Рандеву

16.

Икономката на лейди Арбътнот посрещна Мередит и Аугуста на вратата. От Шръгс нямаше и следа.

— Господин Шръгс отсъства, мадам. Болен е. И ще боледува още дълго време — обясни жената.

Аугуста се усмихна. Знаеше добре, че след всичко, което се случи между Питър и Клаудия в Дорсет, а и заради задачите, поставени от съпруга й на доверения му приятел, Шръгс никога нямаше да се появи. Трудна и отговорна работа очакваше Грейстоун и Питър.

— Дори и да не се върне вече тук, няма много да чувствам отсъствието му. Ще липсва единствено на госпожата — измърмори икономката, затваряйки вратата. — Двете ли ще влезете при лейди Арбътнот, или малката ще дойде с мен в кухнята да си похапне и да пие чай?

Момичето попита с поглед Аугуста дали ще й разреши да остане.

— Мередит ще дойде с мен — отвърна тя, отваряйки вратата на салона.

— Както кажете, мадам.

Аугуста отвори широко вратата.

— Ето ни и нас. Добре дошла в моя клуб, Мередит. Това е „Помпея“.

Този следобед клубът беше много оживен, макар че сезонът бе към края си. Графинята поздрави приятелките си и се спря да поговори с по-близките. След това се отправи към дъното на салона, където бе седнала Сали. Преди да стигнат до камината, пред тях спря Розалинд Морис.

— О, членовете на „Помпея“ стават все по-млади! — Възкликна тя.

Мередит се изчерви и погледна към Аугуста, сякаш търсеше подкрепата й.

— Една млада дама винаги би искала да разшири кръгозора си. Позволи ми да ти представя дъщеря си. Тя днес е мой гост в клуба.

След като поговориха малко, Мередит и Аугуста продължиха нататък.

Момичето наблюдаваше с широко отворени очи всичко наоколо. Впечатлена бе от картините по стените и дори от масичките, отрупани с разпилени вестници.

— Така ли изглежда клубът на татко?

— Да, приблизително. Само че в него членуват само мъже, а тук — само жени. Постарахме се да създадем почти същата атмосфера, както в мъжките клубове на Сейнт Джеймс стрийт.

— Много ми харесват картините, особено тази — отбеляза Мередит.

— А, това е портрет на Хипатия. Тя се е занимавала с математика и астрономия, живяла е в Александрия.

— Може би и аз ще напиша книга някой ден — Въздъхна Мередит.

— Да, може би.

В този момент те спряха в дъното на салона и видяха Сали, която ги наблюдаваше. Когато Аугуста тръгна към нея, съвсем се обърка. Нямаше и съмнение, че здравето на Сали се влошаваше с всеки изминал ден. Разбира се, тя беше все така елегантна, но прекрасната дреха не можеше да скрие изнемощялото тяло и измъчения поглед. Аугуста щеше да заплаче, но се овладя, за да не разтревожи Сали. Тя се втурна към нея и я прегърна нежно.

— О, Сали, колко се радвам, че те виждам! Толкова се тревожих за теб!

— Все още съм жива и съм тук — отговори тя. — Твоят съпруг, този тиранин, ме е затрупал с работа.

— С работа? Да не би и ти…? О, трябваше да се досетя. Та ти също си била част от неговата… — изстена Аугуста, но веднага заговори тихо, за да не чуе Мередит.

— Разбира се, мила. Знаеш, че имам много бурно минало — пошегува се тихо Сали. — А сега ме представи на тази млада дама. Това е дъщерята на Грейстоун, нали?

— Точно така — графинята побутна детето към стола и Мередит направи реверанс.

— Приликата с бащата е изключителна. Същите интелигентни очи, същата усмивка. Колко е красива! Хайде, Мередит, иди до бюфета и си вземи от всичките сладкиши.

— Благодаря, лейди Арбътнот.

Сали проследи с поглед Мередит, която се затича към бюфета на другия край на салона. После полека се обърна към младата си приятелка.

— Какво прекрасно дете!

— И ученолюбива като баща си. Току-що ми каза, че щяла да напише книга, когато порасне — каза Аугуста и седна на един от столовете край камината.

