Ритуалът

— Само това ли беше?

— Не. На излизане ги чух да питат дали си участвал в разработки на Златанов. Нарочно се забавих пред вратата — каза момичето, като в гласа му се долови известна студенина. — Мислех, че е важно.

— Разбира се, Ленче, важно е — насили се да прозвучи мило той. — Разработваме едни неща заедно, затова са били с шефа. Това означава, че работата е потръгнала. Спокойно, всичко е наред.

— Добре… — каза Елена тихо. — А кога… кога ще се видим?

— Съвсем скоро. Само да свърша тук, и се прибирам. Може да намина още довечера, ако искаш.

— Ще успееш ли? — студенината внезапно изчезна от гласа ѝ.

— Сигурно. Само че сега трябва да затварям, че имам работа.

— Да, да, окей. Няма проблем — съгласи се тя. — Хайде… до довечера.

— До довечера — отвърна кратко Венци и затвори.

Стоеше неподвижно в сянката, която сградата на Областната дирекция на полицията хвърляше, и гледаше в телефона си с празен поглед. Ръцете му трепереха.

По всичко изглеждаше, че са тръгнали по петите му. Можеше и да греши, но нямаше друга причина служителите от сектор „Вътрешна сигурност“ да се интересуват от него. Елена не бе успяла да научи какво разследват, но в неизказаните ѝ думи можеше да долови онова, което всеки полицай знаеше — проявата на интерес от тези хора завършваше с показни арести. А той имаше какво да им предложи.

Завъртя се рязко и с бързи крачки се отправи обратно.

Полицаите от „Вътрешна сигурност“ работеха в пълна тайна, никой не подозираше какво разследват, докато не арестуваха някого. Фактът, че са били толкова рано сутринта при шефа му, можеше да означава само едно. Готвеха се да го задържат. Не знаеше по какво обвинение, нито можеше да предположи откъде е изтекла информацията, но едно бе сигурно — бяха по петите му.

Може би онзи страхлив доктор най-накрая се бе разприказвал. Или са заловили Златанов и той го е издал, за да се отърве — точно както го бе заплашил. Заля го чувство на яд от провалената операция, в която бе имал възможност да отстрани Славея. Ако го бе премахнал, всичко можеше да се развие различно. Само че бе пропилял шанса си.

Каквато и да бе причината, не можеше да се върне повече в дирекцията и да продължи да се преструва. Едва сега осъзна, че навярно го очакваха и в канцеларията на Валери Петков.

Въпреки горещината раменете му се разтърсиха от студена тръпка.

Озърна се, но не забеляза никого. Стисна зъби и ускори крачка. Дявол да го вземе, ако снощи беше отстранил доктора, всичко щеше да се нареди другояче. Единствено той можеше да потвърди самоличността му. И Славея, разбира се. За миг обмисли възможността да издири лекаря и да реши проблема веднъж завинаги, но се отказа. Нямаше толкова време, а и той навярно беше под наблюдение. Нямаше как да се добере до нито един от двамата.

Може би беше време да изчезне. Да прибере заделеното за черни дни и да се скрие на някой топъл остров, където да пие коктейли под палмите, докато гледа залезите. Макар и да се стараеше да отдалечи този момент, Венци знаеше, че може да му се наложи спешно да напусне страната, и се бе подготвил за това.

Метна се на първия автобус, който заминаваше за София, и се отпусна на седалката.

Движението по магистралата бе намаляло и лимузината летеше необезпокоявано към далечната си цел. Двата охраняващи автомобила ги съпровождаха отпред и отзад, възпрепятствайки всеки опит някой да се вклини между тях. Предвид обстоятелствата Виктор предпочете да шофира сам, вместо да вземе шофьор. Не искаше никой да ги безпокои. Срещите му с предводителя бяха твърде редки и обикновено се осъществяваха в присъствието на други хора — по време на официалните церемонии.

Никой не знаеше кой е той и откъде идва. Говореше с лек австралийски акцент и това можеше да бъде единственият маркер за неговия произход. Някои казваха, че в младостта си е бил забележителен оперативен работник на ядрото, избран поради изключителния си интелект. Виктор допускаше подобна възможност, защото в редките случаи, когато бе говорил с него, бе покорен от ерудицията и интелектуалното превъзходство, срещу което не би могъл да се съпротивлява.

И този човек му се бе доверил. Само на него. Единствен той знаеше силата на Кабирските мистерии. Онези, които бяха послужили за отправна точка на Елевзинските мистерии, които пък от своя страна бяха в основата на почти всички мистични или окултни тайни братства. Основа, която бе непълна и изкривена. Но дори зрънцето истина, затворено в нея, пленяваше търсещите умове навсякъде по света.

— Взел съм нещичко за освежаване — каза Виктор, обръщайки глава към стареца. — Няколко сандвича и напитки. Или предпочитате да спрем някъде?

Човекът се усмихна, без да променя позата си.

— Не е необходимо. Нямам нужда от нищо — отвърна с едва доловим, напевен акцент. — Направи достатъчно, Виктор.

Въпреки пестеливите думи, знаеше, че възрастният мъж го цени. Сигурен бе, макар и да не бе получавал нищо повече от благосклонен поглед понякога. Не му беше нужно повече. Мисиите, които му възлагаше, сами говореха за това колко важен е той за него. Не се случваше често предводителят лично да поставя задачи. Всъщност Виктор не можеше да се сети за никого другиго от приближените, който да има позволението му да се свързва директно с него. Не се заблуждаваше, знаеше, че не е единствен. Но единствено той не се бе провалил.

— Постижението ти е забележително — сякаш долови мислите му мъжът. — Трябва да подчертая удовлетворението си, че точно ти успя да изпълниш предназначението си.

Предназначение. Думата отекна в съзнанието му. Носеше смисъла на инструмент, създаден в стерилна лаборатория. Знаеше, че е вярна, и не го обиждаше. Всички години на последователен анализ и внимателно планиране накрая доведоха до онова, за което бе създаден.

Обърна глава към пътя и остави мислите си да се върнат в миналото.

Когато преди четиридесет и шест години класната му го отдели от другите парцаливи хлапета в класа и го поведе към странния мъж, говорещ почти неразбираем български, той разбра, че с досегашния му живот е свършено. Човекът се усмихваше, но топлите му кафяви очи го пронизваха, достигайки до най-тъмните кътчета на душата му. Странно, но тогава не усети страх, нито дори безпокойство. Напротив, изгаряше от любопитство да разбере защо този човек се интересува от него. Твърде малък бе загубил родителите си, без да запази никакъв спомен за тях, и това донякъде можеше да обясни реакцията му. Искаше да види какво следва, искаше да му се случи нещо вълнуващо. Човекът му зададе няколко въпроса и той дори не помисли да излъже. Мъжът не се интересуваше толкова от отличните му оценки, колкото от живота му. Пита го за приятелите му и за любимите му игри. Тогава въпросите нямаха никакъв смисъл, но сега Виктор разбираше, че успешно е преминал тест, дори шансът за който бе даван твърде рядко.

Животът му наистина се промени. Не по начина, по който очакваше, но се промени. Никога повече не видя онзи човек, но беше сигурен, че точно той стоеше зад преместването в друго училище, далеч от родното му място. Живееше при хора, с които никога не успя да постигне близост, но той и не търсеше такава. Приемните му родители не възразяваха срещу редките детински изблици, но се стараеха да ги ограничат до минимум. Даваха му всичко, от което имаше нужда, с изключение на топлина и емоция. Насочи енергията си в учението и накрая завърши първи по успех.

Времето минаваше без сътресения и той започна да свиква с новата среда. Убеждаваше се, че води нормален живот. Тогава го преместиха в столично училище, където започна усилено да изучава съвременни и древни езици. Историята заемаше централно място сред останалите предмети. Древните светове го заплениха и това отново се отрази в успеха му.

Когато се наложи да кандидатства в университет, дойде голямата изненада. Вече можеше да предположи как точно се бе случило, но тогава, по времето на строгите ограничения на комунистическия режим, знаеше, че е невъзможно младежи без специални протекции да посещават чуждестранни университети. Пратиха го в Лондон, за да продължи обучението си с помощта на щедра стипендия.

Замина с желание и любопитство. Не съжаляваше за нищо, което остави след себе си. През годините на усилен труд не бе създал приятелства, нито една емоционална връзка, която можеше да ограничи избора му. Разбираше, че животът с хората, които се бяха грижили за него, не бе случайност. Точно те го бяха превърнали в аналитична и амбициозна машина с невероятен интелект, която възприемаше останалите хора по два начина — като пречка или като възможност.

В Лондон всичко стана различно. Там за първи път се сблъска с хора, които имаха потенциала да го превъзхождат. Вместо да се обезсърчи, амбицията го издърпа напред и го накара отново да се открои с постиженията си.

Още нещо се случи на първата година от следването му. Тогава за пръв път се докосна до тайните, които отдавна подозираше, че съществуват зад удобната уредба на света. След това нищо вече не беше същото. Съзнанието му задаваше въпроси и търсеше отговори, а амбицията го тласкаше да ги намира на всяка цена. Запозна се с приятен млад мъж на неговата възраст, който го въведе в обществото на розенкройцерите.

Получи първото от дванадесетте писма в един студен януарски ден, приканващо и налагащо ограничения. Едно след друго той получи всички писма и бе приет в обществото. Не му бе трудно да следва указанията и да изчисти личността си от онези неща, които братята му наричаха липика. Едва тогава осъзна пълното значение на възпитанието, което получи при онова странно семейство. Съсредоточеността и любопитството му помогнаха да развие пълния си потенциал. Само след четири години бе достигнал нивата, които се отъждествяваха с разцъфналата златна роза. Мистичното учение бе завладяло съществото му и животът му се промени. И все пак имаше още въпроси. Дуалистичният противовес на мистичните срещу земните сили го озадачаваше. Ограниченията, наложени от окултизма, му изглеждаха твърде категорични, за да може да ги приеме безусловно.

