Ритуалът

Адвокатът кимна и излезе от колата.

Възрастният мъж отново се завъртя към Петър.

— Можете да се преместите отпред, ако желаете. Предполагам, така ще бъде по-удобно да разговаряме, докато шофирам.

Усмивката му изглеждаше искрена.

— Впрочем така и не успяхме да се запознаем, както трябва — каза и протегна ръка към него. — Приятно ми е — Виктор. Сигурно сте жаден?

Звукът от мощния двигател почти не се долавяше дори когато Виктор го форсира, за да напусне паркинга пред полицейското управление. Петър мълчеше, потънал в размисли. Беше решил да изчака с въпросите, не искаше да избързва. Все още опитваше да се ориентира в новата, неочаквана ситуация.

Изненадата от срещата с човека, който ги бе оставил да умрат в онзи забравен храм, за малко не го извади от равновесие. Едва успя да потисне първоначалния импулс да се нахвърли върху него и да го предаде в полицията. Овладя се единствено защото му беше ясно, че ако го направи, ще изгуби всякакъв шанс да намери Боряна. Онзи адвокат със сигурност щеше да пусне в ход връзките си и да прекрати всичко още преди да е започнало. След това никой не би ѝ помогнал.

Празните улици им позволиха да напуснат малкото градче за няколко минути. Пътят ги водеше към далечните тъмнеещи склонове на Стара планина и това бе единственото, което дава ще на Петър някакъв ориентир накъде са се отправили.

— Как се измъкнахте? — прекъсна мълчанието Виктор.

Споменът за ритниците, безсилието и яростта под онзи връх беше съвсем пресен. Вдигна бутилката с минерална вода, която Виктор му бе дал, и отпи дълга глътка, преди да отговори:

— Какво значение има?

— Няма, разбира се, важното е, че сте живи и здрави. Все пак е интересно…

Не можеше да повярва на наглостта на този човек. Демонстрираше загриженост, сякаш изобщо не е бил причината всичко онова да се случи.

— Не останах с подобно впечатление последния път, когато се видяхме.

— Грешите, но… — поколеба се Виктор. — Какво ще кажеш да минем на „ти“?

— А какво ще кажеш да ми дадеш една причина, поради която да не те смажа от бой и да те върна обратно в полицията?

— Добре, ще го приема за „да“… — въздъхна възрастният мъж, без да обръща внимание на агресивния тон, и продължи:

— Грешиш, Петър. Не ви оставих там, за да умрете.

— А защо тогава? За да се спасим от жегата навън навярно?

Виктор стискаше волана с две ръце. Мина половин минута, преди да отговори.

— За да се спасите, да… Точно затова.

— Ти си луд — изсмя се Петър. — Наистина ли мислиш, че ще повярвам и на една дума от това, което казваш?

— Независимо от съмненията ти аз казвам истината.

— И каква точно е тя?

— Помисли, млади момко — мъжът извъртя глава и го погледна. — Вие останахте затворени на място, до което никой няма достъп. Никой освен мен.

— Дотук нищо.

Виктор стисна зъби.

— Ако бяхте останали отвън, онези нямаше да ви пуснат да си идете.

— Тоест намираш гладната смърт за по-добър избор?

— Не, разбира се — каза Виктор. В тона му прозираше раздразнение. — Ако ви исках мъртви, вече нямаше да сте между живите. Нито ти, нито красивата млада дама, която те придружава. Оставих ви там, защото, макар и затворени, вие бяхте в безопасност.

— Направо ти повярвах! — изсмя се Петър. — И откъде знаеше, че входът на пещерата ще се затвори? Тя е уникална с този механизъм, дори Боряна не подозираше, че го има… Не ме прави на глупак!

— Дори и не съм си го помислил — отвърна Виктор спокойно. — Прав си, нямаше откъде да зная, аз самият останах изумен. Обмислях как да запазя живота ви, но случайността ми помогна. Както и на вас.

— Аха…

Виктор гледаше към него, стиснал здраво волана. Очите му искряха. Петър забеляза масивния силует на камион, натоварен с огромни дървени трупи, да се задава в отсрещната лента.

— Онези бяха сигурни, че никой никога няма да ви намери. Само че аз не исках това. Не съм желал смъртта ви — нали се сдобих с онова, което търсех.

Сантиметър по сантиметър мощната лимузина излизаше от лентата си за движение и минаваше в насрещната. Силуетът на камиона се уголемяваше с всяка секунда.

— След случилото се никак не ми бе трудно да ги убедя, че могат да забравят за вас. Ако бяхте навън, нямаше да е толкова лесно да ги спра.

— О, стига глупости! — изсмя се Петър. — Те изпълняваха твоите нареждания.

Почти половината от колата бе навлязла в чуждото платно.

— Изпълняваха ги, вярно — съгласи се мъжът, без да отмества очи от неговите. — Но не им бях нареждал да убиват никого. Повярвай, нямаше да ви оставят живи. Не и след… професора.

Камионът наду клаксона си продължително и удари спирачки.

Виктор небрежно върна колата в пътя и отново обърна глава към Петър.

— Върнах се за вас по-късно вечерта. Но вас вече ви нямаше.

Младежът остана безмълвен. Възможно ли бе всичко това да е истина? Разбира се, частта с желанието на онези да ги видят мъртви, не будеше съмнение. Но пък точно този човек ги ръководеше, макар… Внезапно в съзнанието му се върнаха миговете, преди каменната порта да хлопне пред тях. Горе, на Гръцките скали, мъжът искрено се бе изненадал от смъртта на професор Николов. Петър ясно помнеше недоумението в очите му. Напълно възможно бе онзи дебелак да е действал на своя глава и това да е объркало плановете на Виктор.

— И какво, ако е така? — попита.

— Не разбирам?

— Защо ме измъкна сега? Защо ми помагаш?

— Защото имам нужда от помощта ти — простичко отвърна възрастният мъж и вдигна вежди. — Защото и двамата имаме нужда един от друг. Нали искаш доктор Казакова обратно жива и здрава?

Петър беше подготвен за този отговор, но не подозираше, че ще е така откровен.

— Къде е тя?

Вероятно Виктор очакваше този въпрос от самото начало и въпреки това се забави с миг повече от необходимото.

— Тя е жива.

— Жива?

— Да.

— Само това?

— Какво повече може да искаш?

Петър не обърна внимание на иронията.

— Нали искаш да си помагаме? При теб ли е?

— Не… засега. Но се надявам да ти помогна да си я върнеш. Точно натам сме се запътили.

— Къде е? — настоя младият мъж.

Виктор впери поглед в пътя, без да отговори. Накрая, сякаш взел някакво решение, той се прокашля:

— Добре… Само че това, което ще чуеш, може да не ти хареса.

Петър се обърна към него, затаил дъх.

— Тя е при Златанов.

— Кой е този?

— Човекът, за когото говорихме досега.

— Дебелият, с ланците?

— Същият.

— Как разбрахте къде сме?

— Той е разбрал, не аз — отговори Виктор. — Действал е, без да ме уведоми.

Това потвърждаваше вероятността нещо сериозно да е объркало схемите му, и даваше надежда, че може да успее да обърне нещата в своя полза. Оставаше въпросът за какво му бе нужен той.

— Искаш да кажеш, че са задържали Боряна, без да знаеш за това?

— Да… — поколеба се отново възрастният мъж — нещо такова… Виж, цялата тази история с нейното отвличане, аз не знаех нищо за нея.

— Мислех, че ти си босът… — започна Петър, но после се сети нещо друго: — Как тогава са разбрали къде да ни търсят?

Способността на тези хора да се сдобиват с информация беше невероятна и въпреки това не разбираше как са успели да реагират толкова бързо — не бяха използвали мобилен, пък и въобще някакъв телефон, по който да ги локализират.

— Не съм сигурен… Мога само да предполагам, че Славея — мъжът се усмихна към него, — това е прозвището на Георги Златанов из престъпните среди… Славея е използвал мрежата си от информатори. На мен също ми е любопитно.

— Не е възможно. Никой освен нас не знаеше къде отиваме.

Докато изричаше думите, той си спомни за Георги Божанов. Къде ли бе сега уредникът? Явно този Златанов не се бе добрал до него, иначе Виктор нямаше да пропусне да го спомене. Възможно ли бе той да е замесен някак?

— Не разбираш — отвърна мъжът. — Славея е начело на мафиотска организация, която върти иманярските сделки в северната част на страната. Специалист е в онова, което прави. Има хора навсякъде и нищо не може да му се изплъзне.

Виктор не сподели с Петър, че информацията за пещерата и прохода към нея се бе появила едва преди ден, при това в резултат на употребата на ресурси, с които иманярят нямаше как да разполага. Не вярваше в случайностите и искаше да разбере до какво се бе добрал Славея.

Петър отвори уста, за да зададе пореден въпрос, но Виктор го прекъсна.

— Остави това сега. Не е толкова важно как са ви открили. По-важно е вие какво сте открили.

Тази жена се оказа по-твърда, отколкото мислеше. Нищо, все още имаше време, за да я пречупи. Досега нямаше човек, който да е устоял на въпросите му. Повечето съвсем бързо се предаваха. Някои се опитваха да го лъжат, но с течение на годините Славея безпогрешно се бе научил да разкрива лъжата. Това бе качество, с което много се гордееше. Тази не го лъжеше. Но пък и нищо не казваше. Не беше срещал такъв инат. Дори не отрече, че са търсили купата от ритуалния набор. Не се преструваше, нито го заблуждаваше. Другите досега щяха да се кълнат в децата си, а тя… Мълчеше. Дума не отронваше, проклетията. Не разбираше упоритостта ѝ, на онзи връх съвсем лесно се бе предала, изпълнявайки всичко, което искаха от нея.

Почеса се по корема и отпи глътка кафе. Слънцето се показваше над изумрудено зелените хълмове и хвърляше ярки отблясъци по елегантната масичка от ковано желязо, върху която бе вдигнал крака. Усети как клепачите му неволно се затварят и се размърда на стола си. Стъпалата му пулсираха, гърбът го болеше и изнемогваше за сън. Не бе мигнал цяла нощ, блъска се по разни чукари, налага му се да клечи в храсталаците, за малко не получи инфаркт. И какво? Ония излязоха без купата.

Очакваше да е у тях, но го бяха надхитрили. Кучката със сигурност я беше скрила някъде в пещерата. Иди, че я търси. Но когато я пречупеше, щеше да знае къде да я търси. Даже щеше да направи така, че тя да го заведе до мястото. Така беше най-сигурно. Нямаше по-добро място да захвърли тялото ѝ след това. Дори и да не бяха намерили нищо и онова да бе просто дупка в земята, където няма никаква купа, той пак трябваше да се отърве от нея.

Някак не искаше да я нарани истински, харесваше му, без да може да си обясни защо. Беше красива, да, но около него гравитираха какви ли не настървено амбициозни жени, готови на всичко, за да се докоснат до лукса, който можеше да им предостави. Те с готовност му даваха всичко, от което един мъж би имал нужда. Не можеше да разбере защо тази Казакова му действа така.

Славея постави порцелановата чашка върху масичката и въздъхна.

Нямаше избор, на карта бяха заложени сериозни пари, а може би и животът му. Не можеше да си позволи грешки.

Купата му трябваше и щеше да бъде негова. На каквато и да е цена. Стига, разбира се, въобще да я бяха намерили. Но той не се съмняваше в това — мълчанието на археоложката бе твърде убедително.

Замислено разбърка кафето с малка сребърна лъжичка.

Можеше да е по-лесно. Само да бяха взели и онзи Петър. Колкото и на корава да се правеше тази, нямаше да издържи да гледа как го пребиват до смърт. Само че, за съжаление, него го нямаше. Кофата го нокаутира с един удар и нямаше да е проблем да го замъкнат тук, стига тая да не бе хукнала.

Ама и това сияние откъде се взе…

Неусетно се върна в спомена отпреди няколко часа.

Гласовете им се чуха много преди да зърнат светлината от фенерите им през отвора в скалите. Имаха достатъчно време да се скрият и да ги издебнат. Кофата бе откъртил дебел клон, за да си помогне, и трябваше да признае, се справи отлично. Онзи се строполи като торба с тесто. Казакова трепереше, без да може да помръдне. Славея се протегна и я сграбчи без усилие, тя даже не опита да се съпротивлява.

После всичко стана различно.

Отворът към пещерата се озари от бледозелена светлина, идеща отвътре. Не се чуваше звук. Двамата с Кофата се спогледаха и се разбраха без думи. Славея хвана доктор Казакова за косата и стисна устата ѝ с длан. Кофата вдигна тоягата, готов да посрещне Георги, и замръзна в очакване.

Само че никой не се показа. Светлината се засили, докато се превърна в ослепително ярко златисто сияние, но никой не излизаше.

Тогава се чу гласът. Славея така и не разбра какво казва. Или беше прекалено навътре, или Георги — ако въобще това беше той — говореше на друг език. Звучеше като шепот, който идва някъде от много далеч. Дълбок, напевен глас, който шепнеше нещо неразбрано.

Дори сега, под ярката слънчева светлина, Златанов усети как косъмчетата по ръцете му се надигат. Малко неща можеха да го стреснат и ровенето в гробници определено не бе едно от тях, но снощи в тъмнината шепотът звучеше зловещо.

След това изви вятърът. Съвсем неочаквано, вихрушката изригна като ударна вълна от тъмния отвор, вдигайки облак от сухи листа и треви, и ги запрати в лицата им. Славея инстинктивно отпусна хватката си около жената и вдигна ръце, за да предпази лицето си.

Тогава археоложката хукна.

Бягаше толкова бързо между дърветата, че ако Кофата не беше с него, нямаше да има никакъв шанс да я хване.

Настигнаха я почти до пътя. Когато се добра до тях, Златанов едва успяваше да си поеме въздух. Сърцето му щеше да се пръсне от усилието. Видя, че Кофата я бе съборил на земята и я риташе. Не можа да събере дъх, за да му каже да спре, затова просто го избута настрани и се строполи на земята.

След това беше лесно.

Вярно, загубиха Петър, но това не го безпокоеше. Сигурен бе, че няма да гъкне, знаейки, че Боряна е в неговите ръце. Щеше да се наложи да го издирят, но това нямаше да е трудно. Пък и навярно той сам щеше да го потърси, след като се окопити и обмисли ситуацията.

