Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

VII.

Празникът на свети Олаф отбелязваше идването на ново годишно време в Западна Готаланд. Обикновено тогава плевните бяха вече празни, а сенокосът, сега в разгара си, трябваше да приключи на празника на свети Лоран, дванадесет дни по-късно. Но през това необичайно топло лято реколтата стана по-рано и сеното бе вече прибрано. Бе изминал месец от сватбата на Арн и Сесилия и тя трябваше да се причести за трети път. Първият път беше на сутринта след първата брачна нощ, а вторият — седмица по-късно.

Сесилия си мислеше, че всички молитви на свещеника и всичката светена вода, с която той ще я поръси, не биха могли да я направят по-чиста, отколкото си беше преди. Дълбоко в себе си изпитваше срам, който не смееше да признае дори и пред самата себе си в редките моменти на самота и размисъл, изживени през този един месец във Форшвик. Смяташе за грях, че двамата с Арн не се бяха свързали плътски. Упрекваше себе си за това, но нямаше представа как би могла да промени това положение.

Колкото до Арн, той работеше като луд. Започваше ранни зори и Сесилия го виждаше съвсем за кратко на закуска и обяд. На свечеряване той слизаше до езерото, за да отмие с плуване потта и прахта от тялото си. Когато влезеше при нея в спалнята, бе вече съвсем тъмно и едва разменяха по някоя и друга дума, преди да потънат в дълбок сън.

Преживяваха особен период, изпълнен с трескава работа, за да посрещнат зимата. Имаше много хора, на които трябваше да се осигури подслон и най-вече на чужденците, които и представа си нямаха какво е северен студ. Ковачниците и стъкларската работилница трябваше да заработят преди настъпването на зимата, трябваше да се подсигурят храна и топли жилища. Арн притичваше от едно място на друго — да превози кола с дървени трупи, да помогне при издигането на стените или при строежа на новите сгради. Щом във Форшвик пристигнеха лодки, той тичаше да провери количеството докарани тухли.

Именно тухлите бяха основната причина за забавянето на строителните работи. След като напразно търсиха наоколо, намериха подходяща глина чак в отдалеченото блато Браксенбулет до Викен. Ниските и блатисти брегове на това пресъхващо езеро бяха от твърда и плътна глина. Оказа се обаче невъзможно да я карат до Форшвик по вода. Отпадна и възможността да я транспортират с корабите на Ерик заедно с другите стоки. Тогава Арн накара да построят временна тухларна на брега на блатото. Всяка лодка, която минаваше оттам, спираше и товареше скромно количество тухли. По обратния път лодките тръгваха натоварени с достатъчно бира и храна за онези, които изпълняваха тежката, мръсна и монотонна работа, каквато е производството на тухли.

Животът във Форшвик не бе никак весел. Редките думи, които Арн и Сесилия си разменяха, се отнасяха най-често за работата през изтеклия ден или за предстоящия утрешен. Сесилия се утешаваше с мисълта, че този период ще отмине бързо и че нещата ще се поуспокоят през зимния мрак. Беше й приятно, влизайки вечер в стаята им, да вдъхне миризмата на дърво и пресен катран, която я изпълваше.

Арн беше решил Сесилия и той да живеят в една от малките къщи с каменни основи, намиращи се недалеч от основната сграда, в края на склона, гледащ към Ботенсьо. При пристигането им, преди още да бъде обзет от неудържимото желание да работи през всеки час на деня, той я бе накарал да обиколят собствеността и й бе обяснил същността на строежите. От двете страни на стария Форшвик се раждаше едно ново селище.

За нейно голямо облекчение той бе построил нова къща само за тях двамата. Също като него и тя не би искала да се подчини на традицията, според която господарят и господарката на дома трябва да спят на най-топлото място в основната сграда, сред крепостните и прислугата. Беше й казал, че е свикнал с рицарските общи спални и че и той като нея дълги години е спал в килия. Но нито на него, нито на нея сега ще им хареса да спят в компанията на други хора като по време на големите празници.

Къщата им беше със скромни размери и разделена на две части. Сесилия скоро се убеди, че няма друга такава в Западна Готаланд.

Когато той я въведе през малката врата в дрешника, тя с учудване чу шум от течаща вода. Единият от потоците наистина минаваше през къщата вътре в един затворен канал, изграден от тухли. Водата влизаше през отвор в единия край на сградата и излизаше от другия близо до входната врата. На две места в тухления канал имаше пробити отверстия, през които можеше да потопиш ръце във водата. Над едно от отверстията имаше малко кръгло прозорче с капак, а на стената бе окачена ленена кърпа за изтриване на ръцете. В едно малко дървено легенче имаше нещо като каша, което той нарече сапун и което служело да се измиеш. Суровата тухла на другото отверстие беше покрита с полирано дърво, върху което можеше да се седне. В началото Сесилия не беше сигурна, че разбира за какво служи това и на мълчаливия й въпрос той отговори с усмивка и поклащане на глава, че това в действителност е нужник, откъдето всичко, което излиза от тялото, веднага се отнася от течението и по канала от тухли отива далеч от къщата, в един поток, който пък се влива в езерото. Призна, че не е сигурен дали водата ще тече през цялата зима, въпреки че предвидливо са вкопали канала в земята. Но при влизането вътре в къщата, водата трябва да мине по нещо, което определи с латинската дума aquaductus и трудността е да се направи така, че да не замръзва, излизайки от земята. Ще се види какво е положението към средата на зимата и ако потрябва, ще се търси друго решение.

Сесилия толкова се ентусиазира от видяното при влизането си, че забрави да влезе в спалнята, а хукна отново навън, за да разбере как бе стъкмено всичко това.

Идеята бе същата като в "Божия дом" или в "Школата на живота" — да се използва течащата вода и денивелацията. Във Форшвик Ботенсьо беше разположен по-ниско от Викен и всеки прокопан канал в тази посока позволяваше водата да се оттича. В "Школата на живота" създателите на тази канализационна система бяха още от самото начало използвали оловото и водата влизаше в сградите по метални тръби. По липса на друга възможност, тук бяха използвани тухли. Но пък водната струя беше по-голяма и вследствие на това по-трудно би замръзнала. А и нечистотиите не биха могли лесно да доведат до затлачване.

Много въпроси се въртяха в главата на Сесилия относно това чудно изобретение, породени от спомените й за зимните дни, когато бе отишла в манастирския lavoratorium да търси лед. А тук трябваше да направи само няколко крачки, ако й се наложеше да отиде по належаща нужда, без да е необходимо да се обува и да излиза в нощта, в студа, в снега или в калта, за да отиде до нужника.

След като изрази на висок глас тези си мисли, тя си даде сметка, че напълно е пренебрегнала останалата част от къщата и се върна, смеейки се, обратно, за да разгледа спалнята. В това помещение на къщата стените бяха изцяло от камък, в центъра му имаше голямо огнище с два отвода. Оджакът му, във форма на камбана, лежеше върху усукани чугунени подпори. Подът, както и вътрешните стени, бяха от дървени дъски, слепени с мъх и ленено платно, напоени в борова смола. Подът беше покрит с дебел килим от червена и черна вълна, украсен с чуждестранни мотиви.

Арн сподели със Сесилия, че е донесъл много подобни килими, но не само за собствено ползване, а и защото хората, дошли от Светата земя, ще бъдат щастливи, ако през северната зимна нощ подът в жилищата им е покрит така, както в родния им дом.

В пода, където беше огнището, все още зееше една дупка и Арн, с леко притеснение обясни, че камъните, предназначени за покриване на тази част от него, не са пристигнали. Но тъй като при всички случаи тук ще горят буйни огньове като настъпи зимата, по-добре е тази част от пода да бъде от камък, а не от дърво.

Арн бе поръчал да направят едно голямо легло, подобно на онова, приютило първата им брачна нощ в Арнес. Стените бяха голи, с изключение на източната с изглед към Ботенсьо, на която имаше кръгло прозорче с капаци, което можеше да се затваря и отвътре, и отвън. Оттам влизаше светлината в стаята. Зимно време обаче щеше да влиза студ и да става течение. По този повод Арн обясни, че ще стане по-комфортно, когато прозорчето вече ще има стъкло.

Цялата къща миришеше на дърво и смола. Вътре миризмата на смола се усещаше още по-силно, защото положеният в новите постройки слой беше по-дебел. Правеха го с цел не само да се попречи на гниенето, нито пък за да имат тези постройки вечен живот като църквите в Норвегия, а защото по този начин се запълваха цепнатините между хоризонталните греди на стените и се компенсираше свиването при съхнене на прясно отсечения дървен материал. Във Форшвик не разполагаха с време да го изчакат да стане готов за употреба, освен ако не искаха да спят под открито небе през зимата.

