Ритуалът

Или поне така си мислеше до днес. Когато я видя да влиза, краката му се подкосиха — гладката ѝ кожа, покрита с равномерен слънчев загар, русата свободно пусната коса и стегнатите гърди, изпълнили фланелката без ръкави — ефектът на отминалите години бе пометен без остатък. Желанието да целуне плътните устни, които се усмихваха към него, бе толкова силно, че за миг усети болка ниско долу, в слабините. Не очакваше спомените да се стоварят с такава сила върху него. Сякаш не бе минал и ден, откакто се бяха разделили. Все пак успя да се овладее и с нищо не показа какво изпитва.

И онзи Петър. Млад, симпатичен, безспорно с повече ум, отколкото показваше. В сравнение с неговите мускули и спортна фигура Жоро изглеждаше като мекотело. Какво въобще си въобразяваше? Че жена като Боряна би харесала някого като него? Хвана го яд на себе си, на мислите си, на усещанията, които образът на Боряна предизвикваше.

Най-много обаче го бе яд на Петър, този синеок красавец, който дори не се стараеше да привлече вниманието на Боряна.

Взе телефона си и набра номер, който отдавна не бе набирал.

— Да, сериозен проблем — потвърди Славея. — Общ, не само мой.

Венци Русев не искаше изобщо да говори с него, но Златанов бе твърде настоятелен. След смъртта на професора Венци се бе покрил и по всякакъв начин се стараеше да избягва контакт.

Досега не се бе замесвал в убийство. Не можеше да повярва как се обърка всичко. В началото бе лесно — вършеше малки услуги на Златанов, предупреждаваше го, когато се планираха проверки или акции, покриваше дребните издънки. Няколко пъти бе разпоредил задържането на конкурентни групи, които опитваха да действат самостоятелно. Неусетно се оказа въвлечен в организацията на Славея, без да може да се измъкне дори и да искаше. Златанов плащаше добре наистина, но изискваше твърде много. Нещата стигнаха дотам, че Венци бе принуден да изпълнява всяка негова прищявка, тъй като Славея го държеше в ръцете си.

Убийството на професор Николов го отрезви и той реши да прекрати всякакви връзки със Златанов. До момента, в който онзи не се появи в дома му. Разбираше колко дълбоко е загазил, но въпреки това се бореше.

— И какво да направя аз? Имаш си проблем, решавай си го! — отпуснато каза Венци и се облегна назад в стола. Бе притеснен, но с нищо не се издаваше.

— Не ми говори така! — повиши тон Славея. — Проблемът е твой, ти беше там, ти уби професора!

— Не, не, не — размаха бавно показалец Русев. — Не можеш да ме замесиш в това. Твоите малоумни горили бяха тези, които решиха да го режат. Споменът за кръглите, изпълнени с ужас очи на възрастния професор, едва видими зад превръзката, запушваща устата му, накара стомаха му да се свие.

Златанов вдигна рамене.

— Да, да… точно така, наистина — примирено каза той и се усмихна мазно. — А кой седеше с тях и задаваше въпросите? Кой им каза как да влязат в хотела? Кой върза Николов?

Въпросите удряха един след друг в лицето на Венци. Той много добре разбираше в какво се бе забъркал — в крайна сметка това му бе професията, но опитваше отчаян блъф. Най-добрата защита бе атаката.

— Не можеш да ме изнудваш, защото аз действах по твоя заповед. Освен това нищо не съм пипнал. Ти си и поръчител, и извършител.

Славея се наведе към него и сложи ръка върху рамото му. Погледна го със свити очи и заговори тихо.

— Така е, аз съм замесен. Ако истината излезе наяве, може би ще лежа — пръстите на тежката му длан започнаха да мачкат мускулите на кокалестото рамо. — Аз съм лежал в пандиза вече, нали знаеш?

Венци го погледна, без да реагира.

— Ти лежал ли си? — продължи да стиска все по-силно Златанов. — Знаеш ли колко приятно ще ни бъде?

Говореше бавно, като натъртваше на всеки звук.

— Аз и ти. Заедно. За много дълго. Знаеш ли какво се случва на такива като теб, когато попаднат в пандиза? Много весело си прекарват.

Пръстите се впиваха в рамото на Венци и му причиняваха остра болка. Той опита да се изплъзне от хватката, но Славея го хвана за ухото с другата си ръка. Започна да го опъва и върти.

— Но ти няма за какво да се безпокоиш, аз ще те пазя. Приятелите се пазят. Нали сме приятели, а?

Устните му бяха отворени в усмивка, но свинските му очички гледаха студено.

— Вършим си услуги, помагаме си. Само от време на време ще те пускам на някой мангал — с престорена тъга продължи той, без да отпуска хватката си. — Няма как, с тях също трябва да съм приятел, но те не са лоши хора. Чудесно ще бъде, какво ще кажеш?

В компанията, от която Георгиев бе наел кола, не знаеха местонахождението ѝ. Нямаха достатъчно средства, за да монтират GPS устройства за следене на всяка машина. Единственото, което разследващ полицай Петков успя да разбере, бе, че колата не е върната и все още е в Георгиев.

Справката за телефоните или по-скоро за това кой ги бе проверявал преди смъртта на професора удари на камък. Системата на мобилния оператор не пазеше данните, макар да се изискваше документация, която съпровожда и доказва необходимостта от проверката. Процедурата по издаване на заповед бе тромава и изискваше разрешения от прокурор и съдия. Очевидно, който и да я бе разпоредил, не искаше да оставя следи и имаше възможността да го направи.

Не бяха много хората с такива възможности, до един от системата на полицията. За съжаление, Петков не бе един от тях и трябваше да следва правилата, колкото и да не му харесваше.

Остави проблема назад, докато реши как да продължи, и се концентрира върху другите дела, които го затрупваха.

— А онази жена от фреските в храма? Нали каза, че е Голямата Майка, главната богиня на Кабирите.

— Да, какво за нея?

— Ако всичко нарисувано е истинско, значи, че и жената е истинска и ритуалът завършва с… хм… акт.

— Е, сигурно всяка жена може да свърши работа — погледна го косо Боряна.

Сега бе ред на Петър да се изчерви.

— Е, да, де, но не трябва ли да е богиня, за да е пълноценен ритуалът?

— Ех, Пете — усмихна се тя, — не си ли разбрал още, че всяка жена е богиня…

— Хахаха, обгрижвана от съответните ритуали, нали? Защо ли се чувствам чудесно като заклет атеист? — засмя се в отговор той и допълни: — Има и друго. Видя ли онзи с меча, който бе насочен към гърдите на човека с превръзката на очите?

— Видях го.

— Май после в купата онова, което пиеха с богинята, не беше вино…

— Да, така е — потвърди Боряна. — Пък и грифонът на дъното на купата е показателен.

— Какво имаш предвид?

— Не видя ли онази купа в музея?

— Е, да, какво за нея?

— Грифонът разкъсва сърна, посланието тук е директно — Боряна потропваше леко с крак. — Пречистване чрез символична смърт, която трябва да приемеш смирен, с пълна вяра в богинята. Навярно има и някакви изпитания, през които да се премине.

— И да пиеш кръвта си?

Боряна вдигна рамене.

— Кой знае, може и да е част от изпитанията. Или да не го разбираме правилно.

Петър схващаше донякъде символиката, но актът на пиене на човешка кръв го озадачаваше. Не помнеше да е чувал за човешки жертвоприношения при древните траки. Като изключим робите и жените, погребвани с владетеля, разбира се, но те трябваше да придружат мъртвия в неговия задгробен живот. Не бяха жертвани като дар към боговете.

— Хм, да пият кръв… Не е ли малко варварско?

— Какво означава варварско? — отвърна с въпрос Боряна. Кракът ѝ не спираше да потропва по пода.

— Не знаех, че траките са практикували човешки жертвоприношения — усъмни се той. — Че и канибализъм…

— Практикували са, даже съвсем директни.

— Нямах представа…

— Отново са отнесени към Залмоксис и философията му — продължи Боряна, след което допълни: — Много неприятни са били — веднъж на пет години избирали пратеник до бога — в случая Залмоксис — предавали му посланията си и го хвърляли към трима воини, държащи копия, така че сам да се набоде.

— Сериозно?

— Напълно. При това, ако не умирал веднага, оставали много разочаровани, тъй като за тях това означавало, че боговете не искат да приемат пратениците. Затова пращали нов.

— Гадничко.

— Да, но пък от друга страна, изразява вярата в задгробния живот, поне в колективния ѝ израз — обясни Боряна.

— Какъв колективен израз?

— Като цяло неговото учение е форма на тракийския орфизъм, въпреки че религията на траките е имала две проявления: едното — за аристокрацията, и друго — за простолюдието. Впрочем Херодот разказва за това, когато описва култовете към Залмоксис. Като онези, с човешкото жертвоприношение — пак той е писал за него.

— Каква е била разликата? — попита Петър.

— Онези, предназначени за аристокрацията, са имали посветителен характер. Обгърнати са в мистерии в по-голямата си част, като от Страбон става ясно, че само най-висшите владетели са имали право да извършват ритуалите.

— Имаш ли представа в какво са се изразявали?

— Не, никой не знае — отвърна Боряна. — Знае се само, че Залмоксис е приемал аристократичния елит в специална пещера, където са били посвещавани в свещеното тайнство на безсмъртието.

Петър я гледаше замислено как рови внимателно в чинията си и подрежда зеленчуците в линия, която после набождаше с вилицата си. Енциклопедичните ѝ познания, а и начинът, по който ги представя, го омагьосваше. Нещата сякаш бавно се нареждаха.

— Той всъщност е прекарал четири години затворен в пещера, за да докаже безсмъртието си — продължи тя. — С това показва, че е човек, бог и демон, което чудесно се вписва във възприятието на траките за владетелите едновременно като жреци и царе.

Петър усещаше как умората го завладява и бе на път да ѝ се отдаде. Замисли се над последните думи.

Не помнеше много от древната история на траките, но несъмнено името на Залмоксис му бе познато като един от царете на древното тракийско племе гети, като техен предводител и бог. Нещата, които каза Боряна, звучаха интересно и интригуващо, особено в частта си с безсмъртието, което Залмоксис е проповядвал. По онова време идеята за прераждането не е съществувала и душата се е приемала като крайна форма на съществуване. Обезсмъртяването ѝ е било стъпка напред към вечността и обожествяването.

Оставаше с впечатление, че действията на Залмоксис не преследват безсмъртието на душата, а на единството тяло — душа. Бегло помнеше, че е организирал бурни пиршества, по време на които заедно с последователите си са изпадали в алкохолен делириум, търсейки просветление. Някак не се връзваше с идеята за безсмъртна душа. Онзи момент с четирите години в пещерата съвсем го объркваше. Защо ще доказва безсмъртието на тялото по такъв начин, ако целта е душата? Несъзнателно направи аналогия с възкресението на Исус, което доказваше разделението на тленното тяло от душата. В случая със Залмоксис сякаш не ставаше въпрос за това.

Опитваше се да нареди пъзела докрай. Нямаше как да избегне натрапчивите връзки между тайните ритуали на посвещение, за които говореше Боряна, и онзи храм, където за малко не загинаха. Мислите му се насочиха към мистериите на Кабирите и онова, което двамата вече бяха научили. Усещането, че има скрита връзка, не му даваше мира.

— Боре, Кабирските мистерии и учението на Залмоксис са свързани, нали?

— Ами да, какво те учудва? — обърна глава към него Боряна.

— Нали ти казах, че вероятно е бил посветен. Нормално е да има отражение върху неговата философия.

— Учудва ме това, че попаднахме на храм, който явно изразява тайна част от космогонията на траките, неизвестна досега — Петър подбираше думите си внимателно. — Възможно ли е това, което видяхме, да е всъщност онзи таен ритуал, който Залмоксис е провеждал с висшата аристокрация? Адаптирана версия на Кабирските мистерии един вид.

Боряна отпи глътка вода от прозрачната чаша и замислено отговори.

— Да… защо не. Аз също мислех за тези неща, но не съм съвсем сигурна в изводите. Голямата Майка е почитана и от траките, но тя изразява хтоничносоларния елемент от космогонията им, раждайки Слънцето. В случая не виждам връзката с фреските от пещерата и участието ѝ в ритуала. Въпреки че самата пещера, както и начинът, по който се излиза от нея, са непосредствена препратка към новото раждане на просветения.

— Ами ако… — започна Петър — ако този ритуал е всъщност първообразът на всички други? Затова да е пазен в такава тайна и да са правени копия на съдовете? Именно мистериите на Кабирите да са тайното посвещаване.

Боряна изправи гръб в стола и го погледна.

— Знаеш ли, бегло се сещам за нещо, което Хеланик беше писал — каза тя. — Нещо, което директно казваше, че пътят към безсмъртието минава през тайни обреди, които се наричат мистерии.

Петър се наведе към нея.

— Знае ли се къде се е затворил Залмоксис за четири години?

— Не, разбира се — отвърна тя. — Но има предположения…

— Бакарлъка измежду тях ли е? — прекъсна я той. — Или поне някаква информация да е било в Странджа планина?

Боряна се облегна отново назад и се усмихна.

— Разбирам какво имаш предвид, но не мисля, че онази пещера е мястото, за което говориш. Тя си беше храм, няма съмнение в това. Освен това отново Страбон казва, че е било в свещената планина Когайон — намира се на територията на днешна Румъния. — Сплете пръсти зад главата си и допълни: — Обаче може и да не е там.

Полетът на нискобюджетната компания „Уизеър“ бе единственият, който осигуряваше директната връзка на Бургас с Лондон. Макар и отдалечено на трийсетина мили от същинската столица на Обединеното кралство, пътуването от летище „Лутън“ до китните покрайнини на Лондон отне едва двайсетина минути.

