Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване

3. По магистралата

Необходими ми бяха няколко седмици, за да свикна с идеята, че няма да мога повече да си ида у Дома. Бях си представял, че ще се върна към посрещането като за герой, донасяйки обратно полезна информация от Дома, за да променя и усъвършенствам Тук. Но не стана.

Повече не направих опит да се върна у Дома. Накрая тъжно признах, че този избор повече не съществува за мен. Получих го някак си като спомен от детството — да запазиш нещо скъпо, каквото си е било, но не да го изживяваш отново. Ясно бе, че са включени твърде много егоизъм и задоволяване на собственото аз.

Но едно познание все пак се появи. Вече знаех защо съм напуснал.

Едно бъдещо посещение с моя нов ИНСПЕС приятел помогна много. Той — а дали бе тя или и двете — ме чакаше, позната ярка точка в безкрайната тъмнина.

— Чувството на загуба ще премине. Не е загубено, защото ти си спомняш.

— Сега вече не принадлежа там. Всичко си бе същото, такова, каквото е било винаги. Но аз не можах да се вместя. Бе сякаш да опитвам да си облека палто или ръкавица, която отдавна ми бе станала тясна. Ме бих могъл да отида там и да бъда — прекалено съм различен.

— И това те натъжава.

— Да. Нещо повече. Сякаш една част от мен повече не съществува. Мислел съм си за него толкова пъти… да се върна у Дома.

— Всъщност не съществува реалността на завръщането. Нуждаеш се от осъществяване на илюзията, че би могъл да го направиш.

— Направих го. И мисля, че зная каква всъщност бе разликата. Бе точно като че съм сито спомнил. Нищо не се е променило. Предполагам, че очаквах някакъв прогрес. Но онова, което видях, бе повторението. Ако достатъчно дълго гледаш, ако прекалено дълго слушаш, всяко нещо се повтаря. Няма възбуда, нищо ново.

— Енергийната следа… ти не си научил това, докато си бил човек.

— Не. И ватова именно напуснах Дома, ограничаващия фактор на повторението. Няма развитие, нищо ново за научаване или преживяване. Докато живееш на Земята, непрекъснато се учиш. Промяната и новите знания продължават непрекъснато. Но фактът, че повече не мога да се върна у Дома, ще ми отнеме време, за да свикна. Не е лесно да се справя.

— И все пак ще свикнеш. Точно както ще стане, когато стигнеш до точката, когато приемаш, че повече никога няма да се върнеш, за да бъдеш човек. Може би така е по-добре. Ти не само не можещ, но и не се нуждаеш да го правиш, когато вече си надраснал това, което наричаш човешко палто и ръкавици.

— Това ще стане ли? Че аз няма да искам да бъда човек? Как ще успея да се справя с него?

— Когато наближи тази точка, ще бъде много по-лесно, отколкото сега можеш да възприемаш.

— Е добре… щом ти го казваш, вярвам, че ще бъде така.

— Ти ще знаеш, вместо смътно да го вярваш, както обичаш да казваш.

— Благодаря ти за помощта… което е слаб начин да го…

— Ние разбираме. Няма защо.

Светещата фигура започна да избледнява и изчезна.

Връщането ми към физическото бе без произшествия.

След тази среща за мен настъпи огромна промяна. Разбрах, че съществува и друга, по-широка цел: да раста и да се развивам, превръщайки се в предизвикващо благоговение, макар и горещо същество, което аз радостно наричах моя ИНСПЕС. С тази мечта и решение приех любезното поощрение, което ми бе предложено. Резултатът бе странна смесица от мир и възбуда, едновременно просто и объркано, форма на познание и принадлежност, неподлежащи на описание.

То показателно се усили, когато бях придружен на кратко посещение до границите на космоса от моя ИНСПЕС, след като го помолих. Въпреки че бях способен да възприема твърде малко нещо друго, освен огромната симпатия и любов, които проникваха през мен, съществуваше също и силното впечатление за множество щастливи същества. Имаше също поток от новодошли, присъединяващи се към това общество, което аз напуснах като ЛАЙФ3. Странното бе, че аз сякаш намерих своя нов дом, и като че ли вече познавах жителите. Все пак това бе повече от познание. Като че ли аз бях част от тях, а те от мен.

