виждаше я. Ако си затвореше кафявото око. Ако си затвореше синьото око, кошницата ставаше кафява. Това не беше вярно, но всичко става възможно, ако се престориш. Четири по дванайсет яйца прави четирийсет и осем яйца. Опита се да си спомни какво друго има в списъка ѝ, но не се сети за всичко. Да, хляб. Отиде при щанда с тестени изделия и избра пълнозърнест хляб. В магазина все още миришеше на кисело, наложи се да си запуши носа. Кошницата с яйцата тежеше прекалено много, за да я носи с една ръка. От момчето зад касата също се носеше кисел мирис. Не си бе доспал, затова. В картата ѝ имаше пари. На терминала се изписа „одобрено“. В магазина започна наистина да вони. Тя едва успя да прибере яйцата в торбичката и да изтича навън, преди той да се разложи след нея. Седна за момент на стълбите, докато въздухът пак стана чист, после хвана торбичката с дясната си ръка и се запъти към къщи.

56.

Мунк тъкмо паркира малко встрани от блока, откъдето се виждаше входната врата и телефонът на Миа иззвъня.

— Да?

— Къри е.

— Тя вкъщи ли си е?

— Не, никой не отговаря. Ще ви изчакаме. Виждате ли ни?

Миа надзърна към улицата и забеляза черното ауди.

— Да.

— Какво ще правим?

Миа погледна Мунк.

— Ще влезем ли?

Мунк поклати глава.

— Не бива да забравяме, че не знаем дали тази жена е направила нещо нередно. Известно ни е само, че познава Рогер Бакен и вероятно е имала достъп до телефона на Вероника Баке. Не желая да допуснем грешка.

— Не, ще изчакаме — съобщи Миа по телефона. — Разположихте ли отряди на всички улици?

— Да.

— Да изпратят Ким — подсказа тихо Мунк.

— Изпратете Ким — нареди Миа по телефона. — Нека опита да влезе, да позвъни на някого от съседите.

— Окей — отвърна Къри.

Веднага след това задната врата на второто „Ауди“ се отвори и Ким тръгна към входната врата. Позвъни на няколко от звънците, отвориха му и той хлътна вътре.

— Влезе — потвърди Къри.

— Видях — каза Миа.

Много пъти бяха правили така. И на учения, и в практиката — един или двама полицаи влизат вътре, докато другите чакат отвън — със или без коли. На прозореца на Миа се почука. Тя го отвори. Хире пъхна вътре една малка чантичка и се отдалечи. Миа я отвори и подаде втората слушалка на Мунк.

— Имаме връзка — каза тя и затвори телефона. — Ким, там ли си?

— Тук съм.

— Какво има вътре?

— Врата към мазето. Асансьор. Стълби.

— Качи се на третия етаж по стълбите — нареди Мунк.

— Дадено.

Обзети от напрежение, изчакаха Ким да се обади отново.

— Тук съм.

— Това ли е нейната врата?

— М. Щолц — отговори Ким.

— Позвъни.

Минаха още няколко секунди.

— Никой не отговаря. Да влизам ли?

Миа и Мунк се спогледаха.

— Да — прецени Мунк.

Миа се хвана, че мисли за думите на Анете. Дали Мунк не беше прекалено лично засегнат от случая? Дали съумяваше да взема правилните решения?

— Вътре съм.

— Какво виждаш?

За един миг настана тишина.

— О, Боже — възкликна Ким.

— Какво откри? — попита Мунк, този път по-силно.

— Това е просто… Трябва сами да видите.

— Какво има?

Мунк вече крещеше, но Ким не отговаряше.

57.

Изведнъж Малин Щолц се опомни и откри, че носи найлонова торбичка в ръка. Беше ходила на пазар. Дори не помнеше да е излизала. Озърна се. Намираше се навън. Последно си спомняше, че сънува много странен сън. Един ангел дойде да я вземе. Щеше да се спаси от живота тук точно както бе планирала, но не помнеше нищо от случилото се впоследствие. Отвори торбичката и надникна в нея. Четири кори яйца и хляб. Господи.

Не за първи път ѝ се случваше, но всеки път се плашеше. Веднъж се събуди в трамвая. При друг случай влизаше в „Тьойенбаде“26. Пое си дълбоко дъх и седна на една пейка. Изглежда, пак трябваше да навести лекаря. Мразеше да ходи на лекар, но сигурно беше време. Напоследък инцидентите със загуба на паметта бяха зачестили, особено през почивните ѝ дни. На работа всичко си беше наред, но не и когато си оставаше вкъщи. Да бъде самата себе си. Това беше трудното. Нямаше търпение всичко да свърши. Не оставаше много. Скоро щеше да почива. Скоро вече нямаше да ѝ се налага да бъде Марион Щолц. Или Майкен Стурвик. Или Марит Стултенберг. Опита да се съсредоточи върху пътя към къщи, но образите в съзнанието ѝ се изплъзваха. Насочи вниманието си към торбичката. Усети найлона. Той е истински, нали? Съществува. Да, на пипане създава такова впечатление. Огледа дрехите си. Две еднакви обувки. Много добре. Панталон. Чудесно. Тениска и тънък пуловер. Беше се справила прекрасно. Не бе излязла гола. Само дето беше малко хладно, но важното бе, че носи дрехи. Потри ръце, за да се стопли, и отново се опита да извика представата за пътя от пейката до жилището ѝ. Пак погледна торбичката. „Рема“. Беше ходила в „Рема“. А оттам до дома ѝ се стига през пицарията. Огледа се и видя неоновата табелка на ъгъла. „Пицария Милано“. Знаеше пътя оттам. Приблизително. Изправи се рязко и пресече улицата. Сега ѝ стана студено. Трябваше да се прибере вкъщи възможно най-бързо. Не искаше да настине. Ако настине, ще се наложи да отсъства от работа — бяха строги по отношение на това изискване. Старите хора са слаби. Не можеха да допуснат в старческия дом да се разнасят бацили. Стигна до пицарията и спря, за да се огледа за следващата опорна точка. Еднопосочно движение. Трябва да тръгне в противоположната посока. Да влезе откъм червения знак с бялата ивица. Намери знака и се приближи към него, но изведнъж застина на място.

Нещо не беше наред. Нещо не беше както трябва да бъде. Беше различно от обикновено. Различно от обичайното утро. В парка обикновено не се разхождат спокойно хора. Не стоят в колите си и не очакват нещо, озъртайки се. Първоначално мисълта започна да се избистря бавно в главата ѝ. Много бавно. И изведнъж ѝ просветна.

Пусна торбичката от „Рема“ на асфалта, завъртя се на пети и се втурна надолу по улицата.

58.

