Рагтайм в Симла

Глава двадесет и втора

— Значи твърдите — заяви Симпсън в недоумение, — че не само Изабел дьо Ньовил е била луксозна проститутка, а и камериерката й, която… ъъъ… е била в бранша още навремето? А сега е жива и здрава и цели три години работи по специалността си не другаде, а в Симла, тъй ли? Не мога да повярвам!

— Да, звучи невероятно, но е факт — увери го Картър. — И явно си докарва странични доходи чрез изнудване. Значителни суми от фонда на ИКТК под формата на бижута са се озовали посредством синята кутийка в алчните ръчички на мадам Флора.

— Забравяш, че имаме по-сериозна работа, а именно — разследването на двете убийства — намеси се Джо. — Тук съм по покана на Джордж Джардайн, за да издиря убиеца, или убийците. Всичко останало е на заден план, освен ако не води към следите на мъжа — или жената — които са натиснали спусъка. Ясно е като бял ден, че Алис никога не би обвинила Флора в изнудване, но на нас нищо не ни пречи да я арестуваме като убийца. Или пък като съучастница в две убийства. Може да е разбрала каква ключова фигура е бил Лайънъл Кониърс — навярно е подочула за пристигането му в Симла от Реджи или Едгар Трууп — и се е амбицирала Лайънъл никога да не припари до сестра си. А що се отнася до Корсовски, появата му в Симла е била обществено достояние, но един-единствен човек, освен Алис е бил наясно, че руснакът е можел да разпознае в нейно лице Изабел Нютън. Бивш любовник. И той е трябвало да бъде елиминиран, преди да зърне Алис.

— Ама кой е натиснал спусъка? — попита Симпсън. — Разбирам, че Флоранс е била мозъкът на операцията, но кой е бил изпълнителят?

— Това всъщност няма голямо значение — замислено рече Картър. — Аз залагам на Едгар Трууп, макар че не знам дали ще оборим алибито му. Може и да е онова италианче, което й служи като вярно куче. Как се казваше? Джулио?

— Май беше Клаудио — поправи го Джо.

— Да, Клаудио. Но по принцип тук има цяла сюрия подобни образи, които биха свършили черната работа. Едва ли ще разберем, ако мадам Флора не пожелае да ни осветли по въпроса — въздъхна той.

Симпсън се надигна.

— Сега е изключително важно някой да идентифицира камериерката. Ще имате нужда от помощта ми. Да тръгваме!

— По-кротко, Симпсън — засмя се Картър. — Не изпреварвай събитията! Налага се да изчакаме доклада на специалния ни отряд.

Картър се показа на балкона и се облегна на парапета.

— Ето ги и тях! — възкликна той.

В този момент се появи хавилдарят.

— Едни момчета искат среща с вас, сър — оповести той. — Да се качат ли горе? Доста са развълнувани — може би е по-добре…

— Да, по-добре е — съгласи се Картър и се обърна към Джо и Симпсън: — Ще ида долу да видя какви новини ни носят.

Щом Картър слезе, хавилдарят не успя да удържи напора на малките бърборковци, които мигом се скупчиха около началника. Той едва успя да ги смълчи и подкани Рагху да говори, което той начаса стори. Джо и Симпсън, загледани в картинката долу, се заслушаха, но не схванаха нищо от словесния поток. Пък и нямаше особена нужда. Децата се разприказваха вкупом, като нагледно обясняваха премеждията си. Мимиките им бяха достатъчно красноречиви.

Ето тук бяха дебнали в очакване, там пък бяха надзърнали иззад ъгъла, после единият беше изтичал напред, другите останали да вардят отзад. Почнали да играят на топка, сетне се уплашили, че са ги забелязали. Отказали да ги допуснат в катедралата, затуй останали да се навъртат край вратата. Всичко беше ясно като бял ден. Чарли се засмя, бръкна в джоба си и им раздаде шепа ани. Намеси се при подялбата на печалбата, добави още няколко монети и се отправи към балкона, все тъй засмян. Невръстните специалисти махнаха веселяшки и както изглеждаше по сърдитата реакция на хавилдаря, твърде фриволно, после изфирясаха от двора и изчезнаха по посока на оживената Главна.