— Не се съмнявам, след като познавам баща й. Представям си по каква програма учи. Горкото дете. Настръхва ми косата.

— Не се плаши, Сали. Погрижих се и за това. Вмъкнах някои развлекателни предмети в програмата на дъщеря ни. Започнах да я извеждам навън и да рисуваме или да четем детски романи. Помолих Клариса Флеминг да разшири познанията й по история, да й говори за жените в древна Гърция и Рим. В книгите на баща й няма такива неща — обясни подробно Аугуста.

— О, мила приятелко, ти никога не се предаваш! Знаех си аз, че ти ще си най-подходящата за Грейстоун, и така излезе. Той също го знаеше, но не беше сигурен дали да впише името ти първо в списъка си.

— Нима моето име е било в началото на списъка? Винаги съм мислила, че е било последно. Не мога да повярвам.

Аугуста си наля чай и когато поставяше обратно чайника на масата, видя шишенцето с лекарството на Сали. Преди тя да се премести в Дорсет, лейди Арбътнот не държеше лекарството до себе си. Сега обаче го носеше постоянно. Значи болките ставаха непоносими.

— Не вярваш, но е факт. Хари не можеше да те забрави, постоянно мислеше за теб от деня, в който те срещна за първи път.

— Значи за него съм била нещо като постоянен дразнител.

— Ти се подценяващ, мила. Но аз между другото съм ти сърдита. Къде ми е икономът? — засмя се Сали.

— Не ме обвинявай. Братовчедка ми е тази, която принуди горкия Шръгс да напусне поста си.

— Да, зная. Вчера сутринта видях обявата за техния годеж във вестника. Двамата много си подхождат.

— Чичо Томас е много доволен.

— Да, Шелдрейк е луда глава, но скоро ще улегне. Той доста се позабавлява в Лондон, откакто се завърна от мисията си на континента. Но като се ожени и като започне да се грижи за имотите на баща си, ще стане по-сериозен.

— И аз съм на същото мнение — отвърна Аугуста.

Сали протегна ръка към масата и взе шишенцето с лекарството. Отвори го и сложи две капки от течността в чая си. Тя забеляза тъжния поглед на графинята и каза тихо:

— Не се тревожи, мила. Боли ме, защото тези дни имам много работа и съм доста преуморена.

— Мога ли с нещо да ти бъда полезна? Кажи, Сали… — Аугуста се пресегна и хвана нежно ръката й.

— Не, миличка, благодаря ти. Всичко трябва да свърша сама… — тя замислено погледна шишенцето.

— Сали! — тихо, но настоятелно прошепна Аугуста.

— Успокой се, мила. Още няма да умирам. В момента съм страшно заета. Събирам информация за Грейстоун. Трябва да знаем някои подробности около клуба „Сабя“. Не можеш да си представиш как ме поглъща тази работа, колко много я обичам. От две години насам не бях се срещала с много хора. Сега поднових връзките си. Много от тях само чакат да им създам работа.

Аугуста се облегна на стола и погледна към Мередит. Тя се бе спряла до едно писалище и разговаряше с Касандра Побъри, която й показваше някаква поема.

— Моят съпруг твърдо е решил да се добере до информацията, която търси — промълви Аугуста.

— Да, Хари винаги е бил много твърд в решенията си. Той иска на всяка цена да открие Паяка. Има си причина. Това е важно за него.

— Какво знаеш за клуба? — попита Аугуста.

— Засега е много малко. Зная, че не е просъществувал дълго. Членовете му са били все млади офицери — мъже, които са търсели своето място в живота. Но клубът изгорял и не бил възстановен. Все още не мога да намеря списъка на членовете му, но се надявам, че ще го открия. Наех платени информатори и те са издирили бившия съдържател на клуба.

— Колко вълнуващо. Говори ли вече с този човек? — Аугуста се увлече в разговора със Сали. Беше й страшно интересно.

— Не съм се срещала още с него. Защо си толкова възбудена? Сигурно Грейстоун лично те е запознал с този въпрос.

— Интересувам се от резултата. Зная, че е много важно за Хари.

— Да, така е — каза Сали и замълча. След малко отново се обърна към Аугуста: — Мила, знаеш, че книгата за облози винаги е отворена на определена страница.