За да разбере и земните сили, бе приет в масонска ложа. За разлика от много други места по света ложите във Великобритания не бяха забулени в тайна и всеки имаше достъп. Членовете можеха свободно да изразяват принадлежността си към тайното братство. Само че всичко това бе привидно. Завеса, върху която се проектираха избледнели образи на случващото се в сенките. Зад стените се разиграваха комбинации, които бяха предизвикателство дори за неговия интелект. Множеството нива на посвещение, преследващи етапно развитие на духа, всъщност действаха като интелектуален наркотик за масовите членове. Онези, които не бяха достойни да бъдат допуснати до същинските цели на братството. Когато се изкачи по йерархията, той с известна изненада установи, че много от тайните общества по света всъщност споделят едни и същи разбирания и стремежи и са само отделни сегменти от нещо по-голямо, подобно на широка спирала, затваряща се в микроскопична точка.

Нямаше как да е другояче, след като всички те произлизаха и се контролираха от един общ център.

Множеството кръгове и подгрупи, тайни в тайните, правеха невъзможно за външен човек дори да заподозре за истинската цел на организацията. Подобно на люспите на лук, братствата обвиваха истинската същност на ядрото и го пазеха далеч от любопитни очи. Огромната маса редови членове във всяка отделна организация, независимо от нейната ориентация, дори не подозираше истинската си принадлежност и можеше да бъде ефективно манипулирана. Йерархията на ядрото не бе обвързана с йерархията на никое друго тайно общество. Така теоретично всеки новопостъпил в братство можеше да бъде призован в най-вътрешния кръг. Там, където истината изпепеляваше лицемерната идея на световния ред. Обикновено обаче това не се случваше. На върха на различните братства, които съставяха организацията, заставаха хора от ядрото, които можеха координирано да контролират редовите членове. Самият той бе почетен масон от най-висока степен, както и носител на златната роза от ордена на розенкройцерите, и не намираше никакво противоречие между мистицизма и окултизма, които двете общества изповядваха. Съществуваха места по света, където те дори се смесваха в противоречива на пръв поглед, но неразделима симбиоза. Децентрализацията и отдалечените, преплетени кръгове се бяха наложили през дългите векове на преследване и изтребление в стремеж за оцеляване.

Всичко, през което бе преминал, целият му целенасочен живот не бе напразен. Имаше цел и той я изпълни.

— На мен самия ми е трудно да го осъзная — каза накрая, измъквайки се от мислите си. — Предполагам, че самата съдба ми е помогнала.

Мъжът до него кимна.

— Съдбата не помага на слабите. Само силните могат да оформят събитията в своя полза.

Прикритият комплимент накара Виктор да се усмихне.

— Винаги е било така — продължи мъжът. — Затова сме тук и сега. Ако първите бяха проявили слабост, заветът на Брен щеше да се изгуби завинаги, обричайки човечеството на мрак и гибел.

„Първите — помисли Виктор. — Мистичните мъже, които са поставили началото на търсенето на изгубените артефакти.“

— Първите и последните — тихо каза той.

— Последните? — Спътникът му обърна глава към него. В очите му се четеше интерес, но и лека насмешка. — Не съществуват последни неща, Виктор. Ние сме част от кръговрат, който ще се изпълни още безброй пъти. Така е предопределено. Можем да се считаме за късметлии, че точно при нас един от циклите завършва и започва нов.

Късметът не съществуваше, това бе добре известно и на двамата. Думите на предводителя бяха неприкрит укор и той го усети. Бе позволил да изрази задоволство, нещо повече от удовлетворение от свършеното. Онази част от личността му, която задържеше духа му в света на непросветените, неусетно си бе пробила път към съзнанието му. Може би динамиката на последните дни и принудителното общуване с незрящите бяха разхлабили самоконтрола му. Не можеше да го допусне. Трябваше да е изчистен от всичко, което би могло да попречи на досега с божественото.

Мъжът до него се намести в седалката.

— Изненадваща е безпросветната слепота, която цари по тези земи. Под нозете на местните лежат тайни, вплетени в самата тъкан на вселената, а те нехайно ги пренебрегват, вкопчени в съществуването си.

Смяната на темата му помогна да се отърси от неприятното усещане.

— Така е — съгласи се той. — Цяло чудо е, че нищо не е било погубено.

— Не съществуват чудеса, Виктор — въздъхна старецът. — Не вярвам, че изобщо е възможно някаква част от ритуала да бъде безвъзвратно изгубена. Силите, които бдят над него, се грижат да е така. — Обърна глава към Виктор и леко се наведе напред. — Същите сили те подкрепяха по пътя. Помагали са на безброй хора още от първия момент, когато съдовете са били пръснати по земята, а просветителите — низвергнати. Помагат и на цялото човечество, макар то да тъне в заблуда. Самите ние сме проводникът на тази мощ. — Той се облегна обратно на седалката и скръсти ръце в скута си. — Още от зората на времето е било така. Брен е само един от много.

Думите на предводителя се забиха в съзнанието на Виктор като нажежен шиш. Възможно ли бе да имаше още пластове, за които да не знае?

Организацията бе стара. Толкова стара, че никой не бе сигурен кога е била създадена. Виктор подозираше, че съществува още от момента на последното посвещение, макар и тогава да не е била нищо повече от група зле организирани търсачи, обединени от обща цел. Малобройно общество, първообраз на ядрото, отдадено на възстановяването на ритуал, захвърлен сред сенките на историята. Малцината посветени знаеха, че е създадена от келтския предводител Брен по време на похода му по тези земи. А сега предводителят му, наследникът на Брен, намекваше, че е имало и други преди него. Колко назад се криеше началото? Когато Ото подхвърли, че знае повече от него по този въпрос, той изпита моментно любопитство, но усещането бързо отмина. Точният момент не можеше да бъде по-важен от целите. Ядрото заедно със сложната организация по защитата му бе оцеляло хилядолетия. Това не беше случайност. Сложно, многопластово общество, чието начало се губеше назад във вековете. Съвсем скоро то щеше да изпълни предназначението си точно както и той бе изпълнил своето.

— Далеч ли е? — прекъсна мислите му мъжът.

Отне му няколко секунди, докато разбере за какво го пита.

— Около четири часа с колата. След това трябва да продължим пеша.

Старецът наведе глава и притихна.

Виктор предположи, че двучасовият преход по пресечения терен, който щеше да ги отведе до крайната им цел, го притеснява. Самият той се бе затруднил на места по стръмните склонове. Погледна часовника си и видя, че приближаваше обед. Имаха достатъчно време, предводителят можеше да спира и да почива колкото е необходимо.

Боряна отвори очи отведнъж, сякаш нещо я бе стреснало. Фрагментираните образи от съня все още бяха пред очите ѝ. Усещането за тъмно, затворено пространство, в което долавяше невидимото присъствие на нещо зло, я накара да потръпне. Лежа притихнала няколко секунди, докато се опитваше да си припомни къде се намира. Бавно възстанови събитията от снощи. Надигна се на лакът и се огледа.

Слънцето се бе издигнало над планините и отпечатваше блестящи правоъгълници по стените.

На пода до леглото — там, където въпреки протестите ѝ бе легнал Петър — се въргаляше смачкано одеяло. От младия мъж нямаше и следа.

Тя провеси босите си крака през ръба и хвана главата си в ръце. Разтри очите си в опит да прогони остатъците от съня. Имаше нужда от силно кафе. Надяваше се Петър скоро да се върне с голяма димяща чаша.

Бяха спали едва няколко часа. Усещаше се замаяна и уморена. Петър не трябваше да излиза сам. Щом тя се усещаше като разглобена, един дявол знае как се чувстваше той. Всеки, който го видеше, щеше да запомни подутината от превръзката и скованите му движения. Не биваше да поема този риск.

Изправи се и се приближи до прозореца. От паркинга под нея долетяха гласовете на младо семейство, което явно се канеше да тръгне на поход. Млада жена безуспешно се опитваше да накара две момчета да седнат на местата си в колата. Боряна разсеяно хвърли поглед към редицата паркирани автомобили. Стройната линия се нарушаваше от две празни места.

Едното от тях бе точно онова, на което снощи Петър бе паркирал тъмносиния форд.

Дъхът ѝ спря. Отдръпна се назад и огледа стаята. Ако не беше смачканото одеяло на земята, нищо не би издало, че в стаята е имало и друг човек. Едва тогава забеляза малкия, сгънат на две лист, поставен под огледалото.

Взе го с трепереща ръка и седна на ръба на леглото. Когато го отвори, от него се изсипаха няколко банкноти. Тя не им обърна внимание, вперила поглед в краткия текст. Почеркът бе онзи, който помнеше от ученическите им години — равен, с лек обратен наклон.

Телефонът бе оставен на вибрация, затова Виктор първо видя как екранът светна, а след това чу приглушеното трептене. Разпозна номера и обмисли за миг дали да приеме разговора. След това премести дясната си ръка от скоростния лост и вдигна телефона до ухото си.

— Да? — каза кратко.

Отсреща долетя само мълчание. Сякаш човекът изобщо не очакваше да му вдигнат.

— Слушам те — добави спокойно Виктор.

— Аз… — започна накрая Златанов — всичко наред ли е?

— Да, съвсем. Ти защо се интересуваш?

— Исках… Исках да видя дали всичко е наред.

Възрастният мъж се изсмя кратко.

— Сериозно? И нищо друго?

— Имам нужда от помощта ти — каза направо иманярят. Гласът му звучеше напрегнато, почти на ръба на паниката. — Мисля, че полицията ме преследва.

— Нима? — с насмешка попита Виктор. — Останах с впечатлението, че взе решение да се оправяш сам.

— Не, не е така… — заоправдава се иманярят. — Аз…

— Всъщност вече два пъти ми показа, че нямаш нужда от мен — прекъсна го мъжът. — Първият път бе, когато реши да ме изнудваш, а вторият — когато ме изостави в онази пещера.

