Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

XII.

Трябваше цяла седмица, за да се върнат рицарите във Форшвик. След битката в Елгарос трябваше да положат много усилия, за да хвърлят деветдесет датчани и Сверкери в общ гроб и да направят християнски гробове за убитите хора от фермата.

Двама от хората от Форшвик вече почиваха в мир, а други четирима бяха ранени, като двамата толкова тежко, че Арн не посмя да ги пренесе, за да бъдат лекувани. На единственото парче пергамент, което успяха да намерят на място, той написа послание до хоспиталиерите от Ескилсуна и го подписа с тамплиерското си име. После накара да сложат ранените на каруца за Йоребро, за да бъдат прекарани по-спокойно към това болнично заведение през езерото Хялмар. Двамата загинали увиха във фолкунгските им мантии и ги закараха при семействата им.

При завръщането си групата изглеждаше разпръсната, защото голям брой от войниците на Форшвик бяха придружили загиналите си другари или ранените. Когато влязоха в двора под звуците на тревогата, лицата на Арн и Ерик не предвещаваха нищо хубаво. Новините, които носеха двамата, бяха лоши преди всичко за кралица Бланка, която беше сред първите посрещнали ги. Трима от синовете й лежаха увити в мантиите си в една каруца в края на кортежа.

Бланка пребледня и се отпусна на земята. Тя остана да седи там, като се люшкаше тихо напред-назад и ровеше почвата с нокти. Внезапно извика с дълбока мъка, която прониза сърцата на всички. После Ерик я заведе до църквата, където останаха затворени задълго.

Арн нареди да занесат трите тела в склада за лед и да се погрижат за конете и оръжията. Това изобщо не беше място, достойно за кралските синове, но започваха да миришат и скоро трябваше да ги погребат.

После взе Сесилия за ръка, заведе я в спалнята, затвори вратата и й разказа накратко какво се беше случило. Сверкерите бяха убили тримата принцове. Фолкунгите бяха заловили почти всички убийци, но малка част от тях бяха успели да се измъкнат. Сега войната беше обявена, дори и истинското начало на сраженията да не беше съвсем близо. Най-спешното беше да бъдат погребани братята Ерик. Той самият предлагаше манастира Рисеберя: той беше най-близо, а и преди всичко щеше да е прекалено далеч и прекалено опасно да се пътува до Варнхем, да не говорим за отражението на топлината върху телата, които бяха мъртви вече от седмица.

На Сесилия й беше трудно да отговори. Трудно й беше да го познае и беше силно смутена от това. Той говореше сухо и твърдо. Накрая тя разбра, че това беше друг Арн, когото тя не познаваше. Това не беше вече нейният нежен любим съпруг, нито беше бащата на Алде, това беше мъжът, участвал в Свещената война.

Ерик й изглеждаше по същия начин, когато го видя да се връща, подкрепяйки ридаещата си и съсипана майка, която й повери сякаш беше дете. Той издърпа Арн настрана, за да се разберат с няколко думи кога и как ще стигнат до Рисеберя.

Същият ден траурното шествие потегли. Повечето от участвалите в експедицията до Елгарос останаха във Форшвик. Арн смяташе, че словоохотливостта, с която разказваха за победата си, щеше да бъде неуместна по време на погребението. Тези, които останаха на място, сформираха три ескадрона. Шестимата произведени в рицари от Ерик също пътуваха, както го изискваше рицарската им чест.

Принцовете бяха погребани в Рисеберя, а за покоя на душите им Ерик остави солидна сума, взета назаем от Арн и Сесилия Роса. Що се отнася до Бланка, тя остана в манастира, когато кортежът тръгна обратно за Форшвик. Никой не знаеше колко време щеше да остане там. Дори тя не знаеше.

Сред Фолкунгите и рода Ерик настъпи голямо оживление през есента и началото на зимата. Ярлът замина за Норвегия, за да се опита да набере там войници. Ескил, Торгилс, Арн и Магнус Монешьолд направиха голяма обиколка на Свеаланд, където новината за недостойното убийство на принцовете предизвика яростен гняв. В действителност свеите считаха рода на Ерик за свой кралски род. За да се осигури добра реколта, всяка година в полята на Упланд правеха процесия с мощите на свети Ерик. На сбора при камъните на Мора[11] близо да Източен Арос свеите единодушно обявиха, че са готови да се вдигнат на оръжие. Съюзниците им Фолкунги успяха да ги разубедят, защото подобна армия със сигурност имаше нужда от по-добър терен от есенната кал, за да се възползва по-добре от способностите си, както изключително дипломатично подчерта Арн. Знаеше, че воините свеи нямаше да са по-ценни от датските конници. След дълги обсъждания накрая решиха, че напролет, между празниците на света Гертруда и на светата Дева, свеите ще се присъединят към съюзниците си в Биелбо.

На връщане към Форшвик Фолкунгите се спряха в Ескилсуна, където Арн посети хоспиталиерите, облечен в тамплиерската си мантия. Дори и да се беше надявал да намери рицари, бързо беше разочарован. Там братята се посвещаваха преди всичко на грижи за болни и той трябваше да се откаже от всяка надежда да получи подкрепление от най-добрите воини в света, като се изключат самите тамплиери. Той беше много добре и любезно приет от братята, които бяха показали почти същите умения като сарацините в грижите за двамата ранени, които щяха да могат да яздят през пролетта.

След Нова година съветът на Фолкунгите се събра в Арнес. Присъстваше и завърналият се от Норвегия Ерик. Беше разочарован, защото норвежците бяха започнали отново да се бият помежду си и бяха доста заети в собствената си страна. Все пак донесе поздрав от Харалд Ойстенсон, който сега беше ярл на Биркебените в Нидарос и господар на обширно имение. Харалд беше обещал, че когато победи, той и неговите хора ще им се притекат на помощ. Все пак такова обещание беше твърде несигурно.

Преди събранието Ерик, който не беше идвал в Арнес от много години, обиколи крепостта с Арн. Не спести похвалите си за впечатляващите крепостни стени, но те го караха и малко да мечтае. Когато Арн откровено го попита какво има предвид, той отговори, че вече беше очевидно, че Фолкунгите са по-силни от другите. Конниците, които Арн беше обучил във Форшвик и които лесно бяха победили два пъти по-многоброен враг, само подсилваха това впечатление. Тогава как можеше той, който беше просто първият от рода на свети Ерик, да не се надява един ден да сложи короната на баща си на главата си?

Арн не взе насериозно тези думи и ги разсея, като отговори, че ако Ерик си избере добър главнокомандващ, част от грижите му ще изчезнат. Ярлът не разбра шегата и каза, че е смятал, че именно Арн заема това място.

— Наистина — отговори Арн със смях и постави ръка върху рамото на Ерик. — Със сигурност не си забравил клетвата, която си дадохме край смъртния одър на баща ти. Аз съм ти главнокомандващ, а за мен ти вече си крал. Заклех ти се.

— А защо не вземете веднага властта вие самите, Фолкунгите, и без това сте на една ръка разстояние? — попита ярлът не особено сигурен.

— По две причини — каза Арн. — Първо, защото сме се заклели да се бием за твоята корона, а Фолкунгите имат навика да удържат на думата си. Освен това защото свеите са на твоя страна, а не на наша. Техните брадви и необикновените им конници може би никак не се плашат от датчаните. От моя страна не се съмнявам в тяхната храброст, а те са и многобройни.

— А ако нямах свеите на моя страна? — попита Ерик, разтваряйки ръце.

— Въпреки всичко щяхме да удържим на думата си и ти ще бъдеш крал. Единственото несигурно е кой ще те наследи. Може би Биргер Магнусон.

— Младият Биргер, синът на Магнус Монешьолд?

— Да, той е най-храбрият от целия род в Улвеса и е много интелигентен. Но защо да се тревожим за време, в което няма да живеем? Бъдещето е в Божиите ръце, а засега ние трябва да победим в една война. Това е единственото спешно за нас.

— А ще я спечелим ли тази война?

— Да, без никакво съмнение. С Божията помощ. Целият въпрос е в това какво ще последва. Сверкер не разполага с наистина опасна армия. Ако умре по време на конфликта, това ще е краят. Но ако успее да избяга в Дания, не след дълго ще трябва да се бием с Валдемар Победителя. А това ще е друго нещо.

— Значи ще трябва да убием Сверкер тази пролет.

— Да, така смятам. Това е единственият начин да му попречим да потърси помощ от датчаните.

Първата война срещу Сверкер беше кратка. През пролетта на 1206 година шумна и многобройна орда свеи нападна Източна Готаланд, като заплаши да опустоши Линшьопинг, ако владетелят не излезе да се бие с тях на бойното поле. Докато чакаха отговора му, се задоволиха с това да изпият цялата бира на града.

Тогава Сверкер напусна набързо Нес, за да се укрие в Дания. Свеите трябваше да се приберат, без изобщо да са се сражавали. Кралят беше оставил дъщеря си Хелена в манастира Врета, където беше затворена сред сестрите фамилиарес.

Ерик се върна в Нес, домът на детството му, придружен от майка си и от своите. Свеите и Фолкунгите имаха крал. Въпреки че Арн смяташе, че владетелят трябва по-скоро да отиде в Арнес, той изпрати три ескадрона, за да подсили кралската гвардия в Нес.

Датската армия щеше да дойде, това беше сигурно, но никой не знаеше кога. За момента крехката власт на Ерик не беше заплашена, защото през онази година Валдемар Победителя беше зает с нов поход. Опустоши островите Дагьо и Йосел, уби много езичници, които не му се струваха достатъчно християни, и откара много монети в Дания.

