Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

VIII.

Една жена от рода на Фолкунгите беше жестоко убита от мъжа си. Този злодейски акт се случи в късния следобед и убиецът видя залеза на слънцето първи път след извършеното от него престъпление.

Името на този мъж бе Сванте Снивинг от семейство Ямсе, а на съпругата му — Елин Гермундсдотер от Алгаря. Имаха само един син, Бенгт, на тринадесет години.

Като видя майка си пребита до смърт, момчето избяга да се скрие в Алгаря у дядо си по майчина линия. Един пратеник, носещ специалния за подобни случаи жезъл, тръгна веднага да обиколи домовете на най-близките Фолкунги.

Конниците вестители пристигнаха във Форшвик късно сутринта на другия ден. Сесилия посрещна неочакваните посетители с хляб, сол и бира. Те набързо утолиха жаждата си и съобщиха, че носят жезъла на Фолкунгите и трябва да го предадат на господаря Арн.

Сесилия им каза, че веднага отива да потърси мъжа си и ги подкани да похапнат от шунката и да пийнат още бира, докато чакат. С разтуптяно сърце тя се затича към площадката за тренировки, откъдето се чуваше тропот на галопиращи коне. Там тя намери Арн в компанията на Суне, Сигфрид и двама сарацински конника. Сесилия силно размаха ръце към Арн и той се втурна към нея със скоростта на вятъра на гърба на Абу Аназа, като отдалеч си даде сметка, че тя е силно разтревожена и я прегърна веднага щом скочи от коня.

— Донесоха ти жезъла на Фолкунгите — отговори тя на мълчаливия му въпрос.

— Жезълът на Фолкунгите? Какво означава това? — попита я той загрижено.

— Двама млади мъже със сериозен вид дойдоха на коне и ми казаха, че трябва да ти предадат този жезъл. Не знам нищо повече. Попитай тези момчета тук.

Невиждайки какво друго би могъл да стори, Арн направи това, което му каза Сесилия.

— Носят ми жезъла на Фолкунгите. Може ли някой от вас да ми обясни какво означава това? — обърна се той към Суне и Сигфрид.

— Това значи, че Фолкунгите от мъжки пол във Форшвик трябва да оставят всичко друго, да вземат оръжието си и да последват пратениците — отговори Сигфрид.

— Никой не може да не се подчини на този призив, ако не иска да бъде опозорен завинаги — допълни Суне.

— Вие сте още деца и не ви приляга да сте въоръжени като мъже — измърмори Арн.

— Ние сме не по-малко Фолкунги, макар и млади, а и сме единствените, които в момента са с вас тук, господарю Арн — отговори Суне, без да слиза от коня.

Арн въздъхна дълбоко и размисли за момент, свел поглед. После извика на сарацините нещо, което прозвуча като заповед и посочи с пръст сините ризници на момчетата. Воините от Светата земя веднага склониха глави в знак на подчинение и се понесоха в галоп към фермата.

— Да отидем при роднините — каза Арн, качи Сесилия на седлото пред него и се понесоха в бесен галоп към старата главна сграда сред звънкия смях и кратките писъци на съпругата му.

Двамата непознати посетители се поклониха на Арн още с влизането му. След кратко колебание единият от тях тръгна към него, опря коляно на земята и му поднесе жезъла с герба на Фолкунгите.

— Носим ти, господарю Арн, жезъла на нашия род и те молим да ни придружиш с всички мъже, които са тук и които са в състояние да носят оръжие — каза той.

Арн взе жезъла, без да знае какво да прави с него. В този момент влязоха Суне и Сигфрид, покланяйки се първо на пратениците, после на Арн.

— Дълго време бях по Светите земи и не зная какво очаквате от мен — каза той смутено на пратениците. — Ако ми обясните, няма да се подвоумя да направя това, което честта ми повелява.

— Отнася се за Сванте Снивинг, известен като винаги склонен, особено когато е изпил доста бира, да пребива от бой крепостните си, слугите си и дори собствения си син — съобщи този от пратениците, който досега бе мълчал.

— Това не му прави чест — отговори Арн уклончиво. — Кажете ми какво общо имам аз с това.

— Вчера той уби госпожа Елин Гермундсдотер, която е от нашия род. Вече видя един път залеза на слънцето — допълни другият пратеник.

— Жезълът за свикване на сбор обикаля от снощи всички Фолкунги, които могат да дойдат утре в Ямсеборг преди залез-слънце — уточни младият му другар.

— Мисля, че разбирам — каза Арн, кимвайки с глава. — Каква съпротива можем да очакваме от страна на този Сванте?

— Трудно е да се каже. Той разполага с група от десет въоръжени мъже. Ние може да се съберем петдесет или повече. Трябва да тръгнем още тази вечер или дори веднага, ако е възможно.

— Тук сме само трима Фолкунги, от които двамата са млади момчета. Мога да взема мъжете от въоръжената охрана, нали? — попита Арн и получи в отговор потвърждаващи кимания с глава.

Нямаше какво повече да се каже или попита. За по-малко от час петимата от Форшвик подготвиха конете и себе си за битка. Слънцето все още беше високо, когато поеха на път в северозападна посока.

Беше веднага след Рождество Богородично. Дърветата грееха в есенната си премяна от червени и жълти листа. Стъмваше се по-бързо, което пък беше добре дошло за верните на Пророка, защото два дни преди това беше започнал Рамадана. Арн си помисли първо за изключенията, предвидени в Корана в случай на конфликт. Но тази експедиция в действителност нямаше военен характер. Доколкото беше схванал, ставаше въпрос за обикновена екзекуция.

Без заобикалки той попита другарите си мюсюлмани какво мислят за създалото се положение. Отговориха му шеговито, че постите едва започват, времето е необичайно свежо за този период от годината, а и слънцето благосклонно няма да пропусне да залезе, тъй че нямат никакви грижи. Освен това изобщо не рискуват да се изпотят при тази бавна крачка на водачите им. Арн мълчаливо поклати глава и се усмихна. После си помисли, че за щастие през следващите години рамаданът не се пада около Еньовден.

Продължиха да яздят час след здрачаване. Али и Мансур, които сега носеха сини туники над ризниците си, не проявиха желание да спрат, за да пият и ядат. Когато съвсем се стъмни, си направиха лагер за през нощта.

На другия ден, когато слънцето щеше да залезе за трети път след убийството на жената от рода на Фолкунгите, около Ямсеборг се събраха няколко десетки конника. През нощта от високите огради от дъски и колове стражите видяха обръча от многобройните лагерни огньове, препречващ всички пътища за бягство. Над затворените порти, даващи обикновено достъп до двора, четирима стрелци с лъкове с безпокойство наблюдаваха мъжете в сини наметала, сбрали се на хвърлей стрела разстояние, с намерението да потърсят възмездие.

Гермунд Биргерсон, бащата на жертвата, предвождаше всички тези дружини. Едно момче с тъжно лице, цялото в синини, носещо наметка с цветовете на рода на Сванте Снивинг — жълто и черно, стоеше неотлъчно до него.

Арн повика Али и Мансур и отидоха да обиколят оградата. За да победят по-лесно, беше достатъчно да я запалят. Безполезно щеше да бъде да я атакуват на коне. Освен това Арн знаеше, че нямат много време, защото всичко трябваше да приключи преди залез-слънце. Щом се върнаха, той отиде при Гермунд Биргерсон, за да разговарят. Каза му, че е разбрал, че момчето ще наследи Ямсеборг и в такъв случай не бива да го опожаряват. Гермунд му отговори с тъжна усмивка, че сигурно няма да е трудно стражите да бъдат накарани да отворят вратите, ако Арн, легендите за когото бързо бяха обиколили и тези краища, се съгласи да му помогне да ги убеди. Арн обеща да направи всичко, което е по силите му.

— Ти си мъж на честта и всяко друго поведение от твоя страна би ме учудило — изръмжа Гермунд доволен, изправяйки се трудно на крака. — Мятай се на коня и идвай с мен да уредим тази работа възможно най-бързо.

Арн се върна при коня си, позатегна ремъците и се присъедини към Гермунд, който вече се беше отправил към портите. Не ги последва никой друг от Фолкунгите.

Приближиха се толкова, че лесно би могло да ги улучат с някоя стрела, но никой не стреля по тях.