След това щеше да се заеме с Виктор. Този път той щеше да остане изненадан.

Оставаше само да изтръгне от тази жена къде се намира купата.

Славея се подсмихна и се изправи — може би трябваше да ускори процеса по убеждаването.

— Онази пещера… Магично място, нали?

В гласа на възрастния мъж се долавяше едва прикрит ентусиазъм. Сякаш самата мисъл за нея го изпълваше с радост.

— Сигурно ще се превърне в атракция, не мислиш ли? С всички сталактити и сталагмити…

— Може би… — отвърна вяло Петър.

Някак не му се вярваше, че Виктор наистина се интересува от чудесата, които подземните галерии предлагаха. Може би просто искаше да му докаже, че вече е бил в пещерата, и да го подразни, че отново ги е изиграл. Не беше необходимо — този човек винаги се оказваше там, където трябва, винаги на крачка напред. Сигурно точно той бе изкопая пръстта, която покриваше входа. Може би все пак беше решил да работи сам и някак се бе добрал до мястото пръв. Това би означавало, че купата е у него. Което, от своя страна, би обяснило разрива в отношенията със Славея. От друга страна, никак не бе лесно да направиш всичко това сам, без помощници.

— Ти влиза ли вътре? — попита.

— Разбира се, нали не мислиш, че съм бил път дотам напразно? — усмихна се Виктор и добави: — Как въобще намерихте мястото?

Петър очакваше този въпрос. Въпреки това предпочете да отложи отговора и вместо това попита:

— Как разбра, че съм арестуван?

Виктор поглади брадата си с ръка и отговори:

— Имам си източници.

Петър сви рамене и потъна в мълчание, извърнал глава към размазаните силуети на дърветата край пътя. Когато отговори утвърдително на въпроса дали е влизал в пещерата, Виктор на практика му доказваше, че не работи сам. Нито един човек не бе способен самостоятелно да изкопае толкова пръст за няколко часа. Защо тогава бе цялата тази постановка? Защо го оставяше с впечатлението, че има нужда от него, за да освободи Боряна? Възможно ли бе това да е капан и той наивно да се бе напъхал в него?

Виктор неочаквано продължи.

— Когато разбрах, че сте тръгнали по дирите на… — поколеба се той.

— Ритона? — невинно му помогна Петър.

— Да, на ритона… — намръщи се мъжът. — Още тогава се заинтересувах от вас и ви наблюдавах. След като установих, че сте напуснали светилището, не ми оставаше друго, освен да оставя каналите отворени, в случай че се появите отнякъде. Вие бяхте обявени за общодържавно издирване и това стигна до мен.

— Благодарение на теб и ония главорези — не се стърпя Петър.

— Не е така — отвърна остро Виктор. — Мисля, че бях достатъчно ясен — нито съм знаел за убийството на професора, нито съм искал да бъдете замесени. Вие… вие всъщност нямате представа в какво сте се забъркали.

— В какво?

— Петър, не ти ли стига онова, което вече видя? — рязко обърна глава към него Виктор. — Не ви ли стига, на теб и на доктор Казакова, че бяхте на косъм от смъртта, че полицията е по петите ви и че върху вас лежи убийството на професор Николов? Може би е добре да разберете, че сте участници в нещо, което надхвърля всичко, което познавате. Нещо, над което нямате никакъв контрол. Вероятно е време да помислите дали не трябва да се оттеглите, докато можете.

Умората от последните няколко дни си казваше думата и сега възрастният мъж с известна изненада установи, че се е поддал на раздразнението. Не трябваше да го допуска. Пое дълбоко въздух и го задържа за няколко секунди. После бавно издиша.

— Моля да ме извиниш… Аз също имах дълга нощ.

— Какво искаш от мен? — попита Петър внезапно. — Защо ме измъкна?

Виктор го погледна с искрящите си сиви очи.

— Искам онова, което е мое.

Младежът нямаше представа за какво говори той. Кое бе онова, което имаше, а Виктор искаше? Плочата, каничката, ритонът… всичко вече бе в ръцете му. Сега ставаше ясно, че той бе човекът, който ги е изпреварил в пещерата. Какво му бе необходимо? Дали покрай преследването на артефактите не бяха подминали нещо важно? Нещо, от което точно сега имаше огромна нужда? Опитваше се да мисли на бързи обороти — каквото и да търсеше Виктор, то беше цената за освобождаването на Боряна. Независимо дали работеше сам, или в комбина с цяла банда главорези, това бе единственият му шанс.

Погледна го в очите и заяви твърдо.

— Имаш го. Но искам Боряна невредима.

Славея вдигна разтворена длан, за да удари отново, когато телефонът му иззвъня.

Той рязко свали ръка и изпъшка. Така или иначе шамарите не вършеха работа. Казакова мълчеше и единствените звуци, които излизаха през устните ѝ, бяха ругатни и обиди. Едва се сдържаше да не заблъска главата ѝ в твърдата облегалка на стола, докато я убие. Само че не можеше да си го позволи. Без нея бе загубен.

Обърса ръка в крачола на късите си панталони и взе телефона от бюрото.

Интересно. Този пък за какво ли го търсеше?

— Да? — рязко каза той. — Какво искаш?

— Добро утро, нали не те събуждам?

Спокойният глас на Венци Русев сякаш взриви всичко, което се бе натрупало в него.

— Какво, бе, какво искаш пък ти? — изкрещя на един дъх Славея. — Нали ти казах, че аз ще те търся? Ти малоумен ли си?

Венци пропусна обидите покрай ушите си и продължи спокойно.

— Споко бе, пич. Тия нерви без време ще вземат да ти докарат някой инфаркт.

— Абе, ти защо не си…

— Чакай, не бързай толкова — прекъсна го полицаят. — Има нещо, което ще те изненада. Споко ти казвам…

Златанов затаи дъх, стиснал зъби.

— Казвай…

— Помниш ли ония, дето ги търсехме за… оная работа? Докторката и другия?

Русев опитваше да говори, без да назовава имена, разчитайки, че Славея ще се досети кого има предвид. Златанов му бе поръчал да ги издири и той бе свършил работата. Венци не знаеше нищо за случилото се под онзи връх. Нито какво са открили в храма, нито че тези двамата останаха затворени вътре. За него те бяха просто двама, които трябваше да намери, без да е необходимо да знае причината за това. Единствено можеше да предположи, че Славея се опасява да не се разприказват покрай убийството на професора, но за него нямаше значение — те не знаеха нищо. Не подозираше за развитието от последните часове и това го караше да се чувства уверен. Полицаят разчиташе, че когато ги заловят, ще се добере до тях преди него и ще успее да държи иманяря под контрол.

— Помня, какво за тях? — Славея се отдалечи от завързаното тяло на Боряна и се тръшна в креслото си.

— Обявени са за общодържавно издирване. Вчера привечер.

— Брех! — изсмя се Славея. — Сериозно?

Телефонът остана безмълвен за секунда.

— Не те ли интересува? — каза накрая Венци, преднамерено провлачвайки думите.

— Какво да ме интересува бе, мишок?

— Тия двамата… Нали знаеш какво ще стане?

— Какво бе, мишок? Какво ще стане?

— Ще те издадат, това ще стане! — повиши тон полицаят.

Славея истински се развесели.

— И как бе, мишок?

— Ще видиш как! И спри да ме наричаш „мишок“! — избухна Венци. — Не забравяй с кого разговаряш!

— Еее… ама хайде сега, много си обидчив пък ти — ехидно каза Славея. — Ми да ги задържат, щом искат. Ама не знам как ще стане, защото с докторката много се забавляваме в момента.

— Казакова е при теб? — гласът на полицая утихна и от арогантната увереност преди минута нямаше и следа.

— Еее… остаряваш бе, мишок. Преди ме разбираше от половин дума. Разбира се, че точно това ти казвам.

— А другият?

— Е, той… Той отново е твоя грижа.

— Ако го заловят… — започна Русев.

— Никой няма да го залови, бе! — рязко го прекъсна Славея, после добави по-спокойно: — Пък и да го заловят. Нищо няма да каже. Нали си иска докторката обратно.

Венци осъзнаваше колко прав е Златанов.

— Обаче знаеш ли — продължи иманярят, — ако го доведеш жив, цена няма да имаш.

— Ти си луд!

— Хайде сега! Ама нали сме приятели? Виж какви хубави услуги ми вършиш. Толкова искам да се похваля на всички какъв добър приятел си ми. Сигурен съм, че даже ще ти е приятно да се погрижиш за оня темерут.

Русев мълчеше, но запъхтяното му дишане се чуваше ясно.

— Какво? Не си ли съгласен?

Венци не отговори. Славея сви рамене несъзнателно, загледан в неподвижното тяло на Боряна.

— Добре, щом не искаш — няма — каза, — оставяме ги на мира. Щом ти е трудно, няма да те карам насила. Приятелите не се насилват да правят разни неща, нали така? Оставяме го да си ходи на спокойствие, пък като го заловят и си каже всичко, ще му мислиш.

В телефона цареше мълчание.

— Нали говорихме вече? — продължи Славея. — Разбираш в какво затруднено положение ме поставяш.

През говорителя на мобилния апарат долетя тежка въздишка.

— Добре… Ще гледам да се погрижа.

Славея се тупна по шкембето.

— А така! Така те искам, бе! Виж как ме разбираш.

Понечи да затвори, но се сети да добави:

— Но гледай да побързаш, че на докторката ѝ е много скучно без него. — Замисли се и каза през смях: — Много ѝ липсва.

Венци удари с юмрук по масата и без малко не си счупи ръката. Болката го разяри и той го стовари още няколко пъти в сляпа ярост, докато прилежно подредените по плота канцеларски принадлежности не се разлетяха по пода.

Не можеше да повярва! Сякаш всичко се бе обърнало с главата надолу след онова убийство. Вместо да получи уважението, което заслужаваше, се подиграваха с него. Освен това не бе взел никакви пари за нещата, които бе свършил. Това не беше нещо, с което бе свикнал.

Вдиша няколко пъти, докато се успокои.

Нямаше смисъл да се заблуждава. От тук нататък едва ли можеше да очаква различно отношение. С информацията, с която разполагаше, Славея можеше да поиска всичко от него. Ако се стигнеше до съд, никой не би простил на едно корумпирано ченге. Това бе реалността, срещу която — последните дни го изправиха.

Кръвта изпълни главата му. Усещаше пулсирането ѝ в ушите си. Коленете му омекнаха. Отпусна се в стола и облегна чело на бюрото. Затвори очи и опита да събере мислите си. Хвана главата си с длани и започна да разтрива слепоочията си.

Изход нямаше. Независимо как се чувстваше, той бе в ръцете му. Славея щеше да го тормози, докато е жив.

Ръцете му замръзнаха по средата на движението.

Докато е жив.

Докато Славея е жив.

Мисълта се завъртя в съзнанието му, набирайки сила.

Това бе възможност. Само смъртта на дебелия мафиот можеше да го освободи от всякакви задължения. Щеше да изчисти всичко, което можеше да бъде използвано срещу него.

Не бе сигурен какво знаят онези двамата, но не биваше да поема никакви рискове с тях. Сега обаче трябваше да се концентрира върху Славея. Жената идваше като бонус.

— Онзи… Славея… Казваш, че е действал самостоятелно.

Слънцето се бе измъкнало над хълмовете и блестеше в очите им. Силуетите на планинските върхове се сливаха в контрастна назъбена линия някъде далеч пред тях.

— Да? — хвърли му кос поглед Виктор. — Какво за него?

— Как ще я освободиш?

Мисълта занимаваше Петър, откакто разбра, че възрастният мъж няма пълен контрол над иманярската банда.

Виктор се усмихна.

— Както сам спомена, аз ръководя тези хора. Макар и да имат известна свобода, обикновено реагират на определени финансови стимули.

— Сигурен ли си в това?

Възрастният мъж сви рамене.

— Гаранцията може да е само една. Аз ще изпълня моята част от сделката, стига ти да изпълниш своята.

Твърдостта в гласа му намекна за решителността, с която този мъж преследваше целите си.

— Разбрахме се, имаш го — каза Петър. — Стига Боряна да е наред.

Той безуспешно си блъскаше главата над онова, което Виктор можеше да иска от него. Нищо не му идваше наум, затова изчакваше удобен момент с надеждата някак да разбере, без да се налага да пита директно. Вече играеше тази игра.

Виктор гледаше отнесено напред.

— Как изглежда…?

— Руса… с лешникови очи. Красива… — отвърна Петър.

— Не питам за жената — стрелна го с поглед Виктор. — Купата… Тя как изглежда?

Изумлението почти парализира Петър. Едва успя да събере мислите си, за да отговори, без да проличи колко е изненадан.

— Ще видиш — само успя да каже.

— Добре я скрихте, нали?

Въпросът дойде точно навреме.

— Разбира се — отвърна по-уверено Петър. — Толкова добре, че трябва да знаеш какво да търсиш, ако искаш да я откриеш.

Очите на мъжа отново искряха.

— В пещерата ли е?

За секунди през главата на младия мъж прелетяха събитията от предната нощ. Онова, което успя да научи от Виктор, и изводите, до които стигна. Мъжът определено знаеше, че са излезли от прохода с празни ръце. Очевидно подозираше, че са намерили купата и са я оставили някъде из пещерата. Може и да беше лудост, но реши да рискува.

— Да — потвърди той.

Виктор се умълча.

Петър несъзнателно поглади с пръсти удареното, без да обръща внимание на рязката болка. Всичко изглеждаше още по-нереално. Кой, дявол да го вземе, бе взел тази купа, ако това не беше Виктор?

През съзнанието му премина мисълта за Боряна и усети как стомахът му се свива. Вече беше кристално ясно за какво е отвлечена. Горещи вълни изпълниха главата му и удареното място запулсира от болка. Онези убийци биха минали през всичко, за да научат каквото им е необходимо. Явно все още не бяха успели да я пречупят, щом Виктор не подозираше, че е на грешна следа. Значи, със сигурност бе жива. И точно за това им трябваше той. Само че можеше да се изненадат от това, което щяха да получат.