Ковачниците във Форшвик работеха денонощно, освен на Разпети петък. В онази година Биргер Магнусон беше сред младите Фолкунги, които по-многобройни от всякога постъпиха във Форшвик. Наложи се да построят нови сгради и най-вече къща за шестимата, които кралят направи рицари след победата в Елгарос. В главното помещение бяха закачени щитовете на Сверкерите и датчаните, спечелени в тази битка.

Едва през есента на 1207 година след първите снегове научиха, че в Скания напредва внушителна армия. Валдемар не беше начело, без съмнение, за да не обижда васала си Сверкер. Но беше изпратил най-добрите си военачалници, между които Еббе Сунесон и братята му Ларс, Яков и Педер, следвани от дванадесет хиляди мъже. Това беше най-могъщата армия, събирана някога в северните страни.

Арн предупреди всички Фолкунги и рода на Ерик да се съберат силите на двете крепости Арнес и Биелбо (последното беше по-скоро укрепена ферма). После той се подготви за среща с врага начело на четири ескадрона от Форшвик.

Сесилия наблюдаваше трескавата подготовка на Арн едновременно с безпокойство и възхищение. Тя не успяваше да разбере какво удоволствие можеше да изпитва той да тръгне на поход едва с шестдесет и четирима души срещу значително по-многочислен враг. Вечерта преди заминаването Арн отдели време за съпругата и дъщеря си. Нямаше намерение да им говори за войната. Но поради някаква непонятна причина датчаните бяха избрали да атакуват през зимата, поради което тежката им конница не беше толкова маневрена. Никога не би могла да стигне мъжете на Форшвик, които щяха да ги обстрелват от разстояние. Преди всичко трябваше да се осведомят за техния брой и въоръжение.

Не беше лъжа, но далеч не беше цялата истина.

Конницата на Арн забеляза за първи път врага близо до Скара. Беше няколко седмици преди Коледа, земята вече беше покрита със сняг, но не беше студено. Бойците от Форшвик нямаха нужда да обличат тежките зимни дрехи, в които бяха напъхани дебели пластове кожа. Приближиха датската армия, така че да могат да я атакуват и едновременно с това да преброят врага и да определят къде биха могли да нанесат първите удари. От време на време датчаните пращаха по петите им група тежковъоръжени с копия конници, които нямаха никаква трудност да държат на разстояние. Те видяха, че Сверкер и архиепископ Валерий се намираха приблизително в средата на армията, обградени от внушителен брой конници, които носеха знамена. Арн прецени, за ненужно да атакува владетеля. Рискуваха да понесат тежки загуби, без дори да са сигурни, че ще могат да го убият. Освен това повечето младежи никога не бяха участвали в сражение и беше добре първо да им се даде възможност да постигнат няколко по-лесни победи, преди да се иска от тях да жертват живота си.

След като един час следваха датската армия, получиха неочакван шанс. В действителност тежки волски каруци пренасяха основната част от провизиите и фуража през трудно проходим разкалян терен. Нямаше да е трудно да се приближат до тези животни, да убият достатъчен брой и да запалят фуража, за да забавят значително вражеската армия.

В същото време не се налагаше да бързат, а се предоставяше и удобен случай младите да научат малко повече за стратегията. Арн смяташе, че те вече знаят достатъчно за дребните бойни операции и изкуството да се защитават. Без да изстреля и една стрела или да предприеме маневра, Арн отведе хората си да прекарат нощта в достатъчно отделена хижа. Отнесоха се внимателно с местните и взеха само това, от което имаха нужда за вечеря. Нито удариха, нито нараниха тези, които се противопоставяха.

Арн използва вечерта, за да обясни, че могат да унищожат провизиите на неприятеля, но това няма да им помогне особено, защото датската армия върви към Скара. Ако хората отидеха там изгладнели, местните рискуваха да си изпатят. Освен това в сегашното положение не знаеха какво имат намерение да правят по-нататък Сверкер и неговите датчани. Арн подозираше, че идват през зимата, за да стигнат до бреговете на езерото Ветерн, когато то замръзне, и да преминат оттам до Нес. Това не беше стратегическо място, но кралете понякога имаха своите детски идеи. Край езерото Висинг Сверкер щеше да има чувството, че отново е крал. Както и да е, как щеше да изхрани толкова голяма армия? Арн се разсмя откровено, за да окуражи своите млади неопитни бойци. Отлично разбираше какво чувстват, вървейки край толкова внушителна армия. От утре щяха да бъдат малко по-сигурни в себе си.

След една спокойна и дълга нощ Арн обяви, че ще минат в атака, но не срещу волове или провизии, не! — срещу най-добрите датски рицари, които със сигурност се намираха начело на кортежа. Стратегията беше проста: трябваше да ги накарат да разберат, че този, който преследва по-бързи врагове, никога няма да се върне.

Първият път, когато приложиха тази тактика, тя подейства идеално.

Начело на един-единствен ескадрон Арн се насочи към първата линия на армията, където имаше голяма тежка конница и значително количество знамена. Датчаните в началото не повярваха на очите си, когато видяха група от едва шестнадесет човека да се приближава достатъчно, за да могат да си разменят обиди. Тогава Арн взе лъка си, сложи тетива, постави колчана на хълбока си, сякаш смяташе, че има достатъчно време, опъна тетивата и се прицели в първия знаменосец, който вдигна шита си. Но той веднага смени целта си и повали друг човек, малко по-назад в строя. На него дори не му беше хрумнало да се предпази и остана зяпнал от учудване. Едва тогава датчаните вдигнаха щитове, за да се предпазят. В първите редици на армията се чуха заповеди и петдесетина тежковъоръжени конници се подготвиха да атакуват в широко разгънат строй. Арн се разсмя подигравателно и гръмко и заповяда на хората си да опънат лъковете.

Това беше прекалено за датчаните, които се впуснаха в атака с наведени копия, в хвърчащия около конете им сняг. Без да бързат, Арн и хората му завиха към най-близката горичка, а врагът тръгна по петите им.

Като ги видяха да бягат окаяно към гората, датчаните нададоха победни викове.

Оттам не излезе нито един жив датски рицар. Пресрещнаха ги три ескадрона лека конница, които ги връхлетяха, преди те да имат време да извадят стрелите си, а последните оцелели посякоха с меч.

Втори път тази хитрост не подейства, защото датчаните не посмяха да преследват докрай врага, който се криеше. Вече се бяха примирили със загубата на двадесетина от своите, по-голямата част от които бяха най-добрите. Трябваше да се погрижат за останките им, дори и да бяха жадни за мъст. Освен това, тъй като конниците им вървяха напред, за да отъпкват прекалено дебелия сняг, не разполагаха с пехотинци стрелци в началото на строя. А конете им не можеха да настигнат много по-леките и бързи животни на Форшвик.

На следващия ден Арн отново доближи датския авангард начело на седемдесет и четиримата си конници. Беше избрал открито място между два хълма, където изгледът беше добър, така че датските конници да не заподозрат засада.

Хората от Форшвик приближиха бавно, на достатъчно разстояние, така че да са сигурни, че ще достигнат целите си. Не се целеха в облечените с ризници конници, нито в щитовете им, а в конете. Всяко уцелено в корема животно беше обречено, а ездачът му ставаше пехотинец. Заради трудния терен датчаните не бяха сложили тежките метални ризници на конете си.

Тази атака предизвика нов пристъп на ярост в тях и те разгънаха сто конника, въоръжени с копия, за да преминат в контраатака.

Тогава сякаш мъжете от Форшвик се уплашиха и поколебаха, преди да избягат. Датските конници веднага атакуваха. Така те бяха принудени да се отдалечат все повече и повече от останалата група и след като изхабиха повечето си сили, както и тези на конете си, окапаха един след друг. Мъжете от Форшвик се обърнаха, разделиха се на две и обградиха датските рицари, след това ги обсипаха със стрели, които пронизваха ризниците им. Убиха и раниха голяма част от тях преди да се оттеглят отново пред приближаващите подкрепления от по-голямата част на вражеската армия. Все пак не успяха да ги примамят достатъчно надалеч, за да ги унищожат.

Не беше мразовито в онзи ден. За датските конници мокрият тежък сняг беше проклятие, а за мъжете от Форшвик — благослов.

В следващите дни врагът премисляше повече, преди да атакува. Нито от едната, нито от другата страна нямаше нападение — това напълно удовлетвори Арн.

Датчаните не останаха дълго в Скара и разграбиха умерено града, преди да продължат пътя си на югоизток. Дори не се спряха в Аксевала, което показваше, че истинската им цел бяха Ветерн и Нес. По пътя им се намираше Лена, която по съвет на Арн Биргер Бруса беше укрепил, не без да роптае срещу разходите. За да контролират пътя към Нес, датчаните трябваше или да превземат крепостта, или да я обсадят. Значи там щеше да се състои решителната битка. Трябваше съгласуване, за да се постави клопка за цялата датска армия. Арн изпрати четирима конници в Биелбо, за да предупреди, че свеите и готите трябва да се стекат към Лена.

Беше настанал часът конницата на Форшвик сериозно да забави хода на датската армия, за да даде време на своите да се съберат.

Сменяйки тактиката, мъжете от Форшвик убиха стотина бивола и други дойни животни, а после запалиха фуража на неприятеля. Накрая отрязаха обратния път, за да попречат на тези, които бяха тръгнали към Скара за нови животни.

Когато тежката датска конница беше изпратена назад, за да пази групата, Арн веднага разгърна своята към авангарда и се прицели в знаменосците и конете им. Датчаните вече се пазеха от преследване на атакуващите ги.

