Пътувам сама - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Самюел Бьорк (3.) #4

3.

33.

Норвежкият ветеран от Афганистан Том-Ерик Сьорли седеше до прозореца на всекидневната си. На улицата пред къщата му спряха полицейските коли и започнаха да поставят преграждения. Той взе бинокъла от масата и завъртя лещите, за да фокусира полицаите. Както винаги, цял ден бе слушал полицейската станция и знаеше, че нещо се случва. Две малки момиченца бяха убити, бяха изчезнали още две и сега полицията бе решила да заварди главните пътища при изходите на града. Повторно фокусира бинокъла. Въоръжени полицаи с шлемове, автоматични пистолети „МП 5“ — познаваше оръжието, самият той многократно го бе използвал. „Хеклер и Кох“ МП 5. Въоръжените полицаи сложиха бариера и започнаха да спират колите. За късмет на шофьорите бе рано сутринта. Беше се образувала опашката от автомобили към вътрешността на града, а не на излизане от него.

Остави бинокъла и пак увеличи звука на новините. Телевизорът му винаги беше включен. И компютърът. И полицейското радио. Новини. Обичаше да ги следи. Да бъде информиран. Това за него бе начин да се чувства жив сега, когато вече не беше вътре в събитията. Лекс, кучето му, се събуди в коша и пролази до стопанина си. Седна в краката му с наклонена настрани глава и изплезен език. Немската овчарка очакваше да я изведе на разходка. Том-Ерик Сьорли погали кутрето по главата и се върна към действието на екраните. „Те Ве 2“. Репортер с микрофон в ръка пред камерата. На заден план се виждаше жилищна зона в „Скюлерю“. Полицейски заграждения. Едното момиче беше изчезнало оттам. Чу новината преди един час. Стана и сложи нашийник на немската овчарка. Поведе кученцето надолу по стълбите, навън в градината и го върза на опънатото въже. Сега не му се ходеше на разходка. Болеше го глава.

Стъмни се, а полицията още не бе махнала огражденията на главния път. Цял ден. Значи някой от министерството си бе развързал кесията. Седна да вечеря пред телевизора. На екрана се появи скица. Портрет на жена. Един свидетел я бе видял в „Скюлерю“. Успех! — помисли си Том-Ерик Сьорли. Изглеждаше съвсем обикновена. Запис от пресконференция. Жена, прокурор от полицията. Още издирваха момичетата. Изчезнали безследно. Двама следователи в автомобил. Мъж с брада и бежово палто. Момиче с дълга черна коса. И двамата с остър поглед. Мъжът с палтото направи знак на журналистите да се отстранят. Не даде изявление.

Том-Ерик Сьорли изключи звука на телевизора и стана да си напълни чашата с кафе. Чу ли нещо отвън? Имаше ли някого в градината? Намъкна чифт обувки и излезе на площадката. Овчарката не беше на въжето.

— Лекс?

Обиколи къщата, отиде в задния двор и изпадна в шок, виждайки ябълковото дърво.

Някой бе убил кучето му и го бе увесил за шията с въже за скачане.

34.

Миа Крюгер пресече улицата и тръгна нагоре по „Тьойенгата“. Извади таблетка за смучене от джоба си и се опита да не гледа заглавните страници на вестниците. Мина покрай още един павилион, където ѝ излагаха на показ живота. Все още няма следа от мистериозната жена. От първа страница гледаше фоторобот. Този на жената, която пенсионерът бе видял. Нямаше нищо лошо в рисунката. Нямаше нищо лошо в показанията на свидетеля. Проблемът бе, че можеше да е всеки. Деветстотин обаждания само през първия ден. Хората сочеха съседката, колегата, племенницата си, жена, която бяха видели на опашката за ферибота. Полицейските линии прегряха, наложи се да ги затворят, да си починат. Според слуховете някои чакали по два часа, за да се свържат. Някой виждал ли е Каролине и Андреа? Нова заглавна страница, снимки на момичетата, големи, раздути, сякаш, за да ѝ се подиграят. Не можеш да си вършиш работата. Отговорността е твоя. Ако момичетата умрат, ти ще си виновна.

Защо, за Бога, изведнъж се бе появила тази кръв? Миа Крюгер не разбираше. Не се връзваше. Изследваха кръвта, не беше на момичетата. Дори не беше човешка кръв. Беше на свиня. Извършителката им се подиграваше, това правеше. Или извършителят. Миа Крюгер изобщо вече не беше сигурна. Нещо не се връзваше. С жената в „Скюлерю“. С фоторобота. Имаше чувството, че е само игра. Виж колко ми е лесно. Правя абсолютно всичко, което поискам.

Аз печеля. Вие губите.

Миа се сгуши в якето си и отново пресече улицата. Нямаха нищо за белия ситроен. От списъка с евентуални заподозрени не бе излязло нищо. Лудвиг и Къри бяха свършили страхотна работа със случая от Хьонефос, единият кабинет на „Марибуесгата“ беше покрит от горе до долу със снимки и бележки, но все още не бяха открили нищо. Все пак ставаше въпрос за осемстотин и шейсет служители. Почти деветстотин човека работеха в болницата. Да не говорим за всички със свободен достъп — пациенти, посетители, роднини. Хиляди хора. Видеонаблюдението също не бе хванало нищо. На времето нямаше камери в родилното отделение, само на изхода. Самата Миа помнеше, че преглежда записите с часове, без успех. Нищо. Кашони с разпити и обяснения. Лекари, сестри, пациенти, физиотерапевти, санитари, роднини, служители на регистратурата, персонал по поддръжка на чистотата. Тя лично разговаря с почти сто човека. Всички бяха еднакво отчаяни. Как бе възможно това? Как така някой ще влезе в родилното отделение и ще излезе оттам с бебе, без да го забележат. Миа помнеше в какъв възторг изпаднаха полицейските началници, когато младият швед се самоуби и така „направи самопризнание“. Бързо прекратиха разследването. Заметоха го под килима. Срам за службата. Техен дълг бе да продължат.

Миа Крюгер пак пресече улицата и влезе в един заден двор. Отдавна не бе идвала, но мястото не се беше променило. Зелената врата без табелка, скрита в невидим ъгъл на града. Почука и изчака някой да отвори. Решиха да обявят възнаграждение. Семействата на момичетата и хората, които ги подкрепят. Мунк и Миа възразиха, това само щеше да увеличи броя на несериозните обаждания, да попречи на достъпа до линиите на хора, разполагащи с важна информация, и все пак се решиха на тази крачка след консултация с адвокатите си. Да става каквото ще. Надяваха се да излезе нещо от това. Точната сума пари да примами точния човек от сенките.

На вратата се отвори малко прозорче и се показа мъжко лице.

— Да?

— Миа Крюгер — представи се тя. — Тук ли е Чарли?

Прозорчето се затвори. След няколко минути мъжът се върна. Отвори вратата и я пусна да влезе. Имаше нов пазач, не го бе виждала преди. Типичен избор за Чарли, културист, с грамадно четвъртито тяло, с татуирани бицепси, по-дебели от бедрата ѝ.

— Там е. — Мъжът посочи към помещението.

Чарли Брюн стоеше зад бара и се усмихна широко при влизането ѝ. Не се бе променил. Навярно беше поостарял и с уморен поглед, но колоритен както обикновено. Беше силно гримиран — носеше яркозелена рокля с пайети и боа на врата.

— Миа Лунния лъч — засмя се Чарли и излезе пред бара да я прегърне. — Невероятно много време мина. Как си, за Бога, girl?

— Добре — кимна Миа и седна.

В заведението имаше малко хора. Само шест-седем души, повечето в женски дрехи: леопардови панталони и високи токчета; бели рокли и дълги копринени ръкавици. При Чарли можеше да бъдеш такъв, какъвто искаш да си, тук на никого не му пукаше. Светлината бе приглушена, атмосферата — спокойна. От джубокс в ъгъла звучеше Едит Пиаф.

— Изглеждаш ужасно. — Чарли Брюн поклати глава. — Искаш ли бира?

— Имаш ли лиценз за продажба на алкохол?

— Ама недей така, girl! Тук не използваме такива грозни думи — смигна мъжът и наля бира. — Какво ще кажеш за едно малко?

— Какво значи едно малко тук през деня? — усмихна се Миа и отпи от бирата.

— Значи каквото си поискаш — намигна ѝ Чарли и избърса бара пред нея. — Да — продължи той. — Тук вече не е толкова забавно, колкото преди. Знаеш ли, остаряваме, поне Чарли остарява.

Заметна зелената боа на врата си и се пресегна към едно шише на рафта.

— „Йегер“?

Миа кимна и свали шапката и коженото си яке. Беше приятно да си вътре. На топло. Да се скриеш за миг от света. Често се бе застоявала при Чарли, когато медиите разгласиха нейния случай. Случайно бе попаднала на това място и веднага се беше почувствала у дома. Тук не я гледаха любопитни очи. Пълно спокойствие и сигурност, бяха почти семейство. Струваше ѝ се, че е било много отдавна, в някой предишен живот. Сега не познаваше никого от облечените в женски дрехи мъжете, насядали в сепарето до червената стена.

Чарли извади чаши и наля „Йегермайстер“ и на двамата.

— Наздраве, сладуранке. Радвам се да те видя пак.

— Взаимно е — усмихна се Миа.

— Ти, естествено, не си остаряла — отбеляза той. — Какви скули имаш, girl. Трябвало е да станеш модел, а не полицайка. Ама сериозно. Защо не водиш малко по-здравословен живот заради кожата си? И не е зле от време на време да слагаш малко грим, въпреки че си жена. Така, казах го. Мама Чарли винаги е откровена — смигна Чарли и се усмихна.

— Благодаря — засмя се Миа и изпразни чашата „Йегермайстер“.

Питието загря приятно гърлото ѝ.

— Ще ни донесеш ли бутилка шампанско, Чарли?

— Какво казах за викането, Линда?

Чарли се обърна към един от мъжете на масата — носеше къса розова рокля, боти, ръкавици и перлена огърлица на шията. Макар и на повече от четирийсет години, движеше тялото и ръцете си като петнайсетгодишно момиче.

— Хайде де, Чарли. Бъди добър.

— Това е почтено заведение, а не амстердамски бардак. С чаши за всички ли?

— Не, имаме си — изкиска се мъжът на име Линда.

— No class14 — въздъхна Чарли и завъртя очи. Взе бутилка шампанско от стаичката зад бара и я занесе до масата. Отвори я от раз за радост на мъжкото момиче, което пляскаше с ръце и се смееше.

— Така — каза Чарли, като се върна. — Мислех, че сме те изгубили.

— Слуховете за смъртта ми са силно преувеличени — смигна Миа.

— Малко червило и нотка фон дьо тен и ще се съглася — изкикоти се Чарли. — О, не, нагъл съм. Не, много съм нагъл.

Чарли Брюн се приведе над бара и дълго я държа в прегръдката си. Миа се усмихна. Отдавна не ѝ се бе случвало да я прегръща плюшено мече в женски дрехи. Беше хубаво.

— Нагло ли беше? Изглеждаш тооолкова прекрасно. Като милион крони.

— Няма проблем — засмя се Миа.

— Два милиона.

— Стига, Чарли.

— Десет милиона. Още един „Йегер“?

Миа кимна.

— Кажи какво те води тук — поде Чарли, когато и двамата изпразниха чашите.

— Имам нужда от помощ — отвърна Миа и извади снимка от вътрешния джоб на якето си.

Тя я плъзна през бара. Чарли извади чифт очила и приближи снимката до свещта.

— Ранди, да — кимна Чарли. — Знаех си, че ще има нещо общо с теб. Трагедия.

— Той често ли идваше тук? Извинявай, исках да кажа „тя“.

Чарли свали очилата и плъзна снимката по бара обратно към Миа.

— Случваше се да идва тук, да. На периоди. Ту идваше често, ту минаваха месеци, преди да я видим отново. Рогер беше от тези, които, как да се изразя, не се чувстват добре със себе си. По моему правеше всичко по силите си да не бъде Ранди, но, знаеш как е, не можеше да престане. Трябваше да пие много, за да се отпусне. Понякога се налагаше да я помолим да си тръгне, притесняваше другите гости.

— Имаш ли предположение защо?

— Защо е скочил от покрива ли?

Миа кимна. Чарли сви рамене.

— Нямам представа. Светът е жесток, само това мога да кажа. Трудно е, когато обществото иска от теб да бъдеш някакъв, а тялото ти иска друго.

— Няма по-нормален човек от теб — увери го Миа и надигна бирата си.

— Аз ли? Боже мой, аз приключих с това преди трийсет години, но не всички са като мен. Вина, срам и угризения на съвестта. Имаме интернет на телефона и изпращаме всъдеходи на Марс, но в умствено и емоционално отношение живеем още в Средновековието, но ти знаеш за какво говоря.

— Знам ли? — повдигна вежди Миа.

— Да, ти си умна. Затова те харесвам толкова. И красива — това разбира се помага, но най-вече си умна, не е нужно да ти обяснявам всичко. Защо не станеш министър-председател, Миа? Да научиш таза страна на едно-две неща?

— Едва ли ще доведе до добър резултат.

— Да, вероятно е така. Прекалено си мила.

Чарли се засмя и наля на себе си и на Миа по още един „Йегер“.

— Сама ли идваше?

— Кой? Ранди?

Миа потвърди.

— Обикновено — да. Няколко пъти доведе и приятелка, но не съм разговарял с нея.

— Мъж?

— Не, жена.

— Как изглеждаше?

— Строга. Достолепна. С тъмна коса на стегната конска опашка. Малко необичайни очи.

— В какъв смисъл необичайни?

— Бяха разноцветни.

— Я виж ти.

Чарли кимна.

— Едно синьо и едно кафяво. Изглеждаше малко freaky15. Студена. Сериозна. Зарадвах се, когато спря да идва. Побиваха ме тръпки от нея.

— Кога беше това?

— О, не знам. — Чарли извади парцал и започна да бърше бара. — Май няколко месеца, след като ти спря да идваш тук. Между другото, къде беше?

— За известно време извън света.

— Радвам се, че се върна. Липсваше ми. — Той смигна и надигна чашката. — Да изгоня ли гостите? Така и ние ще пийнем като хората, както едно време.

— Някой друг път, Чарли. — Миа си облече якето. — Точно сега имам много работа.

Намери химикалка в джоба си и му написа телефонния си номера на една салфетка.

— Обади ми се, ако се сетиш за нещо. Става ли?

Чарли се наведе над бара и за довиждане я целуна по двете бузи.

— Don’t be a stranger.16

— Обещавам — усмихна се Миа.

Нахлупи си шапката и излезе в дъждовната вечер на Осло. Потърси такси, но не видя. Все едно. Не бързаше. Да не би някой да я чака в хотелската стая? Миа си сложи качулката и се отправи с бавна крачка към центъра. Телефонът ѝ иззвъня. Габриел Мьорк.

— Здравей — поздрави Миа.

— Здравей. Габриел е. Имаш ли време?

— Разбира се — отговори Миа. — Още ли си в офиса?

— Да.

— Не знам дали Холгер ти е казвал, но не влиза в задълженията ти да стоиш там денонощно.

— Да, разбирам, но имах да разучавам много неща.

Габриел звучеше уморено.

— Има ли нещо ново?

— Всъщност — да. Хрумна ми, че трябва да е възможно да се възстановят изтрити съобщения, затова се обадих на един мой приятел, луд по „Епъл“.

— И?

— Не се притеснявай. Намерих ги.

— Всичко, което е било в телефона му?

— Мда.

— Страхотно! — възкликна Миа. — Какво имаме?

— И добри, и лоши новини. Открих изтритите съобщения, но не са много. Телефонът му трябва да е бил съвсем нов. Очите ми се затварят, затова предпочитам да не ти ги чета. Ще изчакаш ли да ги видиш утре?

— Разбира се. И тези ли бяха анонимни?

— Не, има номер.

— Чий е?

— Не е общодостъпен. Точно затова ти звъня. Налага се да хакна няколко бази данни, за да разбера на кого е.

— За колко по-точно говорим?

От другата страна за момент настъпи тишина.

— Толкова, колкото е необходимо.

— И?

— Ами, не е законно. Трябва да изискаме достъп. Какво мислиш?

— Говори ли с Холгер?

— Не си вдига телефона.

— Не можем да чакаме — заяви Миа. — Действай.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Окей — съгласи се Габриел.

— Веднага ли ще се заемеш?

— Мислех евентуално да си легна.

— Както решиш. Сигурно няма да е късно и утре сутринта.

— Ще пробвам да го направя сега.

— Би било чудесно. Аз няма да спя.

— Добре.

Миа затвори и продължи разходката си към центъра. Улиците бяха почти пусти. През прозорците се виждаха хора, светлините от телевизорите. Изведнъж хотелската стая ѝ се стори още по-непривлекателна, отколкото преди малко. Нямаше причина да отива там. Така или иначе беше изключено да заспи. Да изпие една бира не изглеждаше лоша идея. Ще се опита да си събере мислите.

За щастие в Юстисен посетителите бяха малко. Тя поръча бира и седна в един усамотен ъгъл. Взе химикалка и хартия и се взря в празния лист пред себе си. Четири момичета. Скоро щяха да навършат шест години. Паулине. Юхане. Каролине. Андреа. Написа имената отгоре на листа. Паулине. Изчезнала от детската градина. Намерена в Маридален. Юхане. Изчезнала от детската градина. Намерена при „Хаделансвайен“. Каролине и Андреа. Отвлечени от домовете им. Къде щяха да ги намерят? Не видя никаква логика. Отговорът се криеше другаде. Рогер Бакен/Ранди. Текстови съобщения. Не е разумно да летиш прекалено близо до слънцето. „Who’s there?“ „Bye, bye, birdie.“

Първо съобщение. Икар. Направил е нещо непозволено. Второ съобщение. „Who’s there?“ Не се ли разправяха серия вицове. Чук-чук. Knock, Knock. Who’s there? Doris. Doris, who? Doris locked, that’s why I’m knocking.17 Нямаше никакъв смисъл. „Bye, bye, birdie.“ Това беше лесно. „Bye, bye, birdie“, мюзикъл, хит сред гейовете. Татуировка на орел. Чао, птичке.