Виктор хвана самолета точно навреме, за да успее за срещата, от която очакваше да получи онова, което търсеше.

Черният лексус, който го очакваше, изпъкваше като луксозно украшение на фона на останалите съвсем обикновени автомобили на посрещачите.

Славея седеше отпуснат в дълбокото меко кресло и дишаше тежко въпреки прохладата на вечерта. Може би не трябваше да се тъпче толкова на вечеря, но пък какво толкова — един път се живее. Фитнесът можеше да почака до утре.

Отпи с удоволствие глътка бира и остави мислите си да се зареят към разговора с Венци.

Мушморокът му с мушморок, гледай го ти само как искаше да се измъкне! Обаче няма къде да ходи — сам му се набута в ръцете, сега нямаше мърдане. Лека усмивка заигра на устните му.

Славея обичаше да държи хората в ръцете си. Харесваше му да ги гледа как се лутат, като си мислят, че могат да се отърват от хватката му. Като мишки в капан. Понякога ги оставяше да си въобразяват, че са способни да му се изплъзнат, и точно когато си поемеха дъх, той се появяваше и небрежно им припомняше как стоят нещата. Дааа, никой не можеше да се измъкне от него. Не и без да получи разрешение. Досега Славея не бе дал разрешение на никого. Имаше такива, които не разбираха от намеци. Те му доставяха още по-голямо удоволствие. Когато се възстановяха, се превръщаха в най-верните му хора.

Сложи ръце зад главата си и зарея поглед пред себе си.

Възхити се на собствената си прозорливост. Още когато се запозна с Венци, безпогрешно разпозна алчността и огромното му его. Прецени, че този млад полицай може да му върши работа, ако го опитоми, и внимателно започна да го обработва. Не бързаше, полека-лека го вкара в средите си, уж случайно и без никакво обвързване. Не му бе трудно — Венцислав Русев без колебание приемаше скъпи подаръци и приятелски жестове на уважение — те го караха да се усеща значим и важен. Накрая се оплете толкова здраво, че нямаше измъкване.

Сега всичко бе в неговите ръце, да се оправя сам. Славея бе сигурен, че Русев ще изчисти нещата професионално. Това му бе работата в крайна сметка. Не ставаше въпрос за някакъв дребен тарикат — за такива той би използвал Кофата. Сега на картата бе заложено всичко. Ако онзи проговореше, всичко щеше да лъсне. Нямаше място за провал. Затова беше време да извие ръцете на полицая — със сигурност нямаше да го разочарова — неговият живот висеше на същия косъм. Освен това надмощието над силите на реда му доставяше истинска наслада, защото го караше да се чувства неуязвим.

Още по-добре бе, че от тук нататък Венци щеше да се превърне в негов роб. Чудесно. Просто чудесно. Така е, помисли, не случайно съм номер едно, никой не издържа толкова дълго на проветриви места, ако не мисли няколко хода напред.

Протегна отново ръка към чашата, когато телефонът му иззвъня. Той отегчено погледна екрана. Интересно, този пък не се беше обаждал от много време. Дано да си заслужаваше.

— Да — отговори провлечено.

— Ало, здравей… — чу притеснен глас отсреща.

— Абе, не ме здравосвай, казвай какво има.

— Ами… за онова, което търсеше…

— Какво за него?

— Преди малко разбрах, че може да е открито… Или поне част от него.

Славея поглади нежно голото си шкембе с длан.

— За купата ли става въпрос?

— Не, не, за каничката… Може и да не е нищо особено, но ти нали каза да те държа в течение. Една колежка е открила фрагмент от нея по време на разкопки на трасето на магистрала…

— Абе, какъв фрагмент, бе — прекъсна го Славея. Започваше да се изнервя. Този му губеше времето, явно се опитваше да го излъже по някаква причина. Досега вечерта се развиваше приятно — имаше време, нещата се нареждаха, можеше да се позабавлява. Отпусна се назад и се усмихна.

— Коя е тая колежка, някоя хубава ли е?

От другата страна последва миг мълчание. Златанов се канеше да повиши тон, когато чу отговора.

— Доктор Казакова. Тя работи на трасето на…

— Кой?! — рязко се изправи Славея.

— Ъъъ… Казакова… — гласът едва се чуваше.

— Кога, бе? — изрева.

— Ами… днес дойде при мен да ме пита за съкровището. Интересуваше се от купата. Каза, че е намерила фрагмент от амфоровата каничка… Нали за него трябваше да ти звъня?

— Не говори повече, утре съм при теб — каза Славея и затвори телефона.

Тихата нощ бе влажна и гореща. Във въздуха витаеше усещане за безметежност и покой. Сякаш всички хорски грижи се бяха изпарили и всеки бе намерил своето кътче спокойствие.

Венци Русев стоеше прикрит в сенките и наблюдаваше вратите на интензивното отделение вече повече от час. Бързо установи ритъма на посещенията на сестрата и разбра, че от мига, в който влезе, ще разполага с не повече от десет минути.

Предостатъчно.

Не успя да разбере дали Кирето е говорил с някого. Всъщност това нямаше значение, никой не би се занимавал с бълнуванията на някакъв упоен смъртник. Проблемът щеше да дойде, когато вече не е толкова упоен. Не биваше да позволят това. Яд го беше, че се налага лично да разчиства след Златанов, но доколкото познаваше другия идиот — Кофата, ако оставеше на него, сигурно до сутринта всички щяха да бъдат арестувани.

Не можеше да остави съдбата си в ръцете на други. Никога не го бе правил, нямаше да го допусне и сега. Когато Славея му нареди на всяка цена да изтръгне какво е значението на онзи надпис от професора, той предвидливо отмъкна фланелката и членската карта на Боряна Казакова. Предпочиташе да не ги използва, но му се наложи. Благодарение на прозорливостта си успя да насочи разследването в съвсем друга посока. Едва ли някой от биячите на Славея би се досетил да направи това. Сега отново трябваше да разчита на себе си и нямаше да се поколебае да го направи.

Сестрата излезе от стаята, като остави вратата леко открехната, за да чуе звуците на алармите, и се насочи към малката стаичка за почивка. По телевизията вървеше любимият ѝ сериал. Не искаше да изтърве нещо.

Без да губи време, Венци се плъзна в затъмнената стая на интензивното отделение.

Смяната на доктор Генчев приключваше без особени проблеми и той не се чувстваше уморен. Дори напротив — бе пълен с енергия. Когато реши да спази Хипократовата клетва и да спаси Кирето вместо да се наслади на отмъщението, светът около него някак се обърна. Може и да си въобразяваше, но животът му сякаш потичаше в правилната посока. Някак събитията започнаха да се нареждат и това караше доктора да влага младежки ентусиазъм във всичко, с което се захванеше. Изживеният катарзис го караше да се чувства нов човек.

Замисли се за Кирето. След като го бе кърпил, в интензивното не го бе виждал. Само знаеше, че е жив и че има всички изгледи да се възстанови. Е, никога нямаше да бъде същият, не и с парализа на долните крайници, но щеше да е жив.

Господ си знае работата, помисли си. За този млад човек физическата форма бе всичко, а сега му бе отнета. Осъждаше го на мизерия и мъчението да преживява всеки ден отново и отново. Не изпитваше злорадство, единствено тъжно съжаление.

Искаше да го види отново.

Стъпките му го водеха по притъмнелия коридор към интензивното отделение. Малко преди да стигне до вратата, се размина с висок забързан човек в тъмни дрехи. Не би му обърнал внимание, тъй като често се случваше правилата да се нарушават и да се допускат роднини на болните в интензивното, но дрехите на този привлякоха погледа му. Въпреки горещината вън човекът носеше черна фланела с дълъг ръкав, тъмносини дънки и ниско нахлупена бейзболна шапка.

Хвърли му изпитателен поглед, но онзи отклони очи, сви лице към гърдите си и ускори крачка, като почти го блъсна на разминаване. Докторът успя да забележи изпитото лице в сянката на шапката.

Напомни си да смъмри сестрите, че отново пускат посетители, където не трябва.

Посегна да отвори вратата и тогава чу писъка на алармите. Сестрата изскочи от стаичката за почивка и влетя в залата.

Когато достигна до леглото на Кирето, вече бе твърде късно, за да направи каквото и да било.

Докато чакаше полицията, доктор Генчев се двоумеше дали да разкрие факта, че знае кой е Кирето и в какво е бил замесен. В същото време опитваше да възстанови образа на човека, с когото се размина на влизане.

Нощта премина бързо и безпаметно. Дългият вчерашен ден, предхождан от още по-дълга и уморителна нощ, бе изцедил и последните им сили. Легнаха рано и сънят мигом ги повлече в уютните си дълбини. Събудиха се свежи и отпочинали.

Навън ги чакаше закуска от домашно кисело мляко и мекици, поръсени с пудра захар. До изписаната купа бе поставено бурканче с тъмен мед. Петър си припомни неясния вкус на детството, когато всяка сутрин баба му приготвяше я мекици, я палачинки, преди да излезе за работа.

Боряна вече бе станала и пиеше кафе, седнала в брезентова люлка под огромна лоза, покриваща с шарена сянка почти целия двор.

— Добро утро — поздрави той.

— Добро утро — отговори му тя. — Добре ли спа?

— О, да, чудесно. Като пън.

— Много добре, защото днес ни чака ново пътуване.

Петър позаглади с пръсти косата си, все още разрошена от дългия сън, и я погледна изпод вежди.

— Къде?

— Нали се сещаш къде завършихме разговора вчера?

Не бе много сигурен. Снощи очите му се затваряха и едва помнеше как се добра до леглото.

— За ритуала — поясни тя. — И за връзките между мистериите, тайния храм и философията на Залмоксис.

Той кимна.

— Май се сещам какво трябва да направим, за да ги изпреварим.

Боряна кипеше от ентусиазъм, но на него му бяха необходими няколко минути, за да влезе в ритъм.

— Какво? — попита, докато си слагаше топла мекица в голяма пъстро изписана чиния.

— Да намерим пещерата на Залмоксис.

Свещарската могила представляваше огромен земен насип, висок близо двадесет и един метра. Най-високата могила в Североизточна България, тя бе включена в списъка на световното културноисторическо наследство на ЮНЕСКО. При хубаво време от върха ѝ можеше да се видят Самуиловите възвишения и река Дунав. Разкрита през 1982 година при разкопките на Гинина могила, в близост до село Свещари, тя бе част от Историкоархеологически резерват „Сборяново“, където попадаше комплекс от още двадесет и шест могили.

Входът, изрязан в североизточния ѝ склон, бе изработен от бели, гладко издялани камъни, паснати съвършено точно един върху друг.

Петър се възхити на вниманието, с което бяха работили древните майстори. Без да са разполагали със съвременните инструменти и технологии, те бяха постигнали съвършенство, което сякаш не бе подвластно на времето.

Пристигнаха малко преди обед, когато горещината бе станала нетърпима, но това имаше своите положителни страни — бяха единствените посетители.

Сутринта, когато Боряна му каза, че иска да намерят пещерата на Залмоксис, той отначало не допусна, че тя говори сериозно. Понадигна се леко, с мекица в ръка, и попита:

— Онази, в която е прекарал четири години ли?

— Именно — отвърна Боряна и спря клатенето на люлката.

— Е, поне някоя, в която са се извършвали ритуали по посвещаване в мистериите и безсмъртието.

— Защо ни е тая пещера? — опита да навакса Петър, все още сънен.

— Защото в нея несъмнено ще намерим отговорите, които търсим. Тя е фокусът на цялата философия. Открием ли я, не би се налагало да доказваме нищо друго.

Боряна го гледаше с блеснали очи, опряла лакти в бедрата си.

— Освен това…

— Какво?

— Освен това мисля, че онези също търсят пещерата.

— Смяташ, че там се намира купата ли?

— Не знам, може би, но тя не е толкова важна… Не виждаш ли за какво става въпрос?

— Не — Петър се протегна, докато гърбът му изпука звучно.

— Ух, че си значи! Вземи да се събудиш най-после. Не разбираш ли, че така ще възстановим изцяло обреден комплекс, създаден да служи на мистични учения, за които само сме подозирали?

— Разбирам, даже много добре — кимна Петър.

— При това разпръснат, а не съсредоточен на едно място.

— Това важно ли е?

— Много дори — повиши тон Боряна и се изправи. — Как не разбираш? Това би означавало, че онова, което знаем за културата на траките, е непълно и погрешно. Дори можем да говорим за културата на древния свят като цяло. Представяш ли си всички племена да са имали общ религиозен култ, като отделни фрагменти от ритуалите да са се извършвали на териториите на различните племена? Знаеш ли какво означава това? Разбираш ли, че е възможно всъщност Залмоксис да е бил обединител на всички древни племена, обитаващи Балканския полуостров, и по този начин да е повлиял на развитието на световната цивилизация?

Петър се вгледа в искрящите ѝ очи.

— Разбирам.

— Добре… — пое въздух Боряна и се отпусна обратно в люлката.

Не искаше да ѝ противоречи, особено като виждаше с какъв ентусиазъм говори, затова внимателно добави.

— Разбира се, ако не грешим някъде.

— Къде да грешим? — рязко вдигна глава тя.

— Във връзките между събитията и нещата, които открихме досега. Или в съществуването на Залмоксис като историческа личност въобще. Или пък в съществуването на пещера, в която да е бил затворен за четири години.

— Не грешим — заяви категорично Боряна. — Няма как. Досега информацията за Залмоксис и неговите ритуали бе забулена в мистика, но онова, което видяхме, си е съвсем реално. При това потвърждава доста точно историческите препратки.

Спря за секунда, после нервно допълни:

— Независимо дали той е истински, мистериите са, както и ритуалите, свързани с тях. Онези пещери съществуват, без значение дали човекът, който ги е обитавал, се казва Залмоксис, Орфей или който и да било. Мисля, че сам се убеди в това.

