Ритуалът

— Ето, тук е всичко — завъртя пакета към себе си Жоро. С бързи движения го разтвори и извади купчина листове, събрани в овехтяла папка от твърд картон, чиито корици бяха завързани с въженца една за друга. Върху омачканата от употреба заглавна корица, точно под отпечатания с черно мастило надпис „ДЕЛО №“, се четеше думата „Сборяново“, изписана с дебел син флумастер. Между неравните подгънати краища на листовете се забелязваха малки разноцветни хартийки с някакви едносрични надписи по тях.

Развърза връзките, отвори внимателно папката и вдигна поглед.

— Направо към историята, нали?

— Да, ако можеш да се ориентираш.

Усмихна се някак вяло, сякаш умът му бе зает с нещо друго.

— Разбира се, още от студентските си години използвам една и съща система за класификация.

Ръцете му шареха бързо, докато разлистваха.

— Ето — посочи той — ПД — подготовка. Тук са описани маркерите, площта, както и типът на изкопа.

Листът бе изписан със ситен, подреден почерк, на места накъсан от цифри, подредени в табличен вид.

— А ние търсим? — попита Боряна.

— ИЗ. Извори — Жоро обърна тежкия вързоп обратно и добави: — или Източници. Обикновено е отзад, защото няма пряка връзка. В повечето случаи са само препратки, но тук…

Поколеба се, докато бавно разгръщаше страниците отзад напред и ги обхождаше с поглед.

— Тук, мисля, бях добавил и схема.

Задържа погледа си на една от страниците за секунда, заби пръст в редовете и добави:

— Да, ето. Тук съм записал „тунел, дълъг триста метра, който води към гробницата…“.

— Триста? — вдигна вежди Петър.

— Да, защо?

Той понечи да отговори, но в този момент сервитьорката се приближи към тях с табла в ръка. По потника под мишниците ѝ контрастно изпъкваха тъмни петна. Постави напитките на масата, без да се усмихне, и все така флегматично се прибра в заведението.

— Да се прокопаят триста метра в здрава скала, изисква неимоверни усилия.

— Добре, де, нали проверяваме какво е известно? — намеси се Боряна. — Нека после да коментираме.

— Окей, извини ме, Жоро, давай нататък.

Уредникът продължи да прелиства страниците, без да вдига поглед.

— Точно… — говореше под носа си той. — Спускал е учениците в тунела, вързани с прежда, но никой не е успял да стигне до края. Тук пише, че някои дори изпадали в паника и викали за помощ.

— Ясно, няма защо да се чудим, че после местните са затрупали входа.

— Да, твърдели са, че някой ги дебнел вътре.

— Нормално, кой знае какво ти се причува в тъмнината. Били са деца в края на краищата.

— Дете, само в тъмен, тесен тунел… Можеш ли да си представиш?

Петър се усмихна.

— Страшен даскал, а? Не ти ли напомня на нашия по физика?

Боряна разтърси рамене в престорен ужас.

— Абсолютно. Само че Кубенов щеше да зазида входа след нас, за да ни принуди да открием гробницата.

— Ето, намерих го — прекъсна ги Георги Божанов и посочи в листа пред себе си.

Тримата скупчиха глави и впериха поглед към рисунката. Петър усети аромата, който се разнасяше от парфюма на Боряна — сладък, но едновременно с това и свеж, на цитруси.

На хартията с молив бяха изрисувани няколко линии, които оформяха схема, подобна на топографска карта. Хоризонталите бяха начертани с по-тънки линии, като образуваха елипси и овали там, където имаше възвишения. Рисунката не бе наситена с твърде много подробности, но за Петър, чието око беше тренирано да разчита карти, бе напълно достатъчна. Той светкавично се ориентира и разбра, че теренът, който описва картата, не е стръмен, с едно самостоятелно дере, в което се вливаха четири по-малки на сравнително равни разстояния. За наблюдател, застанал на терена, местността би изглеждала почти равнинна, с лек наклон на юг, набраздена от няколко плитки дерета. Всичко чудесно се вписваше в онова, което видя, докато бяха в Сборяново. Нямаше съмнение, че Георги бе свършил добра работа.

На източния склон на основното дере между две от второстепенните имаше набързо очертан кръг, който не бе част от елементите на картата. Петър се досети, че гледа в предполагаемото място на входа към гробницата.

— Тук ли е? — посочи той кръга.

— Да, точно тук.

— Какъв е мащабът?

Жоро го погледна.

— Няма мащаб, не съм я свалял от друга карта. Сам я рисувах.

— Тогава как да разберем колко голямо е мястото, където се е намирал входът? Може да са стотици метри.

— Не са стотици, десетина са. Като се отиде там, всичко си идва на мястото. Ето, погледни — посочи с пръст схематична рисунка на скала в горния край на картата. — Привързал съм я за тази скала.

— Аха — кимна Петър, — ясно. Добра работа.

Това, което Георги Божанов бе направил, се наричаше привръзка към точка. Картата нямаше точно определен мащаб, който да позволи нанасянето ѝ върху друга карта със същия мащаб. Вместо това той бе избрал точка на терена, в случая онази скала, от която бе нанесъл разстоянията и направленията на елементите на схемата. Подобни карти се използваха непрекъснато в армията, когато се налагаше да се импровизира схема на местността.

Жоро не обърна внимание на похвалата.

— Да, доста точна е. Няма да има проблем да се намери мястото — хвърли бърз поглед наоколо, после добави: — Всъщност то наистина се намира на около триста метра от гробницата.

— Ходил ли си на мястото?

— Ннне… — заекна Георги. — Не съм предполагал, че…

— Има ли нещо за това как да намерим самия вход? — прекъсна го Боряна.

— Не, за съжаление.

— А информация за това с какво е затрупан? И с колко?

— Мисълта на Петър препускаше, маркирайки детайлите, които биха помогнали да открият прохода.

— Какво имаш предвид? — обърна се към него Боряна.

— Съвсем просто е, ако има тонове пръст и скали, как мислиш, че ще се доберем до входа?

Тя го гледаше, без да мигне.

— И въобще това място — той отново посочи очертанията на кръга върху картата. — Дори и да е съвсем малко като площ, ще се наложи къртовски труд, за да се разкрие. Без техника и хора не виждам как ще се случи.

— Шегуваш ли се? Няма как да се вкара земекопна машина там — възрази Георги.

— Не, разбира се, никак даже не се шегувам. Знаем ли въобще колко е бил голям този вход?

— Не, няма описание.

— А тунелът? — сети се Петър. — За него има ли описание?

— Защо ти е пък това? — попита Боряна.

— Защото по описанието може да се предположи дали е естествено образувание, или е бил прокопан ръчно. Неслучайно направих коментар за дължината му.

Георги върна на предната страница и се зачете.

— Хм… Никъде не се описва пряко колко е широк тунелът, но там, където учениците са изпадали в паника, са чували звуци, които са отеквали в тъмнината.

— Значи, никак не е тесен — заключи Боряна. — Щом е имало ехо.

— Именно.

— Което от своя страна означава, че не е изкуствен тунел — продължи Петър. — Поне в по-голямата си част.

— Това как може да ни помогне?

— Не съм сигурен, но мисля, че ако е естествена пещера, би трябвало да има тектонична депресия около изхода. Дори и да е затрупана впоследствие, пръстта ще уляга в продължение на години. Все ще има следи по терена.

— След почти сто години? — усъмни се Жоро. — Кой знае какво се е случило оттогава.

— Каквото и да е, не мисля, че имаме друг избор — възрази Боряна, — трябва да се върнем и да огледаме на място.

— С две лопати.

Жоро свали очилата си, потри очи с длан и добави:

— Три.

Двамата го погледнаха изненадани.

— Три? И ти ли… — започна Боряна.

— Разбира се — прекъсна я Жоро и отново сложи очилата си.

— Да не мислиш, че ще устоя на изкушението? Мисля, че бих могъл да съм от помощ.

— Окей — съгласи се Петър и се усмихна, — три лопати е по-добре от две.

Шансовете да открият входа бяха минимални, но предвид всичко, което им се случи досега, си заслужаваше опита. Времето ги притискаше и нямаше възможност за по-внимателно планиране. Очакваше всеки момент полицията да тръгне по следите им. Онова, което каза на Боряна, бе само да я успокои. Всъщност той бе напълно убеден, че полицаите го смятат за извършител и в момента просто довършват процедурите, които щяха да доведат до неговия арест.

— Да, няма съмнение — говореше в слушалката Валери Петков, — точно той влиза в хотела, където е убит Николов. Заедно с още един.

Заслуша се, докато почукваше с показалец по бюрото си.

— Не, нямам представа… Разбира се, ела да ги разгледаш. Затвори телефона и взе тефтера си. Намери мястото със записките си от разпитите на Георгиев и Казакова и се зачете. Прехвърляше възможните варианти, опитвайки се да навърже фактите. Досега не бе успял да си състави валидна хипотеза, по която да построи стабилна версия.

На вратата се почука.

— Да! — извика той и се поизправи на стола си.

Полицаят, който влезе, беше по-млад с десетина години и все още минаваше за новобранец сред колегите си, макар нищо да не подкрепяше подобно схващане. Човекът успяваше да спазва сроковете — нещо, с което Валери не можеше да се похвали.

— Влизай, Мите, сядай някъде. Пи ли кафе?

Димитър Стоянов разследваше убийството на Кирил Калев — същия, който мистериозно се появяваше на записите от камерите на хотела в присъствието на друг младеж малко преди професор Антон Николов да бъде убит.

— Да, две дотук — отвърна Димитър и се тръшна в креслото срещу бюрото. — Как го намери?

— Случайно — отвърна Валери, докато търсеше с поглед молива си, който се бе забутал някъде. — По снимката от брифинга преди малко. Сетих се, че го видях на записите от камерата, но исках да съм сигурен, преди да ти се обадя.

— Дай да го видя — надигна се от стола си Стоянов.

Валери завъртя монитора към него и зачака.

На екрана кадрите бяха замръзнали точно в момента, в който Кирил Калев изкачваше стълбите на хотела, придружен от друг мускулест мъж непосредствено зад него. Камерата бе монтирана в ъгъла под тавана и обхващаше почти цялата площадка пред входа. Нямаше съмнение, че е той, лицето му се виждаше добре. От друга страна, лицето на спътника му бе неясно, прикрито от сенките, които Кирето хвърляше върху него.

— Той е — потвърди Димитър. — А другият? Дай по-нататък, няма ли го по-ясно?

Валери пусна записа и превъртя напред до момента, където Калев излизаше от хотела. Този път беше сам.

— Това е всичко — каза и понечи да върне монитора обратно.

— Чакай — вдигна ръка Димитър. — Ето, спри тук. Тук…

Пръстът му проследяваше фигура, която наистина приличаше на силуета от предния кадър. Петков кликна върху бутона и образът замръзна. Човекът остана, изпънал крак напред, с лявата си ръка, изнесена назад, сякаш маршируваше. Намираше се в отсрещния край на стълбите и бе невъзможно да се различат детайли.

— Виж, ризата е същата, прическата… Здравеняк.

— Възможно е — съгласи се Валери. — Разпознаваш ли го?

Димитър завъртя отрицателно глава.

— Все още чакам факса от Търново. Кирил е работил за оня иманяр — Славея. Ако този му е дружка, ще излезе.

Замисли се за секунда и попита:

— Твоят случай не беше ли с професор историк?

— Археолог… — поправи го Петков.

— Все същото. Имаш ли заподозрян?

Моливът сякаш бе потънал вдън земя.

— Не… Съмнявах се в двама — отвърна той, докато ръцете му шареха по хартиите, покрили бюрото му. — Един бивш военен и една археоложка, с която Николов е трябвало да се срещне… Работна версия…

— Военен и археоложка? — вдигна вежда Димитър.

— Интересно, нали?

— Да… Военен.

— При това е ходил на мисия в Ирак, където е унищожил бус с експлозиви, убивайки камикадзето със снайпер. Спасява взвода си, получава и награда. После го съкращават от армията и напуска страната. Върнал се е едва преди дни за погребението на дядо си.

— Някакви индикации да е минал от другата страна?

Валери отдавна обмисляше тази възможност. Нищо чудно един бивш военен, особено такъв с боен опит, да пренареди приоритетите си и да мине в противниковия отбор. Но пък справката показа, че не се беше връщал в страната, откакто бе заминал.

— Не засега… — отвърна Валери и попита: — Ти имаш ли някаква версия?

— Отначало мислех, че е докторът, но по това време той е бил в шокова зала, няма как да е той.

— Докторът? Какъв доктор?

— Ами убитият е бил в интензивно отделение на болницата. Обаче докторът го разпозна…

— Как така бе, Мите? Как го разпозна? — Валери не спираше да рови из бюрото си, търсейки проклетия молив.

— Абе, имал някаква антика и решил да я продава. Отишъл при Славея, ама ония го пребили и му прибрали нещата. Били Кирил Калев и още някакъв. Може би е тоя — махна с ръка към монитора Стоянов. — Ще го извикаме за разпит, ще стане ясно.

Петков спря да ровичка и погледна към младия полицай.

— Какво въобще е правил в болницата?

— Кой, Калев ли? Той е бил почти мъртъв — отвърна младежът и се завъртя на стола си. — Ама ти защо не си сложиш един климатик, а? Как издържаш…

— Не ми понася въздухът — каза Валери с равен тон. — Как така полумъртъв?

— Някакво семейство ходило на разходка до Бакърлъка и там го намерили натрошен в подножието на върха.

— Бакърлъка?

— Да, един връх, близо до Созопол, явно е паднал оттам. Или някой го е бутнал.

— Връх до Созопол… — тихо повтори Петков.

Убийство, което може би е успешен завършек на друг, предишен опит. Убитият е работил за иманяр. Професор Николов е бил световно признат капацитет в археологията. Доктор Казакова е археолог, който придружава съученик, бивш военен, до къщата на дядо му, наскоро починал. Провеждат няколко разговора с професора. Той внезапно решава да се срещне с тях на сутринта и бие целия път от София до Бургас. И намира смъртта си.