Възрастният командир на Фолкунгите хвърли лукав поглед към Арн, преди да се приближи още повече. Арн веднага го последва, защото при подобни обстоятелства всяко колебание води до смъртен риск.

— Аз съм Гермунд Биргерсон, един от Фолкунгите. Дошъл съм в Ямсеборг, за да уредя един въпрос на чест, а не да грабя или воювам. Аз съм бащата на госпожа Елин и съм тук заедно с роднините си, за да предявя правото си — каза старецът напевно със силен и ясен глас.

Откъм високата ограда никой не отговори, нито пък направи опит да вдигне оръжие. Гермунд изчака за момент и продължи:

— Нямаме желание да разрушим Ямсеборг, тъй като скоро той ще бъде на Бенгт, нашия млад сродник. Ето защо тържествено се заклевам в следното. Ние искаме смъртта на Сванте. Не желаем да причиним каквито и да е разрушения и още по-малко да нараняваме крепостни, слуги или стражи. След като свършим това, за което сме дошли, няма да налагаме присъствието си със сила. Така ще бъде, ако до един час вие отворите тези врати и положите оръжие. Всички вие ще преминете на служба при младия Бенгт или при този, на когото ще поверим града, за да пребъде той на това място. За вас нищо няма да се промени. Ако, обратно, окажете съпротива, никой от вас няма да остане жив. Виждате тук до мен Арн Магнусон, който даде клетва, същата като моята.

При тези думи Гермунд обърна коня си. Арн го последва, придавайки си строг вид, въпреки напиращия в гърдите му съвсем неуместен смях. Без да го попита, Гермунд не беше ли обещал и от негово име смърт и разрушения?

Не засвистя нито една стрела, не се чу нито една подигравка.

— Смятам, че тази работа ще бъде уредена преди свечеряване — каза Гермунд Биргерсон, сядайки тежко на стола в лагера на Фолкунгите, от който преди малко бе станал.

— Какво ще правим с труповете, след като всичко приключи? — попита Арн.

— Ще откарам тялото на дъщеря си в Алгаря, за да й направя християнско погребение в близката църква — отговори Гермунд. — Колкото до Сванте, ще му отрежем главата, ще сложим трупа му в торба от волска кожа и ще го изпратим на семейството му. После ще изберем някой, който да управлява Ямсеборг от името на Бенгт.

— Нещастното момче! Чакат го трудни дни след смъртта на майка му и баща му — каза Арн.

— Наистина — съгласи се, замислен, Гермунд. — Бих направил всичко, за да направя съществуването му по-малко мрачно. Той е все още хлапак. Не иска да обработва земята. Чуди се само как да стане рицар и член на кралската гвардия. Или да служи в Арнес. В наши дни младите не мислят за нищо друго.

— Да — съгласи се Арн със сериозен тон. — Младите ги влече мечът и копието, а не ралото и остенът. Предполагам, че ще го накараш да промени намеренията си?

— Много съм стар за това — промърмори Гермунд, ядосан при мисълта, че върху него падат грижите за тринадесетгодишното момче, на което трябва да му се осигури и образование.

Арн го помоли за извинение и тръгна да потърси Суне и Сигфрид. Намери ги вглъбени да острят върховете на стрелите си. Взе камъка от ръцете на Суне и му показа как да върши това по-добре, като междувременно им разказа за тъжната съдба на младия Бенгт. Подсказа им, че може би няма да е лоша идея ако те двамата му правят компания през близките часове, тъй като са най-младите в дружината. Биха могли да му разкажат и на какво се учат във Форшвик. После изведнъж се изправи и се отдалечи от младите си оръженосци, трудно прикривайки усмивката си.

Един час по-късно Фолкунгите се качиха по седлата и се отправиха към портите на Ямсеборг, които се отвориха пред тях, щом приближиха на хвърлей стрела разстояние. Те влязоха в двора, подредиха се с конете си в редица и зачакаха. Не се виждаше никой, освен крепостните, които надзъртаха оттук-оттам. От време на време през двора пробягваше някоя млада селянка по петите на отскубнало се дете.

Тишината нарушаваха единствено пръхтенето на конете и звънтенето на стремената. Никой не проронваше дума. Нищо не се случваше. Чакаха така много дълго време.

Гермунд накрая изгуби търпение и направи знак на десетина млади здравеняци. Те слязоха от конете, извадиха мечовете си и влязоха в главната сграда на фермата. Последваха викове и тупурдия, а малко след това излязоха, мъкнейки завързания за краката и ръцете Сванте Снивинг. Заставиха го да коленичи пред редицата конници. Наметалото в жълто и черно на младия Бенгт се открояваше сред всички тези сини наметала. Момчето, чието лице все още пазеше следите от ударите на бащините юмруци, стоеше безучастно.

— Настоявам за правото си на свободен феодал в страната на готите по силата на техния закон! — изкрещя Сванте Снивинг с дрезгав глас, показващ, че е по-малко пиян от обикновено, макар и за последно.

— Който причини смърт на един Фолкунг, бил той мъж или жена, млад или стар, няма друго право, освен да умре, преди слънцето да залезе за три пореден път след извършеното от него престъпление — отговори му Гермунд Биргерсон от гърба на коня си.

— Предлагам двойно по-голямо обезщетение от обичайното, за да изложа основанията си пред съвета! — провикна се Снивинг, сякаш наистина убеден в правото си.

— Ние, Фолкунгите, не приемаме подобен род сделки, независимо дали става въпрос за двойно или за тройно повече от обичайното — отговори Гермунд с такова презрение в гласа, че някои от конниците избухнаха в смях.

— Тогава настоявам за правото Господ да отсъди и да се бия в двубой, за да умра като свободен човек, а не като някой роб — отвърна Сванте Снивинг с глас, изпълнен с повече нотки на гняв, отколкото на страх.

— Ще трябва още един път да си помислиш — изсумтя Гермунд Биргерсон. — Измежду тези, който дойдоха да ме подкрепят, е и Арн Магнусон. Той ще бъде нашият фаворит, ако се стигне до двубой. Без никакво съмнение ще загинеш много по-скоро, отколкото под брадвата на палача, и смъртта ти няма да бъде по-славна. Моли се да не те обесим като някой роб и разбери, че единственото достойно нещо, което все още можеш да направиш, е да умреш като мъж, без хленчене и без да търсиш каквото и да е предимство.

След тези си думи Гермунд Биргерсон даде знак с ръка и някои от младите конници, които бяха довели Сванте Снивинг, бързо донесоха дръвник и брадва. Гермунд мълчаливо посочи с пръст този от тях, който изглеждаше най-силен. Той пък без колебание взе брадвата. Миг по-късно главата на Сванте Снивинг се търкулна на земята. Двама души държаха силно тресящото му се тяло, докато от него не престана да блика кръв.

Арн не изпусна от поглед лицето на младия Бенгт. Видя го само леко да потрепва, когато отекна удара на брадвата върху дръвника и това беше всичко. Нито една сълза, нито кръстен знак. Запита се дали подобна твърдост е добро знамение. Беше сигурен, че това момче храни безгранична омраза към баща си.

Останалото приключи много бързо. Докато влачеха тялото и главата на Сванте Снивинг към кланицата, за да ги увият и зашият в някоя кравешка кожа, младият Бенгт слезе от коня си и бавно тръгна към локвата кръв. Свали наметалото си и го метна върху нея.

С непроницаеми лица Фолкунгите проследиха с поглед този младеж, чиито поведение и кураж бяха достойни за похвала. Гермунд направи знак на Арн да дойде да му помогне да слезе от коня и да го придружи до мястото, където стоеше Бенгт, застана зад него и постави ръка на лявото му рамо. После хвърли кратък поглед към Арн, който постави ръка на другото рамо на момчето. Изчакаха мълчаливо, докато Бенгт открие дълбоко в себе си какво да каже. Очевидно не му беше никак лесно, защото сигурно искаше думите му да прозвучат твърдо.

— Аз, Бенгт, син на Сванте Снивинг и на Елин Гермундсдотер, взимам занапред в присъствието на роднините ми името Бенгт Елинсон! — каза той накрая с глас, който нито потрепна, нито показа каквото и да е колебание.

— Аз, Гермунд Биргенсон, и Арн Магнусон, моят сродник, те приветстваме с добре дошъл в нашето семейство. Отсега нататък ти си Фолкунг и ще останеш такъв завинаги.

