Ричард Лъвското сърце

Осемнадесета глава

Като напусна шатрата на Ричард, пустинникът последва дамите, както сянката следва слънчевия лъч, проникващ от тъмен облак. На прага на шатрата, той се спря и протегнал ръка към краля в почти заканителна поза, произнесе:

— Тежко му, който отхвърля съвета на църквата и се обръща към нечестивите. Крал Ричарде, още не отърсвам праха от нозете си и не напускам твоя стан. Мечът още не е паднал, той виси на косъм. Ще се срещнем отново, горди кралю!

— Добре, така да бъде горди, духовнико — отвърна Ричард.

— Под твоите кози кожи се крие по-голяма гордост, отколкото под пурпура и тънките платна на кралските одежди.

Отшелникът излезе от шатрата и кралят, като се обърна към арабина, продължи:

— Кажи, мъдри Хекиме, нима източните дервиши се държат също толкова безцеремонно със своите владетели?

— Дервишът трябва да бъде или мъдрец, или луд — отвърна Адонбек. — Средно положение няма. Затова, както и да се държи в присъствието на владетеля — дали учтиво като мъдрец, или непочтително като безумец — той не отговаря за своите действия.

— Според мен нашите духовници предпочитат последното — рече Ричард. — Но да минем към вашите работи. С какво мога да ти бъда полезен, учени лекарю?

— Велики кралю — с дълбок източен поклон изрече Ел Хеким, — позволи на твоя слуга да ти каже една дума и да запази един живот. Искам да ти напомня, че дължиш живота си не на мен, а на великите сили, чието скромно оръдие съм тук на земята и чиито благодеяния предавам…

— Аха, ти май ще искаш в замяна нечий друг живот, така ли? — прекъсна го кралят.

— Да, тъкмо за това смирено моля великия Ричард, рицаря на лъвовете — потвърди Хеким. — Моля да подариш живота на онзи благороден рицар, когото си осъдил на смърт заради греха, извършен още от Адам, наричан още Абулбешар, тоест баща на всички хора.

— Мъдростта ти би могла да ти напомни, Хеким, че Адам умря тъкмо заради този свой грях — сърдито изрече кралят.

Той стана, закрачи назад и напред из тясната шатра и обзет от вълнение, заговори сякаш на себе си:

— Боже мой! Знаех какво ще поиска, още щом влезе в шатрата. Става дума за един жалък човек, справедливо осъден на смърт, а аз, кралят, рицарят, не бивало да го докосвам, макар че той е опетнил честта на моето оръжие и дори на моята съпруга, кралицата. Кълна се в свети Джордж, това е просто смешно! Щом едно видение се изгуби, идва друго. Жена ми, братовчедка ми, пустинникът, сега Хеким — щом победя едного, на турнирната площадка излиза друг. И аз, сам-самичък, трябва да се сражавам срещу всичките участници в турнира! Ха, ха, ха!

Ричард гръмогласно се засмя. Настроението му бе почнало да се променя. Изблиците му на гняв бяха толкова бурни, че не можеха да продължават много.

Лекарят го гледаше учудено и донякъде презрително, защото източните хора не допускат бързи промени в настроенията си, а гръмогласният смях, от каквото и да е предизвикан той, се смята допустим само при жените и децата. Когато кралят се поуспокои, мъдрецът изрече:

— Човек, който се смее, не може да издава заповед за смърт. Позволи ми да се надявам, че си помилвал живота на този човек!

— Вземи хиляда пленници вместо него — отвърна Ричард.

— Ако се съгласиш да ги върнеш в родината им, при техните семейства, веднага ще издам заповед. Животът на този човек не ти е нужен. Той е обречен.

— Ние всички сме обречени — възрази Хеким, като вдигна ръка към своя калпак. — Но нашият велик владетел е милостив и не иска от нас прекалено рано и прекалено строго да му върнем своя дълг.

— Но ти с нищо не можеш да оправдаеш намесата си в извършването на правосъдието! Когато сложих короната на главата си, се заклех да бъда справедлив съдия.

— Заклел си се да бъдеш не само справедлив, но и милостив — настоя Хеким. — Сега, велики кралю, искаш само да бъде изпълнена твоята воля. А молбата ми е важна, защото с нея са свързани множество човешки съдби.

— Разкрий ми смисъла на тези думи — каза Ричард, — само не ме залисвай с разни измишльотини.

