Ранни дългове ((книга първа))

Началният тласък. Стефан Цанев.

Бог да я прости, секретарката на Окръжния комитет на партията във Враца, Невена Гецковска, ме е питала:

— Кой ти е разрешавал да каниш Стефан Цанев в Клуба на дейците на културата?

— Попитайте този, който е подсказал въпроса: кого е трябвало да питам? Аз съм председател на Литературната група.

— Ти ли си им председател? — невярващо пита Гецковска.

— Засега съм аз.

— Ами тогава да те питам друго…

Раздавал съм на приятели много книги. Подарявал съм. Но са ми задигали неговите книги.

И на Александър Геров. На Константин Павлов. На Христо Фотев.

Той ми е надписал всичките си книги с един и същи автограф: „На Марин Ботунски — с обич“. През различните години. Защо — не знам.

Защо аз заобичах поезията на Стефан Цанев още от първата му стихосбирка — тогава също нямах отговор.

Истина е, че дългите години не помрачиха приятелството ни.

Поставяли сме във Врачанския театър негови пиеси. И в детския театър. Били сме заедно в АЕЦ — Козлодуй. Той написа стихове за строителите, аз — документална книга. Изпращал ми е стихове за в. „Отечествен зов“. Публикували сме го в алманах „Околчица“.

Той е „виновен“ за най-щастливите ми дни в Москва.

В лятото на 1965 година, ден преди отпътуването, срещнах Стефан Цанев. Бяхме излезли от някакво заведение и вървяхме по ул. „Стамболийски“: аз, Елена Коджебашева (която по-късно ще стане моя съпруга) и главния формировчик на завод „Изида“ — Елин Пелин Параскев Димитров. Черпили сме се, Елена ще ходи на кино с нейни приятели смолянци, ние с Параскев ще вечеряме в някой „народен“ ресторант.

— Ботунче, какво те носи в немилата се столица?

— Утре заминавам за Москва.

— И кога се връщаш?

— Догодина по това време.

— Ако ме изчакаш двадесет и пет — тридесет минути, ще донеса едно подаръче за приятел. Можеш ли да го вземеш?

— В куфара ми има една ушанка и две ризи. Място — колкото щеш.

След половин час Стефан Цанев донесе едно малко пакетче — за Евгений Евтушенко.

По някакъв начин то измени живота ми.

Ядрото

Живеем във Вишняки. Учебния корпус е на петдесет метра от жилищния. Столовата също. На юг, на около триста метра от жилището ни, е спортния комплекс.

Вечер стаите в учебния корпус са свободни — тук идвам да пиша.

В съседство е парка Кусково. Като извървим триста метра — и сме в друг свят. Голям дворец, около него — мраморни скулптурни фигури, езеро и изключителен по своята красота парк.

Излизаме често. От Вишняки се качваме на маршрутката — до спирка Кусково. От там електричката — до станция Комсомолская. И после — по избор: — на театър, в Третяковската галерия, в музей, в книжарниците на Петровка (тук продават събрани съчинения), на Червения площад, в ГУМ (универсалният им магазин), разхождаме се по Москва река.

Естествено, първото излизане е до Кремъл. Последният ден на август е, чудесен, тих и бистър ден. Най-напред застанах до мястото в кремльовската стена, където е прахът на Максим Горки. От ученическите години харесвах първия му печатан разказ „Макар Чудра“. И не само него.

Москва не може да се разкаже. Връщам думите на Лермонтов: „Който никога не се е качвал на върха на «Иван Велики», на когото никога не се е случвало да обхване с един поглед цялата ни древна столица от край до край, който веднъж не се е любувал на тази величествена, почти необятна панорама, той няма понятие за Москва“.

Не този път, ала имах щастието след няколко месеца да изкача тясната стълба, стъпките ми отекваха дълго по каменните стъпала на виещата се спирала, ала когато се изкачих на върха, неизказна красота и величие се откриха пред погледа. Пред мен бе Москва на старинните паметници, църкви и катедрали, чиито златни куполи светеха в студената синева на деня, ала и нова Москва — заразяваща с изкуство и мащабност. Кнут Хамсун, в книгата си „В приказната страна“, пише: „Никога не съм си представял, че на земята може да съществува подобен град: всичко наоколо пъстрее от червени и позлатени кубета и игловидни върхари. През тази златна маса, съединена с ярък небесносин цвят, бледнее всичко, за което аз, когато и да било, съм мечтал“.

Разбира се, оная стара Москва я няма. Но и у мен бледнееше всичко, за което когато и да било съм мечтал.

… Почти незабележимо, с мъглата, дъждовните дни, вятъра и сухия студ дойде ред и на бялата зима. Боже мой, какво чудо е руската зима. Като приключат занятията и стихнат споровете — излизам навън. Белотата и тихия шепот на брезите в Кусково ме привличат. Вятърът свисти в ушите, леко се вдига бял снежен облак, звънват весели звънчета. Приближават, изравняват се с мен и отминават с вихъра…

В такава вечер казвам на Елена:

— Аз съм неоправен човек, а поех ангажимент. Месец и половина мина — къде и как ще намеря Евгений Евтушенко?

На другия ден преподавателката ни по руски език Вера Алексеева, чиито очи непрестанно се смеят, ме попита:

— Нещо спешно ли е това с Евгений Евтушенко?

— Не, подарък от приятел. От българския поет Стефан Цанев.

И толкова.

В четвъртък преди обяд, в края на часа, Вера Алексеева ми казва:

— В пет следобяда да си готов. Ще те водя да си връчиш подаръка.

В уреченото време излизам пред Учебния корпус. Пред червен „Москвич“ виждам Вера Алексеева и Елена да се смеят заговорнически.

На улица „Горки“, може би най-богата на паметници, обелиски, обществени сгради, редакции и издателства улица, спираме. Вера Алексеева влиза в някакъв вход, после се показва с млада, красива жена, ръкомахат, обясняват си нещо, тръгват към нас.

— Да ви представя: Белла Ахмадулина, талантлива руска поетеса. Марин Ботунски, белетрист, българин… — обръща се към мен — Белла Ахмадулина ще те заведе при Евтушенко…

Тук Вера се извини, че човекът с колата закъснява заради нея, качи се в „Москвича“ и ни остави сами.

— Много се радвам. От днес сте наш приятел… Женя пак се е запилял някъде, но ще дойде…

Белла Ахмадулина ме хваща под ръка:

— Да вървим, да вървим… Минаваме на ти… Не ти ли е хладно — заглежда се в лекото ми облекло. — Човече, очите ти издават всичко, нищичко не крият… Те сега казват, че обичаш човека, към когото отиваш, или човека, който те изпраща, повече от себе си. (Нищичко не казах, но и сега, толкова години от този случай, се упреквам и уважавам за едно и също — обичам хората до мен, и тези, с които вървя в един път, повече от себе си.)… Имам навик да вървя — продължаваше Белла Ахмадулина — и да се вглеждам в лицата на хората. От лицата пък най-много говорят очите… Обичам книгите, но те не са достатъчни. И очите, в които можеш да погледнеш — не са много. Мисля, че и в моите очи може да се гледа, че гледащият може да се види в тях. Искам да живея така, е и да пиша така, че да смея да си вдигна очите към хората.