На всеки три дни Арн изпращаше по един ескадрон във Форшвик, където да превържат раните на хората, да поправят бронята на конете, да наточат оръжията, а бойците да си починат, докато друг ескадрон ги замества. През седмиците, в които те ежедневно нападаха датчаните, успяха да ги забавят и изнервят, така че те да прибързат да нанесат решителен удар. Хапещият студ навярно също ги подтикваше да спечелят решително боя или да се устремят през ледовете на Ветерн, за да стигнат до Нес.

Нощите ставаха все по-мъчителни, а снегът позволяваше да се придвижват тихо, дори и на кон. Хората от Форшвик се приближаваха под наметалото на мрака. Светлината от огъня, край който се топлеха датските войници, не им даваше възможност да видят летящите към тях стрели.

Когато врагът беше на един ден път от Лена, преследвачите му внезапно изчезнаха. Но следите им ясно водеха към това място, което кралят и хората му познаваха добре. Изглеждаше сякаш свеите и готите най-накрая се готвеха да се бият като мъже на честта.

И наистина, цялата армия на свеите, съставена от три хиляди пехотинци, и конниците на Фолкунгите се бяха групирали край Лена.

От всички ферми бяха дошли повече от три хиляди крепостни, коняри, селяни, управители, ковачи и дори домашни слуги. Повечето бяха донесли лъковете си и по пет стрели. Тези, които имаха нужда от нови тетива или лък, от други стрели, само трябваше да ги поискат.

Хората от Форшвик бяха сто и петдесет, от които една трета — тежка кавалерия, а останалите — лека. Разполагаха също с двеста арбалетчици от Арнес, от Биелбо и от други ферми на Фолкунгите, както и със сто човека с тежки щитове и рицарски копия.

Когато датската армия приближи Лена, Фолкунгите, свеите и малцината от рода на Ерик, които бяха успели да заобиколят врага, застанаха над долината, близо до Хьостенабергет. Тежката кавалерия беше на първа линия, най-вече за да предизвика датчаните да настъпят в привидно лесно нападение. На втора линия беше леката кавалерия, а зад нея стена от щитове и копия. След това идваха двестате арбалетчици и пехотата, съставена от цялата кохорта ревящи и жадни за бой упландци и други свеи.

Най-отзад имаше повече от три хиляди мъже, въоръжени с далекобойни лъкове. В тях беше ключът към победата.

Арн беше помолил крал Ерик и два ескадрона от кавалерията да го придружат срещу датчаните, за да ги увлекат в правилната посока. Ерик беше обграден от знаменосците си и в този хубав зимен ден трите златни корони на син фон се виждаха отдалеч. Така искаха да накарат датчаните да повярват, че най-накрая ще срещнат врага в решителна битка.

Бързо забелязаха, че маневрата е успешна: датчаните заеха позиция над долината, за да използват наклона по време на първата опустошителна атака на тежката си конница. Навярно бяха много доволни, че неприятелят изглежда не разбира в какво неизгодно положение се намира. Е, мястото на битката беше решено. Трябваше да се изчакат още няколко часа датските сили най-накрая да заемат позиции.

Тогава Арн, придружаван от краля, се върна при останалата част от конницата си. Всички можеха да видят каква мощна армия се струпва над тях. Двамата увериха хората си, че ако всеки прави това, което са му казали, победата им ще е по-бърза, отколкото можеха да си представят. Никой не трябваше да се отчайва, защото това беше не само тежък грях, но и почти сигурна загуба.

На войниците, които образуваха дългата редица от големи квадратни щитове и копия, казаха, че никой не трябва да напуска поста си. Ако и един измежду тях тръгнеше да бяга, чувайки тропота на конете, хвърлени в атака, врагът щеше да види тази пролука, от която имаше нужда, за да проникне. Ако никой не помръднеше, той просто нямаше да премине.

На арбалетчиците повториха няколко пъти, че трябва да се изправят едва когато врагът е толкова близо, че да виждат цвета на очите му. Чак тогава можеха да се прицелят и да стрелят. Ако всеки правеше това, което трябва, пред копията щяха да паднат повече от сто конници, преграждайки пътя на воините зад себе си, ако останеха такива.

Не беше толкова лесно да накарат свеите да се вслушат в разума. Тези свирепи воини горяха от нетърпение да се впуснат веднага в битка и да бъдат убити.

Беше важно обаче да се говори на стрелците, които се намираха най-отзад и съставляваха основната част от армията. Арн им обясни, че победата се основава на техните лъкове. Победата беше сигурна, ако правеха точно това, което се очакваше от тях. Ако ли не, всички щяха да умрат край Лена.

В момента, когато устата на Арн и тази на краля бяха пресъхнали от говорене, на върха на хълма се забеляза някакво движение, сякаш датската армия се готвеше за атака. Над бойното поле настъпи тишина и всеки се помоли на Бог и на светците да му донесат победа и да го запазят жив. Датчаните бяха сигурни в надмощието си. Имаха срещу себе си три пъти по-малобройна армия, с конница, представляваща една трета от тяхната.

Докато готите, хората от рода на Ерик и Фолкунгите се страхуваха от първата атака, свеите очакваха началото й с все по-голямо нетърпение.

Арн отиде до последните редици и поиска от един от най-добрите стрелци, родом от поселище близо до Арнес, да изстреля стрела с червени пера в посоката и на височината, която беше определена за всички.

Самотната стрела прелетя надалеч над бойното поле и се заби приблизително по средата между двете армии. Тогава откъм редиците на датчаните се чуха груби смехове, които сякаш вярваха, че някакъв стрелец се е уплашил и е загубил самообладание. Това доказваше, че те никога не са се сблъсквали с далекобойни лъкове. Арн въздъхна облекчено и каза последната си молитва.

Когато датската армия тръгна напред, се чу тропотът на хиляди копита, които тъпчеха снега. Арн си помисли, че шумът щеше да е още по-ужасяващ, ако не го приглушаваше снега. По склона се спускаше истинска смъртоносна стоманена стена.

Арн беше застанал до малко възвишение, над стрелците, на които заповяда да извадят първите си стрели, да опънат лъковете си и да стрелят. Ясно се чу звукът от тези три хиляди опънати лъкове.

Тропотът на копитата и тракането на оръжията все повече се приближаваха. Повдигнатият във въздуха сняг образуваше непрекъснато растящ облак, а това беше предимство, за което Арн не беше помислил. Той се вгледа в далечната стрела и червените й пера, както и приближаващата я стена от конници. После вдигна ръка и с пълно гърло извика да изчакат… да изчакат още… още малко!

— Стреляйте! — извика след това с всичка сила, като свали ръката си.

И тогава бойното поле притъмня от огромен черен облак, който заплашваше летящите в галоп конници. Сякаш излетяха милион чапли.

Когато първата вълна от стрели достигна датската армия, сякаш железният юмрук на Господ се стовари върху нея. Хиляди коне се претърколиха на земята цвилейки, като метнаха пелена от сняг, заслепила тези зад тях, голяма част от които също паднаха и без да са уцелени. В същия миг пуснаха втората вълна от стрели.

Някои датски конници бяха успели да преминат под този смъртоносен порой и продължаваха да препускат, без да намаляват скоростта си. Не бяха забелязали, че вече бяха само шепа хора.

Последната вълна стрели удари пехотинците, които тичаха след конниците. Тогава Арн се насочи към арбалетчиците и заповяда на конницата си бързо да се отдели, за да не попадне в обсега.

Той спря коня си сред арбалетчиците и извика на хората си, че победата е близо, само трябваше да имат търпението да изчакат подходящия момент. После заповяда на арбалетчиците да се изправят и да стрелят.

На двадесетина крачки почти всички останали датски конници изпопадаха на земята, докато останалите напредваха мъчително в снега към копията, които ги очакваха, за да ги набучат.

Конницата на Фолкунгите, непокътната, вече можеше да атакува, вряза се в разпокъсаната датска армия като палешник на плуг и бързо догони бягащите пехотинци.

Без Арн да им казва каквото и да е, свеите вече се бяха впуснали в бой с викове и размахани над главите си брадви. Наложи се той да се отдръпне, за да не го блъснат. Отиде при краля, когото беше разположил с ескадрон от лека конница на върха на един хълм, откъдето той можеше да наблюдава цялото бойно поле.

— Ще ни даде ли Бог победата? — попита Ерик задъхан, когато Арн се приближи.

— Той вече го стори! Но Сверкер и датчаните му там горе не го знаят, защото от този облак от сняг не виждат какво се случва.

Арн върна конницата си, която беше станала излишна, защото свеите удряха с всички сили. Битката приличаше по-скоро на клане, отколкото на двубой. Свеите видяха случай, за който не бяха и посмели да мечтаят — враговете им бяха сведени до пехотинци, повечето от които мъртви или ранени, а на всичкото отгоре и затъващи в снега.

Време беше да се укрепи победата. Арн, заедно с краля и знамето му, поеха, придружавани от леката конница на Форшвик. Минаха пред хълма, където се намираха датчаните по време на първата атака и се разделиха на две групи. Рицарите Одвар и Емунд Йонсон и хората им заобиколиха вражеските знамена, които се виждаха малко по-далеч, и така пресякоха пътя им за бягство.

Сверкер и хората му още не бяха разбрали какво се случва. Те не повярваха на очите си, когато видяха Арн и Ерик да се приближават спокойно със знаменосците си, носещи трите корони и лъва на Фолкунгите. Те се обърнаха обезпокоени и установиха, че са обкръжени.

Победителите тръгнаха към Сверкер и хората му, сред които разпознаха архиепископ Валерий и главнокомандващия Еббе Сунесон, както и някои други.