— Да, зная. И какво от това?

— Ако някога я намериш затворена, веднага я вземи и я занеси на Хари. Нека той да я отвори.

— Но, Сали, за какво става дума? — Аугуста я погледна учудено.

— Зная, че ти звучи доста тайнствено и мелодраматично, но това може да се случи. Просто те предупреждавам. Само ми обещай, че ще го направиш. Веднага щом видиш, че книгата е затворена, предай я на Грейстоун.

— Обещавам. Сали, кажи ми защо е всичко това?

— Засега не мога да ти кажа нищо повече. Грейстоун знае, че аз винаги проверявам информацията, преди да му я предам окончателно. Съпругът ти не обича да му подават неточна информация. Това го вбесява, а той не прощава грешките. Попитай Шръгс. Никога няма да забравя как веднъж се беше забъркал доста неприятно със съпругата на един френски офицер… Но това е много стара история.

— Разбирам — каза замислено Аугуста и отпи от чая си.

Почувства се излишна в този кръг от приятели — Сали, Питър и Хари. Те бяха верни един към друг, имаха заедно преживяно минало.

Аугуста познаваше много добре това чувство. Подобна взаимност имаше между нея и брат й, когато Ричард беше жив. Сега това й липсваше много. Тя обаче чувстваше, че започва да се привързва към новото семейство. Мередит полека-лека я допускаше близо до себе си, а страстта на Хари бавно се превръщаше в друго чувство — той вече не можеше да живее без нея. Но тя чакаше нещо повече. Жадуваше да бъде важна част от живота на съпруга си, такава, каквато Сали и Питър са били навремето. Искаше да бъде близка приятелка на съпруга си и той да й се доверява.

— Вие тримата сте били едно голямо семейство, нали? — попита кратко Аугуста.

— Не съм мислила по този въпрос, но може да си права. Ние бяхме доста различни, но поемахме големи рискове, вярвахме си и се нуждаехме един от друг. Понякога животът на единия зависеше от работата на другия. Тези неща свързват много здраво хората.

— И аз мисля така.

Хари седеше зад писалището в библиотеката си, когато чу шум в антрето. Съпругата му и дъщеря му се прибираха от разходка. „Точно навреме“ — помисли си той. Два дни вече Аугуста разхождаше Мередит по улиците на Лондон. Когато той се върна вкъщи, никой не знаеше къде точно е отишла графинята с малката господарка. Икономът Кредок предположи, че е завела детето в Британския музей. Но Хари знаеше много добре, че не са там. Такива развлечения бяха съвсем отегчителни за деветгодишно дете. Не вярваше на предположенията на Кредок.

Той стана и отиде до вратата. Щом го видя, Мередит хукна към него. Розовата й шапчица се търколи на пода. Очите й горяха от възбуда.

— Татко, татко, познай къде бяхме!

Той изгледа сърдито Аугуста, която тъкмо сваляше шапката си, накичена с червени и жълти цветя. Тя невинно му се усмихна. Хари отново погледна детето.

— Не мога да позная. Предавам се.

— Бяхме в клуба, татко — Възкликна Мередит.

— Какво?!

— Аугуста ми каза, че този клуб приличал много на вашия, само че бил за жени. Беше много интересно. Всички бяха любезни с мен и ми отговаряха на най-различни въпроси. Видях как няколко дами пишат книги. Една от тях пише за амазонките. Не е ли вълнуващо?

— Много е вълнуващо — отговори Хари, като хвърли към съпругата си ядосан поглед, който тя се направи, че не забелязва.

Мередит не обърна внимание на това и продължи да разказва за следобедните си приключения.

— Там видях портрети само на жени. Имаше дори портрет на Клеопатра. Аугуста ми разказа за всички тях и ми каза, че те ще са ми за пример. Срещнах се с лейди Арбътнот, която ми предложи сладкиши и ми разреши да ям колкото си искам.

— Да, виждам, че си преживяла много интересни мигове, дъще. Сигурно си доста уморена.

— О, не, не съм, татко. Никак.

— Няма значение. Госпожа Бигсли ще те заведе горе в спалнята. Аз искам да поговоря насаме с майка ти.

