Ричард Лъвското сърце

Седемнайсета глава

Попречиха на кралица Беренхария да влезе във вътрешното помещение на шатрата — наистина съвсем почтително, съвсем верноподанически, но решително. От вътрешността на шатрата до нея достигна строгият вик на краля, който нареждаше никого да не пускат при него.

— Видя ли — жално се обърна кралицата към Едит с такъв израз на лицето, сякаш беше изчерпала всичките средства за защита на рицаря, който й бяха достъпни. — Така си и знаех. Кралят няма да ни приеме.

В тази минута чуха как Ричард каза на някого:

— Тръгвай и по-скоро приключвай. Колкото по-бързо, толкова по-добре за него. Ще ти дам десет бизанти, ако свършиш с един удар. Внимавай, да запомниш всичко: дали ще пребледнее, дали ще примигне преди това. Запомни най-малката му гримаса, най-лекото трепване на клепачите му. Искам да зная как смелите хора посрещат смъртта.

— Ако не трепне при замаха на моята секира, това ще е първият случай в моята практика — отвърна дрезгав глас.

Едит не можеше повече да чака.

— Ако Ваше величество не настоява да съдействува, аз ще вляза вместо вас. Ще постъпя така не заради вас, а заради себе си. — Господа, кралицата настоява да я пуснете при съпруга й. Тя желае да разговаря с него.

— Благородна лейди — каза главният камериер, — не бих искал да ви противореча. Но Негово величество е зает с важна работа, която се отнася до човешки живот.

— И ние искаме да разговаряме с него по въпрос, който засяга човешки живот — настоя лейди Едит. — Ще ви помогна да влезете, Ваше величество.

С едната си ръка тя отстрани камериера, а с другата хвана завесата.

Камериерът се отдръпна от входа и на кралицата не й остана нищо друго, освен да влезе в спалнята на Ричард.

Кралят лежеше в постелята. На известно разстояние от него, в очакване на по-нататъшни нареждания, бе застанал човек, чийто занаят се отгатваше лесно. Той беше с червена куртка с къси ръкави; ръцете му бяха разголени до лактите. Върху куртката си бе сложил дреха без ръкави от волска кожа, дълга до коленете, отпред покрита с многобройни тъмночервени петна. Груба качулка закриваше горната част на лицето. Палачът се обличаше така, когато му предстоеше да се залови за работа. Целият му вид излъчваше жестокост и неумолимост. Беше се подпрял на дълъг и тежък меч и очакваше какво още ще му каже Ричард.

Учуден и явно недоволен от внезапната поява на дамите, кралят дръпна до врата си завивката, състояща се от две изкусно обработени лъвски кожи.

Беренхария, като всяка жена, знаеше с какви средства може да постигне успех пред мъжа си. Като хвърли бърз, изпълнен с искрен ужас поглед към съпруга си, кралицата се отпусна на колене пред постелята му и хвърли мантията. Прекрасната й златиста коса се разпиля на златни кичури. Кралицата хвана дясната ръка на Ричард и като постепенно я привличаше към себе си, успя да си възвърне самообладанието и да преодолее съпротивата на краля, впрочем доста слаба. Тази ръка — опора на християнството, ужас за езичниците — тя стисна здраво с тънките си нежни като на фея пръсти; сетне я притисна до челото си я долепи до устните си.

— Какво значи всичко това, Беренхария? — изрече кралят.

Той бе извърнал лице на другата страна, ала не издърпа ръката си от пръстите на кралицата.

— Нека този човек да излезе, неговият поглед ме убива! — произнесе, като заекваше, кралицата.

— Излез — обърна се Ричард към палача, като все още не поглеждаше жена си. — Какво чакаш? Прилично ли е тези дами да те гледат?

— Чакам нарежданията на Ваше величество за главата — чу се неговият отговор.

— Махай се, глупако! — възкликна Ричард. — Да бъде погребана по християнския обичай!