— Тоест разчитаме, че и всичко останало е истина?

— Точно така. По-добра идея ли имаш?

— Не, нямам — Петър въздъхна и седна до нея, държейки чинията с мекици в ръка.

— Как точно ще стане? Ако беше толкова лесно, пещерата му не трябваше ли да е открита досега?

Боряна поглади с ръка брадичката си.

— Няма да е лесно, дори може да е изстрел в тъмното, но имам идея откъде да започнем.

— Бихте ли повторили, ако обичате?

Доктор Генчев се потеше, без да му е горещо, седнал на удобния стол в собствения си кабинет. Климатикът охлаждаше въздуха приятно, но въпреки това усещаше как по челото му се събират ситни капчици пот.

Извади бяла, ароматизирана кърпичка от картонената кутия на бюрото си и небрежно избърса лицето си, след което я захвърли в кошчето в краката си.

Полицаят му бе казал, че иска да му зададе само няколко въпроса относно обстоятелствата около смъртта, но разговорът се превърна в разпит в момента, в който докторът спомена, че познава убития.

— Работи за престъпник — повтори докторът с въздишка.

— Кой престъпник?

— Георги Златанов. Прякорът му е Славея.

Полицаят присви очи и се вгледа в лицето на доктора. Отоците бяха спаднали, но синините вече добиваха виолетови оттенъци и безпогрешно издаваха колко жесток е бил побоят, който ги е причинил.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита.

— Видях го със собствените си очи.

Човекът срещу него зарея поглед през прозореца за момент, после вдигна поглед към доктора. Имаше ясносини очи.

— Той ли направи това? — кимна към него.

Иван отклони очи и отговори тихо:

— Той… и още един.

Полицаят посегна към правоъгълна чанта с много джобове, провесена на облегалката на стола. Извади от нея малък тефтер с черни корици от изкуствена кожа и внимателно го постави на бюрото пред себе си. Отгърна на първата свободна страница и бръкна в горното джобче на ризата си, вадейки с два пръста жълт пластмасов химикал.

— Защо не ми разкажете всичко отначало?

— Преди години, още като стажант, работех в археологическия комплекс в Сборяново, Жоро беше шеф на моята група — нетърпеливо обясняваше Боряна, докато Петър привършваше със закуската си. — Тогава гробницата вече бе отворена за посещения, но въпреки това работехме по нея. Използвахме сеизмични радари, за да изследваме насипа.

— Георадари?

— Да, само че от по-старо поколение. Не бяха толкова чувствителни, колкото сегашните. Даваха най-обща представа за плътността на слоевете и предполагаемия механичен състав.

— Защо сте използвали георадари, нали вече е била открита?

— Да, но докато е разкриван входът, са установени няколко пласта, за които се предполага, че са досипвани в продължение на столетия. Това е твърде необичайно за изграждането на тракийските гробници. Предполагахме, че е възможно да има и друга в съседство на тази.

— Разбирам… — кимна Петър.

— Да, но случаят не беше такъв.

— Не сте открили друга гробница.

— Не — потвърди Боряна, — поне не такава, каквато очаквахме.

— А каква?

— Така и не разбрахме, не копахме, за да я разкрием.

Тя млъкна замислена, сякаш се връщаше обратно в спомена. Петър търпеливо чакаше да продължи.

— Тогава, докато работехме близо до основата, един от операторите забеляза нещо необичайно в пластовете под гробницата. Някаква аномалия.

— В пластовете?

— Да, едва се забелязваше, но бе достатъчно, за да ни заинтересува. Разбираш ли, тогава ръководител на екипа беше… — тя замълча за миг — хм, археолог, който вече не е между живите, но даваше всичко на света, за да намери нещо. Често престъпваше дори елементарните правила за работа.

Очите ѝ се рееха над далечните хълмове.

— Пренаредихме сензорите и опитахме отново — продължи Боряна. — Тогава се показа някаква кухина под основната гробница. На дълбочина тринайсет метра. С размери шест на осем.

— Доста прецизно сте я измерили.

— Да, можеше да се направи, защото имаше правилна форма и изпъкваше съвсем ясно.

Петър се сети за остров Свети Иван и неговите храмове, които бяха надграждани един над друг в продължение на векове. Само че там ставаше дума за целенасочен синкретизъм, докато тук имаше гробница на отдавна починал владетел.

— Това не е нормално за гробниците, нали? — предположи той.

— Не, никак дори.

Боряна говореше тихо, сякаш мислеше за нещо друго.

— Какво стана по-нататък?

— Нищо — сви рамене тя. — Там е работата, че нищо не стана. Имахме нужда от по-прецизна техника, за да се установят точните граници и разположението на кухината. Техника, с която не разполагахме тогава. Импулсните георадари с работна дълбочина до трийсет метра не се използват често. Трябваше да се наеме, но не се намериха пари.

Разбира се, досети се Петър, финансирането на археологически проекти изискваше сериозен ресурс, който вероятно не бе по силите на държавата. Чувал бе, че е възможно разкопките да се спонсорират от частни фондации, но обстоятелствата около подобни практики бяха мъгляви, често на ръба на закона. Да не говорим за достоверността на резултатите — поговорката, че този, който плаща, поръчва музиката, бе напълно валидна. Все пак това отваряше вратичка.

— Колко може да струва? — заинтересува се той.

— Оооо, хич не си го помисляй — възкликна Боряна. — Необходими са прецизни импулсни георадари с висока разделителна способност — НАСА използват такива за изучаване на лунната повърхност. След това нямаш и представа колко струва, за да се започнат разкопки. Говорим вероятно за милиони. За бумащината да не споменавам. Пък и точно в момента нямаме време да се занимаваме с това.

Съгласи се, че идеята бе глупава. Дори и да успееха да открият подходяща техника, навярно нямаше да могат да намерят парите. Поне не и за ограниченото време, с което разполагаха. При положение че опитваха да не се набиват на очи, нямаше как да се добере до сметките си в английските банки, без да предизвикат нова среща с онзи полицай.

— Освен това има и друго — продължи Боряна. — Никой няма да позволи да се копае под гробницата. Поне не толкова лесно — тя е включена в списъка с архитектурните ценности на ЮНЕСКО. Точно това бе причината да спрем навремето.

— Да, сигурно си права — съгласи се Петър и обърса чинията си с последното парче мекица. — А защо мислиш, че е възможно точно там да намерим пещерата на Залмоксис?

— Точно поради факта, че такова нещо не е срещано досега. Дори да не е пещерата на Залмоксис, там има нещо, а след онова, което видяхме под Бакърлъка, вече не се съмнявам, че е част от тайните обреди. Пък и е в центъра на цял обреден комплекс на гетите, чийто жрец е бил той. И поради цялата история на тази гробница. Прекалено е необичайна, дори забулена в мистерии.

Думата мистерии увисна във въздуха и за миг им припомни всичко онова, с което се сблъскаха в кратките дни, откакто бяха тръгнали по петите на съкровището, заровено под стълбите. Цялата невъзможност на случилото се до този момент правеше подобно налудничаво предположение да звучи съвсем правдоподобно.

— Дааа… — проточи Петър — отново мистерии. Хайде, ще ми разкажеш в колата.

— Най-високата в Северна България и доколкото помня, в тази част на Балканския полуостров. Това едно — изброяваше Боряна, докато колата летеше по огрения от слънцето път. — После, в нея е погребан Дромихет — цар на гетите и техен жрец.

— Племето на Залмоксис — намеси се Петър. Шофираше с една ръка, отпуснал другата върху скоростния лост. Горещината създаваше илюзорни локви по пътя далеч пред тях.

— Точно. Обаче интересното е, че когато е строена гробницата, той е бил още жив.

— Кой, Залмоксис ли?

— Уф, че си и ти… Дромихет. Този, който я е поръчал. Слушаш ли ме въобще?

Петър игнорира забележката ѝ.

— Поръчал я е приживе? Това наистина е интересно.

— Да — отговори Боряна. — Обаче докато се е строяла, Дромихет е умрял. Тя затова е недовършена.

— Как недовършена?

— Някои от скулптурите не са довършени, други са издялани доста грубо, изоставени по средата. Нищо общо няма с прецизната работа по другите части на гробницата. Сцената под свода също не е довършена, а част от силуетите са само очертани.

— Бързали са — предположи Петър.

— Да.

— Каква е връзката с нашия човек?

— Тази, че до смъртния одър има положена скулптурна фасада на храм, по което може да се съди, че е предстояла хероизация — обожествяване — на покойния. Сцената по хероизацията е изобразена на купола на гробницата. — Интересното е — допълни Боряна — че гробницата е в елинистичен стил, доста конкретно преследван от архитектурата и стенописите, докато тракийските ритуали са запазени без изменение. Наред с Дромихет има положени и пет коня, както и една наложница, за да го съпровождат в задгробния живот.

— Боре, тия много сериозно са гледали на оня свят — опита да се пошегува Петър, но студеният поглед на Боряна стопи усмивката му.

— Това ги е правило хора — каза тя, гледайки го право в очите. — Не е достатъчно да слезеш от дърветата, за да се наречеш, човек. Независимо колко кърваво и безсмислено ти се струва онова, което са правили, то е част от тяхната космогония и религия. Ти, мили ми Петко, си директен плод на техния варварски подход към света.

Петър не разбра с какво провокира такава реакция, но се опита да замаже гафа с шега.

— Добре, де, извинявай, ще му оставя едно цвете на Дромихтет.

— Дромихет, не Дромихтет…

Боряна смръщи вежди и се загледа през предното стъкло, без да каже нищо повече. Неловко мълчание се възцари за около минута.

— Боре, извини ме наистина. Не исках да прозвучи грубо — каза Петър накрая.

Тя въздъхна тихо, приглади косата си назад с ръка и обърна поглед към прозореца.

— Както и да е… Не мога да очаквам всеки да разбира значението на културната еволюция така, както го разбирам аз.

Петър се досети за причината Боряна да приеме репликата му толкова навътре. Все пак тя бе човек, който е отдал живот и кариера на изследване на древната история, преследвайки недоловимите следи на прогреса през хилядолетията. Навярно съзираше друг вид красота в преплетените нишки на историята. За нея комплексните процеси в развитието на дадено общество не бяха изолирана случайност, захвърлена от съдбата в някой край на света и времето, а свързани помежду си събития, които водеха до общо, световно израстване. Терминът, който бе използвала — културна еволюция — сам по себе си разкриваше отношението ѝ към онези ритуални практики, вярвания и ценности, които определяха обществото и неговите културни особености.

Права бе, не можеше да го отрече, в древния свят границата между животинските инстинкти и варварството, от една страна, и духовността, вярата в нещо извън непосредствения материален свят, от друга, малко или много бе променила хода на историята. Съвременният свят бе избрал да вярва, че промяната е към по-добро.

— Има и още нещо — прекъсна мислите му Боряна. — Могилата е била многократно насипвана през годините. Много след траките, в продължение на години. Дори се смята, че Омуртаг е изградил голяма част от последния насип. Всъщност ние точно това изследвахме, когато случайно попаднахме на кухината в центъра на гробницата.

Макар и да бе разгарът на лятото, в сравнение с непоносимите жеги в България времето в Лондон бе приятно хладно. Напук на всички клишета от няколко дни не бе капнала и капка дъжд. Въпреки това ниско окосените ливади, покрай които минаваха, искряха в изумруденозелено.

Виктор се наслаждаваше на гледката през затворения прозорец на лимузината, докато обмисляше каква част от случилото се да разкрие. Щеше да получи това, което иска, по един или друг начин, нямаше съмнение. Той знаеше как да говори с хората, при които отиваше. Те го очакваха и със сигурност биха искали да разберат резултата от посещението му в онази затънтена държава. Нямаше да им разкрие всичко в никакъв случай. Само което е безопасно. Толкова, колкото да получи онова, което търсеше. Знанието е сила, а точно сега той се нуждаеше от нея. Бе толкова близо.

— Интересно, досега мислех, че могилите са разравяни, а не допълнително засипвани.

— Именно — съгласи се Боряна. — Точно това е интересно. Защо ще трупаш повече и повече пръст върху нещо, което е толкова далеч от твоите вярвания и религия? Ако приемем, че хан Омуртаг е бил последен, разбира се.

Петър зарея поглед в полята, които се носеха покрай тях.

— За да скриеш нещо — каза. — Нещо, което не искаш никога да излезе.

Черният лексус беззвучно отби към масивна къща с тухлена фасада и стръмен покрив, покрит с тъмносиви каменни плочки. Всъщност думата къща не можеше да обхване напълно мащаба на сградата — двете крила и основната фасада от червени тухли създаваха повече впечатление за средновековно имение, отколкото за съвременен дом. Гумите на тежката лимузина пукаха леко по чакълената настилка на алеята към входа.

Там го очакваше висок, извънредно слаб мъж в средата на четиридесетте с безупречна зализана настрани прическа и бели ръкавици. Застанал изпънат като струна под надвиснала козирка, подпряна на дебели дървени греди, той гледаше невъзмутимо напред.

— Сър — поздрави той и леко се поклони, преди да затвори вратата на лимузината с елегантно движение.

— Здравей, Питър — отвърна Виктор с усмивка. — Приятно ми е да те видя отново.

Въпреки че английският не му бе роден език, само отлично тренирано ухо би доловило остатъците източноевропейски акцент. Гордееше се, че за всички тези години, прекарани зад граница, бе успял да усвои езика дотам, че да победи англичаните в съревнование, в което те имаха несравнимо предимство.

Икономът се отмести встрани и с жест го покани към входната врата.

— Оттук, моля.

