2.

14.

Леко неспокоен, Габриел Мьорк чакаше на тротоара на „Марибуесгата“ да го вземат. Мислеше, че участъкът се намира в квартал „Грьонлан“ и там трябва да се яви, но явно не беше така. Бе получил кратко текстово съобщение. Среща на „Марибуесгата“. Ще те вземем в 11 ч. Без подпис. Нищо. Много странно. Миналата седмица като цяло беше изключително странна, забавна в някакъв смисъл, но Габриел Мьорк още нямаше ни най-малка представа колко сериозно щеше да се окаже онова, на което се беше съгласил.

Работа. Преди не бе работил. Да има шеф. Колеги. Всичко това. Действителността. Да става сутрин. Да е част от обществото. Това не беше за един двайсет и четири годишен младеж.

Габриел Мьорк обичаше да будува през нощта, докато останалият свят спи. Тогава мислеше по-добре. В нощния мрак, осветяван единствено от екраните в жилището. Силно казано жилище. Габриел Мьорк неохотно си признаваше, че още живее у дома в детската си стая. Разполагаше, разбира се, със самостоятелен вход и отделна баня, но майка му обитаваше същата къща. Не беше върхът и определено не си струваше да го съобщава на всеослушание, случеше ли му се да се запознае с нови хора или да срещне стари познати от училище. Не че не познаваше и други хакери в същото положение. Още живееха с родителите си. Но все пак.

Сега това щеше да се промени. Неочаквано. Всичко ставаше някак прекалено бързо. Но не беше ли го чакал цял живот? Срещна я в интернет само преди седем месеца, а сега беше бременна. Щяха да заживеят заедно в собствен апартамент и ето, че той стои на улицата, вече нает да работи в полицията. Габриел Мьорк никога не бе смятал, че има особен успех — не когато ставаше въпрос за компютри, там малцина бяха по-добри от него — а в живота и изобщо. В училище най-често странеше от другите. Притесняваше се, когато момичетата го заговаряха и го канеха някъде. По време на абитуриентските празненства си остана вкъщи, докато съучениците му се напиха до безпаметност на Трюван. Есента бе записал някаква специалност, свързана с информатика, но нито веднъж не отиде на лекции. Какво да прави там? Знаеше вече всичко.

Огледа се нервно, ала не видя някой да е дошъл да го вземе. Май беше само майтап. Работа в полицията? Първо си помисли, че някой от виртуалните му приятелчета се е пошегувал с него. Познаваше няколко типа, които смятаха такива неща за ужасно забавни. Да се бъзикат с живота на хората. Да проникват в електронни медицински издания. Да разбиват сайтове на адвокатски кантори. Да изпращат съобщения с текст „бременна съм“ на случайни номера. Да подправят тестове за бащинство. Да създават възможно най-много хаос. Габриел Мьорк не беше от тези хакери, но познаваше много такива. Възможно бе някой да се будалка с него, но не вярваше. Човекът, който му се обади, звучеше много убедително. Бяха получили името му от Центъра за правителствени връзки в Англия. МИ-6. Службата по разузнаване. Габриел Мьорк бе направил като мнозина други — атакува неочаквано появилата се задача в интернет миналата есен. Canyoucrackit? За обикновените хора очевидно неразрешим код. Сто и шейсет двойки числа и букви, и часовник, отброяващ секундите до нулата, за да повиши напрежението. Не той пръв дешифрира кода, но не беше толкова далеч. Първи го направи някакъв руснак, blackhacker10, дешифрира го само няколко часа след качването му в интернет. Габриел Мьорк знаеше, че руснакът не е решил самия код, а е хакнал интернет страницата, canyoucrackit.co.uk и открил HTML адреса, където се намира отговорът. Само по себе си беше забавно, но не представляваше никакво предизвикателство.

Габриел Мьорк веднага разбра, че това е машинен код, Х86 и допълва алгоритъма RC4. Не беше суперпросто. Авторите бяха заложили уловки, естествено. Бяха скрили, например, един блок данни вътре в PNG файла, тоест в самото изображение на кода, не беше достатъчно да декодираш само числата, въпреки това му отне само няколко нощи. Приятно предизвикателство. Отговорът не се оказа толкова забавен. Всичко това беше пиарски трик на британското разузнаване, тест, молба за работа. Ако успееш да разбиеш кода, ти си достатъчно способен, за да работиш при нас.

За всеки случай попълни името си и описа решението, само на шега. Получи мил отговор — да, правилно го е разшифровал, но за съжаление само британски граждани могат да кандидатстват за работните места.

Габриел Мьорк не помисли повече за това. До обаждането миналия петък. Сега беше четвъртък и ето, че стои с компютър под мишница и му предстои да срещне някой си там, за да прави нещо си. Да работи в полицията.

— Габриел Мьорк?

Габриел се стресна и се обърна.

— Да?

— Здравей, аз съм Ким.

Мъжът протегна ръка. Габриел не видя откъде бе изникнал — изглеждаше съвсем нормално, навярно затова. Беше очаквал сини светлини, сирени и униформа или поне някаква строгост, или нещо друго издайническо във вида му, ала мъжът, застанал сега пред него, можеше да е всякакъв. Бе почти невидим. Обикновен панталон, обикновени обувки, обикновен пуловер, цветовете на дрехите по нищо не го отличаваха от тълпата, впоследствие на Габриел му хрумна, че вероятно това е била целта. Цивилна полиция. Той бе обучен да не се вижда. Да не се отличава. Ненадейно да изниква от нищото.

— Само ме следвай, качваме се. — Мъжът, представил се като Ким, поведе Габриел през улицата към една жълта жилищна сграда.

Полицаят прокара картата си през сензора до външната врата и набра кода. Вратата се плъзна и се отвори. Габриел последва мъжа към асансьора. Тук се повтори същата процедура — трябваше ти карта, за да получиш достъп до асансьора. Габриел скришно наблюдаваше как мъжът набира кода в асансьора. Питаше се какво да каже и дали изобщо да казва нещо. Никога не беше ходил в полицията. Нито се беше возил на асансьори с кодове. Полицаят, представил се като Ким, изглеждаше съвсем спокоен, все едно това му беше ежедневно задължение. Да посреща непознати нови колеги на улицата. Да набира кодове в асансьори. Двамата бяха еднакво високи, но полицаят беше по-набит, при цялата си невзрачност изглеждаше доста мускулест. Имаше къса тъмна коса и не беше добре избръснат. Габриел не знаеше дали е преднамерено, или не е имал време. Не смееше да се заглежда много, но с крайчеца на окото си забеляза как полицаят потисна малка прозявка, значи вероятно беше второто. Дълги дни. Вероятно тежки случаи.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и полицаят излезе първи. Габриел го последва по дълъг коридор до втора врата — тя също се отваряше с карта и код. Никъде не се виждаше табелка. Нито „Полиция“, нито името на други институции. Пълна анонимност. Мъжът отвори още една, последна врата и се оказаха вътре. Без да са твърде големи, офисите бяха просторни и светли. Няколко бюра бяха събрани в едно общо помещение, други, малки офиси бяха разпръснати наоколо, повечето със стъклени врати, някои със спуснати щори. Никой не обърна особено внимание на двамата новодошли. Хората бяха заети със своите си работи.

Габриел последва полицая през общото помещение до малък кабинет, един от тези със стъклени врати. Щеше да седи на видно място, но поне щеше да разполага със самостоятелен офис.

— Това е за теб. — Ким го покани да влезе.

Работното помещение бе пестеливо обзаведено: бюро, лампа, стол. Всичко изглеждаше съвсем ново.

— Изпратил си ни списък с поръчки за нужното ти оборудване.

Габриел кимна.

— Бюро и лампа от „Икеа“?

За първи път полицаят Ким изрази чувства. Смигна и потупа Габриел по рамото.

— Е, не, имаше още нещо — възрази Габриел.

— Само се майтапя. Техниците са на път, ще си готов до края на деня. Трябваше да те разведа и да те представя на всички колеги, но след пет минути започва инструктаж, така че няма да успеем. Пушиш ли?

— Да пуша?

— Да, цигари, нали разбираш?

— А, не.

— Това е добре за теб. Тук няма кой знае колко правила, но едно е важно. Когато Холгер Мунк е на верандата за пушачи, тя е негова. Тогава Холгер Мунк размишлява. Тогава Холгер Мунк не иска да го безпокоят. Окей?

Полицаят го дръпна извън малкия офис и посочи по протежение на стената. Габриел видя отвън мъж, вероятно Холгер Мунк, шефът. Именно той му се бе обадил и непринудено, само след десет минути, го бе назначил на работа. В полицията. Да не безпокои шефа, докато пуши. Дадено. Впрочем Габриел и не мислеше да безпокои когото и да било или да се разпростира извън възложените задачи. Изведнъж забеляза момичето до Холгер на верандата.

— Мамка му! — възкликна той.

Мислеше, че го е казал наум, но Ким се обърна.

— Моля?

— Това Миа Крюгер ли е?

— Познаваш ли я?

— Какво? Не, не така, но съм… Да. Чувал съм за нея.

— Че кой не е? — подсмихна се Ким. — Миа е способна, няма съмнение. Тя е нещо много специално.

— Наистина ли носи само черно и бяло?

Габриел попита, без да се замисля, просто любопитството му надделя, но веднага съжали. Непрофесионално. Аматьорско. Забрави, че всъщност е назначен на работа. Ким сигурно ще го вземе за почитател на Миа или нещо такова, което впрочем донякъде беше вярно, но не така искаше да се представи Габриел Мьорк пред колегата си през първия си работен ден.

Ким го изгледа за момент, преди да отговори.

— Хм, не си спомням да съм я виждал в нещо друго. Защо?

Габриел поруменя леко и за момент сведе поглед към пода.

— А, не, просто го прочетох в интернет.

— Не бива да вярваш на всичко прочетено — усмихна се Ким и извади плик от джоба на сакото си. — Ето ти картата. Кодът е рождената ти дата, стаята за заседания е в другия край на коридора. Започваме след около пет-десет минути, бъди точен.

Ким смигна, още веднъж го потупа по рамото и го остави сам в малкия офис.

Габриел не знаеше какво да прави. Да стои прав или да седне, или да избяга вкъщи и да забрави цялата случка. Да си намери друга работа, да прави нещо друго. Чувстваше се като риба на сухо. И как така срещата щеше да започне точно след около пет-десет минути?

Отвори плика и за своя изненада видя на картата собствената си снимка.

Габриел Мьорк.

Отдел убийства.

Изведнъж се почувства горд.

Тайни врати. Тайни кодове. Специален отдел. И той беше тук вътре. А не стоеше ли самата Миа Крюгер там, на верандата? Реши да тръгне към заседателната зала след няколко минути. Вероятно беше по-добре да подрани, отколкото да отиде точно на време — каквото и да означаваше споменатата формулировка — на това тайнствено място.

15.

В началото свинарят Том Лауриц Ларшен от Танген бе негативно настроен към интернет. Но когато младият му помощник Йонас се нанесе в прилежащата постройка, настоя шейсетгодишният животновъд да прокара интернет, ако не иска сам да си работи във фермата. Том Лауриц Ларшен, разбира се, се подразни. Общо взето, той си беше раздразнителен, нямаше много на какво да се радва, а сега успя да хване и тази болест на дробовете. Да излезе в болнични? Що за щуротии, по дяволите? Да не би някой от семейството му някога да е излизал в болнични?! Какво си мислеше този идиот, лекарят? Че е неспособен да стопанисва собствената си ферма, така ли? Три поколения свинари в Танген и никой не бе излизал в болнични. Да взема обезщетения за болест от държавата? Щеше да е върхът! Но после започнаха припадъците, ей така, изведнъж. Постоянно и навсякъде. Последния път припадна в свинарника на отворена врата. Когато се събуди, съседите се бяха събрали около него, прасетата се разхождаха свободно из постройката, а силно смутеният Том Лауриц Ларшен последва съвета на лекаря още на другия ден. Отиде на изследвания в болницата в Хамар. Взе си болнични. И се сдоби с помощник посредством Администрацията по труда и благосъстоянието.

Помощникът, деветнайсетгодишен младеж от Станге, се оказа блестящ работник. Момчето веднага му хареса. Не беше от онези превзети животновъди, дето не си цапат ръцете. После дойде желанието за интернет — нещо твърде съмнително в очите на Том Лауриц Ларшен. Все пак го инсталира заради деветнайсетгодишното момче в прилежащата постройка. Беше свързано с някаква дама във Вестлан и с големи сметки за телефон, а и по интернет човек говорел безплатно и даже виждал събеседника си, и един дявол знае още какво. Тъй или иначе, от „Теленур“ изпратиха момче от Хамар и от няколко месеца в стопанството вече имаха интернет.

Том Лауриц Ларшен си сипа още една чаша сутрешно кафе и влезе в сайта на Селскостопанския съюз. Снощи бе видял там много интересна статия и искаше да я прочете още веднъж. Отнасяше се до статистика, изготвена от Норшвин. От 2007 г. всеки четвърти свиневъд в Хедмарк бил прекратил дейността си — вече не било изгодно. Сега останалите притежавали средно по 53,2 свине, а миналата година броят им възлизал на 51,1. И без да си гений, се разбираше накъде вървят нещата. Големите ставаха по-големи, а малките се топяха.

Том Лауриц Ларшен отиде да си досипе кафе и спря пред кухненския прозорец с чашата в ръка. Изневиделица от плевнята дотърча Йонас, сякаш дяволът го беше подгонил. Какво му ставаше на това момче пък сега? Ларшен тръгна към вратата и едва излезе на стълбището, когато младежът застана пред него, целият облян в пот, с пребледняло лице, с обезумял поглед, все едно бе видял призрак.

— Какво ти става, за Бога? — възкликна Ларшен.

— Т-и-и, т-а-а-м… Крист-и-кристи…

Младежът не успяваше да се изкаже. Сочеше и махаше неконтролируемо с ръце. Повлече през двора Ларшен, както си беше по чехли, с чашата кафе в ръка. Не го пусна, докато не влязоха в свинарника, при една от клетките. Гледката беше ужасяваща. Дори след няколко месеца свинарят Том Лауриц Ларшен бе неспособен да опише картината. Изпусна чашата, дори не усети горещото кафе по бедрото си. На пода в клетката лежеше мъртво едно от прасетата му, Кристине. Само туловището ѝ беше там. Някой я бе обезглавил. С електрически трион. Вратът ѝ беше прерязан. Главата на прасето я нямаше. Бе останало само тялото.

— Обади се на ленсмана11 — разпореди Том Лауриц Ларшен на момчето. Това бе последното, което помнеше, преди да загуби съзнание.

Този път не заради дробовете.

16.

Сара Кисе седеше в чакалнята пред адвокатската кантора в „Тьойен“ и беше изключително ядосана. Ясно бе съобщила на адвоката, че не иска да има абсолютно нищо общо нито с наследството, нито с мъжа си. За какво наследство изобщо ставаше въпрос? Няколко деца от други жени? Сметки от инкасаторите, които настояваха да им се плати, в противен случай щяха да дойдат да ѝ вземат имуществото? Сара Кисе съвсем не беше безгрешна, но в сравнение с наскоро починалия ѝ съпруг, си беше ангел. Сериозно бе сглупила да забременее от този идиот. Срамуваше се тогава, срамуваше се и сега. Не само забременя, ами се и омъжи за него. Боже Господи, как е възможно да е толкова тъпа! Вярно, той ѝ се подмилкваше. Помнеше кога го видя за първи път, в кръчмата в „Грьонлан“. Изобщо не го хареса, но се показа слаба. Почерпи я бира и разни други напитки, дяволите да го вземат, колко тъпа беше, но било, каквото било. Сега всичко свърши. А дъщеря си щеше да обича винаги. Че тя нямаше нищо общо с онзи глупак! Кога си бе оставал вкъщи? Когато ѝ искаше пари ли? Да му дадяла назаем! Той щеше да си остане работник, но да не би да беше назначен някъде? Или имаше собствена фирма? Не, нищо подобно, никога нямаше планове, нито амбиции, поемаше само малки поръчки от време на време, за да припечели няколко крони, така, между другото. И винаги когато се прибираше, носеше миризмата на друга. Миризма на други жени — дори не си правеше труда да се изкъпе — под нейната чиста, прана завивка. На Сара Кисе ѝ се гадеше при тази мисъл, но за щастие сега всичко бе приключило. Беше паднал от десетия етаж на нов строеж около операта. Навярно си бе намерил някаква дребна, странична работа, сигурно на черно, както обикновено, вечерна работа без осигуровки. Сара Кисе се зарадва при мисълта колко ужасно трябва да е било да пада десет етажа от строежа. Изкудкудяка от радост, когато научи новината. Петдесет метра свободно падане към смъртта. Фантастично! Сигурно е изпитал страхотна паника през това време. Колко ли е продължило падането? Осем-десет секунди? Великолепно.

Погледна с раздразнение часовника в чакалнята и после вратата на кантората. „Не, не, не“ — възрази тя в отговор на обаждането. „Не искам да имам нищо общо с онзи идиот“, ала зловещият адвокат настоя. Проклети мерзавци — цялата им шайка! Никога повече няма да се омъжи, освен ако не става въпрос за престолонаследника, впрочем — не, дори и така да е. Никакви мъже повече. Само тя и дъщеря ѝ в новия им малък апартамент на площад „Карл Бернер“. Така си беше идеално. Само нейната миризма под юргана, а не още петдесет евтини парфюма, примесени с лошия му дъх. Защо изобщо се съгласи да дойде тук? Нали на това ги учеха на курса, организиран от социалната служба — казвай „не“, казвай „не“, изгради стена около себе си, ти си своят най-добър приятел, нямаш нужда от никой друг. Не, не, не, не.

— Сара? Здравейте. Благодаря, че дойдохте.

Зловещият адвокат със зле прикритата плешивина на темето провря глава през вратата и ѝ махна да влезе в кантората. Напомняше ѝ мишка. Играещи малки очи и приведени рамена. Не, не мишка, плъх. Гаден, малък, страхлив канален плъх.

— Казах не — сряза го Сара.

— Знам — заумилква се плъхът. — Но съм ужасно благодарен, че все пак дойдохте. Оказа се всъщност…

Той леко се прокашля.

— Че съм пропуснал нещо, докато се разпределяше наследството, само една малка подробност. Грешката е моя, разбира се.

— Още писма от инкасатори ли? Призовки?

— Хе-хе, не, хе — прокашля се плъхът и притисна пръсти едни срещу други.

Отвори едно чекмедже и сложи някаква флашка пред нея.

— Какво е това?

— За вас е — увери я плъхът. — Той ми я даде преди известно време с молба да ви я предам.

— Защо не я е дал на мен?

Плъхът се подсмихна насреща ѝ.

— Навярно защото при последната си поява в жилището ви е получил удар с гореща ютия в лицето.

Сара се подсмихна. Беше се заключил в апартамента. Беше я нападнал. Беше я причакал. Ненадейно се оказа в кухнята. Искаше да я докосне, едва ли не да бъде мил, както се държеше винаги, търсеше ли от нея услуга. Ютията се стовари върху зяпналото му лице с огромна сила. Той не го очакваше и се строполи по гръб. След този случай тя нито чу, нито видя идиота.

— Беше редно отдавна да ви я дам, но бях много зает.

— Искате да кажете, че е обещал да ви плати за това, но така и не сте видели пари от него? — заключи Сара.

Адвокатът ѝ се усмихна.

— Това е всичко.

Тя взе флашката, сложи я в чантата си и се запъти към вратата. Плъхът се надигна наполовина от прашния стол и се прокашля.

— Да, а иначе добре ли сте, Сара? Как се справяте вие и…?

— Майната ти — изсъска тя и излезе от кантората, без да затвори вратата след себе си.

На път към новия си апартамент в жилищния кооператив на площад „Карл Бернер“ тя няколко пъти се замисли дали просто да не хвърли флашката. Да я запокити в боклука и да приключи с него. Не го направи. По неизвестна причина. Не защото беше любопитна, на Сара Кисе въобще не ѝ дремеше какво имаше там, а по-скоро защото бе изключително порядъчна. Дори единият да беше плъх, той все пак бе адвокат. Дори другият да беше идиот, той все пак имаше право на последно желание. Да даде флашката на Сара и само на нея.

Тя заключи вратата на апартамента си отвътре и включи компютъра. Хубаво беше да приключи с тази работа. Черният лаптоп бързо се съживи. Пъхна флашката и копира съдържанието на десктопа. Там имаше само един файл с името Sarah.mov. Видеоклип. Чудно. Сега трябваше да гледа гнусната му физиономия още веднъж. И от гроба идваше да я тормози. Кликна два пъти върху файла, за да пусне клипа.

Беше го записал той. С малка камера. Вероятно с телефона си, не беше съвсем сигурна. Грозното му лице гледаше право в обектива, но този поглед тя не беше виждала преди. Изглеждаше, сякаш се бои за живота си.

Сара, нямам много време, но трябва да ти кажа това, искам да го доверя на някого, защото имам чувството, че не е съвсем редно.

Той показа малко от обстановката около себе си.

Предложиха ми работа и построих това. Намирам се далеч в…

Тук се чуха някакви шумове, пращене, сякаш докосваше микрофона на телефона си, за момент тя не разбираше какво казва. Бившият ѝ съпруг продължаваше да заснема обстановката с треперещи ръце, докато говореше, но най-силно се чуваше пращенето. Бил построил нещо, какво каза?

… и ме е страх, че… да, какво всъщност съм построил? Виждаш ли? Намирам се дълбоко под земята. Първо го взех за бомбоубежище, но не е. Виждаш ли, тук има малка дупка?

Гласът му отново се изгуби в пращенето, докато продължаваше да снима. Някакво бомбоубежище под земята.

… и не, не изглежда редно, тук има нещо странно, нещо… Виж това, например. Погледни тук. Можеш да качваш и сваляш разни неща. Прилича на старовремски кухненски асансьор или…

Изведнъж бившият ѝ съпруг се стресна и се огледа. Целият този театър ѝ напомняше за филм, който бе гледала преди няколко години. Точно така: в „Проклятието Блеър“ някакви младежи вървяха през гората и се снимаха, и изглеждаха уплашени до смърт.

… идея нямам, чувствам, че нещо ще ми се случи. Просто ме е налегнало такова усещане. Имаш ли представа колко далече в пущинака се намирам? Ще запишеш ли какво казвам, Сара? Къде съм и как получих работата и… да, та да отидеш в полицията, ако стане нещо с мен? Назначи ме…

Отново пращене. Сара Кисе не чу и дума от приказките на покойния си мъж, само гледаше изплашените му очи и как устните му треперят и ломотят неспирно. Това продължи около минута. После филмът свърши.

И така, кого чука, за да получиш тази поръчка? Или работата е била срещу чукане? Във всеки случай така и не видях никакви пари. Ще ти помагам, как пък не!

Клипът беше много неприятен за гледане, но тя нямаше сили да се намеси. Най-вероятно бяха глупости, някаква идиотска шега. Много отдавна беше престанала да вярва на всичко, което онзи идиот правеше.

Сара изтри клипа от компютъра, извади флашката, хвърли я на боклука, излезе в коридора и изхвърли торбичката с боклук в шахтата. Така. Сега къщата пак беше чиста. Само нейна. Нито следа от него.

Скоро дъщеря ѝ щеше да се върне от училище. Животът беше прекрасен. Тя вземаше решенията в този дом. Излезе на верандата и си запали цигара. Изтегна крака на масата, усмихна се, затвори очи и се наслади на един лъч на пролетното слънце, което най-сетне се беше показало.

Нейният живот. Ничий друг. Най-после.

17.

Габриел Мьорк тъкмо се канеше да тръгне към тъй наречената заседателна зала, когато на вратата се почука.

— Да? — каза той.

— Здравей, Габриел.

Холгер Мунк влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Младежът кимна за поздрав и пое голямата му, топла ръка.

— Е, да — Холгер се почеса по главата, — не си получил още всичко необходимо за кабинета, нали?

— Не. — Габриел се огледа. — Но той… ъ…

— Ким?

— Да, Ким твърди, че оборудването е на път.

— Чудесно, чудесно. — Холгер се почеса по брадата. — Преди при нас работеше друго момче на този пост, но се поддаде на съблазни. Жалко, но това е положението.

Габриел Мьорк се почуди дали да не попита на какви съблазни се беше поддал неговият предшественик, но се отказа. В очите на Мунк имаше нещо. Същия поглед бе забелязал и при другия, Ким. Тежък, сериозен поглед, издаваше, че мислите му са другаде.

