Рандеву

9.

Аугуста погледна смаяно Хари.

— Не ви разбирам, милорд, всеки знае, че вашата съпруга е била изключителна и прекрасна жена.

— Зная. И не бива да разочаровам околните, като говоря противното — рече горчиво Хари. — По време на годежа ни не ми разрешаваше нищо повече от една-две целувки и аз си мислех, че го прави от чиста добродетелност.

— Да — Аугуста леко се изчерви, припомняйки си колко много неща му бе позволила, докато бяха сгодени.

— През първата ни брачна нощ тя се държа с мен толкова студено, както и през годежа. Аз подозирах, че има друга причина. Когато настоях да ми каже, тя се разплака и призна, че обича друг и че му се отдала в момента, в който разбрала, че ще я омъжат за мен.

— Била е длъжна да се омъжи за вас? Защо?

— Заради титлата и богатството ми. Нейните родители настояваха и тя се бе съгласила. Нейният любовник беше бедняк.

— Много тъжно. Съчувствам и на двама ви.

— Би ли ми повярвала, че ако знаех за това преди брака, аз щях да я пусна да избяга с него? Дори щях да им дам пари. Но бях изправен пред свършен факт. Тя ми каза, че съжалява и че ще направи всичко възможно да бъде добра и вярна съпруга. Повярвах й. Бога ми, може би, исках да й вярвам.

— Не би трябвало да й се сърдиш, че не е била девствена.

Хари сбърчи вежди и не отговори на забележката.

— Вярвах на Катрин, но тя започна да ме мами още в самото начало. Единственото нещо, което ненавиждам, е лъжата.

— Разбирам, че е много трудно за вас, милорд.

— Катрин дори не направи усилие да бъде добра и почтена съпруга. Единственото нещо, в което бях сигурен, е, че не роди дете от любовника си. Тя забременя веднага след сватбата и този факт я вбесяваше. Когато разбра, че е бременна от мен, любовникът й загуби всякакъв интерес към нея. За да го задържи близо до себе си, тя започна да му дава пари.

— Колко ужасно, Хари! Как забеляза, че го прави?

— Не се сетих веднага. Катрин печелеше доверието на всички около себе си. Понякога идваше при мен и ме молеше да й дам пари за благотворителни цели, което беше чиста лъжа. Любовникът й се нуждаеше от пари.

— Боже мой!

— След нейната смърт аз пуснах слуха, че е починала от треска след раждането на Мередит. Истината е друга. След раждането тя узна, че любовникът й се среща с друга. Още съвсем неукрепнала, тя стана от леглото и отиде на среща с него. Върна се настинала и разви пневмония в много тежка форма. Повече не стана. Няколко дни преди да дойде краят й. Вече не беше с ума си. Непрекъснато разговаряше с него, имаше халюцинации.

— Така ли научи името му?

— Да.

— И какво се случи с него после?

— Притискан от дългове, постъпи в армията. След година умря геройски на бойното поле.

— О, сега разбирам, че след толкова премеждия в брака вие действително сте прав да имате такива изисквания, милорд.

— Не защитавам само моята чест, но и честта на дъщеря ми. Детето трябва да уважава паметта на родителите си. Мередит е деветгодишна, но за майка си знае само това, че е била прекрасна майка и съпруга.

— Повярвай ми, аз никога не бих променила отношението на Мередит към майка й.

— Вярвам, че не би направила такова нещо. Ти си мила, честна и вярна към тези, които обичаш. Това е една от причините да се оженя за теб. И се надявам, че ще се грижиш за дъщеря ми.

— Разбира се. Надявам се, че ще ме заобича.

— Тя е послушно дете. Изпълнява всичко, което й кажеш. Знае, че ти ще бъдеш новата й майка и че трябва да те уважава.

— Уважението не е любов, милорд. Всеки може да се грижи и да уважава, но не всеки може да обича и да дава.

— Искам вие двете да се обичате и уважавате. Ще изисквам лоялност от страна на съпругата си. Достатъчно ли съм ясен?

— Да, разбира се. Но трябва да ви кажа, милорд, че аз не мога да бъда съвършена.

— Никой не е съвършен.

— Радвам се, че го разбирате.

— Надявам се обаче, че ти ще направиш няколко бързи опита да постигнеш съвършенство.

— Подигравате ли ми се, сър?

— За Бога, не. Аз съм един сух, отегчителен човек, който е напълно лишен от чувство за хумор и жизнерадост.

Аугуста се намръщи:

— Подиграваш се с мен, Хари! Искам да те попитам нещо… Ти каза, че не можеш да понасяш лъжливи жени. Аз например не съм била винаги честна с теб. Нали не ти казах за дълга си на карти.