Поеха по широк тъмен коридор. Виктор не влизаше за пръв път в къщата, но средновековният ѝ вид не спираше да го очарова. Коридорът ги отведе в голяма, потънала в сумрак зала. Прозорците ѝ бяха покрити от тежки завеси и ярката светлина отвън трудно успяваше да се процеди, за да разсее тъмнината. Стените бяха покрити с картини и гоблени, някои от които несъмнено древни. Силуетите на два пълни набора средновековни доспехи, изправени в ъгъла до входа, сякаш стояха на пост и бдяха зорко над посетителите.

Подът бе покрит с разноцветни килими, които заглушиха стъпките му, докато се приближаваше към двата обемисти дивана, тапицирани с тъмночервена естествена кожа. Разположени пред огромна камина, в която тлееше покрита с пепел жарава, те създаваха усещане за удобство и лукс.

— Виктор! — възкликна дребен, побелял старец и затвори звучно тежката книга, която четеше под зелена нощна лампа. Изправи се пъргаво от дивана и с бързи крачки се приближи към него. Походката му се клатушкаше, сякаш той леко накуцваше с десния си крак. — Много ми е приятно, радвам се, че толкова скоро се връщаш.

Кашмиреният пуловер, с който бе облечен старецът, описваше слабите му рамене. Оредялата му сребриста коса бе вчесана назад в опит да маскира голо теме. Това сякаш бе единственият суетен жест, който можеше да се различи в мъжа. На лицето му светеха тъмнокафяви, почти черни очи, които изучаваха лицето на Виктор с жив интерес.

— Ото, радвам се да те видя.

Старецът хвана дясната му ръка и го поведе към диваните.

— Заповядай, седни и сподели едно питие с мен. Само моля да спестим любезностите, които изискват да стоя на крака.

За разлика от Виктор възрастният мъж говореше със силен немски акцент.

— Ишиасът ли се обажда пак? — любезно се заинтересува Виктор.

— Да, да — Ото махна с ръка и се отпусна на дивана. — Не е важно, стига да не се налага да стоя на крака. Как пътува?

— Както можеше да се очаква — лаконично отговори Виктор и поясни: — Нискобюджетна компания.

Старецът поклати глава.

— Да, разбирам. Неудобство, но се надявам да си струва бързането.

Виктор потъна в мекия диван и усети колко уморително е било все пак пътуването. Икономът се приближи с кристална чаша в ръка и безмълвно му предложи питие.

— Надявам се да си струва. Доколкото те познавам, си намерил онова, което търся — каза Виктор и пое чашата.

— Разбира се, че ме познаваш — отвърна беловласият мъж и вдигна чаша. — И разбира се, си напълно прав. Намерихме онова, което търсиш.

Вътрешността на гробницата бе хладна и сумрачна. Климатичната система поддържаше постоянна температура, за да може атмосферните влияния да се сведат до минимум. Коридорът водеше към три правоъгълни помещения, като едното от тях бе разположено встрани от централната ос на композицията.

— Колко точно е наместено всичко — възхити се Петър, докато гледаше незабележимите цепнатини между каменните блокове.

— Не е само това — отвърна Боряна, — блоковете са захванати с метални скоби, залети с олово.

— Еха, здраво са работили.

— О, със сигурност е здраво. Само си представи, че е строено през IV век пр.н.е. И още е непокътнато.

Петър оглеждаше с интерес стените на гробната камера. През известно разстояние по стените бяха разположени гладки стройни колони, а между тях имаше изваяни в скалата ниски женски фигури. Повечето от тях бяха с две вдигнати ръце, сякаш носеха напречните блокове, крепящи купола на гробницата. Само онези, разположени в ъглите, имаха по една спусната ръка.

— Какви са тези жени? — попита той.

— Кариатиди, десет на брой — отвърна Боряна. — Някои ги смятат за изображения на Великата Майка.

Дрехите им бяха надиплени, като краищата им се завиваха в спирали от двете им страни. На главите си носеха странни плоски поставки, върху които се крепяха гредите.

— Били са оцветени, виждаш ли остатъците? — попита Боряна.

Петър кимна. Тъмнокафявите петна по лицата и дрехите на фигурите се виждаха ясно. Всъщност цялата гробница бе изпъстрена от цветове. Още по колоните на входа имаше червенеейки капители, както и цветни розетки.

— Ето тук са бързали — посочи тя. — Виж колко недодялано са работили по ръцете им.

Веднага различи къде каменоделците са спрели да обръщат внимание на детайлите. Повечето статуи бяха изпълнени много прецизно, но там, където бе зарязана работата, скулптурите изглеждаха наистина недодялано.

— Тук художниците само са успели да очертаят образите, когато се е наложило да спрат — продължаваше Боряна, сочейки нагоре.

Двамата стояха в центъра на гробницата, вдигнали глави към купола над тях. Фреските бяха съвсем запазени, макар и някои от рисунките да бяха очертани само с черна креда. Мъж на кон, вероятно владетелят, бе изобразен следван от двама Оръженосци или слуги. Пред него стоеше жена, която държеше в ръце златен венец. Зад нея имаше още четири жени, които носеха различни дарове в ръцете си.

— Какво показват тези рисунки? — заинтересува се Петър.

— Процеса по хероизация.

— Хм, нищо общо с онова, което видяхме.

Боряна го погледна с учудване.

— Ти какво очакваш? Нали вече разбрахме, че онова е тайна, да не мислиш, че ще го изтипосат тук.

— Да, но все пак… Как въобще става ясно, че това е обожествяване?

— Символиката е недвусмислена. Пък и онова говори достатъчно — отвърна тя незаинтересовано и посочи към умалена скулптура на храм в близост до по-големия саркофаг.

— Тоест вече е бог и си има светилище?

— Нещо такова — отвърна неопределено Боряна, докато гледаше наоколо.

Петър усети, че тя съсредоточено мисли върху нещо, без да му обръща внимание. Огледа стените отново.

— Наистина прилича на гръцки храм — каза той по-скоро на себе си.

— Да, това е малко необичайно. Но пък, както вече ти казах, погребалната традиция е тракийска — намеси се Боряна. — Виж саркофазите — този, големият, е на Дромихет, а по-малкият е бил за негова наложница. А в страничното помещение са били посечени петте коня. Всичко това, за да го придружат в отвъдното.

Говореше на него, но погледът ѝ не спираше да шари по стените и пода на помещението.

— Боре, търсиш ли нещо? — не се въздържа Петър.

Тя вдигна очи към него.

— Всъщност да. Мисля, че е възможно и тук да има някакъв ключ, който да отвори тунел към долното помещение.

Петър я разбра веднага. Боряна очакваше да намери скрита система, подобна на онази, която задвижваше вратите на тайния храм под Бакърлъка. Опита се да погледне на вътрешността с други очи, но не знаеше за какво да гледа. Погледът му пробяга по всички ъгли, без да се спре на нищо конкретно.

— Точно отдолу ли се пада?

Тя се замисли за момент.

— Не помня точно, но мисля, че обхващаше тези помещения — отговори колебливо. — То е доста по-голямо от тях… Да, някъде отдолу трябва да е.

Петър огледа продължително каменната настилка. Тази гробница бе изследвана многократно, като навярно всеки камък в нея бе огледан и описан внимателно. Вероятно, ако имаше нещо, то би било открито отдавна. Не му се вярваше да намерят проход към кухината отдолу точно оттук. Сети се и нещо друго.

— Ако имаше проход оттук, нямаше ли да излезе на георадара?

Боряна спря и се обърна към него.

— Сигурно, зависи колко е широк и как е разположен.

— Примерно колкото онзи в скалите, през който излязохме от тайния храм?

Тя потри лице с две ръце, преди да отговори.

— Да, навярно щеше да се покаже. Особено ако излиза някъде в тази гробна камера, нямаше да го изтървем толкова близо до повърхността.

Петър я гледаше съсредоточено. Разбираше, че надеждите да намерят пещерата на Залмоксис точно тук се отдалечават, но не намираше логика в безсмислено лутане.

— Защо тогава има кухина? — попита Боряна. — И Дромихет точно отгоре да си построи гробница, при това приживе.

Петър ясно долови разочарованието в гласа ѝ.

— Боре, аз не се съмнявам в това, че има помещение отдолу, вярвам ти напълно. Въпросът е, че ми се струва нелогично входът към него да е оттук. Особено ако искаш да го скриеш.

— Какво имаш предвид? — озадачено го попита тя.

— Какво… Ами ако онова отдолу е част от онези мистерии, със сигурност е скрито добре. Ако пък е обиталището на Залмоксис през ония четири години, би било още по-тайно. Въпреки това само си представи — място с такова значение в древността — навярно биха се носили легенди и предания. Сети се колко добре би стояла една истинска гробница на точното място. Само дето не става въпрос за нея.

— Тя е само за примамка — досети се Боряна.

— Именно, за заблуда.

— Това е всичко, сър — Питър постави куп пожълтели документи върху ниската маса пред камината и се изправи.

— Благодаря, Питър, мисля, че няма да имаме нужда от услугите ти засега — Ото протегна ръка към купчината хартия и взе най-горния лист.

— Много добре, сър — отвърна икономът и леко се поклони.

— Ще бъда в стаята си.

След като Питър напусна затъмненото помещение с безшумни стъпки, Виктор се обърна към Ото.

— Не рискуваш ли твърде много, като му поверяваш това — кимна към купа на масичката.

— Моля те, Виктор — махна с досада възрастният мъж, — остави ме да познавам персонала си по-добре от теб.

Виктор кимна отсечено и скръсти ръце на гърдите си.

— Разбира се, извини ме. Може би съм прекалено предпазлив.

— Предпазливостта никога не е излишна — засмя се Ото и добави: — Макар и в големи количества да предизвиква параноя.

Разговорът не вървеше добре, Виктор усещаше, че губи контрола, а сега и тази обида. Постара се раздразнението да не му проличи и се усмихна.

— Прав си както винаги, наистина моля да ме извиниш.

Беловласият мъж му подаде листа, който държеше в ръката си.

— Ето, хвърли един поглед.

— Какво е това? — попита Виктор, поемайки жълтия лист.

— Това, млади ми приятелю, е отговорът на твоите въпроси.

Боряна вървеше умислена към изхода на гробницата. Петър крачеше до нея мълчаливо, забил поглед в пода.

Въпреки изводите, с които и двамата се съгласиха, прекараха повече от час в древното помещение. Почукваха по плочите, търсеха скрити знаци, натискаха произволни каменни блокове, части от статуите, стараейки се случайно да задействат някакъв механизъм, който да ги отведе до камерата под краката им. Разсъждаваха, предполагаха и опитваха всякакви варианти. Осъзнаваха, че всичките им усилия са изстрел в тъмното, но нямаха идея как да продължат, и затова импровизираха наслуки.

Уви, всичко бе напразно.

— Възможно ли е нарочно да е затрупана така, че да не може да бъде достигната?

— Защо не? — отвърна Боряна, без да спира. — Ако са искали да я скрият завинаги…

— Завинаги… — повтори той и добави. — Не се връзва. Защо тогава частите на ритуалния набор не са в нея? Ако има връзка между тях, би трябвало и те да са скрити по подобен начин.

— Точно това се питам и аз. Няма логика. Ако искаха никой да не ги намери, навярно биха ги заровили или дори унищожили. Освен това онзи храм си имаше съвсем истински изход.

— Тоест към помещението отдолу трябва да има вход — заключи Петър.

— Да, но ако то е онова, за което го мислим.

Петър се поколеба.

— Ами ако не е пещерата на Залмоксис, а някаква необикновена геологическа аномалия?

— Може, само че тази гробница наред с комплекса наоколо е част от по-голям архитектурен сбор, което се смята за древната столица на гетите. Или поне важен религиозен център. Разкрити са три антични сгради, пет олтара и многобройни култови площадки и ритуални огнища. Освен това съвсем ясно помня правилните очертания. Няма как да е случайно — в природата не съществуват прави линии.

Слънцето отвън ги заслепи и двамата присвиха очи едновременно. Жегата ги блъсна и ги накара да се задъхат.

— Боре, а ако грешим изцяло? Ако всъщност няма никаква връзка между онази каничка, фреските, мистериите и Залмоксис? И ако няма никаква пещера, в която да е прекарал четири години, а това отдолу е нещо съвсем различно — останки от друга могила например?

Боряна се спря и се обърна към него. Очакваше да се ядоса и да му повиши тон, но вместо това тя се засмя тихо.

— Не грешим, бъди сигурен. Сигурно ти изглежда налудничаво, но те уверявам, че сензационни археологически открития са правени и с много по-малко първоначална информация. Каквото и да се намира отдолу, то със сигурност има връзка с мистериите. Не забравяй, ние не се опираме само на предположения, имаме достатъчно факти.

Изправи длан пред лицето си и започна да свива пръст след пръст.

— Първо, неизвестен храм — такъв, какъвто не е срещан досега. Да не забравяме надписа, който водеше към него — той идва отнякъде, нали? — Петър кимна, а тя продължи: — Второ, там намерихме златно копие на съществуващо съкровище, вече свързано с мистериите. След това: фреските несъмнено изобразяват ритуал, който е бил пазен в дълбока тайна и е свързан с Кабирските мистерии, пречупени през космогонията на траките. И не на последно място — упоритостта на онези, които ни затвориха в скалите. Сега онова, което възрастният мъж каза накрая — дали златната каничка е автентична — вече има смисъл. Само този факт трябва да ти е достатъчен, за да разбереш, че историята не е разплетена докрай.

Тъмните ѝ очи искряха в ярката слънчева светлина.

— Освен това символиката в гробницата, касаеща Великата Майка, е прекалено натрапчива. Забеляза ли как е оформен саркофагът на Дромихет?

Петър кимна.

— Онези нагънати елементи в четирите края?

