Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

IX.

Изпълнен с лоши предчувствия, Арн влезе в Линшьопинг начело на кортежа на жениха. Над замъка на епископа, до строящата се катедрала, предизвикателно се вееха три сверкерски знамена, а враждебната тълпа зяпачи беше изцяло с червени мантии. Нито една кленова клонка не полетя към жениха.

На Арн му се стори, че е попаднал в капан. Ако Суне Сик и неговите хора бяха решили да се възползват от тази сватба, за да изпълнят кръвния си дълг, те можеха да избият до един водачите на Фолкунгите с изключение на стария господар Магнус, който заради здравословното си състояние беше предпочел да остане в Арнес в този хладен есенен ден.

Докато се приближаваха до катедралата, чуха надигането на далечни възгласи — знак, че кортежът на младоженката бе много по-добре посрещнат от техния.

Ярл Ерик беше рамо до рамо с приятеля си Магнус Монешьолд, а от другата страна вървяха Сесилия и Ескил. Първородният кралски син също рискуваше живота си. Ако Сверкерите бяха решили да си върнат короната със сила, отдаваше им се идеална възможност.

Но Фолкунгите не отиваха на заколение. Придружаваха ги стотина въоръжени мъже — роднини и охрана. Предварително изтегленият жребий беше избрал петдесет измежду тях, които нямаше да пият дори чаша бира през първото денонощие. Останалите бяха поели същото задължение за следващите двадесет и четири часа.

Арн се безпокоеше най-много за Сесилия. Той самият би могъл да препусне с коня си през цяла орда местни селяни, мислещи се за воини, и с меч да си пробие път през охраната. Въпреки това не смееше и да мисли за жестоката дилема: да остане до Сесилия или да спаси собствения си живот, за да не бъдат Фолкунгите лишени от водачите си във войната, която щеше да последва.

Верността му към техния род изискваше да избяга след първата полетяла стрела, защото никой по-добре от него не би водил войските към победа и не би отмъстил подобаващо. Това бе очевидно.

Но той реши, ако се наложи, да се противопостави на това правило. Нямаше да напусне жив Линшьопинг без Сесилия. Тя яздеше превъзходен кон, беше добра ездачка, а с новото си облекло можеше да яхне коня по мъжки. При първия отблясък на изваден меч, той щеше да се появи до нея и да й разчисти пътя.

Приближаваха катедралата, а кортежът на младоженката пристигаше от другата страна. Заради тревожните мисли бащата на жениха изглеждаше мрачен.

Хората, край които минаваше, го сочеха с пръст и шушукаха, сякаш си набелязваха онзи от враговете, който трябваше да бъде повален най-напред.

Слязоха от конете пред катедралата и веднага се появиха няколко слуги, които трябваше да се погрижат за животните. Докато се отправяше към Магнус, Арн хвърли подозрителни погледи около себе си и нагоре към епископския замък. Магнус очевидно не се бе съвсем възстановил от ергенската вечер в Биелбо, но пък я смяташе за успешна. Този път не му се беше наложило да се изправя срещу старчета и свещеници и затова бе успял да грабне короната на победителя, изплъзнала му се в Арнес.

Подаръкът, предназначен за младоженката, представляваше солидна златна огърлица с червени камъни. Първо ярл Ерик я подаде на Арн, който я предостави на сина си, а последният несръчно я постави около врата на Ингрид Улве, над червената й мантия.

Тогава Суне Сик донесе подаръка на жениха: франкски меч, чиято ножница беше покрита със злато и сребро, а предпазителят на дръжката — със скъпоценни камъни. Ингрид Улве го препаса на кръста на Магнус, а Арн си каза, че такъв меч е по-подходящ за празник отколкото за битка.

Епископът благослови младоженците, които му целунаха ръка. След това тези, които успяха да си намерят място, влязоха, за да присъстват на месата. А тя бе кратка, защото гостите повече бързаха да опитат от земните радости отколкото от небесното блаженство.

През целия път от катедралата до кралската ферма Стенг, където щеше да се състои празненството, нямаше и следа от опасност.

Макар да бе стара и разположена на открито, тази ферма беше най-красивата постройка в Линшьопинг. Суне Сик и без това я поддържаше в добро състояние, но със сигурност искаше да покаже, че когато посреща гости, го прави така, както подобава на кралския брат. Всъщност, в Линшьопинг всички Сверкери считаха кралските ферми за своя собственост.

Две редици солидни дървени колони поддържаха покрива на голямата зала. Те бяха боядисани в червено, сякаш за да бъдат прикрити нечестивите изображения върху тях. Разпятията и изображенията на Христос, окачени между факлите, като че трябваше да отблъскват злото.

Арн и Сесилия очакваха също толкова мрачна вечер, като онази в Биелбо. Но още със заемането на местата Биргер Бруса и Суне Сик показаха, че желаят доброто настроение да властва сред гостите. Напразно се питаха за причината за тази внезапна промяна в отношението. Сесилия направи опит да разбере нещо от майката на младоженката — Валевска, но без особен резултат, тъй като последната говореше само полски.

Седнал далеч от Арн и Сесилия, епископът също изглеждаше доста приятелски и добре разположен и веднага след като се чукна с Биргер Бруса и Суне Сик, се обърна към тях. На гощавката нямаше вино. Въпреки че бяха решили да не докосват сервираната им бира, Арн и Сесилия не можаха да откажат — толкова много бяха отправените към тях неочаквани приятелски жестове. На няколко пъти самият Арн остана изненадан от хвалбите на Биргер Бруса по адрес на Суне Сик, произнесени като от истински роднина и приятел и то на достатъчно висок глас, че Арн да ги чуе.

Оттеглянето на младоженците в покоите им се случи по-рано от предвиденото, тъй като множеството желаеше да се освободи от тази формалност, за да си отдъхне. Благодарение на брака между Магнус Монешьолд и Ингрид Улве, Сверкери и Фолкунги щяха да имат обща кръв и щеше да се избегне всеки риск от пожари, убийства и предателства.

Постройката на брега на реката, където се помещаваше брачното ложе, беше пазена от еднакъв брой стражи от всеки лагер. Отличаваха се хората в синьо — те стояха изправени, понеже не бяха пили.

След танците младоженката беше изведена от членовете на семейството си извън голямата зала. Тези, които останаха вътре, наостриха слух, сякаш се опасяваха, че ще чуят викове и тракане на оръжия. Но всичко изглеждаше спокойно.

Решителният миг настъпи малко по-късно, когато Магнус Монешьолд и Фолкунгите тръгнаха да излизат.

Докато минаваше между запалените факли, Арн притисна Сесилия близо до себе си и внимателно разхлаби колана, на който се крепеше мечът му. Без да продумат, те наведоха глави, молейки се за помиряването на двете фамилии.

Нищо не се случи. Скоро те се озоваха край брачното ложе, където, хванати за ръка и много весели, вече се бяха настанили младоженците, пременени в бели ленени ризи. Епископът произнесе кратка молитва, след което Биргер Бруса и Суне Сик преметнаха брачното покривало върху красивата брюнетка Ингрид Улве и рижавия здравеняк Магнус Монешьолд.

Всички въздъхнаха вътрешно с облекчение. Суне Сик протегна двете си ръце към Арн, благодарейки на Бога за помирението и заклевайки се, че вече не съществува кръвна вражда помежду им. Бяха станали съответно свекър и тъст на детето на другия и отсега нататък бяха кръвно свързани.

На излизане свидетелите на ритуала бяха посрещнати от радостни възгласи в чест на мира и съединението, скрепени с настоящата сватба.

Сега вече, след като почетните гости заеха отново местата си, в голямата зала се дишаше много по-леко. Арн още си спомняше мъките, последвали прекаляването с бира, и се беше заклел да не повтаря подобна глупост. За негово нещастие обаче, скоро се свлече под масата, превръщайки се в жертва на големия брой халби, поднесени му от Биргер Бруса и Суне Сик, които сякаш се бяха наговорили да го напият.