— Това не е измама или лъжа. Ти просто действаше безразсъдно, типично за Нортъмбърланд-Болингър, затова си навлече и куп беди.

— Съвсем естествено…

— Ако имате чувство за мярка, мадам, моля ви, бъдете така добра и не ми напомняйте за инцидента с Лъвджой. Искам по-скоро да го забравя.

— Няма да е толкова лесно, защото точно това ви накара да се ожените за мен рано тази сутрин.

— Щях да се оженя за теб, Аугуста. Рано или късно.

— Но защо, милорд? Все още не разбирам защо избрахте мен, а не друга.

— За всеобщо учудване този път не си избрах съпруга по добри маниери и поведение.

— Тогава как? — ококори очи Аугуста.

— Маниерите и поведението на Катрин бяха безупречни. Всеки може да го потвърди.

— Това означава ли, че не избрахте съпругата си според поведението?

— Да, така е. Ти сама го каза онази вечер в библиотеката на Енфилд. Всичко, което искам, е добродетелна съпруга.

— Да, зная. Но за всеки мъж добродетелта върви ръка за ръка с благоприличието.

— Не е необходимо. Единственото, което прави жената добродетелна, е чувството за лоялност, верността. Макар че ти си вироглава и безразсъдна, понякога имаш чувство за вярност.

— Аз?

— Да, ти. Ти например си вярна на приятелите си. Да вземем Сали или пък някого от рода Нортъмбърланд-Болингър.

— „Вярно“… звучи като пудел.

— Обичам пуделите — отвърна той и се усмихна. Тя почервеня от гняв и вирна брадичката си.

— Верността, милорд, е нещо като любовта. Убедена съм, че не можете да я спечелите с венчалната халка.

— Тази сутрин направих точно това. Запомни добре това, Аугуста. Не ми е много ясно чувството, наречено любов. Но ще очаквам от теб да си ми вярна и да ме уважаваш, както си уважавала членовете на твоето семейство.

— И аз бих настоявала за същото.

— Ще зависи единствено от теб.

— Добре, милорд, щом искате вярност, ще я имате. Но само дотук.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Ще имате единствено верността ми, докато не повярвате в любовта. Изобщо няма да ви обичам — тя се намръщи и се загледа през прозореца. Трябваше да го накара да разбере, че бракът не е само размяна на вярност.

— Ако това те задоволява…

— Значи не ви интересува дали ви обичам или не?

— Не, докато изпълняваш задълженията си на съпруга.

— Колко сте студен, милорд. Надявах се, че сте по-темпераментен.

— Никой не може да бъде по-безразсъден и по-темпераментен от един Нортъмбърланд-Болингър.

— Жалко — рече Аугуста, бръкна в плетената си чантичка и извади книгата, която беше взела да чете по пътя. Разтвори я и се зачете.

— Какво четеш? — попита Хари.

— Най-новата ви книга, милорд — тя дори не го погледна.

— Не я ли намираш доста суха и скучна?

— Не. Прочела съм всички ваши книги и смятам, че са интересни.

— Така ли?

— Да, защо не. Имат само един дефект.

— И какъв е той, мадам?

Аугуста повдигна вежди и го погледна право в очите. На устните й се появи усмивка, сладка и закачлива едновременно.

— Когато чета вашите книги, сър, се дразня от факта, че вие не отдавате важно място на жените в историята.

— Жените? — той я изгледа с празен поглед. След това се опомни. — Та жените не правят историята.

— Може би, защото такива като вас са писали историята. За жалост. Разбрах го, когато търсех картини за „Помпея“. Беше много трудна работа.

— Господи! Не мога да повярвам на ушите си! — Да го оценява една малка мъжкарана, която четеше Байрон и Уолтър Скот! Той се усмихна. — Нещо тайно ми подсказва, че ти ще бъдеш прекрасно допълнение към моя дом, милейди.

Имението „Грейстоун“ в Дорсет беше внушителна, стабилна сграда и с вида си напомняше за своя господар. То представляваше огромна къща в класически стил, която се подаваше сред безупречно подредената градина. Залязващото слънце се отразяваше в прозорците на големия дом, когато каретата спря отпред.

Изведнъж настана суматоха. Прислужниците веднага дотичаха, за да държат конете, да помогнат на багажа и да поздравят новата си господарка.

Аугуста наблюдаваше всичко с вълнение, докато Хари й помагаше да слезе от каретата. Това беше новият й дом. Тя си повтори това няколко пъти.

Макар че все още не можеше да усети промяната около себе си, тя вече беше графиня Грейстоун, съпругата на Хари. А това беше нейната прислуга. Тя най-после имаше дом.

Неочаквано през отворената врата на външните стъпала се появи момиченце, облечено в снежно-бяла, семпла муселинена рокличка, по която нямаше нито панделки, нито дори бастички.