— Е? — попитаха в хор Джо и Симпсън.

— Ами какво? — отвърна Картър. — Мога да ви дам три варианта за правилен отговор, но надали се налага да играем на криеница. Оказахме се прави — пратката била предадена на задния вход на местния бордей, което се сторило страшно забавно на специалния ми отряд. Цветарницата! Навярно брошката вече се кипри в хищническите ръце на самата мадам Флора.

— И сега какво следва? — попита Симпсън.

— Следва интервю с прекрасната Флора — отвърна Картър.

— Дали и аз мога да се натрапя? — рече Симпсън. — Изгарям от любопитство! Дължите ми услуга за снощната травма! Пък и не забравяйте, че мога да установя самоличността на мадмоазел Флоранс.

— Само минутка — каза Картър. — Ще отидем заедно.

Той отново слезе долу и даде нареждания. После тримата излязоха заедно.

— Сметнах за необходимо да се разпоредя за лека въоръжена подкрепа — заяви той и докато крачеха из града, Джо долови дискретното присъствие на цивилни полицаи. За момент си спомни мудната процедура в Лондон, в случай че трябваше да изиска въоръжена охрана или да уреди присъствието на цивилни полицаи. Чарли Картър все повече се издигаше в очите му.

Щом се озоваха пред цветарския магазин, от входа излезе Едгар Трууп, който остана като попарен от появата им. Не скри враждебното си настроение.

— Здрасти, Едгар — поздрави го Картър. — Идваме при мадам, но тъй като ни се изпречи на пътя, защо не дойдеш с нас?

На Трууп като че ли му се прищя да ги възпре. Чарли Картър го избута безцеремонно.

— Сами ще се ориентираме — рече той, но Едгар вече беше изприпкал пред тях.

— Флора! — подвикна той. — Върнах се и подире ми иде полицейска потеря.

Отгоре долетя гласът на Флора.

— Покани ги да влязат. Полицаите са винаги добре дошли.

Тя се появи на прага, любезна и самоуверена. Джо се облещи на фрапантното й облекло. Раменете й бяха обгърнати от пищен персийски шал в синьо-червени краски, внимателно драпиран връз черна кадифена рокля. Дори Чарли Картър зяпна.

— Привет, Флора. Драго ми е пак да те видя. Работим, а?

— Чарли! Винаги се радвам да те видя! Да, работим денонощно, както сам отбеляза. Никога не знам кой ще се появи. Ето, днес приветствам теб и мистър… Сандиландс, ако си спомням правилно. А вие? — и тя измери с поглед Симпсън.

Той се поклони.

— Не сме се запознали официално — отвърна той, — но сме се срещали. Веднъж, преди доста време. Няма как да ме помните, но аз не съм ви забравил.

— Много интересно! — рече Флора и махна с ръка. — Няма ли да влезете? Ако идвате по делови въпрос, най-добре е да говорим насаме в стаята ми. — Обърна се към Клаудио, който тъкмо се появи: — Донеси чай за господата.

— А сега — поде тя, след като всички се настаниха, без да изпуска Симпсън от поглед, — кажете ми къде и кога се е състояла мистериозната ни среща? Някога в младостта ни?

— Кога ли? — повтори Симпсън. — Сякаш оттогава измина цяла вечност, но всъщност се видяхме преди три години. Къде? На Лионската гара в Париж. Бях във влака, който катастрофира край Бьон — и той посочи тъмните си очила, — и оцелях като по чудо, като двамина други щастливци сред многото други.

— Флора — намеси се Чарли, — искам да ти задам няколко въпроса за онзи ден.

Едгар Трууп, настръхнал и заплашителен, го пресече.

— С какво право? — запита той възмутено. — То е било много отдавна, при това на друг континент. Какъв смисъл има да я питате за това?

