Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

15 ноември 1966 г.

Многоуважаеми С. Комото!

Много съм трогнат от Вашето любезно предложение да се обърна в новогодишните броеве към японските читатели. Разполагам с всичките три издания на „Един ден на Иван Денисович“ на японски език. Тъй като нямам възможност да оценя преводите, се възхищавам от външния вид на изданията.

Досега отказвах да давам каквито и да било интервюта или обръщения към читатели на вестници. Но напоследък преразгледах това си решение. Вие сте първият, на когото давам интервю.

Отговарям на въпросите Ви.

1. Как приемам отзивите на читатели и критици за моите произведения.)

Лавината от читателски писма след първото публикуване на моите произведения беше за мен едно от най-трогателните и силни преживявания в досегашния ми живот. Дълги години се занимавах с литературна работа, без изобщо да имам читатели, дори десетина. Толкова по-ярко беше това усещане за жива връзка с четящата страна.

2. (Какво мога да кажа за „Ракова болница“.)

„Ракова болница“ е повест с обем около 25 печатни коли, състои се от две части. Завърших първата част през пролетта на 1966-а, но още не съм намерил издател за нея. Надявам се скоро да завърша втората част. Действието в повестта се развива през 1955 година, в онкологичната клиника на голям южен съветски град. Самият аз лежах там, бях близо до смъртта и използвам личните си впечатления. Впрочем повестта разказва не само за болницата, защото при художествения подход всяко частно явление се превръща, ако използваме едно математическо сравнение, в „сноп на плоскости“: множество житейски плоскости неочаквано се пресичат в избрана точка.

3. (Моите творчески планове.)

На такъв въпрос има смисъл да отговаря писател, който вече е отпечатал и представил на сцената своите предишни произведения. С мен не е така. До ден днешен не са публикувани моят голям роман („В първия кръг“), някои малки разкази, не са поставени пиесите ми „Еленът и ловният излет“, „Светлината, която е в теб“). При тези обстоятелства някак си нямам желание да говоря за „творчески планове“, те нямат реално значение.

Литературната форма, която най-много ме привлича, е „полифоничният“ роман (без главен герой, където най-важен персонаж е онзи, когото в дадената глава е „застигнало“ повествованието) с точни белези за времето и мястото на действието.

4. (Моето отношение към Япония, японския народ, неговата култура.)

Аз винаги се стремя да пиша плътно, тоест да вмествам много смисъл в малък обем. Както ми се струва отстрани и отдалеч, тази черта е една от важните в японския национален характер — самото географско положение я е възпитало у японците. Това ми дава усещането за „роднинство“ с японския характер, въпреки че подобно усещане не е плод на каквото и да било специално изучаване на японската култура. (Изключение представлява философията на Соко Ямата — дори повърхностното запознаване с нея ми направи неизгладимо впечатление.) През по-голямата част от живота си, ту лишен от свобода, ту зает с математика и физика, които единствено ми даваха средства за съществуване, остатъка от времето си аз съм отдавал на собствения си литературен труд и затова сега съм слабо осведомен за събитията в съвременната световна култура, слабо познавам съвременните чуждестранни автори, художници, театър, кино. Това се отнася и за Япония. Имал съм възможност да посетя само един японски спектакъл (на театър „Кабуки“) и да гледам само три японски филма. От тях силно впечатление ми направи „Голият остров“.

Дълбоко уважавам изключителното трудолюбие и даровитост на японския народ, които той проявява в постоянно тежките природни условия.

5. (Как виждам задълженията на писателя в делото за защита на мира.)

Аз имам по-широко разбиране по този въпрос. Борбата за мир е само част от задълженията на писателя пред обществото. Далеч не е по-маловажна и борбата за социална справедливост и укрепването на духовните ценности у нашите съвременници. Именно от отстояването на нравствените ценности в душата на всеки може да се започва плодотворното отстояване на мира.

Тъй като съм възпитан в традициите на руската литература, не мога да си представя своя литературен труд без тези цели.

Желая на японските читатели честита Нова година!

А. Солженицин

До президиума на Конгреса и делегатите

До членовете на ССП

До редакциите на литературните вестници и списания

16 май 1967 г.

Тъй като нямам достъп до конгресната трибуна, моля Конгреса да обсъди:

I. нетърпимото по-нататък потисничество, на което художествената ни литература десетилетия наред се подлага от страна на цензурата и с което Съюзът на писателите занапред не бива да се примирява.

Непредвидена от конституцията и затова незаконна, никъде публично неспоменавана, цензурата под мъглявото име „Главлит“ тегне над художествената ни литература и осъществява произвол на литературно неграмотни хора над писателите. Отживелица от средновековието, цензурата мъкне библейските си старини едва ли не към XXI век! Тленна, тя се напъва да си присвои жребия на нетленното време: да отделя достойните книги от недостойните.

От нашите писатели не се очаква, не им се признава правото да изказват изпреварващи съждения за нравствения живот на човека и обществото, да изясняват по своему социалните проблеми или историческия опит, толкова дълбоко изстрадан в нашата страна. Произведения, които биха могли да изразят узрялата народна мисъл, навременно и целително да повлияят в духовната област или върху развоя на общественото съзнание, се забраняват или осакатяват от цензурата по дребнави, егоистични, а за народния живот недалновидни съображения.

Отлични ръкописи на млади автори, на още никому неизвестни имена, днес биват отхвърляни от редакциите, защото „няма да минат“. Мнозина членове на съюза и дори делегати на този конгрес знаят как самите те не са устоявали пред цензурния натиск и са правили отстъпки в структурата и замисъла на свои книги, сменяли са в тях глави, страници, абзаци, фрази, снабдявали са ги с бледи заглавия, само и само да ги видят отпечатани, и по този начин непоправимо са изопачавали тяхното съдържание и своя творчески метод. Поради разбираемата същина на литературата всички тези изопачавания са пагубни за талантливите произведения и са съвсем неосезаеми за бездарните. Тъкмо най-добрата част от нашата литература се появява на бял свят в изопачен вид.

А същевременно цензурните етикети („идеологически вреден“, „порочен“ и т. н.) са нетрайни, преходни, променят се пред очите ни. Дори Достоевски, гордостта на световната литература, у нас по едно време не го печатаха (не го печатат изцяло и сега), изключваха го от училищните програми, правеха го недостъпен за четене, хулеха го. Колко години беше смятан за „контрареволюционен“ Есенин (и заради книгите му дори вкарваха в затвора)? Не беше ли и Маяковски „анархистващ политически хулиган“? Десетилетия наред се смятаха за „антисъветски“ неувяхващите стихотворения на Ахматова. Първото плахо отпечатване на ослепителната Цветаева преди десет години бе провъзгласено за „груба политическа грешка“. С цели 20 и 30 години закъснение ни върнаха Бунин, Булгаков и Платонов, неотвратимо си чакат реда Манделщам, Волошин, Гумильов и Клюев, няма как да не признаят някой ден и Замятин, и Ремизов. Тук съществува един разрешаващ момент — смъртта на неугодния писател, след която скоро или не скоро ни го връщат, съпроводен с „обяснение на грешките му“. Съвсем доскоро името на Пастернак изобщо не можеше да се произнесе на глас, но ето че той почина — и книгите му се издават, и стихотворенията му се рецитират дори на церемонии.

Наистина се сбъдват Пушкиновите думи:

Те знаят само мъртъвците да обичат!

Но късното издаване на книгите и „разрешаване“ на имената не компенсира нито обществените, нито художествените загуби, които търпи народът ни от тия уродливи забавяния, от потискането на художественото съзнание. (Например имало писатели от 20-те години — Пилняк, Платонов, Манделщам, които много отрано сочели и зараждането на култа към личността, и специфичните свойства на Сталин, — но ги унищожили и заглушили, вместо да се вслушат в думите им.) Литературата не може да се развива в категориите „ще пуснат — няма да пуснат“, „за това може — за това не бива“. Литература, която не е въздухът на съвременното й общество, която не смее да предаде на обществото своята мъка и тревога, навреме да предупреди за заплашващите нравствени и социални опасности, дори не заслужава да я наричат литература, а само — козметика. Такава литература загубва доверието на собствения си народ и тиражите й отиват не за четене, а за вторични суровини.

Нашата литература е загубила онова челно световно положение, което е заемала в края на миналия и началото на сегашния век, и онзи блясък на експеримента, с който се е отличавала през 20-те години. На цял свят литературният живот на нашата страна му изглежда днес неизмеримо по-беден, по-плосък и по-нисък, отколкото е той в действителност, отколкото би се проявил, ако не го ограничаваха и заграждаха. От това губи и страната ни в очите на световното обществено мнение, губи и световната литература: ако тя разполагаше с всички неограничавани плодове на нашата литература, ако се задълбочеше с нашия духовен опит — цялото световно художествено развитие би тръгнало другояче, а не както върви сега, би придобило нова устойчивост, дори би се изкачило на ново художествено стъпало.

Предлагам на Конгреса да приеме искане и да постигне отменяне на всякаква — явна или скрита — цензура над художествените произведения, да освободи издателствата от задължението да искат разрешение за всяка печатна кола.

II. …задълженията на съюза спрямо неговите членове.

Тези задължения не са ясно формулирани в устава на ССП („защита на авторските права“ и „мерки за защита на други права на писателите“, а междувременно в продължение на една трета от века плачевно пролича, че нито „другите“, нито авторските права на преследваните писатели съюзът не е защитил.

Мнозина автори приживе биваха подлагани в печата и от трибуните на обиди и клевета, да отговорят на които не получаваха физическа възможност, нещо повече — на лични ограничения и преследвания (Булгаков, Ахматова, Цветаева, Пастернак, Зошченко, Андрей Платонов, Александър Грин, Василий Гросман). А Съюзът на писателите не само че не им предостави за отговор и оправдание страниците на печатните си издания, не само че от своя страна не ги защити, а и ръководството на съюза неизменно се изявяваше като един от първите преследвачи. Имената, които ще красят нашата поезия на XX век, се оказаха в списъците на изключените от съюза или дори на неприетите в него! Още по-малодушно ръководството на съюза изоставяше в беда онези, чиито преследвания завършваха със заточение, лагер и смърт (Павел Василиев, Манделщам, Артьом Весьоли, Пилняк, Бабел, Табидзе, Заболоцки и други). Виждаме се принудени да прекъснем този списък с думите „и други“: след XX конгрес на партията научихме, че те са били повече от шестстотин — абсолютно невинни писатели, които съюзът послушно предоставил на тяхната затворническо-лагерна съдба. Но този свитък е още по-дълъг, подгънатият му край не се чете и никога няма да се прочете от нашите очи: в него са записани имената и на такива млади белетристи и поети, които съвсем случайно можахме да опознаем от лични срещи, чиито таланти погинаха в лагерите неразцъфтели, чиито произведения не стигнаха по-далеч от кабинетите на Държавна сигурност от времената на Ягода-Ежов-Берия-Абакумов.

За новоизбраното ръководство на съюза не съществува никаква историческа необходимост да дели със старото ръководство отговорността за миналото.

Предлагам ясно да се формулират в точка 22-ра от устава на ССП всички онези гаранции за защита, които предоставя съюзът на своите членове, подложени на клевета и несправедливо преследване, — за да стане невъзможно повтарянето на беззаконията.

Ако Конгресът не отмине равнодушно казаното, моля го да обърне внимание на изпитваните лично от мен забрани и преследвания:

1. Моят роман „В първия кръг“ (70 авт. коли) от близо две години ми е отнет от Държавна сигурност и по този начин се забавя редакционното му движение. Наопаки, още приживе, против волята ми и без мое знание този роман е „издаден“ в противоестествено „поверително“ издание за четене в избран неспоменаван кръг. Да извоювам публично четене, открито обсъждане на романа, да осуетя злоупотребите и плагиата не съм в състояние. Романа ми показват на литературните чиновници, а от повечето писатели го крият.

2. Заедно с романа ми бе конфискуван моят литературен архив отпреди 20 и 15 години, произведения, които не бяха предназначени за печат. Поверително са „издадени“ и се разпространяват в същия кръг тенденциозни извадки от този архив. Пиесата „Пирът на победителите“, написана от мен в стихове наизуст в лагера, когато вместо име ми бяха дали четирицифрен номер (когато, обречени на бавна смърт, бяхме забравени от обществото и извън лагерите, никой не се изказваше срещу репресиите), тази отдавна изоставена пиеса сега ми се приписва като най-ново мое произведение.

3. От три години насам се води срещу мен, воювалия през цялата война командир на батарея, награден с бойни ордени, безотговорна клевета: че съм излежавал присъда като криминален престъпник или че съм се предал в плен (никога не съм бил там), че съм „изменил на родината“, че съм „служил при германците“. Така се тълкуват 11-те ми години по лагери и в заточение, където попаднах за критикуване на Сталин. Тази клевета се разпространява на закрити инструктажи и събрания от хора, заемащи официални постове. Безрезултатно се опитвах да спра клеветата чрез обръщение до Управата на СП на РСФСР и до печата: Управата изобщо не реагира, нито един вестник не публикува моя отговор на клеветниците. Наопаки, през последната година клеветата от трибуните против мен се засили и ожесточи, използват се изопачени материали от конфискувания архив, а аз съм лишен от възможност да й отговоря.

4. Повестта ми „Ракова болница“ (50 авт. коли), одобрена за печат (първата част) от секция „Белетристика“ на московската писателска организация, не може да бъде издадена нито на отделни глави (отхвърлена е от пет списания), а още по-малко цялостно (отхвърлена е от „Новый мир“, „Простор“ и „Звезда“).

5. Пиесата „Еленът и ловният излет“, приета от театър „Современник“ през 1962 г., още не е получила разрешение за поставяне.

6. Киносценарият „Знаят истината танковете“, пиесата „Светлината, която е в теб“, кратките разкази („Дясната китка“, „Колко жалко“, поредицата от миниатюри) не могат да си намерят нито постановчик, нито издател.

7. Разказите ми, които се печатаха в списание „Новый мир“, не са издавани в отделна книга нито веднъж, отхвърлят ги отвсякъде („Советский писатель“, „Гослитиздат“, „Библиотека Огонька“) и по такъв начин са недостъпни за широкия читател.

8. При това ми се забраняват и всякакви други контакти с читателите: публично четене на откъси (през ноември 1966 г. от 11 уговорени такива четения в последния момент бяха забранени 9) или четене по радиото. А просто даването на свой ръкопис „да го прочетат и препишат“ у нас сега се намира под наказателна забрана (на древноруските преписвачи преди пет века това е било разрешено!).

Така работата ми окончателно е потулена, изолирана и охулена.

При такова грубо нарушаване на моите авторски и „други“ права — ще се наеме ли, или няма да се наеме IV общосъюзен конгрес да ме защити? Струва ми се, че този избор е немаловажен и за литературното бъдеще на някои от делегатите.

Спокоен съм, естествено, че ще изпълня писателската си задача при всички обстоятелства, а от гроба — още по-успешно и по-неоспоримо, отколкото жив. Никой не може да препречи пътя на истината и заради движението й съм готов да приема и смъртта. Но може би многото уроци ще ни научат най-сетне да не спираме перото на писателя приживе?

Това досега нито веднъж не е разкрасило историята ни.

А. Солженицин

До всички секретари на Управата

12 септември 1967 г.

Писмото ми до IV конгрес на Съюза на писателите, макар и подкрепено от над сто писатели, остана без разгласа и без отговор. Само се разпространиха еднообразни, очевидно централизирани, слухове, успокояващи общественото мнение: че архивът и романът ми били върнати, че се печатали „Ракова болница“ и сборник с разкази. Но както знаете, всичко това е лъжа.

Секретарите на Управата на СП на СССР Г. Марков, К. Воронков и Л. Соболев в разговора си с мен на 12 юни 1967 г. заявиха, че Управата смята за свой дълг публично да опровергае долната клевета, разпространявана за мен и за военната ми биография. Но не само че не последва опровержение, а и клеветата не мирясва: на закрити инструктажи, активи, семинари за агитатори за мен се разпространяват нови фантастични глупости — като например, че съм забягнал я в Арабската република, я в Англия (бих искал да уверя клеветниците, че по-скоро те ще забягнат). А най-настойчиво видни лица изказват съжалението си, че не съм умрял в лагера, че съм бил освободен оттам. (Впрочем такива съжаления вече бяха изказвани и веднага след „Иван Денисович“. Сега тази книга тайно се изземва от библиотечно ползване.)

Същите секретари на Управата обещаха „да разгледат въпроса“ поне за отпечатването на последната ми повест „Ракова болница“. Но за три месеца четирийсет и двамата секретари на Управата не се оказаха способни нито да дадат преценка за повестта, нито да приемат препоръка за печатането й. В това странно равновесие — без пряка забрана и без пряко разрешение — повестта ми съществува вече над една година, от лятото на 1966-а. Сега списание „Новый мир“ иска да печата тази повест, но не е получило разрешение.

Смята ли Секретариатът, че от такова безкрайно протакане повестта ми тихо ще предаде Богу дух, ще престане да съществува и ще е излишно да се говори за нейното включване или невключване в родната ни литература? А междувременно, като се почне от писателите, тя охотно се чете. По волята на читателите тя вече се е разпространила в стотици машинописни екземпляри. При срещата ни на 12 юни предупредих Секретариата, че трябва да се побърза с печатането й, ако искаме появяването й първо на руски език; че при тези условия не можем да спрем нейното неконтролирано появяване на Запад.

След многомесечното безсмислено протакане време е да заявим: ако стане така, то ще е по явната вина (а може би и по тайното желание?) на Секретариата на Управата на СП на СССР.

Настоявам повестта ми да бъде публикувана незабавно!

Солженицин

22 септември 1967 г.

Присъстват около 30 секретари на СП и др. Мелентиев от отдел „Култура“ при ЦК. Председателства К. А. Федин. Заседанието за обсъждане писмата на писателя Солженицин започна в 13 часа, завърши след 18 часа.

