Ранни дългове ((книга първа))

На театър в Криводол

Ако зимната веявица, със своите февруарски вихри, които обличат всичко в бяла приказна премяна и затрупват пътища и пътеки, е отстъпила назад, вие най-спокойно можете да потеглите за Криводол. Пътят, поизровен и неравен, явно не от най-поддържаните, щото не води към някой от големите обекти, или до по-ухажваните градове, открива извън своята поизкърпена дрешка зеленото лице на нивите, зарадвани от зимната влага и от сравнително високите температури, и тая зеленина, а по-натам и синия байрак на язовира в Агов дол, галят окото и радват душата. Пътят лети насреща, кръпките те карат да подскачаш на седалката, спомняш си засмените очи и хитрите думи на големия български скулптор Иван Фунев, че така сигурно по-добре се оросява мозъка, а оросеният мозък започва да присветква със сигналните си лампички — като защо, моля ви се, тоя дол ще се казва Агов дол, много долове и ниски места като че запазиха белега на османлъка, а я виж — защо няма връх, който да пази османлъка, все горди и чисти имена имат българските върхове. То може би си е редно така — ако има някаква диря от него, то тя да криви безочливите си стъпки в ниските места, в доловете… Ето такива сигнални лампички просветнаха в краткото време от преминаването на дола, после изведнъж от високото светна приятната електрическа огърлица на Криводол и тя измести пулсациите на оросения мозък в други посоки…

Прозвъня вчера телефонът в моята врачанска квартира и в слушалката се разнесе гласът на Димитър Диков — канеше ме на премиерното представление на криводолския театрален състав.

Електрическата огърлица на Криводол свети в очите ми, сребрее по-натам криволичещата лента на Ботуня, спретнати къщички примигват с очи, техните очила — завеси са оцветени в резеда, в златен плюш, в тъмно винено, а на покривите на всяка къща са изправени антени към света. Вървят в улиците забързани хора, много е интересно, че в този град никой не носи бомбе, независимо, че писателят Живко Сотиров, роден тук, би телеграма когато бяха тържествата по случай обявяването на Криводол за град, че изпраща два вагона с бомбета. И оная приказка изпрати тогава Живко Сотиров за тъпия пирон, дето го наложили отгоре, и после пак го били, по какви ли не поводи го били, та той станал непоклатим. Времето и влагата изпояде тия тъпи пирони, кое не успя да го изяде влагата криводолчанинът извади с теслата си, и взе да изпъва нови строежи и нови кройки, да търси криводолска мярка в много от своите дела.

Щом преминах тесния каменен мост и пред погледа се изправи културния дом на Криводол, пред чиито площадки и във фоайетата гъмжеше от народ, някаква глупава мисъл се промъкна, а-ха, то някакво общоградско събрание сигурно е имало, и за него ще играят театралите… И бях радостен да чуя, че никакво събрание не е имало, ами криводолчани обичат театъра, обичат и своя театрален състав, та всичките билети за огромния салон са закупени за този, втори премиерен спектакъл.

Влязохме в салона рано, имах възможност да се вгледам в посетителите, които заемаха местата си — имаше представители на всички възрастови групи. Едни влизаха и говореха за своите си работи, други коментираха оформлението на сцената, чиято завеса беше вдигната, трети си припомняха стари постановки на театралния колектив, коментираха отзивите за първото представление на „Човешка майка“.

„Човешка майка“ на Светослав Димитров е пиесата, която тази вечер ще представи за втори път театралният състав. Тази пиеса не блести с художествено майсторство, поотрупал я е авторът тук-таме с тромаво слово, не и липсват и чисто сантиментални мотиви. Това, което я е качило на сцената е, казват, важните и остри проблеми за възпитанието на човека, за смисъла на човешкия живот, за родителските задължения и морал.

Светлините на салона омаляха и изгаснаха, режещ с тъгата си музикален мотив сграбчи всинца ни и ни смълча, светлините на прожекторите окъпаха сцената и се разнесе гласът на Милена Славова, майката. В края на една от картините с драматична развръзка зад гърба ми изръкопляскаха десетина души, възрастна жена някак тихичко, ала настойчиво викаше: „Плескайте бе, това ако беха врачани — ръцете да са си изпотрошили, а вие…“ Хората около нея като че ли чакаха такава подкана, като че имаха свян дори да покажат задоволството и радостта си, изведнъж изръкопляскаха дружно, продължително и от сърце.

Спектакълът продължаваше, една по една се изтегляха нишките на сценичното действие, щрих по щрих се изграждаха характерите, властно над всички се налагаше образът на Милена Славова, пресъздаден от Николина Дикова. А аз си мислех — отгде взема сили тази Николина Дикова, само преди десетина дена подготвяхме тържествен концерт, тя там беше водещ и ръководеше група за художествено слово, пееше във вокалната група на Криводол, после извеждаше своите питомци от групата за руски песни. Мръзнахме по четири часа всеки следобед в студения салон, а тя идваше от училище, където приключваше учебния срок; после ние си тръгвахме, а тя оставаше с театралния състав. И колко години Николина Дикова е сърцето, ала и блясъка на театралните изяви в Криводол! Шапка й свалям аз, дано се сетят да й свалят шапка и криводолските почитатели на театралното изкуство.

Разбира се, като казвам тези добри думи за криводолските театрали, аз не забравям и редицата несъвършенства — имаше неовладяно слово, неуплътнени образи, неправилни сценични решения. Самодеен е криводолският театрален състав. Но имаше изпълнения на високо професионално ниво, човечността и простотата характеризираха това представление, заразителността на откровеното театрално действие. И може би точно тази човечност и простота карат криводолчани да изпълват до краен предел големия театрален салон. И може би точно нейната липса гони зрителите от някои театрални постановки на професионалните състави, където амбициозната и изсушена псевдоинтелектуалност превръща в метафорна сянка човешкото лице и душа. А може ли една амбициозна и изсушена псевдоинтелектуалност да повлияе на широкия народен живот. Освен да направи лесноизтриваема драска, да хвърли сянка върху него, както хвърля сянка върху полето прелитащият ниско селскостопански самолет. И тънка, и мимолетна…

Тук няма Народен театър, Балшой театър… Тук театърът са ето тези хора, и сред тях блести Николина Дикова.

Мисълта ми се рови в предимствата и поразиите, които донесоха съвременните информационни средства, особено телевизията: онова знание за случващото се, информираността за живота по всяка точка на планетата. И същевременно осамотяването на човека пред синия екран, отделянето му от нормалното човешко общуване, от творческите пориви на всяка човешка личност, от съзидателното, за сметка на консумираното. Големите открития непременно дават отражение върху живота на народа, моделират по особен начин действеността и душевността му, и заедно с голямото благо, което носят, не съвсем ясно за всички деформират бавно и полека нещо у нас… И кой ще ни каже ползата ли е по-голяма, или неясно накъде водещата деформация?

И докато стоя потънал в тези разсъждения, пред мен се изправя Николина Дикова, ръцете й едва придържат огромните букети цветя и очите й сияят…

1987 г.