Ричард Лъвското сърце

Петнайсета глава

Същата вечер, когато сър Кенет зае възложения му пост, крал Ричард, уморен от бурните събития, си легна рано. Като разчиташе изцяло на изключителната си храброст, той не се страхуваше от нищо. Първенството му бе доказано пред всички: бе наложил волята си в присъствието на цялата християнска войска и на вождовете й, мнозина от които, той чудесно знаеше това, се ядосваха заради унизяването на австрийския ерцхерцог и смятаха, че Ричард е оскърбил по този начин и тях самите. Кралят изпитваше чувство на удовлетворена гордост: беше повалил един враг и по този начин жестоко бе засегнал стотина други.

На мястото на Ричард всеки владетел след такава сцена би удвоил предпазните мерки и би вдигнал поне половината си войска в състояние на бойна готовност. Ричард Лъвското сърце предизвикателно даде почивка дори на отряда си телохранители, които обикновено стояха около шатрата му, и заповяда да раздадат вино на войниците, за да отпразнуват оздравяването му и вдигнат наздравица за знамето на св. Джордж. Мястото, което неговите войски заемаха в лагера, щеше напълно да изгуби бойния си вид, ако Томас де Уо, Солсбъри и другите военачалници не взеха мерки да бъде запазен редът и дисциплината сред пируващите.

Лекарят прекара до постелята на краля до среднощ, през това време на два пъти му даде лекарство, като всеки път наблюдаваше положението на луната, защото според него то придавало на лекарството изключително полезни или напротив, изключително вредни качества. Едва в три сутринта Ел Хеким си излезе и отиде в шатрата си, разположена наблизо. Из пътя мина през колибата на сър Кенет, за да види в какво състояние е първият му християнски пациент — старият Строкен, както се казваше оръженосецът. Именно тогава Ел Хеким попита за Кенет и узна на кой пост е пратен…

Преди добре да се развидели, пред кралската шатра се чуха стъпки — някой крачеше със стегната военна крачка. Де Уо спеше до постелята на своя господар с бдителния сън на куче-пазач. Преди още да скочи и да попита кой е, рицарят на Спящия леопард се появи вътре. Дълбока, непреодолима мъка се четеше върху мъжественото му лице.

— Как посмя да влезеш тук, господин рицарю? — строго попита де Уо, като сниши глас, за да не обезпокои своя господар.

Ричард веднага се събуди.

— Нищо, де Уо! — възкликна той. — Както е редно за честен войник, сър Кенет е дошъл да ни извести как е изпълнил своя дълг. За такива рицари шатрата на главнокомандващия е отворена винаги.

Ричард напълно се отърси от съня, седна, облакъти се в постелята и проницателно впери големите си сини очи в рицаря.

— Казвай, рицарю. Дошъл си да ни известиш, че си бдял през цялата нощ и блогополучно си приключил почетния си пост, нали? Само плющенето на английското знаме е достатъчно, за да уплаши враговете му и такъв храбър рицар, за какъвто те смятат, направо е бил ненужен.

— Хората повече няма да ме смятат за такъв — отвърна сподавено сър Кенет. — Лошо бдях и не изпълних почетната си задача, постът ми не приключи благополучно. Английското знаме е откраднато.

— И ти все още си жив? Ти лично ми разказваш това? — недоверчиво и присмехулно проточи Ричард. — Глупости, не може да бъде. По твоето лице не се вижда дори драскотина. Защо мълчиш? Кажи истината! С крал шега не бива… Ще ти простя, ако си ме излъгал.

— Де да бях излъгал! — простена рицарят.

Гласът му прозвуча отчаяно, очите му блеснаха, сякаш озарени от огън.

— Ще понеса всичко — каза той. — Съобщих ви истината.

— Кълна се в Бога, кълна се в свети Джордж! — изкрещя кралят. Заливаше го ярост, но той успя да я овладее. — Де Уо, иди да огледаш мястото… Сигурно треската му е размътила разума… Не може да бъде… Човек може да разчита на него… Не може да бъде! Тичай бързо или прати някого!

В шатрата неочаквано нахлу сър Хенри Невил и задъхан извика, че знамето е изчезнало, а рицарят, който го е пазил, вероятно е бил изненадан и убит, защото до строшената дръжка се вижда локва кръв.

— Какво става? Какво правиш тук? — внезапно рече сър Невил, като зърна Кенет.

— Ти виждаш пред себе си изменник! — кресна кралят, като скочи и грабна бойната секира, винаги оставяна до възглавницата му. — Този човек е изменник! И ще умре като изменник!

