Рагтайм в Симла

Глава седма

В първия момент Джо остана поразен от деликатния й намек и се запита дали го бе изтълкувал правилно. Накрая рече:

— Искате да кажете, че според вас съпругът ви би могъл да стои зад убийството на брат ви?

Алис кимна, все още без желание да даде словесен израз на опасенията си.

— И че евентуалният убиец би могъл да бъде Едгар Трууп, тъй ли? — продължи Джо.

Тя го погледна изненадано и отново кимна.

— Имате предвид оня Едгар Трууп, който заема изпълнителния пост, тъй да се каже, в печелившия, макар и доста съмнителен бизнес на мадам Флора?

— Да, същия Едгар Трууп! — потвърди Алис глухо.

Джо отново закрачи из стаята. Предварително бе решил да подхване възможно най-деликатно и заобиколно тази щекотлива тема. Даже си бе наумил поредица от тактично формулирани въпроси. А ето сега Алис с един замах разбърка целия му замисъл с прозренията си относно естеството на бизнеса на мадам Флора (за разлика от Мег Картър), а също за връзката между Реджи Шарп и невидимия, ала зловещ Едгар Трууп.

— Ама престанете да крачите насам-натам — рязко му каза тя. — Седнете и ме изслушайте!

Джо седна срещу нея и зачака.

— Знам всичко за бордея на мадам Флора. Знам, че е развъдник на порок и злини за цяла Симла, и съм наясно, че съпругът ми има сериозен дял в тая работа. Нали и той е един от ценните редовни клиенти? — добави тя със странно безизразен глас, сякаш коментираше изпълнението му на голф.

— Сигурно не сте особено поласкана от това — нелепо изтърси Джо.

Макар в Лондон често да му се налагаше да се занимава с подобни заведения, никога преди това не бе обсъждал тази тема с изискана дама. Даже думата „бордей“ прозвуча доста шокиращо от устата й.

— Меко казано! — засмя се Алис саркастично. — Това е направо скандално и непростимо! Бракът ни никога не е бил кой знае колко щастлив, мистър Сандиландс, защото бе по-скоро сделка. Но поне в началото се опитвах да бъдем нормална семейна двойка. Дали сбърках някъде? Сигурно и аз съм наполовина виновна. Когато пристигнах в Индия, трябваше да се боря, за да се наложа в свят, управляван от мъже. Това ми костваше денонощни усилия. Реджи е лабилен по природа. Смята, че мъжкото му его е застрашено от присъствието на силна жена, която отгоре на всичко държи контрола на компанията. В края на първия ни сезон в Симла открих, че е с ранен стадий на някаква венерическа болест. Останах като попарена. До този момент смятах, че такива неща се случват на другите — на слугите или на войнишките съпруги — но го накарах да ми обясни при какви обстоятелства е хванал заразата. Може и да съм попрекалила. Със сигурност му стъжних живота. Настоях да отиде на лекар. Тукашният е много кадърен и е мой човек. Двамата с него се споразумяхме да прегледа момичетата, тоест проститутките, което никак не се понрави на мадам Флора. Тя обаче беше наясно, че иска ли да държи поетия курс, трябва да се съобразява с мен. Постарах се да остана в сянка, но всички знаеха, че цялата дандания и чистката бяха по моя инициатива.

— И каква бе реакцията? — запита Джо.

— Смесена — откровено заяви тя. — Нали знаете как е в Симла… Е, още не знаете, но скоро ще разберете. Гъмжи от разни изкуфели дъртуши, дето все опяват, че жената трябвало да си знае мястото. Доста жени доброволно си затварят очите пред факта на венерическите болежки, дори ако членът на съпрузите им се разпадне пред очите им. „Дамите“ са длъжни да загърбят нелицеприятните неща в живота, пренебрегвайки очевидните факти. А има и друг тип жени, еманципантките на двайсети век — може да са били суфражетки или да са карали линейки по време на войната… Но при всички случаи имат реална представа за живота. Те ме подкрепят във всичко. Ще останете изненадан, капитане, колко много жени запретват ръкави и оправят бакиите, без да очакват възнаграждение, с едничката радост, че са помогнали на посестримите си. Без значение на раса и религия.

— Вярвам ви — простичко рече Джо. — И аз познавам една такава жена.

Алис го погледна замислено, но Джо я изпревари със следващия въпрос.

— А как реагира Реджи на вашата акция?