— Не се излагай, Едгар! — сряза го Флора. — С Едгар се знаем отдавна — обясни тя. — Той все се застъпва за мен. Като куче пазач. Но в настоящата компания нямам нужда от закрила. Полицията надали има официална заповед за разпит — заяви тя, като леко наблегна на думата „официална“. После се усмихна и добави: — Макар че много биха намазали от един непринуден приятелски разговор. Очевидно се нуждаят от информация за железопътната злополука. И както отбеляза, Едгар, това се случи доста отдавна и далеч от тук, тъй че някой едва ли си спомня за случката. Изненадана съм, че изобщо знаеш за нея, Чарли. Но аз мога лесно да отговоря на въпросите ти — просто нищо не знам! Поради простата и логична причина, че не съм била във влака. Канех се да пътувам, но по божията милост не се качих. Подробностите за катастрофата научих от пресата, както и ти, предполагам. Какво да ти кажа?

— Пътувала си… — поде Чарли.

— Не! Казах ти, че не съм пътувала.

— Добре де, ще го кажа другояче — поправи се Чарли. — По време на злополуката си работела за Изабел дьо Ньовил, прав ли съм? И си се канела да пътуваш с нея?

— Имаш право. Така се казваше господарката ми. Зарязах я на перона. Дължеше ми пари, които тъй и не ми плати. Отнесе се обидно към мен. Не съм го забравила. Нито пък съм й простила — добави едва чуто.

— Любопитно ми е — рече Джо — дали сте виждали мадам дьо Ньовил след раздялата си на Лионската гара?

— Дявол да го вземе, какви ги дрънкате? — кресна Едгар Трууп. — Нали оная нещастница се е споминала в катастрофата!

— Едгар! Едгар, може да ме оставиш насаме с господата. Става въпрос за стара история, по която няма какво да кажеш. Намирам се в сигурни ръце — в компанията на Чарли и другарите му се чувствам в пълна безопасност. Можеш да идеш в града, и бездруго закъсняваш за срещата си. Моля те, недей да си губиш времето с мен.

Кучето пазач им хвърли кръвнишки поглед, после стана и като се вгледа многозначително в часовника си, напусна стаята.

Флора продължи.

— Да, и след това видях Изабел дьо Ньовил. Само още веднъж. Аз идентифицирах трупа й, капитане. Прочетох за злополуката във вестниците и отидох в Бьон да си предложа услугите. Полицаите се нуждаеха от всеки, който би могъл да им помогне при установяване самоличността на огромния брой жертви. Взех назаем пари от… един стар приятел на мадам дьо Ньовил. Той на драго сърце ми плати билета, втора класа — добави тя хитровато и хвърли поглед към Симпсън, — за да отида да я разпозная.

— Имаше ли някакъв проблем при идентифицирането? — попита Джо.

— Ами то цареше неописуем хаос! Сума потресени родственици и приятели се ровеха в купчината трупове. Горкичките, бяха направо ужасени! Само че аз изобщо не се затрудних — тя беше облечена в яркочервен тоалет, пък и чантата с документите й за самоличност все още се намираше у нея.

Тя погледна Картър равнодушно и продължи.

— Обаче има една подробност, която може и вече да знаете, относно личността на Изабел дьо Ньовил… Според паспорта й, който беше издаден в Англия, истинското й име е било Изабел Нютън. Нарекла се е с френското име като… един вид работен псевдоним.

— И колко време работихте за мис Нютън? — попита Джо.

— Пет години. Запознахме се в Южна Франция през 1914 година, преди войната. Аз съм родом оттам, както забеляза и капитан Сандиландс. Тя живееше под крилото, тъй да се каже, на един офицер от флота. Освен жилището, бижутата и колата, той плащаше и за камериерка — моя милост.

— А когато се е преместила в Париж, ви е взела със себе си. Кажете, мадам, как ви се хареса животът на Авеню дьо л’Опера? — запита Джо уж небрежно, но в действителност целеше да я изненада с въпроса си.

Само че остана излъган в намеренията си. Тя остана невъзмутима. В този момент внесоха поднос с чай и го оставиха на масата пред Флора. Тя умишлено се залиса в ролята си на домакиня, като предлагаше всекиму чаша чай, отбягвайки погледа и въпроса му. След като разпредели китайски и индийски чай, гарниран с мляко и лимон според индивидуалните предпочитания, тя се обърна към Джо.

