Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

НА ПОВЪРХНОСТТА

Както дълбоководната риба, свикнала с постоянното многоатмосферно външно налягане, щом изплува на повърхността, загива от недостига на налягане затова, защото прекалено й е олекнало и тя не може да се нагоди, така и аз — благоразумно спотайвалият се цели петнайсет години в дълбините на лагера, заточението и нелегалността, никога неразкривалият се, никога недопускалият нито една забележима грешка в преценката си за човек или действие, — след като изплувах на повърхността на внезапната известност, на прекомерната многофанфарна слава (у нас и като хулят, и като хвалят, все прекаляват), започнах да правя грешка след грешка, защото не разбирах новото си положение и новите си възможности.

Не разбирах степента на придобитата от мен сила и значи степента на дързостта, с която мога да се държа сега. Запазвах инерцията на предпазливостта, инерцията на потайността. И едната, и другата наистина ми трябваха, защото случайният пробив с „Иван Денисович“ ни най-малко не примиряваше Системата с мен и не ми обещаваше никакво лесно движение занапред.

Не ми обещаваше движение, да — но сега-засега, за късо време, за два месеца, не, месецът беше един, можех да вървя, без да се спирам: измекярско-прекомерната реклама ми отвори през тоя месец вратите на всички редакции, на всички театри!

А аз не схващах… Бързах сам да се спра, преди да са ме спрели, пак да се потуля, да се престоря, че нищо нямам, че нищо не се каня да предприема. Сякаш това връщане беше възможно! Сякаш сега щяха да ме изтърват от погледа си!

А освен туй покрай неволното ликуване заради публикацията зле преценявах, че ние с Твардовски не сме спечелили, а сме загубили: бяхме изтървали цяла година, годината на тласъка, даден от XXII конгрес, и доплавахме чак с последния плисък на последната вълна. По най-скромни пресмятания си давах половин година, та дори и две години, преди да ударят ключа на всички врати пред мен. А съм разполагал с един месец — от първата хвалебствена рецензия на 18 ноември до кремълската среща на 17 декември. И дори с още по-малко — до първата контраатака на реакцията от 1 декември (когато насъскаха Хрушчов в Манежа (Някогашният императорски манеж в центъра на Москва, използван по съветско време като изложбена зала. — Бел. пр.) срещу художниците модернисти, а това бе замислено много по-мащабно). Но и през тия две седмици бих могъл да завзема няколко плацдарма — да обявя няколко заглавия на мои произведения.

А аз не го сторих поради погрешната ми линия на поведение. Канех се „най-разумно да използвам“ кратковременния бяг на моята слава, но тъкмо това не вършех — и до голяма степен поради криворазбраното чувство за дълг спрямо „Новый мир“ и Твардовски.

Това трябва да се обясни правилно. Наистина бях задължен на Твардовски, но лично. Ала нямах право да се съобразявам с едно лично гледище и с това какво ще си помислят за мен в „Новый мир“, а би трябвало постоянно да изхождам от това, че аз не съм аз и моята литературна съдба не е моя, а на всичките ония милиони, които не додраскаха, не дошепнаха, не доизхриптяха затворническата си съдба, закъснелите си лагерни открития. Както Троя дължи съществуването си все пак не на Шлиман, така и нашата лагерна подмолна култура си има своите завети. Затова, след като се бях върнал от света, който не връща мъртъвците, не биваше да се кълна във вярност нито към „Новый мир“, нито към Твардовски, нито пък да държа сметка ще ми повярват ли те, че изобщо не съм се главозамаял, ами много пресметливо завземам плацдарм.

Макар в сравнение с прекомерната ми предпазливост новомирските окови да бяха за мен вторични, все пак и те доста ме спъваха.

Мен, както бе предсказал А. Т., ме молеха за „каквито и да е откъси“ за литературните вестници, за изпълняване по радиото — и аз би трябвало незабавно да им ги давам! — от вече готовия „Кръг“, от готовите пиеси и така, с обявените заглавия, да заграждам периметри, от които после трудно ще бъда изтласкан. През четириседмичната вълна на зашеметяване след експлозията на повестта всичко бе минало безпрепятствено — а аз казах: „Не.“ Въобразявах си, че по този начин овардвам собствените си произведения… Бях горд, че толкова лесно устоявам на славата…

У дома в Рязан и в московските хотелски стаи хлопаха на вратата ми кореспонденти, обаждаха се от московските посолства в рязанското училище, изпращаха ми писмени анкети от разни агенции с такива дори глупави молби като: да съм оценял за западния читател доколко блестящо „е решил“ Хрушчов кубинския конфликт. Но на никого от тях не казах нито дума, макар че безпрепятствено можех да казвам вече доста много, доста смело и ошашавените кореспонденти да разпръснат всичко това по света. Страхувах се, че ако започна да отговарям на западните кореспонденти, и от съветските ще получа въпроси, предопределящи или незабавен бунт, или унило верноподаничество. Тъй като не исках да лъжа и не смеех да се разбунтувам, предпочетох мълчанието.

В края на ноември, десетина дена след появата на повестта, художественият съвет на „Современник“, след като изслуша моята пиеса („Еленът и ловният излет“, също вече смекчена от „Република на труда“), настойчиво поиска да им разреша да я поставят незабавно, трупата щяла да яде и да спи в театъра, но се наемат да я поставят за един месец! И това беше сигурно обещание, познавам театъра. А аз — отказах…

Но защо? Първо, бях усетил, че за публично представяне тя иска още едно преписване, което са седем чисти дена, а при работата ми в училището и наплива на безделно-възторжена кореспонденция — може би и цял месец. „Современник“ скланяше и на това да променям текста по време на репетициите — тогава не можех да зарежа училището! Но защо? Ами: как тъй изведнъж да стана свободен човек? отведнъж да се отърва от всекидневните дотегнали ми задължения? И още нещо: как да не доизкарам децата до края на срока? кой тогава ще им пише бележките? А на всичко отгоре, сякаш напук, в училището довтаса инспекторска комисия тъкмо за последния месец. Как да изоставя директора си, който толкова години се е държал добре с мен, и да се измъкна? За една седмица можех да дам на „Современник“ текста, приготвен за публичност; два пъти седмично можех да пускам по един „олекотен“ откъс от „Кръга“ и да го чета по радиото, да давам интервюта — а аз си губех времето в училищната лаборатория, подготвях нищожни демонстрации на опитите по физика, пишех урочни планове, проверявах тетрадки. Бях жалък червей, изкаран на космическа орбита…

А и друго: ами ако за беля „хора от горе“ видят пиесата още преди премиерата — и се разгневят? и теглят шута не само на пиесата, а и на разказите, които всеки момент трябва да се появят в „Новый мир“? А тиражът на „Новый мир“ е сто хиляди. А в салона на „Современник“ се побират едва седемстотин души.

И още нещо: нали бях обещал да давам всичко ново най-напред на Твардовски! Как тъй ще дам пиесата на „Современник“, преди да я е видял „Новый мир“? И тъй, забравих нещата с борбения „Современник“ и дадох пиесата на дремещото списание. Но там имаше и хора, които не дремеха, Дементиев, да речем, и пиесата не влезе в самото списание: тя не излезе от от двете жилища в сградата на „Котелническая“, от двамата Сашовци. Те именно помежду си решили, а на мен ми бе съобщено от Твардовски: „изкуство не е станало“, „това не е драматургия“, това е „преораване на все същия лагерен материал като в «Иван Денисович», нищо ново няма“. (А сега де, бива ли сам да защитавам произведението си? Допускам, че не е драматургия. Ама не е и преораване, защото същинската оран още не е започнала! Туй не е Особлаг, (Специален („особый“) лагер за по-опасни престъпници. — Бел. пр.) а ТВО (Трудово-възпитателно общежитие. — Бел. пр.); смесица на полове, на членове от наказателния закон, господство на криминалните и тяхната психология; производствени шмекерии.)

Е, след „Иван Денисович“ изглежда слабовато. Не ме тревожи, че Твардовски не харесва пиесата. То ако работата беше свършила с това, че „Новый мир“ отхвърля пиесата и ми предоставя свобода да правя с нея каквото си искам. А, да имам да вземам! Другояче схващаше Твардовски моето обещание и нашето сътрудничество и нине, и присно, и во веки веков. Че нали той ме е открил на моите 43 години, без него аз все едно че не съм писател, нито знам цената на произведенията си (едно съм донесъл, а десетина крия зад гърба си). И сега всяко произведение ще чака присъдата на Твардовски (и на Дементиев): дали да се печата то в „Новый мир“, или да се скрие и на никого да не се показва. Трети вариант не съществува.

Тъкмо така бе отсъдено за „Еленът и ловният излет“: да не се публикува и да не се показва. „Пазете се от театралните гангстери!“ — много сериозно ми внушаваше А. Т. Това го казваше главният редактор на най-либералното в страната списание за най-младия и най-смелия театър в страната! Откъде тая увереност на преценката? На много представления на „Современник“ ли е ходил? Нито едно не бе гледал, прага им не бе прекрачвал (за да не се унизи). Високото му положение го принуждаваше да получава информация от втора (и мръсна) ръка. В някой правителствен санаториум край Москва, на някой кремълски банкет, а освен туй от няколко услужливи лица в редакцията беше чул, че този театър е дързък, подмолен, безпартиен — и значи „гангстери“ са…

Само две седмици след като бях публикуван, още не беше завършил меденият ми месец с Твардовски — аз още не смятах за достойно и полезно да се разбунтувам открито, и така изпаднах в положението на молещ — молещ за разрешение да покажа собствената си пиеса на някого, а Твардовски се опъваше, разубеждаваше ме, възразяваше, а най-сетне чак се ядосваше от непослушанието ми. Едвам-едвам си даде съгласието да покажа пиесата на театър… само че не на „Современник“, а на мъртвия театър на Завадски (само защото той беше поставил „Тьоркин“). Закъсняло съгласие! Надявайки се на слабата осведоменост на А. Т. (встрани и над обикновените литературни кръгове, над московската динамична среда), останах свързан със „Современник“. Но забавих пиесата с още един месец — неповторим месец! — чаках цензурата да подпише „Матрьона“ и „Кречетовка“. Чак тогава изцяло дадох пиесата на „Современник“ — само че бях изтървал момента: вече се усещаше натискът върху театрите след декемврийската кремълска „среща“. „Современник“ не посмя да пристъпи дори към репетиции и пиесата заседна за дълги години. А Твардовски научи със закъснение за своеволието ми — и жестоко ми се обиди и през следващите години много пъти ме упрекваше: как съм можал да потърся „Современник“, след като той ме е молил да не го правя?…

А впрочем можеше и без Твардовски: скоро пристигна при мен представителка на Ленфилм с договор в четири екземпляра за „Кречетовка“, вече подписан от страна на Ленфилм, оставаше ми само да си сложа подписа и да получа небивали за мен пари — и „Кречетовка“ ще се появи на съветските екрани. Веднага се отказах: ще им дам правата, а те ще го изпортят, ще покажат нещо посъветчено, фалшиво? — а аз не ще мога да го оправя…

А. Т. в писмото си беше ме нарекъл „най-драг в литературата човек“ за него и от все сърце ме обичаше безкористно, но тиранично: както скулпторът обича изделието си или дори както сюзеренът — най-добрия си васал. И изобщо не му минаваше през ум да попита — а няма ли да имам аз някакво мнение, предложение или съвет — по работите на списанието или по лично неговите литературни работи. Не му минаваше през ум, че моят извънлитературен жизнен опит може да му предложи неочаквана гледна точка. Дори в темповете на битовото поведение усещахме разликата между нас. Сега, след нашата голяма победа, пречеше ли ни нещо да поседим край голямата редакционна маса, да си пийнем чай с гевречета, да си поприказваме ту за важни неща, ту за глупости? „Всички писатели така правят, например Симонов — шеговито ми внушаваше А. Т. — седнат като хората, запалят спокойно цигара. Защо сте толкова припрян?“ А аз бях припрян, защото и на петото ми десетилетие оше твърде много ненаписано ме разпъваше отвътре и твърде стабилно стояха глинените, ала и железобетонни крака на неправдата… И цъфтеше като буренак измамническата литература (Съвсем не насмогвах, още по-малко Твардовски, а си струваше да се разтичам: какво става с преводите на „Иван Денисович“ на различните езици? Ужасността на това — че посичат разказа ми за 25 и за 40 години отсега нататък, — изобщо не си я представях. Макар че СССР не е член на международните съглашения за авторското право, разказът беше изкаран на тезгяха да го граби който иска. А е такава политическа сензация! Само на английски език се заеха да го издават 6 издателства, не съм броил другите. И все пак се втурнаха — кой ще изпревари, преводачите — най-случайни, само и само работата да се свърши по-бързо! — а пък преводът е извънредно сложен. Дори групата на Хингли и Хейуърд, най-солидната, го преведе несполучливо, — та какво да кажа за другите! Сив полуграмотен поток с политическа неприятна миризма. Угаснаха всички бои, всички езикови пластове, всички тънкости, а намеците за ругатня се превеждаха с най-долни отявлени псувни, от игла до конец. (Бел. от 1978 г.)

През 1981-ва в щатовете Масачузетс и Върмонт книгата се изземваше от училищните библиотеки заради тия груби псувни (макар че днешните американски ученици псуват по-мръснишки от нашите пандизчии) — и аз получавах негодуващи писма от родители: как може да се печата такава гадост! (Бел. от 1986 г.) ).

Първата рецензия за мен — голямата, написана от Симонов, в „Известия“ — А. Т. сложи отпреде ми тържествуващо (тя току-що беше излязла, още не бях я виждал), но на мен още от първите абзаци ми се стори скучно-официална, отместих я настрана, без да я чета, и го помолих да продължим редакторския разговор за „Кречетовка“. А. Т. направо се възмути, а може би го схвана като маниерничене. Той не виждаше колко дълъг-дълъг-дълъг път ни чака и колко паешки са силиците на всички тия рецензии, дето никой не им ги е искал.

Още повече се раздалечаваха представите ни за това, какво се иска сега в литературата и какъв трябва да е „Новый мир“. Самият А. Т. го смяташе за пределно смел и прогресивен — покрай големия успех на списанието сред родната ни интелигенция, покрай вниманието на западния печат.

Това беше така, да. Но привържениците на „Новый мир“ не можеха да имат за свой мащаб нещо друго освен сравнението с бездарната върволица на останалите наши списания — мътни, дори предизвикващи гадене със съдържанието си и скапани поради художествената си невзискателност. (Дори и да се появеше в тези списания — прескачам „Юность“ — нещо интересно „за стръв“, то беше или спекулация с имената на покойни писатели, вкарани в гроба от също такива палета, с което се прочу „Москва“, или статии, далечни от литературата.) Вродените достойнство и благородство, които не изневеряваха на Твардовски дори в миговете на най-обидните му заслепявания, му помагаха да не допуска в списанието директна пошлост (по-точно казано, тя течеше и насам, особено в мемоарите на сановници като Конев или Емелянов, но все пак тоя поток се дозираше) и да запазва солидния тон на просветено списание, така да се каже, извисено над времето. В първата половина на книжките се срещаха и кухи, и нищожни неща, но във втората, в публицистиката, критиката и библиографията, винаги се усещаше солидност, съдържание, винаги имаше много интересни публикации.

Но съществуваше и друг мащаб: какво трябваше да стане това списание, за да може в него литературата ни да се вдигне от колене. За да стане това, „Новый мир“ би трябвало във всичките си рубрики да помества материали с две-три степени по-смели от тези, които поместваше. За да стане това, всяка негова книжка трябваше да се изгражда независимо от днешното настроение на големците, от колебанията, страховете и слуховете — не в рамките на разрешеното вчера, а с всяка книжка поне малко разчупвайки тия рамки. Разбира се, в този случай често би им се налагало да ядат пердах.

Ще ми възразят, че това е безумие и фантазьорство, че такова списание у нас не би просъществувало дори година. Ще ми изтъкнат, че „Новый мир“ не е пропускал възможността дори половин абзац да прокара там, където е било възможно. Че колкото и завоалирано, езоповски и сдържано да се е изразявало списанието — то е изкупвало това с тиража и известността си, но неуморно е разклащало камъните на овехтялата стена. А да се сблъска макар и само веднъж до трясък и крах и после съвсем да прекрати издателския си живот редакцията не може: списанието, както и театърът, както и киностудията, е своеобразна индустрия, това не е воля на свободен индивид. Те са свързани с постоянния труд на много хора и през епохите на преследвания неизбежно трябва да лавират.

Сигурно това възражение съдържа повече истина от обвинението ми. Но аз все едно не мога да се отърва от усещането, че „Новый мир“ далеч не правеше максимално възможното — дори и първите след XXII конгрес, неповторимо свободни месеци — как ги използва „Новый мир“? А колко книжки на „Новый мир“ едвам се крепяха на нулево положение? Малко ли бяха ония, където на две-три стойностни публикации останалото беше плява и сивотия, така че съотношението между страниците на едните и другите даваше к. п. д. по-нисък, отколкото на най-загубения парен двигател?

Година след година свободолюбието на нашето либерално списание изникваше не толкова от свободолюбието на редакционната колегия, колкото от натиска отдолу на свободолюбивите ръкописи, устремени към това единствено списание. Този натиск беше толкова голям, че както и да го отблъскваш и осакатяваш — в останалото все едно имаше доста ценно. Смяташе се за възможно някои автори да бъдат гледани отвисоко или хокани. Вътре в либералното списание се вкаменяваше консервативна йерархия, „нагоре“ се докладваха само благоприятните и приятните неща, а неприличните също толкова успешно (но по приятелски) се удушаваха още при появата им, както и в „Москва“ или „Знамя“. За тия отхвърлени смели ръкописи Твардовски изобщо не научаваше нищо друго освен изопачени клюки. По тоя въпрос той веднъж ми каза:

— Нарочно изпращат в „Новый мир“ литератори провокатори с антисъветски съчинения: били сме единственото свободно списание, къде другаде щели да публикуват.

И според него заслугата на неговата редакция се състоеше в това, че „провокациите“ навреме се отгатвали и отхвърляли. А в действителност „провокациите“ бяха тъкмо свободата, а „нарочно изпращаше“ провокаторите голямата руска литература.

Пиша всичко това за общата истина, далеч не за себе си (с мен наопаки — Твардовски се нагърбваше и пряко сили да прокарва безнадеждното). Пиша за десетките произведения, които значително повече се доближаваха до нормата на легалността и за които „Новый мир“ можеше да направи повече, ако обкръжението на Твардовски не беше се вкопчило така здраво в облегалките на креслата, ако не ги сковаваше постоянният мъчителен страх „тъкмо сега моментът не е удобен“, „такъв е моментът сега…“ А тоя момент продължава вече близо половин век.

Веднъж попитах А. Т. мога ли, тъй като милея за списанието, да му препоръчвам произведения, които особено ми харесват. А. Т. много приветливо ме подкани да върша това. Два пъти се възползвах от полученото право — и не само че безуспешно, но и с вреда за отношенията ми със списанието. Първия път — още през медения ни месец, през декември 1962-ра. Убедих В. Т. Шаламов да подбере онези стихотворения от „Из колимските тетрадки“ и „Малки поеми“, които ми се струваха категорични, и ги предадох на А. Т. чрез секретарката му в запечатан плик.

Начело на „Новый мир“ стоеше поет, а отдел „Поезия“ на списанието беше мижав, не бе открил нито едно видно поетично име, от време на време откриваше имена незначителни, които бързо се забравяха. Отделяше се много внимание на дипломатическия „национален етикет“, печатаха се преводни стихотворения на Поети от съюзните републики (Съществуват литератури на всеки отделен народ и световна литература (тя върви по върховете). Но не може да има никаква междинна „многонационална“ литература (пропорционална като Съвети на националностите). Тази нереална представа, наред със соцреализма, също спъваше развитието на нашата литература през изминалите десетилетия.) или 2–3 къси стихотворения на някой вече известен поет, но никога не се пускаше голяма подборка от стихотворения, която да очертае насока на мисълта или формата. Стихотворните публикации на „Новый мир“ никога не ставаха художествено събитие.

В подборката на Шаламов влязоха от „Малки поеми“ — „Омир“ и „Авакум в Пустозерск“, и 20-ина стихотворения, между които „През часовете нощни, ледени“, „Като Архимед“ и „Погребение“. За мен, разбира се, и фигурата на самия Шаламов, и стихотворенията му не се побираха в областта на „просто поезията“ — те бяха памет пламтяща и болка сърдечна; това беше мой незнаен и далечен брат по лагер; тия стихотворения той беше ги писал също като мен, едвам тътрейки крака, и наизуст, плашейки се най-много от обиските. От тоталното унищожаване на всичко пишещо в лагерите да сме изпълзели четирима-петима души.

Не се смятам за съдник в поезията. Напротив, признавам на Твардовски изтънчения му поетичен вкус. Нека допуснем, че съм в голяма грешка — но при сивотията на поетичния отдел на „Новый мир“ редно ли беше да ги отхвърля толкова нетърпимо? До времето, когато ще могат да бъдат публикувани тия мои очерци, читателят вече ще е прочел и забранените стихотворения на Шаламов. Той ще оцени мъжествената им интонация, тяхното кървене, недостъпно за опитите на младите поетчета, и сам ще реши заслужават ли те тяхното третиране от страна на Твардовски.

На мен той ми каза, че не му допадат не само самите стихотворения, били „прекалено пастернаковски“, но дори тази подробност, че когато разпечатвал плика, се надявал да види нещо ново от мен. А на Шаламов писал, че стихотворенията „Из колимските тетрадки“ категорично не му харесват, това не е поезията, която може да развълнува нашия читател.

Започнах да обяснявам на Твардовски, че това не е „интрига“ на Шаламов, че аз сам съм му предложил да направи подборката и да я изпрати по мен — Твардовски изобщо не ми повярва! Той беше смайващо невъзприемчив към простите обяснения. Завинаги си остана убеден, че лукавият Шаламов ме е манипулирал.

Вторият път (вече през есента на 1964-та) стана нужда доста настойчиво да подканвам редколегията да публикува „Очерци по история на генетиката“ на Ж. Медведев. Те съдържаха популярно изложение на неизвестната на народа същност на генетичната дискусия, но още повече — плам и зов против несправедливостта на базата на вече напълно легален материал, но все едно тоя зов разбуждаше общественото сърцебиене. И тази книга, както се казва, „единодушно се харесваше“ на редакцията (е, Дементиев си беше против) и на заседанието на редакцията Твардовски ме помоли да прекратя потока от аргументи, защото „вече са убедени“ всички. И само помолиха автора да направи „малки съкращения“; а после — големи, а после — да „потърпи няколко месеца“ — и така книгата се заклини. Защото „отпускаше“ свободата на мисълта в още неразрешена порция.

Твардовски смяташе за непростимо и това, че бях посмял да предложа „Еленът и ловният излет“ на „Современник“. Обидата в гърдите му не се укротяваше, не избледняваше, а шаваше. Той много пъти без необходимост се връщаше на тази случка и вече не просто порицаваше пиесата, но просто говореше за нея недоброжелателно, но и предричаше, че тя няма да види бял свят, тоест изразяваше вярата си в защитната здравина на цензурните прегради. Нещо повече, каза ми (на 16 февруари 1963 година, три месеца след кулминацията на нашето сътрудничество!):

— Аз не че бих забранил пиесата ви, ако това зависеше от мен… Аз бих написал статия срещу нея… а дори бих я и забранил.

Когато говореше злобно, очите му ставаха студени, дори побеляваха, и това беше съвсем ново лице, вече далеч но детско. (А защо ще я забранява? — за да оварди името ми, от добри подбуди…)

Подсетих го:

— Но нали самият вие сте съветвали Никита Сергеевич да отмени цензурата за художествените произведения?

Нищо не ми отговори. Но и не се съгласи, не, вътрешни той някак не можеше да съчетае едното с другото. Щом едно произведение не му допада — защо да не го спре и със силата на държавната власт?…

Такива отговори на Твардовски подкопаваха приятелството ни още от най-ранните му дни.

Твардовски не само се заканваше да попречи на движението на пиесата, но и наистина попречи. Пак по това време, в началото на март 1963-та, търсейки пътища за разрешаване на пиесата, аз лично я изпратих на В. С. Лебедев, благодетеля на „Иван Денисович“. „А Твардовски чел ли я е? Какво каза той?“ беше първият въпрос на Лебедев сега. Отговорих му (в по-мека форма). Допълнително те се свързали. На 21 март Лебедев уверено ми отказа:

„Дълбоко съм убеден, че пиесата в сегашния й вид не е годна за поставяне в театър. Театралните дейци от «Современник» искат да поставят тази пиеса, за да привлекат публиката (Че кой театър иска нещо друго?…) и с вашето име, и с темата, която безусловно ще зазвучи от театралната сцена. И не се съмнявам, че зрителите, както се казва, ще «щурмуват» театъра от желание да се запознаят… какви явления са ставали в лагерите. Но… в края на краищата театърът ще се види принуден да се откаже от поставянето на тази пиеса, тъй като към театъра на облаци ще литнат «огромните охранени мухи», за които говори в неотдавнашната си реч Н. С. Хрушчов. Подобни мухи ще са кореспондентите на чуждестранните вестници и телеграфни атенции, всевъзможните нашенски еснафи и други подобни хора.“

Еснафи и „други подобни хора“! Тоест, другояче казано, народът ли? И дали „театърът сам ще се откаже“? Да, когато му се обадят от ЦК… Ето ги — и епохата, и театралните задачи, и държавния деец!

Отнашенията на Твардовски с Лебедев не бяха просто отношения на зависим редактор и околотронен референт. И двамата като че ли наричаха тия отношения приятелство, на Лебедев му беше драго да се смята за приятел на първия поет на страната (от някоя година насетне това място на йерархичната стълбица му бе официално признато). Той се радваше на неговите (после и на моите) автографи (при голямата му педантичност, смятам, и специална папчица си е имал). Когато Твардовски занесъл на Лебедев „Иван Денисович“, подплатен с препоръките на белокосите писатели, на Лебедев му било драго и той да мине за ценител, да покаже, че прекрасно се ориентира в качествата на произведението и не ще подлага нежната му тъкан на грубо прекрояване.