— Назначихме те по малко неортодоксален начин. Съжалявам, обикновено се срещам с всички, които назначавам, но този път за жалост нямаше време.

— Няма проблем — махна с ръка Габриел.

— Горещо ни беше препоръчан. — Мунк го потупа по рамото. — Още веднъж се извинявам за целия стрес, малко е… да, знам ли… Получи ли инструкции от Ким?

Младежът поклати глава.

— Добре, полека-лека ще навлезеш в рутината. Прочете ли вестниците днес?

— В интернет — уточни Габриел.

— Някакви особени новини да бият на очи днес според теб?

— Двете момичета, които всички търсят?

Мунк кимна.

— Двамата с Миа скоро ще дадем пълна информация на всички, но само за да знаеш за какво става въпрос. Нямаш опит с полицейска работа, нали?

Габриел отново поклати глава.

— Не го мисли много. Избрах те заради уменията ти — продължи Мунк. — Както отбелязах, не разполагаме с време, иначе щяхме да те пратим на курс, съкратен вариант на полицейска школа, но няма да успеем, така че ще се учиш в крачка, а ако има нещо неясно, само ме питай. Става ли?

— Добре — кимна Габриел.

— Хубаво — промърмори Мунк, който пак се беше отнесъл. — Впрочем какво си помисли?

— За какво? — попита младежът.

— Чел си новините днес, нали? — продължи Мунк.

— А, да — потвърди Габриел и леко се изчерви, усетил, че е трябвало да разбере какво го пита шефът му. — Помислих си каквото и всички останали, предполагам. Бях шокиран. Следях случая с двете изчезнали момичета. Надявах се да се появят живи.

Габриел си припомни вестникарските заглавия.

Паулине и Юхане намерени убити…

Като две кукли на дървото…

Семействата са дълбоко покрусени…

Виждали ли сте тези дрехи…

— Това ли имахте предвид?

— Какво?

Мунк пак се беше отнесъл за момент.

— Трябва ли да кажа още нещо?

— Не, няма нужда. — Мунк сложи ръка на рамото му и тръгна към вратата. — Или да, кажи още нещо.

Мунк му направи знак да седне, самият той остана прав, облегнат на стъклената преграда до вратата.

— Ами, не знам — подхвана Габриел. — Когато се събудих тази сутрин, бях, ами, обикновено момче, не знаех, че това е случай, по който щях, ами, да работя.

Думите имаха странен привкус в устата му. Да работи. По случай. Случай на убийство. Вестниците гъмжаха от гръмки заглавия, телевизионните канали — от извънредни емисии, всички говореха как са намерени двете момиченца, изчезнали преди няколко седмици и издирвани от почти всичко живо в цяла Норвегия. Полицията явно разполагаше с повече информация, отколкото оповестяваха, но търсеха свидетел, който да е виждал дрехите; роклите, в които бяха намерени момичетата. Кукленски рокли. Между редовете прозираше понятие, все още неназовано, защото това бе Норвегия, а не САЩ или друга страна, където ставаха такива неща. Сериен убиец. Тези думи не се бяха появявили никъде, но всички си мислеха за тях.

— Помислих си, че убиецът е един и същ — каза Габриел.

— Така е, продължи…

— Помислих си, че това не е типично за Норвегия.

— Точно. Какво още?

— Много се зарадвах, че не са деца на мои познати — поде Габриел.

Мунк му направи знак да не спира.

— Странно, и двете са щели да започнат училище. Най-напред си помислих дали не е замесен учител и че вероятно ще изчезнат и други момиченца. После си помислих, че ако имах шестгодишна дъщеря, много щях да я пазя точно сега.

— Какво каза? — Мунк пак се пробуди.

— Ако имах шестгодишна дъщеря, много щях да я пазя.

— Не, преди това.

— Вероятно ще изчезнат и други момиченца?

— Още преди това.

— Помислих си дали не е замесен учител.

— Хмм. — Мунк пак се почеса по брадата.

Тръгна към вратата.

— Да, а между другото, добър ли си с кодовете?

— Нали затова ме назначихте.

— Да, наистина — усмихна се Мунк.

Бръкна си в джоба и извади едно изписано листче.

— Не е приоритетна задача, а нещо лично, но все пак се надявам да ми помогнеш.

Той подаде листчето на Габриел.

— Имам разни приятели нърдове, обичат да ме предизвикват. Един от тях ми изпрати тази задача, а аз не успявам да я реша.

Габриел погледна бележката.


bwlybjlynwnztirkjao=5


— Разбираш ли какво е? — полюбопитства Мунк.

— Засега не — промърмори Габриел.

— Изпитва ме от няколко дни — въздъхна Мунк. — Но май е време да се предам. Виж какво можеш да направиш, става ли? Ядосвам се, когато тези мои приятелчета успеят да ме надхитрят.

Той се засмя и потупа младия човек по рамото.

— Но това не е приоритетна задача, това е личен въпрос, окей?

— Разбрах — кимна Габриел.

Мунк отново се запъти към изхода, но след като излезе в коридора, подаде глава през вратата.

— Пълният инструктаж се отлага за след час.

— Добре. — Габриел се задълбочи в изучаването на задачата от бележката на Мунк.

18.

Бенямин Баке прегледа заглавията в днешния брой на „Ве Ге“ и не успя да прикрие обзелото го разочарование, когато не намери името си. Вестникът бе избрал най-добре облечен мъж на годината. Миналата година той беше заел трето място, изпреварен само от Мортен Харкет и Ари Бен, а тази година въобще го нямаше в списъка. Мамка му. Актьорът удари силно с ръка стената на гримьорната, но веднага съжали. Заболя го, а и вдигна шум. Не след дълго се почука на вратата на гримьорната и Сюсане, асистент-режисьорката, надникна вътре.

— Всичко наред ли е, Бенямин? Нещо изтрополи тук.

Той пъхна ударената си ръка в джоба, а на лицето му изгря най-хубавата му усмивка. Все пак беше актьор.

— Всичко е супер. Вероятно е било от Трон-Еспен.

— Окей — усмихна се Сюсане. — Репетицията е след петнайсет минути, действие трето, от началото.

— Да бъдеш точен или не. Туй е въпросът. — Бенямин ѝ намигна.

Асистент-режисьорката се изкикоти и изчезна. О, да, не бе изгубил чара си, но това тук беше ад. Миналата година фигурираше в списъка, какво се бе объркало през тази? Беше толкова прилежен в облеклото си. Дори бе наел пиар агент и стилист, за да му помагат. Да изглежда добре. Да го снимат по подходящи поводи. От правилния ъгъл. Въздъхна и седна пред огледалото. Не се бе променил толкова много за една година. Няколко миниатюрни бръчици около очите. И да речем, малко по-високо чело. Наведе се напред и се вгледа по-отблизо в линията на косата си. Видът ѝ не бе задоволителен. Беше се качила с няколко милиметра, откакто провери за последно. Той нагласи бретона си леко настрани — изглеждаше по-добре, когато го носеше така. Направи няколко говорни упражнения; загря си гърлото, нацупи устни пред отражението си в огледалото. Бяха го назначили в Националния театър преди почти осем години. „Родена е звезда“ — писа „Дагбладе“ след неговото изпълнение на Естрагон във „В очакване на Годо“ на Самюъл Бекет и оттогава му даваха общо взето само главни роли, поне през първите години. Бе играл Ромео. Бе играл Пер Гинт. Сега щяха да поставят „Хамлет“ на Шекспир на голямата сцена и той се надяваше и този път на главна роля. Хамлет. Да бъдеш или да не бъдеш. Но му дадоха само Хорацио. Хамлет, разбира се, остана за Трон-Еспен. Наистина не разбираше защо. Беше много по-добър актьор.

О, Господи…

Това ужасно не му прилягаше. Да играе в сянката на Трон-Еспен. Проклетия Хорацио, и без това никой не го зачиташе, общо взето само Хамлет му говореше. Да стои там и да свежда глава, и да се държи с Трон-Еспен като с крал, не, това не му харесваше.

Бенямин Баке се надигна и разгледа тялото си в огледалото. Изглеждаше отлично. Настроението му малко се подобри. Всички тренировки в последно време бяха дали резултат. Също и йогата. И процедурите за кожа бяха помогнали, никъде не се виждаше и петънце.

Той пак седна на стола и продължи с говорните упражнения. По интеркома се чу гласът на помощник-режисьора.

Готови сме за репетиция на трето действие. Хамлет. Хамлет, трето действие, от началото, след пет минути.

Бенямин Баке приключи с упражненията, излезе от гримьорната и се запъти към главната сцена.

19.

Габриел Мьорк седеше най-отзад в заседателната зала и чакаше докладът да започне. Поздрави всички, ръкува се, каза „здравей“, „здрасти“, без да запомни повечето имена. Там беше и Ким, който го бе посрещнал на улицата, и жена с дълга светла коса, Анете; освен тях присъстваха трима млади мъже, чиито имена веднага се изличиха от паметта му, и един по-възрастен колега, казваше се… не беше ли Лудвиг?

Холгер Мунк влезе в стаята, следван по петите от Миа Крюгер. Миа седна на един стол най-отпред, а Холгер включи проектора и го свърза с портативния си компютър.

— Да, здравейте всички. Днес е първата ни среща. Присъствате в пълен състав и точно това ни е нужно. Сред нас има неколцина нови лица, добре дошли на тях. Не е зле колегите, били тук и преди, да се погрижат да приобщят новите към групата, за да имаме възможно най-голяма полза един от друг. Преди десет дни намерихме Паулине Улсен, а преди осем дни — Юхане Ланге. Първоначално се опитахме да задържим медиите настрана, но решихме да ги използваме за нашите цели. Както сигурно сте научили, днес публикувахме снимки на роклите на момичетата.

Холгер направи кратка пауза, поглеждайки към присъстващите. На Габриел Мьорк му се струваше, че долавя тънка усмивка отвъд сериозния поглед.

— Всъщност беше редно да отпразнуваме, че отново сме на „Марибуесгата“ — добави Мунк бързо. — Но понеже имаме спешна работа, ще го отбележим по-късно.

Габриел се поогледа наоколо. Независимо от сериозната атмосфера, забеляза усмивки и няколко доволни изражения. Тези хора несъмнено се радваха да се видят.

— Някои от вас са в екипа от началото, но други са нови, затова бих искал да запозная всички с всичко. За сведение — инструкциите са качени под формата на pdf-файл на сървъра, той ще проработи в рамките на деня. Тук ще ви помоля да споделяте цялата информация, значи, попаднете ли на нещо, качвате го на сървъра. Всички ще имат достъп до всичко, нещата ще вървят по-бързо и работата ни ще е по-лека, когато дойде време да пишем доклади.

Мунк натисна един бутон на компютърната клавиатура и презентацията започна. Не беше снимката, отпечатана на първите страници на вестниците — две кукленски рокли. Сега се появиха изображенията на изчезналите момичета, облечени в същите тези рокли, и всяко увесено на „своето“ дърво. Габриел Мьорк никога не бе виждал нещо подобно и сега осъзна с какво всъщност се е захванал. Не беше филм. Не беше телевизионно предаване. Беше действителност. Двете момиченца вече ги нямаше. Някой бе отнел живота им. Наистина. Те вече не дишаха. Вече никога нямаше да говорят. Никога повече нямаше да се усмихват. Никога нямаше да тръгнат на училище. Габриел Мьорк се опита да запази спокойствие, насили се да гледа снимките, макар стомахът му да се свиваше. Даваше си сметка, че и бездруго достатъчно бие на очи. Нямаше да се приеме много добре, ако припадне на първия инструктаж.

— Паулине Улсен и Юхане Ланге — подхвана Мунк. — Шестгодишни. Щели са да тръгнат на училище наесен. Паулине е обявена за издирване преди четири седмици. Юхане — преди три.

Нови изображения — бяха на някакви карти.

— Паулине е изчезнала от детската градина към църквата в квартал „Скьойен“ и е открита в Маридален. Юхане е изчезнала от детската градина „Лиле Екеберг“ и е открита в гористата местност Крукскуген, недалеч от „Хаделансвайен“. Трудно е да се определи с точност времето на смъртта на двете момичета. За определен период явно са били държани живи, преди да бъдат облечени в тези дрехи и изложени така, че да ги открием.

Мунк пак натисна един бутон на клавиатурата и се появиха нови снимки. Габриел не издържаше да ги гледа и на моменти поглеждаше надолу към обувките си.

Боже Господи. На какво се беше съгласил. Тези момичета бяха мъртви. Наистина. Жертви на гротескна игра.

Сега му се искаше да се върне в леглото, усещаше как животът му се е променил само за няколко минути. Щеше му се никога да не бе виждал тези снимки. Да не знае за съществуването на такива хора. Които извършват подобни действия. Изведнъж се почувства много уморен. Налегна го неизпитвана досега тъга. Беше дочувал, разбира се, че такива неща стават, но не го бе осъзнал. Беше прекалено нереално, не, прекалено реално, дяволски реално, беше такова, каквото е. Габриел пое дълбоко дъх и положи усилия да се съсредоточи, за да остане спокоен.

— Няма следи от сексуално насилие — продължи Мунк. — Момичетата са били измити, ноктите им — изрязани и почистени, косата им — сресана. И двете момичета са носили на врата си табелки от „Норуиджиън“. „Пътувам сама.“ И двете са имали ученически чанти на гърба си. И двете са убити със свръхдоза упойващо вещество. Несъмнено става въпрос за един и същи извършител — двете отвличания и убийства са били подробно планирани. Паулине е намерена от Валтер Хенриксен. Името му фигурира в регистрите ни, но не за подобно престъпление, а за два случая на шофиране в нетрезво състояние преди няколко години. Няма основание да мислим, че е замесен. Юхане е била намерена от двама братя, Тобиас и Торбен Ивершен, на тринайсет и на седем години. Пастрокът на момчетата, Микаел Франк, също е наш познайник, лежал е шест месеца в затвора за някакви дреболии, но това не е причина да го подозираме. Разпитите, проведени в районите, където са открити жертвите, засега не са ни довели до нищо съществено, но както знаете, е забелязана кола, бял ситроен с неизвестна година на производство. Може да се окаже интересно.

Мунк отново натисна бутон на клавиатурата и този път се появиха снимките от вестниците. Отпи глътка вода от бутилката, оставена на бюрото, и продължи.

— Роклите са копия на кукленски рокли, специално ушити по мярка на момичетата. Ако извършителят ги е ушил сам, вероятно няма да стигнем доникъде, но допускаме вероятността той, или тя, да е възложил изработката им на човек в пълно неведение за какво ще послужат. Затова вчера разпространихме новината чрез вестниците, с надежда някой да ги разпознае. Още няма нищо, Анете, нали? — Той се обърна към светлокосото момиче.

— Нищо — потвърди Анете. — Но още е рано.

— Права си — кимна Мунк. — За тези, които не знаят, Анете е връзката между нас и „Грьонлан“, всяка комуникация става чрез нея. От нас няма да изтича информация. Има причина да се крием тук, нали, Ким?

— За да можеш да пушиш на верандата.

Сред присъстващите се разнесе сподавен смях.

— Благодаря ти, Ким. Затвори вратата на излизане. Но сериозно, това не е за пренебрегване. Не говорете с никого — нито с журналисти, нито с колегите в „Грьонлан“, нито с роднини, приятели, с жени, гаджета, партньори, любовници или в твоя случай, Ким — с кучето ти.

Хората пак се засмяха. Габриел Мьорк се огледа, не разбираше как е възможно някой да се смее на такова нещо, но после осъзна, че всъщност те можеха да направят само това. Дистанция. Трябваше да държат чувствата си на разстояние. В противен случай как щяха да мислят трезво, да си вършат работата добре.

Не изпитвай дълбоки чувства. Не се ангажирай емоционално.

Пое си дълбоко дъх и опита също да се засмее, ала не издаде нито звук.

— Ние сме знаещите — продължи Мунк — и това, което знаем, го пазим за себе си. Ще получим всичко необходимо, достатъчно е да говорим с Анете. Без значение какво искате, обръщайте се към Анете, за това разследване ресурсите ни са неограничени.

— Какво значи „неограничени?“

— Значи без никакви ограничения — натърти Мунк. — Извънредно работно време, коли, техника, персонал. Този случай е основен приоритет не само за нас и „Грьонлан“, този случай засяга цялата държава. Заповедите идват от най-високо равнище и с това нямам предвид Микелсон.

— От министъра на правосъдието, ли? — попита един от мъжете, чиито имена Габриел не помнеше.

Главата му беше обръсната и изглеждаше някак страховито, като злодей от филм.

— От него — също — кимна Мунк.

— От министър-председателя?

— Администрацията на министър-председателя е в течение, да — каза Мунк.

— Нали тази година няма избори? — нахили се мъжът с обръснатата глава.

— Винаги има избори, Къри — усмихна се Ким.

Къри. Значи така се казва. На Габриел му се стори, че той бе казал „Кари“.

— Какво ви е мнението за министър-председателя на мен ми е абсолютно безразлично — продължи Мунк, вече с малко по-рязък тон. — Двете момиченца можеха да се вашите дъщери и не само ние се чувстваме така — цялата страна е съпричастна, вижте в интернет, по новините, страната ни е в траур, в шок. Не разследваме случая само за да въздадем справедливост на семействата на момичетата. Навън положението е извънредно, хората са смъртно уплашени, така че не ми пука какви са политическите ти убеждения, Къри. Цялото правителство ни подкрепя, както казах, това значи неограничени ресурси. Не е наша работа да търсим политически подбуди. Ще намерим извършителя — това ни е задачата. Ясно?

За момент в помещението стана неловко. Въпросният Къри не каза нищо повече, сведе глава и се заигра с пръстите в скута си. Досега Габриел не беше виждал Мунк такъв. По телефона и в офиса той му се бе сторил мил и спокоен, кротък, същинско голямо плюшено мече. Сега изглеждаше по-скоро мечка. В очите и в думите му имаше мрак. Лека-полека взе да разбира защо той е шефът тук, а не някой от другите.

— Както всички знаете, Миа се върна — продължи Мунк, възвърнал обичайното си разположение на духа.

— Здравейте пак. — Миа Крюгер бе седяла мълчаливо по време на цялото съвещание, но сега стана и се приближи до екрана.

В залата се разнесоха слаби ръкопляскания и подсвиркване.

— Благодаря на всички, радвам се, че се завърнах.

Габриел погледна скришом към Миа, не смееше да се заглежда много, страхуваше се, че няма да може да откъсне очи от нея. Цялата среща му идваше в повече. Паулине и Юхане висяха мъртви, а сега самата Миа Крюгер стоеше само на няколко метра от него. Не само Габриел Мьорк се бе влюбил на времето в нея. Имаше специални страници за Миа Крюгер във фейсбук. Едва ли продължаваше да е така — не беше съвсем сигурен — но навремето имаше. Всъщност се беше чудил дали да не хареса някоя от тях, но като хакер Габриел Мьорк знаеше за възможността всички действия в интернет да бъдат проследени до най-малката подробност, затова много внимаваше какво прави там. Носеха се слухове, че Миа Крюгер е застреляла съвсем преднамерено гаджето на сестра си, някакъв наркоман. Вестниците следяха случая в продължение на няколко седмици, докато постепенно го изместиха други теми. Според окончателния доклад не беше направила нищо лошо, но въпреки всичко очевидно я бяха отстранили за известно време.

Слабичкото момиче с гарвановочерна коса бе облечено в черно-бял пуловер с висока яка и тесен черен панталон с ципове на бедрата. Изглеждаше изтощена, с посърнал поглед, и беше много по-слаба, отколкото на снимките във вестниците. Миа Лунния лъч. Така я наричаха в интернет. Прозвището ѝ произлизаше от някакъв комикс, за който Габриел нямаше спомен — беше прекалено млад, но знаеше, че се казва „Сребърна стрела“. През осемдесетте, според мълвата, всички малки момченца били тайно влюбени в една от героините — прелестната индианка Лунен лъч12.

Все пак не успяваше да се въздържи да не се взира. Миа Крюгер. Нямаше много известни норвежки следователи, разследващи убийства, навярно затова. Красива, млада, талантлива синеока норвежка, с вид на индианка, бе замесена в голям скандал, идеална храна за таблоидите. Как да не му стане жал за нея? Тя изглеждаше наистина изтощена. Тънките ѝ крака бяха обути в тежки мотоциклетни ботуши, чиито катарами подрънкваха при всяко движение. Носеше сребърна гривна на едната си китка и кожено ремъче, завързано на другата. Във форумите в интернет се разказваха истории и за двете украшения. Сребърната гривна получила като подарък от сестра си, умряла от свръхдоза. За ремъчето се говореше, че го е взела от някакъв латвиец, заподозрян в убийството на младо момиче, което бил вкарал в Норвегия, за да проституира. Било в началото на кариерата ѝ и латвиецът успял да предизвика съжаление у нея. По време на разпит го оставила без белезници. Той я нападнал с макетно ножче, скрито в ботуша му. Лицето ѝ било покрито с кръв, но се справила с нападателя си, а после използвала неговото ножче, за да свали ремъчето от китката му. Оттогава го носела, за да ѝ напомня да не бъде слаба. Едва не загубила окото си. От мястото си Габриел виждаше белега. Слухове и истории. Не знаеше дали нещо от това е вярно, но все пак беше удивително. Сега тя стоеше пред него. И щяха да работят заедно.

Миа Крюгер, обгърнала тялото си с една ръка, говореше бавно, внимателно подбирайки думите си. Габриел почти се напрягаше, за да чуе какво казва.

— Повечето факти са известни на всички, но ще разгледаме някои неоповестени детайли, защото мислим, че са важни.

Миа натисна един бутон на клавиатурата на Холгер и на екрана се появи ново изображение.

— Момичетата са носели ученически ранички, когато са ги намерили. В раничките имало учебници. На първата страница на учебниците е написано име. На учебниците на Юхане Ланге пише Юхане. Обаче на книгите на Паулине е написано Рине ЮВ.

На екрана изникна следващата снимка.

— Защо?

Миа Крюгер леко се усмихна.

— Благодаря, Къри. Чувам — все така търпелив си. Радвам се да те видя.

— Остави Миа да се изкаже — обади се Мунк раздразнен.

— Значи, на учебниците на Юхане пише Юхане. На учебниците на Паулине пише Рине ЮВ. Както всички виждате, в тези престъпления няма нищо случайно. Всичко изглежда обмислено до най-малкия детайл. Извършителят е знаел какво прави, знаел е имената на момичетата, това е причина да смятаме, че дълго ги е проучвал, преди да ги отвлече. Ще се върнем на това, но…

Миа Крюгер спря за момент, прокашля се и притисна ръка по-силно към тялото си. Мунк се надигна и ѝ предложи глътка от бутилката вода. Тя поклати глава и продължи с тих глас.

— Двата случая несъмнено са свързани, но имаме и причина да смятаме, че имат отношение към друг случай, който не успяхме да разрешим преди няколко години.

Тя пак натисна бутон на клавиатурата.

— През 2006 г. от болницата в Хьонефос изчезна бебе. Няколко седмици по-късно шведският санитар на име Юаким Виклунд бе намерен обесен в квартирата си. На пода под него се търкаляла напечатана на пишеща машина бележка, с която той поемал вината за отвличането. Така и не открихме бебето. Разследването беше прекратено.

Миа Крюгер пак спря. Все пак отпи глътка вода от бутилката. Не беше във форма. Вече го виждаха всички. Това толкова твърдо по принцип момиче потръпваше, като че ли се затрудняваше да накара главата си да работи нормално.

— Двамата с Холгер — продължи тя, след като си пое дъх, — сме напълно убедени, че името Рине ЮВ, написано на книгата на Паулине, е послание от извършителя. Каква е целта му все още не е съвсем ясно, но мислим, че ЮВ означава Юаким Виклунд, а Рине чисто и просто значи „не“.

Слаб шепот премина сред събралите се. Явно всички изпитваха дълбоко уважение към Миа и към ума ѝ.

Мунк отново взе думата.

— Следователно повторно отваряме случая „Хьонефос“. Цялата документация ще бъде преразгледана — наново ще бъдат проучени всички разпити, всички свидетелства, всички имена, свързани със случая. Искам ти да се заемеш с това, Лудвиг, понеже тогава беше с нас. Вземи Къри, защото той не беше. Един запознат и един нов поглед — така, мисля, е добре.

И възрастният мъж — оказа се Лудвиг — и този с обръснатата глава — Къри, който бе толкова нетърпелив да коментира политиците — кимнаха.