Федин: Второто писмо на Солженицин ме подразни. Мотивировките му, че делото е спряло, ми изглеждат несолидни. Приех това като оскърбление спрямо нашия колектив. Три и половина месеца далеч не са голям срок за разглеждане на неговите ръкописи. Долових в това нещо като закана. Подобна мотивировка ми се видя обидна. Второто писмо на Солженицин сякаш ни кара насила да се захващаме с ръкописите, по-скоро да ги издаваме. Второто писмо продължава линията на първото, но там по-обстойно и развълнувано се говореше за съдбата на писателя, а това ми прозвуча обидно. В сложния въпрос за печатането на работите на Солженицин какво се получава? Никой от нас не отрича таланта му. Неговият тон накланя нещата в непозволена посока. Когато четеш писмото, усещаш го като плесница — сякаш сме негодници, а не представители на творческата интелигенция. В края на краищата със своите искания той сам затруднява разглеждането на въпроса. Не открих в писмата му темата за писателската колегиалност. Дали искаме, или не, днес ще трябва да говорим и за произведенията на Солженицин, но ми се струва, че трябва да говорим, общо взето, по писмата.

Солженицин иска разрешение да каже няколко думи по обсъжданата тема. Чете писмено заявление:

„Научих, че за изразяване на мнение за повестта «Ракова болница» на секретарите на Управата е било предложено да прочетат пиесата «Пирът на победителите», от която отдавна съм се отрекъл сам, десетина години дори не съм я препрочитал, унищожил съм всички екземпляри освен иззетия, който сега е размножен. Вече неведнъж съм обяснявал, че тази пиеса е написана не от члена на Съюза на писателите Солженицин, а от безименния арестант Щ-232 в онези далечни години, когато за арестуваните по политически причини нямаше надежда да се върнат на свобода и никой от обществеността, в това число и от писателската, нито с думи, нито с дела не възрази срещу репресиите дори спрямо цели народи. Аз дотолкова не отговарям сега за тази пиеса, доколкото и много литератори не биха искали да повторят днес някои свои изказвания и книги, написани през 1949 г. Върху тази пиеса лежи печатът на лагерната безизходица през годините, когато съзнанието се определяше от битието и потисниците далеч не бяха обект на молитви. Тази пиеса няма никакво отношение към днешното ми творчество и нейното разглеждане представлява умишлено отдалечаване от деловото обсъждане на повестта «Ракова болница».

Освен това е недостойно за писателската етика да се обсъжда произведение, иззето от частен дом по такъв начин.

Колкото до обсъждането на романа ми «В първия кръг», това е отделен въпрос и обсъждането на повестта «Ракова болница» не може да се подменя с него.“

Корнейчук: Имам въпрос към Солженицин. Какво е неговото отношение към разюзданата буржоазна пропаганда, която се развихри по повод на неговото писмо? Защо не се разграничи от нея? Защо най-спокойно я търпи? Защо западните радиостанции започнаха да предават писмото му още преди конгреса?

Федин предлага на Солженицин да отговори.

Солженицин отклонява предложението: той не е ученик, който скача за отговор на всеки въпрос, ще направи изказване като всички други.

Федин казва, че може да се съберат няколко въпроса и да им се даде отговор наведнъж.

Баруздин: Макар Солженицин да възразява срещу разглеждането на пиесата „Пирът на победителите“, на нас, щем не щем, ни се налага да говорим за нея. Въпрос: защо беше необходимо Солженицин да говори за тази пиеса на конгреса, изобщо да я споменава?

Салински: Моля Солженицин да разкаже кой, кога и при какви обстоятелства е иззел тези материали? Авторът искал ли е да му бъдат върнати? До кого е отправял молба?

Федин предлага на Солженицин да отговори на събралите се въпроси.

Солженицин повтаря, че ще отговори на въпросите в изказването си.

Федин (подкрепен от останалите): Но Секретариатът не може да пристъпи към обсъждането, преди да има отговор на тези въпроси.

Недоволни гласове: Солженицин може изобщо да откаже да разговаря със Секретариата, тогава нека го заяви.

Солженицин: Добре, ще отговоря на тези въпроси. Не е вярно, че западните радиостанции са започнали да предават писмото преди конгреса: започнаха да го предават едва след закриването на конгреса, и то не веднага. Някои тук употребяват думата „чужбина“, като й придават голямо значение, много натъртено, като че е някаква важна инстанция, чието мнение се цени високо. Може би това е разбираемо за онези, които прекарват голяма част от творческото си време в задгранични командировки и наводняват нашата литература с лековати кореспонденции за живота в чужбина. Но за мен е странно. Не съм виждал никаква чужбина, не я познавам и нямам житейско време да я опознавам. Не разбирам как може толкова трепетно да се съобразяваме с чуждото, а не със своята страна, с нейното обществено мнение. През целия си живот съм стъпвал само по земята на моето отечество, долавям само неговата болка, пиша единствено за него.

Защо пиесата „Пирът на победителите“ бе спомената в писмото до конгреса ли? — това личи от самото писмо: като протест срещу незаконното „издаване“ и разпространяване на тази пиеса пряко волята на автора и без негово знание. Сега относно изземването на моя роман и на архива ми. Да, на няколко пъти от 1965 година насам съм писал до ЦК по този въпрос, протестирал съм. Но напоследък бе скалъпена нова версия за изземването на архива ми. Че уж онзи човек, Теуш, у когото се съхраняваха ръкописите ми, е бил свързан с друг някакъв човек, чието име не се назовава и който бил задържан на митницата, неизвестно коя, и че у него намерили нещо (не се казва какво), не мое, но решили да ме предпазят от подобно познанство. Всичко това е лъжа. Моят познат Теуш преди две години беше под следствие, но подобно обвинение дори не му е предявявано. Фактът, че съхранявам там материалите си, е бил установен чрез обикновено улично проследяване, подслушване на телефонни разговори и подслушване в стаята. Но кое е интересното: още с появяването си новата версия плъзва едновременно в различни краища на страната: лекторът Потьомкин я представя пред многолюдно събрание в Рига, а един от секретарите на СП — пред московските писатели. При което добавя и собствената си измислица: че уж съм си признал всичко това на предишната среща в Секретариата. А тогава дори не сме разговаряли за това. Не се съмнявам, че скоро ще започна да получавам от всички краища на страната писма за разпространяването на тази версия.

Въпрос: Редакцията на „Новый мир“ отхвърли или прие повестта „Ракова болница“?

Абдумомувов: Какво разрешение е нужно на „Новый мир“, за да публикува повестта, и от кого?

Твардовски: По принцип решението да публикува или не дадено произведение е в компетенциите на редакцията. Но в ситуацията, създала се около името на автора, трябва да реши Секретариатът на съюза.

Воронков: Солженицин нито веднъж не се е обръщал непосредствено към Секретариата на Съюза на писателите в СССР. След писмото на Солженицин до конгреса ние с другарите от Секретариата имахме желание да се срещнем с него, да отговорим на въпросите му — да си поговорим, да помогнем. Но след като писмото се появи в мръсната буржоазна преса, а Солженицин изобщо не реагира…

Твардовски: Също като Съюза на писателите!

Воронков: …загубихме това желание. А ето че се появи и второ писмо. То е ултимативно, оскърбително, недостойно за нашата писателска общественост. Сега Солженицин спомена за „един секретар“, изнесъл информация пред партийното събрание на московските писатели. Този секретар съм аз. Побързали са да ви предадат, но лошо са ви го предали. Относно изземването на вашите творби на последното събрание казах само, че вие сте признали, че иззетото е ваше и че в дома ви не е правен обиск. След вашето писмо до конгреса ние, естествено, сами пожелахме да прочетем всички ваши произведения. Но не бива толкова грубо да се държите с ваши другари по труд и перо! А вие, Александър Трифонович, ако смятате за необходимо да публикувате тази повест и ако авторът приеме поправките ви — публикувайте си я, защо намесвате тук Секретариата?

Твардовски: Ами с Бек какво стана? И Секретариатът се занимава, и го препоръча — и пак не го публикувахме.

Воронков: Но сега мен най-много ме интересува гражданското лице на Солженицин: защо той не реагира на долната буржоазна пропаганда? И защо се държи така с нас?

Мусрепов: И аз имам един въпрос: как така е писал в писмото: по-висшестоящи другари изразяват съжалението си, че не съм умрял в лагера? Какво право има да пише такива неща?

Шарипов: И по какви канали може да е попаднало това писмо на Запад?

Федин предлага на Солженицин да отговори на зададените въпроси.

Солженицин: За мен са говорили и какво ли не още! Едно лице, което и днес заема висок пост, е заявило публично, че съжалява: не е бил в състава на тройката, която определи присъдата ми през 1945 години, още тогава щял да ме осъди на разстрел!… Тук второто ми писмо се тълкува като ултиматум: или публикувайте повестта ми, или ще я публикуват на Запад. Но аз не поставям такъв ултиматум пред Секретариата, животът поставя ултиматум пред вас и пред мен. Аз пиша, че ме тревожи разпространяването на повестта в стотици — това е приблизителна цифра, не съм правил точна сметка — в стотици машинописни екземпляри.

Глас: Как е станало така?

Солженицин: Ами оказа се, че моите произведения притежават едно такова странно свойство: хората настойчиво ме молят да им ги дам за четене, а дам ли ги, за сметка на собствената си почивка ги препечатват и ги дават на други хора да ги четат. Цялата московска секция на белетристите още миналата година изчете първата част на повестта, учудвам се защо тук др. Воронков каза — не знаехме откъде да я намерим, обърнахме се към КГБ. Преди около три години същото бързо разпространение получиха моите „ситнежи“, или стихотворения в проза: едва бях започнал да ги давам за четене и те светкавично се пръснаха из различни градове на Съюза. А после в редакцията на „Новый мир“ се получи писмо от Запад, от което научихме, че тези миниатюрни разказчета вече са публикувани там. Именно за да не успее и „Ракова болница“ да „изтече“ по същия начин, написах своето настойчиво писмо. И аз мога не по-малко да се учудвам как е могъл Секретариатът изобщо да не реагира на писмото ми до конгреса — още преди Запада? И да не реагира на цялата тази клевета, с която бях заобиколен? Другарят Воронков употреби тук прекрасния израз „братя по перо и труд“. Ами че тези братя по перо и труд вече две години и половина спокойно наблюдават как съм тероризиран, преследван, оклеветяван.

Твардовски: Не всички са безучастни.

Солженицин: А редакторите на вестниците, също наши братя, не публикуват моите опровержения. Аз вече не говоря, че книгата ми не е разрешена за четене в лагерите: не я допускаха, изземваха я с обиски и наказваха с карцер заради нея дори през месеците, когато всички вестници разтръбяваха похвалите си за „Един ден на Иван Денисович“ и обещаваха, че „това няма да се повтори“. Но напоследък книгата започна тайно да се изземва и от кварталните библиотеки. За забраната тя да се дава за четене ми пишат от различни места: наредено е на читателите да се казва или че книгата се подвързва, или че е у други читатели, или пък че няма достъп до ония там ловци, изобщо — по никой начин да не се дава. Ето едно скорошно писмо от Красногвардейски район на Крим:

„В районната библиотека под строга тайна (аз съм активист на тази библиотека) ми казаха, че е наредено вашите книги да се изземат. Една от служителките искаше да ми подари за спомен вече ненужния им «Един ден», публикуван в «Журнал-газета», а друга веднага спря несъобразителната си приятелка: «Ама моля ви се, не може! Щом книгата е прибрана в специалния отдел, опасно е тя да се подарява на когото и да било.»“

Не бих казал, че книгата е иззета от всички библиотеки, тук-там още я има. Но хора, които ме посетиха в Рязан, не могли да намерят книгата ми в рязанската областна читалня: библиотекарките се оправдавали с какво ли не и така и не им я дали.

Отдавна е известно, че клеветата е неизтощима, изобретателна, бързо се разраства, но сблъскаш ли се с нея лично, и то с нейната невиждана форма — клевета от трибуна, просто в чудо се виждаш. Безпрепятствено се пръсна комплектът лъжи как съм бил в плен и съм сътрудничил на германците. Но на някои и това не им стигна! Това лято в системата на политпросветата например в Болшево на агитаторите им е било продиктувано, че съм избягал в Арабската република и съм си бил сменил поданството. Ами че то всичко това се записва в бележници и се разпръсва по-нататък с коефициент 100. И това става близо до столицата! Има и друг вариант. В Соликамск (п. к. 389) майор Шестаков възвестил, че съм избягал по време на екскурзия в Англия. Това го казва заместник по политическата част — кой смее да не му повярва? Друг път същият съобщил: на Солженицин официално му е забранено да пише! Е, тук поне е близо до истината.

От трибуните говорят за мен и така: „освободиха го предсрочно, а не трябваше“. Дали е трябвало, или не е трябвало, може да се види от съдебното решение на Военната колегия на Върховния съд по реабилитацията, то е предоставено на Секретариата…

Твардовски: Там е и бойната характеристика на офицера Солженицин.

Солженицин: А виж, „предсрочно“ се изговаря направо с примляскване! Извън осемгодишната си присъда съм лежал един месец по етапни затвори, но такава дреболия у нас е дори срамота да се споменава, после без присъда получих вечно заточение, с тази вечна обреченост прекарах три години в заточение, освободиха ме само благодарение на XX конгрес — и на това му казват „предсрочно“! Колко добре изразява тази думичка удобния начин да възприеме света през 1949—53 година: щом не е пукнал край лагерното бунище, щом, макар и по корем, е изпълзял от лагера — значи е освободен „предсрочно“… Защото осъден ли си — то е навеки, а излезеш ли по-рано — излязъл си предсрочно.

Бившият министър Семичастни, който обичаше да се изказва по въпросите на литературата, неведнъж е спирал вниманието си и върху мен. Едно от неговите невероятни, вече комични обвинения беше следното: „Солженицин подкрепя материално капиталистическия свят, като не взема хонорар“ (някакъв хонорар за излязла някъде книга, очевидно за „Иван Денисович“, друга няма). Ами щом го знаете, прочели сте някъде, и е много необходимо да изтръгна тези пари от капитализма — защо не ми съобщите? Защото аз в Рязан не съм чувал. „Международная книга“ ли ще е, отдел „Външен“ на СП ли ще е — да ми съобщят: така и така, твой патриотичен дълг е да вземеш тези пари. Ами че това е вече комедийна бъркотия: който взема хонорари от Запада, значи се е продал на капитализма, който пък не взема — материално ги подкрепя. А трети изход? — да се гътнеш ли, що ли. Семичастни вече не е министър, но идеята му не е угаснала: лекторите от Общосъюзното дружество за разпространение на научни знания я разнасят и по-нататък. Например на 16 юли тази година я е повторил лекторът А. А. Фрейфелд в свердловския цирк. Седели са там две хиляди души и се чудели: ей, голям тарикат бил този Солженицин! — намерил как, без да мърда от Съветския съюз и без да има и копейка в джоба, да укрепи материално световния капитализъм. (Наистина е история за цирк.) Ето такива идиотщини най-безпрепятствено се разправят за мен под път и над път.

На 12 юни тук, в Секретариата, имахме събеседване — тихо, кротко. Излязохме оттук, мина се не мина — и не щеш ли, из цяла Москва плъзнаха слухове — разправя се не онова, което е било, ами обърнато наопаки, като се почне от лъжата, че уж Твардовски тук ми крещял и удрял с юмрук по масата. Но нали хората, които присъстваха, знаят, че нищо подобно не е имало, защо трябва да се лъже? Ето и сега всички чуваме ясно какво се говори тук, но къде е гаранцията, че и след днешния секретариат отново няма да обърнат всичко наопаки? И щом сме „братя по перо и труд“, чуйте първата ми молба: нека, когато разказваме за днешното заседание, нищо да не измисляме и изопачаваме.

Аз съм един, а за мен разправят клевети стотици. Естествено, никога не ще успея да се защитя и не знам предварително — срещу какво. Като нищо може да ме обявят и за привърженик на геоцентричната система и да ме обвинят, че пръв съм подпалил кладата под Джордано Бруно — няма да се учудя.

Салински: Аз ще говоря за „Ракова болница“. Смятам, че трябва да се публикува — това е ярка и силна творба. Наистина, там патологично се пише за болести, читателят неволно се поддава на раковото заболяване, което и без това е разпространено в нашия век. Това някак трябва да се махне. Трябва да се махне също и фейлетонната грубост. Освен това ни огорчава, че съдбите на почти всички персонажи в една или друга форма са свързани с лагерите или лагерния живот. Костоглотов добре, Русанов — както и да е, но защо непременно и Вадим? И Шулубин? И дори войникът? Вече в края научаваме, че той не е просто войник от армията, а от лагерната охрана. Общата насока на романа говори за края на едно тежко минало. Сега за нравствения социализъм. Според мен тук няма нищо страшно. Ако Солженицин проповядваше безнравствен социализъм — щеше да е ужасно. Ако проповядваше националсоциализъм или национален социализъм по китайски — щеше да е ужасно. Всеки човек е свободен да има собствено мнение за социализма и неговото развитие. Лично аз смятам, че социализмът се определя от икономическите закони. Но да се спори може, защо тогава да не се публикува повестта? (По-нататък призовава Секретариата решително да опровергае клеветите по адрес на Солженицин.)

Симонов: Аз не приемам романа „В първия кръг“ и съм против неговото отпечатване. Колкото до „Ракова болница“ — да се публикува. Не всичко в тази повест ми харесва, но не е задължително тя да харесва на всички. Може би трябва да се приемат някои от забележките към автора. Но, разбира се, е невъзможно да се приеме всичко. Ние сме длъжни и да опровергаем клеветите по негов адрес. Трябва също да издадем и книга с разказите му — и именно там, в предговора, ще имаме добър повод да разкажем биографията му — и така клеветата ще отпадне от само себе си. Да се сложи край на лъжливите обвинения е наше задължение и можем да го направим ние — а не той сам. Аз не съм чел „Пирът на победителите“ и нямам желание да го чета, щом авторът не иска това.