— Ама не, аз… — отново започна Славея.

— Даже — продължи Виктор, сякаш не го чува — спомням си и още един случай. Когато по чиста случайност не свърших на дъното на пропастта под онзи връх. Сещаш ли се?

Златанов мълчеше.

— Виждам, че се сещаш.

— Но полицията…

— Какво за нея?

Иманярят се поколеба за миг, а после на един дъх каза:

— Ако ме хванат, ще стигнат до теб.

Звучеше отчаяно.

— Сигурен ли си? — попита през усмивка Виктор. — Какво би могъл да им предложиш?

Отсреща не пристигна отговор.

— Нищо, Златанов. Това можеш да им предложиш. Нула — отговори си сам мъжът. — Разбира се, за сметка на това е твърде възможно да спечелиш нещо друго. Нещо, за което навярно подозираш, но не си бил сигурен досега.

— Какво? — несъзнателно попита Славея.

— Враг. Мен. Ще посветя ресурса, с който разполагам — а ти имаш бегла идея колко е сериозен — за да те унищожа.

— Но… Но аз… Наистина имам нужда… Не можеш да ме оставиш така — почти проплака Златанов. — Свърших всичко, което искаше от мен. Благодарение на мен ти успя да вземеш всичко, което искаше.

— Единствено защото аз стоях зад теб, Златанов — въздъхна Виктор. — Всичко можеше да свърши различно, макар и да не го вярвах наистина. Не успя да превъзмогнеш алчността си, нали? Как беше онази поговорка? Храни куче да те лае. Да, точно така. Ти живя живот, който малцина имаха, безнаказано и свободно. Нормално бе да се главозамаеш. Не успя да надскочиш природата си. Нямам повече нужда от теб, Златанов. Ти изпълни предназначението си. От този момент нашето познанство приключва и те съветвам много сериозно да забравиш за него. Знаеш колко дълги са ръцете ми. Могат да те достигнат, където и да се скриеш.

Виктор свали телефона от ухото си и прекрати разговора, прекъсвайки разгорещените обяснения на Златанов. Хвърли устройството под таблото и се подсмихна леко.

— Някакви проблеми? — попита възрастният мъж до него.

— Не — отвърна Виктор. — Просто досадна подробност, която трябваше да изчистя.

Валери Петков успя да чуе дискретното почукване едва от втория път. Виковете му навярно огласяха целия коридор.

— Да — извика, без да отделя изгарящия си поглед от по-възрастния мъж.

Вратата се открехна и оттам надникна униформеният дежурен, който следеше за пропускателния режим на дирекцията.

— Викали сте ме? — попита той, докато затваряше след себе си.

Петков завъртя глава към него.

— Ти ли беше на пропускателя?

— Да.

— Говори ли с шефа?

Полицаят кимна.

— Добре, кажи отново какво стана.

Преди да отговори, униформеният огледа двамата от „Вътрешна сигурност“ с любопитство. Не подозираше за провежданата операция, но не му бе трудно да се досети какво се случва. Знаеше кои са тези мъже, освен това въпросите, които му зададоха, преди да го пратят при Петков, бяха съвсем конкретни. Някой яко се бе издънил.

— Колегата стоеше на стълбите и говореше по телефона. Аз изобщо не бих му обърнал внимание, но се сетих, че вчера вие го доведохте късно вечерта, затова се загледах — уточни той и добави: — После се обърна и тръгна обратно.

— Само това?

— Да.

— И не е говорил с никого преди това? — намеси се мъжът, с когото Петков се караше допреди трийсет секунди.

— Не, поне не съм забелязал. Вървеше сам.

— Нещо друго? Нещо необичайно?

— Ами… не знам — вдигна рамене полицаят. — Нищо необичайно нямаше. Не съм го наблюдавал специално. Може би, ако знаех…

— Благодаря ти — прекъсна го Валери. — Това е достатъчно.

Служителят го гледаше, без да помръдне. Искаше да научи подробности, но не смееше да попита.

— Ако имам нужда от теб, ще те повикам — добави Петков и го поведе към вратата.

Затвори я внимателно зад гърба му и се обърна. Устните му се бяха опънали в права линия. Заподозреният в поне две убийства се измъкна заради некадърността на двамата пред него.

Искаше да изтрие самодоволните усмивки от лицата им, но някак не можеше да събере повече сили за кавги. Сякаш краткият разпит на униформения полицай бе изсмукал волята му.

— Добре, колега — прокашля се по-младият от двамата, онзи с наднорменото тегло — ще предприемем нова операция. Няма да се измъкне. Засега искам да ми предоставите всичко, което имате по случая.

Валери го изгледа безизразно.

— Ние поемаме оттук — добави по-възрастният.

— Моля?! — едва успя да попита. — Вие ще поемете оттук? Какво ще поемете? — Трудно дишаше и усещаше някакво стягане в гърдите. — Искате да провалите разследването ми?

— Не, в никакъв случай. Вие си продължавате, но Русев го поемаме ние.

Двамата се усмихваха, докато вървяха към вратата.

Петков ги изпревари и застана пред тях, препречвайки пътя им.

— Няма да стане.

Думите излетяха със свистене през свитите му устни.

— Моля? — на свой ред попита възрастният мъж.

— Няма да стане — повтори Валери през зъби. — Венци Русев е основен заподозрян по два случая и вие няма да ме държите далеч от него.

Мъжете го гледаха с недоумение. Никой досега не се бе осмелявал да им противоречи.

— Вече се издънихте веднъж — продължи Петков, изстрелвайки думите. — Този човек е опасен и имам всички основания да вярвам, че е възможно да извърши ново убийство. Дори повече от едно. Въоръжен е, проверих вече — пистолетът му е у него.

— Не си позволявай толкова… — започна онзи с топчестото лице, слагайки ръце на кръста си.

— Ванка, чакай — гласът на другия полицай бе тих, но колегата му спря по средата на изречението. Възрастният мъж гледаше замислено в обувките си, докато разсеяно бършеше очилата си. След това ги постави на носа си, внимателно нагласяйки рамките зад ушите, вдигна поглед и направи крачка към Валери.

— Може и да имате право. Нека да оставим формалностите — каза и протегна ръка към Валери. — Аз съм Стоян. — Посочи колегата си и допълни: — А това е Иван. Нека да седнем и да поговорим.

Петков пое ръката му и я разтърси, без да отстъпва от вратата.

— Добре, хубаво. Имате си малки имена.

Възрастният мъж се върна обратно и седна на канапето.

По-младият му колега застана прав до него, гледайки намръщено, все още с ръце на кръста.

— Прав си — каза кратко той. — Не трябва да те държим встрани. Нека да помислим заедно.

Петков се отпусна, пое дълбоко дъх и пристъпи една крачка напред.

— За да се измъкнем от тази каша, е необходимо да работим съвместно — добави Стоян.

— Тази каша вие я забъркахте. Изобщо не ме намесвайте в нея.

Иван се размърда нервно, но не каза нищо. Валери продължи, без да му обръща внимание.

— Аз само искам да не оплескате още нещо и да ми провалите разследването. Русев е полицай, човек от системата, който е наясно с механизмите, които я движат. Знае всеки наш ход, всички празнини. Последното нещо, от което имаме нужда, е да протакаме и да умуваме. Така ще му осигурим време да се покрие. Или — почука по дървения плот на бюрото си — не дай боже, да извърши още убийства.

Стоян кимна.

— Добре, разбирам. Имаш право. Ние също искаме това да се разреши възможно най-бързо.

— Затова мисля, че всъщност вие можете да ми помогнете.

Предложението накара пълничкия полицай от „Вътрешна сигурност“ да зяпне от изненада.

Валери продължи, набрал инерция.

— Помислете. Русев върви към засадата, без да подозира нищо. С никого не е говорил, нито е имал някакъв контакт. Телефонът му звъни, разговаря по него и какво е следващото нещо, което прави? — Погледът му обходи лицата на двамата мъже. — Изнася се. Това прави.

— Да — съгласи се Стоян. — Предупредиха го. Това е ясно.

— И какво следва? — попита Валери. — След като знаем, че някой е бил наясно с операцията.

— Какво? — попита Иван.

— Търсим кой е той — отговори му по-възрастният полицай.

Валери придърпа стола, на който предния ден бе седял доктор Генчев, и седна срещу тях.

— Ето къде вие можете да помогнете.

— Искаш да проверим разговорите.

— Да — кимна Петков. — И да наредите проследяване с подслушване. Знаете, че на мен би ми отнело дни.

Боряна се огледа от глава до пети в голямото огледало пред банята. Въпреки усилията дрехите ѝ бяха целите в мътни петна, а спортните обувки изглеждаха захабени. Ръцете ѝ бяха покрити с драскотини. Студените компреси, които снощи Петър настоя да сложи върху отоците, бяха свършили работа, но синините сякаш бяха придобили по-наситен цвят. Пусна косата си покрай лицето, но ефект почти нямаше.

Въздъхна леко и прекара длани по късите панталони. След това отвори вратата и излезе от стаята.

Във фоайето нямаше никого освен слаба жена на средна възраст зад щанда на рецепцията. Тя я изгледа от горе до долу, намръщи се и отклони поглед обратно към списанието, което четеше. Беше същата, която я посрещна, когато се регистрира през нощта.

Боряна се приближи и поздрави:

— Добро утро.

— Добро да е — отвърна жената, без да вдига поглед. — Закуската вече свърши.

— Няма проблем. Имате ли интернет в хотела?

— Имаме.

— А къде мога да го използвам?

— Нямате ли лаптоп? — погледна я накрая жената. — Имаме безжична връзка. Безплатно е за гости на хотела.

— Не, не го нося — отвърна Боряна. — Нямате ли някой компютър, който мога да ползвам?

Лелката хвърли поглед към празното фоайе, вдигна рамене и отговори.

— Предполагам, че можеш да ползваш служебния. Никой не се е засилил да се регистрира.

Отмести се встрани и отвори вратичка в плота.

