Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

17. Повече работа за прогреса

След като бях направил преглед, доколкото ми бе възможно, на твърде малкото стойностни данни по отношение на живота извън Системата за Живот на Земята, реших, че единственият начин е обръщането към персоналното описание. Онова, което търсех, бе станало нещо като застраховка срещу смъртта, а личните обстоятелства сега показваха, че необходимостта от него бе потискаща. Личностната ми Същност ми казваше, че не е толкова трудно, колкото си бях мислел, и имайки това наум, започнах моето търсене.

Съществуваше малка група от онези, за които знаех отлично, че наистина съм срещал след техния физически край, по време на преживяване извън тялото. Тази група включваше баща ми, който почина една година след като бе получил мозъчен инсулт и в резултат бе загубил говора си. Намерил го бях в една малка стая с прозорец, очевидно възстановен, й той ми бе оказал горещ прием. Там бе също и приятел инженер, Чарли, който почина след инфаркт и когото открих в колиба на морски бряг. Друг мой приятел Агню — пилот и изследовател — срещнах месеци след фа-, талната самолетна катастрофа, в нещо като изследователска лаборатория. Бе много възбуден около нов проект. Също Дик, доктор по медицина, мой приятел, който почина от рак в стомаха. Когато го срещнах, той изглеждаше по-млад и в добра форма, и разговаряше с двама други мъже в нещо като офис. За кратко срещнах й майка ми, макар това да не бе по време на ОИТ. Тя се появи на предната седалка на автомобила ми, докато отивах на работа, само няколко минути след като бе починала в една болница в Оклахома.

Имаше и други, но никого не познавах толкова добре, колкото тези. След като открих какви бяха те… тъй като ги познавах, се породи интересен факт. Нито един от тях не бе затворен в посмъртна система от убеждения. Но къде са отишли и-как са стигнали там? След всичките тези години не си бях направил труда да разбера.

Докато размислях, си дадох сметка, че моите родители ми бяха натрапили твърде малко необорими системи за убеждения. Нямаше огън и сяра, ангели и дяволи, молитви за задгробен живот. Съществуваше само процес на самоопределяне. Нито те, нито пък аз по онова време си бяхме дали сметка колко значимо е тяхното становище.

По време на нощните ми пътувания започнах да се опитвам да разбера какво се е случило на онези, които бях срещал след тяхното всекидневие в Системата за Живот на Земята. Около три часа сутринта, след като бях преминал през два цикъла на сън, бях напълно отпочинал и спокоен. „Претърколих се“ и с мисъл се озовах в тъмнината отвън и близо до физическото си тяло. Само след миг бях на граничния ръб на М-Банд. Загърбвайки Шума на М-Банд, започнах да търся онези, които не притежаваха силна посмъртна система от убеждения.

Пръв ми дойде наум Чарли и с лек фокус на „бързото превключване“ се озовах в самоделната му нематериална колиба до морето. Приличаше на неподвижна картина. Пясъчният бряг изглеждаше нормален, но колибата бе празна. Облаците на небето не помръдваха и слънцето сякаш стоеше на едно място. Ако той бе там, всичко би се движело.

После забелязах онова, което за мен бе аномалия. Можех да усещам пясъка под краката си. Погледнах надолу. Краката ми бяха там. Всичко бе напълно естествено. От едната страна имаше ливада с трева. Тръгнах към нея, а не се реех над нея, и я нагазих. Усещах я като истинска трева. Наведох се и откъснах един стрък, давайки си сметка със закъснение, че имам и ръка. Сложих тревата в устата си и започнах да дъвча. Вкусът и съдържанието бяха истински. Разбира се, бе трева, жива и растяща.

Чарли, когото познавах, никога не бе споменал, че може да създава живи организми. Макар че доказателството бе тук. Появи се и моето автоматично предположение за материална форма, което най-малкото бе доста необикновено. Какъв вид енергийно поле бе генерирал Чарли? Със сигурност не бе система от убеждения, тъй като не бях в състояние да очаквам това, което открих.

След като бавно и внимателно напуснах, моето усещане за физическо тяло заглъхна. Проверих „местоположението“ и разбрах, че бе точно до бариерата вътре в Шума на М-Банд, в рамките на човешкото излъчване на спектъра на полето М.

През следващите седмици се опитвах да открия къде бе отишъл Чарли. Каквото и да правех, не открих и следа от него.

Следващият човек, когото потърсих, бе баща ми. Вследствие на инсулта той бе изпитвал силна болка в продължение на пяла година и не бе успял да сподели проблема си, преди да умре. Открих това, когато го бях намерил предишния път, скоро след смъртта му. Лесно бе да намеря стаята, където той се бе възстановявал, но както почти очаквах, той не бе там. Стаята бе празна. Все пак успях да вляза и да докосна стената с ръка. Защо изведнъж бях материализирал своята ръка? Стената бе груба, като бетон или кирпич. Бащата, когото познавах, не би могъл да я построи. Значи или не познавах баща си толкова добре, колкото си мислех, или някой друг бе сътворил стаята.