Твардовски: Солженицин е поставен в такава ситуация, че не бива и да се опитва да говори. Именно ние, съюзът, трябва да публикуваме заявление, опровергаващо клеветата. Същевременно трябва строго да предупредим Солженицин относно недопустимата, неподходяща форма на обръщението му към конгреса, на толкова адреси. Редакцията на „Новый мир“ не вижда никакви причини да не публикува „Ракова болница“, разбира се с известно доработване. Искахме само да получим одобрението на Секретариата или поне — че Секретариатът не възразява. (Моли Воронков да извади предварително, още през юни изготвен проект на комюнике на Секретариата.)

Воронков не бърза да извади комюникето. Междувременно —

Гласове: Но нали още не сме решили! Има и възражения!

Федин: Не, това е неправилно, Секретариатът не бива нищо да публикува и да опровергава. Нима сме виновни за нещо? Нима вие, Александър Трифонович, смятате, че сте виновен?

Твардовски (бързо, изразително): Аз ли?? — не.

Федин: Не е нужно да се търси изкуствен повод за изказване. Някакви си слухове не са достатъчен повод. Друго ще е, ако Солженицин сам намери повод да разплете създалата се ситуация. Необходимо е едно публично изказване на самия Солженицин. Но помислете само, Александър Исаевич, в името на какво ще печатаме вашите протести? Вие трябва преди всичко да протестирате срещу непочтеното използване на вашето име от враговете ни на Запад. При това вие, разбира се, ще успеете да намерите възможност да изразите гласно и някаква част от днешните си жалби, за които говорихте тук. Ако стане сполучлив и тактичен документ — тогава ще го отпечатаме, ще ви помогнем. Именно с това трябва да започне вашето оправдаване, а не с произведенията ви, не с този пазарлък — колко месеца имаме право да разглеждаме вашия ръкопис — три? четири месеца? Нима това е страшното? Ето ви страшното събитие: вашето име фигурира и се използва там, на Запад, за най-долни цели. (Одобрение сред членовете на Секретариата.)

Корнейчук: Не сме ви поканили, за да хвърляме камъни по вас. Повикахме ви, за да ви помогнем да излезете от това тежко и двусмислено положение. Задавахме ви въпроси, но вие се измъкнахте, без да отговорите. Давате ли си сметка: води се колосална световна битка, и то в много тежки условия. Ние не можем да стоим настрана. С творчеството си защитаваме своето правителство, своята партия, своя народ. Вие тук се изказахте иронично за командировките в чужбина като за приятни разходки, а ние пътуваме зад граница, за да водим борба. Връщаме се оттам изтормозени, изтощени, но със съзнанието за изпълнен дълг. Да не си помислите, че съм се обидил от подхвърлянето за пътните бележки, аз не пиша такива, пътувам във връзка с дейността на Световния съвет за мир. Знаем, че сте страдали много, но не сте само вие. В лагерите имаше много други хора освен вас. Стари комунисти. От лагера те отиваха на фронта. В нашето минало имаше не само беззаконие, имаше и подвиг. Но вие не сте видели това. Вашите изказвания са все с прокурорски тон. „Пирът на победителите“ — това е нещо злобно, мръсно, оскърбително! И тази гадна творба се разпространява, народът я чете! Вие сте лежали там кога? Не е било през 37-а година! А през 37-а трябваше да страдаме ние!! — ала нищо не ни спря! Правилно ви каза Константин Александрович: трябва да се изкажете публично и да нанесете удар на западната пропаганда. Вървете на бой срещу враговете на нашата страна! Вие разбирате ли, че на света съществува термоядрено оръжие и че въпреки всички наши мирни усилия Съединените щати може да го употребят? Как да не бъдем войници ние, съветските писатели?

Солженицин: Още веднъж заявявам, че обсъждането на „Пирът на победителите“ е недобросъвестно, и настоявам то да отпадне от дневния ред!

Сурков: Не можете да запушите устата на хората.

Кожевников: Дългият период от време от писмото на Солженицин до днешното обсъждане говори именно за сериозното отношение на Секретариата към писмото. Ако го бяхме обсъждали тогава, още топло-топло, щяхме да се отнесем по-остро и по-необмислено. Ние решихме лично да се убедим какви са тези антисъветски ръкописи. И изгубихме много време за прочитането им. Очевидно военната съдба на Солженицин е доказана документално, но сега обсъждаме не офицера, а писателя. Днес за пръв път чух, че Солженицин се отрича от пасквилното изобразяване на съветската действителност в „Пирът на победителите“, но не мога да се отрека от първоначалното си впечатление от тази пиеса. Може би защото в „В първия кръг“ и в „Ракова болница“ се долавя същото чувство за мъст заради преживяното. И ако сега говорим за съдбата на тези произведения, авторът не бива да забравя, че дължи много на органа, който повдигна този въпрос. Навремето аз пръв изразих опасения относно „Къщата на Матрьона“. Ние сме си губили времето, чели сме суровите ви ръкописи, които вие дори не сте посмели да дадете в някоя редакция. „Ракова болница“ буди отвращение с изобилстващия натурализъм, с нагнетяваното на всевъзможни ужаси, но все пак неговият основен план е не медицински, а социален, и именно той е неприемлив. И мисля, че заглавието на повестта е свързано именно с него. С второто си писмо вие ни изнудвате вашата недовършена повест да бъде публикувана. Достойно ли е това за един писател? Ами че всички писатели у нас на драго сърце се вслушват в мнението на редакторите и не ги припират.

Солженицин: Въпреки моите обяснения и възражения, въпреки пълното безсмислие да се обсъжда произведение, написано преди двайсет години, в друга епоха, в коренно различна обстановка и от друг човек, при това никога непубликувано, нечетено от никого и откраднато от чекмеджето — част от ораторите насочват вниманието си именно към това произведение. Това е много по-безсмислено, отколкото например на 1-ия конгрес на писателите да бъде оплюван Максим Горки заради неговите „Ненавременни мисли“ или Сергеев-Ценски заради осваговските (Осваг — осведомителна агенция — информационно-пропагандистка деникинска организация. — Бел. пр.) му кореспонденции, които са били публикувани, и то само 15 години преди това. Корнейчук каза тук, че такова нещо не е имало и няма да има, и в историята на руската литература не е имало. Именно, де!

Озеров: Писмото до конгреса се оказа политически страшен акт. То отиде най-напред при враговете. В писмото имаше неправилни неща. В кюпа при несправедливо репресираните писатели се оказа и Замятин. По повод на публикуването на „Ракова болница“ можем да се договорим с „Новый мир“: повестта може да излезе, при условие че ръкописът ще бъде поправен и ще се проведе дискусия върху поправките. Тук предстои много сериозна работа. Повестта е разнопластова по качество, в нея има сполуки и несполуки. Специални възражения заслужават плакатността, карикатурността. Аз бих помолил за редица съкращения из цялата повест, за които сега просто нямам време да говоря. Философията на нравствения социализъм не принадлежи просто на героя, тя звучи като отстоявана от автора. Това е недопустимо.

Сурков: И аз прочетох „Пирът на победителите“. Нейното настроение е: „Абе проклети да сте всичките!“ И в „Ракова болница“ продължава да звучи същото. Кой от всички персонажи е навлязъл в света на героя? Само този странен Шулубин, който прилича на комунист, колкото и аз на… Шулубин, с неговите безкрайно остарели възгледи. Няма да крия, аз съм начетен човек. Познавам всичките тия икономически и социални теории, поназнайвам нещо и от Михайловски, и от Владимир Соловьов, и е наивно убеждението, че икономиката може да зависи от нравствеността, След като толкова сте изстрадали, вие сте имали право да се обидите като човек, но вие сте писател! Мои познати комунисти са получавали, както вие се изразявате, вишка (Висша наказателна мярка, т. е. смърт. — Бел. пр.), но това изобщо не е повлияло на мирогледа им. Не, тази повест не е физиологическа, тази повест е политическа и всичко опира до въпроса за концепцията. И после този идол на Театралния площад — макар паметникът на Маркс тогава да не беше още поставен. Ако повестта ви „Ракова болница“ бъде публикувана, тя може да се превърне в оръжие срещу нас и ще бъде по-силна от мемоарите на Светлана. Да, наистина трябваше да предотвратим излизането на повестта на Запад, но това е трудна работа. Напоследък бях близък с Анна Андреевна Ахматова, та знам: дала тя на няколко души да прочетат „Реквием“, за няколко седмици той обиколил доста хора — и ето ви го публикуван на Запад. Вярно е, нашият читател вече е толкова развит и така добре разбира литературата, че никаква книжка не може да го отклони от комунизма, но все пак произведенията на Солженицин са по-опасни за нас от Пастернаковите: Пастернак беше човек откъснат от живота, а Солженицин притежава жив, борбен, идеен темперамент, той е човек на идеята. Ние сме първата революция в историята на човечеството, която не е сменила нито лозунгите, нито знамената си! „Нравственият социализъм“ е един доста еснафски социализъм, стар, примитивен и (към Салински) не знам как е възможно това да не се схване, да не се усети поне.

Салински: Ама аз изобщо не го защитавам.

Рюриков: Солженицин е пострадал от онези, които го наклеветиха, но той е пострадал и от другите — дето прекомерно го хвалят и му приписаха качества, които той няма. Ако ще се отрича, Солженицин трябва да се отрече и от титлата „продължител на руския реализъм“. Поведението на маршал Рокосовски, на генерал Горбатов е по-честно от поведението на вашите герои. Извор на енергията на този писател е озлоблението, обидите. По човешки можем да разберем това. Но вие пишете, че тук забраняват творбите ви? Ами че цензурата не се е докоснала до нито един от вашите романи! Учудвам се защо Твардовски моли нас за разрешение. Ето аз например никога не съм молил Съюза на писателите за разрешение да публикувам нещо или не. (Моли Солженицин да се отнесе с доверие към препоръките на „Новый мир“ и обещава от името на „всеки от присъстващите“ подробни забележки върху „Ракова болница“.)

Баруздин: Аз принадлежа към онези, които от самото начало не споделяха възхищението от произведенията на Солженицин. Още „Къщата на Матрьона“ е много по-слаба от първата му творба. А във „В първия кръг“ има твърде много слаби моменти, с такава жалка наивност и примитивизъм са показани Сталин, Абакумов и Поскрьобишев. „Ракова болница“ пък е антихуманистично произведение. Краят на повестта ни внушава извода, че „друг път трябваше да хванем“. Нима е възможно Солженицин да се е надявал, че писмото му „вместо изказване“ ей така, като едното нищо ще бъде прочетено на конгреса? Колко писма получи конгресът?

Воронков: Около петстотин.

Баруздин: Виждате ли! И нима беше възможно те да бъдат прегледани толкова бързо? Не съм съгласен с Рюриков: въпросът за разрешението правилно беше поставен пред Секретариата. Нашият Секретариат трябва по-често да се превръща в творчески орган и на драго сърце да дава съвети на редакторите.

Абдумомунов: Много е хубаво, че Солженицин намери у себе си мъжество да се отрече от „Пирът на победителите“. Той ще намери мъжество и да помисли как да последва предложението на Константин Александрович. Ако издадем „Ракова болница“, ще се вдигне още повече шум и ще има още по-голяма вреда, отколкото от първото му писмо. И какво значи това — „наръси тютюн в очите на резус-макака — просто така“? Какво значи просто така? Това е изказване срещу целия наш строй. В повестта има Русановци, има великомъченици от лагера — и това ли е всичко? А къде е съветското общество? Не може така да се сгъстяват боите, не може повестта да се издава така безпросветно. Има много разтеглени места, повторения, натуралистични сцени — всичко това трябва да се махне.

Абашидзе: Успях да прочета само 150 страници от „Ракова болница“, затова не мога да изразя задълбочено мнение. Обаче не останах с впечатление, че този роман не бива да се издава. Но, повтарям, не мога да изразя задълбочено мнение. Може би най-важното идва по-нататък. Всички ние, честни и талантливи писатели, винаги сме се борили срещу лакирането на действителността дори когато ни забраняваха това. Но при Солженицин е налице опасността от изпадане в другата крайност: в творбите му има места с чисто очерков разобличителен характер. Творецът е като дете, то разглобява количката, за да види какво има вътре. Но истинското изкуство започва със сглобяването. Забелязвам как той пита съседа си за името на всеки оратор. Защо не познава никого от нас? Защото никога не сме го канили. Правилно предложи Константин Александрович, нека Солженицин сам даде отговор на клеветата, може би първо за вътрешна употреба.

Бровка: И в Белорусия има много хора, които са били по лагери — например Сергей Граковски също е прекарал там 20 години. Но те разбраха, че не народът, не партията, не съветската власт са виновни за беззаконията. Записките на Светлана Сталина са женски дрънканици, народът вече го разбра и й се подиграва. А тук пред нас е един общопризнат талант, ето къде е опасността от публикуването. Да, вие чувствате болката на своята земя, дори прекалено силно я чувствате. Но не чувствате нейната радост. „Ракова болница“ е твърде мрачно произведение, не бива да се публикува. (Както и всички предишни и следващи оратори, подкрепя предложението на Федин: Солженицин трябва да даде отпор в печата на западната клевета по повод на неговото писмо.)

Яшен (остро критикува „Пирът на победителите“): Авторът не е измъчен от несправедливост, а е отровен от омраза. Хората се възмущават, че в редовете на Съюза на писателите има такъв писател. Аз исках да предложа да го изключим от съюза. Не само той е пострадал, но другите по-добре разбират трагедията на времето. Ето например младият Икрамов. В „Ракова болница“, разбира се, личи ръката на майстор. Авторът познава темата по-добре от кой да е лекар и професор. Но виж, за Ленинградската блокада обвинява освен Хитлер — „и други“. Кого има предвид? — не се разбира. Берия ли? Или днешните ни прекрасни ръководители? Ами да го каже ясно. (Все пак ораторът подкрепя мъжественото решение на Твардовски да поработи върху повестта с автора. И след това тя да се даде за обсъждане на тесен кръг хора.)

Кербабаев: Прочетох „Ракова болница“ с голямо неудоволствие. Всичките бивши затворници, всичко мрачно, нито една топла дума. Просто ти се гади, като четеш. Вера предлага на героя своя дом и обятията си, а той се отрича от живота. После това „деветдесет и девет плачат, един се смее“ — как да го разбираме? за Съветския съюз ли се отнася? Съгласен съм с изказването на моя приятел Корнейчук. Защо авторът вижда само черното? Аз защо не пиша в черно? Винаги се старая да пиша за радостни неща. Не е достатъчно, дето се отрича от „Пирът на победителите“. За мен ще бъде мъжество, ако се отрече от „Ракова болница“, виж, тогава бих го прегърнал като брат.

Шарипов: Аз не бих го галил с перце, аз бих го изключил от Съюза на писателите! В неговата пиеса всичко съветско е представено отрицателно, дори Суворов. Абсолютно съм съгласен: да се отрече от „Ракова болница“. Нашата република усвои целинните земи и напредва от успех към успех.

Новиченко: Писмото до конгреса е разпратено с недопустимо обръщение през главата на формалния адресат. Присъединявам се към строгите думи на Твардовски, че ние трябва решително да осъдим тази форма. Не съм съгласен с главните изисквания в писмото: не може всичко да се допуска до публикуване. Че то какво ще излезе — и „Пирът на победителите“ ли да публикуваме? По повод на „Ракова болница“. Изпитвам сложно отношение. Не съм дете, и за мен ще дойде ден да умирам, и може би и същите мъки като героите на Солженицин. И именно тук най-важното е: каква е съвестта ти? какви са моралните ти резерви? И ако романът се изчерпваше с това, аз бих сметнал за необходимо да се издаде. Но една долнопробна намеса в нашия литературен живот е карикатурната сцена с дъщерята на Русанов. Идейно-политическият смисъл на нравствения социализъм е отрицанието на марксизма-ленинизма. После, тези думи на Пушкин — „Деспот е той на длъж и шир, предател или пък затворник“ — това е оскърбителна теория. Всички тези неща са категорично неприемливи както за нас, така и за нашето общество и за народа ни. За съдници на обществото в повестта са избрани все пострадали хора, това е оскърбително. Русанов — този отвратителен тип — е изобразен правдиво. Но е недопустимо той да се превръща от тип — в носител и изразител на цялото наше официално общество. Дразни честото употребяване на името на Горки, поставено в тази свръхподла и свръхдолна уста на Русанов. Дори романът да бъде доведен до определена кондиция, той няма да се превърне в роман на соцреализма. Но ще бъде явление, талантливо произведение. Прочетох и „Пирът на победителите“ — и нещо по човешки се пречупи у мен по отношение на автора. Трябва да се надвият всички коренчета, които идват от тази пиеса.

Марков: Състоя се ценно обсъждане. Аз тъкмо пристигам от Сибир, пет пъти говорих пред масова аудитория. Трябва да кажа, че никъде не се чува особен шум около името на този автор. Само на едно място ми предадоха бележка — моля да ме извините, но в нея бе написано точно така: „А кога този Долженицин ще престане да оплюва съветската литература?“ Ние очакваме от Солженицин абсолютно ясен отговор на буржоазната клевета, очакваме изказването му в печата. Той е длъжен да защити честта си като съветски писател. Със заявлението си за „Пирът на победителите“ той свали камък от сърцето ми. Оценката ми за „Ракова болница“ е като на Сурков. В практически план творбата все пак има някаква стойност. Абсолютно не приемам в нея всички общественополитически забежки. „Някой си там го стори“ — неизвестни адреси. При установилото се добро сътрудничество между „Новый мир“ и Александър Исаевич тази повест може да бъде дописана, макар че ще е нужна много сериозна работа. А в този вид да се пуска за набор, разбира се, е невъзможно. Какво друго? Конструктивно: А. И. подготвя такова изявление за печата, за каквото говориха всички тук, много добре ще стане точно в навечерието на празника — а пък после е възможно да излезе някакво комюнике от страна на Секретариата. Все пак аз продължавам да го смятам за наш другар. Но в тази сложна ситуация, А. И., ние се намираме по ваша вина, а не по нечия друга. По предложенията за изключване от Съюза? — при тези принципи на другарство, които трябва да се установят помежду ни, не бива да избързваме.

