Ричард Лъвското сърце

Четиринайсета глава

В душата на сър Кенет се надигна буря. Отначало той беше смазан, унищожен. Едва след като се посъвзе, започна да премисля кой може да е отвлякъл английското знаме, но не намери никакви следи. Сетне заоглежда вярната си Росуал, честно изпълнила дълга си. Росуал, останала вярна докрай, за разлика от своя господар, явно бе смъртно ранена. Рицарят започна да гали благородното животно. Вярно до последен дъх, в присъствието на своя господар, то сякаш забравяше страданието си, махаше с опашка и му ближеше ръката. С тих вой даваше да се разбере, че опитите на сър Кенет да измъкне от раната пречупения връх на стрелата само усилват мъките на клетото животно. Тази привързаност на умиращата хрътка, изразяваща се толкова трогателно, удесеториха чувството на срам и самота, обхванало сър Кенет. Рицарят бе изгубил единствения си приятел, тъкмо когато си бе навлякъл презрението и омразата на всички около себе си. Той се отчая. Оставил се на мъката си, високо застена.

В тази минута до него се чу ясен и тържествен глас. Звучно, както се четат молитвите в джамиите, непознатият произнесе на франкския жаргон, еднакво разбираем и за християни, и за сарацини:

— Нещастието прилича на първите и на последните дъждове; то е също толкова студено, безутешно, тежко както за човека, така и за животното. Обаче тъкмо в това време се зараждат цветовете и плодовете — розите, смокините, наровете.

Рицарят на Спящия леопард се обърна към говорещия и веднага позна арабския лекар. Той се бе приближил незабелязано и беше приседнал зад гърба на сър Кенет, кръстосал крака по турски и със сериозен, но в същото време съчувствен тон беше произнесъл утешителната сентенция, взета вероятно от Корана или от неговите коментари. Както е известно, на Изток мъдростта се състои не в находчивостта на самия мъдрец, а в добрата му памет, която му дава възможност навреме да си припомни и на място да произнесе вече написаното от друг.

Сър Кенет се засрами, че така, като жена изразява мъката си. Той сърдито обърса сълзите си и отново се захвана да оглежда своята любимка.

Сякаш не забелязвайки неприветливото държание на рицаря, който му обърна гръб, арабинът продължи:

— Поетът е казал — волът е за нивата, камилата е за пустинята. Не ти ли се струва, че ръката на лекаря по-добре от ръката на войника умее да лекува раните, макар че тя не умее да ги нанася?

— На този пациент вече нищо не може да помогне — каза сър Кенет. — И освен това, нали според вашите закони кучето е нечисто животно.

— Щом аллах е дарил животното с живот, с чувство за болка и удоволствие, просветеният от аллаха мъдрец би допуснал греха на възгордяването, ако би отказал да продължи съществуването на живото същество или да облекчи страданията му — отвърна лекарят. — За мъдреца е все едно кого ще лекува: жалък коняр, болно куче или войнствен владетел. Я да погледна това ранено животинче.

Сър Кенет мълчаливо се отдръпна. Лекарят огледа раната на Росуал също толкова грижливо и внимателно, сякаш пред него беше човек. Сетне извади сандъчето с инструментите си и като действуваше сръчно с пинсетата, измъкна от раната късчето от счупено оръжие. Бързо спря бликналата след това кръв, като наложи превръзка. През това време ; кучето лежа кротко и търпеливо понася манипулациите на лекаря, сякаш разбираше, че е за негово добро.

— Животното може да бъде излекувано — обърна се Ел Хеким към сър Кенет. — Но за тази цел трябва да бъде отнесено в моята шатра и там да се грижа за него. То е толкова благородно, че заслужава най-нежни грижи.

— Добре, вземи хрътката при себе си — съгласи се рицарят. — Ако оздравее, ще ти я подаря. Нали още не съм ти платил, задето излекува моя оръженосец, а с нищо друго не мога да ти се отблагодаря. Що се отнася до мен, все ми е едно: вече, никога не ще надуя ловджийския рог и не ще пусна хрътка на лов.