На следващата сутрин Сесилия не бе особено благосклонна към него. Тя дори използва доста тежки думи, за да смъмри строго рицаря, който се напиваше като първия срещнат войник. В своя защита Арн изтъкна, че е бил толкова щастлив да види Магнус и Ингрид Улве под брачната завивка, че е позволил на опиянението да надделее над вече безполезната предпазливост.

През останалите два сватбени дни Арн показа много по-сериозна сдържаност. Впрочем, в тяхна чест Суне Сик беше наредил да се сервира вино, което не се пиеше в такива количества като бирата.

Като сватбен подарък от Фолкунгите Ингрид Улве беше получила фермата в Улвеса, разположена на едно възвишение на брега на езерото Борен. И така, след три дни празненства Биргер Бруса оглави кортежа, който отведе младоженците дотам.

Понеже езерото беше свързано с Ветерн, Арн и Сесилия бяха почти съседи на Магнус и Ингрид Улве — на един ден път с кораб през лятото и още по-малко с шейна през зимата. Сесилия и снаха й можеха да се разбират помежду си, още повече, че последната беше прекарала много години в метоха във Врета. Те бяха на едно мнение по отношение на доста неща, като взаимните посещения например или организирането на приеми, все случаи, при които мъжете им нямаха думата.

Роднините на младоженците не можеха да останат в Улвеса по-дълго време от определеното от традицията. Знаеше се, че при първа възможност Арн и Сесилия трябваше да се качат на кораба на Ескил, за да се приберат във Форшвик.

Когато наближи моментът на заминаването, Биргер Бруса се приближи до Арн и като се прокашляше, му промърмори, че би бил щастлив да се приберат заедно в Биелбо. Трябвало да поговорят.

Желанията на ярлът бяха закон. Арн нямаше представа какво кара чичо му да търси неговата подкрепа. Уведоми Ескил и Сесилия, че няма да може да ги придружи, а те приеха без да задават въпроси. Ескил се закле в честта си да бди над сигурността на фолкунгската дама, а Арн му отговори през смях, че сега, когато мирът бе възстановен, това нямаше да е трудно.

Щом Биргер Бруса и хората му се приготвиха да потеглят към Биелбо, Арн предложи да се присъедини към тях по-късно, защото искаше да се възползва от случая и да поговори със сина си. Биргер Бруса трудно можеше да се противопостави, но все пак леко се намръщи. Изсумтя, че Биелбо не е далеч и че няма намерение да чака племенника си, тъй като времето му е скъпо. Арн обеща да не ги кара да чакат и обеща, че ще пристигне по същото време.

— Ще ти трябва добър кон! — каза Биргер Бруса и препусна в галоп, последван от слисаните си стражи.

— Не се тревожи за това, скъпи ми чичо! — пророни Арн, докато ярлът беше вече далеч.

Младоженците, без съмнение отегчени от компанията на роднините си, размениха няколко целувки. Но Магнус нямаше как да отклони поканата на баща си да пояздят заедно и да поговорят.

Кацнала красиво на хълма, фермата Улвеса бе обградена от блестящи води и плодородни поля, обработвани както от местните жители, така и от пришълци от съседното село Харма, също собственост на Ингрид Улве. Постройките обаче бяха стари и вероятно не така приветливи през зимата. Арн не каза нищо, но се зарече напролет да изпрати зидари от Форшвик, за да постегнат жилищата на господарите и прислугата. Но за това щеше да мисли когато му дойде времето, сега имаше по-неотложни дела.

Без да се бави с разговори за сватбата или за турнира в Биелбо, споменаването на който би дало повод на Магнус да започне да се хвали, Арн заговори за бъдещия облик на Арнес. В случай на размирици всички Фолкунги, живеещи на по-малко от три дни път, щяха да могат да се укриват тук и да се спасяват от опасностите.

Магнус отговори с горчивина, че в такъв случай мнозина биха изоставили фермите си да бъдат опожарени или разграбени. Арн се съгласи с него. Наистина, когато врагът е страшен, по-важно е да си спасиш живота, отколкото да се грижиш за няколко дървени постройки, които винаги би могъл да възстановиш.

Магнус като че нито разбираше, нито дори се интересуваше от това, което баща му искаше да каже. Докъдето поглед стига, нямаше никакви врагове. Освен това мирът между Сверкери и Фолкунги беше по-сигурен от всякога. Вече можеха да се разхождат спокойно из Улвеса, докато Ингрид Улве ги чака във фермата. Нали това беше целта на сватбата? Без да протестира, беше приел да се подчини на семейния дълг, въпреки че да споделяш брачното ложе с толкова красива жена, не бе кой знае каква саможертва.

Прекалено късно Арн си даде сметка, че не е избрал подходящия момент за своя опит да накара сина си да разбере какво заплашва кралството и съответно как да се предпази от заплахата. Затова той отговори уклончиво, че наистина в близко бъдеще не ги грози никаква опасност и че тази сватба е най-сигурният гарант на мира. От своя страна обаче, той би искал да вижда по-надалеч. Магнус само повдигна рамене и Арн най-после го попита как е преминал турнирът в Биелбо.

Магнус не изпусна сгодния случай и с радост разказа подробно какво се беше случило във всяко от седемте изпитания, от които в крайна сметка бе излязъл победител, надвивайки отново ярл Ерик.

Около час по-късно Арн едва скриваше нетърпението си, като мислеше и за малко прибързаното обещание, което бе дал на Биргер Бруса. Затова намери претекст да откаже халбата бира, която Магнус му предложи преди тръгване. Сбогуваха се на двора и Арн потегли в галоп към Биелбо. Магнус го проследи с поглед и си помисли, че никой не би могъл да препуска дълго с такава скорост. Каза си също, че баща му се е опитал да го впечатли с внезапното си отпътуване и че ще трябва да забави ход, щом премине оттатък гората.

Пред Биргер Бруса и хората му оставаше съвсем малко път и те вече виждаха камбанарията на църквата в Биелбо, когато Арн ги настигна като светкавица. Щом му съобщиха, че се задава някакъв конник, Биргер Бруса се извърна на седлото си и видя синята мантия на Фолкунгите. Каза си, че Арн ги е следвал незабелязано и сега просто взима последния етап от прехода на скорост. Но когато видя колко изпотен е конят му, трябваше да преосмисли идеята си.

Арн пък с облекчение установи, че младият кон, с който избра да дойде на сватбата, има качества, въпреки че е по-бавен от Абу Аназа. Понеже козината на последния беше черна, не бе подходящо да се ходи с него на венчавка. Сесилия бе заявила, че такъв кон е по-подходящ за погребения и че би могъл да донесе нещастие с присъствието си на сватбата.

Едва преминали дървената ограда на Биелбо, Биргер Бруса заяви, че има работа и че ще се присъедини към Арн в стаята на най-горния етаж на църковната кула, където от незапомнени времена се провеждаше семейният съвет. Заповяда там да бъдат занесени мангали, бира, възглавници и овчи кожи. Час по-късно във въпросното помещение трябваше да бъдат само двамата с Арн. След като даде нарежданията си, той слезе от коня, остави го на един ратай и без дори да се обърне, се отправи с големи крачки към главната сграда. Най-напред отиде да облече по-обикновени дрехи, а след това се появи в писмовната, където насъбралите се хора го очакваха по разни дела.

Доста засегнат, Арн трябваше сам да се заеме с коня си, който се нуждаеше от по-внимателни грижи след бясното препускане. Изобщо не го беше грижа за учудването, което предизвика с появата си в обора, където рядко стъпваше господарски крак. Здравето на коня му беше по-важно от всичко останало. След като го разчеса и отстрани камъчетата от копитата му, той заповяда да покрият гърба му, за да не изстине прекалено бързо. Остана до него, като му говореше на някакъв странен език и го галеше, сякаш за да го ободри. Ратаите поклатиха глави и като си размениха съучастнически погледи зад гърба му, се оттеглиха смутени.