После Арн поведе Сесилия към съседната къща, обширна като старата основна сграда. За нейна изненада той я помоли да изчакат за момент навън. Малко след това от къщата излязоха двама чужденци, които ги поздравиха с поклон, и Арн хвана Сесилия за ръка, за да я въведе вътре.

Помещението бе изградено по подобие на това в Арнес, с горна триъгълна част на стените изцяло от камък и с огромно огнище. И тук водата бе доведена по същия начин, както в тяхната къща, и подът също бе покрит с килим в червено и черно. По протежение на стените бяха наредени едно над друго, в групи по три, легла, отделени с падащи до пода завеси. Част от тях бяха с цветовете на килима, други — сиви и по-тъмни. Арн помоли Сесилия да прокара ръка по една от тях, плътна и хлъзгава. Обясни й, че тази материя е филц, първият от новите продукти, които ще се произвеждат във Форшвик.

Сесилия с изненада установи, че следващата постройка не бе предназначена за хора, а за животни. В нея биха могли да се поберат повече от тридесет коня през зимата, всеки в своя отделна ясла. Единият край на помещението бе запазен за кравите, а тавана над него — за фуража. Подът бе от трамбована пръст, но Арн й обясни, че предстои да бъде покрит с плочи, за по-лесно почистване. Тези три нови къщи бяха малко встрани от карето на стария Форшвик.

След това Арн отведе Сесилия на двора. Минавайки покрай старите сгради, той й каза, че в тях няма какво толкова да се види. През зимата в старата основна сграда щяха да се настанят крепостните и хората от фермата. Все още обаче нямаха зала за пиршества и помещения за гости. Той държеше най-вече да й покаже една редица малки къщички от другата страна на старата ферма. Тук вече функционираха три ковачници — първата за по-големите изделия, втората за изделия за домакинството и третата за изработка на оръжия и желязна тел. Като тяхно продължение следваха почти готовата стъкларска работилница, цехът за производство на филц, където ту пеейки, ту пъхтейки, се трудеха двама чужденци, двете сгради за ръчна изработка на различни изделия, определение, което на Сесилия й се стори малко неясно, и накрая работилницата за барут.

От другата страна вече рушаха няколко стари сгради, за да се освободи място за нови. Арн сподели предположението си, че икономката на Форшвик би могла да води сметките си в някоя от тях, ако не предпочита, разбира се, да го прави в собствения им дом, както побърза да уточни, за да покаже, че тя е господарката тук. Сесилия веднага отхвърли идеята да работи там, където спи, и Арн, успокоен, я поведе към обектите, където вече кънтеше шумът от строителните работи. Именно тук щеше настъпи голямата промяна, както гордо заяви той. В близост до работилниците се простираха ябълковите насаждения и градината на Форшвик, засадена с кромид и праз лук и с бяла и червена ряпа.

— За съжаление, всичко това ще трябва да бъде изкоренено — уведоми я той, поглеждайки я с крайчеца на окото. — Затова бих искал да знам как един вещ в градинарството човек като теб би могъл да спаси всичко това и да го пресади другаде в подходящия момент.

Сесилия намери, че това ще е малко прибързано и му отговори, че по-голямата част от старите ябълкови дървета ще загинат, ако бъдат изкоренени. Това би означавало да се пренебрегнат годините труд, положен от тези, които сега почиват до дедите им и чийто дух все още витае над градината. Затова, каквото и да е замислил да има тук, ще се наложи да му намери друго място.

Арн отговори с въздишка, че това няма да е възможно, тъй като не става въпрос за къщи, а за мелничен канал. Гънката на терена, върху който се намираше градината, бе наистина идеално място за това. Всички преценки и сондажи, направени от него и от всички останали, посветили се на този проект, бяха показали, че по-подходящо място от това няма.

На Сесилия й се искаше да защити градината си, но не знаеше какво точно е това мелничен канал и не посмя много да настоява. Помоли го да й обясни по-подробно.

Тогава лицето на Арн просветна и я поведе първо към малкия водопад, където се въртяха колелата на мелницата, изградена от монасите на Люняс. Когато влязоха вътре, той в детайли й обясни за какво би могла да послужи хидравличната енергия.

Щом отново се върнаха в градина, Арн й разясни, че мелничният канал служи за довеждане на постоянен воден приток не само от пролет до есен, а и през част от зимата и че с тази вода ще се задействат духалата и чуковете на няколко работилници. Увери я, че хората, които бе довел от Светите земи, са способни на много неща, но не могат да вършат чудеса, ако не разполагат с необходимата енергия. А тя, енергията, е тук, пред тях, но за голямо съжаление, по средата на градината. От нея обаче зависи бъдещето на Форшвик, тя е източникът на бъдещия просперитет и на това, което ще позволи да се осигури траен мир.

Сесилия си наложи да не се поддаде на ентусиазма на Арн. Знаеше, че той може да разсъждава като иконом и познава разликата между дебит и кредит. Може би сега нямаше търпение да я запознае с новите си идеи. Говореше й обаче доста объркано и тя не схвана добре каква е връзката между строителството и производството във Форшвик и гарантирането на мира. Помоли го да седне до нея на една стара каменна пейка в градината и пак да й обясни, но по-бавно и едно по едно. Вместо да изпълни молбата й, той започна да ходи в кръг и, размахвайки силно ръце, да повтаря вече казаното по същия объркан начин както преди.

Смесваше абсолютно всичко: буретата с масло с желязото от Свеаланд, фуражът с остриетата за стрели, стъклото с брашното и вълната, обработената във Форшвик кожа с тази, която ще трябва да се купи, глината за съдове с направата на бъчви. Накрая самият той толкова се обърка в собствените си приказки, колкото на нея й беше трудно да ги следи. Отново го помоли да отговоря на въпросите й, вместо да се опитва да й каже всичко на един път, защото ако не разбере какво й говори, няма да може да му е от полза. Тези й думи имаха резултат. Той седна до нея и погали ръката й, поклащайки глава, сякаш за да й се извини.

— Хайде да започнем отначало — предложи тя. — Кажи ми най-напред какво ще докарат във Форшвик корабите на Ескил. Само това ми кажи — какво ще е необходимо да купим.

— Железни пръти, вълна, сол, фураж, зърно, част от пясъка, необходим за производството на стъкло, кожи и няколко вида камъни — изброи покорно той.

— И всичко това ще трябва да се плати? — попита тя строго.

— Да — потвърди той. — Но това не означава винаги да го плащаме в сребро.

— Знам — прекъсна го тя. — Има няколко начина на плащане, но ще ги коментираме по-нататък. Сега ми кажи какво ще тръгва от Форшвик.

— Всичко, направено от желязо и стомана — отговори той. — Различни видове оръжия, които ние ще съумеем да правим по-добре от другите в тази страна, както и палешници и колела с метални обръчи. В състояние сме да мелим брашно по всяко време на деня и нощта през цялата година, защото корабите на Ескил, които ще ни докарват зърното, са много и няма да има риск от недостиг. Ще произвеждаме всичко, което има общо с обработената кожа и със седларството. Ако успеем да решим деликатния за момента въпрос със снабдяването с глина, грънчарите ни ще могат да работят без прекъсване, също като мелничарите ни. В началото стъклото ще е това, което ще ни носи най-добри приходи.

— Танто за кукуригу. Опасявам се, че така няма нищо да спечелим, а напротив, дори ще загубим — каза Сесилия. — Не бива да забравяме всички тези хора, които трябва да нахраним. Многобройни сме, а и ще станем още повече през зимата, ако добре съм разбрала замислите ти. Освен това имаме толкова коне, колкото и кралят в замъка Нес, а никога няма да можем да осигурим достатъчно фураж от собствените си земи. Сигурен ли си, любими, че не те е обхванала манията за величие?

В първия момент той остана объркан, хвана с двете си ръце ръката й и, поднасяйки я към устните си, я целуна. Това я поуспокои, без напълно да я убеди.

— Ти не си същата, каквато те оставих пред портите на "Божия дом", любима — каза той. — Сега си много по-прозорлива от тогава. Веднага забелязваш това, за което никой от роднините ти не се и сеща. Няма по-добра господарка на дома от теб в цялата страна.

— Именно това искам да бъда за теб, една добра господарка на дома — отговори му тя. — Но трябва също и да обуздая амбициозните ти проекти, защото имам чувството, че ще се хвърлиш в други строежи, различни от тези тук в момента.

