Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

II.

Ескил не беше в особено добро настроение и това му личеше, макар и вероятно да правеше каквото можеше, за да не го показва. Не само щеше да му се наложи да язди до каменоломната и обратно, което щеше да отнеме цял горещ летен ден и голяма част от вечерта. Той имаше и усещането, че не е господар в собствения си дом, какъвто беше свикнал да бъде от много години.

Скелетата вече бяха издигнати по продължение на стената на Арнес и хора, които бяха включени в работата, без да бъдат попитани, донасяха още дървен материал от гората. Като че ли Арн до голяма степен се беше превърнал в чужденец. Изглежда не разбираше, че по-малкият брат не можеше да застава на мястото на по-големия, нито пък защо един Фолкунг от кралския съвет трябваше да пътува заедно с добре въоръжен отряд, независимо че в кралството цареше мир.

Зад тях яздеха десет души в пълно бойно снаряжение и по подобие на Арн в нетърпимо нагорещени ризници под мантиите. Самият Ескил се беше облякъл като за лов или празненство, с къса мантия и шапка с пера. Старият монах яздеше в своето монашеско расо от дебел, бял вълнен плат, което сигурно правеше пътуването трудно за него, дори и той с нищо да не го показваше. Затова пък изглежда се забавляваше, защото беше принуден да подвие расото до коленете така, че голите му прасци да бъдат на показ. Също като Арн и той яздеше един от чуждестранните, по-дребни и неспокойни коне.

При първите склонове на хълма Кинекуле те навлязоха в приятен сенчест участък под високите букове. Ескил веднага се почувства в по-добро настроение и си помисли, че беше време да заговори за това кое е разумно и кое не в този строеж. През дългите години на търговия се беше научил, че не е разумно да спориш дори и за дреболии с някого, на когато му е прекалено горещо или е много жаден, или е в лошо настроение. В прохладата под дърветата щеше да мине по-добре. Той пришпори коня си, за да се изравни с Арн, чиито мисли изглежда се носеха надалеч, със сигурност много по-надалеч от някакви си каменоломни.

— Сигурно си яздил и в по-горещи летни дни от този? — започна Ескил невинно.

— Да — отвърна Арн, който очевидно се беше откъснал от съвсем други мисли. — В Светите земи лятната жега понякога беше толкова голяма, че никой не можеше да стъпи бос на земята, без да се опари. В сравнение с това да яздиш в тази прохлада е като да си в райските долини.

— Въпреки това ти упорито си сложи ризница, все едно че отново ще влизаш в бой?

— Станало ми е навик от преди повече от двадесет години, вероятно ще замръзна, ако яздя облечен като теб, братко — отговори му Арн.

— Да, сигурно е така — рече Ескил, който беше насочил разговора в желаната посока. — Ти май не си виждал друго освен война, откакто ни напусна като млад?

— Така е — съгласи се Арн замислено. — Почти чудо е, че яздя в такава красива страна, в такава прохлада, без бежанци и опожарени къщи край пътищата, без всеки миг да се взирам в гората или през рамото си за вражески сили. Трудно ми е дори само да ти опиша какво е чувството.

— Както и на мен ми е трудно да ти опиша какво е усещането след петнадесет години мир. Когато Кнут стана крал, а Биргер Бруса ярл, в кралството ни настъпи мир, който продължава и до днес. Би трябвало да го вземеш предвид.

— Дааа? — каза Арн въпросително и погледна брат си, защото усети, че този разговор нямаше да бъде за слънце и горещина.

— Този твой строеж ни причинява големи разходи — поясни Ескил. — Имам предвид, може да изглежда неразумно да харчиш толкова много пари, за да се подготвяш за война, когато времената са мирни.

— Що се отнася до разходите, нося заплащането със себе си под формата на три сандъка злато — бързо отвърна Арн.

— Но всички тези камъни, които ще вземем, вместо да продадем, сами по себе си са голям разход, военен разход в мирно време.

— Обясни ми по-ясно — рече Арн.

— Имам предвид… факт е, че притежаваме всичките каменоломни. Следователно няма нужда да заплащаме каменния материал, който ще използваш. Но през тези мирни години се строят множество каменни църкви из цяла Западна Готаланд. А и голяма част от необходимия строителен материал идва от нашите каменоломни…

— И ако вземем камъни за собствения си строеж, губим печалбата, така ли?

— Да, нали по такъв начин се изчислява в търговията.

— Вярно е. Но ако не притежавахме тези каменоломни, щях да платя за камъните при всички случаи. Сега не ни се налага да правим този разход. Това също трябва да влезе в сметката.

— Въпреки това си остава въпросът дали е разумно да се изхарчи цяло състояние, за да се строи нещо, свързано с война, когато цари мир — въздъхна Ескил, недоволен, че по изключение не постига голям успех с разясненията си за това как всичко в живота можеше да бъде изчислено в пари.

— Първо, няма да строим нещо, свързано с войната, а с мира. Когато има война, човек няма нито време, нито средства да строи.

— Ами ако не настъпи война — упорстваше Ескил, — няма ли тогава всички тези усилия и разходи да са били ненужни?

— Не — отсече Арн. — Защото, второ, никой не знае какво ще стане в бъдещето.

— Както и ти самият, колкото и да разбираш от всичко, свързано с войната.

— Това е съвсем вярно. Затова най-разумното е да се подсигуриш, докато имаш време и докато цари мир. Ако искаш мир, готви се за война. Знаеш ли какво би било най-голямото щастие, което този строеж ще донесе? Това, че никоя чуждоземна армия никога няма да си направи лагер пред стените на Арнес. Тогава ще сме си свършили работата добре.

Ескил не беше съвсем убеден и стана неспокоен. Ако човек можеше със сигурност да погледне в бъдещето и да види, че времето на войните бе отминало, едно укрепление от вида, който Арн си представяше, нямаше да си струва цялото това усилие и всички тези пари.

А ако се съдеше по положението в кралството, времето на войните беше отминало. По-дълъг мир от този при управлението на крал Кнут не беше имало преди, доколкото паметта на сагите достигаше назад във времето. Ескил осъзна, че в момента не броеше войната за средство в борбата за власт. Той виждаше по-скоро властта, породена от събирането на правилните синове и дъщери в правилното брачно ложе, и богатството, което идваше от търговия с чужди страни, като щит срещу войната. Та кой би искал да унищожи търговията си? Среброто беше по-силно от меча, а мъже, женени за жени от съответните родове, вадеха неохотно меча едни срещу други.

По този хитър начин се бяха опитали да подредят нещата при управлението на крал Кнут. Но никой не можеше да е напълно сигурен, защото никой не можеше да види в бъдещето.

— Колко здрава можем да направим крепостта Арнес? — попита той след дългото си отнасяне в мисли.

— Достатъчно здрава, че никой да не може да я превземе — отговори Арн с такава увереност, все едно това беше изконна истина. — Можем да укрепим Арнес така добре, че да събира зад стените си хиляди Фолкунги и слуги за повече от една година. И най-силният не би могъл да издържи без големи мъки една толкова дълга обсада пред стените на крепостта. Помисли си само за студа през зимата, дъжда през есента и мокрия сняг и калта през пролетта.

— А какво ще ядем и пием през цялото това време! — възкликна Ескил с ужасено изражение, което изкуши Арн да се усмихне широко.

— Боя се, че бирата ще е свършила още след първия месец — каза Арн. — И към края вероятно ще трябва да живеем на хляб и вода все едно изкупваме греховете си в манастир. Но вода ще имаме зад стените на крепостта, ако направим няколко нови кладенеца. А ечемикът и пшеницата, както и сушената риба, и пушеното месо, имат преимуществото, че могат да се съхраняват дълго време в големи количества. Ще трябва обаче да построим нови хамбари от камък, който да държи влагата далече. Да се построят такива складове е също толкова важно, колкото да се построят здрави стени. В такъв случай, ако се водят точни сметки за това с какво разполагаме и с какво не, е възможно дори да си варим нова бира.

Ескил веднага се почувства облекчен след последните думи на Арн за възможността да си правят бира. Недоверието му започна да преминава в учудване и той заразпитва с нарастващ интерес как се провежда война в кралството на франките, в Светите земи, в Саксония и в други страни с по-голямо население и повече богатство от Скандинавския север. Отговорът на Арн го въведе в един изцяло нов свят, където армиите в по-голямата си част се състояха от конници и където огромни дървени стенобитни машини хвърляха каменни блокове по стени, двойно по-високи и по-дебели от стените на Арнес. Накрая Ескил стана толкова нетърпелив с въпросите си, че спряха за почивка. Арн разчисти нападалите листа и клонки по земята край един дебел дънер на бук и я заравни с обувката си, подсилена със стомана. Той помоли Ескил да седне на един от дебелите корени на дървото и извика монаха, който дойде с мълчалив поклон и седна до Ескил.

— Моят брат е търговец, който иска да създава мир с помощта на среброто. Сега ще му разкажем как същото може да се направи със стомана и камък — обясни Арн, извади камата си и с острието й започна да рисува по равната, кафява земя една крепост.

Крепостта, която нарисува, се казваше Бофор и се намираше в Лисабон, северната част на кралство Йерусалим. Била е обсаждана повече от двадесет пъти за по-кратко или по-дълго време и няколко пъти от най-страшните сарацински главнокомандващи. Но никой не беше успял да я превземе, дори и великият Нур ал-Дин, който веднъж завел десет хиляди воини и издържал година и половина. И Арн, и монахът бяха ходили в тази крепост и си я спомняха добре. Помагаха си взаимно да си припомнят и най-дребните детайли, докато Арн рисуваше с камата си. Обясниха всичко на смени, като започнаха с най-важното. То беше самото местоположение: или високо на хълм като Бофор, или сред вода като Арнес. Но колкото и добро да беше разположението за водене на отбранителна война, трябваше да има достъп до вода зад стените на крепостта, не извор отвън, който можеше да бъде открит и отцепен от враговете.

След водата и доброто местоположение идваше възможността да се поддържа достатъчно голям запас от храна, най-вече жито и фураж за конете. Чак след това човек можеше да се замисли за укрепяването на стените и рововете, които щяха да попречат на враговете да издигнат обсадни кули или да докарат катапулти, които да хвърлят камъни и нечистотии през стените. Следващото най-важно беше разположението на кулите и отбранителните позиции, за да може с възможно най-малък брой стрелци да се покрие всяко кътче по продължение на стените.

