Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

ПРИМКАТА СЕ СКЪСА

Какво лепкаво тесто излязоха мемоарите: докато не си подвиеш краченцата — не можеш да свършиш. Защото междувременно възникват нови събития и са нужни допълнения. И както непрекъснато се хокам за скучната обстоятелност, прахосвам времето хем на читателя, хем моето.

С нищо не мога да сравня това състояние — облекчението от изричането. Защото трябва половин век да се превиваш, да се превиваш, да се превиваш, та накрая да се изправиш, да ревнеш, ама не от покрив, не към някой площад, а така, че цял свят да те чуе, — за да усетиш как цялата успокоена и стройна вселена се връща в гърдите ти. И вече няма нито съмнения, нито мятане, нито разкаяние — чисто озарение от радостта! Така е трябвало! Отдавна е трябвало така! И дотам се озарява цялото възприемане на света, че чак ме облива благодушие, макар нищо да не съм постигнал.

Впрочем как да не съм постигнал? Ами че близо сто писатели ме подкрепиха — 84 в колективното писмо до конгреса и петнайсетина души в лични телеграми и писма (броя само ония, от които имам преписи). Как да не се смаеш? Изобщо не смеех да се надявам на такова нещо! Бунт на писателите!! — у нас! След като толкова пъти са ги премазвали напред и назад, напред и назад със сталинския валяк! Клета хуманитарна интелигенцийо! Нали теб, главната хидра, те унищожаваха още от 1918 година — изсичаха те, косяла те, преследваха те, тровеха те, опожаряваха те? Уж бяха те унищожили до корен! Как ли не си пулеха очите, с какви ли метли не се втурваха! — а ти пак си жива? А ти пак тръгна, изправена в целия си незащитен, безкористен, лудешки ръст! — именно ти, пак ти, а не охолните ти братя, ракетчиците, атомчиците, физиците, химиците, с техните гарантирани заплати, модерни апартаменти и приспивен живот! Редно би било те, оцелелите, да се нагърбят с твоята горчива орис, да наследят твоя безнадежден жребий, — ама не! конник пешака не разбира! (Измежду тях заявяваха: че какво толкоз е казал, дето да не го знаем? а защо само по литературните въпроси, а не изобщо?) Те ще ни подготвят огнена гибел, а за цъфтящата земя — ти гини!

В писмото на 84-мата малко бяха неочакваните имена — за тях и бездруго се знае, че са мърморковци. Но съвсем неочаквана беше телеграмата на Валентин Катаев (дали за миг не му се е сторило и на него, че се извършва необратима промяна?), пуснатото в самиздат писмо на Павел Антоколски до Дьомичев — макар все още в рамките на партийната терминология, но с изблици на честно сърце, и писмото от Сергей Антонов до конгреса с рязко наблягане срещу цензурата (но прозорливо ме поправяше още тогава, че нравствената цензура не подлежи на премахване). А всичките ги увенчаваше доблестното безстрашно писмо на Георгий Владимов, който чак ме надмина — в химна за самиздат. Общо взето, с писмата отзвуци моята аргументация бе доразвита и коригирана.

И пак на валчестата кутия върху врата ми не й достигна да предвиди най-близките последици! Бях писал и разпращал това писмо — все едно че доброволно се качвах на ешафода. Вървях по тяхната идеология, но носех насреща им под мишница и собствената си глава. Виждах в това завършек на моя още недосъсипан, недоизкормен живот, прекъсване ни последната отсечка от онова усреднено битие, без което всички сме сираци. Бях решил да стана курбан — неизбежен, но далеч не радостен и не благоразумен. Но се минаха няколко дена — и В. Каверин ми каза: „Писмото ви е блестящ ход!“ И смаян видях: да; ама че изненада! Излезе, че изобщо не е саможертва, а ход, комбинация, която след двегодишни гонения ме възкачи на скала. (Едва след доста години разбрах какво всъщност е представлявала тази крачка: защото Западът не след изопачения „Иван Денисович“, а чак след това шумно писмо ме забеляза и се вторачи в мен. Само година и половина преди това разгромяването на моя архив премина съвсем незабелязано. А оттук нататък се констатираше всеки мой жест срещу Съюза на писателите. (Бел. от 1978 г.))

Блажено състояние! Най-сетне заех присъщата си, отредената си позиция! Най-сетне мога да не се суетя, да не търся, да не се кланям, да не лъжа — да съществувам независимо!

Уж бях съвсем наясно какво представляват босовете на нашата литература и босовете на идеологията. И все пак съм подценявал нищожеството и нерешителността им: достраша ме да разпратя писмото твърде рано, да им дам време да подготвят контраудар. Разпращах писмата едва през последните пет дена, а съм можел и цял месец предварително — все едно поради тъпотията си нямаше да измислят с какво да ми отвърнат, все едно нямаше да се окопитят. (Списъка на кого да разпращам бях го разработвал дълго, прехвърляйки всяко име. Трябваше да разпратя до всички национални републики и по възможност не до най-големите негодници (надеждата ми да получа подкрепа от националните покрайнини впрочем не се оправда — там не се намериха ръце и гласове); до всички истински писатели; до всички общественозначителни членове на съюза. И най-сетне, за да не заприлича списъкът на донос, — да го напудря със самите босове и доносници.) Затова голям брой свестни хора получили писмата твърде късно, разминали се с тях, докато пътували за Москва (една трета от писмата направо ги спипала цензурата). (А бях си направил сметката: пускаха се по различните райони на Москва, в различни пощенски кутии, не повече от две писма наведнъж. Помагаха ми неколцина души (вж. Пето допълнение).) И затова не се събраха толкова подписи, колкото би могло, пламъкът не лумна до тавана на конгресната зала.

Но из Москва писмото ми се разпространи с бързината на огън. И на Запад бе отпечатано още навремето — на 31 май в „Монд“, веднага след закриването на конгреса, когато още не беше увяхнал споменът за това позорище. И по-нататък из Запада отекна като камбанен звън, пак надминавайки очакванията ми. (За разлика от злополучното ми интервю с японците. Така стана, защото всяко интервю нищо не струва, както разбрах сега. А писмото до конгреса беше събитие от нашия вътрешен живот.) Дори онази страна от писмото, където се оспорваше западният опит, тук-там бе разбрана, а пък нашата страна бе подчертана и подета. И десет дена подред — първите десет дена от юни, между нажежените предавания за шестдневната арабско-израелска война — няколко световни радиостанции цитираха, излагаха, четяха от игла до конец и коментираха (понякога много късогледо) моето писмо.

А босовете мълчеха гробовно.

И така взе да ми се струва, че съм постигнал неочаквана и дори съкрушителна победа!