— Така, това е следа номер едно, „Хьонефос 2006“, Лудвиг и Къри. Следа две, роклите. Анете ще координира постъпващите в „Грьонлан“ сведения и ще го прави с Миа и мен. Евентуални заподозрени…

Холгер пак вдигна очи.

— Шире?

Висок, слаб мъж с къса черна коса и големи очила откъсна очи от записките си.

— Да. Аз и Трон ще се заемем, но списъкът не е дълъг. Засега имаме насилници, случаи на сексуално посегателство. Честно казано, не съм съвсем сигурен какво точно търсим. Виждали ли сме нещо подобно? Нима? Аз поне не съм. Направихме няколко международни списъка с нашите приятели из Европа, най-вече от Белгия, където разполагат с имената, свързани с Марк Дютру. Обаче там се касае за тежко сексуално посегателство, за разлика от нашия случай; като него на практика няма никъде. Ако трябва да съм напълно откровен, хората там поклащат глава, но разбира се, продължаваме да търсим.

— Добре — кимна Мунк. — Да, забравих да кажа още нещо. Получихме нов софтуер за база данни, който ще бъде инсталиран в рамките на деня. Всичко въведено там — имена, показания, каквото и да е — веднага бива сверено с всички останали достъпни бази данни, нашите и други. Ако някой се затруднява да работи с него, да се обърне към Габриел Мьорк, новия ни нърд. Запознахте ли се всички с Габриел?

Младият човек трепна, като чу името си. Вдигна очи и видя, че всички се бяха обърнали към него.

— Здрасти, Габриел — подвикна някой.

— Здравейте, всички — отвърна Габриел притеснен.

Все едно пак беше на училище. Ей сега трябва да стане, да каже нещо, но за щастие му се размина. Нямаше никаква представа за каква база данни става въпрос. Мунк го погледна и смигна.

— Не успях да ти кажа за това, но ще говорим после. Става ли?

— Окей. — Габриел се зарадва, защото Миа Крюгер отново заговори.

— Не знам колко от вас са разбрали…

Тя натисна бутона на клавиатурата.

— Но когато преглеждахме Паулине, на малкия пръст на лявата ѝ ръка намерихме число на нокътя. Числото едно. Както виждате…

На екрана се появи нова снимка.

— При Юхане имаше абсолютно същото — числото две, две черти, на безименния пръст на лявата ръка.

— Мамка му! — спонтанно се обади полицаят Лудвиг, по-възрастният мъж с кръглите очила.

— Да, нали — кимна Миа и го погледна.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Къри.

— Ще има и други — отвърна Анете.

В стаята настъпи тишина.

— Имаме всички основания да смятаме, че Паулине и Юхане са били само първите жертви. Ще има и още, да. За съжаление.

Мунк пак бе взел думата.

— Затова ще обръщаме особено внимание на случаи на отвличане. Изчезнали. Момиченца на по шест години, дори да ги е нямало само за половин час. Ще бъдем максимално бдителни, нали?

Присъстващите кимнаха.

А сега имам нужда от цигара. Ще направим десет минути почивка и после ще се видим пак тук.

Мунк измъкна пакет цигари от джоба на сакото си и се запъти към верандата за пушачи, плътно следван от Миа. Габриел не знаеше какво да прави. Гледката на снимките на момиченцата беше потресаваща. А щеше да има и още. Вдиша дълбоко, изпълвайки с въздух корема си, и излезе в коридора, за да си вземе кафе.

20.

Лукас седеше на обичайното си място в църквата, на леко издигнат стол близо до стената с добър изглед към амвона и към паството. Пастор Симон, заел позиция пред олтара, още не бе започнал проповедта. Изглежда, мислеше за нещо важно. Лукас и другите богомолци седяха съвсем тихо, в голямата бяла зала не се чуваше и звук. Всички напрегнато чакаха да разберат какво му е на сърцето на пастор Симон. Беше известно колко дълго се бави белокосият пастор, преди да започне. Използваше това време, за да установи контакт с Господа, да отвори линиите, свързващи Бог, него и паството му, да освободи пространството от всяка евентуална пречка за диалог с небето. Целият сеанс беше красив, ангелически, почти медитативен, мислеше си Лукас, седейки съвсем спокойно с ръце, отпуснати в скута.

Лукас обичаше де слуша проповедта на пастор Симон. За първи път го бе чул случайно, преди повече от дванайсет години, по време на лагер в Сьорлан. Приемните му родители го бяха пратили със съседите, нямаха нито възможност, нито желание да го вземат на почивка със себе си. Лукас не помнеше къде точно щяха да отидат, на юг или някъде другаде, все едно. Петнайсетгодишното тогава момче се чувстваше изключително не на място на този лагер, всички му се струваха безкрайно странни. Не че му се случваше за пръв път — през целия си живот се чувстваше не на място. Откакто от Службата за закрила на детето го взеха от родния му дом, смени много приемни семейства и всъщност никъде не се почувства на място. На училище — също. Нямаше проблеми с предметите, проблемът бяха другите ученици. И учителите. Или по-точно хората като цяло. Лукас се вгледа с възхита в пастор Симон, който все още стоеше със затворени очи и длани, обърнати към небето. Лукас усети топлината. Жаркият зной и меката ясна светлина изпълваха тялото му и го пазеха. Припомни си първия път, когато се почувства по този начин, на онзи лагер в Сьорлан преди дванайсет години. Отначало не беше така. По-скоро приличаше на риба на сухо, сякаш всички около него имаха тайна и не го допускаха до нея. Неувереността и безпокойството нахлуха у него, а както винаги, с тях и всички гласове в главата му, подканващи го да прави разни неща, неща, които не биваше да се изричат високо. Но после сякаш сам Бог освети пътеката пред него, ненадейно намери пътя към малка палатка леко встрани от лагера. Видя ивица светлина, водеща към бялата палатка, и чу шепот, един от тихите гласове, не от омразните викове, не беше никой от тях, а ласкав шепот, мълвящ тихо на онзи чужд език. Sequere via ad caelum. Мекият ласкав глас, шепнещ в ухото му, и притегателната сила на светлината го умоляваха да се приближи. Sequere via ad caelum, последвай пътя към небето. Не след дълго стоеше в палатката, погълнат от гласовете, от топлината и светлината. И там, на подиума, в центъра на всичко — святкащите очи и мощният глас на пастор Симон. И тогава Лукас стана верен Богу.

Лукас погледна събралите се — все още седяха мълчаливо и чакаха проповедта на пастора да започне. Познаваше всички лица. Повечето бяха част от паството от много години, но никой толкова отдавна, колкото Лукас. Онова лято той не се прибра вкъщи, но и никой не се притесни за него. Сега, дванайсет години по-късно, се бе издигнал в йерархията, едва на двайсет и седем години и вече беше дясната ръка на пастор Симон. Един вид втори главнокомандващ, помагаше на пастора във всичките му дела, било лични или във връзка с паството. За Лукас работата за пастор Симон представляваше смисълът на живота. Нямаше нищо, което не би направил за него, ако той го поиска. Животът му не беше нищо в сравнение с пастор Симон, ако някога се стигнеше дотам, че да трябва да умре за пастора, щеше да го направи с радост. А и смъртта не беше смърт, не и за последователите на пастор Симон; смъртта беше само крачка към небето. Лукас потисна плахата си усмивка, когато топлината и великолепната светлина отново изпълниха тялото му.

От доста време не бе чувал гласовете в главата си. Не, чуваше ги понякога, спорадично, но не толкова силно и не така често, както когато беше по-млад. Тогава гласовете, особено виковете, го подтикваха да прави разни неща, които човек не бива да върши. Нямаше смисъл дори да се опитва да се възпротиви, беше му ясно — виковете така или иначе нямаше да се предадат. Оставаше му единствено да действа. Да изпълни желанията им. И да се надява на най-добрия изход. Лукас възприемаше виковете и шепота както Бог и Дявола. Веднъж пастор Симон му обясни, че едното не може да съществува без другото. Двата полюса на Всемира и на вечността са неразграничими. Не бива да се страхува толкова, защото пътят на светлината неизменно ще го води. Ако от време на време човек следва повелите на Дявола, това не означава вечно грехопадение, а само доказва съществуването на Бог и понякога дяволският глас всъщност е творение на Бога, един вид проверка, изпитание. Въпреки това Лукас смяташе за хубаво, че гласовете, особено виковете, вече не му говореха толкова често.

Deo sic per diabolum.

Пътят към Бог минава през Дявола.

Лукас знаеше, че това не е официалната позиция на Църквата. При невежите този постулат няма да попадне на благодатна почва. Трябва да си един от посветените, за да го проумееш. Но така или иначе невежите бяха тук само за да ги използват, както събралите се, насядали пред него в почтителна тишина. Важни бяха посветените, разбралите какво наистина иска да каже пастор Симон за пътя към светлината. И Лукас бе един от тях.

Вечер на профаните. Лукас чакаше уикенда с нетърпение. Пак щяха да отидат в гората. Заедно с други посветени. Лукас наистина не разбираше добре защо пастор Симон настоява да продължават да организират тези срещи с профаните, все пак имаха по-важни задачи, но, разбира се, никога нямаше да му хрумне да противоречи на пастора. Пасторът имаше връзка с Бог и знаеше какво прави и защо. Lux domus. Уикендът. Лукас стисна устни, за да не изпусне една лека въздишка, когато топлината и светлината отново се вляха в тялото му. Най-сетне пастор Симон отвори уста и тогава Бог влезе в помещението. Присъстващите седяха като заковани за столовете и се оставяха на блаженството. Лукас вече бе слушал тази проповед, беше писана за непосветени, хубава, но проста. А той чакаше с огромно нетърпение настъпващия уикенд. Lux domus. Още една стъпка по-близо до небето. Затвори очи, оставяйки словото на пастора да го изпълни, а после, не след дълго, разбра, че днешната среща е приключила. Сега пасторът стоеше на изхода. Покрай него се виждаха благодарните ръце и сведените глави на разотиващите се богомолци, а после останаха пак сами, само те двамата в голямото бяло помещение.

Лукас последва пастора в кабинета му и му помогна да си свали туниката. Обърна се, за да не го гледа по бельо, помогна му пак да облече обичайния костюм. Подаде му чаша горещо кафе. Изчака мълчаливо пасторът да седне на стола си зад голямото писалище и да даде знак, че Бог е напуснал стаята и вече е позволено да се говори.

— Пристигна ново име — прокашля се Лукас тихо и извади плика, който носеше във вътрешния джоб на якето си по време на цялата церемония.

— Така ли?

Пасторът вдигна поглед към него и взе плика. В него имаше единичен бял лист. Лукас не знаеше какво пише на него, само, че е име. Кое беше името нямаше представа, то бе предназначено единствено за очите на пастора. Неговата задача бе само да вземе плика и да му го даде. Не да го отваря, а само да бъде вестоносец, нещо като ангел.

Пасторът не каза нищо, както обикновено. Прочете името, сгъна листа и заключи плика в сейфа под малката масичка до прозореца.

— Благодаря ти, Лукас. Имаше ли още нещо?

Пасторът го погледна. Лукас се усмихна в отговор на дружелюбния, блестящ поглед.

— Не, нищо. А, между другото, брат ти е тук.

— Нилс? Тук? Сега?

Лукас кимна.

— Дойде тъкмо преди срещата. Помолих го да почака в задния двор.

— Чудесно, Лукас, чудесно. Вече може да го поканиш да влезе.

Лукас се поклони и излезе да посрещне госта.

— Защо се забави толкова? Важно е, казах ти.

Братът на Симон, Нилс, също беше високопоставен член на Църквата. Лукас го срещна за първи път онази вечер в палатката в Сьорлан, но макар да беше член на Църквата също толкова отдавна, Нилс не стоеше съвсем на върха, редом с пастора. Лукас знаеше за надигналите се гласове, мърморещи по ъглите, когато получи мястото на заместник. Мнозина смятаха, че то принадлежи на Нилс, но както винаги, никой не ходатайства в негова полза пред пастора. Въпреки всичко Лукас получи ключа за небесните двери.

— А ти знаеш колко е важно за пастора да помага на непосветените. Сега е готов за теб.

— Lux domus — промърмори късо подстриганият брат.

— Lux domus — усмихна се Лукас и го поведе.

При влизането на двамата пасторът се надигна. Гостът се поклони и се приближи към по-големия си брат. Целуна му ръката и двете бузи.

— Седни, седни, братко. — Самият пастор се настани отново на стола зад писалището.

Нилс хвърли бегъл поглед към Лукас.

— Да изляза ли? — попита веднага той.

— Не, не, остани.

Пасторът махна небрежно с ръка, давайки му знак да седне. Той бе един от посветените, нямаше причина да напуска стаята.

На Лукас му се стори, че решението на пастора предизвика известно раздразнение у брат му, ала новодошлият не каза нищо.

— Как сте там, горе? — попита пасторът.

— Всичко е, както трябва — кимна братът.

— А оградата?

— Повече от половината е готова.

— Колкото говорехме ли е висока?

— Да — кимна брат му.

— А защо не си там?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо си тук, когато там имаш работа?

Нилс пак погледна към Лукас. Сякаш нещо го тревожеше, но в негово присъствие не се осмеляваше да каже какво.

— Овцете намаляха с една — промърмори той най-накрая с наведена глава, все едно го беше срам.

— Как така намаляха с една?

— Имахме произшествие с една от малките.

— Как така произшествие?

— Само произшествие. Пропуск. Сега всичко е овладяно.

— С коя?

— С Ракел.

— Добрата Ракел? Моята Ракел?

Братът на пастора кимна и приведе още по-ниско глава.

— Нямаше я една нощ. Но сега е при нас.

— Значи, всичко е наред?

— Да, всичко е наред.

— Тогава ще те попитам още веднъж, братко: защо си тук, при положение че горе имаш работа?

Нилс погледна пастора, големия си брат. Макар да беше петдесетгодишен мъж, изглеждаше като момченце, нахокано от баща си.

— Помоли да те държа в течение.

— Щом като всичко е наред, всичко е наред, нали?

Нилс кимна послушно.

— Сигурно щеше да е по-лесно, ако имахме телефон — отбеляза той колебливо след кратка пауза.

Пасторът се облегна назад на стола и долепи връхчетата на пръстите си.

— Искаш ли да кажеш още нещо? Имаш ли други възражения? Недоволен ли си от това, което Бог ти е дал?

— Не, не… не съм, аз само…

Нилс се запъваше, а лицето му поруменя.

Пасторът леко поклати глава и в стаята настана странна тишина. Странна не за Лукас — той винаги бе до пастора — а за пасторовия брат. И заслужено — как дръзваше той да критикува разпоредбите на пастора? Братът стана, погледът му все още бе впит в пода.

— Ще дойдете ли в събота?

— Ще дойдем в събота.

— Добре, ще се видим тогава, значи — кимна братът на пастора и излезе от стаята.

— Lux domus — изрече Лукас, когато пак останаха сами с пастора. Така най-много му харесваше — да бъдат само двамата.

Пасторът се усмихна и го погледна.

— Правилно ли постъпихме според теб?

— Абсолютно — кимна Лукас.

— Понякога не съм съвсем сигурен. — Пасторът пак долепи връхчетата на пръстите си.

— Трябва да ти кажа нещо — подхвана Лукас.

— Да?

— Знаеш, че моята работа е да те пазя.

— Така ли, Лукас? Наистина ли? — усмихна се пасторът.

Лукас леко се изчерви. Познаваше пастора толкова добре. Познаваше гласа му. Усещаше кога го хвали.

— Не знам дали си наясно, но не е изключено да има проблем в паството.

— А, така ли, сред тези тук?

— Да, сред непосветените.

— Не точно проблем, ти ще го определиш. Аз съм тук само за да казвам какво виждам и да те предпазвам.

— Да, това вече го каза, Лукас, оценявам го. Какво има?

Лукас леко се прокашля, преди да продължи.

— Наша постоянна последователка е близка на неподходящ човек.

Пасторът поклати глава.

— Сега говориш несвързано, Лукас. Изплюй камъчето. Казвай.

— Възрастна дама в инвалидна количка, с очила, седи най-отзад.

— Хилдюр?

Лукас кимна.

— Какъв е проблемът с нея?

— Майка е на Холгер Мунк.

— На кого?

— Холгер Мунк. Полицая.

— О, така значи. Той е полицай, нямах представа.

Лукас се сепна, но замълча. Отлично знаеше, че пасторът е наясно кой е Холгер Мунк.

— Хилдюр е негова майка — повтори той.

— И защо това ще ни създаде проблеми?

— Исках само да си осведомен.

— Съдържанието на плика ли имаш предвид?

Лукас колебливо кимна.

— Благодаря ти, Лукас, но не виждам причина да се тревожим за Хилдюр Мунк. Точно сега ни предстои да мислим за по-важни неща, не е ли така?

— Така е — потвърди Лукас и стана.

— Lux domus, приятелю — усмихна се пасторът дружелюбно.

— Lux domus. — Лукас отвърна на усмивката му. Поклони се дълбоко и излезе от кабинета на пастора, без да отрони повече нито дума.

21.

Седнала в своя кабинет, Миа Крюгер напипа таблетките в джоба си. Беше се зарекла се да не ги взема, да ги остави в къщата на остров Хитра, докато приключи тук, докато пак ѝ потрябват, но не успя да се удържи. Пъхна си няколко хапчета в джоба, така, за всеки случай. Представяше си какво би било да вземе една сега. Навсякъде я пробождаха иглички. Беше забравила какво е да си навън, в реалността. Беше я изтласкала надалеч. Трябваше да се откъсне от нея, но тогава се появи Мунк и провали всичко.

Миа Крюгер не бе пила алкохол вече четири дни, откакто дойде в Осло. Многократно се бе изкушавала да се нахвърли на минибара, но успяваше да се въздържи. Холгер ѝ предложи служебен апартамент, тя обаче настоя за стая в хотел, на драго сърце щеше да плаща от своя джоб. Не възнамеряваше да се връща. Нямаше да се върне. Не се нуждаеше от нищо освен от безлична хотелска стая. Преходна станция. Чакалня. Не искаше да се доближава прекалено много до ежедневието. Само този случай. После — обратно. На остров Хитра. При Сигри. Беше мислила за друга символична дата. 18-и април, десетгодишнината, бе минала. Следващата дата бе рожденият им ден. 11-и ноември. Тогава и двете щяха да навършат трийсет и две години. Ноември изглеждаше невероятно далече. Прекалено далече. Налагаше се да намери друга дата. А дали наистина ѝ трябваше? Можеше да стане по всяко време. Важното бе да го направи. Да се освободи. От хората. Пъхна ръка в джоба и си сложи една таблетка на езика. Промени намерението си. Изплю я, прибра я пак в джоба.

— Имаме един за дрехите.

Анете се бе появила неочаквано в кабинета ѝ.

— Какво?

— Имаме свидетел за кукленските дрехи.

— Вече?

— Мда — усмихна се светлокосото момиче и размаха листчето в ръката си. — Обади се Йени от „Шивашкото ателие на Йени“ в Санвика. Извини се, задето не се е обадила по-рано, но не била чела вестниците. Идваш ли с мен?

— С удоволствие. Къде е Мунк?

— Отиде да вземе внучката си от детската градина. Майка ѝ имала проба на булчинската си рокля.

— Виж ти, някои хора се женят.

— Да, нали? — Усмихна се Анете. — Честно казано, се радвам, че не съм аз. Сватба? Не е ли малко старомодно?

— Питаш грешния човек — усмихна се Миа. — Не знам много за тези неща.

Стана и нахлузи черното си кожено яке.

— Ти ли ще караш, или аз? — попита Анете и разклати връзка ключове.

— По-добре е да караш ти — смигна Миа и я последва към гаража.

— Какво каза дамата? — осведоми се тя, когато излязоха от центъра и подкараха по Драменсвайен.

Много пъти бе работила с Анете, но така и не се сближиха. Миа не знаеше защо, нямаше никакъв проблем с момичето. Умът ѝ бе бърз и бе винаги приветлива. Юристка по образование, невероятно способна и чудесен член на Специалния отдел. Всъщност Миа се държеше по-настрана от колегите си. С изключение на Холгер Мунк, разбира се. Но това беше нещо друго. Беше ли впрочем все още близка с някого? С приятелите си от Осгорщран не бе говорила от години. След като Сигри си отиде, се затвори още повече в себе си. Навярно беше глупаво. Вероятно щеше да има полза от живот, който не се изчерпва с работата. Сега вече нямаше никакво значение. Да разреши този случай и после — обратно към Хитра. Обратно при Сигри. Тя погали буквичката „С“, закачена на гривната ѝ. Почувства се в безопасност.

— Не съм говорила с нея, само получих сведения от моите хора в „Грьонлан“. Но тя, струва ми се, е правилният човек.

— Знаеше ли за числата отзад на яката.

Анете кимна и подкара в другата лентата.

— Марко 10:18. „Оставете децата да дохождат при Мене“. Дали става въпрос за религиозен маниак?

— Много е рано да се прецени — отвърна Миа и си сложи слънчевите очила.

Светлината на открито беше силна, пролетното слънце може и да бе немощно за другите, но не и за нея. Тялото ѝ не понасяше никакви сетивни дразнения. Снощи се бе опитала да погледа телевизия, но я заболя главата. Дори се наложи да помоли Холгер да изключи радиото в кабинета си. Сега се движеха мълчаливо по Драменсвайен. Миа долови любопитството на Анете, но не ѝ обърна внимание. Другите се държаха по абсолютно същия начин. Прикриваха любопитните си погледи зад любезна усмивка. С изключение на тези, които я познаваха най-добре, разбира се — Къри, Ким, Лудвиг или напротив — даже и те. Как си? Какво става с теб? Здрава ли си, Миа? Чухме, че си била полудяла. Била си си обръснала главата. Била си правила опит да се самоубиеш на някакъв остров в най-отдалечената част на фиорда. Видя с периферното си зрение как Анете поглежда към нея. Колата бе пълна с незададени въпроси, точно както помещенията на Марибуесгата, но тъкмо сега Миа нямаше сили. Реши да се реваншира по-късно. Харесва Анете. Защо двете да не излязат на по бира или нещо друго? Или не. Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото?

Ела, Миа. Ела.

Какво правиш сама там?

Завиха към Санвика. Заваля дъжд. Барабанеше слабо по прозорците на колата, но Миа не си свали очилата. Затвори очи зад стъклата и се заслуша. Дъждовни капки по предното стъкло. Шум на двигател. За момент пак беше на единайсет, на задната седалка в колата на баща си, в събота, на път за вкъщи от Хортен, след като го бе придружила на работа в магазина за бои. Усети мириса му, гласа му — тананикаше си. Беше си сложил кожени ръкавици. Само едната му ръка държеше волана, беше спокоен, понеже майка ѝ не бе в колата.

Ще пеем ли, Миа?

Да, хайде! Виждаш ли? Виждаш ли?

Сега аз карам — виждаш ли, виждаш ли? Като теб съм прекрасен — виждаш ли, виждаш ли? Разлика между теб и мен няма!13

Хайде пак!

Пак?

Да!

Миа се усмихна зад слънчевите си очила, гъделът в стомаха ѝ, от който настръхваше и поруменяваше, я подсети за малкото момиченце. Колко просто беше всичко тогава! Сега всички си бяха отишли. Останала бе само тя.

Колата спря и я откъсна от мислите ѝ.

— Пристигнахме — съобщи Анете и слезе.

Миа остави очилата си на таблото и я последва. Дъждът се бе предал, беше само кратък локален валеж, мекото пролетно слънце пак се показа иззад облаците и ги поведе към малка жълта работилничка встрани от центъра на Санвика.

На витрината пишеше Шивашко ателие на Йени. От вътрешната страна на вратата висеше старовремска табела, ЗАТВОРЕНО. Миа почука и веднага иззад завесата се появи сладко, но угрижено лице на възрастна жена.

— Да? — попита тя през вратата.

— Миа Крюгер. Полицейско управление Осло, отдел „Убийства“. — Миа вдигна картата си срещу стъклото, за да я успокои.

— Полиция? — жената ги изгледа тревожно.

— Да — отвърна меко Миа. — Може ли да влезем?

Явно сладката възрастна жена бе изпаднала в шок, след като беше прочела заглавията във вестниците — отне ѝ време да отключи вратата. Старческите ѝ разтреперани пръсти се мъчеха да завъртят ключа и най-накрая ѝ се удаде. Миа влезе спокойно в магазинчето и показа повторно картата си на старата дама. Възрастната жена затвори вратата след тях и бързо пак я заключи. Тя остана по средата на малкото пъстро помещение и не знаеше какво да прави.