Като стигнахме кафене „Юност“ бързо се вмъкнахме в топлото предверие, после потънахме в приятната топлинка, поръчахме си и коняк за „стопляне отвътре“. Миловидното лице на Белла порозовя, разхубави се. Бях толкова „не на себе си“, не мога да повторя казаното на тази първа среща, но усещах как думите й се прецеждаха не толкова в присвитите искрящи очи, колкото в неприкривана дружелюбност и радост.

Разпитва ме от кой град съм, имам ли родители, над какво точно работя. Лицето й грее, очите, светещи трънки, са игриви, но когато мисълта се напрегне — те се вдълбочават, нослето — леко вирнато нагоре, брадичката — малка и красива…

И за да е пълно щастието ми от този ден в някакъв момент Белла Ахмадулина се изправи, подаде ми ръка и ме поведе към маса в отсрещния ъгъл, където седеше сам възрастен човек.

— Ще те представя на Константин Симонов.

Изтръпнах от радост и неудобство. Срещу ми беше човекът, в чиито книги съм се връщал не един път, авторът на всеизвестното стихотворение „Жди меня“. Той не само ни прие на масата си, но и ни приласка така, че се почувствах като трети от заговорниците за красота. Белла разказваше, че е неудобно, но Женя всеки момент ще „влети“, че сега ние четем не „жди меня“, а „жди Женя“, но работата не е военна, а красива, приятелска…

Неусетно тръгна дума (колко му трябва на руснака) за войната. И като ме гледаше топло, но изпитателно, Симонов изрече:

— Войната — това е уродството на света. Мирът е здравословното му състояние.

Белла Ахмадулина отиде пак до телефона, а той притвори очи и тихо продължи — как са мечтаели за една нощ без грохота на оръдията, свистенето на мините и воя на куршумите, каква мечта за войника е било да преспи, макар и една нощ, в бели чаршафи… Но хората са късопаметни, забравят за какво са дошли на света, за какво раждат деца, за какво садят овошки и цветя, за какво са изгревите, и слънцето и звездите за какво са…

И тъкмо ни бяха донесли поръчаните чашки с коняк и водка, от входните врати направо полетя към нас, широко усмихнат и широко разперил ръце Евгений Евтушенко. Бях го виждал на снимки само, но не можех да го сгреша.

И се започна тя…

Той не може да се задържи нито на една тема, нито на едно място.

В някое време каза:

— Правим програма… и ти, ако искаш я следваш и обогатяваш. Учебниците ще си ги прочетеш и в България. А тук трябва да видиш, да се срещнеш, да се огледаш и да прецениш. Първо — местата на хората на големия дух — Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов, Горки, Есенин, Маяковски, Борис Леонидович (Пастернак), Шолохов. Художниците, храмовете, големите строежи… Белла ще помага.

Белла Ахмадулина е родена в Москва, завършила е Литературния институт „Максим Горки“. Стихове печата от осемнадесетгодишна. Имаше (тогава, 1965 година) издадени две книги: „Струна“ (1960) и „Моето родословие“ (1964). Упорит и талантлив преводач.

Въздухът на Москва, на Русия, е наситен, не — упоен е от техните имена, от стиховете им. Четат ги в електричката и в метрото, в къщи и на работа. Залите, в които четат, са претъпкани. Изпълват се площади, стадиони — искат да ги чуят, да ги видят, да ги докоснат. Те са Евгений Евтушенко, Белла Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски.

Андрей Вознесенски има такъв стих: „Нас мало. Нас может быть четверо…“ Но в стиха е назовано само неговото име. И сякаш вратата е отворена — всеки може да се смята за член, или за кандидат — член в тази четворка…

Към тях се присъединява в един момент малко по-възрастният Булат Окуджава.

Ядрото на младата поезия е скрепено от искрено приятелство, дружба и чистота, от неотстъпно търсене — на истината, на нови форми, на нов изказ.

Към това ядро ще се приближават и отдалечават Борис Слуцки, Юна Мориц, Висоцки…

Тяхната главна сцена бяха Политехниката, площад „Маяковски“, стадион „Лужники“.

Но в същото време в Москва израстваха и Владимир Соколов, Александър Кушнер, Олег Чухонцев… Много по-късно Владимир Соколов ще напише стихотворението „Не, Христо Ботев — той не е музей…“ и то, в превод на Николай Кънчев, ще намери място в съставената от мен антология „И певци песни за него пеят“.

На няколко пъти посещавах Руския музей. Бях, ако може така да се каже, един двадесет и пет годишен, пленен, омагьосан и „шашардисан“ от видяното човек.

По-късно ще прочета с удоволствие книгата на Владимир Солоухин „Руския музей. Черните дъски“. Солоухин пише: „Да вземем иконите «Света Тройца» на Андрей Рубльов и Симеон Ушаков. По-точно един детайл от нея — наредбата на масата, около която сядат трите ангела. При Андрей Рубльов на масата има една чаша за тримата. Тя е център на стройната композиция, върха на хармонията — единение, неразделно единство.

При Симеон Ушаков на масата има чаши, потир, блюда и т.н. Изразителността е намалена, повишена е правдоподобността.

Но е загубило изкуството.

Въпросът е към какво да се върви в изкуството — дали към концентрираща и вълнуваща изразителност, или към занимателно правдоподобие.“

Книгата четох вече в България. Много по-късно. А тук ме споходиха същите размисли… Моите разкази и миниатюри бяха критикувани в началото заради концентрираността. Казвали са ми: от тази парабола може да стане разказ, от тази миниатюра може да стане дълъг разказ, от тази — новела. Възхваляваше се безразборното, дребнозанимателно правдоподобие.

От онези младежки години имам високопарна записка в един бележник: „Нищо… Ще изтърпим този ХХ век. Нужно е много мъжество, за да се понесе терора на средата“!

Така се „изтърпява“ то…

Така се понася „терора на средата!“

С най-голяма обич Евгений Евтушенко говореше за Владимир Башев.

Башев е първият човек, който превежда Евтушенко у нас. В списание „Пламък“ излизат цикъл стихове — това е и първият превод на Евтушенко на чужд език.

През 1965 година бе издадено и самостоятелно томче (в поредицата „Съветски поети“ на издателство „Народна култура“ — София, която е под редакцията на Христо Радевски) — „Евгений Евтушенко — избрани стихотворения“. Подбор и превод: Владимир Башев. Книгата (тираж 5090) се „разграби“ за дни от читателите. В предговора Владимир Башев пишеше: „Евтушенко е ярко дарование на младата съветска поезия. Той притежава оригинален лиричен талант, неспокоен, напорист и силно емоционален. Стиховете му са полемични, свободно композирани, наситени с пъстри разговорни фигури…“

Няколко месеца делят излизането на книгата от срещата ни. Евтушенко още не се е нарадвал на мъничкото, добре оформено и с твърда подвързия томче. И от това томче, без да познаваш останалите творби на поета, се разбира — творецът отхвърля не само култа към личността, но и всяко насилие и несвобода. В „Рицари на инерцията“ той пише:

Не знам защо, но мен не ме вълнуваха толкова антикултовските стихове на Евтушенко. И от преведеното от Владимир Башев най-много харесвах, преписал си го бях в личното тефтерче, знаех и наизуст — стихотворението „Съвършенство“:

Погледвал е и накриво, когато са му казвани такива предпочитания.