Миа усети неприятен вкус в устата си и си поръча още един „Йегер“. Алкохолът ѝ подейства добре. Главата ѝ се замая, беше ѝ по-лесно да мисли. Взе втори лист и го сложи до първия. Ученически пособия. Книги. Хартия. Име на първата страница. Кукленски рокли. Пътувам сама. „Това се повтаря“ — написа бързо тя. „Това се връзва“. Кръв от свиня. Who’s there. „Това не се връзва“ — написа тя отдолу. Две от детската градина. Две от домовете им. Десет рокли. Жена. Миа поръча още една бира. Сега мисълта ѝ потръгна. Съзнанието ѝ се проясни. Травестит. Жена. Пол. Игра с пола? Неясен пол? Срам. Вина. Пътувам сама. Първите символи даваха ясна представа за интелигентност. Раница. Табелка. Кукленски рокли. В останалото нямаше логика, бяха само… да… безсмислици? Свинска кръв? Who’s there? Извади още един лист и го смести до другите два. Изпи до дъно бирата и поръча още една. Тук имаше нещо. Натъкна се на нещо. Отгоре на третия лист написа жена. Хьонефос. Родилно отделение. Измити и натъкмени момиченца. Упойка. Обгрижване. Медицинска сестра? Фоторобот. Прилича на всяка друга. Как да се скриеш, бидейки на показ? Остави част от листа празна и написа още нещо отдолу. Студена. Сериозна. Разноцветни очи. Едно кафяво и едно синьо. Шизофрения? Една в Маридален. Една при Хаделансвайен. Гора. Скрита. Трябва да търси. Трябва да работи. Трябва да ловува. Видима, но скрита. Иска да покаже какво е направила, но не толкова очевидно, че да не трябва да се търси. Свинска кръв. Who’s there? Защо е така чисто в началото? Сериозно? Защо след това е толкова нечисто? Несериозно? Миа поръча още едно питие, извади нов лист. Мисълта ѝ тръгна по-гладко, тук имаше нещо. Усещаше вкуса му, но не съумяваше да го хване. Гордост. Вижте ме. Вижте какво направих. Рине ЮВ. Напълно неспособни сте и аз ще ви го докажа. Аз срещу вас. Игра. Защо в началото всичко е толкова чисто, а после — така нечисто? Кръв? Свинска кръв? Като на кино. Театрално. Неистинско. Не гледай натам. Съзнанието ѝ се отприщи. Лавина от неудържими мисли. Така беше. Неистинско. Не гледай натам. Миа продължаваше да записва и да записва, почти забрави да пие. Не гледай натам. Не всичко има значение. Не и киното. Не и театралното. То не е истинско. То е наужким. Не се връзва. Гледай само това, което се връзва. Това, което е действителност. Накъде сочат символите и кои от тях? Кой трябва да следваме и кой — не? Това ли е играта?

Това е играта.

Миа се засмя, без да се усети. Беше далече. Потънала дълбоко в себе си. Градът не съществуваше. Юстисен не съществуваше. Масата я нямаше. Бирата я нямаше. Въже за скачане, да. Училищни принадлежности, да. Кукленски рокли, да. Пътувам сама, да. Упойка, да. Свинска кръв, не, наужким. Bye, bye, birdie, не, не е важно. Да летиш прекалено близо до слънцето, не, не е важно. Who’s there?

— Миа?

Миа така се стресна, че подскочи на стола. Огледа се объркано, не разбираше къде е.

— Извинявай. Безпокоя ли те?

Действителността бавно се върна при Миа. Бирата се върна. Помещението се върна. До нейната маса, с мокра коса, подгизнало яке и тъжен поглед стоеше Сюсане.

— Здрасти! Случило ли се е нещо?

— Може ли да седна? Виждам, че работиш. Не искам да те безпокоя.

Миа нямаше време да отговори. Сюсане си свали якето и се свлече на стола като мокра котка.

— Сядай — подкани я Миа. — Не се притеснявай. Вали ли навън?

— И навън, и вътре — въздъхна младата жена и закри лицето си с ръце. — Не знаех къде да отида, помислих си, че сигурно си тук.

— Тук съм — отвърна Миа. — Искаш ли бира?

Сюсане кимна мълчаливо. Миа стана и отиде на бара. Върна се на масата с две бири и две чашки „Йегер“.

— Книга ли пишеш? — попита Сюсане и се усмихна изпод бретона си.

— Не, просто работя.

— Добре, защото това вече е заето. — Сюсане посочи единия лист.

Who’s there?

— Заето ли? Какво имаш предвид? Откъде е?

— Това е първата реплика от „Хамлет“.

— Сигурна ли си?

Сюсане се засмя.

— Да, напълно съм убедена. Все пак съм асистент-режисьор. Очаква се да познавам пиесата.

— Не исках да кажа това — оправда се Миа. — Но наистина ли?

Сюсане се прокашля и изведнъж отново се превърна в театралната Сюсане от Осгорщран.

— Who’s there? Hay, answer me, stand and unfold yourself. Long live the king!

„Ти първо кой си? Стой и се разкрий! Да живее кралят!“18

Отпи глътка бира и неочаквано доби срамежлив вид.

— Това не е наистина. Хайде да не му обръщаме внимание — прошепна Миа.

— Какво? — учуди се Сюсане.

— Не, нищо. Какво се е случило? Защо си толкова тъжна?

Сюсане пак въздъхна. Издърпа косата, затъкната зад ухото ѝ, и се скри зад нея.

— Пак старата история. Аз съм една глупачка.

Едва сега Миа забеляза колко много е пила приятелката ѝ. Говореше носово и трудно уцелваше устата си с халбата.

— Актьори. Как да разчиташ на актьор? — продължи тя. — Твърди, че те обича, а на следващия ден — не, после неочаквано пак го казва, а когато му повярваш, спи с някоя от осветителките. Такива ли са хората?

— Две лица — обобщи Миа. — Не е лесно да разбереш кое е истинското.

Две лица?

Игра с пола?

Актьор?

— Лицемерни мръсници — повиши тон Сюсане.

Гласът ѝ се понесе през бара и някои от клиентите погледнаха към тяхната маса.

— Ще ти мине, нали? — Миа докосна ръката на приятелката си.

— Винаги минава. После пак. Вечен хоровод, като в „Пер Гинт“ на Ибсен. Въртиш се, въртиш се и изведнъж животът свършва, а любовта не е дошла.

— Пияна си — отбеляза Миа и пак я погали по ръката. — Говориш безсмислици. Хайде да те заведем да си легнеш.

Самата Миа вече беше доста пияна. Допи си бирата и се загледа в Сюсане, която се опитваше да отпие от своята.

— Винаги се прибирам сама. — Младата жена изтри една сълза.

Телефонът на Миа иззвъня. Пак беше Габриел Мьорк. Миа погледна Сюсане.

— Вдигни го — кимна тя. — Боже мой, не съм чак толкова зле, само цивря.

— Сигурна ли си?

— Божичко, разбира се.

— Веднага се връщам.

Миа взе телефона си и отиде в задния двор.

— Да?

— Габриел е.

— Какво имаме?

— Още една грешна препратка.

— Нищо ли не намери?

— Намерих. Номерът е на Вероника Баке.

— Отлично, Габриел. Коя е тя?

— Въпросът е по-скоро „коя е била тя“. Вероника Баке е починала на деветдесет и четири години през 2010 г.

— Как е възможно?

— Била е стара.

— Да, това го разбирам, но как е възможно телефонът ѝ да е използван преди два месеца, ако е починала през 2010 г.?

— Представа нямам, Миа. Много съм уморен. В момента съм неспособен да мисля ясно. Будувам от почти трийсет часа.

— Поспи малко. Ще говорим утре.

Тя затвори телефона и влезе вътре. Сюсане вече не седеше на масата, а се клатушкаше до бара. Опитваше се да убеди келнера, че е достатъчно трезва, за да си поръча още една чашка, но той не ѝ вярваше. Миа взе листовете си, навлече си коженото яке и я изведе от заведението.

— Не съм пияна — измънка Сюсане.

— Тази нощ ще спиш при мен — подхвърли Миа.

Прегърна приятелката си през раменете и внимателно я поведе по мокрите улици към хотелската стая.

35.

Жената с едно синьо и едно кафяво око стоеше пред огледалото в банята. Отвори шкафа и извади контактните си лещи. Днес сини. Със сини очи на работа. Не с разноцветни очи. Не и на работа. На работа тя не беше себе си. В службата никой не знае коя съм. А и това не беше същинската ѝ работа. Само привидната. Само за пред всички останали. Върза косата си на стегната конска опашка и се приведе към огледалото. Внимателно си постави лещите и примигна. Изкриви устни в престорена усмивка и разучи отражението си. „Здравейте, аз съм Малин. Малин Щолц. Работя тук. Мислите си, че ме познавате, но нямате представа коя съм. Здравейте, вижте колко ме бива да заблуждавам. Да се усмихвам. Да се смея, сякаш ми пука за какво говорите. Не, колко неприятно, кучето ви се е разболяло? Надявам се вече да е по-добре. Чаша сок, веднага, госпожо Улсен. Ей сега ще ви сменя чаршафите. Много ще ви хареса. Няма нищо по-хубаво от чисти чаршафи.“ Жената с едно синьо и едно кафяво око излезе от банята и отиде в спалнята. Отвори гардероба и извади работните си дрехи. Бели дрехи — това е хубаво правило. Всички сме невидими в еднакви дрехи. Ако очите ни не са разноцветни. А те не са. Те са сини. Морскосини. Норвежки очи. Хубави очи. Нормални очи. Сандвич в трапезарията. Боже мой, тук съм напълно съгласна. Със сигурност трябваше да се махне. Да, не гласувах за нея, та тя не може да танцува. Мъртви лица. Празно. Празно. Празни думи. Устни, които се движат под безжизнени очи. Той наистина ли го каза? Това бившият ти мъж ли е? Боже мой. Да, разбира се, че имам профил във Фейсбук. Кафе. Осем часа? Понякога вечерна смяна. Паркира колата в гаража. Но това не е истинската ѝ работа, нали? Не е действителност. Не, действителността е съвсем друга.

Жената с едно синьо и едно кафяво око излезе в коридора, взе чантата и якето си, слезе по стълбите и излезе навън, където беше колата ѝ. Запали мотора и включи радиото. Изчезнали са, но никой няма да ги открие, нали? Не всички могат да имат деца. Кой решава? Кой решава кой да има деца? Някои губят детето си. Кой решава? Кой решава кой ще изгуби детето си? Това не е истинската ѝ работа. Не е тази. Не, никой не знае каква е истинската ѝ работа. Не, някои знаят, но не го издават.

Жената с едно синьо и едно кафяво око смени радиостанцията. Навсякъде едно и също. Момичетата са изчезнали и никой не знае къде са. Къде са момичетата? Живи ли са още? Затворил ли ги е някой някъде? От колко момичета имаш нужда? Колко деца трябва да имаш? Две цяло и три, това ли е нормалният брой? Нормален? Човек не е ли нормален, ако няма деца? Ако човек не може да има деца? Жената с едно синьо и едно кафяво око бавно излезе от центъра. Важно е да караш бавно, ако искаш да бъдеш незабележим. Ако някой спре колата, рискуваш да разбере, че не е твоя. И не се казваш Малин Щолц. А името ти е съвсем друго. Това не е добре. Най-добре е да караш бавно. Понякога е лесно да се скриеш на най-видно място, както на работа. Някои хора си мислят, че ти е нужно образование, за да те наемат на работа. Това не е вярно. Достатъчни са само документи. Документите лесно се фалшифицират. Трябват ти само препоръки. Препоръките лесно се фалшифицират. Жената с едно синьо и едно кафяво око подкара по „Драменсвайен“ към бялото тухлено здание. Паркира колата и се насочи към входа. Осем без десет. Ако идваш навреме и си вършиш работата, никой няма да те пита за нищо.

Влезе в сградата и отиде в гардеробната на персонала. Закачи якето и чантата си в шкафчето и се огледа в огледалото. „Имам две сини очи. Аз съм момиченце със сини очи.“19 Това е само измислица. Истинската ми работа е съвсем друга. Стига никой да не издаде нищо, няма никакъв проблем. Понякога човек се скрива на най-видимото място. Жената с едно синьо и едно кафяво око стегна конската си опашка и отиде в стаята на дежурните.

— Здравей, Малин!

— Здравей, Ева!

— Как си?

— Много добре. А ти?

— Нощта беше дълга. На Хелен Улсен пак ѝ прилоша. Наложи се да повикам линейка.

— Уф, надявам се да е по-добре.

— Всичко беше наред. Днес се връща.

— Чудесно. Това е чудесно. Как е кучето ти?

— По-добре. Оказа се не толкова сериозно, колкото мислехме.

— Какво е това?

Жената с едно синьо и едно кафяво око видя обява над кафеварката.

Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“ празнува десетгодишнина!

— О, да, ще бъде забавно. Ще имаме голямо тържество в петък.

— О, Боже, колко хубаво!

— Да. Ще дойдеш ли?

— Да, разбира се. Разбира се, че ще дойда.

Всички сте болни. Това не е действителността.

— Някои от момичетата предложиха да загреем преди това. Ще се включиш ли?

— Естествено. Боже, колко хубаво! Да донеса ли нещо?

— Попитай Биргите. Тя го организира.

— Добре, ще я попитам.

— Нямам търпение.

— Аз също.

— Добре тогава, лека смяна!

— Благодаря. Лек път към къщи! Поздрави на мъжа ти!

Жената с едно синьо и едно кафяво око си сипа чаша кафе, седна и се престори, че чете вестника.

36.

Миа Крюгер седеше със слънчеви очила на най-горния етаж в хотела, където сервираха закуската. Главата я болеше изключително силно и не си спомняше как е завършила предишната вечер. Подкрепяше Сюсане, но на път към къщи двете успяха да влязат в още един бар. Къде бяха ходили? Миа погълна чаша портокалов сок и се насили да преглътне няколко хапки бекон. Постъпи детински и малко съжаляваше, а сега ѝ беше зле. Дали се бе обадила на Холгер, докато беше пияна?

Нещо дълбоко в нея ѝ нашепваше, че е искала непременно да му разкаже какво е открила, че не е могла да чака. Все едно. Сюсане излезе от тоалетната и стигна до масата почти лазешком. Едва изтрезняла, изглеждаше по-зле и от Миа.

— Трябва да престанем с това — въздъхна Сюсане, сякаш прочела мислите на Миа.

Отпусна се на стола и си хвана главата.

— Абсолютно — кимна Миа. — Лоша компания.

— Аз ли съм лоша компания? — стъписа се Сюсане.

— Не, не, нямах това предвид. Движим се в лоша компания, не е по наша вина — усмихна се Миа.

— Актьори. Проклети себични маймуни. На кого всъщност му пука за тях? Шайка кръвосмесители — спят един с друг и говорят един за друг и си въобразяват, че хората се интересуват кой каква роля е получил и какво си мисли той за това, какво си мисли тя за това, какво си мисли той за това, че режисьорът спи с някоя друга, а не с нея.

— Излей си мъката — подсмихна се Миа иззад слънчевите си очила.

— Да, дявол да го вземе. Виж ме! Още съм като гимназистка.

Вчера Миа стигна толкова близо до нещо, почти му намери решението. Сега искаше единствено да се затвори в хотелската стая и да се вглъби пак в материалите от следствието. Там се чувстваше най-добре. Потънала дълбоко в мислите си. В случая. Там си беше у дома. Беше ѝ хубаво да се намира там.

— Мамка му, имаме костюми и маски днес в дванайсет. Съвсем бях забравила — стресна се Сюсане.

— Костюми и маски ли?

— Първа репетиция с костюми, реквизит и всичко останало.

Миа си погледна часовника.

— Ще стигнеш навреме. Едва десет и половина е.

— Защо беше написала първата реплика от „Хамлет“ на онези листове снощи?

— Работа — отсече Миа. — Не мога да ти кажа.

— Разбирам — кимна Сюсане. — Само ми се стори малко странно.

— Сигурно е така — отвърна Миа.

— За изчезналите момичета ли става въпрос?

— Нищо не мога да издам, Сюсане.

— Казах на един човек в театъра, че те познавам. Глупаво ли постъпих?

— Не, няма нищо. Защо?

— В ансамбъла ни има едно момиче, Перниле Линг. Играе Офелия. Тя е леля на едното издирвано момиченце. Беше съсипана.

— Така ли? — изненада се Миа.

— Да, Андреа. Нали знаеш?

— За това не мога да кажа нищо, Сюсане.

— Да, разбира се. Просто ми изглеждаше странно.

— В какъв смисъл?

— Ами момиченцето изчезна непосредствено преди да поставим пиесата, а ти беше написала първата реплика в твоите бележки. Помислих си, че е възможно да има връзка.

Миа се усмихна и сложи длан върху ръката на приятелката си.

— Да не говорим повече за това, имате си достатъчно драматизъм в театъра, нали? Това са само съвпадения, нямат нищо общо.

— Окей — изгледа я Сюсане. — Проклет алкохол! От него само ставам тревожна.

— Съгласна съм — усмихна се Миа. — Повече никога няма да пия.

— Да, и аз винаги казвам така на другия ден — подсмихна се Сюсане. — Но веднага щом ми мине, и забравям. Не е ли изумително?

— Да, напълно непонятно — потвърди Миа.

— А сега е време да вървя — стана Сюсане. — Искам да се прибера и да се преоблека преди репетицията. Ще ме гледат накриво, ако съм с дрехите от вчера. В такива случаи всички се оглеждат и се чудят дали още някой не се е прибирал вкъщи. Нали разбираш?

— Разбирам. — Миа също стана и прегърна Сюсане.

— Благодаря за помощта. Ще се видим ли пак скоро?

— С удоволствие — увери я Миа. — Но без бира. Чай или нещо подобно.

— Става — усмихна се Сюсане.

Светлокосата приятелка на Миа си взе чантата и излезе от хотелския ресторант, като ѝ махна за довиждане, стараейки се да изглежда възможно най-трезва.

37.

Леко раздразнен, Холгер Мунк седеше пред кабинета на Микелсон в „Грьонлан“. Съжаляваше, че се е съгласил телефоните им да се подслушват. Сега всички настояваха да се срещат с него лично, на четири очи. А той нямаше време за това. Момичетата бяха още живи, но скоро щяха да умрат. Това бе истината. Ако се касаеше за същия похитител. А той бе същият. Малко по-различен modus operandi20, отклоняваше се от метода си на действие, но това бе извършителят. Жена, никакви следи обаче не водеха към нея. Хиляди обаждания, но нито едно не ги бе довело до резултат. Абсолютно нищо. Ако показанията на свидетеля се окажеха верни. А той изглеждаше благонадежден. Пенсионерът. Жена. Между трийсет и трийсет и пет години. Прав нос. Сини очи. Тънки устни. Можеше да е всяка. Къде ги държи? Бяха ли вече мъртви?