По време на настъпилото мълчание Гермунд с глава подкани Арн да продължи. Той обаче не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Наложи се Гермунд да се наведе към него и тихо да му даде наставления, не без известна язвителност. След това Арн свали синьото си наметало и го сложи на раменете на Бенгт. Всички конници извадиха мечовете си и ги насочиха първо към небето, после към младежа.

Бенгт Елинсон беше вече член на семейството на Фолкунгите. Не прояви никакво желание да остане и ден повече в Ямсеборг и дядо му определи двама души да се грижат за фермата.

Не след дълго Гермунд разбра какво е истинското желание на Бенгт. Щом дружината напусна двора и започнаха да се сбогуват, той помоли да последва Арн във Форшвик, тъй като е научил от двете придружаващи го момчета с какви чудесни неща се занимават там.

Дядото разбра, че е дошъл моментът да се вземат бързо важни решения. Младият Бенгт имаше нужда от промяна в живота си и то колкото по-скоро, толкова по-добре. Да дойде да погребе майка си в Алгаря и да пази едноседмичен траур би било, разбира се, точно както го изисква обичая, поне що се отнася за някой зрял мъж. Същото обаче не би могло да се изисква от едно момче, което за по-малко от три дни е изгубило и майка си, и баща си. Гермунд дойде при Арн, който тъкмо разговаряше с хората си на някакъв непознат език, и го попита без каквито и да е заобикалки възможно ли е да изпълни горещото желание на този току-що провъзгласен Фолкунг. Арн изобщо не се учуди на въпроса и отговори, че е напълно възможно.

Така, тримата Фолкунги тръгнали от Форшвик да защитят честта на семейството, станаха четирима.

През първата половина на есента във Форшвик започна да цари такъв ред, че дори зоркото око на Сесилия не можеше да открие нещо, което да не бъде точно както трябва. На всеки два дни пристигаха лодки и разтоварваха фураж, който трупаха на копи. Започнаха да пристигат и количества сушена риба от Арнес, което означаваше, че Харалд Ойстенсон е достигнал целта си по време на второто си пътуване с кораба на тамплиерите.

Заедно с третата пратка риба пристигнаха крепостните, които Арн беше поискал от Ескил. Между тях бяха старата Суом и сина й Гуре, известен като много добър майстор-строител на всичко, което се прави от дърво, както и Кол, ловецът, със сина си Сварте.

Арн и Сесилия се зарадваха на пристигането им и ги посрещнаха като важни гости. Сесилия поведе Суом за ръка, за да й покаже тъкачната работилница, която трябваше само да се дооборудва, а Арн отведе мъжете в помещението на крепостните, за да си определят легло. Той веднага си даде сметка, че това, което можеше да им предложи, беше доста скромно с оглед предстоящата зима и нареди на Гуре да започне работата си във Форшвик с подобрения на неуютните стаи, преди да се захване с изграждането на нови. Определи четирима крепостни, които той да командва, както намери за добре, а при нужда от инструменти му каза да се обръща направо към ковачите.

Арн предложи на Кол и Сварте да ги настани в старата главна сграда, но те го уведомиха, че предпочитат да са в най-обикновена колиба, защото са свикнали да живеят сами, а и денонощният график на ловците е съвсем различен от този на другите хора.

Арн веднага бе разпознал Кол, защото го беше виждал през годините на младостта си. Наложи се обаче да го попита няколко пъти, преди да получи неговия утвърдителен отговор и да чуе разказа му. Кол припомни, че са ловували заедно, когато Арн е бил на седемнадесет години. Самият Кол тогава бил ученик на баща си, който се казвал Сварте и чието име сега носи синът му. Старият Сварте бил погребан в градината на Арнес. Там не оставяли на произвола на съдбата старите немощни крепостни. По тази причина купили Кол и неговия син.

Арн остана смутен след тези обяснения и се отказа да попита за майката на момчето. Все още не му беше дошло на ума да притежава човешки същества. За човек като него, живял сред монаси и тамплиери, идеята за крепостничеството беше отвратителна. Даде си дума да поговори много сериозно за това със Сесилия.

Той каза на Кол, че на първо време ще им трябват коне със съответните принадлежности, за да могат да тръгнат и да открият къде има дивеч, след което тръгна към ограденото пасище. Кол и Сванте го последваха безмълвно, без да може да се разбере дали мълчанието им се дължи на недоволство или на стеснение. Арн сложи поводи на два коня, които избра заради спокойния им нрав. Повеждайки конете към фермата, Арн предупреди ловците да ги държат в конюшнята и да не ги пускат на пасището, защото още не са свикнали с тях и биха срещнали трудности, когато се наложи да ги отделят от другите коне. Той с удоволствие констатира, че Кол открито показа радостта си, като видя животните, и започна трескаво да разговаря със сина си на езика на крепостните. Арн не можа да се въздържи да не го попита какво му казва. Кол обясни, че му е разказал, как на точно такава порода кон господарят Арн е пристигнал някога в Арнес. Дотогава всички във фермата смятали, че такива коне не стават за нищо. Той — Кол и баща му, от глупост споделяли същото мнение, докато не видели Арн на този кон на име Шамал или нещо подобно.

— Шимал — поправи го Арн. — Това означава Север на езика на страната, откъдето са тези животни. Кажи ми, Кол, ти самият откъде идваш?

— Роден съм в Арнес — тихо отговори Кол.

— Откъде е баща ти, с когото също съм ловувал?

— От Новгород, на отсрещния бряг на Балтийско море — отговори Кол, леко навъсен.

— А останалите крепостни и крепостни в Арнес? Откъде идват те или техните деди? — продължи да пита Арн, въпреки очевидното нежелание на Кол да говори за тези неща.

— Всички ние сме дошли от отсрещния бряг на морето — обясни Кол против волята си. — Някои от нас знаят точно откъде, други само мислят, че е така, защото едни казват от Миклагард[8], втори — от Русия или Полша, Естония или Сарклад[9]. Разправят се много неща, но се знае съвсем малко. Според някои, дедите ни някога са били затворници. Други смятат, че винаги сме били крепостни. Лично аз не го вярвам.

Арн не отговори. Наложи си да се въздържи и да не каже на Кол и на сина му, че отсега нататък са свободни. Реши, че ще е по-добре да поговори първо със Сесилия. Престана да им задава неприятни въпроси и им поръча да посветят следващите дни на опознаване на околностите и да убиват дивеч само ако им се открие възможност. Подчерта, че най-важното за него е те да свикнат да се ориентират и да открият местата с дивеч. Кол само кимна с глава и се разделиха.

Арн беше решил да се възползва от пътуването им до Биелбо, където трябваше да отидат на годежа на сина им с Ингрид Улве, за да поговори със Сесилия по въпроса за крепостните.

Изглежда тя също бе счела, че това пътуване и най-вече първите монотонни часове с кораб по езерото Венерн, са подходящи за разговор на теми, изискващи време и размисъл. Щом корабът вдигна котва, тя с неизчерпаем ентусиазъм започна да възхвалява чудните дарби на Суом. По нейна молба Ескил бе изпратил и голям пакет с част от гоблените, украсявали някога стените на голямата зала в Арнес и изработени от старата жена. Впрочем той вече е видял някои от тях, тъй като ги е окачила по стените на спалнята им.

Арн измърмори, че между тях има и доста странни като тези, изобразяващи Йерусалим например, където може да се видят златни улици и сарацини с рогове на челата, което няма нищо общо с действителността, а той е в състояние да го потвърди по-добре от всеки друг.

Сесилия като че ли леко се обиди и възрази, че красотата на тези гоблени не е свързана с реалността, а с изкуството да се съчетават цветовете и с това какво те извикват във въображението. Двамата изгубиха нишката на първоначалната мисъл на Сесилия и се оплетоха в дълъг, почти безполезен спор за красотата и истината.

Арн се отдалечи за момент към задната част на кораба, за да види Суне и Сигфрид, които взе на пътуването с цел да наглеждат конете, въпреки че те по-скоро се считаха за част от охраната на господаря Арн. Когато се върна, Сесилия подхвана темата, която най-много я вълнуваше.

— Искам да дадеш свободата на Суом и Гуре, синът й — каза тя бързо, взирайки се встрани.

— Защо само на Суом и Гуре? — попита Арн учуден.