Комбинацията от възбуда и спокойствие там ме омаяха. Защо не съществуваше някакъв начин, който да помага на хората, живеещи на Земята, да съществуват в същата хармония? При следващата ни среща зададох този въпрос на моя ИНСПЕС приятел, докато се реехме извън външните краища на кръговете, които образуваха онова, което аз по-късно осъзнах, че е Територията на Системата от Убеждения, части от спектъра на М-полето, съседни на Системата за Живот на Земята, където множество човешки умове се настаняват, след като са приключили физическия си живот. Можахме да усетим Земята в центъра с полупрозрачни излъчващи сфери около нея, всяка по-голяма и по-тънка с увеличаване на разстоянието. Трябваше да положа известно усилие, за да разпозная, че ние „виждаме“ нематериалните енергии в една no-скоро електронна и молекулярна структура.

— Интересно е, че вашата цивилизация не знае нищо за тези аспекти на структурата, както ти каза.

— Чудя се дали някога ще разберат.

— Не в тази цялост, в която ти би желал.

— Ако те го знаеха, цялата бъркотия можеше да се изясни. Толкова много неща изглеждат безцелни. Болката, страданието, насилието. Много трудно е да се възприеме този хаос като някакъв план.

— Може би ти ще имаш онова, което наричаш Различен Мироглед, когато ти се предостави възможност.

— Моята възможност? Ти искаш да кажеш, че бих имал шанса да направя нещо по този въпрос?

— Да… ти и приятелите ти. Сигурно ще Ти бъде от полза да посетиш потенциала от състояния на съществуване, които са твърде различни от онова, което ти в момента преживяваш. Например да посетиш една епоха, в която човешката организация е различна и подхожда повече на начина, по който ти смяташ, че трябва да бъде.

— Мога ли да го направя?

— Ако това е твоето желание.

— Ще може ли ти да ме придружиш?

— За мен ще е удоволствие. Готов ли си?

— Ако се движиш бавно, може би ще успея да усвоя техниката.

— Ти вече я знаеш. Тя е същата, която използваш, за да стигнеш до онова, което наричаш Дом. Само посоката не е част от твоето познание.

— Прав си. Ако ме водиш, ще те следвам. Светещата фигура започна да се движи. Следвах я близко, докато тя изведнъж започна да намалява. Отговорът ми бе автоматичен. Енергийният модел на Земята се стопи в тъмнината… после от нея започна да се очертава ландшафт. Точно пред мен светещият ИНСПЕС чакаше неподвижно.

Бяхме на около 300 метра над широка долина, която изглежда беше около 10 км дълга и около 5 км широка. Покрити със сняг върхове заобикаляха долината от три страни. Извън отворената й част имаше гори и полета, простиращи се до хоризонта. Ярко слънце висеше на синьо небе, опръскано с малки кълбести облачета.

Точно под нас имаше нещо, прилично на голямо селище, разпростряло се до полите на планината. Имаше множество дървета с различна форма и размери с разнообразни листа във всяка възможна отсянка на зеленото. Между дърветата имаше сложна и просторна мрежа от пътеки, но нямаше къщи или други сгради, нито пушек или смог. Въздухът бе напълно чист и ясен.

Обърнах се към ИНСПЕС.

— Никакви къщи? Няма и сгради?

— Местата за спане са под земята, също и местата за упражняване на занаят.

— Къде са хората?

— Те са между дърветата. Всеки изпълнява отделна функция.

— Колко са те?

— Малко над два милиона, според нашите сведения.

— Два милиона?

— Точно така.

— Колко селища има като това? Планетата е нашата Земя, нали?

— Наистина е тя и е единственото такова място. Тези са единствените хора, които я населяват.

— Единствените на цялата Земя?

— Точно така.

— Няма да питам какво се е случило, за да се намали броят им от милиарди… Значи, това трябва да очакваме в бъдеще?

— Мислиш в погрешна посока, приятелю. — Какво искаш да кажеш?

— Това място е от миналото, според вашия навик да обозначавате времето.

— От миналото? Няма нищо в нашата история, което дори отчасти да съвпада с това! Сигурно е твърде отдавна.

— Така е. Почти един милион години от вашите.

— Населението… това хора ли са? Такива като мен?

— Малко различни, но определено хора.

— Може ли да слезем долу?

— Разбира се, можем. Това е целта ни.

— Те ще могат ли да ни видят? Ще можем ли да контактуваме с тях?

— Да, без никаква трудност.

— И те няма да се възмутят от нашето натрапване?

— Напротив. Ще ни приветстват.

Спуснахме се долу към дърветата и после към едно открито пространство с размерите на футболно игрище. Беше парк или може би огромна цветна градина със спретнати гнезда за цветя и растения с различна форма. Нито едно от тях не ми бе познато. Широки, покрити с трева алеи обикаляха около цветните лехи. Аз дори почувствах тревата под краката си.

— Ти наистина я чувстваш Точно както си способен да я видиш, във физическия смисъл на думата. Но ти не си материален.

