Рандеву

10.

— Хари! За Бога! Хари! Не издържам! Това удоволствие минава границите!

Хари вдигна глава и погледна Аугуста. Тя изживяваше за първи път оргазъм. С притворени очи, с ръце, вкопчени в чаршафите, тя се бе извила и изопнала цялото си тяло като тетива на лък.

Хари лежеше между бедрата й. Топлият мирис на тялото й го омайваше.

— Мила! Такава те желая! — той вкара пръста си в нежната цепнатина и бавно го извади. Почувства как мускулите й се свиха и отпуснаха. Пъхна пръстите си и започна да дразни с палец клитора й.

— Хари!

— О, колко е хубаво! Колко е сладко и топло! Хайде, мила, свий се и се отпусни още веднъж. Направи го пак.

Той продължаваше да гали клитора й и да плъзга пръсти вътре в нея. После се наведе и започна да целува обления в сладостен сок венерин хълм и нежните устни.

Дланите на Аугуста се свиха в юмруци, хълбоците й се разтрепериха сякаш от силна треска. Тя повдигна крака още по-високо над главата му и усети езика му вътре в себе си.

Хари надигна глава и на светлината на свещта погледна розовата и влажна плът, която целуваше. Наведе се и продължи отново и отново.

Аугуста се разтресе силно и нададе силен вик на удоволствие, което се чу чак в големия салон. Тя цялата трепереше в ръцете му. Хари осъзна, че никога не беше виждал по-женствено и по-красиво изживяване от това. Огънят бушуваше в него, той не можеше да чака и секунда повече и докато възбудата й не беше напълно стихнала, проникна напълно в нея. Удоволствието, което изпита, бе сякаш свръхестествено. Това чувство го тласкаше към отвъдното, към нереалността, беше красиво и зашеметяващо. Той също извика и се отпусна върху Аугуста.

Дълго след това Хари лежеше в средата на леглото, заровил глава в чаршафите. Потърси с ръка Аугуста и като разбра, че я няма до него, отвори очи.

— Аугуста? Къде си?

— Тук съм.

Той извърна глава и я видя да стои до отворения прозорец. Беше облякла нощницата си. Прозрачната материя се плъзгаше по нея, панделките се развяваха от лекия ветрец. Изглеждаше нематериална и призрачна. Хари имаше чувството, че ако я докосне, тя ще се стопи и ще изчезне завинаги. Той седна и облегна гръб в таблата на леглото. Не, тя беше реална, от плът и кръв, и той нямаше да я загуби никога. Бяха се любили преди малко и тя му се бе отдала напълно, бе му принадлежала цялата, трепереща и стенеща от възбуда и удоволствие в ръцете му. Той се закле пред себе си, че ще я закриля, макар че тя едва ли желаеше това. Закле се, че ще се люби с нея често, за да й доставя същото удоволствие, и ще засили физическата връзка между тях.

— Върни се в леглото, Аугуста.

— След малко. Мисля си за нашия брак — тя гледаше през прозореца. Беше скръстила ръце на гърдите си.

— Какво има да мислиш? Всичко е ясно!

— Да, за теб е ясно, защото си мъж.

— А, започва един от интересните разговори!

— Радвам се, че го намираш за интересен.

— Не толкова интересен. Всичко това е загуба на време. Ти просто имаш пристрастие към подобни разговори, любима.

— Хари, понякога си много арогантен и надут.

— Добре, искам да ми кажеш защо смяташ, че съм именно такъв.

— Ами, ето, не мислиш ли, че в този момент си нахален, невъздържан, арогантен и прочее… Искам да ти кажа нещо и те моля да му обърнеш внимание.

— Слушам, мадам! Моля, продължавайте — той скръсти ръце под главата си и се опита да направи сериозна физиономия. Не му беше много лесно, защото тя изглеждаше толкова съблазнителна, че той се възбуди отново. Лунната светлина проникваше през прозореца и огряваше бедрата й. Искаше му се час по-скоро да я вкара пак в леглото. Представи си я легнала по гръб, с разтворени и вдигнати крака, лепнещи от сладката влага.

— Хари, слушаш ли ме?

— Да, любима.

— Искам да поговорим за нашите отношения. Ние сме съвсем различни, идваме от два различни свята. Ти си старомоден мъж, известен учен. Аз пък съм необуздана, твърдоглава, пълна с модерни разбирания.

— Не виждам никакви проблеми — той продължаваше да си мисли как за две-три минути ще я възбуди, след това ще му трябват приблизително пет, за да се овлажнят сладките й устни…

— Без съмнение ние с вас сме много различни по темперамент и маниери, сър. Напълно противоположни сме.

Хари продължи да си фантазира как я обръща по корем, а после я кара да коленичи по гръб към него. Това нямаше да му отнеме повече от двадесетина минути. Тя все още беше съвсем млада и неопитна за еротични изживявания.

— Зная много добре, че вие се оженихте доста бързо за мен заради случката в каретата на лейди Арбътнот…

А Хари продължаваше да си я представя легнала върху него така, че той може ясно да наблюдава лицето й…

— Ще си позволя да отбележа, милорд, че независимо от лошата репутация на рода ми моето семейство има чувство за дълг, не по-малко от вашето. Уверявам ви, независимо от това, че вие не ме обичате и изобщо не се интересувате колко ви обичам…

— Аугуста, моля те, повтори — думите й нарушиха еротичните му фантазии.