— Вие ли сте Йени? — попита Миа.

— Да. Извинете. Къде са ми обноските?! Уф, какъв ден, цялата треперя. Йени Мидхюн. — Собственичката протегна към Миа малката си пъргава ръка.

— Ваше ли е това ателие? — Анете се огледа.

На витрината имаше манекени с ръчно ушити дрехи. Стените и рафтовете бяха отрупани с изделия, явно изработени от Йени. Няколко кукли, няколко рокли, едната стена бе покрита с кувертюри, целият магазин беше препълнен със старомодно ръкоделие.

— От 1972-ра — кимна сладката възрастна жена. — Двамата с мъжа ми отворихме работилницата, но него вече го няма. Отиде си през осемдесет и девета. Негова беше идеята да се казва „Шивашко ателие на Йени“. Според мен „на Йени и Арил“ щеше да е добре, но той настоя, тъй че, да…

Тя отново застина в нерешителност.

— Вие ли ушихте тези рокли?

Миа извади снимките от вътрешния си джоб и ги постави върху тезгяха. Йени си сложи очилата, увесени на връвчица на врата ѝ, и погледна набързо снимките, преди да кимне.

— Да, аз уших и двете. Какво означава това? Загазила ли съм? Нещо лошо ли съм направила?

— Изобщо не, Йени, нямаме никакво основание да мислим, че сте направили нещо лошо. За кого ги ушихте? — попита Миа.

Собственичката влезе зад щанда и свали от един рафт папка.

— Всичко е тук. — Тя почука с пръст върху папката.

— Какво има тук?

— Всички поръчки. Всичко съм записала. Размер, материя, цена, дата, всичко е вътре.

— Имате ли нещо против да я вземем? — попита Миа.

— Не, не, разбира се, вземете всичко, което искате. Уф, какъв ужас! Уф, не, наистина не знам дали… изпаднах в такъв шок, когато… да, един от съседите ми донесе вестниците…

— Кой поръча роклите? — продължи да пита Миа.

— Един мъж.

— Знаете ли името му?

— Не, така и не разбрах как се казва. Просто дойде със снимки. На кукли. Пожела да му ушия роклите в детски размер.

— Обясни ли за какво са му?

— Не, а и аз не попитах. Ако знаех, че… Не знаех, че…

Йени Мидхюн се хвана за главата. Наложи се да седне. Анете изчезна в малката стаичка и се върна с чаша вода.

— Благодаря. — Гласът на възрастната жена трепереше.

— Кога приехте поръчката?

— Преди около година. Миналото лято. Първата.

— Много пъти ли е бил тук?

— О, да — кимна Йени. — Идва много пъти. И никога не е възниквал проблем с плащането. Винаги в брой, никога не е създавал проблеми. Плащаше добре. Никога не се пазареше.

— Колко рокли ушихте?

— Десет.

Възрастната дама сведе очи. Анете погледна Миа и вдигна вежди.

Ще има и други. Десет рокли.

— Кога го видяхте за последно?

— Неотдавна, съвсем неотдавна. Дали не беше преди месец? Да, така ми се струва. В средата на март. Тогава взе последните две.

— Ще ни опишете ли как изглеждаше? Ще си спомните ли? — попита с дружелюбен тон Анете.

— Съвсем обикновено.

— Какво значи за вас съвсем обикновено?

— Ами, беше много добре облечен. Спретнати дрехи. Костюм и шапка. Елегантни, лъснати обувки. Не много висок, примерно колкото Арил, мъжа ми, да речем 1.75, нещо такова, и не беше слаб или дебел, съвсем нормален.

— Говореше ли на диалект.

— Моля? Не.

— Тоест, бил е от Йостлан? Като нас ли говореше? — поинтересува се Анете.

— О, да, беше норвежец. От Осло, да. Навярно около четирийсет и пет годишен, нещо такова. Съвсем обикновен мъж. Наистина приятен. И много хубаво облечен. Откъде да знам, че… в смисъл… ако знаех, тогава…

— Много ни помагате, Йени. — Миа внимателно потупа възрастната жена по ръката. — Тази информация ни е страшно полезна. Сега искам само да си помислите дали нямаше нещо специфично у него. Да сте забелязали нещо.

— Не, не знам за какво говорите. Да не би да имате предвид татуировката?

Анете погледна към Миа и се усмихна.

— Имал е татуировка?

Възрастната жена кимна.

— Тук. — Тя се пипна по шията. — Обикновено носеше поло и тогава не се виждаше, но веднъж не беше с поло или яката му не беше толкова висока, беше малко развлечено, ако разбирате.

Собственичката хвана яката на блузата си, за да покаже колко развлечен е бил пуловерът му.

— Голяма ли беше татуировката? — намеси се Анете.

— О, да, голяма беше. Покриваше цялата му кожа оттук надолу дотук.

— Какво беше изобразено, видяхте ли?

— О, да, орел.

— Имал е татуиран орел на шията.

Йени потвърди нерешително.

— Докладвай за това веднага — разпореди Миа.

Анете кимна и си извади телефона. Излезе на улицата, за да се обади.

— Добре ли се справих?

Възрастната симпатична жена погледна Миа със зачервени очи.

— Ще вляза ли в затвора?

Миа я погали по рамото.

— Не, няма. Но ще се наложи да дойдете в Осло, за да вземем официални показания от вас. Не е задължително да стане сега, но през някой от следващите дни ще трябва. Става ли?

Собственичката се съгласи и изпрати до вратата Миа, а тя извади визитна картичка от задния джоб на дънките си и ѝ я подаде.

— Сетите ли се още нещо, обадете ми се. Съгласна ли сте?

— Ще ви се обадя. Но нали не съм загазила?

— Не, изобщо — усмихна се Миа. — Благодаря за оказаната помощ.

Излезе на улицата и чу как вратата зад нея се заключва. Видя лицето на възрастната жена да наднича иззад завесите. Надяваше се тя да не е сама през остатъка от деня, да има на кого да се обади.

Миа се обърна, когато Анете затваряше телефона.

— Успя ли да разговаряш с Холгер?

— Не, не вдигна. Говорих с Ким. Той ще предаде.

— Чудесно — усмихна се Миа.

Двете полицайки се качиха на колата и подкараха бързо назад към големия град.

22.

Холгер Мунк седеше в „Пепес пица“ на „Стуртингсгата“ и слушаше урок как се вчесва с четка косата на кукла. Двамата с Марион тъкмо бяха хапнали, тоест той яде, а Марион предимно пи безалкохолно и си игра. Той, разбира се, не можеше да се сдържи, да устои на сладките ѝ очички и умолителното ѝ гласче, никога не ѝ устояваше и докарваше така дъщеря си до отчаяние. Отрупваше Марион с подаръци още от раждането ѝ — плюшени мечета, кукли — стаята на внучката му напомняше магазин за играчки. Най-накрая Мириам тропна с крак и му даде да разбере, че повече така не може, всичко си има мяра. Опитваха се да възпитат самостоятелно, разумно момиче, а не разглезено богаташко хлапе.

— А, дядо, виж, Монстър Хай!

— Монстър какво?

— Монстър Хай. Ходят на училище. А, ето Джаксън Джекил. Той е момче. Виж каква хубава жълта риза има. Защото е чудовище. Ще го купим ли?

— Днес нищо няма да купуваме, Марион. Знаеш какво каза мама. Трябва да чакаме до рождения ти ден.

— Ама дотогава има повече от трилион дни. Освен това правилата на мама не важат, когато съм с теб.

— Така ли, кой го каза?

— Аз го казах. Казах го сега.

— Така ли, ти?

— И аз мога да решавам разни неща, защото съм на шест години и ще ходя на училище в Лилеборг Скуле и там няма кой да решава вместо мен, там аз трябва да решавам.

На кого ли му напомняте толкова много? Сладка и мила, но невероятно упорита и своенравна?

— О, това е Дракулаура! Виж дядо — Дракулаура! И Франки Щайн! Франки Щайн, дядо! О, не може ли да купим някоя, дядо, може ли?

Стана, разбира се, точно както искаше Марион. Две кукли. Джаксън Джекил и Франки Щайн. Двама младежи в някакво училище за чудовища, Холгер Мунк нямаше представа за какво става въпрос, но нямаше и значение. Значение имаха усмихнатите ѝ очички и топлото, меко телце, увиснало на врата му. На кого му пука на какво училище ходят някакви кукли и дали майка ѝ няма да се намуси.

— Джаксън Джекил иска да е гадже с Франки Щайн, но тя не иска, понеже е незаписано момиче, ама има желязна воля и знае какво иска в този живот.

— Искаш да кажеш „независимо“?

Марион го погледна с наситеносините си очи.

— Да, това искам да кажа.

Холгер се подсмихна. Сякаш чуваше гласа на дъщеря си. Малката Марион бе повече от точно копие на Мириам. Той си спомни деня, когато съпроводи Мириам на първия ѝ учебен ден. Колко горд беше само! Малкото му момиченце бе пораснало и за първи път се отделяше от семейството. Толкова беше сладка с опашчиците си и новите дрешки, и раничката на гърба. Безмерно се радваше, но и малко се страхуваше от всички тези новости. Стояха отвън, в училищния двор, той и Мариане, и я гледаха как влиза. Не им позволиха да я последват — сигурно така беше правилно, най-добре децата да се съберат сами вътре през първия ден. Мириам го стисна силно за ръцете, не искаше да го пусне. Момичето на татко. Как така изведнъж стана на петнайсет, с тежък грим и силна музика зад заключената врата на стаята ѝ, вече не беше момичето на татко. Да не говорим за следващия скок — вече на двайсет и пет, кога стана? Малкото момиченце, което се вкопчваше в краката му, уплашено от другите деца, сега бе отишло да пробва булчинска рокля, щеше да се омъжи за наскоро завършил лекар от Фредрикста, Юханес, момче, което той почти не познаваше. Вместо да мисли за това, Холгер Мунк отново насочи вниманието си към своята внучка. Тя все още го смяташе за най-добрия на света и с удоволствие го прегръщаше и седеше в скута му.

— Сега ти си Джаксън Джекил — обяви Марион.

— Какво каза, приятелче?

— Сега ти си Джаксън Джекил, аз съм Франки Щайн.

— Няма ли да хапнеш още малко пица?

— Франки Щайн няма да яде повече, защото е на диета. Ще вземеш ли куклата, дядо?

Холгер неохотно вдигна куклата от масата и се опита да не се разсейва от съобщенията, непрекъснато затрупващи мобилния му телефон. Така реши, направи избор, не искаше да повтаря същата грешка. Щом е с Марион, вниманието му ще е насочено към Марион, това е положението, светът може да почака.

— Кажи нещо, дядо — обади се Марион нетърпеливо и изправи длъгнестата кукла-чудовище на масата между остатъците от пица.

— Какво да кажа?

— О, ти сам трябва да решиш. Не можеш ли да играеш, дядо?

— Здрасти! — поздрави Холгер Мунк с преправен глас, в опит да се превъплъти в Джаксън Джекил и надеждата хората на съседната маса да не чуят.

— Здравей, Джаксън, какво искаш? — каза Марион със своя кукленски глас.

— Хайде да отидем на кино.

— Добре. Какъв филм дават?

— „Пипи Дългото чорапче“ — отвърна Холгер Мунк.

— Ама той е за деца — въздъхна Франки Щайн. — И гласът ти не беше като преди малко, дядо.

— Извинявай. — Холгер погали внучката си по косата.

— Няма проблем — кимна малкото момиченце. Нали си стар, дядо, не разбираш какво правят младите.

Тя взе и двете кукли и му показа как всъщност трябва да протече разговорът, ако той е малко по-умел в играта.

— Здрасти, Франки.

— Здрасти, Джаксън.

— Искаш ли да дойдеш с мен на училищния бал в петък?

— Става, но това не е среща, ние сме само приятели.

— Ще се целуваме ли тогава?

— Не, няма да се целуваме, само ще се прегърнем.

— Може ли да те прегърна сега?

— Окей.

Марион обърна двете кукли една към друга. Холгер използва тази възможност да погледне скришом телефона си. Анете бе звъняла, после бе изпратила съобщение. Ким беше изпратил две съобщения. И Курт Ериксен, семейният адвокат, чиито услуги бяха ползвали през всичките години, му бе звънял няколко пъти. Какво искаше пък той? Марион бе потънала в играта и той използва удобния момент да прочете съобщенията.

Открихме шивачката на кукленските рокли. И купувача. Мъж с татуиран орел на врата. Говорих с Ким. Обади ми се.

Вече? Холгер Мунк усети как полицейското му сърце заби по-бързо. Значи имаше полза от медиите, сполучиха още с първата обява. Бързо погледна съобщенията от Ким.

Изглежда имаме следа за татуирания орел. Къри знае кой е. Обади се.

И после само:

Ало?

— Здравей. Къде е Марион?

Холгер рязко се завърна към реалността и видя пред себе си леко раздразнената си дъщеря.

— Здравей, Мириам. Марион? Тя е…

Момиченцето не си беше на мястото.

— Беше точно…

Не успя да завърши изречението. Мириам вече се беше устремила към дъщеря си, заиграла се с куклите навътре в помещението.

— Не говорихме ли да се купува по-малко? — попита тя, когато се върна на масата.

— Да, но…

— Събирай си нещата, Марион, прибираме се вкъщи.

— Вече? Но с дядо щяхме да купим сладолед.

— Това ще стане някой друг ден. Сега ела.

Мириам започна да прибира вещите на Марион. Холгер стана бързо, за да помогне.

— Как мина с булчинската рокля? Всичко ли е наред?

— Не е точно както си я представях — въздъхна Мириам. — Но там имат шивачи, ще я преправим малко. Само се надявам да успеят да я довършат.

— Да, не остава много до 12 май.

— Напълно си прав. Ела, Марион, да побързаме, татко чака в колата и е паркирал неправилно. Кажи „довиждане“ на дядо.

— Довиждане, дядо — усмихна се момиченцето и го прегърна силно. — До другия път се упражнявай да играеш. Става ли?

— Обещавам — усмихна се Холгер.

— Сам ли ще дойдеш? — попита Мириам.

— Какво?

— На сватбата. Сам ли ще дойдеш, или някой ще те придружи?

Някой да го придружи на сватбата? Дори не му бе хрумвало. Не знаеше защо, но изведнъж в съзнанието му изникна Карен. От старческия дом. Тази, дето винаги се радваше, че е наминал. Първа среща на сватба? Не, не беше добра идея.

— Ще дойда сам — отговори Холгер.

— Защо не вземеш Миа? Тя не се ли върна? Иска ми се да дойде. Опитах се да ѝ се обадя, но телефонът ѝ сигурно е изключен.

Да вземе Миа — не му беше хрумвало. Вярно, Мириам и Миа се разбираха добре.

— Има нов. Ще я попитам, идеята всъщност е добра.

— Чудесно, значи ще я включа в списъка. — Мириам се усмихна, но бързо придоби обичайното си сериозно изражение. — А, да, още нещо: навярно ще се наложи с Юханес да отидем до Фредрикста следващия уикенд. Имаш ли възможност да гледаш Марион?

— Естествено.

— В апартамента ли си пак? Отказа ли се от квартирата в Хьонефос?

— Да, вече съм там. Няма проблем да остане през целия уикенд с мен.

— Окей, ще ти се обадя.

Мириам поведе Марион към изхода.

— Чао, дядо.

— Чао, Марион.

Холгер Мунк им маха, докато вратата не се затвори след тях, след това отиде да плати сметката.

Щом отново се озова на улицата, се зае с разговорите, които трябваше да проведе. Достатъчно дълго бе откъснат от света. Имаха следа за роклите. Ким вдигна телефона на първото позвъняване.

— Ало?

— С какво разполагаме? — попита нетърпеливо Мунк.

— Анете и Миа са намерили кой е изработил роклите. Шивачка от Санвика.

— И?

— Купувачът е мъж, около четирийсет и пет годишен, татуировка на орел на врата, десет рокли.

— Десет рокли?

— Мда.

По дяволите.

— И знаем кой е?

— Къри мисли, че знае. Разбира се, не е сто процента сигурен, но колко хора на около четирийсет и пет имат татуиран орел на врата? И профилът пасва. Рогер Бакен. В архива ни няма нищо, но веднъж Къри е попадал на него, разследвал е случай с наркотици.

— Що за тип е?

— Работи като куриер. Приема и доставя пратки, знаеш.

— Мисля, че идеално пасва.

— И аз така мисля.

— Имаме ли адрес?

— Последният ни известен е хоспис в „Грьонлан“. Ако е същият Рогер Бакен.

Някой тръгнал ли е натам?

— В момента Миа и Анете са на място.

— Там съм след пет минути. — Холгер затвори.

23.

Миа задържа вратата отворена пред Анете и я последва в мрачната приемна. През кариерата си Миа Крюгер бе виждала известен брой хосписи и този беше точно като всички останали — по стените се процеждаше влажно чувство на безнадеждност. Последна спирка преди крайната дестинация. Попадаш тук само ако никой не те иска вече.

— Ехо?

Анете се провикна през рецепцията в избледнялото фоайе, но там нямаше никого.

— Защо не влезем направо?

Миа се приближи до една врата, която, изглежда, водеше нагоре към етажите, натисна дръжката, но беше заключено.

— Трябва да ни отворят. — Анете надникна зад рецепцията. — Нали е така по тези места? Важно е да има контрол кой влиза и кой излиза.

Миа Крюгер се огледа. Фоайето беше пестеливо обзаведено. Малка маса. Два дървени стола. Изсъхнала палма в единия ъгъл.

— Ехо — провикна се пак Анете.

— От полицията сме. Има ли някого тук?

Най-сетне една врата зад рецепцията се отвори и слаб, възрастен мъж промуши глава навън.

— Какво искате?

— Полиция. Отдел убийства. — Миа сложи идентификационната си карта върху плота.

Мъжът ги изгледа скептично. Разгледа снимката на Миа, докато дояждаше филията в ръката си.

— Да, моля? — мъжът си зачовърка зъбите с пръсти. — С какво мога да Ви бъда полезен?

— Търсим мъж на име Рогер Бакен — обясни Анете.

— Бакен, хммм. — Мъжът погледна в книгата, която стоеше пред него.

— Рогер Бакен — повтори Миа нетърпеливо. — Около четирийсет и пет годишен, с голяма татуировка на орел на врата.

— А, него ли? — Слабият мъж прокара език по зъбите си. — Твърде е късно за съжаление.

Мъжът се нахили. Изглеждаше доволен да им създава пречки. Не беше в особено топли отношения с полицията.

— Гушна букета преди един месец.

— Букета ли?

— Умря. Пукна. Самоубийство. — Слабият мъж седна на един стол зад гишето.

— Будалкате ли се с нас? — ядоса се Миа. — Впрочем при вас всичко ли е законно? Да не би някой да крие нещо неразрешено в стаята си? Нали нямате наркотици?

Слабият мъж отново се надигна, вече много по-усмихнат и услужлив.

— Не, честно. Той се самоуби, скочи от покрива, направо на асфалта. Ако говорим за същия човек.

— Рогер Бакен. Около четирийсет и пет. Татуировка на врата.

— Да, нашият Рогер е — кимна мъжът. — Трагедия, но не за първи път се случва тук, за съжаление. Такъв е животът. Поне за тези момчета.

— Какво се случи? — настоя Анете.

— Скочи от балкона, на който се излиза от общата стая на деветия етаж.

— Имате балкон? Що за организация е това?

Слабият мъж вдигна рамене.

— Какво да правим? Да заковем прозорците ли? Хората имат право да вземат решения за собствения си живот, дори да не са от висшето общество, не мислите ли?

Миа се престори, че не е доловила сарказма.

— Може ли да видим стаята му?

— Съжалявам, вече има друг наемател. Хората чакат на опашка, за да дойдат тук, имаме списък с чакащи от няколко месеца.

— Имал ли е семейство? Някой прибра ли вещите му?

— Никой — изсумтя слабият мъж. — Уведомихме полицията и един човек дойде да го вземе. Малцина от хората тук имат семейство. Пък и да имат, не искат и да знаят едни за други.

— Нещата му още ли са у вас?

— Доколкото знам, са в един кашон в мазето.

— Благодаря — махна Миа нетърпеливо.

— Моля — отвърна слабият мъж.

Миа барабанеше с пръсти по плота. Беше забравила какво е да си полицай в столицата; да си човек в света. Липсваше ѝ нейната къща. Островът. Изгледът към морето.

Ела, Миа, ела.

— Благодарих ви предварително — уточни тя най-накрая.

— А?

— За това, че ще донесете вещите му и ще ни ги дадете, без да се налага да чакаме цял ден.

Слабият мъж кимна кисело и се затътри мудно към задната стаичка.

— Проклет глупак — измърмори Миа.

— Май не си съвсем във форма? — попита Анете.

— В смисъл?

— Не ти е присъщо да се ядосваш на такива хора.

— Не спах добре снощи — оправда се Миа.

В този миг вратата се отвори и пред очите им изникна Холгер Мунк.

— Какво имаме? — попита той задъхано и се приближи до рецепцията.

— Лоши новини.

— Какви?

— Рогер Бакен се е самоубил преди месец — въздъхна Анете.

— Преди Паулине да изчезне?

Миа кимна.

— Дявол да го вземе — изруга Холгер.

Телефонът му иззвъня. Той се взря за момент в дисплея, преди да реши да вдигне. Слабият мъж се появи от задната стаичка с кашон в ръце.

— Така, това е всичко, което притежаваше.

Той остави кашона върху плота пред тях.

— Има ли телефон тук някъде? Компютър?

Слабият мъж сви рамене.

— Не съм търсил.

Миа извади визитна картичка от задния си джоб и я сложи на плота.

— Вземаме го — обяви тя. — Обадете ни се, ако имате някакви въпроси.

— Но какво, по дяволите…

Анете и Миа се обърнаха едновременно, изненадани от неочакваното избухване на Холгер, който говореше по телефона. Той затвори и се върна при тях с каменно изражение.

— Това ли е всичко — попита и кимна към кашона.

— Мда.

— Вземаме го с нас.

— С кого разговаря? — поинтересува се любопитно Миа.

— Със семейния адвокат.

— Неприятности?

— Трябва да намина при него, ще се видим в участъка.

Холгер Мунк сложи телефона в джоба на палтото си и задържа вратата пред двете си колежки.

24.

Лукас караше колелото си и се наслаждаваше на превъзходния пролетен въздух, облъхващ лицето му. Днес бе в особено добро настроение, стана рано, изпълни задълженията си — утринната молитва и къщната работа — негова отговорност бе да поддържа църквата чиста и подредена, той ценеше тази важна работа. А да се каже между другото, че утринната молитва е задължение, е погрешно. Утринната молитва е радост. Обикновено започваше да се моли веднага щом се събуди, още докато лежи в леглото, макар да знаеше, че е редно първо да се погрижи за сутрешния си тоалет и да закуси. Въпреки това не можеше да се въздържи. Струваше му се съвсем нормално. Да говори с Бог. Най-напред това правеше, след като отвореше очи. Винаги започваше всички молитви с благодарност. Благодареше на Бог, задето е опазил ближния му. Пастор Симон. Всички там горе, в гората. Понякога си мислеше да включи в благодарностите и старото си семейство, но ако трябваше да е съвсем откровен, не успяваше да си представи лицата им. Нито на рожденото си семейство, изоставило го преди години, нито на приемното, което не се интересуваше особено от него. Той не се сърдеше на никого от тях, защо, за Бога, да им се сърди? Отче, прости им, понеже не знаят какво правят. Това беше много просто за Лукас. Ако не бе израснал така, никога не би се озовал на летния лагер в Сьорлан, никога не би получил възможност да е напълно щастлив в съгласие с Бог и пастор Симон. Лукас се усмихна широко и завъртя малко по-енергично педалите. Защо да е недоволен от нещо? Нямаше никакво основание. Животът бе съвършен. Идеален. Той се засмя без глас и измърмори под нос една кратка молитва. Благодарност. Благодаря ти, Боже, за птиците на дърветата ей там и за този чудесен път. Благодаря ти, Боже, за пролетта и за всички останали сезони. Благодаря ти, Боже, задето ме направи важен, намери пастор Симон за мен, та всеки ден да се събуждам и заспивам радостен. Последното той изрече на висок глас, усещайки топлината и светлината да се разнасят в кръвта му. На „Маридалсвайен“ го задмина кола, мина прекалено близо до него. Един от тези нещастни, безпътни безбожници, които все нямат време. Лукас едва не падна от колелото си, но не се впечатли особено. Отдавна бе престанал да хаби силите си за неверниците. За хората от нисшата каста. Нямаше смисъл. В началото изпитваше жал към тях, защото не са блажени като него, но и това вече бе престанал да изпитва. Всеки избираше живота си. Ключът към щастието е в собствените ти ръце, достатъчно е да го видиш, казваше пастор Симон. Това бе един от любимите цитати на Лукас, не се насищаше да слуша пастора, когато той проповядваше от амвона. Никой не ще ти навреди, ако не му позволиш. Винаги прави каквото мислиш, че не можеш. Скръбта е цвете, то няма да оживее, ако не се полива. Ти решаваш дали да го оставиш да умре. Лукас се усмихна на себе си. Пасторът знаеше много такива мъдри мисли. Той бе в директна връзка с Бог, Лукас лично го беше видял — не бяха глупости. Много пъти. Често го виждаше с очите си. Стана свидетел на присъствието на Бог в стаята. Благодаря ти, Боже, че си ме пречистил. Благодаря ти, Боже, за прекрасните полски цветя, растящи край пътя. Благодаря ти, Боже, за шепота. Благодаря ти, Боже, за виковете. Благодаря ти, Боже, че си направил живота ми съвършен.