Кръгът от фолкунгски конници се затвори около Сверкер и неговите, а датчаните напразно очакваха пристигането на подкрепления. От бойното поле все така долитаха виковете на агонизиращите и цвиленето на конете. Пръв взе думата кралят, спокоен и с много достойнство.

— Е, Сверкер, битката свърши — каза той. — Ти си в моя власт и аз държа живота ти в ръцете си, сякаш си птичка. Същото е и с тези, които те заобикалят. Всички останали са или скоро ще бъдат мъртви. Знаеш го, както и аз. Кажи ми, какво щеше да направиш, ако беше на моето място.

— Кралеубийството е забранено от църквата — отговори Сверкер с пресъхнала уста.

— Значи смяташ, че Бог е с теб? — отговори Ерик със странна усмивка. — В такъв случай Той ти показа Своята благосклонност по странен начин. Дойде тук като страхливец, начело на чужда армия, а Той ти въздаде според заслугите. Сега ще ти кажа до какъв извод стигнах аз самият и Господ знае, че много мислих над това, което ще направя, когато дойде този миг. Баща ти уби дядо ми. После моят баща уби твоя баща. Да спрем дотук. Дай ми короната, която носиш, а после си иди в Дания и никога не се връщай в страната ни. Отведи архиепископа и хората си, остави само Еббе Сунесон, защото той има да изплаща дълг. Следващия път няма да пощадя живота ти, заклевам се пред всички тук и пред Бог.

Сверкер нямаше избор. Без да се замисля, той свали короната от главата си, приближи се и я подаде на Ерик.

Тогава главнокомандващият, който си даваше сметка, че животът му виси на косъм, със силен и твърд глас поиска правото на личен двубой, по възможност с този страхлив Фолкунг, чийто брат беше убил.

Кралят и всички негови хора също бяха смутени, като разбраха, че така датчанинът посочва именно Арн Магнусон. Те се спогледаха с недоумение, мислейки, че не са чули добре.

— Вярно е, че се въздържах да те убия, за да отмъстя за това, че ти умъртви брат ми само за удоволствие. Тогава бях дал клетва на Сверкер. Е, той току-що ме освободи от нея. Благодарен съм на Бог, че ме избра да бъда този, който ще ти въздаде съдбата, която заслужаваш.

След тези думи Арн насочи коня си леко встрани, извади меча си и наведе глава за кратка молитва. Изглеждаше по-скоро сякаш благодари, отколкото сякаш се моли за живота си.

Еббе Сунесон беше единственият, който не разбра срещу кого е избрал да се бие в единоборство. Той изтегли победоносно меча си и се втурна в галоп към Арн. След няколко минути главата му се въргаляше в снега.

Сверкер Карлсон и архиепископът му бяха сред двадесет и четиримата, които се върнаха в Дания. Армията, която Валдемар Победителя беше изпратил срещу свеите и готите наброяваше повече от дванадесет хиляди единици. Касапницата и разграбването продължиха през цялата нощ в светлината на огньовете, както и на другия ден.

След като по този начин получи короната лично от Сверкер, крал Ерик се оттегли в Нес за зимата. Постъпи добре, като беше толкова предпазлив, защото дори самата Римска църква не можа да му оспори титлата на крал на свеите и готите.

Така беше пощадил живота на Сверкер Карлсон, когото беше държал в ръцете си. Това е красив жест, достоен за крал. Все пак няколко години по-късно той щеше да съжали за това.

Победата при Лена стана най-бляскавата в човешката памет на северните страни. Много бяха тези, които си я присвояваха. За хората от рода на Ерик, по-голямата част от които бяха останали в Западна Готаланд, тя без съмнение беше заслуга на краля. Той се беше изправил пред тежко изпитание, и беше показал, че е достоен за короната.

От своя страна повечето Фолкунги смятаха, че именно тяхната нова лека конница беше изиграла решаваща роля. Ако някой възразеше, че далекобойните лъкове бяха повалили датчаните, те веднага отговаряха, че крепостните, управителите, селяните и слугите бяха направили това, което господарите им Фолкунги им бяха заповядали.

Най-странното и учудващо обяснение беше на свеите. В страната им се разпространи легенда, според която след дълго отсъствие отново се беше завърнал бог Один. Много бяха онези, които твърдяха, че са видели със собствените си очи как облечен в синьо наметало и яхнал сивия си кон Слейпнер той застава начело на войската им и ги води в битката.

Този езически слух раздразни много епископите на трите страни и от Източен Арос, Стренгнес и Йоребро до Скара и Линшьопинг те възвестиха силно и ясно от висотата на амвона, че победата на свеите, готите и крал Ерик е дело на Отца, в неговата безкрайна милост. В това решително изявление имаше поне едно хубаво нещо — тя потвърждаваше, че Ерик беше победил по нарочната и ясно изразена Божия воля. Епископите като един се устремиха към събранието на съвета в Нес, за да потвърдят, че оттук нататък Ерик е безспорният владетел на кралството. Въпреки това, когато той поиска да го коронясат, те започнаха да увъртат под предлог, че това е невъзможно в отсъствието на архиепископа. Валерий беше избягал и единствено прелатът на Лунд, Андреас Сунесон, можеше да назначи нов. За съжаление, от него не можеше да се очаква нищо добро. Той не само беше човек на Валдемар, но и брат на Еббе, Ларс, Яков и Педер, датските военачалници, които бяха намерили смъртта си край Лена. Единственият, който имаше християнски гроб в Дания, беше Еббе, който при това беше отпътувал за отвъдното така да се каже по-нисък.

Тъй като по всеобщо мнение беше абсурдно Дания да посочва архиепископа на свеите и готите, въпросът със сигурност можеше да се реши чрез писмо до Светия отец в Рим. Но това не можеше да стане така бързо.

Новият владетел можеше само да се поздрави с това, че епископите са на негова страна. За Фолкунгите това означаваше също, че няма да се налага вече насила да карат прелатите да осветят църквата на Гроба Господен във Форшхем. Въпреки че беше завършена преди много години, там все още не можеше да се отслужи меса. Кралят отиде лично на церемонията, за да почете основателя на тази църква и главнокомандващия на кралството Арн Магнусон.

Приятелството между Арн и краля вече беше много силно. В очите на първия Ерик вече не беше юноша, жаден за удоволствия, а сериозен и достоен мъж. Що се отнася до Ерик, който беше видял своя главнокомандващ в действие срещу мощен враг, той нямаше никакви съмнения на кого дължи победата си. Той му отдаде тази чест пред светските членове на съвета. В присъствието на епископите той все пак счете за по-предпазливо да каже, че победата му беше дадена от Бог.

Арн подчерта сравненията, които правеха епископите с Давид и Голиат. Това само подсилваше убеждението, че Ерик беше законният носител на короната, избран от Бог.

Въпреки това дълбоко в себе си Арн беше скептичен. Беше видял много привидно необясними победи и неочаквани поражения, за да бъде дълбоко убеден, че Бог се намесва във всеки малък сблъсък на земята. Съгласно опита му, победата на единия лагер беше пропорционална на глупостта на командването на другия.

А датчаните се бяха показали като глупави и самонадеяни. Те сериозно бяха подценили врага и почти напълно се бяха осланяли на тежката си конница, докато всъщност трябваше да се съобразят със снега. Най-тежката им грешка беше, че не бяха предположили наличието на далекобойни лъкове и така се бяха хвърлили в устата на лъва. Толкова много тежки грешки не можеха да не доведат до поражение.

Като главнокомандващ преди всичко беше длъжен да предпази краля си от надменност. Ако датчаните решаха да се върнат, нямаше да е възможно да се спечели нова победа като тази при Лена. Без съмнение, известно време щяха да се въздържат да го направят: загубата на толкова мощна армия, с толкова конници, коне, оръжия и брони, щеше да изисква много време за възстановяване.

След разграбването на бойното поле, продължило два дни, събраните оръжия, брони на конете и стрели бяха откарани във Форшвик с петнадесетина волски каруци. Това беше достатъчно за екипирането на повече от двеста нови конници.

Спечелените оръжия предоставиха ценна информация. В действителност датчаните имаха нови начини да се предпазват от стрелите и ударите на мечовете. Шлемовете им бяха по-внушителни и осигуряваха по-добра зашита за очите, а ризниците им не бяха изработени от брънки ковано желязо, а от метални плочки, подобни на рибешки люспи, които дори и наточените върхове на стрелите не можеха да пробият.

Братята Вахтиян се заеха да копират най-добрите датски изобретения и да измислят нови оръжия, по-ефикасни от тези, с които разполагаха. Едно от тези оръжия представляваше дръжка, от едната страна на която имаше чук, а от другата — издължено острие, способно да пробие всякакъв шлем. Друго оръжие, което измислиха, след като дълго го обсъждаха с Арн, беше лек арбалет за конник. Трябваше време, за да се измайсторят тези оръжия, които събираха привидно необединими качества: достатъчно мощни, за да пробият металните пластини, и достатъчно леки, за да може с тях да се борави с една ръка, защото другата трябваше да държи юздите и щита.

Дъгата на арбалета щеше да е от много устойчив метал, малка и с голяма сила на изстрелване. Тъй като тетивата не можеше вече да бъде изработена от сухожилие, трябваше да прибегнат до сплетена желязна нишка, която струваше скъпо и трябваше да бъде докарана от чужбина. Но твърдостта на това метално оръжие не позволяваше то да бъде закачано на гърба на коня. Така че Яков и Марк изобретиха ръчка, която с помощта на зъбци и жлебове позволяваше лесно да бъде заредено. За да може арбалетът да бъде задействан с една ръка, те скъсиха дръжката му и прибавиха щипка, която стрелецът можеше да фиксира в горната част на ръката си.

