Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

РАНЕНИЯТ ЗВЯР

Оттогава още не са минали две години, пък и за 22 години — откак бях арестуван — чувството поизбледня, но по-тежко от оня арест преживях това ново крушение. Дори ареста понесох някак по-леко поради това, че ме прибраха от фронта, направо от боя; че бях на 26 години; че освен мен никакви мои готови произведения не погиваха (те просто не съществуваха); че се захващаше нещо интересно, дори увлекателно; и с вече съвсем смътно (но прозорливо) предчувствие — че именно чрез този арест ще съумея някак да повлияя върху съдбата на моята страна.

А провалът ми през септември 1965-а беше най-голямата беда през 47-те ми години живот. Няколко месеца го усещах като истинска физическа незаздравяваща рана — с копие в гърдите, прободна и острието е заседнало, не може да се измъкне. И най-малкото ми помръдване (споменът за един или друг ред от конфискувания архив) ми причиняваше остра болка.

Най-тежкият удар се състоеше в това, бе бях изкарал пълното лагерно училище — а ето че се оказах глупав и беззащитен. Че 18 години бях плел нелегалната си литература, проверявайки здравината на всяка нишка; от грешка с един човек можех да хлътна в трапа с всичко, което бях написал, но не хлътнах нито веднъж, не сгреших нито веднъж; толкова усилия бях положил за предпазни мерки, толкова жертви заради самото писане; замисълът ми изглеждаше грандиозен, след десетина години бих бил готов да изляза пред хората с всичко написано и в експлозията на тази литературна бомба никак не ми беше жал да изгоря и аз самият; но ето че едно подхлъзване на крака, един гаф — и целият замисъл, трудът на живота ми претърпя крушение. И не само трудът на живота ми, но и заветите на милионите загинали, на онези, които не дошепнаха, не доизхриптяха своето си на пода на лагерната барака — техните завети не изпълних, предадох, оказах се недостоен. Писано ми било да изпълзя почти единствен, на мен толкова се надяваха черепите на погребаните в лагерните братски могили — а аз рухнах, изпуснах от ръцете си надеждите им.

Непрекъснато нещо ме притиска. Близо до слънчевия сплит усещам гадене и не мога да определя какво е това: болест на душата или предчувствие за нова беда. Нетърпимо вътрешно парене. Изгаря ме — и нищо не помага. Продължителна сухота на гърлото. Напрежение, което не може да ми мине. Търсиш спасение в съня (както навремето в затвора): ще ми се да спя, да спя и да не ставам, да виждам безгрижни сънища! — но след няколко часа отпадат защитните прегради и парещият свредел те дърпа към реалността. Всеки ден да издирваш в себе си воля да ходиш изправен, да вършиш нещо, да работиш, като си даваш вид, че това е нужно и в ъ з м о ж н о за душата, а в действителност през всеки пет минути мисълта ти се отвлича: за какво, сега — за какво? Целият живот, който водиш, ти прилича на роля, изпълнявана от теб: нали си знаеш, че всъщност всичко се провали. Впечатление за спрял световен часовник. Мисли за самоубийство — за пръв път в живота ми и, надявам се, за последен. (Едно ме крепеше: че лентите ми вече бяха на Запад! Цялата предишна част от работата ми няма да се затрие!)

В такова състояние — наистина, с паузи към движение и просветление, изкарах три месеца. Импулсивно извършвах защитни действия — най-неотложните, най-ясните (понякога впрочем също погрешни), но не можех правилно да определя общото си положение и правилно да избирам постъпките си. Реално очаквах арест, почти всяка нощ. Вярно, за ареста си подготвях нова твърда линия: ще откажа да давам каквито и да било показания; ще ги обявя за недостойни да водят следствие и съд над руската литература; ще поискам лист „за саморъчни показания“ (според Наказателно-процесуалния кодекс имам това право) и ще напиша: „Съзнавайки отговорността си пред моите предходници във великата руска литература, не мога да призная и приема жандармския надзор над нея. Няма да отговарям на никакви въпроси на следствието или съда. Това е първата ми и последна декларация.“ (Къде ще се дянат, ще го подшият към делото!) По такъв начин бях готов ако ще за смърт, ако ще за безкрайно заточение. Но и в двата случая това щеше да е прекъсване на работата ми. А то вече настъпи, това прекъсване: провалът ме свари в разгара на работата над „Архипелага“. И безценните материали, и част от вече написаната първа редакция бяха в единствен екземпляр и бяха атомно опасни. С помощта на верни приятели и с много предпазни мерки срещу проследяване всичко това ми се наложи да прехвърля в далечното Скривалище, но кога ли ще се върна пак към тази книга — не се знае.

Работата все едно беше спряла — дори още преди арестуването ми.

Известието за бедата ме настигна на два пъти, не наведнъж. Първо научих само за залавянето на романа — но и това ме жилна до стон: каква я свърших! не послушах Твардовски, взех си романа — и сам го погубих. Точно тогава ми съобщиха за арестуването на Синявски. Моят ли роман даваше по-малко поводи? Може би не са ме прибрали през тия две дена само защото не са ме намерили в моето Рождество? А какво е станало в рязанското ми жилище — не знаех, животът ми беше разпокъсан. Може би там вече са идвали!

Беше надвечер. На бърза ръка нахвърлях в автомобила някакви дрехи и каквото имах от ръкописите ми (в наше отсъствие, след един час, могат да дойдат и да претърсват) и поех по краймосковските пътища, заобикаляйки Москва, за вилата на Твардовски: да сколасам да му обадя, преди да са ме хванали.

Сега дори не разбирам защо откриването на романа ми се стори тогава катастрофа: още не знаех за главната катастрофа, а влизането на романа в Лубянка просто си беше „съдба на книгата“ според латинската поговорка — начало на нейното особено литературно движение. (Мисля, че те са идвали не за романа, това е било за тях допълнителен подарък, и на някого са дали орден заради него, и са ликували по инстанциите. И само годините ще покажат няма ли да им излезе солено това ликуване. Още нераздвижен, като ледник в планините, романът май беше по-безопасен за тях…)

Бедата сама не ходи — не ми стигна бензинът за последния километър и до писателското селище Пахра тръгнах с празна туба. Твардовски си беше вкъщи и разговаряше с майсторите, които потягаха стобора на новата му вила и местеха портата. Майсторите искаха голямо капаро. В тоя разговор се намесих и аз, повиках А. Т. настрана и му казах тихо:

— Лоши новини. Прибраха романа.

Той направо изтръпна:

— Оттам ли?

Той трябваше да си довърши разговора с майсторите, аз — да взема от Тендряков бензин и да докарам колата — през това време А. Т. успял да свикне с новата мисъл.

Нея вечер той се държа прекрасно, много по-добре от мен. Само преди седмица в същите тези стаи по един значително по-дребен случай той толкова се ядосваше, вълнуваше се, упрекваше ме — а сега, напротив, изобщо не ме упрекваше, макар и да бе излязъл прав. Днес той се държеше мъжествено, разсъдливо, дори не бързаше да ме попита къде и как е станало това, не бързаше и да го обсъжда. В мрачновато-замъчната си вила той запали съчки в камината и така седяхме.

Първият му порив беше — още утре той лично да обжалва пред Дьомичев. След час и след като обмисли положението — че най-добре ще е аз да сторя това.

Веднага седнах да пиша черновата на писмото — и като първа съвсем лека пукнатинка се очерта онова, което по-късно трябваше да зейне: А. Т. настояваше за най-меки и дори умоляващи изрази. Особено не допускаше да напиша „незаконно изземване“. А. Т. настояваше непременно да махна тази дума, защото техните действия не могат да са „незаконни“. Аз се съпротивлявах без желание. (На другия ден в Москва той и по телефона допълнително провери — сменил ли съм думата. За мой позор аз отстъпих, преправих я на измекярската дума „незаслужено“. В замъгления ми ум не влизаше по-подходяща със същите начални букви, за да е по-малка поправката.)

След безсънната знойна нощ рано потеглихме за Москва. Там след няколко часа научих за още по-страшната беда: че същата вечер на 11 септември са били прибрани и „Пирът па победителите“, и „Република на труда“, и лагерните ми стихотворения! — по какъв начин е могло така да се случи? нали бях взел всичко от Теушови! — аз още не можех да проумея. Това се вика беда — досегашните бяха само предвестници! Трошеха се и рухваха мостовете под краката ми, безславно и преждевременно.

(Тъкмо такива обрати имам предвид, когато с болка написах подзаглавието на тази книга — „Очерци от литературния живот“…)

Но заявлението до Дьомичев написах така, сякаш знам само за романа. Прекосих слънчевия, многолюден и съвсем нереален московски ден; пак преминах през пронизителнии контрол в излъсканата сграда на ЦК, където толкова неотдавна и толкова успешно бях разговарял; минах по безлюдните, широки, мебелирани като стаи коридори, където на вратите не личеха длъжностите, защото и бездруго всички трябваше да ги знаят, а само фамилните имена. Банални, неизвестни, изтъркани; и дадох заявлението на вече познатия ми любезен секретар.

Оттам се отбих в „Новый мир“: А. Т. се тревожеше зн „незаконните действия“, искаше да му потвърдя, че съм ги махнал. И за още нещо важно настояваше: да не казвам на никого, че романът ми е отнет! — инак нежелателната разгласа много ще затрудни положението.

Пукнатинката се разширяваше. Чие положение?… на големците или моето? Нежелателна ли?… Че разгласата с едничкото ми спасение! Ще разказвам на всеки срещнат! Ще ловя и ще търся — на кого още да разкажа, дето ще раздрънка още по-нашироко!… (Прибирането на „Кръга“ заедно със скандалния „Пир“ се оказа не за лошо, а за добро: ще мога по-гръмогласно да говоря за изземването.)

Но ако сега разкрия това пред Твардовски — ще му се пръсне сърцето! Как може да се промъкне такава немислима дързост в главата на автор, открит от партийния „Новый мир“?!… А какво ще стане тогава с „Новый мир“?… Не, не е готов А. Т. да чуе този ужас. Нека го подготвя за другото:

— Оказа се, че са прибрали не само романа. Освен него — старата редакция на „Еленът и ловният излет“ и лагерните ми стихотворения.

Още повече се навъси А. Т.

— И стихотворенията не са за татко и мама, нали?

Вкисна се. Но се радваше, че един от преписите на романа е оцелял и дори се намира в сейфа на „Правда“ (нали се канех в „Правда“ да помествам глави!…).

През тия дни обаче всичко се раздвижи, Румянцев бе свален от „Правда“ и се наложи моят доброжелател Карякин трескаво да измъква романа ми и от „Правда“.

Това стана чак на 20 септември. През седмицата, изминала от арестуването на Синявски и Даниел, разтревожената, както се казва, „цяла Москва“ укриваше някъде самиздата и престъпните емигрантски книги, разнасяше ги на връзки от къща в къща, надявайки се, че така ще е по-добре.

Два-три обиска — и колко паника, разкаяния и дори отстъпничество! Толкова хилава и паянтова излезе нашата свобода на разговорите и ръкописите, подарена ни и протекла по времето на Хрушчов.

Помолих Карякин да докара романа от „Правда“ направо в „Новый мир“. Преувеличавайки наблюдението и ноктите на ЧКГБ, не бяхме сигурни, че ще може да го докара. Но го докара благополучно, аз го сложих на канапенцето в кабинета на А. Т. и зачаках Главния. Не се съмнявах, че при гледката на спасения екземпляр сърцето на А. Т. ще трепне и той на драго сърце веднага ще върне романа в сейфа. Ясно си представях тази негова радост! Дойде А. Т., поведохме разговор — а познатата ни дебела папка лежеше диагонално на канапенцето. А. Т. я зърна, приближи се и без да я докосне с ръце, попита настръхнал: „Това — какво е?“

Казах му. И — не го познах, начумерен и отведнъж отдалечил се от мен:

— А з а щ о сте го донесли тук? Сега, след изземването (ето го законното изземване!) не можем да го приемем в редакцията. Сега недейте се кри зад гърба ни.

Как ме удари той!… Не защото треперех над тоя екземпляр, имах още (и на Запад един), но нали си мислеше той, че е от двата най-последни! Сценка, достойна да се вреже в историята на руската литература!… (На А. Т. му ставаше драго, когато сравняваха неговото списание със „Современник“. Но ако на Пушкин му бяха донесли за спасяване роман, по дирите на който е влязло Трето отделение — нима Пушкин не е щял да грабне папката, нима би се отдръпнал настрани?)

Но нещо повече — А. Т. отказа да помести в „Новый мир“ писмото ми с опровержение на клеветата за биографията ми („служил при германците“, „полицай“, „гестаповец“ вече се разнасяха от агитаторите на партията и комсомола из цялата страна). Две седмици преди това самият А. Т. ме бе посъветвал да напиша такова писмо (със загадъчното „препоръчаха ми…“) Но за беля бях изпратил в „Правда“ първия екземпляр на моето писмо, защото се надявах на фалиралия сега Румянцев, а за Твардовски остана вторият. И чувам:

— Не съм свикнал да действам по писма, които ми се изпращат във втори екземпляр.

Така са се променили поетите…

— И как да опровергавам, докато е арестуван романът?… Ще казват: значи има си крушка опашка!…

Това ми прозвуча уверено-номенклатурно. Логика! — щом през 1965-а е арестуван романът — как може да се твърди, че авторът не е бил полицай през 1943-та? (Другаде беше работата, разбира се! Просто нямаше сили да публикува моето опровержение и трябваше сам на себе си да обясни благовидно отказа: все едно че е по убеждение!)

Аз седях загубил ума и дума, едвам отговарях, а Твардовски дълго и досадно ме упрекваше:

1) как съм могъл, без да се посъветвам с него (!), да изпратя тия дни още три жалби до трима други секретари на ЦК — ами че по този начин аз съм оскърбил Пьотър Нилич Дьомичев и сега ще отслабя желанието на Пьотър Нилич да ми помогне.

Поясни ми го така: „Ако молят за жилище само мен — помагам според силите си, а ако напишат: «До Федин, до Твардовски», казвам си — нека Федин му помага.“

И той откриваше тук прилика?! Като че ли размерите на събитието позволяваха да се размишлява за някакво „оскърбление“, за някакви лични чувства на секретарите на ЦК. Дьомичев и роден баща да ми беше — пак нищо нямаше да направи. Бяха се сблъскали държавата и литературата, а Твардовски виждаше тук някаква лична молба… Аз затова бях побързал да изпратя още три писма (до Брежнев, Суслов и Андропов (И през ум не ми минаваше, че ще стане по-нататък шеф на КГБ!…)), защото ме беше страх: Дьомичев не ми е ясен, може да излезе шелепинец, тогава ще потули писмото ми и ще каже — не съм се оплаквал, значи — чувствам се виновен.

А. Т. чак ми прощаваше моята човешка слабост: работата се е поразчула, защото не съм се сдържал да кажа на тоя-оня за арестуването на романа. (Не съм се бил сдържал!… — аз нарочно отидох в консерваторията на концерта на Шостакович и там разказах каква беда ме е сполетяла.) Но:

2) ако съм се бил посъветвал с него до кого още да изпратя жалба, той, А. Т., щял да ми препоръча да се обърна пряко и непосредствено към Семичастни (министъра на ГБ (От КГБ — Комитет за държавна сигурност — Бел. пр.)). Защо да го прескачаме?

Аз чак се дръпнах уплашено: а, това — никога! Да се обърна към Семичастни — значи да призная суверенността на Държавна сигурност над литературата!