Бях „неприспособяем“, пък и на двадесет и пет години… Колко ти е, след няколко питиета, да кажеш, че и големия поет не винаги има точна преценка за нещата си…

Погледвал е…

При друг случай, изведнъж:

— Стефан Цанев е по-талантлив от мен.

После:

— Имам такива стихове:

Всеки може да бъде това момче. Защо да не си ти!

Казвал е, в добро разположение на духа:

— Не се привързвай само към един автор. Аз съм се учил от Пушкин, от Лермонтов. По-малко, но все пак съм се учил от Тютчев и Баратински. Повече, много — от Вяземски, Алексей Толстой, Сологуб, Маяковски, Ахматова, Пастернак, Багрицки, Тихонов, Михаил Светлов, Антоколски, Константин Симонов… Много са хората, от които съм се учил… Ето, как ти звучи, аз се уча и от тези, с които вървим заедно — Булат Окуджава, Ахмадулина, Вознесенски, Рождественски… Да, няма да пропусна Владимир Соколов — млад, но учител на младостта ми…

А вие, в България, имате много големи поети, много големи…

Споменавал е, в различни случаи, имената на Александър Геров, на Георги Джагаров, Владимир Башев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Любомир Левчев…

Пийнали сме, часът е 1:30. Метрото не работи. Белла Ахмадулина ме води нанякъде. Влизаме в жилищна кооперация, изкачваме стълби. В широко таванско помещение, като да е ателие на архитект, довършваме подетия разговор. Много сме близо един до друг.

— Имаш ли нужда от насърчение, от утеха, от човешка дума? Защото аз имам… Нямам страх от нищо. Но един, достатъчно сериозен, се таи у мен: да не сгреша пред Пушкин.

Отпивам от чашата, и тихо казвам:

Гледам тези леко уморени, но светещи очи, и изричам кой знае от къде зародилата се мисъл:

— Белла, ти много приличаш на това, което пишеш… Стих и съвест… Твоето е — една изгаряща от светлостта си съвест!…

Тя ме прегръща:

— Неделими са, драги мой, словесност и съвест!…

Подадената ръка

В студен ноемврийски ден ми казва:

— Дай ми някакъв първичен превод на твои работи. Ей така — за ориентир.

Маша, шефката на нашата българска група, е завършила руска филология. Не е литератор, но е отзивчив човек — превежда четири къси разкази. Давам ги на Ахмадулина.

След седмица Вера Андреевна ме търси в учебния блок.

— Иди и слушай в 11 часа радио Москва. Нещо твое ще четат.

Не вярвам на ушите си, но отивам в общежитието. Усилвам радиоапарата:

— Представяме ви младия български белетрист Марин Ботунски.

Четат разказа „Айде, майка“.

Превода е подобрен, не е точно Машиния.

Вечерта по телефона звъни познатият ми глас:

— Защо не каза две думи за това „айде“ — шашна преводачите. Пък го има и в заглавието. А самият разказ — чудесен.

Бях щастлив. Първото, което ми мина през ума бе да свържа този случай с отговора на въпроса защо обичат руските читатели Белла Ахмадулина:

След четири дни, в същото предаване — „Урок“.

Представяла ме е в редакцията на „Юность“, осигурявала ми е билет за пътуване по Трансибирската ж.п. линия (говорил съм на литературни четения, писал съм в руски вестници и във врачанския „Отечествен зов“ за това си преживяване), до Братската ГЕС, били сме на „Таганка“ на постановки на Любимов, с участието на Висоцки, на литературни четения.

Но не това е важното — те бяха творци, които показваха изключителна устойчивост, характер, неотстъпчивост от поетия път. Те искаха и придвижваха руската поезия в прекрасна посока. Едновременно „придвижваха“ и читателите, обществото. Това срещаше огромна съпротива в големи литературни кръгове. Много често имената им бяха премълчавани и подминавани от официалната критика. Получаваха удари „под кръста“, срещаха затруднения. И продължаваха.

В гората няма два еднакви листа

Автобусът, с който тръгнахме от Москва призори, върви в равните подмосковски места, а дъждът не спира, облачността уеднаквява пейзажа. Чак към Тула се проясни, но не за дълго. Към дванадесет часа пристигнахме в Ясна поляна. От завоя на алеята се открива двуетажен бял дом под зелен покрив — домът на Лев Толстой. Пред дома — самотно вековно дърво — „дървото на бедните“. Тук сутрин пристигали селяни от близките села, старци от цяла Русия и млади хора в скромно облекло. Излизал и Толстой, облечен просто, като тях. Говорили за безизходните нужди на селянина, за смисъла на живота. Спорели с Толстой, когато той проповядвал несъпротивление на злото и нравствено самоусъвършенстване. Тук, на „дървото на бедните“ била и камбанката, с която известявали на семейството и прислугата за закуската, обяда и вечерята. Сега тя се е врязала в кората на дървото.

Посещението започва някак механично — вървим от стая в стая. Във всяка стая и коридор има библиотечни шкафове, малки лавички. Всичко, което е могло да се използва, е изпълнено с книги.

И ето го работния кабинет — докосвам бюрото, на което е писал, мастилницата, писалката, стола, на който е сядал…

Ясна поляна! Мястото, където са се родили „Война и мир“, „Ана Каренина“, „Детство“, „Юношество“, „Казаци“ и десетки още книги, които променят света и човека.

Лев Николаевич е на двадесет и четири години, когато пише: „Аз съм стар, за мен времето за развитие е минало или отминава, а непрекъснато ме мъчи жаждата… не за слава — слава не искам и я презирам; но да имам голямо влияние върху щастието и благото на хората“.

Вижте какво иска геният — ни повече, ни по-малко — да има голямо влияние върху щастието и благото на хората!…

На 4 юли току-що завършената книга „Детство“ Толстой изпраща на Некрасов в списание „Съвременник“. Ръкописът е придружен с кратко писмо: „Моята молба ще Ви струва толкова малко труд, че съм убеден — няма да откажете да я изпълните. Прегледайте този ръкопис и ако се окаже негоден за публикуване, върнете ми го“. Прилага и пари за връщането по пощата.

Не се наложило да се връща.

На 29 август получава писмо от Некрасов: „Той (ръкописът б.а.) представлява толкова голям интерес, че ще го публикувам. Без да съм чел продължението не бих могъл да кажа с положителност, но ми се струва, че авторът притежава талант“.

На 5 септември се получава второ писмо от Некрасов, в което редакторът уведомява Толстой, че ръкописът е набран и ще излезе в 9-та книжка на списанието. „… повестта е много по-добра, отколкото ми се стори отначало. Мога да кажа с положителност, че авторът има талант. Струва ми се, че за Вас, като начинаещ, това убеждение е засега най-важното“.

Така тръгва по стръмния писателски път Лев Николаевич Толстой.