И тъкмо тогава ми съобщиха, че Твардовски искал спешно да се види с мен. Това стана на 8 юни, на Киевската гара, няколко минути преди потеглянето на мотрисата за Наро-Фоминск, с пазарски чанти в двете ръце, с пет дузини евтини яйца, — а по телефона отдавна нечуваният познат глас доброжелателно и многозначително боботеше, че било много важно да съм зарежел незабавно всичко и да тръгвам за редакцията. Хич не ми беше до главата да се настройвам наново на тая вълна, да се пренагласям, да изпускам влака и да мъкна продуктите в редакцията (земния ни живот, могат ли ме разбра те, на които всичко им се поднася на тепсия?), но по-бързо и над това схванах: за какво му е изтрябвало да ме търси? Само за някакво покаяние в полза на „Новый мир“? но това изобщо не си струваше да се обсъжда. Ако ли пък, след като са пропуснали лятото, се втурват да берат гъби под снега, ако са решили да ме печатат след толкова години — да почакат до понеделник, да почакат тъкмо тези дни, докато (програмата вече е обявена) Би Би Си на три пъти ще чете писмото ми за яд на босовете. По-силно ще стане желанието!

И отговорих на А. Т., че ми е абсолютно невъзможно, ще дойда на 12-и. Той много се разстрои, гласът му стана глух. После, казват, ходел из редакцията засегнат и съсипан. Такъв си беше той, ако се е запалил за нещо, иска го начаса, не може да изтрае. А. Т. се примирява, когато спънката идва от началствата, но не и ако е от подчинените му. А на всичко отгоре: хубав номер измислил, в моя полза — и аз, не щеш ли, отблъсквам протегнатата за помощ ръка.

Толкова са ни различни орбитите, че никога не можем да се разберем.

Впрочем същия ден чух с едното си ухо (май от Берзер) и се смаях: още една пълна изненада — Твардовски изобщо не е възмутен от писмото ми до конгреса, дори е доволен от него! Не, не го бях проумял този човек! Четири глави спомени написах за него, а не съм го проумял. Представях си, че ще ревне от гняв, че ще ме прокълне навеки заради моята вироглавост. (Но ако се замисли човек, всичко е ясно: все пак не се оплаквам на Запада, не от Запада търся закрила, а тук, у нас, вътре цапардосвам по мутрата. Това според разбиранията на А. Т. бива. И просто според естеството на юмручния бой: нас, „Новый мир“, ни тормозят, цяла година поражения, а ние, от друга страна — ги цапардосваме по мутрата!)

На 12 юни в редакцията го видях за пръв път след онзи мартенски разговор, който смятах за последен между нас изобщо. Нищо подобно! А. Т. се сдържаше, докато се ръкувахме, но в очите му святкаха весели искрици.

— Много се радвам, Александър Трифонич, че не сте се отнесли отрицателно към моята акция.

Той (неуспешно опитвайки се да бъде строг):

— Кой ви е казал, че се отнасям неотрицателно? Аз не одобрявам постъпката ви. Но всяко зло за добро. Може би сте роден с късмет, ако това ви се размине. А надежда има.

След това взе да ми внушава със заклинателен глас и аз не видях надежда за възраждане на приятелството ни:

— Трябва да се държите така, че да не угасите мястото, откъдето направихте прощъпалника си, единственото място, където нещо мъждука.

Най-трудната за мен аргументация, най-силното, в което може да ме упрекне той… Но при вас ли направих прощъпалника си, приятели? И нима никъде другаде не мъждука?… И след всички камбани — нима ще отстъпя дори една крачка. Как можете чак дотам да не разбирате?

— По какъв начин — ме попита той със същата напрегната сериозност — писмото ви стана известно на Запад и вдигна такава врява?

— А как искате във века на всеобща бърза информация: хем да функционира демокрацията — хем нищо да не става известно в чужбина? В Англия нали не упрекват Бертран Ръсел, че в СССР се печатат негови статии?!

А. Т. замаха с едрите си ръце, с едрите си въздебели длани:

— Ако обичате, недейте дърдори такива дивотии пред секретариата на СП! По-добре ми кажете: наистина ли към конгреса сте се обръщали, или сте разчитали на западната врява?

— Недейте така, Александър Трифонич! То се знае, че само към конгреса.

— Тогава нека идем в секретариата — и там им потвърдете това. Кажете, че западната врява и вас ви ядосва.

(Моят спасител, от когото ликувам?!)

— А. Т.! От нито една дума в писмото сега няма да се отрека и няма да променя. Ако поискат да пиша нещо, да се извинявам…

— Ама не! — пак заразмахва ръце той. — Никой не ви кара да пишете нищо! Само ще им потвърдите това, което ми казахте, нищо повече. И недейте им казва, че се борите срещу съветската власт! — Той вече се смееше, вече завършваше с една от любимите си шеги. А излезе следното. Върхушката на съюза възприела писмото ми като „удар под кръста“ (правилата нали са в техни ръце, те го знаят) и витиите призовавали „да се отвърне на удара с удар“. Но бързо отслабвала и тяхната решимост, и решимостта на ония горе: поради това че ме подкрепиха сто писатели, а най-вече — поради начина, по който се разнасяше звънът из чужбина (нищо подобно не бяха очаквали!). А Твардовски проявил неприсъща за него чевръстина и дипломатически натиск. Той и на Шауро (вместо на Поликарпов, отдел „Култура“) сколасал да каже: „Кого смятате за първи руски писател? Михаил Александрович (По всяка вероятност — М. А. Шолохов. — Бел. пр.) ли? Грешите!“, и да вразуми секретариата на съюза, че така не бива, че е неизгодно и за самите тях: като давят мен, ще удавят и себе си. И ги убедил да съставят проект за съвсем друго комюнике: да потвърдят безупречната ми служба през войната; да признаят някои неща в писмото ми за заслужаващи разглеждане; и „сурово“ да ме порицаят за „сензационния“ начин на действие. И тъй като никой в секретариата не можал да предложи нищо по-умно, а това им изглеждало доста спасително, а да си траят повече им се струвало невъзможно (с оглед на международните пътувания и на въпросите), скланяли да изпратят горе тъкмо такъв вариант на решението. И аз тъкмо в такъв момент не помогнах на Твардовски с появяването си, не му дадох да завърши една от най-добрите си операции!… (Впрочем тя все едно нямаше да бьде завършена: началствата бяха заети със скандалното поражение на арабите, а повече от един проблем наведнъж главите им не побират.)

А защо секретариатът на съюза просто не бе ме викнал? Защото след моето писмо не били сигурни ще се съглася ли да дойда. Ами ако взема да не дойда, а отгоре не се получи указание да бъда изгонен — как ще се измъкнат тогава от задънената улица?… Както постепенно си изясних, те искали да ме видят, за да се убедят, че изобщо разговарям с тях. Иначе губеше смисъла си и тяхното комюнике.

Ето на каква скала бях рипнал с моя „ловък ход“!

