Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

XI.

През първата година от царуването на Сверкер единствената добра новина, която дойде от Нес, беше тази за смъртта на архиепископ Петър, който беше починал от стомашно разстройство в деня след Коледа. Като изключим това, не се случи нищо от особено значение за Фолкунгите и рода на Ерик. Това, което засягаше върховната власт в кралството, сякаш вече не ги касаеше.

Когато Сверкер реши да замине на кръстоносен поход на изток, не счете за необходимо да потърси помощта на Фолкунгите и на рода на Ерик. Съюзи се с датчаните. Впрочем, този поход не беше особено впечатляващ. Армията на Сверкер трябваше да дебаркира в Курландия, за да разпространи правата вяра и да отнесе всичко, което можеше да бъде отнесено. Но двестате кораба на експедицията бяха отклонени от буря толкова на север, че акостираха в Ливония. Там те разграбваха три дни, натовариха плячката на корабите и се върнаха.

Тези, които не участваха в този подвиг, не загубиха нищо. Въпреки това свеите бяха обидени, че не са поканени да изпратят дори само един отряд или кораб и че кралят и неговите датчани имат толкова лошо мнение за тях.

Що се отнася до Фолкунгите от Арнес и Форшвик, те не изпитаха никакво неудобство от това, че новият владетел не прибягна до услугите им, защото имаха по-важна работа. В Арнес строяха къщите зад крепостната стена, както и складове, и кладенци. Във Форшвик Сесилия бе отбелязала, че започват да излизат на печалба.

Това не се дължеше само на факта, че вече продаваха стъкло от Форшвик в Линшьопинг, Скара, Стренгнес, Йоребро, Западен Арос, Източен Арос и дори Норвегия. Някои от бъдещите рицари бяха завършили обучението си. Беше време да се завърнат у дома и на свой ред да обучат собствената си гвардия и стрелци, както и да укрепят именията си. Те купуваха всичките си оръжия от Форшвик, така че все по-голяма част от произведеното, първоначално предвидено като безплатна доставка за Арнес и Биелбо, осигуряваше парични постъпления. Обратно на това, което се беше случило в Библията, седемте години на кльощавите крави бяха изминали преди петте години изобилие. Когато нещата започнаха да се променят, Сесилия трябваше многократно да преправя сметките си, защото не вярваше, че не се е объркала. Притокът на сребърни монети беше все така голям, но сега той не секваше.

Последните години на XII век, които според някои духовници и лоши пророци трябваше да донесат края на света, бяха мирни за Фолкунгите и белязани от много бракове.

Биргер Бруса и братята му Магнус и Фолке смятаха, че вече не е толкова изгодно да се свързват със Сверкерите. Тъй като Ескил най-сетне беше анулирал брака си с Катарина, вече можеше да се впусне в търсене на нова съпруга в Западен Арос и Сигтуна, наскоро опустошена от естонски набези. Намери щастието си при Бенгта Сигмундсдотер, вдовица от крепостта. Съпругът й беше убит преди много години при разграбването на града. Изглежда тя бе надарена с интуиция. Двамата с мъжа й притежаваха най-голямата търговска къща в Сигтуна. Съвсем предпазливо тя не съхраняваше там ценностите им, а ги беше укрила във фермата на родителите си на север от града. Така, тя беше една от малкото жители на Сигтуна, които не бяха претърпели истинска загуба по време на разграбването.

Може и да не беше толкова богата, колкото трябва, за да донесе на Ескил истински достойна за него зестра, но никоя жена в страната не би могла да бъде такава. Тъй като ставаше дума за вдовица, това не беше толкова важно, а и нямаше необходимост от официален годеж, защото тя не се нуждаеше от ничие одобрение. Така че щом Ескил и Бенгта се договориха, отпразнуваха сватбата си незабавно без други формалности.

Ескил и Бенгта смятаха, че идеално си подхождат. Бенгта беше делова, а търговията също беше основното удоволствие за Ескил. Още от първата си среща те бяха предвидили Бенгта да напусне Сигтуна и да установи търговията си във Висби или в Любек. Така можеха да работят за взаимните си интереси.

Не беше толкова лесно да се намери съпруга и за Торгилс Ескилсон в Свеаланд. Сесилия Бланка, кралската вдовица, беше родом от тази страна и след смъртта на Кнут не беше понесла мисълта да продължи да живее в Нес, въпреки че новият крал Сверкер я беше поканил да остане там колкото иска. Но отношението на неговите царедворци не беше такова. Дори и да изглеждаха свободни, ярл Ерик и братята му всъщност бяха затворени в златна клетка. Бланка се престори, че иска да се оттегли в Рисеберя, както подобаваше на вече лишена от властта си жена с нейния ранг. В крайна сметка беше акостирала във Форшвик, където се беше установила. Двете Сесилии незабавно бяха обсъдили женитбата на Торгилс и бяха стигнали до заключението, че най-подходяща би била дъщеря на лагман. Такива като тях бяха много влиятелни сред свеите и нямаше да е зле да завържат връзки с тях.

Стана както те го искаха и онова лято им се наложи да пътуват много из областта. След собствената си сватба Ескил, придружен от Торгилс, Арн и сина му Магнус, начело на голяма свита пристигна в горите на Упланд, където отсядаше при високопоставени личности или от новото му семейство, или от това на Бланка. Годежът на Торгилс Ескилсон и Улрика, дъщерята на лагман Лейф, се състоя във фермата Норгарн, намираща се на един ден път от Източен Арос, около празника на свети Лоран преди началото на есента. Сватбата беше пет дни по-късно в Арнес.

В този мирен период дамите също пътуваха много. Любимото им място за срещи беше Улвеса, имението на Ингрид Улве, защото се намираше по средата между Форшвик и Улфсхем, така че двете Сесилии и Улвхилде трябваше да пътуват само ден, за да се срещнат там. Ингрид Улве и Улвхилде бяха от Сверкерите, Бланка произхождаше от род на свеите, а Сесилия от рода Поле от Хюсабю. Така те можеха да се събират свободно, без да се налага непрекъснато да го обмислят, както Фолкунгите и тези от рода Ерик, за които бяха омъжени. Ингрид Улве вече имаше двама сина и чакаше трето дете. Тъй като Биргер, по-големият син на Ингрид Улве, скоро щеше да стане на пет, както и Алде, те се погрижиха децата да получат добро възпитание и потърсиха начини да им го дадат заедно. Предходните години Улвхилде беше пращала синовете си при духовник в Линшьопинг, но откакто времената се бяха променили, вече не беше много препоръчително млади Фолкунги да бъдат изпращани в това гнездо на Сверкери.

Накрая Бланка реши, че Биргер и Алде трябва да бъдат обучавани във Форшвик, ако старият монах брат Гилберт можеше да бъде убеден да отделя по-малко време на меча и конете. Бланка смяташе също, че тъй като вече има своите забавления, можеше да бъде полезна по начин, който никой не би могъл да упрекне, като участва в тяхното обучение. Идеята изглеждаше толкова добра и очевидна, че дамите решиха още на следващия ден да вземат първия минаващ кораб, който отиваше до Форшвик, за да обсъдят въпроса лично с монаха.

Така малко по-късно брат Гилберт се озова в доста деликатно положение в голямата зала на Форшвик. Впрочем, не беше необходимо да го убеждават, че от една страна това щеше да е мисия, която само можеше да се понрави на Бог, а от друга — че това щеше да пощади много повече намалелите му сили, отколкото мечът и конят. Все пак той се питаше дали това съответства на задачата, която му беше поверил отец Гийом на тръгване от Варнхем.

Бланка отклони това възражение с аргумента, че за отец Гийом въпросът беше само в парите. Макар и брат Гилберт да бе напълно съгласен дълбоко в себе си, той продължи да настоява на своето, като припомни, че имаше задължения и към Арн. Тогава пък се намеси Сесилия Роса, като каза, че Форшвик беше именно нейна собственост.

Изчерпал аргументите си, брат Гилберт изтъкна, че не може да приеме окончателно преди завръщането на Арн. Успяха да получат от него обещание, че ако Арн не вижда пречка, той ще склони.

Упоритите дами бяха удовлетворени и размениха победни погледи. Когато двете започнаха да разговарят помежду си и щедро да си сипват вино, брат Гилберт побърза да се оттегли.

Фолкунгите и представителите на рода Ерик никак не оплакваха смъртта на Бенедикта, датската съпруга на крал Сверкер, която почина от треска. Единствената дъщеря на кралската двойка, Хелена, не представляваше заплаха за короната.

Смайването беше по-голямо, когато се появиха слухове, че Биргер Бруса е извел единствената си дъщеря, Ингегерд, от манастира Рисеберя, за да я омъжи за владетеля. Тя изглежда можеше да роди немалко синове. Други добавяха, че това е единствената глупост, която Биргер Бруса е извършил през дългия си живот и че над кралството надвисват черни облаци.

По начина, по който Сверкер раболепничеше пред Църквата и епископите, стана ясно, че след като беше управлявал предпазливо в първите години на властването си, кралят вече правеше все по-смели и по-смели планове. Това стана очевидно по почти смешен начин, когато имитирайки крал Кнут Датски, той реши да издаде нов закон, без да се допита до съвета.

В действителност датският владетел беше изтъкнал, че като крал по Божия воля, той може да издава закони по свой начин. Сверкер не посмя да стигне толкова далеч, но все пак твърдеше, че щом желанието му е такова, може да постъпи по този начин. Както заявяваше, бе го осенило божие вдъхновение.

