Рандеву

8.

Клаудия влезе в стаята на Аугуста, където цареше огромна суматоха и вълнение. Когато видя братовчедка си, потънала в камара от обувки, фусти, нощници, пера, рокли и куфари, тя направи гримаса.

— Не разбирам защо е необходимо това бързане. Не виждам смисъл да се жениш със специално разрешение, след като четирите месеца ще минат като миг и всичко ще си дойде по реда.

— Ако имаш някакви въпроси, моля те, питай Грейстоун. Това е негова идея, а не моя.

Аугуста беше изцяло погълната от треската на опаковането на багажа. Беше заела удобна позиция до гардероба и оттам нареждаше на камериерката си:

— Не, не, Бетси. Сложи балната ми рокля в този куфар, а фустата в другия. Опаковай книгите ми.

— Да, мис. Всички са опаковани още тази сутрин.

— Добре. Не искам в Дорсет да бъда затрупана само от книгите на съпруга ми по римска и гръцка история. Той няма нито един роман в библиотеката си.

Бетси пълнеше един от куфарите, изпразваше друг.

— Не зная какво ще ви трябва за имението на село.

— Приготви каквото трябва. Вземи всичко. Не забравяй аксесоарите към всеки тоалет.

— Да, госпожице.

Клаудия се промъкна между купчината куфари и кутии за шапки и си проправи път до леглото, отрупано с фусти, чорапи и жартиери.

— Аугуста, искам да разговарям с теб.

— Говори — тя се обърна и извика през вратата: — Нан, ти ли си? Би ли дошла да помогнеш на Бетси?

— Викате ме да помогна в опаковането ли, госпожице?

— Да, моля те. Има още много работа, а времето е малко. Моят годеник ми съобщи, че тръгваме утре, веднага след сватбената церемония.

— О, нямаме никакво време — Нан влезе в стаята и започна да дава инструкции на обърканата Бетси.

— Мисля, че не можем да разговаряме в този хаос. Хайде да пием чай долу в библиотеката — предложи Клаудия.

Аугуста оправи една накъдрена муселинова шапчица и погледна към спалнята. Имаше да опакова още толкова много и ако утре сутринта не беше готова, Хари щеше да се сърди. Но беше уморена и затова й се искаше да пийне чай.

— Добре. Мисля, че двете ще се оправят и без мен.

Пет минути по-късно Аугуста се отпусна в креслото, опъна крака, както бе обута, върху малката масичка и отпи голяма глътка чай. После въздъхна и постави чашата в чинийката.

— Ти беше права, Клаудия. Идеята ти за чая беше чудесна. Нуждая се от малко почивка. Страшно ще се уморя, докато стигна до Дорсет.

Клаудия погледна братовчедка си над ръба на чашата.

— Би ли ми обяснила защо е това бързане. Имам чувството, че нещо не е в ред.

— Казах ти, попитай Грейстоун. Лично аз мисля, че този човек е полудял, а това никак не е добре за мен като негова бъдеща съпруга. Изглежда това е негова фамилна черта.

— О, ти не мислиш така, нали, Аугуста? — Клаудия изглеждаше малко уплашена. — Не мислиш, че е луд, нали?

Аугуста изохка. Това семейство нямаше никакво чувство за хумор. Също като Грейстоун.

— Не е луд. Просто се пошегувах. Аз също не виждам смисъл в специалното разрешение за брак и в това пришпорване на нещата. Предпочитам да бъда сгодена за него толкова, колкото трябва, и през тези месеци да го опозная по-добре.

— Отлично.

Аугуста кимна тъжно.

— С нищо не мога да го спра.

— Мислиш ли, че Грейстоун прибързва? Може би е такъв тип. Защо е обладан от идеята за тази бърза сватба?

Аугуста се изкашля леко и се загледа във върховете на обувките си.

— Избързването е по моя вина.

— По твоя вина? Какво говориш. Аугуста?

— Помниш ли, веднъж с теб разговаряхме по въпроса какви интимности да разрешава една жена на един мъж преди брака.

Клаудия сбърчи вежди и се изчерви.

— Да, спомням си много добре.