Солженицин: Вече няколко пъти днес говорих против обсъждането на „Пирът на победителите“, но пак се налага да го кажа. В края на краищата аз мога да упрекна всички ви, че не сте привърженици на теорията за развитието, щом сериозно смятате, че за двайсет години и при пълна промяна на всички обстоятелства човекът не се променя. Но тук чух и нещо по-сериозно: Корнейчук, Баруздин и още някой съобщиха в изказванията си, че „народът чете“ „Пирът на победителите“, че тази пиеса се разпространява. Сега ще говоря много бавно, нека всяка моя дума бъде записана точно. Ако „Пирът на победителите“ тръгне нашироко от ръка на ръка или бъде отпечатана, аз тържествено заявявам, че цялата отговорност за това ще носи онази организация, която използва единствения запазен, нечетен от никого екземпляр на тази пиеса за „издаване“, докато съм още жив и против волята ми: именно тя разпространява пиесата! Година и половина аз непрекъснато предупреждавах, че това е много опасно! Предполагам, че там нямате читалня, а пиесата се дава за домашен прочит, носи се вкъщи, а вкъщи има синове и дъщери и не всички чекмеджета се заключват — предупреждавах! и сега предупреждавам!

Сега за „Ракова болница“. Упрекват ме още за заглавието, казват, че ракът и раковата болница не са медицинско понятие, а един вид символ. Отговарям: ами че той е много удобен символ, щом човек може да го намери само след като лично изпита рака и умирането. Прекалено е твърдо тестото за символ, прекалено много са медицинските подробности за един символ. Давал съм повестта за преценка на големи онколози — от медицинска гледна точка те я признаха за безупречна и отбелязаха, че е на съвременно равнище. Това е именно ракът, ракът като такъв, какъвто го избягват в увеселителната литература, но какъвто всеки ден го опознават болните, включително и ваши роднини, а може скоро и някой от присъстващите да легне на онкологичното легло и да разбере какъв „символ“ е това.

Абсолютно неразбираемо е за мен защо „Ракова болница“ се обвинява в антихуманност. Тъкмо обратното: това е надвиване на смъртта от живота, на миналото от бъдещето, поради свойствата на характера си аз инак не бих се и заел да пиша за това. Но смятам, че задачите на литературата и по отношение на обществото, и по отношение на отделния човек са не да крие от него истината, да я смекчава, а да говори правдиво за нещата около него и за онова, което го очаква. И в руските пословици намираме същото правило:

И изобщо задачите на писателя не се свеждат до защита или критика на един или друг начин на разпределение на обществения продукт, до защита или критика на една или друга форма на държавния строй. Задачите на писателя са свързани с въпроси по-общи и по-вечни. Те са свързани с тайните на човешкото сърце и съвест, със сблъсъците на живота и смъртта, с преодоляването на душевната мъка и с онези закони на прастарото човечество, които са се зародили в незапомнените недра на хилядолетията и ще престанат да действат едва когато угасне слънцето.

Огорчен съм, че другарите са прочели някои места в повестта невнимателно и това е породило превратни представи. Това не биваше да се случва. Ето: „Деветдесет и девет плачат, един се смее“ — е популярна лагерна пословица; Костоглотов подхвърля тази пословица на оня тип, дето гледа да пререди другите, за да му покаже кой е, и толкоз. А тук се прави извод, че се отнася за целия Съветски съюз. Или за резус-макака, той се среща там на два пъти и от съпоставянето е ясно, че под образа на злобния човек, който поръсил в очите му тютюн просто така, се крие конкретно Сталин. А какво ми възразяват тук? — че не е „просто така“? Но ако не е „просто така“, значи е било закономерно, необходимо? Учуди ме Сурков, дори не можах отведнъж да разбера защо той заговори за Маркс, къде го е намерил той в повестта? Е хайде, Алексей Александрович! Та вие сте поет, човек с изтънчен художествен вкус и не щеш ли, въображението ви изиграва такъв лош номер — да не разберете тази сцена? Шулубин говори за учението на Бейкън с неговата терминология, той казва „идолите на пазара“ — и Костоглотов се опитва да си представи това: пазар, а насред него се извисява сивкав идол; Шулубин казва „идолите на театъра“ — и Костоглотов си представя идол в театралната зала, ама не, не се побира — тогава значи на театралния площад. И как можахте да си въобразите, че става дума за Москва и за паметника на Маркс, който още не е бил издигнат?

Другарят Сурков каза, че няколко седмици са били достатъчни „Реквиемът“ да се предава от ръка на ръка, за да се озове зад граница. А „Ракова болница“ (първа част) се предава вече над година време. Именно това ме тревожи, именно затова припирам Секретариата.

Освен това тук получих съвет от другаря Рюриков: да се откажа от продължаването на руския реализъм. Ето от това — с ръка на сърцето — никога няма да се откажа.

Рюриков: Не съм казал да се откажете от руския реализъм, а от тълкуването на тази роля на Запад, както го правят те.

Солженицин: Сега за предложението на Константин Александрович. Ама разбира се, аз го приветствам. Именно за публичност ратувам през цялото това време! Стига сме се спотайвали, стига сме крили речите си и заключвали с девет катинара стенограмите си. Ето проведе се обсъждане на „Ракова болница“. Секция „Белетристика“ реши — да се изпрати стенограмата на обсъждането в заинтересованите редакции. Къде ти! Скриха я, с триста зора я дадоха на мен, автора. Ами днешната стенограма — надявам се, че ще я получа, Константин Александрович?

К. А. попита: „В името на какво ще печатаме вашите протести?“ Според мен е ясно: в името на родната литература. Но са ми странни думите на К. А., че аз трябвало да разплета ситуацията. На мен са ми вързани и ръцете, и краката, устата ми е запушена — пък после аз трябвало да разплета ситуацията? Струва ми се, че по-лесно ще го стори могъщият Съюз на писателите. На мен ми зачертават всяко редче, а съюзът държи в ръцете си целия печат. И пак не разбирам и не виждам защо писмото ми не беше прочетено на конгреса. Сега К. А. предлага да се борим не срещу причините, а срещу следствието — срещу шумотевицата на Запад около моето писмо. Искате да напиша опровержение — а на какво именно? И изобщо не мога да се изказвам по повод на едно непубликувано писмо. И най-важното: писмото ми има обща и частна част. От общата част ли трябва да се отрека? Ами аз и сега мисля по същия начин и не се отмятам от нито една своя дума. Защото — за какво се говори в това писмо?

Гласове: За цензурата.

Солженицин: Нищо не сте разбрали тогава, щом казвате „за цензурата“. В това писмо се говори за съдбата на нашата велика литература, която някога покори и поведе света, а сега изгуби положението си. От Запад ни казват: романът умря, а ние размахваме ръце и пишем доклади, че не, не е умрял. А трябва не да се пишат доклади, а да се издават романи — такива, че там да замижат като от ярка светлина — и тогава ще се укроти „новият роман“, и тогава ще се обезличат „неоавангардистите“. Не възнамерявам да се отричам от общата част на писмото си. Тогава сигурно трябва да заявя, че осемте точки от частната част на писмото ми са несправедливи и лъжливи? Ами че те всичките са справедливи. Може би трябва да кажа, че част от точките вече не важат, че исканията тях се изпълняват? Ами че нито един от проблемите не е отстранен, не е разрешен. Какво мога да заявя тогава? Не, ще трябва първо вие да ми разчистите поне малка пътечка към такова изявление: първо публикувайте писмото ми, после — комюнике на Съюза по повод на писмото, после посочете кой от осемте проблема се отстранява — тогава вече ще мога да се изкажа, на драго сърце. Тогава, ако искате, отпечатайте и днешното ми заявление за „Пирът на победителите“, макар че не мога да приема нито обсъждане на откраднати пиеси, нито опровержение на непубликувани писма. На 12 юни тук, в Секретариата, ми заявиха, че комюникето ще бъде публикувано без каквито и да било условия — а днес вече ми поставяте условия. Какво се промени?

Забранява се моята книга „Иван Деиисович“. Ширят се и изникват нови и нови клевети по мой адрес. Можете да ги опровергаете вие, не и аз. Единственото, което ме утешава, е, че никаква клевета не може да ми причини инфаркт, защото съм каляван в сталинските лагери.

Федин: Не, няма да стане в този ред. Първото публично изказване трябва да бъде ваше. Щом сте получили толкова одобрителни отзиви за вашия талант и стил, ще намерите формата, ще съумеете. Първо ние, а после вие — за подобна реплика няма никакво основание.

Твардовски: А самото писмо ще бъде ли публикувано?

Федин: Не, писмото трябваше да се публикува тогава, навреме. Сега от чужбина ни изпревариха, защо е нужно и ние да го правим?

Солженицин: По-добре късно, отколкото никога. И по моите осем точки нищо ли няма да се промени?

Федин: За това ще помислим после.

Солженицин: Е, аз вече отговорих и, надявам се, всичко е стенографирано точно.

Сурков: Вие трябва да кажете разграничавате ли се от ролята на лидер на политическата опозиция, която ви приписват на Запад?

Солженицин: Алексей Александрович, просто ми се плаче, като чувам това — и то от вас: творец на словото — лидер на политическата опозиция? Как се съчетават такива неща?

Няколко кратки изказвания, в които се настоява Солженицин да приеме казаното от Федин.

Гласове: Той ще си помисли!…

Солженицин още веднъж заявява, че му е невъзможно пръв да излезе с такова изказване, съветският читател така и няма да разбере за какво става дума.

(Водил бележките по време на заседанието:

А. Солженицин)

Съюз на писателите на СССР

Управата

№ 3142

До другаря А. И. Солженицин

25 ноември 1967

Уважаеми Александър Исаевич!

По време на заседанието на Секретариата на Управата на Съюза на писателите в СССР от 22 септември т. г., на което се обсъждаха писмата Ви, освен острата критика на Вашата постъпка другарите изказаха доброжелателната мисъл, че Ви е необходимо да имате достатъчна по време възможност грижливо да обмислите всичко, за което стана дума на Секретариата, и чак след това да се изкажете публично и да определите отношението си към анисъветската кампания, развихрена от недружелюбната чуждестранна пропаганда около Вашето име и писмата Ви. Минаха се два месеца.

Секретариатът би искал да знае до какво решение сте стигнали.

С уважение

К. Воронков

По поръчение на Секретариата

Секретар на Управата на

Съюза на писателите в СССР.

1 декември 1967 г.

От Вашето писмо № 3142 от 25.11.67 не мога да разбера:

1) Смята ли Секретариатът да ме защити от непрекъснатата тригодишна (меко би било да я нарека „недружелюбна“) клевета в родината ми? (Нови факти: на 5.10.67 в Ленинград в Дома на печата при многолюдно стечение на слушатели главният редактор на „Правда“ повторил омръзналата ми лъжа, че съм бил пленник, а освен това опипвал почвата с изтъркания похват срещу неугодните — да ме обяви за шизофреник, а лагерното ми минало — за идея фикс. Лектори на МГК (МГК — Московски градски комитет на КПСС. — Бел. пр.) лансирали нови лъжливи версии, че съм бил „организирал в армията“ я „пораженска“, я „терористична“ организация. Не ми е ясно защо не е съзряла това в дело то ми Военната колегия на Върховния съд.)

2) Какви мерки е взел Секретариатът, за да отмени незаконната забрана на моите произведения за библиотечно ползване и цензурното нареждане името ми да не се споменава в критични статии? (Във „Вопросм литературы“ така постъпили дори… при превода на японска статия. В Пермския университет била подложена на санкции група студенти, които се опитвали да обсъдят печатните ми произведения в своя научен сборник.)

3) Иска ли Секретариатът да предотврати безконтролното появяване на „Ракова болница“ в чужбина, или остава равнодушен към тази опасност? Правят ли се някакви стъпки за поместването на откъси от повестта в „Литературная газета“, а на цялата повест — в „Новый мир“?

4) Няма ли Секретариатът намерение да ходатайства пред правителството за присъединяване на страната ни към международната конвенция за авторското право? По този начин нашите автори биха получили сигурно средство за защита на техните произведения от незаконни задгранични издания и от безсрамната търгашеска надпревара на преводите.

5) През изминалата половин година от писмото ми до конгреса прекратено ли е най-сетне разпространяването на незаконното „издание“ на откъси от моя архив и унищожено ли е това „издание“?

6) Какви мерки е взел Секретариатът, за да ми бъдат върнати конфискуваният архив и романът „В първия кръг“ освен публичните декларации, че те вече ми били върнати (секретарят Озеров например)?

7) Прието ли е, или е отхвърлено от Секретариата предложението на К. М. Симонов да се издаде сборник с мои разкази?

8) Защо досега не съм получил стенограма от заседанието на Секретариата от 22 септември, за да я изуча?

Бих бил много признателен за разясняването на тези въпроси.

Солженицин

16 април 1968 г.

Скоро ще се навърши година, откакто изпратих останалото без отговор писмо до конгреса на писателите. Оттогава още два пъти писах на Секретариата на СП, три пъти лично ходих там. Нищо не се е променило и до днес: моят архив не ми е върнат, книгите ми не се издават, името ми е под възбрана. Настойчиво предупреждавах Секретариата за опасността произведенията ми да се прехвърлят в чужбина, тъй като отдавна и широко се предават от ръка на ръка. А Секретариатът не само че не помогна за отпечаването на вече набраната в „Новый мир“ „Ракова болница“, но упорито противодействаше на това, дори попречи на московската секция „Белетристика“ да обсъди втората част на повестта.

Изтървана бе една година, неизбежното се случи: тия дни глави от „Ракова болница“ са били отпечатани в литературната притурка на „Таймс“. Сега не са изключени и други публикации — може би от неточни и неокончателни редакции на повестта. Станалото ме принуждава да запозная нашата литературна общественост със съдържанието на приложените писма и изказвания — за да стане ясна позицията и отговорността на Секретариата на СП в СССР.

Приложеното изложение на заседанието на Секретариата от 22.9.67, записано лично от мен, естествено, е непълно, но абсолютно достоверно и може да служи като достатъчна информация, докато не бъде публикувана пълната стенограма.

Солженицин

Приложения:

1. Моето писмо до всички (четирийсет и двамата) секретари на СП от 12.9.67

2. Изложение на заседанието в Секретариата от 22.9.67

3. Писмото от К. Воронков от 25.11.67

4. Моето писмо до Секретариата от 1.12.67.

Копия:

До списание „Новый мир“

До „Литературная газета“

До членовете на СП

18 април 1968

В редакцията на „Новый мир“ ме запознаха със следната телеграма:

„НМ0177 Франкфурт на Майн Ч2 9 16.20

За Твардовски Новый мир

Поставяме Ви в известност, че Комитетът за държавна сигурност чрез Виктор Луи е прехвърлил на Запад още един екземпляр от «Ракова болница», за да блокира по този начин публикуването й в «Новый мир». Затова решихме да публикуваме това произведение незабавно.

Редакцията на списание «Грани».“

Бих искал да протестирам срещу публикацията както в „Грани“, така и осъществяваната от В. Луи, но мътният характер на телеграмата изисква по-напред да се изясни:

1) действително ли е подадена от редакцията на списание „Грани“, или от подставено лице (това може да се установи чрез международния телеграф, със запитване на московския телеграф до Франкфурт на Майн)?

2) какво представлява Виктор Луи, що за личност е, чий поданик? Наистина ли е изнесъл от Съветския съюз екземпляр от „Ракова болница“, на кого го е дал, къде другаде още заплашва публикация? И какво отношение има към това Комитетът за държавна сигурност?

3) Ако Секретариатът на СП е заинтересован да се изясни истината и да се спрат заплашващите публикации на „Ракова болница“ на руски език в чужбина — мисля, че той може бързо да получи отговор на тези въпроси.

Този епизод ме кара да се замисля за странните и тъмни пътища, по които могат да се озовават на Запад ръкописите на съветски писатели. Той за последен път ни подсеща, че не бива да докарваме литературата до положение, когато литературните произведения стават изгодна стока за всеки търгаш, разполагащ с входно-изходна виза. Произведенията на нашите автори трябва да се допускат до печатане в родината им, а не да стават плячка на чуждестранните издателства.

Солженицин

25 април 1968

От съобщението на вестник „Монд“ от 13 април ми стана известно, че на Запад на различни места се извършва печатане на откъси и части от повестта ми „Ракова болница“, а между издателствата „Мондадори“ (Италия) и Бодли Хед (Англия) вече е започнат спор за правото „копирайт“ върху тази повест.

Заявявам, че никой от чуждестранните издатели не е получавал от мен ръкопис на тази повест или пълномощно да я печата. Затова ничия състояла се или предстояща (без мое разрешение) публикация не признавам за законна, на никого не признавам издателските права; всяко изопачаване на текста (неизбежно при безконтролното размножаване и разпространяване на ръкописа) ми причинява ущърб; всяка самоволна екранизация и инсценировка решително порицавам и забранявам.

Вече имам опит как във всички преводи бе развален „Иван Денисович“ поради бързането. Очевидно същата участ очаква и „Ракова болница“. Но освен парите съществува и литературата.

Солженицин

До редакцията на „Литературная газета“

Копие: до списание „Новый мир“

Знам, че вестникът Ви няма да отпечата нито един мой ред, без да му придаде изопачаващ или порочен смисъл. Но нямам друг изход да отговоря на многобройните поздравления другояче освен чрез Вас:

На читателите и писателите, изпратили ми честитки и пожелания по случай моята 50-годишнина, благодаря с вълнение. Обещавам им никога да не изневеря на истината. Едничката ми мечта е да се окажа достоен за надеждите на четяща Русия.

А. Солженицин

Рязан, 12 декември 1968

До редакцията на вестник „Известия“

от писателя А. И. Солженицин

гр. Рязан, ул. „Яблочков“ № 1, ап. 11

7 май 1969

Моля за помощта Ви в защитата на моето име от опозоряващите го действия на Александър Фьодорович Шалагин (Москва, ул. „Д. Бедни“ 171, блок 1-ви, ап. 246) и в прекратяването на тези действия.

