Ритуалът

Светлината на ръждивия газен фенер, поставен направо върху сухата шума, не беше силна, но му стигаше, за да види, че изкопът има нужда да се разшири. Изправи гръб и се ослуша, но единственото, което чу, бяха тънките писъци на комарите. Десетки, навярно дори стотици, те го обгръщаха в подвижен облак. Кацаха по него и забиваха малките си парещи хоботчета в потната му кожа, макар че се беше натрил старателно с босилек. Въпреки болезнените убождания той дори не ги забелязваше, цялото му същество беше вперило взор в тъмнеещата дупка.

Напрегна ръце и вдигна кирката над главата си. Стовари я с тежък удар и дръжката потрепери в ръцете му. Умората постепенно си пробиваше път, но той и на нея не обръщаше внимание.

Още малко, само още малко! Този път бе истинско — знаеше го — щеше да го изрови. И да стане богат, много богат.

Доктор Генчев дръпна с отегчение от догарящата цигара, когато линейката спря пред входа на спешното отделение. Канеше се да подремне, а сега новият болен му объркваше плановете.

Сви устни, опъна още веднъж и с наслада вдиша дима. Нямаше закъде да бърза — щом сирената не беше пусната, значи, случаят не беше спешен, можеше да почака още пет минути. Кой знае какво беше този път — пияница, пребит в дискотека, или някой дъртак, с когото не си заслужаваше да си губи времето. „Да умират, бе — каза си, — като не ми плащат достатъчно да ги спасявам, да си мрат.“

Шофьорът внимателно маневрираше назад, за да доближи вратите до рампата.

Докторът понечи да дръпне още веднъж, преди огънчето да опари пръстите му, когато мобилният му телефон иззвъня. Чудеше се кой може да го търси толкова късно, но когато погледна светещия екран, припряно прие повикването.

— Ало?

— Ало, тате? Здрасти, как си?

Въпреки хилядите километри, които ги деляха, гласът на сина му звучеше съвсем чисто.

— Здравей, добре съм — на работа, ти как си?

— Чудесно, много добре. Просто се обаждам да те чуя. Спаси ли някой днес?

Обикновено Марин не се интересуваше от работата му. Навярно криеше нещо и се опитваше да го предразположи.

— Не, само една-две превръзки, нищо особено. Добре ли си наистина?

— Да, добре съм, само малко… — гласът заглъхна, без да довърши изречението.

— Парите ли свършиха?

— Ами да… Е, не съвсем, но няма да изкарам месеца. Предплатих наема за следващия и вече карам на вятър и хляб.

— Да не те мисля, значи, хляб имаш… — каза докторът с усмивка.

— Абе, имам аз, ама и той е с пари.

— Не може да бъде! Наистина?

— Стига бе, тате, знаеш ли колко е скъпо тук, да не мислиш, че ми е приятно да те моля!

— Не знам. Приятно ли ти е?

— Ех, че си… Ще ми помогнеш ли, или не? — в гласа му се преплитаха надежда и обвинение.

— Не знам, трябва да си помисля и да видя дали си заслужава. Все пак ти реши да напуснеш работа.

— Не е така! Знаеш го — няма как да ходя на работа и да уча едновременно. Да не съм машина! — говореше забързано синът му.

— Не, сине, знам, че не си машина…

— Добре, айде, работи си, няма да те притеснявам повече!

— Е, де, не се тръшкай толкова, ще видя какво мога да направя — каза докторът примирено, но в слушалката беше останал единствено неговият глас.

Стисна зъби и прибра телефона в джоба си. Синът му и без това се обаждаше рядко, най-често за повече пари, но не можеше да се отнася така с него.

Истината бе, че д-р Генчев изнемогваше финансово, и колкото и допълнителни дежурства да поемаше, парите никога не стигаха. Жена му беше без работа, а със син, който следваше в университет зад граница, и още един, твърде малък, за да ходи на училище, животът на семейството се беше превърнал в оцеляване. Искаше му се Марин най-накрая да проумее, че на този свят нищо не се дава даром и за да получиш нещо, трябва да положиш усилие.

Може би не трябваше да му праща пари. Проблем винаги изникваше — я наем, я нови учебници. В крайна сметка трябваше да се научи да се справя сам. Кой знае какво се случваше в Германия, където никой не го контролира.

— Докторе, идвате ли?

Гласът на сестрата го изкара от вцепенението. Хвърли догарящия фас на земята и ядно го стъпка с крак.

Старецът изглеждаше вече мъртъв. Лежеше неподвижно по гръб, дори гърдите му не помръдваха. Восъчната кожа на лицето му блестеше призрачно под луминесцентните лампи и подсилваше още повече мъртвешкия му вид. Полуотворените устни изглеждаха синкави. На екрана на сивия монитор, висящ над главата му, пробягваха няколко начупени линии. Единствено тънките светлозелени нишки доказваха, че у него все още има искрица живот.

Успяха да го стабилизират, макар и да нямаше никаква надежда да оцелее. Дефибрилацията го беше върнала към синусов ритъм, но кардиограмата не изглеждаше добре и се налагаше пациентът да остане под наблюдение.

— Няма да го бъде, до сутринта ще пукне — замислено промълви доктор Генчев.

— Да пусна ли нещо? — попита сестрата.

Докторът се извърна към нея и я изгледа.

— Какво да пускаш? Тото ли? Нали вече сложи атропин в системата, стига толкова…

Жената не отговори нищо, притисна до гърдите си папката с документите и се запъти към приемната.

Д-р Генчев впери замислено поглед в тялото пред себе си. Ядът от разговора със сина му не бе преминал напълно, но не трябваше да си го изкарва на сестрата. Финансовата безизходица и дълговете си бяха негов проблем, тя не му беше виновна. Знаеше, че може да разчита на нея, когато се наложи. Жената само се опитваше да помогне. Реши да се реваншира, като се захване с част от бумащината, и понечи да тръгне след нея.

Тогава видя, че старецът го гледа.

Нямаше никаква логика — човекът беше на практика мъртъв.

Но сега сините му очи ясно се взираха в него. Пристъпи напред и видя как бистрият поглед го следи.

— Ххх… тхам… — едва доловим звук се измъкна от посинелите устни зад кислородната маска.

Докторът се надвеси над него, опитвайки се да разбере какво се случва. Устните едва помръдваха, но човекът определено се опитваше да каже нещо. Наведе се още по-близо и подложи ухо пред лицето му.

— Там… под стълбата… — долови съвсем ясно.

— Какво? Каква стълба? — д-р Генчев не можеше да повярва на очите си. Старецът беше докаран с масиран инфаркт, едва ли нещо можеше да го спаси. Не би трябвало да говори и да е в съзнание.

— Там… там е…

— Кое е там? Каква стълба? — задаваше му въпроси в стремежа си да го задържи буден.

— Там… — звукът излизаше тихо, но съвсем ясно. В пълен контраст с неподвижното тяло, бистрите сини очи искряха от живот.

— Сестра!

— Там е…

— Сестра! — извика отново докторът, докато сваляше стетоскопа от врата си.

— Заровено…

Д-р Генчев едва регистрира последната дума, преди сестрата да влети в стаята и да се насочи към него. Минута по-късно въпреки усилията им светлозелените линии на сивия монитор се изпънаха в права, неподвижна черта.

Погребението мина бързо.

Организирането отне повече нерви и време, отколкото самият ритуал. Чиновничките имитираха уважение към болката на близките с професионално тъжни изражения, които не успяваха докрай да прикрият досадата от мудния ход на деня.

Петър стоеше прав под лятното слънце и замислено гледаше в капака на ковчега през слънчевите очила. Усещаше, че ризата му залепва от пот по широките мускулести рамене. Поне ветрец да полъхне, помисли. Улови се, че хладният, влажен климат на Лондон му допада повече. Поддържаше тялото си с редовни посещения във фитнеса, но понякога тичаше по тесните улици просто за да усети вятъра в гъстата си черна коса. Това нямаше как да се случи тук. Горещият въздух сякаш изпепеляваше дробовете му с всеки поет дъх.

Лондон вече му липсваше, макар и да го напусна едва вчера. Не беше само климатът. Имаше недовършен проект за важен клиент, чийто срок изтичаше след седмица. Засега нямаше поводи за притеснение, но все още не бе стигнал доникъде. За да дойде, се наложи да зареже всичко и да го повери на отговорника на едната от ремонтните бригади. Имаше му доверие, дори можеше да го нарече приятел — един от малкото, които имаше. И все пак това беше неговият бизнес и всеки клиент му беше ценен.

Успя да създаде собствена строителна фирма преди две години, след като дълго бе работил за други, вършейки всичко, което поискат от него. Опитът, който бе натрупал, съчетан с амбиция и интелект, му помогна бързо да изплува над останалите, но това не му даваше поводи да се отпусне. Икономическите показатели в световен мащаб се влошаваха, а строителството и ремонтните дейности бяха първите, които усетиха ефекта. Затова следеше всеки проект отблизо и реагираше светкавично. Резултатите не бяха за подценяване — твърде малко имигранти се бяха реализирали по начина, по който бе успял той. Единственият недостатък бе липсата на личен живот. Освен фитнеса четири дни седмично и книгите късно вечер за почти нищо друго не успяваше да намери време. Понякога излизаше с компания за по питие, но напоследък времето не му стигаше дори за това.

Стареца изпратиха само той и леля Евдокия. Тя бе единственият жив роднина, който му бе останал. Отначало не пожела да дойде, но след като Петър нае кола, за да я вземе от тях, и обеща да се погрижи за всичко, се съгласи. Не можеше да я вини. Евдокия нямаше кръвна връзка с дядо Васил — беше сестра на майката на Петър. Благодарен ѝ бе, че му се обади навреме, за да хване самолета и да изпрати дядо си в последния му път. Дължеше му го — той го изгледа и изучи, след като внукът му остана сам. Годините в армията, после емиграцията във Великобритания не можеха да заличат връзката, която Петър имаше със стареца. Когато леля му го отведе в старческия дом, той не можа да направи нищо. Току-що бе започнал работа в Лондон и не му позволиха да се върне, за да говори очи в очи с нея.

— Сега какво ще правиш? — попита тя, като си вееше с ръка пред лицето.

— Не знам още, нека да мине всичко, тогава ще мисля.

— Ами то не мина ли? Ей го — махна с ръка към зеещия гроб. — Свърши вече.

Петър не отговори. Гледаше как гробарите спускат ковчега, закрепен с въжета в двата края. Изглеждаха тренирани. На сухата, напукана земя до тях лежеше черен дървен кръст, красиво надписан с бяла боя — „Васил Г. Георгиев — 87“.

След това мъжът се наведе и хвърли шепа пръст в гроба.

Топлите вълни плавно се разливаха една след друга по златистия пясък, като оставяха мокра следа по пътя си обратно. Слънцето приятно галеше гърдите на доктор Генчев и загатваше за идващата жега. Той лежеше по гръб и се наслаждаваше на всеки миг от сутринта, попивайки спокойствието.

— Иванееее, айде, идвай вече…

Гласът на жена му достигна до него, но той не му обърна внимание. Беше ги довел на палатка толкова на юг, за да се откъсне напълно от грижите си, болницата и безпаричието, както и от онова, което имаше да свърши. Не искаше да се връща към същите ритуали, които оформяха ежедневието му. Но беше неизбежно — те бяха част от неговия живот и по един или друг начин го караха да се чувства сигурен. Няма пълно щастие, въздъхна мислено доктор Генчев, и се изправи на лакти. Ако можеше, би оставил жена си в града, но пък тогава нямаше кой да се грижи за малкия вечер.

Вечерите му трябваха. Имаше само три, а не знаеше колко ще му отнеме.

Луд късмет беше, че успя да убеди колегите да поемат смените му с такова кратко предупреждение. Нямаше време за губене — докато роднините на стареца се занимаваха с погребението, той трябваше да приключи всичко.

— Ще изстине — махаше жена му към него, — идвай вече.

Докторът се изправи тежко и се насочи към сгъваемите столове, разположени пред палатката им. Мястото беше приказно красиво — делтата на граничната река се извиваше плавно покрай брега, оформяйки закътан залив с кристалночиста вода. На другия бряг се намираше Турция — толкова близо, че вечер долавяха пеенето на имамите от джамиите. Идилия, само дето е за три дни, помисли си Иван и се отпусна на стола.

— Хайде после да отидем до селцето, а?

— Да отидем — отговори той и взе чашата с кафе, която тя му подаде.

— Трябва да купим разни неща. Сигурно доматите ще са от градините на хората и ще са по-хубави от онези, които има на пазара.

— Добре.

— Може дори домашно кисело мляко да намерим, какво ще кажеш?

— Сигурно.

— Ееех, много си крив, за какво дойдохме чак дотук, нали да си починем?

— Да.

— Ами хайде, де, пий кафето и да тръгваме.

— Хайде, леля, изпратихме го, за Бог да прости — леля Евдокия вдигна чаша, без да се чукне с него.

— Бог да прости — отвърна Петър и отля капка вино на земята.

Минаваше пладне и масите на малкото ресторантче се изпълваха с хора. Като че ли преобладаваха туристите, които идваха да хапнат нещо набързо, преди отново да хукнат да се пекат на плажа.

— Леля, да знаеш, че косата ти малко е побеляла на слепоочията… — подхвърли тя с усмивка. — Ама ти отива на синьото на очите, де. Няма ли да се задомяваш вече, не намери ли някоя англичанка?

— Лельо, не ми се говори за това сега — отклони въпросите Петър.

— Ееее, ми какво, хубавец си — чернокос, синеок, момък за чудо и приказ.

— Стига, де!

Тя само вдигна рамене и изсумтя.

— Какво ще правиш с къщата, ще я продаваш ли?

— Искам първо да я видя, отдавна не съм ходил. Тогава ще реша.

— Ееее, ама леля, тя сигурно вече е паднала, никой не е живял в нея от толкова години. За какво ти е? Продавай земята, знаеш ли колко се търсят сега такива места?

