Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

2. Този дълъг, дълъг път

През цялата история най-различни прозвища са били прикачвани на онези, които са живели извън общоприетите рамки: атеисти, мистици, грешници, разбойници, революционери, саможивци, невротици, анархисти, авантюристи, предатели, изследователи, ясновидци, пътешественици — можете да прибавите към списъка каквото пожелаете. Всяко отклонение от приетите норми поражда риск. Всеки от тези индивиди през по-голямата част от живота си е знаел този риск. Ако ли не, невежеството не е било извинение. Ако е трябвало да се плати в замяна някаква цена, тези хора са били длъжни да я знаят, преди да се заловят за действие. Не са пролети тъжни сълзи за чудаците или за умрелите в такива случаи. Зная това добре, а вие бихте могли да го откриете за себе си.

И така, трябва да се каже: Различният Мироглед, който започвате да придобивате, може да е най-многото убеждение, докато не започнете да подлагате на изпитание неговата валидност в рамките на текущите ви преживявания по време на вашия живот като активен Човешки Мозък. Докато дребните убеждения се превръщат в познания, може би по-широкият Различен Мироглед ще последва същия път — докато не се освободите.

От този миг нататък въвеждането на лични разкази изглежда най-подходящият и определен начин за обяснение. Онова, което за мен е Знание, може да предизвика у вас само убеждение, освен ако вие не сте преживели или пък не преживявате подобни неща, изискващи потвърждение. Позволете ми затова да направя опит да го кажа „така, както е за мен“, като ви позволявам да формирате ваше собствено убеждение, чието преживяване може след време да се превърне в Познание.

За моето лично развитие тридесетгодишната дейност извън тялото ми донесе едно спокойно състояние на задоволство. Един цикъл бе напълно завършен или поне така изглежда. Собственият ми Различен Мироглед бе тъкмо на място и във висша степен възнаграден. Или би трябвало да е.

Знам откъде дойдох, как стигнах тук и станах човек, защо се мотая наоколо, зная графика на последното ми пътуване и къде бих отишъл, когато напусна. Какво друго би могло да бъде от значение? Всичко останало са само незначителни подробности.

А ето го и моя ИНСПЕС1 приятел. Имаше нещо, което трябваше да питам този ум-съзнание по време на семестрите в лабораторията — просто един глас, говорещ чрез някой материален, когото познаваше много добре. На шега или наистина бяхме избрали съкращението ИНСПЕС; за да идентифицираме тази енергийна норма, която ни намекваше, че ние — Човешките мозъци — сме нещо по-нисше.

Но този ИНСПЕС не бе същият като онези, срещани от мен преди. През годините бях имал много нематериални срещи, общувания и отношения с онези, които очевидно бяха човеци, все още притежаващи физическо тяло и други. ИНСПЕС все пак бе различен.

Нашето обичайно място за среща е отвъд Шума на М-Банд. Шумът на М-Банд е върхът на неконтролираната мисъл, която се излъчва от всички живи форми на Земята, особено човешки. Ако приемете, че това е цялата вселена, дори и в рамките на настоящото време, можете да добиете по-добра представа за магнитута на тази дезорганизирана какофонична маса от разхвърляна енергия. Амплитудата на всеки сегмент от лентата се определя от чувството, включено в мисълта. Въпреки че нашата цивилизация дори не признава съществуването на М-Банд.

Впечатлението ми е, че тя съдържа не само настоящите мисловни следи, но и всички, които някога са съществували. Има продължителни и мигновени. Може би по-старите са напластени така че всичко, което би могло да се възприеме, са сегашните излъчвания.

За обективното проучване, ако някой е толкова смел, че да реши да го стори, всичко, от което се нуждае, й да се придвижи до това състояние на необвързаност, точно до последните останки от някаква директно свързана със земния Човешки Мозък дейност, в нематериалното Там. Твърде много прилича на отразен слой, извън който ефектите рязко се затъмняват. Препоръчително е бързото преминаване през него. Сякаш някой се опитва да си проправи път през скимтяща, сърдита тълпа — точно така звучи, с милиони акценти и езици.

А сега обратно при моя ИНСПЕС приятел. Ето и кратък цитат от една от ранните ми срещи, когато излизах от тялото си и се придвижвах до точка, съвсем близка до М-Банд.