— Каква е връзката според теб?

Отговорът беше ясен и за двамата, Петков знаеше, че младият колега просто проявява уважение. Въздъхна нечуто и каза:

— Някой прикрива следите си.

— Този ли? — Димитър посочи към образа на монитора.

— Възможно е… При всички случаи трябва да го проверим.

Затвори рязко тефтера си и сви устни. Подостреният молив стоеше кротко под кориците. С извънредно внимание разследващ полицай Петков го хвана с два пръста, приближи го към лицето си и го огледа. Докато изучаваше безупречния връх, той попита някак отнесено:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, кажи… — вдигна рамене Стоянов.

— Искам да пуснем Петър Георгиев и Боряна Казакова за държавно издирване.

Свали ръката с молива и без да отделя очи от върха му, почука с гумичката по бюрото.

— И ми уреди да се срещна с тоя доктор.

Старецът бе потънал в мислите си, като несъзнателно въртеше пръст по ръба на чашата си. Въздъхна леко и продължи.

— Оказва се, че не е било необходимо да търси неграмотни хора. Така или иначе онова върху плочата би било неразбираемо за повечето хора.

— Имало е нещо написано на нея?

— Да, разбира се. Само че с линеар Б.

— Тоест?

Ото отново въздъхна.

— Геза Фехер е работил на мястото през двайсетте години на двайсети век, а Чадуик и Вентрис успяват да разшифроват писмото в началото на петдесетте.

— Не е знаел какво пише…

— Именно, никой не е знаел. Точно затова ни отне толкова време да свържем фактите. В записките могат да се видят усилията му да разшифрова езика. За щастие — безуспешно.

Не можеше да бъде само това, помисли Виктор. Ако Геза Фехер просто бе открил плоча с неизвестни надписи, не би си правил труда да я крие. Трябваше да има нещо повече.

— Имало ли е нещо друго на плочата?

— Винаги съм се наслаждавал на бързата ти мисъл, Виктор — усмихна се възрастният човек. — Имало е, да. Карта.

— На какво?

— Това той така и не е успял да разбере.

— Надписите…

— Да, точно те.

— Без тях картата не е имала смисъл — предположи Виктор.

— Точно. Само че професорът е предполагал, че тя посочва мястото на несметно богатство, и затова решава да я скрие.

— Сега обаче ти знаеш какво точно има на плочата?

Старецът не отговори веднага. Вместо това първо вдигна чашата до устните си и отпи малка глътка.

— Не съвсем.

Виктор започваше да губи търпение.

— Ото, за какво е всичко това, не можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Проблемът е, че няма как да бъда по-конкретен.

— Не можете да разчетете значението на надписите?

— Разбира се, че можем, не ме подценявай — рязко отговори Ото и с тракване постави чашата си на масичката. — Можем много неща. Едно от тях е да разчетем език, написан с писмо, предназначено за фонетичната структура на друг език.

— Не те подценявам — отвърна Виктор, — какво тогава?

Възрастният човек се наведе напред.

— Картата — започна бавно, — не можем да разберем точно какво описва. Разчетохме думите — Ото прекъсна и стрелна Виктор с поглед, — но това не ни помогна много.

— Ясно ли е поне каква е тази схема?

— Да, точно това става ясно от надписа, макар че никак не ни помага.

— Каква е? — отново попита Виктор.

— Това е схема на местонахождението на последния адепт.

Климатикът осигуряваше приятна хладина в комфортното купе на мерцедеса. Славея седеше, потънал в кожената седалка и умислено се гладеше по шкембето.

— Шеф, само секунда и щеше да е късно вече — прекъсна! Мислите му Кофата.

Златанов не отговори.

— Обаче без малко не получих инфаркт, като ми звънна.

— Ти пък много плашлив си бил…

— Не бе, шеф, ама така се бях нагласил… — не спираше Кофата. — Почти бях натиснал спусъка. Ама защо се отказа? Нали тия трябваше…

— Много питаш — тихо процеди Славея.

Младият мъж млъкна и го погледна с ококорени очи.

— Не бе, шеф, аз само… нали… — опита да се оправдае. — Хич не ме интересува.

Думите му заглъхнаха без отговор. Изби го студена пот.

Златанов извъртя глава към него и се усмихна.

— Защото така е по-добре.

Облекчението заля Кофата и чак накара краката му да се разтреперят, както си седеше.

— Защото за момента са ни нужни живи.

Младежът се чудеше как така в един момент са на крачка от смъртта, а в следващия им трябват, но не събра смелост да попита. Вместо това Славея продължи:

— Не са казали на никого за нас и няма и да кажат.

— Ама как? — не се сдържа Кофата. — Куките не са ли ги набарали още?

— Тъпак! Не ги ли били набарали — кривеше се Славея, имитирайки го. — Набарали са ги. Още как са ги набарали.

— Ми… що така тогава?

— Щото не искат да казват, затова. Защото искат да намерят нещо.

Биячът недоумяваше.

— Тия ли, бе? Лелеее…

— Точно тия.

— Какво бе, шеф? Какво търсят?

Златанов се изхили.

— Нещо, което е наше.

Кофата бавно започна да осъзнава какво цели Златанов, като ги остави живи. В очите му се появи искрено възхищение.

— Ей, шеф, цар си, значи. Ние после ще го гепим, нали? И тогава ще ги свитнем.

Славея поклати глава и му намигна.

— Знам си аз, че си умно момче.

— Е, да, ама ако кажат?

— Няма, бе! Няма да кажат, ще си траят.

Нямаше да сподели и другата причина, която го накара да ги остави живи. Онази, поради която не се обади на Виктор, когато разбра, че двамата някак са оцелели и са в музея.

Цялата тази игра на гоненица само заради един ритон не се връзваше с разбиранията на Славея за финансова реализация. Рисковете, които поемаха заради Виктор, бяха твърде сериозни. Усещаше, че в играта има много повече от препродажбата на ритон и каничка. Вярно, струваха страшно много пари, но някак не успяваше да намери мястото на цялата конспирация около предметите.

Откакто преди години се бе доказал в иманярските среди — първо като дилър от ниско ниво, а после и като регионален бос, описанието на предметите винаги бе присъствало в списъка с най-търсените ценности. Наред с телефона на Виктор — прекупвача от най-високо ниво. Онзи, който бе помогнал на Славея да се издигне до положението, където се намираше днес. Неговото съдействие и помощ в дистрибуцията бяха незаменими. Макар и да го плашеше, Виктор бе човекът, който му предоставяше информация, с която забогатя. В замяна изискваше непрекъснат контрол над потока, за да не се изпуснат точно тези предмети.

И купата, разбира се.

Имаше и нещо друго във всичко това, интуицията му никога не го бе лъгала. Усещаше, че участва в игра, която се развива някъде встрани и той е само изпълнител. Виктор плащаше много. В този случай обаче недостатъчно. Досещаше се, че тези предмети са от значение за Виктор, а той умишлено е държан настрана. Навярно бяха намесени много повече пари, отколкото предполагаше. Пари, които оня мазняр щеше да вземе с негова помощ. Само че точно тук грешеше. Славея искаше да получи онова, което смяташе, че му се полага. Сега разполагаше с информация и тя щеше да му позволи той да определя цената.

Виктор замръзна. Отначало не повярва на това, което чу.

— Моля?

Старецът тихо се смееше, облегнат в сенките, които сякаш бяха изпълнили още повече стаята.

— Не можеш дори да заподозреш какво удоволствие ми доставя да те наблюдавам точно в този момент.

— Схема с местонахождението на последния адепт? — продължаваше да недоумява Виктор.

— Именно.

— Но това… това е невъзможно! Истински?

— Така мисля — сви рамене старецът.

Светът на Виктор се преобърна. Изкуши се да се зарови в доказателствата и тълкуванията на изображенията върху тази мистериозна плоча, но бързо се отказа. Познаваше стария германец, той не би оповестил нещо, в което не е сигурен. Освен това нямаше време. Хиляди въпроси се блъскаха в ума му.

— Едно място? Само на едно?

— Интересно, нали? — присви очи Ото.

— Може ли да грешиш?

— Моля те, Виктор…

— Къде е?

Бе на път да изгуби търпение, чувствата на Ото не го интересуваха, трябваше да научи мястото. Там щеше да разбере всичко.

— Обратно в България. В Сборяново. Надявам се, че това ти говори нещо?

О, да, говореше му. Говореше и още как. За пръв път, откакто влезе в тази стая, Виктор се усмихна искрено.

— Кое тогава те озадачава?

Старецът потри ръце.

— Това, че схемата показва гробница, която вече е отдавна открита.

Шокът го разтърси дълбоко, за момент не успя да си събере мислите и да промълви дума. Когато се съвзе, попита:

— Открит… и загубен? Проследихте ли движението след това?

— Не, не — отново се засмя старецът, — съвсем не е открит. Поне нищо не показва това да се е случило. Смятаме, че мястото все още не е разкрито.

— Но как…?

— Хитро, както може да се очаква. Всъщност онова, което ни интересува, вероятно се намира под съществуващата гробница. — Ото се подсмихна и добави: — Опасявам се, че отново се налага да изтърпиш неудобството от нискобюджетните авиокомпании.

Закъснелите остатъци светлина се готвеха да напуснат поредния горещ ден. Петър шофираше внимателно, като се оглеждаше за подходящо място, където да остави колата. Не искаха да използват паркинга до могилата, тъй като се опасяваха, че е възможно да се натъкнат на посетители, решили да използват вечерната хладина, за да се образоват. Двама мъже, придружени от красива жена, навярно не биха предизвикали интерес, но трите лопати и тежкият сак с тях определено щяха да привлекат нежелано внимание.

Подминаха разклона, който водеше към могилата, и продължиха бавно по пътя. Вдясно от тях се ширнаха зелените склонове на падината, която търсеха. Петър без затруднение наложи образа на картата, който пазеше в главата си, върху местността. Жоро се бе справил наистина много добре. Основното дере в дъното на падината се различаваше отлично и Петър автоматично прецени мащаба. Лесно щяха да се ориентират.

Малко по-надолу пътят се усукваше в няколко последователни серпентини и се готвеше да премине в прав участък, дълъг около два километра, който водеше към съседното село. След втората серпентина Петър намали скоростта и отби на банкета.

— Тук някъде трябва да спрем… — промърмори на себе си той и се огледа.

Не биваше да се отдалечават повече, в противен случай щеше да им отнеме часове да се доберат до предполагаемото място на входа. А така по негова преценка имаше да минат не повече от половин километър. Теренът не беше труден — рядка гора, тук-там храсталаци — нищо, което би ги затруднило да изминат разстоянието за петнадесетина минути.

— Тук става — каза и включи на задна скорост. Намери място между дърветата и паркира колата назад. Околните храсти я обгърнаха и бе почти невъзможно да се забележи от пътя.

— Това е — загаси двигателя и се обърна към Боряна и Жоро.

— Нататък пеша.

Младата археоложка го гледаше спокойно, докато връзваше косата си на конска опашка. Лицето на Жоро не излъчваше никаква емоция. Единствено зачервената долна устна показваше, че несъзнателно я е хапал по пътя насам.

— Можеш да останеш, ако искаш — каза му Петър. — Ще се справим и сами, ако…

— Не, не — прекъсна го Георги, — идвам с вас, няма проблем.

Петър задържа погледа си секунда по-дълго от необходимото върху лицето му. Навярно в живота на уредника досега не се бе случвало нищо по-екстремно от пазаруване по тъмно в близкия магазин и цялата тази ситуация го тревожеше. Отклони поглед и посегна към вратата на колата. В крайна сметка решението си бе негово. Стреснат или не, Георги бе възрастен, който можеше да взима самостоятелни решения.

Черна лимузина с тъмни стъкла премина по пътя, без да променя скоростта си. Петър я проследи с поглед, но тя продължи, без да проличи по нещо, че хората вътре изобщо са ги забелязали.

Боряна излезе от колата и със замах тръшна вратата.

— Хайде — помаха им отвън, — побързайте, че съвсем ще се мръкне.

Петър и Жоро се измъкнаха на свой ред и отвориха багажника. Нарамил лопата и сак през рамо, Петър ги поведе през шубраците към ръба, от който се влизаше в падината.

Някъде там сред тъмнозелената гора под купища пръст, избуяла растителност и бог знае още какво, се криеше възможността да намерят отговори на въпросите, които ги преследваха. Щеше да им е необходимо чудо, за да открият входа към камерата. Трима души с лопати, трион, фенерчета и бухта въже — шансовете за успех бяха миниатюрни, знаеше го отлично. Дори и да локализираха точно мястото, бе необходимо да преместят тонове пръст. Боряна бе в отлична форма, това лесно се виждаше, но все пак нямаше как да издържи на усилието. Жоро навярно щеше да се умори още по време на прехода. Нещата не изглеждаха никак добре, но не виждаше друг изход, освен да се довери на решението на Боряна и да направи всичко по силите си.

Десетина минути вървяха в тишина, докато стигнаха до открита поляна, която предоставяше видимост километри напред. В далечината куполът на гробницата изпъкваше подобно на миниатюрен заспал вулкан. Петър бръкна в джоба си и извади картата от записките на Георги. Разгъна я внимателно и я сравни с онова, което виждаше. Главната падина изпъкваше отчетливо. Покрита с ниска гора, тя се проточваше под тях, като далечният ѝ край извиваше на запад. Страничните разклонения се забелязваха по-трудно, но той без усилие успя да се ориент тира и да прецени посоката, в която да вървят. Налагаше се да пресекат основното дере, след това да намерят къде се влива второто от общо четири и да поемат по десния му склон. Близо двеста метра по-нагоре се намираше маркировката, с която Георги бе отбелязал района на предполагаемия вход. Над него се издигаше група скали, които щяха да им послужат за отличен ориентир дори и в пълна тъмнина.

— Ей там — посочи с ръка и погледна към Георги. — Там някъде се пада.

Уредникът само сви рамене и закрачи надолу по склона.

Боряна го тупна по рамото, усмихна се и пое след него.