И пак, и пак, и пак Твардовски не можеше да разбере:

3) как съм можал навремето да дам пиесата си на „Современник“ въпреки неговия съвет!…

Колко важно беше за него тъкмо сега да си разчисти сметките с тия „гангстери на сцената“! И още:

4) как съм могъл да пазя светия „Иван Денисович“ заедно с ожесточените ми лагерни пиеси (нали по този начин хвърлях сянка не само върху „светия Иван Денисович“, но и върху „Новый мир“!)? И още:

5) защо не съм получил апартамент в Москва навремето, „когато съм можел да получа палат“? И:

6) как съм могъл да разреша на „Семья и школа“ да печата моите „Ситнежи“? И, най-сетне, извънредно важно, много ново (навъсено, без усмивка и в абсолютно трезво състояние):

7) защо съм си пуснал брада? Дали не за да я обръсна при сгода и да премина границата? (Не пропусна да ми съобщи и нечие висше подозрение: защо съм правил постъпки да се преселя в „атомния център“ Обнинск?…)

Повторителността и дребнавостта на тези упреци беше дори немъжка.

Аз не се бранех. Не бях преценил дължината на въжето, бях паднал и заслужавах жалкото си положение.

И едничката приятелска поява на А. Т. през този час беше, че той ми предложи пари. Но не безпаричието ме съсипваше!…

Взех си под мишница моя отхвърлен бездомен роман и слязох при новомировския куриер доносник да запечатам папката с червен восък (също робска сметка: когато дойде ГБ — нека видят, че не съм го давал да се чете). Впрочем само след още едно денонощие ми хрумна: да го дам в официален архив — ЦГАЛИ. (Централен държавен архив за литература и изкуство. — Бел. пр.)

Предната седмица — тъгата си е тъга, борбата си е борба — бях зает със спасяването на главните си ръкописи и на всичко неиззето, после — с предупреждаване на хората да престанат да ми пишат писма. Когато тия грижи отпаднаха, а най-близкото и безспорното бе сторено, ме обзе оная изгаряща и разпъваща мъка, с която започнах тази глава. Не знаех, не разбирах как да живея и какво да правя и с голям зор се съсредоточавах да поработя два-три часа на ден.

По онова време К. И. Чуковски ми предложи (безстрашие се искаше за това) подслон, което много ми помогна и ме ободри. В Рязан ме беше страх да живея: там лесно можеха да ме лишат от правото да напускам града, там можеха да ме арестуват съвсем беззвучно и дори безотговорно: винаги може да се каже, че това е било произвол, „грешка“ на местните гебисти. Във вилата на Чуковски в Переделкино такава „грешка“ на изпълнителите беше невъзможна. Разхождах се под тъмните сводове на боровете в градината на К. И. — часове наред, с безнадеждно сърце и безплодно се опитвах да осмисля положението си, а още повече — да открия висшия смисъл на сполетялата ме беда.

Макар че познанството с руската история отдавна би могло да убие желанието ми да търся някаква ръка на справедливостта, някакъв висш вселенски смисъл във веригата на руските беди, в моя живот съм свикнал да усещам тази насочваща ръка, този много светъл, не от мен зависещ смисъл още от затворническите години. Аз не винаги успявах да разбера навреме резките промени в моя живот, често пъти поради слабост на тялото и духа ги тълкувах обратно на тяхното същинско и надалеч пресметнато значение. Но по-късно непременно ми се разясняваше същинският разум на станалото — и само онемявах от смайване. Много неща в живота си съм вършил противоположно на поставената от самия мен главна цел, без да разбирам истинния път — и винаги ме поправяше Нещо. Това бе станало за мен толкова привично, толкова сигурно, че ми оставаше едничката задача: по-правилно и по-бързо да разбера всяко голямо събитие в моя живот.

(Вяч. Всев. Иванов е стигнал до същия извод, макар че жизненият му материал е бил съвсем друг. Той формулира така: „В живота на мнозина има мистичен смисъл, но не всички го разбират правилно. Той ни се дава най-често в шифрован вид, а ние, понеже не съумяваме да го разшифроваме, се отчайваме колко безсмислен е животът ни. Успехът на един велик живот често пъти се дължи на това, че човекът е разшифровал спуснатия му шифър, разбрал е и се е научил правилно да върви.“)

А с моя провал — не разбирах! Кипях, бунтувах се и не разбирах: защо трябваше да рухне работата? — не моята собствена, но — почти единствената, оцеляла в паметта правда? защо трябва да е нужно потомците да научат по-малко истина, почти никаква (защото на всеки след мен ще му е още по-трудно да изкопава, отколкото на мен; а онези, които са живеели преди, не са се запазили, не са запазили или са писали съвсем не за онова, което ще жадува Русия много скоро)? Отдавна се оправдаха и арестуването ми, и смъртоносната ми болест, и много лични събития — но т о з и провал не можех да проумея! Този провал изцяло заличаваше целия предишен смисъл.

(Слаба ми беше вярата, затова така ми се струваше! И чак след две есени, тая зима, струва ми се — вече всичко разбрах. Затова се залових за тия записки.)

Две — но не малки — политически радости ме посетиха в края на септември, докато гостувах на Чуковски; те вървяха почти през едни и същи дни, свързани от общи звезди. Едната беше поражението на индонезийския преврат, втората — поражението на Шелепиновата акция. Излагаше се онзи Китай, на който Шелепин ни подканваше да се поклоним, и самият Железен Шурик, който бе започнал апаратното си настъпление от август, не можа да свали никого от приемниците на Хрушчов. Половин година преди XXIII конгрес бяха определени докладчиците — Шелепин го нямаше между тях.

Властта на Шелепин би означавала за мен незабавен край. Сега ми обещаваха половин година отсрочка. Разбира се, в това още нямаше никаква сигурна защита, само надежда, а и тя мъглява. Сигурна защита ще е, мислех си аз, ако западното радио съобщи за арестуването на моя роман. Това не беше, разбира се, арестуване на живи хора като Синявски и Даниел, но все пак, да му се не види, ако арестуват десетгодишния труд на един руски писател, защитниците на гръцката демокрация и на Северен Виетнам не биха ли могли да отделят на това събитие макар и едно редче? Или вече всичко им е безразлично? Или не знаят?

Бяха ми продължили времето — но какво ще е най-правилно да направя сега? Не можех да преценя. И погрешно реших: тъкмо сега да публикувам нещо! Каквото и да е.

И изпратих на „Новый мир“ пиесата „Свещ на вятъра“, неизвестна за тях досега. Когато всички я прочетоха, отидох н редакцията.

За месеца, през който не бяхме се виждали, Твардовски още повече беше помръкнал, беше притеснен, чувстваше се като в капан, безпомощен, дори разрушен: и всичко това, защото зле разговаряли с него горе. (Дьомичев сурово го нахокал, задето не се оказал в нужната минута на крака: трябвало да помине за Рим да го избират за вицепрезидент на Европейската асоциация на писателите, там не искали нито Сурков, нито Симонов.)

Все пак А. Т. на два пъти питал Дьомичев за моя роман, макар и по телефона. Като знам колко мъчително е било за него това, редно е да оценя високо усилието му. Първия път Дьомичев отговорил: „Да, наредих да му го върнат.“ (Излъгал, разбира се.) Втория път: „Да, казах да проучат въпроса.“

Твардовски зле си представяше какво трябва да правим и аз — не кой знае колко по-добре. И се съгласих на глупост — да помоля Дьомичев да ме приеме.

Отзивът на А. Т. за пиесата не ме зарадва. Знаех, че тя е без нерв и многословна, а той я намерил за „много сценична“ (горкият А. Т., неговото номенклатурно положение не му позволяваше да ходи в московските театри, да следи съвременната сцена). Тогава защо да не я отпечатат?

— Замаскирали сте я с белезите на неизвестно коя страна, но това е за нас, прекалено е ясно, изводът от пиесата е недвусмислен.

Аз, съвсем искрено: — Писал съм това за пороците на цялото съвременно човечество, особено — на ситото. Допускате ли, че може да има общи съвременни пороци?

Той: — Не, не мога да приема такова гледище, без разграничаване на капитализъм и социализъм. И не мога да споделя вашите възгледи за живота и смъртта. Да ви кажа ли какво бих направил, ако всичко зависеше изцяло от мен? Сега бих написал не предговор, а послеслов (не схващам къде е тук принизяването), че ние не можем да крием от читателя произведенията на автора (хо-хо! колко пъти през тия петдесет години!…), но не споделяме изказаните възгледи и трябва да възразим.

Аз: — Това би било чудесно! Повече изобщо не искам.

Той: — Но не зависи от мен.

Аз: — Чуйте, А. Т., ами ако това беше го написал западен автор — нали у нас щяха да се разтърчат, веднага щяха да го поставят: погледнете как бичува буржоазната действителност.

Той: — Да, ако го беше написал някой Артър Милър… Но дори при него отрицателният герой щеше да се изказва антикомунистически.

Но само в пиесата да беше работата! Зле и подозрително се отнасяше А. Т. към мен самия: не се оказах аз онзи непомътен кристал, който той мечтаеше да представи на Стария площад и на цялото прогресивно човечество.

Нямаше обаче какво да губя и му подадох „Дясната китка“, на което досега не се бях решавал.

Той я пое с радостни, почти разтреперани ръце. Изпитан жанр, моя проза — ами ако изведнъж стане за печат!

На другия ден по телефона:

— Описателната част е много добре, но изобщо — това е най-страшното от всичко, което сте написали. — И добави: — Но аз не съм поемал никакъв ангажимент…

О, разбира се, не! Разбира се, списанието не е поемало ангажимент! Ангажименти поемах само аз: да разнасям произведенията си насам-натам. Но още на колко отказа трябва да се натъкна — и пак да продължавам да се смятам за новомировец?…

Много ме утешаваше през тия месеци всекидневното четене на руските пословици като молитвеник. Най-напред:

— Тъгата не уморява, ами поваля.

— За такава беда сънят не е цяр.

— Съдбата ще дойде, ще ти върже ръцете.

— Времето е като стръмнина: чак като се търкулнеш, можеш да се огледаш.

(Това е за моите грешки, когато бях се издигнал — и дремех, правех се на смирен, изтървах възможности…) После:

— От бедата няма да се спасиш, ако се обесиш.

— Ние с тъгите си, Бог с милостта си.

— Всичко ще мине, правдата ще остане!

Последната особено ме утешаваше, само не ми беше ясно: а как да помогна на тая правда? Защото:

— Със скръб море не се прекосява.

И тая с пряк намек:

— Един от страх умрял, а друг оживял.

И още по-загадъчна:

— Дойде ли беда, не се гнуси от нея.

Излизаше, че трябва „да оживея от страх“. Излизаше, чо трябва да използвам бедата си за добро. И дори може би ла тържество. Но — как? Шифърът на небето си оставаше неразгадан.

На 20 октомври в ЦДЛ (Централен дом на литераторите. — Бел. пр.) честваха С. С. Смирнов (50 години) и Копелеви ме увещаваха да се появя там, за пръв път през трите години, откакто съм член на съюза — вижте, жив и здрав съм и се усмихвам. И изобщо за пръв път седях на юбилей и слушах как тук се хвалят взаимно. Че Смирнов е председателствал при изключването на Пастернак — не знаех, инак нямаше да дойда. С Брестката крепост той като че ли бе свършил добро дело. Но си правехме сметката как би отхвърлил тази работа, ако не са му давали да иде на развалините на крепостта, ако не са му давали да застане пред микрофона на всесъюзното радио, нито да напише дори един ред във вестник или списание, нито веднъж да говори публично, нито дори в писмата си да пише за това открито, а когато се среща с бивш брестовец — да разговаря с него само тайно, по-надалеч от подслушвачите и скришом от ченгетата; и да обикаля в търсене на материали без командировки; и събраните материали и самия ръкопис — да не ги държи вкъщи; да го видим тогава как? би написал за Брестката крепост и колко пълно?… Това не са измислени условия. Именно в такива условия аз бях събрал 227 показания за „Архипелага ГУЛАГ“. (Между другото, така се подредиха нещата тази вечер, че главен „юбиляр“ се оказа, не знам защо, маршал Жуков, който седеше като гост в президиума. При всяко споменаване на името му, а това стана пет-шест пъти, в салона избухваха искрени ръкопляскания. Московските писатели демонстративно приветстваха изпадналия в немилост маршал! Струйка обществена атмосфера… Но за добро ли шурти тя? Несъстоялият се наш Дьо Гол седеше с цивилен черен костюм и се усмихваше мило. Мило, мило, но пак си остава измекярин като всички маршали и всички генерали. Колко ниско е паднала нашата националност: дори и сред военачалниците — нито една личност.)

След тържеството през вестибюла на ЦДЛ премина слухът, че съм тук. И десетина московски писатели и после сътрудници на ЦДЛ дойдоха да се запознаят с мен — като че ли не бях застрашен автор на арестуван роман, а обсипан с милости и всесилен лауреат. И наоколо — шепнене, чужди погледи. Какво беше това? Дали обикновеното привличане на славата, макар и на изпаднал в немилост човек? Или — вече ободряващ знак на времето? Или просто неосведоменост за моя крах?

На юбилея беше и Твардовски. Примижавайки от блясъка на фотографските светкавици, той рано се измъкна от омразния президиум зад сцената, може би и в ресторанта, а във външния вестибюл пак изплува. Заглозга го ревността, че не той ме е довел за пръв път в ЦДЛ (и че изобщо не съм се посъветвал с него за това мое идване!), веднага ме дръпна настрана от моите приятели и от тия запознавания, примъкнаха се оръженосците му Дементиев и Кондратович. Къде беше се дянала онзиденшната нацупеност на А. Т.? Той ми заяви: „А брадата ви престава да е хемингуеевска, вече можете да се мерите с Добролюбов!“ Ония двамата, естествено, с готовност потвърдиха това. За два дена и брадата ми бяха започнали да възприемат другояче! А ето защо: била ми обещана за утре среща с Дьомичев.

— Победа! Победа! — ликуваше освеженият Твардовски. Той вече сещаше благоуханното миро, което всеки момент ще се излее от горе най-напред върху мен, но значи и върху него, но значи и върху списанието. — Каквото и да ви кажат, ще ви върнат ли ръкописа, няма ли да го върнат, но щом ви приема — вече е победа! Утре непременно ми се обадете, през целия ден ще съм на телефона.

Горкият А. Т.! Той ни най-малко не беше се отдалечил от мен, душевно продължаваше да е за мен, само че и аз трябваше да се опомня, да не ядосвам ръководството, а да си върна милостта му.

Но на другия ден, за огорчение на Твардовски, Дьомичев отказа да се срещне с мен. Тоест не ми отказа направо, прие ме „помощникът“ на Дьомичев, по-точно казано — референтът по въпросите на културата И. Т. Фролов, но това не можеше да се брои за „среща“. Референтът беше на 36 години. Още незатъпяло лице и умен колкото трябва, много умело и старателно провеждаше средна линия между природния си, естествено, демократизъм, съчетан с крайна деликатност спрямо уважавания писател — и постоянното почтително осъзнаване на собствената му приближеност до високопоставения политик.