— Зле. Почувства се двойно унизен — от една страна, от властната си съпруга, която си позволява твърде много, а от друга — че са го хванали в крачка по тънката част! — Тя се позасмя и продължи: — Според мен още ми има зъб, задето го изложих тъй пред аверите му! Само че на мен не ми пука. Заставих го да използва влиянието си върху мадам Флора и Трууп, за да уредим периодични медицински проверки на момичетата. Тези, които страдаха от заболяване, биваха незабавно приемани за лечение. Оттогава всеки месец в болницата се докладва по този въпрос. — Тя се усмихна злорадо. — Може и да ме мислят за нагла, ама много им здраве!

Джо не вярваше на ушите си.

— А застанахте ли лице в лице с въпросната мадам Флора?

Много би му харесало да присъства на тяхната раздумка, ала Алис пресече бляновете му.

— Никога не сме се срещали лично. Тя се крие от хорските очи, както би се изразила майка ми. Двете с нея живеем в различни светове, които нямат допирна точка, освен клетия Реджи. Нямам намерение да завързвам познанство с нея.

— Доколкото разбрах, имате лични познати в болницата?

— Работя там веднъж седмично в женското отделение. Проявявам интерес към жените, пострадали поради липса на грижи при раждане, или към невръстни девойки, омъжени за грубияни и подложени на тормоз години наред, докато накрая потърсят спасение при нас. Събирам средства и финансирам грижата за тези клетници, които си рискуват живота, за да работят за хора от рода на Флора и Едгар. Разговаряла съм с някои от пациентките и знам как действа Трууп, макар че повечето момичета са твърде наплашени, за да си развържат езика.

Сините й очи святкаха от гняв и възмущение. Явно Алис Шарп е огън жена, помисли си Джо, и сигурно си е създала куп заклети врагове, включително собствения си съпруг.

— Нима Реджи се е примирил с положението?

— Той няма особен избор. Аз притежавам контролния пакет на корпорацията. На практика аз му давам заплата, която заплаших драстично да клъцна, ако не се озапти. И за да му докажа, че говоря сериозно, го лиших от възнаграждение два месеца, а парите преведох директно на болницата. Той се вбеси, но беше безсилен пред решението ми. Но може да съм се престарала спрямо него. Макар да е слабохарактерен и аз да го презирам, все пак дори слабите хора могат да се обърнат за помощ към по-силните. Опасявам се, че Реджи може да е прибягнал до услугите на Едгар Трууп, за да защити своя пай от компанията.

А също и твоя, драга Алис, неволно си помисли Джо.

Тя го погледна ядосана, наранена от мълчанието му.

— Не ми вярвате, нали?

— Защо мислите така? — изненадано отвърна той.

— Ами личи по изражението ви — надменно, подозрително, скептично и цинично — типично мъжко изражение, което дори добрите момчета не успяват да скрият — сприхаво рече тя, въпреки финалната шеговита нотка.

— Останали сте с погрешно впечатление — заяви Джо. — Като мнозина други сте заблудена от зле зашитата ми вежда. — И той вдигна ръка към лявата си вежда, станала жертва на припряна и окъсняла хирургическа намеса, вследствие на което застинала в перманентна извивка. — При разпитите в полицията ми върши чудесна работа, но не и когато се опитвам да бъда чаровен и забавен.

— Нима такъв се опитвахте да бъдете? А пък тая рана… Да, разбира се, чак сега забелязвам. — Тя вдигна ръка и за миг сърцето на Джо замря при мисълта, че ще докосне лицето му, но тя се поколеба, отклони поглед и потърка собствената си буза. — И аз… — прокара пръст по сребристия белег отстрани на лицето си. — Но извадих късмет — оперира ме най-добрият пластичен хирург в Южна Франция.

— А моето лице го прихванаха с щипка за пране — каза Джо, който за пръв път почувства Алис като сродна душа. В стремежа си да запази този крехък унисон, той добави: — Сигурно да оцелееш при катастрофа е също като на бойното поле.