Обърнах се. Светещата фигура на ИНСПЕС бе зад мен. Бързо крачейки, към нас се приближаваха четирима души. Изглеждаха около 1,50 м високи, всеки с различен цвят на косата и кожата. Косата им бе еднаква по дължина, точно под ушите им. Лицата и телата им бяха на хора, извършващи активна дейност, на около тридесет години, но без издути мускули. Двама мъже и две жени. Лесно бе да се определи, защото не носеха дрехи.

— Нямат нужда от дрехи.

— А как ще се затоплят? Или ще се предпазят от студа?

— Всеки притежава индивидуална контролна система за тази цел.

— Не виждам нищо.

— Всичко е в съзнанието, както ти би се изразил. — Разбирам, че и лреди си идвал тук.

— Правилно… казано с думи.

Четиримата пристигнаха и застанаха пред нас, усмихвайки се щастливо. Имаха красиви тела, в отлична форма. Чудех се как щяхме да общуваме — какъв език използваха? Можеха ли дори да ни видят?

Един от мъжете пристъпи крачка напред и кимна.

— Да, можем да ви видим, Робърт. И (общуването е лесно. Ще си служим с вашия английски. ОК?

Това, което достигна до мен, бе ОК. Нещо не беше наред тук. Откъде той щеше да знае американски жаргон от бъдещето?

— Ние го приехме от твоето съзнание. Няма проблем. Тогава забелязах, че устните му не се бяха раздвижили и видях хитрите пламъчета в очите му. И двамата се разсмяхме — наум. Бях открил нов приятел, който можеше да чете мисли, може би и най-последната частица от онова, което мислех и чувствах. Оттогава нататък целият разговор бе мисловен — обмен на мисли, както бихте го нарекли.

— Красиво място — започнах пръв.

— Времето е много приятно. Възбуждаме гръмотевична буря всеки следобед, за да почистим листата и да доставим вода за растенията.

— Със светкавици ли?

— Да, но ние насочваме силата й там, където трябва да направи контакт. Електрическият, това е жизнено важен за целия живот, основан на въглерода.

— А вятърът… контролирате ли го и него?

— Вятърът? Да не би да искаш да бъде по-силен?

— О, не, всичко е наред… добре е… Той широко се усмихна.

— Чудиш се какво ядем.

— Вие всички приличате на добре хранени и здрави.

— Здрави?

— Никакви болести или рани и други подобни.

— Ти идваш от странен свят! Наистина ли имате трудности да поддържате физическото си тяло?

— Това е основната ни трудност.

— Колко жалко. В нашата история има записани такива проблеми преди много хилядолетия.

— Нямате ли буболечки? Никакви вируси? Никой ли не е убит или ранен?

— Разбирам какво ми казваш. Буболечките и вирусите работят за нас, Робърт. Нямаме неприятности. Колкото до убитите… ние прекратихме онова, което наричате смърт, преди много години.

Хиляди въпроси кръжаха из главата ми. Един се пръкна на повърхността.

— В такъв случай вие трябва да контролирате и раждаемостта?

— О, да. А колкото до останалата част на мисълта — ние все още се наслаждаваме на ритуала!

— Но няма и деца…

— Ние имаме много деца. Искаш ли да видиш някои от тях?

— Да, бих искал. — — Ще ги повикам.

Серия от различни подсвирквания зазвуча в главата ми, като птичи песни, почти някаква форма на музика. Откъм дърветата дойдоха няколко вида животни, големи и малки, и всички се поклониха на четиримата, които ги чешеха и галеха. Някои наподобяваха котки, други влечуги, като малки алигатори и огромни змии. Трети приличаха на маймуни, а пък четвърти би трябвало да са елени, но с дълги муцуни и опашки. Рояк от гигантски пчели излетя като вълна от едно дърво и като се гмурнаха и игриво пикираха, минаха покрай нас. Над главите ни двойка грамадни, брилянтно зелени птици, описваха кръгове, като ни наблюдаваха. Малка синя птичка кацна на рамото на приятеля ми и започна да чурулика в ухото му. Той се обърна към мен.

— Нашите деца.

— Бих искал и аз да повикам толкова лесно моите собствени животинчета.

— Само трябва да запомниш звука и като потренираш, ще успееш.

— Цялата Земя ли е такава? Имам предвид животните?

— Само тук в долината. Останалите повече приличат на онова, което ти очакваше от четенето на книгите ви. Знаеш ли за системата на хранителната верига?

— Знам. Така умират животните.

— Да, при естествен ред на събитията. Така правят и тези, нашите деца. Постигнат е баланс и ние не го прекъсваме.