Палачът излезе, като хвърли бърз поглед на кралицата, чиято красота изпъкваше още по-силно заради безредието в облеклото й. Възторжената усмивка, неволно появила се върху лицето му, беше още по-отвратителна от циничното презрение и омраза, обикновено сгърчващи чертите му.

— Кажи, мила, какво искаш? — попита Ричард, като бавно и без желание се обърна към високопоставената молителка.

Никой, а най-вече толкова голям ценител на красотата като Ричард, който поставяше женската хубост съвсем малко по-долу от рицарската доблест, не би могъл да гледа без вълнение потръпващото лице на толкова прекрасна жена и да чувства допира на устните й върху ръката си, измокрена от нейните сълзи. Големите сини очи на краля, твърде често искрящи от гняв, сега излъчваха цялата нежност, на която бяха способни. Той погали русата главица, прокара едрите си пръсти по златните къдрици, сетне вдигна и нежно целуна ангелоподобното лице, което сякаш искаше да се скрие в дланите му.

— Още веднъж питам какво иска владетелката на моето сърце в шатрата на своя рицар в толкова ранен час? — повтори въпроса си Ричард.

— Прошка, мой милостиви владетелю, прошка — отвърна кралицата.

Страхът отново я беше завладял и тя не смееше да влезе в ролята си на молителка.

— Прошка ли? За какво? — учуди се кралят.

— Първо, защото се осмелих да вляза при вас твърде смело и без покана…

Кралицата млъкна смутено.

— Ти ли искаш прошка заради прекалена смелост? Все едно слънцето да иска прошка от клетия затворник, задето лъчите са осветили прозорчето на неговия затвор. Просто бях зает и желаех да те вида по-късно, скъпа, защото при такива неща, каквито решавах, е тежко да присъства дама. Освен това не ми се искаше да рискуваш здравето си, като влизаш тук, където толкова наскоро бе царувала тежка болест.

— Но сега се чувствуваш добре, нали? — попита кралицата, като все отлагаше съобщението, което се страхуваше да изрече.

— Достатъчно добре, за да строша копието на всеки рицар, който би отказал да те признае за най-красивата дама в целия християнски свят.

— Значи няма да ми откажеш една милост, само едничка…

Моля само за един човешки живот…

— А, такава ли била работата! Говори — изрече Ричард, отново свъсил вежди.

— Този нещастен шотландски рицар… — подхвана кралицата.

— Не говорете за него, мадам — строго произнесе Ричард. — Той ще умре. Съдбата му е решена.

— Чуй ме, повелителю мой, любов моя… Нали става дума само за изгубеното копринено знаме. Беренхария с ръцете си ще ти избродира друго, подобно на което никога не се е развявало. Ще го украся с всичките перли, които имам, и върху всяка перла ще отроня сълза на благодарност към моя благороден рицар.

— Не разбираш какво говориш! — гневно я прекъсна Ричард. — Перли! Всичките перли на Изтока не могат да измият дори едно петънце върху честта на Англия. А нима всичките женски сълзи могат да измият позора, помрачил славата на Ричард? Вървете си, мадам! Знайте си мястото и времето и не се намесвайте там, където не ви е работа. Сега имам задължения, в които не можете да ми помогнете.

— Чу ли, Едит? — шепнешком произнесе кралицата. — Нашите молби само го ядосват.

— Така да бъде — каза Едит, като пристъпи напред. — Господарю! Аз съм ваша бедна роднина и ви моля не за милост, а за справедливост. А молбите за справедливост всеки крал трябва да изслушва по всяко време, на всяко място и при всякакви условия.

— О, и братовчедката Едит ли иска да ми каже нещо? — учуди се Ричард.

Красотата на Едит бе повече одухотворена, отколкото чувствена; този път притеснението и тревогата бяха обагрили лицето й с ярка руменина.