Лукас слезе от колелото, пусна подпората и седна на един камък. Срещаха се на различни места и тази малка отбивка бе едно от тях. Не че се срещаха често, това беше вероятно… да, осмият път. Възможно ли беше? Дамата в колата. Миналият път бе едва преди няколко седмици. Обикновено тя само сваляше прозореца, даваше му един плик и потегляше без много приказки. Миналия път беше различно — тогава тя слезе от колата, запали цигара и разговаря малко с него. Не за нещо сериозно — само за времето и такива работи.

Не знаеше точно на каква възраст е, примерно на трийсет и пет или нещо такова. Винаги беше изключително хубаво облечена, носеше боти и палто или елегантно сако и използваше много наситено червено червило, усмивката ѝ бе красива. Имаше дълга, тъмна коса и прав нос и неизменно носеше слънчеви очила, независимо дали грее слънце, или не. Дамата със сигурност не бе от посветените, това беше напълно ясно на Лукас. Стигаше да видиш как се облича. Червило и боти, и слънчеви очила, и даже цигари — в Библията щеше да е блудница, но точно така и казваше пастор Симон: Понякога пътят към светлината минава през непрогледния мрак. Някак си чувстваше, че двамата — той и дамата — са свързани, от едната страна — тя, от другата — той. И двамата бяха пратеници. Събрани от Бог, за Бог. Стана и протегна ръце нагоре, ритна камъче от паркинга в шубрака. Потананика си. В последно време бе започнал да го прави — не силен напев, само тихо тананикане — малка мелодична меса в устата му. М-м-мм-м. Погледна нагоре към слънцето — беше се показало. От дърво на дърво скачаше катеричка. Благодаря ти, Боже, за всички катерички и за другите животни, с които си ни благословил. Лукас щеше да навърши двайсет и седем години тази есен, но духом се чувстваше много по-млад. Времето сякаш не съществуваше. Бог няма възраст. Времето няма начало и край. То е за непосветените. Те ползват часовници и телефони и непрекъснато бързат за някъде. Вечността вече е започнала. Добре помнеше кога пастор Симон го каза за първи път — на третия ден от лагера в Сьорлан, след като Лукас стана вярващ и откри Бог. Вечността вече е започнала. Продължи да си тананика и отново погледна към дърветата. На един клон стоеше сойка с настръхнала перушина на врата. По-нататък кълвач чукаше с клюн. В събота бе видял горе, в къщата в гората, сова. Lux Domus. Мнозина не обичат совите, смятат ги за лоша поличба, но Лукас знаеше, че не е вярно. Уикендът беше плодотворен, както и бе очаквал. Нилс бе свършил добра работа в гората. Стопанството се беше превърнало в същински рай.

В отбивката сви кола и спря на няколко метра от него. Колата не беше същата като миналия път, но това беше тя, позна я през прозореца. Дългата, тъмна коса бе вързана на конска опашка, беше си сложила червило, но този път не носеше слънчеви очила. Изглежда, нямаше намерение да излиза от колата, само му махна да се приближи, свали стъклото и подаде плика. Тя се огледа нервно, сякаш нещо се беше случило. Сякаш беше заета и искаше час по-скоро да приключи. Лукас протегна ръка, за да вземе плика, и в същия момент тя се извърна към него, погледна го за миг, преди да се обърне на другата страна.

Сърцето на Лукас прескочи в гърдите му. Очите ѝ не бяха еднакви на цвят. Едното беше кафяво. Другото беше синьо. През целия си живот Лукас не бе виждал нищо подобно. Застина с плика в ръка, не отрони и дума и за първи път от много, много дълго време почувства ужас да се промъква в тялото му, капчици мрак се разтвориха в светлината на кръвта му. Дамата с разноцветните очи вдигна стъклото на колата, подкара спокойно по „Маридалсвайен“ и изчезна също толкова бързо, колкото беше дошла.

25.

Миа Крюгер довлече големия кашон в отдела и заключи външната врата след себе си. В обикновено оживеното помещение бе тихо, нямаше никого. Разделила се бе с Анете по пътя, трябвало да помогне на дъщеря си; предложи да дойдела по-късно. Миа отказа, не е нужно, сама ще да прегледа вещите. Съвестта гризеше Анете, подобно на всички, притиснати между семейството и работата, но Миа я бе успокоила: няма проблем. Щяла да ѝ се обади, ако възникнело нещо важно. Всъщност тя обичаше най-много да работи сама. Така по-лесно размишляваше. Задълбочаваше се. Намираше взаимовръзките. Не възразяваше срещу личността нито на Анете, нито на когото и да било от колегите, всички си вършеха работата блестящо, но от време на време хората около нея ставаха прекалено много и възпрепятстваха ума ѝ да работи пълноценно.

Миа занесе кашона в заседателната зала и го сложи върху масата пред себе си. Седна и заразглежда едната стена. Както винаги Лудвиг бе закачил снимки от двата случая, самозалепващи се листчета и стрелки, имена и въпроси. Паулине и Юхане. Роклите? Кой? Намериха тези отговори, макар и да не стигнаха по-далеч от един кашон, останал от мъртъв мъж с татуировка на орел на врата. Отвори капака и започна да сортира съдържанието върху голямата маса. В кашона нямаше много неща. Няколко снимки. Едната беше на куче. Голдън ретрийвър. Някакво момче на риболов, лицето му не се виждаше на снимката, виждаше се само голяма сьомга в ръцете му. Кола. „Кой, по дяволите, пази снимка на колата си?!“ — помисли си Миа и продължи да се рови из вещите в кашона. Под купчина сметки намери каквото търсеше. Лаптоп и айфон. Опита се да включи айфона. Не беше зареден. Потърси зарядното в кашона, но не го намери, не откри и зарядното на лаптопа. Опита се да включи и него, но и той не беше зареден.

Миа отиде в кабинета си да вземе своето зарядно и чу шум от кабинета в дъното на коридора. Значи все пак не всички си бяха тръгнали. Новият нърд още се въртеше тук, как му беше името? Габриел. Габриел — точно така. Миа се ядоса на ума си, който още не работеше съвсем добре. Диетата с хапчета и алкохол на острова бе оставила следи — гадене и световъртеж, липса на апетит и неспособност да си подреди мислите. Тръгна към кабинета на Габриел, междувременно взе решение пак да започне да тренира по малко. Преди се поддържаше в изключително добра форма. Но това беше отдавна. Зачуди се дали Чен все още е в града. Вероятно. Но той ѝ се сърдеше. Или тя — на него. Не помнеше добре. Отбеляза си го наум. Да се обади на Чен. Да тренира повече. Да си раздвижи кръвта в мускулите. Да накара ума си да проработи пак.

— Здрасти, още ли си тук?

Миа надникна в стаята, без да почука. Светлокосият младеж подскочи.

— Ой, не те чух — извини се той.

Миа почти долови руменина по бузите му.

— Съжалявам, вината е моя — усмихна се тя. — Просто се чудех дали ще ми помогнеш с нещо.

— Разбира се — кимна Габриел. — Може ли само първо да довърша инсталацията на това?

Посочи няколко кабела на пода.

— Само не бързай — успокои го Миа.

— А аз си мислех, че в полицията са специалисти — усмихна се Габриел и пропълзя под масата с кабелите в ръка. — Който е монтирал това, положително не е знаел какво прави.

— Не питай мен, не разбирам много от такива неща. В стаята със случая от Хьонефос съм.

— Окей, ей сега идвам.

На връщане Миа взе от кабинета си зарядни за лаптопа и айфона. Кой пази снимки на колата и на кучето си? Тя нямаше никакви снимки в офиса. Когато се пренесе във вилата, остави всичките си вещи на склад, включително всички снимки — мама и татко, Сигри. Прогони тези мисли и продължи към заседателната зала. Сложи лаптопа на Рогер Бакен и телефона му да се зареждат и излезе на верандата за пушачи на Мунк, за да подиша чист въздух. Вечерният мрак вече се спускаше над града, бе застудяло. Загърна се по-плътно с коженото си яке и почувства липсата на шапката си. Защо беше такава? Като разциврено дете. Нима изведнъж ѝ бе станало жал за самата нея? Та това беше тя, Миа, която не се бе оплаквала през нито един ден от живота си? Незнайно защо ѝ се прииска да пуши. Никога не бе пушила, но ѝ изглеждаше съвсем естествено тук, навън. Да пуши, за да размишлява — това правеше Холгер. Къде впрочем се беше изгубил той? Миа погледна часовника на телефона си. Беше тръгнал за адвоката си преди два часа. Тя се надяваше да не е нищо сериозно, имаха си достатъчно грижи.

— Ехо, Миа?

Габриел се появи в заседателната зала. Миа влезе вътре. Изведнъж се почувства гузна пред младежа, съвсем нов на работа, в полицията. Някой беше ли му помогнал да се настани? Беше ли му обяснил какво му предстои да прави?

— Как си, Габриел? — попита тя и седна върху голямата маса.

Младият хакер погледна настрани и после сведе очи, сякаш пак се бе изчервил. „Наистина е нежна душа“ — помисли си Миа и извади от джоба си таблетка за гърло.

— Ами, добре съм — отвърна Габриел.

— Настани ли се? Имаш ли всичко необходимо?

— Сега инсталирах последните неща. Добре изглежда. Всъщност утре съм на среща в „Грьонлан“. Обучение. При един човек, казва се Мьолер.

— Фимпен — уточни Миа. — Талантлив е.

— Добре — кимна Габриел. — Преди не съм влизал в тези бази данни, ще бъде интересно да видя как работят.

— Хакер си, а не си влизал в нашите бази данни? Трябва да призная, че ми е трудно да повярвам. Нито дори в тези на Интерпол? Хайде, там сигурно си влизал.

Габриел отново се изчерви; не знаеше какво да отговори.

— Ами…

— Само те занасям, отпусни се. Не ме интересува. Допускаш ли, че ме интересува?

Миа му намигна и му предложи таблетка за гърло. Габриел я взе и седна на близкия стол. Харесваше ѝ това момче. Мил и умен. Любезен и притеснителен. Приятно беше да си около такива хора. Всъщност тя се чувстваше малко по-добре. Умствените ѝ способности започваха да се възвръщат.

— С какво да ти помогна?

— С тези двете. — Миа посочи лаптопа и мобилния телефон, които се зареждаха.

— Чии са?

— На Рогер Бакен. Поръчал роклите, с които са били облечени момичетата.

— Онзи с татуировката ли? — попита Габриел.

— Да, осведомен си.

Той се подсмихна.

— Имам достъп до всички телефони, есемеси и разговори на отдела. Всичко идва на компютъра ми.

Миа си взе още една таблетка.

— Така ли? Това нещо ново ли е?

Габриел я изгледа озадачен.

— Защо питаш мен? Тук съм за първи път — усмихна се той.

— Аз също отсъствах известно време — смигна тя. — Сериозно? Говорим за всичко, което всеки казва, и всички текстови съобщения?

— Мда — потвърди Габриел. — Освен това във всички телефони има тракер, така че мога да видя и къде е всеки от вас. Сигурност и хиперкомуникация.

— Леле, това е практично.

— Абсолютно — съгласи се младежът.

— Значи, когато през нощта Къри звъни на гей-линията, ще можем да го слушаме на другия ден?

Габриел я изгледа още по-озадачен. Не разбираше дали се шегува и накъде бие.

— На теория — да — отвърна той с леко поруменели бузи.

— Само те занасям.

Тя се надигна и го потупа по рамото. Габриел отиде към лаптопа и телефона, седна на пода и включи и двете. Седеше и ги наблюдаваше, докато бързо се разбуждаха. Айфонът се включи пръв и поиска ПИН код. Лаптопът го последва, и той бе защитен с парола.

— Лесно ли е да им пробиеш защитата?

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Сега ли?

— Ако обичаш.

— Окей.

Габриел стана и се върна от офиса си с флашка. Миа продължаваше да седи, а младежът се зае с лаптопа.

— За това имам програма, нарича се „Ophcrack“. — Той пъхна флашката в лаптопа.

Натисна копчето и го задържа, докато компютърът се изключи. После пак го включи.

— Всичко, което трябва да направя, е да променя стартовата последователност, така че да прочете външната памет преди харддиска, разбираш ли?

Миа кимна. Без да е особено веща в компютрите, дотолкова разбираше. Младежът изключи компютъра и пак го включи.

— Така, сега пак се включва, чете първо флашката и инсталира „Ophcrack“.

Миа продължаваше да седи, а Габриел работеше.

— Ето, виж сега, този компютър има двама потребители, Рогер и Ранди.

— Коя е Ранди?

Габриел сви рамене.

— Нищо чудно да си е имал гадже.

— Напомни ми да я проверим. Ранди.

— Окей. Коя парола да разбия? — попита той.

— Първо Рогер.

— Дадено. — Габриел посочи екрана. — Погледни тук. Колоните. Тук пише LM Pwd 1 и LM Pwd 2. Ако паролата е дълга повече от седем знака, а тя очевидно е, първите седем ще са в колона LM Pwd 1, а останалите — в LM Pwd 2. Сега само ще избера потребителя.

Габриел маркира потребителя с името Рогер и кликна върху бутон в програмата, Crack.

— И после си тръгва само.

Миа изчака напрегнато няколко секунди, докато програмата си свърши работата. Скоро на екрана пред тях се появи паролата.

„FordMustang67“

Колата на снимката. Ако този млад гений не ѝ бе помогнал, навярно щеше да се справи и сама. Не за няколко секунди, разбира се, но все пак щеше.

— Всеки ли може да го направи? — полюбопитства тя.

— „Ophcrack“ е безплатен софтуер, намира се в интернет, значи всеки може да го направи, стига само да знае какво търси. — Габриел пак рестартира лаптопа.

Появи се началният екран. Младежът понечи да въведе паролата, в този момент телефонът на Миа иззвъня. На дисплея пишеше Холгер Мунк. Тя излезе на верандата за пушачи и вдигна.

— Миа е на телефона.

— Здравей, Миа, Холгер е.

— Къде си?

— В колата. Трябва да говоря с теб.

— Говори, докато пътуваш.

— Не по телефона. Ще отидем ли да изпием по бира?

— Бира ли ще пиеш?

— Не, няма да пия бира, но трябва да говоря с теб. Лично е. Не по работа. Ти ще пиеш бира, аз ще пия минерална вода.

— Съгласна — каза Миа. — Къде искаш да се срещнем?

— На работа ли си?

— Да.

— Какво ще кажеш за „Юстисен“ след няколко минути?

— Няма проблем, Холгер. Ще се видим там.

— Добре. — Той затвори.

„Странно. По-рано Холгер никога не се е притеснявал да говори по телефона“, помисли си Миа. После се сети какво ѝ бе казал Габриел преди малко. Подслушваха телефоните им, за тяхно добро, затова. Надяваше се да не се е случило нещо сериозно.

— За съжаление, се налага да тръгвам — уведоми тя Габриел, когато влезе вътре.

— Окей — кимна хакерът. — Лаптопът е готов. Искаш ли да оправя и телефона?

— Би било супер — усмихна се тя. — До късно ли ще останеш?

— Ще постоя още малко — каза Габриел. — Така или иначе предпочитам да работя нощем, а и тук има много неща, с които трябва да се запозная.

— Ако изникне нещо важно, обади ми се. Става ли? Иначе ще говорим утре.

— Добре — съгласи се той.

— Благодаря за помощта — махна му Миа.

Тя слезе по стълбите, загърна се по-плътно в якето си и без да бърза, се спусна към Мьолергата.

26.

Холгер Мунк седеше навън, в задния двор, под една от отоплителните лампи. Тъкмо бе запалил цигара, погледна замислено телефона си, написа съобщение и щом Миа дойде, остави телефона.

— Здравей, Миа.

— Здравей, Холгер.

— Харесва ли ти отвън? Вече поръчах.

— Разбира се. — Миа придърпа един стол.

Вечер в Осло в края на април, всъщност все още бе прекалено студено за бира навън, но топлината от нажежената лампа до масата помагаше. Миа си даваше сметка, че е напълно безсмислено да сядат вътре с Холгер — щеше да пуши през цялото време, беше по-добре веднага да се настанят удобно навън. Метна одеяло върху бедрата си и попита:

— Какво си поръчал?

— Минерална вода и сандвич, а за теб — една бира. Не знаех дали искаш още нещо.

— Не, благодаря. Бира стига — одобри тя.

Холгер огледа очарователния двор в селски стил.

— Отдавна не съм идвал тук.

— Аз също — усмихна се Миа.

И двамата помнеха кога за последен път са идвали, но никой не искаше да го каже. Достатъчни бяха един поглед и едно кимване. Седяха тук, на същата маса, преди няколко години, докато се разглеждаше служебно ѝ провинение. Миа беше изключително потисната и можеше да говори единствено с него. Някакъв фотограф от „Дагбладе“ бе успял да ги открие и започна да ги снима, не ги оставяше на мира. Холгер го бе отпратил любезно, но решително. Миа се сети за тази случка и се усмихна. Постъпката му беше наистина рицарска. Имаше нужда от него тогава. Сега той я бе помолил да дойде.

— Нямам намерение да драматизирам, но не исках да говорим за това по телефона. В смисъл, не е нещо сериозно, не е толкова важно, колкото разследването, но все пак имам нужда от съвета ти — обясни Холгер.

Появи се сервитьорката с поръчките. Вода „Фарис“ и сандвич със скариди за Холгер, бира за Миа.

— Заповядайте. Ако ви трябва още нещо, само кажете — любезно ги подкани момичето и се скри.

— А и не сме отпразнували, че се завърнахме. — Холгер вдигна чашата си. — Наздраве.

— Наздраве — усмихна се Миа и отпи глътка бира.

Не искаше да си признае, но бирата имаше превъзходен вкус. Беше наясно колко е важно да внимава, ала точно сега ѝ бе все едно. Заслужила си беше да поразпусне. Холгер си изяде сандвича мълчаливо. После избута чинията настрани и запали още една цигара.

— Намерихте ли нещо във вещите на Бакен?

— Лаптоп и айфон.

— Имаше ли нещо интересно?

— Още не знам. В момента Габриел ги проверява.

— Как ти се струва той?

Миа сви рамене и отпи от бирата.

— Не съм разговаряла много с него, обаче изглежда добро момче. Няма опит, но това не е непременно нещо лошо.

— Аз го ценя. — Холгер изпусна дим във въздуха. — Хубаво е да наемем някого от другата страна. Нов поглед, необременен от полицейския начин на мислене. Ние ставаме невъзмутими с времето, съгласна ли си?

— Възможно е. Във всеки случай изглежда си разбира от работата.

Холгер се усмихна.

— Хе-хе, меко казано е способен. Получих името му от МИ-6 в Лондон, дешифрирал е кода — сещаш ли се, задачата, дето бяха пуснали в интернет миналата година.

Миа сви рамене.

— Да, вярно, за известно време беше напуснала цивилизацията. Знаеш ли впрочем кой е министър-председател?

Миа пак сви рамене.

— Има ли значение?

Холгер се засмя и махна на сервитьорката.

— Още нещо? — попита усмихнатото момиче.

— Имам нужда от ябълков сладкиш със сладолед. Ти искаш ли бира?

Миа кимна.

— Ябълков сладкиш и пиво — повтори момичето и пак се изгуби.

— Чисто професионално при всички положения е на висота, въпросът е само дали ще се справи с полицейската работа.

— Кой всъщност се справя? — усмихна се Миа.

— Да, имаш право — съгласи се Холгер. — Но, да, във всеки случай адски се радвам, че пак сме в града и ти си тук. Онзи ден говорих с Микелсон. Всички са пощурели заради този случай. На карта са сигурността на държавата и доброто име на полицията и, знаеш ли, явно има силен натиск от висши постове да приключим с това възможно най-бързо. Обаждат се всеки ден от управлението, за да питат за новини.

— Хубаво е, че се е размърдал — похвали го Миа.

Тя допи половинлитровата халба и извади таблетка за смучене. Сервитьорката донесе ябълковия сладкиш и втората бира. Миа изчака Холгер да го опита и чак тогава отпи. Пазеше се да не изглежда прекалено лакома за алкохол. Все пак не бе тук на чашка, а Холгер я беше повикал да говори с нея.

— Спомена нещо за семейния ви адвокат.

— Да, дявол да го вземе — въздъхна той. — Не знам всъщност откъде да започна. Както ти казах, не е нещо сериозно, но ми се събра много напоследък. Мириам ще се омъжва и…

— Я виж ти, колко хубаво! Не знаех.

Миа много се зарадва. Харесваше Мириам. Когато се запознаха, веднага си допаднаха. Знаеше за малко особените отношенията между нея и баща ѝ, но очакваше с течение на времето те да се изгладят.

— О, да, страхотно е — съгласи се Холгер.

— Още е с Юханес, предполагам? Той завърши ли си медицинското образование?

Холгер кимна.

— Специализант е. Една година е в университетската болница в Осло, „Юлевол“.

— Боже, върви му. Мислех, че повечето попадат в провинцията.

— Момчето има късмет — усмихна се кисело Холгер. — Е, това е добре. Чудесен младеж! Надяваме се успехът му да зарази Мириам.

— Какво искаш да кажеш?

Холгер Мунк не отговори веднага.

— Не знам. Първо беше английски, после се отказа. След това пробва литература, и това не беше за нея.

— Не записа ли журналистика?

Холгер потвърди и лапна още едно парче сладкиш.

— Почти я завърши, но сега е прекъснала, за да размишлява. Не разбирам какво прави.

— Не е зле да я оставиш малко да си отдъхне — посъветва го Миа и отпи от бирата. — С Мариане се разделихте, когато тя беше на петнайсет. Роди на деветнайсет. Какво очакваш от момичето? Дай ѝ малко време.

— Сигурно си права — въздъхна Холгер и запали цигара.

— Станало ли е нещо с нея?

— Какво? Не. Защо питаш?

— Ами не знам. Това игра на асоциации ли е? — усмихна се Миа.

— Що за въпрос?

— Трябва да позная за какво искаш да говориш с мен? Така ли?

Холгер се засмя тихо.

— Не си се променила много, а? Езикът ти е все така остър, нямаш уважение. Аз съм шефът, не помниш ли? Според всеобщото мнение трябва да си държиш устата затворена и да правиш каквото ти кажа.

— Само това оставаше! — усмихна се Миа.

— Въпросът е малко деликатен, не знам как да го изложа. Всъщност съм адски ядосан.

— Хайде, давай — подкани го тя.

— Започвам. — Холгер си дръпна от цигарата.

— Познаваш майка ми?

— Да, какво за нея?

— Настаних я в старчески дом преди няколко години.

— Знам. Не е ли добре?

— Не, не, няма проблем с нея. Краката не я държат и понякога се придвижва с инвалидна количка, но не е това.

— Да не би да се чувства зле в дома?

— В началото не беше доволна, но ѝ мина. Видя колко много хора са в нейното положение, намери си приятелки, истински клуб по ръкоделие, с две думи — не в това е проблемът. Изведнъж осъзна, че е християнка.

— Какво? Християнка като християните? Изведнъж е повярвала в Бог?

Холгер кимна.

— Я виж ти, не сте ли възпитани като атеисти?

— Да, толкова е странно. Никога не съм я чувал да говори за… религия или нещо от този сорт, но изведнъж се промени. Започна да ходи всяка седмица на срещи в една църква заедно с приятелките си от клуба по ръкоделие.