Арн нарисува кули, които излизаха извън очертанията на стените във всички посоки и обясни, че от такива кули може да се стреля по продължение на стените, а не само право навън. По този начин броят на стрелците горе на стените можеше да се намали до неколцина, което беше голямо преимущество. По-добри места за стрелба и по-малко стрелци, това беше важно. На това място Ескил ги прекъсна, въпреки че се опасяваше да не излезе глупав, щом не разбираше какво е преимуществото да имаш по-малко стрелци, което за Арн и монаха изглежда беше нещо естествено. Какво печели човек, като намали силите си горе на крепостните стени?

Издръжливост, обясни му Арн. Една обсада не беше като тридневно празненство. Искаше се да си издръжлив, да не позволяваш на умората да те лиши от бдителност. Тези, които обсаждаха една крепост, искаха накрая да я завземат с щурм, ако не станеше с преговори. Обсаждащите можеха да си изберат който и да е момент, след един ден, след една седмица, след един месец, на сутринта, през нощта или посред бял ден. Изведнъж се появяваха едновременно от всички страни с щурмови стълби, опрени на стените, и ако са били достатъчно внимателни да не издават намеренията си, защитниците на крепостта са напълно изненадани.

Това беше решаващият момент. Тогава тази една трета от защитниците, които се намират на стените, ще са били на пост само няколко часа. А две трети ще са отпочинали или ще спят. Когато се вдигнеше тревога, нямаше да минат повече от няколко минути преди всички отпочинали да са заели местата си за стрелба. Ако това се упражнеше няколко пъти, отбранителната сила на крепостта щеше да нарасне от една трета до максимум за същото време, за което нападателите щяха да донесат щурмовите си стълби. Следователно сънят беше важна част от защитата. С така въведения ред се печелеха и много места за спане, тъй като една трета от защитниците винаги се намираше на стените на крепостта. В замяна, щом приключеха смяната си, получаваха затоплено място за спане.

Но да се върнем на крепостта Бофор. Тя беше, разбира се, една от най-силните в света, но пък се намираше в страна, където се налагаше да се защитава от най-силните войски. Би отнело десет години, за да се построи такава крепост в Арнес и би коствало много допълнителна работа без полза. Или, както Арн поясни с многозначителен поглед, отправен към Ескил, ненужно много сребро. Такава война като в Светите земи, с такива войски нямаше да започне в близост до Арнес.

Арн изтри с крака си рисунката на Бофор и започна да рисува Арнес такава, каквато щеше да стане, със стена, която заграждаше повече от двойно по-голямо пространство, отколкото в момента. Цялата външна част на провлака щеше да бъде укрепена, а там, където преминаваше в мочурище, щеше да бъде направена нова порта, само че по-високо в стената. В такъв случай трябваше да се построи и също толкова висок подстъп от камък и пръст с ров между стената и края на моста от другата страна. Така никой нямаше да може да докара стенобойни машини до портата, защото колкото и здрава да я направеха, тя все щеше да е по-слаба от каменните стени. Порта на нивото на земното равнище като настоящата би била равнозначна на това да поканиш враговете на празненство по случай бързата им победата.

Ако всичко това се направеше както трябва, увери го Арн, той щеше да бъде в състояние с по-малко от двеста души зад стените на крепостта да защитава Арнес срещу която и да е северна армия.

Тогава Ескил го попита за опасността от пожари и монахът и Арн кимнаха, че това беше един умен въпрос. Арн направи нова рисунка и описа как дворните площи зад стените щяха да бъдат облицовани с камъни и всички торфени покриви щяха да бъдат заменени с покриви от плочи. Всичко, което можеше да гори, щеше да бъде подменено с камък или в случай на обсада покрито с волски кожи, които непрекъснато щяха да се поддържат влажни.

Дотук това беше отбранителната страна на нещата, продължи Арн възбудено, като видя, че действително е приковал интереса на Ескил. Но тъй като Ескил не разбра какво имаше предвид, Арн трябваше да прекъсне обясненията си и да обсъди плана с монаха. Разбраха се да кажат, че това е тази част от защитата, когато не се предприемат действия, човек просто се защитава.

Другата част беше сам да нападнеш. Това се правеше най-вече с помощта на конница и то много преди враговете да са започнали обсада. А да докараш войска за обсада пред Арнес си беше голямо и изискващо време начинание. По пътя натам вражеският отряд през цялото време щеше да бъде нападан от конници, по-бързи от техните собствени и това щеше да намали както желанието за битка на враговете, така и силите им. Когато изминеше около седмица от началото на обсадата и вниманието на враговете отслабнеше, портата на крепостта щеше изведнъж да се отвори и конници в пълно бойно снаряжение да се втурнат навън и да отнемат в пъти повече животи, отколкото са загубили. Арн прокарваше дълбоки линии с камата в земята.

Ескил се увличаше все повече и повече в разказа за това как различни войни се водеха в други страни освен скандинавските. Той тълкуваше мисълта на Арн, разсъждаваше, все едно, че това, което вече се беше случвало по света, рано или късно щеше да се случи и в Западна Готаланд. Следователно най-добре би било човек да научи новите неща и да се сдобие с тази сила преди враговете си. Но как щеше да бъде направено всичко това, като изключим строенето? Арн му отговори, че първото необходимо нещо бяха познанията. Той самият, както и много от пътуващите с него гости, притежаваха тези познания.

Второто нещо бяха парите. По начина, по който бяха устроени войните по света, най-силен беше този, който имаше най-много пари. Една конна армия не живееше само на въздух или вяра, макар и двете да бяха необходими, а на запаси, които трябваше да се купят, и оръжия, които също трябваше да се купят. Войната в новите времена беше повече търговска сделка, отколкото желание на роднини да защитават живота и собствеността на роднини. Зад всеки мъж в пълно бойно снаряжение и ризница стояха сто души, които отглеждаха житото, караха волските коли, горяха дървени въглища за ковачниците, ковяха оръжия и доспехи, пренасяха ги през моретата, строяха корабите и ги управляваха, подковаваха конете и ги хранеха, а зад всичко това стояха пари.

Войната вече не представляваше два селски рода, които се разправяха за чест или за това кой ще се нарича крал и кой ярл. Беше сделка и то най-голямата на света.

Този, който направеше тази сделка с достатъчно ум, пари и знания, щеше да си купи победата в случай на война. Или още по-добре щеше да си купи мир. Защото този, който се подсигури достатъчно добре, нямаше да бъде нападнат.

Ескил беше толкова поразен от внезапното прозрение, че той самият и търговските му ходове можеха да бъдат от двойно по-голямо значение за една война, отколкото всичките му стражи взети заедно, че замлъкна. Монахът и Арн вероятно разбраха неправилно секването на въпросите му, решиха, че се е уморил от лекцията, и веднага се приготвиха да се върнат на конете.

Този ден те посетиха три каменоломни, преди Арн и монахът да намерят това, което търсеха, в четвъртата, която беше изцяло от пясъчник и беше започната отскоро. Там имаше малко каменоделци, но затова пък цял запас от вече изсечени каменни блокове, които още не бяха продадени.

Арн обясни, че така печелят много време. Често пъти пясъчникът можеше да се окаже прекалено мек, особено ако се използваше за стени, изложени на ударите на тежки стенобойни машини. Но в Арнес нямаше нужда да се подготвят за такъв вид атака, тъй като на територията на провлака земята свършваше рязко нагоре при самите стени и там нямаше как да бъдат разположени стенобойни машини. А на изток към рова и подвижния мост почвата беше прекалено мека и потъваше. Следователно пясъчникът щеше да е подходящ за целта.

При това той имаше преимуществото, че се сечеше лесно и се изглаждаше по-бързо от варовика, да не говорим за гранита, и освен това тук вече имаше запас, който можеше да се оползотвори при строенето без повече забавяне. Това беше добре. Да избереш подходящия вид камък можеше да спести повече от година време за работа по строежа, така че като се вземеше всичко под внимание, пясъчникът със сигурност беше подходящият камък.

Ескил не възрази и в очите на Арн изглеждаше неочаквано сговорчив, когато се съгласи с всички решения, засягащи каква работа трябваше да се свърши при каменоломната и къде и как щяха да бъдат доведени нови каменоделци.

Затова пък той се оплака от силна жажда и погледна по особен начин брат Гилберт, когато той приятелски му подаде кожен мях с топла вода.

Следващото пътуване, което извършиха заедно, беше съвсем малко по-дълго, само два дни от Арнес до Нес, разположен на остров Висинг в езерото Ветерн. За Арн обаче това беше най-дългото пътуване в живота му.

Или, както той по-скоро го възприемаше, краят на едно пътуване, което продължаваше почти през целия му живот.

Той й беше дал тържествена клетва, че докато диша и докато сърцето му бие, ще направи всичко възможно, за да се върне. Той се беше заклел и в току-що осветения си тамплиерски меч и това бе клетва, която никога нямаше да наруши.

Със сигурност можеше да се усмихне на себе си, ако се опиташе да си се представи навремето, седемнадесетгодишен и небелязан от войната нито телом, нито духом. Беше се държал така глупаво, както само един невежа можеше да се държи. По същия начин човек можеше да се усмихне със смесени чувства, ако се опиташе да си представи един такъв младеж, един Пърсифал, както брат Гилберт би го нарекъл, с горящ поглед да се заклева, че ще преживее двадесетгодишна война в отвъдморските страни. Отгоре на всичко като рицар тамплиер. Това беше невъзможна мечта.

Но точно сега човек не можеше просто да се усмихне на тази невъзможна мечта, защото тя беше на път да се сбъдне. През тези двадесет години той се беше молил всеки ден, е, може би не всеки ден в периодите на военни походи или продължителни боеве, по време на които мечът ставаше по-важен от молитвата, но почти всеки ден се беше молил на Божията майка да държи закрилящата си десница над Сесилия и детето им, което не беше виждал. И Тя го беше направила. А беше почти сигурно, че не го беше направила без някаква цел.

Погледнато по този начин, който беше единственият логичен начин да се гледа на нещата, колкото и човек да си напряга ума, Арн не биваше да се страхува от нищо на този свят. Такава бе Нейната света воля, отново да ги събере заедно. Това щеше да се случи сега, следователно за какво имаше да се безпокои?

