Ричард Лъвското сърце

Седма глава

Към кръстоносците се присъедини и чудесният шотландски отряд, който естествено се сражаваше под предводителството на английския крал. Повечето от тях, както и хората на Ричард, бяха англосакси, говореха на същите езици, имаха освен шотландските си и английски владения и мнозина бяха свързани с английските родове. През времето, за което говорим, войните между шотландци и англичани, макар и чести и кръвопролитни, се водеха още според правилата на справедливостта и противниците неведнъж проявяваха едни към други учтивост и уважение, каквито вдъхва откровеният и благороден враг. Всичко това намаляваше и смекчаваше ужасите на войната. Затова в мирна обстановка, особено когато двете нации вземаха участие в общо начинание, осветено от религиозните им убеждения, двете страни често се сражаваха рамо до рамо и националното им съперничество само увеличаваше усърдието и удвояваше усилията им в борбата срещу общия враг.

Откритият и войнствен характер на Ричард, който не правеше разлика между своите и поданиците на шотландския крал Уилям и ценеше хората само според бойните им заслуги, доста спомагаше за мирните взаимоотношения между войските от двете нации. Но когато той се разболя и военната обстановка стана неблагоприятна за кръстоносците, националните разпри между отрядите, влизащи във войската, започнаха да проличават, също както по време на болест или на слабост в човешкото тяло се отварят стари рани.

От всички английски аристократи, последвали краля си в Палестина, най-нетърпим към шотландците беше де Уо. Шотландците бяха най-близките му съседи, с които цял живот бе водил войни, бе им причинил много нещастия и доста си беше патил от тях. Неговата преданост и любов към своя крал напомняха ревнивата привързаност на стар английски дог към господаря си. С всички останали, дори с тези, крито му бяха безразлични, се държеше високомерно и недостъпно, а с тези, които си бяха навлекли неразположението му, беше груб и заядлив. Щом кралят окажеше милост на представител от порочната, коварна и жестока раса, родила се от другата страна на граничната река или на въображаемата линия, отделяща английските блата от шотландските дебри, де Уо проявяваше ревност и недоволство. Дори му се струваше, че кръстоносният поход е обречен на провал, понеже в него бе разрешено да участват хора, почти също толкова лоши, колкото и сарацините, с които бе пристигнал да се сражава. Рязък и откровен както повечето англичани, несвикнал да прикрива дори най-малкия си избликна омраза, той порицаваше изящната учтивост, може би заимствана от шотландците и техните съюзници — французите, а може би произтичаща от сдържания им, горд характер.

Шотландските рицари и барони естествено забелязваха неговото презрение и не го оставяха без отговор. В края на краищата започнаха да смятат де Уо за заклет и решителен враг на нацията им, а всъщност той просто я недолюбваше и съвсем малко презираше. Хората, които го познаваха отблизо, твърдяха, че макар да не проявява спрямо шотландците евангелско милосърдие, което прощава обидите и съди леко, той не е лишен от друга добродетел — от добротата, която помага на ближния в нужда. Богатството на Томас Джилсланд му даваше възможност щедро да раздава храни и лекарствени средства, при което и едното, и другото по някакви неизвестни пътища стигаха и до стана на шотландците. Тази мрачна благотворителност следваше принципа, че за човека е най-важен приятелят, а на второ място — врагът; всички междинни отношения са дотолкова без значение, че не заслужават дори да се мисли за тях.

Щом се отдалечи на няколко крачки от кралската шатра, де Уо наостри уши: убеди се, че острият слух на Ричард не го е измамил. Шумът, който стигаше до ушите му, идваше от тръби, рогове и барабани на сарацините. В края на алеята, очертана от шатрите, в широк кръг шатрата на Ричард, бе се събрала тълпа от войници, обградили мястото, откъдето се чуваше музиката. Това бе почти в центъра на военния стан. С дълбока почуда де Уо забеляза, че сред шлемовете на кръстоносците от всякакви нации се виждаха бели чалми и високи копия, а сред тях и огромните грозни муцуни на бързоногите камили-дромадери, зяпнали изотгоре многобройната тълпа.