Докато бавно излизах през горната част на малката сграда, възприятието ми се върна напълно към нематериалното. Не бях изненадан, че вълната от Шума на М-Банд не бе много далече. По-късно се опитах, но не успях да открия къде бе баща ми. Дали и двамата — Чарли и баща ми — се бяха върнали обратно в Системата за Живот на Земята? Или пък техните Аз-Там освободители ги бяха хванали? И какво бе това място, че едновременно и колибата, и стаята стояха празни, откакто те бяха ги напуснали? Както бях усетил преди, бе твърде реално за система от убеждения; Любопитството ми бе нащрек.

Няколко дни по-късно направих ново пътуване в съседна област, което доведе до същите резултати. Преоткрих мястото, където бях срещнал Агню няколко месеца след като бе катастрофирал и изгорял в своя малък самолет, докато се бе опитвал да се приземи на едно малко летище в Охайо. На погребението на Агню в Северна Каролина се случи живо събитие, и досега останало необяснено. Щом каската му бе положена върху ковчега в гроба, един нисколетящ двумоторен самолет премина над гробището. Бе съвсем същият модел, със същия цвят и маркировка като този, с който бе летял Агню. Той помаха с крила и отлетя. Вдовицата му избухна в ридания и всички ние, които го познавахме, се просълзихме. По-късно проверихме всички летища в радиус от петстотин километра. Нямаше записани кацания или полети на никакъв двумоторник.

Имайки това предвид, не бях оптимистично настроен, че ще намеря този съзидателен тип в същата нематериална среда. Когато го открих предишния път, скоро след смъртта му, той възбудено работеше над нещо, което не можа да ми обясни. Прав бях. Платформата и такелажът бяха там, но не и Агню. Не се опитах да го намеря.

Следващото, върху което се концентрирах, бе мястото, където намерих Дик след смъртта му. Той бе добър лекар и приятел в ранните ми дни в Ню Йорк. Когато го бях видял, той бе в оживен разговор с няколко друга мъже в голяма стая и просто ми бе помахал, че ме бе познал. Той изглеждаше на половината от годините в сравнение с времето, когато бе умрял.

Пристигнах в тази голяма стая без проблем. За моя изненада тя не бе празна. Двама нормално изглеждащи мъже в костюми стояха около една маса в обичаен разговор. Доближих ги внимателно.

— Извинете, бихте ли ми дали някаква информация за Дик Гордън?

Те се обърнаха и се втренчиха в мен с широко отворени очи. После по-високият заговори.

— Съжалявам, но не ви очаквахме. Имате ли нужда да поседнете? Изморен ли сте?

— Не, добре съм. Само искам…

— Чакай малко, Джордж — прекъсна ме вторият. — Този е различен. Погледни!

Те започнаха да ме изучават напрегнато. Джордж поклати глава.

— Ти все още имаш живо физическо тяло? Забавих отговора си.

— Да, да, имам. Но…

— Чудесно! — Джордж ме доближи, сграбчи ръката ми и я раздруса енергично.

— Чувал съм за хора като теб, но ти си първият, когото срещам!

— Какво ще кажеш, Фред?

— Ама… какво точно е това място? Отговори Фред.

— Това е място, където идват определени хора, когато умрат. Понякога с известна помощ. Повечето не знаят, че то съществува.

— Какви хора?

— Медицински работници. Лекари, хирурзи и така нататък.

— Защо идват тук?

— Да се успокоят след голямата промяна — обясни Джордж.

— Те особено се нуждаят от това, защото са били твърде заети да пазят живота на пациентите си. Но се възстановяват бързо в позната среда. Огледай се.

Стана ми ясно, че това е един типично лекарски кабинет — чакалня със столове и маси за кафе и натрупани стари списания. През стъклената стена можех да видя бюрото на сестрата и шкафовете с картотеката. През отворена врата можеше да се види вътрешен кабинет с бюро и столове, а в далечната му страна зърнах стая с маса за изследване, таблица и друго оборудване.

Обърнах се към двамата мъже.

— Кой събра всичко това? Вие ли?

— Не знаем — отговори Фред. — То си бе тук, когато дойдохме. Това е предмет, създаден просто да помага на медицинския разум да се адаптира към промяната. Толкова е познато. Затова върши работа.

— Вие единствените ли сте тук?

— Има най-малко неколкостотин, точно в приемната област. Те са онези, които стоят и помагат. Те идват и си отиват през цялото време.

— Ти как дойде тук?

— Ами седях си в Парка, а Фред дойде и седна при мен, и тогава… Какво има? Добре ли си?