Петър хвърли последен поглед на картата и си отбеляза ориентирите, които щяха да му послужат за отправни точки на прехода. Измери разстоянието от последния до ограденото с кръг място, намести ремъка на сака на рамото си и закрачи след тях.

Гората миришеше приятно на треви и гниеща шума. Съвсем осезаемо долавяха прохладата, която се заставаше с всяка крачка. Остатъчната светлина им позволяваше да вървят бързо, но скоро и тя щеше да изчезне и тогава щеше да се наложи да си светят с фенерчетата, които Петър бе настоял да купят. Искаше да е подготвен за всичко, на което можеха да се натъкнат, затова освен тях купи въжето и триона. Ако по някаква невероятна случайност се доберяха до прохода, въжето със сигурност щеше да им бъде от полза. Освен това предполагаше, че ще се наложи да отстранят растителността над мястото. Георги бе казал десетина метра, но ако над него бе израснала гора, щеше да падне доста рязане.

Стъпките им шумоляха в сухите треви, докато постепенно слязоха в дъното на дерето. Личеше си, че преди време тук е текла вода. Може би в месеците, в които падаше повече дъжд, пак се пълнеше, но сега коритото беше сухо, покрито с пясък и дребни камъни.

Високото дърво, което Петър бе избрал, за да следва посоката до дъното на падината, почти не се забелязваше поради настъпващия мрак, но вече и без това не му бе необходимо. На стотина метра пред тях се открояваше страничното дере, по чийто десен бряг трябваше да се изкачат. Георги Божанов пъхтеше зад него.

Спря и свали сака от рамото си.

— Още малко остана — каза и посочи напред. — По онова дере, нагоре.

Погледът на Боряна обхождаше склона, който ги очакваше. Гората се състоеше от редки дървета, пръснати на голямо разстояние.

— Добре изглежда. Поне оттук.

— Да, може да е по-лесно, отколкото мислехме.

— Нека да стигнем дотам, на място ще видим какво е — завърши тя и пое решително нагоре.

Тихо шумолене в далечината зад тях накара Петър да обърне рязко глава назад. Очите му се взираха в сумрака, но не забеляза нищо необичайно, колкото и да се взираше. Може би някое животинче се канеше да излезе от дупката си, помисли той.

Взе сака и лопатата, кимна на Георги и пое след стройния силует на Боряна.

Валери Петков бе останал до късно тази вечер, решен да приключи с документите, които покриваха бюрото му. Прекара заровен в рапорти, справки и свидетелски показания повече от три часа и половина, но купът хартия сякаш не бе помръднал! Бе на път да се откаже, да зареже всичко и да си налее питието, от което имаше нужда. Завъртя стола си към шкафа отзад и се пресегна към най-долното чекмедже. Там държеше бутилка за спешни случаи. Хвана дръжката и се канеше да я дръпне, когато на вратата се почука.

— Да? — отвърна той и с неудоволствие отдръпна ръка. Оперативният дежурен влезе и поздрави. В ръцете си държеше бял лист, на който имаше принтиран някакъв текст.

— Реших да дойда, вместо да се обаждам, видях, че останахте след работа — каза.

— Да? Какво има? — попита Валери, без да се обръща, все още наведен към шкафа.

— Онези, които пуснахте за издирване, намерили са колата им. Валери изсумтя и завъртя стола си обратно към бюрото. — Къде?

— До Исперих. Всъщност малко по-далеч, между селата Свещари и Малък Поровец.

— Малък какво?

Дежурният сведе поглед към листа, който държеше в ръце.

— Поровец. Малък Поровец, така пише…

— Дай — протегна ръка към него Валери.

Оперативният подаде листа и отпусна ръце покрай тялото си.

— Хм… Само колата…

Вдигна глава и подаде листа обратно.

— Трябва да пратим екип на мястото.

Бутилката в най-долното чекмедже изчезна от съзнанието му.

Петър броеше крачките си, измервайки разстоянието. Задъханото дишане на Георги му пречеше да чуе каквото и да било освен пращенето на пресъхналите листа под краката им. Онзи шум зад тях не му излизаше от ума. Сети се и за черната лимузина, която ги подмина преди малко.

Нямаше причина да се съмнява, че някой ги е проследил. Онзи бандит със сигурност ги мислеше за мъртви или поне оставени да умрат на място, където никой не би ги търсил. Пък и едва ли биха си губили времето да вървят след тях, по-скоро биха ги убили веднага. Убеждаваше се, че няма защо да се чувства напрегнат, но въпреки това не можеше да спре да мисли за това. Светлината бе изчезнала напълно и се налагаше да осветяват пътя си с фенерчетата.

— Всеки момент ще сме на мястото — обърна се към Боряна, докато броеше крачките си. — Сто и осемнайсет…

Не успя да различи добре в тъмнината, но му се стори, че тя се усмихва.

— Не вярваш, че ще намерим нещо, нали?

— Не знам, Боре, нека да видим какво ще стане, така и така сме тук… Сто двайсет и четири.

— Ама ти хич нямаш доверие на специалистите…

— Не е това… Просто… — поколеба се Петър — просто не знам дали ще успеем сами, не е шега работа това.

— Че кое от онова, което се случи досега, е шега?

— Добре, де, хайде стига… — спря и освети картата в ръцете си. — Сто трийсет и шест двойни стъпки…

Свали сака и лопатата от рамото си. Насочи светлината на фенерчето към Георги Божанов, като се стараеше да не го заслепява.

— Тук трябва да е.

Боряна хвърли лопатата в краката си и завъртя фенерчето към гората около тях. Лъчът обходи стволовете на дърветата, спря се на покритата със суха трева земя и се върна на Петър.

— Откъде да почнем? Да се разделим?

— Изчакай, нека огледаме, да преценим…

Георги седна тежко върху шумата, дишайки учестено.

— Само да си… поема дъх…

— Добре, де, ти си стой, ние ще огледаме.

Боряна говореше забързано и въртеше шава наляво и надясно. Личеше си, че няма търпение. Петър се зачуди дали всеки път на разкопки е така.

— Дай да намерим скалите, точно под тях се пада — предложи.

— Накъде, нагоре?

— Да, право нагоре — отвърна той и закрачи по склона.

Скалите трябваше да се намират някъде съвсем наблизо над тях. Не вярваше да е сбъркал с ориентацията. Ограденото с кръг място се падаше точно отдолу. Разбира се, ако изходът е бил естествен, като вход на пещера например, логично би било да се намира точно там.

Не бяха изминали и десетина метра, когато фенерите им осветиха нещо, което ги накара да се заковат на място.

Кофата спираше на всяка крачка и изчакваше Славея да го настигне. Килограмите го бяха превърнали в трудно подвижна буца лой, която едва си поемаше дъх, а точно сега трябваше да са много тихи.

За тяхно щастие тъмнината бе накарала групата пред тях да използва фенерчета. Светлината им се виждаше надалеч през рядката гора и не се налагаше да ги следват отблизо. Подбираха пътя си, като се стараеха да не издават звук. Онези отпред бяха спрели и приказваха нещо. Кофата вдигна ръка и направи знак на Славея. Сложи пръст на устните си и после посочи към ухото си. Въпреки тъмнината лицето на дебелака лъщеше от пот.

Хората пред тях говореха нещо възбудено, но отделните думи не можеха да се различат. Светлината на фенерчетата се местеше непрекъснато между дърветата, макар хората да стояха на едно място.

Петър спря рязко и хвана Боряна за ръката. Тя насочи лъча светлина пред себе си и ахна.

— Не е възможно… — промълви.

Петър не отвърна нищо и предпазливо пристъпи напред.

Клекна и взе шепа влажна пръст от купчината в краката си. Разхвърляна безразборно върху изсъхналата трева, тя образуваше концентричен полумесец около тъмен отвор в основата на скалата. Приличаше на мрачна правоъгълна дупка, обитавана от някакво праисторическо животно, което не си даваше труд да почисти, след като си е изкопало бърлога.

Няколко плитко изрязани в скалата стъпала полегато потъваха в тъмнината на отвора. Изровената почва образуваше нисък насип около него, като част от земята бе нахвърляна навътре, сякаш този, който бе разкопавал, е избутал последните остатъци земя в тунела, вместо да губи време и да ги вади навън. Виждаше се отъпканата пътека, по която онзи или по-скоро онези, които ги бяха изпреварили, са влезли в прохода.

Боряна изгаси фенерчето и прошепна:

— Изгаси светлината! Може да са вътре…

Петър щракна бутончето, обърна се към нея и каза тихо:

— Едва ли… Следите водят навън.

— Ти пък кога успя да ги видиш — просъска Боряна. Не я виждаше, но гласът ѝ звучеше ядосано.

— Видях аз…

— Ей, какво става, защо изгасихте?

Гласът на Жоро проехтя в тъмнината и навярно можеше да се чуе на стотици метри в тихата нощ.

— Тихо! — каза Боряна, но уредникът не я чу.

— Какво става? Къде сте? — продължи да вика.

— Идваме — повиши тон Петър и включи фенера си. Вече нямаше смисъл да се крият от когото и да било.

След секунди бяха при него.

— Има някой друг — забързано говореше Боряна. — Някой го: е намерил преди нас!

Георги недоумяваше.

— Кое, бе, входа ли?

— Входа ами, ти какво мислиш! — повиши тон тя. — Може още да са вътре, съвсем прясно е копано.

— Едва ли са вътре, следите в пръстта водеха навън — повтори Петър.

— Сигурен ли си?

Очите ѝ го гледаха напрегнато.

— Да, не се безпокой, няма ги.

Гледаха се безмълвно няколко секунди.

— Сега какво? — попита Георги.

— Ами… да влезем? — предложи Петър.

— Значи, наистина е тук — каза замислено Жоро, взирайки се в тъмния правоъгълник.

— Невероятно, нали? — съгласи се Петър и отново клекна до отъпканата пътека.

Зад него Боряна попита:

— Кой ли е бил?

— Може да е вееш — отговори ѝ Георги. — Кой знае какви приказни легенди се носят из местните. Сигурно са иманяри.

— Точно в този момент?

— Кога е подходящ моментът според теб?

Боряна не отговори, само го изгледа под вежди.

— Дали е възможно да са онези, които опитаха да те убият?

— Продължи да пита Георги. Говореше забързано и несъзнателно триеше длани в бедрата си.

— Не ми се вярва. В онзи храм нищо не предполагаше това… — посочи тя с лъч светлина навътре в тунела. — Няма никаква логика… Ако знаеха за това място, отдавна да го бяха разкопали…

— Бил е само един — прекъсна ги Петър и се изправи.

— Един? — учуди се Георги. — Сам човек да изкопае толкова много?

Петър сви рамене.

— Следите са само от един човек.

— Може да е копал дни наред — предположи Боряна.

— Не ми се вярва, пръстта щеше да е изсъхнала на места, а сега… Виж, още е съвсем влажна. При тия жеги до утре ще е на камък…

— Какво значение има колко са? — рязко попита Жоро. — Всичко свърши независимо кой какво е копал.

Петър обърна глава към уредника. Очите му шареха, без да се спират на нищо, стискаше ръце в юмруци.

— Какво? Не си ли съгласен? — продължи да пита Жоро. — Искахте вход, ето ви го. Само дето вече някой го е използвал. Дори и да влезем, нищо няма да намерим.

Седна на земята и хвана главата си с ръце.

— Край, бе. Толкова — добави по-тихо. — Каквото и да е имало, вече са го изнесли. Няма никакъв смисъл да стоим тук.

Петър и Боряна се спогледаха. Независимо от всичко, ако този тунел наистина водеше към скрита под гробницата камера, трябваше да я изследват на всяка цена. Само този факт би взривил научната общност по света, а в контекста на връзката между Кабирските мистерии и другия таен храм щеше да разбие на пух и прах схващанията, които до момента се смятаха за истина. Не съществуваше учен, особено такъв с интереси в областта, който да пропусне важността на събитията. Очевидно Георги Божанов не бе на себе си. Само това им трябваше сега, да изпадне в някаква криза. Не им стигаше, че бяха на ръба на закона, а се налагаше да се грижат и за него.

— Жоро, спокойно — меко каза Боряна, докато сядаше до него. — Всичко е наред.

Прекара ръка върху раменете му и продължи.

— Нищо не се знае, всичко е възможно, нека първо да влезем, пък после…

Георги изправи рязко глава и отхвърли ръката ѝ.

— Влизайте, като толкова искате, никъде няма да ходя. Чупете си главите, аз ще ви чакам тук.

Боряна го изгледа продължително. Бореше се с желанието да остане и да се погрижи за колегата си, но любопитството вземаше връх. Освен това може би Жоро просто имаше нужда да остане сам за малко. Така или иначе нямаше да отнеме много време. Изправи се и каза на Петър:

— Хайде, няма смисъл. Дай да видим какво има там.

Грабна фенера си и направи крачка напред.

Петър извади от сака навитото на стегната бухта въже, хвана го под мишница и понечи да тръгне след нея.

Боряна стоеше напълно неподвижно пред входа, вперила поглед в тъмнината на тунела.

Първоначално помисли, че някой ги е изненадал отвътре, и захвърли въжето, готов да се отбранява. Вдигна ръце в търсене на цел. Очите му бягаха между Боряна и вътрешността, но не успя да види никого. Не разбираше какво става. Бавно отпусна свитите си юмруци и пристъпи напред.

Застана до нея и я погледна.

— Боре, наред ли е всичко?

— Да… аз… само… — младата археоложка не можеше да намери думите си.

Неподвижните ѝ очи се бяха разширили, а страните ѝ изглеждаха зачервени въпреки бялата изкуствена светлина. Дишаше учестено.

— Какво има? — попита той отново.

— Идиот… — чу тихия смях на Георги зад гърба си.

Петър бавно се обърна към него, без да вярва на ушите си.

Адреналинът все още препускаше из тялото му и само засилваше желанието да зашлеви този човек.

— Какво не разбираш, тъп ли си? Не виждаш ли, че проходът я плаши? Не ти ли се струва нормално след онова, което ѝ се е случило?