— Искам само да кажа, милорд, че зная своите съпружески задължения. Ще ви уважавам така, както се уважава един съпруг. Аз все пак съм Нортъмбърланд-Болингър и зная своя дълг. Чувството ми за отговорност и достойнство не е по-малко от вашето. И можете да разчитате на казаното от мен.

— Значи ти ще си добра съпруга само защото си задължена да правиш това? Така ли да те разбирам? — той се вбеси.

— Точно така, милорд. Искам да ви уверя, че хората от моето семейство държат много на думата си.

— Господи! Ще ми изнася лекция за достойнствата и задълженията на съпрузите по това време на нощта? Аугуста, веднага лягай! Имам да ти кажа нещо интересно.

— Сериозно ли говориш? — лицето й бе тъжно.

— Съвсем сериозно — Хари отметна завивките и скочи, взе я на ръце и я положи на леглото.

Аугуста понечи да каже нещо, но той затвори устата й с целувка. Не беше изчислил правилно времето. Не минаха дори и петнадесет минути, когато той обърна Аугуста по корем и тя застана на колене, с гръб към него. И отново из къщата се разнесоха нейните викове на възторг и наслада. Хари разбра, че всичките й мисли за задълженията и достойнството отдавна се бяха изпарили.

На следващата сутрин, облечена в светложълта рокля и с богато набрано френско боне на главата, Аугуста се изкачи на горния етаж и отиде при заварената си дъщеря. Откри я в класната стая. Мередит, облечена в друга скромна и чистичка бяла рокля, седеше на стар и изпоцапан с мастило чин. Пред нея лежеше разтворена книга. Когато Аугуста отвори вратата, тя я изгледа учудено.

Клариса Флеминг, седнала зад голямото писалище, вдигна глава и погледна въпросително. Намръщи се, като видя кой беше нарушил тишината.

— Добро утро — каза весело Аугуста и заоглежда любопитно стаята, пълна с глобуси, карти, пера за писане и книги. Класните стаи винаги си приличаха.

— Добро утро, мадам — кимна Клариса. — Мередит, поклони се на новата си майка.

Мередит стана и направи реверанс. Погледът й излъчваше самоувереност.

— Добро утро, мадам.

— Мередит, знаеш много добре, че господин Грейстоун настоява да наричаш дамата „мамо“.

— Да, лельо Клариса, но не мога. Тя не ми е майка.

— Мисля, че вчера се уговорихме. Наричай ме както искаш. Можеш да ми казваш Аугуста. Не е нужно да ме наричаш „мамо“.

— Но татко настоява.

— Да, баща ти понякога е голям тиранин — отбеляза Аугуста.

— Така ли, госпожо? Какво означава думаща „тиранин“?

— Ами понякога баща ти обича да заповядва.

Изражението на Клариса изведнъж се промени.

— Госпожо, няма да позволя да критикувате графа в присъствието на дъщеря му.

— Не съм и помисляла, госпожице Флеминг. Просто разкривам една черта от характера му. Ако той присъстваше тук, нямаше да отрече това — Аугуста тръсна бонето си и започна да се разхожда из стаята.

— Мередит, кажи ми програмата, ако обичаш.

— Математика, латински и гръцки, естествознание и география. Това са предметите, които изучавам сутрин. Следобед се занимавам с френски, италиански и история.

— Да, много интересна програма за едно деветгодишно момиче. Баща ти ли я изготви?

— Да, мадам.

— Графът лично подбира програмата на дъщеря си. Той няма да приеме никакви поправки по нея — намеси се строго Клариса.

— Зная… Но какво виждам? Книгата на леля Прудънс „Съвети за поведението на младите дами“.

— Книгите на вашата леля са любимо четиво на Мередит. Нали, мила?

— Да, лельо Клариса.

— Лично аз ги намирам за скучни — отсече Аугуста.

— Мадам, много ви моля да не обърквате обучението ми.

— Глупости. Смятам, че за всяко момиче, което има собствени мисли в главата и свой собствен свят, книгите на леля ми Прудънс са тъпи и скучни. Например как да си пием чая, как да ядем торта. И всички тези глупости — за какво да разговаряме, когато сме на гости… А какви са тези дебели кожени книги?

— Гръцка и римска история — отговори Клариса, готова да воюва.

— О, разбира се. Очаквах такова нещо. Ами тези малките?

— Това са книги от поредицата на Маньол „Разнообразни исторически въпроси за млади хора“. Много подходящо четиво за младежи, мадам. Нали сте съгласна с мен? Мередит знае всички отговори на въпросите.

— Убедена съм. Сигурно може да отговори дори на въпроса къде расте индийското орехче. Зная също, че вие ме смятате за лекомислена.

— О, не, мадам. Графът никога не би се оженил за лекомислена жена.

— Наистина ли?

— Не исках да кажа това. Никога не бих посмяла да вземам отношение по въпроса за брака на Грейстоун.

— Не се притеснявайте. Аз действително понякога съм лекомислена и твърдоглава… Дойдох при вас тази сутрин, за да изведа Мередит на пикник.

— Пикник?! — Мередит погледна удивено.

— Искаш ли? — усмихна се Аугуста.

В изблик на гняв Клариса счупи едно перо и побледня.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Графът държи строго да се изпълнява учебната програма.