Нужно им беше време, за да измислят този арбалет, с който конникът можеше да се приближи до тежковъоръжен неприятел и да го повали с един изстрел.

Един главнокомандващ винаги трябва да мисли за най-лошото. Арн беше напълно сигурен в това и не пропускаше случай да го припомни колкото се може по-често на съветници и роднини, които от своя страна изглеждаха убедени, че мирът след победата при Лена беше окончателен.

Най-лошото в случая щеше да бъде датчаните да се върнат в разгара на лятото със същата тежка конница и без този път да подценяват врага.

Основното предимство на датчаните беше многобройната бронирана конница. Една нейна атака беше като удар с железен юмрук върху какъвто и да е противник. При условие, че бъде пратена в подходящия момент.

Слабостта на готите и особено на свеите беше липсата на тежка конница. Това просто и достатъчно горчиво заключение доведе до преосмисляне в дълбочина на обучението във Форшвик. Всеки Фолкунг трябваше да се яви, за да бъде обучен на нови защитни умения. След това те извършваха маневри толкова дълго, колкото можеха, под ръководството на млади обучаващи се рицари. Полетата наоколо бяха трансформирани в конни арени, където вече не растеше трева. Магнус Монешьолд беше сред дошлите да се обучат на това ново военно изкуство.

Без съмнение беше лесно да бъдат обучени тежковъоръжени конници да яздят с наведено копие в стегнат строй и да не се колебаят в решителния момент. Трудното беше да не се хвърли тази конница в неподходящия момент. Затова Арн считаше, че отговорността за войната за в бъдеще щеше да тежи на раменете на младите рицари на Форшвик. Най-видните Фолкунги гледаха на това с лошо око. Недопустимо беше хора като Магнус Монешьолд и ярл Фолке да се подчиняват на заповедите на момчета, които можеха да им бъдат синове. Такова нещо беше невиждано в страната на свеите и готите.

Арн беше заповядал да донесат голям сандък с пясък в новата конна зала на Форшвик и веднъж или два пъти седмично събираше около него бъдещите рицари и командири на ескадрон. В нея той правеше възвишения и долини, където разполагаше шишарки, представляващи конници или квадрати от пехотинци. Така искаше да сподели опита си от бойните полета. Единствено младите бяха предразположени да ходят така на училища. По-възрастните Фолкунги вярваха много повече в собствената си смелост и в тази на своите, отколкото в това, което можеха да научат с помощта на шишарки.

За да се подготви тази война, в която никой не вярваше, дори и Арн, трябваше да бъдат създадени други места като Форшвик. Във фермата, наследена от него при Кинекуле, Сигфрид Ерлингсон обучи млади воини и поне стотина стрелци измежду селяните и крепостните си. Бенгт Елинсон имаше две имения. След смъртта на родителите си беше наследил Имсеборг, а след тази на дядо си по майчина линия — Елгарос. В Имсеборг основа собствена школа, а Елгарос продаде на Арн и Ескил, които го повериха на Суне Фолкесон, който се зае да сформира три ескадрона лека конница и група от двеста стрелци. Така Форшвик все повече и повече служеше за обучение и ковачница за тежката конница.

За Суне Фолкесон беше особено трудно да се сбогува с Арн и Сесилия. Преди да го направи, той им разказа историята на голямата любов между него и Хелена Сверкерсдотер. Сподели с тях, че този плам замалко не е коствал главите и на двамата, както и че беше обещал да отиде с ескадрон Фолкунги до манастира Врета и да освободи от там любимата си. Тя все още беше там, въпреки че Сверкер си беше тръгнал за Дания без да пита за нея.

Без съмнение Арн и Сесилия бяха единствените двама души в цяла Западна Готаланд, които можеха да се развълнуват от такъв разказ. Те никога не бяха предали любовта, която ги свързваше, никога не бяха загубили надежда и бяха възнаградени за вярата си.

Въпреки това Арн беше непреклонен към Суне, който се надяваше да получи разрешение да замине веднага за Врета.

Отвличане от манастира, дори и при пълното съгласие на Хелена, непременно щеше да разгневи епископите, а новото кралство беше още прекалено крехко, за да понесе такава разпра. Докато Сверкер беше жив, той щеше да остане законният настойник на Хелена. Никой не можеше да го лиши от това право, дори и младите влюбени да не бяха на това мнение. Докато той носеше тази отговорност, излизането й от манастира щеше да бъде считано за отвличане.

Според Арн единственото възможно за Суне щеше да е голямо нещастие за всички останали — Сверкер да се върне начело на нова датска армия и да бъде победен. В този случай вече нямаше да става дума за отвличане от манастира, защото Сверкер вече нямаше да го има.

Дори Сесилия, въпреки че съчувстваше на двамата млади, само тъжно се съгласи със съпруга си. Такова действие щеше да е опозоряващо.

Така че в цялото кралство един-единствен човек с всички сили желаеше нова война. Това бе рицарят Суне, който се оттегли в Елгарос прекалено оскърбен, за да обучава младежи на бойно изкуство. Арн му изпрати всичките си работници сарацини, за да му помогнат да построи каменни стени на мястото на старата изгорена ограда.

В мекия пролетен ден, в който Алде празнуваше седемнадесетата си годишнина, във Форшвик направиха най-голямото тържество от много време насам. Тъй като имаше по-малко обучаващи се рицари от преди, за всички имаше място в голямата зала. Така всеки имаше чувството, че е част от едно голямо и задружно семейство, дори и не всички да говореха един език и да бяха от една вяра. Форшвик беше не само най-голямата фабрика за оръжие в страната, но и място, където всеки допринасяше за общото благополучие. Ковачи и мелничари, стъклари и бакърджии, дърворезачи, майстори на мечове, грънчари, зидари, майстори на стрели и филц, тъкачки, седлари и ловци се чувстваха у дома си, също както и младите рицари, и техните учители. Всички те обичаха Алде заради веселото й настроение и интереса, който тя проявяваше към уменията им.

Вече от седем години брат Жозеф ги обучаваше с Биргер Магнусон и им беше предал всичко, което знаеше. Така че той вече се занимаваше с малка група млади християни. Нима Алде нямаше да наследи един ден Форшвик? Тя имаше нужда от знания, които брат Жозеф не можеше да й даде. Сега вече Сесилия се занимаваше с дъщеря си. Беше започнала да й предава тайните на счетоводството, които бяха и сърцето, и разумът на създаваните от тях богатства, както с ръцете, така и с духа. За да разбере по-добре какво има зад тези сметки, Алде посещаваше работилниците, придружавана от майка си, като се стараеше да се запознае с всеки малък детайл.

За Биргер Магнусон също беше време да смени учителя си и от три години, заедно с другите обучаващи се рицари, той следваше школата на Сигурд. Като внук на Арн, той получи особената чест да присъства на уроците по военна тактика, предавани от дядо му в рицарската зала и предназначени само за посветените в рицарство или командващи ескадрон.

Гуре, братът на Арн, се занимаваше с работилниците и строежа. Сесилия се беше заела с корабната търговия. Рицарите и командирите на ескадрони обучаваха най-младите в боравенето с меч и копие и ездата. Арн имаше повече време отпреди, което посвещаваше на двамата млади.

Не се съмняваше, че брат Жозеф ги беше научил добре на латински и франкски — можеше да разговаря с тях на тези езици, както на местния. Сигурен беше, че от брат Жозеф бяха научили добре философията и логиката, граматиката и Светото писание.

Но имаше неща, които и най-набожният и учен цистерианец не познаваше: тези, които не се намираха в никоя книга и които можеха да научат само на бойното поле, по време на заседанията на съвета на кралството или от най-влиятелните хора в Църквата. Това знание нямаше име, а Арн го наричаше наука за властта. Затова започна да дава уроци на Алде и Биргер.

Съществото на тази наука се състоеше в осъзнаването на факта, че тя можеше да послужи както на злото, така и на доброто. Следователно беше необходимо опитно око, което да направи разликата. Властта можеше да отслабне, но както и розите, които растяха около къщата му и в градините край езерото, на нея й трябваше вода.

А тази вода беше не нещо друго, а Божието слово, чистата вяра, лишена от егоизъм, която позволяваше на властта да се укрепва в името на доброто.

Властта беше също и сила. Да имаш много бронирани рицари означаваше да имаш сила и следователно власт. При това тази сила богобоязливият човек трябваше да използва добре, защото както казва свети Павел в посланието си до римляните:

"Ние, които сме силни, трябва да подкрепяме тези, които не са, в тяхната слабост, а не да търсим собственото си удовлетворение. Нека всеки от нас търси удовлетворението на ближния си за свое добро, за съзидание."

Това Божие слово беше водата на живота и именно така се опитваха да живеят и да градят Форшвик.

Естествено, беше трудно да се разбере, че злоупотребата с тази чиста вода на вярата можеше да помрачи човешкото съзнание, както го бяха видели по Светите места. Човек трябваше да се научи накъде го води тази лудост, преди да е станало много късно. А в това можеше да се успее само с подкрепата на разума. Нито една епископска митра не беше по-важна от него.

Арн осъзнаваше напълно, че ако беше говорил така, докато носеше тамплиерската мантия, щяха да му я свалят и да го подложат на продължително наказание. За много от пазителите вярата не се различаваше от разума, защото те бяха едно неделимо цяло, а без вярата разумът беше само суета и егоизъм. Без съмнение Бог беше пожелал децата Му да извлекат поука от загубата на Гроба му и Светите земи. Ако ли не, какъв смисъл би имало едно толкова тежко наказание?