— Трябва да те предупредя за нещо — каза.

— Какво?

Очите на Виктор го гледаха, без да издават нищо.

— Така е скрита, че ако не те заведа лично дотам, никога не би могъл да я намериш.

— Разбирам… — кимна мъжът и обърна поглед към пътя, после добави: — Няма от какво да се безпокоиш. Както вече споменах, на мен ми е нужна купата, а не смъртта ви.

Петър кимна. Не знаеше дали може да му вярва, но нямаше друг избор.

— Искам Боряна цяла и невредима — каза.

— Разбира се. Не се безпокой за това.

— Да побързаме тогава, а?

Венци Русев излезе от кабинета на шефа си широко усмихнат.

Нещата се нареждаха точно както искаше. Бе измислил брилянтен начин да се добере до Славея. При това без никой да го заподозре.

Имаше още няколко детайла, но те бяха само подробности — лесно щеше да ги уреди в движение.

Бялата фасада на огромното имение на Славея блестеше ярко в сутрешните слънчеви лъчи, изпъквайки с размерите си над другите постройки във възрожденски стил. Виктор отби беемвето на няколкостотин метра от входа и паркира до бордюра.

— Стигнахме — каза и посочи към масивната сграда надолу по пътя.

Петър проследи погледа му. Разточителните безвкусни детайли по конструкцията подчертаваха показната грандомания на собственика.

— И сега какво? — попита.

— Сега влизаме, взимаме доктор Казакова и отиваме да вземем и купата.

— Толкова просто?

— Да, какво те притеснява?

Младият мъж огледа пустата улица с присвити очи. В далечния ѝ край някаква старица бавно се отдалечаваше с плетена пазарска торба в ръката. Никак не му се искаше да поема този риск. Ако нещо се объркаше, никой не би могъл да им помогне.

— Ще те изчакам тук, ако нямаш нищо против — каза. — Без друго трябва да се върнем до пещерата.

Сивите очи на Виктор го изучаваха, без да издадат нищо, докато накрая мъжът въздъхна, прекара ръка през косата си и отвърна.

— Разбира се, може да ме изчакаш тук.

Понечи да отвори вратата на колата, но се завъртя обратно и добави:

— Предполагам, не е необходимо да влизам в детайли какво би се случило на красивата доктор Казакова, ако не те заваря тук, когато изляза?

— Не — отговори му Петър. — Не е необходимо. Само я доведи.

— Чудесно — Виктор потри длани. Замисли се за момент, после добави: — Всъщност… знаеш ли…

— Какво?

— Може да е необходимо да ме придружиш въпреки всичко. Знам ли, може да се наложи да… хм… ми помогнеш.

— Нали нямаше да е проблем?

— Не, разбира се — махна с ръка Виктор. — Не очаквам проблеми, но… Ако все пак се наложи? Представи си, че нещо се обърка и Боряна остане вътре.

Петър го гледаше втренчено, мъчейки се да разбере до каква степен бе искрен този мъж. Не вярваше и на дума от онова, което му бе казал, но докато мислеше, че купата е у него, не би рискувал да изгуби надмощието, което притежаваше в лицето на Боряна. Навярно се тревожеше, че иманярите биха могли да се обърнат срещу него.

— Виж, можех да постъпя другояче. Можех да те закарам до пещерата и там да… да те принудя по един или друг начин да ми разкриеш къде е купата. Знаеш, че можех да го направя.

— Виктор стисна зъби, после продължи: — Но не го направих. Не ти ли е достатъчно, че идваме да вземем доктор Казакова?

— Много добре знаеш, че без нея не би постигнал нищо — отвърна Петър.

— Може би — каза Виктор тихо. — А може би не. Аз изпълнявам моята част от сделката. Остава ти да изпълниш твоята.

Петър си припомни двамата младежи със спортни фигури, които придружаваха Славея на върха. Бяха обучени и опитни в онова, за което ги ползваха. Не би могъл да се справи и с двамата.

— Онези двамата там ли ще са?

Виктор го погледна неразбиращо.

— Биячите на Славея — поясни.

— Те вече не са двама. Остана само един. Другият падна от онези скали, под върха.

— Падна?

— Точно така — потвърди мъжът безизразно.

— Тоест вътре има един бияч, Славея и… ние двамата.

Мъжът вдигна рамене.

— Така предполагам. Не очаквам никого другиго.

Петър прецени набързо баланса. Искаше му се да е сигурен в надмощието си. С пулсираща глава, изтощен докрай, не се чувстваше напълно уверен в силите си.

— Въоръжен ли си?

— Аз? Неее… — отвърна Виктор през смях. — Не е необходимо. Наистина не очаквам проблеми, но твоето присъствие е желателно. Колкото повече го обсъждаме, толкова повече се убеждавам в това. Няма от какво да се тревожиш. Пък и може да се наложи да убедим Златанов, че ти наистина знаеш къде е скрита купата. Възможно е да не иска да освободи доктор Казакова, докато не повярва, че не го лъжеш.

Петър разсъждаваше над новите условия. По пътя насам бе разиграл различни варианти, по които можеше да се развие ситуацията. Бе обмислил възможността да му се наложи да се бори за живота си или този на Боряна. Изводите не му харесаха. Но тогава не знаеше, че има промяна в силите. Нямаше много за мислене.

— Добре — съгласи се той. — Предполагам, че не е необходимо да ти напомням какво ще се случи с купата, ако дори и косъм падне от главата на Боряна.

Валери Петков отпиваше първа глътка от сутрешното си кафе, когато на вратата му се почука.

Бе прекарал нощта в канцеларията си, очаквайки резултата от акцията, която бе изискал. Малкото диванче с издънени пружини, на което опита да подремне, не предоставяше никакъв комфорт и той се въртя без сън почти през цялото време. В резултат мускулите на врата му се бяха усукали в болезнени възли, които го караха да стиска зъби при всяко движение.

Дежурният, навярно в началото на трийсетте си години, влезе колебливо, изпъна се до вратата и поздрави:

— Добро утро… — хвърли поглед към изкорубеното диванче и добави: — Тук ли спахте?

— Да… Какво има?

— Заподозрените, чиято кола открихме вчера. Акцията е проведена успешно.

Острите нокти във врата на разследващ полицай Петков за момент отпуснаха хватката си. Дори му позволиха усмивка.

— Много добре. Къде са?

— Ами… — униформеният потри ръце в панталона си. — Там е работата. Те са хванали само единия и…

Петков отпиваше глътка кафе, която за малко не го задави. Преглътна шумно. Гърлото му дращеше.

— Петър Георгиев, него са заловили.

Значи, не беше толкова зле.

— Къде е?

Младежът сведе поглед.

— Няма го… Освободили са го тази сутрин.

Валери пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, игнорирайки кинжалите, които пронизваха врата му. Нямаше смисъл да тормози дежурния. Той просто предаваше онова, което бе научил. Освен това вероятно не знаеше нищо.

— Благодаря. Много благодаря — каза през стиснати зъби и вдигна кафето към устните си.

— Обаче има още нещо.

Валери вдигна очи. Дежурният все още стоеше изпънат до вратата.

— Какво още?

— Ами…

— Казвай, де, не ми губи времето! — повиши тон полицаят.

— В сводката излиза, че от управлението във Велико Търново има разпоредена акция по задържането им. За днес.

— В Търново?

— Да.

Погледна часовника си. Показваше седем и тринайсет. Шефът му трябваше вече да е дошъл на работа. Нямаше избор, налагаше се да му позвъни.

Беше жива, това му стигаше.

Главата ѝ висеше отпуснато върху гърдите, сякаш беше в безсъзнание. Дъхът ѝ леко раздвижваше мръсните кичури коса пред лицето ѝ и това бе единственият признак за живот у нея. Доколкото можеше да различи, освен синините и отоците сякаш нямаше сериозни наранявания. Някаква тежест, за която досега не бе подозирал, се свлече от гърдите му и му позволи да си поеме дълбоко дъх.

Петър прекоси стаята с няколко крачки, клекна до нея и постави ръка на коляното ѝ. Тя не реагира. Ядът избухна в него и той с усилие успя да го овладее. Не се нахвърли върху Славея, не разби главата му в пода. Вместо това каза с леден тон:

— Развържете я.

— Да, бе — отвърна Славея и се изхили. — Я ела тука и теб да те вържем.

Петър се изправи и стегна тялото си. Очакваше нещо подобно и бе готов. Само дебнеше оня младеж, когото наричаха Кофата, да се приближи достатъчно. Нямаше да се остави толкова лесно. При добро стечение на обстоятелствата всичко можеше да се реши още тук и сега.

— Стига!

Резкият тон на Виктор го изненада.

Мъжът се приближи до тежкото бюро, седна на един от свободните столове и разтри слепоочията си. След това отпусна ръце върху скръстените си крака и обърна глава към Славея.

— Изпълнявай каквото ти се казва.

— Как пък не — отговори Златанов. — После пак да я връзвам. Тоя…

— Тоя — прекъсна го грубо Виктор — ти казва какво да направиш и ти ще го изпълниш. Ясно?

Когато двамата се появиха на вратата му рано сутринта, Славея не успя да скрие изненадата си. Не бе успял да изкопчи от Казакова къде се намира купата, но това не му попречи да продължи с театъра, който разиграваше. Лъжата му бе напреднала до степен, от която нямаше как да се върне назад. Бе сигурен, че нещата ще се наредят, особено сега, когато Петър сам му идваше на крака. Затова предпочете да се придържа към ролята, която бе възприел.

— Абе, ти… Май не искаш нито жената, нито купата?

— Грешиш — отвърна спокойно мъжът. — Искам и двете. Точно затова съм тук. Ще започна с жената.

— Да, ама…

— Няма „ама“ — отново го прекъсна Виктор. — Дай ми жената, както се договорихме, а после заедно ще отидем до пещерата, за да вземем купата.

Славея зяпна от удивление. Очите му се окръглиха, макар че се стараеше да изглежда уверен. Усети как ситни капчици пот избиват по челото му въпреки сутрешния хлад.

— Изненадан ли си? Мислеше, че си ме заблудил?

Усмивката на лицето на дебелака се стопи съвсем.

— Не можеш, Златанов, не ти стига нещо важно. Не ти стига опит, проницателност и най-важното — убеденост.

По лицето на възрастния мъж не можеше да се различи нищо.

— За да предвидиш реакциите на едно куче, трябва да си убеден, че си го дресирал добре. Всичко става с правилните команди, Златанов. С правилните стимули и награди. Предлагам ти да спреш с театъра и да се концентрираш върху онова, което ти казвам.

Славея бе застинал неподвижно, с отпуснати около тлъстото си шкембе ръце. Увисналите ъгълчета на устата му издаваха пълното недоумение, което го заливаше. Бавно завъртя глава към Кофата и го изгледа изпод вежди. Младежът разбра какво се случва, в какво го подозира шефът му, и бясно заклати глава в безмълвен отказ. Паниката в очите му бе неподправена.

— Не, Златанов, никой не те е издал — продължи Виктор. В ъгълчетата на очите му проблеснаха весели пламъчета. — Само ние двамата комуникираме по този въпрос, нали не греша?

— Не… — отвърна дебелакът прегракнало.

— Не е необходимо да се съмняваш в хората си, ти самият си достатъчно прозрачен. Все пак аз те създадох. Позволи ми да те познавам по-добре, отколкото дори ти се познаваш.

Мъжът изпука пръстите на ръцете си и продължи:

— Е, лъжата можеше и да мине, признавам. Но не трябваше да взимаш жената — кимна към отпуснатото тяло на Боряна.

— Защо ти е притрябвала тя, ако купата беше у теб? Защо е необходимо всичко това? Не е в стила ти, Златанов. За сметка на това типично в твой стил е да се опиташ да вземеш повече, отколкото заслужаваш.

Славея бавно проумя каква грешка бе направил. Несъзнателно стисна зъби и скулите му изпъкнаха.

Възрастният мъж го наблюдаваше с интерес.

— Не се безпокой, ще приема това своеволие като палава грешка на непослушно дете.

До лицето на Виктор се разля широка усмивка.

— Ти за мен си като дете, което възпитавам от момента, в който то се учи да прави първи стъпки. Като падне, му помагаш да се изправи; като се удари, го успокояваш. Помагаш му, когато полицаите дишат във врата му. Разчистваш след него. Даваш му информация, която го прави богат. Не си забравил, надявам се? Необходимо ли е да ти напомням докъде се простират възможностите ми? При това не само в тази страна.

Златанов скръсти ръце пред корема си.

— Не съм забравил…

— Добре, много добре. Много неща постигна благодарение на моето присъствие зад теб, нали не греша?

— Не.

— Чудесно, точно това беше целта. Нека тогава да продължим по същия начин, какво ще кажеш?

Славея избърса с длан потта от лицето си и нервно потри ръце.

— Ама тя пак щеше да си е за теб, аз само исках да я намеря, не знаех, че…

Виктор рязко вдигна ръка с изпъната длан и сякаш преряза думите на иманяря.

— Не е необходимо.

Дебелакът наведе глава.

— Хайде сега внимателно да освободим доктор Казакова от тези неудобни въжета.

Двете бронирани коли на отрядите за борба с организираната престъпност профучаха по прашните улици на старопрестолния град, вземайки завоите със свирене на гуми.

В първия от тях, облечен от главата до петите в черно, навлякъл тежка кевларена бронежилетка около кльощавите си рамене, Венци Русев се потеше, притиснат между здравеняците от първа щурмова група. Мислите му се стрелкаха от една крайност в друга. Надяваше се да е изпипал нещата детайлно, без място за грешки. Наложи му се да мисли бързо, но всичко се нареждаше повече от отлично.

Лесно убеди шефа си, че знае къде се намират Петър Георгиев и Боряна Казакова. Обясни, че е твърде вероятно да напуснат мястото в следващите часове и се налага да побързат. Уточни конфигурацията на терена, схемата на помещенията и вероятните позиции на заподозрените лица, представяйки данните като получени от информатор. Всъщност той познаваше вътрешността на имението като петте си пръста и надраска набързо скицата, без дори да се замисли. Естествено, не с всички подробности. Даде на групата достатъчно, за да го оставят на спокойствие, точно колкото им бе необходимо. Настоя само един екип да влезе, докато другият осигурява огнево прикритие от улицата и двора, в случай че някой опита да се измъкне.