— Сигурно — съгласи се той, без да изглежда ни най-малко неспокоен. — Имах намерението да оставя за по-късно въпросите за приходите и разходите, за загубите и ползите, макар и много добре да знам, че не могат да се избегнат.

— Този начин на разсъждения може да ни струва много скъпо и има риск много от нас да заплатят със силни коремни конвулсии тази зима — отговори важно тя. — Не трябва ли за известно време да престанеш да работиш и да помислиш повече?

— Не, смятам да оставя това последното на теб — отговори той, целувайки отново ръката й. — Известно ти е, че е възможно да се направят добри сделки, но първо трябва да се инвестира.

— Да, известно ми е и дори ми се е случвало, въпреки че навремето нито го бях искала, нито пък го разбирах. За целта трябва да имаш добър резерв от сребърни монети в сандъка си и да бъдеш сигурен, че нещата ще вървят добре занапред.

— Ние, тук, във Форшвик, ще изпълним тези две условия. Но какви загуби си понесла ти, скъпа моя?

— Бланка, Улвхилде и аз бяхме първите, които спечелихме пари за "Божия дом", шиейки връхни дрехи, каквито сега се носят в цялата страна. Отначало ги продавахме доста евтино и похарчвахме спечеленото за закупуване на кожи и конци от Любек — отговори незабавно тя, след като нагази в познати води.

— После увеличихте цената. Не след дълго всеки един е искал да притежава такава хубава дреха като другите и вие я увеличихте още повече — изпревари я Арн, разпервайки радостно ръце, сякаш нямаше за какво повече да се тревожи.

— Точно така, но бяхме принудени да го направим — отговори, свъсила вежди, Сесилия. — Ти обаче каза, че имаме пари и че за в бъдеще нещата ще вървят добре. Обясни ми това.

— На драго сърце — отговори Арн. — Имаме достатъчно количество сребърни монети. Можем веднага да продадем стъкло, но вярно е, че парите от него няма да покрият разходите за останалото. Щом започнем да продаваме оръжие, нещата ще се уравновесят. После ще дойде ред на керамиката, строителния дървен материал и много други неща, продажбата на които ще увеличат приходите ни за сметка за загубите, веднага щом почнем да ги произвеждаме.

— Оръжия? — попита недоверчиво Сесилия. — Как ще продаваме нещо, което всеки си прави у дома?

— Нашето ще е с по-добро качество.

— А как хората ще разберат това? Да не искаш да тръгнеш да обикаляш страната с оръжията в ръка, за да им ги демонстрираш?

— Не. Производството на оръжия за Арнес ще отнеме известно време. Там трябва да бъдат въоръжени около стотина мъже. За тях ще трябват и плетени железни ризници. Ескил ще ни ги плати. После ще дойде редът на Биелбо, а след това на всички Фолкунги, едни подир други.

— Ето ти един нов начин за правене на сделки — съгласи се Сесилия с усмивка. — Да докарваш желязо от Свеаланд във Форшвик, откъдето да изнасяш оръжия, не е най-главното разбира се. По-важното е, че вълната от овцете ни изчезна заради твоя… Как го наричаше?

— Филц.

— Точно така. Но ние сме свикнали да използваме вълната за изработването на дрехи за всички, благородници или не. Ще трябва ли да купуваме необходимата ни вълна?

— Да, ще купуваме вълна и за изработването на дрехи, и за производството на още повече филц.

— Сигурно ще имаме нужда и от повече кожи, отколкото ще получим от нашите животни, след като ги заколим. Както и от повече месо от това, с което разполагаме сега, за да изкараме зимата, най-вече овнешко. Ще ни трябва също и повече фураж за животните, най-вече за конете.

— Всичко това е вярно, любима. Добре виждаш нещата.

— Трябва единият от нас да пресметне всичко, за да можем да вземем съответните мерки, щом дойде моментът, а никак няма да е лесно да се направи подобна сметка — отбеляза Сесилия след кратък размисъл, усещайки как планината от трудности се изпречва през нея.

— Мога ли да те помоля ти да я направиш, защото ти си тази, която се грижи за дома ми? — попита той с припряност, която й се стори прекалена.

— Да, можеш да ме помолиш — отговори тя. — Сметала имам, но това, за което говориш, трудно може да се помни. Затова ще ми е необходим пергамент и нещо за писане. Ще трябва и да говоря с много хора. Ще отнеме време. Но ако не започнем веднага със сметките, тази зима ще умрем от глад.

Той веднага й обеща, че ще получи всичко, което й трябва. Със самочувствие подчерта, че във Форшвик никога не може да се умре от глад. После изглежда, че в един миг забрави за всичко и се върна към работата си с обичайното настървение.

Кралят беше казал на Арн, че църквата на замъка Нес е най-близката до Форшвик, но това не бе съвсем точно. Имаше по-близка. Наистина, до тази в Нес можеше да се стигне по-бързо, както до никоя друга при попътен вятър, а и кралят имаше винаги на разположение норвежки моряци и гребци.

Рано сутринта на празника на свети Олаф корабът Късата змия, наречен така от норвежците заради малките му размери, дойде да вземе Арн и Сесилия. Последната много се зарадва, като видя тънкия му черен вълнорез и й се прииска кормчията да е същият като преди. Така и се оказа, само дето дългите му коси бяха побелели.

Арн не намираше причини да се радва. Беше участвал в най-първото пътуване на този кораб, завършило с убийството на един крал. Не каза нищо за това на Сесилия, нито на когото и да е другиго. Прекръсти се, сведе глава и се качи на кораба. Гребците, норвежци, си размениха многозначителни усмивки. Очакваха за пореден да вземат на борда някой от Западна Готаланд, който никога не е плувал по море. Споменът за тази благородна дама, която един ден беше попитала Стайбьорн не се ли опасява, че може да се изгубят в тази локва, каквато е езерото Венерн, бе останал запечатан в паметта им. Не гребаха и час, когато задуха вятър и вдигнаха платната. Корабът веднага като че ли политна напред, порейки разпенените от скоростта вълни пред носа му.

След литургията и третото причастие на младоженката в църквата на замъка, приятелите се разделиха. Двете Сесилии тръгнаха нанякъде заедно, а Кнут отведе Арн на крепостната стена и нареди да донесат маса, пейка, храна и напитки. Не успя обаче да убеди Арн да хапне и пийне в този празничен ден.

Трябваше да поговорят за много неща и цял ден нямаше да им стигне, както тъжно отбеляза Кнут, прокарвайки ръка по почти оплешивялата си глава и предложи да започнат от по-лесните теми, оставяйки най-деликатните за накрая.

За начало подхвана въпроса за женитбата на Магнус Монешьолд с Ингрид Улве и увери Арн, че разбира скрупулите, които той и Суне Сик хранят, всеки от своя страна, относно това, че първият, в качеството си на законен настойник на сина си, ще трябва да се договаря с мъжа, за убийството на чийто брат е спомогнал. Обаче Биргер Бруса беше разрешил тази трудност с учудваща лекота. Магнус бе отгледан в Биелбо повече като по-малък брат, отколкото като осиновено дете. Достатъчно ще е Биргер да поеме задълженията на законен настойник и всички пречки ще бъдат избегнати по начин, който няма да обиди никого. От друга страна, на Суне Сик, брат на един бивш крал, ще му бъде оказана честта да контактува лично с кралския наместник на кралството.

Арн не намери какво да каже по въпроса. Задоволи се само да кимне с глава и измърмори, че не е нужно да губят време по този въпрос, защото наистина има доста по-деликатни.

Следващият въпрос бе наистина такъв, защото тук гордостта влизаше в конфликт с проницателността, а последната не бе достатъчна, за да го реши. Трябваше на всяка цена Арн да се сдобри възможно най-скоро с Биргер Бруса. Кнут бе направил опит да поговори за това с него, но кралският наместник само бе изсъскал в лицето му като подивяла котка, че се почувствал предаден от краля и от Арн по повод на този набързо сключен брак. А фактът, че кралят и кралицата са го гарантирали със залога на присъствието си, изобщо с нищо не е допринесъл за уреждането на нещата.

Арн попита дали той и Сесилия не биха могли да отидат в Биелбо без предварително известие. И без това рано или късно би трябвало да посетят Улвхилде Емундсдотер в Улфсхем, както Сесилия бе обещала. А тъй като Биелбо се намира между Форшвик и Улфсхем, не би имало нищо странно в това Сесилия и той, забавени от лошото време или по друга причина, да се отбият нечакани в Биелбо. Биргер Бруса не би могъл да изгони роднините си.