— Щом знаете, че сме живели на Авеню дьо л’Опера, значи разполагате с вътрешна информация за миналото ни, капитане. Може да сте научили това само от един човек. И тази личност понастоящем се подвизава в Симла. Отгатнах ли?

— Абсолютно, мадам. Трябва да знаете, че Изабел Нютън ми разказа всичко.

Джо остана изненадан от реакцията на Флора, която избухна в смях.

— Всичко ли? Сигурен ли сте, капитане? Доколкото я познавам, ви е наприказвала само онова, което е сметнала за нужно, и нито дума повече! Никога няма да научите цялата истина за Изабел Нютън!

В привидно шеговития й тон се прокрадна стоманена нотка. Жилото на омраза и отмъщение, което бе добре дошло за Джо. Много често по време на разпит тъкмо омразата бе първият признак за пропукана фасада. Той реши, че е настъпил моментът да забие клин в пролуката.

— Напротив — заяви Джо сериозно. — Изабел наистина изля душата си пред мен. Костваше й много да ми довери за ударите, които й е стоварила съдбата. Разправи ми за падението си, как от невинна девойка се превърнала в играчка на господата, които се изживявали като нейни закрилници. — При тези думи той въздъхна като човек, потресен от житейските неправди.

За негова радост Флора хлопна шумно чашата си върху масата. Очите й святкаха като черен кехлибар. Тя бавно поклати глава, вторачена в погледа на Джо. Той инстинктивно потръпна, сякаш имаше насреща си хипнотична кобра.

— Невинна девойка, как не! — просъска тя. — Тя и хабер си няма от невинност! Родена си е грешница! Мислеше единствено за себе си! Лъжеше на поразия и разиграваше хората, както й скимне! И до ден-днешен е такава! Май е успяла да омае и вас, Сандиландс. Вие сте един от многото! Колко съм ги виждала такива лапнишарани!

Джо чакаше безмълвно яростта й да бликне с пълна сила. Тя повиши тон.

— Дори родният й баща копнеел да се отърве от нея! Непрекъснато му създавала главоболия, преди да я отпрати в Южна Франция. Дъртият глупак си въобразявал, че ще е в сигурни ръце при оная старомодна бабка… Изабел за нула време се издънила пред господарката си. Изритали я от хотела, но се озовала в един шикарен апартамент в Сен Рафаел, където и започнах работата си при нея… Каква ти невинност! Хвърлила се е презглава в живота и се е приземила на пухено легло! — Погледът й помръкна за миг и тя добави под сурдинка: — Какви истории знам за опетнена невинност! Кръвчицата ви ще се смръзне!

— И какви точно бяха задълженията ви, мадам? — прекъсна я Джо. — Питам се защо сте останали на работа у мис Нютън, щом тъй сте я презирали? Сигурно мястото ви е харесало, тъй ли?

— Все пак беше някаква работа! Представяте ли си в какво положение се намира едно самотно и бедно момиче във Франция? Не, мястото не ми се нравеше, но поне не бях на улицата. Имах си храна и покрив над главата, имах легло и сносно облекло. Макар да недолюбвах жената, чиито дрехи гладех и чиито перли лъсках, поне се правех на доволна.

— Ти си много красива, Флора — дано не възразяваш, че го казвам — плахо рече Картър. — Не те ли ревнуваше мис Нютън?

Начервените устни на Флора за миг застинаха в изумление, после се усмихнаха лукаво.

— Брей, началство! Аз пък те имах за много отракан! — Тя се приведе напред и заговори отчетливо, сякаш обясняваше нещо свръхсложно: — По правило никоя елитна кокотка няма да вземе на работа дърта бабишкера — винаги наемат красиви камериерки, които да посрещат клиентите им. И ако възникне препятствие за експедитивно обслужване — например ако мадмоазел се е успала или е заета с някого извън графика — тогава хубавичката прислужница запълва празнината. — Гласът й отново придоби стоманена нотка: — А пък ако някой вече не се нрави на мадмоазел, или пък — пази боже! — се е простил с парите си, камериерката е длъжна да предложи пълна програма. Да поеме огъня върху себе си, май тъй се казва по войнишки. Не само чистех и гладех на тая жена, ами и проституирах заради нея! И накрая какво? — да ми пробута билет за трета класа!