— Да, татко.

Детето се подчини, но все още впечатлено от видяното в клуба, продължаваше да бърбори на икономката, докато се качваха по стълбите.

Графът се намръщи.

— Аугуста, ако обичаш, последвай ме в библиотеката. Искам да си поговорим.

— Да, милорд. Случило ли се е нещо?

— Ще си поговорим на четири очи.

— А, разбирам. Пак съм ви ядосала.

Тя влезе в библиотеката и се намести в креслото срещу писалището, зад което седна Хари. Той сложи ръцете си върху полираната повърхност и дълго мълча. Искаше му се Аугуста да разбере вината си и гнева му.

— Милорд, не ме гледайте толкова страшно. Чувствам се ужасно. Защо не ми кажете поне една дума?

— Ще ви кажа, госпожо. Не ми е приятно да водите детето ми в „Помпея“.

— Мислех, че няма да имате нищо против да посетим лейди Арбътнот.

— Нямам нищо против дъщеря ми да се среща със Сали, но не желая Мередит да посещава този глупав клуб. И двамата знаем, че там ходят жени от по-друго тесто.

— От друго какво?! — очите й гневно заблестяха. — Какво искате да кажете, господине? Искате да кажете, че членуващите в клуба са леки жени? И мислите, че мога да преживея такава обида?

— Не исках да кажа това. Казах, че са по-различни. Тези жени са независими и правят каквото си щат, без да се съобразяват с обществото. Наричат себе си „оригинални“. От свой собствен опит и наблюдения мога да кажа, че членовете на клуба са луди и необуздани. Това не са жени, които могат да служат за пример на дъщеря ми.

— Трябва да ви напомня, милорд, че вие се оженихте за една от членуващите в този клуб.

— Именно. Това ме кара да мисля че в него членуват жени с по-особен характер, нали? Но нека да се изясним. Когато ти разреших да пътуваш с мен за Лондон, много добре ти обясних, че няма да имам никаква възможност да се занимавам с теб и Мередит. Ти ми даде дума, че ще бъдеш много разумна и ще подбираш местата, на които водиш дъщеря ми.

— Аз действително внимавам. Тя е в безопасност.

— Не говоря за физическа опасност — сряза я Хари.

— А за морална може би? Значи смятате, че членките на клуба ще повлияят лошо върху морала и възпитанието на Мередит? И затова може би няма да си простите, че се оженихте за една от лудите от „Помпея“?

— По дяволите, Аугуста, ти преиначаваш думите ми! Не ме притеснява нито моралът, нито тяхното поведение — Хари чувстваше, че ще полудее. Искаше само да я посъветва, а ето че разговорът се превърна в кавга.

— Радвам се да чуя това — злобно отбеляза Аугуста.

— Имам критично мнение само към тяхното свободно държание в обществото.

— Извинете, милорд, но колко от тях познавате лично? Или може би обобщавате мнението си за тези дами, като имате предвид мен?

Хари присви очи.

— На глупак ли ме правиш, Аугуста? Много добре зная кой членува в клуба.

— Вие, милорд?

— Да, аз. Проучил съм всичко и всеки в този клуб, преди да се оженя за вас, мадам.

— Но това е скандално! Та вие сте направили цяло разследване в „Помпея“! Но аз ще кажа на Сали — Аугуста скочи разярена.

— Кой мислите ми даде списъка на членуващите? Та аз знам произхода на всяка една от вас. За това са виновни Питър и Сали. Когато реших да се оженя за вас, проучих всичко и установих, че вие не сте в опасност, говоря за морална опасност. Нямам нищо против клуба, но не желая да водите дъщеря ми там.

— Разбирам.

— След нашата женитба щях да ви накарам да приключите с клуба изцяло, но не го направих заради Сали. Остава й още малко време да живее. Клубът и твоите визити я правят жизнена.

— Ах, колко мило от Ваша страна, милорд! — възкликна саркастично Аугуста.

— Занапред ви моля да не водите там детето. Ясно ли е?

— Да, ясно — каза тя през зъби.

— И моля за в бъдеще да ми оставяте точна програма за заниманията ви през деня. Не желая да се прибирам у дома и да ме информират, че просто сте излезли, а аз да се чудя къде.

