Ричард Лъвското сърце

Втора глава

В епохи, изпълнени с опасности, винаги има паузи, когато хората започват да изпитват особено силно доверие и симпатия един към друг. В старите феодални времена такова нещо се случваше доста често. Според тогавашните възгледи войната се смяташе за основното и най-важно човешко занимание, затова краткият мир или по-точно примирието, се ценяха твърде високо.

Щом сключеха примирие, противниците го спазваха свято. Тъкмо поради това войната, най-страшната злина, даваше доста поводи за проява на честност, благородство, милосърдие и дори на известна симпатия — чувства, които не се срещат особено често през по-спокойните периоди, когато страстите на хората, пораждани от оскърбления или от продължителни разпри, дълго тлеят в гърдите на клетниците, които са им се поддали.

Под влияние на тези чувства, смекчаващи ужасите на войната, християнинът и сарацинът, които да преди няколко минути се мъчеха по всякакъв начин да си причинят смърт един другиму, сега спокойно яздеха към извора, заобиколен от палми. Конете се наслаждаваха на почивката не по-малко от господарите си. Конят на сарацина, макар и да се бе движил доста повече от този на християнина, явно изглеждаше по-малко уморен. От друга страна, конят на рицаря още беше облян в пот, а благородният арабски ат беше вече изсъхнал от потта. Пясъкът още повече затрудняваше рицарския кон, който затъваше при всяка стъпка — нали върху му беше и грамадният му господар с тежката си броня. Рицарят осъзна положението, скочи от седлото и поведе коня; това облекчи благородното животно, ала пък затрудни рицаря, тъй като стоманените му обувки потъваха дълбоко при всяка стъпка.

— Добре постъпи — обади се сарацинът.

Това бяха първите думи, прозвучали след примирието.

— Конят ти заслужава да се грижиш за него — продължи той. — Но каква полза имаш в пустинята от това животно, което на всяка крачка затъва в пясъка до коляно и сякаш иска да напипа под земята корените на палмите?

— Така е, сарацине — отвърна рицарят, не особено доволен от тона, с който спътникът му говореше за неговия любим кон. — Щеше да си прав, ако се отнасяше само до твоята страна. Но в моята собствена страна конят ми неведнъж ме е пренасял през езеро, широко колкото това, без да измокри дори косъмче над копитата си.

Сарацинът го погледна недоверчиво, доколкото обичаите на страната му позволяваха да изразява подобно чувство. Почудата му се изрази в лека недоверчива усмивка, едва забележимо трепване под големите му мустаци.

— Право казват: вземеш ли да слушаш някой франк — ще чуеш лъжа — отбеляза той като възприе обичайната си сериозност.

— Не си много учтив — възрази му християнинът, — щом се съмняваш в думите на рицар. Ако не беше казал това от невежество, а от злоба, щеше да настъпи краят на нашето примирие. Нима ме подозираш в лъжа? Ето, ще ти кажа, че заедно с петстотин конници в пълно въоръжение съм преминал повече от петстотин мили по вода, по-твърда и поздрава от стъкло.

— Ти принадлежиш към народ, който обича да се шегува — промълви най-сетне той. — Вие обичате да се присмивате на останалите хора и им разправяте разни неща, които са невъзможни и никога не се срещат по света. Ти си от рицарите на Франция, които непрестанно дрънкат за подвизи, непосилни за човека. Напразно порицах думите ти, тъй като самохвалството за теб е по-естествено от истината.

— Не съм от франция и не се придържам към нейните обичаи — отвърна рицарят. — Както правилно си забелязал, те обичат да дрънкат за разни неща, които не могат да извършат или да изкарат докрай. Но в едно отношение заприличах на тях, храбри сарацине: заговорих за неща, неразбираеми за теб, и с това те накарах да ме заподозреш в самохвалство, макар че ти казах самата истина. Затова не обръщай внимание на думите ми.

Двамата вече бяха стигнали до извора с палмите, който бликаше под тях като бляскава струя. Спряха в това прекрасно място, разседлаха конете си и ги напоиха в малкото басейнче, иззидано от човешка ръка. Едва след това и те утолиха жаждата си, сетне пуснаха конете на воля, сигурни, че добрите животни няма да се отдалечат от своите господари, от чистата вода и свежата зеленина.

Християнинът и сарацинът седнаха на полянката един до друг и извадиха малкия запас храна, който бяха понесли за из път. Двамата си хвърляха продължителни внимателни погледи: искаше им се да определят силата, а до известна степен и характера на своя противник, и всеки бе принуден да признае, че ако бе загинал в схватката, щеше да е от благородна ръка.

И по външен вид, и по черти на лицето съперниците представляваха пълен контраст и в същото време бяха много типични за своите нации, франкът беше силен мъж; светлокестенявата му коса се бе пръснала на гъсти кичури по раменете, откак бе свалил своя шлем. Мургавият загар на лицето му не отговаряше на големите му сини очи, нито на светлите мустаци, обрамчили горната устна. По тогавашната норманска мода брадата му беше обръсната. Беше на не повече от трийсет години, а ако се вземат предвид трудните условия и мъчителният климат, явно и тази възраст трябваше да бъде посмалена с три или четири години. Високият ръст и атлетичната му фигура можеха в бъдеще да натежат, но засега снагата му бе подвижна и стройна. В говора и във всичките му движения се преплитаха смелостта на боец и безгрижната откровеност на човек, свикнал повече да заповядва, отколкото да се подчинява, човек, който смело и високо изразява своите чувства.