— Според мен е по-зле — отбеляза тя, — защото ни връхлетя изневиделица, а ние не бяхме млади войници, готови да дадат живота си за родината. Бяхме най-обикновени хорица, тръгнали на почивка в Южна Франция в онази слънчева пролет — никой не се канеше да умира. Но донякъде сте прав — гледката наистина напомняше бойно поле. Кървища, посечени крайници, обезобразени тела. Отначало съм била в безсъзнание, не знам колко време. А когато дойдох на себе си, видях наоколо само смърт и разруха. Никога преди това не бях виждала мъртвец, а сега се намирах сред безброй трупове. Димът и вонята от изгоряла плът бяха непоносими, но по-страшна бе гробната тишина. И внезапно чух бебешки рев. Някакво бебенце се дереше до скъсване. Понечих да се изправя, но не усещах крайниците си. Какъв ужас! В онзи миг, мистър Сандиландс, помислих, че съм умряла! Рекох си, че навярно съм призрак в преддверието на ада, а духът ми витае над тази касапница, задържан от нишката на съзнанието ми. Открай време вярвам в безсмъртието на душата и бях убедена, че съм приклещена между земята и небето. После отново потънах в чернилка, а когато се събудих, детският плач бе престанал. Не знам колко време съм лежала безпаметна и с изтичаща кръв… Казват, че минал повече от час, преди да дойде спасителният екип. Нищо не помня. Знам само, че по някое време се озовах в болницата в Бьон. Щом отворих очи, съзрях благото, усмихнато лице на Мари-Жан Питьо.

Според Джо тя се бе разприказвала твърде много за миналото си, но все пак остана поласкан, че си изля душата пред него.

— Съжалявам — рече тя. — Нямах намерение да ви отклонявам от въпросите ви. И двамата се опитваме да се доберем до истината. Аз отчаяно се мъча да разбера кой е убил брат ми. Моля, продължете с разпита си.

— Може би има значение на какво дередже е компанията? Лайънъл написал ли е някакво завещание? Или адвокатите са решили да оставят нещата постарому? Кой всъщност е собственик на корпорацията?

— Де да знаех! Този въпрос все още се изяснява от фирмените адвокати в Лондон. Според някои, тъй като брат ми е загинал без завещание и без преки наследници, оставам аз. Други пък поддържат условията от завещанието на дядо ми, според което трябва да се запази сегашното положение. Мисля, че Реджи би останал доволен от подобен развой на събитията, но…

— Ако ви обявят за единствен наследник, то тогава…?

Тя го изгледа сериозно.

— Тогава смятам, че ще съм изложена на голям риск. Вие как мислите, мистър Сандиландс?

Реджа Кхан се вмъкна тихомълком и застана до вратата с тефтер в ръка, с което намекна, че срещата е приключила. Джо се изправи и благодари на Алис Шарп за съдействието й с отработена професионална учтивост. Тя протегна ръка за сбогом и изпитателно се вгледа в лицето му.

— Много се радвам, че сте в Симла, капитане. Готова съм да помогна всячески за разрешаването на този труден казус.

Индиецът обаче изобщо не се размекна. Остана закован до вратата, вперил зорък поглед в Джо с тъмните си обсидианови очи. На излизане Джо долови аромата на сандалово дърво, но този път доста по-силен от лекия повей, който бе надушил около Алис Шарп.

Хмм, помисли си той, тия двамцата май са си близки!

Джо реши да поеме пеш по Главната, за да намери бутика на Мари-Жан Питьо, бившата медицинска сестра и компаньонка на Алис. Вече бе преполовил улицата, когато изтръпна при мисълта, че бе забравил в офиса на Алис брошурката на Корсовски. Опипа джобовете си. Оказа се прав. И дори не бе забелязал кога тя бе покрила програмата. Поспря се, замислен дали да се върне, ала реши засега да остави нещата така. Тъкмо ще има повод, ако отново се наложи да посети Алис за допълнителен разпит.

Докато още се помайваше, наблизо мина бавачка с разкошна като ролс-ройс бебешка количка. В този миг бебето се пробуди и ревна с пълно гърло. Бавачката мигом го взе на ръце и започна нежно да му говори, но то събра сили и нададе нов оглушителен крясък. Джо се сепна.

— Господи! — възкликна той. — Ама разбира се! Онова бебе! Малкият Хенри!

Той спря една рикша и нареди да го откарат в губернаторската резиденция.

За негова радост сър Джордж още не се бе прибрал, тъй че му бе спестена появата пред домакина. Той мигом се отправи към бунгалото. Докато бързаше през градината, му мина през ум, че в негово отсъствие може би с куфарите се бяха разпоредили по безупречния индийски маниер, тъй като бе забравил да предупреди да не ги пипат. Щом пристъпи в стаята си, видя, че макар тя да бе подобаващо излъскана, двата куфара бяха оставени непокътнати и нелепо разтурени сред всеобщия порядък.