За много неща, така се оказа, когато се помъчи да си представи как би протекло всичко. Той обичаше една седемнадесетгодишна девойка, която се казваше Сесилия Алготсдотер, и тогава, както и сега, изразът, че обича човешко същество, не подобаваше да излиза от устата на един Фолкунг и отгоре на всичко граничеше с подигравка с любовта към Бога. Тя също беше обичала един седемнадесетгодишен младеж, един различен Арн Магнусон от този, който той беше сега.

А какви бяха те сега? На него му се бяха случили много неща през тези двадесет години война. Също толкова много, само че от различен характер, сигурно се бяха случили и на нея през тези двадесет години изкупление в манастира "Божия дом", подчинена на игуменка, за която му бяха разправяли, че била отвратителна жена.

Щяха ли изобщо да се познаят?

Той се опита да сравни мъжа, който представляваше сега, с момчето, което е било на седемнадесет години. Очевидно разликата в тялото беше голяма. Докато като млад вероятно е имал красиво лице, то сега със сигурност не беше особено красив. Половината от лявата му вежда заедно с бузата и слепоочието представляваха един голям, бял белег, получен в часа на голямото поражение при Хатин, мястото на вечен позор и проклятия. По останалата част от лицето си имаше не по-малко, а може би дори повече от двадесет бели белега най-вече от стрели. Нямаше ли една жена от приветливия и мирен манастирски свят на Дева Мария да обърне гръб с отвращение на такова лице и на убеждението в това, което лицето говореше за мъжа?

Щеше ли наистина да я познае? Да, беше убеден, че щеше да го направи. Той се успокояваше с това, че неговата мащеха Ерика Йоаршдотер беше само с няколко години по-възрастна от Сесилия и той я беше познал веднага, както и тя него още отдалече.

Но най-много се безпокоеше за това какво щеше да й каже, когато се срещнат. Сякаш съзнанието му се заключваше, щом се опиташе да измисли красиви думи за първоначален поздрав. За това трябваше да потърси утеха и съвет от светата Дева.

Пътуваха нагоре по река Тидан, срещу течението и с осем гребци. Арн седеше самотен на носа и се взираше надолу в тъмните води, където виждаше образа на покритото си с белези лице. В средата на плоскодънния речен кораб, който прекарваше целия си живот нагоре-надолу по тази река, стояха конете им. Арн беше убедил Ескил, че за това пътуване не бяха нужни стражи, защото той самият и Харалд носеха със себе си пълното си бойно снаряжение, лъковете си и много стрели. Няколко стражи скандинавци нямаше да са от кой знае какво значение, а само щяха ненужно да заемат място.

Ескил го пробуди от мечтанията му, като внезапно сложи ръка на рамото му. Когато Арн потръпна от докосването, Ескил добре се посмя, че това му бил стражът, който бдително щял да наблюдава от носа. Той му подаде парче пушена шунка, което Арн отказа.

— Приятно е да се пътува по реката през един красив летен ден — рече Ескил.

— Да — съгласи се Арн и се загледа във върбите и елшите, чиито клони се влачеха по слабото течение — дълго мечтах за това, без да знам дали някога ще мога да го видя отново.

— Дойде време да поговорим за някои лоши работи — каза Ескил и седна тежко на мястото за гребеца до Арн. — Наистина е тъжно да се разказват такива неща…

— По-добре да го кажеш сега, отколкото по-късно, при всички случаи трябва да се каже — каза Арн и се изправи от полулегналото си положение върху перилото на кораба.

— Ти и аз имахме брат. Имаме две сестри, които вече са омъжени, но брат ни, който се казваше Кнут, бе убит от един датчанин, когато беше на 18 години.

— Тогава нека за първи път да се помолим заедно за душата му — предложи Арн.

Ескил въздъхна, но се присъедини. Молиха се много по-дълго, отколкото Ескил намираше за необходимо.

— Кой го уби и защо? — запита Арн, когато вдигна поглед. На лицето му бяха изписани много по-малко скръб и гняв, отколкото Ескил очакваше.

— Датчанинът се казва Еббе Сунесон. Беше по време на ергенски гуляй, когато една от сестрите ни щеше да се омъжва, случи се в Арнес.

— Значи сестра ни се е омъжила в род на Сверкери и датчани? — попита Арн безизразно.

— Да, Кристина е съпруга на Конрад Педерсон в района на Роскиле.

— Но как е станало? Как може шега на ергенски гуляй да завърши със смърт.

— Сам знаеш, че обстановката може да се разгорещи… Имало е много бира, както и друг път, младият Еббе Сунесон се перчел какъв майстор на меча бил и смятал, че никой не би дръзнал да размени няколко удара с него. По принцип, който говори така при буре с бира, мами по-често самия себе си, отколкото другите. Но в случая с този Еббе било различно, той се оказал наистина добър с меча. Сега е част от стражата на датския крал.

— А този, който се е оставил да бъде подлъган, е бил нашият Кнут ли?

— Да, Кнут не ставал за двубой с меч, той бил като мен или като баща ни, но не така добър като теб.

— Е, кажи ми какво е станало. Стига се до рани и синини, щом си играеш с този, който си служи с меча по-добре от теб, на празненство. Но чак до смърт?

— Първо, Еббе отрязал едното ухо на Кнут и предизвикал голям смях с това. Вероятно Кнут е можел да се откаже след първото проливане на кръв. Но Еббе така му се подигравал, че се вдигал все повече и повече смях, и Кнут нападнал разярен…

— Веднага бил убит. Разбирам как е станало — каза Арн с повече мъка, отколкото гняв в гласа си. — Ако Бог повели, един ден Еббе Сунесон ще се срещне с меча на брата на Кнут, в противен случай не. Не смятам да търся отмъщение по собствена воля. Но и вие ли не сте отмъстили на убиеца? Сигурно сте поискали голямо обезщетение в такъв случай.

— Не, въздържахме се от искане на обезщетение — отговори Ескил засрамено. — Не беше лесно, но и обратното беше също толкова трудно. Еббе Сунесон е от рода на Белите, от който нашата сестра Кристина щеше да стане част на следващия ден. Родът на Белите е най-могъщият в Дания след кралския. Архиепископът Абсалон в Лунд е от този род.

— Сватбата не е била никак весела — каза спокойно Арн все едно, че говореше за времето.

— Не, изобщо не беше — съгласи се Ескил. — Всички гости датчани потеглиха на юг на следващия ден, за да довършат тържеството у дома си. Ние погребахме Кнут във Форшхем и един ден по-късно баща ни получи удара, мисля, че от скръб.

— Скъпо е трябвало да платим като зестра за хитрината да се сродим с този род на Белите — измърмори Арн и се загледа в тъмните води на реката. — Какви още неприятни неща има да ми разкажеш?

Ескил смяташе, че има повече нещастия, за които да поговорят. Но дълго се колебаеше и на Арн му се наложи да го подкани още веднъж да разкаже за лошото по-добре сега, отколкото да отлага.

Другото злочесто събитие беше свързано с Катарина Алготсдотер, сестрата на Сесилия, съпруга на Ескил и майка на две вече омъжени дъщери и син Торгилс, когото може би скоро щяха да срещнат в кралската крепост Нес.

Катарина изобщо не била лоша съпруга, нито пък лоша майка. Със сигурност била по-добра отколкото можело да се очаква, тъй като била позната като лукава жена и интригантка.

Ескил споделил брачното ложе с Катарина по-скоро в името на честта, отколкото заради зестра и власт. Алгот Полсон, бащата на Сесилия и Катарина, бил сключил договор за брак между Сесилия и Арн. Но когато този договор бил нарушен с това, че Арн и Сесилия си навлекли наказанието на църквата и двадесетгодишно изкупление, Алгот настоял за компенсация, за което бил в правото си.

При това положение, спасяването на честта на Фолкунгите било само едната част от сделката. Другата представлявала каменоломни и гори, както и дълъг отрязък от брега по продължение на Ветерн под формата на зестра. Вероятно Ескил беше прозрял по-добре от другите преимуществото на тази част от сделката, защото сега той можеше да взима решенията относно търговията, извършвана по море в цяла Западна Готаланд.

А каменоломните без съмнение носели много сребро във време, когато се строели такъв голям брой църкви в цялата страна. Много сребро, но само ако човек не пилеел каменния материал за собствени строежи, добави Ескил в неуспешен опит да се пошегува. На лицето на Арн не се появи и следа от усмивка.

На Ескил никак не му било лесно да възнагради Катарина с подарък и ключове от къщата след първата им брачна нощ, след всичкото зло, което тя причинила на Арн и Сесилия, като тичала да доносничи на игуменката Рикиса. Въпреки това по такъв начин можел най-лесно да оправи нещата. Никой нямало да може да каже за Фолкунгите, че нарушавали обещанията си и сключените споразумения.

Дълги години Катарина била мила съпруга и изпълнявала всичките си задължения. Но когато изминали петнадесет години, извършила най-големия от всички грехове.

Ескил, разбира се, прекарвал много време в Нес или Източен Арос, а също така и чак долу във Висби и Любек и Катарина използвала все по-често това време като съпруга, лишена от съпруг, за такива видове развлечения, които едва ли можеха да се изкупят с покаяние. Един от стражите й правел компания нощем.

Когато Ескил за първи път научил за това, провел строг, сериозен разговор с Катарина и й обяснил, че ако пак се заговорело за подобно прегрешение в неговия дом, имало опасност от голямо нещастие за всички тях. Строгите думи на закона по отношение на прелюбодеянието били само част от неприятностите. Най-лошо щяло да бъде децата им да останат без майка.

Отначало изглеждало, че Катарина си е взела бележка. Но не след дълго отново започнали слуховете и Ескил забелязал това не само в Арнес, но и по ядосаните изражения на членове на кралския съвет. Тогава той направил това, което повелявала честта, но решението не било никак лесно, а изпълнено със скръб.

Стражът Свейн сторил каквото му било заповядано. Една нощ, когато Ескил бил при краля в Нес, макар и в отделна стая и измъчван от кошмари, Свейн и още двама от подчинените влезли в готварницата, където, както всички в Арнес знаели, двамата прелюбодейци се срещали.

Те не убили Катарина, а само мъжа, с когото тя съгрешавала. Кървавите чаршафи били занесени на съвета, за да бъде оневинен прегрешилият. Катарина била заведена в манастира "Божия дом", където дала обет. В случая, що се отнася до среброто, това била най-лесната част. Ескил дарил толкова, колкото сметнал за необходимо на "Божия дом", а Катарина оставила всичко, което притежавала, на рода на Фолкунгите, когато дала обета. Това била цената, която трябвало да се плати, за да остане жива.