Откъде се е взел той в обкръжението на Хрушчов и с какво се е занимавал преди това? — докрая не можах да науча. По професия този тайнствен върховен либерал се смяташе за журналист. Може би го е ръководело лично съперничество с Иличов (По онова време завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на КПСС. — Бел. ред.), когото можеше да изпревари само ако яхне либерално конче?… С него се запознахме на първата „кремълска среща“ на ръководителите на партията и правителството с творческата интелигенция — на 17 декември 1962 година.

Поканата за първата среща ме свари неподготвен: в събота вечерта в училището се получи нареждане от обкома на партията, че в понеделник ме викат в ЦК при другаря Поликарпов (главния удушвач на литературата и изкуството), а дотам ще ме закара кола на обкома. Поради конспиративната си нагласа го ударих на мрачни предположения. Реших, че Поликарпов, след като не е можал да спре повестта, сега ще иска поне в партията да ме вкара. И нарочно тръгнах с училищния си костюм, закупен от „Работно облекло“, с черни обувки, по които имаше безброй кръпки от червена кожа, и доста обрасъл. Така щеше да ми е по-лесно да се опъвам и да се правя на луд. Та като такъв закъсал провинциалист ме докараха в мраморно-копринения Дворец за срещи.

И тъкмо там през една от почивките уж случайно (а фактически нарочно) около нашия с Твардовски край на масата започнаха да минават ту червеноликият надменен Аджубей, ту нищожният подлизурко Сатюков (главният редактор на „Правда“), ту един нисък, много интелигентен, естествен и по погледа, и по държането си човек, с когото Твардовски побърза да ме запознае. Излезе, че това е Лебедев. Смая ме несходството му с партийните дейци, неговата безспорна тиха интелигентност (той беше с очила без рамки, само стъклата святкаха от време на време, оставяха впечатление като от пенсне). Може би защото той беше главният ми благодетел и ме гледаше галъовно, съм го възприел така. Съдържателен разговор не водихме, той ме увери, че аз „сега съм на такава орбита, от която няма начин да бъда свален“, похвали ме, че не давам интервюта, и ме помоли за „Иван Денисович“ с автограф. Това беше просто от небето сложен да варди разтурения Хрушчов ангел от чеховски тип. (Обясни ми защо така екстрено са ме извикали: „Забравиха ви вече в ЦК.“ Макар че бяха готови живи да ме изядат.)

(Добавка от 1978 г.): За тези срещи в печата почти никой не е разказал, аз не съм срещал. Освен туй повечето участници си останаха в същата сфера и под същата пета, на някои тя се услажда — те няма да разкажат, а и не им трябва. И, естествено, с отдалечаването ни от онези дни все по-нищожни стават и самото събитие, и участниците му. Дори сега не всички имена са запомнени, а за следващото поколение ще са дивотия. Но дивотия ще стане някой ден и цялото ни робство — и как после ще си го представят? Запазил съм бележки — от самите съвещания, правени на място, на коляно, и още същите вечери допълнени по пресни спомени. Няма да разказвам подробно всичко, но дори глътка въздух да гребнеш от онези зали и да я дадеш на закъснелите да подишат — може би си струва.

Идеята за „среща на ръководителите на партията и правителството с дейците на културата и изкуството“ не беше нова: по някакви поводи и Сталин се е срещал, изричал е напътствия пред разните там загубеняци, а и Хрушчов през лятото на 1957-а приел във вилата си край Москва отбрана група литератори и им внушавал, че не бива да разклащат основите; тази среща е възпята от Алигер — я в стихотворение, я в спомени. Че ръководителите на правителството си зарязват държавническите работи и се залавят с оправяне на изкуството — за тоталитарната държава си е в реда на нещата, тя тогава само е тоталитарна, тогава само се крепи, ако не изпуска никое местенце, където има живот, така че живописта, музиката, а особено литературата за тях са не по-маловажни от съвременното въоръжение. А самите „дейци на изкуството“ тези срещи не само че не ги учудваха, но бяха искрен празник за повечето и повод за жестока надпревара: как да влезеш в списъка на поканените? Почти всички поканени можеха да се смятат поради самия този факт за наградени: ЦК ги причислява към „челниците“, а следователно занапред са им осигурени тиражите, изложбите, театралните представления. От оная заран си спомням един разговор в отдел „Култура“ на ЦК в мое присъствие, че Исаковски, за пръв път подминат, разплакан си измолвал покана: за пръв път за него не се намерило място във важно събрание и следователно той вече е престанал да бъде челник и кариерата му един вид приключва. А поканените тоя път бяха доста — 300 души, но заедно с нацрепубликите, които пристигаха в Москва със самолети и влакове, предизвестени няколко дена по-рано, — а самият подбор се извършваше в ЦК, но, то се знае, водеха се разговори по телефона с ЦК на нацкомпартиите и с ръководствата на творческите съюзи и там се сблъскваха сума желания, обиди, лични покровителства и партийни грешки. А освен „челниците“ се викаха и онези, на които трябва да им се издърпат ушите, които трябваше да бъдат вкарани в правия път (този път това беше Ернст Неизвестни, а Евтушенко — хем такъв, но и челник, вече беше си пробил път).

Срещата на 17 декември стана месец без един ден след публикуването на „Иван Денисович“ на 18 ноември — и събитията бяха свързани. На всички благоразумни комунисти „Иван Денисович“ беше им показал, че повече не бива да отстъпват, че както е тръгнало, ще се сринат и държавата, и партията. Сталин, колкото и да е проявявал тъй да се каже, личните си прищевки, всъщност никога не е напускал партийния коловоз: дори унищожавайки ленинската партия, той е бил не против партията, а с нея — и се е носел инерционно на верев по ленинския път. А Хрушчов, без никога да унищожава и външно спазвайки партийната линия (по мисленето си той беше значително по-близо до 20-те години, достатъчно е да се сети човек за лютата му омраза към църквата), — час по час, подтикван и от характера, и от сърцето си, най-неочаквано изскачаше встрани, което една равномерна тоталитарност не можеше да си позволи. Измежду тези разрушителни явни подскоци беше разделянето на партията на промишлена и селскостопанска; но и разхлабването в литературата за предвидливите комунисти беше доста застрашително: ами ако бъде позволено печатно да се обсъжда ГУЛАГ, нали нищо няма да остане от системата? И тъй, след пробива на „Иван Денисович“ се налагаше спешно да вразумят Хрушчов и да го издърпат обратно в коловоза. Кой от ЦК ръководеше тоя поврат — не се знае достоверно, но като нищо може да бъде заподозрян Суслов. (В противоречие с това единственият от вождовете, който през почивката дойде да се запознае с мен, беше пак Суслов. Но може би тук няма противоречие: оглеждал ме е и си е правил сметка как да придърпа и мен на техния коловоз?) Беше разработено хубавичко: ако вразумяването беше насочено срещу Хрушчов, а той се опънеше, — щеше да се развали работата, нищо нямаше да стане. А да се навират между шамарите и да убеждават Хрушчов, че „Иван Денисович“ е грешка, — нямаше начин. Но измислиха как срещу Хрушчов да насъскат самия Хрушчов! — и така бяха осигурени натискът и енергията на обратния завой. Още на 1 декември нагласили в Манежа изложба на художници от недопускаемите течения (включително и на платна от 20-те години!) — и приятелски завели Хрушчов да му покажат докъде води слободията в изкуството. Хрушчов, естествено, поради простодушието си се вбесил — и още там го навили да вразуми дейците на изкуството, ако ще още утре, оставало само да се извърши организационната подготовка. Права им излязла сметката, че инерцията на общия завой после ще забърше и лагерната литература. Но аз се озовах на тази среща засега не като главен виновник, а като главен герой.

Някъде към 10 заранта ме закараха с кола до сградата на самия ЦК на Стария площад, за която дотогава само бях чувал, насам изобщо не бях се навъртал, това е особено чисто място, паркираните коли са само големи и черни, охранявани, а пешеходците, случайно попаднали на тази отсечка от тротоара, — скромно строго бързо се изнизваха, за да не издадат с престъпните си очи нещо непозволително на охраната и да не бъдат опандизени. А аз — дори влизам, заставам пред гишето, оттам се обаждат по телефона и веднага ми издават пропуск и се заизкачвам покрай стражата по безлюдното стълбище, защото не ми стиска да взема асансьора, после по обширните безлюдни коридори — а на вратите само фамилни имена, без чиновете и длъжностите (помежду си всички всичко разбират, а на чуждите хич не им трябва).

За мое облекчение самият Поликарпов не пожела да ме види (сигурно му е било гадно — и правилно му е подсказало сърцето), за сметка на което отделът ме прие възхитително-грижовно (тия хора сигурно цял живот са съчувствали на лагерната литература! ако го знаех, откога да съм съм донесъл повестта си право тук), веднага се изясни, че съм викнат само на тържество, а младшите сътрудници от апарата бързаха да надникнат през вратата, да ме зърнат. Дадоха ми парче шарен картон — това беше пропускът за днес за кремълския дворец за приеми, интересен: цветът, буквите, номерът — означават нещо, но не се знае какво, няма нито дата, нито е посочено мястото, където съм поканен, и ако го намериш изтървано на улицата, никога няма да се сетиш, че това е пропуск и закъде. А първо — в хотел „Москва“ (с лека кола, разбира се) — същия онзи, като бастион на централния московски площад, — и смазан от величието му — колко пъти съм минавал край него, тук през 1945-а отивах с конвой от трима човека да се сдам в Лубянка, тук след 1956-а мъкнех тежки пазарски чанти с московски провизии — по-бързо да стигна до метрото — и право към Казанската гара. И ето ме — вътре и насочен не към безнадеждния пулт, където стаи никога няма за никого освен за чужденци, а към обикновена, уж хотелска стая, а там именно, за всички знаещи, се разпределят всички места. И щом влязох във владение на невижданата си луксозна стая — вече нова голяма черна кола ни чака долу — нас, неколцината почетни; до мен — добре гледан мъж на години, благолява да се представи, излезе — Соловьов-Седой, колко досадни негови песни ни се навираха в ушите от радиоапаратите, докато работехме като роби — мислил ли съм, че някой ден съдбата ще ни събере? Но май целият ми сън не е за един ден, а тепърва има да живея и да се въртя сред тях и трябва някак да свиквам. Междувременно грамадната лека кола ни въздига по виадукта на Комсомолския проспект — и право към Воробьовите хълмове. Колко пъти през живота ми ме е мачкала тая Държава, колко безмилостна, непристъпна и несговорчива беше тя, и повечето хора ще останат с това вярно впечатление цял живот, — а не щеш ли, оказа се, че тая мощ имала и обратна страна: тя изобщо не мачка до смърт, нито е затворена отвсякъде с железни кепенци, ами е кадифено разтворена и носи с такива уверени криле, както може би никоя сила на света не умее да носи. Ей, внимавай, стар пандизчийо, всичко това не е на хубаво!

Първо безкраен дувар над стръмнината (дали Херцен и Огарьов ) не са се клели тъкмо тук за свободата?), на портата — проверка на колата от часовия, чак тогава я пускат да влезе (а пристигналите със случайни коли вървят пеш през целия двор, измежду тях дори Федин го познавам; а ние — чак до входа.). В съблекалнята юначаги с ливреи поемат охлузеното ми унило дълго провинциално балтонче, без да им мигне окото. А по-нататък — зали с едър паркет, и днешният ден уж май е делничен или изобщо не е ден? спуснати са всички великолепни прозоречни белоснежни завеси, лее се белота от луминесцентните лампи, на всичко отгоре скрити. Някъде си се бъхтят из страната — трудови вахти, мини, висят трудещи се по стъпалата на автобусите, които подскачат по калните трапове, — тук залите са препълнени с издокарани безделници, всички мъже са с островърхи лачени обувки, в каквито и по уличния разкашкан сняг не можеш мина, — и всички са се разбързали един към друг — да се ръкуват, да си приказват, да се шегуват, всички се познават освен някои от малцинствата. Има и дами, издокарани, но са малко. Аз вървях покрай стената, за да не се набивам много в очи, стъпвах колкото може по-незабележимо с обувките си, с никого тук не се познавах, никого не познах, единствено Шолохов, когото фотографираха с много светкавици и бръмчене на кинокамери, а той стоеше и им се хилеше безкрайно глупаво. Дотам ми беше притеснително-чуждо тук, че се зарадвах, като видях казахите, които добре различавах след интернирането си, отидох и седнах до тях, мислейки да си кротувам там, но, не щеш ли, дойде някаква едра проклета дама пика и взе да се запознава мнимо-радостно с казахите, че също била от Казахстан, — и тогава разбрах, че това е Серебрякова.

Поседях край казахите, без да вдигам очи, много опасявайки се от всякакви въпроси и разговори, а когато ни повикаха в банкетната зала, пак отидох при казахите и седнах до тях, местата не бяха поименни. Цялата зала, оградена с бели колони с позлатени основи, се заемаше от широка маса във вид на буквата „П“ — и изведнъж всички пак станахме на крака, приветствайки с душевно-радостни ръкопляскания идването край късата страна на масата на десетината ръководители на партията и правителството. Дългунестият Суслов беше сред тях, дебелият Брежнев, уморено-отегченият Косигин, непроницаемият Микоян, — но по средата нисичкият плешив Хрушчов ни покани с мек глас: „Като си похапне, човек става по-благ“ — и ни предложи засега да се наобядваме. С голяма готовност насядахме — а всички снимачни апарати изчезнаха. А масата вече беше сервирана — такова нещо в живия живот не бях виждал: пред всеки по 5 кристални чаши, три ножа — нормален, малък и крив, за какво ли е пък този кривият? хайвер, филе от есетра, меса, пилешко, салати, вина, минерални води — то само с тия студени закуски всички можехме да се наядем до насита, — но плюскането продължи. Шашнах се сред това изобилие и разчитах да се оправя, гледайки съседите си, не казахите, естествено. А от другата ми страна и срещу мен седяха руснаци — ама едни мутри, едролици, едротели мъже в жив весел разговор помежду си, много отворено за Поликарпов, и изведнъж започнах да загрявам, че всичките са важни клечки: същинският ръководител на целия Съюз на писателите Георгий Марков, а до мен охраненият самоуверен Вадим Кожевников, а наблизо по диагонал — невзрачният Шолохов между две невероятно едри мутри (Софронов май.) И пак между тях — дребничкият чевръст Чаковски, който с кожата на носа си час по час подхвърляше своите очила и пръв с вдигната чаша, кланяйки се по диагонала: „За ваше здраве, Михаил Александрович!“ — и всички подир него, за да не изостанат: „За ваше здраве, Михаил Александрович!“ (Аз — не се помръдвам, нали съм от друга република.)

Това бяха все страховити имена, звучни в съветската литература, и аз се чувствах сред тях съвсем незаконно. Никога не бях се стремил да вляза в тяхната литература, спрямо целия този свят на офицалното съветско изкуство отдавна и искрено бях враждебен, отхвърлях ги изцяло всичките накуп. Но ето че ме въвличат — и как ли ще живея и дишам сред тях оттук нататък?

Междувременно, възползвайки се, че не се вторачват в мен повече, отколкото във всеки казах, скришом от съседа ми Кожевников на коляно си записвах в бележничето: супа с есетра, лимон и маслини; есетра с картофи; панирани котлетчета с картофен чипс; банички; плодова салата; сладолед; кафе. Всичко се сервираше от млади дресирани келнери с фракове, пречупени в кръста, едната ръка с блюдото, другата зад гьрба. И това през всичките десетилетия, докато ние си избачквахме дажбата, а в Саратов и днес се редят на опашки за макарони, — а тия ей така си похапват! И церемониалът на обслужването не е от вчера, пък и дейците на изкуството май доста са посвикнали с него.

Обедът продължи към час и половина, след това се разхождахме през почивката — и се стичахме в отделна зала да гледаме картините на художниците, осъждани от партията, — така се предопределяше темата на съвещанието. Ненадейно се натъкнах на Твардовски и той ме хвана подръка и ме заразвежда, избирайки с кого да ме запознае, с кого не. През тази и през следващата почивка той ме запозна с композитора Свиридов, когото аз все пак отделях от другите, пък и той самият се се оказа симпатичен; с прочутия тогава кинорежисьор Чухрай, с Бергголц, Панова, Кетлинская, Боршчаговски и Малцев (Пупко). Запознавах се, запознавах се, всички до един изразяваха радостно съчувствие, а аз се учех да разговарям с тях, но за свои хора никого тук не можех да призная. Не ми предстоеше да избирам с кого съм, ясно — с никого освен с моя водач: те са тук от сума време, кога на една маса с правителството, кога на съседни, — но никой от тях не е стоял на и опашка за макарони. И колкото и да се правят на либерали, колкото и да се правят на опозиция, — всичките се прехранват от държавни поръчки и работят за държавата и в сравнение с онова, което мъкнех на раменете си, — всичките бяха от един дол дренки.

Така двамата с Твардовски се поразхождахме (междувременно се разкри още един комичен номер: в мъжката тоалетна на етажа, където беше банкетът, пускаха само членове на политбюро, в коридора специално дежуреше ченге, — останалите ги насочваха към долния етаж). Вече и звънецът звънна, и всички се прибраха в залата, а Твардовски изчакваше нещо или пък предварително беше уговорил работата, не можах да разбера, — в безлюдния и вече полутъмен вестибюл изведнъж се оказахме само ние двамата и кинооператорите с някакви невиждани микрофони, наврени пред лицата ни, — и ненадейно Твардовски ме извъртя — през вестибюла вървеше самичък Хрушчов. Твардовски ме представи. Хрушчов беше досущ като на снимките си, още як и валчест селяк. И ми подаде ръка съвсем не като велможа и с простодушна усмивка ми каза нещо одобрително — наистина си беше такъв непрефърцунен, какъвто ни го описваше в лубянската килия шофьорът му Виктор Белов. И изпитах към него изблик на благодарно чувство, казах му, както го усещах, стискайки му ръката:

— Благодаря ви, Никита Сергеевич, не за мен, а от милионите пострадали.

Чак ми се стори, че в очите му се появи влага. Той разбираше какво е направил изобщо и му стана приятно да го чуе от мен.

Още докато ръцете ни бяха съединени, още докато траеше този необезпокояван от никого миг — можех да му кажа каквото си искам, можех да направя някаква важна и необратима крачка — ама не бях подготвен, главата ми не загря: усещам, че изтървам възможността, но не загрях.

Не загрях и чак после разбрах, след месеци: трябвало е да му поискам аудиенция, макар че още не бях съставил разговора в главата си. Трябваше да схвана, че целият ни успех, едвам-едвам постигнат, вече се клати, че не ми остава и онази половин година откритост, на която разчитам, че изобщо наближава краят на полета ни към свободата, а сега всичко ще тръгне заднешком, — и за да се опитам да спра това, да го осуетя — трябваше смело да говоря с Хрушчов! Той беше човек на индивидуалните решения, напълно възможно бе да го подтикна да затвърди захванатото! Но не се оказах на висотата на момента — още при първото ми докосване до развоя на руската история. Твърде рязък и бърз за мен се оказа възходът ми.

А сигурно и дълго да бях седял, не бих могъл да съставя правилен план на разговора ми с Хрушчов.

И си отпуснах ръката. И нямаше какво друго да си кажем (кинаджиите междувременно въртяха ли, въртяха — и ръкостискането ни се появи в кинопрегледите). Оставаше ми да се обърна и да вляза в залата. И се обърнах. И там, пред затворената врата, където наистина нямаше жива душа, самотно стоеше дребосъкът Шолохов и се хилеше глупашки. Както Твардовски беше дебнал Хрушчов — така и на Шолохов му бяха подсказали тоя момент и той беше изпъплил тук, назад, също да присъства като цар на литературата. Но Хрушчов го отмина, а на мен ми предстоеше да вървя право към Шолохов, нямаше друг начин. Направих крачка — и се състоя ръкостискането ни. Цар — не цар, Шолохов беше твърде влиятелна фигура и нямаше смисъл да се скарвам с него още от първите си стъпки. Но и се натъжих — просто нямаше какво да му кажа, дори нещо любезно.

— Земляци, а? — продължаваше да се усмихва той под малките си мустачки, объркан и сочейки ми пътя за сближаване.

— Дончани! — потвърдих аз студено и донякъде заплашително.

Влязохме в залата. Започваха.

Сега по масите беше останала само минералната вода и кинооператорите вече снемаха без възбрани. Твардовски ме заведе в най-далечния край, където се струпваше, тъй да се каже, опозицията и където — какъв белег на времето! — седеше и Сурков. Какво ти, не само седеше, но и на мен пробута шега: „Знаете ли как се казва този дворец? Колхоз «Заветите на Илич».“ Така се люлееха тогава стълбовете и никой не разбираше накъде са се завъртели небесните светила!

В края на масата на вождовете се надигна ниският кльощав Иличов, завеждащият отдел „Пропаганда“ на ЦК, и започна да изнася доклад, гънейки тънкия си врат като змия. Не особено — може би — силният му глас мощно се повтаряше от стенните високоговорители, а и смисълът на думите беше партийно-силен. Че е полезно от време на време да си сверяваме часовниците. Че абстракционистите действат извънредно активно и принуждават соцреалистите да преминат към отбрана. (Наличието на война се подразбираше от само себе си.) Формалистите натрапват на партията нов диктат. И в ЦК се получават писма: нима решенията на партията (безброй бяха те през тия години, но всичките в една и съща насока) са остарели? Не! — трепна Иличов с целия си врат, — няма да допуснем кощунствено да се разпространява за Ленин, че бил привърженик на лозунга „нека цъфтят сто цветя“! — Той ту прибираше глава между раменете си, ту си прехапваше устните от негодувание: — И кинематографистите ровичкат в задния двор, не щат да видят генералната магистрала. И в литературата младите бравират с презрителния си скептицизъм. А чужденците издирват негодници като Есенин-Волпин. (Хрушчов: Порнография, а не изкуство.) А част от поетите пропагандират общочовешкото начало — като Новела Матвеева: за всички била пеела, на всички давала. Настъпило е време на безнаказано своеволие на анархистичните елементи в изкуството! Настояват за изложби без жури, за книги без редактори. Искат мирно съвместно съществуване в областта на идеологията! На събранията се създават такива условия, че на човек му става неудобно да отстоява партийната позиция. (Сталинистко хриптене.)

Така той представи партията съвсем мъничка, слаба и тормозена, а интелигенцията — застрашително настъпваща. Но макар и дребничък, се възправяше срещу нея и въртеше глава. Оказва се, отнякъде плъзнали фалшиви слухове, че щяло да има нов поход срещу творческата интелигенция, — и се получило писмо, адресирано лично до Никита Сергеевич с подписите на такива видни дейци като Фаворски, Коненков, Завадски, Еренбург. (И… Сурков! Я къде се озовал!) Направете всичко, за да не се повтори произволът! Без възможност за различни течения изкуството било обречено на гибел. После — оттеглили писмото си. ( Хрушчов: По-добре изобщо да не бяха го изпращали!)

Редички ръкопляскания от залата.

А Иличов нагнетява и тръгва в настъпление, издувайки се от малкия си обем: диверсия на буржоазията в областта на идеологията, нямаме право да подценяваме. Не младите художници „търсят пътища“, а тях са ги намерили и са ги помъкнали подире си. У нас има пълна свобода за борбата за комунизъм, но няма и не може да имасвобода за борбата против комунизма! Голямо щастие е, че партията определя цялата насока на изкуството.

В залата ставаше все по-страшно. Дотам се смесиха в една церемотия именният ден с погребението, че ми мина през ум: май и с мен дават отбой, сега ще ме връхлетят, защото моят Иван Денисович в никой случай не е за комунизма. Пък и кога ли са се стеснявали нашите да дадат заден ход? Аз единствен тук предизвиквах раздвояването, че днес все пак е и имен ден.

А там близо пред тях стоеше, само че ние не я виждахме, медна скулптура на Ернст Неизвестни и Хрушчов заръмжа срещу нея ни в клин, ни в ръкав: „Туй се казва произвол. Ако станат мнозинство, в миша дупка ще ни наврат!“

Ама ги бива да правят завои, когато кормилото винаги им е послушно. С нова извивка на врата като от много неудобна яка Иличов подхвана съвсем нова рулада: за разлика от упадъчните произведения партията трябва да отличава макар и остро-критичните, но жизнеутвърждаващи произведенения. Напоследък се появиха много правдиви, смели произведения — такива като „Един ден на Иван Денисович“. Показани са човечни хора в нечовешки условия.

Хрушчов разчиташе най-много на инстинкта си, по което именно се различаваше от всички комунистически вождове: че разказът ми е против комунизма, не бе забелязал, защото в случая си бяха казали думата не главата му и не бронираната догма. А че е честно по селяшки — забелязал. Сега, сепнато прекъсвайки Иличов, той забоботи:

— Това не значи, че цялата литература трябва да е за лагера. Каква литература ще е това?! Но как Иван Денисович се грижел да не се похаби хоросанът — това ме трогна. Твардовски днес ме запозна. Не е зле да го погледнете.

Вече бях забелязан от любопитната зала още докато минавахме с Твардовски, сега към нас започнаха да се извръщат и да ръкопляскат — най-големите подмазвачи още преди Хрушчов, а след Хрушчов съвсем нагъсто.

Станах — без ни най-малко да съм се полъгал от тези ръкопляскания. Станах — без каквато и да е дори минутна надежда да живея с това общество. Пред ръкопляскащата зала станах като пред врагове, сурово. Те не си представяха цялата дълбочина на нашата правда — и е излишно дори да се опитвам да търся съчувствието им.

Поклоних се студено в едната посока, в другата и веднага си седнах, прекъсвайки ръкоплясканията, предупреждавайки, че не съм техен.

Още продължаваше докладът на Иличов, но все повече преминавайки в непрекъснат коментар на Хрушчов. Той все отговаряше на авторите на онова, оттегленото, писмо, че — не, не, връщане към култа на личността няма да има. „В затвора никого няма да вкарваме — уверено заяви Хрушчов. — Получавайте си паспортите и прав ви път, проявявайте талантите си там.“

(Тогава това още беше толкова неправдоподобна нота, че никой не я взе насериозно.)