Без да обръща внимание на дрехите, Джо грабна френския вестник, с който бе застлано дъното на единия куфар. Беше от пети април, преди три години. Две седмици след катастрофата на влака край Бьон. По това време, пресметна Джо, Алис вече е пътувала с кораба към Индия с мадмоазел Питьо, тъй че по всяка вероятност не бе видяла този брой.

Мисълта, която глождеше ума му след разговора с Алис, сега изплува ясно в съзнанието му. Спомни си подобни заглавия и в английската преса. „Бебе оцелява като по чудо! Осиротелият Хенри отново в прегръдките на баба си.“ Дори беше виждал малкия Хенри, втренчен по бебешки в камерата на Пати Нюз в документалния филм, който бе гледал в киното на Лестър Скуеър. Да, в тази статия ставаше въпрос за същия бебок. Пътувал във втора класа, Хенри оцелял при злополуката в крепката прегръдка на майка си, след което го поели сестрите в Бьон, докато накрая го идентифицирали и го върнали на скърбящите му баба и дядо.

Това не беше свежа новина, рече си Джо, а поредният циничен опит на пресата да извлече максимални дивиденти от историята, хвърлила тънък лъч на надежда сред всеобщата покруса. На втора страница имаше списък с имената на жертвите и тримата оцелели. Ама как тъй трима? Джо обърна припряно на втора страница. Пасажерите бяха описани според класата — първа, втора, трета — и класифицирани по националност: французи, англичани и неколцина други европейци. От трета класа нямаше оцелели, а от втора — единствено невръстният Хенри. Като оживели от първа класа бяха дадени имената на Алис Кониърс и капитан Колин Симпсън.

Алис Кониърс! Джо отново се вгледа в надписа в полето, надраскан от агента на Корсовски. „… както ти обещах“. Значи Корсовски го е помолил да му изпрати този брой? Но защо? Първоначално Джо бе помислил, че ставаше въпрос за ангажиментите му, запланувани за онова лято. Но пък импресариото си имаше къде-къде по-лесен начин да го уведоми за програмата му. Не, трябва да е имало друга причина Корсовски да е изискал вестника. „Безкрайно съжалявам“, бе добавил агентът. За какво е съжалявал? Знаел е, че нещо от напечатаното ще разстрои Корсовски. Джо отново прегледа списъка с пътниците. Сред тях нямаше руснаци. Единствената връзка би могла да бъде Алис Кониърс. Не може да е случайно съвпадение! И все пак здравият разум (а и самата Алис) показваше, че не би могло да има връзка между певеца и английската ученичка, живяла почти отшелнически в провинция Хертфордшир. Пък и момичето оцеляло напук на съдбата, което е по-скоро радостна, отколкото печална вест за нейните познати.

— Трябва да говоря с някого! — възкликна Джо. Сложи вестника под мишница и излезе през парадния вход на резиденцията, където винаги дежуреше рикша. Качи се и нареди: — Към полицейското управление.

Беше пет часът и слънцето клонеше към залез над западните хълмове, когато Джо скокна от рикшата в двора на полицията и бе незабавно отведен в кабинета на Картър. Той тъкмо се ровеше в някаква дебела папка, която с облекчение затвори при появата на Джо.

— Искаш ли да знаеш кой е най-големият злосторник в Симла? Ей тука пише — потупа той папката. — Големият Червенушко! Досега се ограничаваше до две-три кражби седмично, ама напоследък започнал да атакува дечурлига! Ето, вчера е станал много неприятен инцидент в храма на Джако Хил. Малката Летис Мъри, дъщерята на полковник Мъри, според рапорта изпаднала в истерия след срещата с разбойника. Но все пак проявила голяма смелост, като го халосала с близалката си в муцуната и побягнала.

Джо го изгледа в недоумение.

— Говоря ти за маймуната! Главатарят на сбирщината гадини, които обитават маймунския храм. Минават за свещени животни на бог Хануман15, та не мога и с пръст да ги докосна. Ама туй не значи — поверително сниши той глас, — че по тъмна нощна доба някои екземпляри не изчезват яко дим, особено когато на стража са някои от местните ми войници!

— Нали не…?