След тези разкрития пътуването дълго време беше потискащо. Харалд Ойстенсон седеше самотен на кърмата при кормчията, защото сметна, че не беше редно да се намесва в разговора на двамата братя горе на носа. Ясно можеше да се види и от това голямо разстояние, че е изпълнен с много мъка.

Мястото за почивка се намираше в подножието на планината Аскеберя и старото място за провеждане на родовия съвет, където реката Тидан правеше рязък завой на юг. И други малки кораби, които приличаха на техния, дълги и с плоско дъно, но с по-тежък товар, вече лежаха, издърпани наполовина на брега, и когато собственикът, господарят Ескил от рода на Фолкунгите, слезе от кораба си, сред гребците и хората наоколо настана голямо суетене. По-обикновените хора светкавично бяха изхвърлени от продълговатата постройка и няколко жени се втурнаха да чистят, докато грижещият се за мястото за почивка, който се казваше Гурмунд и беше освободен слуга, донесе бира за господаря Ескил.

Арн и Харалд Ойстенсон взеха лъковете и колчаните си със стрели, занесоха сено в един от оборите и си направиха мишена, преди да отидат да се упражняват. Харалд се шегуваше, че за единственото упражнение, което можеха да правят през едногодишното им пътуване по море, им трябваха врагове на близко разстояние, но ето че с Божията помощ отново имаха възможност да се подготвят по-добре. Арн само отвърна лаконично, че упражняването е дълг, тъй като е богохулство да вярваш, че светата Дева винаги ще помага на лентяите. Само тези, които работят усърдно върху стрелбата си, заслужават да стрелят добре.

Няколко момченца се бяха промъкнали, за да видят как двамата мъже, които, разбира се, те не познаваха, можеха да си служат с лък и стрели. Но скоро се затичаха обратно към стопанството и запъхтяно заразказваха, че тези стрелци са най-добрите на света. Тогава някои от свободните мъже се промъкнаха крадешком по посока на стрелците и скоро видяха със собствените си очи, че това беше така. И Фолкунгът, и воинът с червена норвежка риза си служеха с лъка и стрелите така, както никой друг.

Когато настъпи вечерта и господарите се събраха за вечеря, бързо стана ясно, че непознатият воин с фолкунгска мантия е братът на господаря Ескил, и не след дълго слухът обиколи цялата околност Аскеберя. Мъж от сагите се беше завърнал в Западна Готаланд. Човекът с мантията на Фолкунг не можеше да бъде никой друг освен Арн Магнусон, когото описваха в толкова много песни. Хората в къщите и по дворовете шушукаха за и против. Със сигурност не можеше да бъде никой друг.

Няколко от най-малките синове на домакина се втурнаха безразсъдно в продълговатата къща, застанаха до вратата и извикаха на Арн да каже името си. Такава наглост можеше да им коства кожата на гърбовете им и домакинът Гурмунд, който седеше вътре на масата на господарите, стана разярен, за да накаже калпазаните, като в същото време се извиняваше на господаря си Ескил.

Арн обаче го спря и сам отиде при момчетата, хвана ги шеговито за вратовете и ги изведе на двора. Там той застана на едно коляно, погледна ги престорено строго и ги помоли да повторят въпроса си, ако смеят.

— Ти ли си… господарят Арн Магнусон? — изпъхтя най-дръзкото момче и в следващия момент затвори очи все едно очакваше да получи плесница.

— Да, аз съм Арн Магнусон — отговори Арн, като внимаваше повече да не гледа строго. Въпреки това момчетата все още изглеждаха малко уплашени, докато очите им шареха от белезите по лицето му до меча със златистия кръст на ножницата и на дръжката, който висеше до крака му.

— Искаме да ти служим! — рече най-смелото от тях, същото, което беше задало първия въпрос, когато най-накрая се престраши да мисли, че не го грози нито удар с камшик, нито строго мъмрене от страна на воина.

Арн се разсмя и им обясни, че за това трябва да почакат няколко години. Но ако се упражняват прилежно с дървени мечове и лъкове, може би няма да е толкова невъзможно.

По-малкото от двете момчета също събра смелост и помоли господарят Арн да им покаже меча си. Арн се изправи и се поколеба за миг, преди да извади с рязко движение меча от ножницата. Двете момчета се задъхаха, когато лъскавата стомана просветна на светлината на вечерното слънце. Както всички момчета, те веднага разбраха, че това е съвсем различен вид меч от тези, които имаха стражите и господарите. Този беше по-дълъг и по-тесен, но без ни най-малка следа от огън или неравност по острието. Вдъхващи ужас бяха и драконовите орнаменти или тайните знаци от искрящото злато, гравирани в горната част на острието.

Арн хвана ръката на по-голямото момче и внимателно притисна показалеца му към ръба на острието и го помръдна съвсем леко. Веднага се появи капка кръв на върха на пръста. Арн пъхна показалеца на момчето в устата му, прибра магическия меч в ножницата, потупа момчетата по главата и им обясни, че такива остри мечове очакват всички, които започнат да му служат. Но също така ги чака и тежка работа. Да го потърсят след пет години, ако все още имат желание.

После ги поздрави с поклон, сякаш вече бяха станали негови стражи, обърна се и тръгна с големи крачки и развяваща се мантия обратно към вечерята. Двете момчета стояха и гледаха като омагьосани лъва, символ на Фолкунгския род, на гърба на Арн, без да смеят да помръднат, докато той не затвори вратата на продълговатата къща след себе си.

Когато влезе в къщата, Арн беше в толкова добро настроение, че Ескил замърмори как не можел да разбере по какъв начин техният разговор по време на пътуването този ден е довел до такава радост. Арн веднага стана сериозен, седна на масата точно срещу Ескил, хвърли учуден поглед към дървения съд с ечемична каша, мазнина и месо, който стоеше пред него, премести го настрана и сложи покритата си с белези ръка върху тази на Ескил.

— Ескил, братко мой — каза той. — Трябва да разбереш нещо за мен и Харалд. Дълги години яздехме, придружавани от Смъртта. По време на утринната молитва със скъпите ни братя рицари никога не знаехме кои от нас ще липсват на вечернята. Видях много от братята ми да умират, а също и много, които бяха по-добри от мен. Видях главите на някои от най-добрите братя отсечени и набодени на копия в подножието на стените на Бофор, крепостта, за която ти разказахме вчера. Мъката оставям за времето за молитва, не си мисли, че няма да се моля усърдно, след като заспиш. Не си мисли, че приех леко това, което ми разказа.

— Войната в Светите земи ти е създала особени навици — измърмори Ескил, но въпреки това бе обзет от внезапно любопитство. — Имаше ли много рицари тамплиери по-добри от теб, братко?

— Да — отговори Арн сериозно. — Харалд ми е свидетел, питай него.

— Аха, какво ще кажеш за това, Харалд? — попита Ескил.

— Че хем е истина, хем не е — отвърна Харалд, като вдигна поглед от подноса с каша и плуващи мазнина и месо, към които той бе проявил по-голяма благосклонност от Арн. — Когато отидох в Светите земи, мислех, че аз съм воин, защото от четиринадесет години не бях правил нищо друго освен да воювам и смятах, че съм сред най-силните с меча. Тази заблуда ми коства множество синини. Рицарите тамплиери са воини, каквито никога не бях виждал и никога не бях си представял, един рицар тамплиер се равнява на пет обикновени мъже казваха сарацините. И за това съм съгласен с тях. Но истина е също така и това, че някои рицари тамплиери стоят високо над всички останали и носещият името Арн Готски, твоят брат, е един от тях. В Скандинавския север няма майстор на меча, който може да се мери с Арн, кълна се в Света Богородица!

— Не осквернявай Света Богородица! — изрече строго Арн. — Спомни си майстори на меча като Ги дьо Каркасон, Серж дьо Ливурн и най-вече Ерне дьо Навар.

— Да, помня ги всичките — отвърна Харалд невъзмутимо. — Ти би трябвало също така да си спомниш разговора ни, че щом слезем от кораба на скандинавска земя, аз вече не съм ти сержант, нито пък ти мой господар, който може да ми заповядва, а съм норвежкият ти брат. А на теб, Ескил, с радост ще ти кажа, че имената, които Арн спомена, бяха имена на изключителни майстори на меча. Но всички те сега са мъртви, а Арн не.

— Това не се дължи на меча, копието и коня — каза Арн и погледна надолу към масата. — Дева Мария държа закрилящата си, милостива десница над мен, защото е имала нещо предвид.

— Живите рицари са по-добри от мъртвите — каза Ескил кратко с тон, който показваше, че смята дискусията за завършена. — А ечемичната каша с мас май не подхожда на нашия рицар?

Арн призна, че по принцип не отказва Божиите дарове на маса, но също така му е трудно да преглътне течна свинска мас. Независимо, че осъзнава, че такава храна затопля доста добре през скандинавската зима. Ескил изпитваше непонятно удоволствие от това, че брат му капризничи за храната дори и днес, както сам каза. Ескил веднага нареди на един от мъжете, които седяха на масата на гребците от другата страна на огъня в залата, да отиде да донесе малко арнеска шунка и няколко пушени наденици от Льодьосе.

След като вечерята свърши и най-накрая всеки беше получил храна според вкуса си, Ескил отиде до огъня и взе един въглен с ръка. Като се върна на масата, той почисти остатъците от храна с лакътя си и бързо и лесно начерта върху нея с въглена пътя от Льодьосе долу при река Гота, нагоре през Венерн покрай Арнес и право до устието на река Тидан, където пътуването им беше започнало. Сега се движеха по Тидан към Форшвик на брега на езерото Ветерн, от чиято друга страна пътуването продължаваше през езерото Борен и нататък към Линшьопинг. Оттам излизаха други линии, които водеха както нагоре към Свеаланд, така и на юг към Висабю и Любек. Ескил обясни гордо, че това беше гръбнакът на неговото кралство на търговията. Той владееше цялата водна територия от Льодьосе до Линшьопинг, всички лодки бяха негови, речните кораби, както и по-големите и по-кръгли кораби, които плаваха през Венерн и Ветерн, а също и сандъците, които се намираха при Тролския водопад в река Гота. Над петстотин мъже, повечето освободени слуги, управляваха корабите му по тези направления. Само при най-суровите зими с обилен снеговалеж можеше да се случи търговията да замре за няколко седмици.