— Какво казахте, госпожице Флеминг?… Между другото, трябва ми някой, който да ме разведе из околността. Графът в момента е зает, така че аз реших да помоля за това Мередит. Тази разходка ще ни отнеме доста време и затова помолих готвача да ни приготви нещо за хапване.

— Много добре, мадам. Мередит може да ви придружи. Но занапред ще ви моля да не нарушавате програмата — очите на Клариса блеснаха предупредително.

— Разбира се — отвърна Аугуста и погледна детето, която чакаше с безизразно изражение, каквото имаше понякога баща й. — Ще тръгваме ли, Мередит?

— Да, мадам… Да, Аугуста.

— Тук е много красиво, моето момиче.

— Да, зная — Мередит се разхождаше по алеята заедно с Аугуста.

Много трудно бе да се разбере за какво мисли детето. То беше учтиво като баща си, но не и общително. Аугуста започна да обсъжда времето, после книгата на Маньол, но не успя да го разговори.

— Преди живеех в една голяма къща в имението „Нортъмбърланд“ — започна да разказва Аугуста, като размахваше кошницата за пикник.

— Какво стана с къщата?

— Продадохме я след смъртта на родителите ми.

— Майка ти и баща ти са починали? — Мередит я погледна бързо.

— Да, загубих ги, когато бях на осемнайсет години. Много ми липсват.

— И на мен татко много ми липсва, когато, замине някъде. Беше ми много мъчно по време на войната. Сега съм така щастлива, че отново е тук.

— Да, представям си колко ти е липсвал.

— Надявам се, че ще си остане вече у дома.

— Сигурна съм.

— Когато тръгна за Лондон, той ми каза, че е много важно.

— Така ли?

— Клариса ми призна, че той непременно трябвало да се ожени, за да има наследник.

— Баща ти е човек с голямо чувство за отговорност.

— Леля Клариса ми каза, че татко, ще се ожени за жена, която ще прилича много на майка ми и ще бъде също тъй добродетелна.

— Трудна работа. Снощи видях портрета на майка ти. Тя действително е била много красива.

— Нали ти казах! Татко смята, че красотата не е най-важното. Най-ценното е добродетелта. Тя е по-скъпа дори от злато. Това е една от мислите на баща ми. Той пише много такива неща.

— Трябва да те разочаровам, но баща ти не е авторът на тази мъдрост.

— Той е много умен. И би написал много такива мисли, стига да поиска. Баща ми например решава и дешифрира и най-мъчните кръстословици и ребуси.

— Така ли?

— Когато бях по-малка, веднъж влязох в библиотеката и го видях надвесен над един труден ребус. Той ми каза, че е много важен, но и труден.

— Е, и какво беше това? Как беше заглавието?

— Не мога да си спомня. Беше много отдавна. Да, сетих се, говореше се нещо за мрежата на паяка.

— Мрежата на паяка?! Сигурна ли си?

— Да. Защо? — Мередит вдигна глава и я изгледа изпод дантелената сянка на шапката си. — Чувала ли си за такъв ребус?

— Не. Но брат ми веднъж ми даде едно стихотворение, озаглавено „Мрежата на Паяка“. Не мога да разбера текста, въпреки че обичам поезията. Брат ми никога не беше писал стихове.

Тя не спомена, че текстът бе написан с кръвта му. Това й беше неприятно.

— Ти имаш брат?

— Да. Но той почина преди две години.

— О, много съжалявам. Надявам се, че е отишъл в рая като мама.

— Това зависи само от Бога. Не зная дали той би допуснал в рая един Нортъмбърланд-Болингър — промърмори Аугуста.

— Не вярваш ли, че брат ти е в рая?

— Да, разбира се, че е там. Мередит, аз понякога се шегувам, имам много особено чувство за хумор… Хайде, ела тук. Да видим какво са ни приготвили за обяд.

— Леля Клариса казва, че трябва да бъда внимателна и да не цапам роклята си. Истинските дами не правят това.

— Глупости. На твоята възраст постоянно си цапах роклите.

Те седнаха на една полянка край малко поточе.

— Ти вероятно имаш доста рокли? — попита Аугуста.

— Да, имам.

— Тогава, ако се случи нещо с тази, просто ще я хвърлим, а ти ще облечеш друга. Каква е ползата да имаш много рокли, ако не ги сменяш?

— Никога не съм мислила по този начин. Може би си права — каза Мередит и надникна в кошницата.

Аугуста й се усмихна, взе покривката, изтърси я и я постла върху тревата.

— Ще трябва утре да викнем шивачката да ти ушие няколко рокли. Имаш нужда от нови дрехи.

— Така ли?

— Разбира се.

— Леля Клариса ми каза, че ще си износвам старите още шест или осем месеца.

— Това е невъзможно. Та ти ще пораснеш, ще се издължиш даже за една седмица:

— За седмица? — Мередит я погледна учудено. — Ти пак се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Говоря сериозно.

— О, разкажи ми за брат си. Понякога искам да си имам и аз братче.

— Наистина ли? Да, братята са интересно нещо — Аугуста заговори за добрите стари времена, за себе си и Ричард, а през това време Мередит по-хапваше сладко пай с месо, наденица, плодове и бисквити.

Двете, улисани в разговора, трепнаха, когато нечия сянка изникна над тях и чифт големи черни ботуши застанаха до бялата покривка.

— Обедът ще стигне ли за трима? — попита Хари.