При тази подсказана възможност Кнут само тръсна глава. Арн го помоли да каже мнението си и той обясни, че Биргер е прочут с неуважението си към неканените гости и че причината може би се крие в многото подобни посещения през изминалите години. Гостоприемството му би могло да приключи с това да заповяда на слугите си да осигурят на Арн и Сесилия малко храна и скромна постеля в обора, в най-лошия случай, или в помещението за обикновените пътници, в най-добрия. А ако Арн и този път покаже, че е обиден, положението неминуемо ще се влоши.

Двамата известно време поразсъждаваха мислено по въпроса, преди Арн да отбележи, че по време на сватбата, която не може да се състои другаде, освен в Биелбо или в дома на Суне Сик, бащата и майката на младоженеца задължително ще трябва да седят на почетните места. Същото се отнася и за годежа. А пък нали едно от тези места по право се пада и на кралския наместник? И ако не успеят да се сдобрят по време на гощавката за годежа или на тази на сватбата, случаят ще се окаже наистина безнадежден.

Кнут се съгласи и допълни, че в такъв случай ще да е най-добре гощавката да бъде отложена колкото се може по-дълго във времето и да се насрочи точно преди Коледните пости, между Голяма задушница и Андреевден. Може би с падането на първия сняг Биргер Бруса щеше да бъде по-благоразположен. Най-доброто без съмнение беше да се бърза бавно.

Арн счете, че деликатните теми вече бяха изчерпани и попита краля как страната ще бъде управлявана занапред. Известно му бе, че доста неща се бяха променили от времето на младостта им. Някога всеки можеше да вземе участие в общия съвет на всички готи редом с краля, с кралския наместник, с изпълняващия длъжността лагман и с още около две хиляди души. След завръщането си обаче не бе чувал да се говори за подобно събитие и това може да означава само едно — властта вече не е в ръцете на съвета.

Кралят с въздишка призна, че е точно така. Някои от направените промени бяха довели до добър резултат за радост на всички. Други обаче се бяха оказали несполучливи.

На съвета свободните селяни сами решаваха за всичко, което ги засягаше. Заглаждаха различията си, определяха наказанията за убийство, бесеха крадците и уреждаха други дребни неща от подобен род.

Съветът бе този, който взимаше решения за важните дела в кралството, а именно кой да бъде крал, ярл или епископ, какви данъци да се събират, колко манастира да се построят, каква външна търговия да се води и каква да бъде стратегията за отбраната на страната. Когато преди пет години бяха нахлули грабители отвъд Балтийско море, бяха опожарили град Сигтуна и бяха убили архиепископ Йохан, именно съветът трябваше да постанови съответните решения, които не би могло да бъдат взети на едно събрание на селяни, търсещи само поводи да се карат. Тогава съветът одобри като целесъобразно построяването на един нов град[5], за да се прегради входа откъм езерото Малар към Агнефит. На първо време там бяха издигнати отбранителни кули, бяха побити колове и между тях бяха опънати вериги през тесния вход на пристанището, за да не могат източните грабители да преминат отново или поне не толкова лесно както първия път. Своевременното реагиране на именно такива нововъзникнали обстоятелства зависеше от съвета.

Арн отлично знаеше къде се намира Агнефит, защото един ден бе минал през Стоксунд, връщайки се от Източен Арос в Биелбо. Веднага сподели идеята си, че мястото би било много подходящо за център на кралството.

Кнут малко се подразни от неочаквания обрат на разговора, но не можа да се въздържи да не попита Арн какво точно има предвид и с какво не му харесва Нес.

— Местоположението му — отговори Арн с кратък изблик на смях. — Нес го построи Карл Сверкершон и то по една-единствена причина — да разполага с укрепено място, където да бъде извън обсега на убийците. Ти и аз по-добре от всеки друг знаем до каква степен това хрумване се оказа безполезно, защото именно тук го убихме, на хвърлей със стрела от мястото, където сега говорим.

По-нататък Арн изрази мнението си, че кралят трябва да се намира там, където се стича златото и среброто на страната. А с оглед на бъдещото развитие на нещата и в зависимост от това колко далеч напред могат да бъдат предвидени, седалището на кралската власт трябва да се намира в източната, а не в западната част на кралството, към Дания. Оттам кралят би могъл, например, да следи по-добре държавните дела и в частност търговията с Любек от Линшьопинг, в Източна Готаланд. Този град обаче от край време е придобивка на Сверкерите и за един суверен от рода Ерик да се установи там би означавало да сложи главата си в устата на лъва. Освен това би било невъзможно да се достигне до Любек от Лидице по море, ако датчаните се възпротивят. Значи, най-подходящо би било кралят да се настани в един нов град на брега на Балтийско море, принадлежащ единствено на този, който го е съградил.

Кнут възрази, че Нес е по-сигурен. Тук човек може и да се отбранява, и да избяга, а през по-голямата част от годината е недостъпен за който и да е неприятел. Ако изградят нов град, рискуват той да бъде превзет или опожарен. Арн го прекъсна, настоявайки, че в Агнефит и Стоксунд например, може да се изгради един непревземаем град. Най-опасният враг ще е Дания. Ако датчаните решат да го атакуват, могат да го направят единствено по суша откъм Скания[6]. Колкото и да е могъща тази държава, тя не би могла така лесно да достигне до източните брегове на кралството. Между другото, много по-бързо се стига в Любек от Агнефит, отколкото от Нес при благоприятен попътен вятър.

Говориха още известно време за този нов град на Балтийско море, но на Кнут друго му тежеше на сърцето и той побърза да се върне на темата за явната враждебност на архиепископ Петър. Каза, че няма нищо по-лошо от това за един крал. Имат примера на Норвегия, където въпреки усилията си крал Свере не можа да избегне сблъсъка с духовенството. След смъртта на някой си Ойстен няколко години по-рано, той направи напразни опити да се намеси в избирането на нов архиепископ, но за такъв бе избран един от враговете му на име Ейрик от Ставангер, Свере го принуди да избяга в Дания и сега може да бъде отлъчен от църквата. Папата в Рим е наредил Кнут и кралят на Дания да нападнат Норвегия. Той лично обаче засега се въздържа, още повече че сестра му Маргарета е съпруга на Свере и кралица на Норвегия. За съжаление, положението в кралството на свеите и готите, е същото. Архиепископ Петър е на страната на Сверкерите и не го крие. Очевидно е, че иска да го свали него, Кнут, от трона и да постави короната на главата на Сверкер Карлсон, който е прекарал живота си в Дания.

Арн отбеляза, че въпреки могъществото си, Светата римска църква няма право да определя кой да бъде крал на дадена страна. Ако беше така, то на света щеше да има една-единствена власт.

Кнут се съгласи, но подчерта, че това не прави положението по-малко деликатно. Съветът назначава епископите, а кралят им връчва жезъла и пръстена. Никой не би могъл да стане епископ без поръчителството на суверена. За сметка на това нещата не стоят така просто, що се отнася до архиепископа. Него кралят не може нито да избере, нито да отхвърли. В случая решава Рим. А по всичко личи, че Светият престол е натоварил с тази грижа Абсалон, архиепископа на Лунд. Това ще рече, че именно датчаните решават кой да бъде архиепископ в кралството на свеите и готите. И колкото и да е жалко, никой нищо не може да направи срещу това. Усилията му да прочисти епископското съсловие отиват на вятъра. Тези негодници го предават веднага, щом ги назначи, въпреки тайно договорените помежду им техни задължения. Няма доверие на нито един Божи служител. Този подлец Петър непрекъснато го упреква, че не е изкупил греха си за убийството на Карл и докато това не стане, короната му ще бъде нелегитимна, дори и да е получил миропомазване от Църквата. Прави и подмятания от рода, че никой от синовете му няма да може да наследи такава корона. Освен това твърди, че кралица Бланка е дала обет и синовете им Ерик, Ойн, Йоар и Кнут следователно са незаконни, а незаконен син не може да наследи короната. И архиепископът не престава да играе с тези два свои коза. Ако обещае да организира кръстоносен поход и да построи манастири, Петър тутакси се позовава на обета, даден от Бланка. Притиснат обаче от многобройните доказателствата, че този слух е само една клевета, той веднага прибягва до аргумента за убийството на Карл. И той, кралят, стои притиснат в тези клещи, без да вижда начин да се освободи.

Арн възрази, че Църквата не може да се противопоставя на избора на един крал. Ако съветът реши да постави Ерик на трона след баща му, то епископите няма да имат думата, въпреки че биха могли, разбира се, недоволно да крещят, да вдигат очи към небето, да се позовават на греха и в крайна сметка да откажат да го коронясат. Както и да е, страната вече е имала крал, който Църквата не е коронясала.

— Какво би станало обаче, ако всички тези епископи отидат в Дания и коронясат този Сверкер вместо Ерик? — попита почти отчаяно Кнут.