След като остави коня си, Арн отиде веднага да се измие и в уречения час вече чакаше в кулата. Силна миризма на мухъл и вар изпълваше стаята. Биргер Бруса малко закъсня.

— Създаваш ми повече грижи от който и да било друг член на семейството, Арн Магнусон, и не знам дали някога ще успея да те разбера! — изрече на висок глас Биргер Бруса, веднага след като се качи по стълбите и седна на най-големия стол, точно както Арн бе очаквал.

— В такъв случай, достатъчно е да ме попиташ и с Божията помощ ще се постарая да те осветля, скъпи ми чичо — отговори смирено Арн, който нямаше никакво желание да спори отново с ярла.

— Не си прави труда! — изръмжа Биргер Бруса. — Още по-лошо става, когато те разбера, защото тогава се чувствам глупак, който не се е сетил по-рано! Не желая да ти се извинявам, понеже веднъж вече трябваше да се унижа пред теб. Но ето, че правя именно това за втори път. Никога не се е случвало и с Божията помощ няма повече да ми се наложи да моля два пъти един млад палячо за извинение.

— Но какво трябва да ти прощавам? — попита Арн, изненадан от театъра, който чичо му разиграваше.

— Видях строежите в Арнес — отговори Биргер Бруса с по-мек тон, разпервайки почти отчаяно ръце. — Видях какво си предприел там, а не съм слабоумен. На път си да осигуриш на семейството ни власт, по-силна от всякога и да ни превърнеш в господари на кралството. Брат ми Магнус и Ескил ми разказаха и за делата ти във Форшвик. Необходимо ли е да продължавам?

— Не и ако искаш да ти прощавам, чичо — отвърна Арн внимателно.

— Отлично! Искаш ли бира?

— Не, благодаря. През последните дни пих толкова, че мога да се въздържа до Коледа.

Биргер Бруса се подсмихна подигравателно и се изправи. Взе две празни халби, отиде до бурето, напълни ги и като постави мълчаливо едната пред Арн, се върна на мястото си и се настани удобно в овчите кожи. Погледна към Арн, този път доброжелателно.

— Разкажи ми малко за това, с което си се захванал — продума след известно време. — Какво е днешното положение, какво ще стане, щом Арнес бъде завършен, и какво ще последва в идните години?

— Доста време би ми отнело да отговоря на всички тези въпроси — каза Арн.

— В момента няма нищо по-важно за ярла. Разполагаме с необходимото време, сами сме и никой не може да ни чуе — отговори Биргер Бруса, като взе своята халба и изпи няколко големи глътки, преди да я сложи на коляното си и да направи въпросителен жест с ръце, без дори халбата да се поклати.

— Днес царува мир, родът Ерик е съюзник на Фолкунгите — започна бавно Арн. — Сверкерите не се съпротивляват, те чакат Кнут да се спомине и, ако е рекъл Господ, ще има да чакат дълго. Така че не виждам никаква опасност от война в близките години.

— На твоето мнение съм — съгласи се ярлът. — А след това какво ще стане?

— Никой не знае — изрече Арн. — И все пак едно е сигурно: тогава заплахата от война ще е по-сериозна. Но това не означава, че тя задължително ще избухне. Ако в днешно време укрепим достатъчно нашето могъщество, то ще ни позволи да осигурим мира също толкова добре, колкото и най-обмислената сватба.

— Точно така — каза Биргер Бруса. — И къде е слабото ни място?

— Не можем да се противопоставим на датската армия на открито — отговори веднага Арн.

— Датската армия? Защо датската армия? — повдигна вежди Биргер Бруса.

— Това е единствената опасност, която ни застрашава и единствената, за която трябва да се тревожим — отвърна Арн. — Дания е сила, подобна на Франкското кралство и воюва почти като франките. Датчаните опустошиха голяма част от Саксония и завладяха обширни територии, показвайки, че са способни да победят саксонската армия. Щом им омръзне да пробиват на юг или пък ако стигнат достатъчно далеч в тази посока, за да подсигурят тила си, биха могли да отправят поглед на север, тоест към нас. А ние сме много по-лесна плячка от Саксония. Освен това в Роскилде синът на Карл Сверкершон не само получава датско образование, но има и права над короната. Той би бил идеалният васал на датчаните. Това трябва да имаме предвид, когато говорим за най-лошото.

Биргер Бруса поклати замислено глава, сякаш признаваше, че се страхува именно от това, без да смее да мисли за него. Ярлът отпи отново и помежду им се възцари тишина, докато той не се реши да отправи следващия въпрос.

— Можем ли да победим датчаните? — внезапно извиси глас той.

— След пет или шест години — с цената на тежки загуби. След десет години — по-лесно — Арн беше толкова категоричен, че очаквалият по-обстоен отговор Биргер Бруса се смути.

— Обясни ми малко по-добре! — поде след малко той.

— До пет години кралят ще умре — започна Арн, като бързо вдигна ръка, за да не бъде прекъснат, преди да може да продължи — естествено не знаем дали ще е точно така. Това е просто една мрачна възможност. И все пак, трябва да я имаме предвид. Тогава страната ще бъде завзета от датската армия, понесла заедно с мунициите си и един малко или много омаян Сверкер Карлсон. Ние ще разполагаме със стотина конници. Със сигурност не такива, които биха могли да се противостоят на голяма франкска или датска армия, но въпреки всичко способни да направят похода й през нашата страна достатъчно мъчителен и рискован. Не ще могат да влязат в пряк двубой с нас или да ни поробят. Ще крадем провизиите им, ще изтребваме дойните им животни и ще убиваме или раняваме по дузина датчани на ден. В най-добрия случай ще ги привлечем до Арнес. Те ще го обсадят и това ще се превърне в катастрофа за тях. Такова ще бъде положението след пет години, а цената, която ще се наложи да платим, ще бъде опустошаването на цялата област отсам Скара.

— А след десет години? — попита Биргер Бруса.

— След десет години ще можем да ги победим в открит бой, след като леката ни конница ги е тормозила в продължение на месеци с множество нападения — отговори Арн. — Но за да бъде това възможно, ти ще трябва да се постараеш и да финансираш някои предприятия, които сериозно ще надупчат ковчежетата със скътаните ти жълтици.

— Защо аз, а не кралят? — за първи път от началото на разговора им Биргер Бруса беше искрено учуден.

— Защото ти си Фолкунг — отвърна Арн. — Могъществото, което съм на път да изградя, няма да е могъщество на кралството, а на Фолкунгите. Наистина съм се заклел във вярност на Кнут и нямам никакво намерение да престъпя тази клетва. Може би някой ден ще трябва да положа същата клетва пред ярл Ерик, не се знае. Днес сме съюзници с неговия род. Но утре? Единственото сигурно е, че ние, Фолкунгите, трябва да сме заедно и че само ние сме силата, способна да удържи целостта на кралството.

— По този въпрос смятам, че ти самият не си даваш сметка колко си прав — каза Биргер Бруса. — След малко ще ти кажа нещо, което трябва да запазиш само за себе си. Но първо ми кажи, какво мислиш, че е необходимо да направя в качеството си на ярл и на Фолкунг.

— Трябва да построиш укрепление на западния бряг на Ветерн, например в Лена, където и без това притежаваш голяма ферма. Датчаните ще проникнат в Източна Готаланд през Скания. Веднъж стъпили в Скара, ще могат да продължат на североизток към Арнес или да изберат незащитения път покрай Скьовде, откъдето през Ветерн ще достигнат Нес посред езерото. Необходимо е също така да се укрепи Аксевала. По този начин, нашите сили ще бъдат прегрупирани в три крепости. Конницата ни ще има възможност да се придвижва между тях, без врагът да може да я залови или да предположи откъде ще дойде следващата атака. Така с три укрепления, едното от които непревземаемо, ще бъдем в безопасност.

— Аксевала принадлежи на краля — възрази замислен Биргер Бруса.