— Тогава вие какво ядете? Зеленчуци?

— Да ядем? Ще ти покажа.

Приятелят ми се обърна към една от жените в групата, която пристъпи към градината и загреба нещо, което приличаше на обикновена черна пръст. Тя донесе пълна шепа и застана до нас. Изведнъж аз разбрах какво щеше да се случи.

— Искате ли някой от любимите ви видове пшеница, „златна кралица“, както я наричате?

Кимнах с глава. Жената се взря в мен напрегнато, после обърна, другата си длан надолу и покри тази, в която държеше пръстта, като все още зорко ме следеше. Знаех, че четеше в съзнанието ми. След миг тя повдигна ръката си и разкри един чудесен миниатюрен чисто бял клас пшеница. Тя мито подаде.

— Той не може да го вземе — каза приятелят ми. — Той няма физическо тяло със себе си.

Почувствах смеха на момичето, когато се обърна и го предложи на един от малките кафяви елени, който го подуши с предубеждение. Те наистина имат смях, значи притежават и чувства, отбелязах аз.

— Ние сме опитали всички чувства, за които можете да се сетите, Робърт. Ние колекционираме емоции, но те ни контролират само когато им позволим.

Усетих прилив на благодарност.

— Много ви благодарим за горещото посрещане и за това, че ни позволихте да ви посетим. Много благодатно е. Никакви конфликти, никаква ярост, никакво съревнование…

— Ние имаме съревнование. Но никога не се увличаме дотолкова, че да забравим, че това е само една игра.

Не попитах за любов. Нямаше нужда. Излъчването от четиримата бе достатъчно доказателство. Но-имаше искрица тъга, смесена с радостта.

Приятелят ми се засмя отново.

— Посещението ви е добре премерено по време, защото скоро ще напуснем. Ние трябва да привикнем да бъдем без нашата долина и децата ни.

— Ще напускате ли? Защо?

— Получихме Сигнала, преди близо сто години. Чакахме го няколко хиляди години и той накрая дойде.

— Не разбирам.

— По-скоро не си спомняш. И ти ще го получиш, когато дойде времето за теб и твоите хора. Ние сме преживели и познали всички следи от промяната в нашата част на тази материална вселена. Ходихме до звездите и обратно, движейки се по същия начин, както и ти. Не открихме нищо, което да си нямаме тук, наистина нищо ново.

— Мисля, че го имам. Вие знаете, че има повече…

— Може би има един начин да го кажем. Другото е… любопитство, да, любопитство.

— Да, случвало ми се е. Но всички ли си отивате?

— Защо да оставяме някого след нас? Ти би ли оставил ръката си или дори пръст?

— А къде ще отидете?

— Сигналът ще ни води.

— Какъв е този Сигнал? Можете ли да ми го опишете?

— Съставен е от ангажимент.

— Ангажимент с кого? Или какво?

— С един от нас, който тръгна пръв. Те всички се съгласиха да ни изпратят специален Сигнал, когато и за нас настъпи моментът да го последваме. Най-накрая един го направи след всичките тези много години.

— Той беше… вие сте… като изследователи, търсещи нови светове за побеждаване.

— Не за побеждаване, Робърт. Да бъдем там и да разберем.

— Откъде знаете къде да отидете? — Въпросите продължаваха да извират.

— Ние просто следваме Сигнала.

— Сега получавате ли го?

— О, да. Той е с нас непрекъснато, откакто го усетихме за първи път.

— Аз защо не го усещам?

— Това аз не знам. Може би твоята настройка е различна.

— Твърде дълго сте чакали. Защо е това?

— Необходимо е да обучим нашите деца-животни да свикват да живеят без нас. Сега, след като вече сме свършили тази работа, сме в процес на раздяла с всички тях. Ние не можем, нито пък ще ги вземем с нас.

Разбрах, че за мен е вече време да си ходя.

— Радвам се, че дойдохме. Някак си ми се струва, че пак ще се видим.

— Ще се срещнем, мога да ти кажа и нещо повече… но това би могло, както вие му казвате, да помрачи радостта.

Махнах за сбогом, а всичките четирима ми махнаха, когато започнах да се издигам над тревата. Не можах да видя мря ИНСПЕС приятел и придружител, но в най-лошия случай знаех обратния път. Постепенно излязох от фаза и се гмурнах в мрака. Тогава светещата фигура на ИНСПЕС се появи до мен.

— Смяташ, че са интересни, нали?

— Те много приличаха на хора от бъдещето, които вече съм срещал и преди. Освен че онези живееха от другата страна на Земята, а не на нея.

— Заради твоята любов към животните ние решихме, че ще усетиш близост.