— Да. А сега — накратко. Миналата нощ по независещи от мен причини най-неочаквано пътувах сама с Грейстоун в една карета. И му разреших много повече от няколко целувки… Разреших му много, много повече.

Клаудия първо пребледня, след това се изчерви отново.

— Да не би да искащ да кажеш, че… Аугуста, не мога да повярвам.

— За голямо твое и мое учудване — да, направих го. Не ми беше много приятно като за първи път. Отначало започна добре, след това стана неприятно, но Грейстоун ме увери, че с времето ще ми става все по-хубаво. Трябва да му вярвам.

— Да не би да искаш да кажеш, че снощи си се любила в каретата? — гласът на Клаудия прозвуча уплашено.

— Знаех, че ще реагираш така и ще ме упрекваш, но вярвам, че рано или късно ще ме разбереш.

— Грейстоун те е прелъстил? — гласът на Клаудия стана по-твърд.

— Не бих казала, че ме прелъсти. Първо започна да ми чете морал. Беше много ядосан. Как да ти обясня… Той беше в яростна възбуда и едната възбуда след време премина в друга.

— Боже мой! Значи те е нападнал?

— Не, Клаудия. Просто се любихме. Има разлика — Аугуста млъкна и отпи глътка чай. — Макар че аз се държах много студено и безчувствено. Но тази сутрин, след като се изкъпах, се почувствах по-добре. Сега няма да ходя на езда.

— Но това е насилие!

— Зная. Но все пак има морал в тези неща. Леля Прудънс например би казала: „Никога не пътувай в карета насаме с мъж, инак ще се омъжиш много бързо.“

— И все пак трябва да си благодарна на графа, че иска да се ожени за теб. Други мъже не биха постъпили като него.

— Мисля, че Грейстоун бе потресен не толкова от моето поведение, колкото от своето собствено. Горкият човек! Знаеш го какъв моралист е. Той не можа да се въздържи и сега е ядосан повече на себе си, отколкото на мен. Затова бърза. Цяла сутрин тича насам-натам, за да вземе специално разрешително за сватбата.

— Разбирам. Ти може би сега съжаляваш, че нещата около теб се развиха по този начин.

— Не съвсем. Аз съм загрижена за всичко, което става около мен. Исках тези четири месеца, за да опозная по-отблизо Грейстоун и да разбера дали ме обича. Никога не ми го е казвал, дори и снощи.

— Грейстоун не те обича? — очите на Клаудия се разшириха.

— Имам такива съмнения. Той ми призна, че думите „обичам те“ за него нямат смисъл. И да ти кажа, Клаудия, страхувам се, че никога не ще го науча да ме обича. Затова се притеснявам, че бърза със сватбата. Бих искала да ме обича.

— Той ще бъде добър съпруг, надявам се.

— Да. Всички Хемпшир-Болингър биха реагирали точно така, както ти сега.

— Знаеш, че малко хора от нашите кръгове се женят по любов.

— Да, зная. Може би си позволих да мечтая повече, отколкото трябваше. Бих искала брак по любов, какъвто беше бракът между моите родители — изпълнен с топлота и сърдечност. Имам чувството, че една част от него ще остане скрита за мен.

— Какви странни неща приказваш…

— Не мога да ти обясня, но чувствам, че той крие в себе си нещо, до което още никой не се е докосвал.

— Ти си привързана много към него.

— Да. И това не говори добре за мен. Освен това ме притеснява мисълта за дъщеря му. Никога не съм я виждала и не зная дали ще ме хареса.

— Ти се харесваш на всички.

— Благодаря ти, че го казваш. Но стига сме говорили за това. Утре сутринта ще се омъжа и ще се постарая всичко да бъде както трябва.

— Аугуста, ако действително се тормозиш, че трябва да се омъжиш толкова бързо за Грейстоун, тогава поговори с татко. Той винаги е държал на теб и те е обичал. Не би искал да те насилва за нищо.

— Дори и чичо Томас не би могъл да го убеди да се откаже. Щом веднъж вече е решил, никога няма да промени решението си. А за мен е много късно. В очите на всички ще бъда една пропаднала жена. Трябва да съм благодарна на Хари, че действа по този начин.