— Защото това, което правят, е много ценно, и може да даде по-голям принос в сребърни монети, отколкото е цената на един крепостен — отговори веднага тя, без да го поглежда.

— Имаш правото да дадеш свободата на когото искаш във Форшвик — каза й замислено Арн. — Форшвик ти принадлежи заедно с всичките си крепостни. От моя страна, аз бих искал да освободя Кол и Сварте.

— Защо тези двама мъже? — попита го тя, изненадана, че нещата се решиха, преди да бъдат разисквани.

— Да предположим, че Кол и синът му ни донесат осем елена още тази зима. Това ще разнообрази не само менюто ни. Този принос ще надвиши стойността на един крепостен и то само за периода на една-единствена зима. Ако се замислиш, това се отнася и за всички крепостни — приносът им е много по-голям от това, което струват.

— Ти май искаше и друго да кажеш? — попита тя, поглеждайки го изпитателно.

— Да — призна той. — Има нещо, за което бях решил да ти говоря по време на това пътуване.

— Аз също! — възкликвайки радостно го прекъсна тя, преди да запуши с длан устата си като знак, че не е имала намерение да каже каквото и да било преди той да е приключил мисълта си.

— Господ не е създал крепостни, било те мъже или жени, това е, което си мисля — продължи Арн. — Казано ли е в Светото писание? Ти също като мен живя зад стените на манастир, където подобно нещо е немислимо. Смятам, че сме съгласни в това отношение.

— И аз така мисля — отговори съсредоточено Сесилия. — Но не мога да преценя аз ли греша или членовете на семейството ни. Самите крепостни изглежда смятат, че Господ е повелил кои да бъдат господари и кои — крепостни.

— Много от тях дори не вярват в Господа — обърна й внимание Арн. — Също като теб се питам аз ли греша? Или пък по-умен ли съм от другите? Нещо повече ли съм от нашите роднини, от Биргер Бруса и от Ескил?

— Да — потвърди тя. — И то по простата причина, че си задаваш този въпрос. В това отношение си приличаме, ти и аз.

— И понеже постигнахме съгласие, какво ще правим? — попита Арн. — Ако дадем свободата на всички крепостни във Форшвик, тъй като нито единият, нито другият от нас иска да притежава такива, какво ще стане?

Сесилия не знаеше отговора. Остана замислена, подпряла глава с ръка. Изглежда е по-лесно да кажеш, че се отказваш от греха, отколкото да го извършиш.

— Заплата — каза Арн. — Ще им дадем свободата в средата на зимата, та студът да ги подтикне да мислят и да им попречи всеки да тръгне, накъдето му очи видят с тази свобода. После ще започнем да им плащаме заплати. От началото на другата година всеки крепостен, бил той мъж или жена, ще получава по еди-колко си сребърни монети. Една друга възможност, към която прибягна покойната госпожа Сигрид, майка ми, е да направим от тези освободени крепостни арендатори на необработени земи, за които всяка година да плащат аренда. Предлагам да пробваме тези две възможности.

— Ще трябва да се направят много разходи — въздъхна Сесилия. — А аз вече си мислех, че финансовото ни състояние се подобрява.

— Който дава милостиня на бедните е драг Богу, въпреки че кесията с толкова олеква — каза Арн, сякаш мислейки гласно. — Това е справедлив акт, а аз искам да живея като справедлив човек. Тази причина е достатъчна. Другата е, че хората, на които майка ми даде свободата, полагаха след това много по-голямо старание в работата си. Увеличиха богатството ни, без да ни струват и най-малкото количество фураж. Ако освободените винаги работят по-здраво от крепостните, то без съмнение освобождаването им фактически се превръща в добра сделка.

— В такъв случай, роднините ни, които притежават крепостни, са не само грешници, а и плиткоумни — гръмко се изсмя Сесилия. — Не е ли проява на високомерие от наша страна да мислим така, скъпи мой Арн?

— Ще видим. Щом ние с тебе искаме да се пречистим от един грях, нека го направим! Не е важно дали Господ ще ни възнагради. Дори и да ни дойде малко скъпо, имаме средствата за това. Да опитаме!

— Добре. Да изчакаме средата на зимата, за да не се разпилеят във всички посоки като кокошки, щом се видят свободни! — каза Сесилия смеейки се, сякаш вече виждаше объркването, което щеше да настъпи във Форшвик.

В Биелбо Арн и Сесилия не бяха приети така добре, както очакваха. С пристигането си минаха между запалените за добре дошли огньове пред църквата и бяха посрещнати от хора от прислугата, които ги отведоха в една от сградите за гости, сякаш щеше да се наложи да бъдат заедно с хората от охраната си. А те не бяха много, защото водеха единствено Суне и Сигфрид.

Това беше и един от малкото въпроси, които Биргер Бруса засегна по време на кратката си среща с Арн. Обърна му внимание, че е недостойно един Фолкунг да пътува без охрана и че присъстващите на пиршеството Сверкери биха могли да го приемат като обида.

Суне Сик, бащата на Ингрид Улве, също хладно поздрави Арн. Каза му само няколко думи, за да отбележи, че кръвта, която стои между тях, може да бъде измита само след сватбата.

Тягостната атмосфера на почетните места, където нито законният настойник на булката, нито съпругата му не казаха ни една приятелска дума по адрес на Арн и Сесилия, скоро обхвана цялата зала. Тази годежна гощавка нямаше да бъде запомнена като весело събитие.

През всяка от трите вечери на празника Арн и Сесилия се оттегляха при първата възможност, без риск да оскърбят домакина си. Не им се отдаде да поговорят по-дълго със сина си и бъдещата му съпруга, тъй като украсената с клонки пейка на годениците беше далеч от почетните места.

Не се задържаха и ден повече от определените по традиция три дни.

Атмосферата в Улфсхем, у Улвхилде Емундсдотер, където се отбиха след това, не се оказа много по-добра. Фермата се намираше на удобно място, по средата на пътя между Биелбо и Линшьопинг. Вино имаше достатъчно, а месото беше крехко. Обаче между Арн и Улвхилде тегнеше сянка, която не можа да се разсее, въпреки че никой не посмя да засегне болната тема.

И Йон, съпругът на Улвхилде, отдаден повече на закона, отколкото на меча, не успя да проведе смислен разговор с Арн, смятайки, че той не знае нищо друго, освен военните умения. Арн забеляза, че Йон говори с него като с малко дете или като с някой съвсем прост човек.

Не спомогна за разведряване на обстановката и фактът, че Биргер и Емунд, синовете на Йон, не преставаха да гледат Арн с блеснали от възхищение очи. Арн подкани Суне и Сигфрид да излязат с тях навън вместо учтиво да седят на масата заедно с възрастните. Момчетата послушно излязоха и скоро от двора долетя звън на мечове. Арн изобщо не се учуди, но Йон остана видимо недоволен.

През втората вечер, последна от гостуването им в Улфсхем, Арн, Сесилия, Йон и Улвхилде седнаха край огъня. Изглежда двете жени, които винаги имаха много какво да си приказват, бяха стигнали до заключението, че съпрузите им не намират никакво удоволствие да са заедно. Отначало разговорът вървеше мъчително и само на най-обикновени теми.

Арн знаеше какво крият тези тихи, но мътни води и отначало реши да се задоволи само с това. След час на унила размяна на несъществени приказки, прекъсвани от дълги паузи на тягостно мълчание и нито един път от смях, той реши, че по-добре би било да сложи пръст в раната.

— Хайде да поговорим за това, което ни боли. С нищо няма да помогне да се преструваме, че не ни интересува — каза той по средата на дърдоренето за хубавото време тази есен в сравнение с миналогодишната.

Отначало последва мълчание, нарушавано само от пукота на горящите в огнището цепеници.

— Искаш да кажеш за Емунд Улвбане, моя баща — каза накрая Улвхилде. — Така е. По-добре е да поговорим за него. Бях дете, когато той бе предателски убит. Не зная обаче цялата истина за това. Роса е най-добрата ми приятелка, ти си неин съпруг и между нас не трябва да има лъжа. Кажи ми какво се случи.