Той трябва да е видял шока, изписан на лицето ми, докато вълната от спомени нахлуваше в мен. Паркът! Преди години бях пристигнал в Парка. Но как и защо стигнах там, не можех да си спомня. Имаше група за посрещане от десет или дванадесет мъже и жени, които ме поздравиха топло и обясниха къде съм. Бе място за успокоение след травмата от физическата смърт — една попътна гара за отпускане и решаване какво точно да се прави после. Паркът!

Накрая успях да проговоря.

— Добре съм. Кажете ми… къде е Паркът?

Фред отговори. Лицето му беше меко, докато ми говореше.

— Това търсиш, нали?

— Не знам. Но мисля, че е това.

Той посочи с ръка към вратата зад гърба си.

— Просто излез навън, обърни се наляво и следвай пътя през гората. Не е далече. Бях дълбоко благодарен.

— Благодаря, благодаря и на двама ви. Може да ви срещна, дори и да не съм лекар.

Джордж ме потупа по рамото.

— Върни се, когато имаш възможност. Ако откриеш самотен лекар, доведи го и него тук.

Излязох, обърнах се наляво и, разбира се, там имаше гора с високи дървета, повечето от тях ми бяха познати. Пътеката водеше през отвор л аз я последвах. Въпреки че ми се искаше да бързам, продължих да ходя. Усещането на листа и трева под стъпалата ми бе твърде приятно. Краката ми бяха голи!

Докато вървях, нежен бриз докосваше главата и гърдите ми. Можех да чувствам! Точно както и голите ми крака, можех да усещам! Минавах покрай тополи, дъбове, явори, лешници, борове и кедри, дори неуместната в случая палма, а и дървета, които никога не съм знаел, че съществуват. Можех да усещам миризми!

И птичките — около половината никога преди не съм познавал! Те пееха, чуруликаха, цвъртяха, прелитаха от дърво на дърво и се люшкаха над пътеката. Бяха стотици. Можех и да чувам!

Вървях бавно, в захлас. Ръката ми, да, физическата ми ръка отново се протегна и откъсна едно листо от ниския клон на кленово дърво. Усещах го живо и гъвкаво. Сложих го в устата си и започнах да го дъвча. Беше влажно и имаше досущ същия вкус като на кленовите листа от детството ми.

Изведнъж разбрах какво се бе случило й какво вероятно продължаваше да става. Това бе създание на човека! Много от онези, които бяха минали по тази пътека, бяха създали и добавяли техните любими птички или дървета в гората. Те бяха живи създания, сътворени от хора! Те не следваха стандартния възпроизводствен модел от Системата за Живот на Земята, който в действителност не бе сътворен от човека, а бе идея и план на Някой Друг.

И всичко, останало зад мен в моето търсене, бе същото — произведение на човешкото разумно съзнание: медицинското убежище, такелажът на Агню, стаята за възстановяване на баща ми и колибата на Чарли на морския бряг. Спомням сидори, че Чарли бе показал как го е направил!

Всичко е творение на човека! Основното! Знаех за съществуването на нашия Създател, но дали всеки от нас е наистина създател от същия тип? Дали моята Личностна Същност, която приех така обичайно, бе микроскопично копие или разклонение на Оригинала? Докъде можем да приемем тази само частично изразена идея?

Сякаш за да потвърди тази част от реалността, голям жълт папагал кацна на рамото ми, зацвърча и пусна в ръката ми бяла капка, докато си тръгваше. Засмях се, докато пробвах горещото вещество между палеца и показалеца си. Със сигурност бе истинско!

Вървях и продължавах да се чудя колко ли много създадени от човека приятели-животни има в гората, когато стигнах до един завой и гората свърши.

Пред мен бе Паркът.

Бе съшият като онзи, който бях посетил преди много години, Ь просторни алеи, храсти, цветя и лехи, разноцветни морави, слоеве с величествени дървета, малки поточета и фонтани и горещо слънце отгоре, между малки кълбести облачета Паркът се простираше върху леко хълмист терен, докъдето стигаше погледът. Докато слизах по стръмното към най-близката пейка, размишлявах какъв човешки разум или група от хора са сътворили всичко това. Бе великолепно творение за скромен човек. Въпреки че знаех, че това е начинът, по който се е появило. Но не бях мислил за такива неща при предишното ми посещение преди много години. Сега аз помнех — аз знаех — защо то бе тук.

Щом приближих, от пейката стана една жена. Бе среден ръст, стройна, с големи кафяви очи и тъмно кестенява, леко къдрава коса, впускаща се до раменете й. Лицето й бе гладко и с лек загар, с черти сякаш докоснати от Ориента, Близкия Изток и Европа. Носеше тъмни памучни панталони и дълъг жакет. Възрастта й можеше да бъде някъде между тридесет и пет и петдесет. Познавах я — бях я срещал някъде преди.