— Но ти също си упорита и никой не може да те принуди със сила. Чак сега разбирам, мила, че ти си лудо влюбена в Грейстоун.

— Така изглежда. Може би си права, но не съм съвсем сигурна, че той ще иска толкова влюбена съпруга. Това ще му тежи.

— Значи ти ще останеш вярна на рода си и безразсъдно ще избързаш с брака си?

— Надявам се, че ще ми бъде трудно само известно време.

— Да, ще ти бъде изключително трудно да се доближиш до високите изисквания на графа за съпруга. Все пак Катрин Монроуз беше еталон за добродетелност. Без съмнение Грейстоун ще иска да отговаряш на тези изисквания.

— Права си — отвърна Аугуста и се умълча. После добави: — Знаеш ли. Клаудия, през следващите седмици няма да мога да се виждам със Сали. Много е болна и аз се притеснявам за нея.

— Винаги съм била против този клуб и тази жена, но те разбирам — тя ти е близка приятелка. Ако искаш, ще я посещавам един-два пъти в седмицата. Ще ти пиша, за да те уведомявам за състоянието й.

— Ще го направиш ли заради мен, Клаудия? — Аугуста си отдъхна.

— Защо изобщо питаш? Надявам се, че ще й бъде приятно. А така и ти ще бъдеш спокойна.

— Страшно съм ти благодарна. Искаш ли да те заведа днес следобед в клуба и да те представя?

— Днес? Но нали си заета?

— За клуба винаги мога да отделя време. Ти просто не знаеш какво си пропуснала досега.

Питър Шелдрейк си наля вино от гарафата и погледна домакина.

— Искаш да поразпитам за произхода на Лъвджой? Защо мислиш, че е необходимо?

— Трудно е за обяснение. Да речем, не защото въвлече Аугуста в нечестна игра.

— Неприятна — да, но не и непопулярна. Мъже като Лъвджой въртят такива игрички с дамите по всяко време. Обикновено се развличат, като флиртуват с жените на другите мъже. Просто пази Аугуста далеч от него. Мисля, че това е достатъчно.

— Надявам се, че моята годеница си е научила вече урока, особено що се отнася до Лъвджой. Тя е безразсъдна, но не е глупачка — Хари прокара длан по книгата си, озаглавена „Проучвания върху историята на Рим от Ливий“. Тя току-що бе излязла от печат и Хари беше много доволен. Макар и да знаеше, че никога няма да достигне популярността на Байрон и Уевърли, той се успокояваше, че пише за специализирана публика. Ако Аугуста прочетеше тази книга, щеше да й се стори доста отегчителна и суха.

— Ако смяташ, че твоята годеница си е научила вече урока, защо тогава трябва аз да се занимавам с това?

— Вътрешното чувство ми подсказва, че под външната страна на тези малки, подли игрички се крие нещо по-голямо и сериозно. Той например ми намекваше, че Аугуста не е подходяща за моя съпруга.

— Освен това искаше да те изнуди, като ти покаже полицата за хиляда лири и ти му я платиш, за да го накараш да мълчи. Защото имаш репутация на голям сухар и моралист.

— Защо ми говориш така? Аугуста ми го натяква постоянно.

— Да, такъв си. Ето защо тя е подходящата съпруга за теб. Но да се върнем на Лъвджой. Какво искаш да научиш за него?

— Не съм сигурен, че ще откриеш нещо интересно. Но никой нищо не знае, дори и Сали. Тя ми каза, че около него има някаква тайна.

— Сали е първата, която би чула нещо, добро или лошо. Може би ще поискам помощта й в това разследване. Надявам се, че тя ще се съгласи. Ще си припомни старите времена.

— Не я притеснявай, няма да й стигнат силите — каза с укор Хари.

— Зная. Но Сали е такъв тип жена, която предпочита да изживее пълнокръвно всяка минута, дори и като неизлечимо болна — отвърна Питър.

— Мисля, че имаш право. Нека пак усети старите времена. Надявам се, че ще запазите всичко в тайна.

