Рандеву

17.

Хари замахна с абаносовия си бастун, удари силно нападателя по ръката и ножът отхвръкна встрани. После бързо отви дръжката на бастуна и оттам се показа дълго острие. С един скок се метна към мъжа в тъмнината и опря ножа в гърлото му.

— Да пукнеш дано! — извика онзи, отстъпи крачка назад, подхлъзна се и падна в купчина боклук, като ругаеше наляво и надясно.

— Да побързаме! — каза Питър, приковал поглед в жертвата на Хари. — Очаквам всеки миг нашите приятели да излязат от кръчмата.

— Нямам никакво намерение да оставам тук — отвърна той, докато прибираше ножа си. После размаха абаносовия бастун и двамата с Питър безшумно изчезнаха в мрака.

Шелдрейк вървеше малко по-напред от приятеля си, тъй като познаваше квартала. Когато най-после излязоха на една по-голяма улица, Питър се обърна към Грейстоун:

— Знаеш ли, Хари, забелязал съм, че изпадам в такива опасни ситуации само заради това, че ти си толкова стиснат. И даваш малко пари за неверни сведения.

— Твърде е възможно. Аз пък съм забелязал, че винаги изпадам в трудни и опасни ситуации, когато съм с теб. Може би има някаква логика.

— Глупости. Само си въобразяваш. Шелдрейк познаваше тази част на града почти на пръсти и благодарение на това те бързо се измъкнаха от мрачните, тесни и пълни с опасности улички. Така не след дълго двамата вече стояха на една от централните улици на Лондон.

Хари вдигна бастуна си и спря една карета, от която тъкмо бяха слезли група пияни младежи.

Той се качи и седна срещу Питър. И двамата мълчаха. Графът разсеяно гледаше през прозорците тъмните улици на Лондон. Питър бе вперил замислени очи в приятеля си. Най-после попита унесено:

— Интересна история, а?

— Да — едва чуто проговори Хари.

— И какво разбра от всичко това?

Хари си мислеше за разказа на Бликър.

— Не съм съвсем сигурен.

— Единственото вярно нещо може би е времето. Болингър е бил убит на другата нощ след пожара. Могъл е да подпали клуба и да убие един от членовете му, за да заличи следите си. А след това е бил застрелян на излизане от Лондон — разсъждаваше Питър.

— Да.

— Доколкото знаем, Паяка престана да действа веднага след абдикирането на Наполеон през четиринадесета година. Това съвпада със смъртта на Болингър. Той е бил застрелян през месец март същата година. През времето между бягството на Наполеон от Елба и последната му битка при Ватерло не се е появявал. Разгромът на Наполеон беше неизбежен и може би той е знаел това. Затова и не се появи повече.

— Прав си. Паяка изчезна някъде през пролетта на 1814 година. Може би той самият просто е станал жертва. Мислиш ли, че Ричард Болингър може да бъде Паяка? — попита Хари.

— Хм… Много от големите шпиони понякога стават жертва на най-случайни произшествия — продължи Питър.

— Хм… хм…

— О, страшно мразя, когато си в такова настроение. С теб изобщо не може да се разговаря.

Хари се обърна и погледна Питър право в очите.

— Надявам се, че няма да кажеш за предположенията си на Аугуста.

— Да не съм луд. Все пак искам да доживея до първата брачна нощ с Клаудия Болингър. Изобщо не бих искал да рискувам — засмя се той. — Въпреки всичко аз обичам Аугуста, тя е мой добър приятел, роднина на бъдещата ми съпруга, а освен това е графиня Грейстоун — жена на моя най-добър приятел. В никакъв случай не желая да я наскърбя с моите празни предположения, че брат й може да е бил предател.

— Точно така — процеди през зъби Хари.

След половин час каретата спря пред дома на графа. Хари пожела лека нощ на Питър и се качи по стълбите.

Икономът Кредок отвори вратата, прозявайки се, и уведоми господаря си, че всички в къщата спят, с изключение на госпожа Грейстоун.

Хари кимна и влезе в библиотеката. Наля си чаша бренди и се загледа през прозореца, докато премисляше всяка подробност от преживяното тази нощ.

Той допи питието си, отиде до писалището и видя върху него лист хартия, сложен така, че веднага да се забележи. На него беше написано:

Хари се замисли. Настроението на съпругата му се усещаше дори и по бележките, които му оставяше. Ако беше докоснал листа, той сигурно щеше да го опари.