— Господарю — обърна се тя отново към него. — Този мъжествен рицар, чиято кръв се готвите да пролеете, оказа много услуги на християнството. Той наруши дълга си, защото попадна в клопка, поставена му от празен каприз. Повикаха го от името на дама, която… Впрочем защо да крия? Извикаха го от мое име и това го накара да напусне поста си за минута. А кой рицар от християнския лагер не би извършил такова нарушение по заповед на девойка, в жилите на която при всичките й недостатъци тече кръвта на Плантагенетите?

— Значи ти си се видяла с него, братовчедке? — попита краля, прехапал устни, за да възпре гнева си.

— Да, господарю — отговори Едит. — Няма да обяснявам защо постъпих така. Тук съм, не за да оправдавам себе си и да обвинявам другите.

— Къде му оказа такава милост?

— В шатрата на Нейно величество кралицата.

— На моята съпруга! — изкрещя Ричард. — Кълна се в небето, кълна се в свети Джордж, закрилника на Англия, това вече е прекалено! Как посмяхте през нощта да допуснете този рицар в шатрата на моята съпруга, кралицата? И как посмяхте да извинявате неговото неподчинение и дезертьорство? Кълна се, Едит, ще ти се наложи цял живот да оплакваш тази своя лудория в някой манастир!

— Господарю! — отговори Едит. — Вашето високо положение отваря път към тиранията. Честта ми, господарю, е също толкова неопетнена, колкото и Вашата. Кралицата може да потвърди това, ако сметне за необходимо. Искам от вас милост за човека, който извърши нарушение не по своя воля.

— Нима тези думи говори Едит Плантагенет? — горчиво възкликна кралят. — Едит Плантагенет, тази умна и благородна девойка? Не, пред себе си виждам само влюбена до уши жена, забравила за честта си и загрижена само за живота на своя любим! Започвам да се замислям дали да не закова и черепа на този престъпник до разпятието в твоята килия!

— Мълчи, за Бога, мълчи! — зашепна кралицата на Едит. — Само още повече ядосваш краля!

— Все ми е едно — отговори Едит. — Неопетнена девойка не се страхува от разярен лъв. Да прави, каквото си иска, с този достоен рицар — Едит, заради която той умира, ще оплаче достойно неговата смърт. Никой повече да не ми говори за политически съюзи, които трябва да укрепи ето тази моя ръка. Приживе не исках и не можах да стана негова годеница, защото твърде голяма бе разликата в положението ни. Но смъртта изравнява и големи, и малки. Гробът — ето кое ще стане наше брачно ложе.

Кралят, крайно ядосан, се накани да й отговори, когато внезапно влезе някакъв кармелитски монах. Главата и тялото му бяха скрити от дълго наметало с груба качулка, каквито носеха всички членове на неговия орден. Като се хвърли на колене пред краля, монахът го закле да спре екзекуцията.

— Кълна се в меча и скиптъра си! — изрева гневно Ричард.

— Днес май сте решили да ме подлудите!! Придворни, жени, монаси — всички ми препречват пътя. Нима той все още е жив?

— Всемилостиви господарю — произнесе монахът — убедих лорд Джилсланд да спре екзекуцията, докато успея да поговоря с вас…

— И той се оказа достатъчно вироглав, че престъпи волята ми — прекъсна го кралят. — Впрочем не се учудвам, той си е такъв. Инатът му ми е отдавна познат. А ти какво искаш? Говори по дяволите!

— Господарю, зная една тайна, но не мога да я разкрия: тя ми беше поверена на изповед. Дори шепнешком не мога да я разглася. Но се кълна в моя свещен орден, в расото, което нося, в свети Илия, нашия покровител, възнесен на небето — кълна се, че този момък ми разкри тайна, която ще те накара да се откажеш от намерението си, ако бих могъл да ти я кажа.

— Почтени отче — изрече по-спокойно Ричард, — уважението ми към църквата е достатъчно доказано от това, че съм тръгнал да браня християнството от мюсюлманите. Кажи ми в какво се състои тази тайна и аз ще постъпя справедливо. Но вярвай, не съм сляп кон и не скачам без мисъл в посоката, към която ме пришпорват духовните шпори.