Така разполагаше с достатъчно свободно пространство, за да се отдели от екипа, уж случайно да се натъкне на Славея и… После беше лесно. След Златанов щеше да се отърве и от жената. Възнамеряваше да го нагласи така, сякаш е закъснял, за да я спаси.

Потната му длан се плъзна върху дръжката на служебния му пистолет, поставен в твърд пластмасов кобур на бедрото. За пръв път от няколко дни си позволи да се усмихне.

Петър отново клекна до Боряна и взе лицето ѝ в ръце. Следите от разпитите на Славея личаха навсякъде и показваха цялата болка, която бе преживяла. Лявото ѝ око бе почти напълно затворено от масивен оток. Морава синина на дясната скула бележеше мястото, където бе попаднал един от ударите. Ъгълчето на долната ѝ устна бе сцепено и по подутината се виждаше засъхнала струйка кръв. Косата ѝ бе сплъстена от пот и прахоляк. По потника ѝ освен мръсотията, натрупана от провирането в пещерата, се виждаха няколко петна засъхнала кръв.

— Дайте ми вода — каза, без да се обръща.

Златанов кимна и Кофата излезе от стаята. Върна се с бутилка студена минерална вода и я подаде на Петър.

Той намокри дланите си и внимателно разтри челото ѝ, като се стараеше да не докосва синините и отоците. От разранените ѝ устни се отрони тих стон.

Клепачите ѝ се повдигнаха и Петър забеляза колко разфокусирани са очите ѝ. Дали този изрод не ѝ бе причинил мозъчно сътресение? Завъртя глава към Славея.

— Ще си платиш за това.

Онзи сви рамене.

— Айде, бе, какво толкова. Нищо ѝ няма. Допреди малко си беше наред.

Петър не отговори и отново сложи хладните си длани върху лицето ѝ.

— Пете… — промълви Боряна, но не вдигна глава.

Без да каже нищо, той взе китките ѝ в ръце и започна да ги масажира внимателно. Знаеше, че сега тя не усеща нищо, но рано или късно болката ще дойде. Беше го изпитвал и знаеше какво предстои. Нямаше да успее да го премахне, но масажът помагаше донякъде.

— Ти се върна — говореше съвсем тихо Боряна. — Аз знаех… Чаках те…

— Шшшшт… не приказвай сега. Тръгваме си, ей сега си тръгваме.

Автомобилът на разследващ полицай Петков превишаваше всички ограничения по пътя, но това не го тревожеше. Шофьорът — млад униформен служител на управлението — настъпваше газта до дупка, но остарелият опел, навъртял безброй километри, трудно понасяше натоварването. Напредваха бързо, но можеше и да не успеят. Валери погледна часовника си и се облегна в седалката. Напълно възможно бе да не успеят навреме.

Боряна повдигна глава и го погледна. Очите ѝ бяха загубили блясъка си.

— Не, Пете, никъде няма да ходим. Няма да ни пуснат…

— Спокойно, отиваме си ето сега.

Наред с яда и тревогата за Боряна в съзнанието му постепенно изплуваше неприятно, дразнещо усещане. Чувстваше се виновен, че заради неговото желание да намери заровеното под стълбите на дядо му, се стигна дотук. Изправи се и погледна към Виктор.

— Да не губим повече време.

Виктор не реагира, зареял поглед в стените, окичени с древни артефакти. Изглеждаше потънал в размисъл, сякаш съвсем бе забравил за какво е тук.

— Може би не е толкова добра идея все пак — тихо каза накрая.

Петър го гледаше втренчено.

— Какво? Нали искаш купата, такава беше уговорката ни.

Мъжът въздъхна.

— Да, точно това искам. И разбира се, ще я получа.

— Какво тогава?

— Работата е там, че не ти вярвам.

Младият мъж замръзна. Възможно ли бе да е знаел през цялото време? Защо тогава бе всичко това?

— Не вярвам, че просто така ще ни дадете купата — продължи Виктор разсеяно.

Петър не позволи облекчението, което го заля, да си проличи.

— Не се тревожи за това.

— Не мога — въздъхна мъжът, — не мога да не се тревожа за това. Предполагам, че не е необходимо да крия колко е важно за мен да я притежавам.

— Нали такава беше уговорката? Взимам Боряна, ти взимаш купата.

Петър гледаше Виктор в очите, без да отмества поглед. Опитваше се да прочете мислите по лицето му, но без резултат. Надяваше се да успее да го убеди, че няма да създава проблеми. Не очакваше да е лесно. Знаеха прекалено много и шансът да ги освободят беше минимален. Точно затова се стремеше да отидат заедно в пещерата. Там, в тясното, тъмно пространство, щеше да се справи лесно с Виктор. Неслучайно попита мъжа дали има пистолет. Така шансовете бяха на негова страна. Не беше най-доброто, което можеше да измисли, но в тази безизходна ситуация трябваше да опита. Животът и на двамата висеше на лъжата, че са скрили купата някъде в пещерата. Докато лъжата минаваше, бяха в безопасност.

— Искам единствено да заведа Боряна в болница. След това забравяме за вас.

— И все пак. Бих предпочел доктор Казакова да ме заведе до мястото, а ти да останеш в компанията на господин Златанов и неговия сътрудник. Така ще избегнем възможни… хм, затруднения.

Петър вдигна вежди.

— Уговорката беше друга. Или отиваме заедно, или не получавате нищо.

— Това — каза Виктор и се намести в стола — може съвсем лесно да се промени.

Нещата не вървяха добре. Ако не успееше да го убеди да отидат заедно в пещерата, всичко пропадаше. Освен това неприкритата заплаха подсказа, че любезното отношение на Виктор не би му попречило да използва и други методи, за да постигне целите си. Не трябваше да се стига дотам.

Славея се размърда. Вдигна ръка, сякаш искаше да каже нещо, после се отказа. Помисли за секунда, след което събра кураж:

— Не става така.

— Моля? — обърна глава към него мъжът. Веждите му се бяха събрали някъде високо на челото. — Каза ли нещо?

— Не става. Трябва да отидем всички.

— И защо мислиш така?

— Защото тази — кимна към Боряна Славея — реши да се прави на герой. Нищо не каза досега.

Ухили се и добави:

— Петър ще ѝ помогне да размисли.

Виктор се взря в лицето на дебелия иманяр с присвити очи. Познаваше методите на протежето си и често се бе възползвал от тях. Щом досега те не я бяха пречупили, археоложката се бе оказала костелив орех и би могла да създаде пречки в пещерата. Ако пристиснеха Георгиев пред очите ѝ, щеше да омекне, както стана на онзи връх.

— Може и да имаш право.

Изправи се рязко и добави:

— Да не губим време тогава.

Без да намалят скоростта, бронираните коли се разделиха на пряката преди имението на Славея, като първата продължи към официалния вход, докато втората зави зад ъгъла и спря напречно на улицата зад двора, отрязвайки всеки път за отстъпление.

Вратите се плъзнаха встрани и отвътре пъргаво наизскачаха тъмните фигури на служителите от отряда за бързо реагиране. Покрити от главата до петите в черно, с насочени напред оръжия, те се подредиха един зад друг около вратата на къщата и застинаха.

За разлика от баретите, както беше известен специализираният отряд за борба с тероризма, това бяха редови полицаи от полицейските управления, които изпълняваха и други, съвсем тривиални задачи като охрана на митинги или спортни състезания. Служителите бяха оборудвани с всичко необходимо и преминаваха специализирани тренировки и обучение, но обикновено оставаха в сянката на елитното звено, създадено с единствената цел за бързо и безкомпромисно противодействие срещу терористичен акт или особено опасни престъпници. Само че за да се задейства сложната машина по употреба на баретите, се налагаше специална писмена заповед на министъра на вътрешните работи, а това отнемаше твърде много време. Годините практика бяха доказали необходимостта от светкавични адекватни мерки в определени ситуации и затова бяха създадени отряди за бързо реагиране към регионалните дирекции, които позволяваха да се заобиколи тромавата процедура.

Отрядите се състояха от три групи по двама души. Макар и да не бяха професионалисти в пълния смисъл на думата, ежедневните многочасови тренировки бяха превърнали всяко действие в рутина, всяко движение — в прецизен инструмент.

За миг разбиха ключалката и нахлуха в сградата. Втурнаха се по стълбите един след друг, покривайки всеки възможен ъгъл.

— Чисто! — изкрещя водачът и без да губи нито миг, продължи по слабо осветения коридор.

Поставил ръка на лявото му рамо, го следваше вторият човек в групата — този, който ги прикриваше отгоре и встрани. Неговият пистолет — 9-милиметров „Глок“ — не спираше да следи всяко късче пространство над главите им. Двойката се движеше в пълен синхрон подобно на партньори, танцуващи сложен и смъртоносен танц.

След тях с идентични движения се придвижваха останалите две двойки.

Групата стигна до широки мраморни стъпала, обрамчени от стабилен парапет от ковано желязо, които водеха към втория етаж на сградата.

Опрели гръб в стената, полицаите поеха нагоре стъпка по стъпка. Всичко дотук бе отнело не повече от пет секунди. Очакваха заподозрените да се укриват в третата стая отляво в дъното на коридора на втория етаж. Точно както ги бе осведомил информаторът. Имаха още десет секунди, за да стигнат и да ги обезвредят.

Зад тях Венци Русев изостана, подмина стъпалата и пое крадешком към дъбовата врата в дъното на коридора. Там, където знаеше, че Славея разговаря с онези, които го интересуваха. Ако въобще побоищата биха могли да се квалифицират като разговор. Тежката бронежилетка го задушаваше, дрехите лепнеха от потта, стичаща се по гърба му. Имаше само няколко секунди, преди да забележат, че се е отклонил.

Не му трябваха повече. Стисна дръжката на пистолета си, запъна ударника и с ритник разби вратата на частния музей на Златанов.

Овехтелият полицейски опел, с който пътуваше Валери Петков, спря до бронираната машина на отряда за бързо реагиране. Макар и да не участваше в операцията по задържането, Петков щеше да се увери на място, че Боряна Казакова и Петър Георгиев са задържани, и този път нямаше да допусне да се измъкнат. В джоба си носеше заповед за прехвърлянето им до районната дирекция в Бургас.

Когато шефът на Венци Русев му каза, че операцията вече е в ход, той услужливо предостави адреса и изпрати свой служител, който да ги придружи до мястото.

Венци влетя в стаята, претърколи се и клекна на коляно в средата на пода. Отлично познаваше разположението на мебелите и не изгуби нито миг. Насочи оръжието си към креслото, където обикновено се разполагаше Златанов. Пръстът му бе натиснал спусъка почти докрай и бе необходимо само трепване на ръката, за да изстреля смъртоносен куршум в гърдите на иманяря.

Само че зад черната мушка креслото бе празно. Както и в цялата зала. Венци Русев отпусна пистолета и се огледа. Единствената следа от присъствието на онези, които търсеше, бяха вързоп оплетени въжета до един от масивните столове и няколко яркочервени капки кръв върху античната мозайка по пода.

Беше закъснял.

Входът към пещерата отново зееше пред тях.

Облян от ярка слънчева светлина, той с нищо не напомняше за драматичните събития, които се бяха разиграли пред него само преди часове. Всичко изглеждаше непокътнато и по нищо не личеше някой да е идвал на мястото. Купчината нахвърляна пръст бе изсъхнала напълно, напомняйки донякъде на могилата, която бе останала над гроба на дядо Васил.

„Дали няма да се превърне в могила и над нашия гроб?“ — помисли Петър.

Обърна се назад.

Черното дуло на пистолета в ръката на Виктор сочеше в гърдите му. Мъжът го гледаше спокойно, без да проявява никаква нервност.

Все пак се оказа, че има пистолет. И все пак цялото представление по измъкването му от ареста и освобождаването на Боряна се оказа капан. Капан, в който съвсем съзнателно се бе напъхал. Театърът, който мъжът разигра, имаше за цел да ги събере заедно с Боряна, като по този начин можеше да ги използва един срещу друг, а след това… След това навярно просто щяха да се отърват от тях. Планът бе прост, но точно поради това безпогрешен. Само че имаше един недостатък — никой не подозираше къде се намира последният елемент от ритуалния набор. Което пък изместваше фокуса върху необходимостта да ги държат живи. В момента, в който разберяха, че купата не е у тях, и двамата щяха да се превърнат в непотребна тежест. Петър нямаше представа кой я бе взел от онзи пиедестал, но който и да беше, бе обърнал съдбата срещу тях. Загубиха единственото преимущество, което имаха, и сега иманярите можеха да правят с тях каквото поискат. Телата им щяха да останат неоткрити задълго, може би дори завинаги, ако онези отново затрупаха входа.

Ситуацията се бе променила в момента, в който Славея и Кофата се присъединиха към тях. Сам и невъоръжен, не би успял да се справи и с тримата.

Някак съвсем не намясто през ума му премина мисълта за Георги Божанов. Уредникът сякаш бе потънал вдън земя. Никой не го спомена и това можеше да означава, че се е измъкнал незабелязан от никого. Петър набързо прехвърли възможността Жоро да им помогне. Където и да се бе покрил, той едва ли подозираше какво се беше случило през последните часове. Най-вероятно сега пиеше сутрешното си кафе в канцеларията си, стараейки се да забрави всичко от вчерашния ден. Изпита известно облекчение, че уредникът бе успял да се измъкне.

Огледа хората зад себе си. Виктор стоеше съвсем близо, хванал под ръка Боряна, с небрежно насочен към него пистолет. Отзад Славея пуфтеше задъхано, докато бършеше потта от лицето си. На пет-шест крачки от тях, сложил небрежно ръце на кръста, Кофата следеше всяко негово движение. Изглеждаше напрегнат.

Боряна гледаше замислено в тъмната дупка. По пътя насам тя се бе съвзела и въпреки настояването му не поиска медицинска помощ. Пък и едва ли някой щеше да се съобрази с желанието му. Очите ѝ отново искряха с онази вътрешна светлина, която му показваше, че тя мисли усилено.

— Води — твърдо каза Виктор и леко помести дулото към пещерата.