Можах само да повторя на референта съдържанието на новото ми писмо до Дьомичев, където вече споменавах за отнетия ми архив, но пишех, че и мнозина партийни ръководители също не биха искали сега да повторят някои свои изказвания отпреди XX конгрес и да отговарят за тях. Абсолютно нахалство! Но още по-нахално в писмото ми беше това, че тъкмо сега, когато ми подготвяха жилищна площ на Голяма Любянка, аз заявявах, че в Рязан жилищните ми условия са прекалено лоши и моля за жилище… в Москва! Понеже нямаше какво да правим, си поприказвахме с референта на общолитературни теми. Ето какво ми каза той: че била много сива цялата съвременна съветска литература (тяхната рожба! на тяхната цензура! — но той си обясняваше това с временното обедняване на народа откъм таланти. „Аз гледам по-оптимистично от вас! — упрекнах го. — Таланти има, само че вие ги спъвате“); че поради това абсолютно няма с кого да ме уравновесят, уви, дори с Шолохов не могат, моето произведение непременно ще се прочете, а уравновесител няма — и единствено заради това не бива да ме печатат с моите трагични теми; и друго, много интересно: той виждал проява на егоизма на изстрадалите лагерници в това, че сме искали да натрапим на младежта нашите преживявания по повод на някогашни работи.

Това направо ме смая, моралът на Големия Хю от Уайлдовата приказка! — тези няколко бисерни мисли за егоизма на хората, които искат да казват истината! Значи в ръководните кръгове това е отлежало, оформило се е и минава за чиста монета! Беше им приятно и важно да знаят, че добрите са именно те, като се стараят да възпитават младежта в лъжа, забрава и спорт.

Минаха се десет дена от подаването на писмото — и ми бе отговорено чрез рязанския обком, че моята „жалба е предадена на Генералната прокуратура на Съюза на ССР“.

Ново двайсет! В Генералната прокуратура е получена от нищожния бивш (явно недостатъчно лежал) зек Солженицин жалба — срещу апарата на всесилната Държавна сигурност! За правова държава това е единствено правилният ред: кой друг, ако не прокуратурата, може да защити един гражданин от несправедливите действия на полицията. Но у нас това съдържаше съвсем друг нюанс: това значеше, че ЦК отказва да вземе политическо решение — най-малкото в моя полза. И затова сега в прокуратурата на делото можеше да се даде само една насока: жалбата ми да бъде обърната срещу мен. Представях си как те плахо се обаждат по телефона в ГБ, оттам им отговарят: ами елате да почетете! Тръгват трима прокурори (от тях двама са закоравели сталинисти, а третият — наплашен) — и косите им щръкват: ами че през добрите сталински времена за такава мерзост — само разстрел! — а тоя безсрамник на всичко отгоре се оплаква!… Но, от друга страна, ако ЦК е искал да ме тикне в дранголника, не е имало нужда да натоварват с тази работа прокуратурата: достатъчно е било да дадат разрешение на Семичастни. ЦК обаче се е измъкнал от вземането на решение. Какво й остава на Генералната прокуратура? Също да се измъкне. (Точно така стана. След една година научих, че романът ми бил прибран в сейфа на генералния прокурор Руденко и дори на жадуващите началник-отдели не го давали за прочит.) Страшничко звучеше: „Делото ви е предадено на Генералната прокуратура“, но още тогава ми се натрапваше обнадеждаваща прогноза.

Изтичаше вторият месец от арестуването на романа и архива, а мен не ме прибраха подир тях. Не само с пълен, но дори с повече от пълен комплект за наказателно обвинение срещу мен разполагаха те, десетократно по-голям, отколкото срещу Синявски и Даниел, но въпреки това не ме прибираха? О, какво дивно време бе настанало!

Храбростта е половин спасение! — шепнеше ми книжлето с поговорки. Всички обстоятелства ми подсказваха, че трябва да съм смел и дори дързък! Но в к о е? Но — к а к? Да не се гнуся от бедата, да я използвам — но как?

Ех, ако го бях разбрал същата есен! Всичко става много просто, когато е разбрано и свършено. А тогава все не можех да се досетя.

Ако на Запад бяха вдигнали поне малко врява за моя роман, ако арестуването му беше станало световноизвестно — аз комай можеше да си гледам работата преспокойно. Но те мълчаха! Антифашисти и екзистенциалисти, пацифисти и закрилници на Африка — за гибелта на нашата култура, за нашия геноцид те мълчаха, защото се равняваха по нашия левофлангови нос, само в това им бяха силата и успехът. И защото в края на краищата нашето унищожаване си е наша вьтрешна руска работа. Зъбът зад чужда буза не те боли. Приключваха следствието на Синявски и Даниел, жандармските нокти терзаеха моя архив и сърцето ми — и тъкмо през тази есен натикаха Нобеловата награда в палаческите ръце на Шолохов.

На Запада не се надявах, както впрочем и не бива да се надяваме на него никога. Дори и да се освободим — сами ще го постигнем. Ако ще има за човечеството урок на XX век, ние що го дадем на Запада, а не Западът на нас: от прекалено спокойното благополучие волята и разумът им са отслабнали.

Половин година по-късно човекът, който издейства тази награди за Шолохов и не можеше да нанесе по-голяма обида на руската литр ратура, Жан-Пол Сартър, беше в Москва и изрази чрез преводачката си желание да се види с мен. С преводачката се срещнахме на площад „Маяковски“, а „Сартърови ме чакаха за вечеря“ в хотел „Пекин“. На пръв поглед за мен беше много изгодно да се срещна с него: той „господства над умовете“ във Франция и Европа, независим писател е със световно име, нищо не ми пречи само след десет минути вече да седя на една маса с него, да му се оплача как се отнасят към мен и този трубадур на хуманността ще вдигне на крак цяла Европа.

Но само да не беше Сартър. На Сартър аз му трябвах донякъде от любопитство, донякъде — за да има правото после да разказва за срещата си с мен, може би — да ме осъди, а аз после има да търся къде да се оправдая. Казах на преводачката: „Каква среща на писатели ще е това, ако на единия от събеседниците му е запушена устата и са му вързани ръцете зад гърба?“ — „Безинтересна ли ви е тази среща?“ — „Тя е горчива, непоносима. На мен само ушенцата ми стърчат над водата. Нека първо помогне да ни печатат.“

Дадох й за пример изкривеното томче от „Раковата болница“. Така едностранчиво-изметната изглежда руската литература, ако се гледа откъм Европа. Неразкритите възможности на нашата велика литература си остават там напълно неизвестни.

Прочел ли е Сартър в отказа ми да се срещнем колко дълбоко го отхвърляме?

Все пак започвах да действам. Както проличава сега — неправилно. Да действам неадекватно на моя общ стил и моя вкус. Бързах да ми се чуе гласът по някакъв начин — и за целта се заядох с една объркана статия на академик Виноградов в „Литературная газета“. Аз наистина отдавна трупах материал за езика на художествената литература, но сега го смачках, дадох го прибързано, повърхностно, неубедително, а на всичко отгоре в рязка дискутивна форма, а на всичко отгоре във вид на вестникарска статия, от които бягах като дявол от тамян. (И на всичко отгоре премълчах главната си мисъл: че най-много са развалили руския език социалистите в нескопосните си брошури и най-вече Ленин.) И едничкият резултат от тази статийка беше това, че викнах на Държавна сигурност: „Ето — жив съм и публикувам и не ме е страх от вас!“

Главният редактор на „Литгазета“, отраканият и надарен с остър нюх Чаковски, хукнал да се „съветва“ с Дьомичев: може ли името ми да се появи в печата? Дьомичев явно веднага му разрешил.

И беше прав.

А аз — съвсем неправ, аз бях се объркал. За сетен път показах, че, предоставени на себе си, с тая кълбовидна кутия, дето ни се върти на врата ни, най-често избираме неправилния път.

Защото тъкмо по това време благословеният умен вестник „Нойе Цюрихер цайтунг“ отпечата, че ми е правен обиск и са ми конфискували произведенията. Тъкмо това бях чакал през изминалите два месеца! Сега това можеше да се разпространи, да се потвърди. Но тогава се получила на Запад „Литгазета“ и аз с жалката си статийка един вид съм опровергал всичко, викнал съм: „Ето — живея и публикувам и нищо ми няма!“, само че съм го викнал не на Държавна сигурност, а на вестник „Нойе Цюрихер цайтунг“, изложил съм неговите точни информатори.

Но няколкото реда, които той отпечата за мен, много ме ободриха и укрепиха. Не разбрах веднага грешката си. Тогава смятах, че и статията в „Литгазета“ също ме е укрепила.

Възвърнах си работното равновесие и можах да довърша няколко разказа, започнати преди това: „Колко жалко“, „Захар-калита“ и още един. И реших: да ги обединя с опасната ми „Дясна китка“ и в такъв пакет от четири разказа да ги предложа на някого. На някого, но не на „Новый мир“. Нали Твардовски вече бе успял да отхвърли половин дузина мои произведения — повече, отколкото беше публикувал. Нали Твардовски току-що беше се уплашил от „Дясната китка“ — толкова се беше уплашил, че не я показа дори на членовете на редакцията. (И ми го каза като своя заслуга — че ме вардел, че се грижел за „доброто“ ми име… Колко по-страшни неща бяха прибрани в Лубянка! Неосъзнато или осъзнато той пазеше себе си, своето реноме: че не е сгрешил, като ме откривал.)

Л. Копелев се пошегува тогава, че съм извършил „изменничеството на Хаджи Мурат“, като минах с тия четири раказа през няколко редакции на враждебни спрямо „Новый мир“ списания. И наистина, от гледна точка на „Новый мир“, особено от личната гледна точка на Твардовски, аз тогава извърших жестоко предателство. (Впрочем както винаги зле информираният за неофициалните събития А. Т. изобщо не можа да научи целия обем на това предателство: че „Дясната китка“, която той скри дори от верните си помощници, аз безгрижно я раздавах на враговете му и не пречех на куриерите и машинописките да я преписват.)

А и не виждах и не виждам в това никакво предателство, защото отчаяното противоборство на „Новый мир“ срещу „Октябрь“ и цялото „консервативно крило“ ми прилича само на силите на общото повърхностно опъване, създаващи, така да се каже, обща здрава обвивка, през която не могат да изскочат дълбочинните пъргави молекули. Онзи главен редактор, който не печата една пиеса само защото в нея не е прокарана разлика между капитализма и социализма; плаши се и се гнуси от стихотворения в проза единствено заради това, че първо ги е публикувало емигрантско списание; за когото руската литературна чужбина изобщо не съществува или почти по нищо не се различава от сметище, а нашият самиздат — от търговията с наркотици; който е наплашен от разказ, където авторът не е избягнал да даде етична оценка на един джелатин от гражданската война; по какво друго тоя главен редактор се различава от „заклетите си врагове“ Кочетов, Алексеев и Софронов освен по добрите си намерения? Тук проличава изравняващото действие на червените книжки! А пък членовете на техните редакции, например на „Огоньок“ — Кружков, Иванов, са направо неразличими от Кондратович и Закс, дори в кабинетните си преценки са по-прями и по-смели (не са наплашени). Например за селячеството, изтребено по време на колективизацията, тук някак по-открито говореха, по-естествено чувстваха. Дори изцяло ангажираният с кариерата си М. Алексеев ми каза нея есен, наистина насаме: „Дълги години градяхме всичко върху лъжата, време е да престанем!“ (Разбира се, пред хора Алексеев гради само върху лъжата. В автобиографичния си „Вишнев въртоп“ той е премълчал гибелта на собствените си родители от глад по време на колективизацията като незначителна подробност.)

Някои ще ми кажат да не кощунствам, да не правя такива сравнения. Ще ми кажат, че „Новый мир“ дълги години е бил за четящата руска публика прозорче към чистата светлина. Да, беше. Да, прозорче. Но криво прозорче, изсечено в гнила стена и преградено не само с цензурната решетка, но и със собствения му доброволен идеологически филтър — като армирано мътно стъкло на затвора в Бутирки… (Малка корекция към казаното: в приказките на тези „октябристи“ долавях не само омраза към „Новый мир“, но и страх от новомировския критичен отдел, скрито уважение към него. На пръв поглед — при обема на безбройните си страници, при всеобщото взаимно възхваляване — какво толкова ги интересуваше критиката на едно-единствено, вечно закъсняващо, притежаващо слаб гласец списание? Да, но непрекъснато си спомняха за нея тия тарикати, здраво ги жегваше тя. Много добре разбираха, че само новомировският щемпел се лепва и остава завинаги, а техните ще бъдат измити от първия дъжд. „Новый мир“ беше единственият за съветската литература съдник, чиято художествена и нравствена преценка за дадено произведение бе убедителна и трайна. Между другото, такава преценка, и то с полза за себе си, щеше да получи в „Новый мир“ и Евтушенко, ако арестуването на Синявски не бе попречило да се публикува вече набраната му статия, съсипваща самодоволната „Братска ВЕЦ“.)

А аз просто исках да разбера тази неосъществена възможност — току-виж излязло нещо: да предложа на прословутото „консервативно крило“ (а никакво друго „крило“ нямаше пребитата птица на нашия печат) разказите си начело с „Дясната китка“ и да видя ще ги налапат ли. Ами ако техните литературни разногласия с „Новый мир“ дотам ги разлютяват, че те пренебрегнат идеологическата си преданост и прокарат моите разкази през родствените им цензурни рога — само и само за да ме „подмамят“? Шансът беше много слаб, но ми се струваше, че трябва да използвам и тази „степен на свобода“ — па ако ще и за да не се сърдя после на себе си. А да отпечатам „Дясната китка“ не беше никак срамно, пък ако ще и в печатницата на КГБ.

И още една историческа проверка, историческа бележка исках да направя: от много години насам тия господинчовци се перчеха, че били руснаци, наблягаха на това, че са руснаци. И ето че им давах първата в техния живот възможност да го докажат. (И вътре в три дена, получили стомашно разстройство от страх, те доказаха, че са комунисти, че никакви руснаци не са.)

През първите часове „изменничеството на Хаджи Мурат“ наистина предизвика объркване сред тях. Не ме оставяха една крачка да направя пеш — докарваха ме, откарваха ме и ме закарваха само с автомобили. В „Огоньок“ за срещата с мен се събраха в пълен състав, Софронов пристигна от вилата си, радостно ме подсещаше, че и двамата сме ростовчани, и бързаше да измъкне от забравата, че навремето е писал похвална рецензия за „Иван Денисович“ (когато всички ги пишеха като стадо); Стаднюк, хванал още нечетените ръкописи, молитвено каза: „Дай, Боже това да ни влезе в работа!“; Алексеев одобряваше: „Да, трябва да се преместите и Москва и да се приобщите към литературната общественост.“ Главредът на „ЛитРоссия“ Поздняев също разговаряше с пружинна готовност, също ме подсещаше за един забравен случай, когато той имал честта да ми напише писмо, и чак избързваше напред, хвалеше ми се колко бързо умеели да печатат, как връзвали броевете два дена преди излизането ми.

В това възбудено посрещане отново съзрях белег на времето: нито партийната им преданост, нито чекистката заплаха вече не бяха толкова абсолютни. Както по Булгаково време — литературното име вече ставаше самостоятелна сила.

Но цялата им радост трая само до първото четене. В „ЛитРоссия“ ги прочетоха за два часа и Поздняев побърза да ми се обади по телефона:

— Ясно ви е, че за толкова къс срок не бихме успели да се посъветваме. (Дори това гледаха да изтъкнат — че не са хукнали да правят донос!) — Нека си говорим откровено: в ушите ни още звучи всичко, което чухме на последните партийни събрания. Нашето единодушно мнение е: можем да отпечатаме само „Захар-калита“.