Пристигнахме в прочутата колонадна сграда на „Поварская“ и А. Т. ме заведе при секретарите. Това бяха секретарите канцеларисти К. Воронков (чене), Г. Марков (охранена лисица), С. Сартаков (зурла, но отчасти комична), никакви писатели, но тъкмо на тях шестте хиляди членове на съюза бяха „възложили“ да движат всички най-висши и най-важни работи на СП. Влязох като върлина с глава на робот — нито човешко движение, нито човешки израз на лицето. Воронков с почит подхвърли от креслото фигурата си на як бияч и украси ченето си с усмивка: сякаш настъпваше един от най-щастливите дни в живота му. Радваше го дори това, че е получил възможността да ме пусне пред себе си през две врати. В полусалона с кариатиди и гипсови тавани Марков с възхитро мекичко полуженско лице затръшна телефонната слушалка, щом видя най-сетне под сводовете на съюза най-добрия и желан гост. От някаква скришна, незабележима от пръв поглед врата влезе Сартаков. Но той ни най-малко не ми се зарадва и изобщо няколко часа подред седя безразлично начумерен. А освен това чакахме Соболев, той пък се щурал из апартамента си, но нямало свободна кола да го докара, а друг път не му бил известен. Попитах няма ли гарафа с чешмяна вода — и тутакси скришната врата се отвори и сервитьорката от някакъв заден таен кабинет започна да мъкне на огромната полирана маса плодови сокове и минерална вода, после силен чай със скъпи хрупкави бисквити, цигари и шоколадови бонбони (народните парици…). Започна се светски разговор: за това, че сградата била къщата на Ростови и как я поддържали; и как графиня Олсуфиева, когато пристигнала от чужбина, помолила да я разгледа (на Воронков мед му капеше от устата, когато изговаряше думата „графиня“, представям си как се е пресуквал край нея — и как би влязъл да разстреля въпросната графиня през 1917 година); и какви тъкани портрети на Толстой (18 милиона възела), Пушкин и Горки красят стените на този полусалон. От гърба ми до прозореца, отворен към знойния неподвижен ден, имаше близо шест метра. Но опазването на скъпоценния ми живот толкова вълнуваше Воронков, че той деликатно се осведоми не ми ли духа, защото стаята им била „коварна“.

Както слушах тези празни приказки, сложих пред себе си на масата две-три стари мои писма — до Брежнев и до „Правда“. Белите листове с неизвестен машинописен текст кротуваха на кафявата маса, но ужасно развълнуваха Марков, който седеше от отсрещната страна. Сигурно беше си помислил, че съм приготвил някоя нова бомба, че ей сега ще я прочета на глас, и нетърпението не му даваше сили да дочака удара: той трябваше да ги прочете! Нарушавайки целия приличен тон на разговора, той си източваше врата и си извърташе очите.

Дойде Соболев — и Марков започна така: на конгреса било невъзможно да разгледат писмото ми, конгресът си имал „своя напрегната програма“. За съжаление писмото станало факт не от вътрешно, а от международно значение и засяга интересите на нашата държава. Трябва да разнищим въпросите и да намерим изход. (Малко по малко това ще се превърне в главна мелодия: как заедно да намерим изход от положението? помогнете ни да намерим изход!)

Изказа се кратко и ме погледна притеснено. Със същия светски тон, с който си говорехме за къщата на Ростови, аз се осведомих няма ли да им е интересно „да научат историята на това писмо“. Излезе, че — да, много ще им е интересно. Тогава надълго и нашироко започнах да им разказвам историята на всички клевети по мой адрес и как съм възразявал, и как съм изпращал ей тия писма (размахвам ги, на Марков му поолекна). После се случи нападението, което ми струваше романа и архива…

Мурджоподобният Соболев: — Какво нападение?

Аз (любезно): — …на Държавна сигурност.

След това — няколкото ми жалби до ЦК, и всичките оставени без отговор. След това — началото на „тайното издаване“ на моите книги, всички условия за плагиат. А клеветата непрекъснато се разширява. (Патетично): Към кого още да се обръщам? Ами че към върховния орган на нашия съюз — към конгреса! Незаконно ли е това? (Марков и Воронков едновременно: напълно законно е. Сартаков и Соболев се цупят.) Конгресът беше насрочен за юни 1966-а, аз подготвях писмото (лъжа, още не беше ми хрумнало). Но конгресът, както е известно на присъстващите, бе отложен за декември (кимат). Ами сега? Тогава реших да се обърна непосредствено към Леонид Илич Брежнев. Там вече говорех и за положението на писателя в нашето общество, и как е можело да бъде спрян навреме култът към Сталин. И това писмо остана без отговор. (Те помежду си бързо, сякаш са се наговорили, като актьори в добре изрепетирана масовка: „Леонид Илич не го е получил… Не го е получил Леонид Илич!… Леонид Илич, разбира се, не го е получил!…“) Зачаках декември, за да пиша до конгреса. (Лъжа, заминах за Скривалището да дописвам „Архипелага“.) Но конгресът пак бе отложен — за май. (Кимат.) Добре! Зачаках май. Ако бяхте го отложили още веднъж — още щях да чакам. (Сигурно вътрешно са съжалили — защо не са го поотложили още?)

Сартаков: — Но защо в четиристотин екземпляра?! (Цифрата е от Би Би Си.)

Аз: Откъде накъде — четиристотин? Двеста и петдесе. Тъкмо защото писмата, изпратени по един-два екземпляра, потъваха някъде, бях принуден да разпратя стотици.

Те: — Но това е неприет начин на действие!

Аз: — А тайно да се издава роман приживе на автори това приет ли е?

Соболев (по мурджовски): — Но къде е логиката? Защи да се изпраща до делегатите, щом се изпраща до президиума?

Аз: — За мен беше важно да получа подкрепата на авторитетни писатели. Получих от сто и съм напълно удовлетнорен.

Марков: — Но откъде накъде до някаква си „Литературная Грузия“?

Аз: — Защо органът на една братска република да не знае за писмото ми?

Марков: — Отвсякъде ни изпращат ваши писма. И недейте си мисли, че всички са за вас, мнозина са решително против.

Аз: — Тъкмо затова искам открито обсъждане.

Марков (жално): — Да, но ако това не беше станало известно на нашите врагове. (Те за „съвместното съществува не“ не знаят друг термин: всички наоколо са врагове!)

Аз: — Много ми е неприятно. Но вината е ваша, а не моя. Защо стана това? Защото вие три седмици не отговаряхте на писмото ми! По каква причина бе загубено толкова много време? А аз очаквах, че още през първия ден от конгреса президиумът ще ме повика, ще ми даде възможност да прочета пред всички писмото или поне ще организира обсъждането му.

Марков (страдалчески): — Хайде сега, това са упреци, а най-важното е какво да правим оттук нататък.

(И всички в един глас: какво да правим?)

Марков: — Посъветвайте ни вие като най-печен в политиката!

Аз (смаян): — Каква политика? Аз съм художник!