— Значи, щом се наложи да идентифицирате трупа, вие веднага разбрахте, че това не е била Изабел Нютън, а друга жена…?

— Да. Нямаше да си дам труда да се разкарвам до Бьон заради тая никаквица, ала си рекох, че може да е скътала някое бижу — винаги носеше по някой пръстен или гривна. Винаги си имаше по нещичко за черни дни тая хубостница! Дължеше ми доста пари и сега бе моментът да си възвърна поне част от тях. Само че не извадих късмет. Нямаше и помен от накити. В болницата цареше суматоха. Гъмжеше от народ, не се знаеше кой влиза и кой излиза. Оставиха ме насаме с трупа зад един параван и още в първия миг останах стъписана от памучните й чорапи. Обувките й бяха изчезнали, но чорапите се виждаха съвсем ясно. Когато я огледах по-подробно, забелязах и бельото й. Английска измишльотина, наречена камизола — комплект от вълнен розов потник и памучни розови гащи, от ония, еластичните, май им викат кюлоти. Такова нещо Изабел и посмъртно не би навлякла! — позасмя се тя. — Всъщност бях видяла как същата сутрин тя облече зеленото копринено бельо. Това определено не беше Изабел Нютън, а женски труп, облечен с връхните й дрехи. Вгледах се по-внимателно и си спомних за онази английска девойка, дето се бяха запознали в бюфета на гарата. Отидох да й докладвам за багажа, който бе мое задължение, и останах като гръмната! Тя си бъбреше с някакво девойче, с което си приличаха като две капки вода. Само дето другата бе много зле облечена, макар дрехите й да бяха скъпи. И носеше ония памучни чорапи. Тогава ми просветна какво е станало. Не ще да е било лесно, но все пак е смогнала някак да размени връхните дрехи. Представих си картинката — навсякъде трупове и кървища, свирката на локомотива пищи, избухва пожар — а нашата героиня запазва присъствие на духа. Всички знаем що за стока е, но все пак да смъкне дрехите от някой труп и да ги навлече на себе си, е било твърде голям риск дори за нея. Не е било каприз. Напротив, много добре си е направила сметката — поела е риск, който донесе много облаги. Само че на мен! Получих всичко, което исках!

Победоносната й усмивка не се понрави на Джо и той сведе поглед.

— Схванах игричката на Изабел — продължи тя.

Джо отбеляза думите й като нов етап в признанието й. След като бе изплюла камъчето, явно смяташе за нормално да продължи в същия дух, не за да оправдае постъпката си, а за да покаже каква умница се е оказала.

— Това беше типично за нея. Открай време използваше хората, само че този път бе откраднала цяла самоличност. Питах се защо. Какво толкова имаше в онова момиче, че да се мъчи да се превъплъти в него? Излязох от болницата и си купих вестник. Там пишеше за някоя си мис Алис Кониърс, единствената оцеляла, плюс някакво бебе. Споменаваше се, че е богата наследница и пътувала за Индия, за да поеме управлението на огромна търговска империя.

— И вие решихте да последвате „Алис Кониърс“ в Индия?

— Не беше тъй лесно. Трябваше да си измисля план за действие и да спестя пари за билет. Потърсих някогашните клиенти от Лазурния бряг. Някои бяха дочули за участта на Изабел и проявиха голяма щедрост към мен, в името на доброто старо време. Щом събрах достатъчно, отпътувах за Бомбай. Лесно попаднах на следите й — тамошните вестници непрекъснато пишеха за нея. Явно жънеше успехи както в бизнеса, тъй и на обществената сцена. Даже се бе вживяла в ролята на филантроп! В Делхи се запознах с Едгар. Може би не постъпих много умно, но му разкрих картите си. Наумихме си да я последваме в Симла — тя идва тук всяко лято — и да завъртим бизнес с неговия капитал и моя опит.