Тази гледка беше странна и изненадваше, още повече, че според установения обичай знамената на примирието се намираха в определено място извън военния лагер, при което дори бързоходците, изпращани от врага, нямаха право да преминават през определената разделителна линия. Баронът неволно се извърна, сякаш диреше човек, който да му обясни причината за това ново опасно явление.

Насреща му вървеше някакъв човек. Ако се съдеше по важната и горда походка, де Уо прецени, че към него се задава испанец или шотландец.

— Да, шотландец е — промърмори де Уо на себе си. — Това е рицарят на Спящия леопард. Добре се бие като за човек от неговата страна.

Понеже не искаше да удостои шотландеца дори с мимолетния си въпрос, той понечи да мине покрай сър Кенет с мрачния и недоволен израз на лицето си, който сякаш казваше: „Познавам те, но не искам да говоря с теб“, обаче северният рицар осуети това му намерение. Кенет отиде право при де Уо и с изтънчена учтивост произнесе:

— Лорд де Уо от Джилсланд, възложено ми е да разговарям с вас.

— Нима! — изрече английският барон. — С мен ли? Хайде, казвай, каквото искаш, но по-бързо. Тръгнал съм да изпълня поръчение на краля.

— Моето поръчение също се отнася до крал Ричард — отвърна сър Кенет. — Както ми се струва, му нося оздравяването.

Лорд Джилсланд огледа недоверчиво шотландеца от глава до пети и изрече:

— Не ми се вижда да си лекар, господин шотландецо. Бих ти повярвал повече, ако ми беше казал, че носиш богатство за английския крал.

Сър Кенет, макар и подразнен от отговора на барона, отвърна:

— Здравето на сър Ричард е слава и богатство за цялото християнство! Но времето не чака, кажете, може ли да видя краля?

— Разбира се, но не, преди да съм узнал в какво се състои вашето поръчение. Покоите на болните крале не са отворени за всекиго — това не е някой северен хан.

— Милорде — произнесе Кенет, — кръстът, който нося също както и вие, и важността на възложеното ми поръчение ме карат засега да оставя без отговор предизвикателното ви държание, което при друг случай не бих понесъл. Казано направо, довел съм арабски лекар, който се наема да излекува крал Ричард.

— Арабски лекар! — повтори де Уо. — А кой може да гарантира, че няма да даде на крал Ричард отрова вместо лекарство?

— Гаранция е собственият му живот, милорд, главата си, която залага.

— Познавам много смели разбойници — каза де Уо, — които ценят живота си не по-високо, отколкото той струва, и тръгват към бесилката толкова весело, сякаш палачът им е партньор по танц.

— Работата е следната, милорд: Саладин, на когото никой не ще откаже благородството и мъжеството, изпрати тук този лекар с охрана и почетна свита, защото Ел Хеким (лекарят) е на голяма почит при султана. Заедно с него султанът праща плодове и освежителни напитки за кралската трапеза, а също и писмо. Той изразява пожелание кралят да оздравее от своята болест, та да може да се срещне с него на бойното поле с изваден меч и със сто хиляди бойци зад себе си. Вие сте член на кралския таен съвет. Не ще ли заповядате да разтоварим тези камили и ученият лекар да бъде приет?

— Чудно нещо! — възкликна де Уо, сякаш разговаряше сам със себе си. — А кой ще гарантира за честта на Саладин? Ами ако е решил да използва хитрост, за да се освободи от най-страшния си противник?

— Аз ще му стана гарант — отвърна сър Кенет. — Аз гарантирам за него с честта, живота и имуществото си.

— Виж ти! — смая се още повече де Уо. — Северът гарантира за юга, шотландецът — за турчина! Мога ли да попитам, господин рицарю, по какъв начин сте се заплели в тази работа?

— Заминах на поклонение при светите места — отвърна сър Кенет. — През време на това поклонничество трябваше да предам послание на светия енгадийски пустинник.

— Не бихте ли ми казали, сър Кенет, какво е това послание и какъв е отговорът на светия пустинник?

— Не мога да сторя това, милорде — отвърна шотландецът.

— Аз съм член на английския таен съвет — надменно произнесе англичанинът.

— Не съм подчинен на тази страна — възрази Кенет. — Макар че в тази война доброволно последвах знамената на аглийския крал, все пак поръчението ми беше дадено от общия съвет на кралете, принцовете и висшите военачалници от благословената армия на кръста и само на тях съм длъжен да давам отчет.