Мунк извади дъвка от джоба си и забарабани с пръсти по стола. Имаше уговорка с Миа да наминат през старческия дом, за да проведат бърз разговор с майка му само за да му се махне от главата, но се чудеше дали не е по-разумно да я отмени. Нямаше време. Особено ако ще изгуби половин ден в ненужни срещи като тази. Набързо ще се отбие в старческия дом, ще каже какво мисли и после ще си тръгне, без да се бави. Да става, каквото ще. Налага се да свърши с това, преди да стане твърде късно. Преди семейното наследство да се окаже в ръцете на някакъв шарлатанин, който ѝ обещава вечен живот на небето, дари ли цялото си имущество. Той погледна часовника на телефона си и почувства нарастващо раздразнение.

Андреа и Каролине бяха похитени. Изчезнаха под носа му, след като пое случая. Скоро някой ще ги упои. Ще ги измие. Ще ги облече в кукленски рокли. Ще ги обеси с ученическа раничка на гърба. Ако той не ги открие преди това. Холгер сякаш бе изгубен в мъгла. Недоумяваше какво да предприемат на този етап. Каква е следващата стъпка. Никому неизвестна жена — само с това разполагат. Травеститът Рогер Бакен. Тази следа се губеше. Миа се обади посред нощ, пияна, искаше непременно да му разкаже нещо, била открила улика, но така мънкаше, че той предпочете да я прати да си легне. Да се подслушват телефоните им. Не, това въобще не беше удачно. Ще говори с Габриел. Сигурно има начин да се изключат личните разговори. Да не влизат в докладите. Например, този с Миа миналата нощ.

— Холгер, влез.

Микелсон изглеждаше угрижен. Мунк с лекота преброи хоризонталните бръчки на челото му.

— Как е положението? — попита той, когато Мунк седна.

— Както и вчера — отговори колегата му. — Никакви сведения за жената от скицата, все още проверяваме, но изглежда сме в задънена улица, за жалост.

— Алфа 1 и няма и следа от момичетата. Как е възможно?

Мунк изведнъж се почувства на училищната скамейка — директорът му чете конско. Никак не му беше приятно, но точно сега нямаше какво да направи.

— И аз не разбирам. Изглежда много добре замислено, само толкова ще кажа. Ако беше случайно, отдавна щяхме да сме я заловили.

— Това не е достатъчно, въобще не е достатъчно — изръмжа Микелсон.

— Само за това ли ме извика? — попита сухо Мунк. — Не пречеше да ми четеш конско и по телефона.

— Не, прощавай.

Микелсон си свали очилата и разтърка очи. Знакът не беше добър. Нещо се беше случило.

— Малко ме притискат отгоре — продължи той и пак си сложи очилата на носа.

— Кой? Министерството на правосъдието ли?

— Възможно е.

— Правим каквото ни е по силите.

— Да, обясних им го, но не става въпрос за това.

— Какъв е проблемът? — попита Мунк.

Започваше да губи търпение. Имаше по-важна работа.

— Става дума за Миа. — Микелсон се взря в Мунк.

— Какво за Миа?

— Ами… — Микелсон отново си свали очилата. — Според тях тя представлява риск. Помолиха ме да я отстраня от случая.

— Да я отстраниш от случая? Идиот ли си? Тъкмо я доведохме. Тя отказваше, а ние я убедихме. Защото сме проклети егоисти. А сега — да я отстраним. И дума да не става.

— Добре, Мунк. Не исках да кажа това.

— А какво искаше да кажеш?

Микелсон си свали очилата за пореден път.

— Исках да кажа… — Микелсон си сложи очилата.

Бръчките на челото му бяха станали още по-дълбоки.

— Ами, тя напълно ли е… здрава?

— Не разполагам с време за глупости — въздъхна Мунк и се изправи. — Две момичета са някъде в плен, а Министерството на правосъдието дава нареждания със задника си. Нямаме ли си друго занимание?

— Внимавай какво говориш, Мунк, на служба си.

— О, млъквай, Микелсон. Службата? Ти сериозно ли? Службата? Репутацията на службата? Това ли ни интересува сега? За това ли мисли Министерството? Какво ще каже Министерството за случаите, когато сме се представяли адски добре благодарение на Миа? Руският дипломат, който обичаше да убива проститутки? Благодарение на кого се представихме добре тогава? Нима благодарение на теб? Ти там ли беше? Двамата пенсионери, ограбени и убити в собствения им дом в полите на Колсос? Благодарение на теб ли разрешихме този случай? Какво каза Министерството тогава?

Мунк се запъти към вратата.

— Напълно съм наясно какво е направила Миа за нас — подчерта Микелсон. — Народът ѝ е благодарен — това ли искаш да чуеш? Благодаря. Норвегия ѝ благодари. Но нали времената се променят? Ами Бьорн Дели и Вегар Юлванг? Фантастични ски-бегачи. Безброй златни медали. Но това е минало, нали? Днес няма да ги пуснем на състезание, разбираш ли какво ти казвам?

— Божичко — въздъхна Мунк. — Не, изобщо не разбирам какво ми казваш. Какво общо имат, по дяволите, някакви ски-бегачи. Ума ли си изгуби? Сега говорим за смърт, Микелсон, не за възрастни мъже в клинове, на дъски, които се напъват да стигнат първи на финала. Смърт, Микелсон. Две шестгодишни момиченца. Схващаш ли?

Мунк хвана дръжката на вратата. Беше бесен.

— Добре, добре — опита се да го успокои Микелсон. — Не исках да кажа това. Да остане временно, но приключим ли със случая, си тръгва. Разбираш ли, Мунк? Така или иначе с нея е свършено. Нищо не мога да направя. И…

Микелсон отвори едно чекмедже и извади визитна картичка.

— … трябва да се отчете при него.

— Психиатър?

Микелсон кимна.

— Изискване от Министерството.

— Дявол да те вземе, Микелсон. Защо не го каза, преди да я взема от острова?

Микелсон разпери ръце.

— Политици.

— По-скоро — тъпаци!

Той остави визитната картичка на бюрото на Микелсон.

— Няма да ходи на никакъв психолог.

— Психиатър.

— О, затваряй си устата. Все тая. Тя си има работа. Аз поемам отговорност, казах ти.

— Не ти решаваш — сряза го Микелсон.

Директорът на полицията отвори лаптопа си и кликна върху един звуков файл. Мунк веднага позна гласовете. Беше телефонният разговор между него и Миа от предишната нощ.

— Мунк на телефона.

— Холгер. Холгер, мили Холгер.

— Ти ли си, Миа? Колко е часът?

— Не е наистина. Само игра е. Рогер Бакен е имал едно синьо и едно кафяво око. Влизаме тук, Сюсане. Да, само си легни. Ще ти помогна да се съблечеш. Чуваш ли какво казвам, Холгер?

Носовият глас на Миа. Мунк въздъхна, когато Микелсон спря записа.

— Има ли нужда да слушаме още? — попита шефът му.

— Беше пияна, ясно?

— Какво според теб ще си помислят хората, ако вестниците се докопат до това?

Микелсон се облегна на стола си.

— Хубаво — отстъпи Мунк. — Ще отиде на психиатър. Доволен ли си? Свършихме ли сега?

— Свършихме — заключи Микелсон.

Мунк взе визитната картичка от бюрото и безмълвно излезе от офиса.

38.

Миа стоеше на тротоара пред хотела и се чудеше защо се съгласи да отиде с Мунк в старческия дом „Хьовиквайен“. След закуската със Сюсане веднага пак си беше легнала. С известни угризения, разбира се, но бе неописуемо изтощена; лекарствата, които сама си предписваше на остров Хитра, още тежаха на тялото ѝ. А и тя работеше през цялото време, главата ѝ никога не бездействаше, независимо дали лежи под завивките, дали се вози в кола, или е в офиса, постоянно беше на работа. Мислите ѝ никога не я оставяха на мира. За момент си представи, че е на своя остров. При изгрева и морето. Нуждаеше се от повече сън. Стана прекалено късно. Защо сам не говори с майка си? Извади една таблетка за смучене от джоба си. Чудеше се дали да му се обади, да си измисли извинение, но беше прекалено късно. До бордюра спря познатото ѝ ауди, тя тихо изруга и се настани в купето. Холгер не изглеждаше особено приветлив, но Миа нямаше желание да го разпитва.

— Налага се да си вземеш още един телефон — подхвана Мунк.

— Защо? — Тя извади нова таблетка от джоба си.

— Снощи ми се обади.

— По дяволите, знаех си.

— Пияна ли беше?

— Срещнах стара приятелка от Осгорщран.

— Разбирам. Не помниш ли, че ни подслушват?

Миа не отговори. Опитваше се да си припомни какво беше казала, но не успяваше. Все едно.

— И така, какво откри? — попита Мунк.

— Рогер Бакен е имал приятелка. Излизал е с нея, когато е бил Ранди.

— Познаваме ли я?

Миа поклати глава.

— Не, но има разноцветни очи.

— Разноцветни? — учуди се Мунк. — Възможно ли е?

— Да, едно синьо и едно кафяво. Сигурно вродено заболяване.

— От това следва ли нещо?

— Трябва да опитаме всичко, не мислиш ли?

— Абсолютно.

Мунк отвори прозореца и запали цигара. Миа нямаше желание да диша цигарен дим в автомобила, особено в днешното си състояние, но си замълча. Мунк изглеждаше изтощен. Прекомерно.

— Още нещо?

— Да — каза тя. — Габриел успя да възстанови един номер от телефона на Бакен.

— Чух — кимна Мунк. — Вероника Баке. Починала през 2010 г.

— Открихте ли нещо за нея.

— Не много. Последният ѝ адрес е бил във Вика, където е живяла заедно с правнука си, някой си Бенямин Баке, актьор. Чувал ли си за него?

— Играе в Националния театър. Звезда е — според списание „Се-о-хьор“.

Миа се замисли. Днес мисълта ѝ течеше мудно. Мозъкът ѝ беше същинска каша. Реши да не пие повече. Не и преди да разрешат случая. Ако изобщо го разрешат. Чувстваше се уморена. За момент изпита раздразнение, задето бе позволила на Сюсане да я разсее. Трябваше да се задълбочи за по-дълго в материята. Беше на прав път. Там имаше нещо, ала не бе успяла да го улови съвсем.

— Някой е разполагал с телефона ѝ в продължение на две години. Плащал е всички сметки, затова абонаментът не е бил прекъснат. Нали? — попита Миа.

— Да, няма друг начин — промърмори Мунк.

— Какво мислиш тогава? Правнукът, който е имал достъп до сметките? Онзи актьор?

— Напълно възможно е. Опитах да се свържа с него днес, но отиваше на репетиция. Наложително е да говорим с него възможно най-скоро.

— Какво става с рака на белия дроб? — заяде се Миа и отвори прозореца от своята страна.

— Не се и опитвай — изръмжа Мунк. — Аз не пия, не…

— … не докосваш кафе, следователно имаш право, по дяволите, на една цигара. Наясно съм — подсмихна се тя.

— Има ли причина да си в толкова добро настроение?

— Не — отвърна Миа. — Мисля, че открих нещо. Може би.

— Какво?

Мунк излезе от „Драменсвайен“ и свърна по „Хьовиквайен“.

— Символиката… — продължи Миа.

— Е?

— Не ти ли се струва малко противоречива?

— Възможно е. Това е твоята област.

— Не, сериозно, Холгер. Така смятам.

— Разбирам, но съм безсилен да следвам всички криволичения на мисълта ти. Ще ми се завие свят.

Последните думи той промърмори, докато паркираше пред дома за възрастни хора „Хьовиквайен“.

— Пристигнахме — въздъхна и изключи двигателя.

„Ако беше вярващ, положително щеше да се прекръсти“ — помисли си Миа. Холгер Мунк очевидно не изгаряше от желание да проведе този разговор.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Отпусни се.

— Имам нужда от още една цигара — оплака се той и излезе от колата.

Миа го последва и си свали слънчевите очила. Почувства се в малко по-добра форма. А и тук, в Хьовик, беше чудесно. Радваше се, че все пак дойде.

— Изпитай ме — подкани я Мунк и запали цигара.

— Сега ли?

— Да, защо не? Покажи ми какво има в главата ти.

— Окей — съгласи се Миа и седна върху капака на двигателя. — Кой беше първият знак, който ни даде извършителят?

— Не издирваме ли жена?

— Остави сега това. Кой беше първият знак?

Мунк сви рамене.

— Роклите?

— Не.

— Чантите?

— Не.

— Евангелие на Марко 10:18, „оставете децата да дохождат при Мене“?

— Не.

— А кой?

Мунк въздъхна и дръпна от цигарата.

— Рине ЮВ — отговори Миа.

— И защо да е първи?

— Защото не се връзва. Всичко останало е логично, нали? Част е от цялостна картина, но не там трябва да търсим. Трябва да търсим отвъд нея.

— И? — Мунк бе видимо заинтересуван.

— Кое е първото, което не се връзва?

— Името, написано върху книгата?

— Точно така. Това е ясен сигнал, нали?

— Сигнал за какво?

— За осъзнатост, Холгер. Слушаш ли ме, за Бога?

— Осъзнатост ли?

— Не, предавам се — въздъхна Миа.

Холгер вдъхна бавно дима от цигарата и го изпусна към пролетното слънце.

— Добре, осъзнатост — повтори. — Всички други знаци издават афекти. Измиването. Роклите. Училищните принадлежности. Рине ЮВ е написано съзнателно. Преднамерено е. Направено е от буден човек.

— Браво, Холгер — иронично изръкопляска Миа.

— Да, и аз разбирам нещичко.

— И какво означава Рине ЮВ?

— Хьонефос.

— Именно. А кой е вторият знак?

— Свинската кръв?

— Не, тя е третият.

— Кой е вторият?

— Помниш ли трите съобщения в телефона на Рогер Бакен.

— Да.

— Кое не е логично.

— Някое от тях логично ли е?

— Божичко, стегни се, Холгер. Икар е летял прекалено близо до слънцето. Орлови криле. „Bye, bye, birdie“, мюзикъл за обратни. Бакен е бил гей и е имал татуировка на орел. Всичко се връзва, но не и „Who’s there“. Това е несвързано, излишно е.

— Това ли е вторият знак? „Who’s there?“.

Миа кимна.

— И какво означава?

— Не съм сигурна, но вчера открих, че е първата реплика от „Хамлет“.

Мунк запали още една цигара и погледна нервно към входната врата. Миа едва не се разсмя. Възрастният мъж, началник на Специалния отдел, изпитваше затруднения да се противопостави на собствената си майка.

— А „Хамлет“ скоро има премиера в Националния театър. Телефонът на Вероника Баке? Правнукът? Там ли трябва да търсим?

— Не съм сигурна. — Миа се замисли. — Открих какво трябва да търсим, но не и защо. Дотук стигнах.

— Значи свинската кръв е номер три?

Миа потвърди.

— И какво означава?

— Казах ти, не знам повече. — Миа извади хапче за смучене от джоба си. — Впрочем, ще влезем ли, или ще стоим тук цял ден? Ако ни стане скучно, можем да посетим игрището за голф „Балерю“.

Миа посочи една табелка от другата страна на пътя.

— И защо? — полюбопитства Мунк.

— Интересно име, не мислиш ли? Игрище за голф „Балерю“?

Мунк поклати глава. Не разбираше защо тя е в добро настроение, не разбираше шегата и не мислеше, че му предстои нещо смешно. Загаси цигарата, тръгна пред нея нагоре по стълбите и влезе в дома.

39.

Домът за възрастни „Хьовиквайен“ несъмнено бе място за заможни хора. Типично за западните квартали на Осло, прецени Миа, докато прекрачваха прага на светлото, просторно фоайе. На пръв поглед мястото изглеждаше безупречно. Чисто и приветливо, с нови мебели, модерни осветителни тела, хубави репродукции на картини по стените. Тя разпознаваше повечето художници. Майка ѝ, Ева, подчертано се интересуваше от изкуство и мъкнеше дъщерите си по всякакви изложби при възможност. По стените висяха и снимки от разни мероприятия. Цял шкаф беше пълен с купи. Излети до различни места, в страната и в чужбина. Турнири по бридж. Боулинг. Въпреки че мястото беше нещо като последен пристан, нищо в обстановката не напомняше за това. В дома за грижи за възрастни хора „Хьовиквайен“ животът не приключваше, преди да се изкъпеш в Мъртво море или да получиш награда за отгледана тиква.

— Пожелай ми успех — въздъхна Холгер и се изгуби в един от коридорите.

„Влязъл е в някоя от индивидуалните стаи — предположи Миа — със собствена баня, телевизор, радио и денонощно обслужване.“ Тук на възрастните хора не им се налагаше да лежат с дни с памперси, без вода и храна. Седна на един фотьойл и взе някакво списание. „Ние, над шейсетте. Списанието за най-хубавите ти години“. Леките упражнения помагат срещу деменция. Топен Бек21 носи червило, съчетано с цвета на колата ѝ. Миа се замисли какво би казала нейната баба за това място и подобни четива и се усмихна. Остави списанието и понечи да вземе ново, но забеляза една от дипломите на стената. Коледен турнир на дома по канаста, 2009 г. Победител: Вероника Баке. Бързо скочи и отиде да разгледа грамотата отблизо. Ами да, Вероника Баке. Трябваше да е същият човек. Приближи се до стъкленото гише в другия край на помещението и позвъни с малка камбанка. След няколко секунди от вътрешната стаичка се появи гледачка.

— Здравейте! Мога ли да ви помогна с нещо?

Гледачката подхождаше на дома. Жизнерадостна, хубава, румена. Изглежда, назначаваха само служители в хармония с интериора. Тук, в „Хьовик“, зад ъглите не се подаваха прегърбени, изнурени старци, миришещи на ръчно свити цигари. Момичето вероятно бе на нейната възраст. Високо и хубаво, с кобалтовосини очи, а черната ѝ коса бе стегната в пружинираща конска опашка.

— Казвам се Миа Крюгер — представи се Миа.

Посегна да извади полицейската си карта, но се отказа.

— Аз съм Малин. При кого идвате? — попита симпатичната гледачка.

— Тук съм с един приятел, Холгер Мунк. Отиде при майка си.

— Да, Хилдюр — усмихна се момичето със сините очи. — Прекрасна дама.

— Определено. Стана ми любопитно — сподели Миа, — приятелката на Хилдюр, Вероника, е спечелила турнир по канаста. Прочетох го на една от дипломите.

— Вярно е — усмихна се пак момичето. — Всяка Коледа организираме турнир. Мисля, че Вероника спечели последните три, преди да почине.

— Никога не съм играла канаста — призна Миа.