— Никой в кралството на свеите и готите няма да вземе това на сериозно — отговори спокойно Арн. — Един такъв крал, зависим от чужбина, никога не би могъл да стъпи в предполагаемото му кралство.

— А ако дойде начело на една датска армия? — не отстъпи Кнут.

— Този, който го победи, ще спечели, както винаги, войната — отговори Арн. — Ще бъде същото, ако датчаните решат да ни анексират още от сега. Това няма нищо общо с краля, който ще изберем.

— Мислиш ли, че са способни на това, смяташ ли, че могат да ни победят? — попита Кнут, почти разплакал.

— Без никакво съмнение — отговори Арн. — Ако сме толкова глупави, че да предизвикаме датската армия на бойното поле, то тя лесно ще вземе победата. Ако бях главнокомандващ, щях да те посъветвам, както съм се заклел да го правя според възможностите си, да избягваш битка с тях на голо равно поле.

— Но тогава ще бъдем опозорени, че не сме воювали за честта и свободата си.

— Не, по никакъв начин — каза Арн. — Има известно разстояние от провинция Йоланд до Нес и още по-голямо до Източен Арос, в страната на свеите. Ако датската армия проникне в нашите земи, тя ще търси бърза и решителна победа, възползвайки се от хубавото време и от лесните начини за снабдяване. Представи си, че й попречим. Ти би го направил и затова датчаните ще очакват ние да свикаме целия резерв и всеки мъж в тази страна да нахлузи шлема и безстрашно да се хвърли срещу врага с брадва в ръка, за да бъде премазан от датската конница и да загине, геройски, разбира се, но все пак да загине. Ами ако предприемем друга тактика?

— Ще бъдем опозорени, а никой не следва един опозорен крал — отговори разгорещено Кнут, удряйки с юмрук по масата.

— Никой не следва един мъртъв крал — поправи го хладно Арн. — Ако не дадем на датчаните голямата битки, която те очакват, те няма да спечелят. Ще изгорят един град. Ще ограбят ферми и села и ще ни нанесат значителни загуби. Но накрая ще дойде зимата. Когато провизиите им се изчерпят, ние ще ги атакуваме едни подир други и ще отрежем връзките им с Дания. Щом настъпи пролетта, ти ще бъдеш големият победител. Ти ще бъдеш на върха на славата си.

— Имаш настина странни идеи относно войната — отбеляза кралят.

— Грешиш — отговори Арн с почти безочлива усмивка. — Аз мисля като хиляди други. В Светите земи бяхме не повече от хиляда срещу много по-многочислена вражеска армия, каквато датчаните биха вдигнали срещу нас. А пък тамплиерите спечелиха множество големи победи за половин век.

— Обаче накрая загубихте! — възкликна Кнут.

— Вярно — отговори Арн. — Загубихме, когато един луд крал реши да хвърли всичките ни сили само в една-единствена битка срещу много по-силен враг. Ако бяхме продължили да се бием както обикновено, Светите земи и днес щяха да са наши.

— Как се казва този крал?

— Ги дьо Лузинян. А онзи, който му даваше съвети, се наричаше Жерар дьо Ридфор. Вечен позор на имената им!

За Яков и Марк Вахтиян пътуването до Скара се оказа едно от най-странните, които бяха предприемали досега, въпреки че този край не им беше съвсем непознат. Арн искаше да ги изпрати там сами, само с няколко крепостни за водачи. Те обаче отхвърлиха с ужас и отвращение това предложение, аргументирайки се с това, че няма да могат да правят покупки на език, който не знаят. А в действителност ги беше повече страх от тъмните нощи по реката. Бяха убедени, че тази северна страна е населена с демони, а живите същества, с които се бяха срещали, трудно се различаваха от животните, но това изобщо не им действаше успокоително. Отначало Арн отказваше да напусне строителната площадка, но после склони пред аргументите им. Съгласи се да ги придружи заедно със съпругата си, която също трябваше да направи някои покупки. Братята вяло подсказаха, че не е много предвидливо да носят необходимото количество злато и сребро за дългия списък от придобивки без охрана от въоръжени конници. Арн високо се беше изсмял и, покланяйки им се с преднамерено дълбок рицарски поклон, ги успокои, че ще имат цял тамплиер на свое разположение. За това пътуване той облече бойните си доспехи и освен меча и бойната брадва, които носеше винаги, взе лъка си и стрели.

След като качиха в лодката волската кола, двата коня и провизиите за из път, Арн се сети, че ще трябва някой, който да води колата, когато им се наложи да продължат по суша. Накара да повикат две момчета, които, много въодушевени, се качиха на борда, когато вече лодката се отделяше от брега.

За това пътуване наеха лодка с осем гребци с лукав вид и миришещи лошо. Братята Вахтиян смятаха, че не трябва изобщо да цениш живота си, за да прекосиш тази пустош със златото и среброто у себе си, с което тези мъже бяха напълно наясно. Бързо обаче промениха мнението си, като видяха как смирено и почти уплашено тези недодялани хора гледаха Арн. Поеха по посока на Аскеберя, както когато се отива в Арнес, след това навлязоха в езерото Остансьо. Вместо да продължат на северозапад, плаваха няколко часа на юг по една друга река, докато стигнаха до едно място, където им се наложи да разтоварят всичко и да продължат на кон.

Пътят към най-близкия град минаваше през гъста гора. По него задължително минаваха всички, тръгнали на пазар, защото друг нямаше и така опасностите в гората се увеличаваха.

Тези техни мрачни предчувствия скоро се потвърдиха, тъй като Арн, който яздеше най-напред, внезапно спря коня си, вдигна дясната си ръка, за да спре конвоя и сложи шлема си. Той внимателно огледа земята пред него и вдигна нагоре очи. После извика нещо на неговия си език и изведнъж върховете на дърветата се заклатиха. От тях се спуснаха бандити, но вместо да ги нападнат, което би ги направило богати в случай на успех, те сведоха глави и оръжия и пропуснаха малкия конвой, без да бъде хвърлена нито една стрела. Двамата братя никога не бяха виждали по-жалки бандити.

Когато излязоха от гората и в далечината се видя камбанарията на църквата на градчето, Марк с чувство за хумор каза, че отвъд морето такива бандити не биха доживели до дълбока старост.

Усъмнен до известна степен, че такова е обичайното поведение на северните разбойници, Яков настигна Арн и го попита за случилото се. Когато се върна до брат си, той му сведе до знанието доста забавни неща.

Тези бандити са едновременно и бирници на служба при епископа на града и изглежда съобразяват действията си според самоличността на пътниците. От едни взимат налог за своя епископ. Други обират за собствена сметка, тъй като не получават възнаграждение за работата си. Този път е минало без взимане на данък и без разбойнически прийоми, защото още щом е усетил присъствието им, Арн ясно им е обяснил положението. Казал им кой е и че е в състояние да ги убие. Уведомил ги накрая, че е от Фолкунгите и че дори някои от тях да успеят да му избягат, нито един няма да доживее и три залеза на слънцето, ако се осмели да пусне някоя стрела. И тези жалки мъже намерили думите му за твърде убедителни.

В тази варварска страна имаше без съмнение кралска власт и Църква, и законът изглежда се прилагаше почти както в другите християнски държави. Бяха се убедили в това със собствените си очи по време на сватбата. Но в коя друга страна някой би могъл да разубеди и обезоръжи разбойници или събирачи на данъци, произнасяйки единствено фамилното си име? Само в някоя отвъдморска страна. Всеки, който нападне член на някое от бедуинските племена, може да бъде сигурен, че ще бъде преследван за отмъщение до свършека на света, ако потрябва.

Марк отговори шеговито, че е истинска благословия да си в компанията на такива бедуини, които приличат до голяма степен на отвъдморските асасини[7]. Кой от тези мъже би искал да е враг на Стареца от планината? Никой. И все пак може ли Фолкунгите да бъдат оприличавани на тези бедуини или по-скоро на тези асасини? Разликата е толкова малка, колкото от разбойник до събирач на данъци. В крайна сметка това се свежда до едно и също нещо, тъй като сигурността и в двата случая е гарантирана.

Преминаха, без дори да спрат за кратка почивка, през това първо вонящо като помийна яма градче, чийто епископ беше очевидно изключително алчен. Яков и Марк се почувстваха едновременно облекчени и разочаровани. Причината за последното бе, че задните им части, непривикнали на дълга езда, вече ги наболяваха. От друга страна, носещата се из града воня, прогони желанието им да спрат.