Кралят замахна със секирата, сякаш се готвеше да нанесе удар.

Шотландецът бе застанал пред Ричард блед, неподвижен като статуя, гологлав. Погледът му беше вперен в земята, устните му едва забележимо помръдваха, вероятно произнасяха молитва. Точно пред него на разстояние, от което можеше да се нанесе силен удар, беше крал Ричард. Нощната риза скриваше цялото му огромно тяло — от поривистия жест дясната му ръка се бе оголила и по преплетените й като въжета мускули можеше да се съди за цялата юначна снага на този могъщ владетел. Той постоя така около минута, готов да нанесе удара. Изведнъж отпусна оръжието и възкликна:

— Чакай, но нали там е имало кръв! Невил! Нали каза, че на площадката е останала кръв! Чуй, рицарю, някога ти беше мъжествен човек, виждал съм как се биеш… Кажи, че си убил един-двама мръсници, докато си бранил знамето… Кажи, че си убил поне едного… Кажи, че си нанесъл поне един як удар, докато си пазил честта на Англия, и тогава ще си запазиш живота. Тогава ще можеш да се махнеш от лагера, понесъл със себе си своя срам!

— Вие ме нарекохте лъжец, господарю — твърдо произнесе Кенет. — В това отношение незаслужено ме обидихте. Знайте, че при защитата на знамето не беше пролята ничия кръв освен кръвта на клетото ми куче. То се оказа по-вярно от господаря си и докрай брани поста, който аз оставих.

— Кълна се в свети Джордж! — извика Ричард и отново вдигна секирата.

Де Уо се хвърли между краля и рицаря, на когото се готвеше кърваво възмездие, и с присъщата му груба искреност заговори:

— Господарю, спрете!… Той не бива да умре от вашата ръка. Доста безумия натрупахте вече за едно денонощие. Самият вие доверихте знамето на шотландец — не ви ли казах, че всички шотландци са красиви, но вероломни?

— Да, да, де Уо, каза ми. Прав беше и признавам това — произнесе Ричард. — Длъжен бях по-добре да ги познавам. Не биваше да забравям как тази лисица, шотландският крал ме измами, когато обеща да участва в кръстоносния поход.

— Господарю мой — намеси се сър Кенет, — Уилям Шотландски не ви излъга. Независещи от него причини му попречиха да прати войски.

— Млък, безсрамни продажнико! — каза кралят. — Ти мърсиш името на краля дори с това, че го произнасяш. И все пак, де Уо, това е доста странно — обърна се той към своя съветник. — Обърни внимание как се държи този човек. Той е или страхливец, или изменник, а все пак мъжествено чакаше удара на Ричард Плантагенет, когато вдигнах ръка, за да го посветя отново в рицарско звание с тази секира. Ако беше проявил дори най-малък признак на страх, щях да му строша главата като стъклена чаша. Но не мога да убия човек, когато не виждам у него нито страх, нито съпротива.

Настъпи пауза.

— Господарю — подхвана Кенет.

— А, пак ли си отваряш устата? — прекъсна го Ричард. — Искай милост от небето, но не и от мен! Заради теб Англия е опозорена. Дори да беше мой роден и единствен брат и тогава нямаше да видиш прошка за долната си постъпка.

— Искам да говоря, не за да моля за милост — отвърна шотландецът. — Ваше величество може да ми даде време да се изповядам преди смъртта, може и да ми откаже. Ако ми откаже, ще моля Бога да ми прости греховете, тъй като не мога да получа опрощаване от черквата. Но независимо дали ще умра веднага, или след половин час, умолявам Ви, Ваше величество — нека да Ви разкажа за нещо, което близко засяга вас, християнския крал.

— Казвай — съгласи се кралят.

Ричард не се съмняваше, че рицарят ще разкаже нещо, което има връзка с изчезването на знамето.

— Това, което искам да разкажа, се отнася до честта на английския кралски дом и може да бъде предадено единствено на Вас — обясни сър Кенет.

— Излезте — нареди кралят на Невил и на де Уо.

Невил се подчини, ала де Уо не искаше да излезе.

— Щом признахте, че съм прав — обърна се към краля де Уо, — бъдете последователен; не мога да Ви оставя насаме с този вероломен шотландец.

Ричард тропна с крак.

— Какво! — сърдито възкликна той. — Как така не искаш да ме оставиш насаме с този изменник?