— Нито пък аз — смигна приветливото момиче. — Но на старите хора им харесва.

— Това е важното — подсмихна се Миа. — Просто ми хрумна нещо и моля да ме извините, задето се интересувам, не съм сигурна, че имате право да отговаряте на такива въпроси — но Баке… Не е ли била роднина на онзи — сигурно го знаете — готиния актьор?

— Бенямин Баке?

— Да, за него говорех.

Момичето със сините очи се вгледа за момент в нея.

— Хм, дали наистина ми е позволено да говоря за това? — засмя се тя.

— Разбирам — кимна Миа. — Той често ли я посещаваше? Виждали ли сте го? На живо също ли е толкова готин?

Усмивката не слизаше от лицето на момичето с конската опашка.

— Не идваше много често, само няколко пъти годишно. И между нас да си остане, изглежда най-добре по телевизията.

Тя прихна.

— Разбирам — смигна Миа.

— Ще изпиете ли чаша кафе, докато чакате? Тъкмо щях да разнасям обяда, няма да ме затрудни да ви приготвя, ако искате.

— Не, няма нужда. Благодаря. — Миа отиде пак да седне.

Момичето със сините очи се усмихна за пореден път и изчезна в задната стаичка. В единия ъгъл имаше малък телевизор. Миа потърси дистанционното и го намери до екрана.

Бяха насрочили нова пресконференция за дванайсет часа днес. Миа Крюгер много се радваше, че ѝ се е разминало. Медиите. От тях се напрягаше. Никога не се чувстваше естествено в тяхно присъствие. Принуждаваха я да бъде двулична. Никога не бива да казваш каквото мислиш, а това, което е разумно да кажеш. Не ѝ подхождаше. Обичаше да бъде искрена. Беше като с театъра. Някои обичат светлината на прожекторите, други предпочитат да не попадат в нея. Увеличи малко звука и прехвърли на „Ен Ер Ко“.Детеубийствата. Логото тук не беше толкова крещящо, колкото другаде, но се виждаше на екрана. Миа Крюгер поклати глава и усили още малко звука. Двама водещи в студиото, един репортер пред стълбите на управлението в „Грьонлан“. Сигурно бяха отложили пресконференцията. Изключи телевизора, слезе надолу по стълбите и набра номера на Габриел.

— Здравей!

— Защо са отложили предаването? Случило ли се е нещо?

— Не, скоро ще започне.

— Окей. Анете ли ще води пресконференцията днес?

— Да, така мисля. И другата прокурорка. С късата коса.

— Хилде.

— Възможно е.

— Намери ли още нещо за Вероника Баке?

— Трябваше ли?

— Не, но аз намерих — продължи Миа. — Ще направиш ли една справка?

Габриел въздъхна тихо.

— Разбира се. За какво?

— Има ли нещо?

— Не, не, просто имам да мисля за толкова много неща. И…

— И какво?

— Не, нищо. Приятелката ми е бременна.

— О, поздравления!

— Благодаря, ъ, да… Какво трябваше да проверя?

— Не съм съвсем сигурна, само имам такова предчувствие. Нужен ми е достъп до списъка на старческия дом „Хьовиквайен“ с… как беше думата?

— Чакащите? Стая ли ти трябва?

— Боже мой, бързо си се устроил. Толкова недосегаем ли се чувстваш? — изкикоти се Миа.

— Sorry — извини се Габриел. — Малко съм кисел днес.

— Не си го изкарвай на мен, че гаджето ти е бременно — подхвърли Миа ехидно. — Сам си си виновен.

— Да, вярно е. Между другото, нормално ли е да ти се прииска нещо посред нощ?

— Какво?

— Например, сладолед от машина.

— Бременните жени имат някои странни желания, така съм чувала.

— Имаш ли представа колко е трудно да се намери сладолед от машина през нощта?

Миа се засмя.

— Да, ха-ха — изимитира я Габриел.

Младежът очевидно не бе в настроение.

— Знаеш… Служители, гости и подобни.

— Гости?

— Как се казва, когато живееш в старчески дом? Пациенти? Надомници?

— Разбирам какво имаш предвид. Мисля, че се казва „служители и ползватели“.

— Чудесно. Можеш ли да го направиш?

— Законно ли?

— Не.

— Разчитам да се застъпиш за мен, ако ме смъмрят.

— Чух, че си бил на обучение при Фимпен.

— Да, бях — въздъхна Габриел.

— Поемам отговорността, разбира се — успокои го Миа. — Дом за стари хора „Хьовиквайен“. Нужен ли ти е адрес или нещо подобно?

— Не, ще го намеря. Нещо конкретно ли да търся?

— Изобщо не знам. Само предчувствие е, както ти споменах. Майката на Мунк и Вероника Баке са били в един и същи старчески дом. Все пак заслужава си да се проучи.

— Майката на Мунк ли?

— Силно ли го казах?

— По дяволите, сега и Мунк ли ще трябва да лъжа? Предполагам, че той не бива да разбира за това.

— Умно момче — похвали го Миа. — Време е да вървя. Кога пак имаме съвещание?

— В три.

— Добре. Ще се чуем.

Миа затвори телефона и видя как Мунк слиза по стълбите. Понечи да тръгне към него, но спря, защото забеляза, че не е сам. Редом с него крачеше гледачка в бяла униформа като тази на синеокото момиче. Беше красива и стройна, с дълга, вълниста рижоруса коса. Смееше се високо; докосна Мунк, а той приличаше на четиринайсетгодишен хлапак с червени бузи и ръце в джобовете на панталоните. Миа лапна една таблетка за смучене и отстъпи малко встрани. Мунк и гледачката с червеникавата коса размениха няколко думи, преди тя пак леко да го докосне и да изчезне с усмивка зад вратата.

— Как мина? — попита Миа, когато Мунк се приближи до колата.

— Не питай — махна той и запали цигара.

— Коя беше тази?

— Коя? — попита Мунк.

— Как мислиш?

Мунк седна в колата, без да изгаси цигарата си.

— А, за нея ли питаш? Това е Карен — така, мисля, се казва. Работи с майка ми. Трябваше само…

Мунк запали колата и подкара по „Хьовиквайен“.

— Да? Какво трябваше само?

— Има ли нещо ново?

— В момента тече пресконференцията.

Мунк включи радиото. Миа чу гласа на Анете. Нищо ново, все още търсим. Очакваме сигнали. Нямаха никакви новини, които да оповестят. Но въпреки това хората искаха пресконференции. Миа погледна Мунк — беше потънал в мислите си. Тя се почуди дали да му каже, че Вероника Баке е живяла в същия старческия дом като майка му, но засега се отказа. Габриел се занимаваше с този въпрос, а и Холгер изглеждаше, сякаш главата му ще се пръсне.

— Трябва да отидеш на психолог — изтърси неочаквано той, докато пътуваха по „Драменсвайен“.

— В смисъл?

Мунк извади визитната картичка от джоба на сакото си и ѝ я подаде.

— Трябва да отидеш на психолог.

— Кой казва?

— Микелсон.

— Защо, по дяволите?

— Не гледай мен. Подслушали са снощния ни разговор. Мислят, че не си съвсем на себе си.

— Могат да забравят за това — изръмжа Миа.

— И аз това му предложих.

— Тук сме единодушни.

Миа отвори жабката и захвърли визитната картичка вътре, без да я погледне.

— Що за наглост!

— Какво очакваше?

— Малко шибано уважение!

— Успех! — въздъхна Мунк. — Ще си вземем ли по един бургер по пътя.

— С удоволствие — каза Миа.

Той намери отбивка и свърна към една бензиностанция точно когато започваше да вали.

40.

Дъждът се изливаше пред прозорците на редакцията на „Афтенпостен“, която се помещаваше в Постиробиге, небезизвестната бизнес сграда в центъра на Осло. Бяха се събрали в кабинета на Грунг, за да гледат пресконференцията, насрочена за дванайсет, но тя вече закъсняваше с десет минути. Присъстваха Микел Вол, Силе Улсен, Ерик Рьонинг и самият редактор Грунг. Като никога Микел Вол бе заел най-хубавото място — кожения фотьойл до стола на Грунг. След телефонния разговор в „Скюлерю“ се бе случило нещо. Вол се беше издигнал в йерархията. Изведнъж се бе оказал в центъра на всички събития. Грунг намали звука на телевизора и даде думата на насядалите около масата.

Запазиха го в тайна — обаждането на извършителя. Нищо не бяха предприели. Все още. Именно това обсъждаха. Трябваше ли да се възползват? И ако да, как?

— Аз казвам да изчакаме — произнесе се Силе и отхапа от една ябълка.

— Защо? — поинтересува се Грунг.

— Защото не знаем дали той — или тя — няма да изчезне, ако го публикуваме.

— Аз казвам да действаме. Какво толкова, по дяволите? — възкликна Ерик.

Двадесет и шест годишният изключително талантлив журналист бе станал любимец на Грунг от самото си назначение и обикновено той седеше на мястото, заето сега от Микел. Дори да ревнуваше, младежът го прикриваше добре. Седеше съвсем спокойно, леко разкрачен, и вяло мачкаше гумена топка срещу стрес.

— Откъде да знаем дали утре няма да се обади на „Ве Ге“? Или довечера на „Дагбладе“? — продължи той. — Имаме шанс да направим сензация и той е сега.

Микел Вол се подсмихна. Ерик бе започнал да използва думата сензация доста често, след като миналата година спечели наградата за сензация с поредица от репортажи за бездомниците в Осло.

— Защо тогава не се е обадила на другите по-рано? — парира го Силе.

Силе и Ерик бяха като деня и нощта. Тя бе на двайсет и девет години, гръмогласна, с пиърсинг на устните и ясно изразени ляволиберални възгледи, поне по отношение на „Афтенпостен“. Той — спокоен, уравновесен, обикновено в костюм, старателно вчесан, мечта за всяка тъща, усмивката му бе великолепна, а очите му блестяха. Когато в офиса възникнеше спор, обикновено двамата застъпваха противоположни мнения.

Микел Вол беше по-скоро от старомодните журналисти. С бележник и химикалка, и нос, забит в работата си. Преди време никога не пишеше за някого или нещо, което не познава лично и към което няма отношение. Сега често се осланяше на статии от пресата или на кратък телефонен разговор. Ако ставаше въпрос за стила на обличане, той не споделяше схващанията на нито един от двамата. Намираше се някъде по средата. Не беше ли малко скучен? Понякога се замисляше над това. Дали не трябваше да се вземе в ръце и да си накупи дрехи, подобни на онези от списанията на сестра му, да подчертае индивидуалността си. Така и не го направи. Дрехите в гардероба му си висяха там от почти десет години. Имаше нещо в — не знаеше как да го формулира — суетното парадиране с външността, без значение от стила, неподходящо за тази сериозна професия. Все едно. Извършителят се бе обадил на него. Не на някого от другите.

— Точно така — поде пак Ерик. — Значи ще се възползваме от предоставения шанс.

— О, моля те, Ерик, пасивно-агресивната аргументация е присъща на нас, жените, нали?

— Сега пък съм бил пасивно-агресивен?

— О, Исусе, хайде стига — засмя се Силе.

— Ти какво мислиш, Микел? — попита Грунг и се извърна към него.

Другите двама също замълчаха. Като никога. Сега всички искаха да чуят неговото становище. Това не му допадаше, но мистериозната личност, която му се бе обадила, му беше направила услуга.

— Не съм съвсем сигурен — прокашля се той. — От една страна, мисля, че бихме могли да извадим материал от това. Напълно съм убеден.

— Ексклузивно — намеси се Ерик, търкаляйки топчето на масата пред себе си. — Само ние. Никой друг. Аз казвам да действаме.

— Но от друга страна — продължи Микел, — няма ли да е глупаво да го раздуем на една-две заглавни страници и да изгубим контакта. Не е изключено да ни се отдаде възможност да помогнем.

— Да помогнем? — учуди се Силе. — Искаш да кажеш да отидем при ченгетата.

— Полицията — въздъхна Грунг. — Това не е класова борба. Работим в „Афтенпостен“.

— И не ни е позволено да казваме „ченгета“?

Силе извъртя очи и отново отхапа от ябълката.

— Няма значение — махна Грунг. — Наложително е да помислим над това.

— Над какво? — попита Ерик.

— Да кажем на полицията какво знаем.

— С какво ще ни послужи то? — въздъхна Ерик. — Първо: не разполагаме с нищо. Нищо конкретно. С нищо, което да бъде от полза за тях, но за нас има полза, не сте ли съгласни?

— Звучи странно аз да го кажа, но тук съм съгласна с Ерик. Не че не трябва да уведомим ченгетата… — подхвана Силе.

— Полицията — повтори Грунг.

— Но всъщност нямаме нищо, което да им е полезно. Все още нямаме.

— Нали? — кимна Ерик.

— Но това не значи, че е редно да го раздухваме. Кой знае какво ще изгубим, ако сега го публикуваме. Освен това — ехо! — минаха три дни. Новината е стара.

— Не, не е — прекъсна я Ерик. — Съвсем прясна е.

— Шшш, започва. — Грунг усили звука на телевизора.

Днес Анете Голи водеше пресконференцията заедно с прокурор Хайди Симонсен.

— Голи и Симонсен — въздъхна Ерик и пак стисна топчето. — Кога ще пратят Мунк или Крюгер? Искам пак да напиша материал за Крюгер.

— Ха! — изсмя се Силе. — Всички знаем какво искаш да правиш с Крюгер. Материал? Така ли му казваш?

— Тихо! — изшътка Грунг и усили още малко звука. Анете Голи тъкмо поздрави присъстващите на пресконференцията и телефонът на Микел Вол иззвъня. В заседателната зала настъпи пълна тишина.

Непознат номер.

— Остави го да иззвъни два пъти!

— Вдигни го! — подвикнаха Ерик и Силе един през друг. Грунг изключи звука на телевизора и прошепна на Микел Вол: Сложи го на високоговорител. Микел се изпъна на стола, прочисти гърло и вдигна телефона.

— Да? Микел Вол, „Афтенпостен“.

От телефона се разнесоха пращящи звуци. Не се чуваше от другата страна да има някого.

— Вол, „Афтенпостен“ — повтори Микел малко по-неуверено.

Пак нищо. Само пращене.

— Има ли някого? — попита Ерик нетърпеливо.

Грунг и Силе извъртяха очи.

— Затваряй си човката — изсъска Грунг през масата.

Минаха няколко секунди. После се чу стържещият металически глас.

— Така значи, не сме сами?

Сега даже Ерик млъкна, дори престана да стиска топчето си, само седеше със зяпнала уста и ококорени очи. Някак не вярваха, че е сериозно. Да се обади извършителят — това пък какво беше сега? Не е ли такава мечтата на всеки журналист, а сега Вол беше удостоен с тази чест? Вече нямаше съмнение. Беше истина. Силе изплю парченцето ябълка и внимателно го сложи на масата.

— Да — каза Вол, — слушаме ви на високоговорител.

— Божичко, каква чест! — възкликна язвително металическият глас. — „Афтенпостен“ слуша своите читатели, ама това е чудесно, значи всички ще поемете отговорността.

— За какво? — прокашля се Микел Вол.

— Ще стигнем и дотам — увери го гласът. — Впрочем, очаквах да отидеш на пресконференцията. Нямаш ли си въпрос?

— Защо свинята е потекла на пода? — отвърна нервно Вол.

— Браво, помниш — похвали го гласът.

— Знам си работата. Не задавам въпроси, които не са мои и за които не съм отговорен.

Погледна към Грунг. Редакторът яростно клатеше глава — знак, че не е бивало да отвръща по този начин. Трябва да му съдействат, а не да се съревновават с него, така се бяха разбрали. От другата страна настана тишина.

— Журналистически морал — засмя се гласът след дълга пауза.

— Да — съгласи се Микел.

— Сладък си — каза гласът. — Не съществува журналистически морал — всички го знаем. Само вие вярвате в него. Знаете ли, че в едно проучване от миналата година журналистите са на последно място? На кои професии можем да разчитаме? Бият ви адвокатите, рекламодателите и продавачите на коли. Да не би да сте го пропуснали?

Металическият глас пак се засмя, този път почти сърдечно. Ерик Рьонинг поклати глава и показа среден пръст по посока на телефона върху масата. Грунг строго смръщи вежди.

— Но не затова сме тук — поде студено гласът.

— Защо сме тук тогава? — попита Микел Вол.

— Боже мой, ама днес си много досетлив. Сам ли измисли този въпрос?

— Спри да се занасяш! — намеси се неочаквано Ерик, изгубил всякакво търпение. — Откъде да сме сигурни, че не си някой шут и не искаш само да си играеш с нас?

Лицето на Грунг почервеня като домат. Самообладанието му го напусна и той протегна крак, за да срита Ерик под масата. За известно време пак настана тишина, но гласът не се изгуби.

— Добър въпрос — отбеляза сухо гласът. — С кого имам честта да разговарям.

— Ерик Рьонинг — представи се Ерик.

— Боже мой, самият Ерик Рьонинг. Носителят на Наградата за сензация през 2011 г. Поздравления!

— Благодаря — отвърна Ерик.

— Какво е чувството да пишеш за бездомните, а после да се оттеглиш в дома си във „Фрогнер“, където да пиеш „Шардоне“ в джакузито? Журналистически морал, а?

Ерик понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Но разбира се, Рьонинг, напълно си прав. Кое ти гарантира, че съм този, за когото се представям? Искаш ли да си поиграем на една игра?

— Каква игра? — прокашля се Ерик.

— Нарекъл съм я „да бъдеш в новините“. Ще участвате ли?

Около кръглата маса цареше тишина. Никой не смееше да се обади.

— Да ви обясня ли правилата, преди да отговорите? — попита металическият глас. — Вие съобщавате новините. Помислих си дали пък не ви е доскучало. Защо веднъж да не бъдете новините? Няма ли да е стимулиращо преживяване?

— Накъде биете? — Микел Вол се прокашля.

— Вие решавате — предупреди гласът.

— Какво решаваме?

— Кой ще живее и кой ще умре.

Журналистите се спогледаха.

— В какъв смисъл?

Гласът се изсмя.

— Според вас в какъв смисъл? Още не знам. Андреа или Каролине? Вие ще решите. Не е ли мило от моя страна да ви позволя да участвате?

— Н-не може да казвате това — включи се Силе.

— Ама тук има и момичета?! Колко хубаво! Коя сте вие?

— С-с-силе Улсен — заекна момичето, очевидно завладяно от сериозността на обстановката.

— Вие какво мислите за всичко това, Силе Улсен — попита гласът.

— За какво?

Гласът се засмя.