Както всеки новак никога не обхваща цялата обстановка на местността, когато всички са го забелязали, но той нищо не вижда, — не схванах, че за мен обстановката от първата почивка до втората решително се е променила. През първата почивка още не беше известен докладът на Иличов, още никак не се бе проявил спрямо мен Хрушчов — и мнозина може да са си мислели: ами ако ненадейно бъде извършен още един завой? ами ако ненадейно партията вече е размислила за „Иван Денисович“? И затова през първата почивка малцина идваха при двама ни с Твардовски, това бяха само смелчагите, а се юрнаха през следващата почивка (чак сега дойде и Чухрай), когато бях вече явно утвърден от партията и можеше да се очаква, че възходът ми ще продължи. Тогава за по-пряко мина покрай нашия далечен край на масата Сатюков, човек с невъзможно за запомняне, никакво лице. Толкова приятелски се лепна за нас, че оттам нататък вървяхме тримата и Сатюков сам ме попита нетърпеливо: предстои ли нова моя публикация и няма ли да дам откъс за „Правда“. Не ми стана съвсем ясно защо трябва да се съсипва новомировският разказ. Не загрях, че „Правда“ се е амбицирала да изпревари „Известия“ и да се докара пред Хрушчов. И не загрях, че за самия разказ и за „Новый мир“ това отваря път без критика. Но Твардовски мигновено разбираше всичко — и обеща непременно да даде.

А след близо още пет минути при нас дойде някакъв висок кльощав човек с доста неглупаво издължено лице и енергично радостно ми раздруса ръката и взе да говори нещо за безкрайното си удоволствие от „Иван Денисович“, така я раздрусваше, сякаш оттук нататък по-близък приятел няма да имам. Всички други си казваха имената, а тоя не го каза. Аз: „Да прощавате, с кого имам честта…?“ Твардовски укорително, тихо: „Михаил Андре-еич!“ Аз: „Да прощавате, кой Михаил Андреич?“ Твардовски доста се изпритесни: „Суслов, бе!“ Нали сме длъжни на ретината и в сърцето си постоянно да носим две дузини техни портрети! — но моята зрителна памет доста често ми свива номера, та затуй не го познах. И Суслов май дори не се засегна, че не съм го познал, още продължи ръкостискането. Така се разгръщаше моята орбита! Големите бандити от Съюза на писателите също, то се знае, сега съжаляваха, че са пропуснали съседството ми в началото на банкета, но в присъствието на Твардовски не можеха да дойдат при мен, той беше другият лагер.

Макар че мнението на партията беше ясно, започна третият сеанс — дебатите. За да може същия гвоздей сега да го утвърждават и забиват самите дейци на изкуството. И те бързаха да се изприкажат, понякога по-изразително от самия ЦК. Страховитият Грибачов ги нижеше едни: искат да подменят идеологическото с общочовешкото, изобщо за доброто, в духа на християнския морал — ами тогаз по какво ще се различаваме от враговете си? Приканваше „младото поколение да не пречи на старото мъжествено да заличава петната от миналото“. И вече познатата ми Галина Серебрякова („Цялата се подмладявам, когато се срещна с Никита Сергеевич“ — тя искаше да изрази по този начин политическата пролет, но Твардовски много се смя), заяви уверено и властно: „И в органите, и в охраната има честни хора, които спасяваха нас (тоест старите болшевики) и вярваха в нас“. Тъкмо нея бяха изтикали срещу моята опасност и сега тя поучаваше: „Лагерната тема може да бъде колкото полезна, толкова и вредна. Закономерното е не това, че ставаха такива неща, а че те отминаха, че ЦК ни очисти от тях.“ Говори и едрият охранен художник Серов ( ироничен съименник на великия си предшественик) и откровено заяви, че в изкуството бездарността не е опасност, а само нещастие, и че опасност е абстракционизмът. Чистият ленински път не е мармалад и само онези страни от живота са хубави, в които се отразява слънцето на изграждащия се комунизъм.

Пиша тия бележки 16 години по-късно — и всичко дотам е останало в миналото, издребняло е, овторостепенило се е в сравнение с новите хапещи удари и болки, които тогава изобщо не можеха да се предвидят, че на мен самия започва да ми дотяга и ми спира перото. Но и идвам на себе си: ами че това царува половин век и затлачва мозъците в Съюза до ден днешен, — затуй свидетелските ми показания не могат да са излишни.

Всъщност три нишки се виеха в дискусията през тоя ден. Първата — абстракционизмът в живописта, вече безусловно порицан, безнадежден и неподлежащ на отстояване. Но от нея като полунишка се разбридаше „общочовешкото“, което също се осъждаше от партията и от здравите дейци на изкуствата, но което — за това се искаше смелост! — можеше човек да се опита донякъде и да поотстоява! Общочовешкото като част от абстрактното изкуство! — тази беше цялата ни уродлива пролука към свободата! Дори беловласият джентълмен с благороден глас Шчипачов (по друго време — обрядоверен марксист) изведнъж се осмели да каже: „Бъдещето е наше — и темите трябва да са много широки. Тъкмо на нашата литература принадлежат общочовешките теми, буржоазната е загубила правата си над тях.“ С много пясък беше забъркано всичко, но и това през тоя ден в тая зала звучеше като смелост, — и аз след тези думи побързах пръв да поразмърдам залата, — и ръкоплясканията бяха добри.

И втора нишка се виеше — лагерната тема. А третата — тъмнонажежена — антисемитизмът. Московската творческа интелигенция остро се опасяваше да не би новото гонение да стане противоеврейско и този сгъстен, добре известен на ЦК страх влезе и този път в залата в голям брой гърди. Иличов, макар и да говори цял час, заобиколи тази тема, но Никита още в репликите си каза: неправилно е написан „Бабий яр“, че уж Хитлер бил изтребвал само евреите, а от славяните не са ли изтребени още повече. Има ли сега антисемитизъм в нашата страна? Не! А имало ли е? През първите години на съветската власт процентният превес на евреите, макар и напълно обясним, все едно предизвикваше антисемитизъм. А Шостакович, като написа симфония по стихотворението на Евтушенко, извърши вредна работа. (Но — меко на Шостакович: „Аз ви уважавам. Мисля, че грешите.“) И дори на Грибачов (макар и вече като на подкрепен от апарата) му се наложи да се оправдава, че не бил антисемит. А когато след това взеха думата Евтушенко и Еренбург, те — със самия факт на изказванията си и със самите себе си — подсещаха, че току-тъй няма да предадат позициите си.

Евтушенко се намираше (той още не го знаеше) на последната вълна на гърмящата си роля и слава, оттам нататък му предстоеше залез. Ако увереността на Грибачов се крепеше на подкрепата на властта, Евтушенко се държеше именно самоуверено, повишено многозначително, театрално (и Твардовски ми каза поради съседството ни: „Гледай сега, не говорим ние с теб, а, кой знае защо, се чувстваме неудобно“). Той не мина и без театрализирани басни — как разговарял с един шофьор на такси, докато пътувал насам (любим сюжет на градските драскачи), или как им идвал на гости освободен концлагерист и разказвал колко бил предан на ленинизма дядо му, който загинал в лагер, — и гласът на Евтушенко потреперваше от съчувствие. Позволи си да поразсъждава и и за Сталин — че той „може би дори понякога е вярвал в комунизма“ (Хрушчов разпалено го поправи: „Сталин беше предан на комунизма от цялата си душа! Въпросът е — как го изграждаше…“) Осмели се да нарече догматизма също форма на ревизионизма — и оттук извърши най-смелата си атака: „А малко ли бяха на изложбата бездарно-догматичните картини? Никита Сергеич, например вашият портрет там е слаб!“ (Тогава това звучеше много дръзко, макар Евтушенко да е бил сигурен, че на лична почва Хрушчов няма да се засегне.)

А Еренбург, напротив, излезе — грохнал дърдорко, вече близък до края си. Колко пъти през живота си е бил царедворец, колко пъти е лъгал, извъртал се е, вървял е по острието. И сега, за кой ли път, преценявайки непрекъснато обновяващата се обстановка, крачеше — къде по-смело, къде по-робски. Да, той се е страхувал от Сталин. Колко пъти безмълвно се е питал „поради какво?“ погубва хора. И — нима никой няма да каже на Сталин истината? И ето че сега възниква задачата (?) да се обясни на младежта защо народът (и Еренбург) е продалжавал да работи и по времето на Сталин. Но, но! — Сталин не е бил антисемит! (Като поука за днешните, като най-удобна форма да изкаже становището си.) Сталин уж бил викнал главните редактори и им се скарал: какво безобразие е това — разкриването на еврейските псевдоними във вестниците? (Какви храбри редактори!) Общо взето, дядовците (Лениновите съратници) били добри, бащите се поизложили. Призна си: „Аз самият не разбирах какво пишех през 20-те години“. (Ама колцина е отровил!) А сега ако нещо го тревожи — то е „непълното съгласие с Никита Сергеевич“. — С такава нищожна равносметка завърши този наш учител от комунистическите десетилетия. Гадно ми беше да го слушам и да си спомням как са ме вълнували през 1941-ва статиите му.

А междувременно — докато траяха обедът, докладът, разходките и дискусиите — се бяха минали повече от шест часа, зад белоснежните завеси вече се стъмни, работният ден на страната беше се претъркулил в почивка за трудещите се, а ние продължавахме да седим и в някаква особено нажалено-магарешка поза, без да споделя това сборище и да има нещо общо с него, седеше Косигин. Глава на правителството — той самият тук беше роб безизходен, комичен, макар че го чакаха важни работи. Според необятния размах на замисленото от партията имаше да си говорим още сума време. Бяха се записали 40 души, а изказалите се бяха едва 8, и днес явно вече нямаше да сколасаме.

Да го отложат? Но за утре нямаше как да го отложат: предполагаше се няколкодневно посещение на Тито. Значи — за неопределено време. А щом е тъй — неизбежна беше предварителната заключителна реч на Никита Сергеич. И тя настъпи.

Е, то се знае, за печата като дългобойно оръдие на партията. Вътре в нашата страна няма съвместно съществуване на системите, тук става дума за чистота или мръсотия. (Още веднъж проличава какъв маньовър е за тях съвместното съществуване.) Борбата не търпи компромиси. (Искам да вметна: макар че с Кенеди склонихме на разумен компромис. — Защото Хрушчов току-що се бе измъкнал от страшните дни, след като за пръв път докара света до ръба на ядрената война, и ето че едно от първите му мирни занимания е с нас.) Води се борба за умовете на хората. Вашите умове са много ценни за нас, вие самите сте маршали. Това, че ви викнахме, само по себе си вече доказва (?), че не съществува култ към личността. Да, партията е допускала грешки. Възможни са грешки и занапред. (Зарадва ни. Но — прозвуча смело, обикновено така не се говореше.) Във вашите очи и аз ще изляза сталинист: аз подкрепях тези устои. Колкото по-малка е отговорността за бъдещето — толкова по-голям е апетитът към затворническата тема. (Тъкмо наопаки!) Да се смята, че всичко написано е от Бога дадено и трябва веднага да се носи в печатницата — не бива. Такова общество е неуправляемо, то няма да оцелее. „Живей и оставяй другите да живеят“ — това аз не го признавам. Живеем от средства, създадени от народа, — и на народа трябва да се плаща. (Ядоса се и посочи с пръст изложената скулптура на Неизвестни:) „Шелепин! Провери откъде вземат медта. Тук има осем кила народна мед!“ (Ту по-тихо:) Призовавам и към мир, и към борба! (Ту непримиримо:) Аз съм за война, не за мир! По време на война се отстоява онова, което облагородява човешката душа. Съдник е историята, но ние отговаряме за държавата и ще отстояваме онова, което е полезно. Сигурно Ной не е бил глупак, щом не е вземал със себе си нечисти.

А по-нататък Хрушчов все повече загубваше тона на държавник и залиташе към изразяване на личните си вкусове, което мислеше за редно, след като беше цар. През целия ден бяха хулили Есенин-Волпин (включително и Евтушенко), сега Хрушчов изруга и Есенин-баща: „Който завършва живота си със самоубийство, не може да има уважението ми. Май и Есенин (като сина му) е бил заразен от лудост. Попитах Неизвестни: истински мъже ли сте или педерасти? От музиката на Шостакович получавам колики, заболява ме стомах. Не искам да обиждам негрите, но целият американски джаз идва от негрите. А аз, като слушам Глинка, от очите ми рукват радостни сълзи. Аз съм старомоден. Харесвам Ойстрах, колектива на цигуларите. Някой път дори не знам какво свирят, а ми харесва… Аз съм възпитаван в руско село, закърмен съм с руската музика. Нека защитим старината!“

Нека защитим старината! — това прозвуча за болшевиките толкова необичайно: не, в Хрушчов освен комунизма имаше и нещо от отколешното.

Но и с това не привърши Хрушчов, вече беше прехапал юздата. Взе да си спомня епизоди от сталинските времена — „ето, Анастас го помни“ (Микоян през цялото заседание седя като истукан). Как било написано постановлението за „Богдан Хмелницки“ — седели в ложата, Ворошилов се обадил, Сталин продиктувал… После нещо съвсем шантаво: че Сталин бил смятал Хрушчов за полски шпионин и наредил да го арестуват…

Всички охотно слушаха. Към 9 часа вечерта това се свърши.

Всичко отмина — и ето че вече не е и за вярване. А имах, имах през тия седмици някаква особена възможност и не я уцелих. Живеех си в родния си край и ме носеха едновременно признанието отдолу и признанието отгоре. „Новый мир“ с „Иван Денисович“ отдавна бешеразпродаден, а в редакцията се нижели поклонници, студенти носели тестета студентски книжки като залог срещу екземпляр за едно денонощие. Купища писма от цялата страна се получаваха в редакцията и в Рязан. Вече се набираше 700-хилядната „Роман-газета“, 300-хилядното отделно издание (изневиделица нареждане: да се намалят на 100 хиляди! — казаха ми, но не обърнах внимание, не започнах да оспорвам). Няколко дена след съвещанието „Правда“ отпечата откъс от „Кречетовка“. Това вече даваше гаранция, че цензурата няма да спре набирането в „Новый мир“ „Кречетовка“ и „Матрьона“. Не усещах възхода си, но независимо от цялата ми концлагеристка предвидливост не си представях и колко кратък ще е той — още до февруари ще секне.

Измежду двете борещи се страни аз дотам безвъзвратно бях избрал интелигенцията, че заедно с тях смятах за позорно дори да се видя с така наречената „черна стотня“ (По алюзия с погромаджийските шайки, съставени от цивилни лица (продавачи, касапи, занаятчии, хамали и др.), които през 1903 г. тероризирали евреите и революционерите. — Бел. пр.) — ръководството на Съюза на писателите на РСФСР. Малко преди Нова година те ме приеха в съюза без обичайната процедура, без гаранти, отначало дори без молба (аз, за да се изгавря, не я дадох в бързината на рязанския секретар, не исках да им давам подписа си, но после се наложи да я изпратя допълнително), освен туй ми изпратиха колективна поздравителна телеграма (Соболев, Софронов, Кожевников и другите), а като пристигнах на 31 декември в Москва, ме викнаха да съм идел при тях на Софийската крайбрежна улица, били се събрали там всички (смаяни от моя тътен, те предполагаха и по-нататъшни, подозирайки ме в някакви специални тесни връзки с Хрушчов), викали ме, за да ми издадат за половин час настанителна заповед за московско жилище (разполагаха с такива възможности) — аз гордо отказах да отида. Само за да не се видя с „черната стотня“, само за да не си лепна това петно, гордо се отказах от московското жилище (пълна щуротия; впрочем отчасти се страхувах и от московската блъсканица, от това, че ще ме развеждат като мечка, че тук няма да ме оставят да работя, не бях схванал, че всичките работят в околностите на Москва), обрекох себе си и жена си на 10-годишно тежко съществуване в гладния Рязан, на последвалия тормоз там, в капана, на вечните пътувания с тежки продукти — за жена си дори не се и замислях и после тя, след раздялата ти, единствено благодарение на това, че взе да говори против мен, можа да се пресели в Москва. (А като се замисля сега, правилно съм постъпил: не станах московчанин, а приех съдбата на унижената провинция.)

И още през януари, за преизбирането на рязанския секретар, пристигна М. Алексеев, повтаряйки най-доброжелателно поканите им, — на всичко отгоре веднага след преизбирането бях поканен на гуляя, където вече речите се произнасят не официално-събранчески, а по същество, открито, но и там не отидох. Всичко вършех не като всички, не както се очаква и както е разумно.

Междувременно отлагаха-отлагаха и най-сетне се състоя продължението на кремълските „срещи“ — на 7 и 8 март 1963-та.

Събраха ни в абсолютно кръглата Екатерининска зала на Кремъл под купола, който и откъм Червения площад всеки може да види. Кръгла, но така, че колоните да открояват зрителната част с небесносинята мекота на креслата от председателското, един вид съдийско възвишение от жълто дърво, а отзад в нишата, под гипсови нимфи — портретът на Ленин. Небесносиният цвят умерено се повтаряше и по стените на залата, тук и там. А тъй като дневната светлина от купола не достигаше, имаше електрическа.

Сега цялото правителство, или политбюро, все тая, седеше не някъде далеч на нашето равнище, а високо издигнато над нас, ясно видимо — и дошло да ни съди. Сега сред публиката имаше и много непознати лица, не само на мен, но и на дейците на изкуството — те бяха пооредели, пък и бяха викнали стотина — сто и петдесет души партийни мутри. И Никита беше не онзи гостоприемен домакин — първо да си похапнем по седем ястия, че да станем по-благи, ами се изправи и свирепо — неговата свирепост също се получаваше изразително — заяви:

— Всички аргати на западни чорбаджии — да напуснат залата!

Изтръпнахме — за кого се отнася това? какво? дали не за мен? Дори взехме да се озъртаме — не излиза ли вече някой? (А той имал предвид: някой прошепнал нещичко на западните кореспонденти за предишната среща — та да не шепнат и за тази. Колко малко време се мина от 1956-а! А вече не бива и да шепнем.) Но не беше се доизгърмял още Никита:

— Ще приложим закона за опазването на държавната тайна! (Тоест: до 20 години лагер.)

Стресна ни и си седна.

И над съдийския подиум, над трибуната, отново се подаде мижавият Иличов. Змийското в него беше дори по-малко в сравнение с предния път, защото събитията бяха се обърнали в негова и в тяхна полза.

Оказва се, че „под влияние на животворните идеи на партията е изчезнало чувството за незащитеност“ (кой знае защо, вярвам в това тяхно чувство, тъй като с десетилетия стоят на командните коти — и от една повест, от една изложба вече се чувстват незащитени), „хората с ясен глас заговориха за соцреализма“. На Запад вече се говорят врели-некипели за бунт на децата против бащите, които уж се били опетнили през годините на култа. Еренбург въведе двусмисленото понятие „размразяване“ — а сега предричат „застудяване“.

Хрушчов (заканително): „А за враговете на партията — студове.“ (Него, изглежда, здравата го бяха навили от декември насам, човек не можеше да го познае. Насочили му ръката да сече клона, на който седи той самият, и той го сече в захлас.)

Косигин седи все така унило с хлътнали между ръцете му рамене, показвайки, че няма нищо общо с цялата тази работа, не участва, с такава глупост той не би се занимавал. Брежнев, до Хрушчов, едър, пълноплещест, в цветущо състояние. И Суслов, недоброжелателно-чирозен, (не че е чак толкова кльощав, ами останалите са дебели).

Подражавайки на Хрушчов, и Иличов започва да жестикулира заканително „Държат речи, разобличават, а нямат капчица талант. Изкарват се вождове на младежта, а вождът на младежта е един: «КПСС».“ По-нататък похвали Ернст Неизвестни, Евтушенко, които през това време бяха сколасали да си признаят грешките. А еди-кои си художници ( струва ми се: Андронов, Неведов, Гастев, Вилковир) са заели войнствена и неправилна позиция. И за писателите: „Можем да разберем такива, които пишат бавно, но не можем да разберем онези, които изобщо мълчат.“ (Аз седя, записвам всичко и си мисля — на тия как да им угодиш?! Едно време можех да мълча колкото си искам, а сега и да мълча не бива!) След това налегна Еренбург (тогава той им се струваше водач на опозицията, опасна фигура): докато неговите мемоари разказваха за отдавнашни събития — нашият печат мълчеше. А сега — читателите протестират: Еренбург лансирал „теория на мълчанието“. (Тоест: за всичко отдавна са знаели, но са си мълчали.)

Как се променя всичко в проекцията на времето! А през онази година нямаше по-остър въпрос от този: знаели ли са, или не са знаели всички вождове, всички партийни големци за вършеното по Сталиново време? В такова идиотско положение ги бе поставил Хрушчов. За да не бъдат заплюти, на тях им оставаше само да приемат теорията на незнанието.

Иличов: „И какво излиза според Еренбург: знаехме и си спасявахме кожата, а? Но ЦК в постановлението за преодоляването на култа към личността обясни защо народът е мълчал.“ (Пак се оградиха с народа.) А вие, Иля Григорич, не мълчахте, а възхвалявахте. През 1951-ва сте казали: „Сталин ми помогна да напиша повечето от моите книги.“ През 1953-та: „Сталин обичаше хората, знаеше сълзите на майките, знаеше бляновете и чувствата на милионите.“

И какво да отговори Еренбург, дори да го бяха поканили? Цитатите са добре подбрани, а и са десетки сигурно, че и още по-лоши. Няма що, хубаво го сплескаха. (И редно би било да пише мемоарите си не на това равнище — а като разкаяние. И при неговата европейска известност да не превива чак толкова гръб в тях.)

И Иличов уверено променя посоката: „Споменавам ви, Иля Григорович, не за да ви упрекна заради възхваляването. Всички вярвахме и възхвалявахме. А вий сте възхвалявали — и не сте вярвали.“ (Наказаха го и за онова малко, което се е осмелил да каже.)

Така е разбит главният лидер на опозицията. Само че още едно име трябва да й се отнеме — на Мейерхолд. „И за Мейерхолд не пишете всичко. Мейерхолд умееше да възрази на критика: «Така ли искате да поставите пиеса, че тя да може да се играе във всеки град на Антантата?» (Хрушчов чак се тресе от смях. И Суслов изразява смях по следния начин: изхвърля двете си дълги ръце по диагонал и там пляска с тях) Мейерхолд е писал: «Моят театър служи и ще служи на делото на революцията. На нас ни трябват именно тенденциозни пиеси.» И тъкмо затова го реабилитирахме.“

Така си е: техен човек е. През първите години от революцията кой е бил палачът в изкуството, ако не Мейерхолд?

След това излезе дългучът и пелтекът Михалков с трите медала за трите му Сталински награди. И ме смая с това, че се позова на едно писмо на Николай Александрович Бенуа: „Абстракционизмът е изчадие на ада, а се подкрепя и от католическата църква. Западното общество не е способно да се съпротивлява на естетическия терор.“ Записах си го, продължавайки да се чудя. И до днес не знам така ли го е казал Бенуа, къде, кога, — а за естетическия терор си е вярно! (Впрочем самият Бенуа през 1917-а какви ли не наивности е изприказвал.)

По-нататък Михалков прочете хапливо стихотворение срещу някой си млад и авангарден, май Евтушенко. А след това зачекна първостепенен въпрос: как „под формата на борба с религията“ (не под формата!) се унищожава дървената народна архитектура, но Иличов го прекъсна: „Докладвано е, отстранено е, за това можем да не говорим. Биете лъжлива тревога.“

Веднага му свиха сармите — това не им вършеше работа. А от свой човек не бяха очаквали, че ще им извърти такъв номер. (Ама какво време беше — все пак нещо се промушваше и през тия прегради!)

Инак списъка на ораторите бяха го подготвили много грижливо — една желязна кохорта и всичките да удрят по едно и също място, да всяват ужас. Излезе свинокартофчето Александър Прокофиев, поет, направо излъчваше отрова. Най-много се заяждаше с Андрей Вознесенски — стихотворенията му са формалистични, на кого служат, спомена „Триъгълната круша“ (Никита пак подскачаше и се смееше). Каза, че преди време бил получил писмо (това е разпространен съветски ораторски прийом — не ти да ругаеш, а да си получил писмо от Пролетарски Читател, върви го опровергавай, ако можеш), пишат му: „Младите искат да стигнат до славата на всяка цена.“ Стихотворенията на Вознесенски са кресливи и ориентирани към модата (и тъй да е, не е ваша работа да критикувате). Маяковски без Вознесенски отдавна е описал Америка — къде се вре Вознесенски?

А иначе като цяло Прокофиев „почувствал огромното доверие на партията към нас“. Дребният подмазвач Андрей Малишко: „Срам ме е, че толкова дълго не смеехме да се борим с формализма. Пикасо също трябва да се очисти от доста неща, ние признахме от творчеството му само «Разрушаването на Герника» и гълъба на мира.“ Патосният Петрус Бровка: „Благодарни сме на ЦК и лично на Никита Сергеевич. Срамота е да се твърди, че през годините на култа били създавани нищожни произведения, — а от кои произведения са се възпитавали легендарните борци? Ами че златният фонд бе създаден тъкмо тогава!“

Така изредиха колона само от свои хора, чак до почивката. Седнало хранене не беше предвидено, но ни пуснаха до мезетата прави. Лауреатите и дейците много лакомо се тълпяха край масите, грабейки кой каквото сколаса. В кулоарите чух Ермилов: „Ако знаехме, щяхме да полудеем“ (тоест за ужасите на култа). А пък рижавата Шевельова се хвърли към някакъв оратор: „Благодаря ви, че защитихте съветските хора!“

Срещнахме се с Твардовски и той ми каза с весело грейнали очи, но не без тревога: „Разпространява се слух, че Шолохов в някаква вила край Москва със 140 помощници е подготвил реч против Солженицин.“ А аз бях още толкова самоуверен, а и наивен, че му рекох: „Ще го дострашее да стане за смях в историческа перспектива.“ Твардовски си изохка: „Абе кой ли мисли за историческата перспектива! Само за днешния ден.“

Запозна ме със Солоухин. „Какво познато лице“ — си казах аз. А ми се стори познато, защото беше „общоселско“. Той именно заговори — за Матрьона и че можел да ме запознае с Корин (отдавна мечтаех да видя „Отиващата си Рус“). Вярно, имах зъб на Солоухин: още от моята неизвестност бях му изпратил писмо до вестника против гръмогласните радиовисокоговорители, бича за селската тишина (той във „Владимирските черни пътища“ има подобно място) — и го помолих да направи нещо, да напечата, от свое име. А Солоухин изобщо не ми отговори. Казах му го, но той не си спомни, а Твардовски ме скастри:

„А вие сега — на всички ли отговаряте? Колко получени от вас писма остават без отговор.“ (И колкото повече години минават — толкова повече въздишам за това.)