— Напразно се мръщите, господарю — настоя де Уо. — Не мога да оставя болния насаме със здравия и голия насаме с въоръжения.

— Добре — намеси се шотландския рицар. — Не искам да протакам, ще говоря в присъствието на лорд Джилсланд. Той е добър и верен човек.

— Преди половин час говорих същото за теб — изпъшка де Уо. В тона му се долавяше мъка и раздразнение.

— Заобиколени сте от изменници, господарю — продължи сър Кенет.

— Напълно съм убеден в това — съгласи се Ричард. — Примерът е пред очите ми.

— Тази измяна ще ви навреди повече, отколкото загубата на стотици знамена в кървава битка!

Сър Кенет се запъна и като сниши глас, понечи да продължи:

— Лейди Едит…

Кралят веднага застана нащрек и вперил пронизващ поглед в предполагаемия престъпник, гордо го прекъсна:

— Защо намесваш нея? Какво общо има тя?

— Господарю! — продължи шотландецът. — Подготвен е заговор, който има за цел да опозори вашия кралски дом. Искат да уредят брак между лейди Едит и сарацинския султан, та с този срамен за Англия брачен съюз да купят мир, който ще опетни целия християнски свят.

Това съобщение изобщо не направи впечатлението, на което бе разчитал сър Кенет. Ричард Плантагенет беше от хората, които, както бе казал Яго7, няма да служат на Бога, ако дяволът им е дал подобен съвет. Чуждото мнение или известие често му въздействаха не според логиката, а в зависимост от личността на човека, който ги поднасяше.

Споменаването на неговата братовчедка веднага му напомни за прекалената самонадеяност на рицаря на Спящия леопард. Това качество никак не допадаше на краля, дори когато сър Кенет заемаше почетно място сред рицарите; сега, при положението, в което бе изпаднал шотландецът, то му се стори направо оскърбително. Неудържим гняв овладя пламенния крал.

— Млък, презрени и нахални човече! — кресна той. — Кълна се в небето, ще заповядам да изтръгнат езика ти с нажежени клещи, ако още веднъж споменеш името на благородната християнска девойка! Отдавна знаех на каква висота си посмял да вдигнеш очи, жалък изменнико! Отнасях се снизходително към тази арогантност, въпреки че ти ни мамеше — целият си изтъкан от лъжа, — защото се представяше за човек от добър род и за храбрец. Сега устните ти сами признаха твоя позор. Как смееш да произнасяш името на благородната ни роднина и да намекваш, че си заинтересован от нейната съдба и имаш нещо общо с нея! Какво те засяга теб за кого ще се омъжи — за сарацин ли, за християнин ли?! Ние се намираме в лагер, в който владетелите денем се превръщат в страхливци, нощем в разбойници, а смелите рицари в жалки изменници. Кого какво го интересува, ако искам да стана роднина с искрения и мъжествен Саладин?

— Разбира се, това не ме засяга, защото скоро целият свят ще изчезне за мен — смело отговори сър Кенет. — Но дори сега да ме разкъсат на части, пак ще кажа, че моето съобщение е твърде важно за Вашата слава и съвест. Казвам Ви, господарю, че ако наистина искате да омъжите своята братовчедка, лейди Едит…

— Ще се побъркам! Не споменавай името й! Не помисляй за нея дори за миг! — изрева кралят.

Той отново стисна бойната си секира, а мускулите върху покритата му със силен загар ръка се издуха като коренища, обгърнали дъбов дънер.

Колкото и да беше потиснат, възникналият спор проясни мисълта на рицаря, направи я по-подвижна и гъвкава.

— Кълна се в кръста, на който възлагам надеждите си — продължи той, — името й ще бъде последната дума върху моите устни, а нейният образ — последният стон на душата ми. Изпитайте славната си сила върху моята глава, само тогава ще можете да ми попречите.

— Не издържам вече! — кресна Ричард.

Безстрашното държание на престъпника много пречеше на краля да изпълни намерението си.

Преди да се намеси Томас Джилсланд, пред шатрата на краля се чу шум. От преддверието един слуга съобщи, че е дошла кралицата.

— Не я пускай да влезе, не я пускай, Невил! — извика кралят. — Тази гледка не е за жени! Колко глупаво, че толкова се ядосвам заради някакъв си жалък изменник! Изведи го през задния вход на шатрата, де Уо — прошепна той на лорд Джилсланд. — Затвори го и сложи силна стража. Ти отговаряш за него с главата си. И виж какво… Той скоро ще умре — да му пратят свещеник за изповед. Не искам да убивам душата заедно с тялото. А, чакай, чакай! Не желая да го лиша от чест. Той трябва да умре като рицар, с рицарския пояс и с шпори. Макар че измяната му е черна като ада, смелостта му не отстъпва на дяволската.