Арн и Харалд бяха следили мълчаливо и внимателно линиите, които Ескил начерта с въглена, и кимнаха в знак на съгласие. И двамата честно заявиха, че не е шега работа да можеш да свържеш Западно море и Норвегия с Източното езеро и Любек. По този начин човек можеше да води датските сили за носа.

Тези думи развалиха настроението на Ескил и въодушевлението и самоувереността му го напуснаха. Какво имаха предвид с това и какво знаеха за датчаните?

Арн разказа, че когато плавали по продължение на ютландския бряг, минали през пролива Лимфьорд. Влезли в него, за да може Арн да се помоли и да дари злато на манастира Витскьол, където бил прекарал около десет години от детството си. Във Витскьол нямало как да не научат едно и да видят друго. Дания била голяма сила, обединена първоначално под властта на крал Валдемар, а впоследствие на сина му Кнут. Датските воини приличали повече на франкските и саксонските, отколкото на скандинавските, а силата, която Дания притежавала и която така лесно се забелязвала, нямало да остане неизползвана. Тя щяла да нараства и то най-вероятно за сметка на германските страни.

От Норвегия пък можело да се плава до Льодьосе на река Гота, без да бъдеш хванат от датчани и принуден да платиш данък. Но да изпратиш търговски кораб в посока юг от Льодьосе по пътя между датските острови към Саксия и Любек не бивало да се прави без да се платят големите мита. А човек не бива да вдига голям шум за митата, защото по-силният скоро ще използва средствата на войната, за да наложи волята си.

Ескил слабо възрази, че човек винаги можел да се сроди с датчаните чрез брак, за да са спокойни, но Харалд и Арн се разсмяха толкова невъзпитано на това изказване, че Ескил се засегна и дълго време се мусеше.

— Аз и Харалд сме си говорили за един начин, по който да засилиш търговията си, и мисля, че точно сега той ще ти оправи настроението — рече Арн. — От сърце подкрепяме търговската ти дейност, единодушни сме, че си организирал всичко по най-добрия начин, така че чуй идеята ни. В Льодьосе се намира нашият кораб, който Харалд, норвежкият кормчия, може да преведе през което и да е море. Нашето предложение е Харалд да прекара този кораб срещу добро заплащане в сребро по пътя между Лафутен и Льодьосе. Имай предвид, че това е кораб, който побра три коня и две дузини мъже с всичките необходими провизии и фураж заедно с десет волски коли, пълни със стока, която докарахме от Льодьосе. Сега пресметни всичко това в количество сушена риба от Лафутен и ще стигнеш до заключението, че две подобни пътувания през лятото всяка година ще удвоят приходите ти от сушена риба.

— Ха, ти все пак си спомняш, че говорих за сушената риба — възкликна Ескил обнадеждено.

— Все още си спомням онази разходка на коне до съвета на всички готи при Аксевала, когато бяхме съвсем млади, ти и аз — отвърна Арн. — Тогава ти ми разказа как смяташ да опиташ с помощта на норвежките ни роднини да докарваш треска от Лафутен. Помня, че веднага се сетихме за четиридесетдневния пост преди Великден и аз в същия момент схванах, че това е добра идея. Като момче, идващо от манастир, каквото бях тогава, вече бях изял доста кабалао. Сушената риба днес не е по-евтина от преди. Ще се отрази добре на търговията ти.

— Наистина и двамата сме синове на майка ни Сигрид — каза Ескил разчувствано и размаха ръка да донесат още бира. — Тя беше тази, която първа разбра нещата, за които ние си говорим сега. Баща ни е човек, достоен за уважение, но без нея той нямаше да натрупа такова голямо богатство.

— Тук си напълно прав — отвърна Арн и премести бирата, която поставиха пред него, към Харалд.

— Та ти, Харалд, искаш да работиш за нас като кормчия на чуждестранния кораб? И възнамеряваш да плаваш около Норвегия за треска? — попита Ескил сериозно, след като изгълта значително количество от новата бира.

— Точно така. Споразумели сме се с Арн — отговори Харалд.

— Виждам, че си си взел нова туника — отбеляза Ескил.

— Сред твоите стражи в Арнес има няколко норвежци, както сам знаеш. Когато са на служба при теб, всички те носят сини цветове и почти не използват дрехите, с които са дошли. От един от тях си купих тази туника с цветовете на рода на Биркебените и с нея се чувствам по-добре, отколкото с цветовете, които винаги носех в Светите земи — отвърна Харалд с известна гордост.

— Две кръстосани стрели в златисто на червен фон — промърмори Ескил замислено.

— Отива ми още повече, защото лъкът е най-силното ми оръжие, а да нося тези цветове е мое право — увери го Харалд. — Биркебените използваха най-много лъка и стрелите в битката, а в Норвегия нямах равен в стрелбата с лък. В Светите земи не бях по-зле.

— Не, естествено, че не — каза Ескил. — Биркебените разчитаха много на силата на лъка и оттам дойде по-голямата част от победата. Ти замина за Светите земи в най-тежките времена. Една година по-късно дойде Свере Мунсон от Фарьорските острови. Биргер Бруса и крал Кнут го снабдиха с оръжие, мъже и сребро. После вие победихте и сега Свере е крал. Но ти знаеш всичко това, нали?

— Да, и затова исках да придружа твоя брат до Нес, за да благодаря на крал Кнут и ярл Биргер, които ни подкрепиха.

— Никой няма да ти отнеме това право — измърмори Ескил угрижено. — А ти иначе си син на Ойстен Моилас, нали?

— Да, точно така. Баща ми загина пред стените на Тьонсберг при Ре. Аз бях там, съвсем млад. Избягах от отмъстителите в Светите земи, сега се завръщам с нашите цветове.

Ескил кимна и отпи от бирата си, обмисли видимо много старателно казаното дотук, преди да реши накъде да насочи разговора. Другите двама видяха, че той не иска да бъде прекъсван, и изчакаха.

— Щом си син на Ойстен Моилас, можеш да предявиш правото си за норвежката корона — каза Ескил с тона, който използваше при уговаряне на сделки. — Ти си наш приятел, също като Свере, и това е хубаво. Но ти имаш избор. Можеш да избираш между това да подкрепиш бунтовниците и да станеш крал или да умреш. Или това да доплаваш до крал Свере с писмено разрешение от ярла и крал Кнут и да му се закълнеш във вярност. Така стоят нещата и няма средно положение.

— А в такъв случай кога ще стана ваш враг? — избърза с въпроса си Харалд, преди да е успял да помисли какво означава тази нова информация.

— В никакъв случай няма да се превърнеш в наш враг, надявам се — отговори Ескил със същия бърз тон. — Или ще загинеш в борбата срещу крал Свере и тогава няма да можеш да ни бъдеш кой знае какъв враг, или ще победиш. Тогава все още ще си наш приятел.

Харалд се изправи, взе халбата си с две ръце, изпи я до дъно и със замах я удари в масата така, че пепелта от начертаното кралство на търговията на Ескил се разлетя във всички посоки. След това вдигна дланите си към братята Фолкунги в знак да не го спират, посочи главата си и тръгна към вратата, като уви червената си мантия по-плътно около себе си. Когато отвори вратата, светлата лятна нощ ги заслепи и се чу песента на славей.

— Какво му втълпи в главата на нашия приятел Харалд? — попита Арн, смръщил чело.

— Както се научих от теб за краткото време, прекарано заедно, братко. По-добре кажи сега това, което трябва да бъде казано. Ти какво мислиш по въпроса?

— Най-разумно за Харалд би било да даде клетва за вярност на крал Свере още при първото си пътуване — отговори Арн. — Един крал няма да се отнесе неблагодарно към сина на паднал герой, който е стоял на същата страна като самия него. Най-добре за Норвегия, за Западна Готаланд и за нас, Фолкунгите, ще бъде Харалд и Свере да постигнат споразумение.

— И аз така мисля — каза Ескил. — Но мъже, усетили изкушението на кралската корона, невинаги действат по най-разумния начин. Ами ако Харалд се присъедини към бунтовниците?

— Тогава онзи Свере ще се сдобие с противник, по-страшен от всички останали в Норвегия — каза Арн спокойно. — Но същото важи и в обратния случай. Ако се присъедини към Свере, Свере сигурно ще получи такава голяма сила, че войната за короната ще бъде преустановена. Познавам Харалд добре от много години война рамо до рамо. Разбираемо е, ако на някой му се завърти главата, когато без предупреждение узнае, че може да стане крал. Това би станало също и с теб или с мен. Но утре, когато е размислил, по-скоро ще предпочете да бъде наш кормчия, отколкото да преследва норвежката корона през огън и дъжд от стрели.

Арн се изправи и вдигна ръка в знак, че отказва предложението на Ескил за още бира, взе няколко овчи кожи, поклони се за лека нощ на брат си и излезе в лятната нощ. Отново се чу славеят и студената утринна светлина заслепи Ескил, преди вратата да се затвори и той да протегне ръка за още бира. Арн затвори очи и задиша дълбоко, когато се пренесе в летните нощи от детството си. Носеше се силен мирис на елша и бреза, а мъглата приличаше на танц на елфи долу над реката. Не се виждаше жив човек наоколо.

Арн се загърна с неподплатената си мантия, пресече двора и влезе в ограденото пасище, за да остане сам със себе си. В мъглата изведнъж се изправи черен бик. Арн си помисли, че в мъгла човек лесно преценява грешно както разстоянието, така и размера.

Бикът започна да рови с предното си копито и да сумти срещу него. Несигурен какво да предприеме, Арн извади меча си и бавно продължи пътя си към отсрещната страна на пасището. Той погледна през рамо и видя, че бикът още по-диво рита туфите трева една след друга, и си помисли, че би било неприятно да обяснява на брат си как е отказал бирата, само за да излезе навън и да отсече предния крак на един от биковете на двора.

Но той стигна до оградата от другата страна на пасището без да бъде нападнат от бика и скоро се разположи под една висока върба, която спускаше най-долните си клони в реката. Славеите пееха от всички страни наоколо. Тук, далеч на север, те звучаха различно, сякаш свежият, хладен въздух ги правеше по-гласовити.

Арн се помоли за душата на непознатия си брат Кнут, който загинал заради младежката си дързост и желанието на един датски благородник да го убие, за да се почувства истински воин. Той се помоли греховете на датския благородник да бъдат простени от Господ, както и от братята на убития, и той самият да не бъде обхванат от жажда за отмъщение.