В парка се бе събрала огромна тълпа, която искаше да наблюдава издигането на балона, който всеки момент щеше да се понесе в безоблачното лятно небе. Още с пристигането им Мередит започна да задава толкова много въпроси, че Аугуста едва смогваше да й отговори.

— С какво е пълен балонът?

— Понякога се пълни с водород, но тъй като е опасно, днес господин Митфорд ще го напълни с горещ въздух. Нагряват го с тези горелки. Той ще издигне балона. Виж тези торбички, пълни с пясък. Когато се качи в него, господин Митфорд ще ги изхвърли зад борда, за да полети по-леко и по-бързо. Защото горе вятърът ще охлади въздуха, а той иска да прелети доста голямо разстояние.

— Когато балонът се издигне високо, става ли горещо?

— Чувала съм, че на хората горе им става студено.

— Интересно. А защо? — продължаваше настойчиво Мередит.

— Нямам представа. Питай баща си — познанията й по този въпрос свършваха дотук.

— А мога ли да се кача на балона?

— Не, мила. Баща ти няма да бъде съгласен. Макар че това ще бъде голямо приключение.

— Ще бъде чудесно, нали?

Суетнята около балона се засили. Бяха го напълнили с горещ въздух. Въжетата, които го задържаха, бяха стегнати върху колчета, забити в земята. Но времето за полет беше дошло и господин Митфорд — слабичък и енергичен човек, подскачаше насам-натам и раздаваше заповеди на няколко момчета, които послушно му асистираха.

— Отстъпете! Всички да отстъпят назад! — извика Митфорд.

Той се качи в коша с още двама души и тълпата се отмести по-далече от въжетата.

— Казах ви да се дръпнете още встрани. Пазете се! Момчета, освободете въжетата!

Шареният балон започна полека да се издига. Тълпата крещеше от радост и насърчаваше Митфорд и екипажа му.

Мередит беше ахнала от възторг.

— Виж, Аугуста! Погледни как се издига все по-нагоре! О, как бих искала да бъда сега с тях!

— И аз също — каза графинята, като отметна назад глава, за да вижда по-добре, а с едната ръка държеше сламената си шапчица да не падне.

Изведнъж усети, че я дърпат за полата. Помисли си, че е някой от тълпата, но когато я дръпнаха за втори път, тя се обърна и видя един хлапак, който й подаваше някаква бележка.

— Вие ли сте госпожа Грейстоун? — попита той.

— Да, защо?

— Това е за вас — момчето тикна листа в ръката й и избяга.

— Какво е това, за Бога? — Аугуста погледна хартията.

Мередит не забеляза нищо. Тя се бе заплеснала в балона. В бележката пишеше:

— Аугуста, това е най-интересното нещо, което някога съм виждала — бърбореше Мередит. Погледът й все още бе забит в небето. — Къде ще ходим утре?

— На цирк — каза разсеяно Аугуста, докато прибираше бележката в чантичката си. — В „Таймс“ пише, че ще има дресура на коне, фокуси и други неща.

— Ще бъде хубаво, нали? Но не мисля, че ще бъде толкова интересно, колкото днешното преживяване. А татко ще дойде ли с нас?

— Боя се, че не. Има много работа. Ние сами трябва да се развличаме.

— Ами ние се справяме чудесно — призна Мередит.

— Чудесно ли?

Хари отвори вратата на библиотеката и излезе, щом чу, че жена му и Мередит влизат в антрето. Очите му се спряха на Аугуста и той се усмихна едва забележимо.

— Как прекарахте? Добре ли се забавлявахте? Балонът полетя ли?

— Беше много интересно и имаше научна цел — отговори хладно Аугуста.

В момента мислеше само за бележката. Искаше по-скоро да се качи горе в спалнята и да я прочете отново.

— О, татко, беше толкова интересно! Аугуста ми купи чудесен сувенир — кърпичка с изображението на балона. И ми каза да те попитам защо, когато балонът отива нагоре, на хората в него им става студено, макар че са близо до слънцето.

— Хайде да те видим, Грейстоун. Нали знаеш отговорите на всички въпроси?

— Аугуста…

— Ще излизате ли тази вечер, милорд?

— За жалост, да. Ще се върна много късно.

— Няма да ви чакаме — каза тя и веднага тръгна нагоре по стълбите. Пътьом хвърли поглед към Мередит, която се бе вкопчила в ръката на баща си и продължаваше да го обсипва с въпросите си.

— Татко! Татко!

— Ела в библиотеката, Мередит. Ще се опитам да ти обясня.