Върнахме се в залата — но не само че нямаше просветление в ораторската върволица, ами пак излезе Иличов и зачете някогашни стихотворения на Еренбург (значи някой му ги е пробутал през почивката). Хрушчов обаче нетърпеливо му взе думата — той на трибуната не излизаше, а не си спомням заставаше или не на подиума, че и бездруго седеше високо — и оттам запращаше неограничавани от нищо гръмотевици. С интерес бил чел мемоарите на Еренбург: защото и самият Хрушчов, човек на неговите години, честно воювал в Червената армия, а Еренбург ту по Дон, ту в Крим, и виждал лакеите на буржоазията. „Еренбург не се радва на революцията, а страда от прозореца на таванския етаж. Щом е тъй, другарю Еренбург, с каквито очи гледате вие на нас, с такива и ние ще гледаме на вас. Сега ли, когато врагът трепери пред нашата мощ, ще ни предлагат идеологическо съвместно съществуване? Свободно да се продават у нас западни вестници? Не е лоша идеята, ама недейте бърза. (Иличов отметна назад глава и се ухили.) Вие доста добре умеете да прикривате мислите си. Но животът ни принуждава да четем между редовете.“

Оказа се, че предния път Хрушчов просто не дочул какво казва Евтушенко и затова не се обадил. Казвате — времената са други! Но са различни и от онези, които временно бяха създадени в Будапеща!

Москва не е Будапеща! И клуб „Петьофи“ няма да има! И такъв завършек — няма да има! Да, обстоятелствата ни принуждават да четем между редовете. (Сякаш някога са правили нещо друго. В Малий театър поставили „От ума си тегли“ с намек, че не бива да се учим от бащите си. И „Портата на Илич“ (филмът на Хуциев) — натам бие. Другарю Хуциев, не ви вярвам! Кучката винаги спасява кученцата си (тоест както КПСС — младежта). Добре, правете сатира. Но и от сатира до сатира има разлика. Да не излиза, че в селското стопанство е настъпил провал, в промишлеността е настъпил провал — защото е поведена борба с абстракционизма. Много ми харесват предишното и сегашното ни съвещание. „Но трябва не партията, а самите вие да се борите за чистотата на вашите редици. Както казва Чеховият селяк: една гайка отвинтваш, друга гайка завинтваш, за да не стане железопътна катастрофа. Не е ли време в театрите да престанат да водят към ешафода клетата шотландска кралица?“ (Това е против класиката, сега не мога да възсъздам цялата връзка на речта.) И завърши решително: „Да прощавате, партийното ръководство с никого няма да делим. Партията и народът са едно цяло! Да не мислите, че при комунизма ще има абсолютна свобода? Това е стройно, организирано общество, автоматика, кибернетика, но и там ще съществуват овластени хора и ще казват кой какво да върши.“ (Много откровена картина. Надали тя е попаднала във вестниците, както и по-голямата част от тази реч. Рядка, полезна откровеност.)

И всъщност след това разяснение на Никита, след двете изказвания на Иличов и още няколко угоднически — съвещанието би могло да приключи, най-важното вече беше казано. На всичко отгоре не бива да се забравя колко партийни дейци бяха натикани в залата — поне 40%. Седяха сплотено и силно, дружно ръкопляскаха на всички правилни речи — това също внушаваше — тътенът и неотвратимостта на партийната сила.

Да, ама оборотите на бюрократичната машина сега изискваха от цялото правителство и от всички ни да седим и да се потим още денонощие и половина, та партийната воля по-добре да стигне до ошашавеното ни съзнание.

Ненадейно дадоха думата на Шолохов, спомних си думите на Твардовски и сърцето ми се сви: сега и мен ще ме смъкнат от седлото, не пояздих кой знае колко!

В записките си отбелязвах времето на началото на всеки оратор. Иличов и Хрушчов започнаха в 13,25, Шолохов — в 13,50. А следващия съм го записал — 13,51. Общо една минута, не смалявам, говори нашият литературен гений, като в това време влиза и смяната на ораторите. На извисената трибуна той изглеждаше още по-нищожен, отколкото отблизо, а и мънкаше. Изпружи напред късите си ръчички и каза само: „Вижте, не съм въоръжен. (Пауза.) Еренбург, да речем, казва — бил имал със Сталин любов без взаимност. А как е сега при вас — със сегашния състав на ръководството? При нас е любов с взаимност.“

И толкоз, и вече слизаше, когато Хрушчов му подаде ръка от възвишението: „Ние ви обичаме заради вашите хубави произведения и се надяваме, че вие също ще ни обичате.“

И толкоз. Тъкмо този жест на невъоръженост показваше, че Шолохов няма да държи подготвената реч. (После се разбра: него и Кочетов ги предупредили да не държат речи против мен, за да бъде „пощаден личният художествен вкус на Хрушчов“. А трябвало две речи да изтрещят, бандата била тръгнала в настъпление!)

След това излезе първият не от кохортата — кинорежисьорът Ром. За московската интелигенция той беше вторият лидер след Еренбург и сега, когато разгромяваха Еренбург, очакваха да им се противопостави. Но той изобщо не беше готов, беше му трудно. Цялата му смелост (както и на мнозинството) отиде за аналогии („Обикновен фашизъм“), а — направо ей тъй, без да цепи басма? И изразите му бяха усукано-извиняващи се, и гласът му беше извиняващ се, и все допираше с пръсти гърдите си. „Трудно ми е да споря с първия секретар на ЦК.“ (Но и тук сгреши, Хрушчов сърдито му подхвърли: „По този начин ме лишавате от правото да ви репликирам. Но аз също съм гражданин на моя народ!“) От една страна, кинематографията ни била на прав път, от друга — тревожел се за младите. (Хрушчов: „На сочеността да е по-остра!“) Възразяваше против вече разчулото се ликвидиране на Съюза на кинематографистите. (И точно така си беше, Хрушчов, „Искам да помагате не на министерството, а на партията!“) А Ром все за съюза им (бяха му възложили да отстоява творческите домове, курсовете). И направо се молеше: оставете ги! (Хрушчов: „Разчитайте на партийното ръководство!“ Направо не го остави да говори.) Това беше цялата реч на очаквания лидер.

После се изтапани оная рижавата Шевельова и, кой знае защо, прочете стихотворението „Вярвам в съдбата ти, Индийо“. След това излезе кото някой затлъстял бияч председателят на композиторския съюз Хренников и взе да громи „намирисващите на либерализъм настроения в творческите съюзи“, а Москва нарече джазоубежище заради посрещането на джазове. (Хрушчов начумерено: „Министерството на културата ги кани толкова несериозно.“)

След това приличащият на циганче Чухрай, толкова моден сред авангардистите, надеждата на либерализма, — и толкова предпазлив. Първо, голяма чест било да говори човек пред членовете на правителството. Бил скачал с парашут в тила на противника (вероятно да филмира партизани), воювал, лежал в болница, но толкова високо като сега — не му се било случвало. Лозунгът за съвместното съществуване на идеологиите е безсмислица. (Много им допадна.) В Югославия този опит беше направен. (Хрушчов: „Ама сега Тито другояче гледа на нещата!“) Чухрай веднага премина към отстъпление: „Може и да съм поизостанал, бях там преди две години.“ Има западни филми — само полови проблеми и режисьорът се гордее, ако е показал полов акт на екрана.

Внезапно на Хрушчов му се прииска да ни покаже картина на съветски художник. И тогава стана най-голямата смехория в цялото съвещание: Хрушчов сръчка с пръст по рамото извисения до него дебелак Брежнев — „я иди я донеси“. И Брежнев — а тогава той беше председател на Президиума на Върховния съвет, тоест президент на СССР — не просто стана достойно да отиде или да изпрати някого да я донесе, ами хукна презглава: не просто се завтече, а показвайки с друсането на телесата си, с мекостъпното мяркане на лапите особената си готовност и услужливост, май дори разпери ръце. А просто трябваше да се втурне през задната вратичка и веднага да я вземе. И наистина тутакси се появи с картината и пак с мечешките си лапи я поднесе на Хрушчов, с ухилена зурла. Епизодът беше толкова ярък, че нито самата картина, нито защо я изнесоха, не съм запомнил, не съм го записал.

През същата врата от време на време се появяваше някакъв аргатин с черен костюм и носеше на поднос единствена чаша със сок или кока-кола за някого от вождовете. И тържествено отнасяше празната.

А Чухрай продължаваше меко-слагачески — и вече не можеше да се разбере: откъм страната на опозицията ли говори или откъм страната на властта. — Разбира се, всеки комунист трябва да има мъжеството да брани социалистическия реализъм. От това не си струва да се оплакваме. На мен ми доставя удоволствие, когато ме освиркват враговете. Съгласен съм: опасността от формализма е голяма. Преди малко, докато слушах речта на другаря Иличов, се запитах: и защо толкова се паникьосвах? (Иличов се усмихва.) А после се замислих: не, тук има основания за тревога. (Иличов се нацупи.) Във всичките ми филми търсеха: абе дали Чухрай не иска да подкопае съветската власт?… Не! Някои бездарници и тъпаци схванаха сегашните мероприятия на партията като сигнал за преразглеждане на политиката на партията. XX конгрес провъзгласи принципа на доверието към художника. Аз не съм за либерализма, аз съм за доверието. Не мога другояче освен с народа. Нека партията ме шамаросва колкото си иска. (Хрушчов: „Никой не е застрахован от грешки. Нещастието на Сталин беше: казах — и толкоз. А грешката трябва само да се посочи. Виж, ако настоява, че е прав — тогава… Ние посочихме на Евтушенко грешката му — а сега нашите посолства във ФРГ и Франция го хвалят.“) — Чухрай, окуражен от съчувствието на Хрушчов: „Антигероизмът е хитроумното конче на капитализма: щом няма герои, кой ще излезе на улицата да събаря капитализма? Навъдили са се хора, които разглеждат нашите дълбоки спорове като състезание по борба. Трябва да се борим за чистотата на комунистическата идеология! (И… и… какъв е изводът, кулминацията на речта? Ако ни оставите Съюза на кинематографистите — ние ставаме гаранти с честта си!“

За тази реч после всички кинематографисти възхваляваха Чухрай и цялата интелигенция следователно беше доволна.

Така в края на краищата на тепиха на тази зала — чужд за мен тепих — се състезаваха вождовете на властта, кохортата привикани и интелигенцията: за да не им бъдат отнети позициите и благата, които те смятаха за свои. Ето това тъкмо е тя — образованщината на центъра. Нито народната правда, нито глас, че съществува и една друга онеправдана страна — Русия, с нейната страдателна история, без нужда от тия творчески съюзи, — тук не се раздаваха. Но всички задължително се кълняха в името на Народа.

След това говори страшният Владимир Ермилов — джудже, а главата му започва направо от раменете като на жаба. (По време на цялата негова реч доброжелателно му кимаше Иличов.) Да недостатъците ни станаха по-забележими, защото нашата литература израсна. Трябва постоянно да усещаме идеологията на противника. Специално да инструктираме заминаващите за чужбина — и после да изслушваме отчетите им. Най-много хокаше Виктор Некрасов: срамува се заради страната си, радва се, че е в чужбина и зяпа. (А кой от тях не се радваше на тези пътувания?) Колебливо се държал със закъснелите студенти от Колумбийския университет. „Може би е трябвало да тракне с тока на обувката си по масата?!“ (Хрушчов: „Може, може!“) „Дълбоко недемократично“ е, че Некрасов в Ню Йорк предварително разказал за още неизлезлия филм „Портата на Илич“ (осуетявайки по този начин възможността за забрана). Да не създаваме нито мода, нито илюзия за преследване около някои имена.

Междувременно взех да забелязвам, че много погрешно съм избрал мястото си в залата — освен централните редове, в средата, имаше столове и кресла по издигнатия външен кръг, между колоните, нещо като ложи, където бях седнал. Поради това твърде добре ме виждаха цялата зала и президиумът — че през цялото време драскам ли, драскам на коляно в бележника си, оправдавайки тъкмо със заетостта ми с молива, че ръцете ми не могат да ръкопляскат заедно с всички, — а те ръкопляскаха на най-обидните и верноподанически места. И това, че не ръкопляскам — е прекалено забележимо и прекалено забележимо е, че може би единствен в залата непрекъснато пиша нещо. (Нито стенограма, нито протокол не се водеха.)

И след почивката отидох и се скрих на едно от задните места, зад гърбовете на всички, близо до Олег Ефремов.

Заседанието пак бе възобновено от словоохотливия Хрушчов, той се чувстваше напълно като домакин на семейна сбирка. Каза на Чухрай: „Е, вие с речта си разложихте ръководството.“ Тоест за Съюза на кинематографистите: хайде, да си остане. Ала нека киното оправдае определението си „дългобойно оръдие на изкуството“. И пак — на темата, която единствен той си позволяваше да обсъжда: „Нашето разбиране е: Сталин беше деспот, но разбираше деспотизма в интерес на партията. Ние, естествено, не прощаваме деспотизма (о, засега още поне е така!), но някои сбъркани хора биха искали да изхвърлим заедно със Сталин и комунизма.“ (Тъкмо това исках от тях аз.)

Художникът Йохансон: „Човешките страдания не бива да станат модни в нашето изкуство. А модата се появява. Трябва, дори отричайки, да утвърждаваме. Патосът на утвърждаването е най-добрият паметник на онези, които не са сред нас.“ (Добре ви е, като не сте били в лагер.)

Хрушчов: „Правилно! Правилно! Излишно е да се описват боклучийските кофи, тях и при комунизма ще ги има. Така само ще радваме враговете.“

Роберт Рождественски, тогава известен поет, с вид на стеснителен мулат, много се вълнуваше, дори заекваше. „Нашата партия е най-поетичната на света. Проблемът за неразбирателството между бащи и деца е измислен. Не бива да се говори за младежта като цяло: «Няма да ви се уреди играта, момченца!» Напротив, младежта се учи от бащите си на принципност.“ (Иличов му изръкопляска. А Хрушчов откри неясноти в изразите: „С кого се каните да водите борба — не ми е ясно. Заставайте в редиците!“)

Най-сетне — от главните стълбове на съветската литература разяреният и страшен Леонид Соболев. Завайка се къде е останала у нас „свободата да критикуваме младите“ по ленински? Не бива да се отказваме от ленинските принципи на партийността в изкуството. Не бива да се пишат мрачни, особено опасно хлъзгави произведения. Който не е с нас, е против нас! Сега взехме да се срамуваме да създаваме положителен образ, страхуваме се, че ще ни упрекнат либералите. „Нужен е патос, за да се възхитим от самите себе си.“ (На него, естествено, много му ръкопляскаха, както и на всички техни, сигурни хора.)

Не щеш ли, май по недоглеждане, пуснаха художника Пластов, който взе да се прави на будала — и така изрече единственото свежо нещо в цялата тази поредица от срещи. В дълбоката провинция не разбират нито соцреализма, нито абстракционизма. Там питат: а плащат ли ви пари? Щото ние вече втори месец работим — на нас не ни плащат. (Не втори, а сто и втори? — разбира се, смекчил е.) На село не съществува проблемът бащи и деца: бащата е коняр, синът — говедар. Вие в Москва се чешете, където не ви сърби. Питат ме: колко вземаш за тая картина? Петара ще ти дадат ли? Знам, че ще са петстотин, но казвам: двайсет и пет. Смайват се: брей, ти си имал златни ръце! А един дядо седи до мен, кима: „Все от нас ги вземат тия пари, все от нас.“ (На това място Никита искрено се хвана с двете си ръце за главата. Да беше се хванал по-яко.) Освен туй и заплата ли получавате? И премии ли ви дават?… Не бива човек да живее само в Москва, тук правдата няма да я видиш. Тук ще чуем какво трябва да говорим, а там ще видим какво трябва да правим. (Хрушчов: „На картините трябва да се придават героични черти.“)

Това, дето го каза Пластов, беше първото, което бих казал и аз. Каза го от сърце, вместо мен го каза.

И завършиха с Ернст Неизвестни, с външност на френски министър. Някъде преди това май се беше покаял? Сега: „С вяра гледам към бъдещето. Може би ще дойде ден, когато ще поискат да ме нарекат помощник на партията.“

Не, да завърши можеше само Хрушчов: Рождественски може да спи спокойно, не казвам, че стихотворението му е антипартийно. А Грибачов рекъл: „Няма да ви се уреди играта, момченца“, — но той е добър войник и е имал правото да го рече.

Уууф, уф, май е време да привършваме: победихме, покорихме, смазахме — да свършваме, утре всички нас ни чака работа. Не: прекъсване до утре.

И на другия ден пак идва цялото главно правителство да заседава с нас за изкуството. Но вчерашната атака — срещу Еренбург, Ром, срещу по-възрастните — се изчерпа. Днешният ден трябва да се посвети на сплашването на младите.

И за целта е аранжирано първото изказване на старата, суха, мляскаща Ванда Василевская, полска комунистка, присъединена заедно със Западна Украйна. Тя зафъфли, че вземала думата по принуда — заради интервюто, което дал в Полша Вознесенски. На всичките предишни съветски литературни поколения той противопоставил Гросман, Еренбург и Солженицин. Как може да се дават такива интервюта в Полша, където има силни буржоазни влияния? Ами че това там се възприема като директива от СССР. За какво да се борим, след като Съветският съюз за 45 години е стигнал до такива мрачни перспективи? Онова, което може да се печата в Париж, не бива в страните, които още се борят.

И едновременно с бурните ръкопляскания, предназначени за нея, се раздадоха задружни организирани гласове: „Нека Вознесенски каже!… Да чуем Вознесенски!“

Тъкмо затова беше нужно днешното заседание — заради новата крачка назад от вчерашното, та партийната тумба да се окуражи: ще върнем атмосферата от 30-те години! Измъкваш на трибуната хора, които изобщо не са искали думата!

Кльощавия тесен Вознесенски се изкачи на подиума посивял. Врявата още не беше стихнала. Със стегнато гърло:

— Както и моят любим поет и учител Маяковски — аз не съм член на партията.

Хрушчов избухна (или май си наложи да избухне, — но много страховито):

— Това не е доблест! Предизвиквате ли ни?? — И — с юмрук по масата. — Не мога спокойно да слушам подлогите на нашите врагове! Ние умеем, можем да се борим! (Гласове: „Долуу!“) Той партия на безпартийните ли иска да създаде? Води се историческа борба, господин Вознесенски!

Гръмнаха ръкопляскания — като погребален звън.

Притеснен, явно несвикнал, Вознесенски дълго чака. Най-сетнеси довърши приказката:

— И аз, както и той, не си се представям без комунистическата партия.

Не знам слушаше ли го Хрушчов, не го ли слушаше, но продължи да бушува, май такъв им беше сценарият:

— За такива ще има най-жестоки мерки!… Ние сме хората, които помогнахме на унгарците да потушат въстанието!… Имаме си по-опитни хора, които могат да кажат, а не вие!… Ще ви вкараме в пътя! Ако искате, още утре си вземете паспорт — и заминавайте на бабината си! Не всеки роден на руска земя е руснак!… Еренбург си затискал устата, а когато умря Сталин, се разплямпа! — И все повече увлечен от върлата си ярост, сочейки тъкмо ложата, където седях вчера и откъдето навреме се махнах:

— А ония младежи защо не ръкопляскат? Ей оня очилатият! (Гласове: „Накарайте го да стане!“ Той стана, с червен пуловер и с почервеняло лице.)

Междувременно Вознесенски уцели пауза (думите му не са по конспекта ми, а — дословно, той нещо повече не сколаса):

— Не си представям моя живот без Съветския съюз.

Но Хрушчов си довършваше бушуването:

— С нас ли сте или против нас? Никакво размразяване! Или лято, или студ!

— Имал съм погрешни залитания, както и в това полско интервю.

Хрушчов поомекна:

— Няма безнадеждни хора. Шулгин е лидер на монархистите, но патриот. Нека го послушаме . Има време да вземем мерки. Внук може да ми бъде. На колко сте години?

— На двайсет и девет.

— Нашата младеж принадлежи на партията. Недейте я закача, иначе ще попаднете между воденичните колела на партията! (Това е предупреждение — вече към всички в залата.)

Вознесенски, искайки да докаже предаността си, издекламира скучното стихотворение „Секвоята на Ленин“.

Хрушчов изслуша стихотворението със смъкнати вежди, нацупени устни, по челото му се познава, че мисли. По-кротко:

— На вас ще ви помогне само скромността. Главозамаяли са ви: родил се принц. Не посягайте към младежта! Ние, старците, здраво пипаме. Вие вземате Ленин, без да го разбирате. Както и да е, станете войник на партията! — И му подаде ръка през масата.

— Няма да казвам думи — обеща Вознесенски. — Работата ще покаже. (Още тогава ли е замислил „Лонжюмо“? Или е разчитал да мине метър с електрониката на XXI век и антисветовете?)

Веднага след това измъкнаха онзи с червения пуловер, графика Голицин. Взеха да го разпитват защо не ръкопляска, кой е той и кой е баща му, разбра се, че е починал в лагер, Хрушчов пак скочи:

— Да не би да ни отмъщавате заради баща си?

(А за едновремешните хора би било достойно.)

След това трябваше да срешат още един от младите — Аксьонов. Той ли искаше да се качи на трибуната, него ли го викнаха, не знам, но не го оставиха да говори. Хрушчов пак се развика:

— Защо клеветите нашата партия? Ние оплакваме баща ми. Борбата е на живот и смърт. Няма да позволим на империализма тук да никнат семена. При размразяване могат да никнат плевели. Ние не признаваме лозунга „нека цъфтят сто цветя“!

Но Аксьонов можа да се вреди:

— Мисля само за едно — да съм полезен за страната си.

Хрушчов недоволно:

— И Пастернак казваше същото. И Шулгин — „за единна и неделима“. Да сте полезен за родината — само че за коя?

Младите лесно бяха обуздани. Но по тертипа от 30-те години, с цялата възстановена атмосфера на „единодушните“ събрания, където се възпитавали люти зверове, а обречените доживявали само до най-близката нощ, вече крещяха, настояваха да се стигне още по-далеч. „Нека потърсим сметка от московската организация!“ — тоест кой е насочвал. „Да излезе Шчипачов!“ Шчипачов трябваше да го одрусат и за „общочовешкото“. Но се оказа, че той от два месеца вече не заема поста — вместо него избрали комичния дребничък Елизар Малцев. (Турнат от фракциите като лесноуправляема фигура.) Излезе, забравил някъде очилата си, нищо не вижда.

— Стават два месеца, откакто съм секретар — и непрекъснато чакам продължението на това съвещание. Нямаме указания. Чуждестранна информация също нямаме…

Хрушчов, със стряскащ тон:

— Нали сте комунист?! Трябва да разпознавате контрареволюционерите!

Контрареволюционерите! — изобщо не става дума за „допуснали грешки“! Звучи направо страшно! Туй са вече не 30-те, а 20-те години. Близо до мен отстрани седеше възмъжало овчарче, големи уши, разчорлена коса. Не го познах, един съсед ми обясни: Евтушенко. Сега започнах да го поглеждам от време на време. Той порозовя, с живите си устни изразяваше вълнение. Всеки миг удар можеше да се стовари и върху него. Беше му провървяло, че вече се изказа предния път, в по-добра обстановка.

И пак се заредиха верните. Истеричният Василий Смирнов: нещата трябва да се казват докрай, а Соболев само намекна, след XXII конгрес писателското събрание нарочило Кочетов за главна опасност! Ние в московската организация сме потиснати. Принудени сме за конгреса на РСФСР да се стараем да съберем от всички области, за да бъдем избрани. (Откровено.) Рибата се вмирисва откъм главата, Съюзът на писателите — откъм московската организация. Нека партията ни подкрепи, иначе няма да имаме литература!

Хрушчов:

— Ако не се справят самите комунисти, ще ви назначим бюро от ЦК.

(Диктатура на пролетариата.)

Възслабият, приличащ на вълк Кочетов след Смирнов изглежда уверен в себе си.

— Младите не са свикнали със срещи като днешната. Ние рядко излизаме в чужбина. А тия млади поети кръстосват Европа. Там те се стесняват да произнесат думата „соцреализъм“.

Хрушчов:

— Вас и Грибачов ви познавам като добри бойци. Трябва да се борите!

Кочетов:

— В чужбина очакват нашите книги — именно онези, в които те биха видели утрешния си ден.

А Хрушчов, като се сети за нещо, не си го записва, ами веднага прекъсва:

— Как е можал безпартийният Еренбург да увлече един кандидат-член на ЦК да подпише този документ за мирното съвместно съществуване? С кого се каните да съществувате съвместно, другарю Сурков?

Сурков (от място):

— Аз донякъде се поборих. (Не става ясно: против Еренбург или против буржоазията навремето?) Хрушчов:

— Абе капитулирали сте! Не сте войник на партията, разоръжили сте се пред враговете. А по враговете трябва да се води огън!

Кочетов спомена за московската писателска организация — нов повод за Хрушчов:

— Невярна, неправилна насока е преселването в Москва. Писателят е от Сибир — дайте му жилище в Москва. Като елмази трябва да пронизват пластовете на народа… Или пак да разпределим московските писатели по един в заводските партийни организации? Това трябва да го обмислим. Ще задишате чист въздух.

На Кочетов това му допада:

— Конструктивно предложение. Сега всичко у нас се реорганизира по производствения принцип. Писателските организации не произвеждат продукция. Фантазия: съюз на хора, които пишат. Или — на такива, които клюкарстват? А защо пък да не създадем нов творчески съюз на всички изобщо творчески работници — и да започнем да приемаме в него на нова сметка?

Това беше подготвеният план на кохортата през ония дни. Надяваха се по този начин да объркат опозицията, а те самите да стъпят здраво на крака.

Хрушчов:

— Не ръкопляскам, още не съм се ориентирал. Може и да трябва.

