Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

10. Самостоятелна свита

Това непрекъснато отговаряне на сигналите за помощ, всеки път когато излизах извън тялото си, започваше да се превръща в една никога незавършваща задача, а и със сигурност това бе един неефективен начин да върша каквото и да бе нужно. Бих могъл да прекарам остатъка от периода на физически живот, с който разполагах, правейки само това и нищо повече, и все пак да не постигам значителен напредък в голямата част от тези сигнали.

Въпросът бе: Защо изведнъж бях изложен на тези сигнали след толкова много години? И друг въпрос: Защо те причиняваха страдание на физическото ми тяло?

Изглежда повечето, ако не и всичките тези сигнали, действаха в области извън Магистралата6 (както сега бях свикнал да ги наричам), непосредствено граничещи с прекратяването на физическото съществуване или смърт, както ние, хората, го наричахме. Знаех всичко за тези области, но не бях запознат с тях. Бе необходимо по-нататъшно изследване.

Започнах на следващата сутрин, около три часа, като използвах методично, бавно излизане. Чувствайки се отпочинал и отпуснат, започнах да излизам от фаза с физическото и се настроих към тъмнината на състоянието извън тялото, с напълно будно съзнание на лявото полукълбо. Сега бях в началото на междинното пространство или поточно на моята входна рампа към него. И тъкмо щях да се прехвърля над затворените области с техните очевидни изходещи рампи, както обичайно правех, когато един от онези странни сигнали ме дръпна силно. Съвсем целенасочено го последвах.

Сигналът ме доведе до голям град, после до една жилищна кооперация, а после ме вкара в една спалня в апартамент на среден етаж. Имаше огромно легло, като приказно царско ложе, а върху него лежаха трима голи — двама мъже и една жена. Единият от мъжете правеше доста активен секс с жената, другият се опитваше: да се вмъкне между тях, но без успех. Всеки път, щом се опиташе, той падаше от леглото на пода. Знаех, че той бе подал сигнала и се чудех защо ли не си беше продължил да пада на пода.

Улових вниманието му по време на следващия цикъл от качване на леглото върху съвкупляващите се хора. Той ме погледна с изненада, неговият блестящ пенис в ерекция се люлееше нагоре-надолу, докато той се тресеше от възбуда.

— Кой, по дяволите, си ти?

Отговорих, че няма да му свърши работа. Би било по-добре, ако дойдеше с мен.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да свърши работа? От десет години чакам да се добера до това задниче и вече ще го направя!

Отново посочих, че няма полза. Нещата за него вече бяха различни.

— По-добре ти повярвай, че са различни! Сега съм свободен! Не знам какво се случи, но съм свободен! Веднага щом го разбрах, дойдох тук. Сега само тя да спре да го прави със Сами, аз бих могъл да си го получа!

Попитах го какво прави нещата различни.

— О, това! Тъкмо излизах от подлеза на Петдесет и трета и Медисън авеню, и изведнъж усетих болка в гръдния си кош. Паднах. Не останах дълго на тротоара, може би само минутка, и станах. Човече, по-различен се почувствах! И все пак какво ти влиза в работата?

Казах толкова ясно, колкото ми бе възможно, какво всъщност се бе случило.

— Аз съм мъртъв? Какви дивотии говориш? Да не би да действам като мъртвец?

Напомних му за падането от леглото, без да може да докосне нито мъжа, нито жената. Той погледна ръцете си, а после надолу към другото си тяло.

— Но аз все още съм ей аз! Усещам тебе си! Предполагам, че все още действам като самия мен!

Той се разсмя и аз се разсмях. Отбелязах, че не се променяме твърде много, когато умрем, или поне — не напълно. Той погледна към двойката на леглото, които сега се бяха успокоили и лежаха очевидно задоволени, а после видя и отпуснатия си пенис.

— И на него няма да му хареса, че е умрял! Казах му, Че има компенсации, и той заблестя.