— Така ли! — извика гордият барон де Уо. — Знай тогава, пратенико на кралете и принцовете, както ти сам се наричаш — никакъв лекар няма да доближи постелята на крал Ричард без съгласието на лорд Джилсланд. Ако някой посмее да проникне в шатрата без негово разрешение, ще си изпати!

Де Уо презрително извърна глава. Шотландецът се приближи още повече, застана право пред лицето на лорда и спокойно, ала гордо попита дали сър Джилсланд го смята за джентълмен и за почтен рицар.

— Всички шотландци уверяват, че били благородници — иронично пророни Томас де Уо. Но като почувства несправедливостта си и забеляза как лицето на Кенет пламва, веднага добави: — Грехота е човек да се съмнява, че си почтен рицар. Нали съм виждал с очите си колко честно и мъжествено изпълняваш дълга си.

— В такъв случай — поде отново шотландецът, задоволил се с това откровено признание — ми позволете да се закълна пред вас, Томас Джилсланд, и да ви дам велика клетва. Аз съм истински шотландец и смятам това за привилегия, равна на моя старинен благороднически произход. Истински рицар съм, пристигнал тук, за да си спечели хвала и слава в този живот и опрощение на греховете в отвъдния. Затова се кълна в своята нация, в рицарското си звание и в благословения кръст, че като препоръчвам на Ричард Лъвското сърце този мюсюлмански лекар, се грижа единствено за благополучието на английския крал!

Тържествеността на тези думи порази англичанина и той малко по-сърдечно произнесе:

— Кажи ми нещо друго, рицарю на Спящия леопард. Да допуснем — макар да се съмнявам — че самият ти си напълно сигурен в искреността на султана. Но как мислиш, добре ли ще постъпя, ако разреша на неизвестния лекар да изпитва лекарствата си върху този живот, толкова ценен за цялото християнство? Не забравяй: намираме се в страна, където отровителското изкуство е също толкова разпространено, колкото и готварското.

— Милорде, мога да ви кажа само едно — отвърна шотландецът. — Моят оръженосец, единственият човек от моята свита, изтребена от болести и война, заболя опасно напоследък от същата треска, която свали доблестния крал Ричард и по такъв начин отсече най-важния стълб на нашето свято дело. Този лекар, този Ел Хеким, само преди два часа му даде лекарство и той вече заспа освежителен сън. Никак не се съмнявам, че ще може да излекува тази страшна болест. Освен това в случай на успех го очаква щедра награда, а в случай на неуспех — наказание. Всичко това е достатъчна гаранция.

Англичанинът го изслуша, забил поглед в земята. Май още се съмняваше, но беше склонен да приеме аргументите на сър Кенет. След пауза погледна събеседника си и рече:

— Искам да видя болния ти оръженосец, сър.

Шотландският рицар неочаквано поруменя и след минута колебание промълви:

— Да вървим, сър Джилсланд. Но когато видите бедния ми подслон, моля да си спомните, че благородниците и рицарите от Шотландия не се хранят толкова богато, не спят толкова на меко и не се грижат толкова за разкоша на жилищата си като своите южни съседи. Аз живея бедно, лорд Джилсланд.

Той гордо наблегна на последните думи и без особено желание го поведе към временното си жилище.

След малко двамата стигнаха до мястото, което си бе избрал за стан рицарят на Спящия леопард.

Ако се съдеше по външния вид, живеещите тук хора следваха законите на аскетизма. Доста обширния терен, на който според лагерните правила можеха да се разположат към трийсетина шатри, изглеждаше пустинен — Кенет бе поискал да му се предостави пространство според цялата потеглила с него свита — сред него се виждаха само няколко жалки колиби, струпани от клони и покрити с палмови листа, но дори и те бяха необитаеми, а някои дори бяха почти рухнали. Колибата в центъра, която представляваше жилището на вожда, беше украсена с неговото знаме, закрепено на копие. Дългите дипли на знамето висяха неподвижно под изгарящите лъчи на азиатското слънце. До този символ на феодалната власт и рицарското звание нямаше нито пажове, нито оръженосци и дори стража. Единственият пазач, който го охраняваше от оскърбление, беше авторитетът на собственика му.