И веднага ми каза деня на отпечатването и дори хонорара — в него беше жива експедитивността на някогашните вестникари, макар че в ушите му звучеха партийните събрания!… Помолих го да ми върне и четирите разказа. А той продължи да ме увещава.

На „Огоньок“ толкова му се щеше да ме напечата, че отначало отхвърлиха само „Дясната китка“, останалото се наемаха да прокарат. После ми се обадиха: „Колко жалко“, също не може. Работата и тук се разтури.

По-лесно е да напишеш нов роман, отколкото да уредиш отпечатването на готов разказ при издатели, които са се върнали от идеологическо съвещание! Цялото ми начинание, цялата суетня с разказите ми омръзна за три дена — и в мъртвешкото списание „Москва“ дори не отидох, не се обаждах по телефона, изпратих разказите по приятели. А там — мълком ги държаха няколко дена и мен ме достраша, че главният редактор Поповкин е замъкнал „Дясната китка“ да я показва в Лубянка — в допълнение към всичко иззето.

На 2 декември отидох в „Новый мир“ да си поговорим открито — в ден, когато А. Т. го нямаше — с останалата редакция, защото и на тях А. Т. вече не им даваше нищо нито да четат, нито да решават с мен. На Дементиев и Лакшин обясних, че Твардовски с поредица от откази ме е подтикнал да действам самостоятелно и дори да отида при ония. (То аз и статията в „Литгазета“ нямах право да печатам, без да съм се посъветвал!) Дементиев, този постоянен мой враг в „Новый мир“, ненадейно май всичко разбра и одобри: и самостоятелните ми крачки, и отиването ми при о н и я, и че дори ще е много добре да се напечатам не в „Новый мир“, а някъде другаде: ще покажа, че тук няма „груповщина“, че има широки възгледи.

А къде е била скрита пружината, не вникнах веднага: „либералът“ Дементиев вече разбираше по-добре от всички тия „консерватори“ — и Алексеев, и Софронов, и Поздняев, — разбираше, че е настанало време, когато аз изобщо не мога да бъда печатан, нито да ставам или да не ставам за печат; че вече тегне забрана над самото ми име и добре ще е „Новый мир“ също да се отърве от този товар. Дадох им „Захар-калита“ (ако ще се печата само той, поне да е в „Новый мир“), а Дементиев и Лакшин в един глас, някак странно, ми казаха: да не съм го печатал в „Новый мир“, а някъде другаде. Лакшин предложи „Известия“, Дементиев вдигна мерника — в „Правда“! През тази поучителна вечер (още по-поучителна, защото всичко ставаше в отсъствието на Твардовски) тоя мой противник прояви рядка загриженост за мен: дълго въртя телефона, търси зав. отдел „Култура“ на „Правда“, видния мракобесник Абалкин; със сладък глас и гальовно изговаряме на „о“-то взе да му докладва, че Солженицин има светъл патриотичен разказ, и злободневен, и много подхожда за вестника, и „ние ви го отстъпваме“. И веднага подгони младшия редактор на отдел „Проза“ да занесе плика с разказа в „Правда“. (А във всички останали редакции дори куриерите се возеха на волги.)

Въртележка! През целия следващ ден разказът ми вървя из „Правда“, въздигайки се от бюро на бюро. Знаех къде съм сложил там антикитайска мина и най-много на нея се надявах. А те може би не са я забелязали (или тя не им е трябвала), а забелязали само думата „монголи“. И ми обясни Абалкин по телефона: оформи се мнение (ама че израз се е оформил!), че отпечатването на „Захар“ именно в „Правда“ международно би било изтълкувано „като промяна на нашата политика спрямо Азия. А между Монголия и Съветския съюз са се създали специални отношения. В списание, разбира се, може да се печата, но при нас — не.“

Виж, тук му повярвах: че те така мислят, че такъв им е таванът. А в „Новый мир“ всички се разсмяха, казаха, че това било ход, извъртане.

Него ден за пръв път ми се стори, че благодарение на честите и дългите си излизания от строя А. Т. започва да губи здравината на ръководството си в списанието: списанието не може да замира и да мъртвее за две-три седмици като своя Главен! Два дена преди това членовете на редакцията бяха наложили на А. Т. мнението си за разказите на Некра-сов (да се печатат), вчера смело оперираха с моя разказ, а днес дори не му дадоха да прочете „Захар“, защото екземплярът е един и трябва да се прави нещо с него оттук нататък (И. Лакшин тепърва ще намери начин да го пробута на „Известия“, и там ще го наберат, и едва когато разпилеят набора — ще се наложи „Новый мир“ да се нагърби с тази публикация.). Твардовски седеше смутен и безразличен.

Здрависахме се хладно. Дементиев вече беше му изложил моите вчерашни обвинения и претенциите ми към „Новый мир“ — ужасно неочаквани за А. Т., защото той не можеше да си представи, че телето ще има претенции към кравата. Нямах намерение да се препирам с А. Т. пред членовете на редакцията, но точно така стана, а после надойдоха и други, като чуха врявата. Пък и изобщо не исках да упреквам Твардовски (за отхвърлянето на вече толкова мои произведения; за отказа му да запази оцелелия екземпляр от романа; за отказа му да помести моята защита срещу клеветата) — исках само да покажа, че все някъде свършват моите задължения. Но А. Т. вече беше напрегнат да отблъсква всичките ми доводи подред, веднага взе да ме прекъсва свадливо, аз — него, и разговорът ни придоби хаотичен и взаимно обиден характер. Него го обиждаше моята неблагодарност, мен — възтъпото му опекунство, необосновано от превъзходство на мирогледа.

Цялата есен той беше ме обсипвал с упреци и сега не само че не ги забрави, но и взе да ми ги повтаря упорито:

— как съм можал, без да се посъветвам с него, да занеса произведенията си да ги пази „лайняният антропософ“ (А. Т. не беше го виждал, не знаеше нищо за него, но само заради убежденията му го смяташе за „лайнян“. Това по-близо до Пушкин ли е? или до Кочетов?…);

— как съм посмял заедно със „светия“ Иван Денисович и т. н., (за мен всяко подсещане за този провал от 11 септември, за това какво, къде и как съм държал у Теуш за голямо мое нещастие, беше голяма моя болка, болка, от която примирах, а той не преставаше да човърка раната ми);

— и как съм можал да не го послушам и да си взема романа от редакцията;

— и как съм можал да пробутам „Ситнежите“ на „Семья и школа“;

— и на всичко отгоре, крайно важно: как съм можал да пиша жалби до четирима секретари на ЦК, а не само до Пьотър Нилич? (Разнасяше се желязното скрибуцане на историята, а той все виждаше йерархията на писалищните маси!);

— и отново: защо съм си пуснал брада? Дали не би с цел да…?

Но в досадната повторна поредица звучаха и нови упреци, като стон:

— аз ви открих!!

— като му отнеха романа — най-напред при мен дотърча! Успокоих го, приютих го и го стоплих! (тоест късно през нощта не ме е изгонил на улицата).

И това го слушаше цялата редакция! И най-накрая, по пресни дири:

— как съм можал да ида „да целувам ръка“ на Алексеев, когато в поредната книжка на „Новый мир“ го правят на нищо и половина?

Бих могъл да му отговоря така, че да го заболи. Но въпреки обидния тон на разговора ни най-малко не му се сърдех: разбрах, че това не е никаква лична кавга, никакво лично разногласие, а просто — къс се оказа общият ни път, но който можехме да вървим като литературни съюзници, преди да ни одраскат и отблъснат острите ръбове на идеологиите. Раздалечаването ни беше раздалечаване на руската и съветската литература, а далеч не лично.

И му възразявах само по същество:

— Ами кога да се съветвам с вас? Пристигна в Москва за ден-два, а вас постоянно ви няма.

И в тоя безкрайно важен трагичен разговор А. Т. възкликна с достойнство:

— Две седмици бях на бреговете на Сена!

Не каза просто: в Париж.

Но само в това да беше фалшът! Главният фалш беше в това, което той говорил за мен на бреговете на Сена, а сега го криеше от мен. Син на своята партия, той се защитаваше чрез глухотата и немотата на информацията! А на мен вече бяха ми превели от „Монд“ интервюто му. След тревожния сигнал, даден от „Нойе Цюрихер цайтунг“, естествено, го попитали за мен. И ако съдбата на художника, който вече е нагълтал солена вода и едвам задържа още устата си над повърхността, беше за него на първо място, а империализмът като последен стадий на капитализма — на второ, той с благородната си тактичност би съумял без опасност за себе си някак да отговори непълно, уклончиво, някъде да направи пауза — и светът щеше да разбере, че наистина съм зле, че се намирам в опасност. А Твардовски казал на кореспондентите, че прекалената ми скромност (която той много цени!…), моето направо монашеско поведение му забраняват и на него, като мой редактор и приятел, да разкаже нещо повече за творческите ми планове и за мен. Но че уверява кореспондентите: още много мои „прекрасни страници“ ще прочетат.

Тоест уверил ги, че благополучно пиша и нищо не ми пречи освен моята прекалена монашеска скромност. Тоест опровергал „Нойе Цюрихер цайтунг“.

Аз от солената вода в устата не можех да викна за помощ — и той със същата канджа помагаше да ме набутат под водата.

Защото ми мислел злото ли? Не!! — защото партията прави поетите такива… (Доброто ми е мислел: искал е да ме изкара толкова послушен, че Пьотър Нилович да се умилостиви!…)

Все пак градусът на кавгата беше толкова висок, че ядосан от пълното ми несъгласие и упорството ми, А. Т. скочи и викна гневно:

— На него му… в очите, а той вика: „Божия роса!“

Непрекъснато се стараех да помня, че той е заблуден, безсилен човек. Но тогава загубих самообладание и гневно му отвърнах:

— Недейте ме обижда! От надзирателите съм чувал и по-груби думи!

Той разпери ръце:

— Е, щом е тъй…

Три сантиметра оставаха, за да се скараме лично. А това беше съвсем излишно, това само замъгляваше важната картина на разцеплението на двете литератури. Но присъстващите предотвратиха експлозията, никой не я искаше (освен, струва ми се, Дементиев).

Завършихме със сухо ръкостискане.

До влака ми оставаше час, а трябваше да свърша още една работа… да си обръсна брадата, да! Твардовски направо щеше да подскочи, ако беше се научил! Един час до влака, и не за Рязан, но не и „границата да минавам“, а — към далечния пущинак, към Скривалището, за няколко месеца без кореспонденция — там, където ме чакаше спасеният потулен „Архипелаг“. Колкото можах, през тази есен вдигнах шум, подействах, показах се, кръгът на тия безполезни начинания трябваше най-сетне да бъде разкъсан. Заминавах за такова място, където да не знаят за мен, да не могат и да ме арестуват. С освободена душа пак се връщах към работата, която Държавна сигурност бе прекъснала и попиляла.

Това ми се удаде! В Скривалището по транзистора следях и процеса на Синявски-Даниел. В страната ни за 50 години бяха извършвани и сто пъти по-грозни гаври, и милион пъти по-многолюдни — но всичко това не направи впечатление на Запада, всичко това не го забелязаха, а което забелязаха — ни го простиха заради Сталинград. А сега — пак знак на времето, „прогресивният Запад“ се развълнува.

За себе си прецених, че заради този шум на жандармите ще им се наложи да изберат за мен някакъв друг път. Те се колебаеха. В края на декември и през януари, както ми разказаха по-късно, на няколко събрания техни началства заявявали, че заловеният ми архив „се концентрирал за прехвърляне в чужбина“. Но те изоставиха тази версия не защото от жилището на Теуш не водеха пътища за чужбина (майстори на фалшификацията, те лесно биха скалъпили нещо), а защото не вървеше втори също такъв съд подир първия.

Както навремето Пастернак с изпращането на своя роман в Италия, а после с изтръгнатото си насила покаяние, така сега Синявски и Даниел с отказа си да се покаят и с готовността си да приемат разплатата за своята писателска душевна раздвоеност отваряха пътищата за литературата и затваряха пътищата за нейните врагове. Мракобесниците получаваха по-малко простор, литературата — повече.

В Ленинград на срещата на КГБ с писателите (близки специалности: и едните, и другите са инженери на човешките души) Гранин попитал: „Вярно ли е, че на Солженицин са му отнели романа?“ С отработена прелестна чекистка наивност му било отговорено: „Роман ли? Не, не сме изземвали. А той дори не ни се е оплаквал. Там имаше някакъв роман «В първия кръг», но не се знае чий е.“ (На заглавната страница стои моето име.)

Просто още не бяха решили какво да правят.

А когато намислиха — решението се оказа много странно: решили да издадат подбрани мои произведения в служебен тираж! Явно са си правили сметката, че те ще предизвикват само отвращение и негодувание у всеки честен човек.

Когато през март 1966-а се върнах към явния живот и до мен стигна първият разказ, че някой от ЦК не в специална стая и не срещу разписка, а просто в лека кола е давал за прочит романа ми на Межелайтис — направо не повярвах: ами че това е игра с огъня, нима чак толкова ги е лишил Господ от разум? Тоя огън скоро не ще може да се спре дори и с асбестови ръкавици, нали той ще плъзне! А и при четене той няма да работи за тях: на враговете ми, на скално-надеждните чела той ще отнеме известна част от увереността им; замъглените глави ще проясни донякъде. Току-виж, един, втори, трети от това четене си променил възгледите.

Но през пролетта на 1966-а, месец подир месец, от едни уста и от други разказите вървяха: издали са и романа, и „Пирът на победителите“! И ги дават да се четат! Но кой ги дава? Очевидно ЦК, там е било прехвърлено всичко това от ЧК. На кого ги дават? На партийните големци (само че те не си падат много по четенето, мързеливи и нелюбознателни са) и на високите чинове в творческите съюзи. Прочел Хренников и на заседание на композиторите загадъчно се заканва: „Ама знаете ли какви пиеси пише той? Едно време за такава пиеса биха го разстреляли!“ Прочел Сурков и разяснява, че съм класов враг (на коя класа?). Седнал да изучава романа ми Кочетов, току-виж, откраднал нещо. Дават ги за четене на главните редактори на издателствата — за да се задейства сам санитарният кордон против името ми и всеки мой нов ред.

Не, не го е измислила тъпа глава: в страната на безгласността да използваш за удушване на една личност не пряко тайната полиция, а контролираната малка гласност — така да се каже, номенклатурната гласност. Очакваха се същите резултати, хем без скандал около арестуването ми: да ме удушат, но постепенно.

И все пак се минаха, минаха се! Това е плагиаторска афера! — без мен и против мен да издават собствените ми книги! Дори в нашата беззаконна неправова страна (където служебното издание дори не се брои за „издание“, дори не можеше да заведеш дело за нарушаване на авторските права!), но със зараждащо се обществено мнение, но със слабичко ехо и на световното мнение, — нокътят им се заби май твърде нагло и дълбоко. Ей, да не се заклещи? ще се обърне един ден тоя способ срещу тях.

Със своето служебно издание те подтикваха и мен към някакво действие, но пак си блъсках главата и не можех да разбера — към какво именно? Аз не само не видях в това начинание опасност, то дори ми допадна. Щели да настроят срещу мен номенклатурата. Че тя и бездруго ме мрази. Но затова пък значи — сега не се канят да ме приберат.

Ето как неочаквано и смайващо се развива историята: навремето нас, клетите, ни вкарваха в затвора за нищо, за половин дума, за четвъртинка бунтарска мисъл. Сега ЧКГБ разполага срещу мен с пълен съдебен букет (според техния кодекс, разбира се) — а това само ми развързва ръцете, станах идеологически екстериториален.