Известно бе, че съвестта е юздата, която позволява да бъде насочвана властта. Властта без съвест бе обречена на гибел и накрая стигаше до злото.

Властта беше също толкова ограничена, ежедневна, уморителна и монотонна, колкото тежката работа на селянина, който обработва земята си. По различни поводи Арн водеше Алде и Биргер на заседанията на съвета на кралството в Нес, където те трябваше да мълчат като риби зад него и Ескил, който отново беше включен в съвета. При завръщането си във Форшвик те разговаряха с дни за това, което бяха чули и видели. Властта беше също изкуството да се примиряват различни воли, а това беше изключително важно качество за един крал. Често се виждаше, че миряните, членове на съвета, виждаха по различен начин пътя на кралството, отколкото епископите, които никак не се интересуваха от изграждането на укрепления, от разходите по една нова конница или от таксите за преминаване, искани от датчаните. Много повече ги занимаваха даренията в злато и сребро, давани на Църквата, или новите кръстоносни походи към страните, разположени на изток, които вече бяха изпитали на гърба си достатъчно такива походи. Да упражняваш властта не означаваше да крещиш, да тропаш с юмрук по масата или да се изчервяваш от гняв. Това означаваше да успееш да накараш всички, миряни и духовници, да вземат решения, от които може би никой нямаше да бъде напълно удовлетворен. Когато успяваше да постигне основното, което искаше, без да всява раздор в съвета, кралят показваше друг вид власт, каквато най-добре от всички Фолкунги до момента беше притежавал покойният Биргер Бруса.

Между другото Ескил имаше опит в друг аспект на властта. Търговията между отделните страни и потокът от богатства, който тя пораждаше, даваше мощ също толкова голяма, колкото тази на меча.

Вярата се управляваше от разума, меча и златото — трите стълба на властта. Мнозина бяха тези, които се чувстваха призвани да упражняват един от елементите на тази тройка, малцина бяха тези, които владееха и трите. Кралете трябваше да притежават обширни познания за всичко, свързано с тях. Иначе следваха съдбата на Сверкер.

Сесилия не беше убедена, че именно от такива разговори се нуждаеше дъщеря й. Дълбоко в себе си тя мислеше, че на място като Форшвик има голяма опасност една жена да бъде възпитавана като мъж. Начинът, по който Алде яздеше, не можеше да бъде определен като особено женствен, дори и при положение, че й бяха подарили една от най-хубавите арабски кобили по случай дванадесетия й рожден ден. Беше невъзможно вече да я държат настрана от конете.

Тъй като самата Сесилия беше добра ездачка, в началото тя беше опитала да се заеме с упражненията по езда на дъщеря си, без да позволява Арн и младите рицари да се намесват. Но тя не можеше да е навсякъде по едно и също време, а сметките ежедневно заемаха част от времето й. Така че не след дълго Алде настигна Биргер и другите младежи в ездата. Очевидно беше прекалено късно за безпокойство или оплаквания.

Когато дойде времето на големия есенен лов и първият сняг позволяваше да се върви по следите на дивеча, Алде беше сред стрелците, които ловците поставиха в засада, а конниците на Форшвик се разгърнаха, за да обградят дивеча. Още първата година Алде порази първия си глиган.

Сесилия си каза, че в живота й беше настъпило времето на жетвата. Нейните коси и тези на Арн сивееха и двамата вече бяха по-близо до гроба, отколкото до люлката. Чудесно беше да живеят така, когато им вървеше във всичко толкова добре и сякаш никаква опасност не ги грозеше.

Коледата преди войната вероятно трябваше да им донесе мир и увереност.

Празнуваха Рождество в Арнес, в голямата каменна зала гореше хубаво огнище и животът никога не беше изглеждал толкова хубав. На месата в църквата Арн можа без престорен срам да покаже гордостта си от това, което беше изградил, представен в каменното изображение над портата като този, който дава ключовете от църквата на Господ. След победата при Лена епископите бяха по-благосклонни и много от тях бяха заявили, че изработването на тази скулптура не е нито грях, нито гордост. Напротив, това щеше да е добър пример за всички хора. Какво можеше да е по-достойно от това да се посвети толкова красива църква на Гроба Господен?

Гробът се намираше в края на кораба, в центъра на църквата пред олтара и беше украсен с най-красивото произведение на майстор Марселий. В тази последна Коледа преди войната Арн и Сесилия изпяха сами псалмите по време на месата, всеки в своя регистър. Може би гласовете им не бяха вече толкова чисти, колкото някога, но всички бяха единодушни, че когато слушаха песента им, виждаха пред себе си Божиите ангели.

Датчаните се върнаха в средата на лятото на 1210 година, след две години и половина мир. Сверкер Карлсон беше твърдо решен да си върне короната и за жалост беше убедил Валдемар Победителя да му предостави нова армия, почти толкова внушителна, колкото тази, която беше унищожена предния път.

Щом узна за пристигането на неприятеля, Арн тръгна от Форшвик на юг начело на три ескадрона лека конница, за да събере сведения, а през това време изпратиха вестоносци да поискат помощ от свеите и норвежците.

На втория ден, докато хората му вървяха край датската армия, Арн разбра, че няма да е толкова лесно, колкото първия път. А когато видя Сверкер Карлсон и архиепископ Валерий в центъра на войските им, кръвта му се смрази, както не беше се случвало от първите му години в Светите земи. Всъщност Сверкер беше обграден от почти сто души, носещи облеклото и щитовете на хоспиталиерите — червена ризница с бял кръст.

Трудно беше да се разбере защо хоспиталиерите се бяха съюзили със Сверкер и Валдемар. Все пак едно беше сигурно: сто хоспиталиери бяха равни на също толкова тамплиери, а самият Саладин би бил впечатлен. Никой в северните страни не би могъл да победи такава сила.

Веднъж свикнал с мисълта, че трябва да се бие срещу най-добрите рицари на света, Арн се учуди, че те не вървят начело на армията, както имаха обичай. Така беше винаги в Светите земи: хоспиталиерите в авангард, тамплиерите в ариергард — в двете най-уязвими части на настъпващата армия. Тук хоспиталиерите бяха в центъра, като по този начин излагаха на конна атака и предната, и задната част. Със сигурност датчаните считаха, че за тях най-важно е да предпазят Сверкер Карлсон.

Този път датчаните се насочиха право към Фалкьопинг, сякаш имаха намерение да отмъстят за поражението си. Тъй като беше средата на лятото, реколтата още не беше узряла. Затова, за да се запасява, врагът трябваше да изземе месото и впрегатния добитък. Дори и датската армия да беше по-уязвима отзад, където се намираха провизиите, трябваше да се изчака тя да отмине Фолкьопинг, за да я атакуват.

По-важно беше да избързат и да предупредят жителите на крепостта да скрият всичко, което можеше да бъде разграбено от датчаните. Това отне два дни. Когато датчаните пристигнаха във Фолкьопинг, в града нямаше нищо, което врагът би могъл да вземе.

Арн показа повече предпазливост от когато и да било за времето, в което командваше дружини. Той прекара почти седмица, само следвайки отстрани дългата змия от вражески пехотинци и конници. Изчака подкреплението от хората на Бенгт Елинсон и Суне Фолкесон, които доведоха не само други леки конници, но и ескадрон от тежката конница. След това той не можеше да си позволи да чака повече.

Тримата се уговориха как да поведат първата атака. Мястото трябваше да бъде избрано внимателно, за да може да се действа бързо. Изчакаха още ден, докато хората от Форшвик намерят достатъчно високо, покрито с растителност възвишение, близо до което трябваше да мине вражеската армия. Застанаха там в засада.

Датчаните вече имаха навика непрестанно да виждат облечени в синьо конници да преминават недалеч от тях, без да смеят да ги нападат. Именно затова тази първа атака беше за тях истински гръм от ясно небе, който ги изненада със силата си. Изведнъж от една букова гора пред датската армия изскочиха три ескадрона лека конница. Застанаха в дълга редица и се приближиха възможно най-много, за да улучат целта с арбалетите си. След тях оставаше да ехти врявата от цвилещи коне и викове на ранени мъже. Ако уцелеха, врагът имаше един рицар по-малко и един ранен повече, който да пренася със себе си. Ако не уцелеха, поне убиваха коне.

Когато последните конници на Форшвик отминаха, изскочи тежката конница, с такава бързина, че предишните едва имаха време да се оттеглят пред идването на този ескадрон с наведени копия, който прободе вече тежко пострадалия авангард на датчаните. После изчезнаха също толкова бързо, оставяйки след себе си повече от стотина ранени и убити.

Подновяваха действията си два дни подред. След това датчаните доведоха пехотинци, въоръжени с лъкове и щитове, за да защитят авангарда си, който вече не беше атакуван. Тогава хората от Форшвик се заеха с ариергарда, като убиха почти всичкия впрегатен добитък и изгориха голяма част от провизиите. Изтеглиха се много бързо, преди хоспиталиерите да дойдат на подкрепление. Арн ясно беше подчертал, че сблъсъкът с тези мъже трябва да бъдат избягван.

Когато датчаните укрепиха защитата както отпред, така и отзад, атаката беше насочена към първата трета от колоната, където пехотинците бяха най-многобройни. Арн и тежката му конница пробиха датските редици, като след себе си оставиха широка полоса убити и ранени, които леката кавалерия довърши с меч.