И така си продължава — не доклад, а диалог с Никита. Кочетов се оплаква, че ходил в Норвегия — там всички говорят за Пастернак, Никита гласно:

— Ако „Живаго“ беше отпечатана, никаква награда нямаше да получи.

Кочетов охули „Вологодската сватба“ на Яшин, противопостави на такова впиянчено село просветеното, жадуващо за списания (за неговия „Октябрь“) и завърши неудовлетворено:

— В края на краищата няма да изхвърлим със Сталин и съветската власт. Бях подготвил друга реч, да прощавате, прочетох тази.

Трябва да се разбира: речта е била против „Иван Денисович“. И много им се ще да го прегазят с валяци! сега е моментът за атака! Но — не бива. Такова нещо е „култът към личността“!

След още един оратор говори известният портретист и украшател на Сталин Налбандян. Положението му е деликатно: как да се изкара сега чист? „Народът ни негодува против абстракционистите, но негодуванието не се отразява от печата. Докога ще има демокрация?“

Хрушчов охотно му отвръща:

— Щом има такива залитания в Съюза на художниците, трябва да свикате не конгрес, а съвещание — да съберете само онези сили, които са ни нужни. А за онези, които си играят на опозиция — ще им издадем паспорти за чужбина. — (Още тогава е зреела тази идея в главите им, зреела е.) Демокрацията е средство, а не цел. Когато трябваше да разтурим Учредителното събрание, защото беше против Октомврийската революция, ние го разтурихме. Свердлов трябва да излезе на трибуната, а го заболява стомах. Особено пък на нашия етап сега — как така ще изложим на опасност нашите завоевания?

Налбандян:

— Но нима са виновни художниците и писателите, които честно възпяваха култа към личността? Трябва ли сега да ги жигосваме?

Хрушчов:

— Че то 99% от непуснатите по Сталиново време книги правилно са били спрени. Той Сталин не беше враг на революцията. Сега разчитат: каквото са ми издали навремето — сега ще го допълня и ще зазвучи още по-силно. Не, тоя номер няма да мине! Да не би писателят, който си седи в кабинета, да е съдник? Съдник ще бъде партията! Никой от нас никога не говори от свое име, съветваме се. А защо смятате, че е принуда, когато искат от вас да посъкратите туй-онуй? Гони ви мания за величие. Това вече ще е не демокрация, а лудница. Сега няма да затягаме гайките, но ще има по-голямо внимание към вас.

През почивките започнах да забелязвам, че хората, които през декември жадуваха да се запознаят с мен, сега не само че не ме търсеха, но и ме отбягваха. Вярно, Симонов този път сам дойде при мен, запознахме се.

А има и едно патетично джудже, Турсун-Заде:

— В националните литератури сега има такава тенденция: Солженицин проправи пътя — значи измъквай от боклукчийската кофа. Не! Като ще критикуваш — трябва същевременно и да утвърждаваш. Защото за положителните герои не достигат думи. Еренбург за Маяковски не е намерил ярки бои…

Еренбург? Никита не може да чуе името му и да не се обади:

— В Париж бил писал и дишал, а го теглело към Русия. Откъде накъде ще го тегли към Русия?

Турсун-Заде:

— Сърцата ни принадлежат на партията.

Хрушчов:

— Ами на мен, да речем, никога не са ми били налагани партийни наказания, защото притежавам вътрешна дисциплина. Ако и с писателя е същото — никакъв цензор няма да е необходим. Защото някои си мислят: как да го напиша, че да мине? Това е антипартийност.

Дотук бяха все реплики. А сега, оказва се, започва непрекъснатата му реч. Не си спомням застана ли на трибуната, или продължи да си говори от средата на президиумната маса (като че ли). Началото на неговата реч беше интересно с това, че му поднесоха няколко листа и той ги зачете. Дълго чете. Нещо като резолюция, но не предназначена за гласуване от нас, или заключение на ЦК, което се довежда до нашето сведение.

Идейно-творчески провали не са станали, но са допуснати редица грешки. И до ден днешен с удоволствие пеем песните на Демян Бедни. Някои представители на изкуствата си правят изводи по миризмата на нужниците. (Изреждат се областите на изкуствата и в коя какво хубаво е направено, а в коя — какво лошо.) В киното — нещата далеч не са благополучни. На нас, в ЦК, предварително ни прожектираха „Портата на Илич“. Там още има неприемливи места, трябва да се оправя. Но тъй като Некрасов вече се е изказал за това в чужбина — ще си кажем думата и ние. При такова символично заглавие тримата млади герои не знаят защо живеят. Съмнителни гуляи. Бащата не може да отговори на въпросите на сина си — как така? Защо трябва да се скарваме с бащите си?

— Това няма да го бъде! В Съветския съюз не съществува проблемът бащи и деца! В Ленинград поставили „От ума си тегли“ (май че Товстоногов), а на завесата: „Кой ли дявол ме накара да се родя с моя ум и талант в Русия?!“ В случая Грибоедов е взет като щит. А Грибоедов е прогресивен писател. Гнила идея! Оставете на мира шотландската кралица! Шекспир е бил велик, но навремето си. А вие ни дайте нещо, което буди гняв или трудов патос.

Дори и Сукарно е привърженик на дирижираната демокрация. Ето ги острите произведения, разобличаващи култа: „Шир след шир“, „Един ден на Иван Денисович“, „Чисто небе“ (филм на Чухрай) и няколко стихотворения на Евтушенко. Но се забелязва погрешна тенденция: едностранчиво да се съсредоточава цялото внимание върху беззаконията. Онези години не бяха пълно беззаконие.

— Ами ако сравним недостатъците на така наречената лакировка с недостатъците на онези, дето бърникат в боклукчийските кофи?… Бил ли е Еренбург приятел на Сталин, не мога да кажа, но и враг не му е бил. Враговете му на това събрание вече не присъстват… Но Галина Серебрякова издържа — и веднага грабна оръжието… Защо не сложихме край на култа тогава? Не знаехме, че арестуват невинни. (?…) Класовите врагове още не бяха физически изкоренени. Добре е показано в „Разораната целина“. А Сталин ни призоваваше да се борим с враговете.

Дострашава ме, над залата се сгъсти смазващ мрак. И какво остана от XX, от XXII конгрес и от доскорошния „добър“ Хрушчов, от ликвидатора на ГУЛАГ?

— Но Сталин остана без сдържащи центрове, както е казал Ленин още през 1923 година.

По-нататък някаква фантасмагорична измишльотина: че ЧК далеч не била разстрелвала толкова много, колкото се съобщавало. Давала списъци на разстреляните — фиктивни имена, просто за стряскане. (Да не говорим за метода за „стряскане“ — какво стряскане ще е, когато никой не познава тези лица? Никой няма да се уплаши, всичко ще се стопи.) След това изреди заслугите на Сталин, нещо като славословие по негов адрес. Сталин особено израсъл в борбата протин враждебните опозиции. Ако Бухарин-Риков-Томски бяха надделели, у нас щяла да стане реставрация на капитализма. Ленин е смятал Сталин за марксист. Той само искал генсекът да е малко по-учтив и некапризен. Но ние отдаваме дължимото на Сталин. Той само допускаше теоретически и практически грешки.

— Аз се просълзих, когато го погребвахме.

Пушек се виеше над развалините на целия XX конгрес. Сега ако внесат портрета на Сталин, ако Никита нареди: „На колене пред портрета!“ — всички партийци ще паднат на колене и цялата кохорта радостно ще коленичи — а останалите къде ще се дянат? Недей коленичи, ако ти стиска!

Но Никита е неизчерпаем, знае да докарва от сто кладенеца вода. И в радост, и в мъка не те оставя на мира. Веднага без паузи започва да разказва случка подир случка, коя от коя по-шантава, и дори аз, сталиномразецът, ги записвам, без изобщо да им вярвам.

Тежко болен, подозрителен. Ако не го възпирали работещите около него, „процесите“ щели да бъдат още повече. Например извиква Никита от околностите на Лвов по телефона. Той пристигнал. „Вижте това писмо! В Москва има контрареволюционен център.“ Чета, някакъв кучи син пише: създадена е организация под ръководството на Попов и в нея участват всички секретари на районни комитети. Прибрах писмото в сейфа си, не го подсещам. Но той — друг път ще забрави! „Е, какво става?“ Абе, казвам, някой мръсник го е написал. „Така ли?“ — Сталин не обичаше недоверието към такива материали. — Или в Сухуми казва на мен и на Микоян: „Аз съм несретник, на никого не вярвам и сам не си вярвам.“ Кара Микоян да остане във вилата му: „Не си тръгвай.“ После викне мен: „Иди попитай Микоян — няма ли си той вила, защо седи тук?“ Не обичах да ходя във вилата му: ще те принудят да се напиеш, ще те налеят с вино. (Но не добавя: „Я, изиграй казачок, украинецо!“) — Все си измислях някакво оправдание. Ама Поскрьобишев пак ми се обажда „Още ли не сте тръгнали? Защото другарят Сталин ви чака.“ Представям си как Сталин стои до него, налага се да тръгна. Обикновено не се ръкуваме — така е по-хигиенично. Идвам, сядам край масата. Сталин се начумери: „Кой ви е викал?“ Тръгвам на разходка из планината. След един час ме вика: „Какво ще речеш, Микита? Дали да не идем за риба?“

— Абе той си беше един луд на трона. Питат ни: а защо не го свалихте? На XIX конгрес казва: „Вече остарях, дали да не изляза в оставка?“ И — гледа кой пръв ще каже „да“. Или вземе списъка на политбюро: „Как се е промушил Ворошилов?“ — „Ами лично вие го вписахте.“ Това, дето ви го казвам, утре няма да го има във вестниците… Той самият свикваше конгрес на партията веднъж за 13 години — ама щяхме да си изпатим, ако Украйна не свикаше! Но беше предан на устава, внимаваше да няма партийни нарушения… Тогава, след доноса, двамата с Маленков: я тоя Попов да го засилим по-надалеч, да го спасим. Но на него няма как да му обясним. А Попов: „Защо ме пъдите от Москва?“ Мисли си, че Москва без него ще загине… А пък Каганович не можеше да живее без процес срещу украински националисти. Но ние не се поддадохме и не го оставихме да затрие творческата интелигенция на Украйна.

През 1933-та Шолохов бил надигнал глас срещу насилията по Дон, сега открили писмото му в архивите. Че с десетки хиляди колхозници се гаврят, както у Короленко с трима. Изпратете във Вьошенския район допълнителни комунисти! Сталин му отговорил: писмата ви правят едностранчиво впечатление. Това е само едната страна, трябва да се вижда и другата. Земеделците от вашия район са провеждали италианска стачка, искали са тихомълком да видят сметката на съветската власт. „Уважаемите земеделци“ не са чак толкова безобидни хора.

— Берия не криеше радостта си край ковчега на Сталин. Берия и Маленков предлагаха да се откажем от ГДР. Ние с Молотов бяхме съмишленици — против. Добре де, ще стигнат до полските граници. А после — до нашите ли? Да имат да вземат!… Маленков беше напълно безволев. През лятото на фестивала седим, приказваме си. А неговата жена му наредила да си направи инжекция и сега го боли ръката.

(Записвам и си мисля: да, само при такава последователност на мисълта е можал да се провре моят „Иван Денисович“.)

— На нас са ни чужди песимизмът, унинието. Да ги описват могат само хора, които стоят извън творческия труд… Хубав беше филмът на Торндайк „Руското чудо“.

— А вие, момченца, уважавайте покойниците и живите. Грехота ще е да не овардите наследството. Трябва да го опазите! Грибачов е добър войник, стара служба, той е опитен. Сега с оръжие никой не може ни победи. Значи — надяват се само на „размразяването“, искат да взривят съветското общество отвътре… За мен днес би било по-изгодно да не удрям с юмрук по масата. Както след XX конгрес, когато се изказаха някои учени, и ние: да ги изключим от партията, да ги поставим под наблюдение, ако не се вразумят — да ги арестуваме… Ама за какъв дявол да държиш хора по затворите, нали там трябва да ги храниш… Но понякога става наложително… Ето, ние си имаме сума работа за вършене — а седим с вас цели три дена. Защото няма по-сложен въпрос от идеологията.

Безпартийност в нашето общество няма и не може да има. Човека го определя не партийната книжка, а душата му. Пяна се образува и по сладкото, домакинята я изхвърля. Същото е и със социализма, пяната трябва да се маха. „Как се каляваше стоманата“ винаги ще си остане наша настолна книга… Участието в революцията на страната на трудещите се е най-хуманното нещо. Който не върви заедно с тях, неизбежно върви против тях. Когато по време на октомврийските боеве обстрелвали Кремъл, Луначарски се опитвал „да спасява съкровищата на изкуството“, но Ленин му се присмял… Другарят Шолохов е борец за щастието на трудещите се. Добре вижда приятелите, добре разпознава враговете. Който знае началото — не бива да забравя за края. Москва не е Будапеща!… „Да защитим онова далечно време?“ Значи ли това, че трябва да го върнем? Няма да стане тая!… А Евтушенко не бива да се нагажда към вкусовете на еснафите. Преценете чии похвали са ви нужни… Централният театър на Съветската армия е глупава идея на Каганович, уж като петолъчка, най-неразумно построената сграда… А ние навръх Нова година се разхождахме в гората — каква красота! Туй се вика красота!… А додекафонията е какофония… Еренбург е голям специалист да натрапва вкусовете си. То се знае, че Ленин не е можел да казва за левитехудожници това, което му приписва Еренбург… А Некрасов се възмущава, че на младите им дават за пример един стар работник…

И — колко смели били дейците на изкуството — онези, които седяха около Кочетов и Шолохов, впрочем и размешани с партийната агитка, — смело прекъсваха самия първи секретар на ЦК! Взеха задружно да викат.

— Позор!… Граждански позор!… „Новый мир“!… („Новый мир“ — заради Некрасов.)

Хрушчов одобрително посрещна врявата. И поднесе извода:

— Абсолютна свобода на личността няма да има дори при комунизма!… Както, да речем, ако мъжът или жената хърка — откъде накъде ме лишавате от свободата да хъркам?… При комунизма отклоненията от волята на колектива трябва да бъдат само като единични явления.

Партията подкрепя само произведенията, които сплотяват народа. „Размразяване“ го осъждаме: неустойчиво, непостоянно, незавършено време!… Няма да оставим нещата да вървят на самотек!… Здраво държим юздите. Във всички издателства — наплив на ръкописи за затворите и лагерите. Опасна тема! По нея си падат любителите на пикантерията! Но това не е за всяка уста лъжица. Тук се иска мяра. Какво ще стане, ако всички започнат да пишат?

— Помня процеса срещу Бейлис, тогава вече ходех с дълги гащи… Ционистите накачулиха другаря Евтушенко, използваха неговата неопитност… Направо виц: велики поете, как сте със здравето? Ласкателството е най-отровното оръжие… Аз съм против погромите… Богатите евреи се криеха в жилищата на полицейските началства. Другарю Шостакович, и вие не сте се ориентирали както трябва. А Израел предлага да постави ваша симфония. А там държавата е класова. Евреите, които заминаха затам, сега пишат, че са безработни.

(Погледнах крадешком — на Евтушенко му бяха пламнали ушите. Как няма да пламнат, като те хулят от катедрата в присъствието на хиляда и петстотин души плюс триста души агитка. Не е чак толкова глупав и процесът на обработка, може би е имало смисъл да си губят времето.)

— Стихотворението „Бабий яр“ не е антисъветско, казват, че музиката била добра, ще я чуя. Глупост е да се забранява… Ами че заместник на маршал Малиновски беше евреинът Кайзер, той и сега командва в Далечния изток. Измежду първите, които плениха Паулус, беше един евреин, полковник Винокуров, комисар на бригада.

От пътуването до Франция на Некрасов, Паустовскси и Вознесенски оставаме с неприятно впечатление. Грешки е допуснал и Катаев в Съединените щати. Евтушенко не устоял пред изкушението да се хареса на буржоазната публика: казал, че „Бабий яр“ се критикува от догматиците, а народът го приема.

— Не съм за разграничаване от Запада. Сталин се плашеше, мислеше: ако започнем да разговаряме, веднага ще ни смачкат. А ние, ако не ни достигнат думите, можем да изпсуваме. Можем да общуваме, но трябва да държим високо достойнството на съветския човек. Така че общуването да е в наша полза.

( И тази програма великолепно бе изпълнена през следващите години. Започнах да възстановявам тези бележки с усмивка, като куриоз и анекдот. А както вървят страниците, гледам — и ония съвещания са имали смисъл и, дето се казва, партията победи. Там нямаше кой да се бори против партията, нашите дейци ставаха храбри чак когато се измъкнеха на Запад.)

С тия срещи Хрушов ни търкулна обратно не само до XXII конгрес, но и до XX. Той търкулна билярдната топка на собствената си глава до джоба на сталинистите в ъгъла на масата. Сега му стигаше само едно леко чукване.

На тази среща Лебедев не си направи труда да ме търси, беше угрижен и бързаше по совнаркомовския коридор от една врата към друга. Видът му беше значително по-началнически. След две седмици той ми отговори и за пиесата.

А въртележката на идеологията набираше скорост, вече беше по-лесно да спреш слънцето, отколкото нея. Преди да заглъхне ехото на двете кремълски съвещания, бе замислено друго, още по-важно: пленумът на ЦК през юни 1963 година, посветен изключително на „въпросите на културата“ (Никита си нямаше по-големи грижи в своята занемарена неугледна държава)! И с хрушчовски размах на пленума се канеха хиляди „работници“ от избраната област. Сега ми предстоеше по жегите цяла седмица да ходя и цяла седмица да дивея на тоя пленум, сякаш бях член на партията от „… година“, а не закоравял зек, а не писател през първите месеци на придобитата свобода. Моята клета слава започваше да ме въвлича в придворно-партийния кръг. Това вече опорочаваше биографията ми.

Наложи ми се да искам среща с Лебедев — да го увеща вам да ме лиши от високата чест да бъда поканен на пленума, да ме отърве от това. Така се видяхме за трети и последен път — в ЦК, на петия етаж на главното (Хрушчовото) стълбище.

Молбата ми крайно го учуди, защото хората се натискаха за покани за тия срещи и пленуми, измолваха ги по телефона, по тях се пресмяташе кой колко тежи. Можех ли да му откажа направо? Разбира се, не. Мънках нещо за семейните си обстоятелства… И Твардовски по-късно ме порицаваше: „октябристите“ (Редколегията на сп. „Октябрь“. — Бел. пр.) ще сметнат, че са ви пренебрегнали, че цената ви пада; в никой случай не сте имали право да отказвате. Ами да, аз вече не бях просто аз, моето подценяване водеше и до подценяване на „Новый мир“… От такава именно политика се състоеше литературата ни десетилетия наред.

Лебедев още веднъж ми обясни кое й е лошото на моята пиеса: нали в лагерите хората все пак и са се превъзпитавали, и са излизали от тях, а при мен това не личи. После (много важно!): тази пиеса ще засегне интелигенцията — излиза, че някои там са се нагаждали, някои са се борили за блага, а у нас сме свикнали да тачим свято паметта на загиналите в лагерите (откога, бе?!…). И неестественото при мен е, че нечестните побеждават, а честните са обречени на гибел. (Вече беше се разчуло за тая пиеса и дори Никита питал — каква е? Ако е по „Иван Денисович“, нека я поставят. Но Лебедев му казал: „Не, не бива.“ Вярно, що се отнасяше до мен, Лебедев трябваше да удари спирачка.) С голямо самочувствие Лебедев ме убеждаваше: „Ако Толстой живееше сега, а пишеше както по-рано (е, тоест против държавата) — той нямаше да е Толстой.“

Такъв бил тоя дружелюбен либерал, тоя интелигентен ангел, който направи цялото чудо с „Иван Денисович“. Доста дълго време прекарах в кабинета му — и все по-незначителен и банален започваше да ми се струва той. Невъзможно беше да си представя, че в тая изгладена главица ще има дори не собствена политическа програма, а макар и отделна мисъл, различна от партийната. Просто след XXII конгрес тиганът така се беше нажежил, че моята палачинка зацвъртя, нажежи се и взе да изглежда много апетитна. А като изстина, видя се, че е сурова и тежка за стомаха. И майстор-готвачът се уплаши, че като нищо може да яде пердах.

Той час по час вдигаше слушалката да си говори с важни чекисти (и все за дреболии, някакви закачки, нещо за футбола, будалкаха някого с една статия в „Комсомольская правда“), смееше се неприятно на къси тласъци, ситнеше в смеха си. Фотографираше ме до припадък, хвалеше се със свръхновата си си „Лайка“ от ФРГ за 550 рубли, „нали получихме награда за книгата“ (ставаше дума за Ленинската — за репортажа как Никита ходи в Америка). С гордост и готовност ми показваше тежките кадифени албуми, където под целулоидни листове се пазеха едрите му цветни снимки, по един албум за всяка разходка на Никита из чужбината: Иличов ту в одеждите на Нептун, ту жонглира с блюдо на главата; Аджубей и Сатюков са се долепили с палячовски гримаси до статуята на богиня; Хрушчов целува прелестна бирманска девойка, Громико блаженства в самолетно кресло. Те наистина си живееха в най-щастливото общество на земята. (На всичко отгоре обработката на Лебедевите филми се извършваше от фотолабораторията на ЦК, а самият Лебедев през работно време само разглеждаше, сортираше и подреждаше негативите и снимките.)

В един албум на фона на същите книжни лавици, на който той току-що ме бе фотографирал, се усмихваха Шолохов и Михалков. Имаше място и за мен… Все пак Лебедев не подозираше колко жестоко се е излъгал в мен.

Но и аз се бях излъгал, когато си правех сметка, че ми остават две години или поне половин година до заключването на всички врати. Времето на моето печатане отлитна, преди изобщо да е започнало. На мазния В. Кожевников възложиха да опита доколко яко ме брани тронът. В една хубаво огладена статия той провери допуска ли се леко да ръфнс „Къщата на Матрьона“. Излезе, че можело. Излезе, че нито аз, нито дори Твардовски не разполагаме с никаква защита „горе“ (Лебедев вече беше се стреснал — за какво му е да се свързва чак дотам тясно с нас). Тогава започнаха да пускат втори, трети — първо да хулят разказите ми, след това и височайше-одобрената ми повест, — никой не се застъпи. Тогава взеха да се заяждат с „Денисович“ до идиотизъм: защо не съм бил изобразявал „тайните партийни събрания“ на затворниците в лагерите и защо Иван Денисович не се е вслушвал в думите им. А най-често използван коз стана, че той е повторение на Каратаев: примиренчество. (Да бяхте погледнали внимателно: заради какво се е озовал в армията Платон Каратаев? — нали брат му е трябвало да ходи войник, а не той? „Война и мир“, т. IV, ч. 1, гл. 12: „Платон разказа дълга история за това как влязъл в чужда гора да си насече трупи и го спипал пазачът, как го опердашили, съдили и изпратили войник.“ И какво стои зад тази „дълга история“? Сигурно и се е отбранявал? Май излиза, че Каратаев донякъде е хитрец и бунтар?)

Всъщност след лагерната дресировка тия нападки ни най-малко не ме засягаха, не ме ядосваха. Както се казва, за тях плачка, за мен — играчка. Напротив, в този печат значително повече ме смайваше и позореше предишната прекомерни възхвала. А сега бях напълно съгласен на реми: лайте си по малко, само не ме хапете, тогава и аз ще си кротувам. Реално погледнато, положението ми беше превъзходно: с ракетна скорост ме бяха приели в Съюза на писателите и по този начин ме отърваха от училището, което ми поглъщаше толкова време, за пръв път можех да ида да живея отвъд реката по време на пролетното пълноводие или в есенна гора — и да пиша; най-сетне, сега получавах разрешение да работя в специалните хранилища на Обществената библиотека — и сладострастно се нахвърлях на забранените книги. (Но тъй като нямах вяра на моето ново положение, си оставах политзатворник: в конспектите на онези книги вписвах, уж от свое име, в съветски дух неодобрителни бележки: та ако ненадейно ме претърсят, да не докажат, че съчувствам на вредните автори. Защото ако Хрушчов утре вземе, че умре — какво става с мен? Всичко се крепи само на Хрушча.) Направо грехота беше да се сърдя, че не ме печатат, щом не ми пречат да пиша — какво още искам? Свободен съм — и пиша, какво още да искам?

Уголемиха се денонощията, уголемиха се месеците, аз започнах да пиша неимоверно много наведнъж — четири големи произведения: събирах материали за „Архипелага“ (бяха известили за мен зековете в цялата страна и зековете ми носеха записани или устни спомени), за заветния ми главен роман за революцията от 17-а година (условно „Р-17“), захванах „Ракова болница“, а от „Първият кръг“ намислих да изцеждам глави за ненадейна публикация, ако има сгода.

Да мълча! Да мълча — ми се струваше най-силното в моето положение. Но не е толкоз лесно да мълчиш, когато си свързан с благожелателна редакция. Все пак занасях така от време на време по нещо, за да ми е чиста съвестта — да не изтървам възможностите. Веднъж занесох няколко глави от старата ми повест в стихове „Пътечици“ (също преиначена и смекчена), Твардовски с основание я отхвърли. „Разбирам — каза ми той, — в лагера човек все трябва да пише нещо, инак ще затъпее. Но…“ Той се тревожеше няма ли да се обидя. Успокоих го: „Александър Трифонович! Дори десет мои произведения да отхвърлите поред, все едно, и единайсетото пак на вас ще донеса.“

Грейна, остана сърдечно доволен. А моето обещание излезе пророческо: не чак десет, но горе-долу толкова трябваше да му нося, преди да стане ясно, че той е загубил правата си върху мен.

През пролетта на 1963-та написах за списанието разказ, който вътрешно можех да не пиша: „В интерес на работата“. Той като че ли беше и достатъчно истински, и в същото време в тежката обстановка след кремълската среща ми изглеждаше, че става за печат. Но го писах с доста мъка (сигурен признак за несполука) и излезе повърхностен. Независимо от това в „Новый мир“ го посрещнаха с голямо одобрение, този път дори единодушно (лош признак!). А всичко се дължеше само на това, че той заздравяваше позициите на списанието: ето, с въвеждането ми в литературата те не са допускали идеологическа грешка.