Половин година след провала с моя архив се проясни, че този провал ми е донесъл пълна свобода на мисълта и изповеданието: не само за изповядване на Бога — от мен, члена на атеистично-марксисткия Съюз на писателите, — но и за изповядването на която си ща политическа идея. Защото каквото и да мислех сега, то няма начин да бъде по-лошо и по-рязко от сърдитото, което бях написал в лагерната пиеса. И щом не ме вкарват в дранголника заради нея, няма да ме вкарат и за никое сегашно мое убеждение. Сега мога да отговарям колкото си искам откровено в писмата на моите кореспонденти, да говоря каквото си искам на моите събеседници — и това няма да е по-опасно от оная пиеса! Каквото си искам мога да записвам сега в моите дневници — вече няма защо да шифровам и да се крия. Наближавам незнаен предел: да не се нуждая повече от лицемерие! никога! и пред никого!

След като прецених през пролетта на 1966-а, че ми е дадена дълга отсрочка, разбрах и още нещо: че ми трябва открито, достъпно за всички произведение, което засега да извести, че съм жив и работя, което да заеме в съзнанието на обществото мястото, където не можаха да нахлуят конфискуваните ми работи.

За тази роля много подхождаше започнатата преди три години „Ракова болница“. И аз се залових с продължението й.

ЧКГБ не чакаше, не дремеше, тактиката ми налагаше и аз да избързам с „Болницата“ — а може ли да се бърза в писането? Тогава ми хрумна: засега да дам първата част, без втората. Самата повест (Отначало я нарекох повест само и само да не я бъркат с конфискувания роман, да не кажат: ах, значи са му го върнали? Чак после се изясни, че и по същество най й приляга да се нарича повест.) не се нуждаеше от това, но тактиката ме гонеше с камшик по ждрелото.

Колко ми се щеше да работя, без да бързам! Колко ми се искаше ката ден да редувам писането със спокойна безкористна езикова гимнастика. Колко ми се искаше по десетина пъти да преписвам текста, да го оставям настрана и да се връщам след години, и на пропуснатите места дълго да примервам ли, примервам кандидатите за думи. Но целият ми живот беше и си остана надпрепускване, прекомерно сгъстяване — само и само да мога да очертая контура на най-неотложното! А времето може и за контура да не ми стигне…

Толкова писатели са бързали! — обикновено заради договорите с издателствата, заради притискащите ги срокове. На пръв поглед аз — защо трябваше да бързам? — можех да си шлифовам ли, шлифовам! Не. Винаги имаше могъщи погнали ме причини — ту необходимостта да крия, да разсредоточавам екземплярите, да използвам нечия помощ, да се освободя за други задачи. — И така нито едно произведение не съм пуснал от ръцете си без бързане, в нито едно не съм намерил последните точни думи.

Когато довършвах първата част на „Болницата“, виждах, разбира се, че няма да я вземат за печат. Най се надявах на самиздат, защото приятели ми препоръчаха да я давам за обсъждане — в московската секция „Проза“, в Мосфилм — и така да утвърдя и легализирам безконтролното й разпространяване. Но за да мога да направя всичко това, трябваше да имам безукорното право да се разпореждам със собственото си произведение, а нали бях задължен да го занеса първо в „Новый мир“. След всичко, което Твардовски вече беше ми отхвърлил, изобщо не можех да се надявам, че той ще я публикува. Но в случая загубата на един месец беше неизбежна.

От онова си спречкване не бяхме се виждали. С учтиво писмо (все едно че нищо не е ставало) уведомих А. Т., че скоро ще предложа половин повест и много моля да не ме бавят много с редакционното решение.

Сърцето на А. Т., разбира се, трепнало. Вероятно той не е преставал да се надява на литературното ни обединяване. Той все обясняваше нашата кавга с моя лош характер, с припряността на постъпките ми, с упорството ми в грешките — но всички тези пороци и дори нещо отгоре той беше готов великодушно да ми прости.

А да прощава или да не прощава не предстоеше на никого от нас. На някого от двама ни трябваше да се продуха главата. Моята вече беше продухана от първите затворнически години. След Хрушчовата реч на XX конгрес започна това развитие и А. Т. Но както и за цялата партия, то скоро се забави, после се заплете и дори тръгна назад.

Твардовски, както и Хрушчов, беше в доживотен плен на приетата идеология. И при двамата природният им ум безсъзнателно се бореше с нея и когато побеждаваше — те достигаха върха си. Един от тези върхове на селяка Хрушчов беше отказът от световната революция чрез война.

В „Новый мир“ още в мига, когато получили ръкописа на „Болницата“, го превърнали в поверителен документ, така наредил Твардовски. Страхували се, че ръкописът ще се изскубне, ще тръгне, опасенията им били чак комични: не давали да го четат… в собствения им отдел „Проза“! А от мен повестта вече беше плъзнала по Москва, крачеха самиздатските батальони!

На 18 юни — две години след многообещаващото навремето обсъждане на романа, се състоя обсъждането на първа част на „Болницата“. Мненията се разделиха, дори рязко. Само деликатният професионален начин на изразяване замазваше тази пукнатина. Може да се каже, че „младата“ част на редакцията или „долната“ по служебно положение беше енергично за печатането, а „старата“ или „горната“ (Дементиев — Закс — Кондратович) също толкова категорично против. Току-що постъпилият в редакцията Виноградов каза; „Това ако не отпечатаме, не знам за какво съществуваме.“ Берзер: „Недосегаемият рак е превърнат в обект на изкуството.“ Мариянов: „Наш нравствен дълг е да я предоставим на читателя.“ Лакшин: „Такова сборище на положителни герои отдавна не съм срещал в нашата литература. Да държим тази повест под ключ, да не я дадем на читателя — с такъв грях съвестта ми не може да се нагърби.“ Закс взе да замазва и замъглява съвсем ясни неща; „Авторът се оставя да го заливат емоциите на омразата… Много грубо е вкаран толстоизмът.. Излишък на запалителен материал, а на всичко отгоре — болната тема за спецпреселниците. Какво стои зад това? … произведението е много незавършено.“ Кондратович уверено го подкрепи: „Липсва завършеност!… Разговорът за ленинградската блокада и други петънца на раздразнение.“ Дементиев започна с ленив тон: „Разбира се, много ми се ще (баш на него!) да отпечатаме повестта на Солженицин… Като изява на силите на художника тя отстъпва на романа… (Но тъкмо романа той не приемаше! Сега, когато романът не заплашваше да бъде отпечатан, можеше и да го похвали.) …Обективната обрисовка ненадейно отстъпва мястото си на оголено тенденциозната… — А след това възбуден и ядосан: — При Толстой, при Достоевски има вътрешна концепция, заради която е написано цялото произведение, а тук тя липсва, повестта не е завършена във вътрешните си подбуди! (Всеки път едно и също: тегли ме да се доизкажа докрай, че после да му е по-лесно да ме бие. Ще имаш да вземаш!…) «Хора, замислете се как живеете» — това не стига. Липсва цялостност — и значи в този вид не бива да се печата. (Като че ли целият печатан боклучен книжен поток е надскочил тази степен на цялостност!…) — И все повече сърдейки се: — Как така да не е имало предвидливост с Ленинград? Каква по-голяма предвидливост може да се иска — нали преместихме финландската граница!“

Това се вика — литературна близост! Върви другарувай с „Новый мир“! Дивен аргумент: били преместили финландската граница! И аз съм битият, наклеветил съм в повестта. А как да им разкрия докрай „вътрешната си концепция“: „Ами че нападението срещу Финландия си беше агресия!“ Тук работата не е само в Дементиев, по-нататък в разговора и Твардовски ще ме прекъсне:

— За принципни отстъпки от ваша страна и дума не става, нали не сте против съветската власт, иначе изобщо нямаше да разговаряме с вас.

Е, това е либералното списание, факелът на свободната мисъл! Като са се хванали за тая „съветска власт“, иди им разправяй, че съветската власт не съществува от 18-а година.

Къде бяха единни всички? Осъдиха Авиета и фейлетонния стил на главата и изобщо всички изказвания за съветската литература, които се срещат в повестта: „Не им е тук мястото.“ (А къде им е мястото? На целия този куп квакаща лъжа все някой някъде веднъж може ли да отговори?) Тук ме смая общата немъжественост (или наплашеност, или оклюманост) на „Новый мир“: нали за тяхното тежко време през 1954 година, когато Твардовски бе свален заради статията на Померанцев „За искреността“, вземах от тяхно име реванш през погледа на страничен историк, а те в един глас начело с Твардовски настояваха: не бива! не бива да се споменава за „светлосинята корица“ — не бива! не бива да ни защитавате!

Мислех, че само за пред вестника са се разкаяли навремето, за пред ЦК, за отмятане на мероприятието. А те значи от сърце са се разкайвали: не е трябвало да пишат за искреността.

Бе обсъден и важният (за нашите условия) въпрос: ами като не е завършена повестта, като е само първа част, какво да нравим? Едни казваха: какво толкова, ще го пишем. Но Твардовски, който добре познаваше високопоставените си опекуни, изобщо прекрати обсъждането: „Лишени сме от възможността да съобщим, че това е първа част. Ще ни кажат: нека напише и представи втората, тогава ще решим. Принудени сме да я печатаме като завършено произведение.“

А тя не е завършена, всички сюжетни линии са увиснали!… Ала какво да се прави, такива са условията.

И тъй, разцепиха се мненията на „долните“ и „горните“ трябва ли да се печата повестта ми и като последен камък трябваше да легне мнението на Твардовски.

Колко различен беше той! — в различни дни, а понякога и в различни часове на един и същи ден. Сега той заговори като художник, който правеше забележки и предложения, далечни от редакционните цели, а за кандидат-член на ЦК и направо невъзможни:

— Изкуството съществува на тоя свят не като оръдие на класовата борба. Щом то научи, че е оръдие, вече не може да стреля. В преценките си за това произведение ние сме свободни: все едно че сме на онзи свят, не разсъждаваме — ще мине ли, няма ли да мине… Четем ви не с редакторско, а с читателско око. Това е щастливо състояние за редакторската душа: иска ти се да дочетеш произведението час по-скоро… Съвременността му е в това, че събуденото народно съзнание дири нравствена сметка… Не било завършено. Великите произведения винаги съдържат черти на незавършеност: „Възкресение“, „Бесове“, че къде ли го няма това?… Ние искаме да напечатаме тази повест. Ако авторът поработи още над нея — ще я пуснем и ще я браним според силите си и дори повече!

Така той внезапно наклони везната в полза на „младите“ (те бяха го трогнали с пламенните си речи) и против своитв заместници (макар че очевидно беше им обещал друго).

И веднага след това, на същото заседание, заговори съвсем други неща: ту — за съветската власт; ту — „заглавието щи махнем“, без да пита няма ли насрещни мнения. Ту прекъсваше отговора ми с държавнически реплики, с покровителствен тон и в политиката, и в майсторството. Беше абсолютно сигурен, че във всички обсъждани въпроси е по-вещ от присъстващите, че само той проумява пътищата на развитието на литературата. (Толкова извисено умееше да разсъждава! — а и днес не се сдържа да не помърмори: „пуснал си брада, за да…“ — не знаеше, че брадата е вече втора… Това беше не просто мърморене, а подчиненост на личното му мнение спрямо мнението на компетентните органи.)

Възразих на всички най-подробно, но само защото бях сколасал да запиша добре всичките им изказвания и те все едно бяха пред мен на листа. Само на едно местенце се запалих: какви отстъпки се искат от мен? Русановци са милиони, юридически съд над тях няма да се провежда, толкова по-задължителен е съдът на литературата и обществото. А без това нито литературата ми трябва, нито ми се ще да пиша.

Нито в бълнуванията на Русанов, нито в „отдела за досиетата“, нито в навиците на „новата класа“ не се канех да правя отстъпки. А инак през всичките часове на това обсъждане забелязах у себе си незаинтересованост: все едно че не ставаше дума за моя книга и ми е безразлично какво ще решат.

Работата беше в това, че самиздатските батальони вече крачеха!… А в легалното печатане бях престанал да вярвам. Но докато маршируването на батальоните не е стигнало до кабинета на Твардовски, трябваше да натискам. Още повече че предвиждах втора част „да става още по-малко печат“.

Не, те не искат от мен да махна отдела за досиетата или чертите на новата класа, или комисията по чистката, или заточаването на цели народи. А ленинградската блокада можеше да се раздели поравно между Сталин и Хитлер. Главата с Авиета с въздишка засега да махна. Най-безсмислено и най-неприятно ми беше да променя заглавието. Нито едно не вършеше работа.

Все пак се покорих и след седмица върнах в „Новый мир“ подстригания ръкопис и в скоби за най-краен случай посочвах на Твардовски резервно заглавие (нещо като „Болница на края на алеята“, така размазваха те всичко подред.)

След още една седмица се състоя новото редакционно обсъждане. Не знам дали случайно, дали не случайно, но ги нямаше нито Лакшин, който смяташе, че е грехота да се държи ръкописът под ключ, нито Мариямов с нравствения дълг той да бъде предоставен на читателя. За сметка на това всички противници бяха тук. Днес те бяха много сдържани, изобщо не се гневяха: нали вече бяха пречупили гръбнака на Твардовски там, зад сцената.

Сега започна А. Т. — смутено, раздвоен. Първо неуверено ме обвини в „козметично“ недостатъчно редактиране (за сметка на това сега Дементиев с много спокоен тон се застъпи за мен — о, лисицо! — че и редактирането ми било доста съществено, и произведението станало завършено… поради изхвърлянето на главата!). Сега А. Т. настояваше съвсем да съм махнел и смекчения разговор за ленинградската блокада, и разговора за искреността. Но веднага след това рязко отхвърли всички заобикалки и каза:

— Външни благоприятни обстоятелства за печатане сега няма. Невъзможно и рисковано е да предлагаме повестта поне през тази година. (Като че ли през идната „юбилейна“ 50-годишнина от Октомври ще е по-лесно!…) Искаме да разполагаме с такъв ръкопис, където бихме могли да отстояваме всяко място от него, защото го споделяме. (Доста тежко изискване: авторът изобщо ли не бива да се различава от редакцията? предварително ли трябва да се нагажда към нея?) А Солженицин, уви, е същият, какъвто си беше…

И дори надвисването на лагерната тема над раковата болница, което предния път бе обявено от него за съвсем естествено, сега беше наречено „литературно, както Гросман пишеше за лагера по слухове“. (Аз за лагера — и „по слухове“!) Освен това „редакцията трябва да пусне ръкописите, които са се залежали“. (Ставаше дума за Бековия роман за Тевосян и за Симоновите „Дневници“. Но и тях ги рязнаха.) Но в противоречие с всичко казано дотогава А. Т. обяви: редакцията смята ръкописа за „общо взето, одобрен“, веднага подписва договор за 25%, а ако имам нужда от пари, после ще го направим на 60%. „Пишете втората част! Ще почакаме, ще видим.“

Втората част я пишех и без те да ми казват. А засега ми се предлагаше да получа пари за това, че първата ще бъде напъхана в ковчега на сейфа и, то се знае, според правилата на „Новый мир“ и в съответствие с личните претенции на А. Т. към мен, никому нито ред, нито дума, да не давам на „Раковата болница“ да живее, докато някой дъждовен ден не дойде полковник от Държавна сигурност и не я прибере. Това решение на редакцията искрено ме облекчи: всички поправки можеха да се унищожат незабавно, повестта да се възстанови както вече я тракаха на машини и си я предаваха от ръка на ръка. Отпадаше грижата ми: как да издържа новото избухване на А. Т., когато той разбере, че повестта е тръгнала. Бяхме свободни един от друг!