— Не, разбира се! Само ги пращаме на малка екскурзийка. На десетина мили оттук има една местност, която е рай за маймуните. Щом нашите зверчета се зареят сред гъсталака, хората ми се измъкват тихомълком и ги оставят там. — Той се засмя. — Първия път, когато подехме тая инициатива, сторихме грешка, като поостанахме да видим как ще се чувстват и дали имат достатъчно храна. Като решихме, че явно им харесва, се отправихме обратно към града. Ала не бяхме изминали и десетина ярда, когато се разнесе предупредителен зов, и всички се изсипаха в каруцата, готови да си отпътуват у дома! Като някои деца, изведени на училищен пикник в неделя. Само че вече и ние научихме маймунджилъците им! Хайде, Джо, ела на верандата, а аз ще поръчам да ни донесат чай. И ми разкажи докъде стигна. Копнея да чуя и нещо друго, преди да затъпея от тия маймунски историйки.

Джо му разказа за срещата си с Алис Шарп, като наблегна на факта, че Реджи има солидно основание да питае неприязън, дори омраза към нея. Накрая попита Картър какво мнение има за Реджа Кхан. Картър го погледна многозначително.

— Ами умно момче. И много кадърно. Не е тукашен, тъй че не мога да ти кажа много за произхода му. Знам само, че е от високопоставена индийска фамилия, баща му е раджа някъде край Джигитските планини. Пратили го да се изучи в Англия, където усвоил безупречно езика и изисканите маниери. Сигурно си забелязал, че носи европейски костюми. Доколкото знам, заемал висока длъжност в ИКТК още преди мис Кониърс да пристигне в Бомбай. Според някои той командва парада, но дискретно, разбира се. След пристигането си Алис известно време наблюдавала как вървят нещата, а после предприела доста дръзки промени. Под негово давление мнозина от английските й роднини се озовали на кораба за родния Саутхемптън. А Реджа Кхан, чиито заложби, според слуховете, веднага впечатлили Алис, заел подобаващо място зад руля.

— Значи според теб той също е заинтересуван да задържи сегашното положение? По моему и на него едва ли би му се понравила появата на Лайънъл Кониърс в Симла. Има ли алиби? Макар че според Алис на колкото по-очебийно място се е намирал човек по време на убийството, толкова по-вероятно е да е бил евентуалният подстрекател.

Картър изсумтя.

— По тая логика той е невинен. Бил е в отпуска през седмицата, когато е загинал Лайънъл. Някъде из планините. Присъствал е на празненствата по случай рождения ден на баща си. Това не е никакво алиби! Но ако се замислим, мотивите му не са чак толкова силни. Този човек безспорно е мозъкът на компанията и надали е щял да изгуби мястото си, дори Лайънъл да бе поел юздите. Според мен е щял да оцелее при евентуални рокади, тъй като е наистина незаменим за бизнеса.

— Дали би могъл да убие Лайънъл като услуга на Алис, за да остане тя на поста си?

— Напълно е възможно. Двамата са много близки. Мнозина смятат, че тя се осланя прекалено много на него.

— Близки ли? И доколко са близки, питам се аз? Или по-точно, от какво естество е близостта им? Останах с впечатлението, че… — Джо млъкна като попарен, че се бе раздрънкал тъй свободно, без да знае как би реагирал Картър на думите му.

— Аха! Значи такава била работата! — Картър се умълча за малко, после се усмихна. — И двамата са хубавци от класа, тъй че не съм особено изненадан. Само че не проумявам как тъй досега не са плъзнали слухове? Дори Мег нищо не е надушила, сигурен съм. А за мащабите на Симла това е истинско постижение!

— Имам чувството, че Алис Кониърс е много обиграна в укриването на истината — заяви Джо. — Има нещо у нея, което не ми дава мира. Все ме гложди мисълта, че е свързана с Корсовски.

— Не те разбирам — отвърна Картър. — Нямаме доказателства, освен оная стара програма отпреди осем години и надписа с английския почерк. Това не е кой знае какво.

— Не е само това — бавно промълви Джо. — Когато снощи се запознах с Алис, тя намекна, че вероятно аз съм бил нарочен за мишена. Спомена нещо от рода на „Корсовски приличаше на англичанин отдалеч…“. Откъде знае това? Нали разпитвах — никой в Симла няма и понятие как е изглеждал певецът. Всички бяха чували за него, но никой не бе виждал негова снимка. Ако се бе появило някое джудже с червена брада, те пак щяха да го вземат за Корсовски! А тя категорично отрича някога да го е виждала. Пък и още си мисля, че прекалено присърце прие кончината му.