— Значи би трябвало да съм получил сърдечен удар тогава… Но може да не съм имал проблеми със сърцето…

Тъкмо щях да му отговоря и забелязах жената на леглото. Очите й бяха отворени и тя се бе взряла в мен. Дали наистина ме виждаше! Очите й се разшириха от удивление, но тя не изглеждаше уплашена. Тя гледаше право в очите ми и в погледа й имаше знание. Обърнах се към мъжа, стоящ зад мен, и му казах, че трябва да си тръгвам. Той бе шокиран.

— Какво искаш да кажеш с това, че напускаш? Ами с мен какво става? Аз какво да правя?

Предложих му да дойде, ако желае. Отново се разсмя.

— Няма да можеш да се отървеш от мен! Нямам повече работа тук, би трябвало да го знам. Освен това искам да разбера нещо повече за онези компенсации.

Посмяхме се още малко. Хванах ръката му и започнах да се издигам, а той ме погледна с лекота. Тъкмо преминахме през тавана и аз погледнах назад към момичето в леглото. Тя все още наблюдаваше й нашите погледи се срещнаха. Знаех, че няма да има нужда да идвам за нея.

Тя вече бе известена.

Няколко мига no-късно ние леко излязохме от фаза. Усетих човека да се дърпа в ръката ми.

— Накарай ги да се махнат от мен! Махайте се! Погледнах надолу. Огромна маса от бивши човеци се блъскаха и се бореха в един безкраен опит да правят секс помежду си. Тежката-реакция на мъжа бе изменила пътя ни.

Изведнъж той изви ръката си, освободи се и се гмурна в тълпата.

Трябвало е да бъда нащрек за промяната. Б добре, побеждавал! малко, губиш малко — казах на себе си. Отдалечих се, мислейки си, че утре ще го измъкна оттам, ако мога. Но преди да бъда в състояние да се върна към физическото, се появи нов сигнал. Обърнах се и го последвах.

Този бе по-лесен за откриване. Идваше от болнична стая, обзаведена с животоподдържаща апаратура и електронни приспособления. В леглото имаше дребна фигура, жена с прикрепени към нея всякакви уреди. Беше прегъ-ната в почти ембрионална поза. Косата й бе сива и сплъстена, лицето й — сбръчкано. Изглеждаше много стара. Щом приближих, можах да усетя въздишките и стенанията й, въпреки че чаршафът покриваше лицето й. Наведох се близо до нея и я попитах какво става.

— Не виждаш ли, че страдам?

Попитах я защо.

— Умирам, ето защо. Умирам от години, но никой няма да ми повярва.

Казах, че й вярвам.

— Така всички вие, докторите, казвате, но съвсем не е така.

Отговорих, че не съм лекар и наистина й вярвам.

— Ако не си лекар, не се брой. Лекарят трябва да ми повярва.

— Защо е толкова важно? — попитах я.

— За да ме оставят да си умра. И повече няма да чувствам болка.

Предположих, че въобще не е необходим лекар, за да й вярва. Попитах я дали наистина иска да умре.

— Разбира се, че искам! Защо ми е да продължавам да понасям всичката тази болка?

— Няма нужда от желание за смърт — казах. Всичко бе свършило. Тя вече бе мъртва.

За първи път тя обърна глава и ме погледна.

— Не, не съм. Все още ме боли!

— Болката бързо ще отшуми — казах кротко. — Всичко, което трябва да направиш, е да излезеш от тялото си.

Тя се вторачи в мен.

— Но… аз все още съм жива! Аз съм си точно същата! Отговорих, че да си физически мъртъв първоначално не означава голяма промяна.

— Просто ти повече нямаш физическо тяло, а само си спомняш болката сега, но не чувстваш самата болка. Огледай се — казах. — Разгледай себе си.

Тя, наистина се огледа много бавно. После се обърна към мен. — Всичко е черно… единствено дълбока тъмнина…

— Освен мен — напомних й.

Тя отвори по-широко очи и тялото й бавно започна да се отдалечава.

— Ърни…? Ти ли си, Ърни?

Протегнах се да хвана ръката й и предложих да отидем там, където чакат приятели. Тя се отдръпна.