Но не заявих всичко това драматично, защото лагерното възпитание ни повелява да не декларираме предварително намеренията си, а да действаме веднага и мълком. И казах само, че засега няма да подпиша договор и ще си взема ръкописа.

Като че ли от съчетанието на тези две действия редакцията би могла да разбере! — но те нищо не разбраха. Сторило им се е, че съм се покорил, признал съм си вината и сега ще продължа да работя, смятайки, че не заслужавам дори договор. Пак бях станал за тях овчицата на „Новый мир“!

Но преди да се мине и месец, Твардовски чрез роднините на жена ми Туркини спешно ме викна. Както винаги „не ме намериха“, но на 3 август се озовах в Москва и научих: до А. Т. е стигнало, че моята „Ракова болница“ върви и че той е страхотно разгневен; само иска да се увери, че не аз, разбира се, съм го пускал (нима би посмял?!…) — и тогава ще знае кого да изгони от редакцията! (Беше заподозряна трудолюбивата Берзер, безкрайно вярното конче на „Новый мир“, което неуморно теглеше каруцата.)

Той беше поет и цекист, който мислеше държавнически: невъзможната за четене, дори за показване на цензурата „рискована“ книга, написана обаче под съветско небе, вече беше собственост на държавата — и не можеше по каприза на възглупавия автор ей т а к а да се дава за прочит на хората!

А аз си мислех, че е тъкмо обратното! Наближаваше да стане година от провала ми, но дори в моята невъзприемлива глава се проясни тяхното и моето положение: че аз няма, няма, няма какво да губя! Че открито, без да се тая, без да се отричам да я давам наляво и надясно, „Болницата“ за мен с нищо не е по-опасна, отколкото онази лагерна пиеса, която вече цяла година е прибрана на Голяма Лубянка. — Вие ли ги раздавате? — Да, аз ги раздавам!! Аз съм ги написал, аз ги раздавам! Не ме интересуват всичките ви издателства! — моята книга се разграбва, четат я и преписват на машина по цели нощи, тя ще стане литературен факт, преди да зяпнете! Я нека се опитат вашите ленински лауреати така да разпространяват своите ръкописи!

Ето, ето в какъв смисъл било казано: „Дойде ли беда, не се гнуси и от нея!“ Бедата може да ни отключва свободата! — стига да съумееш да разгадаеш тази беда.

За моята сила ми беше говорил навремето Дьомичев — тогава не го доразбрах. Сега с едногодишното си бездействие самите власти ми показаха каква е силата ми.

Разбира се, не се явих на повикването на Твардовски, а му написах следното:

„…Ако Ви е развълнувало, че повестта стана известна не само на редакцията на «Новый мир»…, би трябвало да изразя учудване… Това е право на всеки автор и би било странно, ако сметнехте, че трябва да ме лишите от него. Освен това не мога да допусна «Раковата болница» да повтори печалния път на романа: първо неопределено дълго очакване, молби към автора от страна на редакцията на никого да не го дава за прочит, след това романът е загубен и за мен, и за читателите, но се разпространява по някакъв таен списък на подбрани лица…“

Написах му — и не мислех, че ще е жестоко. А за А. Т. излязло много жестоко. Казват, че бил плакал над това писмо. За загубената детска вяра? за загубеното приятелство? за загубената повест, която сега ще влезе в ръцете на редактори гангстери?

Оттогава в „Новый мир“ нито съм стъпвал, нито съм се обаждал по телефона; освободен в действията си, аз се блъсках и гърчех в напъни да измисля: какво още? какво още да предприема срещу безсрамния нокът на враговете, толкова дълбоко забит в моя роман, в моя архив? Съдебният протест би бил безнадежден. Натрапваше се общественият протест.

Навремето, когато гледах Съюза на писателите отдалеч, той целият ми приличаше на глумливо тържище в литературния храм, достоен единствено за бича. Но — безшумно никне живата трева, обгръщайки нахвърляните стоманени греди, и ако не я тъпчат — дори тия греди ще покрие. Здрави и напълно неомърсени стебла безшумно прорастват това гнило болно тяло. След Хрушчовите разобличения техният растеж става особено бърз. Когато попаднах в СП (От ССП — Съюз на съветските писатели. — Бел. пр.), с учудване и радост открих тук много живи свободолюбиви хора — открай време такива или неуспели да се покварят, или отхвърлящи покварата от себе си. (Още един пример за това, че никога не бива да се съдят всички вкупом.)

Сега лесно бих могъл да намеря и сто, и двеста честни писатели и да им изпратя писма. Но огромното мнозинство от тях не заемаха в СП никакви ръководни постове. Подбирайки ги не по служебния, а по душевния признак, можех да им създам неприятности и ни най-малко нямаше да допринеса за целта си: гласността на съпротивата. А да изпращам протести до многолюдните и бездарни управи — общосъюзни и общоруски — на СП, би било отчайващо безплодно. Но се задаваше през декември 1966 година писателският конгрес, отложен неотдавна от юни — първият конгрес, откакто бях в СП, и може би последният. Това се казва случай! В момента на конгреса старото ръководство вече е безправно, новото още не е избрано и аз имам правото да различа достойните делегати според собственото ми разбиране. Не е ли същинска Ленинова тактика апелирането към конгрес? Нали той именно ни учи така: да издебваме момента, когато вече не… и още не…

Но имаше време до конгресния декември, а много ми се щеше да протестирам по някакъв начин срещу онова, което се върши с моите произведения. И реших засега да се обърна — още веднъж и за последен път — до ЦК. Не съм член на партията, но до това полубожествено учреждение всеки трудещ се има правото да изпраща молби. Бяха ми казвали, че там дори очакват писмо от мен, разбира се, секретно, тоест пълно с разкаяние, умоляващо да ми се даде възможност да оплюя всичко онова, което съм бил до днес, и да докажа, че съм „напълно съветски човек“.

Отначало исках да пиша писмо в доста дързък тон: че те самите вече няма да повторят онова, което са говорили преди XX конгрес, ще се засрамят и отрекат. Е. Генри ме убеди да не правя това: освен че щеше да нажежи отношенията, такова писмо практически не ми даваше нищо — нито печалба на време, нито съвместно съществуване. Преправих го и адресирах упрека си към литераторите, а и към ръководителите на партията. Оттам нататък се постарах да се обясня делово, но да се изразявам при това с независимост. Вероятно това не ми се е удало докрай: още няма традиция на такъв тон в нашата страна, не е лесно да се създаде.

Писмото до Брежнев бе изпратено в края на юли 1966-а. Никакъв отговор или отзвук не последва. Не се прекрати и поверителното четене на книгите ми, не намаляха и нападките по партийно-инструкторска линия, може би позаглъхнаха временно. И все пак това писмо ми помогна да забавя с няколко месеца развоя на всички събития и през това време да довърша „Архипелага“. Освен това то спомогна, струва ми се, да се разреши организирането на обсъждане на първа част на „Болницата“ в ЦДЛ (защото тя от два месеца се намираше под арест у секретаря на московския СП генерал-лейтенант от КГБ В. Н. Илин).

Обсъждането бе обявено в служебно-рекламната диплянка на ЦДЛ — и така за пръв път, пряко волята на „Новый мир“, печатарски бе набрано това вече неотменимо заглавие: „Раковата болница“. Но се оказа, че твърде много хора искат да присъстват на обсъждането, ръководството на СП се уплаши, смениха датата и насрочиха час през деня, съобщиха го вече не публично и строго проверяваха на входа поканите на белетристите.

То се състоя на 16 ноември. За три месеца бяха я прочели и мнозина врагове, които не само в статии в списанията сриваха мизерната ми философия и жалкия ми художествен метод, но дори (Е. Панков) посвещаваха на това сриване цели глави от учебници. Обаче чудо: от цялата тази шайка освен 3. Кедрина („обществената обвинителна“ на Синявски и Даниел) и лагерния ортодокс (дали не и доносник?) Асанов никой друг не посмя да дойде. Това беше двоен знак: силите на вече пораслото обществено мнение (щом липсват аргументи, как да спориш, а от доносите вече са престанали да се плашат) и силите на още самоуверената бюрокрация (защо да идват тук да се джафкат и да стават за смях, когато и бездруго тихомълком ще потулят тази повест и няма да я пуснат?).

И обсъждането се превърна не в бой, както се очакваше, а в триумф и провъзгласяване на някаква нова литература, още от никого неопределена, от никого неанализирана, но жадно очаквана от всички. Тя, както заяви Каверин в отличната си смела реч (а хората като него от много години насам вече можеха да говорят смело, какво бяха чакали!), ще измести досегашната рептилна литература. На Кедрина направо не й дадоха да говори; демонстративно започнаха да напускат салона на тълпи, следвайки примера на Виктор Некрасов. (А на новомировци А. Т. им забранил да участват в обсъждането! Като е избягала кравата, да захвърлим и кофата.)

Не по разумен предварителен план, а по стечение на случайности тоя ноември протече за мен много бурно. Има такива удивителни периоди в живота на всеки човек, когато различни външни неочаквани сили внезапно се раздвижват едновременно. И едва в това движение, вече завладян от него, аз от него именно разбрах как трябва да се държа: колкото може по-дръзко, отказвайки се от всички доброволни ограничения. По-рано нали отказвах да участвам в публични изяви? А сега — приемам всички покани. Отказвах ли винаги да давам интервюта? А сега — на кого ли не.

Защото нямаше какво да губя. По-зле, отколкото си мислят за мен, те вече не могат да си мислят.

Не за пръв път бях докоснал, не аз пръв бях разбутал моя архив в мирното му скривалище: ЧКГБ го грабна. Но и ГБ нямаше дарбата да предвижда тайния смисъл на нещата, тайната сила на събитията. В развоя им и ГБ, и аз вече бяхме станали само изпълнители.

Първата ми публична изява бе уговорена внезапно: случайно ме срещнаха и ме попитаха на улицата дали не искам да говоря в някоя си „пощенска кутия“.( „Пощенска кутия“ — научен институт или конструкторско бюро, което за засекретяване е известно не под някакво име, а под номера на неговата пощенска кутия. — Бел. пр.) Защо пък не? Ще дойда. Всичко се уреди бързо, охранителните инстанции не сколасаха и да разберат какво става и при физиците в института на Курчатов се състоя среща с 600 души (вярно, над сто от тях бяха външни хора, никому неизвестни персони, „по покана на партийния комитет“). Имаше, разбира се, и доста много кадесари, тоя-оня и от районния, и от градския комитет на партията.

Когато тръгвах за първата среща, не си бях взел нищо за казване, просто за четене — и три часа и половина четох, а отговорих само на малко въпроси и хлъзгаво. Прочетох няколко ефектни глави от „Болницата“, едно действие от „Свещ на вятъра“ (за целта на науката, та да грабна научната аудитория), а после станах съвсем нахален и обявих, че ще чета глави (срещата в Лефортовския затвор) от „Кръга“, от същия онзи арестуван от Лубянка „Кръг“: щом те го дават за четене на номенклатурните лекета — защо авторът да не може да ги чете на народа? (Май не аз пръв развързвах възелчето на забраната, това беше утехата за моя лагерен фатализъм.)

Не, времето не е някогашното и ние не сме някогашните! Не ме заглушиха, не ме прекъснаха, не ми извиха ръцете назад, дори не ме викнаха в ГБ да давам обяснения или да ми внушават нещо. Стана друго: министърът на КГБ Семичастни взе да ми отговаря! — публично и задочно. На този пост, допускайки да разкрият една след друга подривните и шпионските му мрежи в Африка и Европа, той бе насочил всичките си сили към идеологическата борба, особено против писателите като главна опасност за режима. Често държеше речи на идеологическите съвещания, на семинарите за агитатори. През този ноември в речите си той изразил възмущение от моето нахалство: че съм четял от сцената конфискувания роман. Това беше отговорът на КГБ!

Всяка тяхна крачка ми показваше, че моята предходна е била недостатъчна.

Сега търсех случай да отговоря на Семичастни. Разнесе се слухът, че съм се срещал с курчатовци, и започнах да получавам много покани — едни предположителни, други точни и настойчиви, давах съгласие на всички подред, стига да не се застъпваха датите. И в тези учреждения уж всичко беше уредено, разрешено от директорите им, окачваха се обяви, отпечатваха се и се раздаваха покани — само че ядец! — не дремеха и т а м. В последните часове, а някъде и минути се обаждаха по телефона от московския градски комитет на партията и казваха: „Ако уредите среща със Солженицин — ще се разделите с партийната си книжка!“ И макар учрежденията организатори да не бяха чак дотам загубени (Несмеяновият НИИ, Карповият, Семьоновата Черноголовка, Механо-математическият факултет на МГУ, Баумановият институт, ЦАГИ (Централен агрохидродинамически институт. — Бел. пр.), Большая енциклопедия), за протести никой нямаше сили, а оглавяващите ги академици — мъжество. В Карповия толкова късно отмениха срещата, че дори успяха да ме закарат дотам, но вече висеше обява: „Отлага се поради заболяване на автора.“ А директорът на ФБОН (Фундаментална библиотека за обществени науки) сам я отменил от уплаха: съобщили му по телефона, че на срещата ще дойде инкогнито с цивилно облекло един генерал от КГБ, та нека му бъде осигурено място.

Късно разбрах, че при курчатовци съм бил прекалено сдържан, сега търсех къде да отговоря на Семичастни — но се затръшваха всички врати: изтървал си момента, миличък! Една, само една среща ми трябваше, за да му отговоря веднъж хубавичко — но беше късно! През целия си живот не бях усещал толкова остро лишаването от свобода на словото!

И съвсем ненадейно от Лазаревия институт по изтокознание, където веднъж вече забраниха срещата с мен (а после всички партийни началства отрекоха — не били я забранявали), ме поканиха настойчиво: няма да я отменят! На тази среща отидох право от рязанския влак. И наистина не я отмениха (на 30 ноември).

Но тоя път бях дошъл да говоря! Тоя път дойдох с написана реч и само трябваше да търся повод, за да я вмъкна. Прочетох две глави от „Болницата“, насъбраха се няколко десетки бележки и използвайки като повод една от тях, забързах, докато не са ме изгонили от този подиум, да извикам и да излея всичко, което бяха ми забранявали на девет места. До мен на сцената бяха сложили неколцина мъже от партийния комитет, дали не за да изключат и микрофона, и мен, ако работата вземе да става много дебела? Но не им се наложи да влязат в действие: в салона седяха високообразовани хора и за тях бе достатъчно да говоря спокойно, да не се изсилвам. Приемах вълни, че седи тук някаква клечка от ГБ и може би дори с портативен магнетофон. В гипсовите украшения на институтските стени ми се привиждаше изпъкналият горелеф на шефа на жандармите и той сега нищо не можеше да ми възрази, а аз на него — можех! И на висок глас, с тържествуващо, направо радостно чувство обяснявах на публиката — и му натривах носа. Нищожен зек в миналото и може би в най-скоро време, преди новите единочки и преди новия таен процес — ето че бях получил аудитория от петстотин души и свобода на словото!