Като изключим това, че имаше нещо общо с Бог, смисълът на този израз не беше особено ясен. Освен това ставаше дума за закон, действащ вече от доста време, който освобождаваше Църквата от данъци. Разбира се, епископите бяха очаровани и направиха всичко възможно да обяснят това какво се разбира под вдъхновение.

Когато се разнесе ужасният слух, че лично Биргер Бруса беше предоставил на Сверкерите кралица, способна да им осигури наследници, Фолкунгите се събраха на семеен съвет. Събитието се състоя в Биелбо, защото Биргер беше изтъкнал като довод възрастта и здравето си, въпреки че повечето не се заблуждаваха — той предпочиташе да посрещне предизвикателството у дома.

Упрекнаха го строго за тези планове за брак, за които бе взел решение сам. Повечето от присъстващите признаха, че много от браковете, които беше уредил, се бяха оказали разумни и бяха послужили за установяването на мира. Но все пак този път беше различно.

Биргер Бруса седеше на почетното място отпуснат в стола си. В началото той дори не се опита да се зашити. Винаги се държеше така, когато беше най-влиятелен: намесваше се едва накрая на разговора, за да обобщи това, което другите бяха казали и да забие острия си меч в слабото място, което винаги откриваше сред разминаващите се мнения.

Но сега всички бяха единомишленици и той бързо се принуди да се защитава. Опита да говори тихо, както често го правеше преди, за да настъпи тишина в залата. Извикаха му да говори по-високо. Той отвърна на висок глас, че владетел, останал толкова рано вдовец, няма да пропусне да си вземе нова кралица. Щом беше неизбежно, нима не беше по-добре тя да е от Фолкунгите, отколкото чужденка?

Силно раздразнен, Магнус Монешьолд възрази, че това не е така очевидно. Един вдовец би могъл също да реши да се ожени за вдовица. Така че щяха да гледат с по-добро око на някоя възрастна датчанка, отколкото на млада жена, която може да забременее.

След това думата взе Ескил и каза, че злото вече е сторено. Опитът нещата да се върнат назад, след като годежът вече беше отпразнуван, можеше да предизвика сблъсък, който да доведе до война. Тогава Сверкер можеше да претендира, че са изменили на клетвата. Следователно трябваше да се отиде докрай и да се молят Ингегерд да народи много момичета, докато членът на съпруга й е храбър.

Щом се заговори за война, много от присъстващите младежи се запалиха, като казаха не много високо, че може би идва време за решителни действия. После се обърнаха към Арн, за да го попитат какво мисли. През Форшвик бяха минали толкова млади Фолкунги или все още се намираха там, че всички бяха сигурни, че той ще е водачът им в предстоящия сблъсък.

Арн отвърна бавно, че са се обвързали с клетва пред краля, докато той не наруши своята. А ако Сверкер се омъжи за жена от Фолкунгите, няма никаква законна причина за война.

Освен това тя би била съвсем ненавременна. Какво щеше да стане, ако заминат направо за Нес да убият краля? Това щеше да означава не само война с Дания, но и директно отлъчване на не един Фолкунг от страна на архиепископа на Лунд Абсалон. Всяко убийство на крал вече се наказваше така, както и споровете относно личността на архиепископа и на този, който би следвало да короняса върховния владетел. Свере Норвежки го беше изпитал на гърба си и това бе навредило на съюза на Фолкунгите със страната му. Затова не можеха да воюват със Сверкер, ако той не наруши клетвата си.

Доводите на Арн бяха толкова мъдри, че събранието веднага се успокои. Биргер Бруса се опита да обърне нещата в своя полза, като заяви твърдо, че е изключително важно всеки да знае, че войната е още далеч въпреки всичко. Трябва да извлекат най-голяма полза от този момент на спокойствие. Той настоя, че е необходимо във Форшвик да се обучат още младежи и да се поръчат оръжия за всички ферми на рода.

Тези думи очевидно бяха много разумни. Влиянието, което Биргер Бруса беше имал толкова години в семейния съвет, вече не съществуваше. Когато съгласно традицията той напусна пръв залата, ръцете и главата му трепереха, сякаш го беше страх или сякаш чувстваше смъртта по петите си.

Лето Господне 1202-о беше злощастна година. Сякаш Божиите ангели бяха слезли на земята, за да изгорят сухата трева и да подготвят почвата за смяна на властта. В Норвегия крал Свере бе изгорял в пламъците, а тези, които го оплакваха, бяха също толкова многобройни, колкото и тези, които се радваха. Неговата смърт засегна още повече връзките между рода на Ерик и Фолкунгите с тази страна.

В Дания също почина крал Кнут, а короната отиде при брат му Валдемар, наречен Победителя. Току-що беше завладял Любек и Хамбург, които вече принадлежаха на датската корона, а беше предприел и множество походи до Ливония и Курландия. Навсякъде армиите му бяха победили. Никой не можеше да си представи по-страшен враг.

Дори и да изглеждаше сякаш Бог си играе с Фолкунгите и рода на Ерик, както и с други родове в Западна Готаланд и Източна Готаланд, все пак нямаше никаква опасност Валдемар да опустоши северна Сконе. Сверкер беше човек на датчаните и не беше необходимо страната му да бъде завладявана, докато беше на трона. Той не виждаше нищо нередно в това на търговията между земите му и Любек да бъде наложена бариерна такса в полза на Дания. Както Ескил бе процедил веднъж през зъби, правейки разчетите си, вече трябваше да се плаща налог в мирно време.

Смъртта засегна най-вече Фолкунгите. През януари същата година умря Биргер Бруса. Стана бързо и близките, които успяха да си вземат последно сбогом с него, не бяха многобройни. В последния му път го придружиха повече от хиляда Фолкунги. Събраха се в Биелбо и после, като дълго военно шествие, облечено в синьо, преминаха по леда през Ветерн до Жьовде, преди да стигнат до Варнхем по суша.

Беше изключително студено и повечето семейства бяха представени само от мъже. Все пак, от Арнес, Форшвик, Биелбо и Улвеса дойдоха всички: съпруги, деца, дори някои старци, като стария Магнус, който се качи в шейна, увит във вълчи и овчи кожи. Впрочем, немалко конници биха искали да разменят мястото си с него, защото ризниците, с които бяха облечени, създаваха усещането за леден слой по тялото и всяка почивка беше повод за страдание.

Арн отпътува от Форшвик начело на четиридесет и осем млади конници, единствените в траурното шествие, които сякаш не страдаха от ледения вятър, въпреки че бяха със снаряжението си. В действителност те имаха специално зимно облекло, което не позволяваше допир на метала с кожата им. Дори краката им, покрити като всичко останало, изглежда бяха защитени от студа.

Причините, поради които крал Сверкер не дойде във Варнхем, бяха спорни. Беше успял да събере само двеста човека, а това щеше да изглежда твърде скромно в сравнение с множеството Фолкунги. Освен това на погребение хората понякога губеха самообладание под двойното въздействие на мъката и бирата. А какво щеше да се случи, ако някой с червен плащ се беше разприказвал толкова свободно, че да си извадят мечовете? От тази гледна точка, от страна на Сверкер със сигурност беше предпазливо и разумно да не се показва на погребението на стария ярл. Но все пак отсъствието му можеше да се сметне за обида.

Погребаха го близо до олтара, недалеч от Кнут, владетеля, комуто беше служил в името на мира и благото на кралството. Заупокойната служба беше дълга, особено за тези от близките, които не намериха място в църквата и трябваше да стоят два часа в снега.

Малко след това триста от тези, които бяха съпроводили Биргер Бруса до Варнхем, трябваше да се върнат до там за друго погребение. Господарят Магнус беше понесъл зле студа по време на погребението на брат си. При завръщането си в Арнес той започна да кашля и да трепери. Сложиха го да седне до голямо огнище на първия етаж на къщата. Но той не се възстанови. Едва успяха да доведат свещеника от Форшхем да му даде опрощение и предсмъртно миросване, преди да почине. До последния момент той не пожела да мисли за най-лошото. Не престана да повтаря, че Фолкунгите не се боят от студа. Тогава някой предрече, че това ще бъдат последните му думи.

Траурът надвисна тежко над Форшвик през четирийсетте дни на поста. Несъмнено, работата в мелницата и работилниците продължи нормалния си ход, но изобщо не се чуваха смеховете и шегите, които обикновено я съпътстваха. Траурът на господарите беше заразен.

Арн посвещаваше по-малко време отпреди на тренировките на бъдещите рицари. Това беше съвсем естествено, тъй като голяма част от тях вече бяха зрели мъже и от години бяха придобили навика да обучават младите си роднини на бойното изкуство. Суне, Сигфрид и Бенгт бяха предпочели по-скоро да останат във Форшвик, отколкото да поемат стопанство, тъй като Бенгт и Сигфрид поне можеха да го сторят.

Присъствието на тези нови учители отчасти запълни празнината, оставена от брат Гилберт сред воините и по време на състезанията с меч. Сега той прекарваше по-голямата част от времето си в канцеларията на новопостроената малка църква, където се бе посветил на обучението на Алде и Биргер Магнусон. Вече преподаваше всичките си уроци на латински.

Все пак обучението му не беше лишено от упреци — от деня, в който Сесилия откри, че беше накарал да направят два малки лъка за децата и ги упражняваше зад църквата да целят малки кожени топки, висящи на връв. Той й обясни, че стрелбата с лък е изкуство, което изостря ума. То беше много полезно и в случаите, когато човек се опитва да проникне в тайните на граматиката и логиката на Платон. Сесилия се отнесе скептично и поговори за това с Арн. Той пък прекалено горещо одобри думите на брат Гилберт и никак не разсея съмненията й.