— Нямам такова намерение — каза Хеким. — Знай, господарю, че лекарството, на което ти и мнозина други дължиш живота си, е талисман, направен при определено разположение на небесните сили, когато те са най-благоприятни за човека. Потапям го в чаша с вода, изчаквам удобното време, когато той ще помогне най-добре на пациента, а сетне могъщото питие само извършва изцелението.

— Странно и много удобно лекарство! — възкликна кралят. — Човек може да го носи в кесията си и да се отърве от керваните камили, които носят отвари и снопове билки. Чудно как хората търсят и други средства освен него!

— Написано е: „Не бий коня, който те е изнесъл от бойното поле“ — невъзмутимо отбеляза Хеким. — Такива талисмани могат да правят само ограничен брой посветени, които се решават да използват вълшебните им свойства. Мъдрецът, който използва това лекарство, трябва строго да ограничава храната си, да пости, да се покайва. Ако от мързел или по други причини наруши тези правила или в течение на месец не излекува най-малко дванайсет пациенти, талисманът ще изгуби божествените си качества, а лекарят и последният му пациент скоро ще бъдат сполетени от голямо нещастие и не ще живеят повече от година. Моля те само за един живот, за да попълня необходимия брой пациенти за този месец.

— Иди в лагера, добри ми Хеким, и ще намериш многобройни пациенти — каза кралят, — без да отнемаш пациентите на моя палач. Освен това не разбирам по какъв начин освобождаването на един престъпник ще увеличи броя на излекуваните от тебе.

— Преди това ти ми обясни как питие, състоящо се само от изворна вода, те излекува, докато най-скъпите лекарства не ти донесоха никаква полза, а сетне вече разсъждавай за тайните, свързани с тази напитка — възрази Хеким. — За известно време не мога да използвам талисмана, тъй като тази сутрин докоснах нечисто животно. Не ме питай повече за нищо. Ще ти кажа само едно: ако ти по моя молба помилваш живота на този човек, велики кралю, ще спасиш от голяма опасност и себе си, и мен, твоя слуга.

— Слушай, Адонбек! Когато заплашваш Ричард Плантагенет с опасност, която ще го връхлети поради някаква си нелепа поличба или поради неизпълнението на някаква си церемония — помни, че си имаш работа не с някой див англосаксонец или с изкуфяла бабичка, готова да захвърли всяко начинание, понеже котка й минала път, понеже изграчил гарвана или куче кихнало.

— Не мога да премахна съмненията ти — каза Адонбек. — Допусни обаче, че твоят слуга ти казва истината. Нима в такъв случай ще предпочетеш да отнемеш този благодетелен талисман от всички нещастници, страдащи от същата болест, която довчера те бе приковала към постелята, само и само да не помилваш един-единствен нещастен престъпник? Спомни си, господарю, че можеш да убиеш хиляди, но на никого не можеш да дадеш здраве и живот. Кралете също като сатаната имат власт да измъчват хората, но аллах е дарил други с мъдростта да лекуват. Не пречи да се оказва добро на човечеството, щом сам не можеш да сториш това. Ти можеш да отсечеш глава, но не си в състояние да излекуваш дори болен зъб.

— Прекаляваш! — извика кралят.

Гневът отново почна да кипва у него, когато Хеким му бе заговорил с тържествен, почти заповеднически тон.

— Да знаеш, че си дошъл тук като лекар, а не като съветник или като духовно лице — добави Ричард.

— Нима прославеният господар на Франкестан така ще се отплати за стореното му добро? — каза Ел Хеким.

Смирената и покорна поза, която бе съблюдавал досега пред краля, внезапно изчезна и видът му стана величествен и властен.

— Знай, кралю — продължи той, — че пред всички владетели на Европа и Азия, пред мюсюлмани и пред християни, пред рицари и дами, навред, където свирят на арфа и препасват меч, където обичат честта и презират срама — навсякъде, по всички части на света, ще говоря за теб като за неблагодарен и неблагороден човек. Дори страните, които никога не са чували за твоята слава — ако има такива на земята, — и те ще узнаят за твоята безславна постъпка!

— Значи такива условия ми поставяш ти, подли езичнико! — побеснял изкрещя Ричард, като наближи заканително лекаря. — Да не ти е омръзнал животът?

— Удари ме! — каза Хеким. — Твоята постъпка още по-ясно ще разкрие безчестния ти характер, по-добре от моите думи, дори всяка от тях да имаше жило на оса.