Арабинът не отговори нищо. Той само плесна с ръце и веднага се появиха двамина черни роби. Той им заповяда нещо на арабски, като получи обичайния отговор: „Чухме — значи се подчиняваме“. Робите взеха животното на ръце и го отнесоха. Росуал бе толкова слаба, че почти не се съпротивляваше и само не отделяше очи от господаря си.

— Сбогом, Росуал — извика след тях сър Кенет. — Сбогом моя последна и единствена приятелко. Ти си прекалено благородно създание, за да останеш у такъв човек, какъвто ми е съдено да бъда занапред.

Робите се отдалечиха.

— Макар че Росуал умира, на драго сърце бих си сменил мястото с нея — неволно промърмори сър Кенет.

— Виждам, че те мъчат душевни рани; може би ще мога да ги излекувам, ако пациентът ми разкаже за своята мъка и последва съветите на лекаря — каза Адонбек Ел Хеким.

— Щом искаш да знаеш, слушай — подхвана сър Кенет. — Снощи на този хълм се развяваше знамето на Англия. Беше ми заповядано да го пазя. Сега идва утрото, ето там е дръжката на знамето, а самото знаме го няма — обаче аз съм жив и здрав!

— Как можа да се случи това? — попита Хеким, като внимателно заоглежда рицаря. — Оръжието ти е непокътнато, по теб няма кръв. Ако се съди по това, което разправят за теб, не си побягнал от врага. Сигурно с хитрост са те подмамили да напуснеш поста си. Отвлекли са те нечии розови бузи и черни очи; нали вие, назаретяните, служите толкова усърдно на хубавиците, колкото трябва да се служи само на Бога. Разбира се, това е разгадката. Грехопадението на мъжете е завършвало по този начин още от адамово време.

— Дори и така да е — какво лекарство можеш да ми предложиш ти, лекарю? — мрачно произнесе сър Кенет.

— Знанието е баща на властта, също както мъжеството на силата — отвърна Ел Хеким. — Изслушай ме. Човекът не е дърво, не е прикован за едно и също място, не е създаден като корала да остава цял живот залепен за една и съща скала. В твоя християнски закон пише: ако те преследват на едно място, бягай на друго. Ние, мюсюлманите, също знаем, че когато Мохамед, пророкът на аллаха, е бил прогонен от свещения град Мека, е намерил и убежище, и съратници в Медина.

— Какво ме засягат тези истории? — попита шотландецът.

— Много те засягат дори — отвърна лекарят. — Мъдрецът бяга от бурята, понеже не може да я надвие. Затова бързай и се скрий от отмъщението на Ричард под победоносните знамена на Саладин.

— Да, бих могъл да скрия срама си в лагера на неверниците, където самата дума „срам“ е непозната — подигравателно рече сър Кенет. — Но не е ли по-добре напълно да премина на ваша страна? Как да изтълкувам съвета ти — като препоръка да надяна чалма ли? Остава да приема вашата вяра, за да бъде безчестието ми пълно.

— Не кощунствай, християнино — строго изрече лекарят. — Саладин обръща към вярата на пророка само тези, които са се убедили в нейната истинност. Обърни очи към светлината и великият султан, чиято щедрост е също толкова безгранична, колкото и властта му, може да ти дари, ако се съгласиш, дори цяло кралство. Но ако пожелаеш да останеш слепец и да бъдеш обречен на мъки в бъдещия си живот, Саладин все пак ще те стори богат и щастлив поне за това време, през което ще останеш на земята. Не се страхувай от нищо — чалмата ще увенчае твоята глава, само ако ти пожелаеш.

— Искам само едно: нещастният ми живот да угасне още днес заедно със залязващото слънце — произнесе рицарят. — Впрочем сигурно тъкмо така ще се случи.