— Нека тя да стои тук — каза Петър и кимна към Боряна, — не виждаш ли в какво състояние е? Може някой да я пази, ако желаеш.

Както очакваше, отчаяният опит да остане насаме с човека, който държи пистолета, не успя.

Възрастният мъж го бутна към пещерата и отново посочи с пистолета навътре.

— Влизаме всички заедно, стига пазарлъци.

Без да обръща внимание на грубото отношение, Петър погледна Боряна и каза:

— Боре, всичко ще е наред. Не се безпокой.

— Знам — отговори тя и се усмихна с подпухналите си устни.

Не успяха да говорят много, докато пътуваха насам. Размениха само по няколко думи, преди Виктор да ги прекъсне, но Петър успя да разбере, че освен синините и охлузванията ѝ няма нищо. Думите ѝ не звучаха ентусиазирано, но сякаш фактът, че се връщат в пещерата, я радваше. Като че ли отново бе възвърнала решителността и енергията си въпреки онова, което бе преживяла.

Петър прекрачи насипаната пръст и влезе в пещерата. Искаше му се това, което каза на Боряна, да е вярно, но истината бе, че сам не вярваше в него. Разбира се, щеше да опита да отнеме пистолета при първа възможност, но зоркият поглед на Кофата го притесняваше. Младежът се движеше като пружина, готова да отскочи във всеки момент. Освен това, докато се измъкваха от колата, Петър забеляза издутина под свободните краища на ризата му, която можеше да означава, че той също е въоръжен. Това променяше нещата. Дори и да се добереше до Виктор, Кофата нямаше да стои безучастно.

Противно на очакваното влажният студен въздух сякаш заглушаваше звука от стъпките им. Тракането на камъните под краката им се блъскаше в стените и се връщаше омаломощено обратно към тях. Светлината на фенерите им изрязваше контрастни кръгове в тъмнината и се отразяваше в пещерните образувания. Сенките бягаха по струпаните канари, играеха около сталактитите и сталагмитите, карайки ги да изглеждат като живи. Имаше нещо нереално в цялата картина. Хора, крачещи един след друг по отдавна изтритите стъпки на древни жреци, тръгнали да дирят просветление. Мълчалива злокобна процесия, отправила се към недрата на земята в търсене на несъществуващ предмет.

На няколко крачки зад Петър Виктор държеше Боряна за рамото, бутайки я пред себе си като щит. Кофата ги следваше отблизо, а най-отзад, дишайки тежко, се влачеше Славея.

Петър осъзнаваше, че не може да ги разиграва дълго. Налагаше се да измисли нещо съвсем скоро. Очите му не спираха да шарят из пещерата и да търсят нещо, което би могло да му бъде от полза — хлъзгав участък, нестабилна скала — всичко, което би могъл да използва срещу тях. Трябваше да реагира, преди да заподозрат измамата. Само тогава би имал някакви шансове за успех. В краен случай щеше да ги заведе до онези тесни стъпала, които водеха към стаята. По тях можеше да мине само един човек. Това му даваше шанс поне да опита.

Яркият кръг светлина се блъсна в облата мокра скала, която разделяше прохода на две. Петър спря.

— Далече ли е още?

Гласът на Славея прозвуча глухо, сякаш звукът с трудност пробиваше вековната тишина.

Петър се обърна назад.

— Има… Още доста.

Дебелакът се почеса по врата, дишайки тежко.

— Колко?

— Има…

— Продължавай — прекъсна ги Виктор и посочи с пистолета към дълбоката вътрешност на пещерата. — Да не се отвличаме.

Петър се обърна напред и успя да направи едва една крачка, когато смехът избухна около тях.

— Измъкнали са се — обясняваше Венци Русев. — Няма друго обяснение.

Ръкомахаше и говореше разпалено, за да изглежда, че е (ядосан от несполучливата акция, като по този начин прикриваше истинските си чувства. Бе заложил всичко на тази карта и тя се бе провалила. След като Славея разбереше какво се бе опитал да направи, животът му нямаше да струва и пукната пара.

На всичко отгоре присъствието на полицай от друга дирекция го притесняваше. Петков не приличаше на човек, който има желание да се рови твърде дълбоко, но си бе направил труда да пътува три часа, за да присъства на задържането на заподозрените лица. Освен това той беше човекът, който разследваше убийството на професор Николов.

— Имаме ли информация накъде може да са се отправили?

Венци сви рамене.

— Едва ли. Доколкото разбирам, е станало твърде рано сутринта. Моят човек няма как да знае.

Петков кимна и несъзнателно протегна ръка към джоба на ризата си, търсейки кутия с цигари — навик, който му бе останал от годините, в които пушеше.

— Тези въжета, кръвта, имаш ли представа какви са?

— Кой знае? Може Златанов да е обработвал някого.

— Кого?

— Не мога да знам. Не влязохме за това.

— Ти какво правеше в онази стая?

— Стори ми се, че някой затваря вратата, и отидох да проверя. Сторило ми се е…

Валери обърна очи към имението и погледът му пробяга по блестящата фасада.

— Сам ли живее?

— Да.

— Ас кого работи?

— Сам, доколкото знам — отвърна Венци. Въпросите, които задаваше колегата му, не му харесваха. — Не съм съвсем запознат. Естествено, поддържа връзки с разни дребни групи, но изглежда, той ръководи всичко. Защо се интересуваш?

— Във връзка с убийство, което може да е свързано с него.

— Какво убийство? — полюбопитства Русев.

— На един младеж, който беше убит в интензивното отделение на бургаската болница.

Въпросите избухнаха в ума му, но Венци си наложи да изглежда незаинтересован. Не биваше по никакъв начин да издава нещо повече от професионален интерес.

— Аха.

— Убийството на професор Николов също може да е свързано с него.

— Аха. Защо да има връзка с другото убийство?

Петков замълча за миг, втренчен в лицето на колегата си.

— Извинявай, но имам чувството, че сме се виждали — каза накрая вместо отговор. — Изглеждаш ми бегло познат отнякъде.

Русев вдигна рамене.

— Кой знае? Може да сме се засекли на някой семинар.

— Сигурно — кимна Валери и попита: — Имаш ли нещо против да се върнем в управлението? Искам да видя какво имате за Златанов. Интересно ще е да проучим каква е връзката му с Петър и Боряна. По пътя ще ти кажа за убийствата.

Кикотът ехтеше навсякъде около тях. Насечен, на моменти стихващ до лек шепот, само за да се усили до крясък в следващия миг; смехът обикаляше между сталагмитите и караше хората трескаво да въртят фенерите си в опит да открият източника. Звукът бе толкова нереален, че Петър усети как косъмчетата по ръцете му се изправят.

Внезапно точно както беше започнал, смехът спря.

Тишината се стовари върху тях, всепоглъщаща и зловеща с тайната, която криеше.

Кофата се размърда и опита да каже нещо, но от устата му излезе неразбираем брътвеж.

— Какво? — попита Славея и трескаво обърна глава към него. — Какво каза?

Младежът трепереше неконтролируемо, сякаш през тялото му течеше ток. Очите му се стрелкаха ту в една, ту в друга посока. Отвори уста да отговори, но тогава звукът се върна.

Избухна със силен крясък и изви до вой, след което затихна и се накъса, сякаш смеещият се не можеше да си поеме дъх.

Нито един човек с разсъдък не би могъл да произведе такъв звук. Като че ли самият Сатана ги дебнеше скрит в тъмнината, забавлявайки се неистово.

Кофата рязко се завъртя, блъсна Славея настрани и побягна назад, без да се обръща. Спъваше се в издатините, блъскаше се във висящите сталактити, но това не забавяше движенията му.

— Къде, бе? — пискливо извика след него Славея. — Къде хукна? Стой!

Безпомощно наблюдаваше губещите се отблясъци светлина от фенера на младежа, отбелязващи паническото бягство. Съвсем скоро тъмните извивки на пещерата ги погълнаха без остатък. Страхът постепенно го изпълни и отекна в резонанс с натрапчивия звук в ушите му. Лишен от единствения човек, на когото можеше да разчита, Славея не мисли дълго. Пъргаво се обърна, загърби останалите и се втурна след него. Гласът му се загуби в ехтящия кикот, но думите долетяха съвсем отчетливо.

— Чакай… Чакай ме…

Виктор го проследи с поглед, стиснал зъби, без да може да направи нищо. Смехът го подлудяваше. Беше пуснал Боряна и се озърташе с насочен пистолет.

— Кой си ти? — извика високо. — Покажи се!

Думите му се търколиха по вътрешността, проехтяха по всички кътчета на пещерата и заглъхнаха в тъмнината. Смехът утихна. Не се изгуби напълно, но се долавяше съвсем тихо, превръщайки се в хихикане.

Боряна се вкопчи в ръката на Петър с ококорени очи. Дръпна го към себе си и се обърна към изхода.

Студеното дуло на пистолета опря в гърдите ѝ.

— Къде?

— Да не мислиш, че ще остана тук? — гласът ѝ трепереше.

Виктор отстъпи назад, запъна петлето на ударника и каза:

— Да, точно така мисля.

— Не чуваш ли? — каза тя, повишила тон. — Да не искаш да…

— Да какво? — прекъсна я мъжът. — Да те изяде някое чудовище? Някой демон, измъкнал се по чудо от земните недра? Бъди сериозна.

След това вдигна глава и извика в тъмнината:

— Спри с шегите. Не ме плашиш.

Сграбчи ръката ѝ, дръпна я към себе си и каза:

— Продължаваме, няма връщане назад. Дошли сме за нещо и няма да излезем оттук без него.

Петър се обърна и послушно закрачи напред. Нещата се нареждаха чудесно. Този път не избърза и си наложи да изчака, докато се убеди, че нито Кофата, нито Славея ще се върнат.

— Това ли е всичко?

Венци вдигна рамене.

— Не стига ли?

Купчината папки на бюрото му не изглеждаше висока, но навярно бяха необходими няколко дни, за да се изчете съдържанието ѝ подробно. Не очакваше Петков да разполага с толкова време.

— Кирил Калев вътре ли е? — попита Валери и за пореден път се взря в лицето на събеседника си. Усещането, че отнякъде познава този човек, не го напускаше.

— Да — отговори Русев и разрови купчината. Извади папка с бяла картонена подвързия и му я подаде. — Ето го.

Разследващ полицай Петков я прелисти, като набързо спря погледа си на снимката, която вече познаваше. Прочете кратките, но впечатляващи данни за престъпното минало на Калев и отгърна на следващата страница. Търсеше информация, която да му подскаже с кого бе работил, нещо, за което да се хване. [Справката показваше, че последните няколко години Калев е (бил част от бандата на Георги Златанов. Предполагаше се, че се е издигнал в йерархията и е станал един от най-приближените му хора. Човек, който е движил най-тъмните му дела. Това не му помагаше особено. Макар и да ги подозираха в редица престъпления, колегите му нямаха достатъчно доказателства, за да повдигнат обвинения. Така единственото, което им оставаше, беше да продължат да ги наблюдават с надеждата да се доберат до нещо, което да им развърже ръцете.

Докато четеше, погледът му се спря на име по средата на страницата. Динко Цанков. Името се срещаше на няколко места из документа, като се натрапваше впечатлението, че са работили в комбина. Двамата с Калев бяха заподозрени в побой и причиняване на средна телесна повреда приблизително преди три месеца. Естествено, жалбата бе оттеглена и производството — прекратено. Разследването бе водено от разследващ полицай Венци Русев.

— Кой е този? — попита Валери Петков и посочи мястото с пръст.

Венци се надвеси над него.

— Този ли? Кофата.

— Каква кофа?

— Така му викат — отговори Русев. — Не знам защо. Същият като Калев.

Петков вдигна очи.

— Мога ли да погледна какво имате за него?

Бяха изминали не повече от двайсетина метра по тъмния тунел, водещ към стръмните стъпала, когато отново чуха смеха. Едва доловимото хихикане идваше иззад ръбат скален блок, който току-що бяха подминали. Тримата рязко завъртяха фенерите си към източника на звука. Онова, което осветиха, ги накара да замръзнат на място.

На четири-пет метра от тях, сгушен в сенките между скалите по дъното на пещерата, седеше Георги Божанов. Обхванал коленете си с ръце, той ги гледаше с налудничава усмивка, присвивайки очи от силната светлина. Тялото му се тресеше от тих кикот. Лицето му беше покрито с прах и засъхнала пот. Косата му стърчеше във всички посоки, сплъстена от мръсотия. Очите му блестяха като два черни въглена, захвърлени върху пресен сняг.

Зад свитите към гърдите му колене проблеснаха жълтеникавите отблясъци на обемист метален предмет.

Боряна събра мислите си първа.

— Жоро… Ти… Тук ли си бил?

Уредникът не отговори, а продължи да се киска тихичко. Археоложката хвърли недоумяващ поглед към Петър.

Гласът на Виктор прозвуча остро зад тях.

— Познавате ли го? Кой е този човек?

— Това е… — започна Боряна, но Петър я прекъсна, докосвайки ръката ѝ. Вече нямаше смисъл да прикриват участието на уредника.

— Човекът, който ни помогна да намерим мястото — продължи той.

— Аха. И как точно стана това?

— Следвахме стара легенда, която ни отведе до предполагаемото място на входа.

— Каква легенда?

Петър се канеше да обясни за историята със стария учител, когато Георги се размърда. Отпусна ръце и изпъна крака, сякаш се канеше да се изправи. Златистите отблясъци на предмета, който бе притиснал към гърдите си, изпълниха пространството и изместиха всички думи.

В ръцете му, обърнат с дъното към тях, се намираше последният елемент от ритуалния набор. Нямаше никакво съмнение в това. Купата беше досущ като онази, която разглеждаха в музея на Жоро, само че от чисто злато. Единствено едно малко, Кръгло петно точно в центъра на дъното отразяваше светлината по-различно, сякаш бе изработено от някакъв друг, по-тъмен метал.

Гледката бе толкова неочаквана, че Боряна несъзнателно ахна.

— Била е у теб… Но как?

Уредникът се усмихна още по-широко и отново се изкикоти.

— Той ми я даде — каза и се наведе напред. Гласът му бе тих, сякаш им доверяваше някаква тайна.