Тя смяташе, че с Алде и Биргер трябва да се отнасят по друг начин. Алде щеше да бъде господарка на дома във Форшвик или на друго място. Дори и със сигурност да не беше толкова ясно какво очаква Биргер, не беше трудно да се предположи, че като първороден син на едно от най-видните семейства на Фолкунгите и с майка с кралска кръв, стрелбата с лък, ездата и копието щяха да заемат голямо място в живота му. Алде нямаше нужда да се учи да воюва.

Арн се опита да успокои Сесилия, като каза, че стрелбата с лък не служи само за военни цели и че някои дами са отлични в лова. Не можеше да е позорно дамата да е в състояние да сервира на масата патица или елен, които сама е свалила. Колкото до Биргер, обучението му ще бъде сериозно променено, когато стане на тринадесет и бъде приет сред начинаещите измежду бъдещите рицари.

Сесилия се задоволи с това обяснение, докато не откри, че брат Гилберт беше направил малки дървени мечове, с които Алде и Биргер се биеха с жар пред многословния си и жестикулиращ учител.

Арн призна, че не е толкова тревожно да видиш дъщеря си как се учи да борави с меч. Но обучението на децата не беше лесно, а брат Гилберт беше взискателен учител, той си беше на мястото и го знаеше. Не беше зле от време на време да се преминава от граматиката към по-развлекателни дейности. Нима древните не са казвали, че трябва да имаш здрав дух в здраво тяло?

Когато седемгодишният Биргер получи кон, също имаше сълзи и обвинения. Сесилия забрани на Алде да язди, преди да навърши дванадесет. Във Форшвик отлично знаеха, че ездата не беше безопасно забавление. Вече беше имало не малко рани и цицини, дори някои обучаващи се рицари трябваше да останат на легло известно време. За младежите, които се обучаваха на военния занаят, това беше опасност, от която не можеха да избягат. Но за Алде не беше така.

Арн беше притиснат между дъщеря и съпруга, и двете еднакво вироглави и свикнали да правят с него, каквото си искат. По време на първата езда обаче трябваше да спечели или едната, или другата и в крайна сметка това беше Сесилия.

Той се опита да утеши Алде, като я водеше на разходка с кон, седнала пред него, в лек тръс, докато се виждаха от Форшвик и в галоп след това. Алде викаше от щастие и за известно време вече не роптаеше. Въпреки това Арн осъзнаваше, че привиква дъщеря си към лош навик. Съществуваше опасност да поиска да галопира също толкова бързо, щом вече има собствен кон. Впрочем, когато човек се учи да язди, скоростта е най-лошото нещо.

За Великден малката църква на Форшвик беше украсена със стенни килими, изработени от Суом. Те изобразяваха страданието Христово на Голгота, кръстния път по Виа Долороса и Тайната вечеря сред учениците. За Арн винаги беше трудно да възприеме Йерусалим, изобразен като Скара, а учениците на Исус — сякаш току-що са присъствали на съвета в Западна Готаланд. Той имаше непредпазливостта да сподели тази идея гласно, което му коства дълга реч за изкуството от страна на Сесилия. Не беше важна приликата с действителността, важното беше това, което произведението е в състояние да ни накара да почувстваме. Той отстъпи пред нея с неохота, по-скоро от желание за спокойствие, отколкото по убеждение. Все така му беше трудно да приеме изображенията в Божия дом, защото смяташе, че те пречат на чистотата на мисълта.

В тази траурна година пролетта закъсня. Край Форшвик ледовете нито бяха достатъчно стабилни, за да могат хората да минават по тях, нито достатъчно разтопени, за да се прекоси през тях с кораб. Християните трябваше да си останат вкъщи и да празнуват Великден на място. Все пак не бяха напълно лишени от служба, защото брат Гилберт можеше да замести свещеника. Освен това разполагаше и с отлични певци: Арн и двете Сесилии в действителност знаеха химните толкова добре, колкото и той. Дори и църквата във Форшвик да не беше толкова представителна и да приличаше повече на дървен норвежки параклис, Великденските служби през тази 1202 година без съмнение бяха изпети там така добре, както никъде другаде в Западна Готаланд, разбира се с изключение на манастирите.

След като отпразнуваха възкресението на Господа, на третия ден ядоха пасхалното агне в голямата зала. Траурните облаци се разпръснаха, а това не се дължеше само на края на поста. Начинът, по който сарацините приготвяха овнешкото, предизвика всеобщо възхищение.

Тогава стана възможно отпразнуването на съюза между Марк Вахтиян и една германка. Тя се казваше Хелга и също идваше от Любек. Тъй като Яков вече имаше две деца и не му се искаше толкова да пътува до там два пъти годишно, той беше поискал Марк да го замества. Без съмнение той беше донесъл във Форшвик полезни и приятни неща, като се почне от големите наковални, които не можеше да бъдат произведени на място и се стигне до остриетата от Пасау, украсени с тичащ вълк. Бяха изработени от отлична стомана и с тях лесно можеше да се направят истински мечове. Сесилия беше изчислила колко струва изработката им на място или закупуването им в тази форма. Беше стигнала до извода, че вторият вариант е по-икономичен. Трябваше да се имат предвид не само похарчените пари, но и спестеното време, което можеше да се посвети на други работи, също доходоносни. Братята Вахтиян и Арн одобриха тези разчети.

От всичко, което беше донесъл от Германия, Марк най-много ценеше Хелга и не само защото това беше единственото, за което не беше платил мито на датчаните, както се шегуваше той.

Беше хубав празник, огласен от първите от много време насам смехове. Арн беше заел почетното място между двете Сесилии, заедно с Алде и малкия Биргер пред него. До братята Вахтиян и германските им съпруги седяха Гуре, кръстен веднага след като беше получил свободата си, и брат Гилберт. Малко по-далеч в залата бяха настанени шестдесетима младежи, облечени в цветовете на Фолкунгите, които под въздействието на бирата и времето ставаха все по-шумни.

Тогава Сесилия поиска да занесат вино и чаши у тях и покани по-възрастните от сътрапезниците да доядат там пасхалното агне, защото младежката шумотевица щеше да се увеличава с всеки час.

Те пиха и разговаряха до късно през нощта, но в един момент Арн помоли да го извинят. Трябваше да отиде да поспи малко, защото щеше да става рано, тъй като имаше много работа. Като видя учудените погледи на другите, той обясни, че малко след изгрев-слънце младежите ще тръгнат на тежка тренировка по езда. Бяха се научили да пият като мъже. Оставаше да изпитат главоболието, което това ще им коства, когато на сутринта се заемат с обичайните си занимания.

Алде и Биргер намериха брат Гилберт в канцеларията. Седеше с перо в ръка, облегнат спокойно на стола си. В светлината на първите лъчи той изглеждаше заспал. Тъй като не успяха да го събудят, децата отидоха да се оплачат на Сесилия. Настъпи истинска суматоха.

Когато Арн научи какво се е случило, без да каже дума, отиде в дрешника си, извади най-широката тамплиерска мантия, която намери, намери игла и конец и сам уши савана около тялото. После накара да оседлаят любимия кон на брат Гилберт, силен, дорест и расов, когото използваха за тренировки на тежката кавалерия, и завърза за него починалия си приятел. Мантията образуваше голяма бяла торба, от която се подаваха само краката и ръцете. Докато подготвяха Абу Аназа, самият Арн се облече в тържествени тамплиерски дрехи. За самара на седлото завърза характерен за рицарите от Форшвик мях и торба злато. Половин час след като намериха тялото, той беше готов да замине за Варнхем.

Сесилия се опита да възрази, че това не беше християнски начин да изпратиш стар приятел в последния му път с уважение. Арн й отговори сухо и тъжно, че въпреки това така се бяха върнали много тамплиери. Той спокойно би могъл да бъде на мястото на брат Гилберт. Впрочем, това не беше първият път, в който правеше подобна услуга на свой брат, а монахът не беше кой да е. Този тамплиер беше достигнал гроба си както много други го бяха направили преди него и щяха да го направят и след това.

Сесилия разбра, че нямаше смисъл да настоява повече. Тя поиска да даде на Арн храна за из път, но той отхвърли тази идея с пренебрежение и посочи своя мях. Повече не размениха нито дума, преди той да напусне Форшвик с наведена глава и преметнатия на гърба на коня брат Гилберт.

Естествено, беше му трудно за кратко време да изгуби баща си и чичо си. Но си беше помислил, че ако смъртта му отнеме, без да се бави, и стар приятел, болката ще е непоносима.

Изобщо не бе придружаван от брат Гилберт — такова беше впечатлението му. Разбра, че този траур беше едновременно по-тежък и по-лек. Брат Гилберт беше тамплиер като другите братя, които Арн беше изгубил през годините, понякога при ужасни обстоятелства. Краят на един тамплиер не беше като този на обикновен човек, защото монахът воин непрекъснато живееше в преддверието на смъртта. Той знаеше, че рискува в следващия миг да е сред призваните. Тези, на които беше оказана милостта да живеят толкова дълго, без да избягат или да правят компромис със съвестта си, не трябваше да се оплакват. Бог беше счел, че мисията на брат Гилберт на земята беше приключила, беше повикал при Себе си един от най-смирените си слуги, който току-що бе завършил латинската граматика, предназначена за децата. Брат Гилберт бе отпуснал ръка, бе подсушил мастилото за последен път и бе издъхнал с усмивка на устните си. Да умреш така, беше благослов.