Аугуста чу как вратата на библиотеката се затвори и се затича към спалнята си, влезе и се отпусна на един стол зад паравана. Отвори чантичката си, извади бележката и зачете отново. Може би Грейстоун не знаеше отговора именно на този въпрос. Тя се закле, че ще му докаже, че брат й е невинен, и ще го учуди със своя ум.

Аугуста дълго мисли и реши, че най-безопасният начин да излезе незабелязано тази вечер е да се измъкне през прозореца на библиотеката. Другата възможност беше през задната врата, но трябваше да мине през кухнята и прислугата щеше да я забележи, можеше някой да се събуди.

В библиотеката цареше мрак. Тя отвори полека прозореца и се спусна отгоре в градината. Беше го правила вече веднъж, имаше опит от онази първа вечер, когато посети Хари. Аугуста още се питаше как след тази луда постъпка графът се ожени за нея. Той имаше болезнено развито чувство за чест и достойнство.

Аугуста беше вече в градината, оставила бе прозореца зад себе си отворен. Тя се уви плътно в черната пелерина, вдигна качулката и се ослуша.

Когато се увери, че зад нея няма никой, тръгна предпазливо към градинската порта. Трябваше да бъде много внимателна, да застане в уличката така, че да бъде близо до градината и на малко разстояние от този, с когото имаше среща. Ако й се случеше нещо, трябваше да може да извика и слугите да я чуят.

Преди да отвори портата, тя се спря и се ослуша още веднъж. Не чуваше никакъв шум. Отвори внимателно вратата, пантите леко изскърцаха.

— Хей, има ли някой наоколо? — тихо подвикна Аугуста.

Никакъв отговор. В дъното на уличката прозорците на лейди Арбътнот още светеха.

— Хей, ако си тук, покажи се! Прочетох бележката. Искам да поговоря с теб — графинята тревожно се взираше в тъмнината.

Тя отстъпи назад и петата й се удари в нещо твърдо.

— Господи! Какво е това? — тя погледна надолу в краката си и съзря някакъв квадратен предмет. Наведе се. Беше книга. Когато я взе в ръцете си, тя видя, че беше с тежка кожена подвързия. Докато разлистваше томчето, дочу тропот на копита върху паважа на улицата. Обърна се и видя ездач, който изчезна тутакси зад ъгъла. Значи в мрака някой я беше наблюдавал! Побиха я тръпки. Той я е следил и е чакал тя да вземе книгата, а после е избягал.

Изведнъж Аугуста се вцепени от страх. Такава уплаха никога досега не бе изпитвала. Тя се върна в градината и бързо затвори портата, стискайки книгата в ръце. Черната пелерина се развяваше зад нея.

Графинята стигна до прозореца на библиотеката. Хвърли книгата в стаята, постави длани върху рамката и подскочи.

Тъкмо беше прехвърлила единия си крак вътре, когато се стресна и извика тихо:

— О, Господи! Не!

Лампата върху писалището светеше, на стола седеше съпругът й и я наблюдаваше, присвил очи.

— Хари! Не знаех, че си вкъщи. Нали щеше да се прибереш късно тази вечер?

— Както виждате, доста късно е. Защо не влезете в библиотеката, мадам? Не ви е удобно така — яхнала прозореца.

— Зная какво мислите, милорд, но ще ви обясня всичко от игла до конец.

— Да, ако обичате. Но ще поговорим, когато влезете в библиотеката.

Аугуста го гледаше гузно, докато слизаше от прозореца. Скочи на пода и хвърли поглед към книгата, която лежеше на килима.

— Случи се нещо необикновено — каза тя.

— С теб винаги се случват необикновени неща.

— О, Хари! Знам, че си ядосан.

— Да, много съм ядосан.

— Така се страхувах да не те разгневя — тя се наведе и взе книгата.

— Седни — заповяда Хари.

— Да, милорд — тя свали пелерината си, прекоси стаята и седна от другата страна на писалището с вирната брадичка, готова да се защитава.

— Зная, че това, което направих, е много лошо.

— Да, наистина е така. Аз например мога да предположа, че се връщаш от някое среднощно рандеву, където си била с мъж.

— О, не, за Бога! Няма такова нещо.

— Радвам се да го чуя.

— Наистина, Хари, няма нищо подобно. Това е смешно.

— Така ли?

— Работата е там, че аз започнах разследване.

— Какво? И какво разследваш? — извика Хари.

— Смъртта на брат си, разбира се.

— О, по дяволите! — той се облегна върху писалището и я погледна заплашително. Аугуста се сви на стола, уплашена от гнева му.