— Татко! Татко, ти пристигна! Толкова се радвам!

Лицето на Хари се озари от лека усмивка, излъчваща топлина и обич.

— Чудех се къде си, Мередит. Ела и посрещни новата си майка.

Аугуста затаи дъх. Чудеше се как ли ще я поздрави детето.

— Здравей, Мередит. Много се радвам, че те виждам.

Мередит обърна глава и погледна Аугуста с умни очи, които явно бе наследила от баща си. Беше красиво дете.

— Ти не можеш да ми бъдеш майка. Моята майка е на небето — заяви тя.

— Това е дамата, която ще заеме нейното място — рече твърдо Хари.

Мередит изгледа изпитателно Аугуста и се обърна към баща си:

— Но тя не е толкова красива, колкото мама. Виждала съм портрета й. Косата й там е руса, има добри сини очи. Няма да казвам на тази дама „мамо“.

Сърцето на Аугуста се сви, но тя събра сили и се усмихна, като видя, че Хари се готви за сериозен разговор.

— Мередит, сигурно не съм толкова красива, колкото майка ти. Ако ти приличаш на нея, тя наистина е била много красива. Можеш да ме наричаш както си искаш. Няма нужда да ми казваш „мамо“.

— Мередит ще покаже своето уважение и ще се обръща към теб така, както й кажа — намеси се Хари.

— Сигурна съм в това. Но има и други добри обръщения, нали така, моето момиче? — Аугуста се усмихна приветливо на детето.

— Да, мадам — Мередит погледна сконфузено баща си.

Хари свъси вежди:

— Тя ще те нарича „мамо“. Това е последната ми дума. Мередит, къде е леля ти Клариса?

На стълбите се появи висока, кокалеста жена, облечена в строга сивобежова рокля.

— А, Грейстоун! Добре дошъл у дома.

Клариса Флеминг слезе по стълбите. Тя бе приятна жена, около четиридесетгодишна, с умни сиви очи. Прошарената й коса беше събрана в кок.

— Аугуста, това е госпожица Клариса Флеминг. Говорил съм ти за нея. Тя е моя роднина, която ми направи голяма услуга, като пое възпитанието на дъщеря ми.

— О, да, разбира се — Аугуста се помъчи да се усмихне, докато се ръкуваше с жената. Но разбра, че няма да й е никак лесно и с двете.

— Тази сутрин получих новината за сватбата. Не избързахте ли много? Ние знаехме, че годежът ще трае четири месеца.

— Нещата се развиха по-бързо и ви изненадахме. Вярвам, ще поздравиш съпругата ми, Клариса — усмихна се студено Хари.

— Да, разбира се. Добре дошла. Ако ме последвате, ще ви покажа спалнята. Предполагам, че ще имате нужда да отдъхнете след дългия път.

— Благодаря — каза Аугуста, гледайки как Хари се разпорежда с прислугата. До него стоеше Мередит и малката й ръчица се беше вкопчила в неговата. Никой от двамата не й обърна внимание.

— Разбрахме, че сте роднина на Прудънс Болингър, авторката на много книги за възпитанието на младите дами — каза Клариса, докато двете се изкачваха по мраморните стъпала.

— Да, лейди Прудънс е моя леля.

— А, тогава вие сте от рода Хемпшир-Болингър? Такова добро семейство! От техния род има много интелектуалци.

— Точно така. Само че аз съм потомка на рода Нортъмбърланд-Болингър — гордо вдигна глава Аугуста.

— А, разбирам — отговори Клариса и ентусиазмът й секна.

По-късно вечерта Хари седеше сам в своята спалня с чаша бренди в едната ръка и с „Войната на Пелопонес“ в другата. Не беше прочел и ред от книгата. Мислеше единствено за жена си, която лежеше сама в съседната стая. Оттатък не се чуваше никакъв шум. Той отпи глътка бренди и отново се опита да чете. Но нищо не се получи. Хари затвори книгата и я постави на масата. Не можеше да си прости, че не успя да сдържи страстта си онази нощ в каретата. Показа се слаб пред Аугуста. Страхуваше се, че слабостта му към нея ще се окаже опасна за него.

На път за Дорсет те отседнаха в една гостилница и трябваше да преспят там. Той нае самостоятелна стая за съпругата си и тя преспа в нея съвсем сама, а прислужницата й спа в съседната. Тази вечер той я целуна пред вратата на спалнята и й пожела приятни сънища. Не й направи никакъв намек за евентуални намерения. Хари беше сигурен, че тя лежи будна и го чака, но смяташе, че несигурността ще я държи в подчинение.