Сара Кисе стоеше пред една тухлена сграда на „Марибуесгата“ и чакаше някоя си Анете. В продължение на няколко дни се опитваше да се обади, но не ѝ вдигаха.

Свързахте се с полицейската служба на Осло. Телефон за сигнали. За съжаление всичките ни линии са заети. Моля, изчакайте.

Най-накрая успя. След като прави опити в продължение на три дни, последния път чака повече от четирийсет минути, без да се отказва, търпеливо, и най-накрая успя. Очакваше гласът по телефона да е любезен, но не се оказа така. Жената отсреща звучеше раздразнено. Само дето не я попита какво иска. Сара Кисе имаше чувството, че прави нещо нередно, но не беше така. Не я интересуваха парите. Един милион крони е възнаграждението за информация, която ще помогне за разрешаването на случая. Прочете за наградата във вестника и тогава започна да ѝ се изяснява.

Мъжът ѝ умря преди близо година. Падна от петдесет метра от необезопасен строеж. Сара Кисе се зарадва на смъртта му. Той беше ужасен човек. Насмалко не опропасти живота ѝ. Не искаше да има нищо общо с него. Дори не отиде на погребението. Миризми на други жени. Изчезнали от портфейла ѝ и от буркана върху хладилника пари, предназначени за плащане на сметки. Разочарование в очите на дъщеря им, когато се случеше да се прибере и отказваше да си играе или да говори с нея. Дадена ѝ от адвоката флашка с пращящ запис, отнасящ се до нещо, построено от мъжа ѝ. Стая под земята. Бе забравила всичко това. Беше го изтласкала. Сега имаше свой собствен живот. Купи си нов апартамент. За първи път, откакто се помнеше, бе щастлива. Но ето че споменът пак изникна в съзнанието ѝ. Видеоклипът на флашката. Този, който изтри. Обещаваха един милион крони. Дали пък не излъга неприветливата жена на телефона? Дали пък не се обади заради парите? Във всеки случай именно обявеното възнаграждение я пробуди. Мъжът ѝ изглеждаше толкова уплашен! А иначе бе така смел. Гласът му трепереше. Беше ѝ казал да отиде в полицията, ако нещо се случи с него. Бе построил подземна стая на пусто място. С асансьор за посуда и вентилатор — под земята! А тя изтри клипа. Не желаеше да има нищо общо с него. Втрисаше я при мисълта за него. Повръщаше ѝ се. Нямаше да му позволи да остане в мислите ѝ, в тялото ѝ, затова го изтри и пропъди спомена надалеч. Докато не прочете вестниците преди около седмица. Един милион крони възнаграждение срещу сведение, което да доведе до изясняване на случая. Паулине, Юхане, Андреа и Каролине. И изведнъж осъзна.

Мъжът ѝ бе построил стаята, където момичетата са били затворени.

Сара Кисе извади дъвки от чантата си и се огледа. Бяха ѝ казали да чака на улицата. Смяташе, че полицейският участък се намира в „Грьонлан“, но явно не беше така. Или сигурно разполагаха с повече от една сграда. Изведнъж една врата се отвори и висока, светлокоса жена с множество лунички се приближи към нея.

— Сара Кисе?

— Да?

— Здравейте, аз съм Анете — представи се полицайката и показа идентификационната си карта.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано — извини се Сара. — Линиите бяха постоянно заети, а и да, с мъжа ми не бяхме в много добри отношения и така…

— Не се тревожете — успокои я полицайката с луничките. — Благодаря, че дойдохте. Носите ли лаптопа, за който стана дума.

— Да. — Сара Кисе показа чантата си.

— Чудесно. Последвайте ме.

Полицайката Анете я поведе към една врата в жълтата тухлена постройка и доближи картата си до четеца, за да я отвори.

В асансьора двете запазиха мълчание. Полицайката Анете се оказа по-любезна от жената на телефона. Това радваше Сара. Очакваше да я порицаят, защото се е обадила толкова късно. Бе изслушала толкова много конско през живота си. Не би понесла повече.

— Оттук — усмихна се Анете и я поведе по коридорите.

Излязоха пред още една заключена врата и полицайката пак постави картата си на четеца. Вратата се отвори и се озоваха в голямо, просторно, модерно помещение с бюра. Цареше трескава дейност, хората подтичваха напред-назад и почти през цялото време звъняха телефони.

— Насам. — Полицайката с луничките я въведе с учтив жест в офис със стъклени стени.

Младо момче с къса, щръкнала коса седеше с гръб към тях пред множество монитори. Гледката напомняше сцена от филм с всички екрани и кутии, и кабели, и малки мигащи лампички, и навсякъде модерна технология.

— Това е Габриел Мьорк — представи го Анете. — Габриел, запознай се със Сара Кисе.

Младежът стана и пое ръката ѝ.

— Здравейте, Сара.

— Здравейте — поздрави Сара.

— Заповядайте, седнете — покани я Анете и самата тя зае един от столовете. — Бихте ли ни разказали пак набързо за какво става въпрос?

— Да — прокашля се Сара.

Тя разказа вкратце какво ѝ се бе случило. Смъртта на мъжа ѝ. Адвокатът. Флашката. Видеоклипът. Стаята, построена от съпруга ѝ. Колко е бил уплашен. Как тя мисли, че вероятно е свързано с момичетата.

— И сте изтрили клипа от лаптопа? — попита младежът.

Тя кимна.

— Много ли глупаво постъпих?

— Ами, щеше да е по-добре да го бяхте запазили, но ще го намерим. Носите ли лаптопа?

Сара Кисе извади лаптопа от чантата си и го даде на момчето.

— А флашката, разбира се, не пазите?

— Не, отиде на боклука.

— Ха-ха, да, за съжаление, нея няма да мога да я намеря. — Младежът ѝ смигна.

Сара се усмихна. Бяха много мили. Изпита такова облекчение. Страхуваше се, че ще бъдат строги и ще я нахокат като жената по телефона.

— Бих искала да вземем писмени показания от вас. Става ли? — попита Анете.

— Да — съгласи се Сара.

— Желаете ли чаша кафе?

— Да, благодаря, с удоволствие.

Полицайката с луничките се усмихна и излезе от помещението.

59.

След утринната молитва пастор Симон дойде при Лукас и му каза, че ще прекарат деня заедно, само двамата. Лукас не повярва на ушите си. Заедно? Само двамата? Обля го топлина. Лукас, естествено, бе постоянно около пастора, но пастор Симон винаги бе зает с нещо, обикновено разговаряше с Бог или проповядваше Словото на вероотстъпниците, защото те се нуждаеха от него, а Лукас най-често изпълняваше други важни задачи, например миеше пода, переше или се грижеше пасторът да има чисти чаршафи. Една вечер преди няколко години пастор Симон му каза, че гледа на него като на свой най-близък човек, като на свой заместник и тогава Лукас порасна с почти десет сантиметра, с изправен гръб и високо вдигната глава той стоеше редом с пастора. Нещо обаче липсваше — не че се оплакваше от пастора, о, не, такова нещо изобщо не би му хрумнало, но ако му бе позволено да усеща някаква липса, това бе неудовлетвореното желание да стои до пастора и в светите дела.