От много месеци насам той посещава ресторант „Славянский базар“, където се представя за „писателя Солженицин“, раздава от мое име автографи, държи се предизвикателно разпасано, прави скъпи подаръци на непознати жени (а официално е пенсионер, който преживява от малка пенсия), поръчва музика с гръмогласни пояснения, че се е „намъчил в лагера“ и сега се нуждае от веселба (от 1963 до 1965 г. наистина е излежавал присъда по чл. 154 от НК).

Открито наглото — от мое име — търсене на жени е главният стожер на неговите действия. Така например обадил се в Мосфилм с молба да му намерят за съвместни пътувания из Съюза млада машинописка секретарка и когато едно от момичетата се отзовало на тази оферта, направо му предложил съжителство. Обаждал се и на Дина Исаевна Драновская, режисьорка на театралния колектив на културния дом „Горки“, рецитирал й от мое име „лагерни стихотворения“ и я помолил да му „подбере млади артистки с добри външни данни“ уж за рецитиране на неговите произведения. […] С по-малко подробности са ми известни и други подобни случки.

Солженицин

Безсрамно потъпквайки собствения си устав, вие ме изключихте задочно, спешно, дори без да ме повикате с телеграма, дори без да ми дадете четирите часа, които са ми нужни, за да пристигна от Рязан и да присъствам. Откровено показахте, че решението е предхождало „обсъждането“. Дали сте се опасявали, че ще трябва да отделите и на мен десет минути? Принуден съм да ги заменя с това писмо.

Изтрийте си циферблата! — вашият часовник изостава с цял век. Дръпнете скъпите тежки завеси! — вие дори не подозирате, че навън вече се съмва. Това вече не е глухото, мрачно, безизходно време, когато по същия угоднически начин сте изключвали Ахматова. И дори не онова плахо, треперливо, когато изключвахте Пастернак. Не ви ли стига тоя позор? Да го сгъстите ли искате? Но наближава часът: всеки от вас ще се чуди как да изчегърта подписа си под днешната резолюция.

Слепи водачи на слепци! Вие дори не забелязвате, че се тътрите в посока, противоположна на онази, която сте обявили. В това кризисно за нашето тежко болно общество време не сте способни да предложите нищо конструктивно, нищо добро, а само своята омраза-бдителност, а само „дръж и не пускай!“.

Скапват се дебелите ви параграфи, едвам шава безсмислието ви — а аргументи няма, има само гласуване и администриране. Тъкмо поради това на прочутото писмо на Лидия Чуковская, гордостта на руската публицистика, не се осмели да отговори нито Шолохов, нито всички вие, взети заедно. А й се подготвят административни клещи: как е посмяла да допусне неиздадената й книга да се чете? Щом инстанциите са решили да не те печатат — обеси се, удуши се, пукни! но на никого не давай за прочит!

Кроят изключване на Лев Копелев — фронтовак, вече излежал десет години без вина, а сега виновен в това, че се застъпва за преследваните, че е разгласил свещен таен разговор с влиятелно лице, че е нарушил кабинетната тайна. А защо водите разговори, които трябва да се крият от народа? А преди пет-десет години не ни ли беше обещано, че никога повече няма да има тайна дипломация, тайни преговори, тайни необясними назначения и размествания, че масите ще знаят за всичко и ще преценяват открито?

„Ще чуят враговете!“ — това е оправданието ви, вечните и постоянни врагове, — удобната основа на вашето съществуване и на вашите длъжности. Сякаш нямаше врагове, когато беше обещана незабавната откритост. Че какво ли щяхте да правите без „врагове“? Вие вече изобщо не бихте могли да живеете без „врагове“, ваша безплодна атмосфера е станала омразата, омраза, която не отстъпва на расовата. Но така се губи усещането за цялостно и единно човечество — и се ускорява гибелта му. Ако утре се стопят ледовете само на Антарктика — всички ще се превърнем в давещо се човечество, — и на кого тогава ще завирате под носа „класовата борба“? Да не казвам — когато остатъците от двуногите ще бродят по радиоактивната земя и ще измират.

Време е все пак да си спомним, че първото, към което принадлежим, е човечеството. А човечеството се е отделило от животинския свят посредством мисълта и говора. И те, естествено, трябва да са свободни. А ако бъдат оковани — връщаме се към животните.

Гласност, честна и пълна гласност — това е първото условие за здравето на всяко общество, включително и на нашето. И който не иска в страната ни гласност — той е равнодушен към отечеството си, мисли само за собствената си изгода. Който не иска за отечеството си гласност — той не иска да го очисти от болестите, а да ги капсулира, та да гният вътре.

А. Солженицин

12 ноември 1969

Ето как живеем: без никаква заповед за арестуване или медицинско основание пристигат при здрав човек четирима милиционери и двама лекари, лекарите заявяват, че той е побъркан, майорът от милицията изкрещява: „Ние сме органи на насилието! Стани!“, извиват му ръцете и го откарват в лудница.

Това може да се случи утре на всеки от нас, а вече се случи на Жорес Медведев, учен генетик и публицист, човек с гъвкав, точен, блестящ интелект и добра душа (лично съм запознат с безкористната му помощ за незнайни умирающи и болни). Тъкмо разнообразието на неговите дарби е обявено за ненормалност: „раздвояваме на личността“! Тъкмо отзивчивостта му на несправедливостта и глупостта се оказали патологично отклонение: „лоша адаптация към социалната среда“! Щом мислиш не както е наредено, значи си ненормален! А адаптираните — трябва да мислят всичките еднакво. И няма оправия — дори ходатайствата на най-добрите ни учени и писатели отскачат като грахови зърна от стена.

Де да беше това първият случай! Но тя излиза на мода, нечестната разправа без търсене на вина, когато е срамно да се посочи причината. Едни от пострадалите са широко известни, много повече са неизвестните. Угодливите психиатри, клетвопрестъпници, квалифицират като „душевна болест“ и вниманието към обществените проблеми, и прекомерната разпаленост, и прекомерното хладнокръвие, и прекалено ярките способности, и излишъка им.

А междувременно дори простото благоразумие би трябвало да ги спре. Все пак Чаадаев навремето не са го пипнали с пръст — и пак кълнем палачите втори век. Време е да се проумее: затварянето на свободомислещите в лудници представлява духовно убийство, това е вариант на газовата камера и дори по-жесток: мъките на убиваните са по-люти и по-продължителни. Както и газовите камери, тези престъпления няма да се забравят никога и всички причастни към тях ще бъдат съдени без срок на давност, доживотно и посмъртно.

И в беззаконията, и в злодействата трябва все пак да се помни границата, отвъд която човекът става човекоядец.

Късогледство е да се мисли, че човек може да живее, постоянно облягайки се само на силата, постоянно пренебрегвайки възраженията на съвестта си.

А. Солженицин

15 юни 1970

14.10.1970

Михаил Андреевич!

Пиша именно на Вас, защото си спомням, че бяхме запознати през декември 1962 г. и Вие тогава се отнесохте с разбиране към работата ми.

Моля Ви да разгледате лично и да съобщите на другите членове на държавното ръководство следното ми предложение.

Предлагам да се преразгледа ситуацията, създадена около мен и моите произведения от недобросъвестни дейци от Съюза на писателите, които са дали на правителството невярна информация.

Както Ви е известно, беше ми присъдена Нобеловата награда за литература. В продължение на 8-те седмици, оставащи до връчването й, държавното ръководство има възможност енергично да промени литературната ситуация с мен и тогава процедурата на връчването ще протече в несравнимо по-благоприятна обстановка от създалата се сега. Поради оскъдността на оставащото време ограничавам предложението си с минимални рамки:

1) В най-къс срок да се отпечата (след коригиране лично от мен) в отделна книга, със значителен тираж и да се пусне в свободна продажба повестта ми „Ракова болница“ (Гослитиздат, ако му се нареди, е в състояние да извърши цялата тази работа за две-три седмици). Забраняването на тази повест, одобрена от московската секция „Белетристика“ и приета от „Новый мир“, е чисто недоразумение.

2) Да се анулират всички видове наказания (изключванията на студенти от висшите учебни заведения и др.) на лицата, обвинени, че са чели и обсъждали книгите ми. Да се анулира забраната за библиотечно ползване на още оцелелите екземпляри от вече отпечатаните ми разкази. Да се публикува съобщение, че се подготвя за печат сборник разкази (непечатани нито веднъж).

Ако това бъде прието и осъществено, мога да Ви предам за публикуване новия си роман „Август Четиринайсета“, който ще завърша тия дни. Тази книга изобщо не може да се натъкне на цензурни затруднения: тя представлява подробен военен разбор на „Самсоновата катастрофа“ от 1914 г., където себеотрицанието и най-добрите усилия на руските войници и офицери били обезсмислени и погубени от парализата на царското военно командване. Забраната в нашата страна и на тази книга би предизвикала всеобщо смайване.

Ако се налага лична среща, разговор, обсъждане — готов съм да дойда.

Солженицин

27 ноември 1970

Многоуважаеми господа!

В телеграмата си до секретаря на Академията вече изразих и сега повторно изразявам благодарност за честта, оказана ми с присъждането на Нобеловата награда. Вътрешно я разделям с онези свои предходници в руската литература, които поради трудните условия през предишните десетилетия не доживяха до присъждането на такава награда или приживе са били малко известни на четящия свят в преводи и дори на сънародниците си в оригинали.

В същата телеграма изразих намерението си да приема Вашата покана да отида в Стокхолм, макар че си представях очакващата ме, приета при всяко пътуване в чужбина унизителна процедура на попълване на специални формуляри, на получаване на характеристики от партийни организации — дори за безпартийните, и на инструкции за поведението ми.

Но през изминалите седмици враждебното отношение към моята награда, проявено в родната ни преса, и продължаващото състояние на преследване на моите книги (за четенето им уволняват от работа, изключват от висши учебни заведения) ме карат да предположа, че пристигането ми в Стокхолм ще бъде използвано, за да ме откъснат от родната ми земя, просто да препречат пътя ми за завръщане вкъщи.

От друга страна, в изпратените от Вас материали относно реда за връчване на наградите открих, че в нобеловските тържества има доста много церемониална празнична страна, изморителна за мен, непривична при моя начин на живот и характер. А деловата част — нобеловската лекция, не влиза в същинския церемониал. По-късно, в телеграмата и писмото си, Вие изказахте сходни опасения по повод на суетата, която евентуално може да съпътства престоя ми в Стокхолм.

След като претеглих всичко гореказано и ползвайки се от Вашето любезно разяснение, че личното пристигане за церемонията не е задължително условие за получаването на наградата, предпочетох сега-засега да не правя постъпки за заминаване за Стокхолм.

Нобеловските диплом и медал бих могъл, ако такава форма Ви се стори приемлива за Вас, да получа в Москва от Ваши представители в удобно и за Вас, и за мен време. Както е предвидено в устава на Нобеловия фонд, в продължение на половин година след 10 декември 1970 г. аз съм готов да изнеса или да представя писмено нобеловската си лекция.

Това писмо е отворено и не възразявам, ако го публикувате.

С най-добри пожелания

А. Солженицин

Ваше Величество!

Дами и господа!

Надявам се, че неволното ми отсъствие няма да накърни днешния церемониал. В поредицата от кратки приветствени слова се очаква и моето. Още по-малко бих искал словото ми да помрачи тържеството. Но не мога да подмина знаменателната случайност, че денят на връчването на Нобеловите награди съвпада с Деня на правата на човека. Нобеловите лауреати не бива да не усетят отговорността си пред това съвпадение. Всички събрали се в стокхолмското кметство не бива да не съзрат тук символа. Така, на тази пиршествена трапеза нека не забравяме, че днес политзатворници провеждат гладни стачки в защита на своите окастрени или изобщо потъпкани права.

А. Солженицин

10 декември 1970

21 януари 1971

Многоуважаеми господа!

Когато започнах да работя над съставянето на нобеловската ми лекция по литература, установих, че в самата задача се крие противоречие: на писател художник му предлагат да смени вида на работата си и да се изкаже по-скоро като литературовед. Понякога такъв опит може да излезе много сполучлив, както ни показва примерът на Камю. Но повечето пъти вероятно подобна смяна на жанра е доста трудна, ако не и невъзможна.

Лично аз установих, че не мога да се удържа в специфично литературните рамки: преценките за литературата на днешния ден за мен са невъзможни, ако са откъснати от социалните и политическите преценки; (голямо и вероятно неплодотворно) усилие ще бъде за мен да си дърпам юздите, да говоря за природата на изкуството или за природата на красотата и да избягна съвременното състояние на живота на Изток и на Запад, да не засегна въпросите, които изгарят душата ми. Никой западен писател, естествено, не би избрал за целта нобеловската трибуна — а аз просто не разполагам с друга. Но ако се поддам на чувството си и тръгна натам, накъдето ме влече перото ми, моята лекция ще излезе извън всякакви допустими рамки на онова, което може да бъде наречено нобеловска лекция по литература, ще влезе в противоречие с гласната и негласната страна на нобеловската традиция, ще се окаже неприемлива за нобеловския сборник.

И тъй, сам за себе си стигнах до извода, че по-разумно би било да се откажа от нобеловската лекция. През есента Вие ми писахте, че изнасянето на такава лекция не е задължително. Но по-късно изразих намерение да представя такава лекция и може би сега отказът ми ще причини на Нобеловия фонд ущърб? От друга страна, такава лекция, каквато тя заплашва да стане, вероятно ще му причини още по-голям ущърб, като подкрепи обвиненията, че нобеловската процедура обслужва политически цели?

Изпращам Ви това писмо по неофициален път и още достатъчно навреме, за да мога да получа по същия път отговора Ви, мнението Ви, което моля да изкажете, без да се притеснявате. Ако сметнете, че отказът от лекцията вече е невъзможен, — ще Ви я представя (очевидно по същия начин), каквато се получи.

Но що се отнася до начина, по който ще ми бъдат връчени нобеловските диплом и медал, засега няма признаци за промяна на обстановката в благоприятна насока. Докато изчакваме тази промяна — могат ли дипломът и медалът да останат у Вас и занапред? и колко дълго?

В очакване на отговора Ви,

с най-добри пожелания

Солженицин

13 август 1971 г.

Дълги години мълком търпях беззаконията на Вашите сътрудници: перлюстрацията на цялата ми кореспонденция, изземването на половината от нея, издирването на моите респонденти, служебните и административните преследвания срещу тях, шпионирането около дома ми, следенето на моите посетители, подслушването на телефонните ми разговори, пробиването на таваните с бургия и монтирането на звукозаписваща апаратура в градското ми жилище и из вилното ми място и настойчивата клеветническа кампания срещу мен от лекторските трибуни, когато те се предоставят на сътрудници на Вашето министерство.

Но след вчерашното нападение повече няма да мълча. Във виличката ми (село Рождество, Наро-Фомински район) нямаше никого, подслушвателите са си правили сметка, че ще отсъствам дълго. А аз поради внезапно разболяване се завърнах в Москва и изпратих моя приятел Александър Горлов да вземе от виличката ми една автомобилна част. Но катинара го нямало на вратата, а отвътре се дочували гласове. Горлов влязъл вътре и поискал документите на нападателите. В малката постройка, където едвам ще се поберат трима-четирима души, видял десетина, цивилно облечени. По командата на старшия: „Заведете го в гората! И го накарайте да мълчи!“ — вързали Горлов, съборили го, завлекли го с лице към земята в гората и започнали да го бият жестоко. А другите през това време хукнали по околен път, през храстите, отнасяйки към автомобилите си пакети, книжа, предмети (може би и част от апаратурата, която били докарали). Но Горлов енергично се съпротивявал и викал, за да събере свидетели. Дотичали съседи от другите парцели, преградили пътя на нападателите и им поискали документите. Тогава един от нападателите извадил червена служебна карта и съседите им направили път. А Горлов с обезобразено лице и скъсан костюм го повели към колата. „Идеални са ви методите, няма що!“ — казал той на съпровождачите си. „Провеждаме операция, а по време на операция всичко ни е разрешено.“

Според предявения на съседите документ — капитанът, а според собствената му декларация — Иванов, първо откарал Горлов в нарофоминската милиция, където местните чинове почтително се поздравили с „Иванов“. Там „Иванов“ поискал от самия Горлов (!!) обяснителна записка за станалото. Макар и пребит, Горлов изложил писмено целта на пристигането си и всички обстоятелства. След това старшият нападател поискал от Горлов да подпише клетвена декларация за неразгласяване. Горлов категорично отказал. Тогава потеглили за Москва и из пътя старшият нападател внушавал на Горлов буквално със следните думи: „Само да се научи Сояженицин какво е станало на вилата, смятайте, че работата ви е спукана. Служебната ви кариера (Горлов — кандидат на техническите науки, беше представил за защита докторската си дисертация, работи в института Гипротис на Госстрой на СССР) ще е дотук, никаква дисертация няма да защитите. Това ще се отрази на семейството ви, на децата ви, а ако се наложи — ще ви вкараме в дранголника.“

Познаващите нашия живот знаят пълната осъществимост на тези закани. Но Горлов не им отстъпил, отказал да подпише декларация и сега над него надвисва разправа.

Настоявам пред Вас, гражданино министър, за публично обявяване на имената на всички нападатели, за наказването им по съдебен ред и за също публично обяснение на това събитие. В противен случай ми остава да смятам, че сте ги насочвали Вие.

А. Солженицин

13 август 1971 г.

Изпращам Ви копие на писмото ми до министъра на Държавната сигурност. За всички изброени беззакония го смятам лично отговорен. Ако правителството на СССР не споделя тези действия на министър Андропов, очаквам разследване.

А. Солженицин

Има много начини да бъде убит един поет.

За Твардовски бе избрано: да му отнемат неговата рожба — неговата страст — неговото списание.