— Татко! — извика детето и скочи. — Аугуста ме помоли да я разведа из имението.

— Чудесна идея. Никой не познава тези места по-добре от теб — усмихна се Хари.

— Искаш ли още пай с месо, татко? Готвачът е сложил няколко парчета в кошницата. Има и бисквити, и наденици.

— Недей да раздаваш храната, мила. Баща ти е неканен гост и ние имаме предимство — рече Аугуста.

— Много сте коравосърдечна, госпожо.

Пръстите на Мередит замръзнаха върху пая. Тя погледна Аугуста, после баща си.

— Но, татко, храната е много. Наистина. Искаш ли да ти дам моето парче?

— Не, мила. Ще взема от Аугуста. По-добре е да изям нейния дял.

— Но, татко!

— Хайде, стига. Баща ти се шегува с мен, а пък аз с него. Не се засягай, Мередит. Успокой се, има достатъчно храна.

— О! — Мередит погледна баща си и седна на покривката. После внимателно оправи роклята си, за да не се изцапа от тревата.

— Толкова се радвам, че дойде при нас, татко. Не е ли чудесно? Никога не съм била на пикник. Аугуста ми разказа, че те с брат си често са излизали заедно на пикник.

— Така ли? — Хари се излегна на хълбок и подпря глава с ръка, взе си парче пай и погледна Аугуста.

Графинята забеляза, че Хари бе облечен в спортен костюм без вратовръзка. Беше го виждала да ходи така само когато бяха насаме. При тази мисъл тя се изчерви и се залови с пая.

— Знаеш ли, нейният брат бил от рода Нортъмбърланд-Болингър, а те били известни като вироглави и буйни. Знаеш ли това, татко?

— Да, дочух и аз такова нещо. Не мога да повярвам, че са способни на твърде смели постъпки, дори извършени в полунощ — Хари дъвчеше пая си и не отместваше очи от Аугуста.

— Аз съм чувала, че мъжете от рода Грейстоун са много смели. Повече отколкото някой може да предположи — отбеляза Аугуста. Червенината на лицето й бе започнала да избледнява.

— Ами да. Понякога имаме възможност да се изявяваме — усмихна се Хари и взе още едно парче пай.

Мередит не разбираше за какво говорят и продължаваше да бърбори.

— Братът на Аугуста бил изключително смел, а и добър ездач. Веднъж той спечелил конните надбягвания.

— Чудесно!

— Ще хапнеш ли плодове, Мередит? — попита Аугуста и тихо се изкашля.

После двете отидоха до поточето, пуснаха в него две лодки от дърво и седнаха да наблюдават коя ще стигне първа до другия бряг. Хари също се включи в играта. После те оставиха детето само край потока и седнаха отново на тревата.

— Как хубаво се забавлява! Нуждае се от повече разходки на открито — рече Хари, като се излегна.

— Щастлива съм да го чуя, милорд. Това изживяване не може да се замени с нищо друго, дори и с картата и глобуса. С ваше позволение бих искала да променя нещо в нейната учебна програма.

— Например?

— Ами… Ще добавя рисуване и четене на разкази и романи.

— Не! В никакъв случай! Забранил съм всякакви промени! Няма да позволя Мередит да се занимава с глупости.

— Но вие сам казахте, милорд, че Мередит се нуждае от развлечения.

— Казах, че би могла понякога да излиза навън.

— Много добре. Може да рисува и чете книги на открито.

— О, по дяволите, Аугуста!

— Тихо, милорд. Нали не искате Мередит да чува ругатни? Тя е достатъчно притеснена и развълнувана от новия ви брак.

— Напълнила си й главата с разкази за твоя безстрашен брат авантюрист.

— Да, той обичаше приключенията и беше много смел.

— Хм — изсумтя иронично Хари.

— Хари?

— Да?

— Знаеш ли слуховете около смъртта на брат ми?

— Да, зная. Но ги смятам за маловажни и не ме интересуват.

— Това, което се говори за Ричард, е лъжа. Но действително до тялото му бяха намерени документи. И аз се чудя как бяха попаднали там.

— Аугуста, ти трябва да свикнеш с мисълта, че понякога не можем да си отговорим на доста въпроси.

— Да, зная. Но аз искам да докажа, че моят брат е невинен, и имам своя теория.

— И каква е тя?

— Мисля, че Ричард е разполагал с тези документи, защото е бил свързан с английското разузнаване.

— И заради тази идея ти искаше Лъвджой да разследва случая?

— Да. Не мислиш ли, че това е възможно?

— Не. Абсолютно съм сигурен — тихо каза Хари.

— Но защо? Откъде си толкова уверен?

— Ако Ричард е бил свързан с английското разузнаване, тогава той е трябвало да работи за мен.

— Какво искаш да кажеш? — попита напрегнато Аугуста.

— Това какъв съм бил, не интересува вече никого. Войната свърши и аз съм щастлив, че е така. Занимавах се със събиране на сведения, работех в разузнаването.

— Ти си бил шпионин?!

— Да, любов моя. Та не си ли виждала как действам?

— Ето къде си се научил да отваряш ключалки и сейфове и винаги да бъдеш там, където най-малко те очакват. Но това не е било за теб, Хари, не ти прилича. Не е твоето призвание.

— Никога не съм го приемал като призвание, а като дълг към родината. Понякога ми беше досадно, защото трябваше да прекъсвам интересните си изследвания. Бях лишен от възможността да наглеждам имението си.