А днес пасторът имаше точно това предвид. Лукас го видя в очите му. Днес ще бъдем заедно, Лукас, само ти и аз. Така му каза. Днес Лукас щеше да бъде посветен. Днес щеше да научи тайните и да чуе Божия глас. Беше убеден в това. Тръгнаха си от имението Porta Caeli, след като отслужиха утреня и закусиха. Жените в стопанството готвеха чудесно. Лукас се гордееше с пастор Симон, задето бе подбрал толкова прекрасни жени. Петнайсет жени, покорни на Божието слово, отдадени да готвят, да чистят, да перат и да работят здраво. Такива жени им трябваха на небето. А не самовлюбени жени, само да лежат пред телевизора, да се гримират като курви и да чакат мъжете да им вършат работата.

Лукас запали колата и я подкара през портата. Бог им даваше великолепно време, слънцето грееше високо на небето и убеждението му, че ще се случи днес, нарастваше все повече. Днес щеше да бъде посветен. Той, естествено, вече знаеше нещичко. Пасторът му бе казал някои неща, а и той многократно го бе чувал да говори с Бог. Лукас изпитваше угризения, задето го е подслушвал, но не можеше да се въздържи. Пасторът често говореше с Бог в стаята си. Лукас винаги се стараеше да остави чистенето на пода пред кабинета му за момента, когато отвътре се чуваше неговият глас. По този начин хем стоеше на колене и търкаше, хем се изпълваше с Божието слово, без да прави нещо непозволено. Преди време пасторът плати за шофьорската му книжка. Както купи и всичко останало, което Лукас притежаваше. Черен костюм за официални случаи. Бял костюм за общите молитви. Три чифта обувки. И колело. И плащаше, разбира се, за храната и за таванската стая в църковната къща. Пасторът бе богат. Бог му беше дал пари. Пастор Симон не бе от хората, които отричат парите. Мнозина разправяха точно това — човек нямал нужда от пари, ако има Бог, но пасторът, естествено, бе по-мъдър. В новия свят няма да имаме нужда от пари, там ще се грижат за нас, ала в този свят правилата са други. Лукас не четеше вестници и не гледаше телевизия, но знаеше, че този свят е основан на парите. Някои бяха бедни, а други — богати. Бедните обикновено бяха наказани от Бог. Причините бяха много. Вероятно бяха хомосексуални или наркомани, или живееха в разврат, или злословеха по адрес на Бог или на Исус, или срещу родителите си. Понякога Бог наказваше цели страни и даже континенти. Обикновено с потоп или суша, или друго бедствие, но най-често, като им даваше съвсем малко пари. Не всички богаташи получаваха парите си от Бог, това бе известно на Лукас. Някои от тях ги крадяха от Него. Беше много просто. Всички пари са на Бог, а ако някой притежава много пари и не ги е получил от Бог като пастор Симон, значи ги е придобил по нечестен начин и трябва да понесе наказание.

Лукас караше по пътя, който пасторът му сочеше. Не се спускаха към сградата на църквата, не, качваха се нагоре, навътре в гората към малко езерце. Лукас паркира и последва пастора до една пейка край водата. Тайно го наблюдаваше. Буйната бяла коса приличаше на антена, често си го бе мислил. Един вид ангелска антена, чрез която пастор Симон се свързваше директно с Бог. Слънцето вече се бе издигнало насред синьото небе и грееше точно зад главата на пастора. По кожата на Лукас плъзнаха тръпки. Пръстите го сърбяха. Не го свърташе на едно място. Беше усмихнат до уши.

— Виждаш ли Дявола във водата? — попита пасторът и я посочи.

Лукас се вторачи в езерцето, но не видя нищо. Водата бе тъмна и гладка, на повърхността не се виждаше и вълничка. В околната гора се чуваше чуруликането на птиците. Нямаше и следа от Дявола.

— Къде? — Лукас се вгледа още по-внимателно.

Не искаше да признава, че не го вижда, щеше да е много глупаво. Навярно пасторът го изпитваше. Изпитваше го, за да разбере дали е готов да бъде посветен.

— Там. — Свещеникът пак посочи.

Лукас все още не виждаше нищо. Не искаше нито да лъже, нито да си признае и продължи да се взира все по-усърдно. Стоеше, вперил очи, примижваше с надеждата Дяволът да му се покаже, но нищо не се случваше.

— Не го виждаш, нали? — попита накрая пасторът.

— Не. — Лукас засрамен наведе глава.

— Искаш ли да го видиш?

Лукас очакваше да му се скарат, задето не вижда добре. Понякога пасторът се държеше така с онези, които не са достатъчно близо до Бог, но сега той не повиши тон. Просто продължи да говори спокойно.

— Вярвам в теб, Лукас — занарежда пасторът с топъл, мек глас. — Но с нас не може да има човек, който не вижда Дявола, защото, не виждаш ли Дявола, значи не можеш да видиш и Бог.

Лукас сведе глава още по-ниско и кротко кимна.

— Искаш да дойдеш на небето, нали?

— Разбира се — прошепна младият мъж.

— Искаш ли да ти покажа? — усмихна се пасторът.

— Да ми покажеш?

— Дявола. — Пасторът се засмя.

Лукас хем се зарадва, хем се поуплаши. Искаше, разбира се, пасторът да му го покаже, да му помогне да го види, но бе слушал много за Дявола и се колебаеше дали е готов да се срещне с него.

— Съблечи се и влез във водата — нареди му спокойно пасторът.

Лукас се поучуди. Не беше топло. Пролетта почти бе настъпила, по дърветата наоколо бяха покарали красиви зелени листа, но въздухът все още бе доста хладен. Водата сигурно също беше ужасно студена.

— Сега. — Пасторът сбърчи вежди.

Лукас стана и започна да се съблича. Скоро стоеше гол пред пастора. Бялото му, слабо тяло потръпваше на студения въздух. Пасторът дълго го наблюдава мълчаливо. Оглеждаше го от главата до петите. Лукас изпитваше силна потребност да се скрие, чувстваше се ужасно неудобно, но разбираше, че това е част от посвещението. Налагаше се да премине през днешното изпитание, за да се изкачи на по-високо ниво, а за целта от него се изискваше само да изтърпи това неудобство.

— Сега върви — разпореди се пастор Симон, сочейки водата.