Тя се засмя и протегна ръка.

— Дойде накрая! Добре дошъл, Ашанийн.

Ашанийн — името ми, припомнено от друг мой живот. Това ми каза твърде много за нея. Взех ръката й, която бе достатъчно истинска, за да я почувствам. Тя ме заведе към пейката и седнахме. Други хора обикаляха наоколо. Всички бяха възрастни, облечени в разнообразни дрехи: Някои любопитно поглеждаха към нас… чудех се защо, докато не разбрах, че имаше доста неуловима разлика между моето идване и тяхното, която те можеха да усетят. Улових погледа на жената и тя отново се усмихна. Обзе ме полуспомен.

— Жакетът, който носиш…

— Носех го и последния път, когато ти беше тук. Помислих, че може да ти помогне да си спомниш.

Кимнах, но паметта ми бе празна. Тя бе между дузината хора, които срещнах последния път, и бях сигурен за това.

Погледнах я и видях, че тя се Смее. Дали можеше да чете мислите ми?

— Да, разбира се, мога. И ти можеш да четеш моите. — Коя си ти?

— Аз съм само куриерът. Трябва да ти кажа, че ти можеш по всякакъв начин да водиш хора тук при нас, онези, които отскоро са физически мъртви. Ние ще се погрижим за тях. Затова сме тук. А ти можеш да учиш и други да го правят.

— Как бих могъл да преподавам нещо, което би изглеждало толкова странно?

— Сигурни сме, че можеш. Много от тях вероятно го правят сега. Всичко, което трябва да правиш, е да им помагаш да си спомнят. Това е напълно обективен начин за премахване на страха от физическата смърт.

— И да им дам да разберат, че наистина преживяват процеса на умиране.

— Точно така.

— Това също би им помогнало да разберат, че имат много възможности за избор.

— Те са много, дори и да не си го проумял, Ашанийн. И ли може би предпочиташ да те наричаме Робърт?

— Робърт или Боб, моля. Физическите ми приятели ме наричат Боб. Името Ашанийн може и да ги затрудни.

— Някои може и да те познават със старото ти име.

— Започвам да го усещам. А аз се опитвам да си спомня твоето име. Ти си… съпругата на… Айлиън, да, Айлиън!

— Приятелка е по-добрата дума.

— Ти си… Невис.

— Добре.

— Сега ми е необходима малко помощ. Местата, които съм посещавал и където бяха моите приятели, те са просто продължение на това тук, нали?

Така е. Но ако те притежават силна вяра, те ще последват тази заповед и ще отидат там, където вярата ги води. Ще има други от същата вяра, които чакат, за да им помогнат. Остави ги да си отидат и нека бъдат сами. Те принадлежат на тяхното там.

— Но всичко това… нали не е просто друга вяра? Невис се разсмя.

— Не в обикновения смисъл. Не участват религии, само преживявания. Тук планът е просто да се предостави позната обстановка за облекчение на тъгата.

— Тогава това място…?

— То е творение, което е тук и ще бъде тук, независимо от твоите убеждения. Няма да изчезне, ако ти не вярваш, че съществува.

— Кой го е направил?

— Човешка цивилизация преди много хилядолетия. Те са си отишли отдавна. Нуждаеш ли се да научиш нещо повече?

— А какво става с онези, които просто желаят или се нуждаят да се върнат към това, което нарекох тяхното Аз-Там? Сигурен съм, че разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам. Това е посоката на повечето, които тръгват оттук.

— Значи, когато ние водим хора тук, вие ги успокоявате и им давате възможност да решат какво искат да правят после.

— Така е. Ние им показваме какви възможности има. Паркът е само стартовото място. Ти ще бъдеш удивен, когато видиш всичките малки индивидуални места, които жителите са създали.

— Има ли правила?

— Само едно. Да не се налага волята на един над друг.

— Благодаря ти за помощта. Имам още много работа, както изглежда.

— Ще разбереш, че е по-лесно, отколкото си мислиш, Боб.

— Това познание… за тук, за мястото, където се отива след смъртта… където да срещнеш… това познание преди събитието… то дава абсолютна свобода!

— Наистина. Виждам, че получаваш сигнал да се връщаш.

— Да… Има още толкова много да уча тук… Но трябва да тръгвам. Имам още един въпрос…

— Няма нужда да питаш. Съзидателните процеси, чиито резултати ти видя, са вече познати на нас, хората. Й баща ти сам си построи собствената стая.

— Нямаше нужда да питам. Та на сен!

— Ти си спомни! Фразата за сбогом отпреди стотици хиляди години. Та на сен!

Връщането бе лесно и безпроблемно. Аз наистина имах още твърде много да върша!