Само преди минути се бе взирал с интерес в този елемент, възхищавайки се от точността на изработката. Краищата представляваха изпъкнали релефи със сложна овална форма, който имитираха някакъв флорален мотив. Напомняха на части от конструктор лего, които сякаш държаха сглобен целия саркофаг.

— Точно те. Знаеш ли, че същите мотиви, използвани по същия начин, ги има и в статуята на Великата Майка в Пергамон?

— И какво от това?

— Тронът на богинята, пресъздаден в саркофага на Дромихет? Не разбираш ли символиката? Цялата гробница крещи от символика, свързана с Кабирските богове и хероизацията. Никъде другаде няма подобно нещо. Да продължавам ли?

Петър я погледна, усмихна се и каза:

— Не е необходимо, вярвам ти. Освен това все още искам да разбера какво е имало под стълбата на дядо.

Тя закрачи отново, без да каже нищо повече. На лицето ѝ се четеше онази упорита решителност, която Петър вече бе забелязал у нея след смъртта на професора.

Сигурен бе, че зад упорството ѝ се криеха чувства, които не желаеше да сподели. Може би искаше по някакъв начин да стигне до дъното на всичко, за да си докаже, че смъртта му не е. Била напразна. Може би търсеше професионално признание. Съвсем нормално бе да е така — дори самото откритие на тайния храм бе световна археологическа сензация. Връзката му с Кабирските мистерии наред с изображенията на ритуала правеха този факт безценен в културен план. Можеше да има и друга причина, която я кара да върви напред, а можеше да е някаква комбинация от всичко накуп.

Каквато и да бе причината, той я подкрепяше. Не бе забравил, че онези иманяри убиха професор Николов — убийство, което полицията приписваше на него. Ако съществуваше малък шанс да намери доказателство за невинността си, той бе готов да го потърси.

— Дали онзи полицай ни търси?

— Петков?

— Да. Нали не трябваше да напускаме града, искаше още да ни разпитва, а ние…

— … ние не го послушахме — завърши Петър. — В резултат без малко да ни убият.

— Остави това сега — махна с досада Боряна. — Въпросът е дали не ни търсят. Ами ако ни арестуват? Все едно ние сме извършителите и сега бягаме. Направо си мирише на вина.

Вървяха под силното слънце към колата, единствена на празния паркинг. Ситните камъчета по пътеката скърцаха под стъпките им.

— Не мисля. Ако Петков беше сигурен, че съм виновен, щеше да ме задържи. Не смятам, че има някакви доказателства. По-скоро искаше да ни сплаши, за да си кажем всичко, което знаем.

Докато идваха насам, бе мислил върху това. На чиста глава, от позицията на изминалите дни, ситуацията му изглеждаше по-ведра, отколкото в началото. Можеше да я успокои.

— В противен случай щеше да ни обяви за държавно издирване и да ни хванат още на първия разклон. Освен това предполагам, че колите под наем имат някаква система за проследяване. Само да поиска, и ще ни намери, ако има сериозна причина.

— Това е успокоително — добави Боряна с нескрита ирония.

— Значи, все още не ни мисли за убийци.

Петър сви рамене и се усмихна към нея.

— Кой знае, може да търси неоспорими доказателства. При всички случаи не искам да се свързваме с него. Сигурно ще иска да ни върне обратно… после разпити, обяснения… Нищо противозаконно няма да ти е изключен телефонът.

Усмивката на Боряна бе ослепителна. Съвсем ситни, едва забележими капчици пот се бяха събрали над горната ѝ устна.

— Да, нито да обикаляш исторически забележителности.

Очите ѝ го гледаха дяволито.

Петър отвори шофьорската врата и отвътре изригна невидим облак нагорещен въздух. Облегна ръка на тавана, но бързо я отдръпна — пареше като нагорещен тиган. Погледна към Боряна, изправена от другата страна.

— Сега накъде?

Виктор пое пожълтелия лист хартия с внимание, граничещо с нежност. Сърцето му биеше до пръсване, но той се стараеше да не му личи. Най-накрая — само крачка го делеше от събирането на всички части на пъзела.

Погледът му пробяга по документа, ситно изписан с наклонен надясно почерк. Опита да прочете думите, но те бяха написани на непознат език. Вдигна очи към Ото.

— Какво е това? Не разбирам, някаква шега ли?

Очите на възрастния мъж сияеха.

— Не, Виктор, съвсем не, никаква шега няма тук. Това, което държиш, е документ или поне част от документ, който е разковничето към онова, което търсиш.

Виктор сви очи и се загледа в Ото. Възможно ли бе да знае към какво се стреми? Имаше ли някакъв шанс да е успял да постави всички късчета информация на местата им и да прозре истинския му замисъл?

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо.

— Това, драги ми приятелю, е част от архива на професор Геза Фехер.

— Кой? — отдъхна си Виктор.

Възрастният мъж меко се засмя.

— Ето, виждаш ли — чудесно е, че нашата организация има толкова стройна структура — всеки от нас има област, в която е специалист. Затова все още си принуден да търпиш ужасното ми произношение.

Виктор не каза нищо, но усети известно неудобство, явно германецът го познаваше по-добре, отколкото предполагаше. Освен това бе прав — Ото изпълняваше функции, които в свободна трактовка биха могли да се определят като библиотекар или шеф на архив. Само че това бе архив, трупан с векове, съдържащ документи и артефакти, които нито един музей не подозираше, че притежават. Не знаеше колко обемист трябва да е този архив, но предполагаше, че е пръснат на различни места из света. Например като това, в което се намираше в момента. Места със силно ограничен достъп, където не влизаха случайни хора. Всъщност съществуването на подобни места бе известно само на хората от върховите нива в организацията. Общо четирима.

Ото продължи, все така усмихнат.

— Професор Фехер е унгарски учен, работил в първата половина на миналия век. Профилирал е усилията си в търсенето на връзки между старомаджарите и прабългарите. Работил е в България няколко години, като е поддържал отлични връзки с българските учени по онова време.

— Какво общо има той с онова, което ми е необходимо?

— Нищо, разбира се.

Виктор усещаше, че Ото си играе с него, но не можеше да направи нищо. Съвсем явно бе, че старецът е открил нещо, така че реши просто го остави да се наслади на дребното си надмощие в момента, колкото и да се дразнеше.

— Неговите открития, ако въобще мога да ги нарека така, не са от значение. Това, което те интересува, е архивът му.

— Продължавай.

Възрастният германец се протегна към чашата си и я взе в ръка.

— Цяло щастие е, че сме успели да запазим архива непокътнат и в пълен комплект.

— Ото, моля те! — избухна Виктор. — Разбирам, че и това е важно, но не може ли да се концентрираме върху нещата, които ме интересуват.

— Виктор… — тъжно поклати глава старецът — младостта ти пречи да разбереш, че няма маловажни неща. На твоите години нетърпението би трябвало да се е трансформирало в мъдрост.

Очите на беловласия мъж го гледаха с мек укор.

Виктор се облегна обратно на дивана със стиснати зъби.

— Извини ме, Ото, може би съм напрегнат от пътуването. Моля, продължи, разкажи ми за архива на професор Фехер.

Старецът отпи и постави чашата си обратно на масата.

— Разбирам те напълно, няма как да не си уморен. Да продължим утре може би? След като си починеш?

— Не е необходимо, моля те, приеми още веднъж извиненията ми, държах се непочтително.

Нещо в стареца го караше да се чувства, сякаш се намира пред учителя си от началното училище. Въпреки че бе на петдесет и четири години, Ото все още го наричаше „млад“ и му заявяваше в лицето, че е невъздържан. По някаква причина се почувства засрамен и усети как се изчервява.

Възрастният германец го наблюдаваше с мълчалив интерес.

— Кажи ми за архива — каза Виктор, като се намести удобно.

— Архивът е тук, пред теб — кимна към масичката Ото и скръсти ръце на гърдите си. — Както вече споменах, цяло щастие е, че сме успели да го запазим, тъй като е трябвало да бъде изгорен.

— Как така?

— Професор Фехер е бил арестуван от нацистите по време на Втората световна война и съвсем естествено, архивът му е бил конфискуван. Пропагандата на Химлер е сметнала описаните концепции за погрешни, но не са желали да поемат излишен риск и го предали за унищожение.

— Не е необходимо да питам как е попаднал при нас, предполагам?

— Много бих искал да мога да ти отговоря, но истината е, че нямам представа — въздъхна Ото. — Предполагам, че друг наш специалист го е проследил и след това го е подменил — така или иначе, след като по документи е унищожен, никой не го е търсил повече.

Виктор отпи от питието си.

— Чудесно. Това, че е запазен.

— Да — съгласи се Ото, — нали? Организацията е известна със слабостта си към специализирани текстове още от създаването си.

Интересно. Виктор не подозираше, че някой знае кога е била създадена структурата, на която се подчиняваше. Както всички посветени бе наясно, че основите ѝ произлизаха от мистичното учение на Елевзинските мистерии. Добре известни в Древна Гърция, корените им бяха още по-назад, стигаха до невъобразимо по-стари ритуални практики. Само че никой друг извън тесния кръг, на който той принадлежеше, не подозираше за истинското им значение. Големите богове пазеха ревниво тайните си, споделяха ги с малцина. Неясните сведения за Кабирските мистерии не бяха приемани сериозно и никой не им обръщаше внимание.

Доколкото познаваше многопластовите манипулации, до които често се бе налагало да прибягват през вековете, нито чудно информацията да бе умишлено унищожена или дори по-вероятно — променена до неузнаваемост. Въпреки това досега не се бе натъквал на директна препратка към нещо, което дори да намеква за фактическо създаване, за определен момент в миналото, от който да започва съществуването ѝ. Дълго бе разсъждавал над това и можеше да предположи приблизително момента на възникване на необходимостта от нея, тъй като следите на ритуалния набор се губеха в приблизително точен период — някъде през четвърти век преди новата ера.

Малко след това келтският предводител Брен бе събрал стохилядната си армия и бе поел на поход към земите на траките, където, макар и много преди това, за последно бе извършен ритуалът. Келтският вожд бе създал на мястото свое царство, просъществувало в продължение на седемдесет години, но не бе успял да се добере до нито една част от набора. Това, разбира се, бе съвсем очаквано. Тогава търсенето е било съсредоточено върху племенните жреци на астите, без никой да заподозре, че ритуалният сервиз е разделен на части. Едва по-късно, през средните векове, когато Кристиян Розенкройц предприема пътуването си на изток, успява да се добере до информацията, която даде тласъка на неподозирано по мащабите си търсене. Въпреки това началото бе положено именно от Брен. Предводителите се сменяха през вековете, но всички до един следваха неговия завет.

Организацията бе съставена от множество преплетени структури, част от които известни в обществото под различни наименования, чието съществуване бе умишлено обвито в мистика. Често противоречиви по предназначение, те бяха част от едно цяло. Макар всяка от тях да имаше точно определена функция, те често се преплитаха и свързваха. Разпространените разбирания за дейностите им бяха твърде Далеч от истинската причина да съществуват. Разбира се, това бе елемент на заблуда с намерение истинската цел, онази, към която той се стремеше, да остане скрита. През вековете това бе довело до обвинения в ерес, преследване и дори до унищожаване на цели клонове от организацията поради невежество и задкулисни машинации. Въпреки невероятната власт, която организацията притежаваше, всички усилия бяха напразни. Досега.

Не искаше да пита в този момент, щеше да остави това за по-късно, когато изкопчи от стария козел онова, за което бе дошъл.

— Разбира се, всичко е възможно — отвърна замислено Георги.

Петър отпи глътка кафе и мълчаливо продължи да наблюдава разговора между управителя на музея и Боряна.

Този път Жоро не изглеждаше изненадан от посещението им, а по-скоро озадачен. Естествено, бе много любезен и отново ги покани в кабинета си. Направи кафе на очукан електрически котлон, скрит в един от шкафовете на гардероба. Петър се чудеше кога ли ще се изнерви докрай и съвсем открито ще попита Боряна какво наистина търси. Засега успяваше да се сдържи и отговаряше на въпросите ѝ, без да задава свои. Канцеларията му бе в същия захабен вид, както и вчера, само купчината с изписани листове върху бюрото като че ли се бе увеличила. Единствено светлината на следобедното слънце осветяваше износените мебели по-силно и цялата обстановка изглеждаше още по-потискащо.

Когато се качиха в колата на тръгване от Свещарската могила, Боряна бе пояснила, че Георги Божанов е единственият човек, който би могъл да им помогне. Сега, когато имаха ясна цел, тя предложи отново да се върнат в Русе, като разчиташе на помощта му. Неговите публикации върху погребалните обреди на гетите го правеха ерудиран специалист с международно признание, макар той самият да не търсеше известност. Боряна поясни, че не разбира защо досега не е защитил доцентура, въпреки че притежава необходимия потенциал. Освен това той също бе работил на Свещарската гробница. Настоя да му кажат какво търсят в действителност, без обаче да разкриват всичко.

Придържаха се към историята за намерения фрагмент, заради който предполагаха, че съществуват златни копия на Боровското съкровище. Боряна обясни идеята си за връзката между мистериите, Залмоксис и ритуалния набор. Умишлено пропусна момента, че идват от комплекса в Сборяново, както и това, че има замесена иманярска банда, готова на всичко, за да се сдобие с частите на ритуалния набор. По всичко личеше, че той ѝ вярва. Петър разбираше желанието ѝ да го предпази на всяка цена. Особено след смъртта на професор Николов.

Говореха вече половин час, като разговорът се водеше на бързи обороти и често правеха препратки към местности и термини, за които Петър подозираше, че са добре известни в археологичните среди. За негово съжаление те не му говореха нищо.

— А другаде? Освен Свещари? — питаше Боряна.

— В свещената Когайон, между Прут и Серет — засмя се Георги. — Страбон така казва, сещаш се.