Ричард гневно се извърна, скръсти ръце на гърдите, закрачи отново из шатрата и накрая възкликна:

— Неблагодарник и неблагороден човек! Все едно да ме обявят за страхливец и езичник! Ти попадна в целта, Хекиме! Бих предпочел да поискаш скъпоценностите от короната ми… Но като крал не мога да ти откажа. Вземи със себе си този шотландец. Стражата и съдията ще ти го предадат по тази заповед.

Ричард набързо нахвърля два-три реда и предаде бележката на лекаря.

— Използвай го като свой роб, разполагай с него, както намериш за добре, но го предупреди да не се мярка пред очите на Ричард. Чуй какво ще ти кажа, ти си умен човек… Той беше прекалено смел спрямо тия, на чиято красота и благоразумие ние поверяваме честта си, така както вие, хората от Изтока, своите съкровища — на ковчежета от сребро или сребърна жичка, подобна на паяжина.

— Твоят слуга разбира думите на краля — каза мъдрецът, като веднага възвърна почтителното си държание, с което бе започнал разговора. — Когато е замърсен прекрасен килим, глупакът сочи петното, а мъдрият го прикрива с наметалото си. Чух волята на моя господар, а да чуя — значи да се подчиня.

— Добре — изрече кралят. — Ако му е мил животът, никога да не ми се мярка пред очите. Желаеш ли още нещо от мен?

— Щедростта на краля изпълни моята чаша докрай.

Ричард се усмихна.

— Позволи ми да докосна твоята победоносна ръка — продължи арабския лекар — в знак на това, че ако Адонбек Ел Хеким още веднъж помоли Ричард Английски за някоя милост, молбата му ще бъде в унисон с желанията на краля.

— Добре, така да бъде — съгласи се Ричард. — Само имай предвид, че ако можеше да попълниш броя на излекуваните от теб хора, без да ме молиш за живота на осъдени на смърт, бих предпочел да платя дълга си по друг начин.

— Аллах да умножи твоите дни! — отвърна Хеким.

Като се поклони ниско, той излезе от шатрата.

Крал Ричард се загледа след него като човек, който не е особено доволен от случилото се.

— Не разбирам настойчивостта на този Хеким — промърмори той — Измисли прекрасен начин да измъкне шотландеца от заслуженото наказание. Добре де, нека живее! Поне ще има един смел човек повече на този свят. А сега да се заема с австриеца. Ей, къде е барон Джилсланд?

Щом Томас де Уо чу гласа му, тежкото му тяло веднага изникна пред входа. След него като привидение се промъкна енгадийския пустинник, увит в козите си кожи. Никой не го спря, макар че не доложиха на краля за идването му.

Без да забелязва присъствието му, Ричард нареди на барона:

— Сър Томас де Уо от Ланеркаст и Джилсланд! Вземи тръба и един херолд и веднага тръгни за шатрата на човека, когото наричах ерцхерцог Австрийски. Избери такова време, когато около него има най-много васали. Вероятно тъкмо сега е най-удобното време, защото той закусва. Влез в шатрата му и без всякаква почтителност от името на Ричард Английски го обвини, че тази нощ той самият, със своята ръка или чрез нечия друга, е откраднал от хълма английското знаме. Предай му моето искане: в течение на един час, като се брои от тази минута, да върне откраднатото знаме на мястото му с всички почести. Той лично и всички негови барони трябва да придружават знамето гологлави и с обикновени дрехи. Освен това от едната страна на нашето знаме трябва да постави своя флаг, обърнат с върха надолу, за да покаже, че той е обезчестен от кражба, а от другата страна копие с окървавената глава на мръсника, който му е бил съветник или най-близък помагач в това долно начинание. Освен това му кажи, че ако моето искане бъде изпълнено точно, ще му простя другите престъпления заради нашия обет и заради благото на Светата земя.

— В името на Бога и на нашия светейши отец, папата, Божи наместник и наставник на християнската църква, забранявам тази нечестива, зверска и кръвожадна разпра между двамина християнски владетели, чиито рамене са белязани със свещения кръст на братството. Тежко му, който наруши тази братска клетва! Ричард Английски, вземи обратно злополучната си заповед, която даде на този барон. Опасност и смърт те дебне, кама проблясва пред твоето гърло! — извика излезлият напред пустинник.