Лукас кимна и се спусна до брега на езерцето. Топна единия пръст на крака си, но бързо го дръпна. Водата бе леденостудена. От близкото дърво излетя голяма птица и се понесе към облаците. Лукас обхвана тялото си с ръце, искаше му се и той да може да лети. Тогава щеше да отлети направо при Бог и да остане там завинаги. Не че не искаше да бъде с другите на Ковчега. Искаше, разбира се, все пак бяха Божиите избраници на земята, но ако можеше да лети, нямаше да се налага да прави такива неща, за да го вземат с тях. Погледна към пастора, застанал като стълб от сол на пейката. Лукас бързо се реши и нагази в ледената вода. Заболя го. Все едно стоеше сред късчета лед. Искаше да попита пастора колко навътре да влезе, но той мълчеше. Беше станал от пейката и стоеше до самата вода, само на няколко метра от него, а слънцето светеше като ореол около буйната бяла коса.

— Виждаш ли Дявола? — пак попита пасторът.

— Н-н-н-е-е — отвърна Лукас през тракащите си зъби.

Насили се да отиде по-навътре, усещаше леденостудената вода с онези части на тялото си, за които не е прието да се говори, направи още една крачка и водата стигна до кръста му.

— Сега виждаш ли го? — попита пасторът.

Гласът му вече не звучеше толкова меко, бе станал студен, като лед, като водата. Лукас почти не усещаше тялото си, сякаш го нямаше. Наведе глава и я поклати. Чувстваше се напълно негоден. Не виждаше Дявола. Не каза нищо. Сигурно не бе заслужил да отиде на небето. Вероятно трябваше да остане тук, долу, в този свят, заедно с блудниците и разбойниците и да гори на бавен огън така, че изпепелената му плът да се отделя от костите, докато другите пътуват към Божието вечно царство?

Пасторът тръгна рязко, навлезе с големи крачки във водата и изведнъж Лукас усети твърда, студена ръка на врата си. Опита да се съпротивлява, но пасторът бе прекалено силен. Натисна врата му надолу и неочаквано го потопи. Главата на младия мъж се намираше под водата и той не можеше да диша. Изпадна в паника и започна да маха с ръце. Нуждаеше се от въздух. Ала пасторът не го пускаше. Натисна го още по-надълбоко.

— Виждаш ли Дявола? — Лукас чуваше пасторът да вика отгоре.

Той отвори очи и изведнъж тялото му се отпусна напълно. Сега щеше да умре. Усещаше го. Времето му бе изтекло. Затова пасторът го бе довел в гората. За сетен път Лукас се опита да се освободи от захвата му, но нямаше шанс. Пасторът бе направо обсебен. Десницата му не беше човешка ръка, а тежка, желязна щипка. На Лукас започна да му причернява пред очите. Дробовете му изпитваха въпиеща нужда от въздух, но той не можеше да се измъкне от захвата на пастора. Бе потопен във водата. Бяха му отнели всяка възможност да решава сам за собствения си живот. Да се движи. Да диша. Дори вече водата не му се струваше студена. Стана му топло. Тялото му се сгря. Там някъде, в далечината, различаваше мърдащите си пръсти. Пасторът продължаваше да вика нещо, но Лукас вече не разбираше какво. Не знаеше колко дълго е прекарал под водата, защото времето вече не бе време; беше се превърнало във вечност. Щеше да умре, бе настъпил смъртният му час. Нямаше никакъв смисъл да се бори.

Изведнъж, най-неочаквано, главата му бе изтеглена над водата и Лукас усети студения пролетен въздух. Задави се в кашлица и хрипове, избълва остатъци от закуската си и му се стори, че дробовете му ще се пръснат. Пасторът го измъкна за врата на брега, където той остана да лежи запъхтян. Не си чувстваше тялото.

Пасторът коленичи до него и го помилва по мократа коса. Лукас го погледна с големи, ужасени очи.

— Видя ли Дявола? — усмихна се пасторът.

Лукас кимна. Закима така, че вратът му щеше да се счупи.

— Отлично — ухили се пастор Симон и нежно го погали по бузата. — Готов си.

60.

Миа Крюгер стоеше насред жилището на Малин Щолц. Вече знаеше защо Ким бе реагирал по този начин.

— Никога през живота си не съм виждал толкова много огледала — сподели той поразен. — Нали разбираш — уплаших се при влизането.

Миа кимна. Апартаментът на Малин Щолц приличаше на къщата с кривите огледала в лунапарка. Навсякъде имаше огледала. Всеки сантиметър от жилището бе покрит с огледало. От пода до тавана във всички стаи.

Чакаха цял час навън, но никой не се появи. Мунк реши да влязат. Миа не беше напълно съгласна, но не каза нищо. Той бе началникът. Ако зависеше от нея, щеше да остане още малко и да почака в колата. Така щеше да е най-добре. Сега се разкриха. Мунк бе изискал пълен екип, за да огледат жилището. Полицаите си личаха от десетки километри. Миа го знаеше и Мунк също го знаеше. Въпреки това взе това решение. Вероятно Анете все пак имаше право. Навярно Мунк бе прекалено лично засегнат от случая. Мириам и Марион бяха скрити в нерегистрирано жилище във „Фрогнер“. Майка му бе свързана със сектата.

— Ти виждала ли си нещо такова преди? — попита Ким.

Миа поклати глава. Не беше. Не беше виждала нищо подобно. Където и да отидеше и накъдето и да се обърнеше, срещаше собственото си отражение. Почувства силно неразположение, но нямаше накъде да погледне, за да отпочинат очите ѝ, нямаше къде да избяга. Изглеждаше изнемощяла. Не приличаше на себе си. Алкохолът и хапчетата бяха оставили следи и по кожата, и по иначе толкова бистрите ѝ сини очи. Миа изобщо не беше суетна, но това, което видя, не ѝ хареса. А и изпуснаха Малин Щолц.

Мунк влезе в кухнята при нея и Ким и също не изглеждаше особено доволен. Въздъхна тежко и застана с недоумяващо изражение пред облицования с огледала хладилник, очевидно и той не бе свикнал да стои дълго пред огледало. Миа го видя да се оглежда и се почуди за какво ли мисли.

— Поисках да я обявят за издирване — обади се Мунк след малко. — Имаме хора на „Гардермуен“, на Централната гара Осло, на международното летище „Торп“ и коли, където трябва, но имам чувството, че пак ни е изиграла.

Мунк се почеса по брадата и отново се загледа в отражението си.

— Какво, по дяволите, е това, Миа?

Тя сви рамене. В подобни случаи другите обикновено се обръщаха към нея, но точно сега нищо не ѝ идваше на ум. Жилище, пълно с огледала? Кой обича непрестанно да се оглежда? Някой, обзет от страх да не изчезне? И затова непрекъснато трябва да вижда образа си, за да е сигурен, че съществува? В съзнанието ѝ започна да се оформя някаква смътна представа, но не напълно. Миа бе преуморена. Потисна една прозявка. Наистина се налагаше скоро да си набави малко сън. От всички ъгли виждаше, че се нуждае от почивка.