— Да… — сви рамене Боряна — в Румъния. Само дето там няма нищо открито. Защо тогава фрагментът, който открих, е у нас? Знам какво казва Страбон, но няма ли някакви други препратки, които да сочат, че е възможно пещерата да е в нашите земи?

— Не, поне аз не съм чувал — поклати глава Жоро. — Какво не ти харесва на Свещари? Съвсем добре си се връзва. Ти беше там, знаеш какво видяхме. Помниш, че тази възможност се разглеждаше още тогава.

— Не става въпрос дали ми харесва, просто искам да проуча всички възможности. Ти си специалистът по гетите, няма кой да знае по-добре. Може би има нещо, което пропускам.

Георги въздъхна и каза:

— Според мен, ако въобще има някаква възможност пещерата на Залмоксис да се намира по днешните ни земи, то това е там, под Свещарската могила.

Петър постави чашата си на малката масичка, обсипана с многобройни избелели кръгове, и вдигна очи.

— Как може да се стигне до нея?

— С копане — усмихна се към него Жоро.

Усмивката му изглеждаше искрена, но Петър не можа да пропусне ироничния блясък в ъгълчето на очите му. Сигурно въпросът му изглеждаше идиотски.

— Е, да, де, това е ясно. Питах дали няма някакви източници, които да намекват нещо?

Този път присмехът бе явен.

— Е, сигурно колегите биха се досетили да ги проверят досега, нали?

Петър премълча, не искаше да се заяжда с този човек, а и усещаше, че Жоро има право.

Боряна вдигна рязко глава. Очите ѝ горяха.

— Жоро, помниш ли историята за онзи стар учител и тунела?

— Геза Фехер е водил подробни записки за проучванията си, както впрочем трябва да прави всеки уважаващ себе си археолог.

Ото се бе надвесил над купа с пожълтели листове и ги галеше несъзнателно с ръка.

— Имал е подчертан интерес към вероятните връзки между прабългарите и маджарите, макар нищо да не подкрепя теориите му. Това, разбира се, е без всякакво значение за нас, но илюстрира дълбокия професионализъм, с който професорът е подхождал към задачите си.

Виктор се бе отказал да бърза — старецът нямаше да се поддаде на натиска му и щеше да каже каквото има, когато реши. Седеше, удобно разположен до камината, и отпиваше на малки глътки от ароматното уиски, докато слушаше възрастния човек.

— Работи в онази малка страна България от 1921 до 1944 година, когато на власт идват комунистите и неговата кариера там приключва. Преди това обаче успява да проучи множество археологически находки на различни места из страната. Разчита надпис върху някакъв монумент, който се наричаше… — Ото се поколеба за момент — Мадарски конник. Да, точно така, Мадарски конник. Ти знаеше ли за това?

Въпросът свари Виктор неподготвен.

— Не, нямах представа.

— Е, има логика — сви рамене Ото. — Все пак прабългарите са били конен народ, както и старомаджарите. Но да не се отклоняваме. Въпросът е, че интересът му към археологическите находки в тази страна добива известен, хм… размах. Пример за това е работата му върху няколко чисто тракийски гробни могили в място, което се счита за древната столица на гетите. Намира се край село Свещари.

— Част от работата на археолозите се базира на местни легенди и предания — обясняваше Боряна. — Ще се учудиш колко добре се запазват съществени детайли при устното предаване на древни събития. Не е трудно да отсееш истината от плявата, когато знаеш какво търсиш.

Петър я слушаше и се опитваше да вникне в дълбочина, не искаше отново да се лутат безплодно.

— Добре, де, ясно, разказвали са се някакви легенди, но не сте ли проверили онези истории, които са били свързани с тази камера под главната гробница?

— Не — намеси се Жоро, — просто нямаше такива легенди. Имам предвид, които изрично да споменават наличие на друга камера под главната. Когато разучавахме митовете, не подозирахме, че е възможно да има и друга гробница, затова не им обърнахме особено внимание. След това вече нямаше време и финансиране.

— Всъщност относно гробницата имаше само една история, доколкото помня — допълни Боряна.

— Да, така беше, от общо три легенди само в една се разказваше за вход в гробницата.

Петър ги слушаше с нескрит интерес.

— Какво се казва в тази история?

Боряна и Георги се спогледаха.

— Не помня точно — отвърна младата жена. — Дори съвсем бях забравила за тази възможност допреди малко, когато ти попита за някакви източници, които да намекват нещо за влизане в гробницата. Просто не мислех в тази посока — добави тя, свивайки рамене.

Петър скрито тържествуваше — все пак се оказа прав в допусканията си относно исторически източници, макар и да предполагаше нещо, написано на хартия още в древни времена.

— Всъщност историята не казва много — каза Георги. — Доколкото помня, ставаше въпрос за някакъв учител от селото, който в края на двайсетте години на двайсети век карал учениците си да влизат в някакъв правоъгълен отвор в близост до могилата, вързани с прежда.

— Стигнали ли са до края? — Петър беше затаил дъх.

— Не, нито един. Слизали са на различно разстояние, преди да ги хване страх, като най-смелият е отишъл до около сто и петдесет метра — отвърна уредникът. — Естествено, може да бъркам цифрите. Важното е, че учителят е предполагал, че това е страничен вход към вътрешността, за който се носели легенди от по-отдавна.

— Те какво казват?

Георги сви рамене.

— Че има проход, дълъг към триста метра, ако помня правилно, който води до гробницата и излиза в скалите в близост до могилата.

— Само толкова?

— Ами да, ти какво искаш, точни размери и координати ли?

Петър се усети, че ако имаше зрънце истина в тези истории, то би било съвсем достатъчно, за да се открие входът към прохода при едно задълбочено изследване.

— Да, да… така е. Просто… искаше ми се да не е толкова оплетено — оправда се на свой ред той.

Жоро само кимна към него и добави.

— Не е само това. Малко след като учителят е спускал учениците си в прохода, входът към него е бил затрупан.

— Защо? — попита Петър.

Жоро вдигна рамене.

— Кой знае, може местните да са се страхували, че онзи учител ще погуби децата им. Може и да е нещо друго — факт е, че не се знае кой е затрупал входа.

— Всичко това… — поколеба се Петър — дали е достоверно? Може ли да се вярва на тези истории?

— Разбира се. Разпитахме осем души, които като деца са влизали в пещерата или каквото и да е било там.

Петър не можеше да повярва на ушите си.

— Говорили сте с живи свидетели, които са минавали по проход към вътрешността и не сте проучили напълно обстоятелствата?

— Пете, не е така — намеси се Боряна. — Спомни си, когато е говорено с местните, гробницата вече е била открита, но не се е знаело за съществуването на камерата отдолу. Никой не е подозирал дори. Навярно всички са предполагали, че в легендите става въпрос за предполагаем вход към гробницата на Дромихет, а ние вече я бяхме разкрили. Освен това вероятно точно тази легенда е била отхвърлена като изцяло невярна поради факта, че в гробницата никъде няма открит таен вход. Сигурно някой е сметнал, че това е просто пещера, в която налудничав учител е тормозел учениците си.

Така си беше, защо да се отделят сили и средства в търсене на някакъв проход към нещо, което така или иначе вече е достъпно?

— И е потънала в забрава до момента, в който сте открили онази аномалия.

— Всъщност не — каза Георги. — Дори тогава никой не обърна внимание, все пак бяха минали години между двете събития.

— Разбирам — съгласи се Петър. Отпи от кафето си и попита: — Къде е входът, трябва да го проверим, нали?

Георги Божанов се почеса с показалец по върха на носа.

— Помня само предполагаемото му местоположение. Не забравяй, бил е затрупан преди почти век. Цяла гора може да израсте над него за толкова време. Освен това беше твърде отдавна и не съм сигурен в подробностите.

Мерцедесът на Славея завиваше зад ъгъла, когато видя доктор Казакова и Петър Георгиев да излизат от тъмносиньо БМВ, паркирано пред Регионалния исторически музей. Отне му секунда, докато ги разпознае, но успя да реагира навреме и викна на Кофата да свие в първата пряка. От прикритието на околните сгради той необезпокоявано проследи как двамата се насочват към страничния вход на музея.

Каза на Кофата да паркира в страничната уличка, без да губи от поглед сградата и тъмносиния автомобил пред нея.

— Работата е там, че професор Фехер проучва две малки могили в района през лятото и есента на 1930 г., където, без да иска, прави сензационно откритие, което не оповестява.

Виктор търпеливо слушаше, не задаваше повече въпроси. Ото продължи монотонно да разкрива информацията, с която разполагаше.

— По време на теренните проучвания той е наемал работници от близките села, които в интерес на истината навярно са търсили съкровища, за да ги задигнат. Една нощ, два дни преди края на разкопките, двама от работниците му копаят в задния край на едната от могилите и на дълбочина от метър и шейсет се натъкват на каменна плоча. Не успяват да разкопаят достатъчно, за да я извадят за кратката нощ, и решават да кажат на професор Фехер за откритието си вероятно от страх, че ще бъдат предадени на властите.

Въглените в камината тлееха, покрити със сива пепел. В приглушената зеленикава светлина от единствената настолна лампа лицето на възрастния човек сияеше от ентусиазъм.

— Водят професора до изкопа и му показват какво са намерили — тържествуващо завърши той.

Виктор разбра, че от него се очаква да реагира, и попита вяло:

— Какво?

— Ето тук е интересното! — възкликна Ото. — Това, което са намерили, никога не става известно.

Наведе се над масичката и впери искрящ поглед в човека пред себе си.

— През 1934 г. професорът публикува изследванията си върху гробниците, но не споменава нито дума за откритата каменна плоча.

— Вероятно това ни води към неговия мистериозен архив?

— Именно! — възкликна старецът. — Преди да стигнем до него обаче, трябва да поясня, че точно фактът, че не е публикувал нищо за откритата плоча, ни насочи към архива му.

— Как така? — недоумяваше Виктор.

— Както вече споменах, професорът напуска страната два дни след случилото се, но изявява желание да се върне отново там и да продължи с разкопките година по-късно. Този път властите не са му позволили. Освен това интерес предизвиква реакцията на друг археолог към работата на професор Хефер. Казва се Богдан Филов и дори за кратко е бил министър-председател на България през онези години.

— Да, знам кой е той — потвърди Виктор, — но какво общо има с професор Фехер?

— Нищо на пръв поглед. Оказва се, че той навярно е разбрал за иманярските набези на местните и за откритата каменна плоча, въпреки че Фехер нарежда изкопът да се запълни отново и да се покрие с трева — така, сякаш никога не е бил изкопаван. — Очите на възрастния германец тържествуваха. — Шест години по-късно Филов извършва няколко сондажа в района, но не открива нищо, въпреки че навярно е издирил хората, които са направили изкопа през онази нощ. Интересното е, че не публикува нищо от тези сондажи, сякаш иска всичко да остане незабелязано.

— Тоест? Не е копал на правилното място или…

— Хахаха… — засмя се меко старецът, — виждаш ли, млади приятелю, всеки детайл е важен. Не, точно на мястото е копал, само че там вече не е имало нищо.

Валери Петков стоеше облегнат на стената в дъното на централната зала на районното управление, докато държеше чашата с горещо кафе в дясната си ръка. Ежедневният брифинг бе скучен както винаги, затова не му обръщаше особено внимание.

Въпреки многото хора в залата цареше тишина, нарушавана единствено от тихото жужене на проектора, който запращаше към голям квадратен екран серия от образи.

Шефът им изреждаше информацията за изминалото денонощие с монотонен глас.

— … убитият Кирил Калев е добре познат, с тлъсто досие. Работил е за Георги Златанов с прякор Славея — иманяр от тежка категория, който контролира северната част на страната…

— Дочу Петков несъзнателно.

Убийства, кражби, сбивания, нападения — ежедневни доказателства за недостатъците на човешката природа. Нещата, от които се състоеше работата му, онова, до което никой друг не искаше да се докосне — мръсните части на човечеството, мрачните късчета, които всеки притежаваше. Потънал в мислите си, Валери отпи глътка кафе.

На широкия екран, заел почти цялата стена, се проектира контрастната снимка на жертвата от поредното убийство.

— Как предлагаш да постъпим?

Безмълвен, Георги съсредоточено изучаваше петната по изтрития килим. После тихо каза:

— Боряна, знаеш, че не може да се направи нищо официално. Разрешенията ще отнемат много време, да не говорим, че най-вероятно становището ще бъде отрицателно.

Младата жена седеше пред него в захабения фотьойл, скръстила крака. Гледаше уредника с лека усмивка, наклонила глава.

— Официално? Жоро, нямаме време за официални неща.

Управителят стреснато вдигна глава.

— Да не искаш да търсиш сама? Но… но Боряна — заекна той, — това е непрофесионално. Не мога да допусна, че въобще говориш за тези неща.

— Защо? — усмивката ѝ излъчваше невинност. — Ние няма да изнасяме нищо, нали така? Единствено искаме да видим накъде води някаква дупка в полето.

— Но… но… — очите на Жоро шареха наоколо — но това е незаконно.

— Е, хайде сега, незаконно — възрази Боряна. — Незаконно би било да разравяме могила например. Или да търгуваме с антики.

Уредникът седеше с отворена уста, без да може да каже нищо.

— Освен това ти няма да знаеш за това — каза тя и добави: — Ще си извън всякакво подозрение.

Петър долови известна насмешка в последното изречение, но не си позволи да реагира. Не искаше да провали опитите е да изкопчи информацията от Георги.

— Просто искам да ми припомниш къде се намираше входът според легендата.

Той отново наведе глава към килима. Стоя неподвижно, скръстил ръце на гърдите си, потънал в размисли, после промълви:

— Защо това е толкова важно за теб? И защо е толкова спешно?

Въпросът завари и двамата неподготвени.