— Дискретността е едно от моите достойнства. Добре е да го знаещ. Не съм като някои мъже, които днес си уреждат специално разрешение за брак само защото снощи в каретата не са проявили никаква дискретност.

— Още една дума за снощи, Шелдрейк, и ще си напишеш сам епитафията.

— О, добре! Ще мълча като гроб. Но, драги приятелю, бих искал само да можеше отнякъде да видиш физиономията си, когато слизаше снощи от каретата. Беше неузнаваем.

Хари въздъхна дълбоко. Щом си спомнеше за миналата нощ, направо се изумяваше от невъздържаното си поведение. Никога досега не се беше подчинявал на нагона си. Интересно бе, че той дори не се укоряваше за случилото се. Знаеше, че Аугуста му принадлежи изцяло. За едно нещо съжаляваше най-много — че загуби контрол и не можа да достави удоволствие на Аугуста. Тя му се отдаде тъй искрено, чисто и страстно, че той нямаше да забрави това до края на живота си. „За разлика от тази кучка Катрин“ — помисли си Хари.

— Грейстоун, какво ще стане, ако затворя Ангела в карета, както ти затвори братовчедка й онази нощ? Какво би станало, а?

— Зависи какъв интерес си показал към това, което тя пише в момента.

— Повярвай ми, Хари, не съм говорил за нищо друго, освен за книгата й. По дяволите, защо не се влюбих в твоята Болингър, а ти — В моята!

— Е, така става понякога… Ако намериш нещо интересно около Лъвджой, прати ми писмо до Дорсет.

— Веднага. А сега тръгвам, защото трябва да се преоблека като Шръгс и да си поема задълженията в клуба.

След като Питър излезе, Хари се опита безуспешно да прочете няколко страници от книгата си. Беше завладян от една единствена мисъл — как ще се люби с Аугуста в леглото. Той затвори книгата и я постави на полицата в библиотеката.

— Работата е там, Клаудия, че „Помпея“ започна съществуването си като салон, но някой ден ще се превърне в истински клуб, като тези по улица „Сейнт Джеймс“.

— Аз вече съм подготвена психически за „Помпея“. Уверявам те, ще се постарая да не гледам удивено.

— Да, но ти имаш изострено чувство за благоприличие, а някои неща ще те шокират.

— Кои например?

— Ами например икономът Шръгс — каза Аугуста тъкмо когато вратата се отвори и пред тях застана Шръгс.

— О, госпожице Болингър! Учудвам се да ви видя. Научих, че утре ще се омъжвате със специално разрешение.

— Това не е твоя работа, добри човече — сряза го Клаудия.

Шръгс зяпна от учудване, като видя Ангела до рамото на Аугуста, но бързо се окопити от шока.

— Боже мой! Какво прави Ангела в „Помпея“? Обяснете ми, госпожице Болингър.

Настъпи предизвикателна тишина. Клаудия разглеждаше Шръгс от главата до петите.

— За Бога, кое е това чудато същество?

— Това е Шръгс — усмихна се Аугуста. — Не обръщай внимание. Той допълва атмосферата. Лейди Арбътнот е доста ексцентрична дама.

— Явно — Клаудия изгледа изпитателно Шръгс и го подмина. — Любопитна съм да видя какво ме очаква на това място. Води ме, Аугуста.

— Госпожица Болингър е новият член на клуба. Тя сама пожела да посещава лейди Арбътнот, докато аз съм в Дорсет. Клаудия ще ме информира за състоянието на Шръгс.

— Без вас, госпожице, това място ще бъде пусто. Вие му придавахте живот — Шръгс не откъсваше очи от Клаудия, която стоеше нетърпелива до вратата на залата.

— Сигурно и в мое отсъствие ще се случват много интересни неща. Как ми се иска и аз да участвам в тях — каза Аугуста, докато сваляше шапката си, украсена с красиви цветя. Шръгс се усмихна и отвори вратата на салона.

Тя беше уверена, че обстановката в клуба ще заинтригува братовчедка й. Подкани я да дойде с нея до камината, където беше седнала Сали.

— Колко е необикновено — каза тихо Клаудия, като оглеждаше картините по стените.