За сметка на това имаше много по-трудни за разбиране неща в земния път, който беше извървял брат Гилберт. Той беше воювал повече от десет години в Светите земи, а малко братя успяваха да оцелеят толкова време. Каквито и грехове да влачеше след себе си, откакто беше участвал в първата си битка под бялата мантия, беше ги изкупил повече от сто пъти. Въпреки това не му беше отредено да отиде веднага в рая, върховна награда за тамплиерите.

Бог го беше отвел в едно изгубено кътче на света, за да обучава един петгодишен Фолкунг, двадесет години по-късно да го направи тамплиер и да работи с него за съвсем други цели.

Така, както виждаше съществуването си, за Арн нямаше нищо неразбираемо, защото лично Божията майка му бе казала какво да прави: да работи за мира и да построи църква, посветена на Гроба Господен. Беше се постарал да изпълни волята й възможно най-добре.

Този, който вижда и чува всичко, както казват мюсюлманите, знаеше със сигурност какво се криеше в дъното на душата на този кръвожаден предател Ричард Лъвското сърце, когато беше предпочел да екзекутира няколко хиляди затворници, отколкото да вземе последната вноска, която беше поискал за тези пленници. Бог със сигурност знаеше, че това злато ще отиде в Западна Готаланд, както и за какво ще послужи. Едва след случилото се Божията воля можеше да бъде разкрита и разбрана.

Въпреки това, в този момент, когато той стигаше във Варнхем, бъдещето бе по-несигурно от всякога. Времето на брат Гилберт на земята бе свършило и Арн не можеше да си представи друга съдба за един толкова добър човек, освен място в Божието царство.

Що се отнася до това, какво чакаше самия него, той нямаше никаква идея. Наистина ли Бог искаше той да се сражава с Валдемар Победителя? Добре тогава, щеше да се постарае да го направи. Но все пак би предпочел военната сила, която бе изградил, да се окаже достатъчно мощна, за да се избегне войната. Най-доброто, което можеше да се случи с Арнес, беше това място да бъде толкова укрепено, че никой враг да не посмее да пристъпи към него и капка кръв да не се пролее на стените му. Най-доброто, което можеше да се случи на конницата, която той сформираше в момента, беше никога да не й се налага да атакува.

Стараейки се да разсъждава трезво и хладнокръвно, той все пак трябваше да признае, че се очертава мрачно бъдеще. Веднага след смъртта на Биргер Бруса пред съвета, събран в Нес, Сверкер беше издигнал Йохан, синът, който Ингегерд току-що му бе родила, за ярл на кралството. Не беше трудно да се разгадае намерението му. Още повече, че в Нес Ерик и братята му се чувстваха по-скоро като затворници, отколкото като осиновени от владетеля.

В крайна сметка Арн прие, че единственият начин да се ориентира в ситуацията, бе да се помоли. Ако Бог пожелаеше, в следващия момент Сверкер щеше да умре на място и всичко да се уреди без военен конфликт. Ако Бог имаше други намерения, най-голямата опустошителна война в Западна Готаланд беше неминуема.

Затова той започна да се моли и така измина по-голямата част от пътя до Варнхем. Спря се сред гората за през нощта, запали огън и положи брат Гилберт до себе си. Продължи да се моли, за да получи просветление.

Между Скьовде и Варнхем много от селяните гледаха опулено как този рицар, облечен в бяло, с Божия кръст, преминава с наведена глава и непроницаемо лице, без да вижда или поздравява някого. Това, че тялото, което караше, бе обвито в подобно наметало, само засилваше учудването им.

Във Варнхем Арн остана три дни, за да присъства на заупокойната служба и погребението. Брат Гилберт имаше честта да бъде погребан във вътрешния двор, близо до мястото, където почиваше отец Хенри.

Когато след близо седмица се върна във Форшвик, го придружаваше млад монах, който силно се беше затруднил да язди коня на брат Гилберт. Казваше се Жозеф д'Анжу и щеше да бъде новият възпитател на Алде и Биргер.

През тази тъжна 1202 година смъртта не изпусна от прегръдката си Форшвик. Малко след задушница Суом изпадна в агония. Гуре и Сесилия се редуваха до нея. Въпреки това Суом отпращаше брат Жозеф, който идваше да я изповяда, докато не са я напуснали силите. Синът й и Сесилия я убедиха да приеме тайнството и да се изповяда. Тя не се възпротиви на кръщението. Изглежда обаче изпитваше много повече колебания да се изповяда. Всъщност тя смяташе, че този, който е прекарал по-голямата част от живота си като крепостен изобщо не е имал случай да извърши простъпки, които господарите считаха за такива. Накрая брат Жозеф все пак успя да говори с нея насаме, да я изповяда, да й даде опрощение и да я подготви за отвъдния живот.

На излизане той беше толкова блед, че Сесилия се учуди. Той сподели, че няма право да казва каквото и да било и че не знае кое е по-добре: тази жена да мълчи до гроба си или Сесилия да я накара да говори. Сесилия беше много объркана от това полуразкритие, което Арн счете за нарушение на тайнството на изповедта. Каква тайна можеше да пази тази жена?

Сесилия се опита да убеди себе си, че не любопитството, а единствено желанието да узнае истината я подтикваше да разпита Суом, чиито сили бързо я напускаха. Ако беше извършила някаква несправедливост, нейните наследници може би можеха да я поправят, а Суом напълно го заслужаваше. С труда си тя беше допринесла за красотата на Форшвик, а с работата си — и много пари. Две млади жени дори бяха тръгнали по нейните стъпки.

Това, което научи накрая, я обърка. Беше неин ред да пази тайна, която не можеше да носи сама. Нямаше да е лесно да говори с Арн за това. Веднага беше повярвала на онова, което беше чула, а най-много се страхуваше от това да се скара със съпруга си. Това обаче изглеждаше неминуемо.

Първо отиде в църквата и се помоли пред олтара на светата Дева. Тъй като мислеше, че благосклонността на Божията майка се разпростира и върху нея, като върху Арн, Сесилия я помоли да му даде сила да се овладее и да приеме спокойно информацията, която тя щеше да му съобщи.

После тя се отправи към къщата без стени, където знаеше, че той обикновено се намира по това време на деня сред най-големите от учениците. С крайчеца на окото си той я забеляза много бързо, въпреки че изглеждаше много погълнат от атаката, с която беше зает. Той поздрави противника си, постави меча в ножницата и тръгна към Сесилия. Не му беше трудно да прочете по лицето й, че има да му съобщи нещо сериозно, и я отведе настрани, в двора, където никой не можеше да ги чуе.

— Нали нищо не се е случило с Алде? — попита той.

Сесилия само поклати глава.

— Суом ли почина? Във Форшвик ли искаш да я погребем или на друго място? — продължи той предпазливо.

— Току-що научих от нея това, което е изповядала пред брат Жозеф — прошепна тя като постави глава на рамото на Арн, сякаш не се осмеляваше да го погледне.

— И какво? — попита той нежно и я отдалечи от себе си, за да могат да се гледат в очите.

— Гуре е твой брат, както и на Ескил. Господарят Магнус е баща и на трима ви — каза бързо Сесилия, отвръщайки лице, сякаш я беше срам да изрече истината.

— И ти мислиш, че това е вярно? — попита Арн тихо, без и най-малка следа от гняв в гласа.

— Да — отговори тя, поглеждайки го право в очите. — Не забравяй, че Гуре е по-млад от теб с около шест години. Когато баща ти е загубил господарката Сигрид, майка ти, Суом е била млада. Без съмнение е била и най-хубавата жена в Арнес. А приликата между теб, Ескил и Гуре е толкова очебийна, че не сме го забелязвали, само защото е роден крепостен.

След като бе последвала съветите на светата Дева и бе казала истината, Сесилия въздъхна дълбоко.

Арн не отговори. Замислен, той първо поклати глава, сякаш да накара тази мисъл да влезе там, после се завъртя на пети, отиде до църквата с големи крачки и затвори вратата след себе си. Като видя начина, по който той прие тази новина, Сесилия почувства едновременно облекчение и успокоение: Божията майка, изпълнена с мъдрост и благост, очакваше един от синовете, на които щедро беше дала толкова доказателства за любов.

Арн не остана дълго. След като излезе от църквата, той намери Сесилия да седи върху каменната ограда на кладенеца в средата на двора и да го чака. Той й се усмихна и й подаде ръка. Двамата отидоха при Суом, където брат Жозеф и Гуре бяха коленичили до леглото и се молеха. При идването на господарите, те се изправиха. Без да каже нищо, Арн се отправи към Гуре и го прегърна, който беше засрамен от този жест, но не толкова учуден, колкото можеше да се очаква.

— Гуре! — каза Арн силно, за да може да го чуе Суом. — От днес нататък ти си мой и на Ескил брат с всички права и задължения, които това води след себе си! Единствено бих предпочел да узная истината по-рано, защото не ми прави чест брат ми да ми е бил крепостен, дори и не задълго!

— Ако крепостните можеха да избират господарите си, което се случва рядко, за съжаление, изборът ми нямаше да е толкова лош — отговори скромно Гуре, навеждайки очи.