— Свети отче — обърна се към него Ричард, — уважавам и теб и свещения ти сан…

— Не уважавай мен! — прекъсна го пустинникът. — Най-презряното насекомо, което пълзи по брега на Мъртво море и се храни с нечистата му тиня, заслужава по-голямо уважение от мен. Уважавай Тогова, чиято воля ти предавам. Уважавай клетвата за мир, която си дал и не разкъсвай свещената нишка на единство и вярност, която те свързва с твоите царствени съюзници!

— Отче — възрази Ричард, — според мен — стига за един мирянин да е позволено да изрази подобна мисъл — вие, служителите на църквата, малко злоупотребявате със свещения си сан. Не оспорвам правото ви да съдите нашата съвест, но ми се струва, че би трябвало да оставите на нас да браним честта си!

— Злоупотребяваме ли! — възмутен изрече пустинникът. — Аз ли, крал Ричарде, злоупотребявам със сана си, като съм само камбана в ръцете на звънаря, безчувствена и нищожна тръба, която изпълнява волята на тръбача! Ето, виж, на колене те моля да имаш милост към християнството, към Англия, към самия себе си!

— Стани, стани! — възкликна Ричард, като го вдигна от пода. — Тези колене, които често се прекланят пред Бога, не бива да се прегъват пред човек. Каква опасност ме дебне, почтени отче? Нима могъществото на Англия толкова е западнало, че перченето на един новоизлюпен ерцхерцог може да заплашва нейния владетел?

— От моята скалиста кула наблюдавах небесните светила, когато всяка звезда, извършвайки своя кръг, споделя мъдростта си с другите и дава мъдри знания на малцината, които разбират гласа й. В твоя дом на живота, господарю, сега се намира враг, който завижда на твоята сила и власт. Сатурн те заплашва с бърза и ужасна гибел. Ако не преклониш глава пред дълга, той бързо ще те надвие, колкото и да се съпротивляваш.

— Не искам да слушам — отвърна Ричард. — това е езическа наука. Християните не се занимават с нея, а мъдрите хора не й вярват. Ти бълнуваш, старче.

— Не съм толкова щастлив, че да бълнувам — произнесе замислено пустинникът. — Добре се познавам. Останала ми е частица ум и я използвам не за себе си, а за благото на църквата и на кръста. Аз съм слепец, който държи факла за другите, но сам не вижда светлината й. Попитай ме за неща, които се отнасят до християнството и до този кръстоносен поход, и ще ти отговоря като най-мъдрия съветник, който някога е разговарял с тебе. Поговори с мен за моя жалък живот и думите ми ще се окажат думи на безумен изгнаник, какъвто съм всъщност.

— Не съм искал да разкъсвам връзките на единение, които свързват владетелите в кръстоносния поход — каза Ричард вече с по-мек тон, — но как могат да изличат те нанесената ни несправедлива обида?

— Именно за това нещо съветът ми възложи да преговарям с теб. Той се събра спешно по покана на Филип френски и вече взе някои мерки.

— Чудно нещо! — пророни Ричард. — Чуждите хора се грижат да изкупят оскърблението, нанесено на честта на Англия.

— Те са готови да действат във ваша полза, доколкото е възможно — убеждаваше го пустинникът. — Всички до един решиха отново да забият английското знаме на хълма Св. Джордж и да накажат безочливия престъпник или престъпниците, които го оскверниха. Обещана е щедра награда на всеки, който разкрие престъпника, а тялото на осквернителя след екзекуцията ще бъде хвърлено на вълците и гарваните.

— А как ще постъпят с австрийския ерцхерцог, който вероятно е истинския виновник за случилото се?

— Австриецът е готов на всяко изпитание, което му наложи йерусалимският патриарх, за да бъдат избегнати разприте и да се освободи от съмненията.

— Ще се съгласи ли той да се очисти от съмненията чрез двубой? — попита кралят.

— Клетвата, която е дал, му забранява това, а и съветът на владетелите също така…

— Не разрешава нито да се бием срещу сарацините, нито срещу когото и да било — довърши Ричард. — Стига, отче мой. Доказа ми безумието на това, което бях намислил. По-лесно може да се запали факла в дъждовна локва, отколкото да се възпламени чувството за чест в гърдите на безчувствен страхливец. Посрамването на Австрия няма да увеличи славата ми. Отказвам се от дуел с ерцхерцога.