Бяха впрочем възмездени за издръжливостта си, тъй като няколко часа по-късно стигнаха точно навреме до един манастир, където да прекарат нощта, защото падна мъгла и настъпи вечерният хлад.

Тук ги обзе чувството, че са се върнали вкъщи. Настаниха ги в една от стаите на манастирския приют с варосани стени, едната от които украсена с разпятие. Монасите говореха на франкски език и се държаха като истински човешки същества. Храната, която им предложиха след вечернята се оказа с отлично качество, също като и виното. Останаха приятно изненадани от всичко това, сякаш бяха попаднали в оазис с добре узрели фурми и прясна студена вода насред пустинята. Двамата не можеха да влязат в манастира, но видяха Арн да слага тамплиерската си наметка, за да отиде да каже молитвата си. Както им обясни съпругата му на един чудноват църковен латински, той отиваше да посети гроба на майка си.

На сутринта оставиха голяма част от дрехите и провизиите си в приюта на манастира, тъй като отново щяха да се върнат да прекарат тук нощта, след като привършат с покупките в града, наречен Скара.

Бяха им казали, че този град е най-древният и най-големият в Западна Готаланд, което пък породи у тях прекомерни надежди. Не в Дамаск обаче влязоха този ден. Посрещна ги същата смрад на разорение и нечистотия както в градчето снощи, чието непроизносимо име бяха вече забравили. Хората бяха също толкова мръсни, а улиците — кални и без странични ручейчета. А мизерната малка църквица с две камбанарии, имаща смелостта да се нарича катедрала, повече би стреснала душата, отколкото да я успокои. При все това, като добри християни, те не можаха да отклонят поканата да се помолят заедно с Арн, съпругата му и момчетата. И на двамата им се стори, че в тази църква Господ го няма, защото или никога не е идвал, или е забравил къде се намира. Вътре беше влажно и миришеше на езичество. В този мизерен град обаче, ги очакваше хубава изненада, също като манастира сред гората. Те последваха Арн и съпругата му, които правеха път в тълпата подобно кораб, порещ вълните с носа си. Яков предположи, че основна роля играе синята манта. Марк, по-наблюдателен, забеляза, че в този град почти никой не носеше меч. Онези, които имаха такива, развяваха или сини мантии като Арн, или червени. Всички тези въоръжени мъже се поздравяваха сърдечно, ако бяха с мантии от един и същи цвят, или пък студено, но вежливо, ако цветът беше различен. Изглежда в тази страна имаше няколко бедуински племена и само те имаха право да носят оръжие. Очевидно най-добре щеше да е да си нямаш работа с тези мъже.

Скоро им се отдаде друга възможност за размисъл. В края на града откриха чиста и поддържана улица, също както в някой франкски или отвъдморски град. И миризмата беше друга — смес от аромати на кафе, храна и подправки. Хората тук говореха на франкски и на други чужди езици. Намираха се на улицата на стъкларите, казанджиите и каменоделците. Забелязали добре натъпканата кесия, висяща на колана на Арн, от всички страни дотичаха преводачи, предлагайки услугите си, но всички скоро се убедиха, че способностите им не са нужни.

Арн и хората му влязоха в различни дюкяни, седнаха и пиха студена вода от красиви стъклени гарафи, отказвайки халбите с бира, които настойчиво им предлагаха. Това място представляваше един миниатюрен Дамаск и те можеха да разговарят на неразбираем в другите части на града език за неща, каквито там не познаваха.

Така те научиха, че от Дания и от Любек може да се докара пясък, съдържащ частици мед или меден сулфид, от който може да се получи стъкло с жълт или син цвят. Необходимите за зелено и розово елементи могат да се намерят в страната, стига да се знае точното място. Арн поръча на двете момчета да докарат волската кола, която бяха оставили пред катедралата на грижите на няколко пазача и бързо пристъпи към покупките. Човек би казал, че се готви да изкупи всичко, което дюкяните имаха на склад. Тук имаше в големи количества олово, тъй като стъкларските работилници изработваха най-вече витражи. Сделките вървяха с пълна пара. Арн похарчи доста сребърни монети без да се пазари, което предизвика учудването както на съпругата му, така и на братята Вахтиян. Стъкларските работилници, в по-голямата си част франкски, също останаха приятно изненадани от оборота, който направиха. В такива случаи обикновено прибягваха до помощта на преводачи, но този път можеха да разговарят на майчиния си език с един северняк, владеещ го така добре като тях. Освен това бяха свикнали да продават крайния продукт, а не сечивата и суровините, необходими за производството. Арн обаче закупи като мостри и някои предмети.

Същото се повтори и при казанджиите. При вида на кованите калайдисани съдове, изложени пред дюкяните, братята Вахтиян и Арн заключиха, че на дамаските работници във Форшвик няма да им е трудно да изработят още по-хубави. Арн все пак купи няколко от вежливост. За сметка на това се сдоби с големи количества медни слитъци и калай на калъпи.

След като обиколиха всички занаятчии от едната страна на улицата, те преминаха отсреща с тежко натоварената кола, за да посетят каменоделците или техните слуги и чираци, останали в дюкяните. Господарите им бяха по строителните площадки, нуждаещи се от присъствието им. По този повод Яков и Марк с учудване научиха, че строителството на църкви в тази малка страна процъфтяваше както никъде другаде по света. Тук в етап на строеж бяха повече от сто едновременно. Несекващите поръчки бяха толкова много, че занаятчиите можеха спокойно да предлагат двойно по-високи цени от тези, които биха искали в Англия, Саксония и навсякъде другаде във франкските страни. Един от тях работеше на още по-висока от останалите тарифа и пред дюкяна му бяха изложени статуи, поръчани му за катедралата на Скара. Приближиха се, за да разпознаят коя на кого е, което не се оказа трудно за онзи, който познава добре Светото писание. Арн и най-вече съпругата му високо оцениха изкуството на този майстор. Влязоха без стеснение в дюкяна му. Първоначално намръщен и безучастен, той заяви, че няма време нито възможност да води разговор, но когато разбра, че може да разговаря на своя език с този купувач, веднага промени отношението си и ентусиазирано, но малко объркано, им обясни как работи и какви изделия обича да прави. Арн от своя страна сподели, че има намерение да поднови изцяло фамилната църква и да направи ново осветяване. Тя няма да е посветена на светата Дева както почти всички църкви в Западна Готаланд, а на Гроба Господен.

Майсторът, на име Марселий, загуби ума и дума. Когато дойде на себе си, отговори, че през всичките тези години е извайвал образа на светата Дева в почти всичките му аспекти — нежна и добра, строга и укоряваща, с покойното й чедо в ръце, с новородения й син, в момента на Благовещението, по пътя към Витлеем, под звездата, в яслата и почти навсякъде, където човек може да си помисли. Но Гроба Господен! За това би трябвало всичко отново да се премисли. Необходими са и талант, и дълбок размисъл. Колкото до сроковете, Марселий ги уведоми, че има ангажименти за година и половина напред. Не би могъл да ги откаже, защото държи на думата си. Арн отговори, че това не е проблем. Важното е работата да бъде свършена добре и да остане за вечни времена. Тъй като издяланото в камъка остава завинаги, той настоя да сключат сделка.

Яков и Марк не повярваха на очите си, когато видяха каква огромна предплата даде Арн. Не можеха обаче да се намесят в тази сделка, която приключи с изплащането на фантастичната сума от десет византийски жълтици за едногодишна работа и с обещание за още десет на всяка допълнителна година до завършване на строежа. Марселий не изчака да го молят, за да приеме.

По пътя на връщане към манастира съпругата на Арн се опита да му отправи известни упреци, макар и не много остри, за безотговорния начин, по който борави със златото и среброто. Той обаче не се смути и й отговори с щастлив вид и с многозначителни жестове, с които напомни за амбициозните си проекти. После той запя, а тя не се стърпя и започна да му приглася. Мелодията беше много хубава и двамата братя почувстваха, че това е по-скоро благодарствен църковен химн, а не някоя светска песен.

С тези двама божествени певци начело те пристигнаха в манастира доста преди залеза на слънцето и падането на мъглата. Братята отчетоха, че това пътуване в края на краищата се бе оказало богато на хубави изненади.

На сутринта отпътуването им бе забавено от съпругата на Арн, която се отби да си купи пергамент и няколко розови храста, които постави в мокри кожени торби с пръст. Тази жена явно се справяше много по-добре със сделките от съпруга си. Трябваше да изчакат тя да се спазари с градинаря. Арн не се намеси. Накрая съпругата му се сдоби с всичките растения, които поиска, и ги натовариха на колата. И съдейки по червените и бели рози, красящи стените на Варнхем, тези на Форшвик щяха да бъдат още по-чудесно разкрасени.