Ядът му премина така рязко, както се бе появил. Навярно Георги беше прав. Обърна се към Боряна, сложи ръка на рамото ѝ и я погледна отблизо.

— Боре… Не се безпокой… Аз ще вляза, ти стой тук.

Лешниковите очи бавно се фокусираха върху него, сякаш умът ѝ се завръщаше от някъде другаде. Над устната ѝ отново имаше ситни капчици пот. Съвсем внезапно, без да разбира откъде се появи усещането, Петър поиска да я целуне. Така неочаквано, чувството го изпълни изцяло и ускори ударите на сърцето му.

Сведе очи и пое дълбоко дъх, опитвайки да се овладее.

— Стой тук — повтори. — Аз ще видя какво има вътре.

Боряна отмести ръката му от рамото си и го погледна изумена.

— Да не си луд? Влизаме заедно и никой не може да ме спре.

Така бе по-добре. Това си беше старата Боряна. Вече наистина всичко бе наред.

— Да влизаме тогава.

Ръцете му трепереха незабележимо.

Тунелът нямаше нищо общо с онзи, през който пълзяха, за да се измъкнат от тайния храм. Човешка намеса тук почти нямаше с изключение на стъпалата непосредствено в началото и заравнената площадка в дъното след тях. Всъщност стъпалата изглежда водеха до същинския вход. Подът там бе изравнен а отворът имаше правилна правоъгълна форма. Веднага след него пещерата, защото това бе истинска пещера, се разширяваше достатъчно, че двамата да вървят рамо до рамо.

Вървяха предпазливо, като спираха на всяка крачка и се ослушваха. Никой от тях не бе подготвен за това, което виждаха. Сякаш се намираха в друг, фантастичен свят, за чието съществуване никой не е подозирал. Оглеждаха се, онемели от красивата подземна картина. За разлика от предния път тук скалите оформяха причудливи образувания. Светлината от фенерите се отразяваше в разноцветни сталактити, които висяха от всяко кътче на тавана. Играещите сенки напомняха движенията на митични подземни създания, пробудени от вековен сън. Подът бе неравен, на места силно наклонен, обсипан с нападали скали и дребни камъни, измежду които се измъкваха мощни сталагмити. Никак не приличаше на онзи тесен прашен тунел, който им бе спасил живота. Студът под земята контрастираше с жегата, която все още цареше навън.

Боряна сякаш нарочно се бавеше и оглеждаше всяко кътче. Петър се поколеба, но нямаше закъде да бързат, така или иначе бяха закъснели, а и нощта едва започваше. Можеше да си гледа каквото поиска.

— Какво търсиш? — попита.

— Не знам и аз — отвърна тя и се ухили към него. — Оглеждам просто. Не искам да пропуснем нещо важно.

Петър се възхити на способността ѝ да се концентрира върху това, което беше необходимо, независимо от страничните дразнители. Неслучайно Боряна бе първа по успех в гимназията, а доколкото можеше да предположи, и в университета. През живота си бе срещал твърде малко хора, които успяваха да изолират външните фактори така успешно като нея. Независимо от факта, че нещата не се развиваха в тяхна полза, тя не спираше да търси и подрежда информацията, която я интересуваше и обръщаше внимание и на най-дребните детайли. Несъмнено професионалните ѝ качества на опитен археолог вземаха връх, но от друга страна, нищо не можеше да се квалифицира като нормална среда за работа. С известна неохота си припомни критериите, по които ги оценяваха в армията. Имаше един — способност за работа под силен стрес. Независимо от неговото обучение, тя си бе роден талант в това.

Когато навлязоха навътре, усещането за изолация се засили. Гората заедно с целия свят сякаш бе изчезнала и по нищо не напомняше за съществуването си. Петър се зачуди какво ли прави Жоро сам в тъмнината. Предложиха да му оставят един от фенерите, но той категорично отказа. Въпреки че никак не му допадаше, не искаше нищо лошо да се случи с уредника. Обидата, която му бе отправил, не го засегна толкова, колкото насмешката, с която я изрече. Надсмиваше му се, изразяваше превъзходство, че познава Боряна по-добре от него. Някак държеше той да разбере това. Сигурно още изпитваше чувства към нея. Петър не знаеше как да реагира в такава ситуация. Не искаше да го провокира и да провали шансовете да им помогне, но пък… Онова, което изпита отвън, докато я държеше за рамото, все още караше сърцето му да подскача. Какво си бе въобразил? Харесваше я, разбира се, но…

— Ха! — възкликна Боряна. — Виж тук.

Петър се измъкна от мислите си и погледна към снопа светлина.

Там, около заострен сталагмит с правилна конична форма, се виждаше увито парче червена прежда. Въпреки годините цветът не бе загубил наситения, кървав нюанс. Краищата му бяха разнищени неравномерно, сякаш бе скъсан с усилие вместо прерязан.

— Все пак ги е връзвал с прежда… — промълви тя. — Колко сме навътре?

Петър се поколеба.

— Не съм сигурен, може би стотина метра… Не мога да преценя тук.

— Вероятно това е бил най-смелият. Онзи, който е стигнал най-навътре. Какво ли му е било?

— Веднага можем да разберем, стига да искаш.

Боряна го погледна неразбиращо.

— Изключи си фенера — каза той с усмивка и спря своя.

Видя колебанието в очите ѝ, но само за миг. След това тя едно движение на палеца си премести плъзгача назад. Тъмнината ги погълна на мига.

Стояха мълчаливо, без да помръдват, в пълна тишина.

Лишени от стимули, сетивата им сякаш се изостриха, за да дадат информация на съзнанието. Едва сега Петър усети миризмата, която се носеше из застоялия въздух. На влажни камъни, на нещо сладникаво, което не можеше да определи, и колкото и да бе странно, едва доловима миризма на стари въглени. Като че ли някой бе палил огън в пещерата неотдавна. Някъде далеч напред се долавяше монотонният звук от самотно падащи капки вода.

— Страшничко, нали? — гласът му отекна в мрака.

— Представи си да си дете, само в тая дупка. Кой знае какво ти минава през ума…

Леко изтракване напред в пещерата ги накара да подскочат. Боряна извика.

Петър светкавично включи фенера и го насочи към звука. Въртеше снопа из цялото свободно пространство, но освен скалите и отблясъците на сталактитите нямаше никого.

Звукът се повтори отново и стана ясно, че е извън обсега на лъча на фенера.

— Какво е това? — почти викаше Боряна. — Пете, там, светни там…

Протегнала ръка напред, тя се въртеше и сочеше ту в една, ту в друга посока, но където и да осветяваха, виждаха само скали.

Звукът не се повтори повече.

— Какво… Какво беше това? — гласът на Боряна звучеше, сякаш тя е на прага на истерията.

— Спокойно, успокой се — тихо ѝ говореше Петър, като я хвана за ръката. — Нищо, нищо няма. Камък се е откъртил и се е изтърколил.

Тя го погледна, дишайки учестено.

— Помниш ли, че децата са се плашели? Ето какво е било. Спокойно…

Думите му звучаха преднамерено монотонно, дори безизразно, въпреки че той самият се бе стреснал. Не можеше да си позволи да изпадне в паника, не и тук. Протегна ръка и обгърна раменете ѝ.

— Виж, няма никой.

Гърбът ѝ бе напрегнат, можеше да го усети, но също така усети как тя се притиска в него, търсейки закрила.

— Да… няма никой — каза тя неуверено и се отдалечи от него.

— Искаш ли да се върнем?

Тя сведе очи и пое дълбоко въздух няколко пъти.

— Извини ме, моля те. Не знам какво ми стана. Просто…

— Не е необходимо да се извиняваш, аз също се стреснах.

Тя се усмихна. Очите ѝ вече не гледаха така налудничаво.

— А ония деца, а?

— Чуди се после защо за затрупали отвора. Искаш ли да седнем за момент?

Боряна поклати глава.

— Давай да вървим. Не се тревожи, добре съм — каза и се обърна към вътрешността на пещерата.

— Какво му стана на Жоро отвън? — Петър се надяваше, че рязката смяна на темата ще ѝ помогне да се отърси от уплахата.

— Много странно се държа.

— Да… — колебливо потвърди Боряна.

— Мислех, че ще умира от любопитство да види накъде води тази пещера.

— Наистина не мога да го разбера.

Тръгнаха напред, като осветяваха всяко кътче от пещерата.

— Нали самият факт, че има такъв тунел, сам по себе си е сензация? Да няма страх от затворени пространства?

— Не знам — отвърна Боряна, докато крачеше предпазливо. — Не ми се вярва. По-скоро се стресна от цялата тази история. Може би съжалява, че е дошъл с нас. Все пак имаше време да осмисли всичко по-добре, кой знае какво му се върти из главата.

— Кой знае… — съгласи се Петър. Нервността му бе изчезнала, оставаха само любопитството и очакването.

— Може и да не иска да се забърква — продължаваше да разсъждава на глас Боряна, но Петър не я чу. Спря и се обърна към нея.

— Сега накъде?

Тунелът пред тях се разклоняваше на две.

Тъмната гора бе изпълнена със звуци, един от друг по-странни и необясними. Жоро знаеше, че нямаше от какво да се страхува, и не им обръщаше внимание. Така или иначе единствените животни, от които човек трябваше да се пази в тези гори, бяха комарите.

Яд го беше, че си изтърва нервите преди малко. Излишно беше, а и само предизвика подозрението на Петър. Сигурен бе, че онзи няма да го изпусне от поглед от тук нататък. Трябваше да замаже някак нещата, щом се върнеха.

Любопитството го изгаряше, но нямаше как да му се поддаде точно сега. Съзнанието му бе заето с мисълта за Славея и неговите кроежи. Не предполагаше, че нещата могат да загрубеят толкова. Преди десетина години, когато майка му се разболя, той нямаше кой знае какъв избор и прие щедро заплатените консултации за Златанов, престъпвайки принципите си. Разбира се, знаеше за тъмната страна на бизнеса с антики, но никога не бе предполагал, че ще се окаже въвлечен в ситуация, в която животът на жената, която обича, виси на косъм.

Бореше се с желанието да избяга и да остави всичко зад себе си, но нямаше представа къде да се скрие — Златанов щеше да го намери и… Дори не му се мислеше какво щеше да му се случи. Освен това не искаше да остави Боряна в ръцете на оня садист. Не му пукаше за Петър, но Боряна… тя бе нещо, за което си заслужаваше да опита.

Докато пътуваха насам, му стана ясно, че тя не изпитва нищо към синеокия красавец, и това го накара да погледне на ролята си в тази каша под друг ъгъл. Ако успееше да нареди нещата така, че да се измъкне невредима, може би щеше да го види в друга светлина. Може би този път нямаше да отхвърли чувствата му.

Трябваше да излъже Славея. Само че се налагаше да измисли версия, на която онзи би повярвал. Сигурен бе, че Златанов го смята за безобиден и лесно управляем. Навярно не би допуснал, че ще опита да го излъже. Ако историята звучеше правдоподобно, можеше и да мине.

Може би трябваше да му каже, че са се отказали. Че не са открили нищо и са изчезнали така внезапно, както са дошли.

— И тук нищо.

Гласът на Боряна звучеше разочаровано, докато оглеждаше внимателно скалите около разклоненията. Търсеше следи, което да ѝ подскажат в коя посока да поемат.

Основният проход бе препречен от масивна обла скала, наподобяваща гигантска футболна топка, по която се стичаше влага. Тя се намираше точно пред разклонението, подобно на безмълвен, свит на кълбо мокър исполин с гладка каменна кожа, който пазеше в тайна правилната посока.

— И по пода няма… — отвърна Петър, който бе коленичил и съсредоточено оглеждаше покритата с отломки скала, търсейки следите на онзи, който ги бе изпреварил.

— Дай да изберем един напосоки и да проверим. Нали според легендата проходът е дълъг триста метра, значи, няма да вървим повече от… Колко? Сто, сто и петдесет метра?

— Не съм сигурен — възрази Петър. — Сякаш минахме повече от триста метра дотук.

— Мислиш ли?

— Не мога да съм сигурен, но имам такова усещане, да.

— Ами тогава… Значи, легендата греши. Може да е по-дълго.

— Или да няма никакъв проход, а това да е просто пещера, която е разпалвала въображението им — предположи той.

— Неее… Абсурд! Не е възможно, не видя ли, че около входа беше работено?

— И какво от това? Може да е…

— Нищо не може да е — прекъсна го Боряна разпалено. — Точно това, което търсим, е. Онова в началото не беше просто дооформяне на входа. Видя ли дупките на тавана?

Петър кимна.

— На пода имаше същите, точно под другите. Това на какво ти прилича? — попита го тя и си отговори сама. — Врата. Имало е врата, там се е държала рамката.

— Наистина?

— Да, няма съмнение, виждала съм такива и другаде. Сигурна съм, че ако разровиш в пръстта, отдолу ще се покажат дъгите, в които се е плъзгала вратата.

— Какви дъги? — недоумяваше Петър.

— Ох, че си… Вкопавали са малко вратите, за да може по-лесно да се залостват при нужда. Ако са били много големи, дори са слагали ролки отдолу, за да им е по-лесно — приказваше възбудено Боряна. — Не и тука, де. Тук едва ли се е налагало. Но със сигурност на входа е имало врата, която е била залоствана. При това…

— Какво при това?

— При това отвън. Била е залоствана отвън.

Това го озадачи.

— Защо… — започна той, но отговорът се стовари върху него.

— Защото точно тук е било… Тук са се провеждали ритуалите.

— Мда… — промърмори Боряна — ти съмняваше ли се?

— Всичко е истина! — Петър не можеше да повярва.

— Е, поне част от нещата. Когато стигнем до камерата, ще се изясни. Нали точно затова я търсим.

Думите му напомниха за какво бе всичко и отново му върнаха увереността, изгубена в терзанията около намирането на входа към пещерата. Нямаше съмнение, че вървят в правилната посока, макар и да бяха закъснели. От друга страна, може би последната част от онзи ритуален набор въобще не беше тук.