Толстой положил невероятен труд в своето дело. Пишел ежедневно — разкази, повести, романи, статии, студии. Водел през всичките години дневник. Запознавал се с творчеството на всички водещи европейски писатели. Обичал от дете поезията на Пушкин, идеите на Русо, Стърн. В началото на литературната си дейност се срещнал с Херцен, с Тургенев… Повестта „Кавказ“ писал десет години. Както забелязва големият познавач на делото му Виктор Шкловски — „значи не се разказва бързо приказката“.

Знаел, че за да се промени светът, той трябва първо добре да се разбере. Същото се отнася и за всяко сериозно литературно дело. Животът привличал Толстой — та нали светът на изкуството по някакъв начин повтаря действителността, макар и усложнено.

Много четял.

Обичал да слуша хората, особено селяните. Не във всичко се вслушвал. Имал си свое цедило за малкия детайл, без който не може художествения образ, и за голямото, без което не може истинското произведение.

… Вървя щастливо напрегнат. Този велик човек е тръгвал да освобождава България. Гледал е нашите села и градове, стъпвал е на нашата земя. Толстой пише на Татяна Александровна Ерголска: „Местността, която се разстила пред очите ми, е не само великолепна, за всички нас тя представлява огромен интерес. Без да говоря за Дунава, за неговите острови и брегове, отчасти заети от нас, отчасти от турците, като на длан се вижда градът, крепостта и малките укрепления на Силистрия…“

Към това писмо е нужно кратко обяснение… Крепостта трябвало да падне. Австрия обаче поискала руските войски да се изтеглят от дунавските княжества. Австрийските войски били разположени във фланга на руските. Император Николай I отстъпил, захвърлил българите на произвола на съдбата.

В писмото на Толстой: „Щом напуснахме българските селища, веднага идваха турците и освен младите жени, годни за харемите, избиваха всички. Ходих от лагера до едно село за мляко и плодове — и там цялото население беше изклано“.

Защо тук непрестанно се говори, че и в последните си дни, в последния си път Толстой е искал да стигне до България?…

В парка на Ясна поляна, по сенчеста алея се стига до гроба на писателя. Поразително. Нито паметник, нито надгробен камък с надпис. Един правоъгълен гроб, посаден с цветя, около него още един пръстен цветя… Волята на Толстой била да бъде погребан без речи, без венци и без кръст… Само вековните дървета, изпънали върше към слънцето, тихо шепнат с клоните си.

Тук ще се върна през май 1966 година и ще прекарам цяла седмица на палатка, ще обикалям пътищата, пътеките, засеките, ще вървя ежедневно по местата, където са ехтяли стъпките му, звучал е гласът му, работила е напрегнатата му мисъл, а очите са попивали несравнимата Яснополянска красота. Тук се е родила мисълта, която е добре да си повтарят младите писатели: „Ето, аз вече съм на осемдесет години и все още търся истината за живота“. И тази: „Художникът, за да въздейства на другите, трябва да бъде търсещ, за да бъде неговото произведение търсено. Ако той е намерил всичко, и всичко знае и поучава или нарочно забавлява, той не въздейства.“

Още там, в Ясна поляна, си записах първата „лекция“ от своеобразния Литературен институт: „Шилер съвсем правилно смята, че нито един гений не може да се развива в самота, че външните дразнители — хубавата книга, разговорът — раздвижват много повече мисълта, отколкото годините усамотен труд. Мисълта трябва да се ражда в обществото, а обработката и изразяването й да стават в уединение“.

На връщане имах преживявяне, което е в основата на разказа „Път“. (Този разказ и още един — „Кучета“ ще са в основата на съображенията да спрат и унищожат моята първа книга „Измислени истини“.)

Съветите на приятелите, с които бях, прочетеното, видяното, и размислите на Виктор Шкловски оставиха завинаги ето този Толстоев урок: „Всички листа в гората са листа, но няма и два еднакви… Човекът трябва да се описва, както листът. Това, че листът е дъбов — е генералното, но когато пишеш за човек, трябва да напишеш за един единствен човек, като го дадеш и обобщено, и в неговата неповторимост“. Остана предупреждението: „Помни, че колкото по-трудни и тежки са обстоятелствата, толкова по-необходима е твърдост, дейност и решителност и толкова по-вредна е апатията. Слабите души постъпват обратно“. Остана и урокът за едно неподражаемо мъжество и отговорност пред даденият ти от бога талант — на които Толстой подчинил целият си живот.

Поет в России — болше чем поет

В 1965 година Евтушенко завърши поемата „Братская ГЕС“. Преди да бъде отпечатана в отделно издание слушах част от нея, изпълнена от автора. Още първият ред на поемата се запеметява завинаги с една „находка“, която, мисля, се отнася само за Русия: „Поет в России — болше чем поет“. Съблазнявам се да цитирам това начало:

Наистина, ако се вгледаме в историята на Русия, в духовната й мощ и влиянието на тази мощ върху обикновените „граждански“ дела, не можем да не се съгласим с думите на Евтушенко. Нима само поети са Пушкин, Лермонтов, Радищев, Некрасов, Пастернак, Маяковски…

От Некрасов поетът иска „боль иссеченной музы твоей“, „дай твоей неизящности силу./ … чтоб идти, волоча всю Россию,/ как бурлаки идут бечевой.“ От Блок: „… туманность вещую/ и два кренящихся крыла,/ чтобы, тая загадка вечную,/ сквоз тело музыка текла.“ От Пастернак: „… смещенье дней,/ смущенье веток,/ сращение запахов, теней/ с мученьем века…“ От Есенин: „… дай на счастье нежность мне/ к белезкам и лугам, к зверю и людям…“

Много неща впечатляваха в поемата, поуки за младия и не само за младия автор, много отделни стихове запаметявахме и си рецитирахме в дружеските кръгове. Но има един епизод, който ми се струваше особено показателен. В поемата има такива стихове:

Цитираните стихове от Стефан Цанев са изписани на плакат за премиера на поемата „Братската ГЕС“ в Италия. „Виж сега — обяснява на чашка, но с добро Евтушенко, — тези хора са ми приятели, не са искали да ме обидят. Просто са избрали най-добрите осем реда — и те са на Стефан. Затова казвам, че е по-талантлив поет от мен.“ Очите му искрят, смеят се. А аз си мисля кой, освен големият поет, може да си позволи такава оценка!

В „Братската ГЕС“ имаше стихове, които смразяваха:

Или:

Или:

Или:

Борещ се, критичен, неотстъпчив, болеещ по недъзите на обществото, Евтушенко запазваше своята голяма и неукротима любов към Русия. В същата 1965 г. той писа в поемата „Просека“:

Той изпревари много от съвременниците си да изрече „Зрелостта е вид убийство“. И още: „Аз твой поет съм, нероден потомък“.

В „Уроците на Братск“ Евтушенко пише:

И не само земята. Той е обгърнат от читателската любов на не едно поколение. И не само в Русия — в света.