— Сигурно е било много опасно.

— В някои случаи да. Аз отговарях за секретните сведения, имах на разположение цяла група хора. Освен това дешифрирах кодове и писма, написани с безцветно мастило.

— Безцветно мастило? Пишеш и не се вижда нищо върху листа?

— Хм… да.

— Чудесно! Колко интересно! И аз бих искала да имам безцветно мастило.

— Ще ти дам, но трябва да знаеш, че получателят трябва да има специален разтвор.

— С такова мастило можеш например да си водиш дневник. Ето защо, значи, си прекарал толкова време на континента.

— За жалост, да.

— А всички са мислели, че си заминал за Европа заради твоите исторически проучвания.

— Занимавах се и с това, докато бях в Италия и Гърция, но по-голямата част от времето си бях посветил в служба на английската корона. Сега, когато войната свърши, бих искал да посетя континента просто за развлечение. Искаш ли да заминем, Аугуста? Ще вземем и Мередит, разбира се. Пътуване с учебна цел — Хари се протегна и взе от кошницата една праскова.

— Кажи ми, коя от двете ще се нуждае повече от пътуване с учебна цел, а?

— На Мередит ще й бъде от полза. А от друга страна ти не би трябвало да напускаш спалнята, за да обогатиш още повече познанията си. Трябва да отбележа, че си добра ученичка.

— Какви неприлични неща говориш! Не се ли срамуваш?

— Не те разбрах, любима. Не знаех, че си толкова веща по въпросите на благоприличието. Прекланям се пред твоите познания.

— Млъкни! Ще изсипя кошницата върху главата ти.

— Както искате, мадам.

— Кажи ми сега, защо си толкова сигурен, че брат ми не е бил въвлечен в дейността на секретните служби?

— Казах ти вече. Ако е бил в разузнаването, щял е да работи за мен. Аз бях шефът, при мен идваше цялата информация.

— Но по онова време са участвали много хора — и тук, и в чужбина — поклати недоверчиво глава Аугуста. Все още беше объркана и не можеше да си представи Хари в тази роля.

— Да, разбира се. По време на война шпионите са като мравки, пръснати около скъсан чувал с жито: Не можеш да направиш нищо без тях.

— Щом ги сравняваш с насекоми, може би Ричард е бил замесен в някаква нищожна дейност и ти не си знаел дори името му.

— Предположих такава възможност и затова направих някои допитвания.

— Допитвания?! Какви?

— Попитах някои мои стари приятели и колеги дали Ричард Болингър е бил официално ангажиран с разузнавателна дейност. Отговорът бе отрицателен.

— Мисля, че моята теория е правилна — Аугуста сви коленете си и ги обви с ръце. Хари мълчеше. — Трябва да признаеш, че има малка вероятност Ричард да е бил замесен в тези работи. Може би той съвсем сам е попаднал на някаква следа и е искал да предаде това на властите. Не мислиш ли, че поне малко съм права?

Хари замълча. Дояде бавно прасковата си и отговори:

— Искаш да те излъжа ли, Аугуста?

— Не. Разбира се, че не. Искам да ми кажеш, че не си знаел.

— Добре, ще се съглася с това, имайки предвид, че нито един от нас не може да знае всичко. Има и доста неизяснени неща от войната. Всички действия в тила и на бойното поле първоначално са потопени в мъгла. И едва когато мъглата се вдигне, преброяваме оцелелите. Никой не знае какво е ставало в мъглата. Но мисля, че така е по-добре — човек да не се опитва да знае.

— Съветваш ме да не се занимавам повече с брат си?

— Аугуста, спомняй си Ричард такъв, какъвто го знаеш — буен, смел и безразсъден. Не се мъчи да навлизаш дълбоко в нещата. Той все пак е последният от рода Нортъмбърланд-Болингър.

— Грешите, господине.

— В какво?

— Брат ми не е последният Болингър. Аз съм след него.

— Ти имаш друго семейство. Сама го каза снощи, когато бяхме в картинната галерия — Хари я погледна предупредително.

— Промених мнението си. Реших, че вашите предци не са толкова симпатични, колкото моите.

— Грешиш. Никой не счита роднините ми за симпатични. Но сега ти си новата графиня Грейстоун и те моля никога да не забравяш това.

Седмица по-късно Аугуста отиде в галерията, спря се и седна на едно канапе, точно под портрета на своята предшественица. Погледна нагоре към сериозното лице на бившата графиня Грейстоун и каза:

— Ще възстановя всички щети, които си причинила в този дом. Може да не съм идеалната жена, но зная как да обичам. Ти не си била никакъв пример. Загубила си много, докато си преследвала илюзиите си. Не съм глупачка като теб.

Аугуста се наведе и започна да чете писмото на Клаудия:

Аугуста дочете писмото и бавно го сгъна. Беше и приятно да получи новини от братовчедка си. Но още по-приятно й беше, че Клаудия се нуждаеше от нея и че й липсваше.

— Аугуста, Аугуста, къде си? — Мередит връхлетя върху нея, размахвайки голям лист хартия. — Току-що завърших една рисунка с акварели. Харесва ли ти? Леля Клариса каза да попитам за мнението ти, защото ти си настоявала да рисувам.

— Да. Аз държах много за това — Аугуста погледна госпожица Флеминг, която съпровождаше малката.