Трябва да ви обясня защо се отказвах от интервюта и публични изяви — но започнах да давам интервюта, но ето че стоя пред вас. Както и преди, смятам, че работата на писателя е да пише, а не да стърчи на трибуната, а не да дава пояснения на вестниците. Но ми бе преподаден урок: не, писателят не трябва да пише, той трябва да се брани! Приех урока! Излязъл съм пред вас, за да се защитя! Има една Организация, на която май хич не й е работа да опекунства художественото творчество, която изобщо не бива да ръководи художествената литература, но тя върши това. Тази организация ми отне романа и моя архив, който никога не е бил предназначавай за печат. Но дори и в този случай аз мълчах, продължавах да си работя кротко. Използвайки обаче едностранчиви извадки от моя архив, започнаха клеветническа кампания срещу мен. Това е нов вид клевета — клевета от трибуните на закрити инструктажи. Какво ми остава? Да се браня. Ето ме пред вас! Вижте: още съм жив! Вижте: тази глава още е на врата ми! (въртя я), а вече без мое знание и против волята ми моят роман е издаден служебно и се пуска сред подбрани хора — такива като главния редактор на „Октябрь“ Всеволод Кочетов. Но кажете ми, защо трябва да се отказвам от същото аз? Защо аз, авторът, да не ви прочета днес глави от същия този роман? (Викове: „Да!“)

Иска се дълго да си живял като роб, да си се превивал пред началствата от дете, да си скачал заедно с всички за фалшиви ръкопляскания, да си кимал на явната лъжа, никога да не си имал право да възразиш — и това още като роб гражданин, а после като роб зек, ръцете отзад, не се оглеждай, не излизай от строя, — за да оцениш този час на свободно говорене от подиума на петстотин души, също побъркани от свободата.

Струва ми се, за пръв път — за пръв път в живота си усещам, виждам, че правя историята. Бях избрал да чета главите за разобличаването на доносниците („родината трябва да познава своите доносници“), за нищожеството и празноглавието на тайнствените оперативни пълномощници. Почти всяка реплика лумва в салона като барут! Колко са зажаднели тези хора за истината! Боже мой, колко им трябва истината! Бележка: обяснете вашата фраза от прочетената глава, че „Сталин не допуска Червения кръст до съветските военнопленници“. Тези съвременници и участници във всеобхватната нещастна война — и на тях не им е позволено дори за нея да знаят всичко докрай. В коя килия коя тъпа глава не го е усвоила? — а ето че седят петстотин души с хуманитарно образование и не им е позволено да знаят. Моля, другари, на драго сърце, тази история за съжаление е почти неизвестна. По решение на Сталин министърът на външните работи Молотов отказал да сложи подписа си под хагската конвенция за военнопленниците и да прави вноски в Международния Червен кръст. Затова нашите бяха единствените в света военнопленници, изоставени от своята родина, единствените обречени да измират от глад, гощавани само с немската постна помия… (В поредния си „отговор“ Семичастни ще заяви, че съм бил клеветял, че ние сме морели от глад немските военнопленници.)

О, аз като че ли започвам да обичам това си ново положение, след провала на моя архив! това открито и гордо противостоене, това признато право на собствена мисъл! Комай вече би ми било дори тежко, вече почти невъзможно да се върна към предишната си кротост. Ето кога започна да ми се разкрива висшият и таен смисъл на онази беда, за която не намерих оправдание, на подхвърленото ми от Върховния Разум, което не можем да предвидим ние, дребните: затова ми е била изпратена моята убийствена беда, та да ми се отнеме възможността да се спотайвам и да мълча, за да започна да говоря и действам от отчаяние.

Защото — бе настанало времето…

Започнах тези очерци със спомена как се става от мирен гражданин конспиратор — днес това, утре онова, докато някоя заран не се събудиш: о-о, че аз вече… И пак така, благодарение на горчивия ми провал, който ме докара до ръба на ареста или самоубийството, в после малко по малко, квант подир квант от седмица на седмица, от месец на месец, осъзнавайки, осъзнавайки, осъзнавайки — щастлив е, който би могъл по-бързо да разбере небесния шифър, аз — бавно, аз — дълго, но една заран се събудих и аз свободен човек в свободна страна!!!

Така ударих гонга с втората си беседа, извиквайки ги на двубой — сякаш оттук нататък само това ще ми е работата — да говоря — и същите тези дни безследно, макар и без да си бръсна брадата тоя път, пак се шмугнах в моето далечно Скривалище, в пущинака — да работя! да работя! — защото времето вече бе настанало, но аз не бях готов за него, не бях си изпълнил дълга.

Разчитах, че с цялата тази бъркотия съм си осигурил три месеца спокойствие, до пролетта. Точно така излезе. През декември-февруари направих последната редакция на „Архипелага“ — с преработването и преписването на машина на 1 750 страници за 73 дена, а на всичко отгоре и боледувах, и си палех печките, и сам си готвех. Не го извърших аз, ръката ми бе водена!

Но и бях си направил сметката, че срещу Новата 1967-а ще избухне още една бомбичка — първото ми интервю с японския кореспондент Седзе Комото. Той беше го взел в средата на ноември, трябваше да го публикува по Нова година — но дните на януари си вървяха, а транзисторът в моята сгушена под снега бърлога по никоя от станциите, нито по японската, нито по западните, нито дори по „Свобода“ не казваше нищо за това интервю.

През ноември то стана импровизирано и според официалните критерии — нахално. Съществуваше някакъв разработен ред, задължителен и за чуждестранните кореспонденти, ако не искат да се разделят с московската си служба, а да не говорим пък за съветските граждани. Писателите трябва да получат съгласието на Външния отдел на СП (всички тези „външни отдели“ на всички учреждения са филиали на КГБ). Не бях разпитвал за тоя ред навремето, а сега изобщо не исках да зная за него. Новата ми роля се състоеше в екстериториалността и безнаказаността.

С. Комото по обичайния начин изпратил молбата си за интервю до мен, а втория екземпляр — до Външния отдел. Там дори не се сепнали: нали отдавна съм се отказал от всякакви интервюта. А аз — аз тъкмо това исках от година и нещо насам, още от провала: да заявя в интервю какво се върши с мен. И ето че внезапната помощ дойде: японски кореспондент (уж не е криминален западен, но същевременно си е съвсем западен) ме молеше да му отговоря писмено на пет въпроса, ако не пожелая да се срещнем лично. Даваше ми московския си адрес и телефон. Дори само тези пет въпроса напълно ми вършеха работа: там вече имаше въпрос за „Раковата болница“ (значи слухът достатъчно се е разнесъл) и за моите „творчески планове“. Подготвих писмения отговор. [Вж. Приложение 1.] Все пак да тръгна към пълна експлозия — да обявя на цял свят, че са ми арестувани романът и архивът, не се престраших. Но изброих няколко мои произведения и написах, че не мога да си намеря издател за тях. Щом един автор преди три години са си го дърпали от ръцете и са го издавали на всички езици, а сега в родината си не може да намери издател, нима може да остане още някаква неяснота?

Но как да предам отговора си на кореспондента? Да го изпратя по пощата? — сигурно ще го спрат, а аз дори няма да знам, че не е стигнал. Да помоля някой приятел да иде и да пусне писмото в неговата пощенска кутия на стълбището? — сигурно в тяхната специална сграда стълбището се наблюдава и фотографира (още не знаех: долу има милиционер и изобщо не пуска). Значи трябва да се срещнем, а щом ще се срещаме, защо да не дам и устно интервю? Само че къде да се срещнем? В Рязан няма да го пуснат, в Москва не мога да излагам на опасност ничие частно жилище. И избрах най-нахалния вариант: в Централния дом на литератора! В деня, когато обсъждахме там „Раковата болница“, достатъчно добре огледах помещенията, обадих се от автомата на японеца и му предложих интервю на другия ден по обед в ЦДЛ. Тази покана звучеше много официално, вероятно той е смятал, че аз съм съгласувал всичко където трябва. Обадил се на преводачката си (разбира се, проверена в ГБ), тя поръчала в АПН (Агенция по печата „Новости“. — Бел. пр.) фотограф за снемане на интервюто в ЦДЛ, това също звучало много официално, и у АПН не можели да възникват съмнения.

Дойдох в ЦДЛ половин час преди уреченото време. Беше делничен ден, от писателите — нито един, от вчерашното оживление и строгост — нито следа, работници внасяха столове през широко отворената външна врата. Вместо чернокос японец влезе едно много светло руско момиче и се запъти към масичката на администраторката, дочух фамилното си име, пресрещнах момичето и го помолих да викне японците (излезе, че те били двама и ме чакали в колата). Портиерите бяха същите, които вчера ме видяха във вестибюла в центъра на вниманието, и за тях прозвуча авторитетно, когато казах: „Те идват при мен.“ (После научих, че за влизането на чужденци в ЦДЛ се искало всеки път специално разрешение от администрацията.) Поканих ги в уютното фоайе с килими и мека мебел и изразих надеждата, че скромността на обстановката не ще бъде пречка за деловата ни среща. Точно тогава запъхтян дотича и фотокореспондентът от АПН, домъкна тукашните ЦДЛ-ски огромни светкавици и започна двайсетминутното ни интервю на светлината на светкавиците. Администрацията на дома видя незапланираното мероприятие, но неговата импозантност, важност, а значи и разрешеност, не подлежаха на съмнение.

Комото доста добре говореше на руски, така че преводачката беше само за щат, тя нищо не превеждаше. В края на срещата се изясни и това обстоятелство: Комото каза, че той самият бил изкарал три години в наши сибирски лагери! Е, щом е зек, може би много добре е разбрал ментата в нашата среща! Още повече пък трябваше да е разбрал всичко недоизречено. Сбогувахме се сърдечно.

Но ето че се мина една и втора седмица след Нова години, а транзисторът не донасяше в моето уединение дори и чотвърт отзвук, дори една фразичка от моето интервю. Всичко ли е отишло на вятъра? Какво е станало? Попречили ли са на Комото, заплашили ли са го? Или главният редактор на вестника не е поискал да разваля общата обстановка на смекченост на японско-съветските отношения? (Тяхната радиостанция на руски език се изразяваше сладникаво-угоднически.) Само едно не допусках: интервюто да е било отпечатано в срок и изцяло, в пет милиона екземпляра, в четири вестника, на четвърт страница, нищо че с японски йероглифи — и да не го е забелязал на Запад нито един човек! Във връзка с „културната революция“ в Китай всеки ден всички радиостанции по света се позоваваха на японски кореспонденти, значи все пак преглеждаха вестниците им — а моето интервю никой да не го забележи! Говореше ли това за краткотрайността на земната слава, значеше ли, че Западът отдавна пет пари не дава за някакъв си руснак, който беше ги гъделичкал в продължение на две седмици със зле преведения си бестселър за живота в сталинските концлагери? Като нищо можеше да е така. Но ако се мернеше някъде, па ако ще и в Полинезия или Гвинея, съобщение, че ляв гръцки деец не е намерил за един свой абзац издател в Гърция — тутакси Бертран Ръсел и Жан-Пол Сартър, и всички леви лейбъристи направо щяха да викнат, щяха да изразят недоверие на английския министър-председател, да изпратят проклятие на американския президент, международен конгрес щяха да свикат за анатемосване на гръцките палачи. А че един руски писател, недоудушен по времето на Сталин, продължават да го душат по време на колективното ръководство и той скоро ще предаде Богу дух — това не можеше да наскърби левичарския им мироглед: щом душат в страната на комунизма, значи е необходимо за прогреса!

В многомесечно и пълно усамотяване — колко хубаво ти върви работата и ти текат мислите! Същинските размери, тегла и съотношения на предметите и проблемите толкова добре се напасват. Завладян от безспирна работа, през тази зима открих, че през четирийсет и деветата година от живота си аз ще завърша моето „n-1“ произведение — всичко, което съм се канил да напиша през живота си, освен последното и най-главното — „Р-17“. Този роман от трийсет години насам — от края на 10-и клас, се обмисляше, прехвърляше, отлежаваше и натрупваше в главата ми, винаги беше главната цел на моя живот, но още практически не е започнат, винаги нещо пречеше и го изместваше. И чак през пролетта на 1967 година ми предстоеше най-сетне да досегна заветната работа, от която чак дланите ми пламваха, щом започнех да прехвърлям онези книги и онези бележки.

И ето че сега в Скривалището, в почти невероятната за нашия век тишина, гледайки елите, по богоявленски натежали от неподвижен сняг, ми предстоеше да направя един от най-важните си жизнени избори. Единият път беше да повярвам във външното си неутрално благополучие (не ме закачат) и колкото неустойчиви години като сегашната да са ми отредени — да продължавам да седя колкото може по-безшумно и да пиша, да пиша главната си история, която никому досега не са дали да напише и която кой ли и кога ли ще напише? А за тази работа ми трябват седем или десет години. (Неоправдани са ми били надеждите. Невъзможно е и за двайсет години. И дори изобщо, изцяло е невъзможно. (Бел. от 1978 г.))

Вторият път: да разбера, че така могат да се изкарват година-две, но не седем. Сам да продължа да взривявам това външно измамно благополучие. Да измъкна щраусовата си глава изпод камъка. Защото Железния Шурик също не дреме, промъква се там, по криволичещите улички, към властта и една от първите му работи ще е да ми откъсне ей тая глава. Та значи в навечерието на най-любимото ми дело — да захвърля перото и да рискувам. Да рискувам да загубя и перото, и ръката, и гласа, и главата си. Или — така безнадеждно и така гръмогласно да си разваля отношенията с властта, че да мога тъкмо чрез това да се укрепя? Не ме ли тласка тъкмо натам съдбата? Нека не я карам да повтаря предупреждението си. Много десетки години всички ей заради такива лични сметки и най-важни собствени работи — всички си пазехме гърлата и не умеехме да викнем, преди да са ни натикали в торбата.

Още от есента знаех, че конгресът на писателите пак е отсрочен, този път за май. Тъкмо навреме! (Ако беше през декември — нямаше да се откъсна от Скривалището, от „Архипелага“, нямаше да го има писмото ми до конгреса.) Щом интервюто не помогна — оставаше ми само писмото до конгреса. Само че повече неща да спомена сега и да викна по-смело.

Безкрайно тежки са всички онези начала, когато простото слово трябва да помръдне материалната инертна канара. Но няма друг път, щом цялата материя вече не е твоя, не е наша. А все пак и викът понякога предизвиква лавини в планините.

Е, нищо, че ще ме пораздрусат. Може би само грабнат от потресения, ще разбера сътресението на душите през 17-а година?

Не орисията търси главите, главата сама си търси орисията.

А най-близката ми сметка беше — да се утвърдя още с довършването и разпространяването на втора част ип „Раковата болница“. Когато тръгвах, за да изкарам зимата тук, я оставих почти завършена. След завръщането ми в шумния свят ми предстоеше да я довърша.

Но дългът на честта ми налагаше и тази втора част преди пускането й по самиздат все пак да покажа на Твардовски, макар отсега да ми беше ясно, че това е само загуба на цял месец, а те и бездруго няма да ми стигнат до конгреса. За да спечеля време, помолих близките си да занесат на Твардовски междинния, не съвсем довършен вариант един месец по-рано със следното писмо, уж от рязанската гора:

Тоест дори не го молех да разгледа въпроса за отпечатването. След кавгата ни и половингодишния разрив я предлагах на Твардовски само за прочит.