За цял живот

В лекция на Константин Паустовски са ме впечатлили за цял живот следните мисли: „Яснотата и силата на езика съвсем не е в това, че към изречението вече не може да се прибави нищо, а в това, че от него вече не може нищо да се изхвърли“. И: „Писателите не могат нито за минута да се огънат пред несгодите и да отстъпят пред пречките! Каквото и да се случи, те трябва непрекъснато да вършат своето дело… Ненапразно Салтиков — Шчедрин казва, че ако макар и за минута замлъкне литературата, това ще бъде равносилно на смърт за народа“.

Другият урок за цял живот е от Леонид Леонов: „Истинското произведение на изкуството, особено произведението на словото, е винаги изобретение по форма и откритие по съдържание, а за това е необходимо време. За разлика от тиквата, която за един сезон постига похвални резултати, произведението на словесното изкуство се отглежда като плодовото дърво. Като любовта то започва с плахо предчувствие, със семчица в духовната бразда. И след това трябва дълго време да го храниш със соковете на душата си, грижливо да отхранваш младото дърво, обаче — с безжалостно отрязване на излишните клони и с постоянна тревога за реколтата, толкова ненадеждна при нашия суров континентален климат.“

Пенати

„Изкарах 65 рубли. Заминах за Финландия. Куокала“ — това пише в автобиографията си Владимир Владимирович Маяковски.

В малкото селище Куокала, на Финландската железопътна линия, от 1900 до 1930 година живее големият руски художник Иля Репин. В Мустамяки пък идва Максим Горки, в Олила — Леонид Андреев. Около „Пенатите“ на Иля Репин се събират най-големите творци на Русия. Преди още да дойде тук, Репин е световноизвестен художник. Неговите живописни платна показват руската действителност в цялата й красота, но и с всичките й социални противоречия.

Названието „Пенати“ е дадено от Репин. По старо поверие древните римляни вярвали в бога на домашното огнище и семейното благополучие — Пенати.

Тук в летните месеци се провеждат сказки, представления, излети, хората на изкуството идват на кратък отдих, зареждат се с нови идеи.

Ние идваме от Ленинград (Петроград) по изключително красивия път на Приморското шосе. Млади сме, изпълнени с любопитство и с широко отворени очи за красотата. Автобусът ни спира на около стотина метра от „усадбата“ и преди още да влезем в дома започват да щракат фотоапаратите. Три филма пазя още от този незабравим ден, там сме с Елена, с Маша и Митко, с Жеко. Снимали сме се на входа, в зимното и в лятното ателие, в кабинета на Репин, в столовата — край кръглата маса, където сядали първенците на руския дух, и където всеки се самообслужвал, поиска ли да бъде обслужен — трябвало пет минути да седи на червения стол и да каже новина, или да прочете ново стихотворение, нов разказ, да изпълни нова песен… Тук са били Шаляпин, Стасов, Маяковски, Есенин, Горки, Иван Павлов, Бехтерев, Тарханов, Морозов, Бродски, Чуковски, Глазунов, Астафиев, артистите Георгий Ге, Мичурина-Самойлова и десетки други.

В специални албуми — книги за автографи са оставили белег от своето пребиваване тук много от духовните водачи на Русия. В един от албумите художника Карик е направил шарж на царя Николай II, под него ръката на Горки е изписала: „Кто сей урод?“. В същия албум има прошнуровани страници, тях посетителите не могат да прочетат. Аз съм хвърлял око в забраненото, милата Верка Н. ми е разрешавала дори да заснема няколко от тези страници — в тях е критичния поглед на творците един към друг, но и към политическите и обществени недъзи… Бях горд с тези тайнствени странички, тях не ги знаеха много хора, не можеше и да ги покажеш на всеки… Те също бяха особен урок — за някой от тези творци, и най-вече за Маяковски и Горки, трудно можеше да се намерят в писания съпротивите им, те бяха сведени почти до утвърждаващ новото плакат…

Репин е един от най-образованите художници за своето време. Библиотеката му е изпълнена с книги с автографи — от изтъкнати учени, писатели, художници, музиканти. Не случайно Корней Чуковски пише, че „целият си живот той (Репин б.а.) изживя на върховете на културата“.

Как да се забравят Репинските картини „Отказ от изповед“, „Не чакали“, „Бурлаците на Волга“, „Запорожци“, „Иван Грозни“, „Заседание на Държавния съвет“, „Запорожци пишат писмо на турския султан“, портретът на съпругата му, писателката Н. Б. Норманд — Северовой, автопортретът му от 1920 година, портретите на изтъкнатите първенци на руския дух. Как да се забрави пълната всеотдайност към изкуството, бягството от столичния шум и от светската суета! Завинаги ще е в ума и в сърцето Репинския урок: отдал ли си се на изкуството, дай му всичко искрено и безрезервно. Той така и пише в едно из своите писма: „Прежде всего я не бросил искусство. Все мои последние мысли о Нем…“

Най-лъчезарната от моите безброй души

Недалеч от площад „Таганка“ се намира тихата уличка „Маяковски“.

На неголям двуетажен дом — надпис „Държавна библиотека — музей «В.В. Маяковски»“.

Сега не е модерно да се цитират бивши партийни величия, но Надежда Крупская е казала: „Не забравяйте никога, че думата Маяковски и думата музей са някак несъвместими. Маяковски завинаги ще си остане жив, кипящ, зовящ напред. А музей, макар и малко, но винаги остава впечатление за нещо застинало, мъртво. Постарайте се да избегнете това, не замузейвайте!“

През април 1926 година тук се заселил големият и шумен поет Владимир Владимирович Маяковски. Тогава в квартирата имало малко вещи. Поетът мразел излишното. Обикновено се връщал вечер, звънял по телефона — канел приятели при себе си. Наричал това — „да се обезпечиш с хора“… Тук идвали Луначарски, Мейерхолд, Айзенщайн, М.Е. Колцов, И.Е. Бабел, Третяков, писатели, артисти, художници.

Съхранен е кабинета на поета и кухнята. На писмената маса — в центъра — голяма черна автоматична писалка със златно перо и последния бележник, на който е нахвърлена незавършената поема „С пълен глас“ („Во весь голос“). Бележникът е открит на една от последните страници. Чета текста: „Жалела людей — желудей… В серебре как в песочке старичонки височки… Где сыщеш любовь при такой наперке. Все равно, что в автомобильном Нью Йорке искат на счастье подкову…“ Окото се спира на зелен стъклен абажур, кожен футляр от бинокъл (спомен от баща му) — в него са поставени канцеларски дребосъци: писци, карфици, кламери. Удобна поличка е запълнена с книги — на челно място Пушкин, Лермонтов, Блок, Брюсов. Обичал особено Александър Блок…

Календарът е отворен на 12 април. В последните два дни ръката му не се е докосвала до него. Стрелките на джобния часовник „Мозер“ са спрели на 1:25 часа. Наред с голямата металическа запалка е захвърлена кутия цигари „Волго — дон“, въпреки че Маяковски пушел обикновено „Херцеговина флор“ или „Лукс“. Недопушени останали шест цигари. Писалката е спряла на последната нечетлива записка в бележника… Имаш усещането, че Маяковски е излязъл за минутка и ще се върне…

И потъвам в четено и чуто.

Бях впечатлен от един разказ на актрисата Вероника Полонска, дори смятах да пиша пиеса по него.