— Казах ти… — започна Боряна — открих фрагмент на…

— Стига! — рязко я прекъсна Георги. По бузите му избиха червени петна.

Изненадата по лицето на младата археоложка не можеше да се прикрие.

— Този път искам истината, Боряна, не се опитвай да ме баламосваш повече — продължи уредникът на висок тон. — Обидно е. Нали не ти приличам на глупак?

Боряна хвърли бърз поглед към Петър и той едва забележимо кимна.

— Не, Жоро, никак дори…

— Тогава не ме лъжи повече — каза той вече по-меко. — Съвсем ясно ми е, че цялата история за случайното ви идване тук, дълбокия интерес на господина към траките и специфично към Боровското съкровище е нещо, скалъпено набързо.

Очите му горяха, а лицето му излъчваше твърдост, която Петър не предполагаше, че ученият може да притежава.

— Добре, така да бъде — започна младата жена, поемайки дълбоко дъх. — Може би трябва да ти разкажем всичко отначало.

Славея изчакваше в страничната уличка, вперил поглед в беемвето, от което слязоха доктор Казакова и Петър Георгиев.

Спуснал леко прозореца на автомобила, той пушеше цигара след цигара.

Когато ги видя да слизат от колата, не повярва на очите си. Недоумяваше как бяха успели да се измъкнат от онзи каменен капан, особено когато видя с очите си какъв огромен скален къс закрива входа към храма. Вероятно е имало друг изход, който Виктор не е забелязал. Или пък някой им е отворил. Но как? Плочата с барелефа на Херос все още бе у него. Дали пък онзи дърт мръсник не ги е пуснал, преди да излети за Лондон?

Нямаше никаква логика, не бе възможно да е толкова глупав.

Независимо от причините онези бяха живи, бяха наясно с това кой се опита да ги убие, и което е по-важно — с това кой уби професор Николов. Трябваше да ги отстрани. Бързо и този път ефективно.

Кофата седеше до него, зяпайки разсеяно през предното стъкло. Не бе помръдвал от час. Златанов знаеше, че той не тръгва никъде без оръжие, и започна да обмисля възможностите.

— Това е всичко, кълна се.

— Вярвам ти — отвърна простичко Жоро.

— Добре, защото това наистина е всичко. Сега разбираш защо е цялото бързане, нали?

— Защо не ми каза от самото начало?

— Защото… — поколеба се Боряна — защото не исках да те замесвам. Нямам представа дали онези няма някак да разберат, че сме се срещали с теб, а след онова, което се случи с Антон…

Гласът ѝ заглъхна, без да довърши, и очите ѝ се изпълниха със сълзи. Отмести поглед към Петър, търсейки подкрепа. Той сложи ръка на рамото ѝ и леко я стисна.

— Разбирам… Наистина разбирам — тихо каза уредникът.

Георги Божанов чудесно разбираше и останалата част от причината Боряна да не сподели с него всичко, но реши да не настоява повече. Така или иначе нещата се връзваха. Откритието им бе изумително и със сигурност щеше да предизвика сензация. Естествено, откривателят щеше да получи освен академичното признание и всички останали облаги. Парите биха били само малка част от тях на фона на световната известност и слава.

Гласът на Петър го извади от мислите му.

— Ще ни помогнеш ли?

— Бих искал да мога — отвърна той.

— Какво ти пречи?

— Казах вече, не помня много.

— Добре, де, поне ни кажи къде да търсим — настояваше Петър.

— Не пазиш ли записките си? — гласът на Боряна бе възвърнал увереността си и от сълзите нямаше и следа. — Помня, че записваше всичко паралелно с другите.

— Всъщност да, пазя ги. Само че не са тук.

— А къде?

— У нас. Пазя всичко, по което съм работил, но вероятно ще отнеме време да изровя онова, което ви е необходимо.

— Чудесно! — възкликна Боряна и се изправи. — Времето е ресурс, чиято липса усещаме извънредно осезателно, затова — да вървим към вас.

Жоро потри брадата си с длан.

— Защо не изчакате тук? Аз ще отскоча набързо и ще се върна. Майка ми е болна и не желая да я безпокоя.

Боряна понечи да възрази, но той я прекъсна:

— Няма да се бавя.

— Става — намеси се Петър, — ще те изчакаме.

Славея забеляза дългата фигура на Георги да се измъква от входа и да поема нанякъде с широки крачки.

Това го изненада. Налагаше се да измисли нещо бързо, защото искаше да разбере какво се случва в музея, а ако онези двамата останеха без наблюдение, като нищо можеха да се измъкнат. После иди ги търси. Кофата беше вариант. Не му се искаше той да действа самостоятелно, но нямаше избор — всяка минута, през която Боряна и Петър бяха все още живи, го приближаваше към затвора. Освен това никак не желаеше да се замесва пряко в смъртта им.

— Пищовът в теб ли е? — завъртя глава към бияча.

Кофата се сепна и прекара ръка по задната страна на колана си.

— Да — отвърна, вдигайки вежди.

— Слушай сега — отсечено каза Славея, — чакаш тук, следиш за ония двамата. Когато излязат, тръгваш след тях и…

Младежът го гледаше безизразно.

— Какво бе, тъпанар, да ти го нарисувам ли искаш? — повиши тон Златанов. — Трепеш ги, бе!

Кофата кимна.

— След това се измъкваш и се покриваш. Аз ще те потърся. Ясно?

Онзи отново кимна.

— Само гледай да объркаш нещо, убих те — вгледа се в очите му, но те не трепнаха. — Айде, действай — добави за последно и излезе от колата.

Георги крачеше замислен по горещите пусти улици и се чудеше дали това, което е напът да направи, е правилно. Излъга, когато каза, че ще обезпокоят майка му — старицата бе починала преди година, но Боряна не знаеше това. Искаше да остане за малко сам. Домът му се намираше наблизо и нямаше да отнеме много време да стигне дотам, а имаше нужда да осмисли напълно онова, което чу.

Откритието на Боряна го бе зашеметило. Въпреки че участваше в разговора преди малко, мислите му се въртяха около чутото и всичко онова, до което щеше да доведе, веднъж оповестено.

Фактът, че е разкрит непокътнат храм, в който са се извършвали ритуали, свързани с древните учения на Кабирските мистерии, при това изграден на такова място, с подобна система за сигурност, го караше да преосмисли всичко онова, което бе учил до момента. Ами съдовете? Самата идея за изработка на имитации в древността изглеждаше фантастична. Колко ли важни трябваше да са? Дяволите да го вземат, та нали пишеше труд върху погребалните ритуали и космогонията на гетите! Варварският имидж на траките губеше яркост и вместо това се натрапваше образът на одухотворен народ, чиито жреци са извършвали сложни, забулени в мистика ритуали, свързани с безсмъртието на знанието и ценността му в древната обществена система. Още по-силно изпъкваше тази необичайна сложност на учението, което явно намираше прием както при астите, съдейки по местонахождението на храма, така и при гетите и… кой знае още при кого. Или териториите, за които се предполагаше, че са обитавани от тракийски племена, бяха тотално погрешни? Пълен абсурд!

В тази светлина орфическото учение, което бе значително по-познато, се изместваше от фокус. Кое ли бе първообраз? Дали едното бе развито вследствие на другото, или просто бе явна негова форма? Кое ги разделяше?

Въпросите се трупаха един след друг, без да имат отговори. Поне засега.

Онова, което Боряна му каза за ритуалните съдове, за ритона с образ на жена, изрисуваната инструкция, бе напълно непознато досега. Сензацията щеше да бъде голяма независимо от тълкуването. При това щеше да повлече след себе си невиждана по мащабите си проучвателна дейност. Всичко, открито до момента, би трябвало да се огледа от нов ъгъл… Освен това поставяше под съмнение значителна част от историческите извори, ползвани за оформяне на картината на древните общества. Историята на Херодот, съчиненията на Хекатей, всичко трябваше да се прочете с друг поглед.

Потънал в размисъл, той дори не чу тихите стъпки зад себе си. Едва когато тежката ръка на Славея се стовари върху рамото му, Георги разбра, че има някого зад него.

Стреснат, той опита да се завърти и отскубне, но юмрукът в слънчевия сплит го остави без дъх. Зави му се свят и малко остана да припадне там, на безлюдния тротоар.

— Закъде си се разбързал бе, дългуч? — попита тихо дебелакът, като го стисна за врата.

Жоро не можеше да поеме дъх, само отваряше уста в безплодни опити да издаде звук. Приведен, той посочи с ръка напред и успя да процеди:

— У… нас…

— Аха, у вас. Айде тогава.

Златанов го изправи и го хвана под ръка. Стискаше го силно за лакътя, като същевременно извиваше китката му до болка.

— Давай по-бързичко.

Георги опита да ускори крачка, като дишаше на пресекулки.

— По-бързичко казах.

Ударът в ребрата накара Георги да простене звучно.

Двамата приличаха на нескопосана карикатура на двама пияници, единият — дебел, другият — сух и дълъг, клатушкащи се през сънливия опърлен град.

Когато потънаха във входа на блока, където живееше уредникът, Славея разхлаби хватката си и прошепна:

— Гледай да не направиш някоя глупост.

Жоро кимна и с несигурни крачки се заизкачва към третия етаж.

Влязоха в средния апартамент и Славея внимателно затвори вратата зад тях. Обърна се към Георги и го облегна на стената на коридора, като го държеше за раменете.

— Кажи сега, адашче, какви ги вършиш ти?

Божанов премигна уплашено, очаквайки нов удар, и извъртя глава настрани.

— Никакви… — едва промълви.

— Така ли? — с престорено любопитство попита Славея. — Ами ония двамата какво правят пак при теб, а?

— Не знам.

Въпреки че го очакваше, ударът го изненада. Ниско долу, под колана, той изпрати нова парализираща порция болка, която замъгли погледа му. Този път не успя да остане на краката си и се строполи, превит върху хладната теракота. Стискаше ръце между краката си, но не успяваше да спре болката. През пелената ѝ дочу хихикането на Славея.

— Не така, професорче, не така… Нали сме приятели, бе, а? Нали така?

Клекна до него и нежно сложи ръка на рамото му.

— Айде, айде, успокой се — потупа го леко. — Ей сега ще ти мине.

Изправи се и запали цигара. Гледаше в свитото тяло на Божанов и не спираше да се удивява колко лесно се пречупват хората. Ето, този например дори не беше необходимо да го удря. Но пък му помагаше да си поотпусне нервите. Освен това никак не обичаше някакви учени педалчета да му се правят на хитри.

Побутна го с крак.

— Стига циври, нищо ти няма. Ставай, че да не те оставя долу за по-дълго.

Георги Божанов се изправи, подпирайки се на стената. Болеше го, но не искаше да изпитва нещо подобно отново.

— А така — усмихна се Славея, — виждаш ли, че си мъжко момче?

Хвана го за рамото и го поведе към малката кухня. Жегата в нея бе и без това нетърпима, но Златанов затвори единствения прозорец и посочи към олющен стол около малка квадратна маса, покрита с бяла покривка.

— Сядай.

Огледа се наоколо, намери една стъклена чаша, напълни я с вода и я подаде на Георги. Той отпи жадно и я постави на масата.

— Защо го правиш това? — попита. — Нали ти казах всичко още вчера.

— Еее… — мазно се ухили дебелакът, докато сядаше срещу него — да, ама нали ти казах, че ще дойда? Пък и айде сега, не си честен с мен, нали така?

Георги го погледна с наведена глава.

— Честен съм…

— Аааа — прекъсна го Славея, — не така, че пак ще ми цивриш! Защо не ми каза, че тия са ти на гости?

— Не знаех наистина — забързано заговори уредникът. — Тъкмо дойдоха и ти…

— Какво аз, бе? — надигна се от стола Златанов. — Пак ли искаш да те шамаросам? Знаеш ли откога ви гледам как си гукате заедно, а? Кого баламосваш?

— Ама аз… не знаех, че трябва да ти се обадя… — гласът на Георги едва се чуваше.

— Така ли? Бреййй… ами че аз сигурно съм забравил да ти кажа — тюхкаше се Славея. — Да, бе, сега се сещам, не ти казах. Ох, че съм и аз…

Поклати глава с виновна усмивка и се надвеси през масата към Георги.

— Ще ме извиняваш, нали, за неудобството… — ръката му се стрелна и зашлеви звучен шамар, от който главата на Божанов се завъртя настрани. — Ама нещо не си ме разбрал.

Седна тежко в стола, привърши цигарата с едно опъване и я загаси в покривката на масата. После каза:

— Айде сега, дума по дума.

Кофата не отделяше очи от сградата пред себе си.

Яд го беше, че Славея го остави сам и се изниза, но нищо не можеше да направи. Избор не съществуваше, знаеше го много добре, но никак не обичаше да действа прибързано.

Друг път също се бе налагало да реагира според обстоятелствата и се бе измъквал, но в онзи случай условията бяха различни. Тогава разкопаваха гробница близо до Стара Загора и попаднаха на златна маска. Наложи се да използват трима местни за тежката работа, макар Славея да беше пределно наясно къде да търси. Направо да му се чудиш на тоя човек — сякаш има вграден детектор в главата си — никога не се бе случвало да ги прати някъде и да сгреши. Тогава обаче трябваше да бързат, защото не бяха на своя територия, и Славея изпрати него и Кирето да наглеждат работата.

Естествено, ония се взеха за много важни, като видяха златото, и решиха да го задържат за себе си. Знаеха, че Славея няма влияние в района, и разчитаха, че неговите хора няма да им се опрат. Е, да, ама точно тук сгрешиха, ухили се Кофата вътрешно. Тогава с Кирето първо ги пребиха здраво, а когато оня, дето се правеше на тартор, извади пищов, Кофата не се поколеба. И досега никой не бе открил телата им под тоновете пръст.