— Програма за деня? Да, господине. Ще имате такава програма. Искате ли още нещо, Грейстоун? — Аугуста беше бясна.

Хари въздъхна, облегна се на стола и забарабани с пръсти по писалището. Той се разкайваше за скандала, но същевременно си мислеше, че понякога това беше необходимо, особено за неговата собствена съпруга.

— Това е всичко, мадам.

Тя леко се завъртя, после спря и го погледна.

— Искам да ви помоля нещо, господине. Става дума за една услуга.

Хари си помисли, че това ще бъде следващата яростна атака в защита на „Помпея“. Затова за момент замълча. Когато проговори, гласът му беше твърд. Такъв може би трябваше да бъде гласът на всеки строг съпруг.

— Да, мила? — той се опита да смекчи суровия си тон и си помисли: „По дяволите, може пък да ми поиска нова рокля или шапка. Ако е това, ще й разреша, за да се помирим.“

Аугуста отиде до писалището и постави двете си ръце върху него. После каза решително, като го гледаше настойчиво:

— Позволи ми да взема участие в разследването.

Той я погледна удивено.

— О, не, не! Боже мой, Аугуста, това не!

— Моля те, Хари. Зная, че не разбирам нищо от тези работи, но съм убедена, че ще се науча бързо. Аз също мога да ти бъда от полза, както Питър и Сали.

— Ти си напълно права. Действително нищо не разбираш. — „И Бог ми е свидетел, че никога няма да се научиш — продължи той наум. — Никога няма да го допусна.“

— Но, Хари…

— Приемам предложението ти, мила, но съм сигурен, че ще допринесеш повече вреда отколкото полза.

— Но, милорд, аз също съм намесена в това разследване. Искам да бъда част от вас, имам пълното право да бъда включена. Искам да ви помагам.

— Не, Аугуста, това е моята последна дума. Довиждане. Имам много работа. Тази вечер няма да бъда вкъщи. Ще вечерям в клуба с Шелдрейк — той взе перото за писане и сложи пред себе си едно от списанията, подредени върху писалището.

— Добре, милорд — тя се обърна и излезе, очите й бяха пълни със сълзи.

Хари искаше да я спре и да я прегърне. Щеше да я успокои в обятията си, но трябваше да бъде твърд и той си го наложи.

— Между другото, Аугуста…

— Да, милорд?

— Не забравяй всяка сутрин да ми даваш точна програма за деня. Например за утре.

— Ще впиша в тази програма всичко най-скучно и отвратително, сър.

Хари се намръщи, когато тя затвори с трясък вратата. Премести се на стола до прозореца и се загледа в цветята в градината. Не можеше да й каже защо я държи извън всичко. Тя беше права да се гневи. Но по-добре беше да се сърди, отколкото да бъде изложена на опасност или разочарована от брат си. Нещата все още не бяха напълно ясни. Мисълта, че Ричард Болингър е предател, все още тормозеше графа, а той не искаше да причинява болка на съпругата си.

Късно през нощта Хари и Питър слязоха от наетата карета в един от бедните квартали на Лондон. Преди час беше започнало да ръми и сега паважът беше хлъзгав. Лунната светлина се отразяваше в мокрите тесни улички.

— Знаеш ли, Шелдрейк, че ти познаваш много добре потайностите на Лондон — каза Хари и в този миг вдигна абаносовия си бастун, за да се предпази от големия почти колкото котка плъх. Очите на животното светнаха в мрака. Когато Хари замахна, то се скри в една купчина отпадъци.

— Навремето ти беше много любопитен да знаеш откъде черпя информация.

— След време ще трябва да забравиш всичко това, защото скоро ще се жениш. А не мога да си представя как Клаудия Болингър ще приеме всичко това.

— Наистина. Но като се оженя за госпожица Болингър, вечер ще имам по-интересни занимания от тези тук. Ето, това е уличката, която търсим. Човекът, с когото искаме да се видим, е уредил среща в кръчмата в края на улицата.

— Вярваш ли на твоя информатор? — попита Хари.