— Господин графът ме информира за вашето желание. Макар че и двамата сме на противното мнение.

— Да, зная. Но рисуването доставя удоволствие.

— Всеки ученик трябва да се отнася сериозно към предмета, който изучава, а не да си създава удоволствия.

— Виждам, че Мередит е много прилежна в работата, която върши, дори и когато рисува. Защото рисунката е много хубава — Аугуста се усмихна на детето, което стоеше между двете жени и гледаше ту едната, ту другата.

— Наистина ли? — попита неспокойно Мередит, докато графинята разглеждаше рисунката. Тя беше изпълнена в бледосиньо, зелено и жълто, а фонът беше златист.

— Това са дървета — обясни Мередит и посочи зелените и жълти петна. — Синьото е небето. На места не се вижда, защото боята започна да капе от четката.

— Прекрасни дървета! Много ми харесва и небето. Но какво е това златистото? Това е фонът, нали?

— Това е Грейстоун — рече гордо Мередит.

— Баща ти?

— Не, нашата къща.

— Да. Познах, но просто исках да те изпитам. Прекрасна творба, Мередит. И ако ми разрешиш, сега ще я окача на стената.

— Ще я окачиш на стената?! Къде? — момиченцето я гледаше с ококорени очи.

— Ами тук, на стената в галерията. Може би тук, под портрета на майка ти.

— Мислиш ли, че татко ще разреши?

— Разбира се, сигурна съм.

— Лейди Грейстоун, мисля, че това е доста своеволна постъпка. Тази галерия е предназначена за семейни портрети, рисувани от известни художници. Мястото не е подходящо за излагане на учебни рисунки.

— Напротив. Мисля, че една такава рисунка ще освежи галерията. Видът й е много строг.

— А ще я сложим ли в рамка? — детското лице грейна.

— Да, разбира се. Всяка хубава картина се нуждае от рамка.

— Стига развлечения, млада госпожице. Бягай горе, ще дойда след няколко минути!

— Да, лельо Клариса — очите на Мередит преливаха от щастие. Тя се поклони и излезе бързо от галерията.

Изражението на Клариса стана злобно.

— Мадам, трябва да си поговорим за обучението на Мередит. Известно ми е, че графът ви е разрешил да вземате участие в него, но аз не съм съгласна да позволявате на Мередит волности. Вашият съпруг никога не би разрешил подобни неща на дъщеря си. Той не би искал неговото дете да се превърне в глупава млада дама, неспособна да проведе един нормален разговор.

— Да, госпожице Флеминг. Старая се да ви разбера.

— Мередит е свикнала да учи сериозни неща. И ви моля да не ги изменяте.

— Благодаря за забележката. Ако не беше вашето обучение и грижи, Мередит нямаше да има такива добри познания и аз дотук не бих променила нищо.

— Благодаря, мадам.

Аугуста бе живяла при богати роднини, затова знаеше как се чувства Клариса сега.

— Обещавам да не изменям програмата, но мисля, че детето се нуждае от малко разтоварване. Дори леля Прудънс съветва в книгите си да се разнообразява обучението с дейности като рисуване и излизане сред природата. Моята братовчедка Клаудия в момента пише книга и отделя цяла глава на извънкласното обучение на подрастващите момичета, като на първо място препоръчва рисуването.

Клариса премигна.

— Вашата братовчедка пише книга?

— Да. Защо? — изведнъж Аугуста си даде сметка, че бе наблюдавала това изражение у Клаудия и у другите дами, посещаващи „Помпея“. Стана й ясно, че Клариса пише книга.

— О, госпожице Флеминг, да не би да пишете книга?

Неочакваният въпрос накара Клариса мигом да се изчерви.

— Да. Работя над нещо такова. И имам много идеи. Но зная възможностите си — рече скромно тя.

— О, госпожице, не бъдете толкова скромна. Ние не познаваме възможностите си, докато не ги проверим докрай. Имате ли нещо написано?

— Да, някои неща — промърмори тя. — Мислех да ги дам на Грейстоун, но се страхувам, че той ще ги сметне за елементарни.

— Не искам да отричам ерудицията му, но моят съпруг пише за академична публика, а вие — за подрастващите. Това са различни нива.

— Да. Така е.

— Имам една идея. Когато свършите книгата си, донесете ми я. Ще я пратя лично на чичо Томас, а той от своя страна ще я предложи на някой издател.

— Ще покажете книгата ми на сър Томас Болингър? Съпругът на лейди Прудънс? Да я покажете на такъв специалист? Та това е невъзможно!

— Глупости. Разбира се, че е възможно. На чичо Томас ще му бъде приятно. Той изпращаше за публикация творбите на леля Прудънс.

— Така ли?

— О, да — Аугуста се усмихна, като се сети за чичо си Томас. Той живееше в свой собствен свят, който нямаше нищо общо с реалния. Тя реши сама да напише препоръка до издателя и да накара сър Томас да я пусне по пощата.

— Много мило от Ваша страна, мадам — Клариса изглеждаше зашеметена. — Аз съм почитателка на книгите на вашия чичо. Той е забележителен историк. Има добър стил на писане. Много жалко, че не пише учебници за деца.

— Не съм на същото мнение. Намирам написаното от него за много сухо и отегчително.

— Ах, как можете да говорите така! Той пише прекрасно и завладяващо. А само като си помисля, че ще преглежда ръкописа ми!