Чудя се дали може да се разбере колко силна е неговата или нейната светлина. Възможно ли е да е извънземен въпреки всичко?

— Ще привикнеш към светлината. Ти ни облъчваш със същата радиация… но ние щ сме извънземни, както вие го разбирате.

— Вие четете онова, което си мисля?

— Самата истина. Точно както и ти постъпваш с мен.

— Нима мога?

— Правиш го частично сега, но само на повърхностната част.

— Да, прав си. Наистина не са думи и звуци … няма въздух, който да вибрира… но просто в мозъка… да.

— Това, което наричате същност, то наистина помни.

— Знаеш ли, наистина помня… помня те… чувството за теб…

— Добре е, че не изразяваш страх. Можем да постигнем много, когато препятствията са премахнати.

— Е, останали са ми малко страхове…

— Но те не ръководят възприятията ти. Например защо в този момент не си изпълнен със страх?

— Не знам, но не се страхувам. Това е истина. Точно в този момент съм тук, приказвайки с теб разумно… с теб, някой, който ми е твърде познат… ярко светеща фигура, която някои хора биха превели като Господ, като ангел или в краен случай като някой извънземен. Въпреки че ние разговаряме точно като двама най-обикновени мъже… освен че не използваме Думи!

— Разликата е в липсата на страх.

— Има толкова много енергия… Кой си ти всъщност? Или може би трябва да кажа: Какво си ти? Сега имам смелост да попитам.

— Този път е извън възможностите ти да разбереш. Но скоро и това ще стане.

— Може ли да се срещнем отново?

— Всичко, което трябва да направиш, е да помолиш за помощта ни.

— Имаш предвид медитация? Да казвам молитви?

— Думите и ритуалите са без значение. Важна е мисълта… чувството… това е сигналът. Ако се подаде верният сигнал, ние ще можем да помогнем.

— Позволи ми да се уверя в това. Ти не си Господ… Бог… но може би някой от друга планета?

— Не, не съм от друга планета.

— Ти не си ли онзи или един от онези, които са ни създали… Земята?

— Съжаляваме, че трябва да те разочароваме. Но бихме могли да ти дадем онова, което имаме по отношение на съзидателния пропее. Желаеш ли го?

— Ами да. Да!

— Това е, което имаме…

Вях преизпълнен, почти повален от вълна от огромна енергия, безкрайно мощна вибрация от твърде висока честота. Това ми бе известно като РОУТ2, нещо като кълбо от кондензирани мисли и идеи.

— Твърде много ми дойде! Не мога да разбера всичко наведнъж…

— Ще успееш, когато го разучиш на спокойствие.

— Благодаря.

Настъпи пауза, преди ИНСПЕС да се свърже отново.

— Ти още не си сигурен в твоя прогрес и израстване.

— Наистина не съм сигурен… Мисля, че знам целта си, задачата си. Несигурността е тази, която се мъдри помежду ни.

— Какво възприемаш за своя цел?

— Ами… струва ми се… да служа на човечеството.

— Това, разбира се, е благородна цел. Тя ще бъде вечно присъстващата ти мечта за постигане на съвършенство. Когато повече няма да си човек, мечтата се фокусира към различна посока. Но има и други цели.

— Някаква по-важна цел? Не, не искам да кажа, че… една мечта, различна от човешкото преживяване?

— Справяш се много добре.

— Често се чудя за това.

— Ще откриеш отговора… Сега вече чувствам, че се нуждаеш от връщане във физическото си тяло.

— Ти четеш мислите ми! Не знам какво е това, но наистина трябва да се върна. Как ще се срещнем отново?

— Всичко, от което се нуждаеш, е да задържиш този миг в съзнанието си и аз ще дойда.

— Благодаря ти.

Връщането във физическото бе безпрепятствено. Сигналът бе подаден не от обичайния пълен мехур, но от любимата ми котка, лежаща на възглавницата до главата ми; Сигурен съм, че бях проверил стаята, но тя някак се беше промъкнала вътре. Толкова бях възбуден, че въобще не се раздразних.

След тази неочаквана среща с ИНСПЕС започнах да гледам по друг начин на моята цел да служа на човечеството. Това бе идеята ми в продължение на много години — да помагам на хората да постигат върховете на съвършенството като човешки същества, не дори проектирани от настоящата култура. Да добавя някаква цел извън тази бе, разбира се, вълнуващо нещо. Различният ми Мироглед бе главният фактор, насърчаващ това.