— Заповядай, ей го къде е.

Боряна се вмъкна в тясното пространство между таблото с ключове и принтера, седна на обикновен пластмасов стол и размърда мишката.

— Благодаря много, няма да се бавя — каза, когато мониторът пред нея светна.

Зад гърба ѝ жената се облакъти на плота и шумно прелисти страниците на списанието.

— Не се тормози, миличка, рови си колкото искаш.

Младата археоложка се поколеба за момент. Докато слизаше към фоайето, се спря на два варианта, които биха могли да ѝ подскажат къде да търси Петър. Единият включваше нейни колеги, които със сигурност биха ѝ помогнали. Само че това беше вариант, който тя не искаше да използва. Не и след онова, което се случи с Жоро. И Антон. Нямаше да допусне някой друг да пострада заради нея.

Оставаше вторият, малко по-труден, но за сметка на това безопасен, вариант. Вездесъщият интернет.

Убедена бе, че отговорът се намира на един клик разстояние, стига да предложиш правилните параметри на браузъра.

Нямаше начин Петър да знае къде да търси тази пещера, а тя да не е в състояние да я намери. Със сигурност бе чувала за това място, а е възможно дори да го бе посещавала преди години, без да може да го идентифицира точно сега.

Пръстите ѝ уверено затракаха по клавиатурата. „Пещера“ беше първото, което написа. След това добави „богиня“ и натисна клавиша „ентър“.

Резултатите се появиха мигновено. Отвори първата връзка, след това втората, а накрая само проследяваше описанието в резултатите, без да ги отваря. Връзките водеха до сайтове, пътеписи, форуми, които изглеждаха твърде далеч от целта. Може би някъде из форумните дискусии се намираше и отговорът, който търсеше, но не разполагаше с време. Трябваше да открие местоположението на пещерата, да се добере дотам, да издири Петър и да залови лошите. Прехапа устни. Добре, де, поне да издири Петър. После щеше да мисли за лошите.

Постави курсора в полето и сложи пръсти върху клавишите. Двете думи не бяха достатъчни, за да я насочат. Какво още?

Написа „пещера“ и „богиня майка“.

Прегледа резултатите, но отново ѝ се сториха твърде общи, макар че отдели повече време на всяка връзка.

Опита с „пещера“, „богиня майка“ и „раждане“.

Някои от връзките изглеждаха обещаващи, но след като се зачете, установи, че това са сайтове на хора, които редяха измислици, представяни като драматични разкрития на древни тайни. За съжаление, интернет пространството бе достъпно за всички и нямаше филтър, който да отсее плоските напъни за сензационни открития от истинските исторически факти. Освен това повечето резултати се повтаряха с тези от предните опити.

Отпусна ръце и се замисли. От години обсъждаше с колегите си необходимостта от виртуална библиотека, съдържаща описание на всички археологически находки и теории. Съществуването на подобна библиотека би ѝ позволило само с няколко клика на мишката да открие онова, което я интересува.

За съжаление, подобен проект би бил изключително труден за реализиране въпреки безспорните ползи, в които никой не се съмняваше.

Необходимо бе да премисли отново какво ѝ е известно. Със сигурност думите, които пишеше, се въртяха около отговора, но не бяха достатъчни.

Какво знаеше? Пещера, в която Синът Слънце извършва ритуално единение с Богинята Майка. Пещера, която раждаше новия син.

Можеше да се сети за няколко подобни места из страната. Представляваха естествени образувания в общия случай, разширявани и дообработвани впоследствие, докато накрая добиеха формата на женско влагалище. Всички се свързваха именно с ритуалната хиерогамия. Разбира се, никога не би предположила, че е възможно ритуалът и процесът по обожествяване да са истински. Дявол да го вземе, всичко е било пред носа им през всичките тези години. Заслепени в самолюбието си, хората постепенно бяха отхвърлили възможността за чудото, превръщайки го в безличен мит.

Премигна и се съсредоточи върху монитора. Отвличаше се, а това не ѝ помагаше.

Имаше такива пещери, това бе несъмнено. Не можеше да се сети за точния им брой, но със сигурност имаше няколко, които отговаряха точно на описанието. Коя от всички?

— Имаш ли нужда от нещо? — долетя гласът на жената зад нея.

Боряна се обърна стреснато. Лелката я гледаше усмихнато.

— Нещо? Мога да те почерпя кафе. Не си пила, нали?

Мисълта за кафето предизвика реакция в тялото ѝ, която я изненада. Копнееше да изпие голяма доза силно и ароматно, горчиво кафе.

— Да, може — усмихна се в отговор. — Ако няма да е проблем.

— Разбира се, ей сега ще ти пусна едно — надигна се от мястото си жената и се отправи към противоположния ъгъл на тясната стаичка, където върху ниска маса бяха наредени измити керамични чаши и портативна кафе машина.

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от питие, но кафе да бъде.

Грубата забележка отекна в ушите на младата жена, но усмивката на лелята бе съвсем искрена. Не отговори нищо и се обърна отново към компютъра.

— Ако искаш, може малко музика да пусна. Имаш ли предпочитания? — долетя зад гърба ѝ. — Само предупреждавам, че нямам разни модерни певци. Аз харесвам хубавите гласове, не разни пискливи младежчета, дето не ги знаеш мъже ли са, или жени.

Ръцете на Боряна застинаха над клавиатурата.

Жоро бе казал, че майката е пеела.

Изтри написаното и го замени с „пещера“, „майка“ и „пее“.

Отново нищо.

Майка, която пее. Не, не беше това. Не беше майката, това го разбраха още вчера. Майката се олицетворяваше от пещерата. Петър се бе досетил за това. Сякаш точно в този момент бе разбрал къде се намира пещерата.

Какво изтърваше? Къде грешеше?

Прехапа устни и написа всички думи, за които се сещаше. Пещера, богиня майка, пее, син, слънце.

Различното оцветяване на връзките ѝ подсказа, че вече бе разглеждала повечето. Набързо премина през двата нови резултата, но те отново я водеха към места, в които някой разпалено доказваше съществуването на добре скрита пирамида някъде из Странджа, издигната в култ към някаква древноегипетска богиня.

Дясното коляно на Боряна ритмично подскачаше под масата.

Възможно ли бе никой да не е писал за тази пещера досега? Но как тогава Петър се бе досетил?

Усети лек полъх зад гърба си и сепнато се обърна.

Лелката от рецепцията се усмихваше над нея с голяма керамична чаша в ръка.

— Заповядай, миличка.

Боряна се усмихна и взе тежката чаша.

— Благодаря — каза, — благодаря много. Наистина имах нужда.

— Моля, няма защо да ми благодариш — погледът на жената обхождаше лицето ѝ, като очите ѝ постепенно помътняваха. — Имате ли деца?

Младата жена премигна изненадано.

— Не, нямам. Защо питате?

Лелката кимна към лицето ѝ и отвърна:

— Защо го търпиш тогава?

— О, не, това не е каквото си мислите — отвърна Боряна смутено. — Просто тренировката по карате се оказа малко по-грубичка.

Жената изсумтя и се обърна обратно към списанието си.

— Да, бе — чу я да мърмори тихо под носа си, — сигурно. Добре поне, че дете не си му родила.

Без да обръща внимание на думите ѝ, Боряна се завъртя към монитора, отпивайки дълга глътка. Кафето изгори езика ѝ.

Отпи още една, оставяйки горчивия вкус да изостри сетивата ѝ. Съсредоточи се върху резултатите на екрана. Отново преговори ключовите думи. Опита да се върне назад, като се мъчеше да си спомни нещо, което би могло да ѝ помогне.

Какво бе онова, което бе подсказало на Петър къде да търси?

Припомни си всеки детайл от разговора снощи, линията на разсъжденията му. Именно той пръв спомена метафоричното представяне на пещерата като утроба на Великата Майка. Заради онзи надпис върху пиедестала в стаята под гробницата. От утробата на майката Херос се възражда. Пещера, представена като майчина утроба.

Внимателно, без да отделя очи от екрана, тя бавно изчисти всичко от полето, после въведе две думи. Пещера и утроба. Задържа пръста си над клавиша „ентър“, след това решително го натисна.

Резултатите изскочиха след 0.22 секунди.

Първата връзка бе към уикипедия и се казваше „Пещера Утробата“. Скъсеното име на следващата гласеше „Пещера Вулвата, Утроба до Кърджали с карти и снимки“, следваха още няколко, които включваха пещера в близост до Кърджали, която се наричаше Утробата. Статии, пътеписи и форумни дискусии, всичко си беше там.

Разбира се, нямаше как да е друга.

Боряна протегна ръка към чашата с кафе и едва когато я вдигна, забеляза, че трепери.

Макар да знаеше какво ще намери, тя внимателно проследи всички връзки, започвайки от първата.

Пещерата беше известна туристическа дестинация. Дълбока двадесет и два метра, широка два и половина и висока около три, тя бе разположена на върха на самотно скално образувание. От приложените снимки на вътрешността се натрапваше поразителната анатомична прилика с женски детероден орган. Описанието подсказваше, че е дооформена на ръка, като формата е била умишлено търсена. В дъното се намираше малък издигнат олтар, а на тавана — процеп с фалическа форма, през който по пладне слънчевите лъчи се отпечатваха върху пода на пещерата за няколко минути. Докато Слънцето минавало зенита си, петното се движело навътре към олтара, имитирайки оплождането на Майката Земя от Бога Слънце. Слънчевият отпечатък с фалическа форма достигал олтара по време на зимното слънцестоене, когато денят е най-кратък. Задържал се там минута-две, зачевайки нов жизнен цикъл.

Докато преглеждаше един от пътеписите, попадна на турското име на пещерата. Тангардък кая. Кънтящата скала. Малко по-надолу се обясняваше, че стените на пещерата издавали необичаен звук, напомнящ далечно бучене. А вътрешността резонирала на песнопението на ниски мъжки гласове.

Боряна глътна кафето на един дъх и се обърна към високата слаба жена.