— Да, казвам ви истината.

— За Бога! Вие ще ме уморите, мадам. А аз, глупакът, предполагах, че сте отишли до „Помпея“ и за по-пряко сте минали през градината.

— О, това няма нищо общо с „Помпея“. Отидох да се срещна с един мъж. Но той не беше там.

— Казах ли ви, че във всичко това е замесен мъж — каза строго Хари.

— Не в този смисъл. Уверявам ви, нямах любовно рандеву. Нека ви разкажа всичко подробно.

— Вярвам искрено, че няма да мога да ви разбера, но все пак разкажете. Какво се е случило? Моля ви, направете го колкото се може по-бързо, графиньо, защото търпението ми се изчерпва.

— Да, веднага. Днес в парка, когато гледахме издигането на балона, при мен дойде едно малко момче и ми подаде бележка, в която ми определяха среща в полунощ, ако искам да узная истината за брат си. Това е всичко.

— Това е всичко? Боже Господи! Това било всичко! — графът затвори очи и се хвана за главата. — Аз ще свърша в лудницата! Да, Господи, ще свърша в лудницата!

— Хари? Добре ли си? — промълви Аугуста.

— Не, мадам, никак не съм добре. Ще полудея! — той се изправи до писалището със скръстени на гърдите ръце, като я гледаше смразяващо. — Кой ти изпрати тази бележка?

— Не зная. На улицата нямаше никой. Но в тъмното е стоял човек, който ме е наблюдавал и е чакал аз да взема книгата. След това в дъното на улицата забелязах конник. Не видях лицето му.

— Дай да видя книгата — Хари я грабна от скута й.

Аугуста скочи и се повдигна на пръсти зад гърба му, за да види какво бе написано вътре.

— Това е някакъв дневник — нетърпеливо каза тя.

— Да.

— Не разлиствай страниците толкова бързо. Не мога да чета.

— Няма да разбереш нищо. Това е код. Много стар код — обясни Хари.

— Наистина ли? Можеш ли да го разчетеш? И какво общо има с брат ми?

— Много те моля, престани да бърбориш. Седни кротко и ме остави за няколко минути да го разгледам на спокойствие.

Аугуста се подчини. Седна тихо, сложи ръце на коленете си и зачака.

Хари отново се настани зад писалището. Отвори книгата и напрегнато започна да разчита кода. Той бавно прелистваше страниците. Мина доста време, преди да затвори дневника. После вдигна глава и погледите им се срещнаха. В неговия имаше нещо особено, което Аугуста не бе виждала досега. Побиха я тръпки. Очите му светеха.

— Е, милорд? — прошепна тя.

— Това са протоколи за закодирани сведения, които са били изпращани по куриери по време на войната. Познавам някои от тях, защото моите хора са улавяли повечето и аз съм ги разчитал.

— Но какво общо има всичко това с брат ми?

— Това е личен дневник, Аугуста, личен протокол. Което ще рече, че никой не се е докосвал до него освен притежателят му.

— Но кой може да е той? Кажи ми! — настояваше тя.

— Само онзи, който е знаел за сведенията, за имената на куриерите и френските агенти. Само той е могъл да има такъв дневник. И този дневник е принадлежал на Паяка.

— Но какво общо има брат ми? — Аугуста изпадна в паника.

— Изглежда, че някой иска да ни подведе на грешна следа. Някой се опитва да ни докаже, че брат ти е Паяка.

— Но това е невъзможно! Това е долна лъжа! — извика тя и скочи на крака.

— Моля те, седни и се успокой! — каза тихо Хари.

— Няма нито да седна, нито да се успокоя — Аугуста отиде до писалището, наведе се към графа и натъртено му заяви право в лицето: — Не зная какви доказателства имате. Чувате ли ме? Но моят брат не е предател! Повярвайте ми, не е! Един Нортъмбърланд-Болингър не може да бъде предател. Ричард не е Паяка! Повярвайте ми!

— Вярвам ти.

— Вярвате ми? Вярвате, че този дневник не принадлежи на Ричард? Наистина ли, милорд? Аз съм сигурна, защото почеркът не е на брат ми. Кълна се в това.

— Почеркът няма значение. Всеки умен мъж от шпионажа би променил почерка си. Още повече, когато пише такива неща.

— Но, Хари! — викна Аугуста.

— Има други причини, които ме карат да вярвам, че брат ти не е Паяка.

— Много се радвам, милорд, че сте на това мнение. Никога няма да го забравя. Много съм ви благодарна.