Стана от стола, поразходи се из стаята и си наля още една чаша бренди. Той бе снизходителен към Аугуста — В това беше целият проблем. Твърде снизходителен и отстъпчив. Все пак тя беше Нортъмбърланд-Болингър. Нуждаеше се от твърда ръка, която да й стяга юздите. Но колкото повече мислеше за това тази вечер, толкова повече се объркваше. Той отпи глътка бренди и усети топлина в слабините си.

Искаше да покаже на Аугуста, че владее страстите си и че той е мъжът в тази къща. Не само мъж, но и господар.

Доволен от своето решение, Хари отвори вратата на спалнята й. Застана на прага и погледна към леглото.

— Аугуста? Никакъв отговор.

Хари прекоси стаята и надникна под балдахина.

— Дявол да го вземе! Аугуста, къде си?

След като пак не получи отговор, той се обърна и видя, че вратата на стаята към коридора е отворена. Тя бе излязла. Каква ли изненада му беше приготвила? Може би това бе поредният й номер? Трябваше да я накара да престане най-после да го разиграва.

Хари излезе в коридора и съзря призрачна фигура със свещ в ръка, облечена в прозрачна дреха, която се развяваше след нея. Това бе Аугуста. Тя вървеше към картинната галерия в предната част на къщата. Хари реши да я последва. Беше любопитен какво ще се случи. Докато я следваше, малко се поуспокои. Когато видя, че я няма, той си бе помислил, че е взела багажа си и си е отишла.

Аугуста влезе в галерията. Хари се спря и застана в единия й край, откъдето можеше да я наблюдава. Тя се спираше пред всяка картина, като вдигаше високо свещта, за да освети лицата от портретите. Огряна от лунната светлина, която се промъкваше през прозорците, Аугуста изглеждаше призрачно лека. Хари я изчака да разгледа портрета на баща му и тръгна към нея.

— Бях ти казал, че много приличам на него — прошепна той.

— Хари! О, Господи, не знаех, че си тук. Изплаши ме! — тя се разтрепери и пламъкът на свещта се изви.

— Извини ме. Какво правите тук посред нощ, мадам?

— Любопитна съм, милорд.

— По отношение на предците ми?

— Да.

— А защо?

— Ами защото, докато лежах в леглото, си помислих, че те вече са и мои предци, нали така? Затова реших да стана и да ги поразгледам.

Хари скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената под портрета на баща си.

— Нито един от тях не е бил нито толкова приятен, нито толкова добър, както изглежда на картината.

— А какво ще кажеш за баща си? Той изглежда толкова силен и благороден — тя се вгледа в портрета.

— Да, може би е бил такъв, когато е позирал. Но аз го помня винаги кисел, ядосан и нервен. Не можеше да преживее факта, че майка ми бе избягала с един италиански граф веднага след раждането ми.

— О, Боже! И какво се случи по-късно?

— Майка ми почина в Италия. Щом научи новината, татко се затвори в библиотеката с няколко бутилки бренди. След една седмица излезе оттам пиян и заповяда нейното име да не се споменава под никакъв предлог в замъка.

— Да. Мъжете от рода Грейстоун са имали доста неприятности със съпругите си.

— Повечето от графините в рода Грейстоун не са били добродетелни. Баба ми например е имала безброй любовници — призна той.

— Вероятно са били прави. Брачните договори се правят заради титли и пари. На жените им е липсвала любов. И те са я търсели другаде.

— Не мисли, че ще допусна да ми изневериш, Аугуста.

— Кажете ми честно, милорд, дали мъжете от рода Грейстоун са били по-добродетелни от жените си?

— Боя се, че не. Но липсата на добродетел е по-изявена при жените — отговори той, спомнил си за безбройните любовници на дядо си и баща си.

Аугуста се ядоса. Хари забеляза как очите й светнаха предизвикателно. Тя дръпна свещта към себе си и пламъкът освети лицето й. Заприлича му на малката Атина Палада. Мисълта го накара да се усмихне. И огънят, който през цялата нощ го изгаряше отвътре, пламна още по-силно.

— Грейстоун, вие сте арогантен и изключително противен човек. Трябва да ми се извините заради заключението, което току-що направихте.

— Аз? Защо?

— Така. И това ми било учен-класик.

— Добре. Може би ще ви се извиня по-късно.

— Сега. Извинете ми се сега.

— Ще ви се извиня, мадам, след като ви занеса в спалнята ви.

Той протегна ръце и пристъпи към нея.

— Да ме носиш до стаята? Но, Хари, какво правиш? Пусни ме веднага!

Тя се задърпа, но той я вдигна на ръце и я понесе през салона към спалнята й. Когато я положи върху леглото, от нейната ярост не бе останало нищо.

— О, Хари, ще се любим ли?

— Да, любима. Със сигурност. Ще те превърна от Атина в Афродита.