— Извинете?

— Да?

— Откъде мога да хвана автобус за Кърджали възможно най-скоро?

— Едва ли има някакво значение, но тази сутрин са задържали Динко Цанков, докато се е опитвал да проникне в дома на Златанов.

Стоян седеше пред бюрото, скръстил небрежно крака. Докато говореше, леко поглаждаше с пръсти гладката повърхност на плота.

— А Златанов?

— Не. Цанков казва, че не знае къде се намира.

— Лъже.

— Разбира се.

Валери се наведе напред. Часовете минаваха и чакането го изнервяше.

— За колко време можем да го прехвърлим тук?

— Защо е необходимо това? Колегите в Търново ще ни държат в течение. Въпрос на време е да го пречупят.

— Не знам… — усъмни се Петков. — Този е изпечен главорез. Ще извърта с цената на всичко. Знам със сигурност, че е замесен в поне едно убийство — това на професор Николов. Може би има и други. Няма да се предаде толкова лесно.

Сключи пръстите на ръцете си и добави:

— Пък и го разпитват в управлението, където работи Русев.

— И какво от това? — вдигна вежди Стоян. — Съмняваш се, че може да са замесени повече хора? Не мисля. Освен това колегите от моя отдел се занимават с него.

— Добре, де — въздъхна уморено Валери. — Така или иначе това не ни дава нищо за Русев. Когато свършат с него, ще го прехвърлим тук и ще му предявим обвиненията за убийството на професора.

Отпусна се обратно назад и потри уморените си очи.

— Не може ли по-бързо да стане? Това с телефоните.

— Ще проверя пак — каза Стоян и извади телефона си. — Обикновено им отнема повече време, но нищо не пречи да проверя.

Набра номер и пусна високоговорителя. Когато му вдигнаха, каза кратко:

— Как е, Ванка, вървят ли нещата?

— Да, горе-долу — отговори по-младият му колега. — Току-що намерихме с кого е разговарял. Сега настройват системата да следи номера му.

— Много ли ще отнеме?

— Не, операторите твърдят, че до една-две минути ще стане. Затова не позвъних веднага.

— С кого е разговарял все пак?

— Със… — отсреща се дочу шумолене на листове. — Елена Стоилова.

— И? Направи ли справка?

— Не. Не се наложи. Вместо това позвъних в управлението в Търново и попитах колегите дали познават такова лице. Нямаше как да е някой случаен. Познай какво се оказа. Това е секретарката на шефа.

— Кой шеф?

— Техният. В Търново.

Валери и Стоян се спогледаха.

— Хм… Шефът му?

— Не, не — забързано каза Иван. — Не е той. Русев се е увъртал около тази Елена. Трябва да е чула нещо и му е позвънила.

Двамата мъже се гледаха, без да кажат нищо.

— Оп, готово. Вече го следим — добави гласът от телефона.

— Сега какво?

— Оставаш там и ми звъниш при всеки разговор — нареди Стоян.

— Добре — отговори Иван. — Щом трябва.

— Трябва. Не мога да се доверя на друг.

— Окей, оставам — Иван затвори.

— Трябва да отидем в Търново и да я разпитаме — каза Валери, щом връзката прекъсна. — Може да ѝ е казал какво смята да прави. Освен това не можем да сме сигурни, че случайно е дочула за операцията. Може да му донася за всеки наш ход.

Този път Стоян не възрази. Прекара ръка през посивялата си коса и понечи да отговори, когато телефонът му иззвъня.

— Да? — Слуша няколко секунди и добави: — Имаш ли представа накъде? Добре, ако има промяна, веднага ми позвъни.

Прибра телефона в джоба си и се обърна към Петков:

— Движи се. Русев е напуснал града.

— Накъде?

— На запад най-общо казано. Сменил е няколко клетки, откакто го изтървахме. Изглежда, пътува по магистралата към София.

Валери взе молива, който самотно лежеше върху бюрото, и го завъртя между пръстите си.

— Как е напуснал града? Той дойде тук с мен. Със служебен автомобил.

Стоян сви рамене.

— Такси, влак, автобус. Може да е и някой приятел.

— Трябва да проверим гарите. И таксиметровите компании.

— Нямаме снимка — каза Валери.

— Ще намерим — отвърна Стоян и се изправи. — Ще отнеме време, но ще го открием. Предлагам аз да взема такситата, а ти да организираш оперативните да се разходят до гарите.

— Добре — съгласи се Валери и също се изправи. — Да започваме.

Славея се изправи тежко от прашното легло и застана до прозореца.

Нямаше как да разбере какво се случва, докато седи заровен в тази дупка, а не знаеше дали е безопасно да си покаже носа навън. Не искаше да поема никакви рискове. Едва сега напълно осъзна доколко е бил зависим от Виктор. Нямаше как да върне времето назад, но ако можеше да предположи, че ще стигне дотук, би постъпил по различен начин. Отдавна не бе оставал сам, без никого, на когото да може да разчита. Разбира се, той на никого не разчиташе докрай. Следеше хората си отблизо и дебнеше за всяка грешка. Наказваше грешките сурово, но това само увеличаваше влиянието му над подчинените.

Взе телефона си и го завъртя между дебелите си пръсти.

Оставаше му само един избор.

Не искаше да го провали. Ако Венци Русев разгадаеше, че Славея разчита на него, със сигурност щеше да се опита да обърне нещата в своя полза. Не можеше да допусне това.

Гледа замислено през мръсното стъкло няколко минути, след това набра номера му.

Тръскането в претъпкания автобус разбъркваше мислите му в параноичен калейдоскоп. Не успяваше да се съсредоточи и да си състави последователен план. Спираше се само на главните стъпки, без да вниква в детайлите, а именно те бяха онова, което можеше да го спаси.

Нямаше да е трудно да се измъкне от страната. Щеше да остави следи, разбира се, нямаше как да го избегне и не си заслужаваше да мисли за това. Налагаше си да се фокусира върху следващите стъпки, които включваха придвижването му из шенгенското пространство, а след това напускането на Европа. Само че точно тук съзнанието му просто отказваше да се концентрира. Бе премислял подобни варианти преди, но за разлика от кристалната яснота тогава сега всеки един му се струваше недовършен и невъзможен.

Зарея поглед през страничното стъкло и в далечината различи сивкавите зъбери на Стара планина. След няколко минути щяха да напуснат Стара Загора, а това означаваше, че приблизително е преполовил пътя. Имаше няколко часа, през които трябваше да вземе решение.

Звънът на телефона му го стресна.

Номерът, изписан на екрана, го накара да стисне зъби. Навярно Славея бе разбрал за неуспешния му опит и сега му търсеше сметка. Убеден бе, че се е досетил кой стои зад операцията и каква е била истинската ѝ цел.

Това бе друга част от неизвестните, които можеха да провалят плановете му. За да се покрие, се налагаше да използва канали, които можеха да останат незабелязани от полицаите, но не и от престъпните организации. Ако Златанов се досетеше, че обмисля бягството си, нямаше никак да се затрудни да го спре. Необходимо му бе малко време на спокойствие, за да се измъкне. Може би трябваше да използва възможността.

— Да? — каза.

Славея изобщо не го поздрави.

— Как е, бе? Къде си?

— Отивам на работа.

— Че не е ли късно?

— Късно е, но имах да свърша и нещо друго.

— Аха, добре. Добре, че отиваш на работа. Защото искам да те помоля едно нещо.

— Кажи.

— Абе… едно от моите момчета отиде до вкъщи и се позабави — каза Златанов. — Не го знам къде се мотае. Искам да видя дали твоите хора не са го прибрали за нещо. Като отидеш, да поразпиташ малко и да ми се обадиш.

Това беше нещо наистина необичайно. Вместо да му крещи и да му нарежда, Славея го молеше за услуга.

— Ти не ходи ли до вас? — попита.

— Не, бе, нали ти казвам. Пратих него, че съм се уединил на едно място за малко. Да си почина.

Ясно, картината се нареждаше. Славея не знаеше за операцията по задържането му. Бе изпратил Кофата до дома си и онзи не се бе върнал. Навярно се бе натъкнал на патрула, който трябваше да ги прибере и двамата. Това означаваше, че е сам и в пълно неведение относно случилото се в последните часове. Сега, след ареста на бияча му, нямаше и как да разбере.

— Няма нужда да ходя до управлението, за да ти кажа. Задържан е.

Отговорът се забави малко повече от необходимото.

— За какво?

— Не знам — отвърна Венци спокойно. — Не ми казаха. Операцията е била планирана отвън.

Не беше необходимо да продължава. Каза точно толкова, колкото бе необходимо на Златанов да разбере, че той е следващият.

— И какво ще правим? — долетя отговорът.

— Не знам. Ти какво предлагаш?

— Ей… — започна иманярят, но спря. Ясно се чу как си поема дъх в слушалката. — Виж сега. Трябва да оправим тая работа, нали така? Може да се наложи малко да ми помогнеш. Искам да ги отклониш за известно време.

Венци не отговори.

— Разбира се, ще си вземеш всичко, което ти се полага — продължи Славея. — Знаеш, че съм коректен.

— Може да стане…

— Нали? — прекъсна го Златанов. — Знаех си аз, че мога да разчитам на теб. Ей, страшно момче си, бе. Ще те позлатя, да знаеш.

— Ти къде си?

Гласът в телефона заглъхна.

— На едно място. Защо?

— Трябва да говорим. Искам да ми обясниш всичко стъпка по стъпка. Така ще мога да ги засиля в друга посока.

— Абе, то не е толкова просто… — започна иманярят, но после се усети и каза: — Но си прав, де. Няма да ти е проблем да се справиш. Нищо, което да не си правил вече.

— Остави ме аз да преценя. Кажи ми къде да дойда?

Венци усети, че Златанов се колебае.

— Трябва да стане възможно най-бързо, иначе ще изпуснем момента. Ако пратят екипите нанякъде, няма да мога да ги спра.