— Толкова по-добре за твоите финанси — отвърна Арн с усмивка. — Ако аз укрепя Арнес, а ти — Лена, не би трябвало да имаш проблем като ярл да убедиш Кнут, че кралят е длъжен да даде и своя принос, като укрепи принадлежащия му Аксевала. Това ще е както в негова, така и в наша полза.

— Установявам, че си започнал да ми говориш все едно сме равни — каза Биргер Бруса и за първи път пусна онази широка усмивка, толкова характерна за него още от младостта му.

— Мой ред е да те помоля за извинение, чичо. Увлякох се — отговори Арн, скланяйки леко глава.

— И аз така се увлякох, че не забелязах веднага — отвърна все още усмихнат Биргер Бруса. — Отсега нататък искам да си говорим като равни, освен може би пред съвета. Но нали ти споменах, че имам да ти казвам нещо важно. Възможно е да пожелая Сверкер Карлсон да бъде следващият ни крал.

Биргер Бруса замълча веднага, след като произнесе тази ужасяващо предателска мисъл. Може би очакваше Арн да подскочи разярен, да обърне халбата с бира, да му отправи в лицето няколко обиди или пък просто да остане със зяпнала уста. Само че, колкото изненадан, толкова и разочарован, установи, че Арн не реагира, а спокойно изчаква продължението.

— Може би искаш да узнаеш как стигнах до тази мисъл? — попита недоволен Биргер Бруса с малко пресилена усмивка.

— Да — отговори Арн с равен глас. — Това, което ми казваш, е или най-висше предателство, или изключително хитро, така че бих искал да знам какво точно представлява.

— Кралят е болен — въздъхна Биргер Бруса. — Понякога има кръв в изпражненията, а, както е известно, това не е добър знак. Вероятно дори няма да преживее и тези пет години, които са ни необходими, за да се подготвим за една жалка защита.

— Разполагам с хора, способни да лекуват и незаети в момента. Ще ги изпратя при краля веднага след Коледа — каза Арн.

— Хора, способни да лекуват, казваш? — попита Биргер Бруса, като прекъсна мисълта си по средата. — Мислех, че с тези неща се занимават предимно жени. Както и да е, животът на Кнут е в Божиите ръце. Ако той умре прекалено скоро, положението ще бъде катастрофално, нали?

— Да — отвърна Арн. — Нека си представим най-лошото. Кнут умира в следващите три години. Какво ще правим тогава? Според теб, това ли е моментът, в който ще се намеси Сверкер Карлсон?

— Да, той ще дойде с датчаните — поклати тъжно глава Биргер Бруса. — Вече шест или седем години живее с датската си жена, казваше се, мисля, Бенедикта Ебесдотер. Доста бързо им се роди момиче, но нямат други деца, т.е.‍ нямат момче.

— Мисля, че знам накъде биеш — каза Арн. — Даваме короната на Сверкера вместо да воюваме с него. В същото време няма да му направим този забележителен подарък, без да получим нищо в замяна. Ще трябва със сигурност да се закълне, че именно Ерик ще го наследи.

— Горе-долу — поклати глава Биргер Бруса.

— Това е колкото хитро, толкова и рисковано — продума Арн. — Дори Сверкер Карлсон да не се сдобие със син, твърде вероятно е в Дания да се появи някой негов роднина, който да предяви претенции към короната. И тогава ще сме наистина притеснени.

— Поне ще сме спестили дълги години война.

— Без съмнение за нас, Фолкунгите, това ще е добре — съгласи се Арн. — Ще спечелим времето, необходимо ни да придобием силата, която ще ни осигури победата. Но едва ли ще имаш успех пред рода Ерик, ако им разкриеш това, което сподели с мен.

— Наистина — продължи Биргер Бруса, — в момента те са в трудно положение. Щом ярл Ерик престане да вика и да ни отправя обиди, за които скоро ще съжалява, той ще си даде сметка, че не може да се бори за короната без помощта на Фолкунгите. Без нас той е безсилен. Мисля, че баща му Кнут би го осъзнал по-лесно. Разбира се, много неща зависят от здравословното състояние на краля в близките години. Ако то се влоши, ще намеря начин да му обясня как можем да запазим мира и следователно — главата на Ерик и короната му. В случай, че болестта изсмуче силите му и че моментът за този разговор бъде добре подбран, Кнут ще се съгласи с мен.

— А след Ерик? — попита с лукава усмивка Арн. — На кого смяташ да повериш короната?

И той надигна халбата и я изпразни на един дъх.

— Аз няма да съм на този свят — избухна в смях Биргер Бруса. — Но ако получа добро място на небето (всъщност, след всички молитви за спасението на душата ми, за които съм платил в три различни манастира, би трябвало да имам запазено място на първия ред), с огромно удоволствие бих наблюдавал коронясването на първия Фолкунг.

— При това положение те съветвам да започнеш да се сватосваш със Свеаланд, вместо да сгодяваш членовете на семейството си за други Сверкери — изрече невъзмутимо Арн.

— Точно това възнамерявам да направя! — възкликна Биргер Бруса. — Тъкмо си дадох сметка, че брат ти Ескил, който е отлична партия, скоро ще има нужда от нова съпруга!

Арн въздъхна, усмихна се и вдигна халбата си към Биргер Бруса с престорена радост. Възхищаваше се на способността на чичо си да оказва влияние върху борбата за власт. Такива мъже бяха рядкост дори и в Светите земи.

Вече се питаше дали купените молитви наистина щяха да са достатъчни, за да осигурят на чичо му в отвъдното онова удобно място с изглед надолу, на което той се надяваше. Въздържа се да говори за това.

Първият за годината сняг падна рано и беше много обилен. Снегът и усилващият се студ повлияха странно на чужденците във Форшвик. Докато едни показваха нараснал хъс за работа, други не се отлепяха от камината в главната сграда. Не беше трудно да се разбере причината, тъй като усърдно трудещите се бяха работници в ковачницата или в стъкларската работилница, където беше толкова топло, че независимо от външната температура, човек имаше нужда само от леко наметало и налъми с покриваща глезените кожа. Другите задължения, като излизането с шейни за събиране на дърва за нуждите на строителството или почистването на двора и алеите от снега, бяха поверени на крепостните от Форшвик, по-привикнали към зимните дейности.

През втората снежна седмица Яков Вахтиян изненада Арн, като предложи наземната част от водопровода, захранващ помещенията на чужденците, да бъде покрита със сняг. Без да се церемони, Арн го предупреди, че това сякаш не е най-доброто решение, тъй като щеше да е жалко, ако водата замръзне. Именно това Яков се стремеше да избегне. От един роднина, живеещ високо в арменските планини, той знаеше, че въздухът е по-студен от снега. Учтиво отстояваше позицията си, без да се съгласява да отстъпи, и затова Арн реши да изпробва един от водопроводите, като остави арменеца да избере точно кой. Яков искаше да започне, разбира се, ако Арн не се противопоставеше, с главната сграда на сарацините, тъй като повечето от тях не бяха виждали сняг досега. Заледяването би било истинско зло за тях, тъй като би ги принудило да излизат нощем по нужда навън, а освен това сигурно щяха да откажат да се мият сутрин и вечер.

Убеден, че това ще завърши зле, Арн въпреки всичко удовлетвори желанието му. Водопроводът на главната сграда, минаващ на повърхността, беше покрит.

Скоро в собственото му жилище водата спря. А когато отиде при сарацините, Арн установи, че тя си тече както в разгара на лятото.

И се видя принуден с помощта на Гуре и като ругаеше непрестанно, с кирки и мотики да отвори собствения си водопровод, за да налее вътре вряла вода. Накрая образувалата се ледена тапа беше откъртена, оттече се с тих шум през къщата и скоро водата тръгна както преди. Арн нареди да покрият и неговия водопровод със сняг и от тогава насетне всичко бе наред, дори по време на най-големия зимен студ.

Но този период от годината не беше изцяло неприятен, тъй като дните не бяха така натоварени откъм работа и човек можеше да се отдаде на размишления.