— Жена? Вярвате ли в това?

— Да — изрече Силе предпазливо.

Гласът пак се засмя.

— Толкова сте наивни. Толкова е просто. Прекалено просто. Направо се отегчавам. Скучно ми е. Отегчавате ме, очаквах поне малко съпротива. Хайде, Микел, и ти ли? Вярваше ли на това?

— Да — отговори Микел след кратък размисъл.

— О, хайде де. Няма ли по-добри от мен? Жена? Някакъв пенсионер видял жена? Ами ако е бил травестит? Някой замислял ли се е за това? Или бездомник? Ерик, ти разбираш от бездомници. Какво не би направил един бездомник за две хиляди крони? Да облече яке с качулка и да се покаже на някоя улица в „Скюлерю“ посред нощ, да се поразходи дори? Мислиш ли? Ти би ли се съгласил, Ерик, ако беше бездомник?

— Не си жена. Това ли казваш? — попита тихо Ерик.

— Боже Господи, по-тъпи сте, отколкото мислех — констатира гласът студено. — Впрочем не ви възлагах големи надежди. Все едно. Окей, така ще направим. Имате една минута да изберете едно от имената. Андреа или Каролине. Която посочите, ще умре довечера. Другата ще остане жива. Ще се прибере вкъщи до двайсет и четири часа. Ако не изберете име, и двете ще умрат. За мен няма никакво значение. Едната умира. Другата остава жива. Вие решавате. Ясни ли са правилата?

— Ама не можете просто… — прекъсна го Грунг.

— Ще се обадя след една минута. Успех!

— Н-н-не — заекна Силе.

— Тик-так — изтананика гласът и затвори.

41.

Лукас бе в рая. Поне така се чувстваше. От много дни очакваше третата разходка до къщата в гората. Lux Domus, Домът на светлината, или, както самият пастор Симон обичаше да я нарича, Porta Caeli, небесни двери. Има ли нещо по-красиво? Porta Caeli. Небесните двери. Цял ден тялото му беше схванато и сега, когато най-сетне стигнаха, когато се намираха толкова близо до небето, едва го свърташе на едно място, но се насилваше да седи мирно на дървен стол до прозореца, докато пасторът проповядваше на децата.

Пасторът бе получил знак от Бог да построи това място. Новият Ковчег. Този път не за животни, а за избраниците. За посветените. Дом на светлината. Небесни двери. Когато дойде Страшният съд, щяха да възкръснат. Никой друг. Само те. Четирийсет души, не повече. По света има и други ковчези, Бог бе разказал на пастора за тях, но не им бе дадено да узнаят къде са. Само, че ги има, но това бе достатъчно — щяха да се срещнат с останалите избраници на небето, когато му дойде времето. На небето. В Божието царство. Където текат синьо-зелени студени реки и всичко е изградено от злато върху килим от тебеширенобели облаци. Вечност. Избраници. Завинаги.

Лукас затвори очи и се остави гласът на пастора да го изпълни. Гласът на Бога — това бе той. Децата бяха най-важни — Бог го бе казал, чистите деца, важно беше да са чисти, деца, пречистени и готови, отворени за небето, както в утробата на майка си. Не омърсени след годините, прекарани на земята, ами чисти; трябва да бъдат пречистени. Дори ако за това се изисква огън. Адски пламъци. Пасторът говореше с мек и спокоен глас, решително, като дясната ръка на Бог — отвън корав, а отвътре мек. Сега в главата на Лукас потекоха реки. Студени, чисти реки се лееха през зелени гори над белите ниви пред златните къщи.

— Деца мои, искам да се явя пред вас, за да поведа хората от мрака към светлината — нареждаше спокойно пасторът. — Ще ви открия истинността на ада, та да повярвате и да се върнете от пътищата на злото, по които сте поели, преди да е станало твърде късно. Аз, вашият Господ, Исус Христос, ще отделя душите ви от телата и ще ги пратя в ада. Ще ви даря с видения за небето и с множество откровения.

Пасторът замълча за момент и зарея поглед в множеството. Обичаше да го прави. Да гледа всички в очите. Беше важно. Всички да видят, че от неговите очи гледат очите на Бог. Лукас също отвори очи и се усмихна. Домът му щеше да бъде до този на пастора. Сам Бог го бе казал. Нямаше много деца, само осем. Пасторът ги беше подбрал, и осемте. Пет момичета и три момчета, всички почти неопетнени — бяха достатъчни няколко проповеди с дружелюбния глас на пастора и щяха да бъдат готови.

Лукас се огледа, за да види онази, специалната, онази, която се казваше Ракел. Децата си приличаха много, това бе и смисълът — всички сме равни пред Бог. И най-накрая я намери. Сини очи и множество лунички. Имаха малко проблеми с нея. Лукас не разбираше защо пасторът вдига толкова шум заради това момиченце. С какво тя бе толкова специална? Ако иска да избяга от Дома на светлината и да прекара живота си в ада, да заповяда. В паството има достатъчно добри кандидати.

Не го бе казвал гласно, разбира се. Пасторът винаги знаеше какво прави. Как впрочем бе стигнал до тази мисъл? Поклати глава, за да се отърси от собствената си глупост и пак затвори очи. Гласът на пастора отново потече в него. Стисна здраво устни, както винаги, за да не му се изплъзне някой приглушен стон.

— Една вечер, докато се молех, ме споходи Господ Исус Христос — продължи пасторът. — От няколко дни бях потънал в молитва в Духа и изведнъж усетих, че Бог идва в мен. Мощта и великолепието му изпълниха цялата къща. Сияйна светлина озари стаята и ме обзе прекрасно чувство на пълнота. Светлината струеше на вълни, те преливаха една в друга и се зараждаха една от друга. Гледката бе изключителна. И тогава Господ ме заговори. Каза: „Аз съм Исус Христос, твоят Господ, и искам да те даря с откровение, за да подготвя светците за моето Второ пришествие и за да въздам справедливост на мнозина. Силите на мрака са истински, а Моят съд е правдив. Дете Мое, ще те заведа в ада чрез Духа Си и ще ти покажа много неща, които желая светът да узнае. Ще ти се явявам много пъти. Ще изведа духа ти от тялото и наистина ще те заведа в ада.“ „Господи мой — извиках аз — какво да направя?“ Цялото ми същество искаше да крещи от благодарност за присъствието на Исус. Това бе най-красивата, най-омиротворяващата, най-радостната, най-силната любов, която някога съм изпитвал. От мен започнаха да се сипят славословия към Бога. Веднага пожелах да му дам целия си живот, за да го използва да избави други хора от греха им. По Духа му познах, че Този, Който бе при мен, в стаята, наистина е Исус, Божият син. „Виж, дете мое — каза Исус — ще те заведа чрез Духа си в ада и ще бъдеш в състояние да го опишеш, за да изведеш заблудените от мрака в светлината на Христовото евангелие!“ Душата ми незабавно напусна тялото. Така с Исус се понесохме нагоре, излязохме от къщата и се отправихме към небето.

Пасторът стана и прикани децата да направят същото. Те се подредиха в кръг по средата на помещението. Пасторът кимна на Лукас да застане до тях. Доволен, Лукас стана от стола и хвана две деца за ръцете.

— Да се помолим — призова пасторът и сведе глава.

Скоро цялата стаичка се изпълни с шепнещи гласове.

— Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството и силата, и славата вовеки веков. Амин.

— Амин — повтори Лукас. Не можа да се въздържи.

Porta Caeli, небесни двери. И ето че бяха тук. Сега трябваше само да се подготвят за деня, който щеше да настъпи.

Пасторът отвори вратата и пусна децата. С изключение на Ракел. Винаги искаше да говори допълнително с Ракел. Да не би тя да беше заблудената овца в стадото? Разбира се. Овцата и стадото. Лукас пак изпита угризения на съвестта заради съмненията си относно решението на пастора.

— Добре е Ракел да остане за малко насаме с Бог и с мен — каза пасторът и му даде знак да излезе от стаята.

Лукас кимна и с усмивка се подчини.

— А ти ще пазиш никой да не ни безпокои, нали?

— Разбира се — поклони се Лукас.

Затвори внимателно вратата след себе си. Навън започна да се смрачава, виждаха се звезди на небето. Усмихна се широко и пак усети как топлината се стича по жилите му. Там щяха да отидат. На небето. Нямаше търпение. Радостта му бе тъй голяма, че… дори не можеше да опише колко голяма бе радостта му. Непрестанно, силно, прекрасно чувство пълзеше по тялото му — от корените на косата до върха на пръстите му и надолу — чак до пръстите на краката. Синьо-зелени реки и къщи от злато. Възможно ли е? Възможно ли е това блаженство? Лукас скръсти ръце на гърдите си, усмихна се до уши и си затананика новия, току-що научен псалм.

42.

Без съмнение това бе най-дългата минута в живота на Микел Вол. И най-кратката. Най-кратката и най-дългата минута. Сякаш времето спря. И същевременно изтичаше през пръстите му. Времето придоби ново значение. Времето нямаше никакъв смисъл. Първите пет секунди пропиляха да се споглеждат. Микел погледна зяпналата Силе, очите ѝ бяха ококорени все едно е видяла НЛО. Силе гледаше отчаяно Грунг, младото попълнение на групата търсеше утеха при един от по-старите ѝ членове, но редакторът, обикновено изключително находчив, не можеше да ѝ помогне — той поглеждаше ту телефона на масата, ту Микел Вол, който пък бе отправил поглед към Ерик Рьонинг.

Ерик беше вцепенен. Съзнанието му бе спряло да работи. Лицето му не трепваше и не изразяваше нищо. Ръката му, застинала, стискаше гуменото топче. Устата му беше полуотворена — подигравателна или язвителна забележка бе замряла, преди да прозвучи, и сега се завръщаше в ума му. И четиримата бяха притихнали като мишки. Замръзнали. В пълен шок. Така минаха първите пет секунди.

Следващите пет секунди бяха напълно различни. Изведнъж всички започнаха да говорят едновременно, един през друг като четири деца в тунел, които тъкмо са видели как към тях се приближава товарен влак и разбират, че не могат да се измъкнат от релсите. Пътят е само един и всички знаят колко безсмислено е да бягат и все пак бягат по инстинкт. Из стаята зазвучаха несдържани думи, изречени наслука.

— Боже Господи!

— Трябва да изберем едната.

— За Бога!

— Ами ако не блъфира?

— Ще повърна.

— Но какво, по дяволите… не може само…

— Ами ако направим избор?

— Господи!

— Трябва да изберем.

— Изключено е да изберем една от двете.

— Не е възможно.

— Грунг?

— Микел?

— Какво ще правим?

— Не можем да убием човек.

— Ще повърна. Лошо ми е.

— От нас зависи да спасим човек.

— Ерик?

— Силе?

— Какво ще стане, ако не направим нищо?

— И двете ще умрат.

— Не можем да убием малко момиченце.

— Исусе Христе!

— Можем да спасим малко момиченце.

— Боже Господи!

— Какво ще правим?

— Божичко!

Минаха двайсет секунди. Часовникът в офиса нямаше секундарна стрелка. Още показваше дванайсет часа и шестнайсет минути. Часовникът бе спрял. Не отброяваше секунди. А в момента само те им бяха необходими, не им трябваха нито часове, нито минути, само секунди. Следващите десет изразходваха, за да разберат колко време е минало. Сега в малкото помещение наистина настана паника.

— Колко време мина?

Лицето на Силе бе съвсем бяло.

— Колко време ни остава?

Грунг стана и се подпря на масата.

— Някой засече ли времето?

Микел Вол си погледна телефона, погледна и напълно безполезния часовник на стената — сякаш там висеше гол циферблат. Четирите деца на релсите в тунела усещаха вече вибрациите на влака, който ги застигаше с бясна скорост.

— Стига сме губили време да се чудим колко време е минало!

Ерик удари с юмрук по масата. Веднъж. Два пъти. Три пъти.

— Безумие е да губим време в чудене колко време е минало!

Грунг вдигна ръце от масата и ги зарови в косата си.

— Колко време мина?

Тази фаза продължи десет секунди. Вече бяха изминали трийсет.

— Трябва да мислим — оповести гръмко Ерик. — Няма полза да се надвикваме.

— Стига сме се надвиквали! — извика Силе.

— Трябва да вземем решение — извиси глас Микел Вол.

— Какво ще правим? — провикна се Грунг, все още заровил ръце в косата си.

— Успокойте се, всички — кресна Ерик.

— Сега да се успокоим! — изписка Силе.

Биха минали четирийсет секунди. Последните двайсет им се сториха цяла минута. Или час. Или година. Стрелките бяха спрели и същевременно се движеха стремглаво. Пръв Ерик предложи нещо разумно.

— Да гласуваме.

— Какво?

— Мълчи. Ще гласуваме. Да вдигнат ръка тези, които мислят, че трябва да предприемем нещо.

Ерик вдигна ръка. Грунг вдигна ръка. Микел Вол вдигна ръка, без изобщо да разбира защо, направи го по рефлекс. Ръцете на Силе не помръднаха от масата.

Изтекоха четирийсет и девет секунди.

— Трима срещу един.

— Но… — обади се Силе, ала Ерик не я слушаше.

— Да вдигнат ръка всички, които смятат, че трябва да спасим Каролине.

— Искаш да кажеш да убием Андреа? — изписука Силе.

— Вдигнете ръка — извика Ерик.

Вече минаха петдесет и три секунди.

— Вдигнете ръка, ако мислите, че трябва да спасим Каролине — извика повторно Ерик, изпаднал вече в отчаяние. Влакът ги застягаше. Това бе единственият начин да се спасят, да го спрат или да предизвикат катастрофа.

Ерик вдигна ръка и се втренчи в Грунг. Грунг го последва и погледна отчаяно към Силе.

— Не — захлипа момичето. — Не, не, не.

Изминалите секунди бяха вече петдесет и седем.

Грунг и Ерик стояха прави с вдигната ръка. И двамата гледаха Микел Вол.

— Да или не? — изкрещя Ерик.

Микел Вол се опита да вдигне ръката от скута си, но не успя. Бе така тежка. Ръката му никога не бе тежала толкова много. Отказваше да му се подчини. Или той не искаше да я вдигне. Умът му не можеше да прецени.

Изтекоха петдесет и девет секунди.

— Хайде — изрева Ерик. — Да спасим ли Каролине, или не?

— Ще убием Андреа — изхлипа Силе. — Не можем.

— Да или не? — извика Грунг.

В ръката му, изпъната нагоре, имаше кичури коса.

Микел Вол опита още веднъж да вдигне ръка, но не успя да я помръдне от скута си.

Тогава телефонът иззвъня.

В стаята настана пълна тишина. Минутата бе изтекла. Телефонът иззвъня повторно. Микел Вол се взираше в него. Недоумяваше откъде звъни. Не го виждаше. Сякаш се намираше в съседна стая. На луната. Не знаеше какво да направи. Накрая Ерик Рьонинг се наведе и докосна екрана.

— Здравейте отново — поздрави металическият глас.

Около кръглата маса цареше тишина.

— Вълнувам се — сподели гласът. — Какво решихте?

Никой не продумваше.

— Там ли сте? — попита гласът.

Силе погледна Грунг, той погледна Ерик, той — от своя страна — погледна Микел Вол, който гледаше пръстите си.

Металическият глас се изсмя студено.

— Да не сте си глътнали езика? Очаквам да получа отговор. Времето изтича. Тик-так.

Ерик Рьонинг се прокашля.

— Ние…

— Андреа — прозвуча гласът с леден тон. — Или Каролине? Коя искате да се прибере у дома. Едното момиче ще умре, другото ще оживее. Толкова ли е трудно?

— И двете ще живеят — изхлипа ненадейно Силе.

Металическият глас пак се изсмя.

— Не, не, госпожице Улсен. Правилата не са такива. Едната ще остане жива, а другата ще умре. Вие решавате коя да умре и коя да живее. Не е ли приятно да решаваш кой да живее и кой да умре? Не се ли чувстваш като Бог? Не е ли прекрасно да си Бог, Рьонинг?

В стаята пак се възцари тишина. Секундите се изплъзваха. Умът на Микел Вол бе престанал да работи. Силе се беше сгушила. Грунг държеше двете си ръце във въздуха. Ерик Рьонинг отвори уста и понечи да каже нещо.

— Добре — заключи студено гласът. — И двете ще умрат. Жалко, разбира се, но щом това искате, няма да ви развалям удоволствието. Беше ми приятно да си поиграем.

— Не — извика Силе и сграбчи телефона с две ръце в последен опит да изтръгне малко човешки разум от леденостуденото същество, но вече бе късно.

Гласът беше заглъхнал.

43.

Миа Крюгер стоеше на верандата за пушачи и наблюдаваше как Мунк съсипва белите си дробове. Тъкмо бяха приключили с днешното съвещание и той бе в особено лошо настроение.

— Възможно ли е? — повтори той няколко пъти и разтърка очи.

През последната седмица никой от екипа не си бе доспивал, но Мунк изглежда бе спал най-малко от всички. Миа чакаше удобен момент да каже какво си бе мислила. Малко се колебаеше. Не бе сигурна. Просто имаше такова чувство. Чувство, засилило се в течение на деня.

— Възможно ли е? — пак изрече Мунк и запали нова цигара от първата.

— За какво говориш? — попита Миа и извади таблетка за смучене от джоба на якето си.

— В смисъл? — отвърна той и я изгледа.

Дойде на себе си, разбра с кого разговаря и погледът му стана по-мек.

— За всичко — отново потърка очи. — Все някой трябва да е видял нещо. Две шестгодишни момичета не могат да изчезнат просто така, без свидетели.

— И след обявяване на възнаграждението ли нямаме нищо?

— Нищичко. Пет хиляди крони. Очаквах все някой да ни предостави някаква информация.

— Ще го вдигнат ли на милион?

Мунк кимна.

— Ще излезе утре. После ни остава само да се надяваме.

— Всички извършители на света да задръстят линиите ни — подхвърли Миа.

— Длъжни сме да опитаме — въздъхна той и дръпна дълбоко от цигарата. — Успя ли да се свържеш с Бенямин Баке?

Тя кимна.

— Ще се срещнем в четири и половина в театъра. Разполагал само с половин час. Изглежда, играе в „Пук и Чук“ в добавка към репетициите за „Хамлет“. Искаш ли да дойдеш?

Мунк поклати глава.

— Не, поеми го ти. В жилището на прабаба си ли живее? Там ли му изпращат сметките? Знаеш какво да го попиташ.

— Не се безпокой — отвърна Миа.