— Не напълно. Но сега сме в началото. Казаха ми, че мъжът, с когото имаме среща, се казва Бликър. Той е видял пожара. Рано или късно ще узнаем истината.

Прозорчетата на кръчмата блестяха зловещо в дъното на уличката. Хари и Питър влязоха и си проправиха път към масата за срещата. Беше задушно, опушено и мрачно. Пияниците, постоянните клиенти, бяха насядали на групи край дървените маси. Те огледаха враждебно новодошлите. Но хищническият им интерес секна, като видяха скъсаните им ботуши и оръфаните сака, които двамата бяха облекли за случая.

— Ето го, до вратата в дъното. Онзи, с червеното шалче около врата — каза Питър и тръгна навътре.

Бликър се бе почерпил порядъчно с джин, но никак не му личеше. Погледът му неспокойно шареше насам-натам.

Освен с червено шалче, Бликър беше и с кепе, нахлупено до веждите. Имаше голям червен камбест нос, а когато проговори, двамата приятели видяха, че му липсват предните зъби.

— Вие сте тези, дето искат да знаят как изгоря клуб „Сабя“, нали?

— Точно така — отговори Хари, намествайки се на дървената пейка точно срещу Бликър. Питър остана прав. Погледът му шареше из кръчмата и всеки миг той беше готов да реагира на внезапно нападение.

— Какво ще ни разкажеш за онази нощ? — попита Грейстоун.

— Ще ви струва доста — предупреди го пияницата с мазна усмивка.

— Ще платим, ако решим, че твоята информация си заслужава.

— Добре. Видях човека, който запали огъня. Вървях си по улицата, която пресичаше тази, дето се намираше клубът. Като чух пращене, вдигнах глава и видях, че през прозорците излизаха огньове — каза Бликър, като ги гледаше съучастнически.

— Продължавай — подкани го тихо и спокойно Хари.

— Няма да продължа, докато не ми дадете нещо — изсумтя Бликър.

Хари постави няколко монети върху масата.

— Ще получиш още, ако информацията е добра.

— По дяволите, много сте хитри — той се наведе още по-близо към графа и едва не го отрови с вонящия си дъх. — Добре тогава, ще ви разкажа още. Двама младежи изскочиха от клуба и се затичаха по улицата. Единият от тях се държеше за корема и кървеше като одрана свиня. Той пресече улицата и падна близо до мен.

— Възможно — измърмори Хари.

Бликър не обърна внимание на забележката. Той говореше разпалено и се вживяваше в разказа си.

— Както си стоях в полумрака, объркан от случилото се, изведнъж притича и другият. Той търсеше младежа. Като го видя, отиде до него и се наведе. Видях, че държи нож.

— Зашеметяващо. Продължавай — процеди през зъби Хари.

— Тогава умиращият каза на другия: „Ти ме уби, Болингър. Ти ме уби. Защо го направи? Не съм казал на никого кой си и какъв си. Не съм казал на никого, че ти си Паяка.“ — Бликър се отпусна щастливо на масата. — Тогава младежът умря, а другият избяга.

Хари поседя за момент мълчаливо, после се изправи.

— Хайде да се махаме оттук, приятелю. Просто си загубихме времето.

Бликър скочи разтревожен.

— Ей, какво стана с парите? Обещахте да ми платите за информацията.

Хари сви рамене и хвърли на масата няколко монети.

— Това ти е достатъчно. Всичко беше лъжа. Дай част от тези пари на този, който ти е наредил да ми разкажеш тази история.

— Лъжи? Как така лъжи? Казах ви цялата проклета истина — извика разярено Бликър.

Хари погледна тревожно към Питър, защото знаеше, че този вик биеше тревога. Всички в кръчмата гледаха към тяхната маса.

— Ще минем през задната врата. Тя е по-близо.

— Чудесно. И аз така мисля — Питър отвори задната врата и изчака Хари да мине пръв. — След вас, сър — той се поклони за довиждане.

Графът излезе навън в някаква тиха уличка. Питър вървеше плътно до него. Зад тях се чуваха крясъците на Бликър и останалите пияници.

— По дяволите! — изруга Хари. Беше видял как човек с нож в ръка излезе от уличния мрак. Острието проблясваше на лунната светлина.