Сър Кенет се огледа печално. Като потисна чувствата си, той влезе в колибата и направи знак на барон Джилсланд да го последва. Де Уо хвърли изпитателен поглед около себе си; лицето му изразяваше отчасти съжаление, отчасти презрение, с което съжалението е толкова близък роднина, колкото е и любовта. Сетне наведе глава, увенчана с висок шлем, и влезе в сиромашкото жилище, като го изпълни почти цялото с едрото си тяло.

В колибата имаше две постели. Едната от тях, стъкмена от сухи листа, заметнати с кожа на антилопа, беше празна. Ако се съдеше по предметите около нея, все принадлежности на военното снаряжение и по сребърното разпятие, благоговейно окачено над горния край, явно бе ложето на самия рицар. На другата постеля лежеше болният, за когото бе говорил току-що сър Кенет. Оръженосецът беше набит мъж със сурови черти на лицето; външният му вид издаваше, че е прехвърлил вече средната възраст. Постелята му изглеждаше по-удобна от постелята на неговия господар. За удобството на болния си слуга сър Кенет беше пожертвал придворния си костюм, широкото наметало, което рицарите слагаха в тържествени случаи, и други дребни принадлежности на облеклото си. Наблизо до входа английският барон забеляза момче с груби панталони от антилопова кожа, със синя шапка и връхна дреха, напълно изгубила предишния си контешки вид. Момчето клечеше пред мангал с дървени въглища и печеше питки върху скара — любимото лакомство за шотландците и до днес. На един от стълбовете, които крепяха покрива на колибата, бе провесена одрана антилопа. Човек веднага можеше да се досети как е била настигната, защото под нея лежеше огромна хрътка, която по размери и красота надминаваше дори хрътката на краля; тя внимателно наблюдаваше печенето на питките. При появата на непознатия човек умното животно само нададе тихо ръмжене, идващо от дълбините на широките му гърди и напомнящо тътена на далечна гръмотевица. Но щом зърна господаря си, размаха радостно опашка и наклони глава. Въздържа се от по-бурни и шумни изяви на радост, сякаш разбираше с инстинкта си, че при болен трябва да се пази тишина.

До постелята на една възглавница, също направено от кожи на антилопи, беше седнал мавърският лекар, за когото сър Кенет бе говорил. Той беше подвил нозе по източния обичай. В помещението беше тъмно и силуетът на мюсюлманина се очертаваше доста неясно. Можеше само да се различи, че долната част на лицето му се обраснала с гъста черна брада, стигаща до гърдите и че на главата си носеше висок калпак. Върху лицето му правеха впечатление най-вече очите, взиращи се изпитателно. Английският лорд се спря безмълвен. Той изпитваше нещо като уважение въпреки цялата грубост на държанието си при тази гледка на страдание и нищета, понасяни мъжествено, без оплаквания и роптаене; подобно поведение вдъхваше на Томас де Уо много повече почит от бляскавите церемонии на кралските приеми, без да се броят, разбира се, приемите на крал Ричард. Известно време не се чуваше нищо освен тежкото дишане на болния, явно потънал в дълбок сън.

— Не е спал шест нощи — каза сър Кенет. — Каза ми неговият слуга, ей това момче.

— Благородни рицарю — произнесе Томас де Уо, като хвана ръката на шотландеца и я стисна разчувстван. — Трябва да се наредите по-добре. Вашият оръженосец се нуждае от по-добра храна и грижи.

При последните думи той неволно заговори по-високо и с присъщия си решителен тон. Спокойният сън на болния беше нарушен.

В този миг лекарят се надигна от постелята на болника, внимателно опипа пулса на пациента си и тихо отпусна ръката му върху постелята. След това се приближи към двамината рицари, направи им знак да пазят тишина и като ги хвана за ръцете, ги изведе от колибата.

— В името на Иса Бен Мариам, когото ние почитаме също като вас, но не с толкова сляпо суеверие — рече той, — не пречете на лекарството да действа. Ако сега го събудите, го чака смърт или загуба на разума. Но ако го оставите на спокойствие до вечерта и се върнете в часа, когато ходжата вика от минарето за вечерна молитва, ви обещавам, че този франкски боец ще може да поговори с вас няколко минути без вреда за здравето си и да отговори на всеки въпрос, който пожелаете да му зададете.