Суом, която никой не гледаше, простена и Арн се насочи към леглото й. Той коленичи до нея и прошепна в ухото й, че току-що му е направила голям подарък. При следващия съвет Гуре щеше да бъде обявен за Фолкунг. Тя отговори единствено с усмивка, която впрочем никога не угасна, защото тя повече не дойде в съзнание.

Обвиха я в мантия на Фолкунгите, преди да я заровят близо до новата църква. На погребението присъстваха всички християни от Форшвик, а в този ден Гуре за първи път зае почетното място между Арн и Сесилия.

Не му се наложи изобщо да чака, за да встъпи напълно в правата си. Седмица след смъртта на Суом в Аскеберя имаше съвет на северната част от Западна Готаланд, където всички свободни можеха да дойдат да отстояват каузата си. Тези събрания бяха ценени много и привличаха все повече хора. Имаше много дела за разглеждане, въпреки че събранието беше загубило част от властта си в полза на съвета на кралството. За рода на Ерик и Фолкунгите това го правеше още по-значимо, защото те чувстваха, че ги държат все по-настрана от решенията в Нес.

Арн замина за Аскеберя, придружаван от Гуре и отряд от най-старите си ученици. Сред тях бяха Сигурд, някога познат като Сиге, и Одвар, който някога се наричаше Орм.

За да бъде някой обявен за член на род, беше необходима клетвата на този, който поемаше отговорността за него. Клетвата пък трябваше да бъде потвърдена от шестнадесет мъже от същия род, дори и да бяха младежи, но всичките трябваше да бъдат Фолкунги. Те произнесоха тази клетва твърдо, като един.

Пред събранието Арн постави мантията на Фолкунгите върху раменете на Гуре, после и върху тези на Сигурд и Одвар, които от този момент насетне можеха да я носят като останалите обучаващи се във Форшвик.

Ескил също присъстваше. Не изглеждаше така доволен като Арн, че изведнъж има нов брат. Все пак се утешаваше, като си казваше, че няма опасност да има спор за наследството на баща им, защото то беше вече поделено по законен път.

Немислимо беше в този момент някой да оспори каквото и да било във връзка с това, че Арн Магнусон присъединява някого към Фолкунгите. Можеше да присъедини камъните от пода, ако искаше, до такава степен надеждите на рода бяха свързани с него. Всеки беше убеден, че войната срещу Сверкерите и техните приятели, датчаните, вече ставаше неизбежна.

Дори в най-черните си или най-щастливи моменти Суне Фолкесон не би могъл да си представи, че животът му ще претърпи такъв обрат. Нито един млад Фолкунг не изпитваше неговата болка в гърдите и едновременно с това такъв силен плам.

Вече бяха изминали две години от деня, в който Арн го беше извикал в стаята си, старателно беше затворил вратата след него и му беше съобщил тази невероятна вест: налагаше се да бъде предател. След като му беше посветил девет години от живота си и беше станал един от тримата най-високопоставени там след самия господар Арн, трябваше да напусне Форшвик. Щеше да потърси убежище в Нес и да поиска да служи на Сверкер.

Слушайки господаря Арн съвсем спокойно и приятелски да му съобщава това, той не повярва на ушите си. Накрая го разбра, но беше объркан.

Господарят Арн бавно му обясни, че след смъртта на Биргер Бруса Фолкунгите вече нямаха никаква представа какво се случва при краля. Дори не можеха да се стоварят със съюзниците си от рода на Ерик, защото лидерът им, ярлът, беше затворен в Нес и без съмнение никога нямаше да излезе от там.

Във войната, която щеше да избухне, защото рано или късно кралят щеше да наруши клетвата си, получаването на достоверни сведения беше половината от победата. Сверкер беше издигнал сина си Йохан за ярл, докато той още беше невръстно момче, и сериозно подозираха, че той вижда в него бъдещия владетел. Освен това Сверкер беше съюзник на Валдемар Победителя, най-страшния противник, съществувал в страните на Севера. Със сигурност Валдемар не беше Саладин. Но това правеше сведенията още по-ценни.

Суне Фолкесон беше по-подходящ от всеки друг да изиграе ролята на предател. Майка му беше датчанка, а той не притежаваше нито собственост, нито злато в страната на готите. Следователно щеше да му бъде сравнително лесно да накара да повярват, че като половин датчанин е бил съблазнен от възможността да намери по-славна служба от тази на редови член на гвардията в една изгубена сред гората фолкунгска ферма.

Арн настоя Суне да се представи така, а не като командир на три ескадрона от лека конница, подобна на тази на тамплиерите. Трябваше да се прави на скромен и обикновен. Когато проверяваха уменията му в боравенето с меч и копие, трябваше доколкото е възможно да избягва да показва на какво е способен. Иначе рискуваше да предизвика учудване и подозрение. Нямаше никаква нужда да показва широтата на уменията си, за да стане член на кралската гвардия: и без това за датчаните щеше да е привлекателно да имат на своя страна млад Фолкунг с датска кръв.

Най-трудното за Суне щеше да бъде да запази всичко това в тайна. Собствените му братя във Форшвик дълго време щеше да се наложи да вярват, че той ги е напуснал и щяха да оплюят името му, ако изобщо се осмеляха да го произнесат.

Ако Арн и самият той бяха единствените, които знаят за неговата мисия, нямаше опасност да бъде предаден. Ако се наложеше да се срещнат в Нес, щяха да избягват да се погледнат и щяха да показват само презрение един към друг.

Никога вече нямаше да се видят или да разменят и дума, дори и при най-строга тайна, преди деня, в който той щеше да избяга от Нес, за да съобщи за идването на чужда армия. Не трябваше да търси убежище при своите, освен ако въпросът не беше на живот и смърт. Преди това, разбира се, трябваше да забелязва всичко, което вижда и да го помни: начина, по който датчаните яздеха, върховете на копията, които използваха, и всичко, което можеше да бъде важно. Все пак тези сведения, макар и безспорно много полезни, не можеха да оправдаят бягството му.

От предпазливост Арн щеше да остави у собствения си син запечатано писмо, в което разказва цялата истина. Ако умреше, докато Суне още изпълнява опасната си мисия, информацията щеше да бъде предадена на наследника му и щеше да остане в семейството.

Преди да напусне Форшвик, Суне трябваше да потърси упование в молитвата. Щеше да отнесе със себе си само учебното оръжие и най-вече не трябваше да споменава нищо на братята си. Можеше също да открадне малка кесия със сребърни монети, завърши Арн, като му я подаде.

След тази среща Суне се умълча задълго и прекара в църквата повече време от другите. В една ноемврийска сутрин той се промъкна между сънените моряци на един кораб за Линшьопинг, натоварен с брашно и стъклария. Слезе близо до бързеите на Мо и продължи пеша по източния бряг на Ветерн, докато не срещна рибар, който ловеше пъстърва и срещу добро възнаграждение го закара до Висинг.

Това, което Арн предрече, се сбъдна с точност, по-голяма от тази, която бяха предполагали. Когато на другата сутрин Суне се представи на началника на кралската гвардия, му се изсмяха в лицето, до такава степен изглеждаше млад и беден. Когато каза, че баща му е Фолкунг, а майка му — датчанка и че има достатъчно дълъг опит като гвардеец, отношението се промени. Накараха го да изчака, докато главнокомандващият лично реши да го приеме. След това всичко стана много по-лесно, отколкото си го беше представял. Главнокомандващият Еббе Сунесон познаваше добре майка му, защото накрая тя се беше омъжила за мъж от рода Хвиде. Той беше далеч от идеята да упреква тази жена, върнала се в родината си, че е оставила сина си. Кой можеше се съмнява в трудностите, изпитани от жена, опитала се да изтръгне детето си от дивашките нокти на Фолкунгите? Ако беше успяла, младият Суне щеше да бъде отгледан като датчанин, а завръщането можеше да бъде сметнато за проява на Божията воля.

Все пак кръвта не беше всичко. Суне трябваше да покаже, че е способен да бъде част от кралската гвардия.

Изпитанията, на които беше подложен, не представляваха никаква трудност за него. Трябваше да положи усилия да не забрави за предпазливостта, за която Арн го беше посъветвал. Датските гвардейци, които бяха негови противници в двубоя с мечове, бяха толкова жалки, че и момче от Форшвик не би срещнало никаква трудност да ги победи.

Още от първия ден в Нес трябваше да облече червената мантия на Сверкерите, което беше най-голямото унижение в живота му. Вечерта можа да седне на масата на краля, който беше очарован, че един смел Фолкунг постъпва в неговата гвардия.

Още от тази вечер очите му се спряха на дъщерята на краля, Хелена, с дълги златисторуси коси. Тя също го поглеждаше често.

Ако по-късно той доближаваше масата на владетеля, то беше само за да сервира. Между готите и датчаните имаше немалко разлики в нравите: при последните не крепостните или освободените сервираха на масата, а младежи, които наричаха пажове. И така, Суне трябваше да започне пребиваването си в Нес като прислуга. Питаше се дали това е обида, но този въпрос скоро престана да го гложди, защото така виждаше Хелена всяка вечер. И дори и да не можеше да говори с нея, все по-често разменяха съучастнически погледи.

Почетните места на кралската маса бяха за владетеля, новата му съпруга Ингегерд Биргерсдотер, дъщеря му Хелена и главнокомандващия Еббе Сунесон. Понякога кралицата беше със сина си Йохан, на чиято глава винаги слагаше малка корона.

Тя напълно осъзнаваше, че така нанася тежка обида на рода на Ерик, представителите на който заемаха много по-скромни места. Винаги наричаше сина си с титлата ярл, а Ерик споменаваше само с името му — Ерик Кнутсон. Никой не можеше да се съмнява, че в сина си тя вижда бъдещия владетел.