— Навярно е от възрастта — вметна Миа. — Какво знаем ние? Ето — здрава е, но все пак не е за пренебрегване, че е изживяла повече години, отколкото ѝ остават. Едва ли е лошо да имаш в какво да вярваш.

— О, да, донякъде е така. Възприемах го като нещо съвсем безобидно, Боже Господи, та тя е почти на осемдесет, нека решава сама, но…

За момент Холгер замълча.

— Но какво?

— Не, по-сериозно е, отколкото мислех в началото. Затова ми се обади Курт.

— Това семейният адвокат ли е?

Холгер кимна.

— И за какво става въпрос?

Той угаси цигарата си и запали нова.

— Решила е да прехвърли цялото семейно наследство на църквата.

— По дяволите!

— Да, нали? — Холгер разпери ръце. — Какво да правя?

— За много пари ли става въпрос?

— Не, дявол го взел, не е крупна сума, но все пак. Апартаментът в „Майорстюа“. Лятната къща в Ларвик. Има и някакви пари на влог, не ги е харчила след смъртта на баща ми. Аз просто… парите не са чак толкова важни, но винаги съм си представял, че семейното имущество ще се предаде нататък. Нали знаеш… Марион… ние… нали знаеш… че ще я обезпечим. Семейно наследство и прочие.

Миа кимна. Холгер изпитваше към внучката си огромна, почти нездрава привързаност. Миа Крюгер бе убедена, че ако някой го накара да си отреже ръката заради нея, той би го направил, без да се замисля. Без упойка. Ето, заповядайте — ръката ми. Трябва ли ви и другата?

— По дяволите, много гадно.

— Да, нали? Какво да правя?

— Дявол да го вземе, не е просто.

— Разбирам, естествено, че това са само пари и, Боже мой, имаме много по-важна работа. Две шестгодишни момиченца са мъртви, а остават още осем рокли. Адски кошмар, дори не смея да си го помисля. Само обикалям и пристъпвам от крак на крак, почти си загубих съня, само лежа и чакам да се обадят с новината, че е изчезнало още някое момиче. Схващаш ли?

Миа кимна. При нея беше абсолютно същото.

— Не исках да подхващам моя въпрос по телефона. Това е само дреболия в сравнение с другите проблеми. Не исках другите да останат с впечатлението, че губя време за щяло и нещяло и съм оставил на заден план залавянето на този негодник.

— Ако е само един — подхвърли Миа.

— Допускаш, че са повече ли?

— Не знам, но не бива да изключваме и тази вероятност, нали?

— Да, разбира се.

Холгер се замисли.

— Защо просто не поговориш с нея?

— Моля?

— С майка си. Кажи ѝ каквото каза на мен. За Марион и останалото.

— Да, сигурно си права — въздъхна Холгер. — Тя обаче е адски упорита. Понякога имам чувството, че си отмъщава, задето отиде в дома против волята си.

— Едва не изгори цялото жилище, Холгер, трябваше да отиде там.

— Да, да, така е, но все пак…

На Миа ѝ беше мъчно за него. Бе заобиколен от силни жени на всякаква възраст, а той — прекалено добър — продължаваше да изпитва угризения на съвестта след развода. Миа многократно се бе опитвала да му обясни, че вината не е негова, изборът е бил на Мариане, но той не искаше да чуе и дума.

— Дали са повече от един?

— Убийците ли?

Холгер кимна.

— Всъщност не.

— Съгласен съм. Но е редно да се съобразим и с тази възможност.

— Бях малко… — Миа не се доизказа.

— Малко какво?

— Не, не знам, не съм съвсем вътре Не успявам да вникна напълно в нещата. Не виждам цялата картина, зад очевидното има нещо, знам го, ясно е като бял ден, но не го виждам, ако разбираш какво имам предвид.

— Ще стане — успокои я Мунк. — Отсъства известно време. От това е.

— Вероятно. Надявам се. Чувствам се малко негодна, честно казано. Самосъжалявам се. Връщам се в детството. Не приличам на себе си. Ако не успея да се задействам, обещаваш ли да ме отстраниш от случая?

— Нуждая се от теб, Миа — натърти Мунк. — Има причина да те вземем обратно.

— За да ти помагам със семейните проблеми ли?

— Майната ти, Миа.

— Майната ти не теб, Холгер. Беше ми добре там, където си бях.

Двамата колеги се усмихнаха и си размениха приятелски поглед — не бяха нужни повече обяснения.

Холгер запали цигара, а Миа отпи глътка бира и се загърна по-плътно в одеялото.

— „Хьонефос“ беше през 2006 година, нали?

— Септември — уточни Холгер. — Защо?

— Ако беше жива, сега щеше да тръгне на училище, минавало ли ти е през ума?

— Хрумвало ми е — призна Холгер. — Габриел каза нещо, което ме накара да се замисля.

— Какво?

— Нещо с учител. Допуска да е бил учител, нещо такова.

— Идеята не е глупава, нищо чудно все пак да има нещо полицейско у него.

— Не е ли жива според теб? — попита Холгер.

— Какво имаш предвид?

— Ти го формулира така: „ако беше жива“. Изчезналото бебе. Така и не я намерихме. Може да се окаже, че е жива.

— Не — възрази Миа.

— Сигурна ли си?

— Не е жива.

— И аз не мисля, че е жива, но все пак има такава възможност.

— Не е жива — повтори Миа.

— Как гледаш на хипотезата за учител-убиец?

— Никак не е глупава, нека имаме едно наум.

Холгер кимна и си погледна телефона.

— Време е да бягам, имам да довърша малко административна работа, преди да си легна. Микелсон мрънка.

— Анете не е ли поела всичко?

— Прави каквото може.

Холгер стана и си извади портфейла.

— Аз ще платя — настоя Миа.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Скоро на семейството ти няма да му останат пари. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Ха-ха — намигна Холгер.

— Ще има ли заседание утре рано сутринта?

— Не планирам, нека видим какво ще излезе от лаптопа и айфона.

— Ще те държа в течение — обеща Миа.

— Хубаво. Ще се видим.

Мунк си тръгна, а Миа остана на масата с празната халба. Пиеше ѝ се още една бира, но се поколеба, доколко е редно. Най-добре щеше да е да се прибере в хотелската стая, да си легне рано на чистите чаршафи. Барабанеше с пръсти по ръба на чашата, докато премисляше нещата, за да накара ума си да заработи.

— Още нещо?

Сервитьорката пак бе дошла, все така с усмивка на уста.

— Да, още една. И ще взема четвърто питие — „Рацепуц“.

— Разбира се.

— Миа?

Познато и същевременно непознато лице изникна в двора зад огънчето на една цигара. Към нея се приближи момиче на нейната възраст.

— Не ме ли познаваш? Сюсане! От Осгорщран.

Момичето се наведе и дълго прегръща Миа.

Божи Господи, разбира се. Сюсане Вал. Няколко къщи по-надолу на улицата. Една година по-малка от нея и Сигри. Някога, преди много време, трите бяха добри приятелки.

— Здравей, Сюсане. Извинявай, бях погълната в мисли за работа.

— Разбирам. Дано не те безпокоя. Може ли да седна?

— Да, естествено.

— Не си бях представяла такава среща — засмя се Сюсане. — Колко време мина?

— Прекалено много.

Старата ѝ приятелка се взираше в Миа широко усмихната.

— Не съм те виждала оттогава. Всъщност те видях — във вестника. Грубо ли е да го кажа?

— Не, няма значение — усмихна се Миа.

— Какво стана впрочем? Със случая и другото?

— Взех си малко почивка.

— Нали не те безпокоя?

— Не, Боже мой, чудесно е, че ми се обади. — Миа посочи стола, от който Холгер тъкмо бе станал.

Често си беше мислила за Сюсане през годините, особено след като Сигри умря. Срещнаха се на погребението, но оттогава не я бе виждала, не я бе търсила, просто ѝ беше дошло прекалено много. Хубаво бе пак да види старата си приятелка.

Сервитьорката донесе бирата и „Рацепуц“.

— Искаш ли нещо?

Сюсане поклати глава.

— Имам си бира вътре. Тук съм с един човек от службата — каза тя с известна гордост в гласа си.

— Значи си се преместила в града? — констатира Миа.

— Да, преди четири години.

— Колко хубаво! С какво се занимаваш?

— Работя в Националния театър — усмихна се Сюсане.

— Боже, поздравления!

Миа смътно помнеше любителската театрална трупа в Хортен. Сюсане изгаряше от желание да вземе и нея, но тя, за щастие, успя да се измъкне. Въобще не беше за Миа да стои на сцената и тя почти настръхваше при тази мисъл.

— Само асистент-режисьор съм, но е много забавно. Скоро ни предстои премиера на „Хамлет“. Стайн Винге е режисьор. Очаквам да стане страхотно представление. Трябва да дойдеш. Имам билети за премиерата. Искаш ли?

Миа се усмихна. Сега напълно разпозна Сюсане. Енергичното и приветливо момиче, което всички толкова много харесваха. Топлият поглед, на който винаги е било трудно да откажеш нещо.

— Може би — кимна тя. — В момента при нас е напрегнато, ще видя дали ще си открадна малко време.

— Боже мой, колко се радвам да те видя — засмя се Сюсане. — Стой, ще си взема бирата, става ли? Актьорите са толкова обсебени от собственото си аз, че едва ли ще забележат отсъствието ми.

— Вземи я — подкани я Миа.

— Чакай ме тук, не си тръгвай.

Сюсане си изгаси бързо цигарата и изтича в заведението да си вземе халбата.

27.

Тобиас Ивершен бе навил будилника за шест часа и се събуди при първото иззвъняване. Бързо се наведе над нощното шкафче и го спря, не искаше пронизителните звуци да събудят другите в къщата. Малкото му братче, Торбен, не си беше вкъщи. Гостуваше с преспиване у съученик. Тобиас се изхлузи от леглото и се облече възможно най-тихо. Отдавна беше подготвил всичко — планирал бе този преход в продължение на няколко дни. Малката раница стоеше готова до леглото. Не знаеше колко време ще остане, но взе малко повече багаж, за всеки случай: двуместна палатка, спален чувал, газов котлон, малко храна, нож, резервни чорапи, един резервен пуловер, ако стане студено, компас, стара карта, намерена в килера. Бе обзет от настроение за експедиции и нямаше търпение да тръгне на път.

През първите дни, след като той и брат му намериха увесеното на дървото в гората момиченце, вкъщи бе малко по-приятно. При майка му и пастрока му идваха много хора, основно полицаи — разпитваха ги и тършуваха из дома им. Родителите му се показаха много любезни, даже почистиха къщата — сега във всекидневната изглеждаше съвсем различно, миришеше хубаво почти през цялото време. Полицаите пък бяха изключително мили. Отнасяха се с него като с герой, определиха действията му като разумни — бил направил всичко, както трябва. Тобиас чак се смути, не бе свикнал на всичките тези хвалби. Полицаите прекараха много дни в къщата. Не през нощта, разбира се, а от ранно утро до късна вечер. Отцепиха района с найлонова лента на бели и червени ивици, полицията стоеше на пост, за да държат настрана любопитните хора. А любопитни имаше в изобилие — и от селото, и от други места. Малко по-надолу по пътя спираха колите на многобройни телевизии, във въздуха кръжаха хеликоптери, надойдоха рояци журналисти и фотографи и мнозина настояваха да говорят с Тобиас. В продължение на няколко дни, след като откриха момичето, телефонът звънеше постоянно и той чу майка си да говори с някого за пари — щели да спечелят солидна сума, стига момчето да дадяло интервю, но от полицията не разрешиха, наложиха забрана и това всъщност само радваше Тобиас. През междучасията съучениците му се държаха с него по различен начин. Повечето, предимно момичета, казваха, че било много яко, и той стана нещо като знаменитост, но не се размина и без лоши последствия, защото някои момчета, особено двете нови от града, му завидяха и започнаха да говорят мръсотии за него. Тобиас помоли майка си да го освободи за няколко дни от училище, защото журналистите идваха и там, снимаха го, докато риташе футбол, и го викаха да се приближи до оградата. Той, естествено, не го правеше, от полицията му обясниха, че не бива да говори с никого за това, какво е видял, и той се стараеше да ги слуша. Облечени в найлонови престилки, претърсиха цялата гора. Тобиас седеше на един стол в двора и ги наблюдаваше. На никого другиго не позволиха подобно нещо. Даже от „Ен Ер Ко“ и „Те Ве 2“ останаха зад загражденията и само им викаха, ако някой се опиташе да премине. Но именно той я бе намерил, а и познаваше всяко пънче в района, освен това бяха приятели с полицаите. Единият се казваше Ким, другият — Къри, а полицайката — Анете. Запозна се и с шефа им — брадат мъж, Холгер. Шефът не идваше толкова често, но тъкмо той взе показанията на Тобиас и той му нареди да не говорят с никого за видяното. Тобиас разговаря най-продължително с полицая Ким, но страшно дълго говори и с Къри. И двамата много му допадаха. Изобщо не се държаха с него като с дете, а почти като с възрастен. Често се случваше да излязат от гъсталака на двора и да го питат за разни неща. Дали по принцип в гората се разхождат много хора. Дали той е построил горската колибка. Поинтересуваха се и кои са съседите им. Дали си спомня да е видял нещо подозрително в последно време — такива работи. Първата вечер дойде и една психоложка, за да си поговори с нея, ако иска, и той поговори малко с нея; беше приятно, но всъщност от гледката на момичето не му бе станало нищо, защото допреди няколко дни не осъзнаваше какво е видял. Чак по-късно го връхлетя прозрението. Седеше на стълбите и разбра. Просто така, изведнъж. Че е истина. Че момичето на дървото, Юхане, има баща и майка, и сестра, и леля, и чичо, и баба, и дядо, и приятели, и съседи, а сега я няма и те никога няма да я видят отново. Някой ѝ бе причинил това умишлено, при това точно пред неговата къща. Тобиас настръхна при мисълта, че той можеше да виси на дървото. Или братчето му. Много го заболя, наложи се да легне, тази нощ сънува ужасни кошмари. Някой му слага примка от въже за скачане на шията; увесва го, стреля по него със стрели от върбови клонки с истинско острие; чува Торбен да вика за помощ, но не може да се освободи, само виси и се мята, опитва се да свали примката и не може да диша. Тобиас се събуди целият облян в пот, с глава, заровена във възглавницата.

Полицаите останаха при тях няколко дни, приключиха с работата си и си тръгнаха. Махнаха загражденията от пътя и някои от журналистите дойдоха пред къщата, звъняха на звънеца, но майка му не ги пусна да влязат. Тобиас не се съмняваше, че ѝ се иска — някои сигурно щяха да платят огромни суми, ала главният полицай, Холгер — онзи с брадата и топлия поглед — беше категоричен.

Тобиас отдавна бе планувал пътешествието и моментът беше идеален. Освободиха го от училище, а братчето му по изключение не си беше вкъщи. Облече се възможно най-тихо, сложи раницата на гръб и безшумно се измъкна през задната врата.

И преди се беше изкачвал към Литьона, познаваше пътя. Взе картата и компаса просто така, за всеки случай, ако свърне някъде по пътя. Кибрит? Взе ли кибрит? Свали раницата и провери в страничния джоб. Да, там беше. Кибритът е важен. През нощта става много студено, не запалиш ли огън. Не че възнамеряваше да прекара навън цялата нощ, но знае ли човек какво ще случи? Възможно е да не се върне. Ей така — ще се изгуби в гората и никога няма да се прибере в тъжната къща. Това вече щеше да е нещо. Само да можеше да се изгуби. Много им здраве тогава. Това, разбира се, бяха глупости, нали брат му ще си дойде утре. Тобиас обичаше да прекарва време с хлапето, но беше хубаво да си почине от него.

Сложи раницата на гърба си и затвори вратата след себе си. На двора го лъхна хладният пролетен въздух. Пропълзя бързо и се шмугна в гората. Тръгна по друга пътека, не по тази, по която се движеше обикновено — не покрай тайната, саморъчно направена колибка, където бяха намерили момиченцето — не искаше да мисли за тази случка точно сега, защо пак да се плаши, сега трябва да е силен, свободен е и отива на експедиция, няма време да се тревожи. Тобиас пое по пътеката край потока и стигна до козя пътека, отвеждаща навътре в гората. След около час ходене свали раницата си и закуси. Не се подкрепи вкъщи, не искаше да вдига шум в кухнята. В гората беше сухо, не бе валяло от известно време. Седна на един пън да се наслади на гледката. Същевременно дъвчеше хляб и отпиваше сок от шишето, което си носеше. Тобиас обичаше пролетта. Когато зимата си отива, оставя след себе си нови възможности, нов шанс нещо да се случи, светът да се промени. Често се питаше защо Нова година не се празнува през пролетта, не насред зимата, след трийсет и първи декември, когато на следващия ден нищо не се променя, а през пролетта — тогава всичко се преобразява. На дърветата израстват нови листа във великолепно зелено, цветя и стръкове трева изникват от пръстта в дъбравите, птиците възвестяват завръщането си с чуруликане сред клоните. Тобиас си довърши закуската и затананика нагоре по склона. Беше се зарекъл да разбере повече за християнките, вече да не лъже, да научи какво всъщност се случва в имението и сега бе на път. Съжаляваше малко, че не си бе взел книга — щеше да е хубаво, ако се наложи да пренощува някъде, да си седи до огъня и да чете насред гората. В момента четеше поредната книга от списъка на Емилие. Прочете „Повелителят на мухите“. Пое я с бясна скорост, поглъщаше всяка дума. Не знаеше дали е разбрал всичко, но това не беше важно. Книгата му хареса. Достави му удоволствие. Новата книга не беше толкова лесна за четене, „Полет над кукувиче гнездо“, езикът беше като за възрастни. Емилие го бе посъветвала да прочете нещо друго, ако му е прекалено трудно, но той искаше да опита да я прочете докрай. В книгата се разказваше за един индианец, вожда Бромдън, бяха го затворили в една болница и не го пускаха да излезе. Главната сестра там беше невероятно строга жена, същинска вещица. Вождът Бромдън се правеше на глухоням — уж не може да чува и да говори, за да… да, Тобиас не схващаше точно с каква цел го правеше индианецът, но книгата беше интересна. Защо не я взе? Постъпи тъпо.

В края на пътечката се откри изглед към местността. В далечината се различаваше езерото Литьона. Още час — два и ще стигне целта си. Тобиас хем се радваше, хем стомахът му се свиваше. Всички говореха за тези християнки, но никой не ги беше виждал. Ами ако са опасни? Или — не точно опасни, но например, да не обичат гости. От друга страна — ами ако са страшно мили? Навярно ще го приемат с отворени обятия и ще го почерпят с пилешко и с безалкохолно, ще се сдобие с много нови приятели и ще го поканят да живее при тях, дори ще позволят и на Торбен да дойде и всичко ще се нареди с едно щракване на пръстите.

Беше най-добре да не отива веднага при тях. Човек никога не знае. За предпочитане е да си устрои лагер малко встрани от стопанството, откъдето да ги наблюдава. Ще лежи с бинокъла, дори ще използва маскировка и ще ги шпионира. Трябваше да си вземе книгата, определено, но сега бе много късно да се връща. Вместо това ще бъде индианец. Вождът Тобиас Бромдън на тайна мисия.

Времето вече се бе затоплило, слънцето надничаше зад един облак, сякаш огряваше пътя му. Това беше добър знак. Тобиас си свали якето, сложи го в раницата и продължи навътре в гората.

Видя оградата едва когато се оказа само на няколко сантиметра от нея. Беше потънал в мислите си. Маскировката и мястото за лагеруване — за това мислеше. Бе се изкачвал до имението и преди и знаеше добро място за шпионаж. Сигурно общината е продала старото стопанство и прилежащата земя — връзваше се. Общината стопанисваше център за наркомани, стар чифлик, където те се занимаваха със селскостопански дейности, разхождаха се из гората и други подобни неща и това сигурно беше добре за тях. Но после парите намаляха или решиха да ги вложат в друго, или… Тобиас не беше съвсем наясно, но затвориха центъра за наркомани. Известно време стопанството стоя празно. И сега някакви християни го бяха купили. Тобиас бе ходил там два пъти — веднъж, докато го обитаваха наркомани, а втория път вече беше запустяло. Идва тук с Йон-Мариус, предишния му най-добър приятел, но за съжаление, в шести клас, по средата на годината, той се премести в Швеция с майка си. Бяха си намерили идеално място за наблюдение — възвишение недалеч от стопанството, откъдето се виждаше добре какво става там.

Но тази ограда не си я спомняше, а сега насмалко не се блъсна в нея. Телена ограда като тези, които обикновено имат шипове отгоре. Тобиас бързо се отдалечи на няколко крачки и се скри под дърветата, откъдето хвърли любопитен поглед към неочакваното препятствие. Нямаше бодлива тел отгоре, но оградата бе висока. Много по-висока от него, повече от два пъти. Изглеждаше съвсем нова. Сякаш току-що сложена. Тобиас погледна към горната ѝ част и се замисли. Сигурно ще успее да се покатери, но не и без да го видят. Сега съзря и чифлика, някъде в далечината. И там се бе случило нещо странно — не беше същият, бяха построили нов. Отвън и отгоре изглеждаше престроен. Сега не приличаше на чифлик, а по-скоро на малка църква или нещо подобно. Забелязваше се връх на кула и… това до него оранжерия ли беше? Засенчи очи, но не виждаше толкова надалече. Поляната между оградата и чифлика беше съвсем гола, нямаше много места, където да се скрие. Възвишението, подходящо за шпионаж, се намираше от другата страна. За да отиде там, се налагаше да заобиколи новата ограда. Щеше да е много по-пряко да я прескочи, но след като прецени внимателно риска, реши, че не си заслужава. Едва ли обитателите вътре не са мили, но все пак… Какво ще каже, ако го хванат? А и той все пак бе намерил малко момиченце в кукленска рокля, увесено на дърво, с табелка на врата, и то не много далеч оттук, така че сигурно е по-разумно да вземе предпазни мерки.

Нищо не го спираше, разбира се, да си отиде вкъщи — и това беше вариант. Поразгледа. Построили са нова къща и са сложили телена ограда. Нещо като християнски лагер. Има за какво да разказва. Тобиас обмисли за момент възможността да се насочи към къщи, но любопитството му се оказа по-силно от страха. Вълнуващо би било да има повече да разказва. Навярно ще зърне някого от тукашните обитатели. Тобиас се върна малко навътре в гората — достатъчно, за да се скрие между дърветата, но и да вижда оградата. Изглеждаше най-пряко да я заобиколи отляво. От тази страна се различаваше краят ѝ, надясно оградата се губеше и не се знаеше колко надалече отива. Тобиас вдигна качулката на суичъра си и се замисли по въпроса. Беше приятно да се сгушиш в дрехата си. Преживяването ставаше все по-вълнуващо. Той се изживяваше като агент на тайна мисия. С нож и фенерче в раницата и загадка, която му предстоеше да разреши. Наведе се напред, сниши се възможно най-много и тръгна през гората покрай оградата. Тобиас се придвижваше максимално безшумно на кратки разстояния. Приведе се, претича няколкостотин метра през гората и се хвърли на земята, за да се огледа. Не видя никого. От другата страна на заграждението бе изкопан ров. Сега забеляза някаква машина, в далечината бе паркиран трактор. Повтори маневрата. Наведе се, притича, набеляза подходящо място и се хвърли сред лилавите цветове на калуната. Този път му се откри малко по-добра видимост. Наистина имаше оранжерия, не — две, огромни. Тобиас знаеше, че децата, които живеят тук, не ходят на училище. Сигурно не ходеха и на пазар. Вероятно сами произвеждаха храната си, за да не им се налага да излизат. Той измъкна бинокъла от раницата. Видя съвсем ясно оранжериите. И трактора. Стар, зелен „Маси Фъргюсън“.