Помоли се и за здравето на баща си, то да се възвърне, за Ескил, за дъщерите и сина Торгилс на Ескил и за всички онези сестри, които не познаваше и вече бяха омъжени. Помоли се за Катарина, злобната сестра на Сесилия, да се смири за греховете си и да потърси опрощение. Накрая отправи много дълга молитва към Божията майка да го дари с ясни слова преди предстоящата среща и да не позволи нищо лошо да се случи на Сесилия и сина им Магнус, преди всички те да бъдат събрани с благословията на църквата.

Когато свърши с молитвите си, яркото слънце се издигна над мъглата. Тогава Арн се замисли над голямата милост, с която бе дарен, за това, че животът му бе пощаден, въпреки че отдавна щеше да е стиснал юмруци до бяло под немилостивото слънце в Светите земи.

Божията майка се беше смилила над него повече, отколкото той заслужаваше. В замяна му беше поставила задача и той й обеща, че няма да се провали. С всички сили щеше да се труди, за да изпълни нейната воля, която чувстваше като най-съкровената си тайна от мига, в който Тя му се яви в църквата във Форшхем.

Арн се загърна в овчите кожи, пое дълбоко въздух и легна между корените на върбата, които се протягаха като за прегръдка. Често пъти беше спал така на полето, потънал в здрав сън след молитви, но с наострено ухо, за да не бъде изненадан от неприятели.

По стар навик той се пробуди внезапно, без да знае защо, и безшумно извади меча си, изправи се тихо, докато разтриваше ръцете си и внимателно се оглеждаше наоколо. Оказа се дива свиня майка с осем раирани прасенца след себе си, които вървяха по брега на реката с леко шумолене. Арн седна тихо на земята и ги наблюдава, стараейки се да не хвърля ярки отблясъци с дръжката на меча си.

Следващата сутрин поеха на път малко по-късно от очакваното. Лошото настроение на Ескил и зачервените му очи имаха връзка с това. Гребяха право на юг в продължение на много часове и в условия на по-тежък труд за гребците, тъй като реката се стесни и се превърна по-скоро в поток. По средата на деня, когато стигнаха до Тидантелет, откъдето корабът щеше да бъде издърпан от волове и хора до езерото Браксенбулет, настроението беше най-лошо. Наложи се да почакат малко, защото мъжете влекачи дойдоха с кораб от другата посока и самите те и воловете трябваше да си починат, преди отново да се впрегнат в работа.

По пътя си бяха срещнали няколко товарни лодки и две лежаха преди тях в очакване да дойде редът им за изтегляне. Настана известно негодувание сред хората от лодките, когато кормчията им слезе на брега и заповяда две от чакащите лодки да освободят мястото. Сърдитите думи бързо заглъхнаха, когато самият Ескил се показа. Та нали всички те работеха за него и всички лодки бяха негови.

Ескил, Арн и Харалд свалиха конете си и поеха с известна преднина по волската пътека от страната на покрития с дънери път за кораба. Арн се чудеше дали Ескил е правил изчисления да изкопае канал вместо да поддържа волове и хора за тегленето на кораби. Ескил смяташе, че разходите щяха да са еднакви, защото в такъв случай каналът трябваше да се продължи на юг, тъй като височината на пада беше прекалено голяма на това място. А с канал, който е удължен на юг, щеше да се увеличи времето за пътуване и следователно щяха в крайна сметка да имат загуба в сравнение с това да запазят този влек за кораби. През зимата, когато всички превозни средства се теглеха с шейни, този участък беше също толкова лесно проходим както замръзналата река. Зимно време на по-малките лодки слагаха шини под плоските им дъна и тогава те можеха да бъдат теглени като шейни по целия речен път.

В началото на кратката си разходка на коне те срещнаха мъжете влекачи, които се задаваха с тежък кораб, натоварен с желязо от Норданскуг според Ескил. Бяха на най-високото място и затова Ескил избърза напред и им извика, че никой не трябва да пуска това, което държи в ръцете си, за да поздравява господаря си.

Тримата спряха конете си и се изместиха встрани, за да направят място на воловете и водачите им, които вървяха първи в колоната. Арн забеляза, че влекачите се справят добре с работата си, че всички бяха обути с груби, цели кожени обувки и че никой не хвърля лукави погледи, обичайни за робите, към тримата господари на коне. Напротив, някои от тях пуснаха въжетата с една ръка, поздравиха ги и се помолиха Дева Мария да благослови господаря Ескил.

— Всички те са свободни — отговори Ескил на въпросителния поглед на Арн. — Една част купих и освободих в замяна на това да работят за мен, други просто взех на работа срещу заплащане и всички работят усърдно както с тегленето, така и на полетата, които стопанисват под аренда. Това е добра сделка.

— За теб или за тях? — почуди се Арн с едва доловима нотка на присмех в гласа си.

— И за двете страни — отвърна Ескил, без да го е грижа за тона на брат му. — Вярно е, че този търговски път ми донесе доста пари. Вярно е също така, че тези мъже и техните деца щяха да живеят много по-зле без тази работа. Може би човек трябва да се роди крепостник, за да разбере радостта им от това теглене на кораби.

— Може би да — каза Арн. — Имаш ли и други места за изтегляне на кораби като това тук?

— Още едно от другата страна на Ветерн, след езерото Бурен. Но това не е много, като имаш предвид, че плаваме или гребем през целия път между Льодьосе и Линшьопинг — отговори Ескил очевидно доволен от начина, по който беше организирал всичко това.

Успяха да наваксат закъснението от сутринта, когато навлязоха в езерото Браксенбулет и се насочиха на север. Вятърът идваше от посока югозапад и те можеха да разгърнат платната и да се спуснат по течението на следващата река, която водеше към езерото Викен, като по този начин облекчиха гребците. По водите на Викен отново се движеха с добра скорост.

Пристигнаха във Форшвик рано вечерта и цялото закъснение от сутринта се стопи благодарение на попътния вятър.

Форшвик лежеше като остров между Викен и Ботеншьон, който всъщност беше част от Ветерн. От едната страна на Форшвик бързеят беше силен и широк, а от другата устието беше по-тясно и по-дълбоко и там се въртяха две воденични колела. Къщите бяха построени в четириъгълна форма и като цяло бяха малки и ниски, с изключение на продълговатата постройка по продължение на брега на Ботеншьон. Всичко беше направено от посивял дървен материал, а покривите бяха покрити с торф и трева. Редица обори се простираше на север покрай брега.

Влязоха с лодката при мостовете откъм Викен. Там вече имаше една подобна лодка, която група носачи товареха с каруци, които идваха от другата страна на езерото. Ескил обясни накратко, че корабите във Ветерн са по-големи и се движат само между Форшвик и Вадстена или в района на Му, където се присъединяват лодките от Линшьопинг. Да, а има, разбира се, и два по-малки и по-бързи кораба, които плават между Форшвик и кралския остров Висинг.

Арн искаше веднага да оседлае коня си и да поязди, за да разгледа наоколо, но Ескил сметна, че не е прилично да показват пренебрежение към стопаните на крепостта по такъв начин. Та те са Фолкунги в края на краищата. Арн се съгласи с това, те заведоха конете в двора и ги завързаха при една ограда и корито с вода. Вече бяха причинили голямо тичане и суетене из двора, когато хората разбраха, че не кой да е им е дошъл на гости.

Стопанката замалко щеше да се препъне от вълнение, докато тичаше да ги посрещне с бира, а Ескил се пошегува, че би предпочел бирата да се излее в него, а не върху него. Той и Харалд веднага я изпиха по мъжки, докато Арн както винаги не оказа големи почести на предложената му бира.

Стопанката на къщата, с накривена шапчица и плахи думи, които се застъпваха, се опита да обясни, че тъй като стопанинът бил във Ветерн, за да прибере улова от пъстърва, а тя самата не била очаквала гости, а и било рано вечерта, и тъй като в голямата готварница перяли и още няколко обяснения, та щели да се забавят с вечерята за гостите.

Ескил се понамръщи, но Арн бързо поясни, че така било още по-добре, защото и тримата възнамерявали да пояздят из имота на Форшвик. След няколко часа щели да се върнат.

Стопанката направи реверанс с облекчение и не забеляза неудоволствието в погледа на Ескил. Той отиде неохотно при коня си и стегна подпругата пуфтейки, преди да заобиколи с коня коритото с вода, за да може по-лесно да стъпи на него с единия крак и тежко да се преметне на седлото.

Арн и Харалд вече бяха готови с работата около седлата, Арн хвърли многозначителен поглед към Харалд и плесна двата коня, за да минат с бавен тръс, но без ездачи покрай Ескил. Когато той обезпокоено вдигна поглед към конете с празни седла, Арн и Харалд се появиха тичешком изотзад и се хвърлиха със скок във въздуха, приземиха се с ръце, хванати за задните части на конете, а в следващия миг паднаха право на седлата и веднага пришпориха конете, както правеха всички рицари тамплиери, когато имаше тревога. Ескил ни най-малко не се развесели.

Първо поеха на юг. Извън четириъгълния двор на стопанството се намираше насаждение с коноп, където светлото на цвят растение вече беше израсло нагоре по стълбчетата на височина колкото човешки ръст. После продължиха към бързея и моста, където имаше ябълкова градина с току-що цъфнали дървета, приличащи на сняг, нападал по земята.

След моста над бързея пред тях се ширнаха обработваемите площи на Форшвик. Най-близкото поле стоеше незасято и там за своя изненада те видяха как четири момчета на коне се упражняваха да се бият с дървени пики и щитове един срещу друг. Момчетата бяха така съсредоточени в играта си, че не забелязаха тримата непознати господа, които пристигнаха в тръс и спряха в края на полето, за да ги наблюдават с голямо удоволствие за известно време, докато не бъдат разкрити.

— От нашия род са, и четиримата са Фолкунги — поясни Ескил, когато вдигна ръка и повика при себе си четиримата млади конника, които веднага пристигнаха в галоп, скочиха от конете, хванаха ги за юздите и пристъпиха напред, за да коленичат пред Ескил.

— Какви са пък тези чуждоземни маниери, мислех, че вие се готвите да заемете място в кралската стража или при Биргер Бруса, или при мен самия — поздрави ги Ескил весело.

— Това е новият начин, така се упражняват всички в двора на крал Валдемар в Дания, сам го видях — отговори най-голямото момче, като хвърли бърз поглед към Ескил.