На вратата се появи началникът на отряда, провеждащ претърсването, нисък мъж на около петдесет — Миа не помнеше името му.

— Някакъв резултат? — попита обнадеждено Мунк.

— Нищо — отговори ниският мъж.

— Какво открихте?

— Не, наистина нищо. Тук няма нищо. Никакви снимки. Никакви лични вещи. Никакви бележки, написани на ръка. Нито вестници. Нито цветя. Само малко дрехи в гардероба и грим в банята. Все едно не живее тук.

Изведнъж проблясък от миналото припомни на Миа живота ѝ на остров Хитра. Бе постъпила по същия начин. Никакви лични вещи. Само дрехи, алкохол, хапчета и кафе машина. Сега ѝ се струваше невероятно отдавна. Далечен спомен, макар че бяха изминали едва три седмици, откакто вдигна последната си наздравица към небето и бе готова да си отиде.

Ела, Миа, ела.

— Не живее тук — отсъди тя.

— Какво? — не разбра Мунк.

Миа се почувства доста уморена, но си събра силите.

— Не живее тук. Малин Щолц живее тук, но не и тя. Тя живее другаде.

— В смисъл? — попита Ким. — Тя не е ли Малин Щолц?

— Малин Щолц не е регистрирана никъде. Името е фалшиво — отвърна раздразнено Мунк.

— Тогава къде живее? — изрази недоумението си Ким.

— На друго място. Слушай внимателно — изръмжа Мунк.

Очевидно и той бе на предела на силите си.

— Тук няма къде да държи момичетата — продължи Миа.

Седна върху масата. От изтощение вече не можеше да стои права. Очите ѝ пареха. Усещаше потребност бързо да се измъкне от този дом, преди всички тези отражения да я погубят.

— Тук живее Малин Щолц. Но тя не е Малин Щолц. Личните ѝ вещи са някъде другаде. Където живее като самата себе си. И където е затваряла момичетата. Вила или отдалечена къща. Отзови хората от Гардермуен и от летище „Торп“. Няма да напусне страната.

— Откъде знаеш? — попита Мунк.

— Обича да си стои вкъщи — въздъхна Миа. — Не ме питай защо.

— Ще ги оставим до края на деня — заяви Мунк. — Освен това трябва пак да отидем в старческия дом. Там все някой ще знае нещо за Малин.

Обърна се към Ким.

— Ще се заемеш ли с организацията? Разпит на всички служители.

Ким се съгласи.

— Трябва да поспя малко — промърмори Миа.

— Прибирай се, ще те държа в течение.

— Ти също трябва да поспиш.

— Ще се оправя — тросна се Мунк.

— Да си събираме ли багажа? — попита ниският мъж.

— Не — спря го Миа.

— Защо не?

— Нещо липсва. Има си скришно място, където да слага разни неща.

— Претърсихме навсякъде. — Ниският мъж се раздразни малко от намека, че не си знае работата.

Миа не възнамеряваше да проявява любезност, бе прекалено изтощена.

— Лещите — промълви тя.

— Какво?

— Лещите. Тя ползва лещи. Щом е оставила дрехите и грима си, значи е оставила и лещите.

— Откъде знаеш, че носи лещи? — изуми се ниският мъж.

На Миа започна да ѝ дотяга от него.

— Виждала съм я със сини очи. Друг я е виждал с разноцветни очи. Някъде тук има лещи. Ако ги е скрила, може би ще намерим още нещо.

— Но ние претърсихме… — опита се да възрази ниският мъж.

— Търсете още.

— Къде?

— Лещите се съхраняват на хладно — уточни Миа. — Проверете огледалата.

— Но…

— Започнете от банята — нареди тя. — Човек си държи лещите там. Провери огледалата, проверете проклетите огледала!

Миа стана и за секунда загуби равновесие. Краката ѝ се подгънаха, но за щастие Ким я хвана, преди да се строполи на пода.

— Миа?

— Миа, добре ли си?

Тя дойде на себе си и се изправи. Не обичаше да проявява слабост. Не и пред колегите си. Проклятие!

— Отлично. Имам нужда само от малко сън и храна. Обадете ми се, става ли?

Тя тръгна, залитайки, към вратата и се почувства много по-добре веднага щом излезе в коридора. Жилище, пълно с огледала. На всички стени от пода до тавана — само огледала. Кой, по дяволите, живее в такова нещо?

Олюлявайки се, Миа Крюгер слезе надолу по стълбите и един от полицейските служители я закара вкъщи. У дома. Що за дом е това, дявол да го вземе? Тя няма дом. Живее в хотелска стая в Осло, вещите ѝ са в склад и има къща на остров Хитра. Това е тя сега. Никой. Затова бе толкова болезнено да види отражението си във всички огледала.

Миа се строполи в цял ръст на леглото и заспа с дрехите.

61.

— Мамо, какво правиш?

Марион Мунк погледна майка си, седнала на дивана до прозореца. Бяха дали на Мириам строги указания да държи завесите постоянно спуснати, но тя не издържаше повече. Изпитваше непреодолимо желание да надникне навън, да се увери, че светът още съществува.

— Просто гледам навън, скъпа, защо си станала?

— Не мога да спя.

— Трябва да спиш, нали знаеш? — Мириам Мунк погали дъщеря си по косата.

— Знам, но нали не мога да спя, ако не спя?

— Казва се да заспя, скъпа. — Мириам се усмихна.

Напоследък дъщеря ѝ се бе превърнала в преждевременно пораснала свадливка. Мириам бе чувала за себе си, че като малка е била същата. Упорита и своенравна. Зряла за възрастта си. Въздъхна и спусна завесите. Бе заличила много спомени от детството си. Така или иначе, част от тях се изгубиха след развода на родителите ѝ. Сякаш детството ѝ вече не бе реалност. Майка ѝ и баща ѝ щяха да се развеждат. Тогава, помнеше, беше на петнайсет и започна да се съмнява. Помисли си: винаги са ме лъгали. Но оттогава мина много време. Тя се разгневи. Силно се разгневи. Най-вече на баща си. През всичките години толкова се гордееше с него. Баща ми е полицай. Ще вкара твоя баща в затвора, ако е направил нещо лошо. Но той я огорчи. Принуди майка ѝ да си намери друг мъж. Мъж без никакво отношение към Миа. Тя вече беше голяма, разбира се, но огорчението все още стоеше загнездено в нея. Бяха толкова близки. Двамата. Тя и баща ѝ. Впрочем, тя отдавна имаше желание да се помири с него. Да се промъкне до него и да каже: sorry, татенце, съжалявам, задето бях толкова коравосърдечна към теб, но не успяваше да го направи. Упорита и своенравна. Усещаше, че е време. Скоро. Скоро щеше да му го каже.