Не му стигаха шестнайсетгодишните унижения, смирено понасяни от този юначага, — само и само да се задържи списанието, само и само да не секне литературата, само и само да се печатат хора и да четат хора. Не му стигаха! — и добавиха паренето от разгонването, от разгрома, от несправедливостта. Това парене го прогори за половин година, след половин година той вече беше смъртно болен и само благодарение на привичната си издръжливост живя досега — до последния час в съзнание. В страдание.

Третият ден. Над ковчега портрет, където покойният е на около четирийсет и желано-горчивите главоболия около списанието още не са набраздили челото му, и във всичко има сияние — онази детски-озарена доверчивост, която той носеше в себе си цял живот и която се връщаше при него дори когато беше обречен.

Под съпровода на най-хубава музика полагат ли, полагат венци… „От съветските воини“… Достойно. Спомням си как на фронта войниците до един различаваха чистозвънния „Тьоркин“ от останалите военни книги. Но помним и: как на армейските библиотеки им забраниха да се абонират за „Новый мир“. И съвсем доскоро заради небесносинята книжка в казармата викаха за разпит.

А ето че цялата сбирщина на Секретариата се качи на сцената. В почетен караул стоят същите ония мъртвешки-спаружени, крито с дюдюкане го гониха до дупка. У нас открай време е така — още от Пушкин: именно в ръцете на врагове попада умрелият поет. И чевръсто се разпореждат с тялото, извъртат се в наломпани речи.

Наобиколили са ковчега като каменна група и си мислят — заградили са го. Разгониха единственото ни списание и си мислят, че са победили.

Но трябва съвсем да не познаваш, да не разбираш последния век от руската история, за да виждаш в това своя победа, а не непоправима грешка.

Безумци! Когато се раздадат млади, резки гласове — много ще съжалявате, че го няма с вас този търпелив критик, чийто мек увещаващ глас чуваха всички. Ще ви иде да разравяте пръстта с ръце, за да върнете Трифонич. Само че ще е късно.

А. Солженицин

по случай деветия ден

(27 декември 1971)

Москва, 22 октомври 1971 г.

Многоуважаеми господа!

Получих Вашето „Съобщение за пресата“ от 7.10.71, благодаря.

Наистина миналата година посланикът г-н Яринг измежду другите варианти предлагаше да ми връчи нобеловския диплом и медал в шведското посолство в Москва. Тъй като още преди разговора ни с него бях разбрал, че не ще мога да замина за Стокхолм, исках да приема тъкмо този предложен ми вариант, предполагайки, че връчването ще се извърши открито, в присъствието на известен брой събрали се, и аз ще мога да изнеса пред тях нобеловската си лекция. Но посланик Яринг категорично ми възрази, че връчването може да бъде само конфиденциално, „както сега, в кабинета ми“.

Да приема такова предложение ми изглеждаше унизително за самата Нобелова награда; сякаш тя е нещо порочно, сякаш трябва да бъде скривана от хората. Доколкото разбирам, връчването на Нобеловата награда се прави публично тъкмо защото тази церемония съдържа публичен смисъл.

Когато Ви писах на 27.11.70, че съм готов да приема нобеловските знаци и в Москва, подразбирах тъкмо такова естествено тълкуване.

Оттогава нито положението ми, нито становището ми не са се променили. И през тази година, както и през миналата, аз съм готов да приема нобеловските знаци в Москва, но, разбира се, не конфиденциално. Ако ли пък, както и миналата година, такова връчване бъде сметнато за нежелателно или неудобно, отново ще Ви замоля да оставите нобеловските знаци за по-нататъшно пазене в Нобеловия фонд, още повече че това не противоречи на Вашия правилник, както разбрах от изпратеното от Вас комюнике.

В този случай заедно с Вас ще пазя търпеливата надежда, че след време обстоятелствата най-сетне ще станат благоприятни за участието ми в традиционната нобеловска церемония в Стокхолм.

Лично на Вас двамата поднасям дълбоките си извинения, че неволно станах причина за излишни тревоги и главоболия, каквито не сте изпитвали с повечето ми предшественици.

С най-топли пожелания

А. Солженицин

Стокхолм, 22 ноември 1971

Драги господин Солженицин,

Нилс Столе и аз сега се срещнахме с Гунар Яринг. Разговорът ни не доведе до нищо ново, но надали и сме очаквали положителни резултати. Налага се да констатираме, че в посолството няма подходящо помещение за публична лекция и че Академията в момента е лишена от възможността да уреди такова помещение другаде в Москва. Ще ни се наложи да се въоръжим с търпение, както пишете Вие, с надеждата, че по-късно обстоятелствата ще ни позволят да осъществим желанията, от които сега ни се налага да се откажем. Почетните знаци все още остават тук. Но аз, естествено, винаги съм готов да пристигна в Москва, за да Ви връча в достойна форма нобеловския диплом и медал в посолството или на друго, удобно за Вас място, според възможностите. В този случай може би ще мога да взема препис от Вашата лекция, за да може тя да бъде публикувана в Les Prix Nobel в очакване на случай, когато бихте могли да я изнесете лично. Това е само предложение, което исках да спомена.

С най-искрени пожелания Ваш

К. Р. Гиров

До господин Карл Рагнар Гиров

Кралската шведска академия

Стокхолм

Москва, 4 декември 1971

Драги господин Гиров!

Четирите Ви последни писма (от 7 и 14 октомври, от 9 и 22 ноември) все повече проясняват възможно ли е да ми връчите нобеловските знаци в Москва в достойна, както пишете, обстановка.

Най-напред ще кажа: макар че спънките май се засилват, а бодростта ми отслабва, високо и дори сърдечно ценя изказаното от Вас непреклонно намерение да пристигнете в Москва лично, по всяко време и при всякакви обстоятелства, за да се състои това връчване. Искрено съм Ви благодарен за това решение и, откровено казано, смятам, че то преминава като лъч през тази препятствена ситуация.

И тъй, след всички запитвания, вестникарски статии, комюникета за пресата, отговори на шведското МВнР и дори лични разяснения на Вашия министър-председател ни връщат към онова, което без никакви усилия великодушно ми предлагаше г-н Яринг още преди една година: тайно безгласно връчване на нобеловските знаци в заключения му кабинет.

Според поговорката: напънала се планината, та родила мишка…

А цялата досадност се оказва в това, че шведското посолство в Москва просто няма помещение за всякаква друга процедура. (И поради това бедствие може би дори никога не се уреждат приеми?)

Минава ми през ум: а няма ли тук семантично недоразумение? Не разбира ли господин посланик Яринг и стоящата над него администрация под „публичност“, „гласност“ на процедурата — непременно нейна „масовост“? — щом няма да бъде на четири очи, тогава задължително пред хиляда души? За това наистина няма помещение. Но в кабинета на самия господин Яринг — толкова ли не могат да се наредят столове за 30 души? И ако тези гости бъдат поканени от Вас и от мен — това според мен ще е напълно достойна публична обстановка за изнасяне на нобеловската лекция. Това е най-простото решение.

Уви, страхувам се, че не повърхностната семантика разделя нас и притежателите на помещения, а неочакваната разлика в разбирането на това, къде преминават границите на културата. По културните работи шведското посолство има в състава си аташе и следователно се занимава с всевъзможни културни въпроси, актове, събития, но дали то разглежда връчването на Нобеловата награда (за съжаление тоя път на мен) като явление от културния живот, свързващо нашите народи? Ако ли не, а по-скоро дори като осъдителна сянка, заплашваща да помрачи посолската дейност, — тогава и при наличието на най-просторно помещение, господин Гиров, за съвместната ни процедура няма да се намери място.

Но тук с утеха си спомням Вашите думи, че Шведската академия и Нобеловият фонд в дейността и решенията си са независими и неприкосновени и на въпросния факт би могла да нанесе дори ущърб една официална церемония, организирана „уж“ от шведската държава.

Тъй като много добре разбирам и споделям това Ваше чувство, а, от друга страна, не ми е известна в Москва такава културна или кооперативна организация, която би се съгласила да ни предостави помещение за желаната цел, осмелявам се да Ви предложа друг вариант: да извършим цялата церемония в Москва, в частен апартамент, а именно — на адреса, на който ми изпращате писмата си. Тоя апартамент наистина в никой случай не е по-просторен от шведското посолство, но 40–50 души ще се поберат, според съветските представи, напълно свободно. Церемонията може донякъде да загуби откъм официалността, но за сметка на това да спечели откъм домашната топлота. Но пък представете си, господин Гиров, какъв душевен товар ще свалим и от господин шведския посланик, и дори от шведското Министерство на външните работи!

Не съм запознат с нобеловските анали, но предполагам, че и в миналото може да е имало случай, когато Нобелов лауреат е бил прикован към определено място — да речем, от болест — и представител на фонда или на академията е отивал да му връчи наградата в неговия дом.

А ако излезе, че всичките ни варианти са блокирани? Няма как, тогава ще се подчиним на съдбата: нека нобеловските ми знаци продължават и занапред да се пазят в Нобеловия фонд, това в никой случай не ги обезценява. И някой ден, дори след смъртта ми, Вашите приемници с разбиране ще връчат тези знаци на сина ми.

Но след като вече престоя цяла година, нобеловската лекция по литература за 1970 година остарява. С нея какво да правим?…

В това писмо, господин Гиров, допуснах донякъде шеговит тон — само защото така по-лесно се превъзмогват неприятните затруднения. Но вие ще усетите, че този тон никъде не е адресиран лично към Вас. Решението Ви е благородно, намира се на ръба на Вашите възможности и аз отново топло Ви благодаря за него.

Предайте най-добрите ми пожелания на господин Нилс Столе, който, както разбрах, напълно споделя Вашите възгледи и преценки.

Все пак вярвайки, че не сме орисани да не се срещнем никога до края на живота си,

здраво Ви стискам ръката.

Искрено Ваш

А. Солженицин

8 април 1972

Ние с г-н Гиров направихме всички възможни отстъпки: предполагаше се пътуването му да бъде частно, в частно жилище, за извършване на церемония почти по частен обред. Забраняването на церемонията дори в този вид представлява категорична и окончателна забрана да ми се връчи в каквато и да било форма Нобеловата награда на територията на моята страна. Затова закъснялата отстъпка на шведското МВнР вече е нереална.

Но тя е и оскърбителна: шведското МВнР упорито продължава да разглежда връчването на Нобеловата награда на мен не като явление от културния живот, а като политическо събитие и тъкмо поради това поставя условие, което отново би довело до „закрит“ вариант на връчването или до специален подбор на присъстващите, на които ще бъде забранено да изразяват по какъвто и да било начин отношението си към събитието, защото всичко това можело да бъде изтълкувано от някого си като „политическа демонстрация“.

Освен това, след като на г-н Гиров му бе отказана виза, бих сметнал за унижение и спрямо него, и спрямо мен приемането на нобеловските знаци от чиито и да било други ръце освен на постоянния секретар на Шведската академия.

Най-сетне, с нашите скромни сили вече бе извършена цялата не лека подготовка: бяха разпратени покани, не само из Москва, на двайсетината писатели, които смятам за цвета и творческата сила на днешната литература, и приблизително на още толкова артисти, музиканти и академици; мнозина от тях заради това насрочиха или отложиха свои пътувания или репетиции, или други поети задължения. Сега на всичките тези четирийсет гости е нанесена обида с отказа, разпратено им бе отменяне на поканата. И те, и аз сме достатъчно заети хора, за да се захващаме повторно с такава процедура.

Според разяснения ми правилник на Шведската академия нобеловските знаци могат да се пазят от нея неограничено дълго. Ако моят живот не стигне, ще завещая получаването им на сина си.

А. Солженицин

2 юли 1973

До Комитета за държавна сигурност на СССР

Изпращам ви копия от две долно-анонимни писма, с които впрочем разполагате поради естеството на службата си.

Нямам време да встъпвам в детективна игра с вас. Ако въпросният сюжет има продължение във вид на нови епизоди, ще прибягна към неговото публично разгласяване, а също и на досегашните настойчиви похвати на Вашето ведомство досежно частния ми живот.

Солженицин

21 август 1973

Преди четири месеца подадох молба да бъда адресно регистриран при семейството ми. След толкова дълъг размисъл по един толкова безспорен въпрос сега ми съобщиха отказа — на милицията и Ваш лично.

Бих изразил недоумение от какви човешки или юридически съображения може да се ръководи човек, за да пречи на мъж да живее с жена си, на баща — с малките си синове, ако не знаех добре и от дългия си опит, че нито едните, нито другите просто не съществуват в държавното ни устройство.

Оскърбителният принудителен „паспортен режим“, при който местожителството си човек избира не сам, а това върши вместо него началството, при който правото да се преселиш от един град в друг, а особено от село в град, трябва да се заслужи като милост, — надали съществува дори в колониалните страни на днешния свят. Но за 42 години от него вече са пострадали и всеки ден страдат милиони мои съграждани. При днешната широка дискусия относно свободата за десетки хиляди да емигрират (Става дума за емигрирането на съветските евреи) колко поразително е безправието на милиони да избират местожителството и характера на дейността си в рамките на своята собствена страна! Това безправие допълнително бе засилено чрез закона от 1973 година (Министерският съвет, от 19 юни): дори временното заминаване на един селянин за сезонна работа е забранено без бележка от колхоза. Ползвам се от случая да Ви напомня обаче, че крепостното право в страната ни е отменено преди 112 години. И, казват, Октомврийската революция била помела последните му остатъци.

Следователно и аз конкретно, както и всеки гражданин на тази страна, — не съм роб, не съм крепостен, свободен съм да живея там, където сметна за необходимо, и никакви дори висши ръководители нямат владелческо право да ме откъснат от семейството ми.

Солженицин

31 август 1973 г.

В предишното си писмо, което сте получили на 3 юли, нали предупреждавах, че сюжетът с бандитите е твърде ясен, че е по-благоразумно да се прекрати. С третото си писмо, и то толкова злобно, Вашето ведомство ме принуди да дам интервю.

Ако видите Иван Павлович Абрамов, (Заместник-началник на Пето управление на КГБ, генералът, който се занимаваше с различномислието.) съобщете му, моля Ви, това.

Солженицин

28 септември 1973 г.

Във вестника Ви от 12 септември в статията на М. Максимов „След прозрението“ лъжливо ми е приписан цитат: бил съм нарекъл Якир „алкохолик, който се продал за допълнителни сто грама“. Тия думи никога не съм ги нито казвал, нито писал, за Якир се изказах единствен път в интервюто си от 23 август 73 година, този текст Ви е известен.

Всичко, което вестникът Ви досега плямпаше и плямпа за мен, тежи на Вашата съвест. Но тук забелязвам нов похват — клеветите ме, като приписвате пак на мен лъжливи цитати. Ще се видя принуден да пресека този похват. Ако в следващите няколко броя Вашият вестник или М. Максимов не заявят, че е допусната грешка, па макар и „техническа“, ще се видя принуден да направя публично достояние формите и методите на Вашата клевета.

Солженицин

28 октомври 1973 г.

Драги Андрей Дмитриевич!

Отсъствах от града, когато се научих за нападението срещу Вас, и затуй Ви пиша едва сега.

Все пак ниско е паднала нашата страна в очите на арабите, щом те нямат основания да зачитат националната ни чест. Само това ни липсваше: и арабският тероризъм да „коригира“ руската история.

Но аз твърдя, че в нашето отечество при наличието на тотално следене и подслушване, каквито са установени над Вас, такова покушение е невъзможно без знанието и поощрението на властите. Ако то е било независимо и нежелателно за властите, на многобройните щатове не би им струвало нищо да го пресекат преди започването му и за час и половина или веднага след извършването му да арестуват престъпниците. Щяха ли те да посмеят да шавнат у нас, ако не са получили разрешение?! — нелепо е дори да си го помисли човек, който е запознат с нашите условия.

Но това е съвсем нов похват. На свободното слово и на свободния човек — какво да противопоставиш. С аргументи не разполагаш, ракетите са неприложими, решетката накърнява реномето ти, остава наемният убиец.

Ако някой ден Ви нанесат този удар, а аз съм още жив, уверявам Ви, че с остатъка от перото и живота си ще направя каквото мога, та убийците да не спечелят, а да загубят.

Крепко Ви прегръщам!

Ваш

А. Солженицин

Драги Андрей Дмитриевич!

Възхищавам се от Вашата твърдост и непоклатимост. В повечето случаи се учудвам как ние с Вас, без да се срещаме, без да се съветваме, без да се наговаряме, говорим и постъпваме почти строго успоредно (а така става, защото това произтича от същинското положение на нещата).

Но сега чух за Вашето обръщение към американския Конгрес — и съм огорчен. Ако правилно са предадени думите Ви, подкрепяте само поправката на Джексън, която беше напълно уместна преди половин година и дори преди 3 месеца, но сега ми изглежда вече съвсем слаба. След кампанията през август-септември срещу нас в Конгреса съществуват по-определени мнения (например председателят на бюджетната комисия на Камарата на представителите Милз, много влиятелно лице): да не се предоставят търговски облаги на страни, където липсват гаранции за човешките права (и това той го е формулирал специално за да защити Вас и мен). Разработват се мероприятия как да бъде постигнато това (кратки срокове на споразуменията, постоянни доклади пред Конгреса за състоянието на човешките права в съответната страна). И изневиделица — днешното Ви изказване, по-точно — отказване и стесняване без каквато и да било нужда? Андрей Дмитриевич, драги мой, нима правото на емиграция (фактически — на бягство) е по-важно от правата на постоянен всеобщ живот по места? правата на известен брой хиляди са по-важни от правата на много милиони? Правото на емиграция е частен случай от всички общи права. Моля Ви убедително: не свеждайте въпроса до емиграцията, не я акцентирайте на първо място над всичко — по този начин изгаряте почвата под собствените си крака.

Прегръщам Ви с обич!

Ваш

А. Солженицин

Ако ще си говорим за свободите — не би ли била най-първата руска свобода: от крепостното право, от закрепостяването на селячеството от паспортния режим?

Ако съществуват всички свободи, ще има и свобода на емигриране

като частен случай.