Пустинникът помълча около минута, замислен за нещо, отправил поглед към земята. Сетне той проговори:

— Небето, което познава несъвършенството на нашето естество, приема нашето покорство и отлага, макар че не предотвратява кървавия край на твоя живот. Ангелът на смъртта се е спрял, но в ръката му бляска меч, който скоро ще порази Ричард Лъвското сърце, както поразява всеки най-обикновен християнин…

— Нима толкова скоро? — попита Ричард. — Добре, така да бъде. По-добре кратък, но ярък живот.

— Уви, благородни кралю! — отвърна пустинникът и сълза — необичаен гост! — замъгли сухите му, сякаш самовглъбени очи. — Времето, което те отделя от гроба, никак не е голямо и ще бъде тежко, препълнено от горчивини, белязано с нещастия и плен. След смъртта ти не ще останат наследници, които да се възкачат на бащиния трон. Народът, изтощен от непрекъснатите ти войни, няма да те оплаква. Така ще умреш ти — без да пръснеш просвета сред поданиците си, без да си сторил нищо за тяхното щастие.

— Но няма да умра безславно, духовнико, и владетелката на моето сърце няма да пожали сълзите си! На път към гроба Ричард няма да бъде лишен от утехите, които ти не познаваш и не цениш.

— Аз ли не познавам и не ценя похвалите на менестрела и женската любов! — възкликна пустинникът.

В думите му имаше плам, не по-малък от горещите страсти на самия Ричард.

— Английски кралю! — продължи той, прострял напред съсухрената си ръка. — Кръвта, кипяща в твоите сини жили, не е по-благородна от тази, която едва се движи в моите! Малко е останала, капките й са студени, но тя принадлежи към царствения род на Лузиняните. Аз се казвам — тоест наричаха ме, когато бях мирянин — Алберик Мортемар…

— За чиито подвизи толкова често тръбеше славата! — прекъсна го Ричард. — Нима е истина? Възможно ли е толкова ярко светило да слезе от хоризонта на рицарството и така да потъне, че хората дори не се досещат къде загасват последните му искри?

— Потърси паднала звезда — отвърна духовникът — и ще намериш изгоряло късче, блестяло само докато е прекосявало небето Ричарде! Ако бях сигурен, че като свлека окърва-веното покривало от злощастната си съдба, ще те накарам да се преклониш пред волята на църквата, бих ти разказал своята история. Слушай, Ричарде! Нека мъката и безплодното отчаяние, разяждащи тази жалка човешка сянка, послужат за възпиращ пример на едно толкова благородно, колкото и диво същество като теб! Да… Ще разчопля отдавна скритите от света рани и нека от тях пред твоите очи да шурне кръв!

Историята на Алберик Мортемар направи дълбоко впечатление на крал Ричард; той бе чувал за него още от ранни младини, когато менестрелите огласяха замъка на баща му с легенди за Светата земя. Затова той почтително изслуша разказа на пустинника, прекъслечен и тревожен, но достатъчно обясняващ причината за частичното безумие на този странен и дълбоко нещастен човек.

— Няма защо да ти казвам, че родът ми е благороден, силен, че бях храбър на бойното поле и мъдър в постъпките си. Най-благородните дами си оспорваха правото да изплетат венец за моя шлем, а аз обикнах девойка от долен произход. Баща й, стар войник от кръстоносната армия, забеляза нашата страст и понеже знаеше колко дълбока пропаст ни разделя, не видя друго средство да опази честта на дъщеря си, освен да я затвори в манастир. Върнах се от далечен и славен поход, отрупан с богата плячка, и заварих щастието си разрушено. И аз реших да отида в манастир. Сатаната, набелязал ме за свой роб, вдъхна в сърцето ми гордост, такава гордост, която би могла да се роди само в ада. В църковната йерархия се издигнах също толкова високо, колкото високо стоях в държавната. За мен говореха, че съм мъдър, че нищо не искам за себе си, че съм безгрешен! Човек би казал, че не мога вече да се препъна, че няма изкушения, които да ме смутят. Уви! Станах изповедник на женските манастири и изведнъж сред сестрите срещнах своята отдавна изгубена любима. Ще премълча подробностите! Ще кажа само, че прелъстената монахиня отмъстила на себе си със самоубийство заради своя грях, спи сега вечен сън в енгадийските манастирски гробища, а на гроба й плаче и се вайка създанието, на което е останало само толкова ум, за да съзнава напълно съдбата си!

— Клетнико! — промълви Ричард. — Сега вече не се чудя, че се намираш в такова жалко положение. Но как си избягнал участта, която според църковните канони трябва да сполети престъпник като теб?