— Възнамеряваме да станем рицари! — обясни смело едно от по-малките момчета в случай, че Ескил не е разбрал.

— Ооо? Вече не е достатъчно да станеш воин, така ли? — попита Арн, наклони се леко напред от седлото и погледна строго момчето, което току-що беше говорило на Ескил като на стар познат, който нищо не разбира. — Кажи ми тогава, какво прави един рицар?

— Един рицар… — започна момчето, но мигом стана несигурно поради развеселеността на норвежкия воин, която той напразно се опитваше да прикрие, като сложи ръка на челото и очите си.

— Не обръщай внимание на норвежеца, малки мой приятелю, защото той нищо не знае — каза Арн приветливо, без следа от присмех. — Вместо това ме осветли! Какво прави един рицар?

— Един рицар язди с копие и щит в ръка, защитава девойки при нужда, убива силите на мрака или дракона като Св. Юриан и е начело на защитата на страната във време на размирици — отговори момчето сега съвсем сигурно в себе си и погледна Арн право в очите. — Най-видни от всички рицари по света са рицарите тамплиери в Светите земи — добави то все едно искаше още по-убедително да покаже, че знае за какво говори.

— Разбирам — отвърна Арн. — Нека Дева Мария да държи закрилящата си десница над вас, докато се упражнявате за такова добро нещо, а сега да не ви пречим повече.

— Дева Мария? Ние се молим на Св. Юриан, който е закрилник на рицарите — рече момчето дръзко и още по-убедено, че именно то познава темата на разговор.

— Е, да, така е, много се молят и на Св. Георги — каза Арн и обърна коня си, за да гледа към Форшвик. — Аз обаче споменах Дева Мария, защото точно Тя е висша закрилница на рицарите тамплиери.

Когато тримата мъже се отдалечиха на известно разстояние, им стана неудържимо смешно. Но момчетата не чуха силния им смях, защото с голяма сериозност и възобновен плам тръгнаха един срещу друг с конете и късите си дървени копия, с протегнати голи ръце, все едно нападаха със сарацински мечове.

Привечер, когато се върнаха във Форшвик, вече бяха видели това, което трябваше. На север започваше Тиведен, гората, която според старите поверия нямаше край. Там имаше неизмеримо количество дървени въглища и дървесина и то на близко разстояние. На юг по продължение на брега на Ветерн се намираха пасища, които щяха да стигнат за пет пъти повече добитък и коне, отколкото имаше в момента във Форшвик. Но нивите с жито и лалета бяха неплодородни и песъчливи, а къщите — западнали и проядени от влагата.

Ескил заяви по същество, че е искал Арн да разгледа Форшвик преди да вземат решение. Един син на Арнес би трябвало да притежава по-хубави стопанства от това и затова Ескил веднага предложи някое от стопанствата Хьонсетер или Хелекис на склоновете на хълма Кинекуле от страната на Венерн. Така щяха да имат съседни стопанства за взаимно радост.

Арн обаче упорито държеше на Форшвик. Той призна, че имало много повече да се построи и подобри, отколкото бил очаквал. Но това било въпрос само на време и усилен труд. Хубавото на Форшвик било водната енергия, която щяла да задвижва чукове в ковачниците, духала и мелници. И към това се прибавяло и нещо много важно, за което Ескил сам вече се бил сетил. Форшвик представляваше центърът на търговския път на Ескил, затова той поставяше Фолкунги за стопани на имота, а не хора с по-ниско положение. Този, който управляваше Форшвик, притежаваше кама, с която можеше да среже цялото въже. Затова никой не беше по-подходящ на това място от един брат от Арнес. Това беше едното, което да се вземе предвид.

Другото беше постоянният поток от товарни кораби и в двете посоки между Льодьосе и Линшьопинг. Защото ако Арн можеше да даде съвет, то в скоро време във Форшвик трябваше да започнат да се чуват ударите в големи ковачници. Ако желязото от Норданскуг пристигаше с лодки от Линшьопинг, стомана и ковани оръжия щяха да продължават по пътя към Арнес, а палешници към Льодьосе. Ако от Арнес и Кинекуле пристигаше пясъчник, лодките можеха да продължат към Линшьопинг или да се върнат обратно в Арнес с хоросан. А ако сандъците идваха пълни с несмляно жито от Линшьопинг, щяха да продължават нататък пълни с брашно. Имаше какво още да се каже. Но накратко това бяха идеите на Арн. А той водеше със себе си и много чуждестранни занаятчии, не всички в Арнес бяха строители на крепости. Тук във Форшвик скоро щеше да може да се произвеждат куп нови неща, на които всички щяха да се радват. А и щяха да могат да продават с добра печалба, добави Арн с такова натъртване, че Ескил избухна в смях.

На вечерята стопанинът и стопанката седяха, както повеляваше традицията, на почетните места заедно с тримата знатни госта Ескил, Харалд и Арн. Четирите момчета със синини по лицата и по пръстите седяха далеч в долния край на масата. Те знаеха достатъчно много за традициите и обичаите, за да разберат, че воинът, който им беше задал по детски глупавия въпрос за рицарството, не беше обикновен воин-страшилище, защото седеше до баща им на почетното място. Сега те си спомниха също, че и той като господаря Ескил носеше символа на фолкунгския лъв на гърба на мантията си, а воините не правеха това. Кой ли беше в такъв случай този знатен мъж от техния род, който се държеше с господаря Ескил като с близък приятел?

Стопаните на къщата Ерлинг и Елен, които бяха родители на три от момчетата, мечтаещи да станат рицари, предизвикаха голям шум и суетене около гостите си на почетните места. Вече два пъти Ерлинг беше вдигал наздравица за господаря Ескил. На третия път той се изчерви и каза нещо, заеквайки, както понякога му се случваше, с което прикани всички да пият за здравето на господаря Арн Магнусон.

Лошо предчувствие беше започнало да се надига в гърдите на едно от четирите момчета, Суне Фолкесон, което беше доведено дете във Форшвик и беше говорило най-дръзко за това какво е да си рицар и към кого отправят молитвите си рицарите.

А когато домакинът Ерлинг продължи речта си с думите да благодарят на светата Дева, защото един Божи рицар тамплиер се е завърнал след много години в Светите земи, в залата настана пълна тишина. Младият Суне Фолкесон поиска земята да се отвори под него и да го погълне. Господарят Ескил забеляза всеобщото колебание, размаха настоятелно ръце, хвана здраво с многозначителен жест халбата си и я вдигна към брат си Арн. Всички пиха в пълно мълчание.

Разговорите след наздравицата не вървяха и всички погледи бяха насочени към Арн, който не знаеше как да се държи и гледаше надолу към масата. Ескил не закъсня да се възползва от момента, в който вече беше възприел правилото на Арн, че неприятните и важните неща трябва да се казват по-добре рано, отколкото късно.

Той се изправи, вдигна ненужно ръка, за да се възцари тишина, и след това каза съвсем кратко:

— Арн, моят брат, е новият господар на Форшвик, всичките му имоти, цялата риболовна територия заедно с всички прилежащи гори, както и обитателите на крепостта. Вие, приятели мои Ерлинг и Елен, естествено, не оставате без дял, тъй като ви каня да се преместите в Хьонсетер на Кинекуле, където не е по-зле, а напротив. Арендата ще е същата като във Форшвик, независимо че земите на Хьонсетер раждат повече. В присъствието на свидетелите ви предлагам и на двамата тази торба с пръст от Хьонсетер.

При това той извади две кожени торби, суети се малко, докато скрие едната и даде другата в ръцете на Ерлинг и Елен, като първо се наложи да им покаже как четири ръце трябва да се хванат, за да приемат един дар като две.

Ерлинг и Елен седяха известно време със зачервени бузи. Сякаш им се беше случило чудо. Но мислите на Ерлинг скоро се оживиха и той изръмжа да донесат още бира.

Младият Суне Фолкесон реши, че е седял достатъчно дълго със сведен поглед, което не подобаваше на един мъж. Ако човек е сгазил лука, нямаше никаква полза да седи и да се преструва, че нищо не се е случило, разсъждаваше той, после се изправни решително заобиколи масата, за да отиде право до почетните места, където коленичи пред господаря Арн.

Настойникът му Ерлинг се изправи наполовина, за да го изпъди, но беше спрян от това, че Арн вдигна предупредително ръка.

— Е? — каза Арн приятелски на младото коленичило момче. — Какво имаш да ми казваш този път, приятелю?

— Че не мога да направя нищо друго, освен да съжалявам за глупавите си думи към теб, господарю. Но аз не знаех кой си, мислех, че си страж…

В този момент младият Суне замалко да си отхапе езика, когато твърде късно осъзна, че вместо да изглади нещата, влошаваше положението. Да наричаш Арн Магнусон страж!

— Не си казал нищо глупаво, приятелю — отвърна Арн сериозно. — Това, което каза за рицаря, не беше грешно, може би малко кратко. Но не забравяй, че ти си Фолкунг, който говори на друг Фолкунг, така че се изправи и ме погледни в очите!

Суне веднага направи каквото му казаха и когато видя отблизо покритото с белези лице на воина, си помисли, че беше странно колко са нежни очите на Арн.

— Ти каза, че искаш да станеш рицар, държиш ли на думите си? — попита Арн.

— Да, господарю Арн, тази мечта ми е по-скъпа от самия живот! — отговори Суне Фолкесон толкова чувствено, че на Арн му стана трудно да се държи напълно сериозно.

— Аха — каза той, като се хвана за челото, — в такъв случай се боя, че ще станеш рицар с прекалено кратък живот, а от такива нямаме полза. Затова предложението ми е следното. Остани тук във Форшвик при мен като твой нов настойник и учител. И аз ще те направя рицар. Това предложение важи и за доведения ти брат Сигфрид. Ще говоря по въпроса с баща ти, който седи до мен. Помисли си през нощта. Помоли Дева Мария или Св. Юриан за напътствие и ми кажи отговора си утре.

— Мога да ти отговоря още сега, господарю Арн! — възкликна младият Суне Фолкесон.

Но тогава Арн вдигна предупредително пръстта си.

— Казах да ми дадеш отговор утре след една нощ молитви. Не казвай нищо друго. Да се подчиняваш и да се молиш е първото, което желаещият да стане рицар трябва да научи.

Арн погледна с престорена строгост момчето, което моментално се поклони и се отдалечи заднишком, пак се поклони преди да се обърне и да се стрелне обратно към братята си в долния край на масата. Усмихнат, Арн видя с крайчеца на окото си колко развълнувано започнаха да си говорят.