Монахът отметна качулката и разтвори наметалото. Под него се показа дреха от козя кожа и лице, дотолкова изтощено от пост и изтезания, че приличаше по-скоро на одушевен скелет, отколкото на човешко лице.

— Господарю — каза той, — от двайсет години мъча това жалко тяло в енгадийските пещери, като принасям покаяние за свое огромно престъпление. Нима мислиш, че аз, умрелият за света, бих изрекъл лъжа и бих погубил душата си? Нима допускаш, че аз, свързан със свещени клетви и оставил само едно земно желание в душата си — възстановяването на християнството по тези земи, бих издал тайната на изповедта? И едното, и другото е ужасно за мен.

— Значи ти си пустинникът, за когото толкова се разправя? — попита кралят. — Наистина приличаш на духовете, които бродят из безводните пустини. Но Ричард не се страхува от привидения. Освен това си май същият човек, при когото християнските владетели бяха пратили този престъпник за преговори със султана, нали? При това тъкмо по времето, когато бях прикован към постелята. И ти, и те няма защо да се безпокоите — няма да мушна глава в примката, която ми мята един кармелитски монах. А пратеният при теб дезертьор ще умре толкова по-скоро, колкото повече молиш за него.

— Господ да ти прости, крал Ричард! — развълнувано произнесе пустинникът. — Сега ще извършиш такава злина, че по-късно ще кажеш: да бях отсякъл дясната си ръка, само и само това да не беше се случвало. Неразумни, слепи човече, спри!

— Вън, вън! — кресна кралят с все сила. — Слънцето изгря и видя срама на Англия, а този срам още не е отмъстен. Вървете си, дами, и ти, духовнико, иначе ще издам заповеди, които никак няма да ви харесат. Кълна се в свети Джордж…

— Не се кълни! — чу се гласът на някакъв човек, току-що влязъл в шатрата.

— О, моят учен Хеким! — обърна се Ричард към него. — И ти ли си дошъл да призоваваш моето благородство?

— Дойдох, за да говоря веднага с тебе по много важен въпрос.

— Най-напред погледни жена ми, Хеким. Тя трябва да се запознае със спасителя на своя мъж.

Смирено и почтително лекарят скръсти ръце на гърдите и забил поглед в земята, изрече:

— Нямам право да вдигна очи към хубост, която не е закрита от покривало.

— В такъв случай си тръгвай, Беренхария — нареди кралят на жена си. — И ти си върви, Едит и не ми досаждай повече. Ще ви отстъпя и ще заповядам екзекуцията да се отложи до обед. Вървете и се успокойте. Беренхария, скъпа моя, върви си!

Той им хвърли поглед, ужасил дори мъжествената му братовчедка, и повтори:

— Тръгвай, Едит, ако не си обезумяла!

Жените се отдалечиха, по-точно избягаха от шатрата, забравили и високото си положение, и придворната етикеция. Приличаха на птичета, внезапно връхлетени от сокол.

Завърнаха се в шатрата на кралицата и почнаха да се вайкат и да се обвиняват взаимно. Единствена Едит пренебрегна тези обикновени начини за изразяване на мъката си.

Без въздишка, без сълза, без нито един упрек се залови да изпълнява обичайните си задължения към кралицата. Скръбта на слабохарактерната Беренхария се изливаше в бурни истерични припадъци и в горещи излияния, който Едит се мъчеше да овладее с нежни думи.

— Не може да е обичала този рицар — отбеляза Флориза на Калиста, която бе от най-уважаваните придворни дами. — Сгрешили сме. Тя само го съжалява, както би съжалявала всеки непознат, заплашен от нещастие.

— Стига, стига — отвърна й Калиста, по-опитна и проницателна. — Нали е от гордия род на Плантагенетите, които никога не показват, че ги е сполетяла мъка. Говори се, че когато кръвта им изтича, те превързват раните на другарите си. Флориза, ние постъпихме много лошо. Готова съм да дам всичките си скъпоценности, само да можех да поправя последиците от съдбоносната ни шега…