— Емунд беше верен на крал Сверкер и негов най-достоен фаворит — започна Арн, след като си пое дъх. — Казваха, че е непобедим. На съвета на всички готи в Аксевала той нанесе тежка обида на баща ми и запазването на честта му можеше да стане единствено чрез двубой между тях двамата или между някои от синовете им, както позволява законът. Баща ми не беше голям воин и можеше да очаква единствено смъртта при този дуел. Той накара да извикат свещеник, изповяда се и си взе сбогом с близките. Тогава реших аз да застана лице в лице с Емунд вместо него. Бях само на седемнадесет години и не исках да убивам никого. Направих, каквото можах, и на два пъти по време на двубоя предложих на баща ти, който нямаше надмощие, да се оттегли. Това не помогна с нищо. За да приключим, не намерих друг начин, освен да го раня така тежко, че той да се откаже от борбата. Днес сигурно бих измислил по-добро решение.

— Ти не си бил там, когато Кнут Ериксон е убил баща ми, във Форшвик? — попита Улвхилде след кратко мълчание.

— Не — отговори Арн. — Но Ескил, брат ми, беше там. Задачата му обаче беше само да проведе сделката по откупуването на Форшвик от баща ти. След сключването на договора и поставянето на печата, той се върна в Арнес. Кнут обаче остана, за да си отмъсти.

— За какво точно е искал да си отмъсти? — попита Улвхилде, сякаш никога не беше чувала да се говори за този случай.

— Казват, че Емунд е бил този, който е отрязал главата на свети Ерик, бащата на Кнут — отговори Арн. — Аз не зная дали е истина, но Кнут е сигурен в това. Твърди, че е убил Емунд, защото той пък е убил баща му.

— Емунд не е могъл да се противопостави, защото е бил с една ръка и то благодарение на теб — прекъсна го Йон, за да защити Улвхилде.

— Вярно е това, което казваш — отговори тихо Арн. — При все това, когато става въпрос за кръвен дълг, смятам, че няма значение дали си с една или с две ръце.

— Убийствата трябва да се поставят на вниманието на съвета, а не да бъдат уреждани чрез рязане на глави — възрази Йон.

— Така може би го повелява законът, наистина — съгласи се Арн. — Но в случай на убийство на крал, се прилага не законът, а правото на по-силния. Ти си Фолкунг като мен и значи знаеш, че убийството на член на рода ни никога няма да бъде поставено на вниманието на съвета.

— Това би значело да не се зачете законът — отново възрази Йон.

Никой не посмя да му противоречи по този въпрос. Улвхилде, умислена, също запази известно време мълчание, после стана, приближи се бавно до Арн, хвана дясната му ръка, поднесе я към устните си и я целуна три пъти в знак на помирение според обичая на предците.

Вечерта не стана никак по-весела след това и не даде повод нито за смях, нито за шеги. Все пак атмосферата стана по-малко тягостна, както когато слънцето се готви да изгрее отново след преминалата буря.

Краят на гостуването в Улфсхем се оказа за Арн по-добър от началото му. Остана доволен, че чарът на Суне и Сигфрид по отношение на момчетата на тяхната възраст, беше отново подействал. След тяхното пребиваване младият Емунд не остави на мира Йон и Улвхилде, докато не получи разрешението им да отиде във Форшвик, бившата собственост на дедите на майка му. Беше обзет от желанието да стане рицар. Трябваше обаче да изчака да навърши тринадесет години, за да осъществи мечтата си.

При завръщането си във Форшвик Арн и Сесилия констатираха, че отсъствието им през последните десетина дни не се е почувствало. Гуре беше намерил между другите крепостни такива, които да му помогнат при довършителните работи в спалните помещения. В ковачницата, в барутчийницата, във фабриката за стрели и в тази за филц работата вървеше спокойно и без разправии. Единствено чужденците използваха Рамадана, за да си починат от каквито и да е обязаности. Реколтата, освен цвеклото, беше вече прибрана и Гуре имаше на разположение достатъчно работна ръка. Той се оказа доста ценен за Форшвик и останалите се подчиняваха на всяко негово желание, сякаш им беше господар, не крепостен като тях.

Братята Вахтиян се бяха разделили на смени, за да направят списък на новопристигналите продукти и го предадоха на Сесилия. Настояха тя и Арн да дойдат в мелницата, за да им покажат новото си изобретение. Яков го беше измислил и начертал. В ковачницата Марк го беше превърнал в реалност от желязо и стомана.

И двамата отдавна ги бил занимавал въпросът как да се използва наличната хидравлична енергия за задвижването на трион. Тази енергия кара например мелничните колелата да се въртят. Пред невъзможността да превърнат това въртеливо движение в праволинейно, каквото е движението на бичкията, се замислили за създаването на кръгъл трион. Отначало срещнали трудности при постигането на такава форма, защото ако металната режеща лента захапела косо, дори и съвсем леко, то тя веднага се късала или се нагорещявала при допира с дървото. Накрая успели да постигнат въртене на лентата в правилна отвесна повърхнина, а зъбците да устояват на топлината при триенето. Възникнали обаче други трудности. Оказало се невъзможно предназначеният за рязане дънер да бъде избутват с ръка срещу триона поради голямото съпротивление. Тогава направили подставка върху жлебове в земята, с чиято помощ да избутват дънерите. Подът обаче се оказал неравен. Когато преодолели и тази пречка, се появили нови.

Сега вече смятаха, че са отстранили всички пречки. Повикаха Гуре и групата му. Само са няколко мига те нарязаха от един и същи дънер и пред смаяния поглед на Арн четири гладки, като обкова на кораб, дъски.

Когато Сесилия ги попита за какво служи сега това остроумно приспособление, двамата братя й отговориха, че то произвежда дървен материал за подовете на сградите в Арнес, а след това, без съмнение, и за тези във Форшвик, защото грубо одяланите греди, върху които стъпват сега, може спокойно да бъдат подменени с нещо по-добро. Предварително обаче ще трябва да се осигури количеството дървени дъски, които да съхнат през зимата и следващото лято. Чак след това ще може да се оценят подобренията. Направата на под с такива дъски ще изисква десет пъти по-малко време за труд отколкото реденето на плочи.

Това, впрочем, беше само първият трион, който да подели енергията на мелничното колело с мелничните камъни от различна големина. След построяването на мелничния канал, както и на още колела, би могло да се инсталират и други циркуляри. Така, според двамата братя, ще се икономисва много работно време и ще може да се реже много повече дървен материал, отколкото е необходим за собствените им нужди.

Арн приятелски ги потупа по гърба и им каза, че подобни нововъведения по отношение на инструментите са като злато за Форшвик, но също и за създателите си.

Следващата седмица Арн посвети една цяла сутрин заедно с Али и Мансур на упражнения по езда, които докараха и момчетата, и конете до пълно изтощение. Следобед тренираха с лък и меч — първо сами, после заедно с тримата си млади оръженосци. Арн беше изковал мечове без остриета, но и така на момчетата те им се струваха съвсем истински. Прибягна до множество опити преди да направи всеки от предназначените за момчетата мечове с необходимото за тренировка тегло, тъй като те нямаха същата мускулна сила. Накара да им направят също и мрежести ризници, но Сесилия определи това като детинщина, защото кой би могъл да си представи тези толкова млади момчета тръгнали на война.

Леко засегнат, Арн й обясни, че и през ум не му е минавало за истински бойни действия. Желанието му е момчетата да свикнат да се придвижват облечени в тези тежки средства за защита. А в отговор на въпроса й дали те няма бързо да пораснат, за да им се правят сега такива скъпи доспехи, я увери, че след тях ще дойдат други такива момчета и в края на краищата във Форшвик ще разполагат с много тренировъчни оръжия и с всякакъв размер рицарски брони.

Тези му думи подтикнаха Сесилия към размисъл. Беше сметнала, че от добра душа и от неспособност да каже не, Арн беше приел да се грижи за момчета. Но ето че сега видя цели редици мечове и ризници, окачени по стените с номера отгоре също като седлата в конюшнята. Тази картина я накара да потръпне.

Изцяло зает с обучението на тези момчета Арн не забеляза нищо от тази тревога. Беше обучил вече много воини, най-вече по времето когато беше господар на Газа. Това бяха мъже, дошли в Светите земи след подбор, направен от подразделенията на Ордена на тамплиерите в Рим или в Прованс, в Париж или в Англия. Смятаха се за непобедими, но далеч не бяха такива. Още с пристигането им в Газа някои от тях показаха такива умения в битките, че веднага биха били убити, ако ги беше изпратил срещу сирийските или египетските конници. С подобни ученици беше необходимо да прояви изключителна твърдост, защото имаха много да учат, за да станат тамплиери. С момчета на тринадесет години обаче, това надали е най-добрият метод. Това го разбра много бързо. Първата му грешка беше, че ги остави да се бият помежду си веднага щом сложиха ризниците. Нахвърлиха се бясно едни срещу други. Особено настървено се биеше Бенгт Елинсон. Омразата, която беше натрупал у себе си, бликваше веднага, щом в ръката си усетеше нещо, с което може да удря.