Откровено казано, де Уо много се зарадва, че тази сцена приключи благополучно и Ричард не се унизи да убие беззащитен пленник. Той побърза да отведе сър Кенет през страничната врата в отделна шатра, където рицарят бе обезоръжен и окован във вериги. Де Уо тъжно следеше как служителите на съдебните власти вземат тези строги предпазни мерки.

Когато всичко бе приключено, той се обърна към злополучния престъпник и строго произнесе:

— На крал Ричард бе угодно да не умреш опозорен. Тялото ти няма да бъде подложено на изтезания, гербът ти няма да бъде опетнен. Мечът на палача ще отдели главата ти от тялото.

— Това е милостиво — проговори рицарят тихо и покорно, сякаш беше потресен от тази изненадваща милост. — Значи семейството ми няма да узнае най-ужасната вест… О, мой татко, мой татко!

Това едва чуто възклицание не убягна от малко грубия, но добродушен англичанин. Де Уо прокара широка длан по лицето си и продължи:

— На Ричард, английския крал, е угодно да ти бъде предоставен изповедник. Из пътя насам срещнах един кармелитски монах — той може да стори необходимото. Ще чака пред входа, докато ти се овладееш и добиеш необходимата нагласа.

— Нека влезе веднага — отвърна рицарят, — още веднъж Ричард ми оказва милост. Нямам време да се готвя за среща с този почтен духовник — животът и аз вече си казахме сбогом като двама спътници, стигнали до кръстопът, където друмищата им се разделят.

— Това е добре — бавно и важно произнесе де Уо. — Неприятно ми е да предам последното от възложеното ми да ти кажа. На крал Ричард е угодно да се приготвиш веднага за смъртта.

— Да бъде така, както желае Бог и кралят — търпеливо промълви рицарят. — Не оспорвам справедливостта на неговата присъда и не желая екзекуцията ми да се отлага.

Де Уо тръгна към изхода. Той вървеше много бавно; преди да излезе, се обърна и погледна шотландеца още веднъж. Личеше си, че всички житейски грижи са оставили рицаря и мисълта му се е съсредоточила само в молитвата. Обикновено де Уо, този корав английски барон, не проявяваше особена чувствителност, но в дадения случай състраданието му пламна с неудържима сила. Той припряно се върна към купчината слама, на която лежеше пленникът, хвана окованата му ръка и с цялата сърдечност, на която беше способен грубият му глас, произнесе:

— Сър Кенет, млад си още, имаш баща. Един ден и моят Ралф ще достигне твоята възраст. Оставих го край брега на Иртън и на раздяла го видях как сръчно язди своето конче. До последната нощ си казвах: дай Боже да порасне такъв като тебе. Не мога ли да сторя нещо за теб, да кажа нещо в твоя полза?

— Нищо — едва се чу тихият му шепот. — Аз напуснах своя пост… Повереното ми знаме изчезна… Когато палачът и ешафодът бъдат готови, главата и тялото ми на драго сърце ще се разделят.

— Боже милостиви! — продължи де Уо. — По-добре аз да бях поел лично охраната на знамето! Всеки вижда, че тук има някаква тайна, макар че не може да се разбере каква е работата. Страх ли? Каква глупост! Никой страхливец не се бие като тебе. Измяна ли? Хората, станали изменници, не умират толкова спокойно. Сигурно са те отделили с някаква хитрост от твоя пост. Планът сигурно е бил добре скроен. Може да си чул вик на девойка, която зове на помощ, а може и да си се увлякъл по нейните весели очи. Не се изчервявай — всички са ни изкушавали такива съблазни. Моля те, разкрий истината не пред свещеника, а пред мен. Ричард е милостив, когато гневът му се уталожи. Искаш ли да ми кажеш нещо?

Злополучният рицар извърна главата страни и пророни:

— Не, нищо!

Де Уо, изчерпил красноречието си, се обърна и скръстил ръце на гърдите, излезе от шатрата. Той изпитваше мъка, доста по-силна, отколкото бе редно, и дори го бе яд на себе си, задето незначително събитие като смъртта на някакъв шотландец толкова го е развълнувало.

— Да — мърмореше си той, — в Къмбърланд тези боси шотландски голтаци са наши врагове, а тук, в Палестина, човек ги възприема почти като братя.