— Той? Кой е той? — продължи да пита Боряна, вперила поглед в него.

— Отстъпете назад — каза Виктор високо, насочвайки пистолета към нея. — Веднага!

Младата жена се поколеба. Отчаяно искаше да разбере как приятелят ѝ се бе сдобил с купата. Кой беше този „той“? Изобщо как беше възможно всичко това? Защо Георги се намираше в пещерата, след като го бяха оставили отвън без светлина? Петър хвана ръката ѝ, дръпна я леко и направи няколко крачки навътре в пещерата.

Виктор захапа фенерчето с устни и премести пистолета в лявата си ръка. Дулото все така сочеше към тях. Приближи се до Георги и хвана купата за ръба. Опита да я изтръгне от ръцете му с рязко движение. Двете полукръгли дръжки отстрани се люшнаха и издрънчаха с плътен звук. Хватката на учения бе твърде силна. Пръстите му се бяха вкопчили в древния артефакт, побелели от усилието. Усмивката му бе изчезнала и се бе сменила със страх.

— Не… — прошепна той. Дъхът му излизаше на пресекулки през свитите устни. — Той го даде на мен. Само на мен. Аз трябва да го пазя за него.

Виктор пусна купата и силно го зашлеви през лицето. Уредникът сякаш не забеляза удара и продължи да нарежда накъсано.

— Няма да можеш. Не можеш да го използваш. Не знаеш къде… Само той знае. Тук няма сила…

Вторият удар бе по-силен, добре насочен и изпълнен с решителност. Главата на Георги Божанов отлетя назад и се блъсна в скалата, на която се бе облегнал. Лицето му се сгърчи от болка и той несъзнателно отслаби хватката си. Възрастният мъж без затруднение измъкна купата от ръцете му. Вдигна я пред очите си и я завъртя.

Фенерчето все още бе в устата му и осветяваше отблизо предмета. Лицето му се озари от отразените отблясъци. Сивите му очи, придобили зеленикав оттенък от жълтеникавото сияние, излъчваха неподправен възторг. Гладката разлята повърхност блестеше така ярко, сякаш древният майстор бе завършил обработката едва вчера. Дръжките бяха орелефени от преплетени флорални мотиви, като в средата на полукръговете имаше поставена по една глава на някакво човекоподобно същество, напомнящо сатир.

Сякаш не беше съвсем еднаква с имитацията от музея. В центъра на купата изпъкваше релефното изображение на митично създание, приличащо на някакъв, вид летящ динозавър, което разкъсваше човешка фигура, разперила ръце встрани. Образът върху купата от Боровското съкровище беше съвсем ясен в съзнанието на Петър — грифон, който се бе нахвърлил върху сърна. Това тук наистина приличаше на праисторическо влечуго или по-скоро на средновековните образи на дракон, който разкъсваше човек вместо сърна. Освен това дръжките на онази бяха гладки, а тук — релефни. Матовият кръг, в който се намираха релефните изображения, повтаряше контурите на петното от другата страна. Металът се различаваше от златото с липсата на блясък и по-тъмния, наситен цвят. Сякаш тъмножълтият къс метал бе вложен отделно в центъра на купата.

Жоро изхлипа тихо. Петър погледна надолу. Уредникът седеше свит на пода, обвил раменете си с ръце. Клатеше се леко напред-назад, загледан пред себе си. Сякаш бе потънал в някакво кататонично състояние.

— За какво е всичко това? — попита Боряна тихо.

Виктор бавно завъртя глава към нея, сякаш съзнанието му се завръщаше от много далеч. Внимателно протегна ръката с пистолета към лицето си и взе фенерчето от устата си.

— Моля те, Боряна — отвърна с иронична усмивка. — Мислех, че си наясно.

— Не знам дали съм наясно. Защо не ми кажеш?

Той отпусна ръката, с която държеше купата, до тялото си, без да ѝ отговори. Гледаше замислено към седналия на земята уредник.

— Ритуалът. Това е, нали? — продължи Боряна. — Не е просто иманярски интерес. Ти вярваш в силата му. Вярваш в Кабирските мистерии.

Думите ѝ не бяха въпрос, а заключение. Сякаш не очакваше обяснение, а единствено потвърждение. Не се изненада, когато Виктор ѝ отвърна отнесено.

— Ето, виждаш ли. Съвсем наясно си.

— И все пак. Защо трябваше да се стига дотук?

— Защото на карта беше заложено онова, към което стотици хора са се стремили през хилядолетията — обърна поглед към нея той. — Бих го избегнал, ако можех, повярвай ми.

— През хилядолетията? — намеси се Петър и пристъпи към него. — За какво говориш?

Мъжът отстъпи крачка назад и вдигна пистолета с изпъната напред ръка.

— Стой си на мястото — нареди остро той. След това продължи — Хилядолетия. Търсим тези артефакти още от времето на Брен Завоевателя.

— Търсите? Кои, по дяволите, сте вие?

— Ние сме онези, които търсят и намират. Онези, които знаят и могат. Върхът на пирамидата, острието на прогреса. Кръстът и розата.

Ироничната усмивка на Виктор бе изчезнала, той неусетно бе повишил тон и гласът му отекваше из пещерата.

— Ние сме хората, които могат да постигнат всичко. Всичко в името на истината и знанието, на просвещението и единението с вселенския ред. Търсим истината и я намираме. Ние управляваме света и водим човечеството по правилния път. Досега бяхме в сянка, но това скоро ще се промени. Слепците ни преследваха през вековете, потънали в мрак, защото не бяха способни да възприемат промяната. Глупаци! Точно ние направихме живота на човечеството по-добър.

Мъжът несъзнателно жестикулираше с ръката, държаща пистолета. Очите му горяха, страните му се бяха зачервили.

— Някакво тайно общество? Нещо като масоните ли?

— Масоните… — мъжът погледна Боряна с насмешка — Едни от нас, разбира се.

В погледа му се доловиха налудничави отблясъци.

— Ние сме множество, организъм, съставен от много организации, всяка съсредоточена в областта си. Точно затова сме непобедими и всемогъщи. Масони, тамплиери, илюминати — избери сама. Миналото загуби своите просветители, изчезнали без следа, но това ще се промени. Херос ще бъде възроден и ще настъпи епохата на просветлението.

— Какви просветители?

— О, стига! Нима не знаехте чия пещера търсите? — отговори Виктор. — Трябва да сте наясно, щом успяхте да издирите правилното място. Залмоксис беше последният от тях.

— Значи, има и други — каза Петър.

— Имаше, да. Само че слепците, чиито очи искаха да отворят, не бяха достойни за тях. Единствен той остави знаци, с които свещената линия можеше да бъде проследена, преди да се оттегли.

— Свещена линия?

— Именно. Линията, която събира всички свещени съдове на едно място. Фокусът на просветлението. Само просветен би могъл да ги открие.

— Или човек с добра историческа подготовка — подхвърли Боряна.

— Не смей да се подиграваш, момиче! — прогърмя гласът на Виктор. — Историци и археолози — учени, в сравнение с които ти си жалка неграмотна ученичка, посветиха живота си върху линията в продължение на векове, докато успеем да стигнем дотук.

Боряна опита да възрази, но той с рязко движение на ръката си я спря.

— Да не мислиш, че иманярската организация е толкова добре организирана благодарение на дебилните си главатари? Не се заблуждавай — ние я създадохме и я ръководим с една ясна цел. При това не само в тази държава.

— Издирването на предметите от ритуалния набор.

— Точно така — потвърди Виктор. — Всичко свърши вече. Със или без вашата намеса. Мислиш ли, че си попаднала в потока на събитията поради някаква друга причина освен чиста случайност? Благодарение на нея се натъкнахте на останките от изкопа на онзи доктор…

— Кой доктор?

— Това няма значение! Вие следвахте указания, които не бяха предназначени за вашите очи. Нима си въобразявате, че ако не беше помощта на професор Николов, щяхте да стигнете по-далеч от онзи кален изкоп? Вие не сте нещо повече от смазка върху колелата на огромна машина, чието величие не сте способни да възприемете. Линията бе прекъсната с изчезването на ритона, но сега всичко приключи.

Петър искаше мъжът да продължи да говори. Звучеше откачено, но екзалтираният тон и жестовете показваха, че темата е от особено значение за него. Това отвличаше вниманието му. Не можеше да губи повече време. Купата беше у него и вече не му бяха необходими. Всеки момент можеше да реши да се отърве от тях. Леко плъзна крака си напред, заставайки до Боряна.

— Защо ти е този ритуал? — попита. — В бог ли искаш да се превърнеш?

Виктор се изсмя късо.

— Невежа. Не съм и очаквал да разбереш величието, заключено в ритуала по посвещението. Казах ти, че се докоснахте до нещо, което е извън способността ви да разбирате.

— Какво следва? — попита Боряна.

— Ще затвърдим своето всемогъщество. Ще дадем на света онова, от което има нужда. Новият месия ще дойде на земята. Забравен, но истински, какъвто винаги е бил. Само че този път няма да слезе от небето, както скудоумните еретици натрапваха в главите на слепите стада векове наред. Не, той ще се въздигне от недрата на Майката! И вече нищо не може да ни спре.

— Окей, това го разбрах вече. Питах какво ще правим от тук нататък. Вече имаш купата.

Виктор сякаш насила се върна в настоящето. Очите му се фокусираха върху лицето на младата археоложка.

— Аз продължавам напред. Имам още неща за вършене — каза и добави. — Велики неща.

— Добре — съгласи се Петър. — Така е редно. Ти взе купата.

— Така е.

— Сега ни остави да си идем. Имахме сделка.

— Няма как да стане — въздъхна Виктор след кратка пауза. — Знаеш, че не мога да ви позволя да ми попречите.

Отговорът не го изненада. Опита още веднъж.

— Няма — настоя той. — Излезем ли оттук, забравяме за теб и всичко, което се случи.

Знаеше, че няма шанс, но искаше да отвлече вниманието му, докато се приближава. Виктор сви устни за момент, сякаш наистина преценяваше възможността да ги остави на спокойствие. Поклати глава.

— Не мога да поема този риск.

След това без предупреждение вдигна ръката си и се прицели.

Петър искаше да е по-близо, но нямаше време. Запрати фенера си в лицето на мъжа и скочи напред, блъскайки Боряна встрани. Нямаше време да мисли дали се е ударила при падането. Щеше да го преживее, стига опитът му да успееше.

Изстрелът го оглуши. Звукът се усили многократно от тясното пространство и се заби в тъпанчетата му. Нещо го дръпна за лявото рамо и опита да го завърти. В носа го блъсна острата миризма на барут.

Метна се вдясно точно когато проехтя вторият изстрел, и скочи отново. Някъде зад него куршумът откърти дребни парчета от скалата, които изтрополиха по пода.

Достигна Виктор, хвана ръката с пистолета и я изви встрани. Нов изстрел отекна в тъмнината. Пръстите на дясната му ръка се докопаха до гърлото на мъжа и стиснаха с всичка сила.

Виктор стреля отново. И отново. Куршумите плющяха някъде вляво от него, без да го засегнат.

Едва различаваше силуетите около себе си. Фенерите и на тримата бяха отлетели нанякъде и светлината им потъваше между скалите. Вкопчи се във Виктор и натисна с тяло, стараейки се да го блъсне в скалата зад него. Получи ритник с коляно в корема, но не отпусна хватката си. Усети лявата си ръка странно изтръпнала. Сякаш не му се подчиняваше напълно. Съпротивата на мъжа всеки момент щеше да преодолее захвата и да освободи пистолета.

Петър усети полъх край главата си и мярна сянката, която се нахвърли върху Виктор с високо вдигната ръка.

Боряна стовари камъка върху главата на възрастния мъж. Той изкрещя от болка точно до ухото на Петър и отхвърли тяло назад, стреляйки напосоки. Препъна се и полетя към пода на пещерата. Все още вкопчен в него, Петър падна отгоре му и почувства как коляното на мъжа се забива в слабините му. Болката избухна така силна и ослепителна, че го накара да отпусне ръце и да се превие на две. Изтърколи се встрани, удряйки главата си в някакъв камък.

Лежеше замаян, очаквайки куршумът да долети и да прониже беззащитното му тяло. За части от секундата се зачуди дали ще боли. Изстрелът се бавеше. Отвори очи и хвърли поглед към лежащия до него мъж. Той тъкмо се изправяше, търсейки опипом пистолета около себе си.

Превъзмогна парализата, която бе обхванала краката му, и си наложи да стане. Докато се изправяше, мярна тъмния силует на Боряна, вдигнала високо още по-голям камък, да приближава към коленичилия мъж. Видя как ръката на Виктор намери оръжието и го насочи към жената пред себе си.

Петър се оттласна с всички сили, събрал цялата ярост на отминалите дни в един-единствен скок.

Някъде встрани, без да може да го види, чу Жоро да вика нещо неразбираемо.

Ако имаше секунда в повече, може би щеше да успее. Сблъска се с Виктор миг след като изстрелът изтрещя. Блъсна го с рамо в средата на гърдите и телата им полетяха към земята. Възрастният мъж пое цялата сила на удара с гърба си и се просна, без да помръдне повече. Възцари се тишина. Странна и някак необичайна, тя го накара да застине неподвижно за момент. Зад него долетя тих стон и той чу глухия удар от строполяването на тяло върху каменния под.

Скочи на крака и се завъртя назад.

Кръвта се отцеди от лицето му. Боряна стоеше права, притиснала ръце към гърдите си. Гледаше надолу, На лицето ѝ бе описано учудване. Той пристъпи към нея и протегна ръце, онемял от ужас.

Едва тогава забеляза проснатото в краката ѝ тяло.

Легнал по гръб с широко разперени ръце, Георги Божанов отваряше и затваряше уста в безуспешен опит да каже нещо. В центъра на гърдите му, върху светлата тъкан на изцапаната риза, се разливаше неравно черно петно.

Боряна клекна до него, взимайки главата му в ръце.

— Жоро… Какво направи, Жоро… — шепнеше тя. — Дръж се. Ще извикаме помощ.

Младата жена вдигна поглед към Петър.