Арн бързо извърши промени в упражненията, като им определи за противници неодушевени предмети. Направи ги от дънери, по които изряза четири вдлъбнатини, представляващи главата, ръцете, колената и краката. После направи демонстрация на най-често практикуваните упражнения, показвайки върху собственото си тяло местата, в които болката е най-силна. Наблегна специално на необходимостта от постоянна предпазливост. Не се учуди да констатира, че Бенгт Елинсон бе този от тримата, който не обърна никакво внимание на болките, от които тялото му страда. Продължи упражненията, докато не му стана зле и после цяла седмица се лиши, против волята си, от тях. Арн се замисли за по-добри предпазни средства за главата, лицето и ръцете, преди трите момчета да започнат да тренират един срещу друг. Болката сама по себе си не носи вреда, защото вдъхва необходимия респект към меча на противника. Но при много голяма доза у младите ученици-воини можеше накрая да породи страх. За свое успокоение Арн си каза, че сигурно всичко ще си дойде на мястото, когато брат Гилберт пристигне във Форшвик през зимата. Този монах не бе ли направил от него рицар? Дарбите му на учител бяха неоценими.

Името на брат Гилберт събуди гузната му съвест. Трети месец вече откакто този човек се претрепваше от работа заедно с каменоделците сарацини в Арнес, а той не само че не бе отишъл досега да ги види, а не им бе изпратил дори една окуражителна дума.

Така се засрами от себе си, че веднага яхна Абу Аназа и се понесе в галоп към Арнес напряко през гори и полета. Пристигна още същата вечер. Очите му се насълзиха, като видя приятелите си сарацини да се трепят целите в дрипи и потънали в пот. Расото на брат Гилберт беше раздрано от острите ръбове на камъните и толкова изцапано с хоросан, че го правеше повече да прилича на крепостен, отколкото на монах.

Въпреки чувството си за срам Арн не можа да се въздържи да не обиколи на кон стените на Арнес, за да добие представа докъде е стигнала работата. Това, което видя, надмина и най-лудите му надежди. Частта от стената с поглед към езерото и пристанището беше вече изградена и по ъглите изпъкваха кръглите защитни кули. Над широко отворената към пристанището порта се извисяваше една квадратна кула, а най-дългата част от стената, тази в посока запад — изток, беше напълно завършена. Арн си каза, че изграждането на всичко това само за няколко месеца и с толкова малко работна ръка, би учудило самия Саладин. Пред погледа му действително изникваше една наистина непревземаема крепост.

От тази негова замечтаност го изтръгнаха виковете на забелязалите присъствието му работници и гузната му съвест отново се обади. Тръгна към тях, направи им знак да се приближат, слезе от коня и коленичи. Те останаха безмълвни от изумление.

— Правоверни братя — каза им той, като се изправи и поклони. — Свършили сте огромна работа и дългът ми към вас е също толкова голям, колкото и упреците, които отправям към себе си, задето съм ви накарал да водите този робски живот. Но знайте, че и аз също работих здраво, за да не стане северната зима един ад за вас. Предлагам ви да прекратите тази работа през студения период и след два дни, щом сте готови, да дойдете с мен и да се настаните в подготвените ви за зимата жилища. Месецът на постите ви е към края си и ще отпразнуваме това заедно. Обещавам ви, че няма да съжалявате. И още нещо! Дойдох да ви поздравя, преди да съм се отбил да видя роднините си, тук, в Арнес.

Сред сарацините настъпи тишина. Изглеждаха повече изненадани отколкото доволни, че тежката им работа приключва. Арн отиде при брат Гилберт и го прегърна без дълго да пророни дума.

— Ако не ме пуснеш скоро, малки ми братко, ще придобием лоша слава сред тези, които ти наричаш правоверни — изръмжа накрая брат Гилберт.

— Прости ми — каза Арн. — Всичко, което мога да направя, е да повторя това, което казах на тези сарацини, и то е, че не съм спрял да се претрепвам от работа, за да можем да прекараме една хубава зима. Много ми е мъчно, че сте изживели такова тегло.

— Повечето от нас са преживели и по-тежки моменти от подреждането на камъни в хладно време — измърмори брат Гилберт, който не беше свикнал да вижда Арн толкова развълнуван.

— Вероятно ще можем да тръгнем още утре — предположи Арн, внезапно развеселен. — Какво трябва да се направи, за да предпазим строежа от зимата?

— Не много — отговори брат Гилберт. — Опитахме се вече да направим необходимото. По-точно, аз се постарах да го направя, защото нашите приятели нямат представа за пораженията, които могат да нанесат студът, ледът и мразът. Осигурихме непромокаемостта от горе надолу, но в голямата си част зидарията е още прясна.

— А ако покрием всичко с кожи? — подсказа Арн.

— Идеята е добра, действително — прецени брат Гилберт. — А смяташ ли, че ще можеш да ни осигуриш олово за пролетта?

— Олово ли? — учуди се Арн. — Да, но не в много големи количества. За какво ти е?

— За точките на сцепление горе — отговори брат Гилберт, вдишвайки дълбоко. — Ако можеш да си представиш цвета на разтопеното олово там горе, в точките на сцепление, които са под открито небе, ще разбереш може би какво искам да кажа.

— Да — каза Арн, кимвайки леко с глава. — Ако можем да запълним тези места с олово, водата няма да се просмуква и няма да се образува лед. Това е добра идея и ще се опитам да намеря олово. Но по-скоро ми кажи, че си добре, че тялото ти не е схванато от други болки освен от умората. Кажи ми, че ми прощаваш, задето те оставих тук.

— Ще изчакам първо да видя зимната си квартира и да хапна първото си парче шунка, защото нямах правото да се докосвам до нея през този месец на пости — каза брат Гилберт, смеейки се и силно разтърсвайки Арн, както го правеше, когато порицаваше младия ученик в "Школата на живота".

— Но ти не си правил Рамадан! — възкликна Арн с опулени очи. — Не си все пак.

— По никакъв начин! — прекъсна го брат Гилберт, преди въпросът да е станал оскърбителен. — При все това, работейки заедно с тези неверници, счетох за редно да постя като тях, за да се спася от упреците им.

— Да не хапнеш нищо от изгрев до залез — каза Арн замислен. — И здраво да работиш. Как е възможно?

— От много ядене се дебелее — измърмори брат Гилберт, преструвайки се на недоволен. — А ако пиеш много вода, не спираш да се освобождаваш от нея през първите часове работа. Щом слънцето залезе, ядем с часове като дяволи и за късмет не можем да накараме всичкото изядено печено месо и изпито вино да слезе надолу.

Докато брат Гилберт отвеждаше сарацините да се подготвят за тръгване, Арн влезе в Арнес и намери Ескил и Торгилс в стаята за водене на счетоводството на голямата кула. Баща му, господарят Магнус, беше на върха й заедно с Юсуф, лекаря. Посрещнаха го топло и Арн остана очарован да чуе похвалите на най-близките си относно строежа. Предложиха му да го разгледат заедно и Арн не се остави дълго да го молят.

Изкачиха се по скелетата, за да достигнат до най-скоро издигнатите части, тъй като новите стени бяха два пъти по-високи от старите. Вече най-горе, тръгнаха покрай бойниците. Отворите им от вътрешната страна бяха по-широки от външните по лесно обясними причини.