— Да, действително. Той пише доста отегчително. Един от големите му пропуски, е, че никога не е писал за жените в историята. Известните жени.

— Жени — известни личности?

— В миналото е имало много смели, и достойни жени, госпожице Флеминг. Знаменити кралици, амазонки, прочути римлянки и гъркини. Но също така и чудовища.

— Жени — чудовища?

— Помислете само за Медуза и Сирените. В древни времена жените са притежавали невероятна сила.

— Чудни неща. Колко интересни идеи! — каза бавно Клариса.

— Помислете си само: половината от историята на света е скрита за нас, защото господа историците отричат ролята на жената в човешката история.

— О, Боже! Каква мисъл! Какво ново поле за проучване! Смятате ли, че сър Томас ще приеме тази идея?

— Моят чичо е мъж с широки разбирания, що се отнася до научните изследвания. Надявам се, че идеята ще му се стори интересна. Защо вие не му я подхвърлите? Преди това обаче направете някои проучвания.

— О, чудесно! — Възкликна Клариса.

— Това ще ви отнеме доста време. Библиотеката на съпруга ми е на ваше разположение.

— Благодаря, мадам. Чудя се как може до този момент да не знаем нищо за нашите прапрабаби.

— Искате ли да се уговорим така: в понеделник и сряда аз ще занимавам Мередит с рисуване и четене, а през това време вие ще работите в библиотеката.

— Много съм ви благодарна, мадам. Много ви благодаря. Моля да ме извините, но трябва да се кача горе при Мередит — Клариса опита да се съвземе.

Докато се изкачваше по стълбите, тъмнокафявата пола на гувернантката се развя някак другояче — тя стъпваше по-уверено и весело.

Аугуста я гледаше замислено и се усмихваше.

Това беше жената, от която се нуждаеше нейният чичо. Клариса щеше да го разбира, да споделя неговата интелектуална и професионална страст, а той щеше да я хареса, защото госпожица Флеминг напомняше много покойната му съпруга. Да, това трябваше да се обмисли.

Аугуста отново седна. След като препрочете писмото на Клаудия, реши, че е дошло време да влезе напълно в ролята на графиня Грейстоун.

Уреждането на балове и празненства беше едно от нещата, които жените от рода Нортъмбърланд-Болингър умееха най-добре. Аугуста реши, че като последна представителка на рода трябва да запази тази традиция. Ще даде прием тук, в имението. Това ще бъде събитие за рода Грейстоун.

Трябваше да се заеме с организирането му, за да забрави мисълта за Ричард, която след разговора с Хари не й даваше покой. Тя не можеше и не искаше да повярва, че брат й е предавал секретна информация на французите. Това изобщо беше недопустимо. Никой от техния род не би паднал толкова ниско. Особено нейният буен и смел Ричард.

Още по-трудно й бе да повярва, че Грейстоун е работил в разузнаването. Та той изобщо не приличате на такъв човек! Само дето разбиваше ключалки на сейфове и пристигаше там, където най-малко го очакваха. „Господи! Хари! Хари и шпионаж!“ — помисли удивено Аугуста. Много хора гледаха с неприязън на тази професия. Наричаха я мръсна и непочтена. А Хари беше морален, стриктен и образован, джентълмен. Но Аугуста си спомни и сцените в леглото — съпругът й беше действително неузнаваем човек. Тя го бе почувствала още при първата им среща. „Може би наистина се е налагало Хари да бъде агент на разузнаването“ — тази мисъл още повече я притесняваше. Не можеше да си представи как той поема огромни рискове. За да престане да разсъждава за това, тя се зае да изготвя списъка на гостите.

След като реши кого да поканят, Аугуста се качи на горния етаж при съпруга си. Завари го в библиотеката да разглежда военни карти от времето на римското нашествие в Египет.

— Да, мила? — попита той, без да я погледне.

— Искам да дам прием тук, в „Грейстоун“. Хари, трябва ми твоето разрешение.

Той обърна поглед към нея.

— Прием? Тук, в „Грейстоун“? Къщата ми, пълна с хора?

— Ще поканим най-близките: чичо ми, братовчедка ми, няколко приятелки от „Помпея“, господин Шелдрейк. И, разбира се, някой, когото ти посочиш. Много бих искала Сали да бъде тук.

— Не разбирам нищо от това, Аугуста. Никога не съм организирал подобни неща.

— Не се притеснявай за това. Ще се погрижа за всичко. Майка ми ме е научила да посрещам гости. Един такъв прием ще даде възможност нашите гости да се позабавляват, а също така да бъдат поканени и нашите съседи.

— Мислиш ли, че това е необходимо?

— Повярвай ми, да. Това е моето поле на действие. Всеки човек има определена склонност към нещо. Моята е да уреждам приеми и да каня гости.

— Един е достатъчен. Не искам приемите ни да станат навик. Това е загуба на пари и време, Аугуста.

— Да, господине. Така е наистина.

Независимо че знаеше какъв човек е Хари — загадъчен, тираничен и особняк, — Аугуста преживя истински шок една седмица след разговора в библиотеката, защото събитието я свари неподготвена.

Този ден графинята пишеше нещо в спалнята си, когато на вратата се почука. Влезе една от прислужниците и каза, че графът е наредил да се качи незабавно в библиотеката му.

— Незабавно ли? — учудено погледна Аугуста.