Воронков: — Хем как го предават! — по два пъти във всяко предаване! (Лъже, но не мога да му възразя: нали не слушам западни радиостанции.) Израел! — вашето писмо! — Израел! — вашето писмо! — Израел! — вашето писмо! А как го четат! — майстори на рецитацията!

Марков (хапливо): И все пак в писмото ви има има една малка неточност.

Една малка неточност? В писмото, където направо им отрязвам главите? Където не оставям камък върху камък от техните десетилетия?…

— И каква е тя?

Марков: — Ами ето я: че „Новый мир“ бил отказал да печата „Раковата болница“. Той не е отказвал.

Това Твардовски им го е рекъл. Така го е запомнил. Той честно, искрено помни така. По този въпрос днес си приказвахме с него още в редакцията: „А. И., кога съм ви отказвал?“ — „А. Т.! Нали взехте втора част в ръцете си, вдигнахте я и казахте: дори ако всичко зависеше само от мен…“ Не, не помни! И че аз „нищо не искам да забравя“?, и че за мен „не съществува нищо свято“, и това е забравил. — „Може би е ставало дума за някоя ваша страница? А цялата втора част не съм отказвал…“

Сега Твардовски седи отстрани, пуши и наблюдава със сериозно внимание нашето театро. Дойде ред всички да се извърнат към него.

Твардовски: — Е, кипнахме, какво ли не си казахме и двамата. Това беше най-обикновен разговор, но тогава редакцията| не ви отказа.

„Наи-обикновен разговор“, който насмалко не сложи край на всичките ни отношения…

Твардовски: — Сега цялата редакция е съгласна да печатаме пълния текст на „Ракова болница“. Разногласията ни с автора засягат една и половина-две страници, не си струва да говорим за тях…

Една и половина — две ли? Помня, че цели глави задраскваха, цели персонажи… Но всичко се промени — победителите не ги съдят. За пръв път през моя живот можех да смятам, че тази поговорка важи и за мен.

А. Т. усети засечката и — браво! Откъде се взеха в него тая чевръстина и това умение? — ненадейно с бащински суров тон, тържествено:

— Но в редакцията не ви зададох, А. И., един важен въпрос. Кажете според вас могат ли „Раковата болница“ и „Първият кръг“ да стигнат до Европа и да бъдат публикувани, там?

Подходяща карта ми подхвърли! Такива въпросченца ми задавайте!

Аз: — Да, „Раковата болница“ се е разпространила извънредно нашироко. Няма да се учудя, ако излезе в чужбина.

Някой (съчувствено): — Ама ще я окепазят и изопачат!

(Не повече от вашата цензура!)

Соболев (ужасявайки се да изпадне в такова беззащитно положение): — И на всичко отгоре каква система са въвели: приемат за издаване дори ръкописи, получени чрез трети лица, а на авторите, виждате ли, се запазват хонорарите!

Някой: — Но как стана така, че „Болницата“ толкова се разпространи?

Аз: — Давах го за обсъждане на писатели, след това в няколко редакции и изобщо на всички, които ми го искаха. Моите произведения на моите съотечественици — защо да не им ги давам?

И не посмяват да ми възразят! Какви времена доживяхме…

Твардовски (уж че току-що се е сетил): — Да! На мен Вигорели ми изпрати отчаяна телеграма: Европейската асоциация е заплашена от разпадане. Членовете искат от него разяснения относно писмото на Солженицин. Засега им изпратих неопределена телеграма.

Воронков: — Междинна. (Смее се цинично.)

Твардовски: — Без нас Европейската асоциация не може да съществува.

Марков: — Че тя тъкмо за нас беше създадена.

(След това научих от А. Т.: през юни той трябвало да замине за Рим на пленума на президиума на асоциацията да обсъжда тежкото положение на писателите… в Гърция и Испания. И на гръцките писатели не им се уредила играта заради моето писмо.)

Аз: А „Първия кръг“ дълго не го изпусках от ръцете си. Но когато разбрах, че го дават за прочит и без да ме питат, че авторът има не по-малко права върху романа си. И престанах да отказвам на онези, които ме молеха да им го дам. По този начин и той вече се разпространява, но значително по-малко от „Раковата“.

Твардовски (стана, развълнуван, започна да крачи):

— Тъкмо затова казвам: трябва незабавно да печатаме „Ракова болница“! Това веднага ще пресече топурдията на Запад, и ще изпревари отпечатването му там. И трябва до два дена да пуснем в „Литгазета“ откъс с информация, че изцяло повестта ще бъде отпечатана… (с мило запъване) — …е, да речем, в списанието, което авторът си избере, което му е най-близко.

И никой не възрази! Обсъждаха само: ще сколаса ли „Литгазета“ за два дена, вече е набрана. Може би — „ЛитРоссия“?

Тоя ден те бяха не ошашавени, а направо нокаутирани: не от срещата ни, а преди нея, от радиобомбардировката. И най-неприятното в тяхното състояние беше, че май този път им бяха предложили сами да се измъкнат от положението (ЦК беше се оттеглил, писмото не е до него!) — а това нещо те не го могат, през целия си живот нито един въпрос никога не са решавали с а м и. И възползвайки се от тяхната тъпотия, винаги мудният Твардовски завладя инициативата.

Марков и Воронков един през друг ми благодаряха — ама за какво? За това, че съм дошъл при тях!… (Сега и аз поомекнах и им благодарих, че те най-сетне са се заели с писмото ми.)

Този ден за пръв път през живота си усетих нещо, което дотогава разбирах само отстрани: какво значи да покажеш силата си. И колко добре разбират те този език! Само този език! Единствено този език — откакто са се родили!

Двамата с Твардовски се прибирахме с големия черен автомобил на вестник „Известия“ (Списание „Новый мир“ се е намирало под шапката на „Известия“ — Бел. пр.). Той беше много доволен от развоя на събитията, предполагаше, че секретарите вече са се съветвали с хората горе, иначе откъде ще се вземе такава сговорчивост? Къде остана „на удара с удар“?… В същия миг А. Т. измисли коя глава да вземем за откъса в „Литгазета“ и лично я надписа: „Откъс от романа «Ракова болница»“. Така се развиваха събитията.

Но нещата вървяха прекалено добре, за да са истински. След това, естествено, всичко засече: горе удариха спирачка, и преди всичко Дьомичев. (В някое от жилищата, където хумористично бях разказвал как съм го будалкал по време на срещата ни, е имало кадесарски микрофон, очевидно у Теуш. На Дьомичев му занесли касетката с този запис. И въпреки, че ако подслушваш иззад вратата, не трябва да се ядосваш, ако те фраснат по носа, Дьомичев ме намрази, стана мой върл враг. Върху целия голям конфликт се насложи за много години личната му мнителност. В негово лице един-единствен път направи опит да се запознае с мен Колективното ръководство — и ето какво излезе от това…)

Нито комюнике на секретариата, нито откъс в „Литгазета“ не се появиха: прекрати се радиобомбардировката от Запада и босовете решиха, че може да се отърват, без да предприемат нищо. А. Т. разполагаше със сведения, че на 30 юни горе са обсъждали моя въпрос. Но пак нищо не бе решено. А Дьомичев измислил такъв план: секретарите (Твардовски: „цяла чета юнаци“) да прочетат томовете ми: и „Кръга“, и „Раковата“, но на първо място и задължително — „Пирът на победителите“ (жал им беше да се лишат от този коз!). Ако вземем под внимание, че сред секретарите имаше хора, които не само не владееха перото, а и сричаха, когато четат, замисленото протакане ставаше половингодишно и обещаваше да прескочи до следюбилейното (половин век на „Великия Октомври“) време, когато ще могат да ми свият сармите.