— Да. Трябва да стигнем до нея. Само че кой път да хванем?

Мрачните дълбини на двата тунела не издаваха с нищо кой ще ги отведе до подземната камера.

— Някакви идеи? — обърна очи към Боряна.

Тя поклати глава, после попита:

— Ако просто тръгнем по единия?

— Не става — отговори той. — Това е карстова пещера, може да е дълбока километри. Трябва да знаем накъде да поемем.

— Добре, нека продължим още малко, може по-навътре да изникне нещо.

Петър сви рамене. Нямаха друг избор, освен за пореден път да се лутат напосоки. Внезапно тревожна мисъл прониза съзнанието му.

— Боре, ами ако онези не са намерили правилния тунел?

Боряна рязко се завъртя към него. Очите ѝ шареха по лицето му. Отвесна бръчица се настани между веждите ѝ. После се усмихна.

— Може да не са открили камерата — каза. — Чудесно!

Петър не споделяше ентусиазма ѝ. Имаше нещо друго, което го безпокоеше.

— Да, но… Това означава, че ще се върнат.

Видя по лицето ѝ да преминава сянка.

— Тогава трябва да побързаме — заяви тя.

— Добре, но с лутане няма да стане. Помисли, има ли нещо, което да ни послужи за ориентир?

Вече бе изследвал всеки сантиметър от пода, но и в двата тунела нямаше никакви следи, които да издадат кой е правилният.

— Не са оставили маркировка, това го разбрахме. Нещо друго?

Боряна мислеше напрегнато. Възможността да спечелят преднина, която смятаха за загубена, я бе заредила с енергия. С цената на всичко нямаше да пропусне тази възможност.

— Представи си, група хора влизат тук, вървят през пещерата и отиват в камерата под гробницата — разсъждаваше на глас Петър.

Съвсем образно си представяше група мрачни брадати мъже, облечени в надиплени свободни туники, да крачат в трепкащите светлини на факли из тъмните тунели.

— С какво са си светели? Факли? Някакви светилници?

— Не съм сигурна… Имали са специални светилници, лампи, сигурно и факли, разбира се. Какво от това?

— Може да са оставили следи от дим по стените.

— Не ми се вярва — усъмни се Боряна. — След толкова векове едва ли ще забележим някаква разлика — водата вече е отмила всичко. Пък и надали са влизали толкова често, че въобще да се образуват някакви натрупвания.

Права беше, но това бе единственото, за което се сещаше.

— Къде се пада гробницата, можеш ли да прецениш? — попита на свой ред археоложката.

Петър се поколеба.

— Не мисля. Нямам добра представа за разстоянията тук. Освен това пещерата криволичеше твърде много.

Всъщност той имаше някаква бегла представа какво разстояние са изминали и в каква посока, но не можеше да бъде сигурен. Сети се за картата на Георги, която все още стоеше в джоба му.

— Момент — каза и я измъкна оттам. Седна на един заоблен камък и я разгъна на коленете си.

Разглежда я в продължение на минута, после вдигна глава. Можеше и да има шанс.

— Ето — посочи с пръст ограденото с кръг място. — Влязохме оттук, това си е точно. А ето тук е гробницата.

Пръстът му се плъзна по хартията почти до края на рисунката. Боряна се надвеси над него и насочи и своя фенер в листа.

— Ние най-общо се движим в източна посока, сякаш малко на североизток. Поне такова усещане имам — пещерата дотук не е променяла рязко генералната посока.

Петър я погледна.

— Според мен сме минали не по-малко от триста метра досега, но на такова място няма как да съм сигурен. Затова ти казах, че не знам. Може да е по-малко или пък повече. Просто това е моя субективна оценка.

— Продължавай — каза Боряна, без да отделя очи от картата.

— Това означава, че се намираме малко по на юг от гробницата, на около двеста метра от нея, ако преценката ми е вярна.

— Тоест трябва да тръгнем по левия тунел, така ли излиза?

— Да. Ако, разбира се, не греша тотално.

Боряна се изправи.

— На мен не ми идва нищо на ум, така че давай да действаме.

— А Жоро? — попита Петър. — Ако онези дойдат и се натъкнат на него?

— Трябва да ги изпреварим — отговори тя, после добави. — На всяка цена. Няма да има кой знае какво значение дали ще ни хванат заедно, или първо него, а после нас вътре, не мислиш ли?

Трябваше да се съгласи с нея. Единственият шанс, който имаха, бе да изпреварят онези. Освен това никой нямаше да ги преследва след това, та нали ги мислеха за мъртви.

Жоро натисна зелената слушалка и долепи телефона до ухото си.

Решението, което бе взел, го поставяше в ситуация, от която можеше и да не се измъкне, но нямаше избор. Често му се беше налагало да търпи последствията от твърде много грешни решения. Стигаше му толкова. Това беше правилно. Независимо от последствията.

Не успя да обмисли докрай историята, но дори и така нямаше основания за притеснения, че Славея би се усъмнил. Щеше да използва фактите, които вече бяха налични, просто щеше да промени развитието.

На няколко пъти за малко не призна всичко пред Боряна, но присъствието на Петър го спираше. Не бе променил отношението си към младия мъж, ревността продължаваше да го изгаря, въпреки че между двамата нямаше нищо. Но нямаше как да предпази Боряна, бе за да спаси и него. Освен това срамът от предателството го задушаваше. Успокояваше се, че не е знаел нищо от случилото се, че Боряна въобще е замесена, че някой е опитал да я убие, но всъщност точно неговото предателство бе причината сега тя да е на косъм от смъртта.

Сигналът свободно отекна в ухото му.

Някъде от отсрещния склон се чу едва доловима мелодия.

Георги отдръпна телефона от ухото си и се заслуша. Вторият сигнал свободно долетя от ръката му, а в гората срещу него ясно се чу мелодията на известна фолк песен.

Без да губи секунда, Георги Божанов захвърли мобилния телефон, скочи пъргаво на крака и се шмугна в тъмнината на пещерата.

Петър се изкачваше пръв, стиснал фенерчето със зъби. Помагаше си с ръце, като се захващаше с пръсти за всяко следващо стъпало, но въпреки това не беше лесно. Помисли, че може би трябваше да пусне Боряна пред себе си, за да я хване, ако се изтърве, но вече беше късно. Тя се изкачваше зад него, без да говори. Чуваше се само запъхтяното ѝ дишане.

Щяха да подминат стъпалата, ако Петър случайно не бе насочил светлината нагоре.

Гледаха по земята и стените на височина човешки ръст, но никой не се бе сетил да поглежда и нагоре. Едва когато серия от малки площадки в левия край тунела, изкачващи се към тавана на пещерата, привлече вниманието му, той се досети да осветява и пространството над главите им.

Съвсем логично си беше. Онази камера, под основната гробница, бе изолирана аномалия, а не галерия от подземната пещера. В противен случай щеше със сигурност да бъде установено с георадара. При това като цяло общият наклон на пещерата беше надолу, към земните недра, а не нагоре. По негови груби сметки денивелацията между входа на прохода и гробницата бе не по-малко от петдесет метра.

Първото стъпало бе изсечено на височина от може би два, два и половина метра и за да стигнеш до него, трябваше да стъпиш по върховете на няколко ръждивочервени сталагмити. Докато се качваше, Петър се зачуди с колко ли се бяха увеличили сталагмитите от последния път, когато някой бе сложил крак върху тях.

Стъпалата ги водеха почти отвесно нагоре в тесния страничен ръкав на пещерата, наподобявайки спиралните стълби на средновековен замък.

— Влизай — изкомандва Славея.

— Ама шеф… много е тъмно, бе — протестираше Кофата.

— Марш вътре!

Гласовете достигаха до Георги така ясно, като че ли бяха! До него.

Криеше се в тъмнината на пещерата, без да знае какво да направи нататък. Не предполагаше подобен развой на събитията. Оказа се, че наистина е лесен за манипулиране. Как въобще повярва на Славея, когато му каза, че ще чака обаждането му. Глупак, абсолютен глупак! Разбира се, че Златанов не би имал по-добра възможност. Проследява ги, взима всичко и ги избива. Като този път щеше да убие и него и така да прикрие всички следи. Всички наведнъж.

Мисълта за собствения му край го отрезви.

Трябваше да намери Боряна и Петър и да ги предупреди. И то веднага. От чутото, разбра, че онзи, който бе със Златанов, се канеше да влезе след него в пещерата.

Прокле се, че не бе взел фенера, който предлагаха да му оставят. Сега се налагаше да търси пътя си опипом.

Протегна ръце и пое внимателно напред. Гласовете отвън постепенно заглъхнаха.

Блъскаше се в скалите, препъваше се, но продължаваше да се придвижва към вътрешността.

Непрекъснато поглеждаше през рамото си, но и там цареше плътна тъмнина. Значи, онзи още се бавеше, имаше шанс да стигне до Боряна преди него.

Не знаеше накъде върви, но не спираше, нямаше връщане назад.

Стълбите свършиха внезапно, без да има някаква индикация за това. Тесният тунел излизаше в широка галерия през полукръгъл отвор с ръбати краища.

Петър подаде предпазливо глава и завъртя фенера в пространството.

Намираше се в празно помещение, напомнящо преддверие с равен чист под. Белезникавите варовикови стени явно бяха част от основния скален масив. Не личеше да са обработвани допълнително. С едно изключение.

Вляво от него, в центъра на гладката повърхност на монолитната скала, бе изрязан сводест отвор, украсен с релефни колони, напомнящи древногръцки дорийски стил. Именно този украсен вход създаваше впечатлението за преддверие.

Измъкна се, като внимаваше за ръбовете, и подаде ръка на Боряна. Косата ѝ, все още стегната на опашка, беше покрита с прахоляк. Няколко кичура се бяха измъкнали и се спускаха покрай напрашеното ѝ лице.

Тя пое ръката му и се изправи до него. Плъзна светлината на фенера си по стената. Очите ѝ блестяха.

— Не мога да повярвам… — само успя да каже.

Гласовете им звучаха глухо в празното пространство.

— Намерихме го…

Петър погледна през изрязания в стената вход.

— Ще имаш ли честта? — попита и направи престорен реверанс към него.

Боряна направи крачка напред, но после сякаш размисли и спря.

— Ами ако има някакъв защитен механизъм? Като онзи…

Петър огледа масивните скални повърхности на пода и стените. Не забеляза процепи или пукнатини, загатващи за отделни елементи, които биха могли да са част от лостова система, подобна на онази в тайния храм под Бакърлъка. Хвърли поглед през сводестия отвор, докъдето можа, но подът и там бе равен и непрекъснат.

— Сякаш няма — каза той. — Освен това много по-удобно би било да се направи нещо в самата пещера или по стълбите.

— Добре — съгласи се Боряна и протегна крак през отвора. — На твоя отговорност.

Ръцете му се разраниха твърде бързо от блъскането им в скалните образувания, но той не спираше да се промъква напред. Тъмнината бе абсолютно непрогледна, дори да размахаше пръсти пред лицето си, не успяваше да забележи нищо.

Сякаш бе напреднал доста, не можеше да прецени, но явно се намираше на достатъчно разстояние от преследвача си, защото не чуваше нищо зад себе си. Спря за момент и се ослуша. Нищо. Само някъде далеч се чуваха капки вода. Чудеше се къде са Боряна и Петър. Искаше да извика, но така би разкрил къде се намира, и всичко щеше да пропадне, без никакъв шанс за избавление. Нямаше представа още колко трябва да върви така, но не очакваше да е дълго. Сигурно всеки момент щеше да забележи светлината от фенерите им.

Тишината се нарушаваше единствено от насеченото му дишане. Въпреки студа в пещерата бе облян в пот.

Внезапен полъх на вятър покрай него го накара да настръхне.

Сякаш нещо бе преминало от дясната му страна.

Не се чуваше звук.

Дали му се бе сторило? Или пещерата имаше изход някъде другаде и сега, с разкрит вход, да образуваше течение? Прилеп? Нямаше представа. Не можеше да спира и да мисли за това сега.

Продължи опипом напред, докато ръцете му опряха в облата повърхност на кръгла влажна скала, препречваща тунела.

Влагата по гладката повърхност накара Георги да усети колко е жаден. Нищо не можеше да направи. После щеше да мисли за това. Плъзна ръце по мократа повърхност на облата скала и я заобиколи отдясно.

Кофата бе изминал десетина метра в тъмния тунел, осветявайки пътя си с фенерчето на мобилния си телефон. Трептенето на сенките подсказа на Славея, че ръката му трепери.

— Чакай — извика му той. — Върни се.

Без да чака втора подкана, Кофата се измъкна от дупката и облекчено се хвърли върху тревата, дишайки тежко.

— Какво, бе? — гледаше го отгоре Славея. — Да нямаш уплахи?

Усмихваше се тънко, пъхнал ръце в джобовете си.

Младежът не отговори нищо. Не беше необходимо. Лицето му достатъчно ясно говореше за ужаса, който Кофата изпитва от тесни, тъмни пространства. Да му се неначуди човек, помисли Славея, че как е влизал в гробниците досега? Май щеше да се наложи да го пренасочи, след като свършеха тук.

— Стига трепери, айде. Няма да влизаме, Кофата кимна, без да отделя поглед от Славея. Очите му бяха кръгли и уплашени.

— Тука ще ги чакаме. Нали все ще излязат.

— Ами оня… другият… — успя да попита на пресекулки младият мъж.

— Какво за него?

— Къде е?

— Остави го него, ще го намерим.

Знаеше, че се налага да отстрани и тази пречка, особено когато разбра доколко се е забъркал в тази история глупакът. Не се безпокоеше за него. Георги Божанов нищо нямаше да каже, толкова го бе страх, че едва не се напика в кухнята си. Друго го интересуваше в момента и то се намираше някъде в пещерата пред него. Но пък все някога щеше да излезе.

Славея погледна към тъмния вход с присвити очи. Щеше да чака. Колкото се наложи.

Помещението, комбинирано с преддверието, наистина бе шест на осем метра — точно както бе казала Боряна.