Затова Арн реши всеки четвъртък след обедната молитва в сградата на сарацините да се провежда майлис[10], на който по негова молба трябваше да присъстват и чужденците християни. На първата среща той помоли да го извинят, че не е организирал по-рано това събитие. Както със сигурност всички знаеха, вече бяха взети мерки за защита от зимата. Работите, за които не бе останало време, щяха да почакат до пролетта. Тогава за какво щяха да говорят?

Отначало никой не отговори. Сякаш сарацините, толкова свикнали с майлиса, бяха забравили голяма част от онова, което преди е било естествено в техния живот. В най-лошия случай те се изживяваха като крепостни, зависими от добрата воля на господаря.

Арн забеляза, че двамата англичани не разбират нищо на арабски и затова преведе думите си на франкски, но онези отново не схващаха.

— Заплата — първи се изказа Атълстън Кросбоу. — Ние работи една година, къде заплата? — уточни той.

Арн веднага преведе въпроса на арабски и установи, че той предизвиква оживление из цялата зала.

Един предложи да се обсъди също въпросът за работното облекло. Старият Ибрахим, най-уважаван сред последователите на Пророка и единствен упълномощен да говори от името на всички, добави, че трябва да се реши един проблем, не достатъчно добре изяснен до този момент — проблемът с почивните дни, отредени по Божията воля.

Само миг по-късно мълчанието на залата беше просто спомен, хората се прекъсваха взаимно и се наложи Ибрахим и Арн да извисят глас, за да възстановят реда.

Първото решение се отнасяше до заплатите. Събранието смяташе, че е по-добре в края на всяка година да се получава дължимото за периода, отколкото да се взимат накуп възнагражденията за пет години, непосредствено преди отпътуването за родните земи. Основният проблем се състоеше в намирането на място за съхранение на златото и среброто, от които всъщност нямаше полза във Форшвик. Нямаха никакво основание да се съмняват в дадената от Арн дума, а златото им щеше да е наистина на сигурно място в Арнес, крепостта на техния господар.

Въпреки това Арн реши, че ще изплати всички заплати в жълтици веднага след предстоящото си посещение при брат си по Коледа — най-големия християнски празник.

Въпросът за работното облекло беше по-лесен за разрешаване. Повечето от присъстващите знаеха от какво се нуждаят в ковачницата, в стъкларската или в каменоделската работилница. Арн ги увери, че изработването на необходимите дрехи ще бъде основната задача на сарачите през зимата, понеже това облекло трябваше да се подсили с кожа.

Най-деликатен беше въпросът за почивния ден: петък или неделя? Не бе за препоръчване да се гаси огънят в стъкларската работилница или в ковачницата два пъти седмично. По-безпроблемна беше неделя, защото там се трудеха много християни, особено ако се смятаха и крепостните от Форшвик. Те можеха да работят в петък, а правоверните — в неделя. Но със стъкларската работилница нещата стояха другояче — там всички с изключение на братята Вахтиян бяха мюсюлмани.

Арн попита брат Гилберт как са постъпили при строителните работи в Арнес, но последният се притесни и трябваше да отговаря шепнешком, че там неделите минаваха за петъци и че никой не протестираше. Думите му предизвикаха шумна реакция и гневни погледи от страна на тези, които бяха участвали в изграждането на укрепленията. Явно ги бяха излъгали относно петъците и неделите.

Арн прекрати прекалено разгорещеното недоразумение, като обяви, че през зимата във Форшвик мюсюлманите ще почиват в петък, а християните — в неделя. Засега темата беше изчерпана. А как щяха да се организират нещата в Арнес напролет, предстоеше да се обмисля.

Присъстващите на този пръв майлис не бяха напълно удовлетворени, но в това нямаше нищо необичайно.

Арн и Сесилия бяха по-загрижени за датата на освобождаването на крепостните. Те прекараха доста вечери в стаята си в компанията на брат Гилберт, за да обсъдят този въпрос без свидетели, така че тайната да остане добре пазена до самото й изпълнение. За по-сигурно те разговаряха на латински.

Брат Гилберт подкрепяше напълно идеята за освобождаването на крепостните — за него това беше естественият изход. Но въпреки всичко си даваше сметка, че една толкова важна новина трябваше да се обяви внимателно и предпазливо — за него самия не беше трудно да си представи как би я приел в качеството си на крепостен. Опасяваше се, че именно наложеното му със сила смирение изведнъж би се превърнало в насилие. Дали тези бедни, наивни души, нямаше да решат в изблик на лудост да разчистят старите сметки, въобразявайки си, че свободният човек може да прави каквото поиска. Или просто щяха да избягат в гората.

Сесилия отбеляза, че едва ли би се намерил някой, който посред зима да избяга от Форшвик в гората. Именно поради тази причина не биваше да забавят обявяването на новината.

Арн от своя страна потвърди, че няма особен смисъл да се питаш какво би било мнението на един крепостен: невъзможно е да го проумееш, след като винаги си бил свободен. Не беше ли най-добре да питаш самия него?

Другите двама обаче веднага отхвърлиха това предложение, изтъквайки, че дори и една изпусната дума, би предизвикала във Форшвик вълна от верни или неверни слухове само за няколко часа. Арн настоя на своето, като поиска да му посочат един крепостен, от който можеше да се потърси съдействие.

— Гуре, синът на Суом — отговориха те в един глас.

За Гуре, който дори след първия сняг не преставаше да се занимава с ремонта на вратите на жилищата на крепостните, както и с поддържането на огъня, тази неочаквана покана от господарите, вещаеше нещо лошо. Веднага прекъсна работа, изкачи се по заснежения хълм, за да стигне до двора, а след това и до къщата на господаря Арн. Като тревожно се питаше, дали не е отделил прекалено много време на крепостните, вместо да се занимава с оборите, той се подготвяше за предстоящите упреци. Не се плашеше, че ще бъде бичуван, защото не само тук, но дори и в Арнес, не използваха бича за наказание, а всички, с които беше говорил, потвърждаваха, че няма бичуван крепостен във Форшвик, откакто управляваха новите господари.

Щом стигна пред къщата на господаря Арн, за миг се спря в снега объркан. Отвътре се чуваха гласове, които му се сториха доста високи и заплашителни, сякаш господарят му и хората, с които той говореше на някакъв чужд език, се караха. Не го притесняваше толкова фактът, че очевидно ще бъде порицан, а че не знаеше защо. Чака така дълго, без никой да дойде да го повика, че му стана студено. Не можеше да влезе сам. Чуваше гласа и на господарката, но всъщност никой крепостен не биваше да се появява в нейната стая. Мушна ръце под мишниците си и затупа с крака, за да се стопли.

Вероятно в това се състоеше наказанието му. Но не трябваше ли поне да знае причината? Що за наказание бе това, ако не беше ясен мотивът?

Съвсем неочаквано брат Гилберт се оказа негов помощник — ако последният знаеше, че в господарската къща има тоалетна, Гуре щеше да си стои още навън. Но отецът живееше в старата постройка и по навик излизаше навън, за да се облекчи. Застанал на площадката пред стъпалата, той тъкмо повдигаше расото си, когато си даде сметка, че замалко щеше да намокри Гуре.

Отначало изненадан, брат Гилберт се опомни, сграбчи Гуре за рамото и го поведе първо през сумрачния дрешник и после в голямата стая, където огънят разпръскваше задушаваща топлина. Свещеникът го заведе до огнището, сложи го да седне на порядъчно разстояние от огъня и каза нещо на чужд език на господаря Арн.

Без да вдига очи, Гуре потърка ръце, за да ги стопли. В същото време знаеше, че господарите и монахът го наблюдаваха внимателно, въпреки че не казваха нищо. Изведнъж господарката Сесилия се изправи, взе една дъска за рязане, върху която имаше шунка и му я подаде заедно с един нож.

Гуре помисли, че сънува. Невиждано беше една господарка да поднася храна на крепостен и той не знаеше какво да прави нито с ножа, нито с шунката. Тя кимна и му даде знак да отреже от шунката и да яде.