Всичко това го научих от А. Т., когато се отбих в редакцията в началото на юли. Той беше кисел и мрачен. Всеки месец се сблъскваше с тази преграждаща тъпа сила — но и за сто и петдесет месеца не беше свикнал. Цензурата му забраняваше и най-елейни повести (на Е. Герасимов). Воронков, когото бях видял толкова услужлив съвсем неотдавна, дори той не всеки път скланял да вземе слушалката, а отговарял надменно. Но този път по случай моето идване А. Т. се насили и му позвъни още веднъж. Воронков благоволи да се обади и да каже, че секретарите четат, но не знаят откъде да си набавят „Ракова болница“ (сякаш не го бе конфискувала ЧК и го нямаше в ЦК…). А. Т. живна: ще ви го изпратя!

Надежда! Беше решил да изпрати онзи единствен редакционен чистичък, неизмачкан и неиздраскан екземпляр, който им бях дал наскоро. Възмутих се: „Не ща да го давам на тия кучета! Ще го омърлят и разпарцаливят!“ Кипна и А. Т.: „Става дума за главата ви! А вие — щели да го разпарцаливят!…“ Само взе да ме моли „да изхвърля страничката за мстастазите“ — очевидно това бяха онези спорни „една и половина — две страници“. Помнеше (беше му го втълпил някой от редакцията, сигурно още Дементиев, преди да напусне), че там уж имало дълго разсъждение, където лагерите се сравняват с разсеяни из страната метастази (сякаш би трябвало да се разточва това на цяла страница!). Много трудно е да измъкваш А. Т. от първоначално неправилно убеждение. Уверявах го, че няма такава страница, но той не ми вярваше. Показах му абзаца, където има горе-долу такава фраза, като нищо мога да я задраскам, колко му е. Не, има някъде страница! Точно тогава през вратата се промуши дребничкият Кондратович и взе да рие пъргаво с носа си под страниците: при Шулубин трябва да е, при Шулубин! Пред двамата започнах да прехвърлям шулубинските страници; и на всичко отгоре давах на Кондратович да погледне, като на свой човек, без да се опасявам, че ще ме ръфне за крака. Но очите му светнаха — това не бяха неговите очи, а изкуствени, имплантирани от цензурата, и ноздрите му не бяха неговите, а снабдени с надушващите косъмчета на цензурата, — и той уверено-радостно отхапа една мръвка:

— Ето! Ето!

— Къде?

— Ето:

— Че това за метастазите ли е?

— Все едно че е за метастазите. И още по-зле!

Разказвам далеч не за Кондратович — за списанието и за Тиардовски. Съсипаният и наплашен Твардовски прегърна предупреждението на Кондратович:

— Май излиза, че казаното за Николаева Русия е валидно и за нас?…

— Абе става дума не за Николаева Русия, а за Англия, която се канела да предаде на нашето правителство декабриста Тургенев.

Дали защото се засрами, че не е знаел подбудите за Пушкиновото стихотворение, дали защото изобщо бе вдигнал ръка срещу Пушкин, А. Т. се примири:

— Тогава само махнете фразата, че Костоглотов е съгласен.

Това беше нормалното за тях притеснено очакване: не само какво ще кажат за цялото произведение, трябва да предвидят и от коя ивица ще изрежат ремъче, ще го вържат за камшик и ще започнат да ги цитират с камшика през мутрите.

За душевно успокоение на А. Т. махнах и тази фраза. Той се развесели и реши да ме „утешава“: че ето на, Егоричев го свалиха, а мен не ме свалиха, че добре съм се държал на секретариата: хем без зъбене, хем без каквото и да било разкаяние. (Секретарят на московския градски комитет на КПСС, който беше се заял с Брежнев.)

На него сега изобщо не му се щеше да се разкайвам! Моето начинание с писмото определено му допадаше. И май за пръв път, откакто се познавахме, беше повярвал, че мога самостоятелно да си местя краката.

Започнахме да говорим за „Пирът на победителите“, — как да предотвратим четенето му в секретариата и че Симонов също като Твардовски отказал да го чете.

— Поне на мен го дайте — примоли се той.

— Честно ви казвам, А. Т.! — имах само един екземпляр и те взеха, че ми го задигнаха. И аз не разполагам с текста.

— В края на краищата — разсъждаваше той сговорчиво, съзерцателно — Бунин е написал „Злочести дни“. Да не би вашата пиеса да е по-антисъветска?! А ние всичките му останали произведения печатаме…

Не, Твардовски се променяше! Променяше се, и съвсем не бавно. Доскоро ме питаше как съм посмял да сложа някакви си лагерни пиески „редом със светеца Иван Денисович“. Доскоро отхвърляше цели глави дори от „Ракова болница“. А сега напълно обнадеждаващо написа:

И само молеше:

И добродушно добави:

— Аз също си позволявам да се изказвам срещу съветската власт, но само в най-тесен кръг. (Човек трябва да знае какво подразбира Твардовски, когато казва „срещу съветската власт“ с добродушна ирония. Това значи — не във вестникарския остър смисъл, това значи — без да се засягат основите и партийният замисъл, а само: недейте ме кара да се съгласявам с всичко наред, позволете ми да си имам мое гледище, дявол да го вземе!) А например, когато съм в чужбина — там да имат да вземат, там всичко е обратното.

Такъв си е човекът, така е възпитан.

Минаха се още месец и половина — всичко си беше все така, ни глас, ни въздишка. То аз нищо не очаквах, а не ми и трябваше — нали бях стъпил на скала! Но тревогата, че може би изтървам още някаква възможност, ме подсети да предложа на Твардовски този път за „Раковата“ да сключим договор: все едно че отново сме се сватосали. А то в това блатно неустойчиво равновесие, където не казват нито „да“, нито „не“, където всички избягват да вземат решение, може би се иска само едно леко подбутване? Нека го извършим. И нека някой наложи възбрана, макар и на договора! А ако не се стигне дотам — ще можем да дадем ръкописа за набор. Нека се опитаме!