Някога част от пещерния комплекс, то бе разширявано и дообработвано, докато най-накрая бе добило правоъгълна форма, наподобяваща нормална стая с преддверие. Единствено таванът, напомнящ грубо изработен купол, сякаш бе непокътнат: от него не висяха сталактити или други скални образувания, както в останалата част на пещерата. Стените бяха плътно изрисувани с множество образи и картини.

По нищо не приличаше на гробницата на Дромихет. Нито на онзи храм под Бакърлъка. Картините по стените бегло напомняха за него, но всичко останало бе различно. Там скалата си беше естествена, а тук някой твърде упорито се бе старал да създаде ред и в някаква форма — комфорт.

— Боре, какво е това? — попита озадачен Петър. — Гробница ли е?

— Не — отвърна тя. — Не е гробница.

Направи крачка напред и добави:

— Но не знам точно какво е.

В двете противоположни страни на стаята бяха разположени правоъгълни каменни нарове, които се крепяха в четирите си края от масивни, релефни подпори, също от камък. По остатъците от козина върху тях Петър можеше да заключи, че някога са били покрити с кожи. Съдейки по острите нокти в основата, каменните подпори изобразяваха лапите на някакъв хищник — лъв може би или мечка. До всяко от леглата стърчеше висока метална конструкция с разклонена разлята основа, която преминаваше в единичен прът, почти метър и половина дълъг, и завършваше с нещо, наподобяващо лампата на Аладин. Тъмнозелена патина покриваше плътно метала, което подсказваше, че са изработени от мед или бронз. Петър се досети, че бе виждал подобни неща — бронзовата конструкция представляваше светилник, използван в древността.

— Това са светилници, нали?

— Да, наричат се канделабри, но… — поколеба се Боряна — те се използват много по-късно. Не разбирам…

Погледът ѝ обхождаше помещението и поглъщаше всяко късче информация.

В свободното пространство покрай стените бяха подредени множество керамични купи и гърнета с различна големина, изписани в черни и червени цветове, сред които различи кратер9, няколко хидрии10 и два арибала11. Бегло отбеляза, че част от съдовете носят белезите на протогеометричната обработка, което ги отместваше далеч назад във времето. Никак не се връзваха с двата канделабра. Освен това с изключение на дебелия слой прах върху тях нищо не бе повредено — всеки от предметите бе непокътнат, готов за употреба. Точно това я караше да бъде толкова сигурна, че не се намират в гробна камера — там даровете ритуално се разрушаваха, съдовете се пробиваха, като по този начин ги изпращаха в отвъдното, за да служат на духа на погребания.

Петър сякаш прочете мислите ѝ.

— Нищо не е пипано.

— Сигурно сме първите, които влизат от хилядолетия… — съгласи се Боряна.

— Дали това е пещерата на Залмоксис? — попита Петър.

Мисълта, че се намира на мястото, което доказва легендите за тракийския бог, го замайваше.

— Възможно е…

— Какво е това? — попита Петър и насочи лъча светлина към вътрешността.

В средата на помещението, точно по средата между леглата, бе вкопан недълбок, квадратен басейн — сега празен — към който водеха по три стъпала от всяка страна. В центъра му бе издигнат каменен пиедестал, завършващ с полусферичен капител. Някак напомняше на онези сталагмити, покрай които бяха минали на идване, но за разлика от тях бе произведение на човешката ръка. Нямаше никакви украси — просто цилиндричен стълб, увенчан с капител, напомнящ донякъде онези на дорийските колони на входа. Боряна си представи как е изглеждал в центъра на басейна, когато е бил пълен с вода, но недоумяваше за предназначението му. Навярно върху него е стояла статуя или предмет, който в момента липсваше.

— Не знам — отвърна Боряна. — Нямам идея.

Приближи се и погледна в пресъхналия басейн, без да търси нищо определено. Странно как, но тази пещера бе изненадващо суха. По пода или стените не се забелязваше влага. Как ли бе пълнен този басейн? Дали изобщо бе предназначен, за да бъде пълнен с вода?

— Не… наистина не мога да разбера.

Петър се доближи до каменното легло вдясно от него и прекара пръст по повърхността му. Както всичко наоколо остатъците от козина бяха покрити с дебел слой прах, трупан в течение на хилядолетия. Някак на шега опита да познае от какво животно е била кожата, метната върху студения каменен плот, но не успя дори да предположи. Космите бяха дълги, тънки и едва забележимо накъдрени. Нямаше идея какъв звяр би могъл да притежава подобна козина. Навярно нещо, което отдавна не съществува по тези земи.

Изтри ръка в панталона си и вдигна поглед. Проследи рисунките по гладките варовикови стени. Цветовете бяха ярки, сякаш нарисувани съвсем скоро.

— А тези?

Боряна застана до него и погледна кръглото петно светлина. В него изпъкваше изправена гола човешка фигура, която пиеше от ритон. Отново с протоме на гола жена в предизвикателна поза — виждаше се съвсем ясно. Завъртя фенера си наляво, търсейки началото на изобразените сцени.

— Сякаш са същите като в онзи храм — предположи Петър.

— Не са — възрази Боряна. — Много са сходни, но… Виж тук.

Спря светлината на участък, в който се виждаше брадат мъж, който влиза в пещерата, държейки ритон в дясната си ръка. Само че този път в другата му ръка се намираше амфоровата каничка. Онази, която бяха открили в другия храм, същата, която изгубиха в ръцете на иманярите. Освен това полуголата жена стоеше редом до мъжа от самото начало на рисунките.

— Тук също — премести светлината тя.

Имаше още една разлика. Този път епизодът по посвещението не завършваше с изход през тесен тунел. Вместо това двете фигури, тази на богинята и на новопосветения, след акта се сливаха в едно излъчващо светлина същество. Жълтеникавите черти от четката на древния майстор не можеха да бъдат сбъркани — от тях струеше светлина. След това жената изчезваше, а мъжът, изобразен отново значително по-голям — този път без плащ и бойно снаряжение — стоеше изправен, леко наклонил глава към лявото си рамо. Около него с няколко щриха също бяха нахвърляни блестящи лъчи.

Петър ясно помнеше предните рисунки. Там двамата бяха изобразени, възнасящи се към небесата един до друг, като мъжът бе облечен в доспехи и плащ.

— Не разбирам — каза. — Това друг ритуал ли е?

— Едва ли. По-скоро е друго тълкуване на просвещаването. Тук сякаш просветеният става богоравен. Поне така тълкувам аз картината.

— Силата на познанието — съгласи се Петър. — Прави те всесилен.

— Може би. Съединяване с божествената искра, която осветява съзнанието… Кой знае, това е нещо, което тепърва трябва да се изучи.

Боряна плъзна светлината назад, пропускайки няколко сцени, и се спря на композиция, където кръвта на ученика се изливаше в купа, поставена на издигнат камък, чийто завършек напомняше дорийски капител. Точно като онзи, който стърчеше от пресъхналия басейн.

— Възможно ли е… — промълви на себе си тя.

— Какво?

— Погледни, възможно ли е купата да е била поставена на онази поставка в басейна?

— Защо не? — Петър плъзна поглед по празната поставка. — Точно като предния път.

— Само че този път не е там.

— Може някой да ни е изпреварил.

— Съмнявам се — възрази Боряна.

— Защо?

— Защото нямаше да задигнат само нея.

— Дали не се е изтърколила някъде?

Боряна не отговори, а вместо това насочи светлината от фенера си към пода.

Лъчите им шареха измежду наредените в строен ред керамични съдове, около каменните нарове, по дъното на басейна но напразно — никъде я нямаше.

— Може все пак да не сме първите, които влизат тук — предположи Петър.

— Не е това — възрази Боряна. — Ако тази камера беше разкрита от иманяри, тук нямаше да има нищо. А така…

— Може да е преместена още в древността или въобще де не е била тук.

Младата жена го погледна. Познаваше този поглед. Зад привидната празнота в очите ѝ мозъкът работеше на бързи обороти, претегляйки фактите.

— Може — съгласи се уклончиво. След това предпазливо се приближи към стълбите, водещи към дъното на басейна. Протегна крак и леко натисна първото стъпало, после малко по-силно, докато накрая стъпи върху него.

— Дотук добре — заяви и се усмихна към Петър.

— Чакай… — едва успя да каже той, докато тя пъргаво слезе по останалите две стъпала и стъпи на дъното. — Това беше глупаво.

— О, моля те… Трябва да огледам.

С две крачки се приближи до цилиндричния камък, стърчащ в средата, и прекара светлината от основата към върха му.

Петър слезе при нея.

— Какво търсиш?

— Нещо, което да намеква, че това чудо се движи. Цепнатини, такива неща.

— Защитен механизъм?

— Да, нещо такова… — започна тя, но спря по средата на думите си. — Леле… Ела да видиш.

Опитваше да освети горната част на поставката. Равната част на капитела се издигаше малко над нивото на очите и тя се вдигаше на пръсти.

— Помогни ми.

Без да я разбира напълно, Петър се доближи до нея. Не можеше да разбере какво бе привлякло вниманието ѝ.

— Вдигни ме малко, искам да видя нещо.

Той безмълвно приклекна и обхвана кръста ѝ. Усети стегнатото тяло в ръцете си и неволно си припомни онзи импулс, който изпита пред пещерата. Добре че Боряна не можеше да го види в момента. Нямаше как да скрие червенината, избила по лицето му. Напрегна мускули и я повдигна леко.

— Така, стига толкова — изкомандва го тя. — Задръж така.

Лицето му се опираше в рамото ѝ, но успяваше да види какво прави. Хванала фенера си в дясната ръка, тя опря рефлектора му отстрани на пиедестала. Гладката равна повърхност на капитела се освети изцяло. Светлината се плъзгаше по нея и караше всяка прашинка да изпъкне.

Петър усети как дъхът ѝ секна в същия момент, в който и той го видя.

В центъра на пиедестала, сред прахоляка, натрупан с хилядолетията, отчетливо се различаваше правилен кръг, в който чистият белезникав варовик светеше без прашинка върху себе си.

Диаметрално през окръжността се забелязваше едва различим надпис, плитко изрязан в скалата. Ако не минаваше през чистото от прах място, изобщо не биха го забелязали.

Петър отпусна ръце и я постави внимателно на земята.

— Какво е?

— Надпис.

— Е, да, де, какъв?

— Архивен.

— Стига, де, какво пише? Или пак е използвано линеарно писмо?

Боряна освети лицето му.

— Не, този път е на гръцки. Древногръцки, искам да кажа.

— И? Можеш ли да го разчетеш?

Стояха до ръба на басейна и се гледаха в очите. Около тях рисунките по стените на древната стая ги наблюдаваха безмълвно.

— Мога. Обаче това изобщо не ни помага.

— Защо?

— Защото описва онова, което се е случвало тук. Нищо повече.

Петър въздъхна.

— Απο Τις Heros Μήτρα Αναβίωσε — каза Боряна. — Това пише приблизително, но със съвременно звучене. — Наведе фенера си към пода и добави: — „От утробата на майката Херос се възражда.“ Или нещо съвсем подобно, не съм убедена напълно.

Младият мъж я гледаше втренчено. Надписът не му говореше нищо.

— Херос или Бог? — сети се за дуализма на думата той.

— Какво значение има? Великата Майка е олицетворявала хтоничния елемент, земята, противоположното на небесното. Като по този начин пещерата се превръща в нейна утроба. Където, следвайки ритуала, се превръщаш в Бог. Нищо, което вече да не знаем.

— Възможно ли е отново да е някакво скрито послание?

Боряна се замисли. Приближи се до цилиндричния пиедестал, изправи се на пръсти и отново погледна надписа.

— Едва ли. Онова си беше географска препратка, а тук си е просто твърдение.

— Значи, наистина това е мястото, в което са се извършвали ритуалите по посвещаването? Само дето няма купа. И вместо да стане по-ясно, още повече се оплита.

— Да, така изглежда — отвърна тя и се завъртя към него. — Хайде да излизаме.

— Кой знае, може да са местни иманяри, които са взели златото и са оставили грънците.

— Грънци… — повтори тихо Боряна, после повиши тон. — Ти си грънец!

— Добре, добре, глинените… артефакти — коригира се Петър през смях.

— Не става. Ако бяха други, със сигурност щяха да задигнат и тях — те също струват пари.

Стъпките им отекваха в тъмната пещера, докато вървяха обратно към входа. Светлината от фенерите им играеше по влажните скални образувания, хвърляйки причудливи отблясъци.

— Можеш да бъдеш сигурен, че тези хора не оставят нищо след себе си — увери го тя.

— Ами ако са взели най-ценното на момента и са решили да се върнат за останалото по-късно?

— И да оставят пещерата без надзор? — усъмни се тя. — Едва ли…?

— Добре, де, сигурно е така — призна Петър. — Но въобще не мога да разбера как са се досетили къде да търсят…

— Не знам, наистина нямам представа.

Боряна вървеше пред него и осветяваше каменистата пътека. Вече се изкачваха, навярно се намираха съвсем близо до входа. Сигурно Георги вече забелязваше отблясъците на фенерите им.

Как ли щеше да реагира уредникът, като разбереше, че наистина са открили пещерата на Залмоксис? Излизаше, че всичките им предположения са били верни. Изглеждаше прекалена нереално, за да бъде истина. Гробницата на Дромихет, могилата, легендата за Залмоксис и учениците му… Боряна от самото начало изглеждаше уверена в онова, което прави, но въпреки всичко му бе трудно да допусне, че късче легенда е способно да крие истинска история. И все пак го видя с очите си. Първо онзи храм, сега и това. Надписът категорично доказваше, че предположенията им са верни. Не можеше да се съмнява повече, фактите си бяха факти. Само че някой отново ги бе изиграл.

— Боре?

— Да? — отвърна тя, без да се обръща. Подбираше пътя си, като осветяваше всяка стъпка.

— Нямаше нарисувани повече предмети.

— Какво имаш предвид?

— Ами… и на двата фриза си бяха същите неща — поясни той. — Ритон, каничка и купа.