Накратко: На конни надбягвания Осип Максимович Бриг запознава Полонска с Владимир Маяковски. Там са още Катаев, Юрий Олеша, Пилняк и артистът от Художествения театър Яншин, мъж на Полонска. Уговарят се да гостуват вечерта на Катаев. Маяковски дори обещава да вземе Полонска след представлението. Не я взема. Шофьорът му я докарва у Катаев.

— Случват се такива работи в живота на човека, срещу които не може да се тръгне — отговаря вечерта Маяковски на запитването на актрисата защо не е изпълнил дадената дума. — Затова не бива да ми се карате…

И отведнъж се харесали.

По късно Маяковски й казал:

— Защо се променяте толкова? Сутринта на надбягванията бяхте урод, а сега сте толкова хубава…

Датата е 13 май 1929 година.

Така започва историята на една любов…

В началото на 1930 година Владимир Владимирович е в особено състояние, силите му, психически и физически, са поизчерпани, натрупано е огромно напрежение. То не е само от „безизходицата“ на тази връзка, но затова по-нататък…

На 12 април Владимир Владимирович звъни в театъра — Полонска има дневен спектакъл. Казва й, че е в стаята си на Лубянка, че му е тежко, не, не само сега, изобщо му е зле в живота… Няма ли я Полонска, всичко ставало ненужно. Отсреща чува, че и Полонска не може да живее без него, че след спектакъла ще тръгне към квартирата му. В този разговор Маяковски й доверява за писмо до правителството, в което е споменал и нейното име, защото я смята за свое семейство! „Боже мой, Владимир Владимирович, нищо не разбирам какво ми говорите!“

След спектакъла води разговор с нея, по съставен план. Нежен е. Тя му казва, че ще стане негова жена, но трябва да обмислят как по-тактично да постъпят с Яншин. Моли го още да отиде на лекар и… поне за два дни на почивна станция. Дори отбелязват тези два дни в бележника — 13 и 14 април.

Вечерта й се обажда по телефона в къщи. Казал, че пише, че е в добро настроение.

На 13 април през деня не се видяли. По телефона Маяковски й предложил на 14-ти да я закара на надбягванията. Тя го моли да не идва там. А какво ще прави вечерта? Отговаря, че е канена у Катаев, но няма да отиде.

Вечерта, все пак, Полонска отива с мъжа си у Катаев.

— Тъй си и знаех, че ще бъдете тук! — казал й разсърден Маяковски.

На трапезата седят един до друг, карат се, предизвикват любопитството на останалите — Катаев и жена му, Юрий Олеша, Ливанов, художника Роскин, журналиста Регинин, театралния критик и завеждащ литературната част на МХАТ Марков.

Започнали да си пишат в бележника на Маяковски. Пишат си обидни думи, оскърбяват се. Маяковски отива в другата стая, продължил да пие шампанско. Полонска тръгва след него, сяда наблизо, гали го по главата. Той продължава да е груб, заявява, че пред всички ще каже на съпруга й за техните отношения. Тя го умолява да се успокои, нежна е, и това го докарва до лудост. Вади револвер. Заявява, че ще се убие. И нея ще убие.

Полонска разбира, че присъствието й го нервира, сбогува се и си тръгва. Тръгват си всички. В предверието Маяковски й казва:

— Вие все пак сте много, много добра.

Тръгват си пеш. Маяковски ги изпраща до вкъщи. Вървят двамата, по-назад са Яншин и Регинин. Пак става мрачен. На няколко пъти се обръща към Яншин:

— Михаил Михайлович!

— Какво?

— Не, по-късно…

Тя плаче, умолява го. Уговарят се сутринта да я закара за представлението. Той не се сдържа, казва на Яншин, че трябва утре да говори с него.

На 14 април в осем и половина Маяковски дошъл с такси да вземе Полонска. Изглеждал ужасно. А бил слънчев, бистър ден. Като пристигнали в квартирата му се разкрещял:

— Мразя този театър, зарежи го по дяволите! Не мога повече така!

Заключил вратата и сложил ключа в джоба си.

Вървял бързо назад — напред, настоявал да остане още сега при него, без да обясняват нищо на Яншин, да напусне театъра веднага, той сам ще отиде и ще каже, че тя вече няма да работи там, да не се плаши от разликата в годините… Разбрал, че вчера е бил неразумен, груб, унищожил е вече листчетата от бележника…

Вероника Полонска го уверява, че го обича, че ще бъде с него. Но на Яншин трябва да обяснят човешки и разумно. И че няма да напусне театъра, защото това ще образува огромна пустота в живота й…

— Значи ще отидеш на репетиция?

— Ще отида.

— И с Яншин ще се видиш?

— Да.

— Тогава си отивай веднага, на минутата.

Той се върнал към писалището, вероятно е откъснал лисчетата с 13 и 14 април на календара, после дръпнал чекмеджето, затръшнал го.

Полонска казала:

— Няма ли поне да ме изпратите?

— Не, момичето ми, тръгвай сама… Бъди спокойна за мен… Ще ти звънна. Имаш ли пари за таксито?

Дал й 20 рубли.

Тя излязла, направила няколко крачки към входната врата, когато се чул изстрел. Върнала се — Владимир Владимирович лежал на килима разперил ръце, а на гърдите му имало мъничко кърваво петънце…

— Какво сте направили, какво сте направили? — чупела ръце жената, която обичала Маяковски и която била обичана от него.

Разбира се, че големият поет не се е самоубил само заради нерешените въпроси около връзката му с актрисата Вероника Полонска.

Белински пише, че „нито един поет не може да бъде велик от само себе си и чрез себе си нито чрез своите собствени страдания, нито чрез своето собствено блаженство; всеки велик поет е велик, защото корените на неговото страдание и блаженство са враснали дълбоко в почвата на обществения живот и историята, защото той следователно е член и представител на обществото, на времето, на човечеството. Само малките поети са щастливи и нещастни от себе си и чрез себе си; но затова пък те сами слушат своите птичи песни, които нито обществото, нито човечеството искат да знаят.“

В края на 1912 година Маяковски публикува първото си стихотворение.

Началните стъпки в поезията свързва с декадентската група на футуристите. Дори много по-късно, когато ще е поет на „атакуващата класа“, литературните критици ще напомнят този период, ще твърдят, че „не е успял да получи такава здрава идейна закалка, която да го предпази от въздействието на буржоазната идеология“. (Виж „История на Руската съветска литература“, т.I, изд. „Наука и изкуство“, София, 1961 г.)

А всъщност Маяковски искал да пише за нещата и явленията така, както друг, преди него, не ги е видял.

Метафорите му, още от ранния период, са сложни. „Той е млад, едва на двадесет години — пише Максим Горки, — той е креслив, необуздан, но у него несъмнено някъде е скрита дарба“.

Ранните му стихотворения, писани през 1913 година „А вие бихте ли могли“, „Нате!“, „Я чуйте!“ показват оригинална, самобитна мисъл. Горки се отзовава: „Аз прочетох неговата стихосбирка. Някои неща привлякоха вниманието ми. Те са написани с истински думи.“

Ранният Маяковски е лиричен, непосредствен и деликатен в живота. Възприема света около себе си прекалено остро и хиперболично. Въпреки това е общодостъпен.