— Той… той скочи пред мен…

Уредникът дишаше тежко. От ъгълчето на устата му се процеждаше тъмна струйка. Петното на гърдите му неспирно се разширяваше, превземайки белия цвят. Закашля се.

— Те… — мъчеше се той. — Те…

— Шшшт. Не говори — каза Боряна и го погали по челото.

Той сякаш не я чу.

— Те… Не могат… сега.

— Недей, моля те — повтори младата жена. Гласът ѝ трепереше. — Почивай.

Жоро отново се закашля и продължи едва чуто.

— Трябва… луна…

— Каква луна? — попита Петър, надвесвайки се над него.

Боряна го изгледа отдолу. По страните ѝ се стичаха сълзи.

— Той… каза…

— Кой?

— Мъжът… с брадата…

Гласът му секна и тялото му се разтресе в конвулсии. Затворил очи, той трепереше, сякаш студът на пещерата бе проникнал в цялото му тяло. През стиснатите му зъби се чу:

— Кръв… Пеещата майка…

Оглушителен гръм зад тях ги накара да подскочат. Петър, видя как гърдите на лежащия мъж се разтресоха, когато куршумът се заби в тях.

Виктор стоеше изправен над тях с насочен пистолет.

— Стига толкова — каза.

Дишаше тежко. По челото му се стичаше кръв. Сякаш без да я забелязва, мъжът продължи:

— Нищо от това няма значение за вас.

Петър не усещаше лявата си ръка. Сякаш отделена от тялото, той не можеше да я помръдне. Парализата пълзеше надолу, докато достигна краката му, и той се олюля. Боряна го подхвана под мишниците. Ужасена, отдръпна дясната си ръка и погледна дланта ѝ. Кръвта я караше да изглежда черна като петното върху ризата на Георги.

— Пете… Ти си ранен!

Замайването се усили и го накара да се наведе. Размазани тъмночервени петна ограничаваха зрението му до миниатюрни илюминатори, през които наблюдаваше случващото се като ли през обърнат бинокъл. Нещо топло се стичаше по цялата му лява страна. Не чуваше добре, ушите му бучаха. Краката му се огънаха. Отпусна се на камъните до мъртвото тяло на Георги Божанов и сведе глава към гърдите си, дишайки дълбоко. Някъде отдалеч успя да чуе, че Боряна ридае до него. Ръцете ѝ хванаха лицето му, но той не усети нищо. Тъмночервените кръгове се сляха в плътна вълна, която помете съзнанието му.

Виктор се наведе и грабна ритуалната купа. Стисна я под мишница и потърси с очи най-близкия фенер. Бе на крачка от него, попаднал в цепнатината между два скални къса. Взе го и се изправи.

После вдигна ръка и внимателно се прицели в отпуснатото тяло на Петър. Натисна спусъка.

Нямаше съмнение, че това е същият младеж, който бе видял на записите от камерата на хотела. Същата къса прическа, високи, ясно изразени скули, телосложение на спортист.

— Динко Цанков — промълви на себе си Валери Петков.

Полицаят срещу него остави чашката си с кафе на масата и попита.

— Какво за него?

— Къде можем да го намерим?

— Не знам. Навярно около Славея.

— Тоест не можем? — вдигна вежди Валери.

Венци Русев се облегна назад и се усмихна.

— Така излиза.

Разследващ полицай Петков потропа с химикалката си по бюрото.

— Познаваш ли Кирил Калев лично?

Венци се поколеба, преди да отговори.

— Да, разпитвал съм го.

— А този?

— И него. Защо?

Петков понечи да отговори, когато телефонът му иззвъня.

Боряна ужасена наблюдаваше като на забавен кадър как Виктор натиска спусъка. Не можеше да направи нищо, освен безучастно да гледа как куршумът пронизва безпомощното тяло на Петър.

Показалецът на възрастния мъж обра спусъка докрай и ударният механизъм изщрака.

Изстрел не последва. Виктор недоумяващо погледна пистолета и отново го насочи към тях. Натисна още веднъж, но отново се чу само щракането на механизма.

Извади пълнителя и го огледа. Присви очи и стисна ядно устни.

Боряна видя празното място, в което трябваше да се намират патроните. В бъркотията мъжът бе изстрелял всичките и сега оръжието бе неизползваемо.

В краката ѝ лежеше мъртвото тяло на неин приятел, а друг може би умираше. Грабна камъка, с който се канеше да разбие главата на мъжа преди секунди, и се хвърли към него.

Виктор отстъпи назад, избягвайки нападението. Боряна прелетя край мъжа и залитна напред, едва успявайки да запази равновесие. Виктор изстреля юмрука си към нея, но тежката купа в другата ръка забави движението. Ръката му, все още стискаща безполезния пистолет, описа дълга дъга пред лицето на младата жена. Тя несъзнателно вдигна ръбатия камък, за да се предпази, и юмрукът с хрущене се заби в него. Болката го накара да изохка силно. Оръжието изтрака по камъните на пода. Виктор отстъпи назад и притисна длан към гърдите си.

Боряна дишаше тежко, вперила яростен поглед в него. Държеше камъка високо над главата си, готова всеки миг да го стовари върху нападателя си.

Виктор хвърли поглед към неподвижните тела в краката си. След това стисна купата и побягна към изхода на пещерата.

— Къде? — недоумяваше полицай Петков, притиснал телефона до ухото си.

— Точно там. В гората под гробницата.

— И Казакова ти се обади сама?

— Да — потвърди дежурният от дирекцията в Бургас. — Плачеше, но беше пределно ясна.

— Какво правят там?

— Не каза. Търсеше теб. Само каза, че имало убийство.

— Добре — кимна Валери. — Аз ще поема оттук.

Заслуша се за още няколко секунди, затвори телефона и се обърна към Русев.

— Намерили са доктор Казакова.

— Къде?

— В Свещари.

— Къде е това?

— Дявол знае.

— Сама ли е?

Валери внимателно обмисли думите си, преди да отговори.

— Да. Така излиза.

Пропусна да сподели последното изречение на дежурния, което съдържаше отговор на персоналното запитване, което бе отправил към началника си: „Поръчката за подслушването на телефоните им е била изискана от дирекцията във Велико Търново — неофициално“.

Нямаше никаква логика в действията на доктор Казакова. Чисто интуитивно не вярваше нито тя, нито Петър да са замесени в убийството на професор Николов, Натрупаният с годините опит се бе трансформирал в интуиция, някаква форма на емоционален радар, с който безпогрешно различаваше лъжата. Тя казваше истината, когато обясняваше, че не знае нищо за убийството на професора. Но криеше нещо друго. Също както и Петър.

Фактът, че двамата се бяха покрили въпреки изричните му указания, а сега сами го търсеха от другия край на страната, го озадачаваше. Убеден бе, че убийствата на професора и на Кирил Калев са свързани, макар и да не можеше да го докаже за момента. Предполагаше, че Калев е физическият извършител на убийството и е бил убит на свой ред, за да се прекъсне следата към организатора в сянка. Това беше едната част от пъзела.

Другата бяха археоложката и бившият военен. Професор Николов имаше среща с тях, но преди това бе убит. Къде поставяше това двамата в цялата схема? Защо професорът бе изминал толкова път през нощта заради тази среща? Какво бе толкова важно? Нещо, което си струваше убийството му, отговори си той. Нещо, което си оставаше загадка. Загадка, в която Петър и Боряна имаха централна роля. И заради което продължаваха да умират хора. Не по-малко интересно беше защо първата операция по задържането им се бе провалила и бяха заловили само Петър, а сега Боряна им се обаждаше с информацията за убийство. Възможно ли бе да са се разделили по някаква неизвестна причина? И кой беше убитият?

На част от въпросите Валери можеше да намери някакво обяснение, но новата информация го озадачаваше. Навярно двамата се бяха замесили в нещо, чиито последствия бяха подценили, и сега, останала сама, доктор Казакова бе премислила действията си. Това беше добре.

Всичко щеше да се изясни, когато се срещнеха лице в лице. Полицай Петков подозираше, че този път тя няма да скрие нищо.

Съзнанието му се завръщаше мудно, сякаш се мъчеше да изплува на повърхността на езеро от лепкав мед. Картините проблясваха и изчезваха подобно на моментни кадри от ням филм. Ярките светлини, идещи от снежнобелия таван, го ослепяваха, избухвайки в зениците му.

Бавно осъзна, че някой стиска ръката му, и опита да извърти глава наляво.

Лицето на млада, красива жена с тъмноруса коса и лешникови очи се надвеси над него. Усмихваше се и устните ѝ се движеха, сякаш му говореше нещо. Не успяваше да чуе нищо. Познаваше я. Не помнеше откъде, но я познаваше. Вълна от топли чувства го заля и той се насили да ѝ се усмихне в отговор. Не знаеше дали се получава.

Затвори очи и се концентрира. Някъде далеч назад, зад мътната пелена, с която се бореше съзнанието му, дочу думите ѝ, долитащи сякаш от друг свят.

— Пете, добре си… Ще се оправиш… Нищо опасно няма…

Отвори очи и с усилие се фокусира върху лицето на жената. Лявото ѝ око беше подуто, огромна синина се простираше от скулата до челото ѝ. Крайчецът на горната ѝ устна бе подпухнал. Внезапно, ярък и реален, споменът за стаята в имението на Златанов се завърна и го блъсна, карайки го да се задъха. В следващите секунди всички спомени се наместиха в съзнанието му.

— Боре… — промълви. Звукът от собствения му глас го изненада, дрезгав и сух, като че ли гърлото му бе пълно с тонове сух, горещ пясък.

Тя хвана дланта му в ръцете си и каза:

— Тихо сега, не се напъвай. Всичко отмина. Почивай си.

Ушите му още шумяха, но вече бе напълно в съзнание.

— Какво… какво стана? Къде съм?

Боряна седна на ръба на леглото и се огледа, без да пуска ръката му. В сгъвката на лакътя му бе поставен абокат, в който влизаше тънкото прозрачно маркуче на система, окачена някъде над него.

— В болница, къде другаде.

Петър отново затвори очи.

Последният му неясен спомен беше от момента, в който се строполи в пещерата, докато Виктор се целеше в него. Нямаше представа как се е озовал тук и защо изобщо е жив. Раздвижи леко краката си, после ръцете си. Усети тежест в лявата ръка и се досети, че там го бе улучил куршумът, когато се хвърли към Виктор. Размърда леко пръстите си. Всички се движеха нормално. Повдигна малко ръката си и усети тъпа болка в рамото, но освен нея сякаш нямаше други поражения. Не изглеждаше да има счупена кост, в противен случай ръката му навярно би била обездвижена. Болката не беше силна, но това можеше да се дължи и на обезболяващи. Разсъждаваше нормално, поне доколкото можеше да прецени, така че и да му вливаха някакви лекарства, те не бяха силни. Значи, наистина се бе отървал само с попадението в рамото.

— Какво се случи? — попита и отвори очи.

— Извиках полицията.

Младата жена се усмихваше.

— Полицията?

— Да — отвърна кратко тя. — Включих телефона си и ги извиках.

— А Виктор?

— Той избяга.

— Как така?

— Ами така. Избяга, защото му свършиха патроните и го нападнах — простичко отвърна тя.

— Ти?

— Аз.

Петър се замисли за миг.

— Полицията… Арестуван ли съм?

— Не… — отговори Боряна. После добави колебливо: — Не знам. Не ни прибраха нещата, телефони, портфейли, всичко е у мен. Но пък има един полицай отвън… Петков много настояваше да говори с нас.

— Сигурно е настоявал. Къде сме всъщност? Коя е тази болница?

— В Бургас.

— От там чак до тук?

Боряна вдигна рамене.

— Ами да. Още на място установиха, че не си ранен смъртоносно и няма да има проблем да те транспортират. Ако знаеш само Петков какъв скандал им вдигна.

— Той пък защо?

— Той настоя да те докарат тук. Изобщо не знам как го направи. Но пък така е по-добре.

Петър се взираше в лицето ѝ. Очите ѝ светеха въпреки следите от ударите. Облечена в кремава болнична нощница, твърде голяма за тялото ѝ, тя изглеждаше като малко момиче на пижамено парти.

— Ти как си?

— Нито ми няма — усмихна се отново тя. — И аз също съм в болницата да ти правя компания.

— Не изглеждаш като да ти няма нищо — посочи с очи към нараненото ѝ лице.

— Честно, добре съм. Вече ме провериха. Държат ме в болницата само за да сме им под око. Поне така си мисля.

Петър я гледаше, опитвайки се да долови и намек за лъжа. Изглеждаше искрена.

— Какво каза на Петков?

Младата жена помисли секунда, преди да отговори.

— Всичко, разбира се. Той не ме пита много неща… Беше зает да те спасява.

— Всичко? — усъмни се той.

— Е… Почти всичко.

— Кое пропусна?

— Ами… Няколко неща всъщност. Онова за ритуала, за мистериите, за това, че онзи смята да се превръща в бог, и за…

Петър я чакаше да продължи.

— За?

— За… тайния храм и за свещената линия…

— Че ти какво изобщо си му казала?

Боряна се усмихна.

— Онова, което му беше необходимо. Казах му за изкопа под стълбата, за легендите, които ни доведоха до пещерата. За Славея и това, че той е убил Антон — едва доловима сянка премина през лицето ѝ, помрачавайки усмивката за момент. — Казах, че са ме отвлекли и са ме измъчвали, за да разберат дали има друго съкровище. А ти си дошъл да ме спасиш. Нали разбираш, не можех да скрия това — направи кръг с ръка около нараненото си лице. — И за… Жоро…

Гласът ѝ заглъхна.

— Той… — не довърши въпроса си Петър.

Тя само поклати глава.

— Жалко… — промълви Петър. Не знаеше какво да каже. — Не трябваше да става така. Много съжалявам…

Усети пръстите ѝ да стискат дланта му и спря. Докато изричаше думите, Петър осъзна, че уредникът на музея бе загубил живота си и благодарение на него Боряна беше невредима — Жоро бе поел куршума, предназначен за нея. Смени темата.

— Защо не им каза за останалото?

— За Виктор и Кабирите ли?

— Ами да.

— Защото е твърде откачено.

— Сериозно?

— Ти какво искаш? Нека сами да си ги разпитват, като ги хванат.