— Ако дядо искаше, досега да я беше продал.

Леля Евдокия ровеше с вилица в чинията си.

— Абе… айде, сега, за мъртвите или добро, или нищо, ама дядо ти беше голям чешит. Да беше продал преди две-три години, стотици хиляди щеше да ѝ вземе, пък той…

— Лельо — обърна се към нея Петър, — така е искал, така е направил. Да не го бяхте водили в оня старчески дом, можеше да ви я остави, като толкова ти трябва.

— Брех, кусури търси! Айде, де, ами ти… — подскочи лелята, после се сети нещо и добави кротко: — Пете, недей, леля, да не се караме точно днес.

— Извинявай, не трябваше…

— Не, не, и ти си прав, ама… — започна лелята, после сниши глас, сякаш му издаваше някаква тайна: — Абе, Пете, имам една приятелка. Каза, че много бързо ще я продаде, бе, леля… за много пари.

— Ще видим, нека първо отида да я видя.

Селцето беше малко, но спретнато, заобиколено от все още недокосната природа. Отдалечено от големите градове, с годините се беше превърнало в любимо място за отдих на хора, които ценят тишината, съчетана с чистия въздух, идващ от полите на Странджа. В резултат на туристическия наплив някак неусетно множество вили и малки хотелчета се бяха появили на мястото на старите къщи и заместиха онова спокойствие, което първоначално беше привлякло хората, с музика и глъч.

Шепа къщи бяха запазили самобитната красота на оригиналните постройки, издържали проверката на вековете. Повечето не бяха обитаеми и се намираха в покрайнините на селото, като не ставаше много ясно дали са все още част от цивилизования свят, или от гората.

За щастие, онази, която д-р Иван Генчев търсеше, беше закътана сред няколко дървета съвсем в края на селото. През деня, докато обикаляха, за да търсят екологично чисти продукти за жена му, докторът я забеляза и дори спря колата и вдигна капака, преструвайки се, че проверява нещо по двигателя, за да я огледа добре.

Едноетажна, изградена от дървена конструкция с почернели от времето греди и кирпичени стени, къщата не беше нищо особено. Някога белосвана с вар — сега олющена, почти навсякъде — с порутен комин, тя с нищо не привличаше погледа. Дворът беше обрасъл с високи треви, но Иван успя да забележи трите стъпала, които водеха към входа, разположен в средата на разкривената фасада. Не му трябваше повече, а и някакъв любопитен местен приближаваше навярно за да си предложи помощта за колата.

Сухите листа в гората шумяха под краката му, колкото и да се стараеше да внимава къде стъпва. Почти беше стигнал до двора, когато няколко къщи по-надолу залая куче, и Иван замръзна на място. След него се обади второ, а после се присъединиха и други, докато накрая цялото село не се огласи от кучешки лай. Нямаше вятър, лекарят не разбираше как го усетиха животните, но не се притесни особено — навярно хората бяха свикнали с лая и просто трябваше да изчака.

Жален вой се изви някъде в гората зад него, самотен и тъжен, сякаш плачеше изгубено в тъмнината малко дете. Идваше съвсем отблизо. Друг плач се чу от по-далеч. Космите по врата на Иван настръхнаха.

Надолу по улицата се тръшна врата и приглушен мъжки глас каза:

— Шшшшт, стига!… Млък! Сякаш не ги познаваш — всяка вечер едно и също… Айде, стига!

Издрънча синджир, после кучето изскимтя кратко и спря да лае.

— Мамка им и чакали!… По чакали ще ми лаеш…

Воят замря и гората притихна отново.

Докторът продължи предпазливо напред и незабелязано се прехвърли през плета. Затаи дъх и се опита да се ориентира къде се намира. Единствената светеща лампа на улицата бе твърде далеч, но това сега се превръщаше в предимство, позволявайки му да остане незабелязан в мрака. Силуетът на къщата се открояваше пред него.

Дългите телескопични пръти на въдиците лежаха, безразборно захвърлени зад него. Сети се, че беше забравил да вземе стръв за тях, но пък оная глупачка жена му нищо не разбираше. Щом му повярва, че през нощта е най-доброто време за риболов на паламуд, значи, нямаше да се усети.

Стоеше на колене, подпрял ръце на бедрата си, и обмисляше откъде да започне. Прекара ръка по стъпалата и усети хладната, изгладена от дълга употреба повърхност. Бяха три, всяко едно издялано от цял каменен блок, като първото беше най-малко, а последното се вдигаше на шейсетина сантиметра от земята. Сигурно тежеше цял тон, нямаше да успее да го премести без чужда помощ.

Заобиколи приведен къщата и пипнешком изтръгна дебел кол от плета зад нея.

След час беше разчистил достатъчно място под първия камък, за да вкара пръта навътре. Напъна плещи и камъкът се повдигна. Не беше трудно.

Вторият го измъчи повече. Малката лопатка, купена от някакъв пазар — вероятно разпродажба на стари военни складове — имаше твърде къса дръжка и не стигаше достатъчно навътре, за да осигури опора на пръта. Наложи се да разшири дупката и настрани, докато накрая с напъване успя да премести и него.

Справяше се, но губеше време, освен това се уморяваше лесно. Физическата дейност, под каквато и да било форма, никога не го беше привличала. Лекото коремче, с което се беше сдобил през годините, също му пречеше.

Третият камък беше огромен, а основата му бе заровена в твърдата земя поне на двайсетина сантиметра. Старият дявол, ако наистина имаше нещо отдолу, го беше скрил майсторски. Никой не можеше да повдигне камъка сам и така имането да остане само за един. А когато са повече, все някой ще се издаде рано или късно.

Само че докторът знаеше, че има нещо заровено под камъка, и нямаше намерение да го повдига — не беше по силите му, поне не и за кратката лятна нощ.

Застана на колене и с бързи движения започна да разкопава земята, на която допреди малко лежаха камъните.

Не знаеше какво е, само беше сигурен в онова, което чу от умиращия старец. Къщата нямаше други стълби. Със сигурност беше заровено под стъпалата. В мислите му минаваха различни образи, но най-често се спираха на гърне, пълно с жълтици. Само да се добереше до тях, целият му живот щеше да се промени! Вече нямаше да се налага да брои стотинките, за да купи кафе, или да взема пари назаем, за да ги прати на сина си. Всичко щеше да се промени. Дори знаеше къде ще отиде на почивка. Не, не на почивка, направо щеше да се премести да живее там. Само да успее да стигне до гърнето!

Нощта напредваше, а с нея — и изкопът под основата на последния камък. Въпреки умората докторът не спираше да забива лопатката в спечената пръст. Натискаше с цяло тяло, като се стараеше да не вдига шум, после изтребваше буците и ги изхвърляше до себе си. Вече се беше образувала внушителна купчина.

Постави острието педя под основата и натисна. То потъна на няколко сантиметра и внезапно спря.

Сърцето на Иван скочи в гърлото.

Избърса потта от лицето си с мръсна длан и премести лопатката по-надолу. Ръцете му трепереха. Натисна отново. Острието отново спря.

Сякаш не беше той, а се наблюдаваше отстрани — копаеше и ровеше с ръце, без да изхвърля пръстта и да мисли за шума, който създава. Пред очите му постепенно се разкри плоска вертикална повърхност. Острието се плъзгаше по нея, докато търсеше краищата ѝ. Не знаеше колко може да е голяма, но в съзнанието му прелетяха спомени за каруци със злато, заровени от обирджии на тайни места. Възможно ли беше да е нещо толкова голямо?

Ръцете му не спираха да рият и съвсем скоро в тъмнината се очерта правоъгълна плоча точно под последното, най-голямото стъпало. Започна да разкопава около нея с надеждата да успее да измъкне съда изпод стъпалото. Само след няколко минути разбра, че това е отделна каменна плоча, чиито краища опират в други. Вероятно това, на което се бе натъкнал, беше част от облицовката на малка ниша, изкопана направо в земята под стъпалото. Лопатката сякаш сама се плъзгаше по ръбовете, търсейки слабо място, откъдето да откърти плочата.

Когато тя се стовари пред него, той вече не можеше да си поеме дъх. Нямаше търпение да бръкне вътре, но благоразумието надделя и той извади миниатюрно фенерче от джоба на късите панталони. Плувнал в пот, докторът насочи тънкия лъч навътре.

Това, което видя, го накара да отскочи с писък назад.

Вътре в четвъртитата ниша със стени от каменни плочи се бяха свиди две пъстри змии. Начупената линия по гърба и рогчето на върха на носа не можеха да се сбъркат. Пепелянките стояха навити като пружини и не помръдваха.

Между тях, в средата на нишата, лежеше предмет — не много голям, с неправилна форма, може би две педи дълъг и няколко пръста висок — увит в стар, изгнил парцал.

Иван изключи фенерчето и отстъпи още една крачка назад.

Въпреки краткия миг той ясно успя да различи жълтия отблясък на златото, блещукащо между парчетата прогнил плат.

Колата вдигаше облаци прах зад себе си, докато пъплеше по черния път. Не бе валяно със седмици и посевите покрай пътя висяха повехнали в юлската жега.

Петър едва позна къщата, в която беше израсъл. Китната градинка и зеленчуците, които помнеше, бяха заместени от буренаци, високи почти човешки бой. Порутената къща не приличаше на онази, в която прекарваше безгрижните лета на ваканциите. Нищо не беше същото.

Бутна вратичката и си запробива път през треволяка. Само след няколко крачки видя, че нещо не беше наред. Стълбите, които водеха към входната врата, ги нямаше. На тяхно място зееше ров, а самите стъпала лежаха разхвърляни наоколо. Без последното — то си беше на мястото.

Озадачен, Петър пристъпи крачка напред, но бързо отдръпна крака си миг преди да настъпи пепелянката на земята. Отстъпи и изчака змията да се скрие в тревата, но тогава забеляза, че главата ѝ е смачкана. Прескочи влечугото и приближи до изкопа. Изглеждаше пресен, пръстта на дъното беше още влажна. В отсрещния край, до едно от каменните стъпала, лежеше втора пепелянка, също мъртва.

Клекна и се взря в рова. Напомни му за гроба, в който положиха дядо Васил само преди ден.

Веднага разбра какво се е случило. Не му бе трудно, тъй като знаеше историите, които разправяха местните за дядото.

Децата, с които играеше навремето, не криеха нищо от разказите на родителите си за стария иманяр. Врели-некипели, дядо Васил им се присмиваше и му казваше да им отговаря, че от имане не се забогатява, а от труд. После добавяше, че най-голямото богатство на човек е скрито в сърцето му.

Не бе минал и ден от погребението, а вече налитаха като лешояди. Може би наистина трябваше да продаде мястото. Нямаше да го оставят на мира, докато не унищожат всичко. Започна да се изправя, когато погледът му се спря върху купчината пръст под последното стъпало. Нещо не се връзваше, защо ще връщат обратно изкопаната земя?

Взе някакъв кол, който се подмяташе наблизо, и разбута купчината с върха му. Не му беше трудно, на тридесет и една, в отлична физическа форма, той с лекота отместваше буците пръст.

Когато нишата, облицована с каменни плочи, се разкри пред очите му, Петър разбра, че историите за дядо Васил са били верни. Гледаше и не вярваше на очите си. Дъртият козел наистина беше крил нещо в къщата си! Кой би повярвал?

Влезе в дупката, за да разгледа по-отблизо. Нишата не беше голяма, но цената на скритото навярно не зависеше от размера. Протегна ръка навътре и опипа гладката повърхност. Вече отдръпваше ръката си, когато усети грапавините под пръстите си.

Изненадан, той забърса пръстта и погледна отново. Пред очите му се откриха контурите на някаква фигура, издълбани плитко в каменната плоча. От ъгъла, под който Петър гледаше, не успяваше да различи каква е рисунката, а нишата беше твърде тясна, за да пъхне глава вътре. Вместо това реши да извади плочата.

Преди да продължи, направи няколко снимки с мобилния си телефон.

В къщата беше прохладно. Може би поради старите вестници, с които бяха покрити прозорците, а може би заради кирпичените стени, но температурата беше съвсем поносима. Миришеше на прах и старост.

Захабената маса, покрита с протрита мушама, си беше същата, както и столовете, леглото с увисналата пружина и вехтият гардероб, в който дядо му държеше официалните си дрехи. На закачалката до стената висеше отдавна забравена синя риза. Избеляла от времето, покрита с фин прах, тя напразно чакаше дядо Васил да я стопли с тялото си.

Каменната плоча лежеше тежко на масата. От нея го гледаше изображението на конник, държащ копие. Барелефът не бе изработен от дядо Васил, това беше сигурно. Плитките линии, загладени от годините, на места почти изчезваха. Петър не знаеше колко време е необходимо, за да се износи камък така, но със сигурност беше повече от един човешки живот. Ездачът носеше плащ, който се развяваше зад него, а ръката с копието беше вдигната високо над главата. В краката на коня лежеше някакво животно, може би куче, а зад него — още едно. Малко по-назад, някак в края на плочата, се забелязваше изправена човешка фигура. Времето не беше пожалило образите, но ясно се виждаше дългата дреха, която фигурата носеше. Приличаше на жена. Цялата композиция напомни на Петър за иконата на свети Георги, само че тук в краката на коня имаше куче. Впрочем ездачът насочваше копието напред и изглеждаше, че кучето помага на конника, а не е обект на атака.

На обратната страна на плочата дълбок, гладко издълбан канал очертаваше правилна окръжност с диаметър около двайсетина сантиметра. След като го почисти внимателно от пръстта, Петър видя шест малки квадрата, разпределени на равни разстояния по окръжността. Ръбовете бяха ясно очертани и всички елементи имаха еднаква дълбочина.