Не се съмнявам, че подтик за сегашното изключване на писателката Лидия Чуковская от съюза, за този гавраджийски спектакъл, когато една дузина охранени преуспяващи мъже са разигравали ролите си пред сляпа сърдечноболна, която не виждала дори лицата им, в заключена стая, където не бил допуснат никой от съпровождалите Чуковская, — същински подтик и цел е било желанието да й отмъстят, задето тя ми даде възможност да работя в переделкинската й вила. И да сплашат други, които биха се престрашили да последват примера й. Известно е как преди три години непрекъснато и жестоко преследваха Ростропович. В процеса на хайката не ще се спрат и да съсипят постоянно посещавания от тълпи екскурзианти музей на Корней Чуковски.

Но докато има такива честни безстрашни хора като Лидия Чуковская, мой стар приятел, без страх от вълчата глутница и дюдюкането на вестниците, — руската култура няма да угасне и без официозното й признание.

А. Солженицин

Яростната кампания на печата крие от съветския читател най-важното: за какво е тази книга. Каква е тази странна дума „ГУЛАГ“ в заглавието й? „Правда“ лъже: авторът „гледа с очите на онези, които бесеха революционните работници и селяни“. Не! — с очите на онези, които бяха разстрелвани и изтезавани от НКВД. „Правда“ уверява, че в нашата страна имало „безкомпромисна критика“ на периода преди 1956 г. Ами нека покажат безкомпромисната си критика, аз им дадох извънредно богат фактически материал.

Дори днес — дори днес! — този път не е преграден. И какво пречистване би било за страната!

Когато публикувах „Архипелага“, все пак не очаквах, че дотам ще се отрекат от предишните си слаби признания. Линията, избрана от органите на нашата пропаганда, е линия на животински страх от разобличенията. Тя показва как са се вкопчили у нас в кървавото минало и искат да го мъкнат като неразвързан чувал със себе си към бъдещето — само и само да не произнесат — дори не присъда, а просто морален упрек на нито един от палачите, следователите и доносниците. Характерно е: щом „Дойче веле“ обяви, че всеки ден ще чете „Архипелага“ по половин час — втурнаха се да я заглушават неистово: нито една дума от тази книга не бива да проникне в нашата страна.

Сякаш това ще трае дълго! Сигурен съм, че скоро ще настъпи време, когато тази книга в страната ни ще се чете широко и дори свободно. И ще се намерят паметливи и любознателни, които ще поискат да проверят: а какво е писала съветската преса при появата на тази книга? и кой е слагал подписа си? И в потока от мътни ругатни няма да намерят собствени, отговорни имена, навсякъде страхлива анонимност, псевдонимност.

Тъкмо затова лъжат с такава лекота, каквото им скимне: че според книгата ми „хитлеристите са снизходителни и милостиви към поробените народи“, „сталинградската битка е спечелена от наказателни батальони“. Непрекъснато лъжете, другари правдисти. Моля ви да посочите точните страници! (Ще видите, че няма да ги посочат.) Или ТАСС: „В своята автобиография Солженицин сам призна омразата си към съветския строй и съветския народ.“ Автобиографията ми е отпечатана в нобеловския сборник от 1970 година, достъпна е за цял свят, проверете колко нагло лъже Телеграфната агенция на Съветския съюз. Какво да си говорим за нея, след като тя има безсрамието да захрачи склопените очи на всички убити: че е написано за техните мъки и за смъртта им само заради валута (съобщение на Кирил Андреев, ТАСС. А неговият баща жив ли е? или и той е разстрелян там?).

Но и тук не уцели ТАСС: продажната цена на книгата на всички езици ще бъде пределно ниска, за да я четат колкото може по-широко. Цената е такава, че да се покрият само разходите по превеждането и отпечатването и материалите. А ако останат хонорари — те ще отидат за увековечаване на паметта на загиналите и за подпомагане на семействата на политзатворниците в Съветския съюз. И аз ще призова издателствата да дадат и своя приход за същата цел.

А ето лъжата на „Литгазета“: че съм изкарвал съветските хора „изчадия на ада“, същина на руската душа според мен било „това, че руският човек за една дажба хляб е готов да продаде майка си и баща си“. Посочете страницата, лъжци! Пишат така, за да насъскат против мен моите неосведомени съотечественици: Солженицин „слага знак за равенство между съветските хора и фашистките убийци“. Дребно мошеничество: между фашистките убийци и убийците от ЧК-ГПУ-НКВД — да, слагам. А „Литгазета“ примъква тук „всички съветски хора“, за да им е по-лесно на нашите палачи да се скрият.

Но кои страници ще посочват, от коя книга? „Литгазета“ се издаде, че мародерства, че съблича труп: тя цитира иззетия екземпляр, четвърта и пета част от „Архипелага“, които още никъде не са отпечатани, — именно в Държавна сигурност си е записвал извадки подозрителният „Литератор“! А когато излезе четвърта част, ще прочетете и този цитат: „Разбрах лъжата на всички революции в историята“ (краят на глава първа), и тази преценка не за руския човек, а за съветския свободен живот (глава трета, подзаглавията: „постоянният страх“, „потайността и недоверчивостта“, „тлеенето на душата“, „лъжата като форма на съществуване“…).

На всичко отгоре смеят да ме обвиняват, че моментът на печатането на „Архипелага“ бил избран от световната реакция, за да се прекрати намаляването на напрежението. Той е избран от нашата Държавна сигурност (тъкмо тя е главната „световна реакция“ на днешния ден), — избран от лакомията й да граби ръкописи. Ако тя цени намаляването на напрежението, защо през август 5 денонощия е изцеждала, измъквала с ченгели този ръкопис от клетата жена? В извършеното заграбване аз съзрях пръст Божи: значи дошло е времето. Както било предречено на Макбет: Бърнамският лес ще тръгне.

А. Солженицин

Според мен излизането на новата книга на Солженицин „Архипелагът ГУЛАГ“ през 1973 година е огромно събитие. По неизмеримост на последствията то може да се сравни само със събитието от 1953 година — смъртта на Сталин.

В нашите вестници Солженицин бе обявен за предател.

Той наистина предаде — разбира се, не родината си, за която честно се е сражавал, и не народа си, на когото прави чест с творчеството и живота си, а Държавното управление на лагерите — ГУЛАГ, — предаде на гласността историята на гибелта на милиони, разказа с конкретни факти, свидетелства и биографии в ръце една история, която е длъжен да знае наизуст всеки, но която властта по необясними причини с всички сили се мъчи да предаде на забравата.

Кой тогава извършва предателство?

XX конгрес на партията показа над камари трупове само окървавения крайчец на рогозката. Но дори и това спаси през петдесетте години от гибел милиони живи, полумъртви и такива, в които мъждукаше живот за още само една въздишка. Хвала на XX конгрес. XXII взе решение да се издигнат паметници на загиналите. Ала напротив, не след дълго злодеянията, извършвани в нашата страна в невиждани от историята мащаби, започнаха усърдно да се изчегъртват от паметта на народа. Загинали са милиони хора, загинали са по един и същи начин, но нали всеки от тях е бил не муха, а човек — човек със своя отделна съдба, със своя отделна гибел. „Реабилитиран посмъртно.“ „Последствията от култа към личносттта на Сталин.“ А какво е станало с личността — не с онази, въздигнатата в култ, а с другата — всяка друга — от която е налице единствено документът за посмъртна реабилитация? Къде се е дянала и къде е погребана — личността? Какво е станало с човека, какво е преживял след минутата, в която са го извели от дома му — до минутата, в която се е върнал при близките си във вид на документ?

Какво се крие зад думите „реабилитиран посмъртно“ — какъв живот, каква смърт? Някъде през 1965 година за това бе наредено да се мълчи.

Солженицин — човекът предание, човекът легенда — отново разкъса блокадата на немотата; върна на онези събития реалността, на множеството жертви и съдби — името, и най-важното — на събитията тяхната истинска тежест и поучителния им смисъл.

Ние отново научихме — чуваме, виждаме какво е било: обиск, арест, разпит, затвор, прехвърляния по етапен ред, лагер. Глад, побои, труд, труп.

„Архипелагът ГУЛАГ“.

Лидия Чуковская

4 февруари 1974 Москва

През декември, „Архипелагът“ още не се публикуваше, лекторите на Московския градски комитет на КПСС (например Капица в Госплан) заявявали дословно: „Няма да оставим Солженицин дълго да си разиграва коня.“ Тези обещания на властите напълно съвпадаха с псевдобандитските писма, в които се добавяха само череп и кръстосани кости. Излезе от печат „Архипелагът“ — и любимият знак на бандитите се премести от анонимните писма на витрината на Съюза на художниците, а заплахите да ме убият преминаха в телефонна атака („ще приведем присъдата в изпълнение!“). Тази телефонна атака срещу моето семейство — две жени и четири деца, хулигански провеждаха агенти на Държавна сигурност на две смени — от 8 сутринта до 12 през нощта освен съботите и неделите, когато имат законни почивни дни.

А кресливата кампания на вестниците е насочена всъщност не срещу мен: ако ще да запълват с ругатни цели страници, те вкупом няма да ми развалят нито един работен ден. Вестникарската кампания е насочена срещу нашия народ, срещу нашето общество: да замаят, да зашеметят, да отблъснат със сплашване и отвращение съотечествениците от моята книга, да стъпчат в съветските хора знанието, ако то се промуши през заглушаването. Да погъделичкат и долните инстинкти — Солженицин има три леки коли, тузар е! — кой и къде ще опровергае всевластните лъжльовци, че никакви три коли нямам и не съм имал, а из града се движа с двата си крака и с тролейбуси, както не би се унижил и най-закъсалият кореспондент на ТАСС. Да експлоатират и благородното възмущение: той осквернява гробовете на загиналите през Отечествената война! През кулите на вестникарската лъжа кой ще се добере, че книгата ми изобщо не е за тази война, нито за двайсетте милиона наши загинали, а за другите шейсет милиона, изтребени от вътрешната война за 40 години, — тайно изтезаваните до смърт, замразените из пущинаците, уморените от глад цели републики?

Допреди няколко седмици още имаше честен път: да признаят истината за миналото и така да се очистят от старите престъпления. Но трескаво, но обзети от животински страх, решиха да бранят лъжата докрай, прикривайки се зад вестникарските бастиони.

Защитата на световното обществено мнение засега не им позволява нито да убият автора, нито дори да го арестуват: това би било най-добро потвърждение на книгата. Но остава пътят на клеветата и личното дискредитиране, тъкмо за това се захващат сега дружно. Викнат е от провинцията бившият ми съпроцесник Виткевич и за да оварди научната си кариера, той чрез АПН, този изпитан филиал на КГБ (те „приятелски му показали“ протоколите на следствието от 1945 година, я нека някой друг се добере до тях!), хвали следствието от онова време: „Следователят не се е нуждаел да изопачава истината.“ 29 години той не упрекваше поведението ми по време на следствието — и колко навреме си намира сега място в общия хор. Отлично знае, че от моите показания не пострада никой, а присъдата ни е била определена независимо от следствието и още преди ареста: обвиненията са взети от водената между нас с него подцензурна кореспонденция (тя била фотографирана цяла година) с ругатни по адрес на Сталин и после — от „Резолюция № 1“, иззета от нашите полеви чанти, съставена от нас съвместно на фронта и осъждаща нашия държавен строй. Спомня си за моите „показания пред съда“, а мен изобщо не ме изправиха пред съд, лепнаха ми наказанието задочно. Вярно пише, че „принадлежим към различни човешки категории“: той настояваше да забравим за всички смърти и мъки, свои и чужди. И това е само началото. Ще изловят, ще принудят да лъжат свидетели, спътници, хора, с които съм се срещал през полувековния си живот. И от бивши концлагеристи, недоразстреляни, недоизмъчени до смърт, ще изстискат показания, че не са страдали, че не са ги изтезавали, че не е имало Архипелага.

На ЦК, КГБ и нашите вестникарски издателства, надпреварващи се сега да четат „Архипелага“, не им достига ниво да разберат, че за самия себе си съм разказал в тази книга съкровеното, много по-лошо от всичко лошо, което могат да съчинят техните подлизурковци. Това именно представлява книгата ми: не памфлет, а зов към разкаяние.

Цялата днешна вестникарска шумотевица, в която се включиха именити дейци на изкуството (а други твърдо отказаха и се носи мълва за мъжеството им), — цялата тази кампания е бой против съвестта на народа, против истината, предназначена за народа. Като й препречва пътя с черните си пешове, с размаханите си крила, рогатите изчадия адови се решиха на този безнадежден бой преди сутрешната църковна служба, за да удължат властта си над човешките души. Но колкото по-яростно цапотят с черно, толкова по-скъпо ще си платят, когато се разбере истината.

Народът ни вече половин век се добира до нея само с изравяне от лъжата. Хората се научиха, вече знаят защо и кога се раздават толкова прекомерни крясъци. Към мен тече подкрепа — и в телефонните обаждания, и в стигналите писма, бележки от написали имената си и от неизвестни хора,

„От уралчани. Всичко разбираме. На прав път си, братле!

Група работници.“

Пишат единични протести до вестниците, предвиждайки всички гибелни последствия за себе си. И публично се изказаха безстрашните трима млади — Борис Михайлов, Вадим Борисов, Евгений Барабанов (всеки от тях има малки деца), от нищо незащитени освен от правотата. Може да смажат и тях, и мен, но няма да смажат истината, колкото и още знаменити жалки имена да се хванат на черното хоро.

Никога не съм се съмнявал, че правдата ще се завърне при моя народ. Вярвам в разкаянието, в нашето душевно пречистване, в националното възраждане на Русия.

А. Солженицин

Прокуратура на СССР

103793 Москва К-9, „Пушкинская“, 15-а

8 февруари 1974 г. №

гр. Москва, улица „Горки“, № 12, ап. 169

За гр-на А. И. Солженицин

Гр-но А. И. Солженицин

Следва да се явите в Прокуратурата на СССР — ул. „Пушкинская“ 15-а, на 8 февруари 1974 г. в 17,00, стая № 513, етаж 5-и.

Прокурор от следственото управление

на Прокуратурата на СССР

А. Балашов

В обстановката на непроходимото всеобщо беззаконие, многодетно царуващо в нашата страна (а лично спрямо мен — и на 8-годишната кампания на оклеветяване и преследвания), отказвам да призная законността на вашето повикване и няма да се явя за разпит в никое държавно учреждение.

Преди да дирите сметка от гражданите относно спазването на закона, първо се научете да го изпълнявате самите вие. Освободете невинните т затворите. Накажете виновниците за масовите изтребления и лъжливите доносници. Накажете администраторите и спецотредите, извършвани геноцид (изселването на народи). Лишете днес местните и отрасловите сатрапи от безграничната им власт над гражданите, от подритването иц съдилищата и психиатрите. Удовлетворете милионите законни, но потиснати жалби.

А. Солженицин

11 февруари 1974

Предварително обявявам за неправомощен всякакъв криминален съд над руската литература, над една-единствена книга от нея, над който и да било руски автор. Ако се насрочи такъв съд над мен — няма да ида на него със собствените си крака, ще ме закарат с вързани ръце, в милиционерска камионетка. На такъв съд няма да отговоря на нито един негов въпрос. Осъден на затвор, няма да се подчиня на присъдата, освен ако ми сложат белезници. В самия затвор, след като вече съм дал най-добрите си осем години на принудителна работа за държавата и си спечелих там рак, — няма да работя за потисниците оттук нататък и половин час.

По такъв начин им оставям простата възможност на откритите насилници: на бърза ръка да ме убият, задето пиша истината за руската история.

А. Солженицин

Безотговорни владетели на великата страна!

…вие, изглежда, сте започнали постепенно да разбирате… че в духовната борба убитият противник е по-опасен от живия… Но… още не сте разбрали, че с издаването на „Архипелагът ГУЛАГ“ удари фаталният за вас исторически час; …Не сте разбрали все още, че Бърнамският лес вече тръгна… че срещу вас се надигнаха десетки милиони убити… Те отдавна вече хлопат на вратата на живота ни, но нямаше кой да им отвори… „Архипелагът ГУЛАГ“ е един обвинителен акт, с който се открива съдебният процес на човечеството срещу вас… И нека параличът, с който Бог наказа вашия пръв вожд, стане за вас пророчески праобраз на онзи духовен паралич, който сега неминуемо ви заплашва.

…Може пък някой от вас да се замисли: и все пак няма ли Го над всички нас Онзи, Който ще ни потърси отговорност за всичко?

Не се съмнявайте — има Го.

И ще ви потърси отговорност. И вие ще отговаряте.

…Отнемете Русия от Каин и я дайте на Бог…

Л. Л. Регелсон

17 февруари 1974 Москва

Последното лято (1974) от живота на баща ми прекарах с него на Николина Гора. През август се готвех да тръгна с кола за Крим, а Ирина заминаваше за Пятигорск на лечение. Точно преди да тръгне, се обадили по телефона от КГБ, попитали за мен, а после я помолили да ми предаде да се обадя на Андрей Павлович Викторов, който би искал да разговаря с мен (оставил телефона си). Естествено, Ирина се разтревожила и искаше още преди да замине да отида и да разбера за какво ме търсят (неизвестността винаги безпокои и гложди). Но аз реших да не бързам и я успокоих, а после й писах в писмо, че съм загубил листчето с телефона, но че няма нищо страшно, спокойно заминавам за Крим, а после ще видим. Но все пак това безпокоеше и мен, та захванах да режа и цепя дърва с такова настървение, че се пресилих и се наложи малко да си полекувам сърцето. За сметка на това си успокоих нервите. А предположенията ми за интереса към мен бяха две: или по повод Кривошеин (причините бяха напълно реални), или във връзка с А. И.

После заминах за Крим, там си убодох пръста: получих възпаление на костта, през цялото време се занимавах с тоя пръст и безрезултатно го цепих и лекувах, но въпреки това прекарах добре времето си сред приятелите, които много се грижеха за мен. Дори забравих за „поканата“ и реших, че са „вдигнали ръце“. Но когато се върнах в Москва, ми казаха, че някой си, който се нарекъл „един мой познат“, питал за мен и по-конкретно — дали съм в Таруса? Гласът и начинът на говорене издавали, че е „оттам“ — да се чудиш просто колко ясно, почти безпогрешно това винаги може да се определи!?