— Дяволска работа! — изруга Мунк. — Все някой трябва да е видял нещо. Как се качват в някоя кола и как слизат от нея. Как влизат или излизат от някоя барака. От някой килер. Нали момичетата все нещо трябва да ядат. Някой да е купувал по-голямо количество храна. Някой, който…

Загледа се във фаса.

— Ако е добре планирано, ни е нужен късмет, знаеш — тихо се обади Миа.

— Изглежда много добре планирано, нали? — въздъхна той.

— Да, за съжаление — потвърди тя. — В продължение на много години, доколкото ни е известно.

— Наясно сме какво означава това — напомни Мунк. — Момичетата няма да оживеят, не ги ли открием скоро.

Миа мълчеше. Седеше, загледана в улицата под тях. Понякога завиждаше на живота долу. Обикновени хора стопанисват магазини или купуват обувки на децата си. На тях не им се налага да се занимават с такива неща. Извади още една таблетка от джоба си и придоби смелост.

— Трябва да ти кажа нещо — обърна се тя към Мунк.

— Кажи — подкани я той.

Миа се замисли за момент, опита се да намери точните думи.

— Какво има? — полюбопитства Мунк.

— Мисля, че ти си замесен.

— Как така замесен?

— И ти си включен в плана според мен.

— За какво, по дяволите, говориш, Миа?

Леко притеснен, Габриел Мьорк подаде глава навън и ги прекъсна.

— Извинявам се, че ви безпокоя, но…

— Какво искаш? — изръмжа Мунк.

— Не, само, Миа, намерих… знаеш, информацията, която ми поиска днес. Какво да направя с нея?

— Дай всички имена на Ким и на Лудвиг, нека да ги съпоставят със случая от Хьонефос. Имам чувството, че оттам ще изскочи нещо.

— Веднага. — Младежът бързо затвори вратата, без да поглежда към Мунк.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че съм замесен в плана? — попита Мунк.

— Така ми се струва — отвърна Миа. — Отнася се до теб.

— До мен?

— Така мисля — повтори тя.

Още веднъж ги прекъснаха — този път нетърпеливата Анете Голи, която дори не си направи труда да почука.

— Налага се да дойдеш — обърна се тя към Мунк.

— Какво има?

— Имаме пробив. Току-що ми се обади адвокат…

Погледна към самозалепващото се листче в ръката ѝ.

— … Ливол. Представлява „Афтенпостен“. Имали са контакт с извършителя.

— Дявол да го вземе! — изруга Мунк.

Стана и си изгаси цигарата.

— Кога?

— Няколкократно, доколкото разбрах. От няколко дни насам. Последно днес преди обед.

— И се свързват с нас чак сега? — разгневи се Мунк. — Сега? Проклети идиоти!

— Очевидно им е трябвало време да се допитат до един-двама адвокати.

— Дяволски изчадия! Къде са?

— В „Постиробиге“. Чакат ни. Колата ми е долу.

Мунк се обърна към Миа:

— Идваш ли с нас?

Миа поклати глава.

— Имам среща с Бенямин Баке.

— Да, разбира се.

Той я изгледа странно.

— Ще обсъдим въпроса по-късно — каза бързо. — Изобщо не разбирам за какво говориш.

— Да се срещнем после в „Юстисен“ — предложи Миа.

— Добре — отвърна Мунк и последва Анете, подтичвайки, към офиса.

44.

Бенямин Баке седеше на стъпалата пред Националния театър, когато Миа се приближи. Изглеждаше неспокоен — погледна си часовника, написа нещо на телефона си, запали цигара, барабанеше с пръсти по бедрото си, озърташе се, сякаш се страхуваше да не го види някой. „Това не е най-доброто място за сядане, ако не искаш да те забележат“, помисли си Миа и спря за момент зад статуята на Хенрик Ибсен, за да понаблюдава Баке.

Беше го виждала някъде и преди, но мина време, преди нещата да си дойдат на мястото. Не в „Се-о-Хьор“, беше очевидно — не го четеше, дори при зъболекаря не разлистваше такива списания. Не че възразяваше против тях, просто съдържанието им не я интересуваше. Няколко пъти я търсиха, когато положението ѝ бе най-тежко, но тя, разбира се, отказа. Истинската история на Миа Крюгер. Журналистът, който ѝ се обади, използва подобна формулировка. А това изобщо журналисти ли бяха? По какво се определяха? Журналист ли си, ако пишеш за цици и къде хората са прекарали Великден? Нормално беше да има някакви правила. Така или иначе учтиво отклони предложението им — чудно пътешествие на юг за теб и приятеля ти, срещаш ли се с някого в момента? Миа се засмя наум и отхапа от ябълката, купена от павилион „Нарвесен“ по-нагоре по улицата. Пътешествие на юг. Не думай! Това ли бе най-доброто, което бяха успели да измислят? Това ли бе примамката им? Значи да им разкаже за личния си живот срещу пътешествие на юг?

Бенямин Баке седеше с цигара в устата и примижваше с едното око, докато пишеше на телефона си. После го прибра в джоба си, повъртя цигарата между пръстите, пак си побарабани по бедрото и отново извади телефона, за да напише още нещо. Изведнъж споменът връхлетя Миа. Чувства на прибоя. Оттам го познаваше. Беше го гледала в един филм. Играеше следовател. Трябваше да се превъплъти в нея или по-скоро не в нея, а в Ким или Къри — мъж следовател, но не началникът, а един от служителите. Изглежда, се чувстваше неудобно в ролята. Миа дояде ябълката, хвърли огризката в близкото кошче за боклук и се запъти към стъпалата.

Щом я видя, Бенямин Баке стана и се приближи към нея с широка усмивка.

— Здравей, Миа! Много ми е приятно — силно стисна ръката ѝ.

— Здрасти! — Миа остана малко изненадана от фамилиарното му поведение.

Навярно така е прието в неговите кръгове. Ние, тези, които показват по телевизията и за които пишат във вестниците, имаме една и съща съдба, ние сме една общност и държим един на друг. Това изобщо не ѝ се хареса, но тя се престори, че не забелязва нищо.

— Запазих маса в кафенето на театъра. Имаш ли нещо против да отидем там? — попита Бенямин и загаси цигарата си.

— Хм — усмихна се Миа. — Едва ли ще отнеме толкова време.

— Заради мен — каза Бенямин и леко я побутна по ръката. — Искам да хапна. Цяла сутрин имах репетиции, по-късно ще играя в едно детско представление, а вечерта пак съм на репетиция.

— Добре. Аз не съм гладна, но ще те погледам, докато ядеш.

— Звучи супер — усмихна се Бенямин и ѝ даде знак да го последва през улицата.

Бенямин Баке, естествено, знаеше името на сервитьорката в кафенето на театъра и разговаря с нея през цялото време, докато тя ги водеше към резервираната маса до прозореца. Дори ѝ представи Миа. Момичето видимо се смути да се здрависа с нея и да си каже името. На Миа пак ѝ стана смешно — малко име тук, малко име там. Това, разбира се, бе техника за господство22, но тя не успяваше да разбере дали Бенямин Баке е достатъчно съобразителен, за да го осъзнае. Вероятно просто си е така в неговия бранш. Всичко бе лично, уютно, познаваме се, от една прослойка сме, избери ме за ролята, това е работата ми.

Женкар — това е той. Миа се надяваше Сюсане да не е толкова глупава да се забърка с този тип. За него ли бе плакала? Не, сигурно не е той. Сюсане имаше афинитет към малко по-възрастни мъже, които да се грижат за нея; не към такива младежи. Не към това. Миа не се съмняваше в способностите на Бенямин Баке при необходимост да изиграе ролята на силен и грижовен мъж. Сега беше по-скоро в образа на… как да се изрази — невинно момче?

— Да, трябва да призная, че се изненадах, когато се обади — каза той, след като поръча. — За какво всъщност става въпрос?

Миа прикри усмивката си. Във филма, в който го бе гледала, имаше почти същата реплика.

— Просто рутина — увери го тя и отпи глътка вода.

— Атакувай — подкани я Бенямин Баке.

Прокара ръка през косата си и ѝ намигна. Наистина е женкар. Тя си напомни другия път да предупреди Сюсане да стои настрана от него.

— Става въпрос за твоята прабаба, Вероника Баке.

— Нима? — Бенямин повдигна вежди.

— Нали Вероника Баке е твоя прабаба? „Ханстенгата“ 20. Починала е преди две години.

— Всичко е точно — потвърди Бенямин.

— На този адрес ли е живяла до смъртта си?

— Не, не. От много години бе настанена в старчески дом.

— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“?

— Да, точно така. Каква е връзката?

— Кой е живял на „Ханстенсгата“ 20?

— Това е моят апартамент. Живея там от седем години.

— Откакто баба ти е отишла в старчески дом ли?

— Да.

— Наследил ли си жилището? На твое име ли е?

— Не, на името на баща ми. Какво е станало? Защо ме разпитваш за това, Миа?

Пак се обърна към нея по име. Почти ѝ се прииска да му се довери, да му разкрие мислите си. Техниката му наистина бе добра, трябваше да я запомни.

— Както казах, това е само рутина — отвърна тя и пак отпи глътка вода. — В кое представление играеш?

— Какво? Ъ, „Хамлет“. По-скоро репетираме. В момента играя в едно детско представление, но се подготвям и за невероятно интересен проект — нова норвежка драматургия, авторката е само на двайсет и две години, много е талантлива. Събрахме се да ѝ помогнем, pro bono23. Разбираш какво имам предвид — сурово, ъндърграунд, направо от улицата.

— Разбирам — кимна Миа. — Къде получаваше пощата си?

— Кой?

— Вероника Баке.

— Пощата си ли? В какъв смисъл?

— Искам да кажа — в дома ли се е получавала пощата ѝ, или при теб?

Бенямин изглеждаше малко объркан.

— По-голямата част от кореспонденцията ѝ се получаваше в дома. За каква поща говориш? Някои неща получавах аз, но ѝ ги препращах или ѝ ги носех, когато отивах да я посетя. Коя поща имаш предвид?

Миа извади бележка от джоба на якето си и я плъзна по бялата покривка.

— Това ли е номерът на нейния мобилен телефон?

Бенямин погледна бележката и придоби още по-объркан вид, ако това бе възможно.

— Сега изобщо не разбирам какво искаш да кажеш.

— Този номер неин ли беше?

— Прабаба нямаше мобилен телефон — уточни актьорът. — Тя мразеше мобилните телефони, а и за какво щеше да ѝ послужи, всички в дома си имаха собствен телефон?

Миа взе бележката и я прибра в джоба си.

— Благодаря. — Тя стана. — Това е всичко, което исках да разбера. Благодаря, че ми отдели време.

— Това ли беше всичко? — Бенямин Баке изглеждаше едва ли не разочарован.

— Да. Впрочем само още едно нещо. — Миа пак седна. — Кой е наследник на прабаба ти?

— Баща ми — отговори той.

— Чувал ли си, как да се изразя, дали не е дарила част от наследството на някаква религиозна общност?

Бенямин Баке притихна. Пъхна клечка за зъби в устата си и се загледа през прозореца.

— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос? — попита той накрая.

— Не си длъжен, разбира се. — Миа го потупа по ръката. — Просто в момента разследвам много важен случай и името ѝ изникна и… не е редно да го издавам, Бенямин, но…

Приведе се по-близо до него.

— Толкова сме близо до разплитането на случая и ако ми помогнеш, навярно ще успея да го разреша още тази вечер.

— Важен случай? — прошепна Бенямин и също се приведе леко.

Миа кимна и сложи пръст върху устните си. Той отвърна също с кимване. После пак се изправи и с актьорска умелост се престори на безразличен.

— Ще си остане между нас, нали? — каза, като се огледа.

— Непременно — прошепна Миа.

Бенямин се прокашля.

— Баща ми е много горд човек, така че ако това се разчуе…

— Ще си остане между теб и мен — смигна Миа.

— Сключихме споразумение — изстреля бързо той.

— Какво споразумение?

— Беше променила завещанието точно преди да умре.

— Колко щеше да отиде за сектата?

— Всичко. — Бенямин се прокашля.

— Но успяхте да го предотвратите.

Той кимна.

— Баща ми ги издири. Заплаши ги с процес. Предложи им известна сума. И така стана.

— Колко голяма сума?

— Доста голяма — измърмори Бенямин.

Миа се вгледа в младия актьор. Изглеждаше искрен и невинен, но все пак беше актьор, нали? Имал е достъп до телефона на Вероника Баке и нима не бе казал току-що, че репетира „Хамлет“?

Who’s there?

Тя обмисли за момент дали да не го отведе със себе си в участъка за допълнителен разпит, но прецени, че е по-добре да разположи патрул да го следи. По този начин бързо щяха да разберат дали Бенямин Баке е такъв, за какъвто се представя.

— Много благодаря. — Миа му стисна ръката. — Много ми помогна.

Стана и закопча ципа на коженото си яке.

— Това ли беше всичко? Няма ли да хапнеш нещо?

— Не, но благодаря. Ще се видим, Бенямин.

— Непременно, Миа. Непременно.

Тя нахлузи шапката си и излезе от кафенето на театъра с усмивка на уста.

45.

Тобиас Ивершен пълзеше към билото на малкото възвишение, снишавайки се възможно най-много. От тази височина стопанството в гората се виждаше добре. Разпъна палатката си зад дърветата, където никой не можеше да го види, и пренощува там. Всъщност възнамеряваше да се прибере, но сега, след като срещна момичето със сивата рокля, трябваше да остане. Ракел. Така се казваше. Написала му беше бележка, молеше го да ѝ помогне. Затова бе по-важно да остане в гората, отколкото да се върне в мрачната къща, където никой не се усмихва. Тобиас беше само на тринайсет години, но се чувстваше много по-голям. От дълго време беше много по-голям. Преживял бе неща, с каквито не е редно децата да се сблъскват, но точно в този момент това нямаше значение, тук той сам си беше господар.

Тобиас се придвижи до самото било и седна с бинокъла пред очите си. Не знаеше колко е часът, но не беше много късно, защото още цареше сумрак. Сега съзря много по-ясно нещата, които снощи бе видял смътно. Несъмнено в стопанството изпълняваха различни строителни планове. Навсякъде се виждаха строителни материали, различни по големина дъски, торби, вероятно пълни с цимент, защото имаше и бетонобъркачка, и малък трактор, и даже малък багер. Общо постройките в стопанството бяха седем, всички бели: главна сграда, малка църква с кръст на покрива, две стъклени постройки, най-вероятно оранжерии, и освен тях три по-малки сгради и една барачка. Предишната вечер Тобиас бе останал да лежи на едно място, докато не се стъмни съвсем и вече не се виждаше нищо през бинокъла. Направи малка скица на района, където отбеляза разположението на всички постройки, на нивата, на купчините пясък, на най-големите камари дъски и на портата. Високата ограда, през която си бяха подавали бележките, опасваше целия район и доколкото успяваше да види, входът бе само един. Портата. Не знаеше дали е залостена, или не, но беше затворена — това поне се виждаше. Снощи един мъж я отвори. Пристигна кола, непосредствено преди да мръкне. Голяма черна кола, или „Ленд роувър“, или „Хонда“ CR-V. Тобиас не разбираше много от коли. Не го интересуваха толкова, предпочиташе мотопеди и мотоциклети, най-вече онези с гуми за мотокрос, които да караш на всякакъв терен, но и от тях не разбираше особено.

В колата седяха двама души и ги приеха, сякаш е кралят или министър-председателят, или личност от този ранг. Единият, млад мъж с къса, руса коса, явно бе прислужник или пазач, защото изскочи пръв от колата и отвори вратата на другия — малко по-възрастен мъж с буйна, напълно побеляла коса и жезъл, почти като този на Гандалф от „Властелинът на пръстените“.

Всички обитатели на имението излязоха от къщите да посрещнат новодошлите с поклони и реверанси, а един от тях се приближи и поздрави мъжа с буйната бяла коса, след това всички заедно влязоха в голямата постройка с кръста. После се смрачи и Тобиас не видя много повече. Прозорците светеха, но отпред имаше нещо — стъкло, не, не стъкло, а нещо подобно, непрозрачно стъкло. Тобиас не знаеше как се казва. След това си изяде филиите и си стопли супа на газовия котлон в палатката. Внимаваше много. Знаеше, че не бива да използва котлона вътре в палатката, но не искаше да осветява отвън, да не би да го види някой. Пък и бе гледал по телевизията как един полярен изследовател, Бьорге Оуслан, пали газов котлон в палатка, защото навън е много студено или заради белите мечки, или по някаква друга причина, но във всеки случай беше възможно.

В началото не успя да заспи. Мислеше за момичето. Ракел. Тя беше толкова различна от всички момичета в класа му. В днешно време не е лесно да си момиче — така бе казала Емилие, учителката им по норвежки. Веднъж обсъждаха темата в клас, защото някои момичета се обличаха прекалено оскъдно. Цял час Емилие говори не за норвежки или за книги, а само за такива неща — обясни им, че носят прекалено много грим, прекалено много разголват корема си и полите им са твърде къси. Каза, че е важно да помнят, че са само на тринайсет години, но тя ги разбира, защото всички момичета, които показват по телевизията, пеят само по бикини, сутиен и мрежести чорапи. После формулираха няколко правила и съставиха списък на позволени и непозволени неща и стана по-добре, но въпреки това съученичките му се обличаха съвсем различно от Ракел.

ПОМОГНИ МИ. МОЛЯ ТЕ.

Изглеждаше уплашена. Наистина. Не като него и брат му, когато играеха на индианци и щяха да ловят бизони. Бизоните не съществуват, а и те не бяха точно индианци. Това бе истина. Той бе Тобиас, а тя — Ракел. И тя действително се боеше, а той бе дошъл да ѝ помогне. Тобиас Ивершен загриза единия си юмрук, докато движеше бинокъла, за да види дали не е пропуснал да отбележи нещо на скицата, която бе нарисувал снощи.

Насочи бинокъла към портата и фокусира, та да вижда възможно най-ясно. Портата, направена от същия материал като оградата — бодлива тел или както се нарича — представляваше голяма плъзгаща се врата и се отваряше навътре. Изглежда, имаше верига по средата и вероятно катинар. Тобиас остави бинокъла в калуната и отвори пакета с храна, пъхнат в джоба на якето му. Беше си запазил два сандвича за закуска — един със сирене брюнуст и един със салам. Изяде този със сиренето и отпи от бутилката с вода — беше я напълнил от поточето на изкачване. Сега предстоеше да си състави план — това бе важно. Първо ще огледа района, както бе видял в един филм, в който някакви хора се готвеха да ограбят банка… не, казино, в Лас Вегас. Разполагаха с множество карти и планове и често се срещаха, за да ги обсъдят. Тобиас вече имаше карта. Оставаше да си състави план.