Списанието дотам бе стигнало с правата си върху мен, че през лятото, докато ме нямало, Закс без мое знание отстъпил на цензурата от моя разказ няколко остри израза (като стачката, която студентите искат да организират). Това беше техен похват с мнозина автори: трябва да се спасява книжката! списанието трябва да оцелее! И ако при това страда линията на автора — чудо голямо… Когато се върнах в Москва, много им се разсърдих. Твардовски застана на страната на Закс. Те просто не проумяваха какво толкова принципиалнича. Голяма работа, че пооскубали разказа! Ние, авторите на „Новьш мир“, сме родени от списанието и трябва да правим жертви за него.

Неприятен спомен имам от печатането на тоя разказ, макар че на фона на общото затягане дори той предизвика голям брой възбудени отзвуци. В този разказ започнах да се свличам от моята позиция, бяха се появили струйки на нагаждачество.

Чак след време разбрах и си наложих, че и към приятелски настроения към мен „Новьш мир“ трябва да се отнасям с нормалната противоначалническа хитрост: да не им се навирам много в очите, първо да разузнавам накъде вървят работите. По време на това мое идване, през юли 1963 година, докато аз се ядосвах заради цензурните намеси, А. Т. напразно се опитваше да ми предаде радостта си:

— Говорим за вълка, а той — в кошарата, за вас стана дума там!

Казвам „радост“, но той биваше радостен по различен начин: чист и светъл, когато е освободен от слабостта си, а тоя път — с мътни очи, полумъртъв, будеше жалост (само два-три дена преди това с лекарствен удар бяха го изскубнали от запоя, за да го закарат в ЦК при Иличов). А на всичко отгоре пушеше, пушеше, без да се жали! Радостта на А. Т. тоя път се дължеше на това, че на заседанието при Иличов усетил някакъв „нов полъх“, доловил някакви „стоплящи лъчи“. (А това беше просто поредното кълчене на агитпропа, маневра. Но в безправния унизителен живот на главен редактор на изпаднало в немилост списание и при искреното блъскане на сърцето в червената книжка в левия вътрешен джоб Твардовски беше обречен да пада духом и да се запива от едно нелюбезно телефонно обаждане на второстепенен чекистки инструктор и да разцъфтява, щом зърне кривата усмивка на завеждащия отдел „Култура“.)

Та ето какво станало там, на Стария площад. „Подработваб“ се съставът на съветската делегация за Ленинград, за симпозиума на КОМЕСКО (Европейската асоциация на писателите) за съдбините на романа и А. Т. можал да издейства аз да бъда включен в тази делегация. (А Иличов му отстъпил, защото за симпозиума бил нужен декор.)

Още преди той да си довърши приказката, вече бях разбрал: за нищо на света няма да ида! Ето от какви панаирджийски мероприятия се състои животът на писателя на повърхността… Евтин начин бяха измислили те за показването ми на Европа (а и каква ти Европа се бе събрала под крилата на Вигорели!): в състава на делегация, разбира се, единодушна — а всяко отклонение от единодушието ще бъде не само измяна към родината, но и предателство спрямо „Новый мир“. Да кажа каквото мисля, наистина е невъзможно. И рано. А да ида, за да ме показват като маймуна, е позор. След като бях върнал с празни ръце толкова западни кореспонденти, трябваше да продължавам линията си и занапред.

— Излишно сте се трепали, Александър Трифонич. Мен съвсем не ме влече натам, а и няма какво да правя: наскоро се върнах от Ленинград, не съм свикнал да миткам.

Тук именно минаваше между нас чертата, непрекрачена през всичките години на литературната ни близост: никога не можахме истински да разберем и приемем какво мисли другият. (Поради потайността на моята работа и моите цели той особено не можеше да ме разбере.)

А. Т. се засегна. (Колко е засегнат, той обикновено показваше не отведнъж, но после непрекъснато се връщаше към тази обида. Както впрочем и аз.)

— Задачата ми беше — да отстоя справедливостта. А вие можете да откажете, ако искате. Но интересите на съветската литература налагат да бъдете там.

Аз да не би да съм полагал клетва за вярност към нея?

Случи се там и Виктор Некрасов, неотдавна жигосан на мартенската „среща“ и от няколко месеца под партийно следствие в Киев — и той, той също ме увещаваше… да съм заминел!

Дори и на него толкова неща още не му бяха ясни и не можех да му ги обясня…

Дружният вътрешен порив ги теглеше и двамата към ресторанта, а аз по-скоро щях да пукна, отколкото да прекрача този праг. Без да сме намислили какво ще правим, поехме отначало към Страстной булевард (така го наричат още — бившия Наришкински — инак самия Страстной болшевиките го унищожиха напълно). Тогава забелязах колко неумело и плашливо прекосяваше А. Т. платното на улицата („Много са опасни тия московски кръстовища“). Нали беше отвикнал да се движи по улиците другояче освен с автомобил… А автомобилният пътник не може, не е способен да разбере пешеходеца дори и на симпозиум. А. Т. започна да ни говори, че симпозиумът, разбира се, ще е празна работа: няма, романи, за които да ти се ще да спориш; и изобщо роман сега няма; и „в наше време романът дори надали е възможен“. (Вече бе започната „Ракова болница“, преди една година бе завършен „Кръгът“, но не знаех в какъв вид да го предложа на Твардовски. И тъй, с вързани ръце и запушена уста ще трябва да седя на симпозиума и да слушам стоустото: романът умря! мина му времето на романа! не може да има роман!…)

С тъга говореше А. Т. и за това, че на Запад добре го познават като прогресивен издател, но не го познават като поет. „Ами да, при мен стихът е мерен и има съдържание…“ (Ама не беше в модернизма работата, а в това как да се преведе руската душевност, селяшкото, земното в най-хубавите стихотворения на А. Т.) „Вярно, моите «Зидари» обиколиха цяла Европа“ — утешаваше се той.

Всичко вървеше наопаки: и партийното следствие в Киев, и моето упорство — и те двамата се отскубнаха от мен и тръгнаха да пият лимонада. Изпроводих ги като пропаднали хора: векът е толкова забързан, а те не знаят къде да си дяват времето.

Но работата не свърши с това: по-късно ми се наложи заради тоя симпозиум да забягна от къщи с велосипед, без да си оставя адреса. Както навремето директорът ме викаше в училището, така сега ме привикваше управата на съюза с телеграми и вестоносци: да съм заминел и толкоз. Но не ме намериха.

(А Твардовски добре използвал тоя симпозиум: после ги закарали в Пицунда, на Хрушчовата вила, и Лебедев му направил добра услуга: нагласил рецитиране на „Тьоркин на онзи свят“. Чужденците се зверили, Хрушчов се смял — е, значи разрешено е, пробутали го (Тарикатът Аджубей пръв я отпечата, само че с такова встъпление: колко красиво слушал Шолохов поемата (!?…) Съвсем по аджубеевски: хем и с едните, и с другите да е добре, хем: като не си писал нищо свое от 30 години, ще слушаш…).

След „Тьоркин на онзи свят“, който бе втасвал (и превтаса) 9 години в готов вид и девет години бе връзвал ръцете на Твардовски, сега сякаш бяха готови за риск. И през есента на 1963 година подбрах четири глави от „Кръга“ и ги предложих на „Новьш мир“ за проба, под формата на „откъс“.

Отказаха се. Защото е „откъс“ ли? Не само. Пак — затворническата тема… (Нали е „изчерпана“? и като че ли „преорана“?)

Междувременно трябваше да поместят списъка на заглавията за идната година. Предложих им повестта „Ракова болница“, вече я пиша. Да, но заглавието не им хареса! — първо, намирисвало на символ; но дори и без символа — „само по себе си звучи страшно, не може да мине“.

Със своята решителност да преименува всичко донесено в „Новый мир“ Твардовски веднага отсече: „Болни и лекари“. Да се включи в списъка на предстоящите публикации.

Бебешка кашичка, размазана по чинията! Болни и лекари!… Отказах. Точно намереното заглавие на книга, дори на разказ — никак не е случайно, то е част от душата и същността, то има кръвна връзка и да смениш заглавието, значи да нараниш произведението. Ако повестта на Залигин получава аморфното заглавие „Край Иртиш“, ако „Живият“ на Можаев (колко дълбоко! колко важно!) се преправя на „Из живота на Фьодор Кузкин“ — увреждането е непоправимо. Но А. Т. никога не приемаше това, смяташе го за дреболия, а редакционните ласкатели и сладкодумните му приятели дори бяха му внушили, че той великолепно преименова, от пръв поглед. Даваше по-незабележими, по-неизразителни заглавия, надявайки се, че така по-лесно ще ги прокара през цензурата — и вярно, прокарваше ги.

Не се спазарихме и „Ракова болница“ не влезе в обещанията на списанието за 1964 година. За сметка на това списанието се зае да ми издейства Ленинска награда. Само преди година всички килими бяха постлани, сега вече беше по-сложно. (След още две години на всички ще им стане ясно, че това е груба политическа грешка, оскърбяване на Лениновото име и на самата институция на наградите.)

А. Т. взе много присърце тая борба и всяко лисиче извъртане на Аджубей, който се изказваше ту така, ту инак. Наистина през първия тур А. Т. не беше на крака, победата бе спечелена без него. За сметка на това във втория той се зае настойчиво, пресмяташе вътрешнокомитетските тънкости (за кого да гласува, за да събере повече привърженици за себе си). В секция „Литература“ гласовете се разделили далеч не случайно, а дори пророчески: за „Иван Денисович“ гласували всички от националностите и Твардовски, против — всички останали руснаци. Но според статута се вземали под внимание и резултатите от гласуването в секциите „Драматургия“ и „Кино“, а там мнозинството се оказало „за“. И тъй в списъка за тайното гласуване „Иван Денисович“ влязъл против гласовете на „руските“ писатели! Този успех много разтревожи враговете ми и на пленарното заседание първият секретар на ЦК на комсомола Павлов пуснал клевета срещу мен — първата и все още най-безобидната от поредицата клевети: заявил, че съм бил лежал в лагера не по политическо дело, а по криминално. Твардовски, макар и да извикал „не е вярно“, бил зашеметен: ами ако излезе вярно? Това е показателно: вече над две години с него в редакцията се целувахме при срещи и раздели, но толкова непреодолима оставаше дистанцията или разликата в постовете помежду ни, че у него не бе възникнало желание да ме попита, а у мен повод да му разкажа — как е станало хвърлянето ми в затвора. (И изобщо нито един епизод от затворническо-лагерния ми живот, от ония, които разказвах наляво и надясно на всеки срещнат, нито дори от фронтовашкия — нито веднъж не беше се случило да му разкажа. А той на мен, макар и да го подпитвах, не ми разказваше за интернирането на семейството му, което много ме интересуваше, а само епизоди от литературно-сановническия, придворния живот: как Хрушчов възложил на петима поети и петима композитори да съчинят новия химн; за случки в правителствения санаториум, за ходовете на главните редактори на „Правда“, „Известия“ и „Октябрь“ и за ответните ходове на самия А. Т. — обикновено флегматични, но винаги пълни с достойнство.) Сега той за едно денонощие, по моя препоръка, получи от Военната колегия на Върховния съд препис на съдебното заключение за реабилитирането ми. (Във века на връхлетялата ни свобода тези документи би трябвало, естествено, да се публикуват в сборници, но те бяха поверителни дори за самите реабилитирани и пътя към тях научих случайно, покрай срещата ми с Военната колегия.) На другия ден Твардовски успял ефектно да прочете това заключение на заседанието на ленинския комитет преди тайното гласуване. Прозвучало, че аз съм противник на „култа към личността“ и на фалшивата ни литература още от годините на войната. На секретаря на ЦК на ВЛКСМ му се наложило да стане и да се извини. Но машината вече беше задействана. Сутрешната „Правда“ два часа преди гласуването обяви: според високата взискателност, която дотогава, оказва се, била проявявана към ленинските награди, повестта за един лагерен ден, разбира се, не я заслужава. Преди самото тайно гласуване на всичко отгоре задължили партийната група вътре в самия комитет да гласува против моята кандидатура. (И все едно, разказваше ми Твардовски: никой не събрал достатъчно гласове. Свикали комитета повторно, пристигнал Иличов и им наредил да гласуват още веднъж в негово присъствие — да гласуват за „Тронка“ на Гончар. Вече нееднократен лауреат и член на самия комитет, Гончар седял до урната и безсрамно наблюдавал тайното гласуване.)

Още тогава, през април 1964-та, в Москва се заговори, че тази история с гласуването е била „репетиция на преврата“ срещу Никита: ще съумее ли, или няма да съумее апаратът да отклони една книга, одобрена от Първия. За 40 години никой не се бил осмелявал да направи такова нещо. Но ето че се осмелиха — и сполучиха. Това им даваше надежда, че и Първият не е много устойчив.

Над статията в „Правда“ в новия си кабинет (сградата на бившите килии на Страстной манастир) заранта, преди последното гласуване, Твардовски седеше съвсем съсипан, като над телеграма за смъртта на баща му. „Das ist alles“ — посрещна ме той, не знам защо на немски, и това ме бодна с приликата си с Чеховото „Ich sterbe“: нито една дума на чужд език не съм чувал от А. Т. нито преди, нито след това. Ленинската награда, за която Твардовски се сражаваше, без да се жали (и чудно нещо — дори не се запи покрай поражението си), беше като престиж за списанието, нещо като орден, забоден на синкавата му корица. (Точно такова бе отражението. След като ми отказаха наградата, оплакваше ми се после А. Т., положението на списанието станало съвсем непоносимо, в цензурата се заяждали за всяка дреболия. И за да не закъснява безнадеждно списанието, налагало се да правят отстъпки.) Когато ми отказаха, той напираше (впрочем не за пръв и не за последен път) демонстративно да напусне — тоя път комитета по наградите. Но съредакторите и близките му го увещали, че задачата му е да пази и ръководи списанието. И наистина поводът не си струваше.

Аз самият не знаех какво искам. Получаването на наградата си имаше своите плюсове — затвърдяването на положението ми. Но минусите бяха повече и най-важният от тях: затвърдяване на положението — а за какво? Нали все едно това не би ми помогнало да отпечатам моите произведения. „Затвърдяването на положението“ ме задължаваше да проявявам верноподаничество и благодарност, тоест да не вадя от бюрото си неблагодарни произведения, а то само с такива бе пълно.

През същата зима довърших олекотения за редакцията и за читателите роман „В първия кръг“ (Кръг 87). Той че беше олекотен, беше, но рискът да го покажа бе почти същият както преди две години с „Иван Денисович“: прекрачваше се една черта, която никой не бе преминавал дотогава. Колко ли ще му секне дъхът на Твардовски? — дали не дотам, че той също да се превърне в мой противник? Във всеки случай през тия зимни месеци, докато той се бореше за наградата, не му пречех в неговата борба и не му показвах обещания „Кръг“. През пролетта дойде ред Твардовски да чете романа ми. Но как през това време да го откъсна от главните му противосъветници и преди всичко — от Дементиев? Искаше ми се А. Т. да си изгради собствено мнение за романа. Казах му: „Александър Трифонич! Романът е готов. Но какво е за писателя да даде в редакция романа си, ако за цял живот той се кани да напише само два? Все едно че син женя. Я елате на такава сватба при мен в Рязан.“

И той се съгласи, дори с удоволствие. Това като че ли беше уникален случай в редакторския му живот.

В Рязан тъкмо по великденската нощ (но А. Т. надали помнеше за нея) го посрещнахме колкото може по-разкошно — със собствения ни „Москвич“. Но той се поизмъчи, докато влезе в тази малка (за неговата фигура наистина малка) кола: покрай положението си не беше свикнал да се вози на нещо по-долу от „Волга“. А и беше пристигнал като обикновен пътник с местния влак, сам си купил билет в Кръглата кула, не чрез депутатската стая — може би от смоленските си юношески години не беше пътувал така.

Още по време на първата вечеря А. Т. тактично ме подготвяше, че всеки писател има слаби произведения, че това трябва да се възприема спокойно. От другата заран започна да чете не много грабнат, но от закуската до обеда набра скорост, забравяше да пуши, едва ли не подскачаше по време на четенето. Отбивах се при него уж случайно, сверявах настроението му с номера на главата. Той ставаше иззад бюрото: „Браво!“, и веднага се коригираше: „Нищо не съм казал!“ (тоест не обещава окончателната оценка да е същата). Както аз разбирам работата, той трябваше да е трезвен, докато не я привърши, но гостоприемството ме задължаваше да сложа на трапезата и коняк, и водка. От това той бързо престана да се владее, очите му станаха диви, побеляха, започна да говори на висок глас. Поиска да идем до пощата, да се обадел в Москва (те с жена си водеха преговори за купуването на нова вила); пощата беше на четиристотин метра, а дотам и обратно вървяхме два часа: А. Т. през минута се спираше, преграждаше тротоара и колкото и да го подканвах да върви или да говори по-тихо, гръмогласно си изплакваше болката: че човек на никого нищо не е длъжен; че „началствата изпитват трогателна обич към самите себе си“; за маршал Конев (виждал съм го в редакцията цивилно облечен — възтъп среден колхозен бригадир), който във вид на похвала казал на Твардовски, че би го направил от полковник от запаса генерал-майор; и за тайнствеността на московската комисия по адресната регистрация, която решава кой да живее, кой да не живее; и за тайните места (острови в Северно море) за тайно интерниране на инвалидите от войната (за пръв път от Твардовски го чух, не се съмнявам в достоверността; умонепостижимо е за всички освен за съветските хора: тия бивши герои и тия жертви, които ни донесоха победата, да се изхвърлят, за да не развалят с чуканите си стройния вид на съветския живот и да не си търсят прекалено гръмогласно правата); и за това как Брежнев станал „жертва на култа“ (изпатил си от Сталин, задето в Кишинев си присвоил градската градина, да си строи резиденция); и за това, че несправедливо се плащат стихосбирките — масовите издания по-зле, отколкото немасовите (забелязвал съм, че той внимателно преглеждаше калкулациите и удръжките по своите издания, а след като похвалеше изданието, добавяше „пък и парите не са малко“, но не алчно, а с добродушната гордост на труженик, както селянинът се завръща от пазара); и за Булгаков („блестящ, лек“); и за Леонов („него го разду, прекомерно го възвиси Горки“); за Маяковски („остроумието му е плоско; не е национален, макар и да се беше изпраксал в пародирането на църковнославянските думи; не заслужава площад до Пушкиновия“) .

Същата вечер се опитах да му обясня, че единият му заместник е нищожен, а другият — враждебен към начинанията му, лице от съвсем друг лагер. А. Т. изобщо не се съгласи. „Дементиев много еволюира през последните десет години.“ „Абе как ще е еволюирал, щом като с пяна на уста беше против «Иван Денисович»?“ „Той много е патил…“ Но изобщо А. Т. се издаде, че мечтаел да има „първо лице“ в редакцията — такъв знаещ и решителен заместник, който безпогрешно да се оправя и сам. (Това бъдещо „първо лице“ вече беше назначено в редакцията и вече се въздигаше — Лакшин.) Вторият ден от четенето премина изцяло с конячен съпровод, а когато се опитвахме да го сдържаме, А. Т. сам настояваше за „чашчица“. Завършваше деня пак с бяло-възбудени очи.

— Не, не вярвам да сте развалили романа във втората половина! — казваше той с надежда и страх.

След главата „Критерият на Спиридон“:

— Не, сега, в края, вече няма начин да го развалите!

След не знам кои си пак:

— Ужасен човек сте. Ако можех да дойда на власт, щях да ви тикна в затвора.

— Това, Александър Трифонич, си ме чака и при другите варианти.

— Но ако и мен не ме тикнат, ще ви нося колети. Ще живеете по-добре от Цезар Маркович. Дори бутилчица коняк…

— Там не приемат.

— Ама аз — една бутилчица на Волковой, една — на вас…

То че се шегуваше, шегуваше се, но затворническият въздух все повече влизаше и заразяваше белите му дробове.

След „Освобождаването на секретаря“:

— Утре ще имаме разговор в съвсем друга плоскост, отколкото предполагате: ще си говорим повече не за вас, а за мен.

(За ограничените му възможности ли?… за дълга на съвестта?… за това, как той усеща собствените си промени? Такъв разговор не се състоя и не знам какво е имал предвид Твардовски.)

Това настроение — че може би и на самия него няма да му се размине влизането в затвора (по-точно казано: жалното трепване на душата, както при Толстой на старини: а жалко е, че не съм полежал в затвора, на мен ми се пада…) — при това му гостуване на няколко пъти се прояви у него. Той и вьв влака беше чел книгата на Якубович-Мелшин „В света на отритнатите“, тя вече го е подготвяла. С голямо внимание се отнасяше към подробностите от живота зад решетките, с любопитство питаше: „А защо там си бръснат космите по срамните места?“ „А защо не дават да се внасят стъклени бутилки?“ По повод на една линия в романа каза: „Ако ни е писано да се изкачим на кладата, ще се изкачим, но поне да има за какво.“ Няколко пъти, вече загубил в конячените пари и добрия тон, и чувството за хумор, той се връщаше на обещанието си да ми носи колети в затвора, но и аз да съм му носел, ако не ме затворят. А надвечер на втория ден, когато в процеса на четенето арестуването на Инокентий ставаше неминуемо („губиш чувството си за защитеност“), а и след трите водни чаши старка той много се напи и настояваше да „играя“ с него „на лейтенант от МГБ“ (Министерство на държавната сигурност (1946–1953). — Бел. пр.), тоест: да му крещя и да го обвинявам, а той да ми стои мирно.

По много досаден начин четенето на романа преминаваше в начало на обикновен запой на А. Т. — и при това в дома на автор трезвеник! Но чувството за реална опасност растеше в него не от пиенето, а от романа.

Стана нужда да му помогна да се съблече и да си легне. Но скоро се събудихме от силен шум: А. Т. викаше и разговаряше, и то на различни гласове, изобразявайки няколко лица едновременно. Беше запалил всички лампи, които беше намерил в стаята (той изобщо обича в стаята да има повече светлина — „по-весело е“), и седеше край вече опразнената от бутилки маса само по долни гащи. Говореше жално. „Скоро ще си замина и ще умра.“ Ту ревеше: „Млък!! Стани!!“ — и скачаше сам пред себе си с изпънати край тялото ръце. Ту скръбно: „Дори и така да е, аз другояче не мога…“ (когато се решаваше да се качи на кладата заради убийствения ми роман!). Ту размишляваше: „Смоктуновски! Ама че шантаво фамилно име! Но Хамлет изигра по-добре от мен…“

Тогава влязох при него и поседяхме заедно към един час. Той запали цигара, постепенно лицето му омекваше, започна и да се смее. Скоро отново го настаних в леглото и той повече не се разлудя.

За третия ден бяха му останали вече малко глави, но той започна утрото с искането: „Вашият роман без водка не може да се чете!“ Когато довършваше главата „Не, не теб!“, на два пъти си изтрива сълзите: „Жал ми е за Симочка… Отивала е като на причастие… Аз бих я утешил…“ Изобщо на различни места от романа възприятието му беше не редакторско, а най-простодушно читателско. Смееше се на Прячников или размишляваше от името на Абакумов: „Ама наистина, такъв като Бобинин какво да го правиш?“ По повод на краймосковските вили и хладилници на съветските писатели: „Но там и честни писатели имаше. В края на краищата и аз имах вила.“

Той свърши четенето и тръгнахме да разгледаме рязанския Кремъл и да си говорим за романа. Обещаният разговор за самия А. Т. явно се бе просмукал до капка в нощния самодиалог.

— И след като разполагате с такъв роман, сте могли да ходите и да събирате материали за следващия?

Аз: — Непременно трябва да има застъпване. Насред реката не можеш да се спреш, трябва да се завзема предмостов плацдарм.

Той: — Вярно. Защото свършиш, починеш си, седнеш да пишеш следващия и — ядец! не върви!

Твардовски хвалеше романа от различни страни и със силни изрази. Там имаше съждения на художник, много ласкателни за мен: „Енергията на изложението е от Достоевски… Здрава композиция, истински роман… Велик роман… Няма излишни страници и дори редове… Хубава е иронията в автопортрета, при самолюбуване човек не може да се изрисува… Опирате се само на най-главните (тоест на класиците), но не се държите за тях като слепец за тояга, а вървите по свой път… такъв роман е цял един свят, 40–70 души, изцяло се потапяш в живота им, и какви хора са!…“ (хвалеше кратките, без размазаност описания на природата и времето). Но имаше и съждения на официален редактор. „Вътрешен оптимизъм… Отстояване нравствените устои“, и най-важното: „Написан е от партийни позиции (!)… ами да, в него не се осъжда Октомврийската революция… А в положението си на арестант бихте могли да стигнете дотам.“

Това „от партийни позиции“ (за моя роман!…) е много характерно. Това не беше цинична формулировка на редактор, който се кани да „прокара“ романа. Съвместяването на моя роман и на „партийните позиции“ беше искреният, вътрешният, единствено възможният път, без който той, поетът, но и комунистът, не би могъл да си постави за цел отпечатването на романа. А такава цел си беше поставил — и ми го заяви.

Вярно, помоли ме за някои промени, но много малки, предимно около Сталин: да махна главата „Етюд за великия живот“ (където излагах и се стараех психологически и с външни факти да докажа версията, че Сталин е сътрудничил с царската политическа полиция); и да не правя толкова уверено-точни подробностите от бита на монарха, в които не можех да съм сигурен. (А аз смятах: нека Сталин пожъне посевите на своята секретност. Живееше тайно — сега всеки има правото да пише за него всичко според представите си. В това се състои правото и задачата на художника: да даде своя картина, да зарази читателите.)

А изобщо за сталинските глави в романа той добре каза: биха могли и да се изхвърлят, но липсата им в романа би могла да се възприеме като „уплашил се е, дострашало го е, че няма да се справи“. За тях може дори да се допусне, че са до известна степен излишни, тоест свръх онова, което е необходимо за конструкцията на романа.

А Спиридон му се беше сторил прекалено коварен, хитър, нарисуван „донякъде с градски представи“. Отначало се учудих: нима не съм го описал както трябва? Но разбрах: толкова много лоши думи са казани от 20-те години насам за селяка, че Твардовски го жегва дори ако не се говорят само хубави от край до край. Това вече е отглас, неволна идеализация.