Хари мълчаливо я наблюдаваше. Пръстите му барабаняха по кожените корици на книгата.

— Много се радвам да го чуя, мадам — той сложи дневника в чекмеджето на писалището и го заключи.

— Истина е, Хари — усмихна се широко Аугуста и после попита: — Като имам предвид кървавото стихотворение и тази книга, мога ли да ви задам един въпрос?

— Кажи.

— Какво ви кара да вярвате, че брат ми не е Паяка?

— Отговорът е ясен, Аугуста — каза Хари.

— Е, милорд? — тя пак се усмихна.

— Аз живея от доста седмици с един представител на рода Нортъмбърланд-Болингър и наблюдавам реакциите и поведението на тази порода. И мога да кажа, че тези Нортъмбърланд-Болингър притежават следните качества… — той леко потрепери.

— Да, Хари, продължавай — Аугуста отново седна. Беше объркана.

— Да-а… Искам да бъда точен… нито един от тази порода не притежава темперамента, нужен за шпионин.

— Какво искате да кажете с това? — настръхна тя.

— Искам да кажа, че вашият род е прекалено емоционален, твърде див, недискретен, невъздържан и идиотски, за да стане някой от вас шпионин. Или да кажем царя на шпионите.

— Аха, тъй значи?! Как смеете да говорите така! Как смеете да обиждате мен и рода ми! Извинете се веднага, сър! Искам удовлетворение! — Аугуста скочи на крака, обезумяла от гняв.

— Не ставай смешна. Никой не се извинява за това, че е казал истината.

— Вие за кой ли път обиждате семейството ми. Вие се подигравате и това ви доставя удоволствие… — яростта й се разпалваше все повече.

Хари я гледаше с удивление. Той бавно се надигна от стола и когато заговори, гласът му бе тих и спокоен:

— Моля? Не те разбирам.

— Чухте много добре, сър. Призовавам ви на дуел. Какво оръжие предпочитате? — тя цялата трепереше от гняв и обида. — Кажете ми веднага какво оръжие предпочитате! Ясно ли е?

— Ясно? Да-а… може би ще има дуел. И така, понеже е редно този, който е предизвикан на дуела, да избере оръжието и мястото, където ще се проведе дуелът…

— Хари! Какво правите, милорд? — графинята отстъпи, като видя, че съпругът и тръгва към нея, и хукна.

Грейстоун я настигна точно когато тя се опитваше да отвори вратата. Хвана я здраво през кръста и я метна на рамото си.

— За Бога, Хари, недей! Спри! Хари! — Викаше тя и риташе отчаяно.

— Щом искате дуел, мадам, сега ще се дуелираме. Ще използваме оръжията, с които самата природа ни е дарила, а мястото на дуела ще бъде моето легло.

— О, Хари! Изобщо не съм искала така.

— Много съжалявам — саркастично се извини той.

Хари се изкачваше по стълбите, преметнал на рамо Аугуста, когато на вратата на кухнята се появи Кредок. В движение навличаше сакото и обувките си.

— Чух някой да вика, сър — уплашено каза икономът.

— Няма нищо. Всичко е наред. Ние с графинята си лягаме. Ела да запалиш лампите горе.

— Да, графе.

Както висеше с главата надолу върху рамото на съпруга си, Аугуста видя, обърнато наопаки, лицето на иконома. Кредок явно се мъчеше да не избухне в луд смях.

Когато икономът запали лампите, Хари го изгледа сърдито и му махна с ръка да напусне стаята. Той побърза да излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Графът внимателно пусна Аугуста на пода. Седна и се залови да събува ботушите си. Яростта й полека-лека започна да я напуска. Тя съзнаваше, че всичко, което каза долу в библиотеката, беше доста пресилено.

— Извинявай, че се държах толкова зле. Прекалих, но ти много ме раздразни.

— Това, мадам, в сравнение с възможностите на моя темперамент, е нищо — вторият ботуш тупна на пода. Хари стана и започна бързо да смъква дрехите си. Беше страшно възбуден.

Аугуста усети как желанието обзема и нея. „Колко много го обичам“ — помисли си тя. И колко ужасно беше, че той имаше такава власт на нея…

— А сега, мадам, да започнем дуела — той рязко я събори на кревата и започна бързо да я разсъблича. Ръцете му я стискаха здраво.

— А ще се извиниш ли, ако победя аз? — прошепна тя.

— Не, мадам. Единственото нещо, което ще получите, е удоволствието. Разбира се, аз също ще бъда удовлетворен.

При тези думи устните му се впиха в нейните.