Накани се да изяде и сандвича със салам, но неочаквано нещо се раздвижи долу в стопанството. Той грабна бинокъла. Една врата рязко се отвори и някаква фигура изтича навън. Момиче в сива рокля. Сърцето на Тобиас прескочи под пуловера му. Това бе Ракел. Тичаше с все сили към оградата, където разговаряха вчера. Тичаше, спъваше се в роклята, падаше и отново се изправяше. Повдигна роклята си, за да ѝ бъде по-леко, но въпреки това не бягаше особено бързо. Веднага от същата врата се втурнаха четирима, не, петима мъже след нея. Сърцето на Тобиас биеше силно, той едва успяваше да държи бинокъла. Ракел се обърна, погледна назад и пак падна. Мъжете я настигаха, размахваха ръце и викаха нещо. Тя тръгна към оградата и ето че се оказа пред нея. Отскочи и започна да се катери, но не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Дупките в мрежата бяха малки, а тежката рокля не я улесняваше. Мъжете се приближаваха със стремителни крачки; единият стигна оградата и докопа крака на Ракел. После я издърпаха надолу, а тя риташе и крещеше. Мъжете я понесоха към постройката. После всичко утихна.

Изведнъж на Тобиас му стана много студено. Не отвън, а от вътрешната страна на кожата. Мислите му се блъскаха в главата и дишаше учестено, макар че лежеше съвсем неподвижно. Божичко! Какво ставаше долу? Бързо се изправи. Нямаше време за план; нямаше време и да си прибере багажа. Изтича до палатката, взе си ножа и саморъчно начертаната карта и се запромъква надолу по склона към стопанството.

46.

Миа седеше в „Юстисен“ и се чудеше дали да не си поръча бира, но все пак се спря на минерална вода. След няколко минути Холгер дойде и се отпусна задъхан на мястото срещу нея.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Извършителят се е свързал с „Афтенпостен“ преди няколко дни. Обадил се е на журналиста Микел Вол. Преправил си е гласа. Дал е информация за Каролине.

— Защо не са ни уведомили?

— Защото са егоистични идиоти и ги интересуват само продажбите на вестника.

Мунк бе видимо раздразнен.

— Какво ще правим?

— Не съм съвсем сигурен — промърмори той. — Адвокатът им ясно заяви, че не са направили нищо незаконно и нямаме основания да ги обвиним в нищо.

— Трябва да има начин да ги подведем под отговорност, дявол да го вземе! — изруга Миа.

— Микелсон обеща да помисли, но счита, че разпитът, който съм провел, е достатъчен.

— Само толкова ли?

— Проклети политици! — изръмжа Мунк. — Грижа ги е само да опазят себе си и кариерата си.

Поръча си сандвич със скариди и кола и си свали якето.

— Какво имаш?

— Устни показания. Ще изпратят писмени утре.

— Нещо полезно?

— Нищо разобличаващо. — Мунк отчаяно поклати глава. — Какво каза Баке?

— В десетката — отговори Миа.

— В какъв смисъл?

— Замесен си.

Той я изгледа с любопитство.

— Това вече го каза, но какво точно имаш предвид?

— Свързано е с теб.

Донесоха поръчката на Мунк и той отпи глътка кола.

— Трудно ми е да го обясня. Както ти споменах, това е усещането ми — продължи Миа.

— Докажи ми — подкани я той.

— Окей. Убиецът ни насочва към „Хьонефос“ и изчезналото бебе. Кой беше отговорен за делото?

— Аз — каза Мунк.

— Правилно.

— „Хамлет“ — продължи Миа. — За какво става въпрос в „Хамлет“?

— За истинска любов? — погледна я въпросително Мунк.

— Не „Ромео и Жулиета“. Стегни се, Холгер. „Хамлет“.

— Ти си следвала литературознание, Миа.

— Три лекции за два семестъра и нито един взет изпит не се брои за следване — промърмори младата жена.

— Не съм толкова навътре в Шекспир — въздъхна Мунк.

— Добре, няма значение. За отмъщение. В „Хамлет“ става въпрос за отмъщение. И за други неща, разбира се, но това е основната тема.

— Хубаво. Бебето изчезва. Аз съм отговорен. Шведът се обесва. Прекратяваме случая. Бебето го няма. Вероятно е мъртво. Убиецът ни обръща внимание, че похитителят не е шведът.

— Рине ЮВ.

— Да, и препраща към „Хамлет“. Значи това е отмъщение?

— Нещо такова.

— Но какво следва? Проследявам разсъжденията ти само донякъде. Бебето е отвлечено — добре. Аз съм отговорен — добре. „Хамлет“, отмъщение — добре. Но защо да убива десет момичета? Какво общо има това с мен? Не ти ли се струва малко нелогично, Миа?

Миа отпи глътка вода и се замисли за момент.

— Прабабата на Бенямин Баке.

— Вероника Баке. Какво за нея?

— Живяла е в същия старчески дом като майка ти. Как ти се вижда?

Мунк ококори очи.

— Така ли? Откъде знаеш.

— Открих го вчера. Лудвиг проверява всички служители, всички пациенти, всички хора, които са свързани с дома, и ги съпоставя с архивите от случая „Хьонефос“. Не допускам Бенямин Баке да е нашият човек, но не бива да забравяме, че старият телефон на Вероника Баке е използван за съобщенията. Дали от някого в дома, или ни подвежда? По въпроса наистина се колебая. Помолих Лудвиг да провери и това.

— И?

— Засега нищо. А, и още: старческият дом не е единствената връзка между майка ти и Вероника Баке.

— Коя е другата?

— Религиозната общност.

— И Баке ли е била от тях.

— Нещо повече. Възнамерявала е да им дари цялото имущество на рода си.

— Какво?

— Разбираш ли? Разбираш ли какво искам да кажа?

— Браво, Миа — промълви Мунк. — Браво!

Той отново потъна в размисъл. Опитваше се да осмисли думите ѝ.

— Защо? — попита Миа.

— Да, защо?

— Не знам, но има прекалено много съвпадения, нали? Какво е общото тук, Холгер?

— Църквата.

— Именно.

— Но… — удивляваше се Мунк.

— Знам, и аз не разбирам всичко. Тук има нещо гнило. Почти съм склонна да приема, че целта е да ни заблудят. Милион задънени улици. Давам си сметка колко глупаво звучи, но извършителят се справя отлично. Аз бих действала по същия начин.

Мунк я погледна изкосо.

— Разбираш какво имам предвид. Ако бях на негово място. Символите, които са навсякъде, промените в методологията. Кръжим в мъглата и ни разиграват напред-назад — както при тениса, нали?

— Тениса ли?

— В тениса който сервира, винаги има предимство. Стига да притискаш противника си през цялото време толкова силно, че едва да успява да върне топката, водиш. Ако не направиш грешка, ще спечелиш.

— Значи, убиецът бие сервиса?

— Да.

— Не знам дали разбирам връзката — въздъхна Мунк. — Тенис и убийство?

— О, всичко разбираш. Просто не искаш да признаеш заслугата ми. Всички идеи трябва да са твои.

— Да, такъв съм.

Той смигна, дояде си сандвича и избърса майонезата от брадата си със салфетка.

— Трябва да запаля цигара.

— А аз трябва да пропуша — въздъхна Миа. — Досадно е през цялото време да тичам след никотиновата ти зависимост.

— Sorry — отвърна Мунк, без да е искрен, и тръгна пред нея към задния двор.

— Само бърборя и опипвам в тъмното — призна тя, когато седнаха под отоплителната лампа. — Но, по дяволите, все нещо трябва да правим.

— Хубаво е да поиграем на топка — смигна Мунк.

— О, затваряй си устата — ухили се Миа. — Добре, няма да използвам повече спортни аналогии, но разбираш какво искам да кажа.

— Хаос.

— Точно така.

— По-подходящо е да се опише като хаос, отколкото като тенис.

— Да, да — съгласи се Миа. — Добре, нека да е хаос.

— Има голяма разлика между хаоса и тениса. Тенисът е прецизна игра.

— А това не е ли?

Мунк запали втора цигара.

— Хм, не и до този момент.

— Виждаш ли, значи донякъде съм права?

— Хаос е по-добре.

— О, Господи, държиш се детински.

— Как ще ограбиш банка, без да привлечеш вниманието?

— Като взривиш сграда от другата страна на улицата, знам — въздъхна Миа.

— Съжалявам — усмихна се Мунк и разтърка очи. — Седмицата беше дълга. Страшно се ядосах на адвоката днес. Дявол да го вземе, хората никога не поемат отговорност за собствените си действия. Какво ще правим оттук нататък?

— И аз щях да те попитам същото.

— Сектата?

— От само себе си се разбира.

— Да отидем с теб утре рано сутринта?

— Обезателно.

— Габриел в офиса ли е?

— Така мисля.

— Изпрати му съобщение. Помоли го да ги провери, за да имаме с какво да отидем при тях. Не помня как наричат себе си, но адресът им е на „Богерювайен“, в Бьолер.

— Готово. — Миа си извади телефона.

— Впрочем — поде Мунк, докато си палеше нова цигара от старата. — Какво каза току-що?

— Тенис?

— Да, ако първи биеш сервис, печелиш.

— Ако не сгрешиш…

— Това е добре идея — отбеляза Мунк.

— Разбира се — кимна Миа.

— И ние да окажем натиск — продължи той.

— Ще се опитам да измисля нещо.

— Опитай. А аз ще видя кои са тези проклети откачалки, които се домогват до парите ми.

Мунк стана.

— Тръгваш ли вече?

— Довечера ще гледам Марион. Заради сватбата. Има много неща за уреждане.

— Естествено. Поздрави Мириам.

— Непременно.

Мунк си загаси цигарата и излезе. Миа се поколеба дали все пак да не изпие една бира, но успя да преодолее желанието си и си поръча втора бутилка минерална вода. Извади химикалката и бележките си и ги разстла на масата пред себе си, както правеше, когато искаше да подреди мислите си. Преди виждаше всичко толкова ясно и много по-бързо. Когато умът ѝ бе най-остър, беше достатъчно да затвори очи и всичко се разиграваше в главата ѝ, но това бе отдавна. Произшествието на Трюван. Месеците, прекарани на остров Хитра. Сякаш пред ретината ѝ имаше воал. Сякаш мъгла обвиваше мозъчните ѝ клетки. Бяха ѝ наредили да си почива. Пълна и продължителна почивка. Да не се излага на никакво напрежение. В отговор на това тя бе започнала да се упоява. Почти до смърт. И сега се налагаше да си плати. Започна да пише по листовете. Опита се да остави химикалката да свърши работата. Да си състави система в лудостта. Беше почти болезнено да мисли. Две момиченца са мъртви. Други две са отвлечени. Отговорността е нейна. Мунк. Със сигурност имаше връзка с Мунк. Бе убедена в това. Или не? Това, което преди няколко години ѝ се отдаваше толкова лесно, изведнъж ѝ се струваше невъзможно. Не биваше да се Съгласява да си тръгва от острова. Трябваше да изпълни замисъла си.

Ела, Миа, ела.

Пак написа имената отгоре на листа. Паулине. Юхане. Каролине. Андреа. Шестгодишни. Започват училище през есента. Марко 10:14. Оставете децата да дохождат при Мене. Пътувам сама. Въже за скачане. По дърветата. Гората. Чисти дрехи. Спретнати телца. Шекспир. „Хамлет“. Училищни принадлежности. Ето, че потръгваше. Рине ЮВ. „Хьонефос“. Момиченцето не е открито. Пътувам сама.

Ела, Паулине, ела.

Ела, Юхане, ела.

Ела, Каролине, ела.

Ела, Андреа, ела.

Сервитьорката, изведнъж оказала се до нея, рязко изтръгна Миа от мислите ѝ. По дяволите. Почти бе стигнала. Там, където трябваше да бъде. Там, където отдавна не бе прониквала.

— Желаете ли още нещо?

— Да, една бира — измърмори Миа раздразнена. — И „Рацепуц“. Два пъти „Рацепуц“.

Налагаше се да си помогне. За да се върне там, където трябваше да бъде.

47.

Миа Крюгер бе пияна, но не можеше да заспи. Пи прекалено много. Не пи достатъчно. Хотелската ѝ стая изглеждаше по-студена и още по-безлична от обикновено. Чистите чаршафи, преди — верен приятел, сега ѝ бяха враг. Наела бе стая в хотел, защото не ѝ напомняше за нищо познато, но сега домът ѝ липсваше. Дом. Нещо привично. Нещо сигурно. Нещо, което да ѝ е по мярка. Навярно Микелсон има право. Изглежда се налага да отиде на психолог. Да влезе в болница. Дълго бе стояла на ръба. После се посъвзе, придоби позитивна нагласа, почувства се силна, но сега пак се спускаше надолу по спиралата.

Тялото ѝ се въртеше в голямото легло. Длъжна е да се държи. Не биваше да пие. Не биваше, разбира се. Никой не бива. Нима не се е устремила натам? Нима не се е доближила до мястото, което обитаваше преди? Зад привидностите. Нейната специалност. Да вижда нещата, които другите не виждаха. Не се напрягай. Само си почивай. Отиди някъде. Скрий се на някой остров. Оттегли се от света. Беше си свършила работата. Но не. Реалността трябваше да почука на вратата ѝ. Злото непременно трябваше да я обезпокои. Колите трябваше да заемат мястото на чайките. Уличните светлини и неоновите лампи изместиха звездите. Стана чувствителна. Кожата ѝ бе почти прозрачна. А преди беше толкова твърда. Не биваше да пие. Изобщо не биваше да пие. Никой не бива да пие.

Миа тръгна боса по пода и намери панталона си на един стол. Хапчетата още си стояха в джоба. Взе едно, отиде до прозореца и го глътна с малко вода. Седна и се загледа в светлините от трафика, наблюдава ги, докато вече не различаваше откъде идват цветовете. После се заклатушка към студеното легло и положи глава върху възглавницата.

Тъкмо заспа и телефонът иззвъня. Направи всичко възможно да не му обърне внимание. Да си почива. Все едно нищо не е било. Телефонът пак иззвъня. Престана да звъни. Никой не искаше да говори с нея. Оловнотежкото ѝ тяло лежеше върху белия чаршаф. На третото позвъняване не издържа.

— Миа на телефона.

Беше Мунк.

— Колко е часът? — промърмори тя.

— Пет — уведоми я началникът ѝ.

— Какво има?

— Намерили са момичетата.

— Какво?

— Ще те взема от хотела. Ще бъдеш ли готова след десет минути? Имаме дълъг път.

— По дяволите. — Миа чу собствения си глас. — Идвам.

48.

Залегнал зад едно дърво, Тобиас Ивершен чакаше да се стъмни. Отдавна бе изял последната си филия и започваше да огладнява, но сега не можеше да си тръгне — имаше по-важна работа. Първоначално планът му бе да се опита да влезе през портата, ала се оказа невъзможно. Беше заключена с верига, а и се намираше на прекалено видимо място. Групата мъже бяха отнесли Ракел в една от малките постройки и оттогава всичко в двора бе притихнало. На няколко пъти от църквата излизаше по някой човек и отиваше към оранжерията, но иначе той не видя никого. Мястото изглеждаше почти изоставено. Като гробище. Вятърът духаше в короните на дърветата над него. Тобиас се сгуши в якето си и пак извади бинокъла. Дали все пак да не се прибере? Да съобщи в полицията? Видя как я хващат. Нямаше начин да е законно. Или имаше? Не ѝ причиниха болка, просто я пренесоха през площадката. Непокорно дете, което не слуша. Полицията нуждаеше ли се от заповед за обиск при подобни случаи? В американските филми — да. Без такава заповед не им бе позволено да претърсват къщите на хората. Тобиас не знаеше как е в Норвегия, но вероятно нещата стояха по същия начин. Изведнъж се почувства не толкова смел. Всичко бе започнало на игра. Смяташе само да отиде да надникне. Тръгна на кратка експедиция. Изобщо не си представяше да се натъкне на човек, нуждаещ се от помощ. Спомни си за братчето си — сигурно вече си е вкъщи и се чуди къде е Тобиас, а майка му и пастрокът му не знаят какво да му отговорят. Притесняваше го мисълта малкият му брат да стои вкъщи без него. Поколеба се дали да не си тръгне. Все пак не познаваше това момиче. Защо, например, да не е немирна като неговата съученичка Елин миналата година? Беше се промъкнала в кабинета на директора, беше откраднала пари, а после ухапа един учител по ръката, когато я хвана да пуши в двора на училището през междучасието. Поне с него се държеше много мило, но след всичките ѝ щуротии я изключиха и оттогава никой не я бе виждал. Ами ако и сега нещата стоят по подобен начин? Той навярно преувеличава. Майка му все повтаряше да престане да си фантазира толкова много. Не било хубаво. Да се увлича в мечтите си. Наистина не беше хубаво. Започна да става студено. Трябваше вече да е пролет, но времето не бе пролетно, не и привечер. Съжали, задето не бе взел нещата си. Остави палатката, спалния чувал и раницата си горе, на възвишението, където пренощува. Даже фенерчето си не взе. Толкова е глупав. Къде ти е главата? — често питаше майка му. — Има ли нещо вътре? Малко го беше срам. Постъпи страшно тъпо. Скоро щеше да стане прекалено тъмно, за да отиде да си вземе вещите. Няма да може да намери пътя в мрака. Ако тръгне сега, ще успее. Поне ще си прибере багажа. Щом има фенерче, винаги ще намери пътя към къщи. Това е най-доброто решение. Да си вземе нещата. Да се прибере. При братчето си. Тобиас стана и от скривалището си погледна към стопанството. В същия момент една врата се отвори и нещо там се раздвижи. Вдигна бинокъла и притихна. Двама мъже излязоха от една от постройките, между тях се виждаше силует. Ракел. Тя беше. Имаше нещо на главата ѝ. Мъжете я държаха за ръцете, всеки от една страна, и я дърпаха. Скриха се зад църквата и отново се показаха малко по-нататък. Сърцето на Тобиас заблъска в гърдите му. Почти не вярваше на очите си. Беше като на кино. Бяха я хванали. Бяха вързали ръцете ѝ отпред и бяха надянали качулка на главата ѝ. Двамата мъже вървяха към мястото, където се беше скрил, и я дърпаха. Минаха покрай трактора и барачката, през нивата и… какво правеха сега? Тобиас събра смелост и се премести още по-близо до оградата. Мъжете бяха спрели. Единият се наведе към земята. Правеше нещо — Тобиас не виждаше какво. И изведнъж тя изчезна. Нямаше я. Там бяха само двамата мъже, които се запътиха обратно към къщата.