Тези сблъсъци продължиха една седмица, през която датчаните напредваха бавно към същата местност като преди, тоест западната част на Ветерн. По-трудно беше да се разбере защо. Когато бяха дошли посред зима, имаха възможност да пресекат езерото по леда и да стигнат до Нес, но в разгара на лятото? Тогава Арн помисли, че възнамеряват да се укрепят близо до Лена или да я превземат и да чакат зимата и леда. В този случай разполагаха с достатъчно време и беше по-добре да го използват търпеливо и разумно, отколкото да влязат в битка прекалено рано.

Арн остави командването на Бенгт Елинсон и Суне Фолкесон и замина за Биелбо, където се групираха свеите и повечето Фолкунги и от рода на Ерик. Този път хората на рода Ерик не бяха блокирани на юг и бяха се изкачили на север покрай реката и Ветерн. Така че кралят беше сред своите.

Според Арн, за съжаление военният съвет завърши зле. Свеите и водачът на Фолкунгите от Източна Готаланд ярл Фолке искаха да нападнат датчаните възможно най-скоро, за да приключи войната преди събирането на реколтата. Владетелят дълго се опитваше да подкрепи гледната точка на Арн — напротив, да се изчака възможно най-много, като се даде възможност на хората от Форшвик да обезсилят датската армия. Тя вече беше изгубила около двеста конници и я бяха забавили много със загубата на немалко коне и впрегатен добитък. Именно датчаните бяха във вражеска страна, начело на най-мощната армия, която бе виждана някога, и следователно те най-много можеха да спечелят от решителна битка преди събирането на реколтата.

Лагман Ингве, водач на свеите, заяви, че това са думи на страхливец, достойни за жена, а не за крал, от чийто род беше свети Ерик. Чакането само изтощаваше силния мъж, по-добре беше да се покаже смелост, докато бойният плам беше най-силен.

Арн беше много разочарован, че Магнус Монешьолд подкрепя Ингве и ярл Фолке и се запита дали всички те не бяха станали малко самонадеяни след щастливата победа край Лена преди две и половина години.

В крайна сметка Арн убеди своите поне да изчакат подкреплението от норвежците, които този път се бяха отзовали като един. Не можа да вразуми свеите, които както обикновено бързаха да умрат.

Решено бе, щом стане възможно, от другата страна на Ветерн да дебаркират дружини, които да пресрещнат датчаните приблизително на същото място като предния път, защото очевидно то беше благословено.

Арн се върна във Форшвик с натежало сърце, за да мобилизира всички, които можеха да носят оръжие. Натовариха каруци с месо, муниции и щитове и тръгнаха да събират хората от околностите, за да отидат в Лена.

Сесилия се ужаси, че той взема със себе си Биргер Магнусон, внука си, който беше едва шестнадесетгодишен, за да му бъде знаменосец и да язди редом с него с новите им цветове: синьо знаме, едната половина от което беше заета от лъва на Фолкунгите, а другата — от трите корони на рода на Ерик. На собствения си герб Арн беше накарал да изрисуват червения кръст на Тамплиерите до златния лъв на Фолкунгите, както Биргер Бруса беше добавил франкска лилия, а синът му Магнус — лунен сърп. За да успокои страховете на Сесилия, Арн й каза, че така младият Биргер щеше да е в по-голяма безопасност. Дългът му вече не беше да се бие храбро, а да остане жив до победата. Прекалено много мъже умираха глупаво в бой.

В течение на осем дни Арн и конниците му успяха да забавят крайния сблъсък чрез ежедневни атаки. В същото време, когато вече бяха на по-малко от ден път с кон от място, наречено Гестилрен, на юг от Лена, където ги очакваха свеите, Фолкунгите, рода на Ерик и норвежците, предвождани от Харалд Ойстенсон, Арн реши, че предпазливостта вече не е удачна. Сега хората на Форшвик трябваше директно да се сразят с хоспиталиерите в сърцето на вражеската армия. Това не можеше да стане без да понесат тежки загуби, но единствено тези дружини бяха способни да им се противопоставят с някакъв шанс за успех, а сега, с приближаването на решителната битка — макар и прекалено рано от гледна точка на разума — те трябваше да поемат своята отговорност.

Той беше раздвоен. От една страна, не можеше да остави хората си да тръгнат в атака без да участва, но от друга — не трябваше да умира, преди да е сигурен, че неговият лагер ще спечели войната. Смени коня си, облече се като конник от тежката кавалерия и застана начело на два ескадрона, които трябваше да връхлетят вражеските редици, щом леката конница ги омаломощеше с арбалети.

В очакване на мига хората от Форшвик останаха скрити, за да се помолят. Атмосферата беше напрегната и единствено тракането на някоя шпора или цвиленето на кон нарушаваше тишината, която цареше в редиците. Виждаха между буковете как датските войници напредват бавно, огрени от слънцето, говореха си безгрижно, сякаш с облекчение, че от два дни са ги оставили на спокойствие. Арн беше избрал внимателно мястото за атака, в зависимост от положението на слънцето.

Помоли Бог да му прости задето ще се сражава с братята си хоспиталиери. Беше принуден да го направи, защото те идваха да нападнат страната му и да убият тези, които му бяха близки и скъпи. За първи път не се помоли да оживее. Считаше го за дръзко в момента, в който щеше да нападне братя по религия. После заповяда на Бенгт и Суне да разгърнат стрелците си с лък в кръг, за да изскочат отстрани, а слънцето да е в гърба им и срещу най-силната група рицари, облечени в червено. В най-добрия случай така щеше да се вдигне толкова прах от сухата земя, че неприятелят щеше да открие твърде късно какво се задава зад тази редица леки конници, облечени в синьо.

"Deus vult" — не можа да се въздържи да си каже той, вдигайки ръка, за да даде знак на всичките си хора да потеглят в лек тръс. На излизане от гората те се приближиха един до друг, така че коленете им почти се допираха, без да оставят и най-малко разстояние помежду си. Тогава ускориха ход.

Арн наблюдаваше местоположението на последния от леките си конници, които вече бяха под него и сееха объркване и паника сред хоспиталиерите, а те не бяха успели да заемат обичайния си боен ред.

Тогава с пълни гърди той даде заповед за атака, подета от всички, които се намираха около него, и в следващия миг те връхлетяха с насочени копия срещу червено-белите конници, които паднаха без съпротива, защото бяха почти неспособни да се отбраняват. Хората от Форшвик пробиха вражеските редици, без да загубят и един от своите. Като видя това, Арн ги накара да се обърнат и ги хвърли отново на пълна скорост в редиците на датчаните. После объркването стана прекалено голямо за нова атака.

Когато се върнаха при ескадроните от леката конница, бяха загубили само двама. Арн наблюдаваше безпорядъка, който цареше в тази част от вражеската армия, която му беше изглеждала непобедима. Той не повярва на очите си и мозъкът му за момент спря да работи. Беше Божие чудо, че само с една атака хората на Форшвик бяха успели да победят толкова хоспиталиери. Не можеше да повярва, че Бог може да накаже толкова сурово най-верните Си воини.

Сега разбра, че датчаните бяха прибягнали до измама. Бяха облекли някои от своите с червените дрехи с бял кръст, за да ги представят за хоспиталиери и да изплашат врага. Без съмнение, бяха успели.

Без да каже и дума, Арн подаде копието си на най-близкия до него, после даде знак на знаменосеца си Биргер да го последва и тръгна към редиците на датчаните. Там той спря на разстояние от един изстрел и вдигна ръце, за да покаже, че идва да преговаря. Малко след това към него тръгнаха шестима.

Първо заговори с тях на франкски, но видя, че те не го разбират. Тогава се обърна към тях на собствения им език и поиска да му дадат двамата мъртви от неговите хора, защото му бяха много скъпи роднини. Датчаните отговориха, че това е невъзможно без да получат нещо в замяна. Арн отвърна, че според него в такъв случай честта изискваше да се забрави за всякаква облага. Те отстъпиха, когато той им каза, че ако датчаните толкова държат да им предостави трупове в замяна, това няма да е трудно. После ги попита за облеклото им, а те отговориха, че то им е дар от Самия Господ по време на един поход на изток и че този бял кръст на червен фон вече беше емблемата на Дания.

Близо до Гестилрен имаше възвишения, на които Арн беше поставил част от тежката конница и далекобойни лъкове. Не искаше да събира всички тези стрелци само на едно място, защото смяташе за малко вероятно датчаните да попаднат в същата клопка като преди. В долината се намираше тежката конница на Фолкунгите, командвана от ярл Фолке и Магнус Монешьолд, а зад нея арбалетчиците и нетърпеливите свеи. Последната редица беше от петстотин норвежки стрелци с лъкове, дошли с Харалд Ойстенсон.

Това беше доста глупав боен ред, защото всеки препречваше пътя на другия. Но като по Божия промисъл денят вече беше толкова напреднал, че битката щеше да изчака до следващия. Оставаше цяла нощ, за да бъдат убедени свеите и техните височайши родственици, че във войната на новото време начинът, по който се разполагаха силите по терена, беше по-важен от личната смелост.

Нощта бе дълга. Имаше много ненужни спорове и трудни размествания в мрака, когато очертанията на датската армия започваха да се виждат в мъглата, хората бяха по-добре разположени от преди.

Арн беше застанал на най-високото възвишение, близо до краля и придружен от тежката конница на Форшвик и два ескадрона лека конница, натоварени със задачата да пазят краля или да го отведат на сигурно място в случай на опасност. Арн и тежката му конница имаха само една задача — да убият Сверкер Карлсон.

Суне Фолкесон беше човекът, който най-много желаеше да види бившия крал да се прощава с живота си. Затова той поиска да застане до Арн, негов учител във всичко, който не можа да се възпротиви — мястото на Суне беше именно сред най-добрите от Форшвик.