— Добре. Сещаш ли се къде водихме ония, които искаха да изнесат оная бронзова глава?

Русев отлично помнеше случая, когато двама копачи бяха решили, че могат да поемат нещата в свои ръце, и се помъчиха да изнесат бронзов артефакт самостоятелно. Сети се и къде е мястото, за което говори Златанов. По-добре от това не можеше и да бъде. Отдалечената махала, чиито къщи бяха пръснати на по няколкостотин метра една от друга, му даваше отлична възможност да завърши онова, което започна вчера сутринта. Така следите щяха да са с една по-малко.

Картите, разпънати по бюрото на разследващ полицай Петков, заемаха цялата свободна площ. Надвесен над тях, той се мръщеше към кръговете, с които бе отбелязал гарите и автогарите. Общо три. В Бургас имаше една възможност да хванеш влак и още две да се качиш на извънградски автобус.

— Ето, трябва да изпратим по един човек на всяко място.

Началникът му стоеше изправен, скръстил ръце над корема си. Зад тях възрастният полицай от „Вътрешна сигурност“ говореше тихо по телефона с поредната таксиметрова компания.

— Не мога да отделя повече хора. Всички са натоварени до дупка.

— Така ще отнеме часове — възрази Валери Петков. — Даже и да разберем накъде е тръгнал, вече ще е късно.

— Разбирам, Петков, но това е ситуацията в момента. Нищо не мога да направя.

— Ами да взема аз да отида тогава. Така поне ще съм сигурен, че някой няма отново да оплеска нещо.

Началникът му хвърли кос поглед.

— Повече, отколкото вече е оплескана ли? — каза остро. — Хайде да не прекаляваме, а? Никъде няма да ходиш. Оставаш тук и организирате всичко с помощта на колегите. Точка по въпроса.

Обърна се и се отправи към вратата. Преди да стигне до нея, спря и се завъртя обратно.

— Искам да ме държите в течение за всичко. Няма да толерирам повече грешки.

След това излезе и тръшна вратата след себе си.

Погледът на Валери навярно можеше да прогори дупка в дървената врата. Сякаш всичко бе срещу него. Денят се оказваше наситен със събития и в управлението почти не бяха останали хора. Имаше нужда от няколко души, а получи едва един оперативен, който можеше да прегледа записите на камерите по гарите.

— Защо ти трябваше да го ядосваш? — намеси се меко Стоян. — Не виждаш ли, че и без това е на ръба.

— Да не се беше месил още в началото тогава — изръмжа Петков и се обърна към него. — При теб как е?

— Досега нищо. Няколко чужденци и две семейства на съвсем кратки курсове. Остават още две.

Проверката по таксиметровите компании се движеше с добро темпо. Диспечерите имаха информация за всеки извънградски курс, както и за местоположението на автомобилите.

Вратата зад тях се отвори рязко и влетя Банката. С две крачки прекоси стаята и се тръшна на канапето, едва дишайки. В ръцете си стискаше няколко измачкани листа.

— Какво правиш тук? — попита Стоян, но пълничкият мъж го прекъсна с махване на ръка.

— Чакай… Само да си поема дъх — каза на пресекулки той.

Лицето му бе зачервено и лъскаво от избилата пот.

— В автобус е — каза накрая, все още задъхан. — Няма начин да не е.

— Защо?

— По клетките. Движи се по магистралата — отвърна, като си поемаше дъх след всяка дума. — Номерата не покриват жп транспорта.

— И какво? Може да е с такси или личен автомобил.

— Не — отговори той кратко. — Сега ще кажа. Само още малко.

Тежкото му дишане изпълваше тишината в канцеларията. Валери седеше изправен, замръзнал по средата на движението си.

— Какви номера? — попита той.

— Тези на клетките на мобилните оператори — поясни Стоян.

— Всяка от тях покрива определена площ и си има уникален номер. Предполагам, че покритието на онези, в които е поддържан номерът на Русев, не се засича с географското положение на жп линията. Когато покритието е от повече от една клетка, може доста точно да се триангулира местоположението на обекта.

Иван кимна.

— А защо да е непременно в автобус? — попита Петков.

— Не знам… — отвърна Стоян и обърна глава към Иван.

Младият мъж преглътна звучно и каза:

— Заради времето. Вижте тук — посочи той в лист, изпъстрен със ситно изписани цифри. — Ето я клетката, в която попада нашата дирекция.

Пръстът му проследи редицата и се спря в група цифри от другия край.

— Ето това е номерът на онази Елена Стоилова. Времето е точно.

Вдигна глава и ги огледа последователно. Валери се приближи и се надвеси над листовете в ръцете му.

— След това сменя още една клетка. Ето времето, което е престоял в нея. След това още една, пак с времената. В тази попада и автогара „Юг“ впрочем — допълни той и отново премести пръста си. — Обърнете внимание на времената. Оттук времето, прекарано във всяка клетка, се ускорява.

— Скъсява, искаш да кажеш — поправи го Стоян.

— Да, скъсява. По-бързо минава през покритието на всяка клетка, това искам да кажа.

Извади памучна носна кърпа от джоба на панталоните си, избърса лицето си и продължи.

— Тук вече излиза на магистралата. Направих една проста сметка. Разстоянието между първата и последната за изминалото време дава приблизителна средна скорост от деветдесет километра в час. Лека кола би се движила по-бързо. — Вдигна очи, ухили се широко и завърши триумфално: — Освен това тази скорост съвпада с ограничението на автобусите от междуградския транспорт.

Валери се изправи.

— Ами ако преднамерено се движи по-бавно? Може колата му да е скапана.

— Едва ли — възрази Иван и отново се разшумя с листовете.

— Ей тук, накрая, има още нещо. Вижте, в тази клетка, която се намира в Стара Загора, е престоял по-дълго. Приблизително двайсет минути по-дълго. Тоест е бил неподвижен.

— Автогарата? — досети се Петков.

— Именно — усмихна се в отговор мъжът. — Проверих. Клетката осигурява покритие на автогарата в Стара Загора, където междуградските автобуси спират за почивка. Затова дойдох лично. Операторите обещаха да се обадят, ако има някаква промяна.

Валери заобиколи бюрото си и се тръшна в стола си.

— Добре — каза той. — Да видим в кой автобус е и да приключваме с тази работа.

Петър паркира крадената кола малко след кърджалийското село Ненково, без да полага усилия да я скрие. Ако нещата се развиеха, както се надяваше, нямаше да има необходимост от нея. Откопча колана си и постави ръце на волана. Надигна се леко и погледна в огледалото за обратно виждане. Тъмните кръгове около очите му изпъкваха върху бледата кожа и го караха да изглежда като възкръснал мъртвец. Не очакваше да срещне хора в тази жега, но не искаше някой загрижен турист да се втурне да му помага, въобразявайки си, че спасява живота му.

Вдигна ръка и прекара длан върху превръзката на рамото си. Почти не се забелязваше, откакто замени обемистия тампон с няколко пласта бинт, залепени с лейкопласт. Достатъчно му беше точно колкото да попие капките кръв, които все още се процеждаха от раната. По пътя купи нови дрехи от някаква крайпътна сергия и се преоблече. Широката свободна фланелка с къс ръкав прикриваше добре леката издутина. Болеше го, но лекарствата помагаха. Попипа джоба си и пръстите му срещнаха ръбестите очертания на телефона му. Той, заедно с пластмасова бутилка вода от литър и половина, бяха единствените неща, с които разполагаше, за да доведе нещата докрай. Ако по пътеката намереше вода, бутилката можеше и да се окаже излишна.

Хвана дръжката на вратата и понечи да я отвори. Поколеба се за момент, бръкна в джоба си и извади едра банкнота. Наведе се напред и я пъхна в жабката на колата. След това внимателно се измъкна под изпепеляващите слънчеви лъчи.

Примижа и прикри с ръка лицето си. Захабената табела, сочеща отбивката към пещерата, висеше леко наклонена няколко метра пред него.

Местността не се бе променила никак от последния път, когато бе тук. Гледката на покритите със зеленина хълмове бе все така пленителна. В годината, преди да замине на мисията в Ирак, заедно с бъдещата си жена направиха обиколка из Родопите, като спираха за по дендва на места, които им се струваха интересни. Бяха безгрижни и весели. Тогава нищо не предвещаваше горчивата развръзка на раздялата им. Пещера Утробата бе едно от местата, които привлякоха интереса и на двамата с любопитното си название. Още по-интересни им се сториха историите, които се разказваха за нея. Поразпитаха наоколо и лесно намериха пътя дотам. Тогава им отне два часа, без изобщо да се напрягат. Бе маркиран добре и Петър не се съмняваше, че лесно ще го открие и сега.

Трябваше да бърза. Ако не успееше да изпревари Виктор, нищо нямаше да има смисъл.

Наложи се да спрат няколко пъти по пътя, тъй като възрастният мъж се нуждаеше от кратка почивка, но успяха да пристигнат в Кърджали в ранния следобед. Хапнаха набързо в скромен ресторант и продължиха към село Ненково, откъдето щяха да вървят пеша. Преходът не бе труден, но физическата немощ на предводителя навярно щеше да го превърне в изпитание.

Виктор паркира автомобила точно под ръждивата табела с едва забележим надпис „Пещера“ и излезе. Протегна се назад, докато гръбнакът му изпука звучно, и отвори багажника. Тъмнозелената раница го очакваше. Отдели часове, за да опакова отделно всеки елемент, преди да го постави в нея.

— В раницата ли са? — разнесе се напевният глас пред него.

Старецът ровеше в куфара си, поставен на задната седалка. Движенията му бяха бавни и несигурни. Измъкна сламена шапка с широка периферия и с трепереща ръка я сложи на главата си.

Едва сега обърна внимание на факта, че предводителят изобщо не поиска да види предметите. Сякаш те нямаха никакво значение за него.

— Да, всички до един.

— Добре. Това е добре.