— Не искахме да те караме да чакаш вън на студа, Гуре — най-после каза господарят Арн. — Повикахме те, за да ти зададем един въпрос.

Арн замълча и тримата се взряха в Гуре. Пушената шунка, която опитваше за първи път, образува в устата му непрекъснато растяща топка, която Гуре не успяваше да преглътне.

— Това, което искаме да те попитаме, не бива да излиза от тази стая — продължи господарката Сесилия. — Искаме да знаем мнението ти по един въпрос, но не желаем да споделяш думите ни с някой друг. Разбираш ли?

Вместо отговор Гуре поклати глава. Помисли си, че съществува някаква важна тайна, за която господарите искат да говорят с него и че той е точният човек, понеже познава нравите на крепостните във Форшвик. Това го безпокоеше. Не знаеше нищо особено по въпроса и затова рискуваше господарите да не му повярват. Крадците ги бесеха. Но какво се случваше с тези, които ги прикриваха?

— Ако те освободим, Гуре, какво би направил? — намеси се рязко господарят Арн.

Гуре трябваше да обмисли добре този неочакван въпрос. С голямо усилие преглътна месото, което бе в устата му, и разбра, че трябва бързо да даде смислен отговор, тъй като господарите му и монахът го гледаха така, сякаш очакваха нещо изключително.

— Най-напред бих благодарил на Христа и на моите господари — проговори накрая Гуре, а думите му като че ли се отрониха неволно и той вече съжаляваше, че не бе споменал господарите преди името Христово.

— И какво би направил после? — запита господарката Сесилия, като изглежда не отдаваше никакво значение на това, което го притесняваше.

— Бих отишъл в църквата, за да приема светото кръщение — запази той присъствие на духа, за да спечели време.

Но отецът не му остави много време да се опомни и бързо продължи:

— Мога да те кръстя още утре, а след това какво ще направиш?

Гуре не успя да каже нищо. Свободата беше мечта, която, едва зародила се, изчезваше и след нея не оставаше нищо.

— Че какво може да стори един освободен? — отговори той, като с усилие се опитваше да събере мислите си. — Освободеният не трябва ли да се храни? Не трябва ли да се труди? Дори и свободен, ако имах възможност, пак бих работил като строител, както сега. Какво друго бих могъл да правя?

— И другите ли мислят като теб? — попита господарката Сесилия.

— Предполагам — отвърна Гуре малко по-самоуверено. — От известно време се говори, че ще бъдем свободни. Някои вярват, други казват, че това са само слухове. Освободените могат да останат при господарите си или пък да открият нови земи, всеки го знае. Ако можем да останем във Форшвик, ще го сторим. Ако ни изгонят, ще трябва да се примирим, няма друго решение.

— Благодарим ти за тези думи — проговори господарят Арн. — Не си глупав, разбрал си какви са намеренията ни. Затова ще ти кажа истината. След като господарката ти и аз се върнем от коледните празненства в Арнес, където ще присъстваме на тържествената служба, ще освободим всички крепостни от Форшвик. Ето, това е. Забраняваме ти да говориш за това на когото и да било, дори и на собствената ти майка. Това вероятно е последната заповед, която получаваш от мен в качеството си на крепостен, но трябва да й се подчиниш.

— Думата на един крепостен не струва нищо, нито пред закона, нито пред хората — отговори Гуре, като гледаше Арн в очите. — И въпреки това, ти я давам, господарю Арн.

Последният не проговори повече, а само се усмихна леко и се изправи, като даде знак на Сесилия да направи същото. Това накара и брат Гилберт да стане. Гуре разбра, че трябва да тръгва, но нямаше представа как да си вземе довиждане. Покланяйки се, той се постара да поздрави и да излезе дискретно.

Веднага щом Гуре затвори вратата, Арн, Сесилия и брат Гилберт заговориха един през друг за любопитната сцена, чиито свидетели бяха станали. Арн приемаше току-що видяното за доказателство, че крепостните не са толкова глупави, колкото се смяташе. Брат Гилберт пожела да кръсти освободените и предложи този Гуре да бъде поставен за техен водач, за да не се налага Арн и Сесилия сами да се грижат за всяка подробност. Последните се съгласиха. Все пак Сесилия отбеляза, че вероятно не всички крепостни са като Гуре. Тя го беше наблюдавала внимателно по време на разговора и смяташе, че е забелязала нещо любопитно. Гуре говореше почти като тях и със сигурност не като някой крепостен. Беше й направило впечатление също така, че той даже не приличаше на крепостен: ако с Арн разменяха дрехите си, не би могло да се каже кой е крепостният и кой — рицарят.

Самата тя не разбра какво я бе прихванало, за да каже това. Веднага съжали за думите си, виждайки за първи път в живота си гневен проблясък в очите на Арн. Опита се да представи неразумното си изказване като шега и добави, че по-скоро Гуре прилича на Арн, но на по-слабия Арн. Това обаче никак не й помогна.

На празника на света Лусия, най-мрачният ден в годината, злите духове са по-силни от всякога и във Форшвик вдигнаха голям шум, за да ги прогонят. В снега крепостните обиколиха три пъти къщата със запалени факли в ръце и със сламени маски с рога на главите. Въпреки хапещия студ някои от сарацините, слисани и треперещи, увити в палта и в килими, излязоха на вратата, за да погледат този спектакъл. Беше толкова студено, че снегът силно скърцаше под сламените терлици, които крепостните бяха обули над летните си обувки.

Така, през тази нощ злите духове бяха изгонени далеч от Форшвик и той полека потъна в мразовития покой в сърцето на зимата. Единствено ловците не прекратиха дейността си.

Когато Арн, Сесилия, Суне, Сигфрид, Бенгт и чужденците християни се върнаха с шейните си от Арнес, където бяха присъствали на литургията и изпили умерено количество от коледната бира, за да може и господарят Магнус да вземе участие, дойде времето на голямата промяна.

На другия ден преди обяд всички крепостни във Форшвик бяха повикани да се съберат в старата главна сграда. Бяха повече от тридесет заедно с кърмачетата в ръцете на майките. Много от тях никога не бяха стъпвали в тази обширна зала, тъй като животът им протичаше в работа на полето или в бараките. Хората от домашната прислуга пуснаха по някоя и друга подигравка по адрес на ококорените им от учудване очи. Щом се събраха всички, Арн и Сесилия застанаха пред почетното място. Арн взе думата по молба на Сесилия, въпреки че тези крепостни бяха нейни. Той обяви, че двамата са решили отсега нататък никой във Форшвик да не е лишен от свобода, защото крепостничеството е мерзост в Божиите очи. От този момент всички те са свободни и могат навсякъде да се хвалят и гордеят с името Форшвик, та всеки наоколо да разбере, че идват от място, където крепостни вече няма. Като свободни мъже и жени ще получават заплата за труда си, а тези, които изберат да останат във Форшвик, ще получат възнаграждението си за първата година следващата Коледа. Които от тях предпочитат, могат да се установят като арендатори и да плащат съответната аренда. След тези му думи Арн и Сесилия седнаха на местата си с чувство на разочарование, че от редиците на крепостните не се чуха нито радостни викове, нито благодарности, нито молитви. Изненадата, която забелязаха по много от лицата, ги убеди, че Гуре е спазил думата си. Някои се прегръщаха, тук-там се видяха и сълзи.

Сесилия стана от мястото си и сложи край на шушуканията, като вдигна дясната си ръка в знак към всички, че иска тишина. Обяви спокойно, че утре в тази зала ще се сервира коледната бира и всички свободни хора във Форшвик ще бъдат добре дошли. В първия момент й се стори, че не се е изразила съвсем ясно и повтори казаното, подчертавайки думите всички свободни хора във Форшвик, за да проличи, че те се отнасят за всички присъстващи в залата. Но очевидно те все още не разбираха.

Тогава обясни, че тази есен са сварили толкова бира, колкото се е варяла и по времето на бившите собственици, които са пиели много от това питие и би било жалко, ако сега отиде зян. Сега вече те разбраха и Арн и Сесилия получиха възторжените ръкопляскания, които те очакваха още от самото начало.