Заранта на четвъртия ден неумело се опитахме да пресечем началото на запоя на А. Т. с това, че не му дадохме нищо да си разкара махмурлука — но гърлото му се стегна, на закуска не можа да сложи залък в уста. С детинска обиди и молба се усмихваше: „Вярно, ескимосите не пият за разкарване на махмурлука. Ама това тяхното живот ли е? Какво ниско развитие!“ Криво-ляво се съгласи да закуси с бира. Но на гарата се втурна нагоре по стълбището към ресторанта, изпи половинка водка почти без мезе и вече в блажено състояние зачака влака. Само повтаряше често: „Не мислете лоши работи за мен.“

От гледна точка на личната деликатност може би не трябваше да осветлявам всички тия подробности. Но тогава нями да се получи и представата за това с какви непостоянни, периодично изнемощаващи ръце се ръководеше „Новый мир“ — и с какво вибриращо огромно сърце.

И тъй замисълът ми — да спечеля Твардовски с романа си в отсъствието на Дементиев — май сполучи. Твардовски не само хвалеше романа — готвеше се да понесе заради него и страдания. Той дори ме подканваше на раздяла по-бързо да преработя сталинските глави и да му занеса окончателния вариант.

А това вече надхвърляше границите на моите очаквания. Не можех да повярвам, че „Кръг първи“ ще изскочи ни бял свят през 1964 година. Но тогава защо го давах на Твардовски?… какво исках? Май пак както с „Иван Денисович“: да прехвърля на неговия гръб отговорността за това произведение. За да знае той: има такова. А аз да не се упреквам, че нищо не съм направил за прокарването му. Но сега като че ли се въвличах в измамно безплодно губивреме и само се отклонявах от истинската работа.

След две седмици занесох на Твардовски романа с поправките. Като всички мои пещерни ръкописи и тоя беше отпечатан двустранно, без интервали и с малки полета. Тепърва трябваше да бъде преписан на машина, преди да си прави каквото и да било.

А. Т. ме посрещна у тях чистичък, по детски симпатичен, с кадифено якенце, направо да не повярваш, че изобщо пие, камо ли да си го представиш като мучащ бивол по долни гащи. Беше сам: жена му бе заминала да разгледа отблизо новозакупената тия дни вила в Пахра (предишната си той бе дал на по-голямата си омъжена дъщеря).

А. Т. не само се беше съвзел от запоя, но бе изтрезнял и от възторзите си по повод на романа, бе настроен значително по-предпазливо: вече съкращаваше списъка на лицата, на които трябва да бъде даден за прочит. „АлГриг“ (Дементиев) беше, разбира се, първият читател.

— Той, естествено, ще е против — не пропуснах да го предупредя още веднъж. — Но нали вече е на шейсет години, бил е гонен — докога може да се свива?

— Той еволюира пред очите ми! — повтаряше А. Т.

Наистина в редакцията бързо влизаше под кожата на Твардовски Лакшин, неговото влияние през ония години беше противоположно на Дементиевото, те често се сдърпваха. По време на една от схватките Лакшин каза:

— И двамата с Александър Григориевич сме историци на литературата и трябва да разбираме, че същинската история на литературата сега се прави в „Новый мир“, а не в Института по история на световната литература.

Това бе добре казано (и през някои месеци точно така си беше.) Лакшин подкрепи „Кръга“.

Докато романът се преписваше на машина, Твардовски прибираше в сейфа всички екземпляри и зорко следеше те да се четат само от членовете на редакционната колегия (дори на редакторите на отдел „Проза“, на своите отколешни неоценими бачкатори, не го даде за прочит!): сега най го беше страх романът да не тръгне от ръка на ръка, както бе станало с „Иван Денисович“.

Така се случи, че през трите дена на Великдена той чете у нас романа, а за обсъждането му редакционната колегия се събра на Възнесение, на 11 юни. Заседанието трая почти четири часа, самият А. Т. още при започването му го обяви за „полагане на клетва“. Той каза, че през всичките тия 40 дена романът е бил за него „неразделен душевен спътник“, че непрекъснато го обмисля, „съобразявайки се не само от гледната точка на вечността, но и от това как може да бъде прочетен от онези, от които зависи решението“. Като уязвими Твардовски посочи само подробностите от Сталиновия бит; освен това той искаше да „смекча резките антисталински характеристики“; да съкратя „Съда над княз Игор“ „заради неговата литературност“. Изказването си завърши дори тържествено: „За нормативната критика този роман не само трябва да бъде сринат, но трябва да се заведе наказателно дело срещу автора. А ние кои сме? Ще се измъкнем ли от отговорност? Кой иска да формулира? Кой иска да скочи във водата?“

Така се оправда четенето на романа от Твардовски, „откъснато“ от заместниците му! „Най-първото обсъждане“, както каза А. Т., се провеждаше тук, в мое присъствие, и с такава тържествена покана го откри главният редактор. Още при влизането си на обсъждането се постарах да се ръкувам в такава последователност, че Дементиев да остане последен. Днес очаквах от него свирепа атака. Но той от самото начало, вместо да се излегне удобно на креслото, не знам защо, се намести на перваза на отворения прозорец. Откъм улицата нахлуваше шум. Твардовски не пропусна да му подметне:

— Какво, да не искаш после да ми кажеш: не чух за какво си приказвахте?

Дементиев продължи да седи там, с неудобно провесени крака:

— Горещо ми е.

Твардовски не мирясваше:

— А, значи разчиташ да хванеш пневмония. И после да се спотайваш в кревата колкото трябва?

На Дементиев му се наложи да слезе и да седне с всички. Беше толкова потиснат, че дори не се опита да отвърне на шегата с шега. Той отдавна и правилно предчувстваше докъде ще ги доведе тази игра с тихия рязански автор.

А дебатите трябваше да започне Кондратович. Лицето на Кондратович сякаш беше пригодено към убедено изразяване на вече съществуващо, вече формулирано мнение. Тогава той умее и да говори с искрена развълнуваност, в захлас, като че ли е готов дори да умре за това мнение, толкова е верен на службата. Но не си представям лицето му, озарено от самостоятелно зреещо убеждение. Непоносимо би било за Кондратович да започне тия дебати, ако дългогодишното му общуване с цензурата не беше изравнило обонянието му с нейното. Както вътре във военния бинокъл вече се съдържа ъгломерната скала и се наслагва върху всичко видимо, така и очите на Кондратович постоянно виждаха деленията от червената линия на опасността.

Кондратович изрази радостта си, че „не е умрял жанрът на романа“, ето че той се движи. И все пак изръмжа тихичко за „подкопаването на основите“, „колкото по-голяма е художествената сила на изложението, толкова повече разобличенията прерастват в символ“ („Е — успокои го А. Т., — за комунистическата идея тук не става дума“). Но нали освободеният секретар не е просто конкретният парторг Степанов, това е символ! Кондратович предлагаше „да се изваждат карфиците на озлобеността“ от произведението тук и там, тия места са много на брой. Намери много „излишно“ дори в главата за Голяма Лубянка. Стреснало го, че лубянските стъпъла са се протрили за трийсет години, „значи пада сянка и върху Дзержински?“ — А заключението му беше „и така, и вака“, както за „Денисович“ навремето: „Да се напечата е невъзможно. Но и да не се напечата е морално невъзможно: как ще допуснем това произведение да си стои, а читателите да не го четат?“

Сложна задача им беше дал Главният! Мекото връхче на носовете им усещаше, че боцка, и правилно им подсказваше — не бива, а Главният ги подканваше: може! по тази диря!

След това говори мудният предпазлив видял и патил Закс. Той беше толкова уплашен, че дори обичайното му покорство пред Твардовски се свличаше. Започна оттам, че трябвало да четат втори път (тоест да спечелят време). Че се радва: всички разбират (ама Твардовски не разбираше! това му беше мъката, натам теглеше и намекваше) изключителната трудност на този случай. Че всъщност той нищо не предлага, а усеща. Усеща следното: не са нужни и не са интересни всички глави извън затвора, не е нужно това разпростиране върху обществото. И не е правилно, че по време на война на войника му било по-трудно, отколкото на кореспондента: и измежду кореспондентите сума бяха убити (и самият Закс беше работил в такъв вестник). И освен това го тревожи въпросът за секретната телефония. (Не го подведе цензорският му нюх! А Твардовски простодушно му възрази: „Ама това е напълно фантастично хрумване. Но е измислено много сполучливо!“) И не му харесвала сцената с Агния и цялото това християнство. И където героите философстват — също било зле. И необикновено пълен бил комплектът от заяжданици, сякаш авторът специално се е старал нищо да не пропусне. И нощта на Ройтман не му харесваше кой знае колко. (Това ми го каза после и насаме.)

Тогава ми се наложи да го прекъсна:

— Такава си ми е натурата. Аз не мога да подмина нито един важен въпрос. Например еврейският въпрос — за какво може да ми е нужен той? По-спокойно би било да го прескоча. Само че аз не мога.

Бяха свикнали с литература, която се плаши да засегне макар и един въпрос — и като хамут им претриваше вратовете литература, която се плашеше да пропусне макар и един въпрос.

А предложението си Закс формулира много дипломатично:

— Ако се изсилим, преди да му е дошло времето, ще погубим романа.

Той е з а романа, з а! — и затова трябва да го удушат още тук, в редакцията!

Но на А. Т. му бяха известни и тия редакционни поврати!

— Редно е да си сдържате страха! — назидателно каза той на Закс.

Лакшин говори много доброжелателно, но сега прехвърлям бележките си от обсъждането (с голяма скорост на пръстите ги водих по време на заседанието, само с това бях зает) и като си давам сметка колко набъбнаха тия ми очерци, но виждам кое би си струвало да взема оттам. Лакшин възприе линията на Твардовски — и за целия роман, и за сталинските глави, че без тях не може. Достатъчно беше обаче да каже именно в този дух, че публицистичната заостреност някак стърчи от основния пласт на романа — и Твардовски веднага го прекъсна:

— По-внимателно! Това са черти на стила му!

Все пак умееше той да е редактор!

Мариямов изказа няколко доброжелателни думи — присъедини се, похвали, възрази, че не вижда подкопаване на устоите.

— А какво мисли комисарят — попита Твардовски напрегнато. Толкова пъти по толкова ръкописи беше се съгласявал с тоя комисар, преди да си създаде свое мнение, а и именно заедно с него го създаваше! — а днес още с тона си го предупреждаваше, че на Дементиев ще му е трудно да спори.

Но Дементиев не се втурна в ръкопашната атака, която очаквах. Поради объркването си започна дори някак смутено:

— За конкретните подробности няма да говоря… Трудно ми е да се концентрирам… (На него ли, печения?!…) Когато дава съвети на такъв голям художник, човек рискува да изпадне в неудобно положение… Публицистиката понякога е на ръба на памфлета, на фейлетона…

Твардовски: — А не се ли среща това и при Толстой?

Дементиев: — …но е написано гигантски, разбира се… Сталинските глави да се сбият до една-единствена… Ако съществуваме на тоя свят, ако не сме се отказали да мислим и преживяваме — романът хвърля в съмнение и объркване… Горчива, тежка, съкрушителна правда… Когато имаш партийна книжка в джоба…

Твардовски: — И не само в джоба!

Дементиев: — …започваш да влизаш в допир с нея (с книжката)… Тази правда оре толкова дълбоко, че обективно или субективно излиза извън рамките на култа към личността… Изкуството и литературата са огромна ценност, н о н е н а й — г о л я м а т а. (Разредката е моя. — А. С. Нима на редакцията на едно литературно списание диктатурата на пролетариата не му е по-свидна?) …Започва да изглежда непонятно: за какво бе направена революцията? (Дойде на себе си! — изправи се в цял ръст! И тръгна в атака!…) По философската част липсват отговорите на автора: какво все пак да се прави! Само да сме почтени ли? (Подканваше ме да се подам от окопа до кръста!…)

Твардовски: — Това и Камю го казва. А пред себе си имаме руски роман.

Дементиев: — Достоевски и Толстой отговарят на поставените от тях въпроси, а Солженицин — не отговаря…

Твардовски: — Е, да — какво ще стане с доставките на месо и мляко, нали?…

Дементиев: — Засега мисля… Още нищо не разбирам…

И тоя не разбирал!… Пак залегна. Сложна задача им даде Главният!… Тъкмо тогава Мариямов и Закс си зашепнаха нещо, А. Т. измърмори: „Какво си шепнете там? Някоя маневра ли искате да измислите?“ Дементиев беше толкова развълнуван, че го взе за своя сметка: „Не си шепна…“

И още нещо смайващо подхвърли Дементиев:

— Не може ли авторът да се отнесе към хората и живота по-благо?

Тоя упрек после неведнъж ще ми го навират в очите: не сте добър, щом се отнасяте зле към герои като Русаков, Макаригин и Волковой, към грешките от нашето минало, към пороците на нашата Система. (Към нас те нали се отнасяха по-добре?) „Че той народа не обича!“ — възмущаваха се на закритите семинари на агитаторите, когато ги насъскваха срещу мен през 1966 година.

Но още преди туй публично налагаха и мен, и Иван Денисович, и най-вече клетата ми Матрьона заради това, че сме „прекалено добрички“, „безогледно добрички“, че човек не може да е добър спрямо всички околни (виж, те спрямо нас и не бяха!), че добротата към злото само увеличавала злото в света. („Октябрь“ от глупост дълго хули „непротивленците“, като си мислеше, че ще засегне мен.)

А всичко заедно? А заедно това се нарича диалектика…

След членовете на редакцията думата получих аз и се учудих, че на някои членове на редакцията им се струва, че моят роман се отнася не до култа към личността, явление много разклонено и още неизкоренено, а до нашето общество, което оздравява пред очите ни, или до самите идеи на комунизма. Но случаят наистина е труден. Пред избор е поставена редакцията, не аз: аз вече съм си написал романа и няма какво да избирам. Но ако редакцията 2–3 пъти реши нещата в моя вреда, аз, да прощавате за нетактичността, ще ида в някое „Знамя“ или „Москва“.

Толкова нахален бях. Но щедролюбиво настроеният към мен Твардовски и сега не се засегна и не позволи на никого да се засегне, като заяви, че съм им направил комплимент: те стоят по-горе от онези списания.

С целия развой на обсъждането той изцеди съгласието за романа ми и сега с голямо удоволствие резюмира:

— Крайно ми е приятно, че за пръв път (?) никой не остана настрана: много съм умен, седя и си кротувам. (Тъкмо това се стараеха да правят всички!…) Сега покрай Шолоховите еполети забравяме, че неговият герой не е наш, герой, а партията при него е представена само от неприятни хора. Въпросът на „Тихият Дон“ е: какво коства на човека революцията. Въпросът на обсъждания роман е: какво коства на човека социализмът и може ли той да плати тази цена. Съдържанието на романа не противостои на социализма, а само липсва онази яснота, която бихме искали да съществува. „Войната“ тук е дадена изчерпателно, ала „мирът“ — най-хубавото от онова, което го имаше през ония годинки — не е показан. Къде е историческото творчество на масите?… Скромното ми пожелание като читател е: о, ако поне като първи утринни лъчи се загатне и този живот! Да се озари крайчецът на небето само в онази степен, в която го допуска художникът…

Уви, там вече нямаше какво да озарявам. Смятах, че и бездруго съм им представил хоризонта прояснен.

А Твардовски в един от своите върхови редакторски мигове също не настояваше за нищо:

— Впрочем, ако Толстой беше стоял на платформата на РСДРП — нима щяхме да получим повече от него?

Пак през тия дни по настояване на Лакшин с мен бе сключен и договор за романа (страхливият Закс прежълтя, сгърчи се и успя да се измъкне по някакъв начин: да пробута на Твардовски постоянното си задължение да сложи един подпис). (Пак през тия дни и М. А. Лифшиц, ортодокс с дългогодишно много силно влияние върху Твардовски, даде писмена рецензия за моя роман. Тя беше предходник на ония облаци на критиката, които биха се струпали над романа, ако бъде напечатан, и може би донякъде разколеба Твардовски. Стана нужда да се браня писмено.)

Да беше в нормална страна — какво имаше да чакаме оттук нататък? Да се дава романът за набор и толкоз. А у нас решението на редакцията беше нула, нищо. Тепърва имаше да си блъскаме главите: ами сега накъде?

Но освен обичайното даване на цензурата за съсичане — какво друго можеше да измисли А. Т. Пак ли да покаже романа на същия онзи Лебедев? „Мисля — каза А. Т., — че ако на Лебедев му се привиди нещо в романа, няма да тръгне… Това и на него самия му е неизгодно…“

Лебедев, разбира се, не тръгна, но не тръгна и романът. Аз наивно си представях, че за схватката с китайците за тях всяко оръжие ще е добре дошло и ще им свършат много добра работа моите сталински глави, още повече че с хуленето на Сталин ще се нагърби не ЦК, а някакъв си писател. Но беше август 1964-та и Лебедев трябва да е усещал колко несигурна става почвата под краката на шефа му. Сигурно вече много пъти се бе разкайвал, задето е опетнил реномето си покрай мен.

А. Т. му дал за проба само една четвърт от романа, като му казал: „Първа част. Над останалите работи.“

Така се случи, че А. Т. влезе в сблъсък с Лебедев заради Еренбург. Поликарпов (отдел „Култура“ на ЦК) и Лебедев искали с отхвърлянето на последната част на Еренбурговите мемоари да се нагърби Твардовски, тоест те да не бъдат „забранени от цензурата“, а „отхвърлени от редакцията“. А. Т. им отговорил с достойнство: „Не съм го аз правил и лауреат, и депутат, и борец за мир. Аз изобщо не съм негов поклонник. Но щом е и лауреат, и депутат, и световноизвестен, и е прехвърлил 70-те си години — значи трябва да се печата, каквото и да напише.“

Заради главите от моя роман раздразнението се засилило още повече. Лебедев ги обявил за клевета срещу съветския строй. А. Т. го помолил за обяснения. Лебедев отговорил с един-единствен пример: „Нима нашите министерства работеха нощем? И то така — на морски шах да играят…“. (Съвсем наскоро ми казаха, че Лебедев бил чекист… Като си направим сметка — по Сталиново време. Тогава, разбира се, не са играли на морски шах.) И му препоръчал: „Скрийте романа хубавичко, та никой да не го вижда.“ А. Т. му отговорил твърдо: „Владимир Семьонович, не мога да ви позная. Как се отнасяхме ние с вас доскоро към подобни рецензии и рецензенти?“ Лебедев: „Ех, ако знаехте кой сега е недоволен и съжалява, че «Иван Денисович» беше отпечатан!“

(От други източници, достоверно: Н. П. Хрушчова се оплакала на един генерал от запаса: „Ах, ако знаехте как си изпатихме заради Солженицин! А, не, повече няма да се месим!“)

Пък и не минава чудото два пъти по една и съща пътечка. Да коря ли Лебедев, задето ни заряза? Не е ли по-правилно да се чудя как първия път намери кураж? (След свалянето на Хрушчов при новата делба на баницата Лебедев загубва само длъжността си, но не бил изгонен от висшите кръгове и не изпаднал в мизерия. К. И. Чуковски го срещал в правителствения санаториум в Барвиха. Бившият „приближен болярин“ пишел някакви мемоари и казал на Чуковски, че опровергава всичките ми неточности за Сталиновия бит (бъзнали са го все пак моите глави). Освен това той ми честити Новата 1966 година с писмо — и това ме смая, защото бях на ръба на ареста (а може той да не е знаел?). До него стигнали слухове, че сме се скарали с Твардовски, и той ме подканваше да се сдобрим. Много криво ми беше по онова време и аз не оцених неговия може би най-безкористен душевен порив. А после и с Твардовски близо година нямах никакъв допир. А неотдавна научих: през същата тази година, 1966-а, Лебедев умрял на не повече от петдесет години. На погребението на бившия всесилен съветник не дошъл никой от ЦК, никой от партията, никой от литературата — само Твардовски. Представям си едрата му широкогърбеста фигура, приведена над ковчега на дребничкия Лебедев.)

С това приключи засега „движението“ на „Кръга“. Наистина в обявата за 1965 година Твардовски посмя да съобщи, че аз „работя над голям роман за списанието“.

Исках да мълча и да пиша, исках да се въздържам от каквото и да било шаване на моите произведения — и самият не устисквах. Защото е трудно да прецениш същинския смисъл на обстановката и своята правилна линия: ами ако изтърва нещо? Така разнасях по няколко театъра „Свещ на вятъра“, но тази пиеса нема успех сред режисьорите. А през пролетта на 64-та в противоречие с предпазливата си тактика, просто по някакъв подтик, раздадох на няколко души моите „Ситнежи“ с условието, че могат да не ги крият, а „да ги дават на свестни хора“.

Тия „Ситнежи“, обратното, имаха голям успех. Те много бързо се разпространиха в стотици екземпляри, стигнаха до провинцията. Най-неочаквано за мен беше това, че откровената защита на вярата (а не бе ли тя доскоро в Русия толкова позорна, че нито едно писателско реноме не би я издържало?) бе сърдечно приета от интелигенцията, самиздат прекрасно поработи над разпространяването на „Ситнежите“ и очерта един добър изход за писател, когото властите са решили да забранят. Разпространяването на „Ситнежите“ бе толкова бурно, че само след половин година — през есента на 64-та, те бяха отпечатани в „Грани“, за което „Новый мир“ и аз научихме от писмото на една руска емигрантка.

За Твардовски това нелегално движение дори и на най-дребните ми (и вече отхвърлени от него!) неща беше болезнено неприятно: тук имаше и ревност, че нещо мое върви без неговото редакторско одобрение; и опасения, че това може да навреди на романа и изобщо на легалната ми литература (с какво още можеше да ми се навреди?…). И ето как се променяше той или какви черти е имало в самия него: след като надмина себе си в усилията да лансира безнадеждния ми роман, той вече с погнуса ме попита по повод на един мой насила прочетен ситнеж (бяха го принудили в някаква компания в правителствения санаториум, той го чел едва ли не с отвращение — дори се разпространява не чрез него!):

— Творец — и с главна буква. Какво е туй?…

А новината, че „Ситнежите“ са публикувани в чужбина, бе за него гръмотевичен удар. Те с уплаха прочели в цензурния си справочник какво ужасно антисъветско списание е „Грани“. (Нали там не било написано какви статии за Достоевски, за Лоски се срещат в него…) Впрочем половин година се искаше, за да стигнат „Ситнежите“ до Европа — а за да се докладва за станалото нагоре по мудните ни инстанции и инстанциите да се сепнат — още 8 месеца…

А междувременно стана „малката октомврийска“ — катурнаха Никита. Това бяха тревожни дни. Такава форма на „просто преврат“ не бях очаквал, но за евентуална смърт на Хрушчов се бях подготвил. Издигнат единствено от този човек — не се ли и крепях единствено на него? С неговото падане не трябваше ли да изгърмя и аз? Естествени опасения за един вечно гонен лагерник — та аз дори не можех да си въобразя цялата истинска сила на моята позиция. Беззвучен и бездеен преди свалянето на Хрушчов, аз се канех сега да стана още по-беззвучен и по-бездеен. Първото, което ми хрумна, беше да ида веднага при Твардовски, на новата му вила. Аз бях настроен тревожно, той — бодро. Решението на пленума на ЦК бе за него задължително не само административно, но и морално. Щом пленумът на ЦК е сметнал за добре да свали Хрушчов — значи наистина не е бивало да се търпят повече неговите експерименти. Преди две години А. Т. преливаше от възхищение, че начело стои „такъв човек“. Сега откриваше твърде обнадеждаващи страни в новото ръководство (с него „добре бяха разговаряли горе“). Пък и през последните месеци от Хрушчовото управление животът на Твардовски беше станал непоносим. На моменти той просто не виждаше как ще може да съществува списанието. „Москва“ можеше да печата и Бунин (подкастрен), и Манделщам, и Вертински, „Новый мир“ — никого, нищо, и дори Булгаковият „Театрален роман“ две години бе спиран — „за да не се оскърби МХАТ“. „Трябва ни верноподанически разказ от вас“ — тъжно ми казваше той, без изобщо да го иска.

Бях пристигнал с доста панически проект: да подменим романа с друг роман. Тоест аз да си взема от сейфа на списанието „Кръга“, който сега не е известен на никого освен на вече загубилия властта си Лебедев, а вместо него скоро да дам „Раковата болница“ и това ще се брои за „онзи роман“, само че преименуван от автора. Опасявах се, че всеки момент ще дойдат да проверят сейфа на „Новый мир“, ще изземат моя роман и двамата с Твардовски ще се сринем далеч в преизподнята. Сега вече смятах за голяма глупост това, че измъкнах романа от скривалището и го дадох за прочит в редакцията. Сега се щурах — как по-незабележимо да се долепя до земята и пак да се слея със сивия й цвят. Само и само да си пиша тихо както преди, казал сбогом на всички издателства.

Но — още зле съм разбирал Твардовски, за да му предлагам такова авантюристично-лагерно начинание. Той твърде много уважаваше и списанието си, и поста си, за да действа по метода на криенето и подмяната. Пък и: какво да крием, след като в романа „няма нищо против идеята на комунизма“, както се бяхме съгласили на заседанието на редакцията?… Сега не биваше да давам заден ход: не сте си отваряли достатъчно очите! — това беше значително по-опасно!

А. Т. се страхуваше от друго, той още от лятото заканително ме подпитваше не върви ли романът от ръка на ръка. „Има слухове, че го четат“ — за всеки случай ме стряскаше той. Той би сметнал това за черно предателство от моя страна. На романа му бяха преградили всички пътища, може би дълги години той няма да получи никакво движение — но аз, авторът, не смеех на никого да го дам за прочит. Така разбираше А. Т. смисъла на договора ни с редакцията.

Впрочем, тъй като очаквах разправа, и на мен не ми беше до разпространяването.

Покрай катурването на Никита загубих един пълен комплект от всичко мое написано: това беше втората (от две) пълна сбирка, далеч от Москва. Бях дал на пазителя разрешение в случай на опасност да изгори всичко. Падането на Хрушчов му се сторило (в затънтената провинция няма как да прецениш) такава опасност: щом е станал преврат, ще започнат масови обиски и арести. И го изгорил. Впрочем общо имаше по 3–4 преписа, само „Пирът на победителите“ — в два, и сега остана само единият в Москва.