Тобиас бързо взе решение. Първоначално смяташе да изчака, докато се стъмни напълно, но сега не разполагаше с време за губене. Промъкна се до оградата и започна да се катери. Нямаха право да причиняват това на никого. Нямаха право да бъдат жестоки, независимо какво е сторила тя. Никой възрастен не бива да прави така. Повъзвърна си куража. Беше ядосан. Вкопчваше се в мрежата, пъхаше пръсти в дупките. Успяваше да се задържи с върховете на обувките си и ето, преди да разбере, се беше прекачил през високата ограда, намираше се от вътрешната страна. Остана за известно време седнал, та да си поеме дъх. Същевременно не спираше да се оглежда. Сега в заградения район отново бе тихо. Земята под него бе студена и мокра. Къде се бе изгубила? Влачиха я до средата на площадката и после изчезна. Беше естествено Тобиас да е уплашен, но него вече не го беше страх. Беше само ядосан. Беше ядосан на всички възрастни, които посягат на деца. Децата трябва да са свободни. Да играят. Да бъдат защитени. Не да стоят с наведена глава в кухнята. Болеше, когато те стиснат за ръката. Болеше, когато не можеш да отговориш, защото не искаш братчето ти да пострада, ако кажеш нещо лошо. Тобиас се сви и запълзя по площадката. Мястото, където мъжът се бе навел, отстоеше на стотина метра оттук. После тя изчезна. Защо възрастните раждат деца, ако не се държат добре с тях? Веднъж след часа по норвежки Емилие го попита от какво са белезите по врата му. Защо ръцете му са сини. На мен можеш да кажеш, увещаваше го тя. Държа се много мило, погали го по рамото. Можеш да ми кажеш, не се бой. Но той не каза нищо. Вярно, вината не бе нейна, искаше само да помогне. Но какво знаеше тя? Щеше ли да е там, когато се прибере вкъщи? Когато разберат, че се е разприказвал? Не, само щеше да стане по-лошо. Всичко щеше да стане по-лошо, о, да, той го знаеше. Трябваше само да издържи. Да устои. Да се погрижи братчето му да не бъде подложено на същото. Да изтърпи хокането. Има ли нещо тук? Тъп ли си?

Тобиас се сниши, доколкото бе възможно, в подгизналата трева. Коленете му се намокриха, но това нямаше значение. Щеше да го понесе. Беше издръжлив. Трябваше само да си мълчи. Да не отронва и дума, за да не стане по-лошо. Да кима. Да свежда глава. Да казва „да“. Не го беше страх. Вече не се боеше. Бяха сложили качулка на главата ѝ. Нямаха право. Възрастните нямат право да причиняват това на деца. Той пълзеше предпазливо напред, на почивки, за да се убеди, че всичко е наред, че няма да се отвори някоя врата, че няма да го видят. Станеш ли на осемнайсет, вече решаваш сам. Можеш да се изнесеш, да си намериш работа, дори да вземеш и брат си, макар да е само на дванайсет. Всичко наред ли е у вас, Тобиас? Ще кажеш ли на майка си да идва на родителските срещи? Искам да говоря с нея. Отдавна не е идвала, а е важно да присъства. Ще ѝ кажеш ли? Ръката ли си си наранил? Какво е станало с ухото ти? Мога ли да ти помогна с нещо, Тобиас? Нали знаеш, че можеш да разчиташ на мен?

Тобиас стигна до мястото, където Ракел изчезна. Вече беше тъмно. Църквата се извисяваше в небето, забола кула в осветените от луната облаци. Почти като в стар филм на ужасите. „Франкенщайн“ или „Дракула“, или някой подобен на тях. Беше естествено да е уплашен, но не го беше страх. Беше ядосан. Видя очите ѝ под бялото боне. Те бяха възрастни, а тя — дете. Нямаха право да се държат жестоко с децата. Тобиас още веднъж съжали, задето не си взе фенерчето. Земята почти не се виждаше, луната осветяваше слабо пътя му, но след няколко секунди се скри. Не беше глупав. Тя не можеше просто да изчезне. Някъде в земята трябва да има дупка. Шахта. Отвор. Що за възрастни заравят дете в земята?

Тобиас се приведе и започна да опипва почвата. Неочаквано в църквата запалиха лампите. Той реагира инстинктивно — хвърли се на земята и остана да лежи плътно притиснат до мократа почва. Миришеше на пръст и на трева. Остана в тази поза известно време, но никой не излезе. Събра смелост и застана на колене. Светлината от прозорците му помагаше да вижда по-добре. Шахта в земята. Това търсеше. Никой не изчезва просто така.

Не му отне много време да я намери. Оказа се съвсем нова, покрита със светли дъски, около един квадратен метър — малка шахта направо в земята. Бе заключена с катинар. Не много голям, малък катинар, златист, като този, с който учителят по физическо заключваше шкафа с футболните топки, та никой да няма достъп до тях без разрешение. Пак се огледа. Не се виждаше никой. От църквата долитаха гласове, песен — там някой пееше. Бяха заети с други неща. Пееха. Възпяваха Бог или в каквото вярваха. Не знаеха, че Тобиас е тук, отвън. Че някой иска да ѝ помогне. Да разбие катинара. Да я освободи. Не съумя да потисне усмивката си. Учителят по физическо така и не разбра защо топките не са в шкафа. Не допускаше колко е лесно да отвориш катинар. Тобиас го беше правил много пъти. Почти всички момчета в класа му знаеха как става. Беше още по-лесно, отколкото да преписваш на контролно. Бяха си направили шперцове в час по трудово, когато учителят им излезе да пуши. Парче метал и пиличка за нокти като тези, които използват момичетата, е добре като за начало. Връхчето се изрязва с ножица за метал и се изпилва, докато стане достатъчно тънко. Изисква се, разбира се, умение, трябва някой да те научи, но направиш ли го веднъж, после е лесно. Тобиас си извади ключовете от затворения с цип джоб на якето и напипа шперца. Дръж катинара така, че широкият край на ключалката да остане от дясната страна. Пъхни шперца, натисни наляво, докато усетиш, че е захапал метала вътре. Готово. Разклати, дръпни катинара към себе си, напъни и после завърти силно надясно. Тобиас чу тихичкото прищракване и катинарът се отвори. Стълба. Дълга стълба водеше надолу в шахтата. Предпазливо пъхна глава и прошепна:

— Ехо? Ракел? Там ли си?

49.

Миа излезе от хотела. Мунк вече я чакаше отпред. Тя седна в черното ауди и се опита да принуди тялото си да се събуди. Хапчето, което бе взела, още действаше, от него се чувстваше отпусната и сънлива. И Мунк очевидно не бе спал много. Носеше същите дрехи като снощи — кафяво сако от рипсено кадифе с кожени кръпки на лактите и лекьосана риза. Имаше торбички под очите и дълбоки бръчки на челото. На Миа ѝ дожаля за него. Наистина имаше нужда от компания. От жена в живота си. Някой, който да се грижи за него, както той винаги бди над всички около себе си.

— Какво имаме? — попита Миа.

— Форт „Исенгран“.

— Къде е това?

— Фредрикста.

Миа се изненада. Другите две момиченца бяха намерени в покрайнините на Осло. В гората. Извършителят пак бе променил метода си на действие.

— Кой ги е намерил?

— Двойка абитуриенти — въздъхна Мунк. — Районът е затворен, но те се промъкнали вътре за малко цуни-гуни или каквото са правили.

— Кой е там?

— Местната полиция. Къри и Анете са на път, скоро ще пристигнат.

Миа погледна часовника на таблото. 05:15. Навън все още беше тъмно.

— И какво знаем дотук?

— Двете момичета са лежали на земята. Между тях е бил побит кол.

— Кол ли?

Мунк кимна.

— Какъв кол?

— Дървен. С набучена свинска глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Момичетата са били на тревата, а между тях е имало кол с набучена свинска глава на него.

— Истинска свинска глава?

Мунк пак кимна.

— Господи — простена Миа.

— Какво мислиш, че означава?

Мунк включи отоплението и влезе в тунела при кметството, откъдето се излизаше от града.

— Свинска глава, набита на кол?

— Да?

— Трудно е да се каже — поколеба се Миа.

От топлината в колата ѝ се доспа. Липсваше ѝ сутрешното кафе, но не искаше да моли Мунк да спре.

— Все нещо трябва да означава.

— Повелителят на мухите — прошепна тя.

— Какво?

— Това е от една книга. „Повелителят на мухите“. Група момчета попадат на пуст остров, без възрастни. Мислят, че там живее чудовище и забиват свинска глава на кол като жертвоприношение.

— Боже Господи — изпъшка Мунк. — Ние сме чудовището, нали?

— Възможно е.

— Вътре има пакетче ментови дражета. — Мунк посочи жабката.

— И?

— Имаш нужда. — Той подкара по „Драменсвайен“.

Миа усети пронизващо раздразнение, но то бързо отшумя. Тя отвори жабката и извади пакетчето. Взе две дражета, останалите прибра в джоба на якето си.

— Защо, по дяволите, Фредрикста? — измърмори Мунк. — Изобщо не се връзва. И толкова открито?

— Много сме мудни. — Миа си извади телефона.

— В какъв смисъл?

— Извършителят иска да ни покаже, че не си вършим добре работата.

— Господи — отново изпъшка Мунк.

Миа намери номера на Габриел Мьорк в указателя.

— Габриел на телефона.

— Здравей. Миа е. На работа ли си?

— Мда — въздъхна момчето на другия край.

— Ще потърсиш ли Форт Исенгран във Фредрикста?

— Сега ли?

— Да. С Мунк пътуваме натам. Намерили са момичетата.

— Разбрах.

От другата страна се възцари тишина. Миа чуваше как Габриел трака на клавиатурата.

— Намери ли нещо?

— Какво търся?

— Каквото и да е.

— Да видим. — Младежът потисна една прозявка.

— Форт Исенгран. Крепост, намира се на малко островче във Фредрикста. Разделя течението на река Глома на две. Построена е в края на XIII в. от ярла, управител на Боргсисел — за тези, които искат да знаят. Направена е от дърво и камък. Разрушена през 1287 г. През XVII в. е построена нова крепост. Петер Весел Турденшол я е използвал като база по време на Великата северна война, каквото и да означава това. Името Исенгран идва от… да, учените спорят по въпроса, но навярно произлиза от френското „lie Grand“, големият остров. Това върши ли ви работа?

— Не — тросна се Миа. — Има ли още нещо? Нещо съвременно? За какво се използва днес?

— Почакай.

Миа притисна телефона с рамото си и взе още едно ментово драже. Продължаваше да усеща вкуса на алкохол в гърлото си.

— Не намирам много. Сватбени снимки от Форт Исенгран. Излет на пенсионери.

— Това ли е всичко?

— Да. Не, почакай, тук има още нещо.

Пак настъпи тишина.

— Какво има?

— Не знам дали е важно, но през 2013 г. там ще открият паметник. Не във форта, а срещу него, на променадата покрай реката.

— Какъв паметник?

— Казва се „Майките на Мунк“. Бронзови статуи на майката и лелята на Едвард Мунк.

— Разбира се — промърмори Миа.

— Това ще ви свърши ли работа?

— Несъмнено, Габриел. Благодаря ти.

Понечи да затвори телефона, но Габриел я спря.

— Мунк при теб ли е?

— Да.

— В какво настроение е?

— Поносимо, защо?

— Удобно ли е да говоря с него?

— Ето го.

Миа подаде телефона на Холгер.

— Да? Мунк е.

Майките на Мунк. Значи все пак е права.

— Да, разбирам — каза Мунк по телефона. — Но не се тревожи, както ти обясних, това е лична работа. Имаме по-важни задачи. Какво? Да, човек може да полудее. Какво? Да, получих я от една приятелка от интернет. От Швеция. Какво? Казва се Маргрете нулаосем. Но не се притеснявай. Да, да, разбирам. Ще говорим по-късно.

Мунк се засмя и върна телефона на Миа.

— Какво има?

— Нищо особено, говорихме по личен въпрос.

— Добър е — отсъди Миа.

— Кой? Габриел ли? Да, абсолютно. Харесвам го. Радвам се, че този път случихме на човек.

Миа взе още едно драже и свали малко прозореца.

— Разбра ли нещо? Исенгран Форт?

— О, да — кимна Миа.

Разказа му какво е научила от Габриел току-що.

— По дяволите — промърмори Мунк. — Значи наистина е свързано с мен. Аз съм виновен за смъртта на момичетата.

Той стисна очи и удари волана с ръка.

— Не знаем със сигурност — изтъкна Миа. — Колко време ще пътуваме?

— Час и половина — отвърна Мунк.

— Значи, ще подремна малко.

— Умно — отбеляза той. — Подремни и за мен.

50.

Пристигнаха до полицейските заграждения при изгрев-слънце. Мунк показа картата си и млад полицай с разрошена коса и вид на току-що събудил се им даде знак да продължат. Паркираха колата пред малка червена къща, „Кафе Гелайен“, където ги посрещна Къри и им посочи пътя покрай стария каменен зид. Миа съзря променадата на другия бряг на реката. Майката и лелята на Едвард Мунк. Лаура Катрине Мунк и Карен Бьолста. Тя знаеше доста за автора. Повечето жители на Осгорщран бяха добре осведомени за личността му. Сега в малкото градче се гордееха особено с факта, че Мунк е живял там. Някога обаче изисканите дами обръщали отвратени парасолите си към отблъскващия художник. „Не е ли типично“ — помисли си Миа в момента, в който забеляза бялата найлонова палатка, опъната от криминалистите. Приживе са го ненавиждали, но сме забравили този факт. Това ли е съдбата на всички велики творци на Норвегия? Трябвало е да умрат, за да ги оценим. Хвана се, че мисълта не е нейна. Беше на майка ѝ. Изкуството и литературата винаги бяха на почит в дома, където бе прекарала детството си. Често седеше край кухненската маса и слушаше майка си да разказва, почти като в клас. Сигри и Миа бяха ученички, всяка пред своята купичка с овесени ядки, а майка им — ревностната учителка.

Къри имаше изненадващо бодър вид и говори през целия път до палатката. Опитният полицай правеше впечатление на студен и корав с плешивата глава и набитото си тяло, но Миа знаеше, че не е такъв. Къри бе изключително способен и имаше голямо сърце, въпреки че изглеждаше, а и често се държеше като булдог.

— Двама абитуриенти. Двойка. От гимназия „Глемен“. Не бяха на себе си, така че ги изпратихме вкъщи.

— Нямат връзка с престъплението, нали? — попита Мунк.

— Не, не, едва говореха. Никога през живота си не съм виждал толкова трезви абитуриенти. От гледката, предполагам, алкохолът се е изпарил през порите им.

— Има ли свидетели от съседните къщи? — поинтересува се Миа.

— Още не — повдигна рамене Къри. — Полицаите от Фредрикста в момента тропат по вратите. Но се съмнявам, че ще изскочи нещо.

— Защо? — учуди се Миа.

— Сериозно ли питаш?

Къри се усмихна кисело.

— Нямаме работа с аматьор, не си ли съгласна?

Стигнаха пред палатката. В този момент оттам излезе възрастен мъж в бяла найлонова престилка, покриваща цялото му тяло. Миа се изненада да види познато лице. Бе работила по много случаи с криминолога Ернст Хюго Вик, но мислеше, че отдавна се е пенсионирал.

— Мунк. Миа — кимна им Вик.

— Здравей, Ернст — поздрави го Мунк. — Чак от Осло ли те извикаха?

— Не — въздъхна криминологът. — Бях се скрил на вилата си, за да ме оставят на спокойствие, но не помогна.

— Какво имаме? — попита Миа.

Вик свали бялата найлонова качулка и ръкавиците. Запали цигара и изстърга с крак малко пръст от ботушите си.

— Не са отдавна тук. Лежали са така, предполагам, не повече от час, преди да ги открият.

— А часът на смъртта?

— Същият — отново въздъхна Вик.

— Тук ли са били убити?

— Така изглежда, но преди да направим аутопсия, нищо не е сигурно. Що за чудо е това, Мунк? Не съм попадал на нещо толкова странно. Честно.

— В смисъл? — поинтересува се Миа.

— Ами. — Вик си дръпна от цигарата. — Как да кажа? Прекалено е чисто за ритуално убийство. Момичетата са нагласени и измити. Наконтени. С ученически чанти. И после тази свинска глава? Един дявол знае защо. Можете да хвърлите едно око. Аз имам нужда да си отдъхна.

Възрастният мъж сложи ръкавиците в джоба си и завлачи крака към паркинга. Мунк и Миа надянаха подадените им бели престилки и влязоха в палатката.

Каролине Микле лежеше на земята с ръце, скръстени върху гърдите. Беше облечена с жълта кукленска рокля. Ученическата раничка бе оставена до краката ѝ. Андреа Линг бе само на няколко метра от нея, и нейните ръце бяха върху гърдите, а ученическата раничка — до белите обувчици. На шията и на двете момичета бе окачена същата табелка като при Паулине и Юхане. Пътувам сама. Почти религиозна сцена с гротескната свинска глава по средата. Миа Крюгер си сложи ръкавиците и се наведе над Андреа. Вдигна малката бяла ръка и разгледа ноктите.

— Три — кимна тя.

Внимателно остави ръката на тревата и се приближи към Каролине.

— Четири.

В същия момент телефонът на Мунк започна да звъни. Той погледна дисплея, но не отговори на повикването. Телефонът иззвъня още веднъж.

— Дявол да те вземе! — изруга Мунк и отново натисна червеното копче.

— Внимавай с езика — посъветва го Миа. Посочи с глава момичетата и се изправи.

При третото позвъняване той се извини учтиво и пак натисна червения бутон. Почти моментално зазвъня телефонът на Миа. На дисплея се изписа името на Габриел.

— Габриел ли е? — попита тихо Мунк.

Миа кимна и отхвърли разговора.

— Той ли звъня и на теб?

Мунк потвърди и в този момент телефонът на Миа иззвъня повторно.

— Дано да е нещо важно — изръмжа тя и излезе от палатката, за да вдигне.

Габриел говореше възбудено, почти се задъхваше.

— Трябва да говоря с Мунк. — Дишаше тежко.

— Зает е. Какво има?

— Разшифровах съобщението — заекна Габриел.

— Какво съобщение?

— Той получил имейл. Задача. Кодирано съобщение. Маргрете нулаосем. Реших я. Шифър на Гронфелд. Декодирах го.

— Не може ли да почака? — въздъхна Миа.