Ранни дългове ((книга първа))

Из „Дневник, 2002 г.“

Иван Пенев е тих, пастелен поет. Той пише леко, но бавно, дълго премисля мястото си под звездите, държи продължително думите в лабораторията на отзивчивата си душа, докато, очовечени и добри, ги пусне сред хората.

Той има особено преклонение към хляба и зърното, към селския корен и народната добродетел, търси обяснение и защита за „земното“ ни притегляне между град и село, между любов и дълг, между ласка и болка.

Търсейки, поетът омъдрява. Помня как го болеше от издателските разтакавания, огледвания, презастраховки, преди да се появи първата му книга… Сега си мисля, че Иван Пенев трябва да е благодарен на тези, които не с добри намерения го разтакаваха…

Той дълго, прекалено дълго подготвяше своята нива. Много околовръстни се чудеха защо този човек все окопава, тори, разрохква, почиства, плеви. Други беряха ранни, недозрели, полузрели, а и зрели плодове. Иван Пенев продължаваше да окопава нивата… И трудът, и мъката бяха възнаградени — показателен е първият плод от тази нива, стихосбирката „Високо цвете“. А „Петъчни бягства“, „Яснота“ и любовната лирика показаха, че поетът продължава със същото настървение да поддържа в най-добро родитбено състояние поетическата си нива, да я чисти от плевел и бурен, да я полива с чувствителност, обич и прозрения. И да подбужда очакване за още по-сериозен път към съвършенството и яснотата.

Дано извърви този път.