Мислите му се отклониха и се зареяха във времето, когато прекарваше летата тук. Свободата и щастието на ония години никога нямаше да се върнат. Удоволствието да плуваш с хавайски харпун между скалите или да скитосваш из горите с тайфа безгрижни хлапаци, беше онази част от детството, която го караше да се усмихва. По-късно, когато остана сам на тринайсет години, след като и баща му почина, се наложи дядо му да се грижи за него, но вече не беше същото. Пак му харесваше да е в тази малка белосана къщурка, само че безгрижието бе изчезнало безвъзвратно. Оттогава дядо Васил не беше същият. Мъката по загубата на сина му, а две години преди това и на снаха му го състари за няколко месеца. Ако не беше малкият Петър, за когото да се грижи, вероятно би се предал много преди това.

Не им беше лесно, никак дори, но пък дядото знаеше чудесно какво е необходимо на един млад мъж, за да успее в този живот. Когато порасна, Петър се досети какви лишения понасяше старецът, за да го издържа, и може би затова взе решение да кандидатства във военно училище. Там всичко беше осигурено и нямаше да се налага да лишава дядото от нищо. С успеха, който имаше, би могъл да влезе в много по-престижни университети, но решението беше негово и не подлежеше на промяна. По-късно, по време на една от поредните реформи в армията, закриха поделението, в което служеше, и старши лейтенантът се сля с масата безработни млади хора, които се бореха за оцеляване. На никого не му пукаше за неговата мисия в Ирак, където се сблъска с неща, които искаше да забрави. Не се колеба дълго и замина зад граница — нямаше как да се реализира в тази страна, не и с военното образование, което имаше. Парадоксално, но във Великобритания точно то му помогна веднага да си намери работа.

Сега нещата добиваха друг смисъл. Дядо Васил бе крил нещо под стълбите. Онези, на които Петър седеше толкова често привечер, докато дъвчеше филия, дебело намазана с лютеница. В къщата, в която беше израснал. Нямаше представа какво е, но някой друг го беше взел. Някой, на когото то не принадлежеше.

Доктор Генчев паркира със скърцане стария опел и излезе от него. Докато пътуваше, течението от отворения прозорец го разхлаждаше приятно, но сега жегата го блъсна и се уви около него като горещо одеяло. Човек би предположил, че в полите на Стара планина би било по-хладно, но температурите във Велико Търново не отстъпваха на онези в по-ниските места.

Приглади с ръка панталоните си и отвори багажника. Там под резервната гума бе скрил онова, което го беше довело в старата столица. Хвърли напрегнат поглед към улицата, но не видя никого. Напъха набързо увития в памучен плат предмет в лекарската си чанта и отново се възхити на тежестта му. Това беше, почти беше успял. До вечерта щеше да е богат и лишен от грижи.

Не беше трудно да намери дилър. Оказа се, че бизнесът с антични предмети е изключително добре развит в България. Естествено, беше чувал за организираните иманярски банди, но само от новините и беше останал с впечатлението, че са обгърнати в мистика тайни групи, с които е невъзможно да се свържеш. Негов приятел адвокат му показа, че това съвсем не е така. Запален нумизмат, той знаеше много за организацията на тази търговия и нямаше нищо против да го сподели с доктора. Дължеше му услуга, тъй като д-р Генчев беше съдействал да приемат баща му в болница и беше организирал лечение, което минаваше по Здравна каса. Освен това не се налагаше да му обяснява защо се интересува.

Разбра, че има няколко места в страната, където се извършва търговия на антични ценности, контролирана от не повече от десетина дилъри. Хората дори си имаха тържища, където на определен период излагаха намереното за продан. В неговия случай, естествено, не ставаше и дума за подобен подход. Това беше за копачите — най-ниското стъпало в йерархията на иманярите. Оттам стоката преминаваше в ръцете на дребните колекционери или на организаторите, ако наистина си заслужаваше. Те бяха хората, които уреждаха канала за изнасянето зад граница и продаването на аукциони или директно на частни чуждестранни колекционери.

В началото го беше страх, че ще попадне на мафиоти, които ще му вземат златото и ще го пречукат. Впоследствие се успокои и разбра, че за хората това е просто бизнес. Уговорената сума беше по-ниска, отколкото предполагаше, но пък сам нямаше шанс да продаде нищо. Дори и да успееше да го изнесе зад граница, трябваха документи за произход и сертификати за автентичност, които докторът нямаше как да набави. За дилърите те бяха ежедневие. Освен това с предложеното докторът не само щеше да върне всички дългове, но и да изучи и другия си син.

Парите му трябваха и не можеше да чака повече, затова прие да се срещне с Георги Златанов — Славея, дилъра, който контролираше Северна България от Велико Търново. Разговорите по телефона увериха Иван, че човекът е почтен, доколкото това можеше да се каже за подобни хора. Гласът му звучеше напевно и приятелски, не беше трудно да се досети откъде идваше прякорът му.

За да плати, Славея трябваше да се убеди в автентичността на съкровището и да прецени състоянието му. Колкото и снимки да пращаше докторът, Славея остана непреклонен и настоя за лична среща. Приятелят на лекаря го увери, че това е честа практика и не би трябвало да се безпокои. Освен ако не опитва да пробута фалшификат, тогава нещата можели да загрубеят. Иван не се тревожеше от това, знаеше, че предметът е истински.

Отне му само ден, за да уговори срещата. Ако можеше и останалият бизнес в държавата да се движи с такива темпове, навярно бихме задминали Швейцария, помисли си той.

Фейсбук се оказа полезен за пръв път, откакто се регистрира преди години. Чрез него Петър безпроблемно издири телефона на Боряна, следвайки контактите на съучениците си. Интересно, не бяха задружен клас, но явно с течение на годините носталгията по общите спомени сплотяваше хората по необясним начин и сега повечето от тях поддържаха връзка, макар и виртуална.

Боряна Казакова беше негова съученичка от английската гимназия. Умна, енергична и амбициозна, тя кандидатства археология в Софийския университет, приеха я и беше една от първите по успех. След като загубиха връзка, Петър чу, че е защитила докторантура, но не знаеше по каква специалност.

Откъм морето полъхваше лек ветрец, носещ наситеното ухание на свежест и водорасли. Беше забравил колко пъстра изглежда пясъчната ивица през лятото, сякаш пясъкът внезапно се беше размесил с милиони разноцветни топчета.

Въртеше мобилния телефон в ръцете си и не знаеше какво дай каже. Надяваше се да му повярва.

— Влизай, влизай, докторе, заповядай! — Славея го чакаше, гол до кръста, по къси панталони и джапанки, на входната врата на къщата си, широко усмихнат. На врата му висяха тежки златни ланци, безразборно преплетени един в друг.

— Айде, че ще се разтопим на това слънце!

Къщата му в Арбанаси беше по-скоро миниатюрен замък, отколкото еднофамилен дом. Размерите на входната врата вероятно надхвърляха общата площ на апартамента на доктора. Не му се мислеше колко милиона има хвърлени в нея. Разточителната демонстрация на благосъстояние натрапваше усещане за претрупаност и кич, но за Иван нямаше никакво значение кой как си харчи парите. Искаше единствено да приключи по-бързо и да се прибере, по-богат откогато и да било.

— Приятно ми е да се запозная с доктор, без да имам нужда от такъв — каза Славея с усмивка и протегна ръка.

— На мен също ми е приятно, г-н Златанов.

— Е, моля те, айде сега, Жоро е добре. Може дори Славей да ми викаш. За приятели всичко може. Ние нали сме приятели, а, докторе?

— Не знам, Жоро, засега предпочитам да сме бизнес партньори — отвърна Иван, все още напрегнат, като несъзнателно притискаше с лакът лекарската чанта, преметната през рамо.

— Но разбира се, бизнесът, е на първо място! Заповядай — отмести се полуголият мъж и с широк жест го покани навътре.

Стаята, в която влязоха, порази доктора с вида си. Сякаш се намираше в музейна зала — около стените стояха изправени покрити с патина бронзови нагръдници и шлемове, антични щитове и предмети, чието предназначение не разбираше. Мечове и ятагани висяха закачени на тъмножълтите стени, някои от тях — в изключително добро състояние. По лавиците зад остъклените витрини на голяма секция се виждаха безброй малки статуетки и монети, пръснати елегантно.

Мебелите, изглежда, също бяха антични, с извити форми, обшити с кожа или захабен плат. Зад внушително писалище от тъмно дърво, украсено с обилна дърворезба, се намираше тежък трон, чиято изправена кожена облегалка беше обкована с груби медни гвоздеи. Подът беше от цветна мозайка, изобразяваща жени, които се поливат с амфори.

На два от столовете, в противоположните краища на стаята, отпуснато седяха двама младежи със спортни фигури, облечени в черни ризи с къс ръкав и дълги, свободни панталони.

Точно до писалището седеше третият човек в стаята — възрастен очилат човечец, полуплешив, с бяла риза с къс ръкав, отворена на гърдите. До краката му беше поставена черна кожена чанта.

Славея се настани в трона зад писалището и попита:

— Харесва ли ти моята скромна колекция?

— Внушително, сякаш съм в музей. Истинска ли е?

— Хаха, докторе, докторе… Любопитството погубило котката, не помниш ли? — Славея сложи ръка върху четвъртита бутилка, украсена с релефни орнаменти, и го погледна въпросително: — Питие?

— Не, благодаря, ще шофирам обратно.

— Да, да, точно така, не трябва да нарушаваме закона, нали?

Лек смях зад гърба на д-р Генчев му подсказа, че двамата младежи намират шегата на Славея за забавна.

— Парите тук ли са? — попита.

— Но моля ви, докторе, не ми ли вярвате? — с престорена обида отвърна Славея, докато си наливаше питие в голяма кристална чаша, после добави: — Тук са, разбира се.

Издърпа чекмедже от тежкото писалище и извади обемист пакет, увит във вестник.

— Ще ги получиш, когато се уверя, че това, което предлагаш, е истинско и си заслужава. Носиш го, нали?

— Разбира се, г-н Златанов, не ми ли вярвате? — усмихна се докторът и бръкна в лекарската чанта. Поколеба се за миг, но в крайна сметка вече беше тук и нямаше търпение всичко да приключи. Освен това не искаше да изглежда нерешителен.

Когато разви парцала, възрастният човечец до него възкликна тихо.

— Но… но това е… Това е ритон!

Славея се наведе напред и взе ритона в ръка. Разглеждаше го с присвити очи, докато го въртеше пред лицето си.

— Разбира се, че е ритон. Златен. Добре запазен. Ето — подаде го на плешивеца, — провери го.

Човекът припряно зарови ръка в чантата си и извади малка лупа. Свали очилата, постави лупата на дясното си око и внимателно пое златния ритон от ръцете на Славея.

Древният съд представляваше извита чаша за пиене, завършваща с гола женска фигура в долната си част. Отметнала глава, жената протягаше ръце напред, докато косата ѝ се спускаше на вълни назад по гърба. Детайлите бяха изобразени изключително прецизно — очите имаха зеници, а голите щръкнали гърди завършваха с деликатни заострени зърна. Плътните ѝ устни сякаш бяха изработени от някакъв различен от злато метал. По-матови и без блясък, те се извиваха в предизвикателна усмивка, допринасяйки още повече за реализма на фигурата. Вдлъбната линия на гърба опираше в разширението на таза с две трапчинки, откъдето плавно се издигаше овалният рог, в който се е наливало питието.

Под гърдите ѝ продължаваше стегнат корем с ясно различим пъп в средата. Краката на фигурата, леко разкрачени, бяха свити силно в колената, като петите докосваха задната част на бедрата и подпираха рога. Сякаш жената стоеше на колене и ръце, извила гръб назад, крепейки рог за вино. Между устните ѝ се намираше малък отвор, от който се е изливала течността.

Композицията беше изпълнена с усещане за красота и разбиране на пропорциите на човешкото тяло. Овалът на извития гръб плавно преминаваше в извивката на рога. Той беше чист, без никакви украшения. Завършваше с извит навън ръб, по който се виждаха изсечени някакви чертички.

Минаха няколко минути в пълно мълчание.

— Необичайно… — започна човекът. — Не е изработен от златен лист, изглежда, е излят и след това обработван допълнително, много нехарактерно.

Златанов стрелна Иван с очи.

— Липсват овули1, релефни перли, които да украсяват прехода от протомето2 към гърлото, няма целезирани детайли, всичко е изпипано… Фигурата е гола, подробно представена… масивна — продължаваше той. — Много необичайно протоме, трябва да призная… За пръв път срещам такова.

Ръцете на доктора се изпотиха.

— Обикновено по гърлото и рога има изобразени различни сцени — вдигна очи плешивият. — Епизоди от живота на божества или герои, които са носили…

— Не ми обяснявай какво представлява ритон! Истински ли е? — рязко го прекъсна Славея.

Чичкото вдигна глава и въпреки напрежението Иван едва не се изсмя на глас — лупата караше дясното око да изглежда огромно. Всъщност никак не му беше до смях.

— Не мога да кажа толкова бързо. Виждат се следите от обработката, материалът изглежда автентичен, въпреки че… Ето тук — посочи той устните. — Това не е злато. Не знам от какъв метал е и как е вложен, но е крайно необичайно. Цялата композиция е необичайна. Или това е много глупав опит за фалшификат, или е нещо, което никой не е срещал досега. Със сигурност не е продукт на Лампсак.

— Кой е Лампсак? — несъзнателно реагира докторът.

— Не кой, а какво. Това е град, където са се изработвали голяма част от златните предмети от древността, които намираме днес. Но този не е оттам.

— Можеш ли да го датираш?

— Хм, по нищо не прилича на малоазийската школа, поне не намирам аналог нито в гръцката, нито в персийската торевтики3. Безспорно, ритоните се използват с ритуални функции още от IV — III хилядолетие преди новата ера, но единствено траките употребяват за това благородни материали. А такъв, с толкова подробна немитологизирана женска фигура, никога не е срещан. Да не говорим за хм… силно сексуалното изображение.

— И? Не ми губи времето, истински ли е?

— Изкушавам се да кажа, че е фалшификат, но… Трябва да се изучи по-добре. Създава усещане за автентичност, макар и да не мога да потвърдя…

— Сигурен ли си? — отпи от чашата си Славея.

— Положително. Съществуват множество ритони с протоме на феникс или човешки глави, но тази не е на богиня, нито на митологично същество, не мога да намеря паралел. Тези надписи… — завъртя ритона в ръцете си отново — хм, непознати, не е Линеар А4… елински, не… — говореше на себе си мъжът — не мога да кажа със сигурност какво е.

— Добре, професоре, благодаря ви много, това е достатъчно — изправи се Златанов и подаде ръка.

По челото на плешивия човечец бяха избили капки пот, които се сливаха в тънка струйка, готова да потече над слепоочието му. Постави ритона на плота на писалището, без да откъсва очи от него. Рогът се изправи върху коленичилата женска фигура, като хвърляше отблясъци по тъмния плот на писалището.

— Мога ли да го огледам още малко, дендва може би, ако нямате нищо против? Мога да направя няколко теста…

Славея стана рязко.

— Моля, нека да ви изпратя, приятно ми беше да работя отново с вас. Хонорарът пак по същия начин, нали?

— Мдааа — неуверено отговори мъжът, докато се изправяше.

— Момчета, погрижете се за нашия гост, не искаме да скучае, нали така? Аз се връщам след минутка.

Масивната, космата ръка на Георги Златанов свойски прегръщаше професора по пътя им навън, докато двамата младежи се приближаваха лениво към доктора. Иван Генчев се изправи.

— Не, Жоро, чакай! Няма сделка, отпада, отказвам се.

Протегна се към ритона и с трескави движения го напъха в лекарската чанта. Обърна се и видя как Славея внимателно затвори вратата зад себе си, докато извеждаше професора в летния пек.

Младежите пристъпиха към него. Не се усмихваха.

— Доктор Казакова.

Петър не беше чувал гласа ѝ от години, но го позна веднага. Усмихна се.

— Ало, Боряна, ти ли си?

— Кой се обажда?

— Петър, сещаш ли се, Петър Георгиев? Бяхме съученици в английската?

— Пешо! Ехааа… Сещам се, разбира се! Как се сети за мен?

— Гласът ѝ вече не звучеше официално и дистанцирано. — Как ме намери?

— От фейсбук… Абе, ти къде си?

— На разкопки, а ти?

— Аз съм в Бургас в момента, но ако си наблизо, мога да дойда да се видим.

Отсреща последва миг тишина.

— Да се видим?

— Да, виж, знам колко странно звучи, но… попаднах на нещо и искам да те питам разни работи, ако може.

— Мен да питаш? Какво си се сетил сега, хахаха… — звънливият смях на Боряна му напомни колко я харесваше в ученическите си години. Покрай гласа ѝ се чуваше шумотевица.

— Ами да, кой друг? Ти си единственият археолог, когото познавам.

— О, археология те интересува? Пеше, не знам как да стане, наистина съм заета, можем да копаем само лятото, а след месец оттук ще мине магистрала, знам ли какво ще скрият, за да не спрат строежа. Не може ли да изчака?

— Абе, сигурно може, ама…

— Какво? Кажи, може да ти помогна така, по телефона.

Петър усети, че Боряна няма желание да се занимава с него и това го жегна. Не пречеше да опита, освен това нямаше какво да губи, и реши да действа директно.

— Боре, някой е изровил нещо под старата къща на дядо.

— Какво е изровил? — шумът от гласовете зад нея заглъхна и по дишането ѝ Петър разбра, че се отдалечава от източника.

— Не знам, там е работата. Когато стигнах, имаше само ров и една ниша под стъпалото.

— Ниша?

— Да, вече празна, облицована с някакви каменни плочи.

— Аз как бих могла да ти помогна? — усети дистанцията в гласа ѝ той.

— Искам да разбера какво може да е имало там, за да знам какво да търся…

— Оооо, ама ти си станал иманяр? Къде ще го намериш, сигурно вече е на някой търг в Австрия. Въобще как можеш да си сигурен, че е имало нещо, което…

— Чакай малко… на едната от плочите има някакъв барелеф, конник някакъв, искам да разбера какво…

— Конник? — прекъсна го Боряна. — Какъв конник?

— С копие и плащ, който се развява… Има и две кучета и още някакъв човек зад него, май е жена. Отзад има издълбано нещо като зъбно колело… Ехо, Боре, там лиси?

— Да, да, тук съм… Конник, казваш.

— Да.

— Къде е тая плоча?

— Това е всичко, кълна се… — думите излизаха като мучене през разбитите устни на доктор Генчев. — Нямаше друго, само ритона.

Погледна към Славея, който спокойно се беше изтегнал назад в трона си, държейки в ръка чашата с питие. Дебелият иманяр сякаш се наслаждаваше на болката, която му причиняваше.

Разпитът продължаваше повече от половин час. Когато иманярят излезе, двамата млади мъже се нахвърлиха върху Иван с юмруци и ритници. Биха го, докато не се свлече на пода, свил колене и ръце към тялото си. Не го попитаха нищо, просто го млатеха съсредоточено, докато накрая Златанов се върна. Тогава започнаха да му задават въпроси. Той се стараеше да отговаря изчерпателно, за да ги накара да спрат, но боят не престана. Удряха го за забавление и удоволствие, не защото опитваше да ги лъже. Нямаше място по тялото, където да не го болеше. Бе готов на всичко, за да спре болката.

— Да повторим: значи, искаш да ме убедиш, че случайно си разбрал къде има заровено съкровище, отишъл си и си го изровил просто ей така?

— Да… — започна Иван, но ударът прекъсна думите му. Ухото му писна и той го притисна с ръка. Мъжът зад него се изсмя.

— Тц-тц-тц… Не ме лъжи, докторе, не е прилично така. На това ли ви учат в докторското училище — да лъжете хората и да се опитвате да им пробутвате фалшификати?

— Не е фалшификат, там го намерих…

Единият от биячите посегна към Иван и той вдигна ръце, за да се предпази, но удар не последва. Онзи се изхили. Доктора всичко го болеше. Ребрата му бяха натъртени от ритниците. Знаеше, че няма нищо счупено, но болката бе толкова силна, че едва събираше мислите си.

— Виж сега — изправи се иманярят, — знаеш ли защо ми викат Славея?

Иван не отговори, вперил поглед с наведена глава в мозайката на пода.

— Защото при мен всички пропяват, докторче. Няма някой, който да не е пропял — кимна към младежите. — Като пойни птички пеят, хахаха!

Смехът на Златанов се смеси с вика, който се изтръгна от Иван, докато падаше по очи от ритника в гърба.

— Не те лъжа, Жоро, недей… стига толкова… Моля те, не лъжа… — Риданието се изтръгна от доктора, без да го осъзнава, и постепенно премина в задавено хлипане: — Това е истината, само едни плочи останаха… и двете змии… Недей повече, моля те…

Славея заобиколи писалището и клекна до него.

— Наистина ли нямаше нищо друго? — попита го с мек глас.

— Не…

— Не взе нищо друго оттам?

— Не, не, само това… — отговори Иван, после побърза да добави: — И парцала, с който беше увит ритонът. Всичко друго си е на мястото… Само го зарових обратно.

— Браво. Точно така, никой не трябва да разбира, не оставяме следи.

Славея го гледаше с лека усмивка.

— Добре, докторе, склонен съм да ти повярвам, днес съм в настроение. Все пак успях да предотвратя фалшифициране на историята, нали? Хайде, стани и се оправи малко. Няма да ходиш така по улиците, нали?

Иван се изправи, пъшкайки, на колене и го погледна през подутите си очи. Дали щеше да се отърве? Възможно ли беше?

— Но се сещаш, че ще трябва да компенсирам с нещо времето, което ми загуби, нали? Да не говорим за хонорара на професора — протегна ръка и го погали по главата. — Нали разбираш? Тоя фалшификат например…

— Да, да, каквото кажеш… благодаря ти — облекчението заля доктора като топла океанска вълна.

— Ето, сега е друго, вече виждам, че не ме лъжеш — потупа го леко по бузата.

— Не, Жоро, не те лъжа, всичко взимай, не ми трябва. Въобще не трябваше да се забърквам…

— Е, не, добре стана така, виж сега какви приятели станахме, нали?

Сълзите течаха по лицето на доктор Генчев и се смесваха с кръвта от пукнатите устни и счупения нос.

— Няма страшно, докторе, няма да се плашиш, приятели сме. Приятелите си вършат услуги, нали?

Иван само кимна. Славея се изправи.

— Чудесно, много ще ти бъда благодарен, ако ми измериш кръвното, преди да тръгнеш. Какво ще кажеш?

— Къде, казваш, я намери тази плоча?

Боряна се беше надвесила над отворения багажник, в който Петър държеше плочата с барелефа. Тъмнорусата ѝ коса, вързана на конска опашка, леко се раздвижваше от вятъра. Беше по-къса, отколкото я помнеше, но самата Боряна несъмнено беше станала още по-красива. Стегнатата ѝ фигура бе добила женско излъчване вместо онази момичешка палавост, която толкова го очароваше преди години. Плътният слънчев загар не пречеше на лешниковите ѝ очи да искрят любопитно и подчертаваше луничките по носа.

— На мястото, в изкопа. Имаше още няколко, които оформяха нещо като камера, но на тях нямаше нищо.

— Тази откъде беше?

— От дъното.

— Капак имаше ли?

Въпросът го изненада. Не се беше сетил да провери дали нишата има капак, но нямаше как да няма, при положение че между нея и стъпалото имаше слой пръст. Хвана го яд, че беше пропуснал.

— Не проверих, но мисля, че имаше…

— Хубаво беше да провериш, въпреки че се съмнявам да има нещо на него.

— Е, кажи ми сега за този конник? — смени темата Петър.

— Нека да влезем в палатката, вземи и плочата.

Без да го изчака, Боряна се насочи към една от редицата палатки, разпънати около няколко правоъгълни изкопа, в които десетина младежи ровеха съсредоточено.

Лагерът на археолозите се намираше на трасето на бъдеща магистрала, която напредваше бързо с подкрепата на европейските фондове. По закон, ако при строежа се натъкнеха на място от археологически интерес, строителите трябваше да прекратят работата, докато не се проучи мястото. Това водеше до забавяне на графика и тлъсти неустойки. Практиката беше нищо от откритото да не се обявява и много исторически значими обекти биваха унищожавани без следа. Поради това археолозите се бореха за всяка възможност да проучат терена, преди строителите да са стигнали дотам. За щастие, лагерът беше само на час и половина път и Петър успя да стигне в късния следобед.

— Искаш ли студена кока-кола? — попита Боряна, като се наведе над синя хладилна чанта в ъгъла на палатката.

Петър кимна и улови кутийката, която му подхвърли. Въпреки че носеше тениска с къс ръкав и бермуди, горещината изпиваше силите му и имаше нужда да. Се ободри.

— Тук ли живееш? — попита, оглеждайки вътрешността на палатката.

Видя маса, два стола и походно легло. В единия от ъглите освен хладилната чанта беше хвърлен голям сак, в който се виждаха прилежно сгънати дрехи. Диагонално под покрива на палатката минаваше въженце, на което висяха изпрани части от дамско облекло.

— Да, докато траят разкопките, това е моят дом — погледна го тя изпод вежди. — Представи си, имаме дори баня.

Може би не се беше променила чак толкова, помисли той.

— Е, уютно е…

— Сядай — Боряна бутна към него брезентов стол и се тръшна на друг. Късите ѝ панталони разкриваха стройни мускулести бедра, загатващи за усилена физическа дейност.

— Изображението е на Херос — започна тя, — няма съмнение. Това е добре известен образ от тракийската митология.

— Бог ли е?

— И да, и не. Обожествен е, някои дори смятат, че е всевиждащ и всечуващ, понякога е изобразяван с по две или три лица. Свързват го с плодородието, живота и смъртта, затова се среща на много оброчни плочи. Някъде е придружен от едно куче, на други — от две, или дори от лъв. Смята се, че впоследствие е преминал в образа на свети Георги при християнизацията на местните ритуали. Други източници казват, че е първообразът на героя, нещо като античен Супермен — засмя се тя.

— Супермен?

— Да, ще се учудиш колко силно са вярвали древните в подобни героични фигури. Даже съвременната дума „герой“ произлиза от името на твоя човек. Херос — херой — герой. Има значителна мистична сила, смятало се е, че е непобедим.

Петър кимна.

— Какво означава, че точно този камък е поставен там?

Боряна вдигна рамене.

— Може и нищо да не означава. Дядо ти едва ли е знаел точно кой е изобразен на барелефа.

— Може и да е знаел… Той знаеше много за древните митове и легенди. Помня, че когато ги учехме в училище, ги знаеше всичките.

— Въпреки това нищо не може да се докаже. Интересното в случая е самата плоча. Съществуват образи на Херос, на които има придружител, всъщност са често срещани — тя се надвеси над плочата. — Тази тук е интересна, защото Херос е в движение, с развят плащ, а придружителят сякаш върви зад него. Освен това… освен това сякаш е жена.

— Това какво означава?

— Означава, че е един от малкото образи на Херос, където има изобразена жена като придружител.

Обърна плочата и разгледа отблизо издълбаната окръжност.

— И това… не съм срещала нещо подобно — тя вдигна очи и отпи от кутийката с кола. — Хубаво щеше да е да мога да видя нишата, преди да извадиш плочата…

— О, няма проблем — каза Петър — аз направих снимки.

— И да не го изпуснете, ей, ще ви смачкам!

— Няма, шефе! — дружно отговориха младежите в черните ризи.

— Проверете къщата, искам всичко тук още днес вечерта, ясно?

Двамата кимнаха и тръгнаха да излизат.

— Чакайте. Обадете се на Венци, кажете му, че го пращам с вас. И не изпускайте тоя нещастник, гледайте да го изтървете и да се окаже, че крие нещо друго!

— Няма, шефе! — повтори по-младият и двамата припряно излязоха навън.

Славея замислено отпи последната глътка от питието си и бръкна в същото чекмедже, откъдето беше извадил опакования във вестник пакет. Само че този път извади обикновен тефтер с тъмносиня твърда подвързия. Разгърна го и намери страницата, която търсеше. Там измежду много други се намираше прилежно изписан телефонен номер. За разлика от останалите срещу този нямаше име.

Извади мобилния си телефон и набра номера. След две позвънявания отсреща чу дрезгав глас.

— Казвай.

— Мисля, че го намерихме.

— Сигурен ли си?

— Ммммда… така мисля — усети устата си пресъхнала.

— У теб ли е?

— Да, при мен е.

Докторът не вярваше на късмета си. Мислеше, че Славея ще го затрие и ще го зарови някъде. Докато вървеше към колата, се озърташе, като всеки момент очакваше да чуе изстрел и отнякъде да долети куршум. Влезе с куцане в опела и пъхна ключа.

Сети се, че бензинът можеше и да не му стигне да се прибере, а беше пратил последните си пари на Марин в Германия.

Хвана волана с треперещи ръце, опря чело в него и стоя така много дълго.

— Хм, нищо особено… явно това е конструкция, която дядо ти е направил. Не е от значение.

Стояха, навели глави, съвсем близо един до друг, взирайки се в екрана на телефона.

— Това какво е? — попита Боряна.

— Стъпалото, нишата е точно под него.

— Можеш ли да увеличиш малко…

Петър увеличи снимката, доколкото позволи екранът, и образът на зацапаното с пръст последно стъпало изпълни картината.

— Ей тук, моля те, увеличи тук — посочи едно петно Боряна.

— Така добре ли е?

Тя мълчеше и се взираше в екрана.

— С SD карта ли е?

— Да, защо?

— Нека да свалим снимките на лаптопа, може ли?

— Разбира се… заповядай — Петър измъкна малката карта и ѝ я подаде.

Боряна седна зад компютъра и с няколко клика на мишката премести иконките на десктопа. Последната снимка се появи на монитора в уголемен размер. Кликна няколко пъти и увеличи едно определено място. Петър не виждаше нищо освен камък, зацапан с пръст.

— Ето… тук, виж тук… — посочи Боряна. — Какво е това?

Петър се надвеси над нея и се вгледа внимателно, докато накрая видя какво му показваше тя. Полуприкрити от мръсотията, се виждаха някакви черти и резки, които сякаш бяха част от надпис, издълбан в камъка.

— Не знам… за пръв път го виждам.

— Шефът каза да те вземем с нас.

— Къде ще ходим?

— На плаж.

Венцислав Русев седеше, изпънал дългите си слаби крака върху седалката на пластмасов стол, и барабанеше с пръсти по масата. Носеше разкопчана докрай светлосиня риза с къс ръкав, която не можеше да скрие мършавите му рамене.

Прокара длан през оредяващата си коса и спусна крака на земята. Не можеше да откаже на Златанов, въпреки че беше затрупан с работа.

— Добре, отивайте в колата, ей сега ще дойда.

Изчака двамата да се отдалечат и позвъни в областната дирекция на полицията, за да предупреди, че отива на оглед и няма да се върне до края на деня. Нямаше да е проблем — често отсъстваше по цели дни, докато водеше разследванията си, и в дирекцията бяха свикнали. Това му даваше свободата да избяга от полицейската рутина и той се възползваше дори без да има формален повод.

Секретарката на шефа му носеше името Елена — древната красавица, заради която бе избухнала Троянската война. За раз-. Лика от нея секретарката бе грозноватичка и доста пълна. Бе сигурен, че младата жена ще го покрие. Разбира се, щеше да се наложи да я посети по-късно, за да ѝ докаже колко ѝ е благодарен. Макар и да му се струваше досадна на моменти, съумяваше да я остави с впечатлението, че изпитва дълбоки чувства към нея. Тя си въобразяваше, че вниманието му е продиктувано от сериозни намерения. Никак не му бе трудно да ѝ завърти главата. Точно това, от което тя имаше нужда, за да продължава да го прикрива.

Пръстите на Боряна тракаха уверено по клавиатурата, докато обясняваше.

— Ще използвам една специализирана лингвистична програма, която имаме. Не е най-модерното, но върши работа. Използва алгоритъм, който възстановява предполагаемите места на изгубени пиксели. Така по-лесно разчитаме похабени символи. Е, има по-надеждни начини, но в този случай така е най-бързо.

Докато говореше, снимката на монитора избледня и няколко контрастни червени линии се появиха на мястото на чертите от камъка.

— Ето, виждаш ли, става… Избрала съм червено, защото не може да се обърка с остатъчен цвят — червеното рядко е било използвано за надписи в древността. Имало е определено символично значение, както можеш да се досетиш.

— Да, кръвта… смъртта…

— И животът. Винаги са свързани.

— Ясно. Какво пише?

— Е, чакай, де, още нищо не се вижда. Не се разпознават символи, не виждаш ли?

— Не знам какво виждам — вдигна вежди Петър.

— Ох — въздъхна тя, — представи си, че в програмата са въведени познати символи, които се напасват към тези от снимката, ако се открие съответствие.

— Разбирам… Сега не се открива.

— Не, но това нищо не значи. Трябва да сме сигурни как е ориентиран текстът, освен това този е прекалено закрит от пръстта… Чакай малко…

Боряна се надвеси над монитора и се взря в червените линии. Три от тях образуваха равностранен триъгълник с точка в средата.

— Това тук… — посочи. — Това несъмнено е разпознат символ. Хм… а останалите…

— Какво?

— Не съм сигурна, но ми напомня нещо познато, срещала съм го някъде.

— Не можеш ли да се сетиш?

— Не ме припирай, де! Не съм специалист по древна писменост… лингвистиката не ми е сила…

— Извинявай… — започна Петър.

— Но знам кой е — вдигна глава Боряна и му се усмихна.

— Защо ще му е на дядо да дялка черти в камъка? Възможно ли е да са били вече там?

— Едва ли, погледни, ръбовете са прекалено остри, поне тези, които могат да се видят тук. Освен това надписът е повърхностен, дядо ти не е разбирал много от каменоделство. Пък и все още не знаем дали изобщо имат някакъв смисъл, или са просто някаква негова маркировка.

— Не вярвам… Толкова години е пазел нещо отдолу, като си е направил труда да подсигури специална ниша, на дъното на която е барелефът на Херос. Не изглежда като нещо, което е направил прибързано…

Телефонът на Боряна иззвъня.

— Ало? Професоре?

Заслуша се за момент, после каза.

— Секунда, искам да мина на високоговорител… — постави телефона на масата и добави: — Готово, сега и двамата ви чуваме.

— Здравейте, професоре — поздрави Петър.

— Здравейте, вие сте човекът, който е снимал надписа, доколкото разбирам? — гласът беше плътен и дълбок, с премерени паузи, в които се долавяше дългогодишната практика на преподавател.

— Да, аз съм.

— Да не губим време, къде направихте снимките?

— В двора на къщата на… — Петър се сети, че като единствен наследник сега имотът беше негов — на къщата ми. На едно от стъпалата.

— Това е добре, да… Знаете ли как се е появил надписът там?

— Предполагам, че дядо ми го е направил, но не знам с каква цел. Открих го едва вчера — отвърна той. — Тоест вчера направих снимките, а Боряна го различи от тях.

— Доктор Казакова? — прозвуча гласът.

— Да?

— Известно ви е, предполагам, че този надпис няма аналог.

— Да, затова се обърнах към вас, но все пак ми напомня нещо…

— Доктор Казакова, трябва да призная, че вие бяхте сред любимите ми студенти, но съм в известна степен разочарован от вашето нежелание да си спомните неща, които съм ви преподавал…

— Не разбирам… — въпреки тъмния ѝ тен Петър ясно видя как Боряна се изчерви.

— Хахаха — засмя се меко професорът, — не се безпокой, Боряна, едва ли на някого от другите ми студенти това въобще би му напомнило нещо.

— Разбрахте ли какво е? — отпусна се Боряна отново.

— Да, с голяма доза сигурност мога да потвърдя, че това е тракийско писмо, записано с Линеар Б5.

— Ама, разбира се! — ахна Боряна. — Как не се сетих, това е линеарно писмо!

— Тракийско? Но нали траките не са имали писменост? — поне дотолкова Петър помнеше уроците по история.

— Обща заблуда — отвърна професорът. — Още Еврипид свидетелства за тракийска писменост, но и не само той. Алкидамант също пише, че Орфей е донесъл на хората буквите, а той, както без съмнение знаем, е бил тракиец. Имали са, макар и да не е добре опозната поради изключително редките случаи, в които сме се натъквали на нея. Три, ако трябва да бъдем точни. Вие имате четвъртия, което го прави толкова необикновен.

— Още по-необикновено е откъде пък дядо би знаел за това… — промърмори Петър.

— Да, това е нещо, което мен също ме интересува.

— Успяхте ли да разчетете знаците, професоре? — намеси се Боряна.

— Уви, Боряна, досега няма достатъчно свидетелства, за да бъдат разчетени. Поне не еднозначно. Твърде малко се знае за езика им, а както вече казах, записите му са изключително редки. В случая става въпрос за запис на тракийски език посредством линеарно сричково писмо, пригодено за фонетичната структура на древногръцкия език.

— Но професоре, откъде можем да сме сигурни, че става въпрос именно за тракийска писменост, а не за древногръцка?

— Както вероятно помните от лекциите ми — започна професорът, като направи точно премерена пауза, преди да продължи — Линеар Б е успешно разчетен още в ранните петдесет на миналия век от Вентрис и Чадуик. В подобен случай разчитането дори на този фрагмент не би било проблем, както и принадлежността на записания език.

— Разбирам — отвърна замислено Боряна, — няма съвпадение между древногръцката фонетика и символите…

— Именно.

— А разчитането на тракийския език? — попита Петър.

— Разбира се, има опити, които предполагат достоверност, и аз, колкото и нескромно да звучи, съм автор на един от тях. Ако трябва да съм точен, на много места се срещат надписи, които могат да бъдат отнесени към траките, но само три аз лично смятам за достатъчно пълни, за да бъдат квалифицирани като такива — Ситовския, Езеровския и Кьолменския.

— А този?

— Този е… неавтентичен. Ако не те познавах, Боряна, не бих се занимавал въобще с него, след като научих произхода му.

— Разбирам ви…

— Нека не прибързваме. Интересното в случая е, че един неук човек — простете ми, Петре — е издълбал надпис, несъмнено тракийски, който няма как да знае, освен ако не го е копирал отнякъде. Използването на линеарно писмо прави този факт още по-интересен.

Петър вдигна глава и безмълвно погледна Боряна. Очите ѝ искряха.

— За съжаление, надписът е непълен и недобре различим. Доктор Казакова, мога ли да ви помоля за нещо?

— Разбира се, професоре.

— Моля ви, придружете Петър и свалете целия надпис. Убеден съм, че след това ще можем да работим по-добре. Оставете на мен да се погрижа за разкопките, вашето отсъствие няма да им се отрази, обещавам ви. Сигурен съм, че нямате нищо против доктор Михайлов да поеме нещата във ваше отсъствие, ще уредя до сутринта да е на място.

— Да… добре… — отвърна неуверено Боряна. — Само още едно нещо, този триъгълник първоначално го свързах с „делта“, но от това, което казвате, разбирам, че греша.

— Да, правилно, нормално е да се заблудите, докато търсите елинистичен еквивалент. В този случай мисля, че се касае за нещо по-различно. Разбирате ли, равностранният триъгълник с изправен връх се свързва с плодородието и Кабирските мистерии. Надявам се, че разбирате колко важно е да свалим целия надпис.

Боряна беше хванала устата си с ръка, очите ѝ бяха широко разтворени.

— Кабирите6…? — промълви. — Възможно ли е?

— Това, мило дете, предстои тепърва да открием.

Самолетът от Лондон докосна пистата на летище Бургас и рязко намали скоростта.

Двайсетина минути по-късно върволицата летуващи се блъскаха един в друг, за да грабнат куфарите си от транспортната лента, изнервени от липсата на вентилация в летището.

Мъжът в белия ленен костюм купи пакетче мокри кърпички и избърса старателно ръцете си и дръжката на обемистия сак, който свали от лентата. След това го постави на рамо и излезе в непоносимата жега.

Колата умело лавираше между потока летуващи, който се насочваше към морето в края на всяка седмица. След няколко дни течението щеше да се обърне обратно. Приливите и отливите на Черно море.

Петър обичаше да шофира, отдаваше му се и не му омръзваше. Фирмата, от която нае колата, му предостави възможност да избира и той се спря на новичко БМВ трета серия, тъмносиньо и много, много пъргаво.

— Кажи ми за тия надписи?

Боряна седеше на предната седалка и гледаше умислено напред. Успя да смени дрехите си набързо и вместо късите панталони какѝ и потник носеше избелели джинси и фланелка с надпис на английски „Един приятел ходи до Лондон и единственото, което ми донесе, е тая скапана фланелка“. На задната седалка бе метнала малък сак с най-необходимото, което включваше и лаптопа ѝ, от който щяха да пратят новите снимки на професор Николов.

— Кои точно?

— Онези, дето професорът каза, че признавал.

— Ситовският, Кьолменският и Езеровският.

— Да.

Тя въздъхна леко. Изглеждаше отнесена.

— Ситовският е наречен така заради мястото, където е открит — в пещера до родопското село Ситово, през 1924 г. Има поне четири хипотези за произхода му, дори търсят връзка с келтските руни, но най-вероятната е тракийската. Дълъг е към три метра и висок трийсетина сантиметра. Правени са много опити да бъде разчетен, но досега няма нищо, което да не е оборено.

— Кое тракийско племе е живяло в Родопите?

— Бесите, но не може да се предположи дали точно те са го писали, много е трудно да се датира. Досега се смята, че траките са били безписмен народ до началото на новата ера, когато започва активната романизация. Точно затова професорът каза, че вярва само на три надписа.

— А другите?

— Езеровският е върху пръстен, използван при погребален ритуал. Там е намерен.

— До село Езерово, предполагам.

— Да… А Кьолменският е открит в погребална могила. До село Кьолмен — усмихна се тя. — Интересното при него е, че е обърнат навътре, тоест е предназначен за четене от погребания. Той впрочем е бил кремиран.

— Трудно ще му е да чете така — усмихна се Петър.

— Да — ухили се в отговор Боряна, — но не и ако духът му е безсмъртен и няма други забавления.

— Сигурно е самотно… в гробница.

— Бррр… не искам да си представям дори — дяла вечност да четеш само едно и също.

Петър уверено изпревари две коли едновременно, като се плъзна в свободното място току пред колата от насрещното платно.

— Боре, онзи, дядовският надпис…

— Кой?

— Онзи, бе, който отиваме да снимаме — на дядо ми.

— Аааа… Дядовски… Какво за него?

— Защо толкова заинтригува професора?

Боряна сви рамене.

— Защото изглежда истински и явно има място, откъдето дядо ти го е копирал.

— Хайде сега, не ме прави на глупак. Дотолкова и аз сам се досещам. Не е само това.

— Хм… Сигурно са Кабирите.

— Кои са те?

— Мистериите на Кабирите. Това е мистично учение със силно влияние в древността, макар и сведенията за него да са изключително оскъдни. Всичко се е пазело в дълбока тайна.

— Защо е толкова важно? — попита Петър, без да мести поглед от пътя.

— Защото досега не са намирани светилища у нас освен едно предполагаемо до Варна. Единствено епиграфски сведения сочат, че Кабирите са били почитани в резиденцията на Севт III. Това би означавало, че територията на днешна България е имала много по-високо значение в древния свят. Разбираш ли, мистериите са били събирател на древната философия, обединявали са теологични принципи и практики. Център на духовни учения, които са оказвали въздействие върху аристокрацията. Само посветени са можели да се докоснат до знанието, заключено в тях. Имат тракопеласгийски произход, доколкото се сещам. Известни са няколко имена, за които се предполага, че са адепти — Орфей например, Залмоксис7 също.

— Какво би представлявало такова светилище? В смисъл дядо ми как е попаднал на него? Ако е някакъв храм, не трябва ли да е открит отдавна?

— Не е задължително. Може да е разрушен напълно и той случайно да се е натъкнал на частични останки.

— Да, може… Имали ли са съкровища?

Боряна обърна глава към него и каза тихо:

— Имали са, Пеше, най-ценното от всичко — знанието и мъдростта. Добре ще е да го намериш, не мислиш ли?

Петър не отговори, само стисна по-силно волана и настъпи газта.

Черният мерцедес бавно приближи края на улицата и паркира встрани, далеч от погледите. Преди да излезе, Венци огледа околните къщи, но не забеляза никого. Входната вратичка не беше заключена и леко изскърца, когато пропусна тримата мъже в двора.

— Ау, змия! — изпищя единият от биячите, които придружаваха Русев, и отскочи назад.

— Много си кух бе, Кофа, не гледаш ли, че е убита — изсмя се другият, но за всеки случай заобиколи съсухреното тяло на пепелянката.

Кофата изсумтя и продължи напред, като гледаше в краката си.

— Бягай, има друга зад теб! — разбута с крак сухата трева първият и се разхили.

— Стига бе, тъпак, бой ли искаш? — озъби се Кофата.

— Господа, намалете приказките — спокойно се намеси Венци Русев и клекна до изкопа.

Двамата млъкнаха, но продължиха да си разменят коси погледи. Венци огледа нишата, видя липсващото дъно и смръщи вежди. Ежедневно правеше огледи на местопрестъпления и бе свикнал да не изпуска и най-дребните детайли. Погледът му пробяга по разхвърляната пръст, обходи стъпалата и се спря на едва забележимия надпис върху последното стъпало.

— Влизайте вътре и взимайте всичко — нареди им той, а после се изправи и огледа дворовете наоколо. Слънцето залязваше, но вероятно хората все още се криеха някъде на сянка, защото навсякъде беше пусто.

След няколко минути двете горили извадиха останалите плочи и ги струпаха на земята.

— За това ли блъскахме толкова път? — попита Кофата.

— Една липсва — забеляза другият.

— Тъп си бе, Кире, не виждаш ли, че нищо няма на тях. За к’во са ти?

— Не разсъждавайте, господа, не ви се отдава, може да се нараните, докато се мъчите — спокойно каза Венци.

— Аре, бе, не се прай много, давай да се връщаме — изскърца със зъби Кирето.

— Не толкова бързо, господа, не толкова.

Сумракът преминаваше в мрак, когато Боряна се надвеси над изкопа.

— Тук ли беше?

— Да… но… някой друг е идвал след мен — с недоумение гледаше тъмната дупка Петър. — Нишата си беше на място, стените ѝ си бяха непокътнати. Сега няма нищо…

Оглеждаше се, без напълно да разбира какво се е случило. Погледът му попадна на надписа, заради който бяха дошли.

— Боре, някой е изчистил надписа…

— Петьо, разминахте се! — чу енергичен глас зад себе си Петър и се обърна.

Възрастна, възпълна жена приближаваше с пъргави крачки, докато бършеше ръце в пъстра престилка. Позна я въпреки годините, които се бяха отпечатали на лицето ѝ.

— Лельо Петранке! Откога не съм те виждал!

— Моите съболезнования, Петьо, да знаеш, ние много го уважавахме бай Васил, много услуги ни правеше — каза със съчувствие, докато го държеше за ръката. — Е, и ние на него, де.

— Да, лельо, знам… той също много ви уважаваше.

Жената въртеше ръце в престилката си.

— Туй твойта булка ли е? Браво, мойто момче, много ти е хубава… — наклони глава тя.

— Аааа… не, тя е… съученичка, само компания ми прави — отговори Петър, но усети как се изчервява. Боряна се усмихваше широко.

— Ама, значи, пусто да остане, за малко се разминахте! Има-няма двайсе минути — плясна с ръце леля Петранка, после добави гордо: — Ние с бат’ ти Прокопи им казахме, че си идвал оня ден, ама като не се обади, не знаехме накъде си отишъл.

— С кого съм се разминал?

— Ми с ония, твоите съученици, дето те търсеха, за да се събирате — усмихваше се жената. — Ние те видяхме, че ходи из двора вчера. Ама бива ли така, да дойдеш, да не се обадиш? — сърдеше се тя, без да спира да нарежда. — Първом се чудехме дали не искат да купуват, щото не говореха много, ама като им казах, че си идвал, и се разприказваха. Среща на класа, а? Хубаво, хората трябва да се уважават… Много приятни момчета са ти приятелите, да знаеш.

Спря за миг и хвърли поглед към изкопа в краката им, сякаш едва сега го забеляза.

— Ми тука кой ровил бе, Петьо, ти ли? — посочи с ръка тя.

— Не, не съм аз, ти не си ли видяла някого?

— Ух, пусти да опустеят дано, няма да мирясат! Колко им разправях аз, че бай Васил не е такъв човек, пък те… На, гледай какво направили.

— Да… — започна Петър.

— Ти не се безпокой, ние ще наглеждаме с бат’ ти Прокопи. Ама вие защо не ни дойдете на гости, а? Да разкажеш как е в странство, сигурно друго е там, нали?

— Не мога сега, лельо Петранке, нека друг път. Обещавам.

— Белким една торбичка домати да ви набера, а?

— Да, точно така, Петър Георгиев — говореше в слушалката Венци, докато гледаше в залязващото слънце. — Трябва да е влязъл в страната скоро. От Англия, вероятно е кацнал в Бургас.

Мерцедесът се движеше бързо по завоите, като сечеше пътя на колите, които задминаваше.

— Наел е кола, няма начин — бил е с кола, при това сам, провери къде и каква марка е — продължи той. — Телефонен номер също. Искам справка с кого е говорил, откакто е в България.

— Веднага, да — изръмжа той. — Не ме интересува колко е часът, казах веднага!

— Нямам понятие какво става — разсъждаваше на глас Петър.

Малкото ресторантче, където седнаха да вечерят, висеше над ръба на скалистия нос и разкриваше широка гледка към спокойното море. Мракът се сгъстяваше, а с него от морето настъпваше прохладен бриз, който носеше приятна свежест след дългия горещ ден. Отбягвано от туристите поради неугледния си вид, ресторантчето предлагаше винаги пресни морски дарове. Собственикът, освен рибар, беше и главен готвач и знаеше как да приготвя улова си.

Решиха да пренощуват в селото, в старата къща. Петър мислеше, че Боряна няма да иска, но къщичката беше чиста и спретната, макар и чаршафите да миришеха на нафталин. Оставиха багажа, смениха дрехите си набързо и слязоха към морския бряг.

— Никой освен теб не знае, че съм се прибрал. Леля Евдокия, разбира се, но тя се интересува единствено от продажбата на къщата, за да прибере комисионната.

— И чак дотук да се грабнат да те търсят… — допълни Боряна.

— Мда… сигурно те са взели плочите. Не разбирам защо са се връщали? Защо не са ги взели още първия път?

— Може после да са се сетили нещо…

— Да, бе… едва ли. За да знаят къде да копаят, няма да са неподготвени.

— Да не са други?

— Може — сви рамене Петър. — Обаче и надписа са изчистили, видели са го… Професорът дали ще е готов вече?

— Не бързай толкова, когато е готов, ще се обади. Ще почакаме малко, виж колко е хубаво тук.

Боряна изпрати снимките на професор Николов веднага щом ги свали на лаптопа си. Този път бяха детайлни и подробни. Файловете бяха големи и отне известно време поради ниската скорост на мобилния интернет, който ползваше. Професорът звучеше изключително доволен и каза, че ще се заеме веднага с разчитането. Оттогава минаха два часа.

— Друго си мисля — каза Петър и бодна парче рапан с вилицата си. — Онова, което са намерили… Нали са го взели вече, защо им трябват плочите, надписът?

— Защото се надяват да намерят нещо друго… — отговори Боряна и отпи от изпотената чаша бяло вино. — Онази симпатична лелка много удобно им е казала, че си бил там преди тях, и сега предполагат, че последната плоча е в теб…

— Да — съгласи се Петър, — продължават да търсят. Ама какво?

— Кой знае? Надявам се да разберем преди тях.

— Те не могат нищо да направят, нали? Не могат да разчетат надписа?

Боряна се поколеба.

— Принципно си прав, но…

— Но какво?

— Виж, не всичко е идеално в тия среди — уклончиво продължи тя. — Парите, за които работят археолозите, са никакви и много от тях се изкушават да помагат, без да задават въпроси.

— Разбирам — каза Петър и набоде още едно късче рапан.

— Но професор Николов е единственият, който може да го разчете, нали така? И той е на наша страна.

— Не знам — вдигна рамене Боряна, после побърза да поясни: — не знам дали е единствен. Трудовете му се публикуват — всеки има достъп до тях. Ако онези имат подходящ човек…

— Е, да, но ще им отнеме време, докато разберат какво въобще е написано, че да намерят някого и да го накарат да работи за тях… Много време ще мине, ние ще напреднем.

— Така е, но… — започна Боряна, когато професор Николов се обади.

— Венци, голяма работа си — мазнеше се Кофата. — Много те слушат твоите.

— Това им е работата — да слушат — отвърна Русев и понечи да продължи, когато телефонът му иззвъня.

— Да?

— Само тези двамата? — говореше в слушалката Русев. — Да, казвай. Години? Аха… Остави дъртата, провери тази Казакова. Искам да знам тя с кого е говорила, всичко за нея. Разбра ли къде са в момента?

Кофата и Кирето слушаха с интерес поредната лекция по бизнес управление. Сумракът се беше сгъстил и Кирето включи фаровете на дълги, без да обръща внимание, че заслепява шофьорите в насрещното платно.

— Къде? — повиши тон Венци. — Сигурен ли си? Добре, провери всички, с които е говорила Казакова.

— Да, пак веднага! — кресна и затвори.

Завъртя глава към Кирето и му каза:

— Обръщай, връщаме се.

— Е, що бе, бос? — опита да протестира Кофата.

— Защото отиваме да приберем плочата, която Петър Георгиев е взел.

— Ми може да не е той, може да е докторът — предположи Кирето.

— Вие нали го обработихте?

— Хихихи, голям рев беше… Сълзи и сополи — хилеше се той, — нов турски сериал.

— Значи, не е той.

— Основният проблем е идентификацията на текста и разделянето на думите, тъй като, както виждаш, текстът е скриптио континуа.

— Какво е скриптио континуа? — попита Петър.

— Непрекъснат текст — отговори Боряна и посочи снимката на монитора. — Виждаш ли как всички знаци са събрани в една непрекъсната композиция?

— Окей, разбрах, извинете…

— Няма защо — отговори гласът на професор Николов от телефона, поставен до лаптопа на масата. — Само че възникна друг проблем. Надписът не е аналогичен на онези, на които разчитах. Оказва се, че не е Линеар Б, макар и сходството да е поразително.

Петър погледна Боряна и видя как усмивката ѝ посърна.

— Няма ли друг, на който да се опрем?

— Този напомня много повече пеласгийските букви, които смятам, че са били разпространени между тракийските племена от древността — продължи професорът. — Те са различни от Линеар Б, като най-близък аналог намирам във фрагменти от надписи от остров Самотраки. Това прави нашия надпис един от най-древните, допускайки, разбира се, че съществува автентичен оригинал. Следвате ли мисълта ми досега?

— Да — отговори Боряна, а Петър само кимна. Професорът можеше да съкрати лекцията, но учителският навик у него явно бе твърде силен и успяваше да вземе връх. Въпреки това Петър нямаше нищо против да изслуша урок по история за напреднали.

— Добре. Навярно няма как да знаете, но в нашата страна е намерена единствената напълно запазена Орфеева книга, която се съхранява в Националния исторически музей. Подчертавам, това не е орфическа табличка като онези, които са намирани из цяла Южна Европа. Това е напълно запазена книга, изработена от 24-каратово злато, с размер приблизително пет на пет сантиметра. Има общо шест листа, захванати със златна пружина, но не златото е това, което я прави безценна, а съдържанието ѝ.

— Мистичните Орфееви слова — промълви Боряна.

— Точно така, древните гърци са смятали за свещени буквите, които им е донесъл Орфей, и както, мисля, вече споменах, има записи, които го доказват.

— Разчетени ли са?

— Не съвсем. Има много орфически таблички, пръснати из музеите по света, с различни тълкувания, но до едно са непълни поради факта, че се работи с фрагменти. Трябва да призная задоволството си от факта, че съм ръководител на екипа, работещ върху разчитането на тези шест златни листа, които имаме късмета да притежаваме. Поради това успях да направя паралел между елинската азбука и символите в нашия текст.

Петър и Боряна не смееха да си поемат дъх, допрели глави над телефона. Гласът на професора продължи уверено.

— Съпоставих текста с вече известните и открих две общи думи с Езеровския надпис. Така успях да идентифицирам разделите. Думите несъмнено са правилно разкодирани още от професор Георгиев през 1938 година, макар аз да тълкувам nesko като наречие, а arazea като глагол. Така разгледано, словосъчетанието означава „ниско се прекланям“ — в контекста на Езеровския надпис. В нашия случай има известно разминаване с цялостния смисъл, но важното е, че благодарение на съвпадението успях да разделя текста на правилните думи със сравнително голяма сигурност.

Боряна несъзнателно стисна Петър за ръката.

— Разбрахте ли какво означава?

— Не мога да предам напълно и еднозначно смисъла, но звучи приблизително така: „Напред от свещеното морско око към върха на земята, ниско се поклони на свещеното морско око и ще те поведе Бог“.

Двамата се спогледаха озадачено.

— Ало? Там ли сте още?

— Да, тук сме, но…

— Не е каквото очаквахте, нали? Изглежда объркано, но това е моят превод, доколкото го позволява наличният материал — поясни професор Николов.

— Нищо не ми говори — каза Боряна.

— Естествено, ако знаехме източника и предназначението, бихме имали по-голяма сигурност в превода — продължи професорът. — Тук може би е мястото да напомня, че древната писменост се е използвала изключително от религиозножреческото съсловие. Това съвпада с последния символ, който се разчита, и няма връзка с главния надпис. Също така вероятно трябва да поясня, че в текста има думи, които биха могли да бъдат използвани в различен смисъл. Например думата „бог“ — „теос“ и „Херос“ са взаимозаменяеми, тъй като в оброчните плочки Херос често е изписван Теос, което обаче в случая няма смисъл. Освен това „водя“ е двусмислено, може да има значение на „въвеждам“ или „провождам“.

— Добре, де, все пак надписът е истински, дядо не си го е измислил, нали така?

— Да, това е несъмнено — съгласи се професор Николов. — Въпреки че е напълно възможно да е изпуснал важни части от оригиналния надпис.

— Тогава защо не опитаме да открием мястото, където го е намерил? — предположи Петър.

— Не бих се осланял на това — възрази професорът. — Едва ли разполагате с информацията, която вашият уважаем дядо е имал, а и мястото може да не е всъщност от такова значение. Тепърва трябва да разтълкуваме закодираното послание.

— Какво имате предвид? — намеси се Боряна.

— Мисля, че надписът е указание, инструкция към точно определена географска позиция. При това не случайно в края му е поставен знакът, за който споменах, този на Кабирските мистерии, което кореспондира пряко с текстовете от Самотраки. Това, което ме озадачава, е непосредствената връзка с Херос, показана…

— Професоре — прекъсна го Боряна, — моля да ни извините, не смятах, че има някаква връзка досега… но…

— Да?

— Там, където се намира надписът, имаше и плоча е барелеф на Херос.

Последваха няколко мига в мълчание, след което гласът на професора каза остро:

— Доктор Казакова, нали не очаквате да гадая разни неща, докато вие ми пускате информацията късче по късче?

— Моля да ме извините — отново се изчерви тя. — Наистина не направих връзка…

— Хм… мога да допусна, че сте се заблудили поради естеството на надписа… — предположи той с по-мек тон, макар че ѝ говореше официално. — Това, разбира се, поставя нещата в съвсем друга светлина. Къде беше плочата?

— На дъното на камерата — отговори Петър.

— Интересно… не на капака, а на дъното… В това има определена символика… — започна професорът, но после смени темата: — Знаете ли, мисля, че една ваканция на морския бряг ще ми се отрази добре, крайно време е да спрем да плащаме високи сметки за телефон.

Боряна погледна Петър, усмихна се безмълвно и вдигна палец. После каза:

— Има още нещо, професоре…

— Да?

— Някой беше идвал на мястото и беше взел останалите плочи и…

— Какво?

— Беше изчистил надписа, който ви показахме — завърши Боряна.

— Това означава единствено, че се налага да побързам — заяви професор Николов. — Ще тръгна веднага, така че ще имам време да отдъхна, преди да се срещнем утре сутрин. Тогава ще споделя с вас предположението, което имам относно указанията от този надпис.

Петър отпи от втората бира и се отпусна доволно назад.

— Боре — обърна се към младата жена, — извинявай, но ти… хм, не виждам халка…

— Дали съм сама? — вдигна поглед над чинията си Боряна.

Петър кимна.

— Сама съм, явно не съм срещнала когото трябва — отговори кратко тя и зарови пръсти в нежното месо на рибата, като внимателно вадеше малките костички.

— А ти? — попита, без да вдига поглед.

— Аз… срещнах когото не трябва — отвърна Петър и отмести очи. — Планирахме сватба, но когато се върнах от Ирак, се оказа, че планът е остарял.

Боряна не каза нищо, но за миг му се стори, че по лицето ѝ пробяга съчувствие.

Отпи отново и се замисли за разговора с професор Николов. Преводът на тракийския надпис не ги водеше никъде, колкото и да си блъскаха главите. Свещено морско око, покланяш се, бог ще те води, повтаряше си Петър, без да намира смисъл.

Бирата го отпусна и постепенно мислите му се зареяха към детството му, преминало на същия този бряг. Само че тогава нямаше туристи и ресторантчета. Всяка сутрин слизаха по склона с тайфата до брега, където оставаха до залез-слънце.

— Боре — разсеяно попита, — този текст е писан от жреци, нали така?

— Да — кимна Боряна.

— Защо дядо го е сложил на стъпалото, при това така, че да не се забелязва лесно? Сякаш го е скрил.

— Така изглежда, но пък си е направил труда да го копира. По-интересно е защо не е продал това, което е имал?

— Не спирам да мисля за него — отвърна Петър, докато гледаше как Боряна взема с пръсти част от изчистеното месо на рибата и внимателно го поставя в устата си. — Може да не е било ценно… Или е било част от нещо друго, което той не е намерил — улика някаква. Завещал ни го е, един вид. Затова е сложил надписа.

— Това би обяснило защо онези те търсят — съгласи се тя.

— Точно това си мислех. Плочата е част от загадката.

Помисли малко и добави.

— Добре че се разминахме, едва ли биха се сетили да се върнат.

— Сега обаче повече ме интересува как да разгадаем думите — смени темата Боряна и отпи глътка бяло вино.

— Знаеш ли, мислех, че траките не са морски народ — каза Петър.

— Не са в общоприетия смисъл, какво те притеснява?

— Морското око. Защо ще го описват, че и свещено.

— Мисля, че всъщност е нещо друго, не е свързано с морето. Мъча се да се сетя за нещо, което да има връзка, но не успявам.

— Да се обадим пак на професора? — предложи Петър.

— Не, по-добре да не го безпокоим, нали утре сутринта ще се видим. Сигурно вече пътува насам. Можем и сами да разсъждаваме, тъкмо ще сравним нашите предположения с неговите.

Петър се досети, че за Боряна цялата ситуация постепенно се превръщаше в професионално съревнование. За нея беше въпрос на чест да успее без чужда помощ.

— Знаеш ли, самото „напред от“ е показателно. Посока, движение. Тръгваш отнякъде, отиваш другаде и се кланяш на бога. Целият израз звучи като указание, в което има географски препратки. Само помисли — свещеното морско око, после върхът на земята…

— Това е лесно — вметна Боряна.

— Кое?

— Върхът на земята — това е връх. Или планина. За древните всеки висок връх е бил крайна точка, връх на земята.

— Логично. Даже много. Ами окото на морето?

— Не знам — въздъхна Боряна.

— Ако приемем, че върхът на земята е връх на възвишение, то окото пак трябва да е географски обект… Нещо, което е морско и прилича на о…

Прозрението го осени още преди да произнесе думата.

— Остров! — извикаха двамата едновременно.

— Ето, сега има смисъл — наведе се към него Боряна с блеснали очи. — Тръгваш от острова, отиваш на върха на планината и там е Бог. Само че кой остров и коя планина?

— Е, по нашето крайбрежие няма кой знае колко острови…

— Каза Петър и се усмихна.

— Точно така! Островът се споменава само за да уточни коя е планината.

— Освен това е свещен. Защо е свещен?

— Имал е определена функция.

— Или са имали светилище на него — добави Петър.

Лицето на Боряна бавно се озари с тържествуваща усмивка.

— Остров Свети Иван.

Белият ленен костюм вече бе измачкан, но точно това е предимството на лена — дори измачкан, той притежава очарователното качество да изглежда небрежно красив.

— На път сме да вземем всичко, което е било на мястото. Засега липсва само една от плочите — тази от дъното на камерата, където е бил поставен.

— Надявам се, че твоите хора няма да объркат нещата?

— Не, разбира се, можете да ми имате доверие.

— Искам до сутринта да знам какво означава този надпис — каза човекът с костюма, без да вдига очи, докато въртеше чашата си в лявата ръка. Кубчетата лед леко почукваха по чистия кристал.

Ръцете на Славея се потяха въпреки нощния хлад.

— Професорът… е, той не е истински професор. Старши научен сътрудник е, но върши работа. Каза, че ще отнеме време — въртеше телефона между пръстите си, оставяйки мазни петна по гладкия екран. Знаеше, че няма да е лесно, и се опасяваше да съобщи на събеседника си, че преводът навярно ще отнеме седмици. — Вижте, може би не е необходимо да бързаме толкова, те не са заплаха, няма как да го разчетат. Дори не съм сигурен, че въобще са му обърнали внимание.

— Оставете на мен да преценя това. Как ги намерихте?

— По телефоните — първо Петър Георгиев, а после от неговите разговори и тази, Боряна Казакова. Не беше трудно — оживи се Славея, — фирмата, където е наел колата, има всичките му данни. Проверихме го тоя Петър. Нещастник някакъв, не подозира какво има. После триангулираха сигналите на мобилните телефони и разбраха къде са. И оная проверихме, нищо особено няма около нея.

— Но Боряна Казакова е археолог?

— Да… но… Тя няма как да знае, нали?

— Поне засега не. Но не искам никакви рискове.

— Няма риск — освен с Петър и някакъв Николов тя не е говорила с никого.

Чашата рязко издрънча на масата, разплисквайки капки кехлибарено уиски по тъмната повърхност.

— Кой Николов?

— Антон Николов — отговори Златанов и усети, че нещо в стомаха му се свива.

— Идиот! Проследете телефона му! Намерете го веднага!

Докато вървяха към къщата, не спираха да обсъждат на висок глас случилото се до момента и да градят хипотези. Може би беше от виното, а може и да беше еуфория, но Боряна се смееше звънливо и се шегуваше с Петър, като му припомняше моменти от живота им в училище, които ѝ се струваха забавни. Неговото настроение също беше приповдигнато и не ѝ оставаше длъжен. Усещането да се докоснеш до хилядолетия, затворени в кратък надпис, беше ново за него, но сега разбираше ентусиазма на Боряна относно историята. Късче информация, а имаше потенциала да разкрие цял нов свят.

— Боре, представяш ли си да открием съкровище? Ама огромно, като в приказките!

— Ще открием, как няма — съгласи се тя и го хвана под ръка.

— Ама то ще е за мен — храм, цял комплекс дори. История.

— Абе, камъни… цял живот да си ровиш там, пак няма да ти стигне. Аз дори вече знам как ще ме нарекат хората, като намерим купчините злато.

— Как? Петриана Джоунс? Хахаха… Или Петър Баба и четиридесетте разбойници?

Стигнаха до къщата на дядо Васил и влязоха в двора. Беше тъмно, но Петър можеше да върви и със затворени очи. Подаде ръка на Боряна, за да се качи на единственото стъпало, и понечи да сложи ръка на дръжката на вратата. Изненада се, когато тя свободно се отвори навътре.

Не виждаха смисъл да викат полиция. Нямаше следи от взлом, а сякаш нищо друго освен плочата с барелефа не липсваше.

Сутринта започна с телефонен звън.

Не бяха спали много. Боряна не искаше да остава в ограбената къща и Петър се съгласи да потърсят хотел. След дълго лутане по нощните къмпинги намериха бунгала под наем, където успяха да наемат единственото останало незаето и се настаниха легло до легло. Говориха дълго, обсъждаха случилото се и на Петър му отне часове, докато успокои Боряна дотолкова, че да се отпусне и да заспи.

— Ало? — в просъница отговори Боряна. — Кой е? Колко е часът…

— Госпожа Казакова? — попита студен глас от другия край.

— Да… госпожица… Кой е?

— Разследващ полицай Петков, Областна дирекция на МВР — представи се гласът.

— Кой? — недоумяваше Боряна. — Какъв полицай?

Усещаше как сънят се оттегля някъде назад.

Петър я гледаше, полуизправен на лакът, от съседното легло. Обърканите му мисли се опитваха да подредят думите. Не разбираше кой беше уведомил полицията. Навярно някой съсед, може би леля Петранка е видяла някого снощи и се е обадила, а полицията едва сега реагира. Но защо звъняха на Боряна?

— Да, познавам го — чу я да казва. — Не съм го виждала скоро, защо? Не… Кажете ми защо?

Петър долови тревога в гласа ѝ, която преминаваше в паника. Стана и се приближи до нея.

— Не… на ресторант, с приятел — очите ѝ се обърнаха към него и се разшириха. — В дирекцията? Но аз… не мога… не съм в Бургас.

Петър прекара пръсти през разрошената си коса, докато слушаше напрегнато думите, които приглушено долитаха през телефона на Боряна. В тишината на стаята те се долавяха ясно.

— Налага се, трябва да поговорим за професор Николов. — Петков настояваше, без да показва никаква емоция. Гласът му беше тих, но твърд.

— Но моля ви, кажете ми защо? Какво се е случило?

Петков не отговори веднага. Вместо това попита.

— Сама ли бяхте на ресторант снощи?

— Не, с приятел, казах ви. Съученик.

— През цялата вечер?

— Да, но какво ви влиза това в работата? Кажете ми какво става! — повиши глас Боряна.

— Напротив, госпожице Казакова, точно това ми е работата — въздъхна Петков. — Доведете и него, вашия приятел.

— Никъде не отивам, докато не ми кажете защо. Нали не мислите, че ще се помъкна до Бургас, за да си бъбря с вас, без да знам причината?

— Госпожице Казакова — каза гласът, — опасявам се, че е във ваш интерес да дойдете в управлението колкото се може по-бързо. В противен случай ще пусна името ви за държавно издирване.

Очите на Боряна се разшириха. Дишането ѝ се учести.

— Моля ви, кажете ми какво става!

— Тази нощ професор Николов е бил убит в хотелската си стая — с равен тон отговори Петков. — Убит по особено мъчителен начин.

Ужасът не просто парализира Боряна, той превзе тялото ѝ, отне способността ѝ да се контролира. Тя се отпусна на леглото и се разтрепери.

— Защо… защо е убит? Как… — търсеше думите си тя.

— Не мога да ви кажа това.

— Да, но… кой, кой го е направил!

— Това се опитвам да разбера, госпожице Казакова.

— А защо ме викате, какво общо има това с мен?!

Тя слушаше напрегнато лекия фонов шум на телефонната линия, докато накрая Петков изсумтя.

— Защото на последната страница на бележника му пише „Среща с Боряна в десет“, а вие сте провели разговор с него в седем и половина.

— Но това… ние говорихме оттук. Имахме разговор по работа — Боряна добиваше увереност, разбираше, че има някаква грешка. — Срещата ни беше за днес сутринта. Това трябва да обясни нещата.

— А как ще обясните наличието на фланелка с надпис: А френд оф майн уент ту Лондон енд ди онли тинг хи брот бак ис дис лауси…

— Лаузи…

— … ти ширт — довърши Петков. На пода в стаята, където професор Николов е бил убит? О, да не пропусна и малката безопасна игла на нея, с която е закачена членска карта за Националната библиотека на името на Боряна Казакова.

Не говореха много, докато пътуваха към Бургас. Потънала в мислите си, Боряна се усмихваше разсеяно на опитите на Петър да я заприказва. Явно съзнанието ѝ се луташе, търсейки отговори на същите въпроси, с които се бореше той. Разбираше, че досега са подценявали мащаба на събитията, което в крайна сметка доведе до смъртта на професора. Неочаквано наистина, но необратимо и ужасно. За Петър нямаше съмнение, че това са същите хора, които бяха взели плочата с барелефа на Херос. Боряна провери сака с дрехите си, но само потвърди липсата на фланелката с английския надпис.

Пътят се виеше в широка дъга, следвайки извивката на Созополския залив, в центъра на който, сякаш специално поставен, изпъкваше силуетът на остров Свети Иван. Равните полета отляво на пътя, заети от обширни лозови масиви, постепенно се издигаха и преминаваха в стръмните склонове на Бакърлъка — най-високата част на един от трите рида на Странджа планина.

— Ето го — кимна натам Петър — върха на земята.

Боряна хвърли разсеян поглед.

— Това ли?

— Да, това трябва да е. Бакърлъка, най-високият връх в близост до острова.

Не беше просто по-висок от останалите. Забулен в сутрешната мараня, той наистина приличаше на края на земята, забит в небето. Със своите 376 метра значително превишаваше околните възвишения. Източният склон, този към морето, се спускаше стръмно надолу непосредствено под най-високата точка на върха, карайки го да изглежда непристъпен и враждебен. Петър можеше ясно да си представи как е изглеждал в очите на древните обитатели на тези земи.

— Свети Иван наистина прилича на око в морето — каза Боряна, зареяла поглед към острова.

— Много интересно, нали? В центъра на залива, точно като ирис… Можем ли да сме сигурни, че става въпрос за него?

— Несъмнено — отвърна Боряна. — На него са открити останки от храмове, надграждани един над друг в продължение на векове.

— Затова е свещен? — предположи Петър.

— Да, освен това през IV — III век преди Христа там е имало статуя на Аполон, висока тринадесет метра.

— Какво общо има Аполон? Нали говорим за Херос? — продължи да пита той, като се надяваше да измъкне Боряна от мрачното състояние, в което потъна след разговора с полицая.

— Да, така е, но процесът на елинизация на траките е включвал подмяна на неуправляемите варварски тракийски богове с познати и добронамерени. Това е добре известен похват за претопяване и културна абсорбция.

— Като Аполон.

— Точно. Като Аполон. Да не мислиш, че Османската империя или комунистите са измислили пропагандата и синкретизма като инструмент за манипулиране на масите?

— Е, де, хайде сега… Чел съм Макиавели, мога да направя връзка — усмихна се към нея Петър.

— Всъщност има теории, които, за съжаление, е трудно да бъдат подкрепени с нещо повече от добро желание, че именно тракийските и пеласгийските божества постепенно преминават в древногръцките, които всички познават.

— Наистина?

— Да, Загрей, Сабазий, това са първите имена на Дионис например.

— Много богове, много нещо — опита да се пошегува Петър.

— Не са малко, да.

— И на нашия свещен остров има по малко от всички.

— Остава да му се поклоним от Бакърлъка — усмихна се Боряна за пръв път, откакто бяха тръгнали.

— Как ще намерим онова, което търсим, като дори не знаем какво е?

— Снощи мислих за това.

— Аз също — каза Петър. — Плочата с Херос не случайно беше до надписа.

— Да, а и онова, което каза професорът… — спря за момент Боряна и сви устни в болезнено изражение. — Това, което той каза, беше, че думите Херос и Бог могат да се заменят. За него нямаше смисъл тогава, но той не знаеше за плочата с барелефа.

— Дааа… — проточи Петър. — Тоест Херос ще те води.

— Точно.

— Къде обаче?

— Не знам… но много искам да разбера. — Видя в очите ѝ студена решителност да открие отговора на загадката, заради която професорът бе убит.

— Тоест трябва да търсим негов образ някъде по скалите на върха. Не съм чувал там да има нещо подобно, досега отдавна да беше открито.

— Може и да е…

Петър не можеше да не се съгласи с нея. Той също беше мислил върху възможността да вървят по следите на нещо, което вече е открито или унищожено. Но тогава защо онези биха преследвали плочата с такава целеустременост? Не се спираха пред нищо, дори пред убийство.

— Всъщност на този връх, а и на повечето наоколо са открити останки от тракийски селища, които никой не е разработвал — вметна Боряна. — Само онова на Бакърлъка е работено за кратко, мисля, че в края на 70-те години.

— Значи, отиваме на правилното място — заключи Петър.

— Да, но… нека да разберем какво се е случило с професора. Аз съм заподозряна, забрави ли?

— Не съм, освен това не си заподозряна, няма как, имаш непоклатимо алиби.

Боряна сви рамене.

— Ако му повярват. Най-много да те изкарат съучастник.

— Мислиш ли, че трябва да разкажем всичко? — погледна я той.

— Ти луд ли си? — завъртя се към него. — Никакво казване, само това ни липсва. Не искам някакви тъпи полицаи да ми се моткат из краката и да унищожават всичко, до което се докоснат.

— А онези?

— Знаеш ли кои са? — отвърна тя с въпрос.

Петър вдигна въпросително вежди.

— Ми като не знаем нито кои са, нито какво искат, с какво ще помогнем на разследването?

През широко отворените прозорци в канцеларията на разследващ полицай Валери Петков нахлуваше шумът на града. За съжаление, той беше единственото нещо, което нахлуваше оттам освен прахоляка.

Въпреки жегата ризата с дълги ръкави, която Петков носеше, беше закопчана почти догоре, като само първото копче — това на яката — стоеше разкопчано и позволяваше малко свобода. Може би в средата на четиридесетте си години, с мазна, несресана коса, той имаше уморен и потиснат вид. Торбичките под очите заедно с бледата прозрачна кожа загатваха за човек, който не води активен живот извън работата си, но за сметка на това компенсира с по едно-две питиета вечер.

Полуизлегнат в удобен кожен стол с висока облегалка, той леко потропваше с дълъг заострен молив по бюрото, докато слушаше Боряна.

— … имаме свидетели, разбира се, ресторантът беше пълен — завърши тя.

— В колко часа го напуснахте? — попита Петков, без да променя позата си.

— Не помня точно… към полунощ. Може би малко по-рано.

— Какво направихте след това?

— Прибрахме се, но там… — поколеба се Боряна — видяхме, че някой е влизал, и наехме бунгало надолу по брега.

— Как разбрахте, че някой е влизал? — моливът продължаваше да потропва.

— Вратата беше отворена — намеси се Петър.

— Отворена… Защо не се обадихте в полицията?

— Защото тогава не знаехме, че нещо липсва. Мислех, че хлапета от летуващите са видели запусната къща и са решили да играят в нея — Петър го гледаше открито в очите. — Едва след като казахте за фланелката, разбрахме, че я няма.

Моливът спря за момент, после пак продължи.

— Кога наехте бунгалото?

— Към два часа, може би малко по-късно.

— Защо ви отне толкова време?

— Защото в разгара на сезона никак не е лесно да се намери свободен хотел — това беше истина и гласът на Петър не трепна.

— Защо не останахте в къщата? Вие изглеждате силен мъж, някакви хлапета не биха ви притеснили, предполагам — погледна го Петков.

— Аз не исках — каза Боряна. — Беше ме страх да оставам там, хлапета или не, аз съм жена.

— Да, разбирам — каза мъжът и се намести изправен в стола.

— Какви са вашите отношения?

— С Петър ли? — попита тя. — Никакви, приятелски, съученици сме.

— Искате да кажете, че нормално прекарвате вечерите си със съученик чисто по приятелски, далеч от града, в романтичка обстановка?

— Точно това ви казвам, да — натърти Боряна и започна несъзнателно да тропа с крак по пода.

— Вижте, дойдох по тъжен повод в страната, имах нужда от приятел, с когото да разговарям — обясни Петър. — Не се бяхме виждали отдавна…

— И се обадихте на Боряна?

— Да.

— А какви са отношения ви с професор Николов? — попита Петков и се обърна към Боряна.

— Професионални, какви други — отвърна тя. — Той беше мой професор в университета. Говорим по работа.

— Мдаа… — съгласи се Петков и погледна към Петър. — А вие какви отношения имате с професора?

— Никакви — вдигна рамене Петър, докато гледаше полицая в очите, — не го познавам.

— Добре…

— Ще ни кажете ли какво се е случило? — попита Боряна плахо.

— Професорът е убит по особено жесток начин — отговори той рязко и хвърли молива на масата. — Бихте ли ми казали кога за последен път го видяхте?

— Ннне помня… — заекна тя — беше преди да замина на разкопките.

— Къде се видяхте?

— В София, аз там живея.

— Питам къде — у вас, у тях… — гледаше я настойчиво в очите.

— Не помня… — Петър забеляза, че Боряна се изчервява.

— Наистина?

Тя само кимна.

— Откога имате връзка с него?

Боряна седеше, навела глава към пода, без да помръдва. Червенината се забелязваше ясно по лицето и врата ѝ.

— Още докато бях студентка, тогава започна… — промълви.

Петър зяпна. Боряна вдигна глава.

— Моля ви, разберете, не е нещо сериозно, жена му не трябва да научава — опита да защити мъртвия си любовник тя, но осъзна колко нелепо звучи.

— Не мога да ви обещая това — отговори Петков.

— Как разбрахте?

— Госпожице Казакова, това ми е работата — да разбирам разни неща — уморено въздъхна полицаят. — Разкажете ми, трябва да знам всички подробности.

— Няма нищо за разказване, аз бях студентка, поддадох се на чара му. Пазехме всичко в тайна, защото… защото така искаше той. Можете да си представите какво би се случило с кариерата му, ако се разчуе — каза тя и вдигна глава.

Петков кимна.

— След като завърших, имаше период, в който не се виждахме задълго. Преди няколко години започна отново, но той прецени, че ми пречи да намеря живота си — Петър долови горчивината в гласа ѝ, — затова реши да не се срещаме повече. Поне не… не по този начин…

Отново наведе глава към пода с очи, пълни със сълзи. Петър искаше да посегне и да я прегърне, да я успокои някак. Сега разбираше онова съревнование, онази нужда да се докаже пред професора, което забеляза у нея. Както и уклончивия отговор, когато я попита дали е сама.

Боряна хвана лицето си в ръце.

— Не съм аз, нямам нищо общо със смъртта му. Аз го… обичах… не бих могла да направя нещо подобно.

— Вярвам ви — отговори простичко Петков.

Тя рязко вдигна глава и го погледна с недоумение. Влажните ѝ очи блестяха.