— И какво?

Пътеката се разшири и той застана до нея.

— Ритонът вече разбрахме къде е бил. Каничката видяхме кой я взе.

— Аха — прекъсна го Боряна и завъртя глава към него. — Няма повече части на ритуалния набор. Това ли казваш?

— Ами да, не е ли така?

— Така е. И какво от това?

Петър долови твърдостта в гласа ѝ. Усещаше, че тя не иска да приеме фактите. Разбираше я, за втори път бе на косъм да вземе в ръце онова, което преследва, и за втори път то им се изплъзваше. Несъмнено двете места бяха достатъчни, за да пренапишат историята на древните обитатели на тези земи и техните ритуали, но навярно това не ѝ бе достатъчно. Мистиката на Кабирското учение, ритуалът по посвещаване, предметите, техните копия, някак прекалено силно се натрапваха във всичко, с което се сблъскаха досега. Навярно всеки загадъчен къс история, на който се натъкнеха, единствено ѝ доказваше колко невъобразимо интересна бе цялата картина. Петър не мислеше, че Боряна ще спре, докато не изрови всичко, което можеше, в пряк и преносен смисъл. Освен това професор Николов бе изгубил живота си заради всичко това. Упоритостта на иманярите, с която преследваха предметите, скоростта, с която успяваха да постигат целите си, вероятно я караше да се съмнява, че всичко е просто търговия с антики. Сигурен бе, че няма да спрат дотук.

— Какво мислиш? — попита.

— За какво?

— За цялата тази история. За връзките между храмовете, ритуала, Залмоксис, Кабирските мистерии…

— Не знам още — въздъхна тя. — Имам предположение, но то…

— Какво то?

— Звучи твърде невероятно.

— Нищо, кажи ми.

— Мисля… — започна тя — мисля, че траките са били обединени, много по-единни, отколкото се смята сега.

Сам можеше да се досети, при положение че единият храм се намираше в някогашните земи на астите, а този — в територията на гетите. Може би не говореше за единна обществена структура, подобна на държава, но със сигурност религията бе нещо, което свързваше поне две от големите тракийски племенни групи.

— Не е само това, нали?

— Не, не е.

— Добре, де, какво тогава?

Тя продължи да върви съсредоточено напред.

— Датировката не се връзва… — сякаш на себе си каза накрая.

— Онези светилници ли?

— Не само. Онези… грънци — натърти на думата тя, — както ги наричаш, представляват образци на древногръцкото, грънчарско изкуство.

— Тоест не са тракийски.

— Не… не пречи и да са изработени от траките. Имитации.

— Или да са обект на търговия, плячкосани или…

— Напълно възможно — прекъсна го Боряна. — Коринтските майстори грънчари са търгували с целия античен свят.

— Какво тогава?

— По-скоро ме озадачава фактът, че намерихме непокътнати образци от най-ранния до най-късния период. Тези, които бяха с естествения цвят на глината, по които имаше разни геометрични фигури, бяха от протогеометричния период. Някъде отпреди десети век преди новата ера. Червенофигурните пък са приблизително от пети век преди новата ера. Това, грубо казано, са около пет-шест века разлика.

— Какъв е проблемът?

— Твърде много време и твърде добре запазени съдове. Не разбираш ли?

— Мислиш, че трябваше да има само съдове от един период? Онзи, през който е изградена гробницата?

— Да… — съгласи се Боряна — нещо такова.

Петър очакваше да продължи с обясненията, но вместо това тя каза:

— Пете, нека да го обмисля още малко. Ще го обсъдим, искам да чуя и Жоро какво мисли.

След минута от тъмнината пред тях изникнаха стъпалата на входа. Температурата навън бе спаднала значително, но в сравнение със студа под земята им се стори, че влизат в сауна. Прескочиха насипаната пръст, която вече бе започнала да изсъхва, и се огледаха.

От уредника нямаше и следа.

— Жоро? — повика го Боряна.

Ослушваха се няколко секунди, но освен шумоленето на листата на дърветата не се чуваше друг звук.

— Сигурно не са му издържали нервите — каза Петър. — И е духнал.

Боряна насочи светлината си към него, канейки се да му отвърне, когато лицето и се сгърчи в неподправен ужас. Ужас, който я накара да отстъпи крачка назад. Той се завъртя светкавично, но въпреки това закъсня.

Ударът намери слепоочието му и го просна в безсъзнание на земята.

Самотната гола крушка, която висеше от мръсния, оплют от мухи таван, с мъка разпръсваше сумрака в килията. Жълтата светлина само намекваше колко тъмно може да бъде без нея. Петър бегло се зачуди как е възможно да съществуват подобни осветителни тела. Не бяха ли чували за енергоспестяващи крушки в това забравено от Бога място?

Освен него в ареста имаше още един мъж — някакъв буйстващ пияница, който домъкнаха късно през нощта. Приличаше на бездомник. За негово щастие той дори не му обърна внимание, а просто се сви в отсрещния ъгъл и заспа на мига. Смрадта, която се носеше от него, вече не му правеше впечатление. Това бе последната му грижа.

Главата го болеше.

Попипа с пръсти лявото си слепоочие и тихо изохка от болка. Обемистият оток като че ли бе спрял да се увеличава. Въпреки това главата не спираше да го боли от мига, в който се свести. Поне замайването бе преминало и успяваше да разсъждава трезво. За пореден път опитваше да нареди събитията в някаква форма, която имате смисъл и можеше да му подскаже как да постъпи.

Съвзе се на земята — там, където се бе строполил от удара.

Първоначално не разбра къде се намира, нито какво се е случило. Повдигна се на лакът и опита да се ориентира. Тъмната гора бе изпълнена с шумове, полъхваше ветрец, който в друг случай би бил приятно хладен. Сега обаче Петър искаше да разбере къде се намира.

Сухите листа прошумоляха, докато се изправяше. Виеше му се свят. Зад него лежеше купчина засъхнала пръст, в средата на която зееше тъмен отвор.

Тогава всичко се върна. Първо бе споменът за онази камера дълбоко в пещерата. После, подобно на лавина, фрагментите го заляха и се свързаха в тревожния въпрос, какво, по дяволите, се случи? Още по-тревожен бе въпросът къде, по дяволите, се намира Боряна?

От нея нямаше и следа. Георги Божанов също бе изчезнал нанякъде.

За момент през ума му проблясна възможността зад всичко това да стои Жоро, но бързо се отърси от нея. Въпреки странното си държане уредникът не би могъл да се справи с него толкова професионално. Който и да ги бе нападнал, си бе свършил работата чудесно. Неутрализираха първо него, като така елиминираха възможността за грешки. След това можеха да правят каквото си искат. Дори и нападателят да бе само един, Боряна едва ли би имала шанс. Опитваше да убеди себе си, че е възможно Боряна да е избягала, но бе наясно, че шансовете за това са нулеви. Ако бе успяла да се измъкне, тя би се върнала обратно заради него. От друга страна, нямаше представа колко време е лежал в безсъзнание. Налагаше се да приеме версията, че е отвлечена от хората, които ги нападнаха — това му се струваше най-вероятно, колкото и зловещо да звучеше. Не искаше дори да се замисли над възможността нещо по-лошо да ѝ се е случило.

Без фенер той не можеше да различи нищо в тревата. Не успя да разбере един ли бе нападателят, дали Боряна се бе съпротивлявала, накъде са я отвели. Недоумяваше защо въобще го бяха оставили жив.

Петър тръгна нагоре по склона, препъвайки се в тъмнината. Така или иначе нищо повече не можеше да направи, докато стои тук. Надяваше се колата да е там, където я остави.

Нямаше представа откъде да започне, но възнамеряваше да огледа повторно мястото, където го нокаутираха, веднага щом купеше фенерче от някоя денонощна бензиностанция. Трябваше да има някакви следи, нещо, за което да се залови.

Отне му повече време, отколкото на слизане. Краката му тежаха, в главата му избухваха искри с всяка крачка. Сякаш всички събития от изминалите дни се концентрираха и изсипаха тежестта си върху него точно в този момент.

Мярна тъмния силует на колата си между дърветата и въздъхна облекчено — все пак не я бяха задигнали. Това можеше да означава, че нападението не е било планирано. Може би наистина бяха някакви аматьори, това би обяснило защо все още е жив. Лека нотка оптимизъм се прокрадна в съзнанието му.

Опипваше джобовете си, търсейки ключа за колата, когато щората сякаш изригна около него.

Снопове ярка светлина го блъснаха в лицето. Тъмни фигури, приличащи на футуристични роботи с насочени оръжия, го наобиколиха, без да може да реагира. Първата му мисъл бе, че са онези, отвлекли Боряна, но виковете „Полиция, стой на място! Лягай долу! Ръцете на главата!“ му подсказаха истината.

Отпусна се на колене с високо вдигнати ръце. Точен ритник го блъсна между плешките и той падна по очи, заравяйки лицето си в пръстта. Някой сграбчи ръцете му и грубо ги изви зад гърба. Когато белезниците щракнаха около китките му, вече нямаше съмнение кой го атакува. Валери Петков най-накрая го бе открил.

Докато го набутваха в бронираната кола, в съзнанието му панически се блъскаше въпросът как щеше да. Помогне на Боряна сега?

— Мда, при мен е — потвърди Славея с лека усмивка, после добави. — Ама не е само тя.

Телефонното обаждане го изненада. Мъжът никога не го бе търсил, такава беше уговорката им още от самото начало. Златанов дълго бе обмислял как да постъпи, за да измъкне повече пари, без да влезе в открита конфронтация, но въпреки това усети, че пулсът му се ускорява. Не искаше да предизвиква Виктор, но вече не можеше да му се довери — онези трябваше да са залостени в тъмната дупка, умиращи от глад и жажда. Вместо това се разхождаха навън, свободни и потенциално опасни. Затова направо му каза, че е хванал Боряна, с надежда да долови по реакцията дали възрастният мъж беше замесен в измъкването им. Освен това реши да излъже, че и купата е у него. Разчиташе, че лесно ще успее да изкопчи от археоложката къде е скрита.

— Какво имаш предвид? — гласът на Виктор долетя така чисто през слушалката, сякаш мъжът стоеше до него.

— Имам и нещо друго.

— Нещо друго?

Въпреки че тонът не разкриваше нещо повече от вял интерес, Славея можеше да различи скритото любопитство.

— Е… нещо, де — подразни го той. — Можеш салата да си направиш в него, ако искаш. Много скъпа салата.

Виктор ахна.

— Куп… У теб ли е?

— Ахъм — съгласи се Славея. — Ти защо питаш?

Мъжът отсреща не отвърна нищо. Дори дишането му не се долавяше.

— Не я ли искаш?

— Не ставай смешен! — рязко отвърна Виктор. — Знаеш много добре какво искам.

Златанов се бе подготвил за този разговор, но въпреки това усети, че коленете му треперят. Без да позволи да му проличи, той каза с равен тон:

— Ами тогава да се договорим за цената.

Отсреща отново настъпи мълчание.

— Ти май не се интересуваш много, а?

— Знаеш каква е цената — гласът на възрастния мъж долетя на пресекулки, сякаш говореше през стиснати зъби.

— Е, ама този път нещо нисичка ми се струва — продължи Златанов. — Миниатюрна.

— Добре… — каза Виктор тихо. — Това може да се договори. Само че искам и жената.

Славея преглътна шумно.

— Става. Само че цената се покачи още повече.

— Няма проблем — съгласи се Виктор и прекрати разговора.

Пияницата се размърда и избърбори нещо неразбрано насън. Петър не му обърна внимание, затворил очи. Седеше на пода, облегнал гръб на хладната стена, без да му пука от мръсотията. Нямаше представа колко време бе минало, откакто го затвориха. Часовете се точеха бавно, но му дадоха възможност да се възстанови донякъде, макар и да не успя да заспи. Мислите му се лутаха, докато се опитваше да прецени как да постъпи, и не му даваха мира. Главата го болеше по-малко, и то само ако докоснеше мястото на удара. Беше жаден.

Шумът от стъпките на дежурния полицай се приближи по коридора. Петър не помръдна. Полицаят спря пред решетките и почука с ключовете по тях. Металният звук отекна глухо в тъмното помещение.

— Петър? Петър Георгиев?

Той отвори очи и се надигна леко.

— Да… — изкашля се, преди да отвърне, но въпреки това едва позна собствения си глас.

— Айде, вдигай си партакешите.

Сънливите очи на полицая издаваха пълна липса на интерес. Измачканата му униформа се опъваше застрашително около шкембето, увиснало над колана.

— По-бързичко, ако обичаш — добави той и се почеса с ключа по ухото.

Петър се надигна — и с несигурни крачки се отправи към вратата. Цялото тяло го болеше и копнееше за почивка и сън. Мускулите му протестираха срещу всяко движение. Отново му се зави свят.

Дебелите решетки издрънчаха и го пропуснаха, без да смутят съня на пияницата.

Последва фигурата на полицая по мрачния коридор. Забеляза, че ризата му е излязла от панталона на гърба и виси като парцалива опашка над излъсканото дъно на измачкания панталон. Коридорът ги водеше към ярко осветения правоъгълник на вратата, зад която се намираше административната част на управлението. Замайването му премина и отстъпи място на тревогата.

Моментът на истината.

С какво ли щяха да започнат? Дали веднага щяха да му предявят обвинение, или първо щяха да го разпитват, за да измъкнат всичко, което знае? Щяха да го питат къде е Боряна.

На този въпрос лесно щеше да отговори. А на другите? Дали въобще имаше смисъл да обяснява в какво се бяха забъркали? Нищо от онова, през което минаха дотук, не можеше да докаже невинността му. Вярно, храмовете нямаше къде да се дянат, но те не доказваха нищо. Дори напротив, биха могли да послужат като мотив за въвличането на професор Николов. Сега и Боряна липсваше. Нещата не изглеждаха никак добре.

Светлината го заслепи и той присви очи.