Само че тогава беше нощ, сред полето, а сега бе ярък слънчев ден в многолюден град.

Кофата хапеше долната си устна, докато оглеждаше празната улица.

Не се мяркаше жива душа, но той бе наясно, че винаги има някого, който гледа. Не искаше да поема излишни рискове, а това нямаше как да стане тук, на място. Трябваше да ги проследи и да използва удобен момент.

Необходим му бе втори човек. С помощник би могъл да остави колата някъде, където да не бие на очи, да ги проследи и да подбере подходящ момент. За съжаление, Кирето го нямаше вече.

Славея така и не издаде подробности около изчезването му, но Кофата се досети, че е направил сериозен гаф. Зачуди се дали всъщност Златанов не си е измил ръцете с него, за да прикрие себе си. Той им бе наредил да вземат златото и да пречукат дъртия, а вчера друго каза. Очевидно нещата се бяха объркали и Кирето го бе отнесъл. Жалко, макар понякога да се правеше на по-голям хитрец, отколкото трябваше, Кирето не беше лошо момче. Бяха минали през сериозни изпитания и несъзнателно свикна да разчита на него. Обаче накрая явно нещо бе объркал.

Кофата не искаше да обърка нищо.

Хвърли бърз поглед по улицата пред себе си, но освен паркираните нарядко автомобили не забеляза никого.

Не виждаше как ще излезе, ще се приближи до тях и ще може да стреля и в двамата, без да го забележат. Освен това навярно някоя любопитна бабичка от скука наблюдаваше улиците да не би случайно да изтърве повод за клюка.

Нещата не изглеждаха добре. Никак не изглеждаха добре.

Освен ако не ги приклещеше някъде на закрито. Мисълта се прокрадна в съзнанието му и се задържа там, набирайки сила.

В музея например.

— Боре, дали трябваше да му казваме всичко? — попита Петър, след като Георги Божанов ги остави сами.

— Не знам — отвърна Боряна, все още скръстила крака във вехтия фотьойл. — Имахме ли друг избор?

— Сякаш не — съгласи се Петър, после добави: — Особен човек е този Георги.

— Нека да видим какво ще излезе от записките, пък тогава ще го обсъждаме.

— Колко добре го познаваш?

— Жоро ли? О, отдавна го познавам. Работили сме заедно — отвърна тя, махайки небрежно с ръка. — Сваляше ме доста упорито по едно време.

— Мда, личи си, още не му е минало.

Боряна го стрелна с поглед изпод вежди.

— Затова ли не го харесваш?

— Абе, де да знам, може и за това да е — тросна ѝ се Петър и отиде до прозореца.

Всъщност нямаше причина да не харесва уредника на музея. Макар и да не му допадаше като излъчване, той беше приятел на Боряна и това единствено имаше значение. Дразнеше се, че Жоро продължава да изпитва чувства към Боряна. Не че ревнуваше, но някак… някак точно този мъж не му изглеждаше подходящ за нея. Да, това беше добро обяснение за негативното отношение. Въздъхна леко.

— Дали ще помогне, как мислиш?

— О, със сигурност — Боряна скръсти ръце зад главата си и му се ухили. — Нали още ме харесва?

Петър се обърна към нея, стараейки се да не поглежда към предизвикателно изпъчените ѝ гърди.

— Не се заяждай, ясно се вижда, че още е влюбен в теб.

— Може — каза тя и свали ръцете си, — но и да не беше, пак щеше да ни помогне. Да не е луд да изтърве такъв шанс за реализация.

Така си беше, с помощта си Георги би станал част от екипа по един или друг начин.

— Ужасно ожаднях — вметна Боряна. — Ти?

— Също, искаш ли вода?

— Не, мисля си за една ледена кока-кола, какво ще кажеш? Голяма жега е.

— Окей, ще отидеш ли да вземеш? — ухили се на свой ред Петър.

— Ей, къде ти отидоха обноските? Уж за англичанче се представяш, а? Я бързо да си обслужиш принцесата.

— Разбира се, веднага, само ми я покажи.

Петър се наведе тъкмо навреме, за да избегне списанието, което летеше към главата му. Вдигна ръце в примирение.

— Окей, окей, какво ще кажеш да отидем заедно? Може и по един сладолед да изядем. Набързо, преди да се е върнал Жоро?

— Добре — съгласи се Боряна и се изправи, — ще почерпиш ли?

— Иска ли питане, ваше величество.

Един до друг, почти докосвайки рамене, те поеха по тъмния коридор към стълбите и страничния изход на музея.

Кофата чу приближаващите по коридора стъпки и долепи гръб до стената, сливайки се със сумрака. Слабата светлина на самотна жълта крушка осветяваше ъгъла пред него, зад който ясно се чуваше гласът на доктор Казакова:

— Ама и ти си един… — смееше се тя. — Много си лесен. Ще се намери някоя и ще ти вземе всичко.

— Кое точно? — чу гласа на Петър. — Дрехите от гърба ми?

— О, ще намери тя какво, не се безпокой. Не ризата, ами и скъсаните ти цървули ще вземе, щом толкова лесно се предаваш.

Макар да не се беше сблъсквал лице в лице с тях, той не очакваше в музея да има друга двойка.

Вече бяха съвсем близо и Кофата безшумно измъкна пистолета с дясната си ръка. Бавно бутна предпазителя надолу. Тихото изщракване остана незабелязано. Всеки миг щяха да се покажат срещу него. Не ги очакваше, предполагаше, че ще му се наложи да обикаля из музея, докато ги открие. Така нещата се нареждаха идеално.

Вдигна оръжието и го насочи пред себе си. Налагаше си да остане спокоен, но сърцето му туптеше забързано. Пръстът му залепна за спусъка, готов да стреля в мига, в който завиеха зад ъгъла. Между тях щеше да има не повече от три метра — нямаше как да пропусне.

— Аз друго нямам. Е, сега и къщата на дядо, ама тя…

— Какво тя? Мислиш, че не може да…

Внезапно стъпките спряха на половин метър от ръба на стената.

— Уф, че съм и аз…

— Какво? — чу се загриженият глас на Петър.

— Нищо, забравих си чантата в канцеларията на Жоро. Изчакай ме секунда, сега ще се върна.

Кофата чу стъпките на доктор Казакова да се отдалечават обратно. Развитието не му харесваше. Само крачка го делеше от Георгиев, а ако стреляше по него, жената можеше да се измъкне. Искаше двамата да са заедно в тесния коридор, така не можеше да ги изпусне. Трябваше да реагира веднага — първо да убие мъжа, а после и Боряна, преди да се е отдалечила прекалено.

Пристъпи напред, за да изскочи зад тях, но точно тогава чу:

— Боре, чакай, ще дойда с теб… Наистина ли мислиш, че съм толкова наивен?

Стъпките му се отдалечиха след смеха на Боряна.

— Нееее… Не си никак…

Гласовете заглъхнаха зад следващия ъгъл и постепенно се загубиха.

Кофата отново се притаи в сенките. Ръката с пистолета леко трепереше. Бавно си пое дълбоко дъх, като се стараеше да не издава звук. Вдиша и издиша няколко пъти, докато сърцето му забави ритъм. Бе готов, като се върнеха, нещата щяха да приключат за секунди. Всичко се нареждаше отлично. Вътрешността на сградата щеше да прикрие изстрелите и никой нямаше да разбере за убийството. Навярно щяха да открият телата часове след като той вече бе далеч от музея и града. Освен това, ако му се отдадеше възможност, щеше да ги нагласи така, че да изглежда като убийство и самоубийство. От любов, разбира се.

Далеч по коридора отново чу стъпките на жертвите си. Пак се смееха на нещо.

Напрегна цялото си внимание към приближаващия звук. Пистолетът се хлъзгаше в потната му ръка. Стисна го по-силно.

Внезапно някой го докосна по гърдите. Кофата подскочи от ужас и почти изтърва пистолета. За миг осъзна какво се случва. Тъпият телефон в джоба на ризата му вибрираше! Мамка му, за малко да получи инфаркт!

— Тоест някой вече е намерил онази плоча? — въпросът се подразбираше, но ролята, която играеше Виктор, налагаше да го зададе.

— Точно така — потвърди Ото, тупна с ръка по купчината листове пред себе си и заяви тържествуващо:

— Бил е професор Фехер!

Виктор се намести в креслото и попита:

— Мислех, че не се е връщал повече там?

— Не, не се е връщал. Това може да бъде потвърдено.

— Как тогава…

Ото отново се облегна назад и леко се смръщи от божата, която прониза кръста му.

— Успял е… успял е да премести плочата.

Възрастният човек явно изпитваше силен дискомфорт, но упорито продължаваше да играе играта си.

— И никой не е разбрал?

— Не, точно това е интересното. Скрил е всичко… Дори от собствения си екип.

Виктор се пресегна и постави чашата си на масата. Любопитството вземаше връх.

— Как е успял? Пише ли за това?

— Да, всъщност доста подробно. Следващата нощ е наел двама работници от съседно село, специално е търсел да бъдат неграмотни. След като са свършили работата, ги е върнал обратно, като им е заплатил щедро и пред страх от наказание ги е заклел да мълчат.

— Това едва ли би останало незабелязано от другите — усъмни се Виктор.

Възрастният човек сви рамене.

— Може, само че нищо не предполага да се е случило нещо подобно.

— После? Каква е била тази плоча?

— Има и друго — сякаш не чу въпроса Ото. — Фехер не взима плочата със себе си, а я крие на друго място. Като последната част от операцията извършва съвсем сам.

— Защо му е да я мести?

Виктор разбираше, че пред него е напът да се разкрие нещо, което би могло да промени съдбата му, но изчакваше възрастния човек да стигне сам до края.

— За да не я открият други, разбира се.

— Точно както се е опитал Богдан Филов след него.

— Именно — съгласи се Ото. — Точно като него.

— След това? Как я е изнесъл?

Белокосият старец се наведе напред и замислено потри длани една в друга.

— Там е работата, млади човече, точно там е работата. Професор Фехер не изнася плочата. Тя навярно все още си стои закопана така, както я е оставил преди близо сто години.

— Възможно ли е да е била открита след това?

Тихият смях на дребния човечец му показа колко несериозен е въпросът му.

— О, Виктор, ако това се бе случило, ние с теб нямаше да говорим тук сега.

Разследващ полицай Петков се взираше в монитора пред себе си и внимателно следеше образите, които се сменяха в малките квадрати.

Качеството на записите от охранителните камери на хотела, в който бе убит професор Николов, не бе добро, но съвсем достатъчно, за да се разпознаят детайлите, които търсеше. Къса черна коса, здраво телосложение, квадратна челюст, изтеглени очи.

Картините бягаха пред очите му, без да намират аналог на образа. Хора се щураха в различни посоки, спираха се, срещаха се и разделяха.

Ъгълът, под който бе поставена камерата, не покриваше цялото фоайе, но основният поток влизаше в обсега ѝ. Петков разчиташе, че ще има късмета да попадне сравнително бързо на онзи образ, който го извади от вцепенението по време на брифинга днес. Отличен физиономист, той бе сигурен, че точно на този запис бе забелязал убития в болницата Кирил Калев да влиза в хотела на професор Николов.

Въпрос на време бе отново да открие точното място.

Петър примигваше от силното слънце. Ярката светлина го ослепяваше и трябваше да мине известно време, докато очите му се адаптират след сумрака на хладния коридор.

— Знаеш ли някой магазин наблизо?

— Не — отговори Боряна, като се оглеждаше наоколо.

— Жива душа няма…

— Няма, в тая жега всички са се изпокрили.

— Ето — посочи нагоре по улицата Петър, — там сякаш се излиза на някакъв площад. Около него трябва да има магазини.

Боряна приглади косата си с ръка и направи крачка натам, накъдето сочеше.

— Хайде… да вървим.

— Да, ама вече е късно — разочаровано каза Петър посочи встрани.

В далечината ясно се различаваше познатият, леко прегърбен силует на Георги Божанов. Уредникът забързано крачеше към тях, без да ги забелязва. Под мишница стискаше син найлонов плик. Двамата безмълвно го наблюдаваха.

Голяма черна лимузина със затъмнени стъкла плавно се измъкна от уличката зад тях и бавно пое в противоположна посока, без никой да ѝ обърне внимание.

— Ей, Жоро, насам — махна с ръка Боряна, когато той се приближи.

Божанов се сепна и стреснато се огледа, опитвайки се да фокусира погледа си към тях. Разпозна ги и махна в отговор, хапейки устни.

— Къде сте тръгнали? Няма ли да говорим? — попита, когато стигна до тях.

— Стана ни горещо и ожадняхме, знаеш ли откъде може да си купим нещо разхладително? — попита Боряна.

Жоро намести очилата на носа си и каза:

— Да, в края на площада има едно симпатично кафене. Искате ли да отидем там?

— Разбира се, води.

Тримата закрачиха в жегата, подбирайки пътя си под сенките на дърветата.

— Намери ли нещо?

— Ето, тук е всичко — Георги потупа с ръка омачкания найлонов плик под мишницата си.

Петър погледна обемистия пакет и прецени, че само да се прелисти страница по страница, би отнело твърде много време. А ако трябваше да се чете, навярно нямаше да им стигне и седмица.

— Доста изглежда.

Жоро обърна глава към него.

— Ти какво очакваш?

— Мислех, че… — побърза да се оправдае Петър — ох, няма значение. Дали ще отнеме много време?

— Едва ли — отвърна Жоро, свел поглед.

Заведението нямаше други посетители и те заеха една от четирите свободни маси, разположени под големи рекламни чадъри. Въпреки сянката липсата на вятър в жегата караше въздуха да вибрира. Пълно момиче, натъпкано в прилепнали джинси и яркочервен потник, прие поръчките им и флегматично се затътри към бара, докато си вееше вяло с ръка.