Помисли си, че Дева Мария го подкрепяше във всичко, което му беше казала да направи. Вече беше намерил първите си двама ученици.

Нека Дева Мария го подкрепя и в най-важното от всичко, това, което сега беше невероятно близо, на по-малко от една нощ и един ден разстояние.

По средата на кралския остров Висинг, само на един хвърлей разстояние от пътеката за ездачи между Нес на юг и пристанището за лодки на север, растяха най-красивите лилии в синьо и жълто, като цветовете на рода на Ерик. Единствено кралица Сесилия Бланка имаше право да бере от този дар Божи, поставен под строга заплаха от бой с пръчки или нещо по-лошо за този, който дръзне да бере за себе си.

В тази посока яздеха кралицата с най-скъпата й приятелка на света, Сесилия Роса, както винаги я наричаха в кралския замък вместо Сесилия Алготсдотер. Зад тях на известно разстояние яздеха две придворни дами. Напоследък не водеха стражи със себе си, тъй като в страната цареше мир от по-дълго време, отколкото можеха да си спомнят някога да е имало, а и във Висинг имаше само хора на краля.

Затова пък никоя от двете скъпи приятелки не се интересуваше особено много от лилии в този летен ден. Това беше така, защото и двете разбираха от войната за власт по-добре от повечето мъже в кралството и имаха да обсъждат важни въпроси. Решение, което вземеха помежду си, можеше да се окаже съдбоносно за това дали ще има война или мир в кралството. Имаха тази власт и го знаеха и двете. На следващия ден, когато на кралския съвет дойдеше архиепископът със своята свита от епископи, щеше да бъде съобщено окончателното решение.

Те слязоха край самия път, близо до долината с лилии, завързаха конете и се настаниха на няколко плоски каменни плочи с рунически надпис, поставени да служат като място за почивка на кралицата. Сесилия Бланка отпрати двете придворни дами и строго им посочи към лилиите.

До последния момент Сесилия Роса се беше държала настрана от настоятелните и в последно време все по-резки заповеди на ярла. Биргер Бруса изискваше от нея да даде обет и да влезе в неговия манастир Рисеберя, за да стане игуменка. Беше я уверил, че в момента, в който даде обета, тя ще има пълната власт над всичко в Рисеберя, свързано както с духовното, така и с материалното.

Епископите щели да се съгласят с това и най-вече новият игумен във Варнхем, отец Гийом, който имал власт над Рисеберя, бързо щял да се предаде. Отец Гийом бил човек, който следвал Божията воля, ако и в същото време да видел злато и нови, зелени гори.

Така стояха нещата. Ако дадеше обет, веднага щеше да стане игуменка в Рисеберя. Но в това отношение намеренията на ярла в действителност не бяха благочестиви. Ставаше въпрос за власт и за война или мир. С все по-голяма упоритост през последните години Биргер Бруса си беше изградил мнението, че клетвата на една игуменка има същата сила като нейната изповед и завещание.

Злата майка Рикиса, която в продължение на много години тормозеше и Сесилия Бланка, и Сесилия Роса в манастира "Божия дом", се беше заклела лъжливо на смъртния си одър. В изповедта си беше казала, че Сесилия Бланка е дала обет през една от последните си години на пребиваване в "Божия дом".

Така всички деца на крал Кнут Ериксон щяха да се окажат родени незаконно. Най-големият син Ерик изобщо нямаше да може да наследи короната, ако хората повярват на тази лъжа.

Ако сега Сесилия Роса се издигнеше в игуменка, нейната клетва, че кралицата никога не е давала обет, а е била като останалите сестри фамилиарес в "Божия дом", възелът щеше да се развърже. Така мислеше Биргер Бруса. Ярлът имаше и добри намерения зад това желание. Въпреки че Сесилия Роса не можа да се омъжи за Арн Магнусон, както беше планирано и обещано, а вместо това също като него беше осъдена на двадесет години изкупление, ярлът никога не я бе изоставил. Той взе при себе си сина й Магнус, който беше роден извънбрачно в "Божия дом", да се грижи за него отначало като за свой собствен син, после като за по-млад брат, и не само го отгледа в Биелбо, а и го направи член на родовете в съвета. По този начин той беше направил много, за да смекчи мъките на Сесилия Роса по времето на Рикиса. Той я беше подкрепил и й беше помогнал, все едно че и тя като сина си беше приета в рода на Фолкунгите, независимо че беше само една клета жена, изкупваща греха си. Сега беше дошло време да се разплатят.

Трудно беше да се възрази срещу мъдростта в тези ясни мисли, с това и двете Сесилии винаги бяха единодушни. Сесилия Роса беше успяла да изкаже само едно възражение пред ярла. Тя смяташе, че тъй като тя и Арн се бяха заклели във вярност един на друг и в това, че след като изкупят прегрешението си, ще довършат прекъснатото както от слухове, така и от строги закони, тя не можеше да даде обет в манастира. Това би означавало да измени на обещанието си. Това би означавало да потъпче клетвата на Арн Магнусон.

През първите години след изтичането на покаянието Биргер Бруса, макар и с мърморене, се беше съгласил с това възражение. Той я беше уверявал много пъти, че и той желае и се моли Арн Магнусон да се върне у дома невредим, защото кралството им имаше голяма нужда от такъв воин. Такъв мъж би трябвало да се направи главнокомандващ в кралския съвет, още повече защото е Фолкунг.

Но сега бяха изминали повече от четири години след края на покаянието и никой не знаеше нищо за Арн след голямата му победа в Светите земи, за което отец Хенри им беше разказал. Християните бяха изгубили Йерусалим и стотици хиляди християнски воини бяха загинали без да се знаят имената им. Сесилия Роса и за миг не беше изгубила надеждата си, всяка вечер беше отправяла едни и същи молитви към Дева Мария за скорошното завръщане на Арн.

Уви, както за търпението, така и за надеждата си имаше граница. Да отиде на следващия ден пред съвета, пред краля, ярла, главнокомандващия, ковчежника, архиепископа и другите епископи и да каже, че не може да приеме възвишеното призвание да стане игуменка, тъй като земната любов е по-силна? Не, трудно беше да си представи такъв начин на поведение. По-лесно обаче беше да си представи какъв шум щеше да се вдигне. Любовта не беше най-важното от всичко. По-важна беше борбата за власт и въпросът за това дали в кралството ще има война или мир. Сесилия Роса никога преди не беше изказвала тази своя мисъл така ясно и обезсърчено както сега. Сесилия Бланка я хвана утешително за ръка и те поседяха унили и смълчани.

— За мен щеше да бъде по-лесно — каза кралицата накрая. — Аз не съм като теб, никога не съм обичала някого повече от себе си или от теб. Завиждам ти за това, защото бих искала да разбера какво е чувството. Но не ти завиждам за избора, който трябва да направиш сега.

— Дори и крал Кнут ли не обичаш? — попита Сесилия Роса, макар че знаеше отговора.

— Общо взето двамата живеем добре, родих му дъщеря и четири сина, които оцеляха, и два, които починаха. Това беше голяма мъка, а и две от ражданията бяха опасни, както знаеш. Но нямам за какво наистина да се оплаквам. Не забравяй, че ти самата си имала възможността да изживееш любовта и се сдоби с чудесен син в лицето на Магнус. Животът ти можеше да бъде много по-лош.

— Да — съгласи се Сесилия Роса. — Помисли си само, ако войната срещу рода на Сверкерите беше завършила по друг начин и ние двете бяхме останали завинаги в "Божия дом". Имаш право. Неблагодарно е човек да се оплаква от трудностите си, щом не са по-големи от нашите. А и ние винаги ще имаме нашето приятелство, дори и ако скоро си сложа расото на монахиня и кръст на врата.

— Искаш ли за последен път да се помолим на Дева Мария за чудотворно избавление? — попита кралица Сесилия Бланка. Но Сесилия Роса само погледна в земята и тихо поклати глава. Сякаш въпреки всичко беше сложила край на молитвите си.

Трима ездачи се приближаваха с бавен ход от мостовете в северна посока, но двете Сесилии не обърнаха внимание на това, защото имаше много конници, които идваха да изчакат събранието на съвета.

Двете придворни дами тъкмо се връщаха от поляната с лилии със скутове, пълни с най-красивите цветя, които те със смях подадоха на кралицата и нейната приятелка. И двете получиха повече цветя, отколкото можеха да носят. Тогава кралица Бланка, както я наричаха през повечето време, заповяда бързо да се донесат кошници, за да поставят спокойно лилиите в тях. Те лесно увяхваха, ако човек ги държеше прекалено дълго в скута си, все едно искаха да избягат от пленничеството при хората. Когато се разпореди, кралицата хвърли незаинтересован поглед към тримата ездачи, които вече бяха дошли съвсем близо. Това бяха ковчежникът господарят Ескил, някакъв норвежец и един Фолкунг.

Изведнъж тя застина от едно странно чувство, което после така и нямаше да може да обясни. Беше като повей на вятъра или знамение от светата Дева. Кралицата внимателно побутна с лакът Сесилия Роса, която беше обърната с гръб и гледаше придворните дами, които идваха с кошниците за цветя.

Когато Сесилия Роса се обърна, в първия момент видя Ескил, когото познаваше добре. В следващия миг видя Арн Магнусон.

Той слезе от коня си и тръгна бавно към нея. Тя изпусна всички лилии на земята и направи несигурна стъпка встрани, като че внимаваше да не ги настъпи.

Тя хвана ръцете му, които той протягаше към нея, но не смееше да каже нищо. Той също изглеждаше напълно онемял, опита се да раздвижи устата си, но нито една дума не излезе от устните му. Те паднаха на колене, както се държаха за ръце.

— Молих се на светата Дева за този момент през всички тези години — промълви несигурно той накрая. — Правеше ли същото и ти, обична моя Сесилия?

Тя кимна, вгледа се в покритото му с белези лице и се изпълни със силно състрадание към невъобразимите изпитания, които се криеха зад всички тези бели линии.

— Тогава нека да благодарим на светата Дева за това, че никога не ни изостави, а ние никога не изгубихме надежда — прошепна Арн.

Те сведоха глава в молитва към Дева Мария, която толкова ясно им беше показала, че надеждата никога не бива да се губи и че любовта наистина е по-силна от борбата за власт, по-силна е от всичко.