Сали затвори книгата, която четеше, постави я на коленете си и оправи наметнатия на раменете си индийски шал. После погледна към новодошлите.

— Добър ден, Аугуста. Нов член ли ми водиш?

— Това е братовчедка ми Клаудия. Тя ще те посещава през дните на моето отсъствие.

— Ще очаквам с радост посещенията ви, госпожице Болингър. Разбира се, Аугуста много ще ми липсва.

— Предполагам — рече Клаудия.

— Моля, седнете — подкани ги Сали.

Аугуста погледна към книгата й. Беше „Кублан Хан“ на Колеридж.

— И аз имам намерение да я прочета. Какво мислиш за нея?

— Изключителна. Доста нереална. Той твърди, че цялата история му се явила, когато се пробудил от сън, предизвикан от опиум… — Сали се обърна към Клаудия: — Но да оставим тези фантазии. Кажи, какво мислиш за нашия клуб?

— Мисля, че вашият иконом прилича на някой, когото познавам.

— Предполагам, че походката му ти напомня за нашия куц градинар. Той страда от ревматизъм — отбеляза Аугуста.

— Може и да си права.

— Значи утре ти ще се омъжиш със специално разрешение и веднага ще заминеш за Дорсет, мила моя? — попита Сали.

— Колко бързо се е разпространила мълвата наоколо! — Възкликна Аугуста.

— Разпространи се още тази сутрин в „Помпея“. Не мога да повярвам.

— Идеята не беше моя, а на Грейстоун. Между другото открих една черта у годеника си, която не ми беше позната досега. Той е необуздан.

— Необуздан? Не мисля, че това е най-точната дума за Грейстоун.

— А коя?

— Прикрит. Проницателен и умен. Един изключителен, необикновен мъж — Сали отпи глътка чай.

— Знаеш ли, че той има навика да знае всичко, което аз мисля или върша. Независимо дали това е тайно или не. Имам чувството, че до мен е онзи, човекът с прозвището Немезида.

Сали разплиска чая върху ръката си, после го попи с носната си кърпичка. Очите й светнаха:

— Немезида? Колко странно. Немезида…

На другия ден следобед Аугуста също мислеше за това през цялото време, докато пътуваше в каретата към Дорсет.

Сватбената церемония беше кратка. Грейстоун бързаше. Не обърна внимание на бялата муселинена рокля на булката, не забеляза дори дълбокото й деколте. Той настояваше час по-скоро да напуснат Лондон. Сега седеше замислено срещу Аугуста. Това беше първото им пътуване заедно след преживяното онази нощ. Тя не можеше да чете — пейзажът наоколо я впечатляваше и разсейваше. Тя се сгуши в медночервената си пелерина и започна да премята в ръце чантичката си, като отвреме-навреме хвърляше поглед към Грейстоун. Той изглеждаше строен и силен в новите си ботуши, бричове и елегантно ушит жакет. Бялата му вратовръзка беше завързана безупречно. Образец на мъж и джентълмен.

„Образец“ — тъжно си помисли Аугуста. Как изобщо ще живее с него според неговите канони…

— Какво ти е, Аугуста?

— Нищо, милорд.

— Сигурна ли си? — попита тихо той.

— Имам усещането, че с мен се случва нещо нереално, сякаш всеки момент ще се събудя и ще открия, че съм сънувала.

— Надявам се, че не го искаш. Ти си вече омъжена.

— Да, милорд.

— Вълнуваш се, нали?

— Донякъде — тя се замисли за това, което я очакваше — дъщеря, нов дом, съпруг, чиято първа жена е била идеал за благоприличие…

— Ще се опитам да бъда добра съпруга, Хари.

— Наистина ли? Ще бъде много интересно.

— Досега съм правила доста грешки и разбирам, че пред мен стои трудна задача. Естествено, няма да ми бъде леко да живея съобразно с твоите изисквания за съпруга. И да се старая да приличам на Катрин.

— Моята бивша съпруга беше лъжкиня, една лицемерна кучка — каза спокойно Хари. — Последното нещо, което трябва да правиш, е да й подражаваш!