— Да, ама го кажи, мамо.

— Добре, Марион. Сега се качи в спалнята и заспи. Ще се справиш ли?

— Това е толкова е трудно — отвърна светлокосото момиченце. — Не спирам да мисля за Дракулаура и Франки Щайн, стоят самички вкъщи.

Преди известно време баща ѝ бе купил двете кукли на Марион.

— О, нищо им няма.

— Откъде знаеш?

— Говорих с татко и той каза, че и двете са добре. Помолили са да ти предаде това и поздрави.

— Сега ме лъжеш, мамо.

Марион се подсмихна.

— Да те лъжа? Защо мислиш така? — усмихна се и Мириам.

— Защото те не могат да говорят.

— Нали говорят, когато си играеш с тях?

— О, мамо! Това е моят глас — не чуваш ли?

— Така ли? — Мириам се престори на изненадана. — Твоят глас? А аз си мислех, че могат да говорят.

Марион се засмя.

— Понякога не е трудно да те измами човек, мамо.

— Така ли?

— Да, така.

— Ти често ли ме мамиш?

— Да, разбира се.

Марион се пресегна към одеялото на дивана и се загърна с него. Положи глава върху гърдите на майка си. Мириам усещаше ритъма на малкото сърчице през пуловера си.

— Я кажи кога заблуждаваш мама.

— Когато казвам, че съм си измила зъбите.

— А не си ги измила.

— Напротив, само че не много добре.

— Значи, когато попитам дали си си измила зъбките старателно, ти не си.

— Да — изкикоти се момиченцето.

— А как си ги измила?

— Ами горе-долу наполовина.

Мириам отново се усмихна и погали дъщеря си по светлата коса.

— Май ти е време да се подстрижеш.

— При фризьора ли?

Мириам кимна.

— О, искам. Хайде да отидем утре.

— Не, утре не. Когато се приберем вкъщи.

— Кога ще се приберем вкъщи?

Дъщеря ѝ я погледна с умолителни очички.

— Не знам, скъпа. Когато дядо разреши.

— Ще имаме ли нова къща, когато се приберем?

Мириам погледна въпросително дъщеря си.

— Какво искаш да кажеш?

— Като в „move that bus!“27.

— Премести автобуса. Какво значи това, Марион?

— О, нима не знаеш? Когато по телевизията някой живее в порутена къща и го изпращат някъде, докато я ремонтират, а като се върне, отпред стои автобус и всички викат „move that bus!“. А после отзад има нова, хубава къща и всички крещят и плачат. Искам розова стая и легло с небе. Може ли?

— Балдахин ли?

— Да.

— Ще видим. Къде си гледала това предаване?

— При дядо.

— С дядо сте гледали „Екстремен ремонт“?

— Не знам как се казва, мамо.

Мириам ясно бе обяснила кои предавания са позволени и кои — не, когато Марион ходи на гости при дядо си, но очевидно той си бе направил оглушки. Нима баща ѝ гледа такива програми? Едва ли малката ги гледа сама.

— Много предавания ли гледате с дядо?

— О, не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото е наша малка тайна, че пием кола и гледаме телевизия, нали разбираш? Моя и на дядо. А тайните не бива да се издават — така пише в закона.

— Точно така, не бива да ги издаваш.

Марион отърка лице в шията ѝ и затвори очи. Понечи да си пъхне палеца в устата, но спря и пак отпусна ръка на корема си. Умно момиче. Дълго време се бориха да я отучат от този навик — да си смуче пръста. Не беше лесно. Но сега сякаш бе успяла. Мириам зави дъщеря си по-плътно с одеялото и я придърпа към себе си.

— Мамо?

— Нали щеше да спиш вече?

— Не мога да заспя, докато говоря — отвърна Марион с детската си находчивост.

— Да, разбира се, че не можеш — засмя се Мириам.

Постъпваше глупаво, естествено. Смееше се. Отговаряше, така тя нямаше да престане, но Мириам не успяваше да се въздържи. За да бъде честна, всъщност донякъде се радваше, че дъщеря ѝ е будна. Жилището бе празно и тихо, когато тя спеше.

— Какво искаше да попиташ?

— Защо татко не е тук?

Мириам нямаше представа какво да отговори. Юханес не знаеше къде са. От съображения за сигурност. Ако някой е способен да увесва момичета на дървета, то със сигурност щеше да успее да измъкне от него информация за местонахождението им. Юханес. Помисли си за него с нежност. Баща ѝ бе прекалено строг. Отложиха сватбата и макар до последно да се опитва да спори с него, накрая се предаде. Сърцето ѝ искаше да се омъжи, но разумът ѝ се противеше. Как да напълнят църквата с хора? Със семейството и приятелите. Щеше да е безотговорно. За никого нямаше да е добре. Не и след като Марион е номер пет.

Тик-так, малката Марион е номер пет.

Баща ѝ страшно се ядоса на Миа, но Мирим изпитваше благодарност, задето бе научила причината да се крият. Беше по-добре да знае, отколкото да се лута слепешката.

— Защо не отговаряш, мамо?

— Татко е на работа, но много те обича, това щях да ти кажа.

— Говори ли с него по телефона?

— Да, преди малко.

— А защо не ме извика и аз да говоря с него.

— Защото спеше.

— Но аз не спях.

— Мислех, че спиш.

— Не е същото, мамо. Другия път ела да провериш. Не може така.

— Обещавам, скъпа. Ще проверя.

— Добре — примири се Марион.

Малкото момиченце се отви и стана.

— Отивам да си легна в леглото.

— Браво, Марион. Искаш ли да дойда с теб горе?

— Не съм бебе — нацупи се Марион. — Знам къде е.

Мириам се засмя.

— Умницата ми тя. Дай на мама прегръдка за „лека нощ“.

Момиченцето се приведе напред и дълго прегръща майка си.

— Не забравяй, че стаята ми трябва да е розова с легло с небе. Move that bus!

— Ще предам — усмихна се Мириам и целуна дъщеря си по бузата.

— Лека нощ!

Детето се затича по нощница и затрополи нагоре по стълбите. Мириам стана от дивана и отиде в кухнята, за да си направи чай. Чу, че е получила съобщение на телефона си и се върна да провери кой е.

Sorry, Мириам, но тази вечер пак се налага да ви местим. Случи се нещо, ще ти обясня по-късно. Ще изпратя някого да ви вземе. Окей? М.

Какво пак, по дяволите? Марион точно си беше легнала. Ами сега? Беше прекалено тежка, за да я носи. Нещо се бе случило? Какво ли? Тя отговори на съобщението.