Петър се чувстваше слаб, но това не му пречеше да мисли.

— И само това?

Боряна сведе поглед.

— Не…

— Кажи ми.

— Наистина е откачено…

Преди да продължи, вратата на стаята се отвори и вътре надникна намръщеното лице на дебеличък, униформен полицай. Изглеждаше млад, навярно на тяхна възраст, само че с ясно забелязващи се следи от оплешивяване, които неуспешно опитваше да прикрие. Пухкавите му бузи можеха да бъдат и симпатични, ако не се мръщеше толкова.

— Да? — обърна се към него Боряна.

— Чух, че си говорите.

— Проблем ли е? — тонът ѝ бе една идея по-остър от нормално.

— Не — отвърна ѝ той. — Никак.

Огледа стаята, кимна към двамата и без да каже нищо повече, затвори вратата.

В канцеларията на Валери Петков цареше безпорядък, който, изглежда, не притесняваше собственика ѝ по никакъв начин. Единствено недопитата чашка кафе, оставена върху бюрото, намекваше за припряността, с която бе напуснал управлението. Денят преваляше, но полицаят предпочете да се върне в канцеларията си, тъй като искаше да събере всички материали по случая и да ги обсъди с Венци. Така щяха да запълнят времето си пълноценно, докато чакаха Георгиев да се възстанови до състояние, позволяващо да бъде разпитан. Вече нямаше защо да бързат толкова. Нещата като че ли се връщаха по местата си. Въздухът беше горещ, застоял и миришеше на прах.

— Разполагай се — каза Валери и махна с ръка към изкорубеното канапе, на което бе успял да открадне няколко часа сън през нощта. След това смръщи нос и се завъртя към прозореца.

— Да взема да проветря малко, а?

Венци Русев се отпусна върху скърцащите пружини и огледа наоколо. Погледът му обходи износените шкафове, протрития прашен килим, който кой знае откога не беше виждал перилен препарат, и захабените обезцветени стени, облепени със снимки, листове с принтиран текст или просто стари календари. Колегата му не си даваше много труд да поддържа чисто и подредено. Това го накара да се усмихне вътрешно. Не можеше да очаква от подобен човек да бъде педантичен и последователен.

Нещата се нареждаха чудесно, без да е нужно да полага специални усилия. Не успя да отстрани Славея, но за сметка на това съдбата сама му поднасяше другите двама. Петков не възрази, когато му предложи да го придружи до мястото, където се намираше Казакова. Трябваше на всяка цена да разбере от първа ръка какво се е случило и каква е връзката им със Златанов. За съжаление, надеждите му, че загиналият е именно иманярят, не се оправдаха. После Петков сам му предложи да присъства на разпитите. Това го приближи с една стъпка до тях. Сигурен бе, че Славея също ги издирва — никога не оставяше недовършени неща.

Онова, което чу от Боряна, го озадачи. Никога не бе чувал за Виктор, но появата му чудесно се вписваше в опитите му да отклони вниманието от Златанов като вероятен извършител на убийство. Показанията на Казакова, взети на място, бяха достатъчно ясни и посочваха иманяря, но реално погледнато, това бяха само нейни предположения. Именно Виктор бе човекът, убил онзи нещастник в пещерата и опитал да убие Петър Георгиев. Засега показанията ѝ нямаше как да бъдат потвърдени. Освен това в цялата история за съкровище, скрито в пещерата, имаше твърде много пропуски, изясняването на които щеше да му даде малко време. Действията им от намирането на изкопа под стълбите до замъкването им насила в пещерата и убийството на Георги Божанов задействаха всичките му сигнални механизми с нелогичността и недостоверността си, но това като ли не притесняваше Петков. Още по-малко пък него самия.

Това, че жената криеше истината, всъщност работеше в негова полза. Напълно възможно бе двамата да знаят много повече, отколкото предполагаше. Колкото и отнесен да беше, Петков със сигурност щеше да навърже всички факти рано или късно, стига да разполагаше с време. Не възнамеряваше да му го предостави. Боряна и Петър представляваха слабо звено, което можеше да промени хода на събитията и да извади участието му наяве. Венци не искаше да поеме този риск. Разбира се, не можеше да направи нищо, докато не остане сам, затова просто изчакваше. Двамата бяха вече мъртви, просто още не го знаеха — несъмнено иманярят също ги търсеше. Ако успееше да го изпревари и да стигне до тях още днес, щеше да спечели сериозно предимство. Първо щеше да лиши следствието от свидетелски показания, преди нещата да са се объркали. Освен това щеше да приспи подозренията на Златанов, които със сигурност бе събудил с неуспешната акция по задържането му. Щеше да го убеди, че всъщност работи за него. Това бе единственият му шанс да оправи нещата, които бе оплескал. После… После щеше да намери начин да го отстрани, преди да е станало твърде късно. Стига някой отново да не му попречеше.

— Кога възнамеряваш да ги разпитаме? — попита.

Валери подреждаше хартиите по бюрото си, трупайки ги от една купчина в друга.

— Веднага щом Георгиев дойде в съзнание. Изпратил съм човек, който да ме уведоми. Искаш ли кафе?

Русев кимна.

Валери Петков посягаше към телефона, когато на вратата се почука. Без да дочака отговор, дръжката се завъртя и през процепа надникна разследващ полицай Димитър Стоянов.

— Добър вечер — поздрави бодро той.

— Добра да е. Какво те води насам след работно време?

— Докторът. Тук е.

— Кой доктор? — Петков вдиша учудено вежди.

Стоянов го изгледа продължително и внимателно прекара ръка през безупречно зализаната си коса.

— Онзи, с когото искаше да ти уредя среща? Който разпозна Кирил Калев? Който го е пребил?

Валери изсумтя. В хаоса от последните часове напълно бе забравил за молбата към по-младия си колега.

— Къде е?

— При мен. Свърших с него — ухили се Димитър. — Разбрах, че се прибираш, и те изчаках. Твой е, ако още го искаш.

Петков не искаше да губи време точно сега, но пък щеше да бъде твърде непрофесионално да не уважи усилията на колегата си.

— Разбира се. Извини ме, занимавах се с друго и ми изхвръкна от акъла. Води го.

— Секунда само — каза младият полицай и затвори вратата зад себе си.

— Какъв доктор? — попита Русев, след като колегата им излезе.

— Доктор… — смръщи вежди Валери. — Забравих как се казваше. Бил на смяна, когато Калев е убит. Съвсем ми изскочи от главата.

Венци не позволи притеснението да му проличи по някакъв начин. През ума му прелетяха стотици мисли, търсейки изход, Възможно ли беше това да е онзи, с когото се размина на излизане, когато уби Кирето? Дали е успял да го познае? Как да избегне срещата? Наложи си да изглежда незаинтересован.

— И какво за него?

— Имал някаква антика и решил да я продаде на Златанов, но там неговите хора го пребили и му я прибрали. Оттам разпознал Калев.

„Само това? — запита се Венци. — Не е споменал, че е срещнал някого?“

— Има късмет, че е останал жив — каза механично, докато се чудеше как да изкопчи повече информация.

— Може би… — започна Петков, когато вратата се отвори и пред него застана доктор Генчев.

Русев нямаше време за обмислена реакция. Автоматично реши да се преструва, сякаш вижда този човек за първи път.

Лицето му все още носеше следите от побоя, който му бяха нанесли двамата биячи. Синините бяха добили зеленикав оттенък, очертавайки комични кръгове около очите му.

— Ето — избута го напред Стоянов. — Доктор Генчев. Запознайте се. Това е колегата Петков, а това…

Колебанието в гласа на полицая предполагаше Венци сам да се представи.

— Разследващ полицай Русев — каза той и се изправи.

Протегна ръка и се усмихна към посинения доктор. Той стоеше като парализиран, неспособен да пророни и дума. Широко отворените му очи издаваха паниката, която го заливаше.

— Не се притеснявайте, докторе — намеси се Валери Петков. — Това е само разговор, не разпит. Няма защо да се стягате толкова.

Генчев бавно протегна ръка към Венци, без да отделя очите си от лицето му. Русев я пое и я разтърси здраво.

— А така, мъжката — каза с усмивка и седна обратно на мястото си. — Не се стягай толкова.

Валери стисна ръката му на свой ред, представи се отново, след което побутна вдървения доктор към един овехтял дървен стол.

— Заповядай, седни тук.

— Оставям ви, че закъснявам… — подхвърли Димитър Стоянов.

Петков само му кимна, докато заобикаляше бюрото си. Отпусна се в коженото си кресло с висока облегалка и изчака по-младият колега да затвори вратата зад себе си.

Докторът послушно седна с изправен гръб на края на стола и попита:

— Ще се бавим ли? Трябва да ходя на работа… — гласът му леко трепереше.

— Не, не. Никак няма да се бавим — увери го Петков. — Работният ден и без това свърши вече. Само няколко въпроса относно Калев, ако позволиш. Нали може на ти?

— Разбира се… Нали досега ме разпитваха за него? Какво още?

— Опитвам се да разнищя друго убийство, в което е възможно Калев да е замесен.

— Убийство?

— Да. Остави това сега. Кажи ми как се запозна с него?

Докторът скръсти ръце и за пореден път разказа историята, която бе променила живота му. Все още изпитваше срам от онова, което му се бе случило, но многократните повторения започваха да превръщат събитията в нещо, което можеше да види отстрани, без да изпълни сърцето му с ужас.

— Как разбра къде да търсиш? — попита Валери, след като го изчака да завърши.

Докторът стрелна поглед към Венци Русев, после сведе очи към пода.

— По личната карта. От адреса там…

— Аха — кимна Валери. — Ясно. Къде беше това?

Когато чу името на селото, нещо изплува в съзнанието на Петков. Нещо важно, за което не можеше да се сети. Умората от безсънната нощ и пътуванията си казваше думата.

След като се добраха до мястото, където ги чакаше Казакова, часовете полетяха на бързи обороти. Увлечен в организацията по преместването на Георгиев в болница, където можеше да му осигури надеждна охрана, разпитите на жената и разговорите с началници, той не забелязваше колко е уморен. Сега обаче усещаше крайниците си като излети от олово. Главата му тежеше, а очите му пареха. Имаше нужда от питие.

Хвърли кратък поглед към шкафа, където го чакаше полупълната бутилка. Въздъхна тихо, взе тефтера с оръфани корици, в който водеше записките си, и методично запрелиства изписаните с разкривен почерк страници отзад напред. Стигна до деня, в който разпита Боряна Казакова за първи път. Плъзна поглед върху безразборно нахвърляните редове и го намери.

Името на селото съвпадаше. Твърде близко бе, за да е случайност.

— Би ли повторил името на човека, който ти каза къде да търсиш? Онзи дядо.

— Васил. Васил Георгиев.

Валери се отпусна назад в стола си и скръсти ръце на ръба на бюрото.

— Случайно да познаваш човек на име Петър Георгиев? — попита.

— Не. Защо?

— Това е внукът на Васил Георгиев.

— Не го познавам. Това каква връзка има?

Полицаят впери поглед в подострения молив, поставен небрежно в средата на бюрото, и отговори.

— Същият е бил ранен, докато е опитвал да издири онова, което ти си изровил. В момента се лекува в твоята болница.

— Но… — заекна докторът. — Никой друг нямаше, къщата беше изоставена. Аз…

— Той живее от години зад граница. Прибрал се е за погребението на дядо си и се е натъкнал на изкопа.

Иван Генчев мълчеше, навел глава.

— Разбрал е, че някой е задигнал нещо от двора, и е тръгнал по следите му — продължи Валери Петков. — При това е въвлякъл своя приятелка. И двамата са изключителни късметлии, че са останали живи. За жалост, друг техен приятел е загубил живота си, докато им е помагал. От същите хора, които са те подредили така.

— Как? Как така… Аз всичко му казах на Златанов. Защо изобщо са ходили при него? — погледът му шареше из помещението, сякаш търсеше някакъв скрит изход.

— Така. Калев е бил убит, за да се прикрият следите на други престъпления — натърти полицаят. — Това е моята версия, разбира се.

Петков не желаеше да разкрива повече от предположенията си. Нарочно каза на доктора за убийствата, умишлено пропускайки онова на професора, като внимателно наблюдаваше реакциите му. Докторът не подозираше какво се е случвало, след като са го обработили. В това беше сигурен. Този човек се бе оказал на точното място в точния момент и нищо повече. Само че, съдейки по синините, в неговия случай нито мястото, нито моментът бяха подходящи.

— Как смяташ, Калев имаше ли някакви шансове да оцелее?

— Намеси се Венци с усмивка. — Виждал съм хора, паднали отвисоко, не са приятна гледка.

— Не знам… Не мога да кажа. Прогнозите не бяха добри.

— Значи, сте големи специалисти в интензивното. Щом е оживял.

— Не, аз… Аз тогава бях на смяна в шокова зала. Не в интензивното.

— А сега? Каза, че бързаш за работа. Днес къде си?

— В интензивно отделение… — докторът не можеше да прикрие притеснението си, въпреки че се опитваше. От усилието изглеждаше така, сякаш той самият всеки момент щеше да получи сърдечен удар.

Валери не разбираше защо Русев се намесва. Навярно искаше да го предразположи и да го накара да се отпусне. Нямаше смисъл да го тормози повече — и без това изглеждаше толкова измъчен с тези синини.

— Всъщност нещата, които исках да разбера, вече започнаха да се изясняват — каза. — Остава само да поговорим с Петър Георгиев и неговата спътница и въпросите съвсем ще приключат. Съвсем скоро ще се видим и с тях, така че едва ли бихме та безпокоили отново.

Усмихна се с най-искрената си усмивка към притеснения човек, но това не предизвика никакъв ефект. Докторът седеше напрегнат и обилно се потеше.

— Много благодаря за съдействието — добави. — Видя ли колко бързо мина всичко? Вече можеш да вървиш да спасяваш хора.

Иван Генчев се изправи припряно и без да каже нищо повече, напусна стаята с бързи стъпки.

Валери се обърна към Русев.

— Извини ме за това отклонение. Вече не беше необходимо, но… — вдигна рамене, без да довърши. — Сега поне е сигурно откъде е тръгнало всичко.

Телефонът на Валери Петков звънна и той не долови отговора на Русев.