— И с парите от изнудването? Изтръгнатите със заплаха бижута? Какво стана с тях? — полюбопитства Картър.

— Сетих се, че ви е разправила за това — рече Флора с доволна усмивчица. — Горкичката Изабелка, попаднала в лапите на анонимен изнудвач! Е, да знаете, капитане, че с малко се отърва! При дадените обстоятелства сумата беше съвсем разумна. Пък и знаем, че става въпрос за пари, които изобщо не й се полагат. Като че ли забравяме този факт! — Тя се вторачи презрително в Джо, сетне предизвикателно смъкна шала от раменете си и пищното бижу на Холбайн лъсна върху черното кадифе пред смаяните им погледи. — Ето я вашата улика! Няма нужда да обърнете всичко с главата надолу, за да я откриете — сигурна съм, че точно с такава цел дойдохте. Бива си я тая брошка! Не бих се учудила, ако я обявите за открадната, тъй че да я спипате у мен!

Симпсън неловко потърка подметките си в пода. Джо и Картър я изгледаха безпристрастно.

— В твоите очи, началство, може и да е изнудване, ама ако разпиташ Алис Кониърс-Шарп по официалната процедура, тя ще ти каже, че чисто и просто праща подаръци на някогашна своя служителка, която й е сторила неоценима услуга. Всички знаят колко щедра душа е Алис! С парите на ИКТК — добави тя ехидно. — Ето защо не се притеснявам да нося този накит. Видяхте със собствените си очи. Тъй като още няма данни за евентуална кражба, за което се надявам да бъда незабавно уведомена, ако се случи… Ще кажете ли нещо? Тогава предлагам да сложим край на този фарс. Няма да ви задържам повече. Знам, че си имате по-важна работа.

— Само още едно-две въпросчета, Флора — каза Джо. — Спомняте ли си любовниците на господарката си?

Флора се замисли над въпроса.

— Смятам, че бих разпознала физиономиите им, ако ги срещна някой път, но ми е невъзможно да ви дам точната бройка и имена! Някои са се запечатали в паметта ми по-ясно от други.

— А Фьодор Корсовски? Той запечатал ли се е?

— А, Фьодор! Най-сетне влязохте в ролята на истински детектив. Не, никога не съм го срещала. Беше я изоставил и заминал за Ню Йорк, преди да започна работа при нея. Но знам за случая, тя непрекъснато говореше за него. Бил е един от първите й любовници. Прекарали заедно доста време и тя нито веднъж не му изневерила, според твърденията й. Запознали се в Ница, в едно кафене, свърталище на певци. Тя се има за голяма певица. Май наистина са се обичали, но той трябвало да замине за Ню Йорк, а после избухнала войната. Писал й, че няма да се върне. Пак се събрал със съпругата си, която години наред го чакала в Америка. Изабел тъй и не му прости. За нея той бе олицетворение за мерзостта на целия мъжки пол. Питаеше дълбока омраза към него.

— Значи сте били наясно, че той представлява опасност за Алис Кониърс-Шарп, тоест за Изабел Нютън? И като всички в Симла знаехте, че той ще пее в тукашния театър. Било е фасулска работа да изчислите кога точно ще се появи на сцената.

— Какво намеквате? — попита тя пребледняла, но запази самообладание.

— Намекваме, Флора, че ти единствена си знаела за миналото на Корсовски, имала си мотив и си можела да платиш за убийството му. Имаме основания да повдигнем обвинение срещу теб и неизвестен извършител на убийство, станало при подобни обстоятелства като смъртта на Лайънъл Кониърс преди една година.

Флора ги гледаше ококорена и потресена, неспособна да проговори.

— Надявам се, че си схванала смисъла на думите ми и сериозността на ситуацията — заяви Джо. — Накрая разнищихме тия две убийства.

— Две убийства ли? — смогна накрая да промълви Флора. — Две убийства ли казахте? — повтори тя и бавно се усмихна. — Само че, капитане, става въпрос за три убийства!