ОК:)

Мириам отиде в коридора и извади куфара. Не носеше много багаж: малко дрехи за преобличане; тоалетни принадлежности — най-необходимото. Разполагаха само с десет минути да се приготвят. Тя донесе чашата чай от кухнята и отново седна на дивана. Чудеше се къде щяха да отидат. Първото жилище — малко, без телевизор, само една стая — я подлудяваше и довеждаше до клаустрофобия. Това бе много по-голямо и луксозно обзаведено. Беше предназначено за важни гости, които не желаят да огласяват публично посещението си. Напълно анонимно, идеално за избягване на любопитни журналисти. Като нея. Затова ли не завърши журналистика? Защото не е хубаво да си журналист? Защото и тя искаше да прави нещо полезно? Да помага на хората? Не, не беше вярно.

Няма нищо лошо в това да си журналист, недоумяваше откъде ѝ бе хрумнало. Журналистите са различни както са различни учителите, политиците… Някои журналисти пишат за известни личности. Други журналисти разкриват нередности. Мириам искаше да стане такава журналистка. Да се бори за нещо. Да просветлява хората, а не да ги приспива с класации за най-добре облечени знаменитости и с материали за коледното им меню.

Тъкмо изпи чая си и някой позвъни от улицата. Мириам скочи и се обади по домофона.

— Ало?

— Здравей! Готова ли си?

— Готова съм. Качете се.

Натисна бутона за отключване на входната врата и се обу. Изнесе куфара в коридора, облече си якето. Надяваше се Марион да не се събуди, докато се пренасят. Иначе щеше да се навъси и сигурно повече нямаше да заспи.

На вратата се чу тихо потропване. Не позвъниха на звънеца. Съобразителни полицаи, помисли си Мириам, знаят, че тук има дете, което спи. Отиде да отвори. Пред вратата стоеше човек с маска. И перука. Мириам не успя да реагира. Човекът пъхна един парцал в лицето ѝ. Тя чу:

— Лека нощ.

И после изгуби съзнание.

62.

Миа Крюгер седеше на масата до прозореца в „Кафебренерие“ и се опитваше да се събуди. В леглото в хотелската стая се беше унесла веднага, но включената аларма я бе събудила. Съвестта не ѝ позволяваше да спи повече от няколко часа, ала тялото ѝ се съпротивляваше и искаше да се върне в леглото под завивките и в сънищата.

Преглътна прозявката си и позвъни на Ким Колсьо.

— Да? Ким на телефона.

— Научихте ли нещо от служителите в старческия дом?

— Не — въздъхна той. — Изглежда никой не е общувал особено много с нея. Очевидно Малин Щолц е страняла от другите.

— Там ли си още?

— Не, пътуваме. Трябва да намерим служителите, които не са на работа днес. Ще видим дали ще разберем нещо от тях.

— Дръж ме в течение.

— Добре.

Миа потисна поредната прозявка и отиде да си поръча второ кафе. Това бе начинът да се активира. Кафе. Много кафе. За да въведе порядък в главата си. За да задвижи тялото си. Сънува лабиринт от огледала, не можеше да излезе от него, почувства се объркана, в безизходица и това усещане още ѝ тежеше. Поръча си двойно еспресо и понечи да го занесе на мястото си до прозореца, ала вниманието ѝ привлякоха две жени близо до бара — уж водеха личен разговор, но бяха доста гръмогласни.

Нямаше как да не чуе за какво си говорят.

— Опитахме всичко, но не стана — каза едната.

— Уф, ти ли си причината или мъжът ти? — попита другата.

— Така и не разбраха — отвърна първата.

— Колко неприятно — направи гримаса приятелката ѝ.

— Да, ако не бяха групите за взаимопомощ, изобщо нямаше да го преживея. Той просто… той не искаше да говори за това — довери ѝ първата.

— Значи, сега мислите да осиновите дете? — предположи втората.

— Аз имам страшно силно желание, но той… той, мисля, не иска. И за това не мога да го накарам да говори.

— Глупаво е. Не е ли добре за всички да се помогне на дете без родители? Всички печелят.

— Да, и аз съм на това мнение, но той…

— Извинете — намеси се Миа, приближавайки се към тях. — Дано не ви безпокоя, но без да искам, чух за какво си говорите.

Жените я изгледаха.

— Група за взаимопомощ? — продължи Миа. — За каква група за взаимопомощ става въпрос?

Едната жена леко се засегна, но все пак отговори.

— Група за взаимопомощ за жени, които не могат да имат деца. Защо?

— Една приятелка… — започна Миа, но се поправи. — Аз… не мога да имам деца, за съжаление.

— Уф — въздъхна събеседничката ѝ и промени отношението си: вече не беше обидена. Беше срещнала още една кандидатка за клуба, намираха се в едно и също положение.

— Тук, в Осло, ли се събирате? — осведоми се Миа.

— Да, в Бьолер — кимна жената.

— Много такива групи ли има? — полюбопитства Миа.

— Да, има ги навсякъде. Къде живеете?

— Много благодаря — усмихна се Миа. — Ще пробвам.

— Моля — отвърна жената. — Мислили ли сте за осиновяване?

— Да, обмислям го — отвърна Миа и взе кафето си от бара. — Много благодаря!

— Трябва да се подкрепяме — смигна жената.

— Трябва.

Миа също ѝ намигна в отговор и занесе чашата кафе на масата си. В този момент телефонът ѝ иззвъня.

— Миа на телефона.

— Лудвиг е. Заета ли си?

— Не.

— Открих нещо. За религиозната общност.

— Какво?

— Има заведено дело срещу тях. Преди няколко години. Иск. От Центъра за възрастни хора „Велвен“ в Хьонефос.

— Да?

— Очевидно са го правили и преди. Присвоявали са си имуществото на възрастни хора.

— В Хьонефос?

— Да, три производства. И трите прекратени, решени са със споразумение.

Домът за възрастни хора в Хьонефос. Старческият дом в Хьовик. Положително имаше връзка.

— Ще направиш ли списък на служителите по онова време?

— Изготвяме го.

— А ще провериш ли още нещо?

— Кажи.

— Виж имало ли е група за взаимопомощ за бездетни жени в Хьонефос по времето, когато е изчезнало бебето.

— Дадено. Ще проверя утре рано сутринта, щом институциите отворят.

— Чудесно. Имаме ли нещо ново за Малин Щолц?

— Изчезнала е безследно.

— Ще я намерим.

— Ако някой може да я открие, това си ти — каза Лудвиг.

— Благодаря ти, Лудвиг.

— Моля.

— Ще се видим утре.

— До утре!

Миа затвори, изпразни чашата на един дъх, надяна коженото си яке и излезе усмихната от заведението.

63.