Затова сериозно се Огледах. Да помогна на някой друг да заживее по-добре, докато е във физическа форма, е откриване на сериозни възможности и мотивация. Заплетените повърхности, на които едно такова действие няма да помогне, а no-скоро ще опетни с нагони, които аз намирам за Животинска Подсъщност, са наслоени от съществуването при Системата за Живот на Земята. Нова е самата есенция на процеса. Съблазънта на Човешкия Мозък е почти неизбежна.

Дадох си сметка, че основната заблуда се намира в прост факт. Каквото и да съм направил, каквото и да съм написал, каквото и да съм казал, това би имало малък, за да не кажа никакъв, ефект върху човешката съдба. Хубаво би било да бъда в служба на онези около мен, но то не е нищо повече, освен да задоволявам егоцентризма си. Само след две поколения всичко би било забравено, като отпечатъци в мокрия пясък, размити от приливите на времето.

ИНСПЕС бе прав. Трябва да има други, по-широки цели. Моето търсене на по-обширна цел, която кара всеки човек да изтъква онова, което и без туй си е съвсем очевидно. Носталгията, копнежът за връщане у Дома. Би могло да бъде материалното място, където си роден и израсъл, къщата, където си живял, градчето, огромният град, провинцията. Това не е нищо повече от носталгичния инстинкт, който се представя по различен начин на практика у всички животински същества. Или пък той би могъл да представлява многото форми, изтикали напред в подбраните религиозни убеждения.

Този инстинкт може също да е и в постоянните ни научни усилия, които са вдъхновени несъзнателно от такъв мотив. Обосновката, че изразходването на милиарди за астрономия, космически апарати, радиотелескопи и подобните им ще се отрази конструктивно върху нашия живот в предвидимото бъдеще, е твърде тънка уловка. Несъзнателната мечта да намерим Дома си е нещо реално.

Жадно поех онова, което за мен бе Познато. Паметта ми бе много жива, като мой източник. Моя нова цел стана да отида и да бъда в това, което свързвам с Дом. Преди много години два пъти бях ходил там за кратко. Всичко, което бях научил, докато съществувах като човек, може би щеше да бъде от безкрайна полза, ако се върнех. Такава информация, разбира се, би могла да окаже голямо влияние за основни промени. Бе щастлива теория и аз й се предадох.

Моментално пожелах да споделя това откритие с моя ИНСПЕС приятел. Късно тази нощ излязох от фаза с тялото си и се устремих към обичайното място за срещите ни, точно до М-Банд. И там на ясното светещата фигура чакаше в нашата контактна точка. ИНСПЕС узна мислите ми мигновено.

— Желанието ти е да се завърнеш у дома. Да, това е различна цел.

— След този живот аз ще бъда у Дома и ще се върна към човешкото за последен път след хиляди или повече години от сега. И после ще се върна у Дома.

— Добре е, че разбираш разликата между това ти да посетиш Дома и да се върнеш, за да бъдеш човек, както го наричаш.

— Да. Но не съм сигурен. За това да не бъда човек, искам да кажа.

— Когато започнеш да помниш повече, ще ти стане ясно. Ти си човек, когато основният ти фокус остава фиксиран върху тези теории на съзнанието. Ако промениш тази основа, ти повече не си човек.

— Ясно… По този начин продължавам да бъда човек, буден или заспал, в или извън тялото, физически жив или умрял, дотогава, докато отправната ми точка е човешка.

— Правилно.

— Но аз запазвам цялата си човешка памет и опит в каквото и състояние да се намирам.

— Да. Ти си научил много. Това преживяване и опит е от огромно значение, когато престанеш да бъдеш човек. Това е една от основните цели на твоето ежедневие. Ти ще се доближаваш до нея по много нечовешки начини, но вниманието ти ще бъде в друга посока. Наученото от човешкото преживяване се цени високо навсякъде.

— Това означава ли, че в онова, което помня като, Дом, аз повече няма да бъда човек?

— Ще бъдеш такъв, какъвто си бил преди, но ще се прибави и човешкият опит.

— Излиза, че ще съществувам в горещото и познато място, където аз наистина принадлежа.