Обикновено ярл Ерик и братята му изглеждаха унили на масата. На всяко ядене те отнасяха по някоя нова обида. Кралят им се подиграваше, като ги наричаше свои скъпи гости, докато вдигаше наздравица или повтаряше колко се радва, че са до него. Тогава множеството датчани избухваше в звучен смях. Нямаше никакво съмнение: четиримата потомци на Ерик бяха истински затворници в Нес.

Към Суне те показаха враждебност и презрение. Поискаха той да не им сервира, защото имаха чувствително обоняние. Миризмата на предател не вървеше добре с тази на бира и печено месо. Често се напиваха и тогава трябваше да ги влачат извън залата. Кралят не гледаше на това с лошо око и често караше да донесат още бира в момента, когато те изглеждаха готови да спрат да пият.

През месеците, които последваха, Суне не успя да се наспи и една нощ. Спеше в студено и влажно помещение с десетима гвардейци, които хъркаха и воняха. Глождеше го срамът от предателството, както и мъката, която изпитваше да гледа четиримата потомци на свети Ерик да се търкалят под масата и непрекъснато да му показват презрението си. Пламъкът, който Хелена Сверкерсдотер беше запалила в него, все повече го изгаряше, така че беше под кръстосан огън. Когато накрая заспеше, ако сънуваше, то това беше нейното лице, дългите й коси и красивите й очи. Когато успяваше да намери съня, той му връщаше чувството за свобода.

Малко преди Еньовден се подготвиха, както беше редът, да отпразнуват осемнадесетата годишнина на Хелена. В нейна чест щеше да има датски и франкски състезания, тоест с меч и с боздуган. Накратко, неща от които тези селяци свеите и готите нищо не разбираха.

Според съветите на Арн, Суне трябваше да се пази от участие в тях. Въпреки това, когато разбра, че победителят в турнира щеше да получи привилегията да заеме мястото до Хелена като истински принц за останалата част от празниците, сърцето му надделя над разума.

Турнирът щеше да е по франкски: всеки щеше да има право да участва в него на своя отговорност. Вътрешният двор на замъка беше изпразнен, а покрай стените поставиха големи тезгяхи. Там монтираха трибуните, от които кралят и неговите гости щяха да наблюдават състезанията.

На Суне му беше неприятно, когато слушаше другите гвардейци да говорят за турнира с коне и боздуган, в който повечето от тях имаха намерение да участват. Не беше възможно обикновен гвардеец да победи, защото победата беше запазена за някой от датските благородници. Въпреки това би било чест човек да е от последните бойци на арената.

Колкото повече подробности чуваше, толкова по-трудно му беше да устои на изкушението. Накрая се облече като другите, отиде да вземе червен щит, боздуган и коня, към когото беше най-привикнал.

Когато четиридесетте конници, въоръжени с боздугани и щитове, излязоха да дефилират в кръг пред краля и гостите му, дворът бе огласен от рогове и барабани. След час може би само един от тях щеше да е още на седлото. За да ги окуражи, кралят стана и издигна короната на победителя. Настъпи тишина и всеки от състезателите си се помоли наум. После въздухът бе раздран от острия звук на рога. Внезапно дворът се превърна в объркано и ревящо меле от конници, които се сблъскваха един с друг. За нула време дванадесетина мъже вече бяха на земята.

Суне предпазливо беше застанал извън кръга на бойците и в началото направи така, че да избегне ударите. С кон от Форшвик, помисли си той, дори не би имал нужда да вдига ръка, само щеше да избягва ударите, докато не остане последен на арената. Но датският му кон беше прекалено тежък и непрекъснато трябваше да бъде силно пришпорван, за да напредва.

Когато гвардейците падаха, слугите ги извличаха настрани и се опитваха също да уловят свободните коне, които пречеха на двубоя. Щом половината от гвардейците бяха повалени, датските благородници се насочиха един към друг. Наистина разчитаха, че победителят ще е един от тях. Оставащите гвардейци щяха да са по-лесни за отстраняване, когато имаше повече свободно място и рискът от атака в гръб беше по-малък.

Суне се оглеждаше внимателно и непрестанно се местеше, за да не стане лесна мишена за противниците си. Едва когато останаха не повече от десет конника, той изненадващо повали първия си човек, като му стовари удар върху шлема. Това предизвика смехове и учуден шепот сред присъстващите, защото събореният беше датски благородник. Тогава другите сякаш забелязаха присъствието му и започнаха да го вземат на сериозно. В действителност той беше един от тримата последни гвардейци, които още бяха на седлото. Конниците се впуснаха да го преследват, обикаляйки в кръг двора, но това беше рисковано, защото много от тях бяха ударени от противници, които яздеха в обратната посока.

Когато останаха само четирима благородници, Суне трябваше да се остави да го победи първият срещнат. За всички беше очевидно, че главнокомандващият Еббе Сунесон ще победи в турнира. Никой не смееше да го атакува, дори и позицията да беше удобна. Но непреодолимото желание на Суне да заеме мястото до Хелена взе връх. Той бе спестил силите си. И така, решителният момент наближаваше, ако не искаше да отстъпи, трябваше да вложи всичко.

Когато двама от датчаните се спуснаха към него един до друг, а Еббе и четвъртият благородник ги наблюдаваха, Суне разбра, че вече беше в състояние да победи в турнира. Той обиколи веднъж двора, преследван от другите двама. Внезапно се отклони към центъра, където рязко спря коня си. След като бързо се завъртя, конят му се вдигна на задните си крака и удари с копита единия от противниците му, а Суне повали другия с боздугана си.

Тогава Еббе Сунесон внезапно свали мъжа, който беше до него, за да покаже, че вече няма нужда от помощ и че се впуска изцяло в борбата. Той мина на два пъти пред хората на краля в лек галоп и вдигайки ръка, за да поздрави и посрещне овациите, преди да се обърне към Суне, който го чакаше в средата на двора.

Сигурен в победата си, той се приближи бавно, преди да се впусне в атака. Суне реши да опита една много лесна, но рискована маневра, която всеки във Форшвик знаеше. Ако противникът не беше подготвен или направеше грешката да подцени опасността, победата беше сигурна. Ако той познаваше тази хитрост или имаше време да я разкрие, човек губеше безвъзвратно.

Суне се престори, че го е страх и тръгна в галоп, което накара главнокомандващия да се впусне да го преследва. След това той остави датчанина да се почувства все по-сигурен в победата си и да го доближи под радостните викове на тълпата. Тогава Суне спря рязко, наведе глава, за да може боздуганът на противника му да нанесе удар във въздуха, а самият той нанесе удар в обратна посока, като уцели преследвача си точно в гърдите. Еббе прелетя няколко метра, преди да се сгромоляса по гръб на земята.

Суне събра юздите си, вдигна шлема си и пооправи дрехите си, преди да се отправи към краля. Той се наведе с дясна ръка на сърцето в знак на вярност и впери поглед в Хелена, преди да се изправи. Ако преди това му се виеше свят, то тази размяна на погледи не му помогна да си възвърне разума.

Господарят Еббе се приближи накуцвайки и крещейки, че този кльощав гвардеец беше имал незаслужен късмет. Той поиска правото да уреди тази работа с меч.

Тъй като не познаваше такава клауза, кралят се огледа учудено. Някои от датчаните около него поклатиха тежко глава и го увериха, че ако победата е оспорена, това наистина може да се реши чрез меч. Кралят не можа да направи нищо друго, освен да попита Суне желае ли да продължи борбата или предпочита да остави победата на сир Еббе, като се има предвид, че е рисковано да влиза в двубой с меч с него.

Сега Суне беше толкова близо до това да прекара две вечери до Хелена, че нищо на света не би могло да го накара да се откаже. Кралят въздъхна и реши, че двамата мъже ще се срещнат в двубой с меч, щит и шлем след час.

Суне сам трябваше да заведе коня си в конюшнята, докато с този на сир Еббе се заеха гвардейци. Когато дойде в оръжейната, другарите му по оръжие го посрещнаха, като започнаха един през друг да му дават полезни съвети. Някои му рекоха да внимава с левия си крак, защото рано или късно Еббе щеше да се цели в това слабо място. Други му казаха да бъде особено бдителен, когато Еббе се престори, че губи равновесие и се обърне наполовина с гръб, защото в такъв момент той продължаваше да се върти около оста си и удряше или в левия крак, или в главата.

В оръжейната имаше множество щитове с герба на Фолкунгите, въпреки че не бяха пребоядисвани и поправяне от дълго време. Изкушението за Суне беше голямо, особено когато видя, че един от тях му подхождаше почти толкова добре, колкото и собственият му във Форшвик. Не му се наложи да търси дълго, за да намери меч по вкуса си, защото датчаните не използваха северни мечове като готите, а франкски или саксонски като във Форшвик.

Суне беше висок колкото Еббе. На пръв поглед обаче човек би се объркал. Еббе, който беше ходил на поне хиляда пиршества повече от Суне, изглеждаше по-внушителен в доспехите си, докато и двамата се приближаваха, за да се поклонят пред краля и кралицата, а Суне се възползва, за да срещне обезпокоения поглед на Хелена.

При първите мигове на сблъсъка Суне се смрази и беше почти парализиран от страх. С поглед, пълен с омраза, Еббе нанасяше тежки и точни удари. Мечовете им не бяха тренировъчни и бяха изключително остри. Когато Суне разбра, че го чака смърт, той прокле гордостта си и не нанесе нито един удар, само парираше или избягваше тези на противника.