На Миа Крюгер ѝ се късаше сърцето, като гледаше как Холгер Мунк седи на седалката до нея на път за църковния център в Бьолер. Бяха работили заедно по безброй случаи, но не помнеше да го е виждала толкова изтощен. Той седеше мълчаливо до нея с цигара в ъгълчето на устата, загледан в пътя през предното стъкло с празен поглед, почти загубил надежда. Грижите тегнеха над толкова уравновесения следовател като мрачен облак. Разследването бе навлязло дълбоко в личния му живот. Оказа се замесен. Малката Марион се намираше в опасност. Малин Щолц беше успяла да го извади от равновесие дотам, че той изгуби способността си да мисли хладнокръвно.

— Нищо ли не излезе от разпита в старческия дом? — попита Миа спокойно.

Мунк сдържано поклати глава.

— Малин Щолц сякаш е имала два живота — поде той. — Хората са я познавали от работата, но никой не е общувал с нея в извънработно време.

— Успя ли да говориш с майка си?

Тя знаеше колко е деликатен въпросът, но се налагаше да го зададе, в момента другите съображения бяха по-важни.

Мунк кимна.

— Църквата оглавява някакъв глупак, когото наричат пастор Симон.

Миа видя с какво усилие Мунк произнесе името му. Изглеждаше абсолютно неадекватно. Навярно Анете имаше право. Изглежда, трябваше да го отстранят от случая. Точно сега бе склонна да се съгласи.

— Само това ли? Няма ли фамилно име?

Той въздъхна и поклати глава.

— Пастор Симон, само това. Помолих Габриел да провери дали името му не се среща някъде.

— А този Лукас Валнер? Майка ти знае ли кой е той?

— Явно е помощникът на Симон.

— А ти си виждал и двамата?

Миа знаеше, че и този въпрос не е приятен на Мунк, но трябваше да го зададе.

— Да, от разстояние — отвърна той сухо и отвори прозореца на автомобила.

Хвърли си цигарата и веднага запали нова, в това време спряха пред бяла сграда, където се помещаваше църквата. Ако Миа не знаеше къде отиват, нямаше да повярва, че са стигнали целта си. Отвън нищо не подсказваше това да е обредно място, приличаше на скаутски клуб или на малка, безименна обществена постройка. Едва когато влязоха в двора и се приближиха към вратата, се убедиха, че са на правилното място. На табелка до входа пишеше „Църква на Метусалем“, а отгоре имаше малък кръст. Къщата изглеждаше пуста и безлюдна. Вратата бе заключена и Миа не виждаше никъде признаци на живот.

Мунк слезе надолу по стълбите и тръгна по чакълеста алея, която водеше зад къщата. Миа щеше да го последва, но телефонът ѝ иззвъня. За момент се поколеба дали да се обади. В сегашното състояние на Мунк предпочиташе да не го оставя сам, но предвид вдигнатата тревога сред целия отдел, реши да отговори. Видя как гърбът му, облечен в палто, се изгубва зад ъгъла точно когато натисна зеленото копче.

— Да? Миа на телефона.

— Миа Крюгер ли е?

Гласът бе непознат.

— Да. С кого разговарям?

— Не беше лесно да се свържа с вас — въздъхна гласът.

— Така ли? С кого говоря? — повтори Миа.

— Съжалявам, ако ви безпокоя — извини се мъжът от другата страна. — От доста време се опитвам да ви намеря, но както казах, не беше лесно.

Миа последва Мунк зад ъгъла и видя, че колегата ѝ наднича през един прозорец.

— И за какво става въпрос? — попита тя нетърпеливо.

— Името ми е Алберт Вол — продължи мъжът. — Служител съм в църквата в Боре.

Църквата в Боре.

Гробището, където е погребано цялото ѝ семейство.

— Да? — подкани го Миа.

— Както вече ви споменах, съжалявам, задето ви безпокоя — поде църковният служител.

— Случило ли се е нещо?

Мунк се отдалечи от прозореца и продължи да обикаля бялата къща, собственост на религиозната общност.

— Да. Открихме го преди седмица и изглежда много странно. Не знаехме какво да направим, освен, разбира се, да се свържем с вас.

— И какво е станало?

Миа последва Мунк и го свари пред един прозорец от задната страна на къщата.

— Осквернен е гроб — съобщи църковният служител.

— Какво? — смая се тя. — Как?

— Ами, това е странното — продължи мъжът. — Изглежда единственият осквернен гроб е този на сестра ви.

Миа Крюгер се спря и забрави, че следи какво прави Мунк.

— Гробът на Сигри?

— Да, за съжаление — извини се църковният служител. — Не забелязахме някой от другите гробове да е докоснат.

— По какъв начин е бил осквернен?

— Не знам как да го кажа — продължи мъжът. — Цялата тази работа е много… неприятна. Някой е задраскал името на сестра ви.

— Задраскал? Как така?

— Със спрей. Първо го сметнахме за обикновен вандализъм, случват се такива неща, да, наоколо обикалят невъзможни младежи — но скоро установихме, че случаят е малко по-различен, затова толкова се учудихме.

Миа потърси с поглед Мунк, но не го видя никъде.

— В какъв смисъл различен?

— Написали са вашето име.

— Моля?

— Някой е задраскал „Сигри“ и е написал „Миа“.

На Миа Крюгер ѝ призля. В този момент тя видя Мунк да се подава иззад ъгъла на къщата. Махна ѝ да тръгва към колата.

— Имате ли възможност да дойдете? — попита църковният служител.

Мунк посочи часовника си и ѝ замаха раздразнено, отправяйки се към аудито.

— Ще се опитам да дойда бързо — обеща тя и затвори.

— Какво става с теб? — извика Мунк. — Мястото изглежда изоставено. Трябва да обявим за издирване тези двамата — Лукас и пастора.

— Какво? — попита разсеяно Миа.

Някой е бил на гроба на Сигри.

— Трябва да ги обявим за издирване — повтори троснато Мунк. — Наложително е да намерим тези идиоти и да ги разпитаме.

Той запали колата и отново подкара по „Богерювайен“. Миа се чудеше дали да му каже какъв разговор е провела. В това време неговият телефон иззвъня. Обаждането продължи по-малко от десет секунди. Мунк затвори. Лицето му бе станало по-бледо, ако това изобщо бе възможно.

— Какво има? — попита угрижено Миа.

Мунк проговори с мъка. Насилваше се да произнася думите.

— Обадиха се от старческия дом. Майка ми е получила пристъп.

— По дяволите! — изруга Миа.

— Ще те оставя в центъра. Уреди издирването.

— Добре — кимна тя.

Почуди са какво да каже, за да изрази съпричастност, но не измисли нищо.

Мунк включи сините светлини, натисна газта и подкара с пълна скорост към центъра.