Може би ето тук се заражда първата вътрешна съпротива на автора. Общодостъпен, а не съвсем ясен.

Някъде в 1925 година, в стихотворението „Домой“ пише:

Отричал и разобличавал всичко старо. Приобщавал се, вървял в революционните среди. В 1915 г. пише поемата „Облак в гащи“. (Първоначалното заглавие, свалено от цензурата, е „Тринадесетият апостол“. Тринадесетият, по замисъла на автора отрича дванадесетте и е вестител на нов свят.) После пише антивоенната „Война и мир“ (1916 г.). В същата година, в стихотворението „Евтина разпродажба“ открехва прозорец, през който можем да надникнем във вътрешното раздвоение на поета:

А е сред малцината, които виждат в Октомврийската революция начало на друг, жадуван и заслужен от хората свят. Сред малцината са Демян Бедни, Александър Блок, Валерий Брюсов.

Мояковски, обаче, е вулканичен. Няма време за спокоен размисъл, за отлежаване. Реагира бързо на летящите събития. Пише „Ляв марш“, пиесата „Мистерия буф“ (премиерата й е на 7 ноември 1918 година в Петроград), имал нескриваното желание да превърне театъра в народно зрелище. Постановката не се харесала. Имала противници не само сред естетите, които се групирали против Владимир Владимирович. Той направил втори вариант. Подобрената пиеса поставя Майерхолд. Постановката има голям успех, но пак предизвиква бурни спорове.

Много били настройващите се против него.

А той ги обичал, живеел със стиховете на другите.

Опитвал изкусна игра с езика. Бил „дегустатор на думите“.

Признава, че стиховете му са разбираеми и остроумни „само ако почувстваш системата на езика като цяло — и са почти непреводими като игра на думи“.

Откъде идва остротата във взаимоотношенията с раповците, защо преди това се противопоставя на футористите, чието знаме е бил, на „лефовците“, които сам е изградил и създал?

Да се върнем назад. Владимир Владимирович е роден в с. Багдади (по-късно Маяковски, районен център в Грузия). Баща му е лесничей. От малък е влюбен в природата, тя става частица от неговия вътрешен свят. И как не — кавказката природа, величието на планините, горите, реките и водопадите са впечатлявали случайните пътници (Пушкин, Лермонтов, Толстой), камо ли живеещите тук. Семейството е добродетелно, на първо място са изведени уважението към труда, стремежа към знание. Малкият Владимир е насочен към произведенията на Жулн Верн, на Купър, към класиците на руската литература, към богатството на народното творчество. В семейството четат на глас Пушкин, Лермонтов, Крилов, Лев Толстой, Тургенев, Гогол. Но и преводните съчинения на Шекспир, Хайне, Сервантес. Частни учители го подготвят да постъпи в гимназията. През 1906 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Москва. В пета мъжка гимназия, в която продължава обучението си, Маяковски прави първите си литературни опити. И напуска гимназията. Става „другарят Константин“, нелегален, сътрудник на Московския градски партиен комитет. В периода 1908–1909 година е арестуван три пъти. Третият път прекарва шест месеца в Бутирския затвор. Там пише стихове, рисува, чете книги. И решава да се занимава с изкуство.

Като излиза от затвора — взема уроци при известни художници. В 1911 година постъпва в Московското училище за живопис, скулптура и архитектура. Ето тук попада в средата на модернистите, тук се създава групата на кубофутуристите. Шумната група, в която са Бурлюк, Хлебников, Каменски, Лифшиц, Гуро, Крученних, се обявява за апостол на новото изкуство.

Тук започва и онзи неудържим интерес към словото, към разкриване на изразните възможности, към играта на думите…

С Маяковски са свързани първите стъпки на съветското кино. Още в 1913 година той написва сценария „В гонене на славата“, участва в снимките на кинокартината „Драма в кабарето на футуристите №13“. Първият филм, по сценарий, написан в 1918 година от Маяковски, е „Не за пари роден“. Той изпълнява и главната роля — на поета Иван Нов. Сценарият е по романа на Джек Лондон „Мартин Идън“.

През 1926 година пише сценариите „Сърцето на киното“, „Деца“, „Слон и Кибрит“, „Любов Шкафолюбова“, „Декабрюхов и Октябрюхов“, „Как преживявате“; през 1927 година — „Историята на един наган“, „Другарю Копитко“, „Забрави за комина“.

Заснети са само два филма: „Трите“ („Деца“) и „Декабрюхов и Октябрюхов“. А е запазен само един с участието на Маяковски — „Барышня и хулиган“.

Той е измежду първите писатели, застанали пред микрофоните на радиото. Има такъв анекдот ли, истина ли:

Влизайки в радиостудиото Маяковски пита:

— А там много народ ли слуша?

Отговарят му:

— Целият свят.

— На мен повече не ми е и нужно.

Отзовавал се на ежедневните, понякога и ежечасни „повиквания“ на заводи, армейски части, училища — да напише текст за тях, да нарисува плакат, да изнесе беседа, да участва в литературно четене…

За „Окна Роста“, от октомври 1919 до януари 1922 година Владимир Владимирович нарисувал около три хиляди рисунки и съчинил шест хиляди текстове към тях. Ленин казвал: „А аз не знаех, че този футурист се занимава с такава полезна работа“.

Ленин отрицателно се отнесъл към стихотворението „Ляв марш“. Рязко разкритикувал поемата „150 000 000“. Когато през март 1922 година похвалил стихотворението „Вечнозаседаващите“, не пропуснал да заяви: „Аз не принадлежа към поклонниците на неговия поетически талант, макар да признавам своята некомпетентност в тази област“… Ето защо бях впечатлен, че в книжката, която се продава в музея „Здесь жил Маяковский“ е отбелязано, че сред книгите, които постоянно били на работната му маса, са произведенията на Ленин. А в спомена на Вероника Полонска от последния час на живота на поета е записано: „Някой взе да чука на вратата — куриер беше донесъл книги за Владимир Владимирович (събраните съчинения на Ленин). Като видя в каква минута е дошъл, куриерът тръсна книгите на канапето и избяга.“

Ето така се „облича“ голата истина.

Той е висок, строен, пластичен, с много изразително лице. Гласът му е мощен и звучен. Натурата му е артистична. Мисълта — бърза, остра, дълбока. Остроумието, хумора, остротата го правели любим на многохилядните аудитории. Разчитал много на контакта с читателите. Особено интересно преминавала финалната част на литературните му четения, когато отговарял на зададени въпроси или на критични бележки.

Ето няколко въпроси и отговори, които дават представа за бързината на реакциите, за остротата на мисълта, за умението на Маяковски да излезе от всякаква ситуация и да спечели на своя страна слушателите:

— Маяковски, Вие считате себе си за пролетарски поет, колективист, а навсякъде пишете — Аз, Аз, Аз.

— А Вие как мислите, Николай Втори бил ли е колективист? Той навсякъде е писал: Ние, Николай Втори… Не бива навсякъде, за всичко да говорим: Ние. Ако вие, да допуснем, започнете да се обяснявате в любов на девойката, и кажете: „Ние ви обичаме!“, тя ще Ви запита: „А колко сте вие?“ И накрая, защо в тези случаи, когато аз говоря за себе си и от свое име, трябва да говоря и от Ваше име?