— Постъпваш неблагоразумно, християнино, като отхвърляш предложението ми — продължи да го убеждава Ел Хеким. — Имам влияние върху Саладин и мога да го убедя да ти окаже големи милости. Чуй ме, синко. Този кръстоносен поход, както вие наричате безумното си начинание, прилича на голям кораб, който се разбива на трески под натиска на вълните. Самият ти отнесе на султана условията за предлаганото примирие, а те изпратиха събралите се тук крале и принцове; може би дори ти самият не знаеш колко далеч са отишли в кроежите си те…

— Не зная и не искам да зная — сприхаво извика рицарят. — Каква полза от това, че съвсем наскоро съм бил пратеник на кралете и принцовете — нали тази вечер опозореният ми труп ще се люлее на бесилката!

— А аз ти казвам, че това може да се избегне — настоя лекарят. — Всички се домогват до благоразположението на Саладин. Съветът на владетелите, предприели този поход, му прави такива предложения, които той при други условия не би приел. Някои владетели зад гърба на останалите предложиха да отведат войските си от лагера на франкските крале и да защищават знамето на пророка. Но Саладин не желае да приеме услугите на тези користни изменници — царят на царете иска да преговаря само с Лъва. Той няма да сключи договор с никого освен с Ричард. Или ще се споразумее с него, или ще се бие с него. Заради Ричард той по своя свободна воля се съгласи на такива условия, каквито не биха могли да изтръгнат от него със сила всичките мечове на Европа. Той ще разреши да се извършва поклонничество в Йерусалим и по всичките места, където християните отиват на поклонение. Готов е дори да сподели своята власт с брата си Ричард и да остави християнски гарнизони в шестте най-укрепени града на Палестина и дори в самия Йерусалим. Ще разреши те да се намират под властта на назначени от Ричард военачалници и Ричард да се нарича „крал покровител на Йерусалим“. Знай освен това, рицарю, защото на твоята чест мога да доверя дори тази тайна, колкото и странна и невероятна да ти се стори тя — знай, че Саладин иска да затвърди със свещен съюз това щастливо разбирателство между най-храбрите и благородни владетели на Франкестан и Азия и с тази цел да избере за своя съпруга християнска девойка, близка роднина на крал Ричард, известна под името лейди Едит Плантагенет.

— Не може да бъде! — извика сър Кенет.

До този миг бе слушал Ел Хеким равнодушно и невнимателно, но последните думи на арабина сякаш улучиха раната му. Той трепна — така трепва потънал във вцепление човек, когато нечия невнимателна ръка докосне болезнено място. Като се овладя с усилие, сър Кенет продължи разговора, понеже искаше да узнае повече за заговора, заплашващ честта и щастието на лейди Едит. Той я обичаше все така пламенно, макар че страстта към нея бе погубила кариерата му и бе покрила името му със срам. Престорено спокойно той изрече:

— Кой християнин ще разреши толкова противоестествена връзка като брак между християнска девойка и неверник сарацин?

— Ти си невеж назаретянски лицемер — каза Хеким. — Нима не знаеш, че в Испания мохамеданските владетели твърде често се женят за благородни християнски девойки, без да пораждат ничие възмущение? Освен това благородният султан, който напълно се доверява на честния Ричардов род, ще разреши на английската си жена да се ползва с пълната свобода, която франкските закони предоставят на жената. Ще разреши свободно да изповядва своята религия — защото, откровено казано, не е особено важно каква религия изповядва жената — и ще я въздигне толкова високо над всичките жени в своя харем, че във всяко отношение тя ще бъде единствена и пълновластна кралица.

— Какво! — възкликна сър Кенет. — Нима ти допускаш, мюсюлманино, че сър Ричард ще се съгласи негова роднина, от кралско коляно, добродетелна принцеса, да стане първа наложница на неверник? Дори най-нищожният от свободните християнски благородници с презрение ще отхвърли такъв нечуван позор заради щастието на своята дъщеря.

— Ти грешиш — възрази възможно най-спокойно Ел Хеким. — Другите владетели от кръстоносния поход приеха спокойно това предложение. Мъдрият тирски епископ се нае да преговаря за това с крал Ричард. Той не се съмнява, че намерението му ще бъде осъществено. Мъдрият султан държи в тайна предложението от другите. Например, от херцог Монфератски и от великия магистър на тамплиерите, защото знае — те смятат за по-изгодно за себе си да видят Ричард по-скоро мъртъв и опозорен, отколкото жив и прославен. Ако ти пожелаеш, Саладин, който ще влезе в съюз с Англия лесно ще ти издейства от Ричард не само прошка и помилване, но и почетна длъжност в отряда, който английският крал ще остави в Палестина за съвместно управляване на тази страна. Хайде, ела, възседни своя кон, пред теб се разкрива широк път!