През тази есен татко започна да заслабва и да боледува, тъй че явно животът му бе към края си — та през декември той трябваше да навърши 100 години! Трябваше да прекарвам страшно много време с него, пък и с пръста се занимавах още около три месеца, докато накрая го излекуваха. През това време пак се обаждали, но не ме намерили, после още веднъж — и този път вдигнах аз. Изключително мекият, вежливичък глас ми напомни за себе си и за желанието си да ме види. Като се позовах на своето боледуване и боледуването на баща ми, казах, че сега това е невъзможно, и помолих, щом съм им толкова необходим, да ми изпратят официална призовка. „Така ще ми е по-удобно…“ Учудване: „Ама защо пък чак призовка?“ — „В нея поне ще бъде посочена причината, а така не ми я казвате.“ — „Е, това не е за телефон, а вие, Александър Александрович, все пак се обадете, когато имате време, може пък и ние да дойдем да си поприказваме.“ — „Не, вкъщи няма да ми е удобно, пък и рядко се мяркам тук, а вашият телефон се изгуби някъде…“ — „Това не е страшно, запишете си го.“ Записвам си го. Сверявам го с първия — същият… Питам онзи за чина му — капитан (неохотно). Между другото научавам, че това е същият „отдел на фирмата“, в който бяха разговаряли с племенницата ми и й бе отказана изходна виза, но после все пак удовлетвориха жалбите й, подкрепени от Надя Буланже, която се обърна от Франция лично към Екатерина Фурцева. И отново минава доста време, но аз разбирам — няма да ме оставят на мира. Татко умира през ноември и едва през декември вземам решение — ще се обадя аз и ще отида. През това време у мен бе укрепнало предположението, че се отнася за А. И., и ясно бях определил позицията си.

Звъня. Стори ми се, че оттатък радостно се изненадаха. Определят ми ден. Не, нарочно искам друг. Изискано вежливо се съгласяват. И ето един сив зимен ден, след като предварително съм призовал Богородица на помощ, отивам на „Кузнецки“ 24. Вътрешното ми усещане: тъпо, част от нервите ми сякаш са под местна упойна, но главата ми е бистра, очите виждат всичко. Влизам във въпросната приемна. На вратата се туткат двама души, разпалено си говорят нещо. Леко се учудвам на това тук. Изобщо не се учудвам, когато от стола срещу вратата веднага става нисичък брюнет с тъмни очила и тръгва към мен. Обръща се към мен по име и презиме, представя се. Естествено, добре знае как изглеждам. Прави ми път да мина през една доста тясна врата към вътрешността, там има тъмен коридор, пускам го да мине напред — той да води. Объркване. Но въпросът не е в учтивостта, а в инструкцията — той трябва да е зад мен. Най-сетне излизаме на светло и веднага виждаме вратата към кабинета вляво. А зад първата врата забелязвам в тъмното притиснато до стената ченге с фуражка със синя околожка. Значи съм престъпил границата. Влизам в малък кабинет. Всичко е като навсякъде и все пак си личат някои черти от особения стил на фирмата. Иззад бюрото в дъното става и тръгва насреща ми друг човек на около четирийсет, със силно червена дълга права коса, вчесана настрани. Поздравява (тук правя грешка: не го помолвам да си каже ясно името); предлага ми да си сваля кожуха и да седна. Сядам — светлината от прозореца пада върху мен (11 часът е). С гръб към прозореца, с лице към мен сяда „тъмните очила“. Отляво зад бюрото си сяда червенокосият. Няколко секунди мълчание, после започва „разговорът“. (Предавам го по памет.)

— Та значи поканихме ви на разговор. Вие, Ал. Ал., сте човек с голям житейски опит… а ние сме хора млади (неестествена скромност — уж на истина искат да се поучат.)

Мълча.

— Е, как мислите, Ал. Ал., защо от вас се е заинтересувала Държавна сигурност, нали имахте време да помислите върху това?

Охо, бързо плюхте на първото червейче и клатите кукичката току под носа ми.

— Знам ли, може да ви интересува какво ли не. (Правя се на наивен с една усмивчица.)

— Добре де, и все пак какво си мислите?

— А няма ли да е по-лесно вие да ми кажете — отвръщам сдържано, леко раздразнено. Червенокосият мисли.

— Интересуват ни отношенията ви със Солженицин.

— Разбирам — кимам аз.

— Какви бяха отношенията ви с него?

Отговарям бодро, почти весело, предварително съм шлифовал тези думи:

— Много добри, приятелски.

И ги наблюдавам, отварям си очите на четири — не се издават, но са леко озадачени: не тръгвам веднага с пешката.

— И често ли се виждахте с него?

— Не, не често, а напоследък съвсем рядко.

— Но все пак и след като той тръгна направо срещу закона и вече беше получил призовка от прокурора?

Не ще и дума, това го знаете — как отидох в деня на арестуването му. Но не уточнявате. Аз също.

— Доколкото ми е известно, той бе екстерниран без следствие и съд. А не е в моя стил да обръщам гръб на приятелите си, когато са зле.

— Да, но той се занимава с антидържавна дейност, а вие поддържате връзки с него.

— Не поддържам връзките си с него, откак замина. Смятам, че е влязъл в остър конфликт с държавната власт: това не е нещо ново за голям руски писател.

— Но с него постъпиха много хуманно, нима не сте съгласен?

— Добре знам от личен опит какво е административното изселване, на което той бе подложен на два пъти, сигурно знаете това. Когато нас ни изгониха от Франция през 1947 г., съветското правителство не прие това като „хуманен акт“. Всичко е относително. Вярно, с него можеха да постъпят много по-лошо и в сравнение с по-лошото изселването може да се сметне за хуманна мярка.

Обаче те са забравили за изселването ни с баща ми през 1922 година и разговорът на тази тема секва.

— А къде и кога се запознахте с него?

— Още когато беше прославен, а къде — не си спомням точно, май в Дома на литераторите.

— А кой ви запозна?

— Ами… не си спомням… не, не. (Хе-хе, душички!)

Пауза, охлаждаща „топлотата на разговора“.

— Какво е отношението ви към неговата дейност?

— Според мен той е много голям писател и е абсолютно независим и честен. Като такъв има право да говори всичко, което мисли.

— Не, не! Не като писател — раздразнено казва „тъмните очила“, — а в другата област, в политическата.

— Аз съм човек, който мисли самостоятелно, и отношението ми към различните му писания е различно — едни одобрявам, на други гледам критично. (Не, няма да обсъждам подробно това с вас, не се надявайте.)

— Но сте му помагали, сътрудничили сте му.

— Не.

— А на нас ни е известно, че сте му сътрудничили. Ето в тази папка, не гледайте, че е тъничка, са събрани всички данни, по-добре да не отричате. Например съхранявали сте архива му.

— Не знам какви данни имате. Не съм съхранявал никакъв архив.

— А искате ли да ви кажа номерата на работите, които са се съхранявали у вас?

— Не знам какви са тези номера, можете да ми ги кажете, щом искате.

Протяга ръка към папчицата и същевременно ме гледа втренчено.

И аз не свалям очи от него… в главата ми се мярка: за марките не споменават, смятат да ме сплашат или…

— Абе хайде, няма нужда, друг път — ръката се прибира от папката мързеливо, мързеливо…

Така! Тази атака пропадна, засега. Още повече стабилизирам позицията си.

— А познавате ли така наречената Люша?

— Познавам я добре и отдавна.

— Тя никога ли не ви е предавала нещо?

— Не, нищо, никога.

— А познато ли ви е такова произведение — „Рекло телето дъба на мушка“ ?

— Знам, че има такова, но не съм го чел.

— А за какво се разказва в него?

— Мисля, че е нещо автобиографично.

— А какво се е случило с този ръкопис, нещо, в което и вие сте били замесен? Определено трябва да знаете!

— Не знам.

Доста знаят обаче. Как да отгатна: какво знаят със сигурност, какво донякъде и какво само предполагат? Но тактиката им е същата: внушават ти — „ние знаем всичко, разказвайте всичко — във ваш интерес е“.

Охлаждаща „разговора“ пауза. Червенокосият размишлява. „Тъмните очила“ помръква, ъгълчетата на устните му сочат надолу…

Пуша много и забелязвам, че паля нова цигара, преди да съм допушил предишната. А, лошо — вълнението ми се издава безконтролно и сигурно забележимо.

— Казвате, че не сте му сътрудничили, не сте му помагали, обаче сте го и критикували, и то много остро…

Червенокосият се усмихва, нещо като комплимент. Не отричам и си мълча. Отбелязвам си: и това знаят, но не се изненадвам много. Може ли да се скрие всичко в момент, когато отвсякъде те дебнат и подслушват! Играта на шах продължава. Червенокосият развива атаката си:

— А продължавате ли да пишете мемоарите си?

— Да, продължавам — преструвам се, че никак не съм изненадан, което е почти истина…

— Донякъде сме запознати със съдържанието им.

— Не съм ги давал на странични хора, те са предназначени само за роднините и близките.

— Де, де, и за не чак толкова близки…

— Сигурно някой от семейството се е разбъбрил, това е — казвам равнодушно и презрително (а същевременно мисля — кой ли??? От Таруса?).

— А сигурно вече сте ги изпратили на Солженицин?

— Не, не и не! — избухнах неочаквано. — Прекалено са интимни и не желая това да става обект на политическа спекулация, от каквито и да било позиции — те не са предназначени за отпечатване и обнародване.

Наистина мисля така и го казах и на А. И. при последната ни среща. „Но защо тогава ги пишете?“ — учуди се А. И.

Постепенно учтиво-коректният тон от началото на „разговора“ премина в явно враждебен и неприкрито „разпитен“. Обстоятелството, че тези мухльовци не се удържаха дълго на първоначално замислените позиции и ми се показаха в същия добре познат ми вид, изобщо не ме натъжаваше, а по-скоро ме окуражаваше. Всичко си беше на мястото, по същество нищо у тях не беше се променило — същите похвати, същите сметчици, същата примитивност. Още не са ги отвързали тези псета, а те вече скърцат със зъби, едва се сдържат. Но ето, вече минават към заканите. След кратка пауза, която червенокосият се мъчи да направи многозначителна, а „тъмните очила“ — зловеща, червенокосият казва:

— С една дума, Александър Александрович, сега всичко ще зависи от вас самия…

— Не разбирам, защо всичко трябва да зависи и ще зависи от мен? Какво искате да кажете? Какво намеквате? Аз мисля, че всичко трябва да зависи от обективните обстоятелства, а изобщо не от мен.

— Да — унило поклаща глава червенокосият, — от обективните обстоятелства… Но за нас е съществено да изясним въпроса за „умисъла“ — изрича той „мъдро“, — разбирате ли какво означава „умисъл“?

Имам известна представа за това юридическо понятие. Само че преди 25 години тук пак така предполагаха и подозираха и нищо не намериха, обаче ми друснаха 10 години ИТЛ (Изправително-трудови лагери. — Бел. пр.)…

— Времената бяха други — казва червенокосият.

Усмихвам се кисело. Не върви разговорът. Чакам какво ще стане по-нататък.

— А какво можете да кажете за пътуването си на юг на 6 август 71-ва година? — за пръв път задава въпрос „тъмните очила“. Сметачната машинка в мозъка ми мигновено прещраква: „Май сбъркаха, защото заминахме не на 6-и, а на 7-и, ако не греша“ — и без никакво смущение отговарям:

— Нищо не излезе от това пътуване.

— Как така не излезе?

— Ами така, не се състоя и аз просто откарах Солженицин на гарата.

— Как така на гарата!? — смая се и занастъпва през цялото бюро към мен „тъмните очила“. — Е, ама вие вече…

Помислих си, че ще ме попитат на коя гара, обаче не, не ме попитаха.

— Е, ясно е, разговорът ни не излезе сполучлив — изрича злобно „тъмните очила“. И заканително!

— Да, не излезе — подкрепя го червенокосият и без да става от стола си зад бюрото, величествено сочи с ръка вратата. Разбирам, че „аудиенцията е приключила“, ставам и тръгвам към закачалката, където виси кожухът ми.

— И все пак хубавичко си помислете и ни се обадете.

— Не, няма да ви се обадя, изпратете ми призовка.

— Призовка значи? Окончателно?

— Да, призовка. Окончателно.

— И да не сте посмели да унищожавате нещо у вас.

— Няма какво да унищожавам.

— Вече сте успели да ги изпокриете другаде? — избухва. — Колко хубаво!

Не отговарям. Обличам се.

— И не ви препоръчвам да говорите за днешната ни среща със Столярова въпреки близките ви отношения. Ние ще си я извикаме.

Разбира се, не отговарям, но след този шантаж лицето ми не може да изразява нищо друго освен погнуса.

— А на Чуковская можете да кажете… Тия пък фокуси какви са? А, майната му!

Обръщам се и тръгвам към изхода. Иззад гърба ми вратата отваря „тъмните очила“ и дава знак на ченгето до втората врата да ме пусне. Онзи отваря, излизам от коридорчето, без да се обръщам, прекосявам приемната и излизам навън. Известно време усещам по гърба си погледа на „тъмните очила“.

Навън е пак ден. Всичко продължи около час и половина. Излизам при Голямата къща, после на площада, насред който се извисява паметникът. Точно тук в навечерието на Петдесетница предадох „Архипелага“! А вие хабер си нямате!

Ех, животът все пак е хубаво нещо! От „Детский мир“ се обаждам вкъщи, после отивам да пия кафе на „Сретенка“… След още ден-два се разхождам с Люша из заснежените дворове и потайни кътчета около „Миуските“ и „Ямски“ улици.

Хубав ден беше, успешен ден! И досега съм доволен от него (и донякъде от себе си!).

На два пъти опитах да разкажа устно и подробно на хората във Върмонт за случилото се, но не стана. Оттогава нищо, засега. Е вярно, през 1977-а ОВИР ми отказа изходна виза. Но ще го преживеем.

А. А. Угримов

Скъпи А. И.!

…Вашите добри думи за завръщането ми ме хвърлят в смут — малко е неловко, когато хората те надценяват, а ти си мълчиш: Хем всичко стана благодарение на Вас, представете си. Вашата помощ ми даде възможност да прекарам на Запад цяла година, без да съм зависима почти от никого (иначе по никакъв начин нямаше да издържа). Благодарение на Вас ме споходи недостъпно за никого щастие — спокойно, свободно, силно, дълбоко да избера, със съзнание, необременено нито от принципи (принципите настрана, нито веднъж не ми послужиха), нито от „чувство за дълг“ (противопоказана за мен категория), нито дори от съзнанието за ползата, която мога да допринеса (дори на себе си не гледам утилитарно). Преди година златният есенен Париж породи у мен чувството: ето, аз съм в своя град и няма да мръдна от него. Ала не, не стана. Като погледнеш, уж пълна свобода и „по-светъл е лазурът“, и — „в злато цял — лъчът“, и аз ли, аз ли не мога да ги оценя! — а в сърцето ми жива рана — кълбо от любов и омраза към великата, страшната, унизената, отъпканата, „желаната“, „дългоочакваната“.

…Днес скитах из коридорите на метрото с пакетите подаръци за Москва и изведнъж чух нисък руски глас — беше един от просяците, дето седят на пода и пеят с китара. Гледам — младо руско лице и чувам — пее „Полюшко-поле…“ Пееше хубаво, тъжно, много хора се спираха. А аз позорно плачех, извърната към стената, плачех толкова горчиво, сякаш цяла година не бяха ме оставили да се наплача. За какво плачех? За проклятието, надвиснало над нашата страна, затова, че хората — млади, стари, добри, всякакви — бягат, бягат, и всеки е прав за себе си, за своя единствен живот. А „За Русия ми е жал“.

На пръв поглед потисничеството и страхът са изпепелили дори самото понятие „свобода и достойнство“, ала същата неумолима преса над духа неочаквано е удесеторила потребността от свобода и достойнство. Не толкова лагерът, колкото руската „воля“ ме научи да ценя над всичко на света свободата (да живееш, да се движиш, да мислиш), към която толкова страстно се стремим. И заради тази страст, заради този напрегнат живот, в който ние — „акробати по неволя“ — се мъчим да вместим свободата и достойнството, заради това всъщност се връщам. Да, по-добре ми е да живея там, да се вслушвам в нощните стъпки по стълбището, след някое среднощно звънене на вратата (после се разбира, че от „Бърза помощ“ сбъркали звънеца) сутрин трескаво да изнасям от къщи взривоопасното, да живея, непрестанно мамейки „всевиждащото око“ (и ухо), и поне частично да използвам онова книжно богатство, което с такава обидна лекота плува към мен в Европа, поне донякъде да удовлетворя около себе си несекващата жажда за словото на истината. Може би затова тъй ревниво съм пазела [по време на западните пътешествия — А. С.] формалната непорочност на паспорта си, изключвала съм опасността от формално препятствие пред завръщането ми.

Вероятно това е последното ми писмо до Вас и затова Ви моля — ако имате добро отношение към мен, не ме разкрасявайте. Не забравяйте колко съм алчна за живот с всичките му страни, колко съм противоречива, без това да ме измъчва, каква бонвиванка съм и как не бягам от съблазните, а се втурвам към тях. Наистина съм благодарна на съдбата за живота си, за необикновените срещи, нито една от които не забравям. Вие по-специално бяхте една от най-големите ми съблазни, осъзната още в първия разговор, и както си спомняте, не Ви оставих на мира, докато не ме „чухте“.

Разбира се, ще предам в Москва всичките Ви поздрави, ала на малко хора мога да разкажа нашата среща. С нетърпение ще очакваме миниатюрните книжки. С каналите сме зле — на кого му е приятно дълго да ходи по въже в чужда страна, — но аз вярвам в чудото на личния контакт, пък и животът е претъпкан с чудеса, във всеки случай моят е тъй претъпкан, че спокойно мога да разчитам на тях.

Прегръщам Ви и никога няма да Ви забравя.

Н. Столярова