Това планче завари Твардовски неподготвен: изненадващо му се стори, че аз пръв отварям дума за договор, а на исичко отгоре го подстрекавам към бунт — сам да пренебрегне волята на началствата. И ми се струва така: вътрешно в ного веднага се задейства, че той не може, не смее, няма да се престраши. Но ако коравите хора незабавно превръщат мярналото им се усещане в думи, мекушавите не се решават да говорят толкова твърдо. И той, общо взето, ми обеща, но тепърва трябвало да се уточни, и с десетдневните уточнявания, с двете му ненужни отбивания в редакцията, а и с неговото непристигане (прокарвали газ до вилата му) и с телефонното му обаждане от вилата се изясни: „Все едно не мога да сключа с вас договор за «Раковата», докато не получа разрешение.“

Откога редакцията се нуждае от разрешение дори за договор? (Та да излезе, че редакцията „не е отказвала“ „Болницата“ ли?) Твардовски пак бе изпаднал в малодушие. В тези сгромолясвания и възходи, между биографията и душата му, в тези затъмнения и проблясъци е изтерзаният му живот. Той не е нито с онези, които от всичко се плашат, нито с онези, които не цепят басма никому. На него му е най-тежко.

А за мен неговият отказ имаше вече освобождаващ характер: защото ми беше хрумнал нов план — за голям тласък, а не за малък, и договорът само щеше да ми върже ръцете.

Вече се носеха слухове (после излязоха лъжливи), че в Италия вече се подготвяло издание на „Ракова болница“. А у нас протакаха! И измислих предвардваща стъпка, обеца за ухото: нали ви казвах, оттук нататък вие ще отговаряте! Крайно време беше да разкъсам тяхната съдебна примка на литературния врат. Нима при нашата цензура, нима при нашето безправие, нима при отказа на държавата от международното авторско право за излезлите на Запад книги не трябва да отговарят нашите босове? Защо — авторите?…

По тертипа на първото писмо намислих пак да разпратя към 150 екземпляра, като съкратя само нацрепубликите. Но ме склониха да не правя разгласата отведнъж, да не си дера ризата с трясък, а само да се заканя с този трясък. Стори ми се разумно. И реших да разпратя второто писмо само до четирийсет и двамата секретари, до „четата юнаци“, и до секретариата като цяло — и на никого да не го давам, та да не тръгне по самиздат и да не стигне до чужбина.

Освен туй трябваше да избера най-подходящия момент. Макар че сега нищо не ме караше да бързам, време имах цели езера, но най-сгодно беше да се изрепча преди пищния Юбилей на Революцията. И вместо половингодишнината от конгресното писмо избрах трите месеца след срещата на „Поварская“. [3]

Но пак възникна спънчица: нали трябва да се „съветвам“ с А. Т., нали отново другаруваме с него? А нима той може да одобри такава стъпка?… А нима аз мога да се откажа от замисленото?…

Насрочих деня, когато ще отида в редакцията. А. Т. обеща да дойде — и не пристигна. Притеснявал се е, че ще го питам за договора! — и избягна срещата. Така допълнително възникналата безсмислена идейка с този договор също намери място в общата конструкция: аз съм се натискал да се посъветвам с него! Но него го е нямало! И до вечерта на 12 септември четирийсет и трите писма вече бяха в московските пощенски кутии! Добре беше и за А. Т., и за мен, че не се срещнахме.

Но какво ли си мисли той сега? Тази нова дързост ще го накара ли да изпищи? Секретарите изпищяха, сякаш им бях настъпил опашките, Михалков вече крещеше и ръмжеше по телефона в „Новый мир“, още за 15-и насрочиха предварителен секретариат за първо хокане, все още без стенограма. И сьщия ден ми изпратиха повикване за 22-ри. И същия ден погнал вестоносци да ме търсят Твардовски.

Тръгнах за срещата с него на 18-и, вече обзет от съмнения: не съм ли прекалено суетен? Защо ми е да разръчквам това гнездо на оси? Хем се държа здраво на краката си, хем разполагам с време — защо ли не си работя кротко?! Нима боричкането е по-важно от работата?

И с Твардовски споделих съмнението си същия ден, но той! — той ми каза: трябваше!! Щом сте се захванали — докарайте работата докрай!

Тоя човек пак ме смая, пак изскочи непредсказуем. Къде се бяха дянали неговата отпадналост, уклончивост, умора? Той пак беше чевръст и бодър, второто ми писмо беше го вдигнало на бой като сигнална тръба — и той вече беше приел този бой, предбоя, Шевардино (Асоциация с Бородинския бой от „Война и мир“. — Бел. пр.), — на заседанието на секретариата на 15-и. Каза ми, че го подкрепили (да се отпечата „Ракова болница“) Салински и Бажан, а имало и разколебани. „Нещата не са безнадеждни!“ — окуражаваше той и себе си, и мен.

Дори едно-единствено заседание ми се струваше, че може да разруши работния ми ритъм и душевен стил — толкова много се тормозех и съмнявах. А той през поетичния си живот като бурлак — колко ли ги беше изтърпял? Триста ли, четиристотин ли? На какво да се чудя? — на това ли, че се е поддал на кривото завинтване на мозъците? Или на душевното му здраве, благодарение на което е понесъл всичко и е оцелял?

Криво ми беше, че ме вика да си приказваме, че ми губи времето. „Абе скоро може никакво време да не остане!“ — озъби ми се той. От това се плашеше, викаше умело-сдържания Лакшин и заедно с него се готвеше да ме увещае и настрои да съм сдържан там, да не се репча, да не подхвърлям остри реплики от гняв, защото като нищо ще ми изкълват очите, тогава съм загубен, а те до един са опитни петли.

От толкова време се знаем с А. Т. — и изобщо не се познаваме!…

— Ще ви разкрия една тайна — им казах аз. — Никога няма да изляза от кожата си, това е просто невъзможно, изтренирал съм го в концлагерите. Ще избухна — само по план, ако се споразумеем да избухна, на деветнайсетата минута или — колкото пъти се наложи по време на заседанието. А ако не искате, здраве да е, няма да избухвам.

Но А. Т. ми нямаше вяра — де да беше така!… Той знаеше как усукват червата по тия заседания, как препъват, боцкат по задника и ръфат петите. Неизгодността на разположението за нас се състоеше в това, че те бяха чели „Пирът на победителите“, бяха обсъждали „Пира“, искаха да говорят само за „Пира“ и да пердашат „Пира“ и с „Пира“ — мен. А трябваше да ги накараме да млъкнат за „Пира“ и да говорят за „Болницата“.

Все пак разработихме как трябва да измествам „Пира“, без да прекъсвам нито един оратор.

Имах още два дена време, на тишина, но вече мислено в бой. Това, което можеха да ми кажат, да попитат, как щяха да се нахвърлят — просто ме връхлиташе отвсякъде, от въздуха, ядосваше ме преждевременно, провокираше моите отговори. Записвах възможните реплики — и след това моите отговори.