За някои други детайли обаче Арн счете за необходимо да даде известни пояснения. От страната на езерото, например, кулата над портите бе издадена извън стената, за да може по цялото й протежение да се стреля по противника, ако той се опита да изправи стълби и по тях да премине в пристъп. Това трудно можеше все пак да стане, защото стената бе два пъти по-широка в основата си, отколкото на върха и в такъв случай ще трябва обсаждащите да използват дълги и подсилени стълби, което пък ще ги направи по-тежки и трудни за бързо боравене. Друго предимство бе, че тази скосена стена щеше да стане хлъзгава през зимата, което пък щеше да направи невъзможно използването на класическия стенолом. В такъв случай неприятелят ще се види принуден да построи много по-високи и със системи от кобилици, защото ако ударите попадат само в основата на стените, то резултатът няма да бъде впечатляващ. А построяването на такива стеноломи няма да е лесно, защото ще трябва да се извърши на място, под стрелите на защитниците, разположени по крепостната стена и в кулата. Отворът към пристанището се намираше достатъчно високо в центъра на кулата и трудно можеше да се достигне, било със стеноломи, било с други механизми. Самата врата щеше да бъде предпазена от желязна решетка, която да може бързо да се спуска от вътрешността на кулата в случай на внезапна атака. След това щеше да трябва само пред решетката да бъде вдигнат с вериги тежкият подвижен мост, за да се попречи на проникването на нападателите.

За момента малобройната група можа да обиколи само малка част от крепостните стени. Не беше трудно обаче да си ги представят изцяло завършени. Тогава в цялата страна нямаше да има по-внушителна крепост.

Арн помоли за позволението да използва възможно най-голямото количество сурови кожи, за да се покрие отгоре стената. Баща му и брат му отговориха едновременно и почти безгрижно, че може да иска каквото и да е от тях. Двамата несъмнено бяха разбрали, че с това амбициозно строителство се открива нова ера и че никой не ще може да превъзхожда по могъщество Фолкунгите. По средата на този весел разговор господарят Магнус отбеляза мимоходом, че Биргер Бруса скоро ще дойде в Арнес, за да проведе заседание на семейния съвет.

Настъпи неловко мълчание. Биргер Бруса беше заявил ясно, че присъствието на Арн Магнусон не е необходимо в този случай, защото баща му и брат му могат да говорят вместо него и никой не бе посмял да оспори това. Биргер Бруса бе най-изтъкнатият между Фолкунгите и ярл на кралството. Желанията му бяха заповеди.

Вечерята беше особено оживена. Разговаряха надълго за текущите строителни работи и за това какво е направил Арн във Форшвик. Ескил и господарят Магнус вече бяха имали време да разберат, че това имение ще се превърне във втори стълб на империята на Фолкунгите.

Бяха от доста време прекратили разговорите за тези проекти, когато младият Торгилс напомни за даденото му обещание да отиде във Форшвик. Щом Арн му отговори, че може да дойде когато пожелае, младият му племенник реши, че ще тръгне незабавно, въпреки явното неодобрение на баща му, който обаче не каза нищо.

Преди да се качи на борда на кораба, който трябваше да ги откара до товарния кей на езерото Венерн, Арн проведе кратък разговор с Юсуф и разбра, че господарят Магнус сега е в доста добра форма и няма нужда от ежедневни грижи. Затова реши Юсуф също да дойде във Форшвик, където го очакваше Ибрахим. Да накараш един мюсюлманин да прекара зимата сам и да стане свидетел на оргиите със свинско на Коледа, би означавало зле да му се отплатиш за услугите. Дръпна баща си встрани и му припомни учтиво, но и твърдо това, което Юсуф го бе посъветвал да изпълнява, а именно, че трябва да се упражнява разумно всеки ден, да предпочете телешкото, еленското, овнешкото или сьомгата пред свинското, да пие вино, а не бира по време на празниците.

Господарят Магнус изсумтя, че е можело и сам да се сети за всичко това. На всички, за съжаление, им бе известно, че беше в интерес на хората на неговата възраст да не пият бира на Коледа.

Докато Арн отсъстваше, Сесилия имаше време да си зададе някои въпроси относно чужденците, които живееха във Форшвик. Нощем те вдигаха много шум, а миризмата на мазнина и хляб, която се носеше от жилищата им, явно подсказваше, че си правят гуляи. Не харесваха местния хляб и си бяха построили собствени глинени пещи, приличащи на големи кошери. В тях всяка вечер си печаха хляб с формата на големи тънки питки. Сутрин ставаха късно и се упътваха бавно към работните си места.

Сесилия се губеше в догадки и реши, че се държат така, защото Арн не е тук. Не всички обаче правеха така. Братята Вахтиян работеха със същия плам както и преди. Същото се отнасяше и за Джон и Атълстън, двамата англичани, които правеха стрели. Тя отдавна се канеше да разговаря с Арн за тези чужденци. А дългите зимни нощи, през които й беше обещал да получи отговор на всичките си въпроси, бяха все още далеч.

След деня, в който светата Дева им беше позволила да изпитат отново удоволствието, което някога ги бе вкарало в грях, а сега можеха да му се радват като законни съпрузи, нощите им бяха станали толкова нежни, че Сесилия се изчервяваше само при мисълта за тях. В спалнята не им оставаше никакво време да говорят за сериозни неща.

При завръщането на Арн тя констатира, че той води със себе си младия Торгилс и другите чужденци — зидарите от Арнес. Изглеждаха доста окаяни в дрипите си, въпреки че сигурно имаха чисти и здрави дрехи в бохчите, които носеха. Явно бяха вдигнали лагера в Арнес и щяха да прекарат зимата във Форшвик. Сесилия се почувства леко обидена, че не е била уведомена. Считаше, че щом идват толкова свободни мъже у дома й, тя трябва да ги приеме като гости. Почти се разгневи, когато те със смях и с тръскане на глава отказаха хляба, солта и бирата за добре дошли. В Западна Готаланд никой не отказваше подобно посрещане.

Гневът й се удвои през първата нощ, последвала пристигането на още чужденци. Врявата, идваща откъм техните помещения, се увеличи. Арн накратко й обясни, че празнуват Лайлат ал-Кадр, което означава "Нощта на откровението". Попита за какво откровение става дума и кръвта във вените й замръзна, като разбра, че честват деня, в който Мохамед е имал първото си откровение.

Мохамед! Този Сатана с човешко лице, който се изкарваше Господ! Тази ерес, причинила толкова страдания на християните в Светите земи, където трябваше да влязат в битка с тези дяволи, с тези рогати чудовища!

Арн изглежда не забеляза, че е изпаднала в смут, и прояви повече интерес към плътските удоволствия, като побърза да й го докаже. В такъв един момент Сесилия трудно би могла да скочи от леглото, да тупне с крак и да заяви, че предпочита да говорят за Мохамед. Остави се на любовния плам на съпруга си и забрави за всичко останало.

Два или три дни по-късно, той я помоли да облече най-хубавата си рокля за предстоящата празнична вечер. Попита го къде ще ходят и той й отговори, че е толкова близо, че могат да отидат и пеша. Тя го прие като шега, но той й показа своите празничните дрехи, които беше подредил на леглото над сватбеното си синьо наметало.

Малко преди залез-слънце Марк и Яков Вахтиян, официално облечени, както и брат Гилберт, облечен в прекрасна бяла роба, дойдоха да вземат Арн и Сесилия, за да ги отведат на празника. В двора вече се носеше миризмата на овнешко печено, примесена с аромата на непознати подправки.

Сесилия не беше влизала в сградата за гости от времето, когато Арн я беше развел из нея, за да й я покаже. Сега не можа да я познае. Към килимите, които си спомняше, имаше добавени нови, с още по-ярки цветове, а стените бяха облицовани с гоблени, изобразяващи въображаеми съзвездия. Покрай тях във формата на квадрат бяха наредени пейки, а зад тях натрупани пухени покривки и възглавнички. От тавана висяха медни и железни лампи, украсени с цветни стъкла. Върху скарите в централното огнище се печаха пъстърви с цвят на сьомга от Ветерн.

Облечен в дълга роба от бляскав плат и с увит около главата тюрбан, Ибрахим ги посрещна на прага и ги отведе до почетните места в центъра на редицата пейки и възглавнички до западната стена.

Донесоха и подредиха върху пейките медни, красиво изработени съдове и стъклени чаши, направени във Форшвик. Сесилия понечи да седне върху една от пейките и Арн с усмивка й прошепна в ухото, че трябва да клекне на колене върху възглавничката зад пейката и че не трябва да се докосва нито до храната, нито до напитките, щом още никой друг не го е направил.

Чакаха залеза на слънцето и междувременно всички чужденци заеха места, с изключение на онези, които печаха рибата и на Ибрахим, който излезе на двора.