Виктор се обърна към колите на охраната и им махна. Те обърнаха с рязка маневра и спряха на отсрещната страна на пътя. Услугите им вече не бяха необходими. След като тръгнеха по пътеката, някой от тях щеше да прибере колата им. Никой не биваше да става свидетел на тайнството, което предстоеше да се осъществи. Възможно беше да срещнат туристи по пътя или дори до самата пещера, но не очакваше някой да остане през цялата нощ. Тогава, когато сребристата луна щеше да проникне в недрата на майката земя и да преплете небесните със земните сили, щяха да са сами. Само те и боговете.

Усмихна се и подхвана раницата. Тежеше. Намести я на гърба си и затегна ремъците. Притвори очи и се помъчи да усети онази едва доловима вибрация, която артефактите излъчваха, събрани заедно. Сетивата му се бяха изострили. Звуците бяха придобили странна плътност, а очите му сякаш регистрираха несъществуващи нюанси светлина. Въздухът бе направен от подвижен кристал, в който всеки атом бе на правилното, точно определено място.

Погледна към немощната фигура на предводителя и потръпна. Костеливите му рамене прозираха през ризата, сякаш в нея бе облечен скелет. Несъвършеното му тяло едва успяваше да си осигури миниатюрните капки живот, които го крепяха. Навярно духът бе онова, което му даваше сили, вместо да бъде обратното. Една идея, целта, която бяха постигнали, се бе оказала по-силна от тленността, вливайки сили в тялото да се съпротивлява успешно на смъртта.

— Готови сме — каза кратко и се усмихна. — Ако нямате нужда от още почивка, можем да тръгваме.

Старецът вдигна глава към ослепителния диск на слънцето.

— Така да бъде. Нека поемем на този поход, така както предците ни са бродили самотни по пустите пътища в търсене на просветление.

Преметна малка кожена чантичка през рамото си и се отправи с несигурна стъпка по напечената от слънцето пътека.

Виктор го настигна с две крачки и застана до него. Не усещаше тежестта на раменете си. Сякаш товарът му бе загубил плътност, превърнал се в чиста енергия, която струеше през тялото му.

Двете полицейски коли летяха по магистралата с усилени докрай сирени. Потокът автомобили се разделяше встрани, улеснявайки придвижването им, и те бързо напредваха. Екипите не знаеха какво е извършил човекът, когото трябва да задържат, но бяха наясно, че нямат време, Номерът на автобуса, неговата марка и името на фирмата, която го притежаваше, бяха разпечатани на единичен лист в ръцете на водача в първата кола. Той сравняваше данните с всеки автобус, който срещнеха. До този момент бяха задминали три, които се оказаха различни от целта им.

В далечината, точно на върха на полегат хълм, се мярна тъмният силует на следващия автобус. Водачът нареди изключване на сирените и светлините. Не можеше да бъде сигурен от това разстояние, но цветът сякаш бе тъмносин. Точно каквото търсеха.

Няколко минути по-късно го достигнаха и водачът се увери, че автобусът отговаря на описанието. Емблемата на фирмата бе същата. Когато приближиха достатъчно, се увери, че и номерът отговаря. Колите поддържаха същата скорост в непосредствена близост зад него.

Постави микрофона на комуникационната система до устните си и каза:

— Целта е опозната.

Полицаите в двата автомобила извадиха оръжията си и докладваха на командирите на групи за готовността си. От своя страна те уведомиха водача.

— Първи готов.

— Втори готов.

Водачът сгъна листа на четири и го прибра в един от многобройните джобове на жилетката си.

— Действаме — каза кратко и кимна към шофьора.

Първият автомобил включи сирената, рязко форсира двигателя и задмина автобуса. Застана пред него и намали скоростта си, принуждавайки го да спре. Вторият изостана десетина метра и се позиционира по средата на платното, препречвайки пътя на колите, идващи зад тях.

Полицаите от първия автомобил изскочиха с извадени оръжия и светкавично се насочиха към вратите. Един от тях се отдели, отвори вратата на шофьора и без да се съобразява с протестите му, го измъкна грубо навън. Скочи на мястото му и натисна бутона за отваряне на вратите.

Първи екип нахлу вътре, размахвайки оръжия.

— На място! Ръцете! На всички ръцете горе! Никой да не мърда! — крещяха един през друг.

Пътниците стъписано се подчиниха, вдигайки високо ръце. Момче на около четири години писна и майка му го притисна до гърдите си. Лицето ѝ бе сгърчено в уплашена гримаса.

Без да им обръщат внимание, полицаите преминаха по редиците, като внимателно оглеждаха всеки един от пътниците.

— Ти! — посочи водачът към самотен слаб мъж. — Ръцете горе. Да ги виждам ясно.

Човекът се подчини с широко разтворени очи. Оплешивяващото му теме лъщеше от пот. Водачът го стисна за рамото и го дръпна към себе си, докато с другата си ръка вадеше белезниците си.

— Излизай! Навън!

Мъжът сви ръце несъзнателно, но стана от мястото си и се остави да оковат ръцете му зад гърба.

Измъкнаха го навън и го поставиха на колене до предната гума на автобуса. Докато водачът го държеше на прицел, един от останалите полицаи го претърси и извади портфейла му.

Измъкна личната му карта и каза:

— Борис Крумов.

Бръкна отново в портфейла и извади шофьорска книжка.

— Пак Борис Крумов.

— Говорил е с непознат номер преди малко — обяви Банката, затваряйки телефона.

— Непознат? — наклони глава Валери.

— Да.

— Ами защо не го проверим тогава?

— Правим го — озъби му се младият мъж. — Отнема време.

Валери хвана ръбовете на бюрото си ги и стисна, докато кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Време? — попита тихо. — Нещо друго не може ли? Защото, разбираш ли, времето е точно онова, което ни липсва.

Иван го изгледа продължително, но не отговори.

— Не се дразнете — каза Стоян. — Никой не е виновен. Слязъл е на изхода на града, нямаше как да знаем. Ще го намерим отново.

— Какво стана с онази секретарка?

— Не е тя. Под наблюдение е. Не се е свързвала повече с него.

— Ас Цанков?

— Продължават, но върви трудно. Мълчи или говори глупости.

— Трябваше да съм там — промърмори под носа си Валери и затвори очи.

Новият провал сякаш изсмука и последната капка сила, която му бе останала. Не само че изтърваха заподозрения, а сега щеше да се наложи да дава обяснения защо полицейски екипи са спрели автобус и са малтретирали пътниците. Нямаше да му се размине току-така.

Чу, че телефонът звънна, но не отвори очи. Иван зададе няколко кратки въпроса и затвори.

— На Златанов е. Номерът, който го е потърсил. Малко след като са напуснали автогарата в Стара Загора.

Валери рязко отвори очи.

— Откъде е звънял?

— Не знаят. Могат да определят само приблизително, защото покритието е от една клетка — отговори Иван. — Някъде около Велико Търново.

— В Арбанаси?

— Не. На десетина километра оттам. Покрива едно село и няколко махали.

— Затова не са го арестували — изправи гръб Валери. — Изобщо не е ходил у тях. Или е видял да задържат Цанков и се е измъкнал.

— Има и още нещо — продължи Ванката.

— Казвай.

— Русев отново се движи.

— Накъде?

— Ами… На север най-общо. Сякаш се е насочил към проходите.

— Можеш ли да направиш сверка колко време, след като Златанов го е потърсил, Русев е слязъл от автобуса?

— Разбира се — кимна младият мъж и попита: — Мислиш, че отива при него?

— Да.

— Възможно е. Даже много е възможно — каза Стоян. — Ако се вярва на показанията на Георгиев и Казакова, онези са забъркани в убийството на професор Николов. Убитият Калев е човек на Златанов, а имаме свидетел, който разпозна Русев като вероятен извършител. Нормално е да търсят изход съвместно.

Петков разтри слепоочията си.

— Там отива. И това е единственият ни шанс да ги заловим.

— Но не знаем къде е Златанов. Да направим нова засада на входа на града?

Валери рязко пусна ръцете си.

— Не! В никакъв случай. Стига толкова издънки. Най-много отново да го подплашим.

— А какво тогава?

— Трябва ни местоположението на Златанов. Да притиснем Цанков.

Стоян бутна очилата си нагоре, преди да отговори.

— Колегите работят с него, казах ти.

Валери взе в ръце оръфания си тефтер, прекара пръсти по ръбовете му в неуспешен опит да ги приглади, и го постави в охлузена чанта от изкуствена кожа. Издърпа папката с материалите по делото и я сложи до него. Погледна молива, лежащ самотно на бюрото, и пъхна и него вътре.

— Да, каза ми. Само че е твърде бавно. Не мога да ги чакам. Отивам там.

Възрастният мъж се приближи към него и го погледна в очите.

— Прибързваш — каза. — Началникът ти нали каза да стоиш тук?

— Знам какво каза — тросна се Петков. — Но той не е твой началник, нали така?

Стоян не отговори. Макар и да се намираха в една и съща полицейска дирекция, служителите от отдел „Вътрешна сигурност“ бяха подчинени директно на управлението в столицата и началниците по места нямаха никаква власт над тях. Това бе част от привилегиите, които им позволяваха да провеждат разследванията извън погледа на колегите си. Освен това лесно получаваха онова, за което редовите полицаи можеха само да мечтаят.

— А ти имаш нужда от мен, защото съм най-компетентен по случая, нали така? И затова ме взимаш със себе си на разпит, който е съществен за залавянето на корумпиран полицай.

Валери говореше с крива усмивка.

— Ще оставим Ванката тук да координира операциите, като — изпъна пръст нагоре — няма да предприема нищо без наше знание. Нали така?

Иван се намръщи и погледна към възрастния мъж.

Той прекара длан през косата си и въздъхна леко.

— Може и да си прав. Ще сме там за два часа, ако побързаме. Ще говоря с колегите да натиснат Цанков. Може да заловим и двамата, ако се постараем.

Кимна, обърна се към Иван и се усмихна.

— Ванка, оставаш тук да ръководиш операцията.