Например: „Изкарвате на показ кирливите ризи!“ Отговор: „Всяка провокация заслужава да бъде разобличена и нека за нея се научи ако ще и цял свят. Тъй като ни е страх от западното разгласяване, съгласяваме се да живеем в постоянна безгласност. А безгласността е майка на беззаконието.“

Например (жалко, не ме попитаха): „С какви пари живеете?“ Отговор: „Осем години сърбах лагерната чорба — и тогава никой от вас не ме попита с какви пари живея. Като учител живеех с 60 рубли месечно — и никой от вас не ме попита с какви пари живея. А сега, когато издадоха моя книга, от която при скромните ми потребности мога да изкарам 10 години, аз ще ви попитам: къде дявате народните парици, които толкова щедро ви раздават всяка година?“

Постепенно от отделните реплики сама взе да се оформя възможната реч. Никога през живота си не бях подготвял писмена реч дословно, презирах това като правене на „пищови“ — но ето че написах. То се знае, не можех да предвидя точно всички заяжданици, с които ще ме посрещнат, но на нашите събрания изобщо не са свикнали думите точно да съответстват една на друга, защото най-често говорят встрани, всеки за това, което го сърби, и никой не се учудва.

Да се готвя за тази първа (но трийсет години бях вървял към нея!) схватка всъщност не ми беше трудно: и защото ясно си представях моето гледище за всичко, което можеше да шавне под техните темета; и защото фактически предстоящият секретариат не беше за мен решилище на съдбата на моята повест: и да пуснат „Ракова болница“, и да не я пуснат — все едно губят. А освен това този секретариат не ми трябваше и като аудитория: безполезно беше да се опитвам наистина да ги разубедя. Трябваше ми само едно: да се изправя с праговете си лице срещу лице, да проявя непреклонност и да съставя протокол. В края на краищата — как няма да ме мразят?! Нали съм отрицание не само на тяхната лъжа, но и на целия им лукав минал, сегашен и бъдещ живот?!

И все пак, докато се готвех за това копиеборство, към края се изморявах и ми се искаше да премахна прекомерното, нетворческо, съвсем излишно за мен напрежение. А с какво? С лекарства ли? Проста мисъл: надвечер — малко водка. И веднага омекваха контурите, и вече нищо не ме подстрекаваше към отпор и зъбене, и спях спокойно. И в още едно отношение разбрах Твардовски: а той с какво е трябвало да премахва цели трийсет и пет години това гадно, парещо, срамно и безплодно напрежение, ако не с водка?… Ха замери го с камък де. (Той никак не обичаше приказките по повод на пиенето му. Кажеш му: „Трябва да се вардите, А. Т.!“ — сърдито те прекъсва. И за неговото безспирно пушене съм се опитвал да му говоря, плашех го с раковата болница, — отпъжда ме с ръка.)

Планът ми беше следният: единственото, което искам от заседанието, е да го запиша колкото може по-подробно. Така ще имам възможност хем да не вдигам глава, когато вземат да ми размахват и леви, и десни юмруци: „кажете направо — вие за социализма ли сте или протпиви“, „кажете направо — споделяте ли програмата на Съюза на писателите?“ Така и те не може да не се стреснат: нали все пак с някакви цел драскам? Нали това ще замине занякъде? Ще започнат да подбират по-предпазливо изразите си — не са свикнали мътните им речи да се изплискват под слънцето на гласността.

Приготвих си чисти листове, номерирах ги, очертах полетата и в насрочения 13,00 на 22 септември влязох в същия онзи полусалон с кариатидите. А там въздухът беше вече гъст от тяхното дишане, от цигарите им, от дневното електричество, опразнените чаени чаши и пепелта, разсипана по полировката на масата — бяха заседавали вече два часа преди идването ми. Не бяха всичките четирийсет и двама: за Шолохов беше унизително да пристига; за Леонов — хлъзгаво пред потомците, той разчиташе на посмъртност. Нямаше ги хапливия Чаковски (може би също от предпазливост) и яростния Грибачов. Но над трийсет секретари се бяха събрали и трите стенографки заеха масичката си. Аз сдържано кимнах към едната и другата посока и си затърсих място. Само едно беше останало свободно. И то се оказа до Твардовски. След като изслушах търпеливо Фединовия увод (Изложението на секретариата [4]), долових онова петсекундно запъване, когато той си преглъщаше слюнката, докато се канеше да даде думата на някого, и с благ гласец помолих:

— Константин Александрович! Ще ми позволите ли да кажа две думи по въпроса, който обсъждаме?

Не заявление! Не декларация! Само две безобидни думи! — и то по въпроса, който обсъждаме… Колко важно беше да ги отскубна! Помолих толкова невинно — Федин галантно ми разреши.

И тогава тържествено станах, разгърнах папката си, извадих машинописния лист и с непроницаемо лице, а с глас, който декламира към историята, им тряснах първата си декларация, отклоняваща „Пирът на победителите“, — но не с разкаяние, а триумфално, обвинявайки ги всичките в дългогодишно предателство спрямо народа!!!

После разбрах: те отдавна си имали разписание кой след кого и как ще започне да ме кълве. Вече се бяха строили в бойни редици, но преди условния им знак — изстрелях по тях залп от сто четирийсет и четири оръдия и сред кълбата дим скромно си седнах (след като дадох препис от декларацията през рамо на стенографките).

Седях, готов да записвам, а те кой знае защо не вземаха думата. Бях избил от ръцете им всичко главно — съсипването на „Пирът на победителите“. Разшаваха се, взеха да идват на себе си и Корнейчук ми подхвърли въпрос.

— Не съм ученик, та да скачам на всеки въпрос — отговорих му аз. — В края на краищата нали и аз ще се изкажа?!

Но ето че ми задават втори въпрос! трети! Намериха формата: сега ще ме объркат и зашеметят с въпроси, ще ме превърнат в обвиняем! Това те го умеят, тарикатите!

Аз не приемам: нали все пак ще направя изказване.

Аха, хванаха се на въдицата! Те се сливат в глъчка — в (ропот — във вой: „Секретариатът не може да започне да обсъжда без вашите отговори.“ — „Можете изобщо да откажете да разговаряте, но го заявете!“

Разбъркани са и нашите стройни редици, тези хора смачват и моя план за боя — откъде ще взема безпристрастност да записвам?! Но нали сте бездарници, бездарници! — предварително ви знаех въпросите. На всички ваши устни въпроси предварително разполагах с подробно изложени писмени отговори. Жал ми е само за едно: че ще трябва да разкъсам речта си на парченца и да ви налагам с тия парченца.

Ставам, изваждам листовете си и вече не с исторически-фаталистичен, а с все по-освободен глас на драматичен актьор им чета готовите си отговори.

И ги подавам на стенографките.

Те са смаяни. Вероятно през 35-те години на гнъсния им съюз това е първият такъв случай. Но напират резервите, вторият ешелон, напират дяволските изчадия! И ми се задават още три въпроса.