Пулсът на Тобиас изведнъж се ускори. В бинокъла му изникна човек. Беше мъж. Не, жена. В сива рокля, с нещо бяло на главата. Влезе в оранжерията. Изчезна. Той се приплъзна напред с бинокъла, взря се, за да зърне още някого, но там бе пусто. Пусна бинокъла, остави го да виси на ремъка около врата му и стана. Този път се опита да притича на по-голямо разстояние, изгаряше от нетърпение да се качи малко по-високо, любопитството бе изместило напълно страха. Пак се хвърли в калуната, когато вратата на оранжерията се отвори и някой излезе, този път — двама души. Същата жена и…? Фокусира бинокъла, за да вижда по-добре. Мъж. Жена и мъж. Мъжът, облечен в сиво, беше гологлав. Изглежда, само жените покриваха главата си. Щеше да се получи хубава история. Или пък не. Трябваше да се приближи още повече. Това не беше нищо. Тобиас тъкмо се надигна, готов за следващия етап и изведнъж забеляза момиче зад оградата. Толкова се изненада, че съвсем забрави да се хвърли на земята, просто замръзна, точно пред нея, без да може да помръдне. Изглеждаше на неговата възраст, може би малко по-малка. Бе облечена точно като жената при оранжерията — в плътна, сива вълнена рокля и носеше нещо бяло на главата си. Бе коленичила в една леха. Сякаш скубеше плевели. В лехата навярно растяха моркови или марули, или нещо друго — Тобиас така и не разбра. Той приклекна и се прикри. Момичето се изправи и изпъна гръб. Изтръска пръстта от коленете си. Изглеждаше изтощена. Не беше далече от него — най-много на десетина метра. Тобиас затаи дъх, а момичето пак клекна в лехата и продължи да плеви. Тя се хвана за шията и потърка чело. Тобиас напълно забрави, че е шпионин и трябва да внимава. Момичето изглеждаше изтощено и жадно. Едва ли беше толкова опасно да я попита иска ли нещо за пиене. Все пак той носи голямо шише с вода в раницата си.

Тобиас се прокашля. Момичето не реагира и продължи да плеви. Той бързо се озърна и видя на земята няколко стари шишарки. Хвърли предпазливо едната, но тя не стигна далеч, дори не уцели оградата. Понадигна се, запрати втора шишарка по-силно и този път улучи. Попадна право в оградата, така че телта едва не прозвъня, отекна твърде силно и Тобиас веднага се разкая, просна се в калуната и затихна легнал, като стоеше възможно най-безшумно. След малко вдигна поглед, момичето бе застанало почти до оградата. Беше чула шума, а сега и го видя. Той срещна очите ѝ, вторачени право в него. Сложи пръст на устните си. Шшшт. Момичето изглеждаше силно изненадано, но се подчини на жеста му и не издаде звук. Огледа се. Първо на едната страна, после — на другата, и накрая му кимна предпазливо. Тобиас се озърна и се шмугна по-близо до оградата. Отвори раницата си, извади шишето с вода, пъхна го под оградата и бързо се мушна обратно в скривалището си. Момичето със сивата рокля се огледа още веднъж. Наблизо нямаше никого. Тя се изправи бързо и дотича до шишето, грабна го, скри го в гънките на роклята си и веднага се върна на предишното си място. Тобиас я видя как развърта капачката и пие. Изпи почти цялата бутилка. Явно беше доста жадна. Момичето с бялото нещо на главата се озърташе почти през цялото време. Изглеждаше притеснена. Страхуваше се да не би да дойде някой. Тобиас набра смелост и пропълзя съвсем близо до оградата. Момичето също се премести малко по-близо, но продължи да се оглежда през рамо. Сега лицето ѝ се виждаше по-ясно. Имаше сини очи и множество лунички. Странната шапка и тежката рокля ѝ придаваха вид на възрастна жена, но тя не беше такава. Облечена в обикновени дрехи, щеше да изглежда точно като девойките от неговия клас. Момичето вдигна бутилката към него — питаше го дали я иска обратно. Тобиас поклати глава. Тя коленичи и извади от джоба на роклята си бележник и малко моливче. Написа нещо на един лист и внимателно го сгъна. Неочаквано се изправи, втурна се към оградата и промуши бележката през нея. Озърна се тревожно и бързо изтича обратно на мястото си, където продължи да плеви бурените. Тобиас пропълзя до оградата и взе бележката. Промъкна се обратно и я отвори. „БЛАГОДАРЯ“ — пишеше на нея. Погледна момичето и се усмихна. Опита се да измисли как да каже „МОЛЯ“, без да изрича нищо, но не беше толкова просто. Момичето се огледа през рамо и написа още нещо. Бързо се приближи до оградата, ала този път не сгъна листа, а остави там и бележника, и молива. Тобиас пак се спусна бързо към оградата, взе ги и се шмугна обратно в убежището си. „КАЗВАМ СЕ РАКЕЛ“ — прочете той в бележника. „НЕ МИ ПОЗВОЛЯВАТ ДА ГОВОРЯ. ТИ КАК СЕ КАЗВАШ?“ Тобиас погледна момичето. Не ѝ позволяват да говори? Що за правила са това? И защо е толкова жадна? И защо стои съвсем самичка тук? Тобиас помисли и написа отговора си. КАЗВАМ СЕ ТОБИАС. ТУК ЛИ ЖИВЕЕШ? ЗАЩО НЕ ТИ ДАВАТ ДА ГОВОРИШ? Пролази към оградата с бележника и пак се върна на мястото си. Беше малко тъпо да пита „Тук ли живееш?“, тук живее, разбира се, беше очевидно, но не знаеше какво да напише. Момичето леко се усмихна, като видя бележника и незабавно отговори. Беше все така предпазлива. Огледа се няколко пъти и едва тогава се впусна в поредната доставка през оградата. „ТУК ЖИВЕЯ. LUX DOMUS. НЕ МОГА ДА ТИ КАЖА ЗАЩО (НЕ ГОВОРЯ).“ Той прочете бележката и тя се опита да му каже нещо с жестове. Сякаш искаше да му обясни още нещо, но не успяваше. Тобиас ѝ се усмихна и написа отговор: „И АЗ ЖИВЕЯ В ГОРАТА. СЪСЕДИ СМЕ.“ Добави усмивчица. После написа: „КАКВО ОЗНАЧАВА LUX DOMUS“? Момичето си взе бележника и пак се усмихна. След като за пореден път се озърна, за да се увери, че никой няма да я види, тя му написа отговор, бързо занесе посланието до оградата и веднага се върна при лехата с плевели. „LUX DOMUS = ДОМ НА СВЕТЛИНАТА. МНОГО Е МИЛО, ЧЕ МИ ПОМАГАШ.“ Тобиас се учуди. С какво толкова ѝ бе помогнал? Само ѝ беше дал малко вода. Обмисляше какво да ѝ отговори. Думите имат такава тежест, когато не можеш да ги изречеш на глас. Наистина трябваше да си помисли. Известно време гриза молива, докато реши какво да ѝ напише. „ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ ОЩЕ ПОМОЩ?“ — написа накрая и пъхна бележника през оградата.

Неочаквано стана нещо до къщата. Момичето погледна тревожно натам и бързо написа отговор. Този път откъсна листчето и го сгъна, както бе направила в началото. От сградата се показаха хора. Прииждаха — сякаш в църквата току-що нещо се бе състояло. Момичето бързо се изправи и му хвърли бележката през оградата. Тобиас вече чуваше гласовете им.

— Ракел!

Момичето със сивата рокля бързо се изправи и изтърси пръстта от полите си. Тобиас вече не виждаше очите ѝ, бе свела глава. Тя вдигна мотиката от земята и тръгна бързо натам, откъдето идваха гласовете, които я бяха повикали. Тобиас лежеше притихнал, не смееше да помръдне и изчака така хората зад ограждението да се скрият. Момичето се присъедини към тях и всички влязоха в една от оранжериите. Имението пак опустя. Тобиас се измъкна от скривалището си и вдигна последната бележка. Сложи я в джоба си и я извади чак когато си намери още по-скришно място, малко по-навътре в гората. Пръстите му леко трепереха, докато разгръщаше листчето. Видя какво е написала и го полазиха тръпки.

„ДА. ПОМОГНИ МИ. МОЛЯ ТЕ.“

Бързо пролази обратно към оградата. Там нямаше никого. Тобиас не знаеше какво да прави. Беше се отправил на мисия, но мисия само наужким, във въображението му.

Случилото се не беше наужким.

Беше истина.

Момичето със сивата рокля съществуваше. Беше жадна и не ѝ разрешаваха да говори. А сега го молеше за помощ.

Тобиас свали раницата от гърба си и се насочи със спокоен ход към възвишението, откъдето се разкриваше гледка към имението.

28.

Миа Крюгер се събуди с усещането за нечие присъствие. Не успяваше да отвори очи, продължаваше да лежи като в мъгла, полубудна, полунасън. С усилие отлепи клепачи, колкото да установи, че е сама. Нямаше никого освен нея. Потискаща бе мисълта, че сега животът ѝ представлява това. Хотелската стая и разследването. Беше ѝ все едно. Всичко това бе временно.

Ела, Миа, ела.

Така или иначе, скоро щеше да си отиде. Защо да се безпокои. Защо да мисли? Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото? Неизвестно защо я болеше глава. След приема на различни опиати през последните няколко седмици си мислеше, че е имунизирана срещу такива детински болежки. Със Сюсане останаха до по-късно, отколкото предвиждаше, или отколкото двете предвиждаха — нали се бяха срещнали случайно — и попрекалиха с питиетата. Затвори очи и опита да се върне в съня си. Сънува Рогер Бакен. Той стоеше на покрива на хосписа там, в града. Татуираният орел вече не беше само на врата му, а покриваше почти цялото му тяло. Той се мъчеше да ѝ каже нещо, викаше, но тя не го чуваше. Шумът от уличното движение бе силен, а и някой настояваше да говори на ухото ѝ. Тя се опита да се обърне, за да види кой ѝ говори, кой ѝ шепне тези странни, непонятни за нея слова, но нямаше никого никъде. Рогер Бакен махаше с ръце, искаше тя непременно да го разбере, ала тя не чуваше нищо. „Ела тук — извика той. — Ела тук, долу!“ И после скочи. Бързо се понесе през въздуха надолу към нея. Татуировката се уголеми още повече, сега се простираше върху цялото му тяло и във въздуха около него. Ръцете му се превърнаха в криле. Краката станаха нокти. На главата му изникна клюн. Точно преди да се стовари върху нея, Рогер Бакен разпери крила и отлетя. Миа така и не разбра какво казва той. Образ от гробището. Надгробният камък на Сигри. Някой пак ѝ шепнеше нещо, незрим глас. Някъде в далечината забиха камбани. На един остров. Камбаните забиха на Хитра. Уж бяха металически звуци от вечността, пък идваха от телефона в джоба на панталоните ѝ до леглото. Тя се пресегна в просъница към източника на звука, докосна екрана и започна да говори, преди да се е събудила.

— Да? Миа на телефона.

— Извинявай, събудих ли те?

Беше Габриел Мьорк, новият. Онзи, сладкият, който се изчервяваше.

— Не. — Миа седна в леглото. — Колко е часът?

— Девет.

— Виж ти, рано си отишъл на работа.

Сега Миа се събуди. Сънят се стопи. На негово място се появи хотелската стая.

— Не съм се прибирал вкъщи.

— Божичко, да не си се пренесъл там?

Габриел се засмя.

— Е, не. Или май да, в някакъв смисъл. Имам да се запозная с много неща, чувствам се отговорен.

— Знам — увери го Миа.

Тя стана от леглото и вдигна щорите.

Нов пролетен ден в центъра на Осло. Деца на „Спикерсюпа“. Пенсионери по улица „Карл-Юхан“. Кралят в двореца. Политиците в Стуртинга. Всички бяха заети с ежедневните си дела и нейна бе отговорността това да не се променя. Отлично разбираше за какво говори новоназначеният хакер.

— Трябва и да поспиш малко.

— Добре съм така — продължи Габриел. — Свикнал съм да работя през нощта. Помислих си, че те интересува какво съм открил?

— Разбира се. — Миа спусна щорите.

Не беше съвсем готова да започне деня. Искаше ѝ се да се завърне в съня си. Какво ѝ бе извикал Рогер Бакен?

— Не съм полицай — извини се Габриел, — така че не знам кое е важно и кое — не.

— Няма значение — прозя се Миа. — Просто кажи.

— Добре — продължи Габриел. — Знаеш, че лаптопът имаше двама потребители.

— Рогер и Ранди.

— Да, Рогер и Ранди. И тук има нещо странно.

— Какво?

— Да вземем първо Рогер. Никакви изненади. Не си е служил много с лаптопа, не е бил PCdude.

— Как го нарече?

— Знаеш, използвал е лаптопа само за това, за което обикновено хората го използват.

— Като например?

— Имейл, коли и мотори. Точно, както очаквах.

— Кой му е писал? Има ли нещо интересно?

— Всъщност не. Почти няма лична кореспонденция, от познати или нещо такова. Поръчал е няколко списания за мотори. Сметки, фактури… Реклами. Много тъжен живот е водил, поне ако съдим по имейла му.

— Не всички живеят живота си в интернет, Габриел — напомни му Миа.

— Да, разбира се, и все пак — странно е да няма нищо. Но не това е най-интересното.

— Ще изчакаш ли за секунда?

Миа задържа разговора и пролази до хотелския телефон на нощното шкафче. Набра номера на рецепцията и поръча закуска в стаята. Вчера бе пробвал бюфета и сега това ѝ се струваше немислимо. Там имаше прекалено много хора.

— Тук съм.

— Хубаво — откликна Габриел. — Ще продължа да проверявам акаунта на Рогер, но друго е по-важно: намерих нещо интересно на второто потребителско име.

— Ранди?

— Да?

— Коя е тя?

— Това е странното.

— Кое?

Габриел замлъкна за момент.

— Май е по-добре сама да видиш, но съм напълно убеден, че е един и същ човек.

— Какво?

— Рогер и Ранди. Един и същ човек.

— Рогер Бакен е бил двама души?

— Да. Или не. Или да. Харесвало му е да бъде жена.

— Майтапиш ли се?

— Не, това е самата истина.

— Откъде знаеш?

— Потребителят Рогер е мъж. Има снимки на мотори и коли. Ходи на лов и пие. Потребителят Ранди е нещо съвсем различно. Той е жена. Запазените страници в браузъра са блогове за плетиво и интериор. Има негови снимки в женски дрехи. Все едно е водил два живота.

— Сигурен ли си?

Миа чу как от другата страна Габриел въздъхна.

— Добре де, не съм полицай, но виждам, ако мъж е облечен в женски дрехи.

— Извинявай — промърмори Миа. — Просто прозвуча невероятно.

— Напълно съм съгласен — каза Габриел. — Но е той. Сто процента. Ще се убедиш, като дойдеш.

— Идвам след малко — обеща Миа. — А телефонът?

— В него открих също толкова странни неща.

— Какви?

— Почти всички съобщения са изтрити и няма запаметени телефонни номера. Не знам с какво се е занимавал този човек, но във всеки случай е направил всичко възможно да се прикрие и да си заличи следите.

— Ако изключим снимките му като жена.

— Да, ако изключим тях, но те бяха на лаптопа, както отбелязах.

— Почти всички съобщения, казваш, са изтрити. Значи все пак си открил някои?

— Да, няколко. Неразбираеми са, но все едно.

— Прочети ми ги.

— Сега?

— Да, сега.

Миа се усмихна.

— Добре.

Габриел се прокашля и прочете каквото беше намерил.

— Има три съобщения. Всички са с дата 20 март.

— Денят, в който е умрял.

— Така ли?

— Да, хайде, чети.

На вратата се почука. Миа си наметна хотелския халат и взе закуската, докато Габриел открие съобщенията.

— Окей, първото е кратко.

— От кого е?

— Анонимно.

— Как е възможно? Можеш ли да си скриеш номера, когато изпращаш съобщения?

— Да, не е трудно — отговори Габриел.

— Сигурно съм като някоя баба, но как става? — Миа отпи глътка кафе. Беше горчиво. Изплю го. Изруга тихо. Не се научиха да правят кафе. Бърканите яйца и беконът в чинията ѝ също не изглеждаха особено апетитно.

— Изпращаш съобщението през интернет. Txtemnow.com. От подобни страници. Има много такива и не е нужно да се регистрираш. Само набираш номера и изпращаш съобщението, с малко реклами — така се финансират.

— И какво е съобщението?

— Три са.

— Хайде, прочети ги.

„Не е разумно да летиш прекалено близо до слънцето.“

— Моля?

На Миа ѝ се повдигаше при вида на храната. Премести подноса върху перваза на прозореца.

„Не е разумно да летиш прекалено близо до слънцето.“ Това е първото съобщение.

— Какво е отговорил?

— Не е отговорил. Не можеш да отговориш на съобщение без изходящ номер.

Миа седна в леглото и облегна глава на стената. Главоболието я поотпусна. Да летиш прекалено близо до слънцето. Татуировка на орел. Криле. Икар с крилете си. Летял прекалено близо до слънцето и крилете му се разтопили. Хюбрис. Надменност. Рогер Бакен бе направил нещо, което не е бивало да прави.

— Там ли си?

— Да, извинявай, Габриел, трябваше да помисля малко.

— Искаш ли да чуеш следващото?

— Давай.

„Who’s there?“

— Това ли е съобщението? На английски?

— Да. Искаш ли да чуеш и последното?

— Да.

„Bye, bye, birdie.“

Миа затвори очи, но не ѝ хрумна нищо. Who’s there? Bye, bye, birdie? Точно сега не виждаше никакъв смисъл. Стана от леглото и отиде в банята. Погледна се в огледалото и не хареса това, което видя. Изглеждаше изтощена. Почти безжизнена. Същински призрак. Наведе се и пусна водата във ваната.

— Миа? Там ли си?

— Да. Извинявай, Габриел. Опитах се да открия смисъл в последните две съобщения.

— И?

— Не, засега нищо. Ще дойда след малко. Окей?

— Добре. Тук съм.

— Чудесно, Габриел. Много добра работа си свършил.

Затвори телефона и се върна в стаята. Остави апарата върху перваза на прозореца и опита една хапка от закуската. Не успя да я преглътне. Все едно. Ще си вземе кафе и кифличка от „Кафебренерие“.

Who’s there? Bye, bye, birdie?

Миа се съблече и влезе във ваната. Топлата вода обгърна тялото ѝ и я успокои. Прекарала си беше хубаво навън със Сюсане. Даже много хубаво. Разбраха се да се видят пак. Или не се разбраха? Миа не помнеше, накрая беше малко пияна.

Отпусна глава назад, върху ръба на ваната, и затвори очи.

Who’s there? Bye, bye, birdie?

Не беше много, но все пак беше нещо.

29.

Сесилие Микле спа толкова дълбоко, че събуждането се оказа почти болезнено. Пресегна се към будилника по навик, но незнайно защо той не звънеше. Сесилие се опита да отвори очи, ала не успя. Тялото ѝ бе толкова тежко и му бе така хубаво и топло, сякаш лежеше на мек облак, а върху ѝ имаше друг прекрасен облак. Уви се по-плътно и се сгуши по корем. Притисна лице във възглавницата. Опита се да послуша тялото си. Продължавай да спиш. Забрави какво ти казват умът и съвестта. Сега имаш нужда от сън, спи, спи. Затова лекарят ѝ бе предписал тези таблетки. Тя обичаше да е с ясно съзнание. Не ѝ се нравеше мисълта някой да поеме контрола над тялото ѝ. Сесилие Микле беше обсебена от желанието да държи всичко под контрол. Отново извади ръка изпод завивките, по навик, за да спре будилника, навит да иззвъни в шест и петнайсет, както винаги, но той още не звънеше. Частичка от мозъка ѝ се чудеше защо, ала скоро преобладаващата част на съзнанието ѝ, на която не ѝ пукаше, заглуши този въпрос. Направлявана от ефекта на сънотворните, тя придърпа завивките, главата ѝ бе блажено отпусната върху меката възглавница.

— Не ти ги предлагам, а ти ги предписвам — погледна я строго лекарят ѝ. — Ще вземаш тези таблетки, защото имаш нужда от сън. Налага ли се да ти го повторя, за да ти влезе в главата?

Най-добрият лекар на света. Знаеше от какво има нужда и бе взискателен към нея. „Грижи се за себе си.“ Това не се отдаваше много добре на Сесилие Микле. Да се грижи за себе си. „Трябва да се грижиш за себе си“ — всички непрекъснато ѝ го напомняха, но Сесилие Микле не го смяташе за толкова лесно. Отраснала бе с майка, която никога не се грижеше за себе си, винаги поставяше чуждите нужди над своите — трудно бе да се откъсне от примера ѝ.

Тревоги, тревоги… Затова не можеше да спи. Не знаеше откога не се бе случвало да спи през цялата нощ. Нощите по принцип не ѝ носеха покой. Малко почивка, малко сноване, няколко късни предавания по телевизията, чаша чай и после евентуално няколкоминутна дрямка, преди да иззвъни часовникът и пак да е станало шест и петнайсет. Винаги имаше безброй грижи, а Сесилие бе от хората, които се тревожат повече от другите.

— Излишно се тревожиш — констатираше често мъжът ѝ, включително и онзи път, когато купиха апартамент в „Скюлерю“.

— Не е ли прекалено скъп?

— Ще се оправим — успокои я мъжът ѝ и се оказа прав; справиха се отлично особено след като той започна работа в Северно море.

Шест седмици работеше, шест седмици почиваше. Липсваше ѝ, разбира се, през седмиците, когато отсъстваше, но парите им идваха изключително добре. А прибереше ли се, стоеше постоянно вкъщи. Сесилие Микле обичаше мъжа си. Беше съвършен, не би могла да има по-добър другар и любим. Той не приличаше на повечето от приятелите си, които също работеха в Северно море и които — щом се завърнеха вкъщи с пълен джоб, отиваха в града. Шест седмици на работа, шест седмици гуляй. Не, изобщо. Когато мъжът ѝ си беше вкъщи, стоеше вкъщи.

Сесилие Микле протегна ръце към тавана и най-сетне успя да отвори очи. Остана да лежи, докато се осъзнае. Изпитваше слабост, но въпреки това се чувстваше невероятно добре след съня, продължил цяла нощ, кожата ѝ бе топла, тялото — меко и спокойно. Не беше сънувала нищо, както в последно време, безумни сънища, почти като в треска, но тази нощ — не, нищо. Само пълен покой.

Сега се събуди, изведнъж дойде на себе си в затъмнената спалня и отново ѝ стана неспокойно. Пресегна се към нощната лампа, но тя не се включи. Защо навсякъде е толкова тъмно? И студено? Ток ли няма? Сесилие Микле натисна копчето за лампичката на малкия будилник и виждайки колко е часът, се ужаси. Десет без петнайсет? Боже Господи, отдавна трябваше да е станала. Каролине трябваше да е вече в детската градина. Сесилие спусна краката си от леглото и седна, хванала главата си в ръце. Главата ѝ тежеше като топка олово. Очите ѝ се затваряха. Стана и се запрепъва към ключа на лампата до вратата. Опита се да светне, но не успя. В къщата беше студено и необичайно тихо. Стигна опипом до прозореца и дръпна завесите. Пролетната светлина влезе в спалнята, достатъчно, за да се вижда.

Заклатушка се тежко по коридора. Наложително е да събуди Каролине. Краката ѝ тежаха, почти не се държеше на тях, докато се придвижваше през мрачния коридор. Беше забравила да си обуе чорапи, а подът бе студен. Стигна пипнешком покрай стената до стаята на Каролине.

— Каролине?

Гласът ѝ прозвуча тънко и вяло. И той не можеше да се събуди.

— Каролине, будна ли си?

От стаята на момиченцето не се чу отговор. Десет без четвърт? Каролине никога не беше спала толкова много. Обикновено в седем вече бе станала или поне беше будна. Най-често се дотътрузваше в леглото на родителите си, влачейки плюшеното си мече. Това всъщност бе най-хубавото време от денонощието. Да лежат притихнали сутрин заедно в леглото с Карол и не и мечето.

— Каролине?

Сесилие продължи да търси опипом пътя, очите ѝ постепенно свикваха с тъмнината. Неочаквано усети нещо мокро и лепкаво под краката си. Какво е това, за Бога? Спря и вдигна крак. После внимателно опипа пода със стъпалото си. Там имаше нещо гадно. Нали снощи бе измила и тук? Внимателно запристъпва по лепкавия под и влезе в стаята на детето. Протегна ръка към ключа на осветлението, но и тук лампата не светна.

— Каролине?

Бързо отиде да дръпне завесите. Светлина обля стаята и в същия момент Сесилие Микле се разтревожи сериозно.

— Каролине?

Не повярва на очите си. Каролине не си беше в леглото. На пода имаше кръв. Нямаше как да е будна. Беше стъпила в кръв. Значи това е сън. Все още спеше. Не биваше да пие сънотворните, но лекарят бе настоял. Сесилие Микле стоеше в малката детска стая и чакаше да се събуди. Този сън не ѝ харесваше. Каролине не беше в леглото си. Часът беше десет без петнайсет. На пода имаше кръв. Токът бе спрял. В къщата беше тъмно. Кожата на ръцете ѝ под пуловера настръхна. Искаше вече да се събуди.