А Хрушчовото падане ме научи да спасявам произведенията си: нали всичките бяха тук, всичките можеха да бъдат удушени. През същия октомври със свито сърце (и успешно) изпратих „Първият кръг“ на Запад. Много ми олекна. Сега, ако щете, разстрелвайте ме!

Но в свалянето на Хрушчов за мен имаше и едно малко облекчение — малко, призрачно, което щеше да проличи не тогава, значително по-късно, но го имаше: оттеглянето на Хрушчов ме освобождаваше от един дълг на честта. Възнесен от Хрушчов, по негово време не бях имал същинска свобода на действие, би трябвало да се държа благодарно спрямо него и Лебедев, макар това и да звучи смешно за един бивш зек — с елементарната човешка благодарност, която не може да бъде отменена от никоя политическа правота. Освободен сега от покровителството (а съществуваше ли то?), аз се освобождавах и от благодарността.

Вярвах, че ще дойдат по-добри времена и дори ми е писано да доживея до тях, че тепърва ще настъпи времето на пълната публичност. А засега си избирах пътя на дългогодишното мълчание и потайния труд. По възможност да не правя нито една обществена крачка, да се оставя да ме забравят (о, ако можеха да ме забравят!…). Никакви опити за печатане. А аз самият — да пиша, да пиша. Че лошо ли е това? Изглежда ми мъдра линия. А това беше самоунищожаване.

После половин година и в „Новый мир“ не стъпих — нямаше какво да правя там. Цялата зима 1964/65-а работата ми спореше, с пълен ход пишех „Архипелага“, материалът от зековете започна да секва. Пришпорвайки съдбата, наваксвайки пропуснатия половин век, аз се втурнах към Тамбовска област да събирам остатъците от сведения за селските въстаници, които вече самите им потомци и роднини заучено наричаха бандити.

Гоненията срещу мен като че ли не се засилиха. След като ми бяха запушили устата по Хрушчово време, не ми натикваха парцала по-навътре.

И аз пак се разпасах, живеех като незастрашен: намислих да се преместя в Обнинск, близо до него си купих великолепна лятна виличка край р. Истия до село Рождество. Разкъсвах се да пиша и „Архипелага“, и да започна „Р-17“.

Впрочем новото ръководство изобщо се отличаваше с голяма предпазливост и много бавно решаваше или променяше каквото и да е. Чак през април 1965-а „агитпропът“, или как му викат, се сдоби с началник — Дьомичев. Но тъкмо тогава Твардовски беше в продължителен упадък, в болница и санаториум (чисто руски начин! от най-голямата безизходица, от напрежението и обидното си положение на издател той можеше за две, за три седмици, а тоя път и за два месеца да излезе по немислимата алкохолна ос на координатите в един свят, който не съществуваше за сътрудниците и служителите му, а за него беше напълно реален, и да се върне оттам, макар и с болно тяло, но с оздравяла душа). Чак през юли Твардовски за пръв път бил приет от Дьомичев. Срещата преминала доброжелателно и Дьомичев споменал, че би искал да види тоя Солженицин. Твардовски не знаел къде да ме търси и не обещал, но него ден мен ненадейно неудържимо ме затегли към „Новый мир“ — нека ми разправят, че нямало предаване на мислите и волите. Оттам А. Т. веднага се свърза по телефона и за другия ден, 17 юли, ми бе определена среща.

Почти цялата редакция седеше в кабинета. Отдавна не бях ги виждал всичките и ми се стори чуждо и скучно с тях. В главата ми бяха „Архипелагът“ и Тамбов от 1921 година, а те в един глас ми искаха „разказчета, които стават за печат“, като че ли „публикуването на нещичко“ мое след двегодишно прекъсване (и в знак на лоялност към новото ръководство) сега било „много важно“.

За тях и за лоялния „Новый мир“ — разбира се, да. А за мен едно „разказче, което става за печат“, би означавало опорочаване на името ми. Силата на положението ми беше в чистотата на моето име от сделки — и трябваше да го пазя, та ако ще и още десет години да мълча.

Освен туй всички те (подир Твардовски, наистина; това беше очевидно, как единодушно подкрепяха мнението на шефа си и по най-дребните въпроси) настояваха за утрешната среща да съм обръснел неотдавна пуснатата си брада. Аз, независимият и безпартиен руски писател, отивайки да се представя на началника на партийния агитпроп, трябвало (откъде накъде изобщо? защо?) непременно да приема онзи безлик вид, с който са свикнали в партийния апарат. И толкова сериозно ме убеждаваха в това, като че ли си нямаха по-важна работа в редакцията. Аз три-четири пъти се измъквах (разбира се, без да споменавам за партийния апарат) — тогава взеха да настояват да не съм ходел с лекомислената си апашка риза, хем извадена над колана, а с черен костюм и вратовръзка — в най-голямата юлска жега! (Разбира се, тъй и не отидох.)

Опитах се да си поприказвам с А. Т. на четири очи, но нищо не излезе. Той беше възбуден и дори окрилен от това, че са разговаряли любезно с него, и възлагаше големи надежди на утрешната ми среща: че от нея щяло да се заздрави и моето положение, и новомировското.

А аз тръгнах за срещата с такава задача: да удължа колкото може повече съвместното съществуване в патова позиция. Аз ни най-малко не съм опасен за вас — затуй ме оставете на мира. Работя много бавно, почти нищо не съм написал освен онова, което е отпечатано или се редактира в момента. И в края на краищата аз съм математик и съм готов да се върна към тази си професия, след като литературата не ме изхранва.

Това беше отколешният привичен стил, лагерното „покриване на белята“: и мина великолепно. Отначало много напрегнат и недоверчив, Дьомичев в хода на двучасовия разговор взе да проявява топло отношение към мен и изцяло ми повярва. В тихия му глас изобщо липсваше живо чувство, но към края то дори се появи — облекчение. Той беше крайно неугледен, а речта му — изтъркана.

Вече беше започнала да се проявява онази „клевета от трибуната“, която в откритото общество няма как да се приложи, защото обвиняемият винаги може да отговори, а в нашето закрито представлява безпогрешна и убийствена форма: печатът пази мълчание (това е за Запада, за да не се привлича вниманието към хайката), а на закрити събрания и инструктажи ораторите по обща команда произнасят многозначително и уверено какви ли не лъжи за неугодния човек. А той не само че няма достъп на тези събрания и инструктажи — за отговор, но дълго време дори не знае къде и какво са говорили за него, само ненадейно усеща, че го загражда стена от глуха клевета.

Засега това бяха само наченките на тази клевета, още и формата не беше се откроила, но вече бяха обявили, че съм изменил на родината, че съм бил в плен, че съм бил полицай. Да ги давам под съд? Но клеветниците бяха твърде много и заемаха официални постове.

Дьомичев ме гледаше строго-съчувствено, със съчувствено-осъждащо око (второто му не беше съвсем наред).

Понеже аз насочвах разговора, заех се да отговарям на вестникарската критика на „Къщата на Матрьона“. Какви са тия глупави журналистически упреци: защо не съм бил прескочил на 20 километра по-нататък да покажа заможен колхоз? (Критиците просто не бяха забелязали, аз споменавах „съседния председател“, който вдигнал колхоза си на крака чрез спекула с дървен материал — намек за същия този Горшков, когото критикът ми сочеше за пример.) — че аз не съм журналист, а учител и работя там, където са ме назначили. И освен това чак толкова мрачна ли е моята колхозна картина, щом като „Известия“, (От 30 март 1963 г.) подлагойки ме на унищожителна критика, сами потвърдиха, че не само Матрьониното село, но и цяла група колхози, и не през 1953-та, а след 10 години, още не ожънват толкова жито, колкото те самите посяват в земята? Великолепно селско стопанство — устройство за похабяване на зърно! Ами типът жена, безкористна, безплатно работеща ако ще за колхоза, ако ще за съседите си? — нима не искаме да видим безкористни всички?

Той все си мълчеше и аз му зададох един въпрос, който ге е редно да се задава от долу на горе:

— Съгласен ли сте с мен? Или искате да ми възразите?

Подканването беше твърде неочаквано, мнението още не беше избрано (а и не можеше да бъде избрано еднолично от него!), аргументите ми никак не се покриваха с установената при тях система от фрази и той запокити въпроса далеч настрана:

— Винаги ли разбирате какво пишете и заради какво?

Тихо!… То аз, естествено, винаги разбирам, достатъчно ме е покварила руската литературна традиция. Но е рано да го сьобщавам. С предпазливи крачки вървя по хлъзгавото.

— Зависи в кои произведения. „В интерес на работата“ — да: да утвърдя ценността на вярата у младежта; да напомня, че комунизмът трябва да се гради първо в хората и чак тогава в камъните. „Кречетовка“ — с явната цел да докажа, че не някакъв ограничен брой закоренели злодеи са извършили злодейства, а могат да ги извършат най-чисти и хубави хора, и трябва да се борим със злото в себе си. (Впрочем Дьомичев малко по-късно каза, че не е чел нито „В интерес на работата“, нито „Кречетовка“ и не е подготвен за разговора с мен.) А в „Матрьона“ и „Денисович“ аз… просто съм вървял подир героите. Никаква цел не съм си поставял.

(Това място ще се окаже за него ключово в разговора. В няколко свои речи той ще разказва с едни и същи думи как ме бил притиснал до стената с въпроса защо пиша и аз не съм можал да измисля нищо друго, освен да повторя остарелия и вече негоден за соцреализма довод — „вървя подир героите“. А авторът трябва да ги води след себе си…)

Докато защитавах „Денисович“, гръмнах с втората цев по книжлето на Дяков (голям интелектуалец, вярно, ама защо не реди тухлички за социализма? защо за 5 години е свършил само за половин час женска работа — кастрил клони…) и по разказите на Г. Шелест (как любимият му герой е можел да взема хляб и храна, крадени от бачкаторите, и при това да конспектира Ленин?). Но поведението на Шелестовия стар комунист не се стори на Дьомичев осъдително, напротив, тъкмо тогава той с готовност ми възрази:

— А Иван Денисович не задига ли една порция каша в повече?

— Ама той си е Иван Денисович! Не е дорасъл интелектуално, не конспектира Ленин! Лагерът го е покварил! Ние го съжаляваме, задето се бори за едната дажба.

— Да — важно каза Дьомичев. — Би ни се искало той повече да слуша тамошните съзнателни хора, които биха могли да му дадат обяснение на ставащите събития…

(А къде беше ти с твоите обяснения, когато това ставаше? Какво ли щеше да стане с тая клета повест, ако на всичко отгоре бях обяснил кое как е?…)

Аз: — За обхващане на целия лагерен проблем се иска още една книга. Но (изразително) — не знам нужно ли е?

Той: — Не е нужно! Стига за лагерите! Това е тежко и неприятно.

Като повтарях, че за нищо написано не се разкайвам и отново бих написал всичко по същия начин, аз му втълпявах замисъла си: че работя много бавно и затова от време на време си мисля дали да не се върна към математиката (това той прие явно без тревога за родната ни литература); че съм много недоволен от произведенията си и често унищожавам написаното.

— Ще ви кажа съвсем нескромно: ще ми се моите произведения да живеят двайсет, трийсет и дори петдесет години.

Той ми прости тази нескромност и с топло чувство ми даде за пример Гогол, който изгорил втора част на „Мъртви души“.

— Ами да! И аз правя като него.

Много доволен остана.

— А колко време сте писали „Иван Денисович“?

— Няколко години — въздъхнах аз. — Не мога да ги пресметна.

Все очаквах въпрос за „Кръга“, който вече цяла година стоеше като затворник в сейфа на „Новый мир“. Очаквах въпрос и за отпечатаните на Запад „Ситнежи“. Но ръководителят на агитпропа, разбира се, не знаеше за тях.

На градуса на взаимната откровеност споделих с него творческите си задушевни планове: „Ракова болница“.

— Не е ли твърде мрачно заглавие?

— Засега е условно. Там ще се показва работата на лекарите. И душевното противопоставяне на смъртта. И казахи, и узбеци.

— А няма ли да е прекалено песимистично? — все пак се разтревожи той.

— Нее!

— А ние изобщо песимист ли сте или оптимист?

— Аз съм неизкореним оптимист, не го ли виждате по „Иван Денисович“?

И той ми изложи какво не бива да има и какво не иска партията в произведенията (много отчетливо, вече му беше готово в главата):

1) песимизъм; 2) очернителство; 3) тайни стрели.

(Смая ме колко точно бе изразено третото, все едно че ставаше дума тъкмо за мен. Ако можех да разбера кой от техните хора го беше формулирал?…)

„Тайните стрели“ ги подминах, а относно „очернителството“ поисках да уточня термина. Да речем, богучаровските селяни, които не пускат княгиня Мария да се евакуира (а те сигурно чакат да дойде Наполеон) — това очернителство на патриотичната война ли е или не?

Но май Дьомичев не беше чел тая книга, („Война и мир“. — Бел. пр.) спор не можа да стане. А разговорът вървеше все по-добре и по-добре.

— Харесва ми, че не сте се разсърдили на критиката и не сте се огорчили — вече с известна симпатия ми каза той. — Страхувах се, че сте озлобен.

— Аз и в най-тежките минути никога не съм се озлобявал.

По време на разговора той на няколко пъти ми сервира дори без нужда: „Вие сте силна личност“, „вие сте силен човек“, „към вас е приковано вниманието на цял свят“. „Ама недейте така! — учудвах се аз. — Преувеличавате!“ (Той наистина преувеличаваше: на Запад тогава почти не ме слагаха по-горе от политическата мода.)

— Приковано е — недоумяваше и той самият. — Съдбата си е направила такава шега с вас, ако мога така да се изразя.

Все по-предразположен към мен, той дори се зае да ме утешава:

— Не всички писатели ги признават приживе, дори в съветско време. Например Маяковски.

(Ама нали и аз искам същото! — нека не се закачаме взаимно, да отложим работата до вечността.)

— Виждам, че наистина сте много скромен човек. С Ремарк нямате нищо общо.

А, ето от какво ги било страх — от Ремарк!… А от руската литература вече са се отучили да се плашат. Ще съумеем ли да им върнем тоя навик?

Радостно потвърдих:

— С Ремарк — нищо общо.

Накрая с цялата си откровеност заслужих и неговата откровеност.

— Въпреки нашите успехи сме в тежко положение. Трябва да водим не само външна, но и вътрешна борба. Сред младежта се ширят нихилизъм, критикантство, а някои дейци (??) час по час я тласкат натам.

Но не и аз! Искрено възкликнах, че продължаващото равнодушие на младежта към общите и големите въпроси на живота ме възмущава.

Тогава стана ясно, че с него сме родени през една и съща година, и той ми предложи да си припомним нашата жертвена пламенна младост.

(Имаше, имаше такава, другари… Само че историята не се повтаря толкова унило, че пак… Тя все пак има вкус.)

И двамата останахме много доволни.

Не го молих нито да се отпечата сборникът с мои разкази, нито да ми помогне с пиесите. Главният резултат беше, че най-неочаквано, без усилие и подготовка, се закрепих при новите ръководители и сега известен брой години ще мога да пиша спокойно.

— Т е не получиха втори Пастернак! — изпроводи ме секретарят по агитацията.

Не, един среден инженер или математик от XX век никога няма да свикне с костенурските скорости, с които Старият площад (В няколко сгради на Стария площад (близо до Кремъл) е настанен ЦК на КПСС. — Бел. пр.) беше се нагодил да получава информация в собствения си апарат! Едва 9 месеца бяха се минали, откакто „Грани“ поместиха „Ситнежите“ — откъде ще знае Дьомичев?… Поликарпов беше се научил едва преди един месец, показвал ги на Твардовски и питал — мои ли са. Твардовски му отговорил, че е сигурен — повечето не са мои.

Нали Твардовски не беше ги виждал всичките — затуй е бил с и г у р е н, че не са мои! И толкова сигурен, че когато ме пращаше при Дьомичев, изобщо не се сети за тоя разговор, не ме предупреди, а аз щях да му кажа, че всичките са мои! Такава е номенклатурната логика: подчиненият (аз) не бива да знае всичко, което знае началникът (той). И подчиненият (аз) не може да е написал нещо такова, за което да не е поставен в известност началникът (той).

Но най-неочаквано А. Т. случайно научил, че списание „Семья и школа“ се кани да отпечата една част в родината ни. Той изпаднал, кажи-речи, в смут: нали бил гарантирал пред началствата, че „Ситнежите“ не са мои! На всичко отгоре го измъчвала ревността: нали никой друг (нито дори аз самият!) нямаше правата за публикация на мои произведения, а само „Новьш мир“. А „Ситнежите“ той преди три години ги беше определил като „суров материал“ — за какво печатане може да става дума? И най-сетне, щом е станало такова ужасно нещастие, че те са отпечатани на Запад, значи в родината ни н и к о г а няма да бъдат публикувани! (Това възприемане на чуждестранните издания като безнадеждна загуба на произведението и унижение за автора беше присъщо на Твардовски през всичките години на нашето познанство. Със същата погнуса той се отнасяше и към самиздат. Признаваше само откритото официално печатане, което за авторите на неговото списание беше по-закрито, отколкото за всеки друг.)

И той незабавно започнал да ме вика. Сигурно и в другите издателства е така, но аз го знам по „Новый мир“ и не преставам да се учудвам: щом авторът сгази лука — го викат в неговата редакция! Авторът очевидно се разглежда като намиращ се на държавна служба в неговото списание и както във всяка друга служба може да бъде изискан от началника си.

Но през тоя август не помогнали на Твардовски да ме издири и той заминал за Новосибирск (където, между другото, на една читателска конференция вече му изпратили бележка: „Вярно ли е, че Солженицин е служил в Гестапо?“).

Мога само пипнешком да преценявам какъв поврат се е готвел в нашата страна през август-септември 1965 година. Някой ден все ще доживеем до публична история и ще ни разкажат точно какво е било. Но с доста голяма увереност може да се каже, че се е подготвяло рязко връщане към сталинизма начело с „Железния Шурик“ Шелепин. Казват, че Шелепин бил предложил: икономиката и управлението да се стегнат по сталински — по този въпрос той като че ли спорел с Косигин, а че идеологията трябва да се стегне, тук изобщо нямало разногласия. Шелепин предлагал да се поклонят на Мао Дзедун: няма да им отхапе главата, за сметка на това ще има единство на силите. Сталинистите разсъждавали, че ако не настъпи връщане към Сталин, за какво изобщо са сваляли Хрушчов?… и кога друг път да опитват? През тоя август било свикано важно идеологическо съвещание и било разяснено: „борбата за мир“ си остава, но не бива да се разоръжават съветските хора (а непрекъснато да ги насъскват срещу Запада); да се повдига воинският дух, да се води борба срещу пацифизма; нашата генерална линия далеч не е съвместното съществуване; Сталиновата вина се състои единствено в отменяването на колективното ръководство и в незаконното репресиране на партийно-съветските кадри и в нищо друго; не трябва да се плашим от думата администриране, време е да възродим полезното понятие „враг на народа“; духът на Ждановите постановления за литературата е бил правилен; трябва да се поогледа списание „Новый мир“, защо толкова го хвали буржоазията. (Станало дума и за мен: че съм изопачил същинската картина на лагерния свят, където били страдали само комунистите, а враговете имало за какво да лежат.)

Всички крачки, замислени от шелепинци, си остават неизвестни. Но една крачка те успяха да направят: арестуването на Синявски и Даниел в началото на септември 1965 година. („Хиляда интелигенти“ — толкова си били наумили да арестуват в Москва помощниците на Семичастни.)

През това тревожно начало на септември ме завладя планът да изтегля романа си от „Новый мир“ — ще дойдат, ще отворят сейфа и… Рано подхванах цялата тази работа, трябва час по-скоро да мина в нелегалност и да се замаскирам с математиката.

На 6 септември бях у Твардовски на вилата му, въпреки че той беше се запил. С тежки стъпки слезе от втория етаж, по долна риза, с мътни очи. Дори и трезвен да беше, сега трудно щяхме да се разберем, а с пиян: той яхна главните си обиди, а останалото не виждаше, не чуваше, не възприемаше.

— Заради вас си слагам главата на дръвника, а вие…

Можех да го разбера: не бях му се разкривал, цялата мрежа на моите замисли, сметки и ходове бе скрита от него и пролича неочаквано.

В един объркан разговор, който не можеше да се концентрира около никоя ос, А. Т. ми се караше:

— че нямам право да действам самостоятелно, „без да се посъветвам“ (тоест без да поискам разрешението му);

— че не е трябвало да разрешавам „Ситнежите“ на „Семья и школа“;

— а освен това — за брадата! за брадата… Ама че му се беше набила тая брада. Клатеха се царства, хвърчеха глави, а той — за брадата… Впрочем сега, с пиянска откровеност, ми обясни:

— Казват, че така искате да се скриете…

— Кой го казва? Кого слушате?

— Не съм длъжен да ви отговарям… Казват: не току-тъй си е пуснал брада… Удобен начин да мине границата…

— Че с какво брадата ще ми помогне да мина границата?!

— Ами — като я обръснете, ще минете незабелязан.

Размазано пиянско присвиване на очите, заместващо многозначителността и досетливостта… Покрай това А. Т. ми издава и какво говорят в отдел „Култура“ на ЦК: че сигурно аз лично съм дал „Ситнежите“ на „Грани“.

Докривя ми. Не защото така говорят за мен в отдел „Култура“, а защото самият Твардовски е завладян от това и няма сили за съпротива.

Все пак криво-ляво си казах какво искам: да си прибера „Кръга“. „За преправяне на синтаксиса“…

Не ми вярва.

Признавам си: не смятам техния сейф за сигурен.

Това му се струва дивотия — кое може да е по-сигурно от сейфа в едно официално съветско учреждение?! Макар и да съм автор, договорът ме е заробил и списанието има право да не ми даде романа. Още повече че настоявам да си взема и четирите екземпляра.

Но А. Т. е добър, вярва ми и колкото и да му е жал, обещава утре да се обади по телефона в редакцията — да ми го дадат.

Е, май всичко се оправи. Сега важното е да дочакам Железния Шурик да падне от власт! Рано си подадох главата… Рано…

На 7 септември от редакцията едвам измолвам да повикат Твардовски на телефона му във вилата. Гласът му е слаб, но смислен, не вчерашният. Той благо ме моли: не ги вземайте, недейте. При нас е сигурно, недейте! Добре, вземете три екземпляра, оставете един.

Все едно че майка изпровожда синовете си от къщи. Поне един ми оставете!…

Но аз съм като луд: всичките ми трябват! (Аз виждам по-добре! аз гледам по-надалеч! аз съм решил! Помня, че романът на Гросман е бил взет именно от новомировския сейф.) Тази моя суетливост! Вечно ме ръчка, под сторва ме да предвиждам с двайсет хода напред!

Вземам и четирите. Отпечатани с издателски размах, те издуват големия куфар, пречат ми дори да го заключа.

Да носех нещо друго, поверително, сега щях да се вардя, да се озъртам, да си заплитам дирите. Но нали това е явно произведение, подготвено за печат. Аз само го отнасям от застрашения „Новый мир“. Понесъл съм го всъщност дори не за да го крия.

Вярно, понесъл съм го към едно опасно важно жилище (на Теуш), където съвсем доскоро се пазеше главният ми архив — същият онзи, който през една новогодишна нощ докарах от Рязан. Но основната част от укриваното, цялото съкровище, неотдавна бях взел оттам, останаха второстепенните, полуявните неща като „Свещта“. И стопанинът на дома В. Л. Теуш, пенсионер, антропософ, понеже щял да прекара лятото извън Москва, предал всички тези остатъци на своя последовател антропософ, младия И. Зилберберг.

Има минути, когато разсъдъкът ни отслабва, побърква се. Когато излишното предвиждане се превръща в най-груба слепота, пресметливостта — в смут, волята — в безхарактерност. (Без такива провали нямаше да имаме равни на себе си.) Теуш — пенсионер, професор по математика — е напълно достоен човек, но, от друга страна, неакуратен, малко загубен, нестрог в конспирацията — качество, за което знаех, — обаче повече от три години някак му се разминаваше, нищо че стопанинът беше словоохотлив по телефона, пък и той самият беше написал криминален труд върху „Иван Денисович“ и дори дочухме, че трудът му вече се намирал в ЦК, — но, да чукна на дърво, беля не беше ставала. След като го знаех обаче що за човек е, аз, когато неотдавна вземах преносимото ковчеже — грамофона с архива си, не проверих съдържанието му, не направих тараш — действително ли само второстепенни неща се държат у Теуш открито. А той, нарушавайки уговорката ни, от време на време вадел да почете и препречете: ту „Пирът на победителите“ (последния екземпляр!), ту „Република на труда“, ту лагерните ми стихотворения, пак като по чудо — не някои други. И нито едно от тях поради своята небрежност не прибирал обратно! Като намерил после в мое отсъствие всичко това, той спокойно, без дори да ми съобщи, го изпратил за през лятото на младия си приятел Зилберберг.

И ето че сега домъкнах в жилището на Теуш — ама и аз намерих по-сигурно място от сейфа на „Новый мир“! — куфара с четирите екземпляра на „Кръга“. (Докато го влачех по московските улици, се чувствах като удушен, като съсипан: сигурно защото в гърба ми се забиваха прожекторите на бухалските очи.)

Направо ме досмешава, като се сетя колко си бях изгубил ума: бях решил по мъжки да се гмурна надълбоко и като хлапак повярвах на смешните уверения на Ю. Карякин, че м-много либералният му шеф Румянцев, сега главен редактор на „Правда“, се канел да публикува една-две безопасни глави от „Кръга“. И след като оставих у Теуш три екземпляра, помъкнах четвъртия за „Правда“. Бях обезумял.

Вечерта на 11 септември — в пролуката между арестите на Синявски и Даниел — гебистите (От ГБ (Государственная безопасность — рус.) — Държавна сигурност. Така след войната в бившия СССР започват да наричат служителите на тайната полиция. — Бел. пр.) едновременно дошли и у Теушови (взели „Кръга“), и измежду всичките им приятели — именно у Зилберберг — за моя архив.

В последния миг, преди да започна да набирам дълбочина, в последния ми миг на повърхността — бях улучен!

Улучен.

Улучен…