От мястото си Арн можеше да види цялото бъдещо бойно поле. Ако датчаните хвърлеха конницата си срещу дружините от Източна Готаланд и пехотата на свеите, този път облакът от стрели щеше да ги връхлети странично. В крайна сметка се бяха разбрали, че хората от Източна Готаланд трябваше да изчакат с атаката, докато видят синьо знаме на върха до краля.

Битката започна добре. Датчаните разбраха, че и този път тежката им конница е по-многобройна и ако успеят да пробият редиците на хората от Източна Готаланд, можеха лесно да покосят цялата пехота на свеите.

Изкушението беше прекалено голямо и те се подготвиха да атакуват. Арн наведе глава и благодари на Бога.

Въпреки това, когато датчаните се хвърлиха в нападение, ярл Фолке и Магнус Монешьолд не изчакаха уговорения сигнал, за да влязат в бой. Затова дъждът от стрели, предназначен за датчаните, удари също и първите редици от конниците на Фолкунгите. За няколко минути центърът на бойното поле се превърна в куп убити и ранени. Като не можеха да се сдържат повече, свеите се втурнаха натам и пристигнаха задъхани и уморени. Арн и кралят гледаха безпомощно как битката им се изплъзва. Харалд Ойстенсон и норвежците им дойдоха за момент на помощ от другата страна на долината, като бързо се придвижиха към линията на фронта и застанаха така, че да са сигурни, че стрелите им ще покосят датчаните.

Леката конница на Форшвик още не се беше включила, защото я пазеха за момента, в който да пресрещнат датчаните отзад. Но пред нея имаше все още прекалено голяма и мощна сила, вражеската армия не беше влязла достатъчно в клопката. Арн изпрати съгледвачи, за да я придвижи към центъра на битката със заповед да атакува в подходящия момент.

Всичко изглеждаше загубено, защото при дълъг и безреден сблъсък победител щеше да е този, който разполага с повече хора. Арн се сбогува с краля, като остави при него Биргер Магнусон със знамената на Фолкунгите и рода на Ерик.

Накрая Арн и конниците му видяха Сверкер Карлсон с неговите знамена на достатъчно голямо разстояние от битката. Нямаше и минута повече за губене, защото всяко колебание щеше да помогне на врага да се подготви по-добре.

Излязоха от гората в безпорядък, но много бързо се подредиха и препуснаха в тръс към сърцето на вражеските дружини, а когато им оставаха само няколко прескока, за да ги достигнат, се хвърлиха в галоп с насочени копия. Суне Фолкесон яздеше до Арн. И двамата бяха забелязали емблемата на Сверкер Карлсон, черен грифон със златна корона. Насочиха се натам.

Хората от Форшвик отначало пробиха бързо първите вражески редици, но после устремът им беше спрян. Бяха изгубили или счупили копията си. Трябваше да извадят меч или боен чук, за да си проправят път към Сверкер. Все по-трудно им беше да напредват и много от тях се простиха с живота си.

Беше прекалено късно да се връщат. Арн напредваше с двойни удари, но си даде сметка, че мечът му беше вече прекалено тежък за него. Хвърли щита си, взе меча в лявата ръка, а с дясната изтегли дългата си бойна брадва. Трябваше да повали шестима, преди да стигне до Сверкер Карлсон в момента, в който той отбиваше удар на Суне Фолкесон, обърнат с гръб към Арн, който го уби с един удар на брадвата си.

Когато Сверкер падна от коня покосен, онези от датчаните и Сверкерите, които все още бяха по седлата, застинаха мигновено. Битката спря изведнъж и всеки се огледа. Половината от хората от Форшвик бяха мъртви, но въпреки това бяха по-многобройни от датчаните, които бавно се групираха около архиепископ Валерий.

Едва тогава Арн забеляза, че кърви, а в левия му хълбок има забит връх на копие. Въпреки това не почувства никаква болка като го изтръгваше. Хвърли го на земята и наведе глава, за да си поеме въздух. После бавно слезе от коня и се приближи към тялото на Сверкер. Отряза главата му и я набучи на копие с кралския герб, преди с мъка да се качи на коня. Суне намери щита му и му го подаде. Датчаните около архиепископа бяха спрели да се бият и Арн нямаше намерение да продължава сражението.

С останалите живи конници той се насочи към бойното поле, носейки набучени на копието си главата на Сверкер и герба му. Спря на известно разстояние от мястото, където все още се биеха, и изчака да достигнат до него първите победни или ужасени викове. Изведнъж сражението спря.

Възползвайки се от спокойствието и тишината, Харалд Ойстенсон и стрелците му се приближиха внимателно, както и арбалетчиците на Фолкунгите, които още не се бяха включили в битката. Леката конница на Форшвик, която изглеждаше сякаш е претърпяла само малки загуби, бързо се прегрупира в боен ред.

Ако битката продължеше, щеше да е не по-малко кървава от предишната.

Обграден от конници, кралят се присъедини към Арн и обяви, че ще пощади всички, които се предадат.

Необходими бяха само няколко минути, за да се разберат. Дадоха пропуск на някои роднини на Сверкер, скупчени около знамената си, за да закарат тялото му до семейната гробница в манастира Алвастра. На датчаните също разрешиха да погребат своите преди да се приберат. Трябваше да се действа бързо, защото вече беше краят на юли.

Победата беше голяма, но скъпо платена. Половината от тези, които не можаха да се въздържат и се хвърлиха в битка прекалено рано, бяха покосени от стрелите на своите. Много Фолкунги загинаха в Гестилрен. Сред тях бяха ярл Фолке и Магнус Монешьолд. Само половината от свеите, дошли да се бият, се върнаха у дома.

При все това короната на Ерик беше окончателно укрепена, а той реши, че гербът на новото кралство ще носи завинаги трите корони на Ерик и лъвът на Фолкунгите.

Манастирът Врета беше построен на възвишение в равнината на Източна Готаланд и оттам се откриваше ясна гледка. Всички, които се намираха там, игуменката Сесилия, сестра на крал Сверкер, монахините, послушниците, сестрите фамилиарес и двадесетте гвардейци, които ги охраняваха, знаеха, че изходът от битката ще се реши скоро. Не една от пансионерките намери повод да се качи в камбанарията или на някоя стена, за да се вгледа в хоризонта и обширните полета с почти узряло жито, което вятърът люлееше докъдето стигне погледът. Накрая Хелена Сверкерсдотер първа забеляза нещо.

В далечината приближаваше група конници, чиито сини мантии плющяха като платна. Дори и да идваха със сигурност от много далеч, защото Врета не беше в сърцето на региона на Фолкунгите, шестнадесетте мъже яздеха бързо.

Подчинявайки се на дълга си, гвардейците веднага излязоха, за да се изправят срещу Фолкунгите. Нито един от тях не оцеля.

После Фолкунгите продължиха към манастира. От стените ги следяха неспокойни погледи.

Отвори се малка портичка и младата Хелена се спусна към този, който водеше ескадрона. Рицарят Суне идваше направо от Гестилрен, но макар и да носеше все още следите от множество наранявания, не чувстваше никаква болка.

Когато Хелена стигна до него запъхтяна и разтреперана, Суне й подаде голяма синя мантия и я помоли да я сложи.

Той я качи на седлото зад себе си и те бавно се отдалечиха, защото пътят до Елгарос беше дълъг.

Хелена му роди четири дъщери, а баладата, която разказва за това отвличане, се предава през вековете[12].

Раната, която беше получил Арн, го обричаше на бавна смърт. Ако приятелите му Ибрахим и Юсуф още бяха във Форшвик, той може би щеше да оцелее.

Той угасна бавно, докато до него бдяха много дни и нощи Сесилия и Алде.

Това, което го измъчваше, не беше болката, защото той беше изпитал много по-тежки страдания. Мъчно му беше за дните на мир и спокойствие, през които можеше да седи под ябълките, сред червените и бели рози, да държи ръката на Сесилия и да гледа как Алде намира пътя към щастието.

Никой син на лагман в Упланд нямаше да е за нея, ако тя не го поискаше. По този въпрос баща й и майка й бяха съгласни и без да го обсъждат, защото и двамата произлизаха от средите на обикновените хора и вярваха силно в любовта.

Биргер Магнусон, който дойде да се сбогува с дядо си, от когото беше научил тайните на войната и властта, беше сломен от мъка, изгубил за толкова кратко време и баща си, и дядо си. Но преди всичко двамата си поговориха за бъдещето. Арн накара Биргер да обещае, че ще построи нова крепост там, където Мелар излиза на Балтийско море, за да може страните да не бъдат ръководени от толкова изолирано място като Нес. За тази цел щеше да му трябва преди всичко подкрепата на свеите, а ако нямаше друг начин да я получи, щеше да се наложи да приеме новото кралство да носи името Свеа риге (Svea rige).

Тъй като Арн все още говореше със силен датски акцент, Биргер Магнусон помисли, че той казва "Сверите"[13].

Биргер се закле да се постарае да изпълни изцяло волята на дядо си и получи от ръката му неговия меч. Арн му довери неговата тайна и му обясни значението на тайнствените знаци по него.

Хиляда мъже отнесоха своя многоуважаван главнокомандващ във Варнхем. В църквата, по време на заупокойната меса единствен младият Биргер Магнусон имаше правото да носи меч. Мечът на Арн. Благословеният меч на Тамплиерите.

В тази църква Биргер се закле пред Бог да следва примера на своя дядо, да изгради новата крепост на Балтика и да даде на тези три страни, обединени в едно кралство, името Свериге.

Той влезе в историята с името ярл Биргер[14].