— Попитай хората, които още не са оставили мирската суета — отвърна пустинникът. — Те ще ти кажат, че животът ми беше пощаден от уважение към моите заслуги и към моето високо положение. А аз ще ти кажа, Ричарде, че провидението ме запази, за да захвърли сетне в ада изгорелия фитил на моя живот. Не ме съжалявай! Грехота е да се съжалява за гибелта на толкова долно същество… Не ме съжалявай, а извлечи полза от моя срам. Ти си застанал на най-високата, а значи и на най-опасната кула, заемана от християнските владетели. Сърцето ти е гордо, животът ти е трескаво безреден, ръцете ти са омърсени с кръв. Смъкни от себе си греховете, които си възлюбил като свои дъщери. Макар и да са свидни за грешния Адам, прогони от сърцето си тези фурии — гордостта, разврата, кръвожадността!

— Той бълнува! — изрече Ричард, като се обърна към де Уо. Кралят изглеждаше засегнат от разобличението, срещу което не смееше да въстане. Сетне отново се обърна към пустинника и спокойно, но малко презрително произнесе:

— За човек, женен само от няколко месеца, изброените от теб грехове са множко, почтени отче! Но тъй като искаш да прокудя своите дъщери от дома си, като баща трябва най-напред да им намеря подходящи съпрузи. Затова гордостта си отстъпвам на благородните църковни каноници, разврата си, както ти го нарече, на монасите, приели духовен сан, а моята кръвожадност — на тамплиерите, рицарите на храма.

— О, стоманено сърце, о, желязна ръка! — възкликна пустинникът. — Не ти въздействат нито съвети, нито живи примери! Но все пак Бог ще те пощади за известно време, ако обърнеш сърцето си към доброто и постъпиш така, както е угодно на небето, а аз трябва да се върна на мястото си. Господи, помилуй! Трябва да поканим бедняците, защото богатите се отказаха от пира. Господи помилуй!

С тези думи той изхвърча от шатрата, като надаваше гръмки викове.

— Луд калугер! — измърмори след него Ричард. Личеше си, че безумните крясъци на монаха почти заличиха впечатлението, което му бе направила историята за нещастията на Мортемар.

— Иди след него, де Уо и внимавай да не му се случи нещо лошо — нареди Ричард. — Макар че сме кръстоносци, нашите слуги повече уважават фокусниците, отколкото свещениците или светците. Може да му скроят някой номер.

Рицарят излезе да изпълни заповедта, а Ричард потъна в мислите си, предизвикани от печалното предсказание на отшелника.

— Ще умра рано — избъбри той на себе си. — Ще умра без потомство и никой няма да ме оплаче… Строга присъда. Пак добре, че не я произнася по-силен съдия от този монах. А все пак сарацините, които са опитни в тайните науки, твърдят, че Този, в чиито очи мирската мъдрост е безумие, влага пророческа проницателност в несвързаните слова на безумеца. Жалко, че не го попитах къде се дяна моето знаме. Нали дори блаженият Илия, патронът на неговия орден8, не би могъл да достигне по-дълбок екстаз и да говори по-пророчески. А, ето че се връщаш, де Уо! Какво ще ни кажеш за безумния монах.

— Безумен ли го наричате, господарю! — обади се де Уо. — Той по-скоро прилича на Йоан Кръстител, който поучава хората, дошли да го чуят в пустинята. Качи се ей сега на един катапулт и оттам проповядва на войниците, така проповядва, както не са говорили от времето на Петър Пустинника. Сепнатите от виковете му войници се стичат с хиляди към него. Час по час той оставя основната тема и се обръща ту към една, ту към друга нация на нейния език, като избира такива аргументи, които най-силно могат да повлияят на хората и да укрепят бойния им дух.

— Ако е така, той е благороден духовник! — каза кралят. — Впрочем неговият велик род не би могъл да даде друг потомък. Нима се е отчаял от живота, защото някога го е увлякла любовта? Е, в такъв случай ще помоля папата да му прати пълно опрощаване на греховете. С радост бих ходатайствал за него, дори и любимата му да беше игуменка на манастир.

Докладваха на краля, че тирският архиепископ моли да бъде приет. Архиепископът скоро влезе и покани Ричард — ако здравето на краля позволява, — да почете с присъствието си тайно съвещание на вождовете на кръстоносния поход, които желаят да му съобщят за всички военни и политически събития, станали по време на болестта му.