— Защо през цялото време хвалите себе си?

— Моят съученик по гимназия Шекспир винаги ме е учил: „Никога не говори за себе си лошо, това винаги ще направят другарите ти“.

— Маяковски, Вашите стихове не вълнуват, не греят, не заразяват…

— Моите стихове не са море, не са печка и не са чума.

„Американските вестници са продадени — веднъж и завинаги — казва Маяковски. — Така че американската преса може да се счита за неподкупна. За мен там разпространяваха всякакви глупости. Когато попитах репортера защо не е написал, че аз, например, съм убил своята леля, той се замисли и каза: «И наистина, защо не написах?»

«В Америка за вас няма да кажат мечтателно — поет, художник, философ. Американецът определя точно: „Този човек струва 1.230.000 долара“. И с това е казано всичко: кои са вашите познати, къде е възможно да ви приемат, къде ще отидете лятото и т.н.»

Маяковски е прекалено социален като мислене, за да се задържи при футуристите, и прекалено натоварен със знания и интелект, за да се примири с примитивността в позициите на раповците.

Критиците отбягваха дълги години да изведат основната черта в поезията и драматургията на Маяковски — борбата срещу всички сили, които отнемат, и търсенето на всички нови пътища, които ще доведат до законното щастие на човека.

Бил убеден, че новият човек ще се роди и в себе си ще носи всички благородни пориви на човечеството:

Новатор в творчеството, той няма как да не бъде с новото в живота.

И защитник на живота. Той пише (в стихотворението «На Сергей Есенин»):

Имал творчески и човешки изпитания. Потискайки огромния интелект, той се обръща към просторечната, дори вулгарна на моменти лексика, когато застава срещу еснафския свят. Тръгнал от лагера на футуристите — декаденти, той става най-яркият им отрицател. Създател на ЛЕФ, ще трябва да се обърне срещу лефовци. Защитник на «атакуващата класа», нему ще се противопоставят раповците…

Вбесявал се от малокултурието, от мързела, от псевдоизкуството.

Поставял много високо Блок, Пастернак, Михаил Светлов, Асеев, Северянин. Ценял Юрий Олеша, но мразел показността в поведението му. Възмущавал се от Уткин и Молчанов.

Интересувало го всичко в човека.

Обичал хората, а живота го натиквал в самота.

И натовареният с огромно познание, надареният от бога поет, бързал. Прибързвал. Усещал и неразбирането, и недолюбването от свои…

Сериозен удар е отношението към неговите пиеси.

За «Дървеница» Майерхолд пише: «С тази пиеса Маяковски казва нова дума в областта на драматургията и същевременно това произведение поразява особено с виртуозната обработка на словесния материал. На строежа на словесния материал е придадено такова своеобразие, което ще накара да се пишат цели глави с изследователски характер» (в. Рабочая Москва“, 27 декември 1929 г.)

Пак той казва за „Баня“: „В нея Маяковски не е съставител на агитки, а драматург на истинска народна комедия. Лекотата, с която е написана пиесата, ни кара да си спомним за почти единствения в историята на театъра от миналото драматург — Молиер“.

Но и двете пиеси много бързо падат от сцената.

Театралния и литературен живот е ненормален.

Скъсалият с ЛЕФ Маяковски всъщност скъсва връзки с близки хора.

На шести февруари подава заявление за постъпване в РАПП. Мислел, че се обединяват прогресивните сили в поезията. Излъгал се. Критиците от РАПП смятат Маяковски за представител на бохемата, индивидуалист, бунтар. Именно те дават тон за изостряне на критиката към „Баня“. Наричат поемата „Хубаво“ — „картонена поема“.

В края на 1929 и началото на 1930 година засилват позициите си раповците. „Баня“ е „овикана“ още от първото представление. Смятат това представление за провал. Към Маяковски са задавани въпроси, дори подсещания да „прехвърли“ вината на Майерхолд. Могъл ли е, след като прочита на пиесата от автора и обсъждането на 4 декември 1919 година в клуб „Пролетарий“ направили добро впечатление?

Могъл е, но нямало да бъде Маяковски. Той пише: „Щеше да ми бъде много лесно да кажа, че моето произведение е прекрасно, но постановката го е развалила. Този път би бил много лесен, но се отказвам от него. Поемам напълно върху себе си отговорността за слабостите и достойнствата на тази работа“.

Той е и физически поизчерпан. Налягат го непрестанно грипове.

А бил и в творческо „пропадало“. На всеки творец се случва. Но при Маяковски във време, в което от много страни стрелите се насочвали точно в сърцето.

В предсмъртното произведение „С пълен глас“ Маяковски като че ли отговаря:

И още:

Човекът, чиято най-голяма грижа била „да се обезпечи с хора“, оставал все повече сам.

Лев Никулин, познат на Маяковски, пише:

Убивала го липсата на приятели.

Те не дошли на изложбата, по случай 20-годишнината на творческата му дейност, която устроил в Клуба на писателите на ул. „Воровски“.

И усилили безпътицата му… И „нервността“ във връзката с Вероника Полонска.

Неразбран и недолюбен…

Защо е очаквал толкова от литературните приятели! Не е ли знаел, че във всяко ново се проявяват силите на старото, и силите на новата посредственост?

Знаел, и пак не могъл да го приеме.

На 14 април 1930 година, вечерта, Корней Чуковски записва в дневника си: „Преди малко ми се обади Тагер: самоубил се е Маяковски. Сам съм в къщи, не ме свърта на едно място, плача и си повтарям: «Милият Владимир Владимирович»… Маяковски, който макар и за миг ми бе толкова близък,… и се разхождахме по покрива, и идваше на лекциите ми с жълтата си блуза, и неотклонно следваше своя път, без да дава и пет пари за нас, и ето че вместо «Милият Владимир Владимирович» вече повтарям «Пазете си поетите, гадове»… И ми се струва, че Маяковски е казал всичко като писател, че е от творците, които казват ЕДНА — ЕДИНСТВЕНА, ала ОГРОМНА ДУМА в литературата, и откъде-накъде той, великанът, ще живее сред разни лилипути, дето му подражават и живуркат в сянката му. Още в първите си статии за него усещах, че е трагичен, безумен, самоубиец по призвание, но се залъгвах, че е така само в литературата, но ето че литературата се превърна в живот, ето че погледнахме с нови очи на неговото

и на всичките му катастрофични стихове от онова време, и на стихотворението «На Есенин» — «о, какъв пророк бе, преди да ни напусне, колко ясно виждаше онова, което става сега пред ковчега му…»“

На люде с такъв род дарба, като дарбата на Маяковски, им е необходимо време — за спокоен размисъл, за успоредяване на талант и прозрение. Може би не колкото на незабравимата българска поетеса Дора Габе, за да напише „Почакай, слънце“, но все пак достатъчно време…

Ето защо не трябваше да пропищи оня куршум…

Боли от спомена.

Боли и от днешния ми размисъл. И се връщам към стиховете от поемата „Човек“: