Ритуалът

— Прегледахме записите на камерите от хотела за периода, който ни интересува. На тях не се виждат жени — продължи той.

— Освен това вие… не бихте могли да извършите това чисто физически.

— А фланелката и картата? — попита Боряна.

Петков взе молива, който лежеше на бюрото, и започна да почуква с гумичката по плота.

— Твърдите, че сте били заедно през цялата нощ?

— Да — потвърди тя.

— Информацията от клетката на мобилния оператор, в чийто район попада бунгалото, показва, че наистина е било така — съгласи се Петков. — Телефоните ви са се намирали в нейната зона през цялата нощ.

— Ето, виждате ли? Защо е този цирк тогава — опита да протестира Боряна.

— Момент… Казах, че телефоните ви са се намирали там… Освен това вие твърдите, че сте спали през нощта…

Гумичката на молива ускори честотата на почукванията по гладката повърхност на захабеното бюро.

— В мен ли се съмнявате? — досети се Петър.

— Ревността е чудесен мотив за убийство, бихте се учудили, ако знаете колко често е и основен.

— Сигурно се шегувате! — не вярваше на ушите си Петър.

— Ни най-малко, наистина е основен.

В погледа на полицая се долавяше насмешка.

— Не… за това, че аз мога… Та аз дори не знам как изглежда този човек!

— Моля ви — махна с ръка Петков, — това не е сериозно обяснение. Вие, доколкото разбирам, сте бил на мисия в Ирак?

— Да… — отговори объркано Петър, без да разбира връзката.

— И сте давал патрули, участвал сте в престрелки?

— Да, но…

— Господин Георгиев, убивал ли сте човек?

Споменът се стовари върху него с цялата си сила. Почувства се като в огромен водовъртеж. Сякаш някакъв горещ вихър го грабна и го завъртя, запращайки го обратно в онзи момент, когато от пикапа откриха огън по патрула му.

Тогава не мислеше, за това беше обучен — да не мисли, а да реагира. Даде команда на групата си и се пръснаха зад прикритието на полуразрушена стена. Отвърнаха на огъня, но пикапът с висока скорост приближаваше към тях. Петър разбра, че вероятно е натоварен с експлозиви, и осъзна, че гледа смъртта в очите. Снайперистът му беше ранен, нямаше кой да спре засиления пикап, а оставаха не повече от сто — сто и двадесет метра.

Без да мисли, Петър прибяга приведен, грабна снайперистката пушка „Драгунов“ и погледна през оптиката. Колата беше толкова близо, че лицето на шофьора запълваше целия окуляр. Беше момче на не повече от шестнайсет-седемнайсет години, мустаците му току-що бяха наболи — рехави, черни. Петър беше последният човек, който видя лицето на онова момче.

Изстрелът запълни окуляра с червена мъгла, когато куршумът попадна в целта. Пикапът рязко смени посоката си и се блъсна в някаква стена на сто и петдесет метра от тях. Взривът го оглуши и той усети как ударната вълна минава през тялото му.

Освен снайпериста, който се възстанови напълно след няколко седмици, в патрула нямаше дори ранени.

— Но ние бяхме непрекъснато заедно!

— Да, така твърдите, но това тепърва ще се установява.

— Трябва да ни повярвате — забързано говореше Боряна, — ние нямаме нищо общо с това!

Петков се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Отново ще ви учудя, но подобно нещо чувам по няколко пъти на ден.

Горещият прашен въздух в стаята не помръдваше. Все още под влияние на спомена, Петър бавно осъзна колко сериозно е положението му.

— Арестуван ли съм? — попита.

— Не — отговори полицаят. — Засега. Имам да поработя още, но бих желал да не напускате града, ще се срещаме още с вас.

Петър не знаеше какво да отговори. Всичко изглеждаше толкова нелепо. За момент помисли, че трябва да разкаже всичко — за изкопа, за плочата, за хората, които го търсеха. Онези, които най-вероятно бяха причината това да се случи. После размисли и си представи колко по-оплетени биха станали обясненията. Всичко сочеше към него — наред с ревността щяха да му лепнат и иманярство като възможен мотив. Предпочете да замълчи.

— Сигурен съм, че нещата ще се изяснят — каза.

— О, да, те всъщност започнаха да се изясняват, не мислите ли?

— Имам предвид… О, оставете, няма значение, знам, че сме невинни.

Петков се усмихваше леко с ъгълчето на устата си. Не изглеждаше като нещо, което му се случва често.

— Има и друго, което ми е любопитно.

Петър и Боряна мълчаха и го гледаха с очакване.

— Докато проверявахме телефоните, се оказа, че такава проверка вече е правена. И за двама ви. Преди трагичната кончина на професор Николов.

— Кой я е направил?

— Не знам, вие имате ли предположения?

Двамата се спогледаха и Петър видя решителността в очите на Боряна.

— Не — отговори, — никаква представа. Предполагам, че са същите хора, които са подхвърлили уликите, довели ви до нас.

Разследващ полицай Петков пропусна да им каже, че същата проверка вече беше правена и за телефона на професор Николов.

Лененият костюм беше заменен от зелена свободна риза с навити ръкави. Въпреки годините си този човек бе в отлична физическа форма. Вероятно беше над петдесет, но изглеждаше на не повече от четиридесет. Златанов му завидя за фигурата и за пореден път си обеща да посещава фитнес залата, която събираше прах в замъка му.

— Откъде ще започнем? — попита.

— От върха — каза онзи, — искам методично претърсване, възможно е знакът да се е заличил с годините.

Славея искаше да има повече хора, защото практиката го беше научила, че когато си на полето, винаги можеш да очакваш изненади, но мъжът не се съгласи. Върна всички и останаха само тримата — те двамата и Кирето. Не обясни решението си, но Славея предположи, че не иска да замесва повече хора.

— Разбра ли какво търсим?

— Да, оня с коня — отговори Кирето и се разхили.

— Заминавай да обиколиш, почваш отдолу — разпореди му Златанов и се обърна назад.

Мъжът с ризата гледаше как фигурата на Кирето се загуби между дърветата, за да мине от долната страна на Бакърлъка.

Не приеха сериозно думите на Петков да не напускат града. Не бяха арестувани, нищо не ги задържаше там, затова, щом се качиха в колата, поеха на юг, към Бакърлъка.

Преди да напуснат града, спряха да заредят гориво. След кратък размисъл Петър изтегли пари от банкомата на бензиностанцията. Картата му осигуряваше висок лимит и той въведе най-голямата възможна сума. Остави по-голямата част в жабката на колата, а останалото натъпка в джоба си.

Разговорът с полицая го озадачи. Не очакваше да ги пусне толкова лесно, а и въпросите, които задаваше, бяха някак… странни, разхвърляни. Изглеждаше, сякаш Петков ги изучава, преценява реакциите им и си съставя мнение. Чудеше се дали им повярва, като му отговориха, че нямат представа защо професорът е дошъл от София. Това, което каза накрая, свърза нещата. Онези знаеха, че плочата е у тях, имаха властта да проверят с кого са говорили, и така бяха стигнали до Николов. Толкова беше просто. И страшно.

— Боре, тези са опасни, твърде са силни. И телефоните ни са проверявали…

— Айде, бе? — озъби му се тя. — Да не би да не съм разбрала? Или убийството за теб е нищо?

Петър разбираше раздразнението ѝ, но и той самият беше напрегнат.

— Стига! Да не мислиш, че на мен ми е все едно?

Боряна не отговори, само сви устни и се загледа напред.

Петър вдиша няколко пъти и каза:

— Може би трябваше да му кажем все пак.

— Тогава животът ни не би струвал пукната пара — отговори Боряна.

Петър обърна глава и я изгледа изумено.

— Какво имаш предвид?

— Това не са случайни хора, правилно забеляза. В България има иманярска мафия, която е пуснала пипалата си навсякъде. Това е огромен бизнес, в който се развъртат много пари. Полиция, политици, всички са навързани. Сега ми става ясно — убиха Антон, за да разберат какво знаем, или може би точно защото знаем, мислиш ли, че ще ни оставят на мира?

Той не отговори.

— И… и сега… го убиха заради този надпис.

— Боре, не се обвинявай, нямаше как да знаем — каза. — Кой би могъл да предположи, че някой ни подслушва…

— Не е това — тихо отвърна тя.

Трябваше да се сети. Връзката ѝ с професор Николов го изненада, но не можеше да отрече, че Боряна се бе превърнала в красива жена, пред която нито един мъж не би останал безразличен. Не му бе трудно да се досети как са се развили нещата — млада, красива и умна, тя изпъкваше сред другите с енергията и харизмата, които излъчваше. Професорът я бе впечатлил с интелект и ерудиция, оттам нещата се бяха развили по естествения си път. Навярно тя преживяваше загубата на професора по-дълбоко, отколкото показваше. Можеше да разбере, че чувствата ѝ към него не бяха изстинали и случилото се я бе потопило в мъчителни размисли. Сигурно мислеше за онова, което можеше да бъде, за пропуснатите възможности, за неизказаните думи.

Шофираха още двайсетина минути, потънали в мълчание.

— Защо са си правили труда за всичко това, нали имат плочата?

— Какво имаш предвид? — попита Боряна.

Петър разсъждаваше върху думите на Боряна. Те звучаха достоверно, а и тя беше в кухнята на нещата, сигурно знаеше подробности, недостъпни за повечето хора. Това, което не разбираше, бе защо им беше да ги забъркват в убийство? Вече взеха плочата с барелефа, защо искаха да ги отстранят?

— Можеха просто да я вземат и да забравят за нас.

— Може би знаят нещо, което ние не знаем.

— Нещо, което да е толкова важно, че да убиват за него — потвърди Петър.

Отново се умълчаха, заети с мислите си.

— От върха, оттам ще започнем — каза изведнъж Боряна и вдигна глава. — Само не знам какво им е казал професорът.

Петър предпочете да не отговори, но същите мисли го занимаваха, откакто разбра за смъртта му.

— Сигурно се е сетил, не беше чак толкова трудно. Въпросът е дали им е казал.

— Боре — започна внимателно Петър, — реагираха твърде бързо, наистина не са случайни, пък и… Онова, което Петков спомена… че било по особено жесток начин.

Опитваше се да лавира около идеята, че професорът е бил измъчван, но не намираше подходящите думи. Боряна го разбра.

— Да… сигурно знаят къде да търсят. Значи, трябва да побързаме и да намерим мястото преди тях.

Колата пъплеше на втора скорост по стръмния път, заобикаляйки огромните дупки, образувани от зимния сняг. Точно на върха имаше оградена ретранслаторна станция с множество антени и преди години бе изграден тесен път, по който служителите стигаха до съоръженията. Не беше част от републиканската пътна мрежа, затова никой не го поддържаше и с течение на времето се бе разбил до неузнаваемост.

Пред вратите на станцията бяха паркирани още две коли и Петър предположи, че са на работниците, макар и да не видя никого зад телената ограда.

Като ученик бе идвал на екскурзия до този връх и знаеше, че се излиза на група равни скали, от които се открива зашеметяваща гледка към целия Бургаски залив. Бегло си спомняше, че за да се стигне до скалите, се минава по крива пътека през гората.

Не беше никак трудно да открие началото ѝ, тъй като туристите често посещаваха мястото и не позволяваха пътеката да обрасне и да се загуби. Насочиха се към гората, докато Боряна се оглеждаше с интерес.

— Боре, знаеш ли, че на този връх му казват Гръцките скали? — обърна се към нея, вървейки. Тя понечи да отговори, но приветлив мъжки глас я прекъсна.

— Оооо, добре дошлиии…

Пълен мъж се усмихваше към тях, облегнат на дебело дърво на десетина метра в гората. Около врата му висяха преплетени златни ланци, които навярно тежаха килограми.

Петър и Боряна спряха и го загледаха стреснато.

— Добър ден — поздрави Петър с овладян глас.

— Дааа… — продължи да провлачва думите мъжът, като небрежно се отблъсна с рамо от дървото — Много е добър, дааа… Заповядайте, моля, оттук.

Обърна се настрани с театрален поклон и ги подкани с широк жест към пътеката.

Петър схвана какво се случва, но вече бе късно. Висок, добре сложен мъж с къса прическа, на около петдесет години, изскочи иззад голяма канара. Облечен в свободна зелена риза, той ги гледаше с присвити сиви очи.

— Изпълнявайте — каза тихо. — И без излишен героизъм.

Петър би могъл да се справи и с двамата, без да се затрудни, но пистолетът в ръката на онзи със зелената риза го накара да размисли. Пистолет „Макаров“, 9 мм, може и да не е най-доброто оръжие на света, но със сигурност от такава дистанция би бил смъртоносен. Прецени възможностите, но нито един от двамата не беше дотолкова наблизо, че да може да го обезвреди, преди получи куршум в гърдите. Изглежда, се налагаше да се подчинят — поне засега.

Боряна се оглеждаше безмълвно с разширени от ужас очи.

Той я хвана за ръката и без да каже нищо, я поведе през гората, като регистрираше всеки детайл, който би могъл да му бъде полезен. Обзе го яд заради собствената му наивност, която ги напъха в тази ситуация. Постара се да потисне емоциите и си наложи да разсъждава целенасочено, търсейки изход.

Зад тях на безопасна дистанция вървеше човекът с пистолета. Пътеката лъкатушеше между канари и дървета, но никой не обръщаше внимание на гледката.

— Спрете — чу гласа на мъжа зад себе си.

Петър изпълни командата, без да се обръща. Усещаше потната длан на Боряна в своята.

— Претърси ги — каза онзи и дебелият се насочи към тях.

Приближи предпазливо и каза:

— Да ви видя ръцете. Високо горе.

Стояха с вдигнати ръце, докато лепкавите му длани ги опипваха. Петър видя как Боряна се намръщи, когато ръцете на дебелака се задържаха върху гърдите ѝ.

— Не се безпокой, ще се оправим — каза ѝ Петър, но онзи с ланците го сряза:

— Млък! Да не съм чул дума, ясно?

След това се обърна към мъжа зад тях и каза:

— Чисти са.

Стигнаха до сравнително равна скална площадка, от която се разкри обширна гледка към морето. Същата, каквато Петър я помнеше, тя спираше дъха с простора си. В центъра на Созополския залив, подобно на зеница, се виждаше скалистият остров Свети Иван. Ако не бяха в това положение, Петър би останал тук с часове, съзерцавайки красотата.

Славея избута двамата към ръба и попита другия:

— Сега какво?

Той не му обърна внимание, а се насочи към Боряна.

— Доктор Казакова? — гласът му бе мек и внимателен.

— Кой си ти? — отвърна тя.

Опитваше се да звучи уверено, но Петър долови паника в гласа ѝ.

— Какво искаш?

— Моля, успокойте се, нищо лошо няма да ви се случи.

— Какво искаш от нас? — повтори тя с широко отворени очи. Задъхваше се.

— Малко помощ, това е всичко.

Усмихваше се към нея, но пистолетът сочеше гърдите на Петър.

— Нищо няма да ви кажа! Изроди, убийци! — повиши глас Боряна.

Славея пристъпи напред и небрежно я зашлеви през лицето. Главата ѝ се отметна назад и тялото ѝ се завъртя. Петър посегна към нея, но пистолетът се вдигна рязко и той погледна в черната бездна на дулото.

Боряна хвана ударената си буза и се втренчи в Златанов. Противно на очакваното, той прочете в очите ѝ единствено ярост и злоба. „Тая ще е трудна“ — помисли си. Нищо, той ги харесваше трудни, харесваше му да ги опитомява. Докато накрая се пречупят. Обичаше да пречупва хората, а силните жени го възбуждаха.

Вдигна ръка отново.

— Стига! — рязко каза мъжът с ризата.

Ръката увисна във въздуха.

— Виждате ли, нека не стигаме дотам отново — продължи мъжът с мек глас. — Ние знаем достатъчно, трябва ни вашата помощ съвсем за малко.

— Никога! — просъска Боряна. — Знам, че ще ни убиете…

Онзи я погледна в очите и кимна на Славея.

Петър знаеше какво следва, но не можеше да направи нищо. Ударът му изкара въздуха и той се строполи на земята, превит на две. Докато падаше, чу късия писък на Боряна, последван от звука на нов шамар. Лежеше на скалите, без да може да направи нищо.

— Виждате ли, не трябва, никак не ми е приятно това. Но ако се наложи, мога да бъда и много по-груб, уверявам ви.

Тежък ритник се стовари върху гърба на Петър и го накара да изсумти от болка. Последва силен удар в бъбреците. Болката го ослепи и измести всичко друго от съзнанието му.

— Спрете! — извика Боряна — Не го удряйте повече, кажете какво искате!

Мъжът със зелената риза се усмихна към нея и свали ръката с пистолета.

— Да ми помогнете да намерим входа.

— Какъв вход?

Той наклони глава и разтвори ръце с фалшив приятелски жест.

— Но моля ви — онзи, за който всички сме тук.

Докато говореше, зад тях с бързи крачки се приближи младеж в черна риза с къси ръкави и мълчаливо застана над Петър. Въпреки болката той осъзна, че балансът на силите се променя и шансът да се измъкнат е почти нулев.

— Не знам наистина — настояваше Боряна, — професорът не ни каза нищо за това.

Стояха на площадката и се гледаха безмълвно. Петър стоеше на колене встрани, с опрян в тила пистолет.

Преди да ги заловят, тримата бяха претърсили скалите, до които имаха достъп, но не намериха образа на Херос. Славея започваше да губи търпение:

— Мисли, бе, или тоя заминава! — посочи към Петър.

Боряна се бе успокоила и възвърна самообладанието си.

Знаеше, че нищо няма да му направят, не и докато имаха нужда от нея.

— Ниско се поклони — каза тя на себе си, — ниско се поклони… на острова…

Направи крачка напред и застана на ръба на скалата. Погледна назад и промени позицията си така, че да е точно на линията, която свързваше върха и остров Свети Иван. След това наведе глава и погледна в краката си. Не видя нищо, затова се наведе още напред в абсурден поклон. Главата ѝ се показа над ръба и очите ѝ пробягаха по дълбоката пропаст, на чийто ръб стоеше. Огледа всеки квадратен сантиметър. Нищо. Обърна се назад и разпери ръце.

— Нищо не се вижда. Не знам къде да търся…

Свитите очи на възрастния мъж показаха, че той преценява възможностите. Тя му беше необходима, а заедно с нея — и Петър. Провалеше ли се в опита да намери знака, вече нито един от тях нямаше да му е нужен.

— Нека да помислим пак — каза тя. — Щом професорът е разбрал това, за което се сетихме и ние, значи, мястото е тук. Ще го намерим.

Мъжът я погледна твърдо.

— Имате пет минути. След това ще се наложи да си търся друг археолог.

Заплахата накара корема ѝ да се свие на топка.

— Така или иначе ще ни убиеш след това — намеси се Петър.

Сините му очи се взираха изпод вежди в мъжа.

Той вдигна рамене и каза:

— Не е необходимо, може да имам нужда от вас. Но ако не сте ми полезни, ще се наложи да се… освободя от вас.

Гледаха се безмълвно няколко секунди, като Петър претегляше доколко може да му вярва.

— Поклонът — каза той и обърна глава към Боряна. — Ниско се поклони. Боре, ниско, легни на ръба.

Тя го погледна и коленичи на горещите скали. Постави ръцете си пред тялото и легна по корем. Чу как зад нея Славея се изхили, но не му обърна внимание. Наведе глава над ръба и огледа всяка повърхност. Отново нищо. Избута тялото си още напред, докато почти увисна над пропастта, и погледна надолу.

Тогава го видя.

Няколко метра под нея, закътана между две скали, се виждаше онази особена окръжност, която беше издълбана на гърба на плочата с барелефа. Мястото беше подбрано така, че единствено от този ъгъл би могло да се различи какво представлява. Ако катерач попаднеше на него по пътя си отдолу нагоре, не би обърнал внимание, защото тя чудесно се сливаше с останалите неравности по скалата. Оттук обаче погледът падаше директно върху окръжността и нямаше съмнение в това, което се вижда. Изпъкналите ръбове бяха прекъснати на равни разстояния от шест малки правоъгълника. Точно както онези на плочата, само че изпъкнали.

Остана така, без да реагира, като се чудеше какво да направи. Опитваше се да спечели време, за да намерят начин да се измъкнат.

— Много си готина така, да знаеш… — изкиска се мазният дебелак зад нея. — Виждаш ли нещо?

Боряна не отговори. Не знаеше какво ще последва, ако им разкрие знака. От друга страна, това беше просто знак, наоколо нямаше нищо. Търсенето им беше напразно. Каквото и да е имало тук, вече го нямаше.

Усети стъпки зад гърба си и груба ръка я издърпа назад. Възрастният мъж с навити ръкави се взря в нея. Изучаваше лицето ѝ със студените си сиви очи. Избута я настрани и легна на нейното място. Стоя така минута, после пъргаво се изправи.

— Какво си мислехте, че ще направите, докторе? — насмешливо попита. После се обърна към Славея: — Донеси плочата.

— Намерихме ли го, бе? А? — очите на Славея блестяха. — Кажи, там ли е?

— Плочата — процеди мъжът.

Златанов се отправи с бързи крачки по пътеката през гората, като коремът му комично подскачаше.

— Не опитвайте да си играете с мен, госпожице, мога да бъда много лош, когато се ядосам — обърна се отново към Боряна.

— Антон ядоса ли ви? — процеди тя.

— О, Антон? Но разбира се, вие сте красива жена, а професорът… хм, е известен със слабостта си към нежния пол.

Боряна се изправи и се доближи до него, почти завирайки лицето си в неговото.

— Не си позволявайте да говорите така за него, вие нищо не знаете! — после го заплю в лицето. — Убиец! Защо трябваше да го убивате! — крещеше тя, стиснала юмруци. — Нали взехте каквото искахте? Можехте да го оставите жив!

Човекът бавно обърса лицето си с опакото на ръката. След това, без да обръща внимание на Боряна, замислено се обърна към Кирето.

— Професорът е мъртъв?

— Ами… случайно стана. Оня не издържа разговора — вдигна рамене биячът. — Шефът каза, че е въпрос на живот и смърт. Няма как, за него беше смърт.

По лицето на възрастния мъж не трепна мускул. Очите му гледаха в идиотската усмивка на Кирето, сякаш наблюдаваха някакво интересно животно.

Петър постави крака си в тесния процеп и се изтегли нагоре.

Пръстите му внимателно опипваха всяка издатина, преди да се хване за нея. Под него като отворена паст, готова да го приеме, зееше пропастта.

Плочата с образа на Херос тежеше в раницата на гърба му и ограничаваше движенията на ръцете. Нямаше въжета, но ако внимаваше, те не бяха необходими. Скалата не беше еднородна, а съставена от различни по размер блокове, които бяха набраздени от процепи, и с лекота намираше опорни точки. Оказа се много по-лесно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Всеки би могъл да се изкачи, стига да внимава за какво се захваща, и не носи тежка раница на раменете.

Останалите наблюдаваха движенията му, застанали в основата на отвесната стена. Знаеше, че е много вероятно да изгуби живота си, но любопитството вземаше връх. Стигнаха дотук, искаше да види за какво бяха всички усилия, затова не се наложи да го убеждават да се изкатери до знака на скалите. Освен това се стараеше да спечели време. Изчакваше подходящ момент, когато някой ще се разконцентрира.

Отдолу мястото изглеждаше различно и трудно различимо, затова му се наложи да се премести вляво за да го открие отново. Противно на очакваното, подходът към окръжността беше изненадващо лесен. Скалите около нея образуваха серия малки площадки, разположени във вертикални цепнатини, където можеха удобно да стъпят повече хора.

По знака имаше полепнали лишеи и мъхове, но формата и равните ръбове бяха съвсем ясни. Петър изстърга с пръсти дребните растения и разгледа с интерес релефната фигура. Никой не се бе сетил за възможността окръжността на гърба на плочата да е от значение при разгадаването на загадката. Тя изпъкваше ясно на плоската повърхност, без да разкрива с нищо тайните си.

— Има ли нещо? — чу гласа на Славея.

Петър не му обърна внимание. За разлика от мъжа в ризата и младежа, който очевидно беше момче за груби поръчки, Петър изпитваше към Славея само презрение. Ако имаше възможност, би го смазал с една ръка. Другите бяха нещо, с което още не знаеше как да се справи. Беше готов и не изпускаше от очи пистолета, само чакаше подходящия момент. Надяваше се да успее, след като слезе обратно — достатъчно дълго бяха заедно и той се бе подчинил на всичките им команди. Въпрос на време бе да отслабят бдителността си. Дори и да не успееше докрай, щеше да даде възможност на Боряна да избяга.

Огледа околните скали и забеляза, че вдясно от окръжността изпъкваше гладкият вертикален ръб на огромен каменен къс. Закачи на него раницата. Ръбът имаше правилна правоъгълна форма и ремъкът се закрепи стабилно.

Балансирайки, Петър извади от нея каменната плоча и я опря на скалата пред лицето си. Тежестта ѝ го караше да се движи предпазливо, докато я плъзгаше към релефната окръжност. Запъна с крака, намести се стабилно и вдигна плочата с ръце. Не знаеше какво да очаква, затова не губи време и я постави върху изпъкналата окръжност. Завъртя я леко, докато издадените ръбове се наместиха в канала на плочата. Може би поради ерозията на времето, но пасването не беше точно и плочата се клатеше по равната скала. Херос го гледаше невъзмутимо от коня си. Нищо не се случи.

— Нищо не става — подвикна надолу.

— Завърти я — извика му възрастният мъж.

Петър послушно опита да завърти плочата по часовниковата стрелка, а след това обратно. Отново нищо.

— Не се получава.

Без да се обръща, дочу приглушена размяна на реплики в основата на скалата и след това ясния глас на Боряна.

— Накъде сочи Конникът? Как си я поставил? — извика му тя.

— Надясно, гледам го нормално — отвърна той през рамо.

Отговорът ѝ се забави няколко секунди.

— Обърни я, все едно че се гледа отгоре.

Петър извади плочата и я завъртя на сто и осемдесет градуса. След това отново я постави върху знака. Завъртя леко и усети как хлътва под ръцете му. Този път пасна идеално, като легна плътно върху гладкия камък. Натисна с ръце върху нея, за да я вкара докрай, когато му се стори, че нещо под нея поддаде.

Не разбра какво се случва, докато вибрацията не го накара да се хване здраво за издатините. Около него се посипаха малки камъчета. Усети движение до себе си и раницата го блъсна в лицето. Несъзнателно вдигна ръка да се предпази. Точно тогава кракът му се изплъзна от ръба, на който беше стъпил, и той полетя надолу.

Опита да се извърти и се удари в площадката, на която стоеше допреди миг. Ударът забави падането и му даде шанс да се хване за ръба с върха на пръстите си. Увисна на лявата си ръка, дишайки тежко, после се хвана и с дясната и остана така за момент. Когато ударите на сърцето му заглъхнаха, протегна крак настрани и намери опора, на която се отпусна. Ръцете му трепереха.

— Пете — викаше отдолу Боряна, — добре ли си?!

Нищо му нямаше освен ускорения пулс. Адреналинът потискаше болката от съприкосновението със скалата.

— Добре съм… — каза по-скоро на себе си и вдигна глава.

Каменният блок, на който беше закачил раницата, се беше отместил встрани и откриваше тъмен процеп с правоъгълна форма. Широк не повече от три педи и висок човешки бой, процепът потъваше някъде навътре под скалистия връх.

Приглушеното хлипане на Боряна подсказваше, че е скрила лице в шепите си. Страхът отстъпваше място на отчаянието.

Петър опипом потърси рамото ѝ в непрогледната тъмнина и го стисна внимателно.

— Боре, няма страшно, ще измисля нещо — насили се да звучи оптимистично, макар и сам да не си вярваше. Рамото под ръката му потръпна от сподавени ридания.

Беше минал едва час, откакто ги затвориха в тъмната ниша, но изглеждаше, като че ли са минали дни. Неравните скални блокове, които съставяха вратата на храма, лягаха плътно един към друг и не позволяваха дори лъч светлина да проникне през някоя цепнатина.

Все още не можеше да се отърси от първоначалния шок. Тъмнината го задушаваше. Струваше му се, че недрата на скалния връх се движат към него, заплашвайки да го смажат бавно и болезнено. Хладният въздух миришеше на влажна, гнила пръст. Бе успял да овладее неочаквания пристъп, но това не му помагаше да се чувства по-добре. Ръцете му продължаваха леко да треперят.

Съжаляваше, че намеси Боряна. За убийството на професор Николов — също. Съжаляваше за много неща, но нищо не можеше да промени. Бяха тук, откъснати от външния свят зад дебели каменни стени, и никой не подозираше, че са на крачка от смъртта. За момент се зачуди дали онзи полицай няма да ги потърси, но той нямаше как да знае къде се намират. След като разбраха, че са били следени чрез телефоните си, и двамата ги бяха изключили още преди да напуснат града. Онези не ги взеха, когато ги претърсиха, но от това нямаше голяма полза. Опитите да се свържат с външния свят бяха неуспешни — сигналът не можеше да проникне през тоновете скали около тях.

Мислите му се лутаха към събитията, които се бяха разиграли с такава скорост. Ядосваше се, че постъпиха толкова необмислено и се набутаха в ръцете на онези така глупаво, но трябваше да се овладее и да напрегне мозъка си как да се спасят.

Каменният блок, който едва не го уби при преместването си, бе разкрил тесен проход, водещ към широка четвъртита ниша. Дълбока приблизително пет-шест метра и широка може би три, тя напомняше естествено образувание, умело пригодено от неизвестни майстори, за да приеме древния храм. В края на процепа, точно под полегатия таван, се набиваше на очи сложната конструкция от лостове и противотежести, които задвижваха скалните блокове на вратите. Помещението постепенно се стесняваше, като дъното се губеше, свряно между неравните скали на древния връх.

Непосредствено след Петър вървеше Кирето, насочил пистолета към гърба му. Светлината, която проникваше през отвора, беше слаба, но съвсем достатъчна, за да се добие представа за предназначението на помещението.

Стените му бяха изкуствено изгладени и покрити с множество стенописи, запазили яркостта на цветовете въпреки отминалото време. Старанието, което древните художници бяха вложили в изрисуването на картините, личеше ясно.

В центъра на нишата, поставен върху невисок камък с пресечен връх, стоеше предмет, който веднага привличаше погледа с блясъка си. Недокоснато от вековете самота, златото на малка, тумбеста амфора искреше, хвърляйки отблясъци по стенописите. Повърхността ѝ бе обсипана с преплетени релефни изображения. От едната ѝ страна имаше прикрепена богато украсена дръжка.

— Върви, без да пипаш нищо — гласът на Кирето прозвуча така, сякаш още не може да си поеме дъх. — По-навътре, отиди в дъното.

Петър направи няколко крачки и се обърна с лице към входа тъкмо когато през него влязоха високият възрастен мъж и Боряна. Изглеждаха задъхани и запотени от изкачването. Славея бе прекалено дебел и не рискува да се изкатери по стръмните скали.

Боряна стоеше неподвижно, отпуснала ръце около себе си, и оглеждаше стените с безмълвно удивление. Мъжът зад нея я измести грубо встрани и пристъпи към камъка в центъра на помещението. Не изглеждаше впечатлен нито от стенописите, нито от невероятния начин, по който откриха храма.

Застана над амфорката и впери поглед в нея.

— Има ли нещо? Ей, какво има вътре? — дочу се приглушено гласът на Славея, изоставен в подножието на върха.

— Кажи му да спре да вика — без да отмества поглед от златната амфорка, процеди мъжът към Кирето.

Младежът се отмести встрани и се пъхна в отвора, през който навлизаше ярката слънчева светлина.

Петър съзря своя шанс и реагира мигновено.

Скокът му бе бърз и целенасочен. Ръката му сграбчи възрастния мъж за ризата и го придърпа към себе си, преди онзи да успее да разбере какво се случва. Прекара дясната си ръка пред лицето и стисна врата му между бицепса и предмишницата си. Завърши ключа с лявата си ръка и притисна главата на мъжа в желязна хватка. Искаше да го обезвреди, като в същото време го използва като щит. В този момент Кирето дочу звука, разбра какво се случва зад него и се обърна светкавично назад. Ако Петър разполагаше само с част от секундата, би могъл да завърти тялото пред себе си, за да се прикрие с него, но закъсня.

Това, което го спаси, бе реакцията на мъжа, когото държеше. Усетил моментното отслабване на хватката, той се извъртя и опита да се изтръгне, като по този начин застана пред пистолета и не позволи на Кирето да натисне спусъка. Колебанието, което забави Петър, му коства силен удар в слънчевия сплит, от който краката му омекнаха, и той за пореден път днес падна на колене пред тези хора.

— Не стреляй! — извика мъжът към Кирето, докато с точно премерен ритник уцели Петър в корема и го свлече безчувствен на пода на пещерата. През пелената, която се спусна над съзнанието му, Петър бегло регистрира, че Боряна вдига ръце към лицето си.

Вторият ритник го накара да загуби съзнание.

Боряна видя как възрастният мъж изрита Петър и го просна на пода. Държеше лицето си в ръце, без да е способна да издаде звук. Мъжът се надвеси над неподвижното тяло със свити юмруци. Гърдите му се повдигаха в учестен ритъм. Гледа го няколко секунди, после се обърна към нея и каза с леден тон:

— Истински се надявам да не ми се налага да правя същото и с теб.

Свитите му очи я пронизваха, без да мигат. Ужасена, тя само кимна.

— Ела насам.

Тя бавно пристъпи към центъра на помещението.

— По-бързо, нямам време за губене! — заповяда ѝ той. Отмести се на крачка встрани и посочи към златната амфора. — Виж това.

Боряна се приближи, но очите ѝ не се отделяха от безпомощния Петър.

— Не се безпокой, скоро ще се съвземе. Концентрирай се върху думите ми и мисли. Ако не ми помогнеш, това, което ще му сторя, съвсем няма да ти хареса.

Тя вдигна очи към него.

— Искам да погледнеш артефакта отблизо — продължи той — и да ми кажеш дали е автентичен.

Боряна събра сили и му отговори:

— Не си сериозен, нали? Как бих могла да разбера нещо в тези условия?

— Налага се, доктор Казакова. Дай всичко от себе си.

Стори ѝ се, че долавя известна насмешка в тона му, но това не я интересуваше в момента. Наведе се напред и огледа каничката отблизо. После хвърли поглед към неподвижния Петър и отговори:

— Автентичен е.

— Толкова категорично?

— Огледай се — отвърна му рязко тя и с широк жест посочи тъмната вътрешност на нишата. — Нали не мислиш, че тук непрекъснато влизат и излизат разни хора специално за да поставят фалшиви тракийски съкровища?

Той се усмихна студено към нея.

— Не, не мисля така. Искам да разбера дали съдът е истински.

Боряна го погледна озадачена. Нямаше представа за какво ѝ говори мъжът.

Очите ѝ отново пробягаха по лъскавата повърхност. Непринудените фигури на пируващите блещукаха, застинали във вечното си веселие. Знаеше какво гледа, знаеше и какво изобразяват сцените, но не би разкрила това на този убиец за нищо на света.

— Не знам от какво се интересуваш, но този съд е автентичен. Няма как да не е.

— Чудесно — каза мъжът, като този път веселието му беше явно. — Подай го насам, ако обичаш.

Стоеше до неподвижното тяло на Петър, съвсем близо до отвора. Кирето местеше поглед от единия към другия, без да разбира какво се случва. Мъжът се протегна към него и взе пистолета в дясната си ръка, пронизвайки я с очи. След това го отпрати с жест навън.

— Отивай при Златанов. И му кажи да млъкне най-накрая.

Когато младежът се измъкна през процепа и светлината отново нахлу в помещението, той вдигна пистолета и го насочи към гърдите ѝ.

— Не ме карай да повтарям.

Боряна скръсти ръце зад гърба си и се наведе над каничката. Погледът ѝ обходи камъка, върху който беше поставена, и опита да открие нещо, което да ѝ подскаже дали има скрити капани. Траките не бяха известни с конструирането на сложни системи, но пък и подобен механизъм за отваряне на вратите беше абсолютно непознат на археолозите. Сам по себе си той представляваше сензация.

Не видя нищо, което да я обезпокои, и протегна ръка към златния предмет. В краката ѝ Петър тихо изстена и тя понечи да клекне до него.

— Не се разсейвай — каза рязко мъжът. — Подай ми каничката.

Тя му хвърли изпепеляващ поглед и отново се изправи. Протегна ръка, постави я върху студения метал и я задържа така.

— Какво става, бе, ей? — викаше отдолу Славея.

— Чакай, ей сега идваме — отговаряше му Кирето.

Боряна обви пръсти върху тясното гърло на малката амфора и усети релефните изображения под пръстите си. Огледа я внимателно, като се стараеше да запомни всеки елемент. Не обръщаше внимание на виковете, които си разменяха Кирето и Славея.

Петър простена отново.

— По-бързо! — каза мъжът и насочи пистолета към тялото в краката си. — Не си играй с мен!

Боряна повдигна предмета и се удиви колко тежък бе за размерите си. Взе го в двете си ръце и го завъртя, като погледна дъното му. Не за първи път държеше автентични златни съдове, но това бе първият, който тя бе открила. За съжаление, цялата история, преплетена в него, щеше да изчезне, безвъзвратно погубена от ръцете на тези иманяри. Наред със страха за живота ѝ в нея кипеше чувство на гняв и негодувание от алчността, която унищожаваше историята на цели народи. Мислите ѝ прекъснаха от леко потрепване под краката ѝ.

Вибрацията се усети съвсем ясно и на нея ѝ отне секунда, за да разбере какво се случва. Огледа се стреснато и едва тогава разбра, че каменният блок, който запушваше входа, се плъзга обратно на мястото си.

За разлика от нея мъжът с ризата светкавично съобрази ситуацията и реагира мигновено. Изтръгна златния предмет от ръцете на Боряна и пъргаво се измъкна навън точно кога. То скалният къс се затръшна на мястото си. Вътрешността на пещерата потъна в непрогледен мрак. Треперенето на скалите спря и тя остана сама в тъмнината. Усещаше паниката да се надига от най-дълбоките кътчета на съзнанието ѝ.

Очите на Славея блестяха с нескривана алчност.

— Лелеее, това е страшно! Гледай как е запазено само — хвърли кос поглед към възрастния мъж. — Ако е истинско, де.

— Златанов, не забравяйте за какво сте тук и кой ви плаща.

Вървяха забързано през гората, като мъжът не изтърваше Славея и Кирето от поглед. Каничката проблясна ярко под слънчевите лъчи, докато я поставяше в раницата. Стараеше се, уж случайно, пистолетът да сочи в двамата пред него. Знаеше колко директни са тези хора и как алчността замъглява съзнанието на всеки човек независимо от предложената компенсация. Не искаше да изгуби онова, към което се бяха стремили през всичките тези години. Най-накрая го беше намерил. Не смееше да изпита удовлетворение, поне не и докато не бъдеше в безопасност. Трябваше да проведе телефонен разговор, но не веднага, имаше още нещо за вършене.

Тримата се изкачиха обратно на плоските скали и се огледаха. Следобедът преваляше и наоколо беше пусто. Навярно туристите предпочитаха да попият последните слънчеви лъчи на плажа пред катеренето по горещи камъни.

Застанаха пред ръба на пропастта и погледнаха надолу. Мъжът в ризата с навити ръкави се замисли за двамата, които останаха затворени в храма. Някак бе започнал да харесва доктор Казакова и нейния темперамент. Но тя бе само стъпало по неговия път към безсмъртие. Силите, които бяха замесени, определяха човешките съдби със стерилна прецизност и нямаше право да се меси в работата им. Той беше само приемник на божията воля.

Усети раздвижване зад себе си и с ъгъла на окото си регистрира Кирето, който се промъкваше зад гърба му. Чиста случайност беше, но му спаси живота.

Извъртя се рязко и на косъм успя да отбие удара, който се целеше в гърба му. Докато се извърташе инстинктивно, отклони с дясната си ръка удара на Кирето, а с лявата го сграбчи за рамото и го засили към пропастта. Инерцията беше достатъчно силна, за да поеме тежестта на тялото и да го запрати по променената траектория.

Кирето беше млад и пъргав и опита да се задържи, хващайки ризата на мъжа, като го повлече след себе си. За миг изглеждаше, че и двамата ще паднат в пропастта, но мъжът някак успя да извърти тялото си и да изблъска Кирето с крак. Ризата се разпра с рязък звук, оставяйки неравно парче тъмнозелен плат в ръката на младежа. Страничният ритник беше силен и го отхвърли назад към пропастта. Когато разбра, че няма да може да спре движението, очите на младежа се разшириха от ужас. Полетя с широко разперени ръце, като устата му зееше в безмълвен вик.

Въпреки разстоянието звукът от удара на тялото в твърдите скали отекна силно в късния тих следобед.

Мъжът се завъртя към Славея и насочи пистолета към него, дишайки тежко.

— Не, не… — падна на колене Златанов, заеквайки. — Аз не знаех, той сам…

Сивите очи го гледаха безстрастно.

— Наистина не съм го карал… Сам е решил… — потта се лееше по лицето му на едри капки.

Знаеше, че го лъже, но нямаше избор, освен да се престори, че му вярва. Имаше нужда от него. Освен това след случилото се с Кирето едва ли би опитал нещо отново.

— Слез долу и прибери парчето от ризата — заповяда мъжът.

— И побързай.

Докато слизаха с колата по разбития път, се разминаха с малък червен фиат, пъплещ бавно към върха, в който младо семейство се смееше на нещо с децата си.

Доктор Генчев дръпна за втори път от цигарата, когато линейката пристигна. Вдиша дима е наслада въпреки леката болка в подутите си устни. Събитията от последните дни го бяха накарали да усети дребните неща, от които се състоеше животът му, по-контрастно, да пренареди приоритетите си и да се наслаждава на малките радости в ежедневието, радвайки се, че е жив. Срамът и унижението бяха започнали да отшумяват и животът му се връщаше, стъпка по стъпка, в старото си русло. Откровеното му признание и разкаянието накараха жена му да прояви изненадващо съчувствие и съпричастност, като двамата неочаквано откриха, че някъде по пътя са забравили способността да изразяват любовта си, без да са я изгубили наистина.

Дръпна още веднъж, като гледаше как фелдшерите свалят носилката от колата, докато сестрите се суетяха наоколо.

— Докторе — махна му сестрата, — целият е начупен, паднал в някаква пропаст.

Докторът се приближи, хвърли един поглед на пострадалия и се вцепени. Цигарата падна от пръстите му.

Позна го веднага въпреки кръвта по лицето. Пресните спомени се завърнаха и го блъснаха в гърдите, карайки сърцето му да спре за миг. Коремът му се сви. Задъха се. Изпитваше панически страх, неоснователен, но силен и завладяващ. Ръцете му се разтрепериха, докато гледаше окървавеното тяло на Кирето, отпуснато на носилката. Умът му несъзнателно регистрираше информацията, която фелдшерът му подаваше за състоянието на пациента и извършените манипулации.

Докторът гледаше полумъртвото тяло и усещаше отново всеки удар, който този човек му беше нанесъл в къщата на Славея. В ушите му кънтеше презрителният смях на двамата биячи, които се подиграваха на мъките му. В гърдите на доктор Генчев се надигна ярост, която беше напът да измести всяка частица човещина.

Отдалечи се от линейката, облакъти се на парапета и с треперещи ръце запали нова цигара. Нямаше закъде да бърза. Димът му се стори още по-приятен.

Времето се точеше бавно, като приятният хлад на тъмната пещера започваше да се превръща в истински студ. Боряна бе спряла да плаче и се бе свила неподвижно до него.

Когато се съвзе, първоначално Петър не успя да разбере къде се намира. В ушите му кънтяха викове за помощ, но той не проумяваше откъде идват.

Бавно осъзна, че Боряна го разтърсва за раменете, ридаейки над него. Едва когато чу гласа му и разбра, че е жив, тя се успокои дотолкова, че да му обясни какво се бе случило. Тялото му го болеше от ритниците и все още бе замаян, но не му отне много, за да осъзнае безизходицата, в която се намираха.

Ръцете ѝ го стискаха за раменете, сякаш се боеше, че ако го изтърве, ще изчезне в небитието. Гласът ѝ се луташе в непрогледната тъмнина и се връщаше уплашен.

Болката от ударите, непрогледната тъмнина и риданията на Боряна породиха в него усещането за неизбежна гибел.

Неочаквано, без никакво предупреждение, някакъв атавистичен страх изпълзя от непознатите кътчета на съзнанието му и помете всичко останало. Мислите му се размиха в първични животински инстинкти.

Очите му се въртяха във всички посоки с надеждата да зърнат лъч светлина, но единственото, което съзираха, бе плътна, лепкава тъмнина, която сякаш нахлуваше в гърдите му с всяко вдишване.

Сърцето туптеше в ушите му и го караше да се задъхва. Тялото му вибрираше като проводник, през който преминава високо напрежение. Искаше да избяга. Не трябваше да умира така.

Скочи на крака и слепешком заопипва стените. Пръстите му ровеха в процепите, завираше в тях устните си, безуспешно опитваше да поеме въздух, различен от този невидим, гробовен дъх, който ги стискаше с влажни пръсти. Препъваше се и се блъскаше в разни неща, които сякаш искаха да го задържат. Крещеше и крясъците му се смесваха с тези на някого другиго, който викаше името му.

Не знаеше колко време блъска с ръце непоклатимите скали. Накрая дланите му се разраниха. Заедно с болката дойде и осъзнаването.

Истината го блъсна и ударът ѝ бе по-тежък от всички скали, които го стискаха в безразличен юмрук.

Пулсът биеше в ушите му, заглушавайки риданията на Боряна. Опря гръб в стената и остави тялото си да се плъзне по нея, докато накрая се озова на неравния скалист под.

Нищо не се опитваше да го задържи. Бяха само двамата, затворени в малка пещера без изход. Паниката не можеше да помогне на никого.

Постепенно дишането му възстанови ритъма си. Отпусна потното си тяло върху студената скала и се насили да събере мислите си. Първичният импулс го бе превърнал в животно, което се стреми да избяга, без да разсъждава. Срамуваше се от реакцията си. Кръвта отново нахлу в главата му и бе сигурен, че лицето му е почервеняло от срам.

Обърна глава към мястото, от което долитаха риданията. Несъзнателно се мъчеше да отвори клепачите си колкото се може повече, защото му се струваше, че очите му са затворени.

Надигна се и опипом се приближи до Боряна. Седна, притисна тялото си в нейното и обгърна раменете ѝ с ръка.

— Не ме плаши така, моля те — каза тя, подсмърчайки. — Толкова ме е страх.

Той я притисна към себе си.

— Извинявай… Не знам какво ми стана.

Стараеше се да говори спокойно, но усещаше, че ръцете му треперят. Надяваше се Боряна да не го долови.

— Аз знам — каза тя. — Откачи, защото разбра, че ще умрем тук…

Гласът ѝ се изгуби в нови ридания и тялото ѝ се разтресе неконтролируемо. Тя се завъртя към него и се притисна в гърдите му.

— Много, много ме е страх.

Той усети издутината в джоба си и се сети, че мобилните им телефони са още у тях. Мисълта, че може да ги използват, за да си светят, го накара да се почувства по-добре. Сякаш тази малка, нетрайна промяна прогони страха и го замени със зрънце надежда.

Не можеше просто да стои и да чака смъртта. Не и преди да бе опитал всичко по силите си.

Няколко пъти пробва да помести лостовата система и противотежестите на механизма, който държеше вратите затворени, но колкото и да напъваше, не успя да ги помръдне. Явно заключващият механизъм беше навън — там, където бе нужна плочата с барелефа на Херос.

Бледата зеленикава светлина от екраните им позволяваше да видят лицата си. Боряна вече не изглеждаше уплашена, а по-скоро сломена. Петър искаше да ѝ помогне някак, но не виждаше как.

Каква ирония, помисли си, Конникът ги доведе на точното място единствено за да ги тласне към бавна и мъчителна смърт. Гладуването щеше да отнеме дни, ако не и седмици, за да ги изтощи дотам, че да загинат. Ако, разбира се, жаждата не ги умореше първа.

Стисна зъби и насила измести мислите си в друга посока. Не искаше да се поддава на нов панически пристъп. Имаше нужда от цялата си сила и концентрация.

Трябваше да има решение, не можеше да няма. Винаги имаше, само че невинаги резултатът бе щастлив.

Доктор Генчев рязко хвърли цигарата на земята и ядно я стъпка с крак. След това влезе забързано в шоковата зала и започна да дава ясни, отсечени команди на екипа си.

Изпита моментно облекчение, че поради тъмнината Боряна не може да забележи разтревоженото му изражение, но после, осъзнал абсурдността на мислите си, се усмихна. Това беше добре. Не всичко бе загубено, щом можеше да намери за какво да се усмихне.

Въпреки безизходицата Петър се изумяваше от факта, че под краката на хилядите туристи, посещаващи върха, е разположено неизвестно светилище, умело скрито от древни строители. Не бе чувал да има открити подобни тайни храмове по нашите земи. Това го караше да осъзнае важността му не само в археологически план, а също и за древните траки. Бяха хвърлили твърде много усилия, за да скрият светилището и каничката в него.

Улови се, че мислите му се отвличат, и се насили да разсъждава логично. Нямаше време за губене. Налагаше се да се изолира от тъмнината, страха и тревогата и да се концентрира върху търсенето на изход.

Във военното училище го бяха научили, преди да вземе дадено решение, да си изясни докрай обстановката и фактите и едва тогава да обмисля варианти. Учудващо бе колко често хората взимат погрешни решения само защото несъзнателно се ръководят от емоциите си вместо от чистите факти.

Ясно бе, че светилището не е скрито случайно. Въпреки това изглеждаше нелогично да се строи цял храм, чието единствено предназначение би било да съхрани една амфорка, като заключи завинаги хората, попаднали вътре. Не разбираше защо е бил нужен целият този труд, ако светилището не се е използвало. Досещаше се, че важността му се определя от функциите, но за съжаление, Петър не ги разбираше докрай. Може би, ако изяснеше напълно предназначението на пещерата, би могъл да намери начин да се измъкнат.

Само че, за да го направи, му трябваше помощта на Боряна. От известно време тя бе спряла да плаче и седеше неподвижно, потънала в мълчание. Ако не долавяше тихото ѝ дишане, можеше да се заблуди, че е сам в тъмнината.

— Боре… — започна той.

Нищо не му подсказа, че го е чула.

— Боре? — повиши леко тон.

— Какво? — рязко отговори тя.

Тонът ѝ го изненада, но той продължи.

— Исках да те питам…

— Да ме питаш?! Мен да ме питаш?! — избухна изненадващо тя.

Петър не знаеше как да реагира, затова запази мълчание.

— Какво още те интересува? Давай, питай, не се стеснявай, още не сме умрели — гласът ѝ ехтеше в затвореното пространство. — Питай, де, какво чакаш?

Той разбра какво се случва, но не знаеше как да продължи, без да я засегне. Обвиняваше го за ситуацията, в която се намираха, при това не без основание.

— Виж… знам какво си мислиш — започна. — Права си да ме виниш, аз те въвлякох в това.

Боряна замълча, като само тежкото ѝ дишане подсказваше за емоциите, които се бореха в нея.

— Няма да ти казвам, че съжалявам, защото знам колко глупаво ще ти прозвучи, но искам да знаеш, че ще намеря начин да ни измъкна оттук. Само трябва…

— Айде, бе?! Сериозно? — прекъсна го тя. — И как?

— Не знам още — призна Петър.

— Не знаеш… Ти нищо не знаеш, нали? Колко удобно, всичко се случва, а ти гледаш учудено и клепаш с мигли. Айде, кажи ми как точно ще стане тая работа?

Язвителният ѝ тон го шибна в лицето. Искаше да ѝ се развика, но успя да се овладее.

— С твоя помощ — отговори спокойно. — Без теб няма да мога.

Тя замълча за секунда и той се възползва.

— Ако разберем точно какъв е този храм, защо е построен и какво е предназначението му, навярно ще можем да измислим нещо.

Боряна тихо се изсмя.

— Да, бе, сигурно. Ти май наистина не разбираш — този храм е създаден, за да задържи хората вътре.

— Не мисля така — кротко отвърна Петър.

— Защо има такъв механизъм, който да заключва пещерата, не е ли нелогично?

Долови движение в тъмното, когато Боряна се намести. След избухването ѝ прекараха още няколко минути в тишина, докато накрая Петър успя да я заговори. Необходимо беше да разбере всичко за този храм. Понякога решенията бяха толкова явни, че никой не се сещаше да ги види. Освен това му помагаше да не разсъждава над неблагоприятните възможности. Беше се успокоила и с неохота започна да отговаря на въпросите му. Постепенно се отпусна и Петър усети, че привлича интереса ѝ.

— Не знам, това е ново, никой не е виждал подобно нещо. Освен по филмите.

Не можеше да види лицето ѝ и това натрапваше нереално усещане. Думи, запратени в тъмнината гласове, смачкани до неузнаваемост в невидими гранитни прегради. Не искаше да хаби батерията на телефона си, затова продължи, оставяйки думите си да потъват в непрогледния мрак.

— Именно, точно това си мисля. Защо ще им е да правят толкова сложно нещо, за да предпазят тази амфорка?

— Това не беше амфора — чу уморения ѝ глас в тъмнината.

— Това беше амфорова каничка.

— Добре, де, каничка. Защо ще я крият и после ще правят така, че да не може да се изнесе?

— Не знам… — отвърна вяло тя.

Разбираше, че не желае да разговаря с него, но не можеше да продължи без нея.

— Боре, моля те — каза. — Наистина имам нужда от помощта ти.

Очите му се взираха в тъмнината. Несъзнателно наведе тялото си напред.

— Нека е налудничаво или глупаво, ако искаш, но това може да е едничкият ни шанс да намерим начин да се измъкнем. Трябва да се абстрахираме от… — махна с ръка наоколо, сякаш Боряна можеше да го види — от всичко това и да проверим всяка възможност.

Петър млъкна за миг, опитвайки се да долови някаква реакция.

— Виж сега — продължи той, — първо имаме надпис, който ни води тук, после плочата на Херос, а сега намираме и тази каничка. Всичко е прекалено добре измислено, за да е просто случайност.

Тя не отговори веднага, но и не помръдна. След това каза с равен тон.

— Не е случайност.

— Защо?

— Защото и друг път съм виждала тази каничка.

Петър изумен завъртя глава към звука на гласа в тъмнината.

— Как…? Как така си я виждала?

Боряна въздъхна.

— Не точно тази, но иначе беше същата, само че изработена от сребро и с малко позлата.

— Боре, не разбирам…

Петър долови, че Боряна отново се намества върху студените камъни.

— Сигурно не разбираш. Помниш ли Кабирите? Онези, които впечатлиха професор Николов?

— Да.

— Това е техен храм. Тук са се извършвали мистични ритуали, недостъпни за простосмъртните.

— И?

— И нищо. Намерихме светилището, което търсихме — каза тя. Раздразнението бе отминало и сега бе напът да се измести от апатия. Петър не искаше това да се случи, имаше нужда от нея.

— Не може да е нищо — настоя той. — Какви всъщност са тия Кабири, така и не разбрах?

— Кабирски мистерии. Това са ритуални практики, с които са почитали така наречените Големи Богове. Или просто Богове. Главният измежду тях е Голямата Майка.

— Тези богове като древногръцките ли са?

— Не, смята се, че са техни първообрази. На Деметра и Хермес например. И Персефона — отговаряше монотонно Боряна. Редеше думите една след друга, сякаш се боеше да спре да говори. Сякаш единственото реално нещо в тази тъмна вселена бе нейният глас и се страхуваше да не го изгуби. — Почитани са на много места из древните земи — Самотраки, Тива, Лемнос и други, но досега нямаше доказателства, че са били познати и у нас. Само предположения. Основната фигура, Голямата Майка, се е наричала Аксиерос, доколкото помня. Има и други имена, разбира се. Кибела например.

— А защо са ги пазили в такава тайна? Целият този храм…

— Не мога да бъда сигурна — поколеба се тя. — Можеш да се сетиш, че в онези тъмни векове знанието е различавало жреците от простосмъртните.

Гласът ѝ все още звучеше вяло, но Петър усети, че успява да я отклони от мрачните мисли и постепенно я въвлича в разговора.

— Тоест още в онези векове са били недостъпни освен за избрани хора?

— Да.

Щом храмовете бяха толкова недостъпни, означава, че са създадени само за определени хора, които да изпълняват и пазят ритуалите си в тайна. Следователно е възможно да има и друг начин да се отвори храмът — отвътре например, ако се е налагало да се заключват, за да извършват обредите си. Пък и каничката навярно имаше някаква функция, не можеше да е просто примамка. Това би означавало, че всеки път, когато е била използвана, адептите са оставали в залостения храм.

Завъртя глава в посоката, от която долитаха думите на Боряна, и попита:

— Наистина няма логика, защо ще я крият така тая каничка? И защо им е толкова важно на ония да я намерят?

— Кой знае, сигурно е безценна. Един удар и не мислиш за нищо до края на живота си. Навярно струва милиони. Особено щом е част от обреден набор от Кабирските мистерии…

Гласът ѝ прозвуча едва доловимо по-живо и сякаш тъмнината стана по-малко непрогледна.

— А онази другата каничка, която ти си виждала, тя какво общо има?

— Тя свързва всичко с Кабирите, оттам предполагаме, че Кабирските мистерии са се практикували по нашите земи. Те са част от обредните съдове.

— Точно това си мислех — каза. — Ако е част от обредни съдове, значи, се е използвала, няма логика да се активира механизъм, който да те затрива след това.

Боряна не отговори нищо, но Петър усети, че тя го слуша внимателно, затова продължи.

— Може би някъде тук има друг механизъм, който може да отвори обратно вратите.

— Едва ли — отвърна тя, — не ми се вярва.

Разбираше отчаянието ѝ, постоянната тъмнина, която ги заобикаляше, потискаше и него самия, но не можеше да я остави да потъне в самосъжаление. Смени темата.

— Сигурно е наистина ценна, че ония да стигнат до убийства, за да се сдобият с нея.

— Много знаеш ти, убийствата сигурно са им ежедневие на тия. — Петър усети жлъч в гласа ѝ.

— Може, но има и нещо друго. Онзи, възрастният мъж, той някак не беше на място, а изглежда, те изпълняваха неговите заповеди — възрази той. — Освен това не знаеше, че професор Николов е мъртъв.

— И какво от това? — попита остро Боряна.

— Ами ако той е босът, защо ще се разкарва и ще върши мръсната работа? Трябва наистина да е нещо важно за него.

Уморените ръце на доктор Генчев посягаха към кутията с цигари, когато мобилният му телефон иззвъня. Не погледна кой го търси, а направо прие обаждането.

— Ало?

— Ало, тате?

Докторът въздъхна тихо и каза:

— Здравей, сине, радвам се да те чуя.

— И аз, тате — забързано говореше синът му. Гласът му звучеше пълен с енергия и ентусиазъм. — Само искам да ти се похваля — намерих си работа.

Иван Генчев притисна слушалката плътно към ухото си.

— Наистина? Това е…

— Да, да, наистина — прекъсна го Марин. — Супер е, помагам в една рекламна агенция, на половин ден. Работата е супер, парите пък още повече. И хората са много готини, дават ми да правя страшно интересни неща.

— Сине… — задъха се докторът — страхотно е, каза ли на майка си?

— Не, не съм още, исках да се похваля първо на теб.

Иван мълчеше. Сърцето му биеше силно.

— Ало, тате?

— Да, да, тук съм, просто… просто много се радвам, не знам какво да ти кажа.

— Еми, нищо, какво. Аз всъщност исках да ти кажа, че не е нужно да ми пращаш пари този месец. От заплатата ще ми останат даже и да ти върна малко, аз знам, че…

— Не, не, в никакъв случай — прекъсна го докторът, — това са си твои пари, ти си ги харчи.

— Точно така, мои са — потвърди синът му — и ще ги харча, както намеря за добре. Какво лошо има да пратя малко на семейството си? Пратил съм ти подарък впрочем — добави през смях, — че от този твой античен телефон едва успявам да те чуя. Купете нещо и на брат ми, нека разбере, че ми липсва. Пък и вие, де…

Докторът усети как нещо тежко заседна някъде назад в гърлото му и му попречи да отговори.

— Абе, тате, забравих да те питам — спаси ли някого днес?

Иван събра сили и каза тихо:

— Да, сине, спасих… — претегли думите си и продължи: — Трудно беше, човекът почти си беше заминал, но го спасих…

— Ехаааа… Баща ми, ти си супер, знаеш ли колко е готино. Ей сега отивам да разправя на гаджето. Айде, поздрави на майка и на всички… чао.

— Чао… — успя да промълви докторът, преди синът му да прекъсне разговора.

Ръцете му трепереха. Навел глава, той остана неподвижен за минута, после седна на стъпалата, хвана лицето си в ръце и тихо заплака.

Тишината под тоновете скали ги обгръщаше в плътен, непробиваем пашкул. Петър разсъждаваше върху думите на Боряна за Кабирите. Нещо го глождеше, но не можеше да го определи. Инстинктивно усещаше, че в цялата ситуация има нещо повече, отколкото предполагаха.

— Боре, тия стенописи успя ли да ги огледаш?

— Горе-долу — уклончиво отговори тя.

— Дай да ги погледнем, а? Може да излезе нещо.

Усети раздвижване и долови, че Боряна се изправя.

— Добре, хайде, и без това нямаме какво друго да правим — въздъхна тя.

— Виждаш ли, тук ученикът влиза в пещерата — обясняваше Боряна под слабата светлина на екраните на мобилните им телефони. — Кабирските мистерии са провеждани в пещери, където са се извършвали тайнствата. Както тук…

— Защо е със завързани очи? — попита Петър.

— Защото това символизира безпросветното му състояние. Съвсем директен символизъм — влизаш сляп, излизаш прогледнал.

— Да, ясно… После?

— После минаваш през ритуал, който поне досега не е известен в цялост.

— Е, как, бе, ето тук нали е нарисуван…

— Да, за пръв път. Не съм сигурна какво означава — отвърна Боряна и приближи светлината към стенописа.

На него бе изобразен човек, който със завързани очи вървеше през пещера, заобиколен от изправени неподвижни хора. Вероятно това бяха вече просветените в мистериите, които подкрепят безмълвно своя нов събрат. В ръката си държеше чаша, наподобяваща ритон, с ясно различима гола женска фигура на края. Пред него бе нарисуван камък, върху който безпогрешно се открояваше образът на златната амфорова каничка. Зад нея бе изобразен човек с меч в ръка, насочен към гърдите на вървящия. На заден план имаше втори камък, по-висок от първия, върху който беше поставена купа, обилно украсена с неразгадаеми стилизирани рисунки. Също златна.

Следващата сцена показваше ученика, който гребеше с каничката вино от купата и го сипваше в ритона. Или не беше вино, не се виждаше добре, но като че ли от гърдите на ученика струеше кръв — там, където сочеше мечът от предната картина.

Нататък мъжът беше изобразен, надигнал ритона с дясната ръка до устните си. Изправена полугола женска фигура стоеше до него и също пиеше от подобен ритон, отметнала назад глава. След това жената го водеше към дъното на пещерата, държейки ръката му. То се стесняваше постепенно, оформяйки тесен тунел. Жената бе красива, с подчертано царствена осанка, облечена в ефирна рокля, разкриваща голите ѝ гърди. После двамата бяха сплели тела в стилизиран, но недвусмислен акт.

Последната сцена беше различна от другите, на нея ученикът вече беше без превръзка на очите, изобразен в по-голям размер, с бойно снаряжение, развят плащ и копие в ръка. Изглеждаше така, сякаш полита в небесата заедно с жената.

Символиката не беше заплетена, Петър ясно разбираше, че за да получиш просветление, трябва първо да отпиеш от чашата със знание, което да те изведе от тъмната пещера на безпросветността и да те извиси към божественото познание.

Зеленикавата светлина от екрана се отразяваше в неравните скали и хвърляше зловещи отблясъци върху композицията.

— Следваш стъпките и ставаш просветен — обобщи Петър.

— Хм… Не знам дали е само това — колебливо отговори Боряна. — Виж колко детайлно са изрисувани. Несъмнено това е Голямата Майка, само че не разбирам ролята ѝ.

— Защо?

— Защото е прекалено директно, затова. Символиката е проста, някак не се връзва с ония сложни неща, с които се сблъскахме досега. Пък и ти си прав, защо биха се крили толкова? Не помня достатъчно от онова, което съм чела за мистериите, не мога да дам обосновано предположение.

Петър отново хвърли поглед към стенописите.

Рисунките изглеждаха еднакви на цвят под оскъдната светлина, но силуетите бяха съвсем ясни. Имаше неща, които го озадачаваха — като меча и жената, която водеше човека навътре в пещерата, но точно сега дори не се опита да разгадае значението им.

Спря погледа си. На последната сцена и внимателно се взря в тесния тунел, който извеждаше ученика навън.

— Боре… — започна. — Този тунел тук дали не е истински, а? Затова да е измислено така — да се затваря след теб, като единственият изход е напред.

Боряна не каза нищо, само го погледна с искрящи очи. Петър виждаше умисленото ѝ изражение и се досети, че мозъкът ѝ работи на бързи обороти.

— Прекалено директно послание — каза тя накрая. — Малко вероятно е, но предвид простата символика на фреските…

— Не пречи да опитаме.

— Да, не пречи да проверим.

Бледото сияние от екраните на мобилните телефони едва осветяваше дъното на пещерата, но бе достатъчно, за да се различат безразборно разхвърляните камъни, нападали с течение на вековете. Вперили погледи пред себе си, двамата пълзяха на колене, заобикаляйки скалните късове, като не пропускаха сантиметър непретърсено място. За съжаление, след няколко минути стана ясно, че предположенията им са били напразни — подът беше от плътна масивна скала, без процепи или тайни проходи по нея.

Седнаха в тишина, без да помръдват. Петър предположи, че Боряна отново се връща към отчаянието, но този път не знаеше какво да направи. Безсилието го изнервяше и бе на път да избухне.

— Пете, да не е запушен, а? Може би са сложили нещо отгоре, за да скрият изхода, ако има такъв въобще?

Думите на Боряна го изненадаха. Очакваше да е потънала в самосъжаление, но разбра, че се е съвзела от първоначалния шок и сега мисли усилено как да се измъкнат от този капан. Имаше смисъл. Петър стана и отиде обратно в дъното на помещението. Докато Боряна му светеше, той напъваше мускули и въпреки болките по цялото тяло повдигаше камък след камък.

Отворът се откри на четвъртия.

Изходът почти не се забелязваше, скрит в дъното — там, където пещерата събираше стените си. Съвсем тесен, закрит от четвъртит скален къс, процепът едва позволяваше едно човешко тяло да се промуши през него. По ръбовете ясно личаха следите, където длета са дълбали скалата. Нямаше съмнение, че точно това е онзи отвор, изобразен на фреските. Петър се провря пръв, тъй като не знаеше какво може да очаква. Призрачната светлина на телефона му осветяваше острите издатини, които се впиваха в тялото му и усилваха болката от натъртените места. След няколко метра стана ясно, че изходът е естествен, като само в най-тесните места древните строители го бяха разширили дотолкова, че да се промъкне човек. Петър недоумяваше как е възможно да са разбрали за съществуването му, но усилията и болката в тялото изместиха мислите му и оставиха само стремежа към крайната цел. Боряна безмълвно го следваше, лазейки зад него.

На моменти тунелът се разширяваше, на други кривеше в резки извивки, но уверено ги водеше нанякъде. Някак подсъзнателно Петър разбираше, че основната посока бе надолу, към подножието на върха. През цялото време надеждата у него се усилваше и вярата му в успеха го мотивираше да продължава да следва пътя. Лактите им се разраниха от търкането по грубата скала, мускулите им горяха от усилието, но не спираха да се промъкват напред. Пълзяха навярно повече от час, когато се натъкнаха на края на тунела.

Край, който, изглежда, слагаше край и на надеждата за избавление. Пътят бе препречен от тежък камък, плътно затварящ прохода. Петър разбра, че са обречени. Изходът бе един и те го откриха. Запушен.

Ръцете и краката му омекнаха.

Обезсърчен, той не знаеше какво да каже на Боряна, затова просто изгаси телефона си и остана така, уж да си почине. Тя лежеше зад него в тъмнината, без да каже нищо. Тежкото им дишане отекваше в тишината на тясното пространство.

Петър се усещаше притиснат между канарите. Някъде в недрата на земята, без да знае къде се намира, без да има път напред или назад. Навярно поради някакъв катаклизъм, може би земетресение или просто случайност, този скален къс бе запушил единствения изход към свободата. Това беше краят на неговия път, помисли си, в пряк и преносен смисъл.

Съжаляваше, че стигна дотук. Яд го беше за пропуснатите шансове, за нещата, които никога нямаше да види и направи. Не трябваше да се случва така. Не си заслужаваше усилията, всичко онова, през което минаха. Не можеше да свърши така.

Усети как в гърдите му се надига ярост, която заплашваше да помете съзнанието. Ярост срещу несправедливостта на съдбата, срещу загубата на поредната битка. Не и този път, не и без борба. Остави гневът да се натрупа и използва адреналина, за да употреби цялата сила на мускулите си. Дишането му се учести.

Облегна плещите си в гладката повърхност на камъка, запъна здраво крака и натисна с цялата сила, на която бе способен. Стори му се, че нещо поддаде, но не знаеше дали това е камъкът, или гърбът му. Не можеше да отслаби натиска, затова събра сетни сили и натисна още повече, изцеждайки всяка капка енергия от изтощеното си тяло. Сърцето му щеше да се пръсне, докато дробовете задържаха дъха му.

С леко стържене скалният блок поддаде и се повдигна на сантиметър от мястото си. Остана така за секунда, после се завъртя около себе си и се стовари тежко настрани, освобождавайки тунела.

През черния отвор нахлу свежият дъх на нощния въздух, изпълнен с аромата на гора. Петър се отпусна на хладната скала и остави сърцето си да успокои ритъма си, докато той дишаше запъхтяно.

Можеше и да не разберат, че са се измъкнали, тъй като нощта беше тъмна и тиха. Единствено въздухът, изпълнен с миризма на зеленина, и различният начин, по който се чуваха звуците, им подсказаха, че вече са свободни.

Провирането през тесния процеп ги бе изтощило напълно. Лежаха върху меката шума и почиваха няколко минути, докато съберат сили, за да продължат. Мъчеше ги жажда, а нямаха представа къде се бяха озовали. Петър се изправи и се помъчи да различи нещо в далечината, някакъв ориентир, който да му подскаже накъде да вървят.

Намираше се в скално струпване, което не му бе познато. Силуетът на огромния блок, който бе отместил, изпъкваше с размерите си сред останалите тъмни канари. Високо над тях светеше червената светлина на ретранслаторната станция на Бакърлъка. Там, откъдето бяха тръгнали. В далечината се чу как някаква кола поема надолу по пътя.

Преди да тръгнат нагоре, двамата събраха сили и върнаха камъка на мястото му, заличавайки следите към тайния храм.

Студеният душ прогони съня, макар и тялото му да копнееше за почивка. Огледа натъртените от ритниците места в огледалото срещу себе си. Синините вече започваха да личат. Нищо особено — освен неприятната болка, от която на моменти му секваше дъхът, нямаше нищо счупено. Не си заслужаваше да им обръща внимание.

Загърна се в меката хавлия и излезе от банята.

Боряна седеше, свила крака под себе си, и гледаше разсеяно в празната чаша, която държеше в ръка. След душа се бе преоблякла в къси панталони и бяла памучна фланелка. Чистите дрехи контрастираха с издраните лакти и рамене.

— Добре ли си? — попита Петър.

— Да… добре съм — отговори тя, без да помръдне.

— Искаш ли още чай?

— Не, благодаря, добре съм наистина.

— Окей, само кажи, ако има нещо…

Тя вдигна очи и го погледна с неразгадаемо изражение.

Откакто се измъкнаха от онзи капан, докато вървяха през гората и после, когато търсеха къде да отседнат, тя мълчеше. Петър не я обвиняваше, разбираше през какво бе принудена да премине заради него. Искаше да я накара да се почувства по-спокойна и по-сигурна, но не знаеше как.

Съзнанието му се луташе през възможните варианти за развитие от тук нататък. Онези бяха сигурни, че са останали затворени в светилището, и навярно вече ги мислеха за мъртви. Това, от една страна, беше добре, защото нямаше да ги търсят повече. От друга, когато истината излезеше наяве, бе съвсем възможно да се опитат да ги убият, за да прикрият следите си. Този път с по-конвенционални методи. Петър се колебаеше дали най-доброто решение не е да се обадят на онзи полицай, Петков, и да му разкажат всичко. После се сети, че Боряна бе споменала за мафията, в която имаше забъркани влиятелни хора от всякакви нива. Самият факт, че онези не се спираха пред нищо и очевидно разполагаха с достъп до всякаква информация, го тревожеше.

— Спи ли ти се? — обърна се той към нея.

— Не, а на теб?

— Ужасно много. Като разбит съм.

— Ами ти си разбит — усмихна му се тя. — Малко ли те ритаха.

Петър сви устни, но не се подразни. Чувството ѝ за хумор се завръщаше, сега това бе по-важно от личното му достойнство.

— Лягай, какво чакаш — добави тя.

— Мисля си… — започна той — мисля какво трябва да направим от тук нататък.

— Аз също — каза Боряна и свали краката си на пода.

— Да кажем ли на полицая?

— Не знам, не съм сигурна.

— И аз така… Особено след като видяхме колко връзки имат тия.

— Да — съгласи се Боряна, — но не е само това.

Петър изненадано повдигна вежди.

— Какво друго?

— Ами… — наклони глава тя — не видя ли храма, стенописите?

— Видях ги. И какво?

— Не се ли чудиш за какво е всичко това?

Въпросът го изненада истински. Не знаеше да се смее ли, или да плаче. Само преди часове Боряна бе изложила живота си на риск — държаха я заложник, докато едва не го убиха от бой, после ги затвориха в пещера, като ги оставиха да умрат там. Бандата главорези вече бяха убили веднъж, опитаха и втори път, макар и неуспешно. Сега, доколкото разбираше, тя се чудеше дали да не продължи тази идиотска надпревара.

Клекна до нея и я погледна. Русата коса, все още мокра от душа, се виеше на тежки кичури около лицето ѝ. Искрящите ѝ очи го наблюдаваха с интерес, без да показват и сянка от умора.

— Чудя се, разбира се — каза той. — На мен също ми е интересно. Обаче се опасявам, че е възможно отново да се срещнем с онези, а не искам да те забърквам в повече опасности. Това не ти ли стига?

— Е, ама хайде сега, нали се отървахме? — отвърна тя с въпрос и се усмихна с ъгълчето на очите си. — Пък и онези не знаят, че сме се измъкнали.

Така беше, но въпреки това съмнението в душата му вземаше връх.

— Въпрос на време е отново да си пресечем пътищата, ако тръгнем по следите им.

— Не е задължително.

— Какво имаш предвид?

Тя вдигна рамене.

— Не знам още, аз искам по-скоро да разбера каква беше връзката с мистериите на Кабирите в чисто исторически аспект, а това не е задължително да ни свърже с тях. Те вече взеха каквото търсеха.

— Искаш да се връщаме обратно в онзи храм ли? — учуди се Петър.

— Не, не там.

— Боре, не разбирам наистина. Не ме карай да ти вадя думите с ченгел от устата.

Тя се наведе напред, сложи ръце на раменете му и го погледна в очите.

— Нали ти казах, че съм виждала онази каничка вече?

— Да.

— Искам да отидем и да я разгледам отново. Мисля, че тя е само част от обреден комплект, който служи за нещо. Ти беше прав, когато попита защо им е на ония. Не мисля, че е просто обект на иманярски интерес.

Слънчевата светлина, която сутринта донесе през отворения прозорец, се отразяваше в сноповете разноцветни маркучи, излизащи от тялото на Кирето.

Цяло чудо бе, че у него все още има живот. Фрактурите на таза и двата крака, три смазани прешлена на гръбначния стълб и многобройни вътрешни травми не бяха достатъчни да го погубят. Само силното тяло и младостта можеха да обяснят невероятния факт, че бе оцелял. Въпреки че все още беше в безсъзнание, по всичко личеше, че ще прескочи трапа. Мониторите имаха стабилни показатели, които показваха, че той всъщност спи дълбоко.

Славея набоде грубо поредното кюфте в средата и го натъпка цяло в устата си. След това взе изпотена халба бира и я преполови на един дъх. Избърса мазните си устни с опакото на ръката и се оригна небрежно.

— Кофа, я дай другите насам — посочи към отрупаната чиния в края на масата.

Младежът се подчини и приближи голяма порцеланова чиния, върху която бе подреден куп тънки наденички.

— Шеф… — започна плахо той, докато поставяше чинията на масата — къде е Кирето, бе?

Златанов спря да дъвче и се намръщи.

— Няма го, взе си отпуск.

Кофата нервно потри ръце в панталона си.

— Ама как бе, шеф… Той не е лошо момче, не се е дънил.

Славея тръшна вилицата в чинията и рязко каза:

— Не се е дънил? А професорът? А? — от устата му изхвърча парченце храна, но той не му обърна внимание. — Ами като се опита да вземе златото?

Лицето му се беше зачервило и Кофата за момент си помисли, че шефът може да получи удар от вълнение.

— Ами… ти нали каза така… — започна, но Златанов избухна срещу него.

— Какво, бе? — изправи се рязко той. — Какво съм казал? Нищо не съм ви казвал! Идиоти такива!

Посегна бързо и му извъртя звучен шамар. Бузата на Кофата пламна, но той не реагира по никакъв начин. Бе свикнал с отношението на Златанов особено когато нещо го бе ядосало. Знаеше какво се случва на хората, които го ядосваха, затова само сведе глава и замълча.

— Казал съм бил… С мен ли искате да си измиете ръцете, а? Идиоти, ще ви смачкам бе, ей! — крещеше Славея.

На отсрещния край на масата възрастният мъж наблюдаваше Златанов, без да помръдне.

Валери Петков отпи глътка кафе и впери поглед в разпечатката от телефонните разговори. Казакова и Георгиев бяха потънали вдън земя, не използваха телефоните си и не контактуваха с никого.

Облегна се назад в стола, скръстил ръце зад главата си, и остана така минута. След това се наведе напред и набра номера на компанията, от която Георгиев бе наел кола.

— Защо точно в Русе? — попита Петър, докато изпреварваше две коли едновременно.

— Защото там се намира копието на каничката, която искам да видим. Същата като онази в храма.

Слънцето висеше над хоризонта и заливаше притихналата земя с горещина. В светлината на новия ден събитията от изтеклата нощ изглеждаха нереални и далечни, сякаш не се бяха случили наистина. Единствено болката от синините напомняше на Петър, че всичко е било опасно истинско.

Боряна бе настояла да отидат в Русе, като обясни, че в тамошния музей има артефакти, които могат да им помогнат да разкрият значението на каничката и храма.

— Защо искаш да я видиш, с какво би помогнала тя? — настоя той.

— Защото по нея има орнаменти, които досега са били предполагаемо свързани с мистериите. Сега, когато вече видяхме стенописите и златния ѝ вариант, искам да я погледна отново, за да видя дали няма да намерим някаква връзка.

Петър имаше усещането, че Боряна не му казва всичко, но не желаеше да я разпитва повече. Беше благодарен на съдбата, че им позволи да се измъкнат невредими, и това засега имаше първостепенно значение. Но и любопитството го изгаряше.

— Не ти ли направи впечатление нещо там? — погледна го със светнали очи тя.

— Къде?

— В храма, където ни затвориха.

— Не, какво трябва да ми е направило впечатление?

— Еее… Пете, не ти ли е любопитно как намерихме светилището?

— Е, как… по надписа, как иначе — отговори той.

— Именно. Да забеляза някакъв надпис на онова място?

Очите ѝ го гледаха развеселено. Едва сега разбра за какво му говори Боряна. В онзи храм освен стенописите и каничката нямаше нищо друго. Без надписи, без каквито и да било други следи.

— Нямаше сякаш… Но ние огледахме набързо все пак.

— Не беше набързо — възрази тя. — Не забравяй, аз знам какво да гледам. Освен картините нямаше друго.

— Добре — съгласи се той, — какво означава това?

— О, може да означава няколко неща. Първото е, че този скрит храм е толкова древен, че писмеността не е била позната. Само че това е малко вероятно, тъй като вече имаме надпис, който ни доведе до храма.

— Тоест можем да отнесем находката към периода, в който е използвано линеарното писмо?

— Да… — колебливо се съгласи тя — но не е задължително. Просто разглеждам възможностите. В крайна сметка не знаем откъде е копирал надписа дядо ти.

Петър се досети, че наистина бе възможно двете неща да имат различни датировки. Напълно реално бе надписът да е правен в по-късен период, описвайки нещо, което вече е съществувало. По този начин съвсем логично храмът би могъл да е много по-древен. Боряна подкрепи размишленията му.

— Друга възможност — продължи тя — е хората, които са направили първия надпис — онзи, който дядо ти е пренесъл на стъпалото — да не са виждали този храм.

— Не е ли логично онзи, който е написал оригинала, да е същият, който е сложил каничката в тайния храм? Иначе защо ще дава указания къде е?

— Може, но може и да не е… Виж, това мистично учение е имало навярно стотици последователи, пръснати навсякъде. Съвсем възможно е да не са знаели какво описват. Представи си, че онзи храм е използван тайно в продължение на векове, като само малцина са знаели истинското му местонахождение. От уста на уста са се предавали истории за място на върха на земята, където са се провеждали тайнства. После преминават в текст, който посветените са копирали, без да разбират.

— Има смисъл — съгласи се той. — Само че това означава, че храмът и предметът в него са били от изключителна важност. Ако древните са създали надписа, указващ местоположението, без да знаят за съществуването на тайния храм, навярно подценяваме значението на каничката и мястото въобще. Защо иначе някой би си правил труда да създаде надпис, чийто смисъл не разбира…? Имаш ли представа защо би могло да е толкова оплетено?

— Ннне… — поколеба се Боряна. — Поне не съвсем формулирана.

Петър се сети нещо, което несъзнателно го бе тормозило от момента, в който се въвлече в преследването на мистерията.

— Боре — започна той, — чудя се защо няма разни кодирани символи, тайни знаци, шифри… А то си беше написано направо. Не е ли твърде лесно?

Боряна се засмя звънко.

— Ееее, Пете, ама много филми гледаш. Това го има само в измислените истории, за да е по-интересно. Можеш да се досетиш, че знанието в древността не е било достъпно за всички.

— Нали помниш какво каза професорът? Онова, че писмеността е била привилегия само на жреческото съсловие?

Петър кимна.

— Ами за какво им е да правят по-засукани шифри и кодировки? Кой би разбрал записаното, ако не може да чете? Представяш ли си как са изглеждали жреците в очите на обикновените хора, щом са могли да възпроизведат думи от някакви чертички.

Тя го погледна, все още усмихната, и продължи:

— Нормално е да грешиш, защото правиш несъзнателен паралел със съвременното възприятие за писмеността. Като даденост. В онези години е била свещено тайнство. Едва по-късно, чак когато записаната информация става общодостъпна, се развиват разните там начини за скрити послания. Тук говорим за време, в което дори Египетската цивилизация е била млада.

— Всичко ли е у теб? — гласът звучеше съвсем ясно въпреки огромното разстояние, което делеше възрастния мъж — отново по риза с навити ръкави, само че този път синя — и събеседника му от другата страна на океана.

— Да — потвърди той. — Каничката и ритонът.

— Чудесно, справяш се просто чудесно, Виктор.

— Благодаря. Ще ми трябва достъп до архива, за да продължа. Документите показаха ли нещо?

— Има известен напредък — отвърна гласът. — Направи каквото е необходимо, имаш съгласието ми.

— Много добре.

— Трябва да побързаш, не разполагам с много време — спокойно каза мъжът отсреща.

— Разбирам — потвърди Виктор и линията прекъсна.

— Схващаш ли, фреските и стенописите обикновено изобразяват митични сцени от живота на божества или важни моменти от живота на човека, който е погребан — ако са част от погребална камера…

— Онзи храм не беше гробница — заяви Петър, докато минаваше на трета скорост.

— Не, нито пък изображенията имаха някаква връзка с митологията. Е, поне не в онзи вид, в който я познаваме.

— Какво са тогава?

Боряна се загледа напред и несъзнателно завъртя кичур руса коса около пръста си.

— Не знам точно, на пръв поглед наистина приличат на илюстрация на ритуал за посвещаване в Кабирските мистерии, но…

— Но какво? — попита Петър, без да отклонява поглед от пътя.

— Ами не видя ли, че изображенията бяха буквални? Имаше изрисуван проход навън и ние го намерихме.

— Да, какво те притеснява?

— Метафорите не се връзват, символиката липсва — отговори Боряна.

Седя неподвижно известно време, докато несъзнателно триеше бузата си с ръка. Накрая каза замислено:

— Приличат на… хм, инструкция. Изрисувана, а не написана.

— За да не стават грешки — допълни Петър.

Сградата на Регионалния исторически музей в Русе бе стара, с жълтеникава, порутена от годините фасада, въпреки че в нея все още се таеше величието на възрожденската архитектура. Открит през 1904 година, музеят бе издържал проверката на времето без особени сътресения. За съжаление обаче, годините на финансов колапс, в който бе потънала държавата по време на прехода, се отразяваха най-видимо върху носителите на интелектуално развитие — онези, които не бяха сред челните приоритети за оцеляването на нацията. Музеите се издържаха от общините, а когато бюджетът бе толкова натоварен, че едва стигаше за покриване на първостепенни разходи като заплати и сметки за електричество, външният вид на сградите бе оставен на заден план.

Управителят на музея бе сравнително млад човек, навярно не по-възрастен от тридесет и пет — тридесет и шест годишен, макар и липсата на всякаква грижа към външността му да го състаряваше значително. Оредели кичури коса стърчаха във всички посоки, а набола остра брада хвърляше сенки върху и без това изпитите бузи. Висок и слаб, с очила с тънки рамки на върха на дълъг нос, той чудесно се вписваше в образа на учен, заровен в бумаги.

Георги Божанов познаваше Боряна от института, където бяха работили заедно по няколко проекта, и я ценеше като професионалист и приятел. Беше неин ментор по това време и някак успя да развие усещането за неин съветник и закрилник. Затова, когато почука на вратата на кабинета му, придружена от мъжа, който се представи като Петър, на лицето му цъфна широка открита усмивка.

— Боряна! — скочи на крака. — Какво правиш тук? Толкова се радвам да те видя!

Заобиколи бюрото с бързи крачки и я грабна в обятията си. Разцелува я по бузите и възкликна:

— Ама каква изненада! Защо не се обади, щях да се подготвя, да измисля нещо.

— Е, ама ние само набързо — отговори Боряна и внимателно се освободи от прегръдката му, докато търкаше бузата си там, където брадата му я беше одрала. — Просто минавахме оттук и решихме да се отбием.

— Чудесно! Това е наистина чудесно — оживено говореше Георги. — Ти не беше ли на разкопки?

— Да, но си взех малко почивка — отклони отговора Боряна с усмивка. — Как я караш?

— Все същата, нали знаеш — от къщи на работа, от работа вкъщи… Ти кажи как си, как вървят разкопките?

— Вървят, бързаме, нали знаеш — бизнесът бърза и едва смогваме.

Георги кимна и ги покани с жест към захабения диван в кабинета си.

— Моля, заповядайте, разполагайте се.

Той самият седна на единствения фотьойл зад малката масичка пред дивана и скръсти крака.

Канцеларията бе обзаведена бедно — диван с протрита тапицерия с неразличим от употреба цвят, фотьойл, голямо изтъркано бюро и гардероб, чиито вратички се държаха затворени от малки закривени гвоздейчета. Върху бюрото, заемайки почти цялото свободно пространство, бе поставен обемист монитор, навярно още от миналия век.

— Какво ви води насам?

Боряна и Петър се разположиха един до друг и се спогледаха. Докато пътуваха, Боряна спомена, че е в добри отношения с управителя на музея, и разчита на неговите познания в областта, която ги интересува. Въпреки това се въздържаше да разкрие истинската причина за посещението им. Не желаеше неволно да причини проблеми на Георги, ако случайно онези иманяри някак се намесеха. Освен това искаше да разплете историята докрай, преди да каже на някого за тайния храм — така никой не би спекулирал с откритието.

— Минаваме оттук — повтори Боряна, без да конкретизира, и се усмихна, — обаче исках да покажа музея на Петър. Сетих се за теб и реших да ти кажа здрасти. Толкова време мина, откакто се видяхме последно.

— Да, много време мина… — съгласи се Георги, поклащайки глава. — Искате ли да направя кафе?

— Не, не е необходимо. Пък и наистина бързаме, няма да се задържаме.

— Жалко, щеше да е страхотно да си побъбрим. — Петър видя как ослепителната усмивка помръква. — Какво ви води насам все пак?

— Докато пътувахме, се разговорихме за миналото на страната, стана дума и за траките. Оттам можеш да се сетиш — задълбахме и…

— И решихте да се отбиете?

— Да, решихме да се отбием. Ти си един от най-добрите професионалисти по древната история на нашите земи. Защо да не се възползваме от услугите на частен гид?

Боряна се шегуваше, но Петър ясно забеляза леката руменина, която пропълзя по бузите на управителя.

— Е, моля те… Ти не отстъпваш на никого — отвърна. — Да не говорим, че имаш повече опит на терен от мен.

— Въпреки това не мога да се меря с теб. Пък и тук могат да се видят неща, за които думите не стигат.

Жоро се усмихна в отговор и попита:

— Какво ви интересува? С удоволствие ще ви разведа лично.

— Ами… разбрах, че тук има някакво съкровище… — намеси се Петър.

Беше решил да играе ролята на глуповат ентусиаст, запленен от траките и техните съкровища.

— Аааа… съкровището — усмихна се Георги, после добави:

— Нали знаете, че е само копие? Истинското се пази в Националния исторически музей.

— Да, но това няма значение, нали е идентично… — отговори Боряна.

— Да, нашето е точно копие. Дори разкъсванията от машината, когато е намерено, са същите като на оригинала.

— Чудесно! — възкликна Петър. — Значи, ще мога да видя късче почти истинска история.

— Хаха, не знам доколко е истинска — засмя се меко управителят, — но определено е история. Откъде такъв интерес към траките у вас?

— Винаги са ме интересували, макар и чисто любителски — отвърна Петър и се усмихна. — Още от дете, когато видях Панагюрското съкровище, бронзовите мечове и нагръдници.

Освен това със събеседник като Боряна не е трудно да се запали човек.

— Разбирам — кимна Георги и бутна очилата на носа си. — Попаднали сте на точното място тогава.

Вторият етаж на музея включваше няколко просторни зали, като Боровското съкровище или по-скоро точното му копие се намираше срещу зала „Батенберг“, непосредствено до Залата на бойната слава.

Въпреки горещината навън в музея бе прохладно, макар и да се усещаше лек мирис на застояло. Петър предположи, че това е естествената миризма на вековете, заключени зад стъклените витрини.

— Всъщност името на съкровището е подбрано неточно — говореше управителят. — Изровено е случайно през 1974 година при нощна оран в местността Сиври тепе в землището на село Волово. Тъй като тогава то е било част от трудова кооперация на земеделските стопани „Борово“ — или накратко ТКЗС „Борово“ — е взело името на кооперацията. Интересно е, че откривателят Трайчо Стоев незабавно е потърсил тогавашните власти, като не е скрил нищо от откритото.

— Защо, не е ли нормално? — попита Петър с учудване.

Уредникът се засмя, скръстил ръце.

— Нормално е да си мислим така, но обикновено хората, открили антични предмети, опитват да ги задържат въпреки опасността от преследване от закона. Дори когато измамата стане ясна, те пак се мъчат да скрият ако не всичко, то поне части от намереното.

Петър напълно разбираше какво му казва човекът. Навярно хората, притиснати от немотия или обикновена алчност, загърбваха принципите си и се надяваха на бърза печалба, без да разбират вредите, които нанасят на историята на народа си. Освен това само допреди няколко часа той също преследваше предполагаемото съкровище на дядо си. Усети как лека червенина плъзва по врата му, и се надяваше никой да не забележи. Погледна блестящите предмети зад стъклената витрина.

Бяха общо пет. Три ритона, голяма кръгла купа и малката яйцевидна амфорова каничка.

Ритоните веднага се набиваха на очи. Всеки от трите завършваше с различно протоме — глава на кон, бик и женски сфинкс, като роговете за пиене варираха в украсата си. Бяха изработени с изключителен усет към детайла. Онзи, с мощната предна част на бик, имаше напречни канелюри8 и като цяло победна орнаментика. Рогът му бе по-къс от тези на другите два. Ритонът с протоме на кон се отличаваше като най-богато украсен, декориран със стилизирани орнаменти. Крилата и косата на фигурата на сфинкса бяха позлатени.

Купата бе разсечена от машините и впоследствие възстановена, но въпреки това в центъра ѝ ясно се различаваше позлатеното релефно изображение на някакво митично животно, разкъсващо сърна. В два противоположни края бяха прикрепени подвижни дръжки, закрепени за съда с глави на сатири, също позлатени.

Последният предмет, който привличаше вниманието, макар и положен в средата на композицията, бе амфоровата каничка. Яйцевидна, деликатна, без да притежава атрактивния вид на ритоните, тя стоеше изправена, хваната за тясното гърло от елегантна подпора. За разлика от намерената в пещерата, тази бе сребърна, при това без дръжка. Петър не можеше да определи от пръв поглед, но релефните сцени, изобразени върху нея, сякаш напомняха онези върху златния ѝ близнак.

Въпреки че предметите бяха копие, те пазеха излъчването на античните оригинали. Всъщност, ако не му бяха казали, че са само копие, никога не би се усъмнил в произхода им — изглеждаха древни и истински.

— За какво са служели, знае ли се? — вдигна глава към управителя Петър.

Георги стоеше отстрани, гордо скръстил ръце на гърдите си, и ги наблюдаваше с лека усмивка.

— Предполага се, че са ритуален набор, който е бил подарен на тракийски вожд на гетите от Котис I.

— Как може да сте сигурни в това? — заинтересува се Петър.

— От надписа — намеси се Боряна. — Ето тук, виждаш ли?

Той се наведе и видя малкия надпис Kotyos eg Beo върху каничката, където сочеше Боряна. Тя се бе навела съвсем близо до витрината и съсредоточено изучаваше предметите.

— Има и още един, на ритона, само че не може да се види оттук — отнесено допълни тя.

— Освен това съкровището е намерено в земите на тогавашното тракийско племе гети. Датировката на предметите съответства на периода, в който те са обитавали Североизточна България — завърши Георги. — Несъмнено Боряна ти е обяснила за това.

— Аха, един цар дарява друг по някаква причина — пропусна подмятането Петър.

— Точно така. Тази практика е била широко разпространена, като даровете са били наистина внушителни.

Петър се замисли за момент и попита:

— Казахте, че съдовете са ритуални. Знае ли се за какъв ритуал са използвани?

Управителят се почеса по върха на носа, вперил поглед в сребърните предмети.

— Не съвсем, има различни тълкувания. Някои смятат, че са набор за пиршества, други ги свързват с мистериите на Кабирите. Никой не знае със сигурност.

— На кои? — попита Петър, сякаш за пръв път чуваше думите.

— На Кабирите — повтори Георги. — Това е единственото съкровище у нас, в което могат да се различат символи, за които се смята, че имат връзка с тях. Сцени от изобразените върху каничката напомнят елементи от Тиванския Кабирион.

— Защо мистерии? — настоя Петър.

Георги се усмихна.

— Защото представляват мистичното сливане на човека с Бог. Като кулминационният момент е била хиерогамията — бракът между богинята и владетеля. Освен това са били пазени в дълбока тайна, достъпна само за малцина.

Петър отново наведе поглед към богатата украса на каничката.

Три фриза обрамчваха съда, като създаваха последователни картини. Горният фриз, този, близо до гърлото, бе с по-дребни фигури, които сякаш оформяха празнично шествие, докато в долния изобразените хора седяха, като някои държаха в ръце ритони. Ясно се забелязваха женски фигури в непринудени пози. Като цяло създаваха впечатление за пиршество и веселие.

Близо до дъното, почти незабележими, бяха изобразени релефни фигури на някакви птици, поглъщащи риба.

— Жоро, имаш ли представа дали някъде не е открито копие на купата? — попита Боряна, без да отмества поглед.

Георги я погледна озадачено.

— Поне близко сходство? — вдигна очи тя. — Подобна купа, може би златна, може и да не е в България.

— Не, поне аз не знам да е намирано нещо. От друга страна, аз знам колкото теб — само онова, което е известно и публикувано. Защо питаш?

— О, нищо особено, просто попаднах на фрагмент, който много прилича на част от каничката, и се чудех дали няма подобни ритуални набори и на други места.

— Фрагмент? — вдигна вежди Георги. — Това на трасето на магистралата ли?

Боряна се поколеба.

— Да, но… все още не съм наясно дали е случайно, или е част от нещо по-голямо. Може и да е съвсем различен предмет. Дори не съм го определила още.

— Какъв, златен ли е? — очите на Георги блестяха.

— Да, златен.

— Леле, това е страхотно! В некропол?

— Не. Просто фрагмент, излезе изненадващо.

— Без погребален ритуал?

— Без. Но не знам нищо още, продължаваме да работим.

Жоро замълча и замислено се почеса отново по носа. Понечи да добави нещо, но Боряна го прекъсна.

— Моля те, не го разпространявай засега — усмихна му се ослепително тя. — Като му дойде времето, ще те потърся за консултации.

Петър наблюдаваше внимателно реакцията на управителя към лъжата. По лицето му се четеше явно любопитство, но успя да си наложи да не пита повече. Не можеше да знае какво му минава през главата, но изглежда, Жоро ѝ повярва.

Боряна мълчеше, навела глава към витрината, и внимателно оглеждаше експонатите. Петър предположи, че ще поиска да вземе съдовете в ръце, и с интерес очакваше да чуе какво оправдание е измислила сега. Вместо това тя се изправи и каза:

— Страхотно е, че се видяхме, Жоро, но е време да вървим. Благодаря ти за вниманието и времето, което ни отдели. Обещавам да се отбием пак на връщане.

Когато Кирето се свести, първото нещо, което поиска, бе телефон. Медицинските сестри, които го наблюдаваха, остана-, ха изумени, че е възможно въобще да комуникира, но изпълниха молбата и му върнаха мобилния телефон — все пак не бяха открили негови роднини, на които да съобщят за инцидента.

Очите му гледаха разфокусирано поради обезболяващите, които вливаха през системите. Не владееше пръстите си докрай. Всяко движение изискваше цялата концентрация, на която бе способен. Освен това го болеше, много го болеше. Бореше се да остане в съзнание с цялата си воля.

Натисна зелената слушалка и набра първия номер в списъка. Онзи на Славея.

— Това е! Не разбираш — разпалено говореше Боряна, докато пътуваха обратно. — Онези преследват съдовете, за да могат да възстановят ритуалния набор! Със сигурност знаят от какво се състои, не го търсят случайно.

Петър не споделяше докрай ентусиазма ѝ, някак не му се вярваше група иманяри да търсят исторически артефакти заради някакъв загубен във времето езически ритуал. Но знаеше твърде малко за иманярския бизнес и допускаше, че по света има хора, склонни да платят милиони за древен обреден набор.

— През цялото време е било пред очите ми, а аз не съм предполагала, че е възможно — продължаваше младата жена.

— Хайде на бас, че онова под стълбата е било ритон, искаш ли да се хванем? Мястото беше твърде малко за купата, каничката вече… видяхме какво се случи с нея, така че остава да е ритон, при това само един.

— И как ще разберем? — охлади ентусиазма ѝ Петър.

— Как… като го намерим и го вземем от тях.

— Ти… сериозна ли си? — не повярва на ушите си той. — Да ти напомням ли какво ни се случи вчера?

Боряна гледаше напред, свила плътните си устни в права линия.

— Не, не е необходимо. Само че ти наистина не разбираш.

— Какво не разбирам? — заяде се Петър.

— Това, че онези съдове са истински.

Колата летеше по завоите на пустия път. Вечерта наближаваше и трафикът бе намалял, като само от време на време настигаха някой тежкотоварен камион, пъплещ по наклона с бавна скорост.

— Истински? А другите, онези, които се съхраняват в Националния музей, да не са фалшиви?

— Да — отвърна решително Боряна. — Фалшиви са.

— Боре, май последните събития ти дойдоха в повече. Кой ще си играе да фалшифицира съкровище и да го изравя, уж случайно, с трактор?

— Не, не е това. Изровеното си е истинско, наистина е било на Котис I. Само че е копие на другото — онова, което намерихме ние. Като видях надписа, и се сетих, всичко си дойде на мястото. И дупката, която я нямаше.

Петър не разбираше за какво говори тя, и съвсем се обърка.

— Чакай, чакай, намали малко, че съвсем се оплетох. Кое е копие и каква дупка? Дай отначало, само че по-бавно.

Боряна пое дълбоко дъх.

— Окей. Само следвай мисълта ми — очите ѝ искряха от възбуда. — Помниш каничката от храма, нали? Която онези я взеха?

— Да, горе-долу, не успях да я огледам чак толкова добре.

— Но видя, че е същата като тази? — настоя тя.

— Да, на пръв поглед — отвърна той, после се сети и добави:

— Само че тази няма дръжка.

— Именно, точно това е едно от нещата, които подкрепят теорията ми. На тази от Боровското съкровище няма дръжка, но има следи, че навремето е имало. Какво означава това?

— Не знам какво. Че са еднакви?

— Точно така! Освен че едната е златна, а другата — сребърна.

— С позлата.

— Това не е важно. Трябва да ми повярваш, аз огледах онази съвсем внимателно, защото веднага я познах.

Петър мислеше усилено към какво го води Боряна, но се отказа и реши да следва ритъма ѝ.

— И какво?

— На златната нямаше дупка на дъното, специално погледнах.

— А на тази от Боровското съкровище имаше ли? — попита Петър с интерес.

— Да, не се забелязва, защото е на дъното, но аз съм я виждала. Направена е още при изработката, не е нещо допълнително.

— Добре, после?

— Е, после, какво после, не виждаш ли? Сребърната е копие, при това обозначено като такова, като е пробита умишлено, за да е, е знае, че не може да бъде използвана за ритуала. Освен това едната е златна, най-скъпият метал, от който са се изработвали изключително ценни предмети, а другата е от по-малоценното сребро.

Пътят се виеше в сумрака, като през прозорците нахлуваше хладът на Стара планина.

— Каничките навлизат в набора за пиене на вино към пети век преди новата ера, а онази бе несравнимо по-древна, ако съдим по линеарното писмо, дори може да е още по-древна. Не ти ли става ясно, че сребърната е просто реалистично копие на златната?

— Защо да правят копие на каничка, която е скрита?

— Ето — възкликна Боряна — точно тук е интересното. На какво се правят копия, особено от благородни метали, които се смятат за толкова ценни, че да се подаряват на царе?

— Нещо още по-ценно? — предположи Петър.

— Бинго! Позна — иронизира го тя в отговор.

Той я изгледа продължително, смръщил вежди, и мина на по-висока предавка.

Тя смекчи тона.

— Е, не се сърди, де, аз го подозирах, откакто видях фреските в тайния храм.

— Какво за тях, нали вече ги разгадахме?

Боряна се усмихна ослепително, разкривайки равни бели зъби.

— Да, но не сме разбрали всичко. Не ти ли направи впечатление, че онова, което беше нарисувано, е точно това, което видяхме днес?

Петър си припомни стенописите и образът на човека със завързани очи изникна пред него. Припомни си, че той първоначално пиеше от ритон с протоме на гола жена, после — от каничка, досущ като онази на камъка, и накрая — от купа с полукръгли дръжки.

— Да… Наистина предметите съвпадат — потвърди той. — Само че в това съкровище ритоните бяха три, а на фреските имаше нарисуван само един, при това с женска фигура накрая.

— Ето, сещаш се вече — засмя се Боряна. — Това е ритуалният набор, истинският — онзи, който е нарисуван. Боровското съкровище е копие. Направено преди хилядолетия, но все пак фалшификат. Предназначено е единствено да напомни на този, който го притежава, за мощта на ритуала. Затова е подарявано на царе.

— А ритоните? Защо в Боровското съкровище са три? — попита Петър.

Тя прекара пръсти през косата си и отговори замислено.

— Защото Котис I не е знаел как изглежда истинският ритон.

— Говорѝ по-ясно, не те чувам…

Гласът на Кирето идваше сякаш от онзи свят. Пък и наистина си беше така — Златанов едва не падна от стола, на който се беше разположил, когато осъзна кой го търси. Не можеше да повярва, че е останал жив. Не и след като го видя окървавен, проснат в неестествено разкривена поза върху скалите под върха.

Слушаше напрегнато. Опитваше се да долови какво му казва Кирето, но думите се различаваха трудно поради ефекта от обезболяващите. Очите му постепенно се присвиваха все повече и повече.

— Тогава излиза, че си права в тълкуванието, за което спомена. Онова, че фреските са инструкция, която трябва да се следва.

— Да, така изглежда.

Прохладата на вечерния планински въздух им носеше истинска наслада. Седяха в механата на малък семеен хотел в покрайнините на Котел, след като умората от предния ден взе превес и се наложи да спрат за почивка. Мястото им хареса толкова, че решиха да пренощуват там.

— Защо е цялата работа? Има нещо, което изпускаме — каза Петър. — Онези убиват, без да се замислят, за да се сдобият с оригиналния ритуален набор. Едва ли е само заради цената.

Боряна вдигна рамене.

— Навярно цената му е многократно по-висока, ако е комплект.

— Или вярват в силата на ритуала…

Двамата се спогледаха. На лицето на доктор Казакова играеше лека усмивка.

— Да, бе, някой мераклия иска да се превърне в Бог.

— Това ли е? Това ли е крайната цел на ритуала? — попита Петър.

— Ами да, хиерогамията е кулминацията. Нали чу Жоро?

Младо момиче с плитки джинси и къса фланелка приближи и сложи пред тях две чинии със салата, придружени от парче домашно сирене. Петър изчака момичето да се отдалечи попита.

— Е, кулминация, ама после? Човекът става бог или какво? Има си личен бог, който му изпълнява прищевките?

Боряна взе вилицата си и набоде късче червен домат, преди да отговори.

— Превръща се в антроподемон.

— В какво?

— Антроподемон, междинно състояние между божество и човек. Митичният тракийски цар Резос е бил такъв според трагедията на Псевдо-Еврипид…

Тя спря за миг, после вдигна вилицата в ръка пред лицето си и издекламира:

— „За мене той ще бъде като мъртъв и невиждащ светлината: нито ще се върне в предишния си образ, нито ще види някога лицето на майка си, а ще лежи, вперил поглед в светлината на деня, превърнат в антроподемон и скрит в пещерите на земята със сребърни жили…“

— Боре… — възхитено каза Петър — не предполагах, че можеш да цитираш Еврипид.

— Харесвам древната литература, какво толкова…

Въпреки сумрака Петър забеляза как червенината се разлива по лицето ѝ.

— Интересно защо досега никой не е знаел нищо за този ритуал — смени темата той.

— О, съвсем не е така — каза Боряна и задъвка късчето домат. — Знае се дори повече, отколкото можеш да си представиш.

Замисли се за момент и добави:

— Не за самия ритуал, разбира се, но за философията зад него. Дори има имена на исторически личности, които са били посветени в мистериите на Кабирите.

— Сериозно?

— Да, нали вече ти споменах. Предполага се, че Залмоксис е бил посветен. Орфей също, както и много други.

— Залмоксис не беше ли учител на Хипократ? — припомни си Петър. Искаше Боряна да продължи да говори.

— Да, точно така, но не само това. Той е внушителна фигура, около която има множество митове и легенди. Смятан е за ученик на Питагор, някои казват, че е бил негов роб на Самос.

След това обиколил Египет, за да търси просветление. Естествено, чисто хронологично събитията не съвпадат. Каквато и да е истината, Залмоксис се завръща в древните тракийски земи като носител на ново познание. В крайна сметка е обожествен. На него впрочем се дължи обезсмъртяването на душата след смъртта.

Георги Божанов стоеше изправен до архивното бюро в кабинета си и барабанеше с пръсти по изтърканата повърхност. Очите му невиждащо се взираха към настъпващия през прозореца сумрак.

Думите на Боряна за фрагмента, който е открила, не спираха да се блъскат в главата му. Възможно ли бе това да е артефактът, който търсеше? Ужасно му се искаше да научи още подробности, но от отношението ѝ се досети, че тя не желае да се разпростира. Разбираше я — в техните среди този, направил откритието, държеше правото да го обяви и обираше всички лаври.

Защо точно Боряна? Можеше да е някой друг, някой, с когото не са в толкова добри отношения. Въпреки че, ако трябваше да е честен пред себе си, близостта с доктор Казакова бе доста едностранчива.

Истината бе, че докато работеха заедно преди време, той безвъзвратно се бе влюбил в младата, красива колежка. Неколкократно бе опитал да се сближи с нея, демонстрирайки намеренията си с дребни, но недвусмислени жестове. Отказите бяха любезни, но категорични.

След поредния провален опит му стана ясно, че тя изпитва към него единствено добри колегиални чувства. Реши, че е по-добре да не настоява. Не можеше да си позволи да я загуби като колега и приятел, а ако продължаваше да упорства, това със сигурност щеше да се случи. Тогава взе решение да не насилва късмета си и да запази връзката си с нея, колкото и осакатена да му се струваше. Отдръпна се в себе си, наблюдавайки отстрани. Понякога у него се будеха противоречиви чувства, граничещи със злобна ревност — особено когато я виждаше да се смее с по-млади колеги — но някак успяваше да си наложи контрол. Тя бе независима жена и той не можеше да се бърка в живота и отношенията ѝ. След това пътищата им се разделиха и се чуваха съвсем рядко по служебни поводи. Годините минаваха и той неусетно преодоля увлечението си.