За свое голямо разочарование Сесилия забеляза, че нито брат Гилберт, нито братята Вахтиян, нито Арн изглеждаха притеснени от тези обичаи и странни аромати. Те разговаряха и се шегуваха на езика, който тя свикна да разпознава като този на франките.

Арн скоро усети объркването на съпругата си. Помоли останалите да го извинят и се обърна към нея, за да й обясни.

Есенната нощ е тиха и спокойна, а небето — обсипано с безброй звезди. Ибрахим е на двора, за да наблюдава небосклона на северозапад. С настъпването на мрака там трябва да се появи тънкият сърп на луната, за да отбележи началото на новия месец. Тогава ще започне и празникът, наречен Ид ал-Фитр, ознаменуващ края на постите.

Сесилия понечи да възрази, че не се пости през есента, а само през пролетта, но размисли и си каза, че сега не е време за спорове по религиозните обреди.

Тогава Ибрахим се върна от двора, произнесе на неразбираемия си език няколко като че ли излизащи от дъното на гърлото му думи и всички присъстващи започнаха да се молят. Молитвата им не трая дълго. След това Арн, без да се смущава, взе една от медните тенджери, наредени на масата, и отсипа от нея в чаша, която подаде първо на Сесилия, а после обслужи също брат Гилберт, Марк и Яков Вахтиян. Останалите сътрапезници също си сипаха, вдигнаха чаши и жадно ги изпиха, за да си сипят отново. Сесилия поднесе чашата към устата си много по-бавно и предпазливо. Неволно се закашля, като разбра, че в нея има вода, а не бяло вино, както очакваше.

Храната се състоеше от печено овнешко, печени гъски, пъстърва на скара и други неизвестни за нея ястия. Засвириха непознати инструменти и някой запя песен, които другите подхванаха в хор.

Арн отчупи залък от тънката и мека питка, подаде го на Сесилия и й посочи да го топне в соса на овнешкото. Щом тя го хапна, устата й се изпълни с нови вкусови усещания, подсилени от различни подправки. След кратко колебание реши, че е годно за ядене, а накрая й се стори дори много вкусно. Месото се оказа най-крехкото, което някога беше опитвала, а рибата имаше неочакван вкус, благодарение на една подправка, напомняща леко на кимион.

Арн се забавляваше да бърка в различни подноси и да й дава да опитва като на малко дете. Тя се дърпаше, смеейки се, но той й обясни, че това е учтивият начин да изразиш отношението си към съпругата си или към добър приятел.

В началото чужденците ядяха лакомо, но след като заситиха първоначалния си глад, повечето от мъжете се облегнаха на възглавничките и започнаха да се хранят по-бавно, с удоволствие и с притворени леко очи, под звуците на музиката, изпълнявана от двама от тях на струнни инструменти, напомнящи на онези на франкските жонгльори на сватбата в Арнес.

Не след дълго Сесилия също се облегна на меките възглавнички, които няколко мъже й поднесоха с поклон. Тя се отпусна и бавно започна да опитва от всички тези хубави неща. А при вида на количеството мед, използвано за лакомствата, които им поднесоха след месото и рибата, тя само леко повдигна вежди. Това бяха малки хлебчета с плънка от лешници и с настъргани отгоре моркови, целите потопени в мед. Имаше нещо подбуждащо към безгрижие в тези аромати и вкусове, което й хареса, и постепенно тя оцени по достойнство музиката, която отначало й се беше сторила фалшива. Замечта се за далечни страни. Разликата между това угощение и всички онези, на които беше присъствала досега, беше, че то ставаше все по-мирно и спокойно, а песните — по-тъжни и протяжни. Никой не се сби, никой не повърна. Тя се остави на размишленията за тези чужди обичаи и изведнъж си даде сметка, че пият вода, а не бира или вино. Замечтаността й я водеше далеч от мястото, където се намираше, докато не дойде Арн да я хване за ръка и да й каже, че двамата почетни гости трябва първи да напуснат трапезата.

Поведе я към изхода близо до lavatorium, хвана я за ръка, поклони се и каза на този непознат език няколко думи, след които всички мъже в стаята станаха на крака и също се поклониха.

Когато тя излезе на двора, студът я сграбчи и развали очарованието. Каза си, че тази нощ ще бъде първата от тези, през които Арн ще й разкаже за приключенията си.

След като той стъкна огъня и двамата легнаха в голямото легло, тя повдигна възглавниците, за да седнат един до друг срещу веселите пламъци в огнището и го помоли да започне разказа си. Искаше да разбере защо са приютили най-злите врагове на християнството.

Отговори й с умишлено премълчаване отначало, че тези мюсюлмани, както наричат верните на Пророка, са работили за християните в Светите земи и че биха били избити от своите, ако не се бяха укрили на север. Същото се отнасяше и за братята Вахтиян, християни по същите тези места, чиито работилници и магазини са били в Ал-Хамедях, голямата търговска артерия на Дамаск. Отвъд морето не само религията те прави член на този или онзи лагер.

Сесилия стеснително изрази своето неразбиране.

Тогава той подхвана разказ, за който щяха да му трябват няколко такива нощи.

В Светата земя има мъже, различни от другите. Той има предвид двама от тях. Единият е християнин на име Раймонд от Триполи. За него ще й разкаже някоя друга нощ. Сега ще побърза да започне с другия, защото е мюсюлманин и името му е Юсуф ибн Аюб Салах ал-Дин, но християните за по-кратко го наричат Саладин.

Чувайки името на най-големия враг на християнството, Сесилия затаи дъх. Монахини и свещеници хиляди пъти бяха проклинали по най-свиреп начин това име пред нея.

Това не пречи Саладин да му бъде приятел, отбеляза Арн, без да обърне внимание на тревожната забележка на съпругата си. А през годините приятелството им се е скрепило толкова, че дори и най-невярващият не би могъл да си помисли друго, освен че то е дело на Господ.

Всичко започнало в деня, в който той спасил живота на Саладин. Ако се замисли човек, това събитие не би могло да се случи по друг начин освен с Божията намеса. Тъй като за какво му е на един тамплиер да спасява живота на този, който в крайна сметка щеше да победи християните и да ги изгони от Светите земи?

Двамата се срещнали на бойното поле и Арн победил малко след това, когато се върнал начело на превишаваща по численост армия, за да атакува крепостта Газа, където Арн бил командир на тамплиерите, Саладин на свой ред спасил живота му.

Арн се впусна в дълъг емоционален разказ за мъже с голямо душевно благородство, за най-долни човешки отрепки, за една огромна пустиня и тайнствени конници, за един вълшебен меч, толкова важен за неверниците, колкото и Истинския кръст. Последният в края на краищата бил изгубен поради лудостта и греховете на християните, след като Саладин ги разбил в голяма битка близо до град Тивериада. Арн дошъл на себе си в дългата редица на пленените, водени да бъдат обезглавени. Гледал как главите на братята му падат една след друга и как след всяка следваща палачите се приближават към него.

Тогава се помолил, смятайки, че това ще е последната молитва в живота му. Тя била за Сесилия и за детето, което никога нямало да види. Помолил светата Дева да ги закриля и се приготвил да отиде в рая. Но Саладин го пощадил в името на приятелството им.

След загубата на Йерусалим и на по-голямата част от християнските градове и след като Арн от пленник се превърнал в емисар и посредник на Саладин, един от най-големите злодеи, стъпвали по тези земи, предизвикал Саладин в битка, за да завоюва отново Светия град. Името на този човек е Ричард Лъвското сърце и заслужава да бъде завинаги покрито с позор. По време на преговорите той счел за необходимо да бъдат обезглавени три хиляди пленници вместо да вземе остатъка от поискания за тях откуп и да върне Истинския кръст в християнския свят.

След това тъжно събитие Арн и Саладин се разделили завинаги. Тогава Арн получил като прощален подарък петдесетте хиляди византийски жълтици, които Ричард отказал, предпочитайки да задоволи жаждата си за кръв.

Тези пари сега му дават възможност да финансира строителните работи в Арнес и във Форшвик, както и строежа на църквата във Форшхем.

Уточни, че се е спрял само на основните моменти в тази история, защото ще му трябват още доста зимни нощи, за да я разкаже в детайли и може би остатъка от живота им, за да вникне тя в смисъла й.

Когато спря да говори и стана да сложи още дърва в огъня, забеляза, че Сесилия е заспала.