Да опустеете дано, кога да ви записвам? Добре е, че всичките ми отговори са готови. Ставам и грабвам следващите листове. И вече по-свободно и все по-изчерпателно, лично аз, определяйки границите на боя, вече не толкова на техните въпроси, колкото според моя план, ги погвам по цялото Бородинско поле чак до най-отдалечените редути.

И — тишина, разсеяност, смут, неопределеност настават в пространството. И откъм фланга се задават нечии редици, но това не са съвсем врагове, те са полунаши. Изказват се Салински и Симонов, те, макар и да не са съвсем за нас, все пак са поне за „Раковата“. Врагът е смутен, никой не иска думата и вече няма въпроси. Ама какво е това? Да не би да е победа? С тежките драгуни Твардовски започва да се рее и да препуска из полето: тогава вземаме решение! Печатаме „Болницата“! и незабавно откъс в „Литгазета“! нали приехме комюнике, къде е комюникето, Воронков?

Но чевръстият Воронков не бърза. По-точно казано, той търси комюникето, търси го, но не може да го намери веднага. (А току-що беше ми потрябвало моето Писмо до конгреса, за да го цитирам — той още преди мен се извърна и ми подаде: „Заповядайте!“ — позива, издаден от „Посев“, — стигна ми умът да го отклоня.) Още малко, още малко им остава да се държат! А къде са имперските резерви?… Тук-там се надигат изпод копитата: „Защо да гласуваме? Нали още не сме решили?! Нали има и за, и против?!“

И ето я черната гвардия! — Корнейчук (разярен скорпион, изправен на задните си краченца)! Кожевников! И на бели коне — готовата да премине на противниковата страна конница на Сурков! И още, и още, от дълбочина — нови и нови твърдочели — Озеров, Рюриков, приличащият на хокеист Баруздин.

(Баруздин седи до мен, за всеки изказващ се го питам: тоя пък кой е? А онзи там? Казва ми името на своя съсед. Не, ей онзи? Казва ми името на друг съсед. Не, между тях! — лицето му прилича на дебел задник с наденати светли очилца. Ах, това бил другарят Мелентиев от отдел „Култура“ на ЦК. Тайният диригент! Седи и драска в бележника си. Драскай! Да разбереш какво е бивш концлагерист!)

И после — всички национални роти (Абдумомунов, Бровка, Кербабаев, Яшен, Шарипов), в техните републики се разорават целинни земи, изграждат се язовири — каква ти „Ракова болница“? какъв ти Солженицин? Защо той пише само за страдания, когато ние пишем само за радостни неща?

Колко ли са? Край нямат! Само прибалтийците мълчат с наведени глави. Виждат изтървания си жребий. Не стихва войнишката стъпка, не секват заучените фрази. Противниците са запълнили цялото поле, цялата земя, целия въздух! Бойното поле ще остане в техни ръце. Ние уж бяхме посмели, непрекъснато атакувахме. А бойното поле е в техни ръце.

Бородино! Трябва да се мине време, за да проумеят двете страни кой е победил през този ден.

По лицето на Федин неговите дългогодишни компромиси, предателства и подлости са отпечатани една върху друга, една върху друга, и без изключение (и преследването на Пастернак той го започна, и процесът срещу Синявски е негово предложение). При Дориан Грей всичко това се сгъстявало на портрета, на Федин му било писано да го поеме с лицето си. И с това лице на порочен вълк той води нашето заседание, нелепо предлага да съм вдигнел лай срещу Запада, понасяйки с удоволствие притесненията и оскърбленията на Изтока. През избледнилия лицето му слой от пороци неговият череп още се усмихва и кима на ораторите: ама той наистина ли вярва, че ще им отстъпя?… Аз отдавна съм влязъл в ритъма: пиша ли, пиша протокола. Лицето ми е смирено — о, вълци, още не знаете какво представлява политзатворникът. Има да съжалявате за непредпазливите си думи!

В моето последно, вече четвърто, изказване си позволявам да се заканя и на отдел „Култура“ на ЦК („за «Пирът на победителите» ще отговаря организацията, която…“) и да си поиграя с Федин — то се знае, че приветствам предложението му! (Всеобщи усмивки! Аз съм сломен!…) То се знае, че съм за публичност. Стига сме крили стенограмите и речите!… Отпечатайте моето Писмо, а после ще видим!…

Ропот и вой. Става Рюриков и, скръбно бърчейки догматичното си чело:

— Александър Исаевич! Вие просто не си представяте какъв ужас пише за вас западната преса. Би ви настръхнала косата. Елате утре в „Иностранная литература“, ще ви дадем подборки, изрезки.

Поглеждам си часовника:

— Искам да ви припомня, че не съм московски жител. Сега тръгвам да хвана влака и не ще мога да се възползвам от любезността ви.

Ропот и вой. Измаменият разгневен Федин закрива обсъждането, което бе траяло пет часа. Аз коректно измърморвам две довижданета през двете си рамена и си тръгвам.

Бойното поле е в техни ръце. Те не отстъпиха никъде, нищичко.

Но чия е победата?

Същия ден не сколасах да се видя с А. Т. Той ми изпрати писмо: „Просто Ви се любувах и се радвах за Вас и нас… Очевидно превъзходство на правдата над всевъзможните хитрини и «политиката». На пръв поглед няма никакъв напредък. Но в действителност безусловно настъпи промяна в наша полза… Практическият ми извод е, че сме готови да сключим с Вас договор, а по-нататък ще видим.“

Но не по малко от Твардовски ме смая Би Би Си. Заседанието приключи в петък вечерта. Мина се weekend-ът — а в понеделник през деня англичаните вече предаваха, че са ме викнали на секретариата, и за смисъла на заседанието — доста точно.

Не съм игла в купа сено, сега няма да се изгубя!

ЦДЛ беше бръмнал от слухове. Писателите, които бяха ме подкрепили по време на конгреса, сега искаха разяснения от секретариата.

След няколко дни на заседание на управата на СП на РСФСР било прочетено писмото на Шолохов: той настоявал да не бъда допускан до перото! (Не до печатниците — до перото! Като Тарас Шевченко навремето.) Той не можел повече да членува в един творчески съюз с антисъветчик като мен! Руските братя писатели ревнали на заседанието на управата: „И ние не можем! Резолюция!“ Соболев се стреснал (нали нямало указания!): Другари, неправилно би било да поставяме това на гласуване! Който не може — да пише индивидуално заявление.

И се уплашили. Нито един не написал.

Сред московските писатели: а може би и ние с него не можем?

Възможно ли е да се завинтиш в гранит? Съществуват ли такива свредели? Кой би предсказал, че при нашия режим е възможно да кажеш на висок глас истината — и да не те повалят?

А ето че можело?…

Юздата на лагерната памет стяга венците до болка: хвали деня, когато се свечери, а живота — след като умреш.

Ноември 1967

Рязан