Това, което видя, го изненада. С изключение на двама мъже залата бе празна. Единият — слаб, с разчорлена коса и уморен вид, седеше зад евтино бюро и пиеше кафе от малка пластмасова чашка. Другият стоеше прав, стиснал под мишница дебела кожена папка. Безупречният му тъмносин костюм, яркочервената вратовръзка и свежият вид донякъде компенсираха наднорменото тегло, което сякаш му придаваше колорит, вместо да отблъсква. Близо петдесетгодишен, той бе гладко избръснат и черната му коса бе прилежно пригладена назад, създавайки усещането за уверен в себе си човек, който се чувства толкова сигурен, че е имал време да се погрижи и за външния си вид въпреки ранния час. Широката усмивка допринасяше за приятното впечатление. Изглеждаше му смътно познат отнякъде, без да може да се сети точно откъде.

Петър недоумяваше — очакваше да бъде посрещнат от Валери Петков. Предполагаше, че той е човекът, който е разпоредил задържането му.

Униформеният го побутна напред, след което се върна обратно по коридора.

Усмихнатият мъж се приближи и протегна ръка.

— Здравей, Петьо, аз съм адвокат Маринов.

Петър пое неуверено ръката му.

— Здравейте… Как…

— Подпиши тук — прекъсна го адвокатът и бутна под носа му самотен лист с напечатан текст, все така усмихнат.

Той взе листа и го огледа с подозрение.

— Какво е това?

— Не се тревожи за него, просто го подпиши — усмивката на адвокат Маринов щеше да разполови лицето му. — Аз съм твоят адвокат.

— Но… — започна Петър — аз нямам…

— О, имаш, Петьо, имаш и още как. Довери ми се, тук съм, за да те измъкна.

Хвърли поглед към седналия зад бюрото мъж, който не бе промълвил и дума досега, ухили се широко и допълни:

— Повярвай, никак не е забавно да измъкнеш дежурния съдия от леглото посред нощ, но когато е необходимо справедливостта да възтържествува, за съжаление, се налага.

Потупа папката под мишницата си и продължи:

— Все пак сме европейска държава и е необходимо да действаме в съответствие с предвиденото в член 5, точка 4 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, нали така?

Мълчаливият мъж се размърда на стола, отпи глътка кафе и отмести очи.

Петър не помръдна, все така стиснал листа в ръка. Не познаваше този човек. Освен това никой не подозираше какво се е случило с него, нямаше как негов познат — който и да било — да го е изпратил. Възможно ли бе Боряна да стои зад всичко това? Да се е измъкнала някак, да е видяла, че го арестуват, и да е пратила този адвокат. Кой иначе би си правил труда да го вяли от ареста?

Бавно постави листа на бюрото и приближи химикала към него.

Ами ако зад всичко това стоеше онази група иманяри? Нищо чудно да бяха разбрали за задържането му. Вече знаеше, че имат възможностите да подслушват телефоните им, защо да не бяха осведомени и за това. По този начин щеше да се озове право в ръцете им и да им даде шанс да довършат онова, което започнаха под Бакърлъка.

Отдръпна рязко ръката си и заяви:

— Не познавам този човек.

— Да… — въздъхна адвокат Маринов. — Предупредиха ме, че е възможно да се стигне дотук.

Извади папката изпод мишницата си и се обърна към мълчаливия човек до себе си.

— Съдия Великов, бихте ли ме извинили? Искам да разговарям с клиента си на четири очи, ако обичате.

Съдията бавно се изправи, внимателно намести стола си до бюрото и хвана чашката с кафе в лявата ръка. С дясната приглади рошавата си коса и едва тогава каза с изненадващо дълбок, дрезгав глас:

— Пет минути. Имате пет минути. След това го връщам обратно.

Обърна се и без да каже нищо повече, се отправи с бавни крачки към отсрещната врата на стаята.

Когато излезе, адвокатът се обърна към Петър и го погледна в очите. Все още се усмихваше.

— Виж, на мен ми плащат на час, в този случай изключително добре. Проблемът е, че за да ми платят, аз трябва да те измъкна от ареста. И то сега. Не утре, не вдругиден, а сега. Точно това се опитвам да направя.

Петър поклати глава.

— И какво от това? Аз не те познавам. Никой от познатите ми не знае къде се намирам.

— Не разбирам, искаш да останеш в ареста ли?

— За кого работиш? — пропусна да отговори Петър.

Макар и да знаеше колко малка е вероятността Боряна да стоеше зад всичко, отговорът на адвоката унищожи всяка надежда.

— Нека да кажем, че в конкретния случай представлявам човек, с когото имате взаимни интереси.

— Кой е той?

— Това сега няма значение — отвърна мъжът и хвърли поглед към часовника си. — Убеден съм, че той сам ще ти разкрие самоличността си рано или късно.

Докато гледаше едрата фигура пред себе си, нещо проблесна в ума на Петър. Сети се откъде познаваше лицето на адвоката. Преди години това лице се появяваше епизодично в телевизионните новинарски емисии като защитник на крупни престъпни босове. Обикновено защитата му излизаше успешна.

Въпреки това недоумяваше защо точно този човек се застъпваше за него.

— Никъде не отивам, докато не разбера за кого работиш.

Маринов се намръщи.

— Вижте, Петър, нямаме никакво време — смени тона той.

— Опъвам твърде много нерви, за да постигна това, което искат от мен. Извивам ръце и използвам връзки, които се използват само в краен случай. Събудих хора, които не обичат да бъдат събуждани, за да се добера до вас. Знаете ли, че с вашето излизане от ареста аз създавам прецедент в правната история на страната? Знаете ли, че възможността успешно да се обжалва задържане на практика граничи с нула?

Петър го гледаше безмълвно, без да трепне.

— Знаете ли, че за да ви измъкна, беше необходимо да убедя съдия Великов да манипулира протокола от съдийско решение, което тепърва трябва да се случва? — продължи Маринов задъхано. — Та работният ден още не е започнал!

Петър флегматично се отпусна на стола зад себе си и невъзмутимо скръсти крака.

— За бога, младежо! — възкликна адвокатът. — Какво ви е необходимо, за да ми повярвате?

— Искам да знам за кого работиш — повтори Петър спокойно.

Адвокатът отново погледна часовника си, след това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади мобилен телефон — последна версия на смартфоните. Погледна към младия мъж, после набра номер и се заслуша.

— Адвокат Маринов съм — каза.

Отсреща явно го попитаха дали е успял да уреди освобождаването, защото добави:

— Да, отчасти.

Петър напрегна слух, но не можеше да долови нито звук.

— Моята част е изпипана, не можаха да ме съборят, но… проблемът е в самия него…

Петте минути изтичаха, затова адвокатът говореше бързо и напрегнато, като подчертаваше само най-главното, обяснявайки ситуацията. Най-накрая само слушаше.

— Разбирам… Да… Добре, разбрах, ще му предам — подхвърляше през кратки паузи той, а после попита: — Ако все пак не иска?

От другата страна отвърнаха нещо кратко и разговорът приключи.

Адвокатът отново се усмихваше.

— Моят клиент помоли да ви предам, че не ви мисли злото. Освен това… — прекъсна за секунда. — Освен това каза, че ако искате да видите Боряна отново, трябва да излезете оттук с мен.

Сякаш целият свят се срина пред очите на Петър. Всички надежди, че Боряна е успяла да се измъкне, се разбиха на микроскопични парченца, от които не остана и следа.

Вратата, през която бе излязъл съдията, се отвори и силуетът му застана на прага ѝ.

— Е? Какво решавате?

Шамарът изплющя звучно и отхвърли главата ѝ назад. Болеше.

Боряна не можеше дори да завърти глава в опит да избегне ударите. Седеше, здраво овързана за тежък дървен стол в частния музей на Славея, без да може да помръдне. Въжето се впиваше в китките и глезените ѝ толкова силно, че вече бяха станали безчувствени. Русата ѝ коса висеше на оплетени кичури около покритото с мръсотия лице. Лепкавата пот по тялото ѝ я подлудяваше, но в момента бе най-малкият ѝ проблем.

— Хайде пак… — мазно каза Славея. — Къде е купичката, а?

Надвеси се над нея, сграбчи я за косата и рязко повдигна глава, като едва не изтръгна скалпа ѝ.

Боряна сви устни и изпъшка тихо.

— Защо, бе? Защо бе, мила? А? Защо ме караш да съм толкова лош? — хилеше се Славея. — Ами аз не съм лош човек.

— Ето, виж какво ме караш да правя сега — продължи той с престорен укор. — А толкова те харесвам. Вместо да пием шампанско на верандата, сега трябва да ти обяснявам разни неща. Нали така?

Младата жена не отвърна.

Славея стегна юмрука си около косата ѝ и приближи потното си лице съвсем близо до нейното. Боряна усети противната му, отблъскваща миризма.

— Гледай сега. Ти ще ми кажеш каквото искам. Ще ми кажеш и още как, нали знаеш как ми викат? — попита той и сам си отговори: — Славея ми викат, защото при мен всеки пее като птичка. Независимо как, независимо кога, но всеки пропява.

Отдръпна лицето си и добави с усмивка:

— Е, някои не могат да го понесат. Антон например.

Боряна замръзна. Гневът я изпълни и тя подскочи на стола си, опитвайки да се добере някак до дебелия иманяр. Извиваше тялото си, усукваше ръцете си, но безуспешно — въжето я държеше твърде здраво. Единствено успяваше да повдигне тежкия дървен стол на милиметри от земята, без да се доближи до Златанов.

Той се отдръпна на крачка и развеселено скръсти ръце на гърдите си.

— Изрод! Убиец! — викаше Боряна с разкривено от ярост лице. — Нищо няма да ти кажа дори да ме убиеш…

Ударът бе насочен точно в слънчевия сплит и бе толкова силен, че дъхът ѝ секна. Ако стегнатите въжета не се впиваха в тялото ѝ, със сигурност би се свлякла на пода. През пелената на болката в съзнанието ѝ се блъскаха ярост и желание за мъст. Същевременно някъде назад, надигащо се с непоколебимата сигурност на снежна лавина, отчаянието си пробиваше път. В момента, в който Славея разбереше, че купата не е у нея, животът ѝ нямаше да струва и пукната пара. Болката я плашеше.

Слънцето мудно се измъкваше иззад хоризонта, пръскайки палещите си лъчи върху сънената земя. Оставаха повече от три часа до началото на работния ден и улиците на малкото градче бяха пусти. Всъщност градче бе малко пресилено — от дворовете около управлението петлите гордо обявяваха на света, че разполага с тяхното благоволение да съществува още един ден.

Петър вървеше до адвокат Маринов и разсъждаваше върху развитието от последните минути. Може би бе реагирал твърде прибързано. Сякаш можеше да го притисне още малко и да изкопчи повече информация. Стори му се, че е загубил единствения лост, с който можеше да му повлияе, макар и това да бе собствената му съдба. От друга страна, разбра, че някой знае къде се намира Боряна и че този някой има нужда от него. Добре, може и да не бе сгрешил, обстоятелствата все още можеха да се обърнат в негова полза.

Огледа масивната, затлъстяла фигура на адвоката до себе си и прецени шансовете си. Въпреки безсънната нощ някак бе надвил умората. Главата бе спряла да го боли. Сигурно адреналинът, който се освобождаваше в кръвта му, си казваше думата.

Не вярваше на зализания мъж, но нямаше друг избор, освен да го придружи. Дори и да беше блъф, той не можеше да поеме риска и да остави съдбата на Боряна в ръцете на случайността.

Нещо друго му мина през ума. Който и да стоеше зад адвоката, той навярно не беше човекът, отвлякъл доктор Казакова. Ако бяха същите хора, защо им бе да го оставят жив, а сега да излизат на светло, за да се доберат до него? Можеха да се отърват от него на място, докато лежеше в безсъзнание.

Колата на адвокат Маринов — яркочервено беемве от седма серия — бе паркирано на едно от местата, запазени за служебните автомобили на полицията. Адвокатът се приближи до предната дясна врата, посегна към дръжката и се усмихна към младия мъж.

— Ще трябва да се разположиш отзад.

Петър се поколеба за секунда, после рязко отвори задната врата на колата. Докато сядаше, мярна светлосинята риза на шофьора, сребристата коса, задържана назад от слънчеви очила.

— Здравейте, Петър.

Гласът го накара да подскочи и да бутне вратата обратно навън. Спря движението си, преди да завърши докрай. Нямаше смисъл. Реакцията му бе инстинктивна, вероятно продиктувана от стреса, на който бе подложен през последните дни, а не в резултат на конкретна заплаха. Затвори вратата на колата и се, наведе напред. Усещаше ударите на сърцето си в слепоочията, но с нищо не се издаде.

Напрегнат до скъсване, Петър огледа мъжа на шофьорското място от горе до долу. Лицето му си бе все същото — изсечено с бръчки, които при други обстоятелства биха му придали известно благородство. Сивите му очи светеха бистри и живи. Той спокойно държеше ръцете си върху волана, извил глава към него с непринудена усмивка.

— Радвам се да ви видя вън от ареста, но преди всичко се радвам да ви видя жив и здрав.

— Ти…

— Моля! Изчакайте, Петър. Каквото и да кажете, то касае единствено мен и вас, нека не затормозяваме адвокат Маринов повече от необходимото.

Дебелият мъж на предната седалка сви устни и неохотно кимна в съгласие.

— Разбира се. Ако моето съдействие повече не е необходимо…

— Свършихте чудесна работа, безкрайно съм ви благодарен — обърна се към него мъжът на шофьорското място. — Всъщност нито за миг не се усъмних, че е възможно да се провалите. Разбира се, благодарността ми вече е преведена в обичайната сметка…

— Много благодаря — усмихна се по-широко адвокатът. — Удоволствие е да се работи с вас. Знаете, винаги съм насреща…

— Моля, удоволствието е изцяло мое.

Маринов стисна папката си и се обърна назад, все така усмихнат:

— С вас също ми бе приятно да работим. Надявам се, не съм ви оставил с погрешни впечатления.

— Моля… — отвърна Петър, без да му обърне внимание. Не отделяше очи от мъжа със сребристата коса.