— Да, мадам. Каза, че е много спешно — рече разтревожено момичето.

— Господи, дано нещо лошо не се е случило — Аугуста остави перото на писалището.

— О, не, мадам. Мисля, че не е нищо лошо. Мис Мередит беше при него, а после излезе и сега е горе в класната стая. Видях я, като прибрах чашите от чая.

— Добре, Нан. Кажи на графа, че ще отида.

— Да, мадам — Нан се поклони и излезе. Любопитна да узнае причината за това бързо повикване, Аугуста не се забави много. Преди да излезе от стаята, се спря пред огледалото. Беше облечена с кремава муселинена рокля, гарнирана около деколтето в зелено. На корсажа имаше панделки в същия цвят.

По вида на прислужницата й стана ясно, че Хари не е в добро настроение. Затова извади от чекмеджето едно шалче и го омота около врата си, за да закрие малко голотата си. Хари й беше заявил, че намира дрехите й за скандални, и тя не искаше да го дразни. Аугуста въздъхна. Всяка жена трябваше да се съобразява с настроенията на съпруга си.

След сватбата им Хари отстъпи за много неща — например за учебната програма на Мередит. Усмихната, графиня Грейстоун се промъкна в библиотеката. Хари беше като буреносен облак. Никога не бе го виждала в такова състояние. В него имаше нещо хищническо, строго и същевременно тъжно, особено в израза на лицето му.

— Искали сте да говорите с мен, милорд.

— Да.

— Ако е във връзка с приема, трябва да ви уверя, че всичко е наред. Поканите са разпратени и вече започнах да получавам отговори по пощата. Намерила съм музиканти и съм инструктирала готвачите.

— Не давам и пет пари за вашия прием, мадам — сърдито отсече Хари. — Преди малко разговарях с дъщеря си…

— Да, господине?

— Тя ми каза, че в деня на пикника, когато сте разговаряли за вашия брат и сте изброявали неговите добродетели, вие сте споменали, че преди да умре, той ви е оставил нещо за спомен.

— Да, така е — прошепна Аугуста с пресъхнала уста.

— Той ви е оставил едно стихотворение, в което се разказва за паяка и неговата мрежа.

— Да, милорд. Това е малък стих. Нямам намерение да го показвам на Мередит, ако се притеснявате от това. Дори и да го бях показала, в това няма нищо лошо. Понякога децата харесват страховити неща, особено стихове.

— Не съм съвсем сигурен. Пазите ли го още?

— Да, разбира се.

— Дайте ми го веднага. Искам да го видя.

— Не ви разбирам, Грейстоун. Защо искате да видите стихотворението на брат ми? То никак не е хубаво. На места е дори глупаво, но го пазя, защото е написано с кръвта на брат ми. Преди да издъхне, той го тикна в ръцете ми и заръча да го пазя. Това бе неговото последно желание. Няма да го хвърля никога.

— Иди и донеси стихотворението, Аугуста!

— Защо искате да го видите? Да не би да подозирате нещо?

— Не мога да ти отговоря, преди да съм го видял. Веднага го донеси, Аугуста! Трябва да го прочета.

— Не съм убедена, че трябва да ви го дам, господине, докато не разбера защо настоявате толкова — каза тя и тръгна към вратата.

— Може би е отговор на много въпроси, които вълнуват и двама ни.

— Може би въпроси, отнасящи се до шпионажа, господине?

— Напълно възможно… Не напълно… но е възможно — процеди през зъби Хари, като правеше пауза след всяка дума. — В случай, че брат ти е работил за французите.

— Той не би го направил.

— Аугуста, не мога да слушам повече твоите измислени теории. Съчиняваш ги само за да защитиш Ричард Болингър. До този момент нямах никакви забележки по този въпрос. Но това стихотворение променя всичко.

Аугуста се опомни.

— Няма да го покажа, докато не ми обещаеш, че след това няма да обвиняваш Ричард в измяна.

— Не давам и пет пари за неговата измяна или невинност. Имам лична причина, за да искам да го прочета.

— Но след това вие ще се опитате да представите Ричард за виновен.

Грейстоун стана и с две огромни крачки отиде при жена си.

— Веднага го донеси, Аугуста!

— Няма! Докато не ми дадете честната си дума, че ще мълчите за смъртта на брат ми.

— Ще запазя тайна относно неговата работа за французите. Ако изобщо е имало такова нещо.

— Не е достатъчно.

— По дяволите! Това е всичко, което мога да обещая.

— Ще ти го дам, ако обещаеш, че изобщо ще мълчиш и ще запазиш репутацията на Ричард чиста. Брат ми беше честен човек. И аз ще го защитавам до края на дните си.

— За Бога, госпожо, направете това, което ви казах!

— Войната свърши, Грейстоун. Не можете да ме принудите. Стихотворението е лично мое. На никого няма да го дам. Най-малкото на вас, който искате да обвините Ричард в измяна.

— Мадам! Ще направите това, което казах. Заповядвам ви! Донесете стихотворението на брат си. И то сега!

— Никога. И ако настоявате да го вземете или приложите сила, аз ще го изгоря, макар че е написано с кръвта на любимия ми брат — Аугуста се обърна рязко и напусна библиотеката.

След като затвори вратата, отвътре се чу трясък. Хари беше хвърлил нещо тежко и чупливо по стената — Вероятно някоя голяма стъклена чаша.