Откъм времето всичко се нареди добре: докато аз през март 67-а се върнах и доработих втора част, в „Новый мир“ не само А. Т., но и всички я прочели — и ми оставаше само да получа техния отказ, отказ от всякакви по-нататъшни претенции върху повестта. За една година бях получил от пет съветски списания отказ да напечатат дори най-безобидната глава от първа част — „Правото да лекуваш“ (ташкентското списание не я помести дори в благотворителната си безхонорарна книжка); след това от цялата първа част се отказаха — „Простор“ (чрез страхливо протакане) и „Звезда“ („в Русанов е вложена повече омраза, отколкото майсторство“ — а такова нещо на страниците на съветските книги никога не се е допускало сякаш!, „ретроспекциите в миналото създават усещането, че култът към личността е зачеркнал всичко онова хубаво, което е направено от съветския народ“ — нали високите пещи напълно компенсират и гибелта на милионите, и всеобщата развратеност; и им се искало „да видим по-ясно отликата на авторовите позиции от позициите на толстоизма“ — ами щом е тъй, и от Лев Толстой повече ред да не напечатат!).

Всеки такъв отказ беше прерязване на още-още-още едно въже, което държеше вързан балона на моята повест. Оставаше да получа последното прерязване от Твардовски — и никаква омразна връзка не би удържала повече повестта ми, която напираше да литне.

Срещата ни стана на 16 март. Влязох весел, много жизнерадостен, той ме посрещна потиснат, неуверен. Естествено беше да говорим за втора част, но през оня час и половина, който прекарахме на четири очи, най-малко за нея стана дума.

Пътят ми вече беше тайно определен и с повдигнат дух аз вървях към моята орис. Като видях колко е потиснат А. Т., дощя ми се да поободря и него. През това време той беше претърпял няколко партийни и служебни поражения: на XXIII конгрес вече не го избрали в ЦК; сега не го избираха и във Върховния съвет („народът го отхвърлил“, както му обяснил Дьомичев); със загубването на тези постове той бе станал още по-безпомощен пред наглата цензура, която кълцаше колите на неговото списание както си иска; затягаше се примката и около „Тьоркин на онзи свят“ в Сатиричния театър: пиесата се играеше все по-рядко и се готвеха съвсем да я свалят; а наскоро ЦК с един внезапен и необясним акт, прескачайки Твардовски, без да го предупреди, бе свалил двамата му най-верни заместници — Дементиев и Закс: кактонавремето от ГБ хората не се завръщаха вкъщи, така и тия двамата вече не се върнаха от ЦК на предишната си работа. (Впрочем Дементиев още дълго и жално навестявал редакцията с насълзен глас. Той никога не бе работил тук заради заплатата, изпьлняваше обществено поръчение, а сега сигурно и съвсем безплатно би се хванал.) Административно това беше, разбира се, заплюване на Твардовски и на цялата му редакция, но по същество беше пак такова прерязване на въжетата, освобождаване за излитане, защото свалените бяха тъкмо двамата най-верни вътрешни пазачи, които отслабваха енергията на Твардовски. Но А. Т. толкова беше свикнал да се доверява на Дементиев, толкова вярваше в деловите и дипломатическите качества на Закс, толкова привично вече бе свързан с тях и на всичко отгоро формата на сваляне беше толкова груба дори и за всички сътрудници на редакцията, че се подготвяше едва ли не колективна оставка в знак на протест, а самият А. Т. надали някога толкова се бе доближавал до отказването от главното си редакторство. (Значи добре са си направили сметката враговете му. А може да са имали и още едно съображение: без удържащите вътрешни ключалки ще се разрегулира в „Новый мир“ цялата стреляща част, ще гръмне прекалено силно — и сама ще се погуби.)

Аз другояче приех оставките на Дементиев и Закс: само като пречистване на списанието. Но безполезно се оказа да убеждавам в това Твардовски, па и сътрудниците. По всичко останало се стараех да пренастроя сега А. Т.: че свалянето му от ЦК и Върховния съвет е било за него не обществено падение, а освобождение, че по този начин неговото положение и положението на списанието все повече се приближават до Пушкиновите: вие сте свободен поет, който ръководи независимо списание. (За да заслужи това сравнение, А. Т. имаше още доста хляб да изяде. Но традиционната форма на разговорите в списанието беше такава, на тоя градус. Нямаше как да избягна тази форма и аз, ако исках да му дам някакъв съвет.) И А. Т. веднага се откликна: че той ни най-малко не съжалява за свалянето си, дори се радва. (Пак добре, че говореше така, макар и явно неискрено. Два-три дена преди това на „Столешникова“ улица, в пияно състояние, той спрял непознат полковник и му се изплакал, горкият, колко засегнат се чувства.)

Аз: — Толкова по-добре! Радвам се, че така схващате нещата, че вече имате вътрешна свобода. (О, де да я имаше!)

Той (без аз да го подсещам): — Или дето не ми дадоха медалче! (Един месец преди това бяха дали златна звезда на Шолохов, Федин, Леонов и Тичина, а на него — на първия поет на Русия — нали така се водеше той по йерархията — не му дали, нарушили йерархията заради смелите му обществени крачки.) — Соболев ридае, а аз се радвам, че не ми дадоха. Щеше да е позор за мен (неискрено).

Аз: — Разбира се, че е позор, в такава компания!

И тъй, макар че не бяхме се виждали 8 месеца и бяхме един вид пред скъсване и в началото той ме посрещна като обиден, и съществуваше взаимна боязън от нова обида, боязън да не се докоснем несръчно — сега свободно потече разговорът, по-интересен за него и за мен: моята цел открай време беше те да смъкнат поне доброволния си намордник.

А. Т. взе подробно да ми разказва защо не подал оставка заради Дементиев и Закс, как те самите го разубеждавали; как горе му рекли: вашата оставка би била антипартийна постъпка. Освен това ми разказваше благодушно как добре и умно е реорганизирал редакцията на списанието, как с един и същи (?) израз — „ще го сметна за чест“ — приели предложението му да влязат в редакцията Дорош, Айтматов и Хитров. И как тия дни минало обсъждането на списанието в секретариата на съюза (след псуваческата статия в „Правда“): противоположно на очакванията му — благоприличие и благополучно.

И след този преглед той получи не жална, а радостна рекапитулация: за кой ли път списанието е проявило своята непотопяемост! А какво би станало иначе? Иначе вълните биха се срещнали над него и би угаснал светилникът.

Но едно нещо на това светлорозово небе тревожеше А. Т.: вчера на заседанието на секретариата Г. Марков му казал, че „Раковата болница“ вече е публикувана на Запад. И главният редактор ме изгледа страховито. (Пуснал съм си брада… Дали не съм дал лично „Ситнежите“ си в чужбина?… Всичко говореше против мен.) Тогава А. Т. ми напомни с правото си на по-възрастен, че дори някакъв (безименен) буржоазен орган (по-близо до безпартийните ми разбирания той сочеше по-разбираем авторитет) написал, че за Солженицин, естествено, би било недостойно да действа като Синявски и Даниел.

Отговорих му: — Л и ч н о аз не се каня нищо да изпращам в чужбина. Но от моите съотечественици няма да крия книгите си. Давал съм им ги, давам ги и ще ги давам!

А. Т. въздъхна. Но разумно призна:

— В края на краищата това е право на автора.

(В началото на началата!!)

А откъде можеше да е тръгнал слухът? Опитах се да му обясня. Една глава от „Болницата“, отхвърлена от много съветски списания, действително е отпечатана в чужбина — а именно от централния орган на Словашката комунистическа партия „Правда“. А, между другото! тия дни дадох интервю на словашки кореспондент, да ви разкажа ли? Да! Нали през ноември дадох интервю на един японец, не съм ви разказвал… („Чух“ — мрачно кимна Твардовски. — „Незаконно сте предали нещо в японското посолство…“) Да! Ама нали не сме се виждали от осем месеца, а утре А. Т. заминава за Италия и е наложително да бъде осведомен за новия ми начин на действие: защото сега аз се държа по съвсем друг начин! Я да ви разкажа!…

Но А. Т. загуби всякакъв интерес към нашия разговор. Започна да се обажда на секретаря, да се свързва със Сурков, с Бажан, с всички онези, за които половин час преди това остроумно беше се изразил, че „на една поляна с тях не би клекнал да…“: нали тъкмо с тях трябваше да замине утре да спасява КОМЕСКО. Помнех как с парижкото си интервю от есента на 1965 година А. Т. беше успокоявал журналистите за съдбата ми и значи беше помагал да ме душат. Сега много изразително му казах, че мразя Вигорели заради това, че той излъгал на Запад, че наскоро бил разговарял приятелски с мен и аз съм му бил казал, че романът и архивът са ми върнати. Той помагаше да ме душат. (Сиреч: утре недейте им помага там!…)

А сега правя следното: давам ръкописите си за обсъждане в секция „Проза“…

А. Т. клати глава: — Не е трябвало да ги давате.

— …Освен туй — говоря на обществени места…

А. Т. се мръщи: — Много лошо. Грешите. С резките си изказвания злепоставяте „Новый мир“. Упрекват ни: ето значи кого сте отгледали, ето кого сте направили човек!

(Божичко, излиза, че не само аз, а и цялата руска литература трябва да млъкне и да се самопотопи — само и само да не упрекват и да не потопят „Новый мир“!…)

— Браня и вас! От сцената на висок глас обяснявам на хората защо закъсняват с два-три месеца вашите книжки: цензурата!

— Няма нужда да им обяснявате! — все повече се начумерваше той. — Рекоха ми, че изобщо се изказвате против мен…

— Против? Как сте могли да им повярвате?

— Отговорих им: нека! А аз против него дума няма да кажа.

(Повярвал е! веднага е повярвал горкият Трифонич! Но е решил той да постъпи по-благородно!… Това се вика приятелство.)

Та къде остана в целия този разговор „Раковата болница“? Е, споменавахме от време на време: с по две фрази, с по два абзаца.

За втора част на „Болницата“ каза най-големи похвали; че била три пъти (съществува ли такъв прибор за измерване?) по-добра от първата част. Само че…

(Знам: сега, тъкмо сега, такива са условията, такава е ситуацията… Драги ми Александър Трифонич! Знам! И не ви моля да я печатате! Пазете списанието. То аз ви дадох повестта само за да не се засегнете! На редакцията не съм я давал!)

— …Само че: дори ако публикуването зависеше изцяло единствено от мен, нямаше да я публикувам.

— Тези ваши думи вече ми причиняват болка, Александър Трифонович! Но защо?

— Там има отхвърляне на съветската власт. Вие нищо не искате да простите на съветската власт.

— А. Т.! Този термин „съветска власт“ е започнал да се употребява неточно. Той означава: власт на депутатите на трудещите се, само тяхна, свободно избрана и свободно контролирана от тях. Аз с ръце и с крака ще гласувам за такава власт!… Но, да речем, и секретариатът на СП, с който вие на една поляна не бихте клекнали да… — също ли е съветска власт?

— Да — каза той с печално достойнство. — В известен смисъл и те са съветска власт и затова трябва да се разбираме с тях и да ги подкрепяме… Вие нищо не искате да забравите! Вие сте прекалено паметлив!

— Но, А. Т.! Художествената памет е основата на художественото творчество! Без нея книгата ще се разпадне, ще бъде лъжа!

— Липсва ви същинска грижа за народа! (Ами да, нали се отнасям зле към големците!) — Имам впечатлението, че не искате колхозите да се оправят.

— Ама, А. Т.! В цялата книга няма нито дума за никакъв колхоз. (Впрочем не съм ги аз измислил, защо аз трябва да се грижа за тях?…) А ако нещо действително надвисва над повестта — това е системата на лагерите. Да! Не може да бъде здрава една страна, която носи в себе си такъв тумор! Знаете ли, че тази система, която, кажи-речи, беше се разпаднала през 1954–1955 година — пак бе укрепена от Хрушчов, и то тъкмо през годините на XX и XXII конгрес? И когато Никита Сергеевич е плачел над нашия „Иван Денисович“ — той току-що е бил утвърдил лагери, не по-меки от сталинските.

Разказвам му.

Слуша ме внимателно. И все едно:

— А какво можете да предложите вместо колхозите? (Не се ли въртеше пак около това и „разборът“ на „Матрьона“?…) Все в нещо трябва да вярвате. За вас няма нищо свято. Трябва да направите някаква отстъпка на съветската власт! В края на краищата това е просто неразумно. С камшик срещу брадва не се излиза.

— Ами тогава с брадва срещу брадва, А. Т.!

— Няма обществено мнение в страната!

— Грешите, А. Т.! Вече има! Вече расте!

— Страхувам се да не конфискуват вашата „Ракова болница“ като романа.

— Късно е, А. Т.! Вече тю-тю! Вече се разхвърча!

(Още не е. За втора част ще потърпя скромно още два месеца. Но до писателския конгрес тъкмо толкова остават.)

— Вашата озлобеност вече се отразява зле на майсторството ви. (Тогава защо втора част е станала „три пъти по-хубава“ от онази, която той искаше да печата?) — На какво разчитате? Никой няма да ви печата.

(Да, ако се държа „по-достойно от Синявски и Даниел“. Хубаво капанче!…)

— Няма къде да ходят, А. Т.! Като умра, всяка моя думичка ще приемат както си е, никой нищо няма да пипне!

Това дълбоко го засегна:

— Туй вече е самозаблуждаване. Най-лесно е да си представиш, че „само аз съм смел“, а всички останали са подлеци, правят компромиси.

— Защо правите такива паралели? Тук изобщо няма място за сравнение. Аз съм индивидуалист, сам съм си господар, а вие сте главен редактор на голямо списание…

Пазете списанието! Пазете списанието… Литературата все някак и без вас…

Не бяха това последните думи от нашия разговор и той не се превърна в кавга или спречкване. Сбогувахме се сдържано (той — вече и разсеяно), съжалявайки всеки един за непоправимостта на възгледите и възпитанието на другия. Такъв завършек си беше най-достоен и се радвам, че всичко свърши именно така: не характерите ни, не личностите ни станаха причина за раздялата. Съветски главен редактор и руски белетрист, ние вече не можехме да вървим рамо до рамо, рязко и необратимо се раздалечаваха нашите литератури.

На другия ден той замина за Италия и скоро дал там многолюдно интервю (дали пак с надеждата, че аз няма да науча?). Питали го за мен: вярно ли е, че част от моите произведения се разпространяват от ръка на ръка, но не се печатат? Вярно ли е, че има и такива неща, които не смея да извадя от бюрото си?

„В бюрото му не съм бъркал — отговорил популярният главен редактор (наистина, за бъркане в бюрото си има ГБ). — Но изобщо с него всичко е наред. Видях го точно преди заминаването ми за Италия (потвърждение за нашата близост и за достоверността на думите му!). Той е довършил първата част на ново голямо произведение (кога, А. Т., кога?…), то бе прието много добре от московските писатели («не биваше да я давате там»?), сега го продължава по-нататък.“ (А — втората част забравихте ли я, А. Т.? А какво стана с „излишната паметливост“? а „няма нищо свято“? Защо да не кажете на тоя католически народ: „За Солженицин няма нищо свято“?)

Самият душен през тия месеци, той помагаше и мен да душат…

На един поет не може да му се размине безнаказано, че толкова години е членувал в партията.

Мислех на три пъти по-малко място да се натъкмя. Срамота е, набъбна.

Само заради туй писах, че още няколко дена — и писмото ми ще се разхвърчи до конгреса [2] и не знам какво ще стане, дори дали ще съм жив. Или шията ще се прекърши, или примката ще се скъса.

И ме боли, че това после никой няма да го разнищи, никой няма да го обясни.

Не съм аз измислил и избрал целия този път — други са го измислили вместо мен, други са го избрали.

Аз се браня.

Ловците знаят, че понякога раненият звяр е опасен.

7 април — 7 май 1967

Рождество на Истия