Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

16. Крайпътна гледка

Минаха много седмици в размишление, докато се възстановя след интензивното ми пътуване по Интерстейт. Макар че да се каже „по Интерстейт“ е само отчасти правилно. Трябваше да се обърна в друга посока, за да стигна до крайната цел.

„Възстановяване“ е друг погрешен термин. Със сигурност не се възстанових, нито пък някога ще успея. Промяната е постоянна. Нямам понятие колко много други хора са имали същото преживяване и са се върнали, за да разкажат за него. Всеки разказ би бил оцветен от индивида, цивилизацията и епохата, в които се е случил. Така бе и с мен. А думите и аналитичният синтез са неадекватни, за да пресъздадат цялостното значение и влияние на преживяното.

Основното, липсващото Основно, сега вече за мен бе Познание. Не вяра, надежда или упование, нито предадено по интуиция или емоция, а точно фиксирано познание в моето разумно съзнание. Разбира се, то през цялото време си е било, там, но аз не успях да разпозная множеството бледи от доказателства, такива, каквито бяха. Възприемането не е същото като Познанието.

И така… Познатото Основно. Материалната вселена, заедно с цялото човечество, е един непрекъснат и продължителен съзидателен процес. Разбира се, съществува Създател. Кой или какво е този Създател, лежи извън Излъчвателя или Отвора, а там аз не съм бил. Затова тази част не я познавам. Поне засега Всичко, което притежавам, е зашеметяващото преживяване, което имах в лъча, близо до Излъчвателя, и произтичащият от това съзидателен процес, докато той се случва в този свят и у мен. Това аз възприемам с моя Различен Мироглед.

Разумното човешко съзнание е размишлявало в продължение на цяла вечност за нашия Създател извън този Отвор. Не можех да се включа в това по причини, които вече са ви известни. Поради продължаващата употреба на названието „Бог“ в безчетни вариации, аз се съпротивлявах на всеки опит за идентификация в каквато и да е описателна форма. Забулването в тайна и погрешното тълкуване биха били твърде големи. Сега знам защо се съпротивлявах. Същото се отнася и за думата „Духовен“ и много други общоприети термини.

Познанията са следните:

Той, нашият Създател:

— е извън рамките на нашето разбиране, докато ние оставаме хора;.

— е дизайнерът на непрекъснатия процес, от който ние сме част;

— има цел за това действие извън нашата способност да разберем;

— извършва регулиране и фина настройка р този процес, когато е необходимо;

— не изисква преклонение, обожание или признание;

— не наказва за „зло“ или „престъпления“;

— не помага, нито пък пречи на нашия живот; Мечтата за връщане с дарове е неделима част от плана. Най-важното — дадох си сметка, че няма думи, които да напиша или изрека, няма музика, която да създам, за да мога да предам напълно това Познание на друг човешки разум. То би могло да дойде само чрез директна индивидуална опитност. Същността бе как да стане това.

После установих, че процесът на предаването бе две трети завършен — действаше в рамките на учебната система, която бяхме създали в нашия Институт.

Първо трябваше да се уверя защо имаше нужда за това предаване на другите. Припомних си моята среща с безименното огромно същество близо до Отвора. Бях незавършен, както ми бе казано. Бях твърде „малък“. Частта от мен бе „недостатъчна“. Аз не знаех нищо за „даровете“, които трябваше да ме придружават, когато минавах през Отвора.

Спомних си човешката цивилизация отпреди хиляди години, която бях посетил. Те бяха повече от милион на брой. Бяха получили техния Сигнал и се приготвяха да тръгнат като едно комплектно устройство. Спомних си също внезапното „примигване“ — изчезването на стотици, дори хиляди от събраните хора, които вече не бяха във физическо състояние, в близките до Аз-Там пластове, свързани заедно. Последно си спомних за посещението, което направих преди няколко години, когато се озовах в бъдещето — след около 1500 години, в една нечовешка цивилизация, от която и аз бях част. Те — или ние, бяхме на предела на тръгването като едно единно цяло. Моето посещение бе нещо като финално закриване, за което те бяха чакали, което аз тогава не успях да разбера.

Сега разбирам. Също ми е ясно какво означава „малък“, защо бях „незавършен“ и какви бяха „даровете“. Знам защо бях участвал в процеса на освобождаването на тези, които бяха напуснали физическото. И разбирам защо усетих нужда да споделя моите преживявания чрез книги и писане, защо предоставих физическите си способности и години на лични усилия за развитието на системите на обучение така, че другите да могат да постигнат състояния на съзнанието, подобни на онези, които аз бях преживял. Не бе задоволяване на егото. Нямах желанието да стана гуру или „духовен“ лидер. Не бе славата, останалите ми жизнени дейности се бяха погрижили за това. Не бе късмет. В това отношение бях направил твърде достатъчно, много преди първата ОИТ. Не бяха и множеството мои личности в това мое Аз-Там. Индивидуални, те бяха така незнаещи, като мен. Те просто бяха част от мозайката.

Това бе основното — събирането и унифицирането на „частите“, не само блуждаещите и липсващите от моето Аз-Там, но й частите на безкрайния пласт Аз-Там, към който съм обвързан. Нямам понятие колко други има в този пласт. Може да са хиляди или стотици хиляди.

Защо съществува тази необходимост от цялостно обединение? Така че да се превърнем в истинско Цяло, завършено и с огромно количество дарове от опитност и любов. Тогава ние като цялост можем да преметнем и да преминем през Отвора.