Същата вечер седнаха на масата с брат Гилберт и братята Вахтиян, които понякога вечеряха с християните вместо с мюсюлманите в основната сграда. Разговорът беше доста оживен, макар и воден на латински език. Изтъкнаха резервите, с които крепостните приеха вестта за дадената им свобода и бурно проявената им радост от възможността да дойдат да пият от коледната бира. Сесилия изрази съжалението си, че в тази страна бирата е на такава почит и че крепостните предпочитат пиенето пред свободата. Арн и брат Гилберт споделиха разочарованието й.

След кратък размисъл Марк Вахтиян представи нещата по различен начин. Заяви, че никой разумен човек, дори и в тази страна, не би поставил пиенето пред свободата. Радостта от неочакваната за един крепостен покана да сподели коледната бира е първата конкретна проява на тази свобода. Възможността да изпие една халба заедно с господарите си дава на освободения крепостен увереността, че действително е свободен.

Християните прекараха остатъка от нощта в изслушване на тъжния и удивителен разказ за живота на братята Вахтиян. След като били познали огъня, смъртта и разрушението, намерили богатството в обкръжението на различни принцове, после отново се наложило да избягват надвиснали нещастия и да се установят в Дамаск, където се чувствали в безопасност. Сега са много далече от там и не биха могли да кажат дали злочестините им тук, в тази страна накрай света са свършили.

Следващата нощ беше още по-изключителна, защото в празника участваха хора, вкусващи единствено от свободата. Арн имаше опасения голямото количество бира да не доведе до изстъпления и насилия. Сесилия от своя страна се страхуваше най-вече от пиянските повръщания, които никой не ще си направи труда да почисти, тъй като във Форшвик вече нямаше крепостни.

И двамата обаче се лъжеха. Празникът протече доста спокойно за Западна Готаланд и със сигурност беше един от най-тихите, на които тази зала бе ставала свидетел. Отначало всеки наблюдаваше господарите, седнали на почетните места, и се стараеше да яде и пие като тях. Умереността в пиенето и яденето на Арн и Сесилия се наложи за първи път като модел за подражание.

Разбира се, че не мина и без няколко от мъжете да повърнат късно вечерта. Сесилия го отдаде на факта, че тези току-що усетили свободата си същества не са свикнали с бирата. Всичко бе почистено така добре, както и по време на крепостничеството и от същите онези, които го правеха и тогава. А Гуре хвана виновниците за ушите и ги изгони от залата.

На Нова година задуха северният вятър. Седемдневната буря покри Форшвик с дебел сняг, който попречи на въздушните течения да проникват в жилищата на бившите крепостни, където студът би се настанил, без до го е грижа дали тези хора са свободни или не. По време на зимните бури и ловците останаха на закрито. В ковачницата и в стъкларската работилница работата продължи както обикновено. Беше невъзможно обаче да се излезе навън на кон. Тъй като вратите на конюшнята трябваше да останат затворени, не можеше и да се правят тренировките, които брат Гилберт бе започнал с трите момчета и с Торгилс Ескилсон. В тъмното не можеше нито да се стреля с лък, нито да се върти меч.

В страните от Севера средата на зимата бе времето, през което се разказват истории и легенди. Нямаше нощ да не бъде посветена на дълги разговори на теми, за които не оставаше време през другите сезони на годината.

Арн и брат Гилберт прекараха три дни заедно в стаята на Арн и Сесилия, докато тя беше със Суом и няколко други бивши крепостни в тъкачната работилница близо до стъкларското ателие, чиято топлина достигаше и до нея.

Това, което най-вече занимаваше Арн и брат Гилберт, бе да си изяснят дали доброто може да се постигне чрез насилие. По онова време много християни биха се затруднили да следят подобен разговор, но за двама тамплиери нямаше нищо неразбираемо в това да се служи на Господ с меч и огън.

Въпросът по-скоро беше да се разбере дали това, което за тамплиерите е вярно, е същото и за обикновените християни. Първият път когато брат Гилберт чу Арн да казва, че ще работи за мира чрез камъка и желязото, той не можа да разбере как ще е възможно това. В изграждането на крепостта в Арнес и в това, което щеше да се построи и да се преподава във Форшвик, той беше видял само първата проява на една преходна власт. Но когато разбра откъде идва златото за финансиране обработката на дяланите камъни и производството на лято желязо, той бързо промени мнението си. Предназначено най-напред за войнствения Ричард Лъвското сърце, сега то щеше да се превърне в цитадела на мира, в конница по модел на тази на тамплиерите и в църква, посветена на Гроба Господен.

Именно идеята за тази църква беше впечатлила най-много брат Гилберт. Какво друго би могло да бъде съградено, което да е по-драго Богу от една църква, наречена на Гроба Господен, в която хората да могат отново да потърсят Неговото страдание и Неговата смърт в себе си, без да има нужда да ходят да дирят смъртта си по Светите земи?

Господ не би могъл да намери по-добър начин да лиши подлия Ричард от златото на Саладин, като го посвети на тази мисия накрай света.

Достигнал до този етап в разсъжденията си, брат Гилберт заключи, че може да участва с чиста съвест в предприетите от Арн работи, без да го е грижа дали отец Гийом от "Школата на живота" го е предоставил в подчинение, за да се занимава единствено с арабските коне. Тази сделка беше добре дошла за манастира и докара значително количество от златото на Саладин.

Постигнали съгласие по тази точка, Арн и брат Гилберт не счетоха за нужно да се занимават повече с Божиите дела и преминаха на това, което трябва да бъде свършено тук долу.

Арн изрази съмнение във възможностите си да продължи да следи по-отблизо строителните работи в Арнес, а брат Гилберт би трябвало да се нагърби с голяма част от обучението на момчетата при боравенето с оръжията. Предложи да ръководят на смени строежа в Арнес, защото не могат да оставят мюсюлманските работници сами в страна, в която законът казва, че убийството на чужденец не е престъпление, без да се слагат в сметката различните други инциденти, които биха могли да възникнат. Брат Гилберт сподели, че е имал случаи да види как някои крепостни обикалят около палатките на работниците с доста очебийна цел.

Арн обаче нямаше да може често да отсъства от Форшвик. През една от дългите зимни нощи до огнището Сесилия почувства, че нещо в нея се движи, сякаш рибка размахва опашка. Тя веднага разбра причината, защото вече бе имала предчувствие, но не бе посмяла веднага да повярва. Беше вече прехвърлила четиридесетте и смяташе, че е доста възрастна за този род благословия. Арн тъкмо й описваше момента, в който в Светите земи бе заповядал да развеят хоругвата на светата Дева, закрилницата на тамплиерите, бе вдигнал ръка в знак за атака, а облечените в бяло рицарите се бяха прекръстили и бяха поели дълбоко дъх преди да се хвърлят…

Тя хвана полека ръката му и му каза какво се е случило. Той веднага млъкна, обърна се към нея и видя, че казва истината, че това не е нито сън, нито шега. Прегърна я нежно и прошепна в ухото й, че Господ ги е дарил с още едно чудо.

На празника на свети Тибуртий, когато ледовете по езерата в Западна Готаланд се топяха, когато щуките започнаха играта си и когато лодките на Ескил отново тръгнаха по реките между Линшьопинг и Льодьосе, Арн пристигна с работниците в Арнес. Сесилия му беше казала, че разполага с около месец преди раждането на детето. Тя смяташе, че ще бъде момиче. Арн от своя страна мислеше, че ще има втори син. Бяха си обещали, че Сесилия ще избере името, ако бъде момче, и обратно.

Строителството на крепостната стена беше бързо подновено и работниците изглеждаха щастливи да се върнат към работата си след една зима, която в началото им се стори подходяща за приятно мързелуване, но накрая им дотегна. Заявиха, че са много доволни от новите инструменти, изработени в ковачницата на Форшвик и от работните дрехи, ушити им по мярка в тъкачната и шивашка работилница. Тези дрехи покриваха телата им от раменете до колената, а за краката им бяха направили обувки без пети като тези на ковачите, но с обковани с желязо върхове, предпазващи пръстите.