— Усетих. Сега има ли друго място, което можем да посетим?

— Какво е желанието ти?

— Някъде, където има нечовеци. Но разумни. И нематериални.

— Имаме богат избор, ако те ни позволят.

— Да позволят? Не ми звучи приятно.

— Някои ще гледат на теб като на напаст. Да, като на чума.

— Но ти ми беше казал, че аз съм ненакърним! Не мога да бъда наранен.

— Това е така.

— Мисля, че се нуждая от нещо не така спокойно, нещо по-възбуждащо. Това глупаво ли звучи?

— Не, не ако това е желанието ти.

— И този път ще останеш ли с мен?

— Аз винаги съм с теб. Следвай ме близо.

Светлата фигура започна да се гмурка бързо, а аз бях точно зад него, използвайки метода, който бях научил, за да не го загубя, и пазейки неговото енергийно поле. Може да e било вечност или пък само миг — този период в тъмнината, с точилата светлина пред мен. После имаше експлозия от яр-ки цветове от миниатюрни точици, които оформяха нещо като няколко неправилни форми… първо светлозелени… после жълти… и после аз бях дръпнат в едната, която бе ярко оранжева. Чаках неподвижно, докато оранжевото се притисна около мен, държейки ме в яка прегръдка. Не направих опит да се боря, нито пък бях уплашен. Бях научил много.

Изведнъж серия от удари започна да бомбардира съзнанието ми като канонада от електрически шокове. Те бяха спокойни, но натрапващи се, настойчиви. Мога да ги представя само като компютърни, бинарни кодове. Но онова, което комуникираше, бе жив организъм, за което съм сигурен.

Ударите продължаваха, отеквайки тъпо в главата ми. Не можех да ги разчета, затова се опитах да изпратя моята слаба версия на несловесно общуване. Мислех за вътрешен модел на нашата Слънчева система, после мислено пуснах една стрела, излизаща от трета планета и завършваща където бях аз. Това произведе в отговор една дълга серия от удари — те ми напомняха за примитивна форма на Морзовата азбука, но не се превеждаха с букви. Но когато умът ми привикна с тях, започна да се оформя една картина… огнено слънце, с една стрела, която сочеше не от него, а към него. Това ли бе мястото, където бяхме сега?

Ударите спряха. Приличаше на спасение. Създадох и изпратих картина за себе си във физическо тяло, последвано от увеличаваща се крива. Това произведе различна следа в отговор — отрицателна, предположих.

— Това означава ли не? Не сте срещали моите същества? Нека ви покажа. — Предадох картина на група от мъже и жени, най-добрата, която бях в състояние да създам.

Отговорът бе отрицателен.

— Интересувате ли се кой съм? Ново отрицание.

— Но нали ме разбирате?

Този път потвърждение, ако го превеждах правилно.

— Обаче аз не мога да ви разбера. Само да и не. Отрицание.

— Искате ли аз да ви разбирам?

Отрицание.

— Тогава ме пуснете и аз ще изляза от вашата енергия. Скоростта и обхватът на ударите се увеличиха и после заглъхнаха. Почувствах бързо и насилствено движение — и отново бях в дълбока тъмнина заедно с моя приятел ИНСПЕС, който светеше до мен.

— Ти успя да общуваш с твърде малка част от цялото.

— Искаш да кажеш, само с пръста от ръката?

— Това е добра представа.

— В един пръст има твърде много личностни елементи.

— Но все пак съществуват някои, които осъществяват връзка с тези същества.

— Чудя еж дали някога ще бъда в състояние да го направят.

— Вярвам, че ще можеш, ако наистина така желаеш.

— Имам си този проблем — любопитството. Кажи ми, има ли някакви материални нечовеци, които бих могъл да срещна, и колко биха общували с мен?

— Ти предполагаш, че аз не съм материален и все пак съм човек?

— По някакъв начин усещам, че ти си притежавал физическо тяло, но не понастоящем. Ти също си свободен. Ти никога не си казвал, че някога си бил човек, но аз подозирам, че си бил. Поради една причина — ти притежаваш чувство за хумор. Злобничко и сатирично, но все пак го имаш. А това е съвсем човешка работа.

Настъпи пауза. Светлината на ИНСПЕС сякаш за миг затрептя.

— Усещам, че сега трябва да се върнем във физическото [???]

— Да, мисля, че е по-добре да го направя. Благодаря за помощта при пътуването!

— За мен бе удоволствие.

Върнах се във физическото, за да изпразня пълния си мехур. Сигналът — моят сигнал — бе съвсем познат! Колко малко е да бъдеш човек, но колко радост носи това!