Всичко, което гвардейците му бяха казали, се оказа вярно. Еббе вече на два пъти се беше опитал да го постави в затруднение с атаката към левия крак, а други два пъти се престори, че залита, а се беше обърнал веднага и беше нанесъл жесток удар по посока на главата на Суне.

Този спектакъл никак не беше по вкуса на краля и гостите му, защото празникът не трябваше да приключи с проливане на кръв. Въпреки това честта не позволяваше дори и на краля да прекъсне единоборство, щом то е започнало.

След известно време главата на Суне се проясни, а атаките на противника му ставаха по-бавни. Със свито гърло до момента той само си беше повтарял това, което беше научил от младежките си години: да брои едно, две и на три да се отмества, за да мине острието близо до главата му или до левия крак, който току-що беше преместил. Той си върна увереността: това, на което беше способен във Форшвик, можеше да направи и тук.

Накрая той прекрати изцяло отбранителната си тактика и премина в атака. На свой ред той притисна Еббе, пречейки му да нанесе и най-лекия удар. Трябваше да намери и начин да приключи. Ако не беше трудно да се узнае как може да се загуби един такъв двубой, то това да се намери начин той да бъде спечелен, беше по-сложно. Нима не рискуваше да причини смъртта на главнокомандващия на кралството, след като господарят Арн го беше посъветвал да не привлича вниманието върху себе си?

Колкото повече продължаваше двубоят, толкова повече Еббе изглеждаше уморен и накрая на силите си, а случаите, при които Суне да му нанесе фатален удар — по-многобройни. Все пак той реши да не го убива, а само да го изтощи. Сега вече беше очевидно, че главнокомандващият беше не само два пъти по-стар, но и два пъти по-уморен от противника си.

Някои от високопоставените датски благородници вече бяха прошепнали на краля, че противно на обичая трябваше да прекрати двубоя, преди той да завърши зле. Еббе щеше да се уморява все повече и повече, а младият му противник вече беше имал възможност да го убие, ако го беше искал.

Въпреки това на Сверкер не му се наложи да се намесва. Внезапно Еббе вдигна ръка, насочи се към владетеля и му каза, че помилва този прислужник. Защото, добави той задъхано, щеше да бъде жалко да бъде убит един толкова смел млад човек, който повече заслужава да служи на своя крал, отколкото да слезе в гроба преждевременно.

Без да се усмихва подигравателно, при тези благородни и разумни думи владетелят поклати замислено глава. После направи знак на Суне да се приближи и го попита дали приема победата при тези условия. В съзнанието на младежа препуснаха куп повече или по-малко неразумни отговори. Все пак той успя да се овладее и почтително се поклони, като каза, че за него е чест да му бъде оказана такава милост от най-славния боец, който някога беше виждал.

Без съмнение това беше най-откровената лъжа, която беше произнасял след пристигането си в Нес. След като си беше възвърнал благоразумието, се беше опитал да намери противовес на неразумното си поведение.

Но именно това неблагоразумие спаси малко по-късно кралството. Понеже, макар и ходът на събитията да костваше не един човешки живот, немалко други животи бяха пощадени.

Така за две дълги вечери Суне можа да заеме мястото до Хелена, с короната на победителя на главата си. Това беше достатъчно, за да пламне с пълна сила огънят, който тлееше в тях.

След тези две вечери, през които бяха пред погледите на всички и трябваше да се държат подобаващо, те не само изразиха силата на чувствата си, но и помислиха и за по-земни неща, като това как и кога биха могли да се срещат сами или поне във възможно най-тесен кръг.

Хелена беше дъщеря на краля, а още не бяха решили кой ще бъде неин съпруг. Без съмнение Сверкер се надяваше да я омъжи за Валдемар Победителя. Но шансовете тези надежди да се сбъднат не бяха големи, защото толкова могъщ владетел неминуемо би искал да вземе съпруга от Франкското кралство или от Свещената германска империя. Но докато Валдемар беше ерген не всичко беше загубено.

В най-лошия случай Хелена можеше да сключи брачен съюз с някой Фолкунг или дори някой от рода на Ерик, за да се гарантира мирът в кралството. Докато още нищо не беше сигурно, тя трябваше само да расте и да става все по-хубава. Всъщност баща й трябваше да я изпрати в един от манастирите на фамилията, Врета или "Божия дом", за да я подготви по-добре за сватбата, за която я гласеше. Но той я обичаше прекалено много, за да го направи. Тя му напомняше за едни по-щастливи в много отношения времена, въпреки че сега вече беше крал. Бенедикта, майката на Хелена, беше нежна и приятна жена, докато Ингегерд, новата кралица, беше твърда, груба и жадна за власт като мъж. Щом му роди син, тя започна да използва всеки предлог, за да не го допуска в леглото си. Тя непрестанно му досаждаше, както по повод на празни приказки, така и за интриги, които можеха да костват живота на всички им.

Въпреки това той не би пропуснал да затвори Хелена в манастир, ако знаеше с кого се среща нощем, макар и тези срещи да бяха напълно невинни. Принцесата се беше заклела пред Бог никога да не позволи мъж да влезе в стаята й. Тя беше разположена на върха на източната кула на Нес, чиито покрити с беседкова лоза стени предоставяха на някой дързък младеж възможността да се вмъкне там.

Сигналът, за който се бяха договорили, се състоеше в това тя да постави две запалени свещи на прозореца. След победата си в турнира Суне беше назначен за командир на част от кралската гвардия и следователно имаше основателни причини да се намира нощем на крепостната стена. Достатъчно беше да се престори, че отива да провери хората си.

Дори и да нямаше право да влиза в стаята й, вече беше влязъл в сърцето й. Оставаше на прозореца, докато ръцете му не изтръпнеха от това да стои хванат за лозата.

Нито единият, нито другият искаше да губи надежда и двамата отказваха да приемат, че като кралска дъщеря тя беше предопределена за съпруг с по-знатен произход, отколкото обикновен гвардеец. За тях беше без значение и това, че тя бе от Сверкерите, а той от Фолкунгите. След две седмици Суне най-накрая се осмели да се наведе към нея, за да я целуне и двамата се врекоха във вечна вярност.

Понеже се обичаха с любов, толкова голяма, колкото и отчаяна, Хелена му повери тайни, които щяха да й костват главата заради държавна измяна, ако някой ги беше чул.

Така в една нощ в края на лятото Суне научи, че дните на ярл Ерик и братята му бяха преброени. Кралица Ингегерд беше поискала смъртта им. Тя беше изливала бавно отровата си пред краля, като твърдеше, че знае за това, че четиримата от рода на Ерик чакат удобния момент, за да го убият. Непрестанно виждаше нови признаци на конспирация в Нес.

Накрая Сверкер отстъпи. Четиримата Ерик щяха да бъдат удавени, а техните тела без следи от удари и рани, откарани във Варнхем, където щяха да бъдат погребани. Щяха да кажат, че по време на риболов на езерото Ветерн една от множеството капризни бури, които се завихряха там през есента, им е коствала живота.

Суне бе два пъти по-тъжен да научи тази новина. Може би по-малко заради съдбата на четиримата нещастници, отколкото заради задължението, което му се падаше да се върне във Форшвик и да се раздели с Хелена. Освен ако не намереше начин да предупреди четиримата Ерик.

По време на вечерите често му се случваше да седи до ярла и братята му, въпреки че те отказваха да разговарят с него. Те го игнорираха, като се държаха с него, както заслужава един предател. Неведнъж, достатъчно високо, за да го чуят всички, Ерик беше съжалявал, че Еббе Сунесон не беше отсякъл главата на Суне в онзи ден. Той добавяше, че още не беше късно за това. Не стига, че беше особено мъчително да седят до него, но те се и редуваха, за да направят още по-тежко това мъчение. Една вечер, когато самият ярл седеше до Суне, той имаше сгоден случай, какъвто очакваше с все по-голямо нетърпение. Сега или никога.

— Кралят има намерение много скоро да ви удави — каза той тихо, докато се усмихваше, подавайки парче месо на съседа си, като се поклони учтиво.

— Защо да вярвам на думите на предател като теб? — попита Ерик, като все пак се пазеше да не говори прекалено високо.

— Защото съм човек на господаря Арн и защото ще изгубя главата си, ако някой ни чуе да разменяме тези думи — отговори Суне, като му сервира все така учтиво този път бира.

— Къде можем да се укрием? — прошепна Ерик, станал изведнъж много по-сериозен и внимателен.

— Във Форшвик. Там ще бъдете в безопасност при господаря Арн — отговори Суне, вдигайки халбата си. — Трябва да побързате. Не чакайте повече от една-две нощи.

Ярлът поклати глава и за изненада на братята си вдигна халбата си, за да се чукне със Суне.

Два дни по-късно вълнението беше голямо, когато откриха, че четиримата потомци на свети Ерик са избягали. Безсмислено беше да наказват стражата от тази нощ, защото никой не знаеше нито откъде, нито как бе станало това.

Мнителната кралица Ингегерд хвърли продължителни и подозрителни погледи към Суне. Мислеше, че ги е видяла да си говорят малко преди това, противно на навика им. Кралят не пожела да повярва нито на една дума, защото смяташе за невъзможно неговият смел гвардеец да предупреди проклетите Ерик. Впрочем, как би могъл да знае това, което кралят, кралицата и главнокомандващият замисляха? Кой от тримата бе предал плана? Възможно ли беше да е Еббе, чиито чувства към Суне след жалкото му поражение бяха известни на всички? Или може би самите крал или кралица? Не, просто четиримата Ерик бяха имали късмет. Между другото, беше очевидно, че нямаха причини да харесват престоя си в Нес напоследък.

