Ранни дългове ((книга първа))

Из „Дневник, 2003 г.“

Декември е. Стефановден. И Стоянов. Празнотата в къщата ни (без Елена) е голяма. Дъщеря ми Сребрина се мъчи да я запълва. Насилва ме да звъня на приятели. Гледам бележника: Стефан Продев го няма. Стоян Даскалов — също. Стефан Брезински — не искам. Стефан Цанев — звъня:

— Стефане, честит ти имен ден. Да си ни жив и здрав. И Господ да даде добри дни за теб и семейството ти. А ние, от край време и сега — те обичаме…

— Кой е? — радостно е питането на Стефан Цанев.

— Марин Ботунски.

— Приятелю от младостта, къде си…

— От Враца се обаждам.

— Колко се радвам: че те чух в такъв момент, че те има… Беше ми кьораво нещо… Това е да си Марин Ботунски — неочакваното щастие за приятелите…

Май не съм чувал по-висока човешка оценка.