— Защо не дойде по-рано? Виках те ден и нощ да дойдеш и да ме прибереш.

Казах, че първо е трябвало да умре. Сега вече, когато е умряла, всичко е наред. Протегнах й ръката си и тя нежно я пое.

— Ърни… Ърни!

Тя започна да се движи нагоре и навън бавно. Попитах я за болката. Изглеждаше смутена.

— Болката ли? О, болката. Сега вече не е важна, нали?

— Не, не е — отговорих.

Все повече излизахме от фаза и към областта на Териториите на-Системата от Убеждения, защото исках да видя какво става. Опитвах се да определя точно къде сме — някъде над средната точка, когато повече не усещах ръката й в моята. Насочих вниманието си колкото бързо можах, но вече беше твърде късно. Тя си бе отишла. Да улавям парченца и после да ги изпускам, тази система със сигурност не бе такава, каквато трябваше да бъде. Тя наистина не бе продуктивна.

Ш-добре бе да опитам отново. Проблемът бе в това, че аз не знаех съвсем точно какво търся, но нямаше да се предам. Няколко дни по-късно имаше нов сигнал, следобеда, докато си лежах отпуснат на леглото и съвсем малко извън фаза. Сигналът бе безумен. Концентрирах се: върху него и използвах моя метод на „бързо превключване“.

Усетих светкавица и се намерих над алея в малък град. Потърсих причината и я открих точно под мен. Той се криеше зад една купчина боклукчийски кофи на алеята. На близката улица имаше две полицейски коли, върху които святкаха червена и синя сигнални лампи. Те бяха спрели под ъгъл. На тротоара пред входа на един магазин лежеше в локва кръв една скупчена форма. Събираше се тълпа от любопитни зяпачи зад една жълта пластмасова преградна лента.

Насочих се право зад боклукчийските кофи. Мършавото момченце, приведено над тях, не беше на повече от седемнадесет, а и вече никога не би могло да стане на повече. Поне не този път. Казах му да се изправи. Направи го бавно, беше нащрек, почти готов да побегне, ако имаше шанс.

— Как позна, че съм тук, човече?

Казах, че искам да му помогна. — Не се нуждая от помощ от никое шибано ченге. Попитах защо се крие, Щом не се нуждае от помощ.

— Какво искаш да кажеш с това защо? Онзи с лайняната глава в магазина имаше патлак и започна да стреля! Посъветвах го повече да не се притеснява за това. Погледна ме с подозрение.

— Ще ме отведеш, нали?

— Не точно — отговорих. — Повече няма да трябва да вършиш престъпления и никой вече няма да стреля по теб. Не трябва да се притесняваш и за затвора дори.

Той ме зяпна.

— Абе, човече, ти си луд!

Казах, че куршумът е засегнал част от сърцето му, което му е позволило да живее само колкото да успее да се измъкне от магазина и да се просне на тротоара. На лицето му се изписа смесица от чувства.

— Какви са тия лайна? Ако съм умрял, как, по дяволите, стоя и приказвам с теб?

Посочих улицата зад мен и му предложих сам да погледне. Все още държейки ме под око, той се пообърка към ъгъла на алеята и се взря в улицата. Напълно ме забрави, концентриран върху онова, което виждаше. Неочаквано се обърна, смъкна се на земята и зарови лице в коленете си.

Усещах риданията му. Наближих го, погледнах надолу и нежно докоснах рамото му.

— Време е да тръгваме — казах. Той погледна нагоре към мен.

— И след като умреш, пак ли те преследват ченгета? — Усмихнах се и поклатих глава.

— Но все пак имаше по-приятни места от задната алея — казах му.

Погледна ръцете си.

— Помня, че си извадих ръцете, за да предотвратя падането, тогава ударих в бетона. А преди това помня, че ми падна пищакът, когато касиерът стреля в мен иззад касата. Затова не можах да отвърна на стрелбата Сякаш някой ме биеше с жедязналръчка по гърдите. После излязох от вратата и помня падането на тротоара Сякаш почувствах силно прещракване в главата си. Станах и побягнах към алеята. Но… кой, по дяволите, си ти, човече?

Казах, че ме е изпратил неговият чичо Бен. Засмя се.

— Бен! Бен пияницата? Хайде, бе, той дори и не знае, че съм наоколо! Той умря, когато бях дете. Знам! Това всичкото е нов номер, който вие, ченгетата ми изпълнихте, за да ме гените! Стегни се, хайде, арестувай ме и престани с всички тия лайна, че съм умрял!

Ако искаше доказателство, предложих му да погледне внимателно тялото на тротоара. Първоначално се възпротиви, затова му казах да се скрие зад мен, така че никой няма да го забележи. Обърнах се и тръгнах по улицата, проправяйки си път през тълпата. Знаех, че е точно зад гърба ми.

Приближихме се точно когато пристигна линейката. Стояхме точно над тялото. Наоколо бе изпръскано о кръв. Гледахме, докато те не пренесоха тялото, проверявайки дали има признаци на живот. После го вкараха в колата. Покриха лицето с чаршаф, но не преди момчето зад мен да го е разгледало подробно. Сигурен бях, че той може да види лицето, с или без покривалото.

След като качиха носилката в линейката и затвориха вратата, момчето отново започна да се тресе. Леко хванах ръката му и започнах да го водя нагоре над улицата. Сега той не се съпротивляваше. Само плачеше, без да се контролира, докато се извисявахме далече над улицата и все повече извън фаза. Този път, докато преминавахме през средните и горни кръгове, аз го държах под непрекъснато наблюдение. Каквото и да се случеше, смятах, че ще съм готов за него.

Не бях. В определена точка момчето изчезна. В един момент то беше тук, а в следващия вече си бе отишло. Не остана дори и повей от излъчване. Където и да търсех, не го открих.

Каквото и да правех, не излизаше така, както го бях очаквал. Предприемах някакво действие, но то оставаше недовършено. Бавно се върнах във фаза с физическото, като все още търсех отговори.

Имаше само едно решение. През тази нощ имаше по-малко проникващи сигнали. Периодите ми на сън бяха по-малко трескави. Това причина ли бе или следствие? Може би аз поемах по правилния път, но дори и да го правех, лявото ми полукълбо скимтеше за повече данни. Явно не бях скроен за тази работа. Продължавах да губя!

И тогава, няколко седмици по-късно, на повърхността се появи друга промяна. Лежах си и си почивах, когато изведнъж бях ударен от силен сигнал за помощ и доколкото разбрах, това бе моята собствена честота, дори преди да бях извън тялото. Физическото ми тяло откликна със силно усещане за топлина. Много бързо се „претърколих“ и последвах сигнала. Някъде над Териториите на Системата от убеждения сигналът ме поведе надолу към изходната рампа, която само можех да усетя.

Не ми отне много време да открия източника. Радиацията на Системата от убеждения ми представи картина от стръмни назъбени скали с гъста и влажна джунгла отдолу. Чудех се защо бе толкова ясно и реално за мен. Това бе необикновено рядко. Дейността на системата от убеждения в най-добрия случаи бе мъглява и неясна за мен.

Дребна фигура на зряла жена стоеше на ръба на скалата. Зад нея имаше петдесет или шейсет различни мъже и жени на всякаква възраст. Те бяха хуманоиди, отчасти облечени в животинска кожа, с тежки неандерталоподобни глави и конструкция на лицето.

Разумът веднага пожела да разбера какво правех в тази особена Система от убеждения. Единственият отговор бе очевидният: в един определен момент аз съм бил част от нея. Сцената ми подхвърли онова, което наричах „примамката на тропическия Пасифик“, която бях наполовина потискал през целия си живот. Зовът на океана се бе отразил по време на моите приключения с лодка и недодялани гмуркания. По онова време бях предприел пътуване до Ха-вай за уикенда, а бях останал три седмици; ходих и до Еквадор за три седмици, а стоях три месеца и почти бях започнал кариера в тропическите равнини. Винаги бях чувствал безкрайна носталгия по тропическите гледки.

Докато се настанявах на издатината зад гърба на жената, групата отзад се обърна и закри очите си. Обърнах се към жената, която бе впила в мен спокоен, оценяващ взор. Чудех се дали щяхме да успеем да влезем в контакт. Щом го помислих, тя се усмихна.

— Ти дойде.

— Да, направих го. Но защо ме повика?

— Спомних си един образ.

— Защо го направи?

— Ти Мигъс ли си? — Тя ме погледна внимателно. — Не, не си.

— Значи си повикала Мигъс. Защо?

— Защото Мигъс не знае, че тук нещо не е наред.

— Ти къде се намираш? Къде е това тук?

— Аз съм тук. В Небесното Царство на Мигъс.

— А знаеш ли как си дошла тук?

— О, да. Когато тялото ми потъна на дъното на дълбоката вода, аз излязох от устата си заедно с мехурите въздух.

— Защо си била в дълбоката вода?

— Това е закон за жена, която не роди дете.

— А после си дошла тук.

— Да. Но нещо не е наред.

— И какво е то? Нещо не е наред с теб или с другите? Тя заклати глава.

— С мен. Когато скочим от хълма в долината, ние трябва да паднем върху скалите отдолу и да умрем отново и отново. Това е законът на Мигъс.

— Кой е Мигъс?

— Мигъс е Небесният Бог. Той се появи при нас преди много слънца и ни разказа за Небесното Царство. Това е, което ни обеща… но нещо не е както трябва.

— Кажи ми какво точно не е наред.

— Когато скочих от скалата, аз не паднах и не умрях. Другите умряха, а аз не. Само се нося из въздуха.

Издишах се малко, докато застанах точно над главата й.

— Така ли?

— Да! Да! Ти си Мигъс, наистина! Помогни ми да спазя закона ти! Помогни ми да падна така, че да мога да умра и да живея отново!

Протегнах ръката си.

— Не съм Мигъс, но мога да помогна. Да се рееш из въздуха може да бъде прекрасно. Това е нов закон. Хайде, опитай!

Тя сграбчи ръката ми с нейните две ръце и ние бавно се издигнахме нагоре. Структурата на Системата от убеждения започна бавно да отшумява, когато приближихме Свързващата Магистрала и напълно изчезна, щом влязохме през входната рампа. Извеждах и двама ни все повече извън фаза, когато настъпи промяната. Наблюдавах и насърчавах моята неандерталска приятелка. Тя бе спокойна, отпусната, но в очакване. Размишлявах си защо ли така натрапчиво повтарях спасителния модел, когато очакваното неочаквано се случи отново. Тя изчезна, отшумявайки към нищото, докато я наблюдавах.

Този път приех феномена без въпрос, но се чудех защо ли бях получил нейния сигнал между всички останали. Самотен, аз бавно преминах покрай други изходни рампи, които смътно ми бяха познати. Знаех, че в някой момент в далечно минало бях излязъл и после влязъл обратно през всеки от тези изходи и бях част от всяка от системите за убеждения, към които те водеха. Но нямаше причина отново да минавам през нещо, което вече бях опитал и евентуално надживял.

Въпреки че чувствах нужда от помощ, не бях потърсил съвет от никой от моите приятели философи и лекари психиатри. Вместо това няколко седмици по-късно направих онова, което те биха ми предписали. След три цикъла на спане за някъде около четири и половина часа станах отпочинал и напълно в съзнание, към три часа сутринта. Струваше ми се съвсем просто да използвам метода на „бързото превключване“, фазата на изтъркулване от физическото и насочването към някой от моите приятели от периода преди ИНСПЕС. Плавна вибрация и всичко би трябвало да се намести.

Но не беше толкова лесно. Някъде дълбоко в териториите на Системата от убеждения един силен и настойчив сигнал ме извика. Съпротивлявах се, но за мое голямо учудване една част от мен отхвърли съпротивата ми. Когато се стабилизирах, установих, че съм в едно легло, намиращо се в ъгъла на малка стая.

Вдигнах се до седяща поза и станах. Бях във физическото си тяло, поне така изглеждаше или пък бе добро копие на моето. Изглеждаше съвсем нормално. В далечната страна на стаята имаше затворена врата. Зад нея можах да дочуя силно гъгнене. Отворих вратата и пристъпих.

Съвсем близо до нея бе напълно тъмно. Малко по-нататък имаше ярко осветена част, а бръмченето идваше някъде оттам. Получаваше се от множество човешки гласове. Те не говореха, а гъгнеха в хармония. Една ръка докосна рамото ми и аз се обърнах. До мен стоеше една жена, красива, без определена възраст, доста позната. Лицето и очите й излъчваха радост.

— Чаках те. Знаех, че ще бъдеш тук, ако всички ние се обединим в едно цяло. Ела.

Тя ме поведе вън от тъмнината към осветената част. После отстъпи назад. Постепенно гъгненето заглъхва. На границата на осветената област имаше лица, които гледаха нагоре към мен. Доколкото можех да усетя, те бяха стотици. Стояха в очакване. Излъчването, което разпознах като, любов, бе зашеметяващо.

Стоях мирно, напълно несигурен в ситуацията. Не знаех какво се очакваше от мен. И тогава, докато стоях там, друга част от мен надделя и аз се отпуснах. После друга част започна да говори.

— И понятие си нямах, че сме толкова много. Това е едно от малкото места, където ние се събрахме като едно цяло. И, както ние всички установихме, необходима бе Система от убеждения, за да ни доведе тук. Затова ние сме някъде на външната граница на териториите на Системата от убеждения. Така ние притежаваме няколко Познания: Ние сме и можем да бъдем тук. Ние не се нуждаем от физическо тяло, за да съществуваме и да бъдем. Това ни освободи от преградите и ограниченията, които всички ние познавахме в ежедневието си на Земята. Дори и в случай, че всеки от нас е запазил малко от убежденията си, ние можем да се освободим по наше желание от тях. Сега ние се пробуждаме от съня. Това, което ни събра, е важното познание. Не само че ние сме нещо повече от нашите материални тела, но можем да се освободим от всяко и от всички натрупани убеждения по време на земния ни живот, без никакво изключение. Тази свобода е вълнуващата част, защото ние сега у нямаме ограничения. Това познание без страх ни дава пълна гама от право на избор.

Моята роля е друго Познание. То не е това на лидера. Водачеството не е нужно в стария смисъл на тази дума. Може би моята роля е била и все още е тази на новобранеца. Но според мен по-добре ми приляга ролята на скаута, събирача на информация, човека, който проправя нов път. И това е бил моят път… през хилядолетията и хилядите ми животи.

Сега, най-накрая, ние сякаш сме дошли до момента на сбъдването. Когато отново се срещнем, ще започне движе-нието към разнообразните възможности за избор.

Най-важното от всички Познания е любовта, която ние споделяме.

Моето Аз-Там, ТО, което всеки от нас има, съдържащо всички предишни и настоящи животи, надделя и аз се отделих от пода и бавно преминах над морето от обърнати нагоре към мен лица. Изневиделица от множеството се протегна една ръка и сграбчи моята. Един мъж се доближи и се присъедини към мен. Един до друг ние се издигнахме в бавна спирала все по-нагоре. Огледах се и видях широка усмивка, докато той ми намигаше. Дали бе Агню? Лу? Родиъс? Ченг? Нито един от тях. Това бе моят стар приятел от най-ранните дни на моята опитност извън тялото — приятелят, когото познавах като ВВ!

Длъжен бях да зная, трябваше да си спомня. ВВ, който ме последва от Дома, от пътешествието, минала бе цяла вечност… Нямаше кой друг да бъде.

Настройването във фаза бе завършено и жадните лица изчезнаха. Заедно с тях премина и усещането за ВВ, изчезна и ръката му, която аз Стисках. Погледнах, но той си бе отишъл.

Връщането към физическото бе без произшествия.