А после какво? Отговорът е неизвестен. Графикът за това напускане на Земята очевидно в през тридесет и пети век. Но ние не можем да напуснем, докато не съберем обратно всички части на всяко Аз-Там в нашия пласт — огромна задача. Затова ние ще бъдем като спасители, както е необходимо, когато части от нас напускат физическото, зашеметени и колебаещи се, или падат в цепнатина от системата за убеждения, която ги е задържалатолкова дълго като в капан.

Моята роля, доколкото мога да видя, е на облекчител. Основното има нужда да бъде вградено в нашите дейности и системи за обучение. Не знаех към какво водим. Не знаех също вероятността, че между нашите методи и техники за развитие на човешкото съзнание имаше някакъв вид Сигнал, който може би е биел тревога и е привличал онези, които чрез техните Аз-Там са били обвързани с нашия пласт. Чудех се колко ли от хилядите, взели участие в нашите програми, принадлежат точно към нашия пласт. Няма начин да разбера засега.

За повече от петнадесет години нашите програми предоставяха действащо познание на човешкото съзнание, чак до самия край на време-просгранството. Движението извън тази граница, за да се започне събирането на познания за основното, бе, разбира се, крайно предизвикателство. Проблемът бе как да стане това по един ясен и чист начин, за да се направи Основното едно Познание вместо убеждение. Това би могло да се случи само чрез лична опитност.

Трябваше да започна с Познанията. Това, което наричах входни рампи на Интерстейт, е физическата смърт така, както я възприемаха повечето Човешки Разуми. Тези рампи преминават-през границата на, тяхната карта на Познанието, а пътните знаци са противоположни.

В културно отношение сега ние знаем твърде малко за смъртта и онова, което следва после. Може да вярваме на различни предпоставки и перспективи, но това не е Познание. Единственото нещо, което всички ние наистина знаем, е, че физическата смърт ще се случи на всеки от нас и на онези, който обичаме, рано или късно. Но това е всичко и оттук идва страхът.

За да довърша ситуацията, очевидно цялото ни познание и научно изследване се концентрира върху физическото вещество и време-пространството. Нашата неутолима мечта е да знаем всичко за Тук, без изключения или пропуски. Източникът на този натрапчив импулс датира още от времето на човешката борба за съществувание в една вражеска среда, воден от нагона за оцеляване. Този основен мотив все още съществува, макар и дълбоко преобразен.

По отношение на физическата смърт нашите науки могат да предоставят само онези постижения, които по някакъв начин се отнасят до физическата материя. Типично за нас е, че се вглеждаме в система за измерване на нещо. Ако няма електрически сигнал в мозъка, ако няма химическа реакция, ако няма физическо движение, тогава няма Нищо. И така, смъртта се равнява на Нищо. И ако попитате дали Човешкият Разум изчезва, когато електрохимическата реакция се прекрати както магнитното поле около един електромагнит, когато бъде изключен електрическият ток, почти сигурно е, че ще получите положителен отговор.

Но вие можете да продължите — тези магнитни полета не изчезват в действителност, защото те оставят измерими отпечатъци върху чувствително вещество или близо до него. Тогава какво става с разума? Разбира се, получавате научния отговор: И с хората е почти същото. Те живеят в спомените на останалите живи същества, които са обичали, или в материалните предмети, в чиято изработка са участвали — техните творби, книги, сгради и т.н. Но това е всичко.

Лесно е да се разбере защо толкова много учени и професионални медици са нихилисти или атеисти в публичната си изява. Но дори и така, мнозина принудително са насочени към религиозната представа за оцеляването, дължащо се на изкуствен натиск или скрити надежди и вини. Нещо повече, научните и медицински изследователи са неволни участници в хипщическия процес на Системата за Живот на Земята. Като такива те са предразположени да приспособяват своите научни факти така, че да са-подходящи за нуждите им толкова, колкото и всеки друг. Въпреки това някои от нашите най-велики учени са достигнали до заключението, че ние сме нещо повече от нашите физически тела или поне че нашият разум е нещо повече от информацията, излизаща от нашия мозък.

Голяма част от нашето научно познание не е свързано с никое постижение, което се опитва да направи от Нищо Нещо. Затова ние съвсем неохотно го отхвърляме. Научното усилие е почти напълно впримчено в Системата за Живот на Земята и материалнто време-пространство твърде малко е приложимо на това поприще. Нито пък религиите и философиите ни предлагат много помощ В продължение на хиляди години религиозните мъже са се опитвали да ни убеждават да вярваме във възкръсването след смъртта. Използвани са огромно количество техники в опита да се помогне на последователите в етапа на Познанието, но твърде малко, ако въобще някой все пак е успял.

И ето ние се връщаме към индивидуалната опитност.

Ако бе възможно да се пресече границата, за да се посети областта на така нареченото Нищо и някой да се върне обратно, за да го опише, тъй като това не е ясно забранено от религиозните вярвания, то би довело след време до широко разпространено Познание и свързаното с него елиминиране на страха. Но все пак ние не знаем как да го направим.

Макар че съществува вероятността ние вече да го правим, но просто да не си спомняме.

Ако ми бе известно, без и най-малката следа от съмнение, какъв бих бил и какво бих правил след като умра, това би ме променило радикално. Бих изживял физическия си живот до краен предел, без сянка на спотайване зад всяка секунда, сянката, която казва: „Едно погрешно движение и времето ти приключва!“ Ако знаехме, че всеки от нас има възможност да избира да си тръгне, когато е сигурен, че нашето материално бъдеще не съдържа повече и капчица светлина, колко променен би бил нашият живот! Ако имахме сигурността, че независимо какво ще се случи, бихме могли да продължим любовните си връзки извън Системата за Живот на Земята и време-пространството, ако само бяхме сигурни, че когато любимият човек си отиде, ние ще знаем без съмнение къде можем да го намерим — каква чудесна свобода бихме притежавали!