Сарацинският емир по нищо не приличаше на западния кръстоносец. Ръстът му беше над средният, но все пак бе доста по-нисък от този на кръстоносеца, почти гигантски по своите размери. Видът му не издаваше онази пъргавина и сила, която бе проявил в боя; ако обаче се вгледахте във фигурата му, щяхте да забележите, че той е само мускули, че по тялото му липсва дори и най-малката тлъстина, затова в боя то се оказваше по-силно от снагата на великана, изнемощял от собствената си тежест и задъхващ се бързо от нея. Чертите му бяха изящни и дребни; лицето му завършваше с къса и къдрава брада, особено грижливо подстригана. Носът му беше правилен, в дълбоко хлътналите му черни очи проблясваха тънки искри. Човек най-добре можеше да го оприличи с лъскав извит ятаган, чието тясно, леко и гъвкаво острие ярко се различава от дългия и тромав готски меч, положен до кръстоносеца. Емирът беше в разцвета на младостта си.

Източният воин се държеше изискано и малко тържествено. Отчасти това се дължеше на сдържаността, която помага на хората с пламенен темперамент да обуздават естествените си пориви, отчасти — на чувството за собствено достойнство, което придаваше известна церемониалност на цялото му поведение.

Високомерното съзнание за собствено превъзходство в не по-малка степен бе присъщо и на европейския му познат, но при него то се изразяваше другояче. Същото чувство, което диктуваше на християнския рицар смелост, лека грубоватост и безгрижие, даващи да се разбере, че си знае цената и не го е грижа за мнението на околните, предписваше на сарацина по-изискано и тържествено поведение. По едно време той не се стърпя, като гледаше как рицарят яде с голям апетит и завърши закуската си доста след него, и рече:

— Храбри християнино, нима подобава на човек, който толкова мъжествено се сражава, да яде като куче или като вълк? Дори неверникът евреин би трепнал от отвращение при вида на храната, която ти ядеш. Зная, твоят обичай ти я разрешава; както пък, от друга страна, те задължава да се ожениш само за една жена, все едно дали тя е здрава или болна, бездетна или многодетна, дали носи на трапезата и на постелята ти радост и утеха, или оплаквания и свади.

— Знай, сарацине — възрази гневно рицарят, — че ти кощунствено порицаваш Божиите дарове, хляба наш насъщен. Освен това знай, че любовта, свързваща рицаря с една-единствена жена е истински скъпоценен камък, а привързаността, с която ти даряваш своите жени робини, по сравнение с тази любов струва колкото отломките на строшен диамант. Вярвай, ако беше видял жените на Европа, пред които ние, рицарите, даваме обет за вярност и преданост, завинаги би намразил жалките чувствени робини на своя харем.

— Чувал съм, че западните воини изпадат в такова безумие — отвърна емирът. — Винаги съм мислил, че тези обети са един от признаците на лудостта, която ги тласка насам, уж за да завладеели някакъв празен гроб. Но познатите ми франки толкова превъзнасяха красотата на своите жени, че ми се искаше да видя с очите си тези чаровници, които превръщат храбрите рицари в свои играчки.

— Ако не бях поел сега на поклонение, с гордост щях да те заведа, храбри сарацине, в лагера на Ричард Английски, рицарят, които високо цени благородството на врага. Там щеше да видиш изящните хубавици на франция и Британия. Малко са, но блясъкът им е десетки хиляди пъти по-силен от цели купища диаманти, подобни на този от твоя пръстен.

— Кълна се в камъка на Кааба, ще приема предложението ти със същото удоволствие, с което ми го правиш, ако отложиш своето пътуване. Вярвай, храбри назаретянино, много по-добре ще е, ако обърнеш коня си към лагера на своя народ, защото да се запътиш сега за Йерусалим без охранителна вула е все едно да тръгнеш доброволно на смърт.

— Имам охранителна вула — отвърна рицарят, като извади един пергамент. — Има собственоръчния подпис и печат на Саладин.

Щом видя печата и подписа на прославения султан на Египет и Сирия, емирът преклони глава до земята. С дълбоко уважение той целуна документа, притисна го до челото си, после го върна на християнина с думите:

— Безразсъдни франко! Ти съгреши и против себе си, и против мен, като не ми показа този ферман, когато се срещнахме.

— Но нали ти се беше устремил срещу мен с вдигнато копие — възрази рицарят. — Ако ме беше нападнал цял отряд сарацини, нямаше да е срамно да им покажа документа. А когато си имам работа със самотен противник, подобно нещо не ми прилича.

— Да не спорим, братко — примирително рече сарацинът.

— Познавам отшелника, при когото си се запътил. Този Теодорих се ползва с покровителството и на турци, и на араби. Понякога той изпада в странно състояние, но общо взето се държи добре и служи на своя пророк. Затова той заслужава защитата на тогова, който е бил пратен…

— Кълна се в Светата дева, сарацине — възкликна рицарят, — ако посмееш да сравниш с нашия Бог и Неговия син пастира на камили от Мека, аз…

По цялото тяло на емира сякаш премина искра, но гневът му трая не повече от миг и отговорът му излъчваше достойнство, спокойствие и мъдрост.

— Не оскърбявай тогова, когото не познаваш — рече той.

— Ние почитаме основателя на твоята религия, макар че порицаваме учението, измислено от вашите свещеници. Самият аз ще те заведа до пещерата на отшелника, която едва ли ще намериш без моя помощ. А докато яздим до там, нека оставим на моллите и на калугерите да спорят за божествения произход на нашите религии, а ние да разговаряме за неща, които приличат на млади воини — за битки, за прекрасни жени, за остри мечове и бляскаво оръжие.