След краткия период на интензивна работа по прибирането на последната реколта между празника на свети Бертил и този за Рождество Богородично южният вятър върна за седмица лятото в Западна Готаланд. През този период Сесилия работи усърдно като Арн. Трябваше да събере всичко, което бе родила градината, и после да се опита да спаси, каквото може. Тя превиваше гръб заедно с крепостните, на които бе наредила да пресадят ябълковите дървета по хълма над Ботенсьо, точно под къщата й. На това място почвата беше винаги влажна. Допълнително удоволствие за нея беше да ползва течащата вода. Дори ръцете й да бяха станали черни от пръстта и растителния сок, щом ги насапунисаше и потопеше във водната струя, течаща през къщата, те веднага ставаха отново бели.

Приключила с тази си дейност, тя отиваше в работилницата на братята Вахтиян и ако нямаха належаща работа, ги водеше със себе си в различните работилници като преводачи при разговорите й с мъжете, дошли от Светата земя. В ковачниците й показаха различни видове върхове на стрели, едни от които дълги и тънки, за да преминават през мрежестите ризници, други — с широка заострена периферия, предназначени за лов и за вражеските коне. Тя посети и работилницата, където ковяха мечовете и ризниците от железни халки, за да зададе и там въпросите си. Отиде и в стъкларската работилница, където поиска да й покажат измежду всички стъклени изделия, изложени на един тезгях, онези, които би могло да се изработят във Форшвик и тези, който би трябвало да се внесат. От конярите получи информация за количеството фураж, необходимо за един кон, от краварите — за количеството мляко от крава, а в кланицата — за количеството сол и бурета за консервиране на месо. След всяко посещение тя се връщаше при сметалата и записките си. Пергаментът, върху който правеше сметките си беше, според нея, най-добрата придобивка, по-изгодна и от покупката на прочутата роза от Варнхем. Със сметките тя се справяше много по-добре отколкото с грънчарството или градинарството, тъй като цели десет години се бе занимавала с финансовите въпроси на два манастира.

Накрая тя доби съвсем ясна представа за положението и се запозна със сметките на Форшвик с точност до стотинка. Един ден отиде при Арн, който тъкмо довършваше изграждането на складовите помещения до големия поток. Той се зарадва, като я видя, изтри с показалец потта от челото си и поиска да бъде поздравен за свършената работа. Тя трудно би могла да откаже, но при вида на тази обширна празна сграда, не се показа толкова ентусиазирана, отколкото той очакваше. По стените бяха забити в дълги редици железни куки в очакване на несъществуващи провизии. Тя му го напомни с толкова строг тон, че той веднага преустанови радостното си бърборене.

— Ела да ти покажа сметките, любими — каза тя, свеждайки поглед. — И после ще ти обясня.

Тя много добре знаеше, че тези думи ще го засегнат. Не го направи само от женска хитрост, а и от любов.

Въпреки всичко трябваше да му каже, че това е лудост, и щеше да му го докаже с цифри. Вътрешно се помоли той да го разбере, макар и обсебен от идеята да строи за през зимата.

Още не се беше съвсем стъмнило през тази необичайно топла привечер и тя не запали свещите, когато отвори книгите си и го помоли да седне до нея. Бе писала на латински, но знаеше, че той владее този език по-добре и от нея.

— Погледни, любими — показа му тя списъка с ежедневните дажби на хората и животните във Форшвик. — Ето колко фураж трябва всеки ден за един кон. Тук виждаш обшия сбор за един месец, а това е количеството, което имаме в плевните. Сам можеш да се убедиш, че малко след Сретение Господне, значи точно по средата на зимата, нашите тридесет и два коня ще умрат от глад. Към Благовещение ще сме изчерпали запасите от месо, дори и да заколим още няколко животни до тогава. На Коледа вече няма да имаме овце, а сушената риба още няма да е пристигнала. Ето го всичко черно на бяло. Ясно ти е, нали?

— Да — отговори той. — Пресмятанията ти са точни. Какво да правим тогава?

— Трябва сушената риба да пристигне както е предвидено, за предпочитане преди постите. Що се отнася до месото, организирай ловците си. Елени и глигани не липсват в околните тори. Около Тиведен живее едно животно, едро колкото крава и от което може да се добие доста месо. Колкото до конете, мисля, че не би желал да ги заколим на Сретение Господне.

— Не, разбира се — каза усмихнат Арн. — Всеки от тях струва повече от двадесет северни коня.

— В такъв случай ще трябва да се купи фураж — отсече Сесилия. — Общо взето никой не го прави, защото обикновено всеки си произвежда толкова, колкото му е необходимо за собствени нужди. С това трябва да се започне, преди студът да ни изненада. Смятам, че колкото по-рано се заемеш, толкова по-лесно ще бъде.

— И аз така мисля — каза Арн. — Ще се погрижа за това още от утре. Какво още установи с изчисленията си?

— Че сме похарчили сребро колкото стойността на цял Форшвик без съответните приходи. Златото, което даде на каменоделеца от Скара, би ни стигнало да живеем охолно в продължение на години.

— Това злато не влиза в сметките! — рязко отговори Арн, но веднага се усмихна, за да се извини за невъздържаното си поведение. — Имам достатъчно злато в резерв, що се отнася до църквата на Форшхем. Пази се в отделно сандъче, което няма нищо общо с нас. Можеш да смяташ тази църква вече за платена.

— Това наистина променя много неща — съгласи се Сесилия. — Трябваше да ми кажеш по-рано, щях да икономисам мастило… Крайно време е да споделиш със съпругата си състоянието на финансите ни и по-точно това, което притежаваш ти самият, защото аз съм собственичката на Форшвик.

— Мога да разполагам с приблизително хиляда златни монети — отговори притеснено Арн, свеждайки поглед към земята. — Но това е без да се смята какво ще струва да направим от Арнес непревземаема крепост, за да осигурим спасението си, когато дойде моментът. Не слагам тук и цената на църквата във Форшхем.

След тези последни думи той продължи да гледа все така притеснен надолу, защото много добре знаеше, че никой здравомислещ човек не би им повярвал.

— Хиляда златни монети! — възкликна Сесилия втрещена. — Та това е повече отколкото притежават Рисеберя, "Школата на живота" и "Божия дом" взети заедно.

— Сигурно е вярно, щом ти го казваш, любима — отговори тихо Арн, изглеждайки повече засрамен, отколкото горд от това богатство.

— Защо не си ми казал до сега? — попита Сесилия.

— Каних се няколко пъти да го направя — отговори той. — Не намирах обаче удобен момент. Историята за това как съм се сдобил с това злато в Светите земи е дълга и трудна за разбиране. Ако започна, ще трябва да я разкажа цялата, а имаме доста работа преди да дойде зимата. Златото няма да ни предпази от студа. Не съм имал намерение да го крия от теб. Щях да ти разкажа цялата история през някоя от дългите и студени зимни нощи.

— Ако чакаш зимата, има защо — каза Сесилия леко усмихната, което веднага разсея странното им притеснение.

— Чакам я с нетърпение — отговори Арн и също се усмихна.

— Въпреки това златото само по себе си с нищо няма да ни помогне срещу студа и глада. Трябва още от утре, както вече каза, да се захванеш с покупката на фураж от Линшьопинг или от другаде.

— Обещавам ти го. Какво друго намери в неумолимата логика на цифрите? Знаеш какво искам да каже с думата логика, нали?

— Да, зная. Монахините не са невежи във философията, дори и да казват, че в големи дози тя може да бъде вредна за мозъка ни. Но със или без помощта на Аристотел, открих, че трябва да купиш или да накараш да построят лодка за транспортирането на глината — отговори бързо тя, придавайки си невинен вид.

— Защо? — учуди се за първи път Арн.

— За всяка пещ е необходимо съответното количество прясна глина и по-добре ще е тухлите да се изпичат в Браксенбулет, където тя се добива — продължи мисълта си Сесилия, сякаш въпросът за златото повече не я занимаваше. — Това обаче не се отнася за керамиката. Ако доставиш на грънчарите достатъчно глина, те ще могат да работят тук през цялата зима. Достатъчно е само тя да се поддържа влажна, като се внимава да не замръзне.

Той я погледна с неприкрито възхищение и тя му се усмихна доволна, почти ликуваща.

— Скъпа моя Сесилия — каза той, — ти наистина си не само най-хубавата и най-достойната за обич жена, която съм срещал, но и най-умната. Съвсем сигурно е, че щом ти водиш нашето счетоводство, богатството ни е гарантирано!

— Трябваше по-рано да ми повериш тази работа — каза тя и го погали по тила с престорено обиден вид.