— Хеким! — каза шотландският рицар. — Ти си добър човек, ти спаси живота на Ричард Английски и на клетия ми оръженосец Строкен. Затова те слушах търпеливо. Но ако същото ми беше казал някой друг мюсюлманин, без много приказки щях да му отговоря с удар на камата. Заради твоята доброта ще ти дам един съвет, Хекиме: нека сарацинът, който предлага на Ричард брак между принцесата от рода на Плантагенетите и владетеля на прокълнатия от Бога сарацински народ да си сложи по-як шлем, за да защити главата си от бойната секира, разсякла крепостната врата на Акра. Ако не постъпи така, не ще можеш да излекуваш неговата рана.

— Значи ти окончателно си решил да останеш тук? — учуди се лекарят. — Помни, ти си обречен на сигурна смърт, а в същото време твоят закон, както и нашият, забранява на човека да погубва сам живота си.

— Пазил ме Бог от такава постъпка! — възкликна рицарят и се прекръсти. — Но в същото време законът ни забранява да избягваме наказанието, което сме заслужили със своето поведение. Ти изобщо не цениш верността, Хеким. Вярвай, започвам да съжалявам, че ти подарих доброто си куче. Ако то оцелее, ще има господар, който не разбира качествата му.

— Подарък, за който съжаляват, се връща — произнесе Хеким. — Но ние, лекарите, не можем да върнем болния, преди да е оздравял. Когато кучето се съвземе, ще бъде твое.

— Остави ме на мира, Хекиме — каза сър Кенет. — Хората не разговарят за хрътки и соколи, когато са на крачка от смъртта. Нека да остана сам — искам да си припомня греховете си и да се помиря с небето.

— Добре, оставям те с твоя инат. Мъглата скрива пропастта от тези, които ще паднат в нея.

Арабинът бавно се отдалечи, като се обръщаше от време на време, сякаш очакваше рицарят да се опомни, да му извика или да му махне с ръка — да го върне обратно. Най-сетне фигурата му, увенчана с чалма, се изгуби сред шатрите, вече осветени от първите бледи лъчи на изгрева. Луната посърна и вече не светеше.

Макар че думите на Адонбек не направиха впечатлението, което лекарят беше очаквал, въпреки това те пробудиха у шотландеца желание за живот. Преди този разговор той се смяташе за опозорен и искаше само да умре — животът му приличаше на омърсена дреха, която час по-скоро трябва да хвърли. Сега започна да си припомня разговорите си с пустинника и отношенията между отшелника и Ширкоф (наричан още Илдъръм). Всичко това сякаш потвърждаваше думите на лекаря за тайната шетня около предлаганото примирие.

— Този лъжец в одеждите на благочестив монах! — мислено възкликваше рицарят. — Този белокос лицемер! Той ми беше говорил нещо за неверник съпруг, който можел да бъде привлечен в истинската вяра от жена си християнка… Знам ли? Може би този изменник да е показал на прокълнатия от Бога сарацин хубостта на Едит Плантагенет, та мюсюлманското куче сам да прецени дали е достойна принцесата да бъде допусната в харема на неверника. О, ако този Илдъръм, или както и да се казва, ми паднеше пак! А нали го бях стиснал в ръцете си по-здраво, отколкото хрътката захапва заек! Този път вече няма да го изпусна, за да не може повече да изпълнява поръчения, които заплашват със срам честта на християнски крал и добродетелите на християнска девойка. Скоро ще умра… Остават ми не часове, а минути, но докато съм жив, докато дишам, трябва да сторя нещо, и то час по-скоро!

Рицарят седя замислен няколко минути, сетне хвърли шлема, изтича надолу и се запъти към шатрата на крал Ричард.