Рицарите се подчиниха на лекарската заповед, явно следвайки източната поговорка, която гласи, че стаята на пациента е царство на лекаря.

Те се умълчаха и останаха пред входа на колибата. Изглеждаше, че сър Кенет нетърпеливо очаква гостът му да си тръгне, а де Уо не бързаше да се отдалечи, тъй като се канеше да каже още нещо… Кучето излезе след тях и мушна издължената си муцуна в шепата на своя господар, сякаш скромно молеше да го погалят. Щом успя да привлече вниманието на сър Кенет и да си изпроси милувка, хрътката на часа изрази благодарността си: вирнала опашка, тя хукна и се разтича в луд галоп по всички посоки — около изоставените колиби, насам и натам. При това обаче нито веднъж не излезе извън територията, пазена от флага на шотландския рицар. Като се натича до насита, хрътката се приближи до господаря си, пропъди лекомисленото си настроение и придоби обичайната си важност и горделивост. Сякаш се бе засрамила, че се е поддала на минутната слабост и не е запазила трезво самообладание.

Двамата рицари я гледаха с удоволствие. Сър Кенет с право се гордееше с благородното животно, а английският барон, разбира се, беше заклет ловец и веднага оцени достойно хрътката.

— Прекрасно куче — пророни той. — Но позволете да ви напомня за една подробност. Не смятайте това за лична обида, не искам да ви засегна ни най-малко. Нима не сте чули за кралската заповед, която забранява на всички рицари освен на ърловете3 и на херцозите да държат кучета на територията на лагера без разрешение на краля? Доколкото знам, не ви е давано такова разрешение, нали, сър Кенет? Говоря с вас като кралски придворен.

— А аз като свободен шотландски рицар — отвърна рязко Кенет. — В дадения момент следвам знамето на Англия, но, доколкото си спомням, никога не съм подлежал на ловните закони на вашето кралство и не ги ценя чак толкова, че доброволно да им се подчиня. Когато тръбата засвири тревога, се мятам на седлото не по-бавно от всеки друг, когато тя ме извика за атака, моето копие не остава без работа. А що се отнася до часовете за почивка, крал Ричард няма никакво право да пречи на забавленията ми.

— И все пак е истинско безумие да не се подчинявате на кралските разпореждания — рече де Уо. — Като човек, който отговаря за тези неща, ще ви изпратя охранителен документ за тази хубавица.

— Благодаря ви — студено произнесе шотландецът. — Но тя чудесно си знае мястото, а на това място и аз самият мога да я защитя. Впрочем — промени тона той — доста неуместно отговарям на вашата любезност. Благодаря ви, милорд, благодаря ви от сърце. Кралските надзиратели биха могли да изненадат Росуал и да я ранят. Аз ще отговоря на оскърблението с оскърбление и последиците могат да бъдат най-неприятни. Вие видяхте палатките ми, милорд — допълни той усмихнат — и затова няма какво да крия от вас; Росуал ми е основната снабдителка. Не вярвам крал Ричард да се разсърди на един беден джентълмен, негов верен съратник, че през свободното време си осигурява по къс дивеч, още повече, че е много мъчно да се намери друга храна.

— За краля сте напълно прав — съгласи се баронът. — А що се отнася до забраните за лов — той вдигна рамене, — едва ли си заслужава сега да ги обсъждаме. Ще ви кажа довиждане, защото трябва бързо да се върна при краля. След вечерната литургия, ако не възразявате, ще дойда още веднъж при вас и ще разговарям с този мюсюлмански лекар. А междувременно ще изпратя още нещичко за вашата трапеза, стига това да не ви обиди.

— Благодаря ви — отвърна меко сър Кенет. — Трапезата ми не се нуждае от нищо. Росуал е осигурила складовете ми за две седмици напред. За щастие палестинското слънце не само причинява болести, но и добре суши месото.

Двамата рицари се разделиха с по-приятелски чувства, отколкото при срещата. Преди да си тръгне, Томас де Уо разпита подробно за пристигането на мюсюлманския лекар и получи от шотландския рицар препоръчителните писма на Саладин, за да ги връчи на крал Ричард.