Зимата беше причинила някои поражения, но не чак толкова колкото се опасяваше Арн. Лятната топлина скоро щеше да изсуши местата на сцепление и би могло, както беше предложил брат Гилберт, да се прибегне до разтопеното олово. Сега трябваше да се изгради частта от стената от пристанището до жилищните сгради. Нямаше да бъде трудно, тъй като щеше да има само една кула по средата. Работата напредваше бързо за радост на всички.

Дълго време търсиха задоволително решение на въпроса за почивния ден. След доста спорове на тази тема Арн се умори и реши, че в Арнес неделята ще се смята за петък. Във всеки случай, верните на Пророка не можеха да работят в неделя. Живеещите в Арнес християни биха го счели като обида, което пък би довело до разправии относно правата вяра.

И тъй като Господ е този, който вижда и чува всичко, освен че е добър и милостив, Арн счете, че Той сигурно ще прости на вярващите в Него, попаднали в далечна страна и принудени за кратко време от обстоятелствата, ако объркат неделята с петък. След като дълго мисли и разговаря с Ибрахим — най-образованият от сарацинските му гости, Арн дори успя да намери в Корана известни аргументи в полза на това решение, наложено от нуждата.

Работата беше монотонна и малко разговаряха помежду си, освен в случаите, когато трябваше да се подбират камъните. Въпреки че пристигаха с почти еднакви размери, налагаше се по-голямата част да бъдат одялани в четириъгълна форма и изгладени, за да паснат така точно на местата си, както го искаха Арн и сарацините.

Арн запази един-единствен спомен от този тревожен месец, през който мислено непрекъснато беше във Форшвик и с детето, което очакваше да се роди. Един ден при него дойде мъж на име Ардус, родом от Ал-Кхалил, града на Авраам, и го помоли да поговорят на четири очи. Онова, което поиска, беше доста неочаквано. Изяви желание да купи една от крепостните в Арнес на име Муна. Поиска да разбере цената и дали две византийски жълтици, каквато е заплатата му, ще бъдат достатъчни. Изненадан, Арн отговори първо, че доколкото му е известно, с две византийски жълтици могат да се купят четири крепостни и една крава. После бързо се съвзе от изненадата и го попита строго каква комедия му разиграва и какви тъмни намерения се крият зад подобен въпрос.

Ардус го увери, че няма никакви греховни помисли и че желае да се ожени за споменатата крепостна.

В първия момент Арн остана доста объркан. После попита полушеговито-полусериозно пред кой Бог ще бъде чествана сватбата. Ардус отговори, че това може да стане само пред единия истинен Бог и че техният съюз може да бъде благословен от стария Ибрахим, тъй като той е не само лекар, но и свещеник, и съдия.

Тогава Арн си помисли, че си има работа с някой слабоумен и му заяви, че Хадж Ибрахим, който познава Корана като петте си пръста, сигурно ще бъде против да събере пред Онзи, който вижда и чува всичко, един правоверен и една безбожница или в най-добрия случай една християнка.

— Но моята любима е правоверна като мен — възрази Ардус, ококорвайки очи.

Арн се видя принуден да замълчи. Думите на Ардус бяха много смели, за да бъдат лъжа. Реши да се запознае по-отблизо със случая и то възможно най-скоро.

Без повече приказки Арн отведе Ардус със себе си в Арнес. Щом пристигнаха, те потърсиха младата жена и я намериха сред перачките до вадата. Муна доста се притесни и впери поглед в пръстите на краката си, щом видя единият от господарите на Арнес да идва с широки крачки към нея и чу да я пита за вярата й. Отговори му тихо, че е запазила вярата на дедите си. Арн не остана доволен от отговора й и заповяда да обясни по-конкретно.

— Няма друг Бог, освен Господ и Мохамед, неговият пророк — отговори тя на елементарен, но напълно разбираем арабски език.

Арн замълча за момент, мъчейки се да си припомни строфите от Корана. Почувства се съвсем малък пред милостта, която Господ му бе оказал, също както и на тези двама влюбени. Те го гледаха втренчено, тръпнещи пред решението му.

— В името на добрия и милостив Господ Бог — каза той, спомнил си казаното в Корана. — И сред тези знамения е и това, че той е създал за вас съпруги по ваше подобие, за да живеете с тях. Постановил е любов и състрадание между вас. В това има знак за тези, които разсъждават.

Муна изглежда не разбра всички думи от езика на предците си, тъй като не бе чувала да се рецитира Корана от времето на своята младост, преди още да бъде отделена от баща си. Но виждайки изражението, изписано по лицето на любимия си Ардус, тя със сигурност разбра, че Арн им беше дал благословията си.

Трудно би могло да се каже кой от тримата се трогна повече от това позоваване на Корана. Арн се развълнува също толкова, колкото Ардус и Муна. Усети как вътре в него неудържимо се надига желанието да се върне при Сесилия.

За да задоволи поне отчасти любопитството си, той попита Муна знае ли откъде е дошла. Тя не знаеше много за това и каза само, че майка й и баща й са били вкарани в затвора и че тя е родена в Норвегия. После, когато някоя си дама се омъжила за един Фолкунг, тя била определена за част от зестрата й, а баща й останал в Норвегия.

Арн реши да не я разпитва повече за момента. При радостта, която тя сега изпитваше, сигурно щеше да й бъде още по-трудно да говори за нещастията си. Обеща, че горещата им молба ще бъде удовлетворена, защото Господ ги е събрал по чудодеен начин. Но и дума не може да става Ардус да купи любимата си. Подобно нещо би обидило Този, който им е дал своята благословия. Предложи Муна да дойде през зимата да живее във Форшвик, където да направят и сватбата пред братята им по вяра. Не е възможно това да стане другаде в страната и затова трябва търпеливо да изчакат.

Забравили за всякакви задръжки, обзети от неимоверно щастие, те се хвърлиха в прегръдките си пред смаяните погледи на перачките, които не разбраха и една дума от разговора, но пък това не им попречи да избухнат в смях и да започнат радостно да дърдорят.

След чудото на възнаградената любов между Ардус и Муна Арн започна да брои дните, отделящи го от завръщането му във Форшвик. Можеше да напусне Арнес на другия ден след пристигането на брат Гилберт. Този ден му се стори безкрайно дълъг. Брат Гилберт го увери, че всичко е наред както във Форшвик, така и със Сесилия. Наближаваше времето тя да роди и според това, което бе чул да казват вещите в тези неща жени, Арн ще успее да се прибере навреме.

Той набързо се сбогува с роднините си и с работниците. За първи път му се стори, че корабът напредва много бавно. Вечерта в Аскеберя го обзе дори желанието да се метне на някой кон и да препусне в хладната нощ. Отказа се, като видя яздитните и впрегатни коне в конюшнята.

След празника на свети Филип, когато в Западна Готаланд извеждат животните на пасищата и поправят оградите им, Сесилия роди едно прекрасно момиченце. По този повод празнуваха три дни, през които никой във Форшвик не работи, включително и в ковачницата. Всички свободни мъже и жени с радост взеха участие, защото имаха чувството, че и те също са благословени от събитието.

Арн реши името на детето да е Алде. Според Сесилия това чуждестранно име сигурно беше свързано с някои от историите му, но й прозвуча красиво, когато го прошепна, люлеейки малката в скута си: Алде Арнсдотер.

Тогава настъпи най-щастливият период в живота на Арн и Сесилия, откакто се бяха намерили отново. Щяха завинаги да запазят този спомен. През това лято Арн посвети много повече време на препускането с кон с дъщеря си на ръце, отколкото с момчетата, желаещи да станат рицари, като го правеше с почти същата детинска гордост. Не обърна никакво внимание на надвисналите на хоризонта тъмни облаци.