— Вярно, трябваше да направя това още първия ден — съгласи се той. — Умът ми бе изцяло зает с това, което в края на краищата вече е направено. Ще ми простиш ли, че бях толкова глупав?

— Да, но при едно условие — каза тя със загадъчна усмивка.

— Приемам го още преди да си го казала — увери я той веднага.

— Недей да работиш повече днес — каза тя. — Ела с мен да пояздим и да се порадваме на плодовете на нашия труд. Вечерта е толкова хубава.

Без да отговори, той я хвана за ръка, отведе я в дома им и откачи от дрешника две вълнени наметки. Погледна я за момент, после отново протегна ръка и взе костюма й за езда, който сама си беше ушила.

— Сигурно няма да искаш дамско седло — предположи той. В сумрака на стаята му се стори, че тя се зачерви, когато докосна дрехите й.

Тя взе костюма за езда, бързо влезе в спалнята и затвори врата зад себе си, за да се преоблече. Докато я чакаше, той свали изцапаните си работни дрехи, изми зачервеното си потно лице на водната струя и облече синя туника. Подвоуми се за миг и после запаса меча си. Помисли си, че тя би искала да не е въоръжен, но реши, че ще е непредпазливо да отиде в гората с любимата си без меча си.

Както го бе предвидил, тя леко свъси вежди, като излезе от стаята и го видя преметнал през ръка вълнените им наметки, сякаш за да прикрие дългата черна ножница, която се подаваше под тях. Но не каза нищо.

Отидоха първо в празната конюшня. По това време на годината конете бяха на пасището. По стените висяха закачени в дълга редица седла със странни знаци по тях. Арн избра две, към които с тънки кожени ремъчки бяха привързани трензели и поводи. Той подаде наметките на Сесилия, за да метне седлата на рамо, и тръгна пред нея към оградата. Слънцето се бе вече спуснало ниско, но още хвърляше топлина като през летен ден. Лекият ветрец подобно нежна ласка галеше лицата им.

Една кобила с жребчето й бяха отделени сами в малко оградено място. Те влязоха вътре, промъквайки се между напречните пръти на оградата. Арн остави седлата на земята и повика кобилата. Тя веднага наостри уши и тръгна към него, поклащайки глава, следвана от жребчето си. Сесилия с почуда видя как любимият й потърка лице по муцуната й, говорейки й едновременно с това на някакъв непознат език.

— Ела — каза Арн, протягайки ръка към Сесилия. — Трябва да се запознаеш с кобилата, която отсега нататък ще е твоя. Ела да я поздравиш!

Сесилия пристъпи напред и се опита да направи като Арн, но в първия момент кобилата прояви известно непокорство. Тогава Арн каза нещо на животното на същия чужд език. Кобилата веднага промени поведението си и потърси ласките на Сесилия, която побърза да й отвърне.

— На какъв език й говориш? — попита Сесилия, играейки си с кобилата и с жребчето, което срамежливо се бе приближило.

— На езика на конете — загадъчно усмихнат отговори Арн и радостно тръсна глава. — Така ми каза един ден брат Гилберт, когато бях малък, и аз чистосърдечно повярвах, че съществува език, който само конете разбират. Истина обаче ще е ако ти кажа, че говоря на езика, с който тези коне са свикнали още с раждането си отвъд морето, тоест на езика на сарацините.

— А аз единствено мога да й говоря на тукашния език или на латински! — възкликна Сесилия, избухвайки в смях. — Трябва поне да науча името й.

— Казва се Ум Аназа, което ще рече майка Аназа. Жребчето й се нарича Ибн Аназа, както най-напред наричах баща му. Жребецът, който скоро ще видим, се нарича Абу Аназа и предполагам, че ти отгатна какво означават Абу и Ибн.

— Баща и син — каза Сесилия, кимвайки с глава. — Но какво означава Аназа?

— Това е собствено име — отговори Арн, премятайки един широк ремък, подплатен с овча кожа, през гърба на кобилата. — Аназа наричат най-благородните коне в Светите земи. През някоя от дългите зимни нощи ще ти разкажа тяхната история.

Арн оседла кобилата и учудващо бързо й постави юздата, но съвсем не изглеждаше припрян. Кобилата изобщо не се възпротиви и сякаш беше щастлива, че ще излезе извън оградата.

Сесилия поведе Ум Аназа за юздата към голямото оградено пасище, на което бяха жребците. Арн пъргаво прескочи оградата и свирна. Всички коне вдигнаха глави и в следващия момент вече препускаха в галоп към него. Земята под копитата им зазвънтя. Сесилия се уплаши. Но след като видя как животните внезапно спряха, щом Арн им заповяда, разбра, че няма място за притеснения. Конете заобиколиха Арн и той им заговори приятелски. После погали този, който много приличаше на кобилата на Сесилия. По лъскавия му черен косъм и сребристата грива, не беше трудно да се отгатне, че това е Абу. Сесилия си даде сметка, че за Арн тези животни са нещо много повече от коне. Каза си, че в страните от Севера никой не се отнася така с тях, но че и никой не може да язди като него. Нежните грижи, а не строгостта и надменното отношение, са явно тайната на добрата езда.

Малко по-късно, когато напуснаха Форшвик и тръгнаха на север по брега на Ботенсьо, Сесилия разбра, че поведението на кобилата й е далеч от робското подчинение. Точно обратното, тя като че ли харесваше новата си ездачка и й отговаряше с леки и плавни движения, различни от тези на другите коне.

Слънцето залезе зад върховете на първите дървета от обширната иглолистна гора на Тиведен. Арн пръв започна да изкачва една пътека и не след дълго се озоваха точно над Ботенсьо, а в далечината видяха да проблясваше във вечерния здрач и Ветерн. Миризмата на конете се смесваше по вълшебен начин с тази на боровете и горската пръст.

Арн се приближи до Сесилия. Каза й, че вече е доста стар за упражненията по равновесие. В първия момент тя не можа да го разбере. После си спомни деня, в който за първи път се бяха озовали сами високо горе над Кинекуле. Тогава, стъпил с крака върху седлото, Арн се бе впуснал напред в галоп и, обръщайки се назад към нея, се бе блъснал в един дебел клон и се бе проснал на земята.

— Този ден сърцето ми спря да бие — прошепна му Сесилия.

— Намерението ми беше съвсем друго — отговори Арн. — Исках да го спечеля това твое сърце.

— Като ми се изперчиш, че можеш да се държиш прав върху коня ли?

— Ако би трябвало и на главата си щях да застана. Но все пак постигнах целта си, нали?

Ръсейки шеги по отношение на любопитните начини за съблазняване на любимата, той хвана седлото и се изправи на ръце, наклони тялото си, разкрачи крака и пак ги събра. Застана в равновесна стойка надолу с глава, докато конят спокойно продължаваше пътя си, сякаш свикнал на подобен род смехории от страна на господаря си.

— Не е нужно да се правиш на интересен — прихна Сесилия. — Ако те уверя, че сърцето ми изцяло ти принадлежи, ще седнеш ли да яздиш нормално, както го правят всички?

— Ако е наистина така, да — отговори Арн и бързо седна на седлото, пъхвайки крака в стремената. — Имаме голям късмет, че сме съпруг и съпруга и че аз очевидно съм доста стар за подобни упражнения.

— Не подценявай тази, която с добротата и с благосклонността си ни свърза — призова го строго Сесилия и веднага съжали за тона си, но пък и Арн като че ли попрекали с шегите си.

— Не мисля, че светата Дева ще погледне с лошо око на закачките ни за това как се роди любовта ни — отговори предпазливо Арн.

Сесилия се упрекна, че ненужно е изтъкнала страха от Господа, след като за първи път от толкова време двамата се държаха така свободно един с друг. Както се опасяваше, продължиха да яздят мълчаливо.

Излязоха на една поляна, покрита с яркозелен мъх, близо до един поток. Като че ли това огромно меко легло, осеяно с дребни горски розови цветчета, ги подканяше да се насладят на последните слънчеви лъчи.

Ум Аназа, сякаш водена от мислите на ездачката си, се отправи точно натам, без Сесилия да я кара. Последната слезе от седлото и без да продума, опъна наметката си върху килима от мъх.

Арн я последва, скочи на земята, завърза предните крака на конете и метна наметалото си до нейното.

Не намериха за нужно да си кажат каквото и да е. Всичко бе изписано на челата им с пределна яснота.

Прегърнаха се, сякаш трудният период след първата им брачна нощ никога не бе съществувал. И щом осъзнаха, щастливи, че страховете им са се изпарили, желанието ги облада със същата сила както на седемнадесет години.