— Ммм… Дали пък не е мярнала негова фотография в пресата? Той подвизавал ли се е в Лондон, преди тя да напусне Англия?

— Наистина изнесе представление в Ковънт Гардън, но по онова време тя вече е била на път за Индия.

— Сетих се! Може да е видяла някоя от снимките му в каталога на звукозаписната му компания, а?

— Разгледах колекцията й от плочи. Изобщо няма оперни, само джаз и рагтайм. — Джо въздъхна. — Има и трета връзка. Погледни това, Картър…

Той извади френския вестник от джоба си и го подаде на Картър, като му обърна внимание на посланието на импресариото и името на Алис Кониърс в списъка на първа класа.

— Ама че работа! — възкликна Картър. — Виж, пратихме телеграми на този Грегъри Монтфийо в офиса му в Париж, за да го уведомим за смъртта на Корсовски и да го питаме за близките му. Ще изпратя още една телеграма, да го питам дали си спомня защо е изпратил вестника преди три години. Дай да го погледна пак.

И той се вгледа в списъка на пасажерите, като от време на време молеше Джо да му преведе някоя и друга дума.

— Чакай малко! Хрумна ми още нещо. Може да е изстрел в тъмното, но защо да не пробваме? Виж тук, Джо — още някакъв човек е оцелял при злополуката. И е пътувал в първа класа. Капитан Колин Симпсън. Връщал се е в поделението си в Бомбай. Може той да хвърли допълнителна светлина върху личността на Алис Кониърс. Не ми се вярва много, но все пак сме длъжни да пробваме. Дали все още се намира в Бомбай? Пише ли нещо за него в статията?

— Ами в по-голямата си част е сърцераздирателно писание за онова бебче Хенри — каза Джо, докато четеше колонката. — Но като че ли ми се стори… А, да, ето тук. Боя се, че не е написано много. За Алис казват, че почти веднага е продължила пътуването си, а после пише: „Един английски военен, капитан Колин Симпсън, също е бил на път за Бомбай, където се намирало поделението му KOYLI-3, но пристигането му ще бъде значително забавено поради сериозните травми на главата му… Капитанът пострадал тъй жестоко, че първоначално бил причислен към покойниците и прекарал няколко часа в моргата, преди да разберат, че още е жив. Закарали го в болницата в Лион, където имало по-добри условия за лечение на подобни травми. Отначало бил в списъка със загиналите, но впоследствие уведомили семейството му, че бил оцелял.“

— В поделението би трябвало да имат координатите му. Веднага ще телеграфирам. Значи две телеграми — една до Г. М. и една до адютанта на трети полк на Кралската йоркширска пехота!

Картър взе лист и химикалка и внимателно написа двата текста, после подвикна и на прага мигом се появи млад офицер. След като получи инструкции, младокът кимна, сложи листовете в кожената торбичка на колана си и забърза към пощенската станция.

— Разбира се — подхвана Джо, — колкото и да се ровичкаме и да умуваме над тези дребни мистерии, колкото и да слухтим наоколо, ще бъде голям пропуск, ако не сторим най-важната стъпка, при това възможно най-скоро.

— Имаш предвид Едгар Трууп — мрачно рече Картър. — Алис си го е казала много ясно. Прав си, длъжни сме да проверим, инак ще ни обвинят в професионална небрежност.

Чарли Картър прилежно угаси цигарата си в парапета на терасата. Джо проследи с поглед как угарката полетя и тупна сред фонтан от искрици върху ламаринения покрив.

— И ти ли си мислиш за същото? Че е време да наобиколим чаровния мистър Трууп?

— Точно така. Ти имаш ли нещо запланувано? Според мен историята с червения маймунек може да почака до утре.

— Моментът е идеален! Ще наредя на двама офицери да ни следват тайно, макар че не очаквам да има голяма врява. Ще драсна две думи на Мег, за да я предупредя, че ще позакъснея. Да й кажа, че отивам у мадам Флора, тъй че ще се прибера по първи петли.

И той започна да се разпорежда.

— Може би и аз трябва да уведомя сър Джордж? — подхвърли Джо. — Как го каза?… Отиваме у мадам Флора… Чакай ме по първи петли.

Те се запътиха пешком през града, следвани безшумно от двама сикхски полицаи.