Часовникът сигурно скоро ще иззвъни — помисли тя и прехапа устни.

Това е само сън.

Сесилие Микле бе изпаднала в шок. Тя дори не чу, че телефонът звъни някъде далеч.

30.

Миа Крюгер седеше до прозореца в „Кафебренерие“ на „Стургата“ и пиеше второто си късо кафе за деня. Изяде една кифличка и изпи чаша портокалов сок, измъчваше я неочаквано силен махмурлук, но чувстваше как тялото ѝ бавно, но сигурно започва да се събужда след вечерта, прекарана навън със Сюсане. Обикновено не четеше вестниците, но по някаква причина днес го направи, независимо че първите страници я бяха отвратили. Детеубийствата, явно така се бяха наговорили да ги наричат. Миа ненавиждаше практиката на медиите да кръщават с разни имена случаи на убийство, на изчезване, на размирици, на войни или на каквото и да било. Не разбираха ли какво причиняват на читателите си? Не си ли даваха сметка какъв страх всяват сред обикновените хора, как ги плашат. Дявол да ги вземе. Защо няма закони срещу това? Наказания. И не на последно място: не съобразяваха ли тези глупаци, че точно това цели извършителят — да му обърнат внимание? Не го ли осъзнаваха? Че често замисълът на такива хора е да привлекат вниманието? От първата до последната страница всички вестници бяха пълни с едно. Детеубийствата. Понякога се чудеше как всичко това им идва наум — на журналистите. Имаше интервюта със съседите и приятелките на момиченцата, със служителите в детската градина. Полицията няма никаква хипотеза. Чудеше се откъде разполагат с подобна информация. Снимки на Паулине на плажа и от рождения ѝ ден със семейството. Снимки на Юхане на кънки или на басейн с дядо ѝ. Миа клатеше глава, неспособна да се откъсне от вестниците. Няма заподозрян. Страната е в траур. Снимки от погребението. Снимки на цветя и свещи от местата, където бяха открити. Писма и послания до момичетата. Плачещи деца. Плачещи възрастни.

Остави вестниците и довърши кафето си. В този момент иззвъня телефонът ѝ.

— Да? Миа на телефона.

— Холгер е. Къде си?

— В „Кафебренерие“ на „Стургата“. Какво има?

— Още едно изчезнало момиче.

— В офиса ли си?

— Тръгвам оттам с колата.

— Вземи ме от „Севън-илевън“ на „Пльоенсгата“.

— Добре.

Миа затвори телефона и изтича към площад „Юнгсторге“. По дяволите. Номер три. Три резки на средния пръст. Не, не и този път. Все още беше рано. Още едно изчезнало момиче, а те вече работят по случая. Нямаше да има повече чертички. Миа не знаеше кое е това дете, но когато се промъкна през тълпата на „Торгата“, вече бе взела решение: ще намерят момиченцето, преди да стане прекалено късно.

Стигна до ъгъла на „Юнгсторге“ в момента, в който черното ауди на Холгер дойде по „Пльоенсгата“. Миа се шмугна на предната седалка и бързо затвори вратата.

— Къде отиваме — попита тя задъхана.

— Дисен — отговори лаконично Мунк. — Дисенвайен. Сигналът е отпреди десет минути. Андреа Линг. Шестгодишна. Не си е била в леглото, когато бащата се събудил.

Мунк сложи синята лампа на покрива и натисна газта.

— Сега ли се е събудил?

Тя погледна часовника на телефона си.

— Очевидно — промърмори Мунк.

— Кой е там?

— Ким и Анете. Къри пътува.

Мунк бибитна раздразнено на трамвая и на неколцина пешеходци, неуспели да се дръпнат достатъчно бързо.

— Проклети идиоти!

— Изчезнала е от къщи?

Мунк кимна.

— Странно. Другите две са отвлечени от детската градина.

— Разкарайте се! Господи!

Мунк пак натисна клаксона, най-после се измъкна от трафика и подкара към Синсен.

— Само бащата ли е бил вкъщи? Къде е била майката?

— Нямам представа — промърмори Мунк.

Телефонът му иззвъня и той го вдигна. Гласът му прозвуча рязко. Денят не бе от най-добрите.

— Да? По дяволите! Да, отцепи района. И веднага повикай „Съдебна медицина“. Какво? Не, майната му. Приоритетът ни е тук. Не, считаме го за местопрестъпление, разбира се. Там сме след пет минути.

Затвори и поклати глава.

— Анете?

— Ким.

— Намерили ли са нещо?

— Кръв.

— Кръв?

Мунк кимна с каменно изражение.

— Може би не е нашият човек — предположи Миа. — Методът е съвсем различен.

— Мислиш ли?

Каза последното, без да я погледне. Шестгодишно момиченце, изчезнало от стаята си в Дисен. Миа извади от джоба на якето си таблетка за смучене. Имаше надежда случаите да не са свързани. Три резки на средния пръст на лявата ръка. Не, дявол да го вземе, не и този път. Този път ще успеят.

Мунк натисна клаксона още веднъж, едва не сгази група пънкари на пешеходната пътека, които не виждаха причина да ускорят крачка въпреки сините лампи.

— Кръвта на момичето ли е? — попита Миа.

— Рано е да се каже, криминалистите са на път.

— Разбра ли последните новини за Бакен?

— Татуировката на орел, да. Щура работа. Рогер и Ранди? Значи е травестит?

— Така изглежда.

— Само това ни липсваше сега. Само това.

Последното не бе насочено към нея. Мунк го промърмори на себе си през зъби и пое по „Тронхаймсвайен“ нагоре към „Дисен“. „Дисенвайен“. Редица малки, червени къщи, събудили се за ден, напълно различен от обикновените.

— Какво имаме? — попита Мунк, след като слязоха от колата.

— Андреа Линг. На шест години. Изчезнала е от стаята си. Има кръв в леглото.

Ким се почеса по главата със сериозен вид.

— Къде е бащата?

— Във всекидневната — посочи Ким. — Не е на себе си.

— Лекарят тук ли е?

Ким потвърди и показа пътя към входната врата. Успяха да стигнат само до чакълестата алея и се появи Анете. Държеше телефона си в ръка и изглеждаше угрижена.

— Имаме още едно момиче.

— Какво? — възкликна Мунк. — Още едно изчезнало момиче?

Анете кимна.

— Току-що получихме сигнал. Каролине Микле. Шестгодишна. Изчезнала е от стаята си в Скюлерю.

— По дяволите — изруга Мунк.

— Кръв? — попита Миа.

Анете кимна.

— Добре — промърмори Мунк. — Вие двете поемате Скюлерю, Ким и аз оставаме тук. Извикайте още една група криминалисти.

— Вече са на път — съобщи Анете.

Мунк погледна Миа. Не каза нищо, но тя знаеше какво си мисли.

Две за един ден?

Две едновременно?

— Ще вземем моята кола. — Анете тръгна пред Миа към червеното пежо, паркирано до бордюра.

31.

Журналистът от „Афтенпостен“ Микел Вол получи една от електронните си статии и остана относително доволен от резултата. Сега всичко ставаше толкова бързо, почти не бе имал време да прочете коректурата, преди да я публикуват. Прегледа статията няколко пъти, както бе поместена в сайта, нямаше правописни грешки, всичко изглеждаше наред, за щастие. Последно сбогом с Паулине. Предишния ден бе отразил погребението ѝ заедно с двама колеги. Бяха ги пратили там заради заглавната страница на хартиеното издание на вестника, а неговата работа бе да намери друга гледна точка. Обикновено работеха отделно, хартиеното и електронното издание, но не и по този случай. Всички правят всичко и за предпочитане преди всички останали — това бе новото мото и той установи, че конкурентите му имат същия подход.

Църквата в квартал „Скьойен“ гъмжеше от народ. По желание на семейството помолиха журналистите да изчакат навън, но не всички се съобразиха. Микел Вол видя много колеги от други вестници да се промъкват в църквата, смесвайки се с роднините, съседите и приятелите. Вярно, работеха в труден бранш, но си имаше начини. „Афтенпостен“ бе ангажирал добър екип със случая. Умни хора. Способни журналисти. Без да го обсъждат, имаха негласно споразумение да не прекаляват. Да не раздухват случая. Да не бъркат с мръсни, любопитни пръсти в дълбоки рани. Нещо, което правеха някои от конкурентите им.

Микел Вол получи предложението за нова работа преди няколко месеца. Вече наближаваше четирийсетте и бе работил в „Афтенпостен“ почти дванайсет години. Щеше да е вълнуващо да започне нова работа, разбира се, а и кой знае кога щеше да получи друго предложение, но се радваше, че отказа. Последно сбогом с Паулине. Интервюира приятелка на Паулине от детската градина и родителите ѝ. Може би беше малко на границата, но не, той сметна, че става. Беше уместно. Дълбока скръб от загубата. Снимаха плачещото момиченце с букет цветя в ръката и рисунка, която бе нарисувало за Паулине. Красиво и трогателно. В пълно съответствие с призива „Бъди внимателен“ — етичният кодекс на медиите. Или не? Микел Вол въздъхна тихо и се протегна. Не му оставаше много време за сън, откакто бяха открили момичетата. Нима губеше ценностните си ориентири? Отърси се от тази мисъл и отиде в кухнята да си вземе чаша кафе. В помещенията се чуваше жужене. Отдавна не бяха работили по подобен случай, а впрочем бяха ли някога? Сериен убиец облича момичетата като кукли и ги окачва по дървета с ученически ранички на раменете. Поклати глава и отпи глътка кафе. Изглеждаше почти нереално. Случай от САЩ или евентуално от телевизията, но не и от родната му страна. Микел Вол трудно понесе гледката на множеството, излизащо от църквата. Малкият бял ковчег. Всички мрачни лица. Скръб. Последно сбогом с Паулине. Надяваше се, че е успял да спази добрия тон. Да, беше успял. Бе се получил хубав материал.

— Пак са тръгнали.

Силе пъхна глава в стаята за почивка.

— Накъде?

Микел остави чашата на бюрото и последва младата журналистка в съседната стая. Редуваха се да слушат полицейската станция ден и нощ. Опасяваха се да не изпуснат нещо.

— „Скюлерю“.

— Ново момиче?

— Трудно е да се каже. — Силе увеличи малко звука на радиото.

— Какво имаме?

Грунг влезе в стаята, неизбръснат и с леко зачервено лице, както обикновено. Редакторът очевидно също не бе спал много напоследък.

— Няколко екипа пътуват към квартал „Скюлерю“.

— „Скюлерю“ ли? Не беше ли „Дисен“?

— И на двете места.

— И в „Дисен“ ли? — попита Микел Вол. Не беше разбрал за това.

— Преди няколко минути — кимна Грунг. — Ерик и Тове вече са там.

Той пак се обърна към Силе.

— Имаме ли адрес в „Скюлерю“?

— „Велдинг Улсен“. Недалеч от училището.

— Ще го поема — вдигна ръка Микел.

— Чудесно — кимна Грунг. — Ще ни информираш своевременно, нали?

Микел Вол изтича обратно в офиса си и грабна оборудването.

— Имаме ли фотограф?

Грунг се провикна през помещението.

— Мисля, че Еспен е свободен.

— Не, той отиде в „Дисен“.

— Обади се на Нина — заръча Микел Вол и се втурна към изхода. — Помоли я да дойде направо там.

Взе асансьора до първия етаж, изтича на стоянката и хвана такси. Извади телефона си и набра номера на Ерик Рьонинг, колегата, който беше в „Дисен“.

— Ерик на телефона.

— Какво става?

— Преградили са. Тук е малък хаос. Никой, изглежда, не знае какво се случва.

— Само вие ли сте там?

— Иска ти се.

Колегата му се изсмя.

— Да, цялата трупа е тук. Миа! Миа!

За момент колегата се изгуби. После пак се чу гласът му по телефона.

— Какво става? — попита Микел Вол.

— Току-що дойдоха Мунк и Крюгер. Май ще се окажем на правилното място. Миа! Миа!

Колегата му пак се изгуби. Този път окончателно.

Микел Вол погледна към таксиметровия шофьор и го помоли да кара малко по-бързо. Надяваше се да е един от първите пристигнали, а останалите да не са в течение на тревогата, вдигната по полицейската станция. Микел се опита да се обади на колегата си, но попадна на телефонния секретар. Холгер Мунк и Миа Крюгер бяха там. Сигурно се случваше нещо значимо.

Микел Вол пристигна на улица „Вилдинг Улсен“ в „Скюлерю“ само за да открие, че полицията вече е отцепила района. Плати на шофьора, изскочи от колата и си проправи път през неголямата тълпа, вече започнала да се събира. Така се получаваше в последно време. Уж слушаха радиото, а стигаха твърде късно. Бе чул мнозина да обсъждат същото наблюдение. Толкова бавно ли реагираме? Носеха се слухове, че полицията разполага с нещо ново, други линии, но засега никой нищо не бе успял да разбере.

Микел Вол се промъкна съвсем отпред при загражденията и видя колега от „Ве Ге“.

— Какво се е случило?

— Още не знаем.

Журналистът от „Ве Ге“ запали цигара и посочи пътя.

— Мисля, че е номер три или номер пет. Една от жълтите къщи от редицата там. Никой от важните клечки още не е дошъл, само редови полицаи. Не знам какво става.

Микел Вол се огледа. В района постоянно прииждаха още хора. Видя „Ен Ер Ко“ и „Те Ве 2“. Кимаше на представителите на „Дагсависен“, когато телефонът му звънна.

— Микел на телефона.

— Грунг е. Какво имаме?

— Засега нищо, но всички са тук.

— По дяволите, толкова ли сме бавни? — тросна се Грунг.

— Трябва да сложим някого на пост.

Гласът на Грунг заглъхна. Редакторът не обичаше да му се нарежда какво да прави.

— Мунк и Крюгер са в Дисен — смени темата Микел.

Пазеше се да не изпадне в немилост пред Грунг. Бе ставал свидетел на подобни случаи и гледката не беше приятна. Не го въодушевяваше мисълта да го понижат дотам, че да отразява котешки изложби в Санвика.

— Крюгер тъкмо тръгна оттам — осведоми го Грунг. — Идва към теб, обзалагам се.

— Успя ли да се свържеш с Нина?

— Да, идва. Ерик е на другата линия. Ще ти се обадя пак.

— Окей. — Микел затвори.

Приближи се до загражденията и се съсредоточи върху ситуацията. Полицията бе отцепила цялата улица, нямаше достъп до нито една от къщите. Мунк и Крюгер бяха отишли в Дисен, а Крюгер навярно пътуваше насам. Сигурно беше нещо важно. Сигурно не само едно момиче е изчезнало. Две наведнъж? Това щеше да е на първа страница утре. Гарантирано. Поогледа се да види как да се промъкне отнякъде. Трябваше да има друг път. Журналистът се върна на мястото, където слезе от таксито. Тук ли да стои, или да пробва да заобиколи? Прекъсна го звънът на телефона му. Този път — скрит номер.

— Да, Микел на телефона.

От другата страна цареше пълна тишина.

— Микел Вол е на телефона. Кой е?

Запуши с ръка свободното си ухо, за да чува по-добре.

Бяха надошли много хора, районът се пълнеше с все повече коли и любопитни минувачи.

— Не е ли несправедливо? — прозвуча странен глас в ухото му.

Стържеше, някак преправен, Микел Вол не чуваше кой го търси.

— Кой е? — повтори той.

— Не е ли несправедливо? — попита отново гласът.

Вол се отдалечи още повече от тълпата, прекоси улицата и намери по-спокойно място.

— Кое да е несправедливо? — поиска да узнае той.

От другата страна пак настана тишина.

— Ало?

Вол изпита раздразнение.

— Ало? Който и да си, сега нямам време.

— Не е ли несправедливо? — потрети странният глас.

— Кое да е несправедливо? Кой е?

— Много е несправедливо, че трябва да стоиш толкова далече — уточни гласът.

В същия момент се приближи едно червено пежо. Микел забеляза Миа Крюгер и една жена, най-вероятно колежка. Пежото стигна до загражденията и пазачите го пуснаха.

— По дяволите — изруга той.

Къде е фотографът? Трябваше да снимат това.

— Обади се на някой друг да го тормозиш — изръмжа по телефона. — Аз съм зает.

Понечи да затвори, но стържещият глас пак се обади.

— На номер три е — съобщи гласът.

— Какво имаш предвид?

— На номер три е — повтори гласът. — Казва се Каролине. Още ли искаш да затвориш?

Микел Вол се заслуша внимателно.

— Кой е?

— Доналд Дък. Кой мислиш, че е? — полюбопитства гласът.

— Не, искам да кажа…

Гласът се засмя.

— Все още ли искаш да се обадя на някой друг? Тьонинг от „Дагбладе“? Рюд от „Ве Ге“? Да се обадя ли на някого от тях вместо на теб?

— Не, не, не… ъъъ, не, не — запъна се Микел Вол, — аз те слушам.

Премести се още малко по-далече от множеството.

— Много добре тогава — похвали го гласът.

Микел издърпа бележника и химикалката от джоба си.

— Искаш ли да бъдеш мой приятел? — осведоми се стържещият глас.

— Вероятно искам — отговори журналистът.

— Вероятно?

— Да, ще се радвам да съм ти приятел — поправи се Микел. — Коя е Каролине?

— Коя, мислиш, е Каролине?

— Тя номер три ли е?

— Не, Каролине е номер четири. Номер три беше Андреа. Не се ли информираш? Не беше ли на „Дисенвайен“?

Тогава при загражденията се случи нещо. Вътре влезе още една кола. Криминалистите.

— Как да знам, че…

— Как да знаеш какво? — прекъсна го гласът.

— Ами, че…

Микел не успя да каже нищо повече. Челото му гореше, ръцете му бяха влажни.

— Не са ли сладки, когато спят? — възкликна гласът.

— Кои?

— Малките.

— Откъде да знам дали не си правиш само майтап с мен?

— Искаш ли да ти изпратя пръстче по пощата?

Тръпки полазиха Микел Вол. Опита се да запази спокойствие, но му беше трудно.

— Не, в никакъв случай — заекна той.

Гласът се изсмя тихо.

— Трябва да задавате правилните въпроси — наставнически изрече.

— Какво имаш предвид?

— На пресконференциите — защо не задавате правилните въпроси?

— Кои са правилните въпроси? — попита Вол.

— Защо свинята е потекла на пода? — попита на свой ред гласът.

— Защо…? Какво каза?

Микел отчаяно се опитваше да отвори бележника си, без да изпуска телефона.

— Тик-так — изтананика стържещият глас. И затвори.

32.

Холгер Мунк свали тънките латексови ръкавици и излезе на верандата да изпуши една цигара. Дявол да го вземе, как само започна денят! Предишната нощ спа лошо, въртя се в леглото. Още не беше говорил с майка си за наследството. Неприятно му беше, че този въпрос не му дава да заспи, а все пак се налагаше да мислят за по-важни неща. Две за един ден? Запали цигара и се загледа навътре през прозореца. Криминалистите се готвеха да тръгват, а бащата на момичето бяха закарали в полицейския участък в „Грьонлан“. Още не бяха разпитали майката, бащата беше в шок и силно се затрудняваше да говори. Двамата очевидно отдавна не живееха заедно, бяха разделени. Тази седмица майката си бе взела почивка. Беше на вилата с приятелки, без обхват. Намериха прозореца на вратата към верандата разбит. Имаше следи от кръв долу, по стълбите и в стаята на момиченцето. Андреа. Някой я бе отвлякъл от стаята ѝ. Мунк дръпна дълбоко дим и се опита да се пребори с настъпващото главоболие. Набра номера на Миа. Минаха няколко секунди, преди тя да отговори.

— Какво имате? — попита Мунк.

— Каролине Микле, шестгодишна, изчезнала е от стаята си.

— Има ли следи от взлом?

— Не, ключът е бил под изтривалката.

Боже Господи. Мунк въздъхна. Под изтривалката. Как е възможно?

— Кръв?

— Следи от кръв от коридора до стаята ѝ.

— Родители?

— Сесилие и Йон-Ерик Микле. Нямаме нищо за тях. Той работи в Северно море, сега се опитваме да се свържем с него. Тя е учителка.

— Учителка ли?

— Да, но не тя е извършителката. В пълен шок е. Изпратих я в „Юлевол“. Не знаеше къде се намира. Казваше, че няма време да говори с нас. Трябвало да заведе Каролине на детска градина.

— Виж ти! — възкликна Мунк.

— Ще направим обиколка, за да проверим дали някой не е видял нещо.

— Да, тук също — каза Мунк.

— Прилагаме АЛФА 1, нали?

Тя, естествено, не видя как Мунк кимна.

— Холгер?

— Какво? Да, искам всички навън. Всички. Навсякъде. И под „всички“ разбирам „всички“. На всяко проклето шосе и на всяка проклета пътека. Ясно?

— Добре. — Миа затвори.

Холгер дръпна продължително от цигарата. Главоболието го връхлиташе с пълна сила. Вода. Трябваше да пийне малко вода. И да хапне нещо. Телефонът му пак иззвъня.

— Да? Мунк на телефона.

— Габриел Мьорк е. В неподходящ момент ли се обаждам?

— Зависи за какво се отнася — отсече Мунк.

— Помниш ли личната работа, която ме помоли да свърша?

Мунк потърка челото си с ръка.

— Задачата — продължи Габриел.

Мунк потърси в паметта си и най-после всичко си дойде на мястото. Нерешената математическа задача, която шведката бе изпратила по интернет.

— Реши ли и я?

Отново влезе вътре. Внимаваше да не стъпи върху кървавите следи и да не докосва нищо. Криминалистите не бяха приключили работата си.

— Разбрах, струва ми се, какво е, но ми трябва още.

— Още какво?

— Да поговорим за това по-късно, става ли?

Мунк излезе пред къщата и запали нова цигара. Бяха преместили уличните ограждения надолу по пътя. По-добре да държат журналистите на разстояние. Докато не настъпи промяна. Ужасяваше го мисълта как ще докладва на Микелсон. Две жертви. Няма заподозрян. А сега имаха още две изчезнали деца. В „Грьонлан“ щеше да е същински ад.

— Това е Гронфелд, мисля — обясни Габриел от другата страна.

— Какво е?

— Шифър на Гронфелд. Кодов език. Подвид на Виженер, но вместо числа се използват букви. Нужна ми е обаче още информация. Дадоха ли ти още нещо?

Мунк не успяваше да събере мислите си.

— Още нещо, не знам. Какво трябва да е?

— Букви и числа. При Гронфелд и двете страни — и подател, и получател — използват една и съща комбинация. От букви и числа. Иначе е невъзможно да се разкодира.

— За нищо не се сещам — призна Мунк, в момента, когато Ким се показа на вратата. — Ще продължим по-късно.

— Добре. — Габриел затвори.

— Открихте ли нещо? — попита Мунк.

Ким поклати глава.

— Повечето хора са на работа, ще се наложи да направим една обиколка следобед.

— Значи нищо? По дяволите, все някой трябва нещичко да е видял.

— Засега няма никакъв резултат.

— Обиколете пак — настоя Мунк.

— Но ние току-що…

— Казах: обиколете пак.

Младият полицай кимна и хлътна зад вратата.

Мунк понечи да влезе в къщата, но се обади Миа.

— Да?

Чуваше го в гласа ѝ. Бяха открили нещо.

— Жена е — съобщи му тя.

— Свидетел ли имаме?

— Един пенсионер точно отсреща. Страдал от безсъние. Гледал през прозореца, според него било около четири. Видял някой да се рови в пощенската кутия. Излязъл да провери.

— Храбър пенсионер.

— Абсолютно.

— Какво каза?

— Извикал я. Тя избягала.

— И е сигурен, че е била жена?

— Сто процента е сигурен. Бил е на няколко метра разстояние.

— Дяволска работа.

— Казах ти, нали? — напомни му Миа възбудено. — Знаех го.

— Вярно е. Пенсионерът с теб ли е сега?

— Ще дойде с нас.

— Ще се видим в отдела след десет минути.

— Добре. — Миа затвори.

Мунк стигна едва ли не тичешком до колата. Жена. Седна зад волана и потегли към огражденията. Дъждът се изливаше над сигналната светлина, когато мина покрай насъбралите се журналисти и репортери. Поне имаха нещо за лешоядите.

Жена.

Сложи синята лампа на покрива и подкара с бясна скорост към центъра.

Загрузка...