— Желанието ти е много силно.

— Да.

— Искаш ли отново да се върнеш там?

— Понякога ме обземат чувства към това място. Но знам, че все още не съм завършил цикъла тук, така че това ще стане, когато му дойде времето.

— Така, както си сега, времето не съществува.

— Това да не би да е намек, че мога да отида у Дома сега? На кратко посещение? Правил съм го преди много време.

— Ако желанието ти е такова. Искаш ли да го направиш?

— Да. На посещение, да!

— Ще научиш много. Готов ли си?

— Да!

— Протегни съзнанието си до мястото, което познаваш като свой Дом. После се освободи от тук и ще бъдеш там. Ще наблюдавам и помагам при нужда.

Мислех за Дома толкова усилено, колкото ми бе възможно, и се освободих, както ми бе казал ИНСПЕС. Имах усещането за движение… звук, наподобяващ бушуващ около мен вятър. Пред мен… около мен… чувството се превърна в гледка… а ето я и музиката… многоцветни облачни кули, точно както помнех, само че те не бяха облаци… плуващи в сенките на искрящи цветове, всеки цвят, за какъвто не бях и помислял, а някои си спомнях, но не можех да опиша… нека само да спра в облака и да гледам, усещам… не гледане, а усещане… a ето я и музиката… хиляди инструменти, хиляди гласове… мелодия, втъкана в друга …изящен контрапункт, хармоничните следи, които познавам така добре. Само да се изтегна и да оставя облаците да ме обгърнат, а музиката е навсякъде около мен, вътре в мен… хилядолетието е мигновение… само миг… толкова отпускащо и проникващо, точно както го помня. Колко прекрасно ще бъде, когато се върна и остана завинаги… завинаги… да… малко горещина се промъкна в екстаза ми… Има ли нещо не наред? Не, това не е сигнал за връщане в моето тяло. Ами какво? Какво им е на облаците? Вгледай се внимателно… там, огромният яркосин, последван от два по-малки жълти… Познато е! Другите, и те са познати също… Какво? Това е точно същата облачна рамка… и другите, те са все еднакви! Продължава да се повтаря, отново и отново — същите следи по затворената верига!

… Горещото, моето аналитично горещо, става все по-голямо. Музиката, провери музиката… не може да бъде… ами да, тя се повтаря… същата, която почувствах преди час или преди вечност… съвсем същата. Нека опитам от друга точка, от друга перспектива… да се придвижа към друга част на Дома…

… Тук е достатъчно добре… това ще го направя различно. Но не… същото е, както си беше… въобще не е различно! Достигнах твърде далече… далече… но все още в моя Дом…

Ето, тук трябва да стане. Но все още е същото… нищо ново, нищо различно. Същият модел, същите облаци, същата музика… Нека отида по-дълбоко…

… Ето ги, букет от спирали, енергийни спирали, играещи игрички. Това е то! Аз също бях такова детенце някога… хайде да се присъединя към играта! Наоколо и наоколо… нагоре и надолу… вън и вътре… наоколо и наоколо… нагоре и надолу… вън и вътре… Играта е като безкраен затворен кръг… наоколо и наоколо… горе и долу… Стига толкова, достатъчно ми е, достатъчно.

… Какво ще кажеш за една нова игра! Какво ще кажеш…? О, щастлив си с това, което си постигнал! Не искаш да се промениш? Добре, прави това, което си правиш…

Къде отивам сега? Къде…? И това е всичко! Няма нищо повече. Аз обаче не бих искал да се излежавам завинаги в едни и същи облаци, със същата музика непрекъснато… Не бих искал да участвам в едни и същи игри… Как съм могъл да мечтая за…?

Тук няма нищо за мен сега… съвсем нищо. Сега си спомням… това ми се е случвало преди. Ето затова напуснах… и не мога да се върна! Не искам да се връщам!

По-добре да си тръгна… Знам как… Аз знам как да го направя…

Имах усещането за движение, чувствах вятъра около себе си. После тишина… след това лесно прибиране към физическото ми тяло. Отворих очи и погледнах през сълзи. Нищо в осветената от луната стая не бе се променило. Но аз бях променен.

Не бях в състояние да заспя в продължение на няколко часа, много възбуден, твърде депресиран.