Тогава кралят направи единственото, което можеше. Обеща богато възнаграждение на този, който можеше да му каже къде се крият четиримата Ерик. Все пак не бяха се изпарили.

Необходима му беше една година, за да разбере, че се намират във ферма в Западна Готаланд, наречена Елгарос и принадлежаща на Фолкунгите. Тогава той заповяда на Еббе Сунесон да изпрати там стотина конници, които да ги доведат живи или мъртви.

В онази вечер Суне разбра, че са намерили следите на четиримата братя и че те ще умрат. Това беше последният път, в който той бе на прозореца на Хелена. Кралицата беше поставила шпиони, за да проследят тези, които тя подозираше най-много: дъщерята на краля и Суне.

Веднага го хвърлиха в тъмница, без да си дават труда да го измъчват особено. Може би гвардейците си бяха помислили, че ще е жалко да не може да върви сам до дръвника, където да умре като човек на честта, какъвто се беше показал въпреки всичко.

От килията си Суне чу тракането на оръжия и шпори, разбра, че стоте кралски конника се готвят да потеглят на зазоряване, и прокле непредпазливостта си. Беше оставил нещата да стигнат твърде далеч. Любовта не само ги бе отвела до гибелта, него и четиримата синове на крал Кнут, но го бе хвърлила и в пълно отчаяние, което беше тежък грях. Който се отчайваше, копаеше собствения си гроб. Той се помоли на свети Георги, закрилника на рицарите и на благородните духом.

Посред нощ той чу в ключалката на килията му внимателно да се завърта ключ. Двама облечени в черно мъже влязоха и го накараха тихо да се качи по стълбите, без да го насилват. Горе го чакаше Хелена. Трябваше да отпътува за манастира Врета и го накара да й обещае, че ще дойде да я освободи. Първо се поколеба при мисълта за отвличане от манастир, едно от най-недостойните неща, които някой мъж би могъл да извърши. След като го убеди, че никога няма да приеме духовен сан, защото беше кралска дъщеря, а не обикновено момиче, което би станало монахиня, тя му обеща, че ще се спусне да го посрещне, щом види сините мантии да се приближават към Врета.

Тогава той й обеща, че ще отиде за нея там, придружен от ескадрон от свои роднини в сини мантии посред бял ден, за да се виждат отдалеч.

Те се прегърнаха, плачейки, после тя се изтръгна от обятията му с дълбока въздишка, преди бързо да се отдалечи в тъмнината.

Пред стените на замъка чакаше малък кораб. Вятърът духаше от юг и така за една нощ той достигна Форшвик.

На зазоряване Суне пристигна във Форшвик облечен като Сверкер, мръсен и раздран. Двамата му придружители бързо напуснаха пристана в посока на север. Никога вече нямаше да стъпят в Нес и нямаше никаква нужда от това. Хелена ги беше възнаградила за цял един живот със златните си бижута.

По това време на утринта нямаше много хора отвън във Форшвик. Но един от учениците, който отиваше към тоалетната, забеляза Суне. Веднага отиде да бие камбаната. Няколко секунди по-късно Суне беше обграден от въоръжени гневни млади хора, които го наричаха предател. Скоро беше завлечен с вързани ръце и крака на мястото, където се събираха в случай на тревога. Там той трябваше да стои на колене, докато чакаха господарят Арн, който идваше, тичайки, наполовина облечен в ризницата си.

Като видя Суне, Арн се закова на място, усмихна се и извади ножа си от пояса. Настана пълна тишина, докато той се приближаваше към Суне и сряза връзките, за да го вземе в обятията си и да го целуне по бузите.

Вече почти всички ученици във Форшвик се бяха събрали, с изключение на няколко закъснели, които идваха на бегом и се обличаха в крачка. Гневът им се беше изпарил и те разменяха въпросителни погледи.

— Помислете над думите на Спасителя, хора от Форшвик! — каза Арн, вдигайки дясната си ръка, за да настъпи тишина. — Не трябва да се доверяваме на външността и никога да не забравяме, че не дрехата прави монаха. Пред вас е Суне, един истински брат, който с риск за живота си беше наш шпионин в Нес, при Сверкер. Именно Суне спаси живота на ярл Ерик и братята му. Благодарение на него те успяха да се укрият при нас и да избегнат смъртта от ръцете на този крал предател. Всички, които са мислили лошо за него, трябва да поискат прошка от Бог и от Суне.

Първите, които дойдоха да прегърнат Суне, бяха Бенгт Елинсон и брат му Сигфрид Ерлингсон. Останалите ги последваха един по един.

Арн заповяда да загреят сауната, да отнесат нови дрехи в цветовете на Фолкунгите, а червените дрипи на Суне да бъдат изгорени. Суне се опита да протестира: той имаше спешни новини и нямаше време да се къпе. Арн поклати глава и отговори, че нищо не може да е спешно до такава степен, че да не се помисли, преди да се поеме на път. Силно се съмняваше, че Суне е напуснал поста си за дреболия, щом беше останал там с риск за живота, след като беше спасил четиримата Ерик.

Суне не се забави в сауната. Дообличаше фолкунгските си дрехи на път за къщата на Арн и Сесилия, благославяйки тихо. Вътре го чакаше току-що изпечен сарацински хляб и овнешки бульон. Господарят Арн и госпожа Сесилия със сълзи на очи го прегърнаха и му пожелаха добре дошъл.

Докато се хранеше, Суне разказа най-важното. Накрая кралят беше узнал, че ярл Ерик и братята му се крият в Елгарос и пращаше там сто въоръжени души, за да ги убият. Ако принцовете наистина бяха там, нямаше време за губене.

Арн поклати тъжно глава. В действителност, по съвет на Бенгт Елинсон, бяха изпратили четиримата братя да се укрият в Елгарос, защото наблизо нямаше Сверкери, и бяха помислили, че кралят по-скоро ще търси към Ериксберг на юг. Освен това, когато беше пристигнал във Форшвик, Ерик беше имал присъствието на духа да довери на Арн насаме, че Суне ги беше предупредил. На никого другиго не беше споменал и дума. Арн му беше разкрил, че Суне никога не е преставал да бъде техен човек, въпреки че в Нес беше облякъл червената мантия. Ерик беше разказал на Арн и за странния начин, по който Суне се беше постарал да остане незабележим. За това щяха да говорят по-късно, защото беше време да тръгват.

Същата сутрин три ескадрона, две леки конници и една тежковъоръжена, напуснаха Форшвик. Докато правеше преглед преди заминаването им, Арн накратко ги предупреди, че не става дума за упражнение: точно това беше войната, за която се бяха подготвяли. Тренировъчните мечове бяха заменени с истински, върховете на стрелите вече не бяха покрити, а копията вече не бяха с топки на върховете, а с тройни стоманени остриета.

Успехът може би щеше да е на тяхна страна, ако се бяха задоволили с леката кавалерия, вместо да вземат и тежката, която ги забави. Но винаги е по-лесно да се вземат добрите решения впоследствие.

Независимо от това разказаното от Суне за конете и оръжията на датските рицари беше убедило Арн, че ескадрон от тежката кавалерия беше необходим, поне защото щеше да се наложи да се бият с два пъти по-многобройна от тях група.

Когато пристигнаха в Елгарос, фермата вече гореше, а пушекът се виждаше отдалеч. Въпреки това Арн строго наложи да се следва неговия пример и да запазят лекия тръс, за да не са изтощени в момента, когато се срещнат с датчаните и Сверкерите.

Когато най-накрая след безкрайно препускане бяха на разстояние, което им позволяваше да атакуват, видяха мъжете в червено да влизат през дупка в дъсчената ограда. Нямаше повече време за губене. Арн разположи тежката си конница на първа линия, за да проникне със сила, и заповяда на Бенгт Елинсон да остане отвън, за да елиминира бягащите.

Хората на краля бяха толкова превъзбудени, че прекалено късно разбраха какъв беше този шум, който причиняваха втурналите се към тях конници в синьо. Фолкунгите смазаха всичко, което се намираше на пътя за Елгарос.

В единия край на фермата се беше скупчила група от местните, начело на която беше ярл Ерик. Тежката конница, която атакува първа, се раздели и отзад изникна ескадронът, воден от Сигрид Ерлингсон. Повечето от бягащите Сверкери и датчани бяха посрещнати от другата страна на оградата от Бенгт Елинсон и неговите хора. Не взеха пленници. Оцелелите не бяха много, а сред тях беше и Еббе Сунесон.

В същото време раненият Ерик беше единственият оцелял от четиримата братя. Навсякъде из двора лежаха млади и стари Фолкунги. Дори и крепостни, и добитък бяха посечени.

Ерик се държа подобаващо за обстоятелствата. Въпреки че беше целият в кръв, той проведе кратък разговор с Арн, тихо и задъхано. После избърса окървавения си меч, повика при себе си Суне, Сигфрид и Бенгт, командирите на трите ескадрона, както и техните помощници Сигурд, Одвар и Емунд Йонсон, синът на Улвхилде. В качеството си на нов крал на свеите и готите той им заповяда да коленичат с единия крак и ги провъзгласи за рицари.

Това бяха първите рицари на новото кралство.