Изпъна пръст по същия начин, по който го бе направил Петков, и добави:

— Обаче без волности. Няма да предприемаш нищо, без да ни кажеш. И ще ни уведомяваш за промяна в обстановката.

Докато двамата мъже излизаха, чуха Банката тихо да проклина съдбата си.

Кофата седеше на неудобния стол, облегнал глава на ръцете си. Чудеше се какво може да ги интересува, без да се спира на нещо конкретно. Скоро щеше да им омръзне и щяха да го пуснат. Не му бе за пръв път да го разпитват и бе наясно с процедурата. Докато не им дадеше нещо, за което да се хванат, не можеха да го задържат. Каквото и да беше, Славея щеше да задейства връзките си и да го измъкне. Обикновено така се случваше. Може би още не бе разбрал, че е задържан, и затова закъсняваше. Нямаше друга причина да се бави толкова.

Огледа отпуснатата фигура на човека пред себе си. Слаб, но с леко бирено коремче и тънки ръце, полицаят се мъчеше с него вече няколко часа. Познаваше повечето разследващи, но този беше нов. Сигурно затова се стараеше толкова.

— Нека да обобщим — каза мъжът. — Онзи ден не си напускал дома си?

Младежът кимна.

— Но никой не може да го потвърди?

— Не знам — провлечено отвърна той. — И не ме интересува. Аз си бях вкъщи. Потвърждавайте си каквото искате.

Мъжът се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Предлагам ти много добре да си помислиш дали не грешиш.

Кофата сплете пръсти върху гладката повърхност на масата и постави брадичката си върху тях.

— Защото съвсем скоро ще доведем Георги Златанов и той може да има друго мнение.

Младежът завъртя глава, постави лявата си буза върху ръцете си и затвори очи.

— Виж — продължи разследващият полицай, навеждайки се напред, — защо да се бавим и да те държим тук? Съгласен съм, бил си у вас. Нека да намерим Златанов, да поговорим и с него и да те пускаме да си ходиш, какво ще кажеш?

Кофата се престори, че хърка.

Сухата земя бе покрита с фин бял прах, който се вдигаше при всяка тяхна стъпка. Старецът тътреше краката си и влошаваше още повече нещата. Прахът полепваше по дрехите и влизаше в устите им. Слънцето вече залязваше, но косите лъчи от разтопена лава изгаряха всичко, до което се докоснеха.

Не беше необходимо да поглежда към предводителя, за да разбере колко е уморен. Шумното му дишане навярно се чуваше на стотици метри. Макар и да се движеха бавно, до пещерата им оставаше не повече от километър. С темпото, което следваха, сигурно щеше да отнеме повече от час. Това не го притесняваше. Щяха да са на мястото далеч преди нощта да е свършила.

В състоянието, в което се намираше предводителят, изкачването по отвесните дървени стъпала щеше да бъде предизвикателство дори без да бъде уморен. Можеше да се наложи да го качи на гръб.

— Да спрем за малка почивка? — предложи Виктор. — Няма закъде да бързаме.

Предводителят кимна безмълвно и седна на голям объл камък в края на пътеката. Виктор извади шише минерална вода от страничния джоб на раницата и му го подаде.

— Не остана много — каза.

Възрастният мъж надигна шишето и пи дълго, преди да отговори.

— За жалост, тленната обвивка рано или късно спира да действа така, както ни се иска. Колко жалко — подсмихна се той и продължи: — Точно когато човек осъзнае истинската сила на съзнанието си, пълните му възможности, носителят му започва да отказва.

— Да, наистина е тъжно — съгласи се Виктор. — Животът свършва точно когато започваш да го цениш най-много.

— Нямах това предвид, Виктор. Нищо тъжно няма в завършека на един кръговрат. Така е устроен светът — за добро или за зло. От друга страна, лична отговорност на всеки един е да е достигнал върха в собственото си развитие, когато настъпи моментът. Жалко е да си способен непрекъснато да развиваш съзнанието си, докато тялото ти загива.

— Но днес това ще се промени.

— Какво мислиш, че ще се промени, Виктор?

— Утре материалната обвивка няма да бъде вече пречка. Наред с всичко останало.

Възрастният мъж го гледаше с лека усмивка.

— В някаква степен да. Но това няма да промени устройството на света. Той ще продължи да бъде все така тленен, хората ще продължат да са подвластни на импулсите, които ги движат напред. Мистичното тайнство, което ще призовем тази нощ, няма да окаже никакво влияние върху човечеството.

— Как така? — попита Виктор. — Вселенските мистерии, силите, които ще потекат тази нощ, могат да преобърнат съдбата на човечеството. Нали това е целта?

Долови, че несъзнателно бе ускорил дишането си. Наложи си да се успокои с няколко дълбоки вдишвания.

— Наистина ли мислиш, че можеш насила да накараш някого да измени същността си? — отвърна предводителят. — Тази същност, която е изграждал през целия си живот, следвайки общия модел. Онова, което му е единствено познато. Това, което всъщност представлява животът на един човек. — Старецът го гледаше с леко присвити очи. — Убеден ли си, че изобщо може да се предизвика някаква промяна насила? Подобни неща са се случвали вече и всички за завършвали с катастрофа. С разруха и унищожение.

— Но ние сме над това — отговори Виктор. — Само ние знаем истината. Безпросветност, егоизъм и самолюбие, това са чертите на обществото. Ако не се намесим, точно тези черти ще го унищожат. Ние трябва да променим това. Ние знаем и можем, ние сме онези, които оцеляха, за да водят…

— Да помагат и подкрепят, не да водят — прекъсна го мъжът.

— Да помагат, да — Виктор се изправи рязко. — Именно да помагат. Едва сме оцелели, помагайки. Човечеството е болно от егоизъм, сляпо е за истинските ценности. Малцината, които могат да се докоснат до тях, са изтъкани от лицемерие, а хората, които ги следват, ги следват сляпо, без да разбират в каква степен са манипулирани. Необходима е решителна намеса. Обществата имат нужда да бъдат поведени по правилния път.

Възрастният мъж свали шапката от главата си и я стисна пред гърдите си.

— Помощта трябва да е желана, Виктор. Можеш да помогнеш само на онзи, който знае, че има нужда от помощ, и я желае.

— Кой — почти викаше Виктор, — кой знае, че има нужда от помощ? Това е все едно да оставиш недорасло дете да определя съдбата на всички, не е ли така?

— Така е, разбира се. Само че не можеш да накараш едно дете да порасне за една нощ. Това, което можеш да направиш, е да подготвиш съзнанието му и да му даваш подкрепа, когато има нужда от нея.

Мъжът намести шапката на главата си и се изправи с трудност.

— Не можеш да пренебрегнеш необходимостта от самоосъзнаване, Виктор. Налагането на идеи или на нов ред би лишило съзнанието от широката основа, която му е нужна, за да може да борави пълноценно с тези идеи. В противен случай резултатът би бил точно онова, което описваш — лицемерие и сляпо доверие. — Пристъпи напред и добави: — В идеалния случай. Обикновено подобни опити за насилствено налагане на идеи завършват с хаос, измъкването от който отнема години. И твърде много погубен живот. А той, Виктор, е нишката, която поддържа смисъла на съществуването. Вселената във всичките си проявления би била едно пусто място, ако животът не отразяваше цялата ѝ прелест. Както вече ти казах, няма смисъл от извисеното съзнание, ако няма тяло, в което да се въплъти. Така то става безполезно. Следите ще останат, ако са си заслужавали, но потенциалът му ще бъде изгубен. Животът сам по себе си е безценен.

Без да каже нищо повече, старецът му обърна гръб и тръгна по тъмнеещата пътека с несигурни крачки.

Докато наместваше ремъците на раницата, Виктор не отдели поглед от гърба му.

— У вас, казваш?

Кофата се размърда на стола си. Безсмисленото повтаряне на едни и същи отговори го дразнеше и бе на път да изгуби търпение. Беше жаден. Когато помоли за вода, му донесоха една малка картонена чашка за кафе, пълна едва до половината. Знаеше какво целят по този начин — искаха да го изнервят, за да изпусне нещо. Къде се бавеше Славея? Защо не го бе измъкнал още от тия ченгета?

— Моля, отговори на въпроса.

Не познаваше двамата полицаи, които се появиха, За да сменят онзи с коремчето. Единият изглеждаше смачкан, сякаш цяла нощ се бе въртял в центрофуга, а другият се усмихваше леко, докато въртеше изпотена бутилка вода в ръцете си. Първият се бе представил като Петков, а вторият така и не си каза името.

— Колко пъти да повтарям? — сопна се той. — Вече сто пъти ви казах. Бях си у нас.

— Това е много интересно, не мислиш ли? — обърна се Петков към Стоян. — Извънредно… метафизично.

Възрастният мъж се усмихна широко.

— Нали? Това изобщо не е за полицията. Дали да не позвъним в Академията на науките? Сигурно ще предизвикаме сензация.

Кофата въртеше очите си ту към единия, ту към другия, без да разбира за какво говорят.

— Ами да. Може даже Нобелова награда да спечелим — добави Валери и отново се обърна към младежа. — Имаш ли представа колко пари ще си разделим? — Очите му го гледаха изпитателно. — Само има една дребна подробност. — Вдигна ръце и ги разтвори в жест на примирение. — Няма как, науката си е наука. Изисква точни факти.

— Потвърждения — намеси се Стоян.

— Експерименти — добави Петков. — Доказателства. — Отпусна ръце и се почеса по носа. — Като се замисля, тая наука много прилича на полицейската работа. Нищо не се приема, без да има неоспорими доказателства. Ето сега аз ти вярвам, че си бил у вас. Същевременно знам, че си се намирал и дълбоко под земята. И на това вярвам. Виждаш ли колко е мистично? Човек, способен да бъде на две места едновременно. Истинска сензация, нали?

— Неоспорима — вметна Стоян и отвинти капачката на бутилката с вода. Вдигна я до устните си и отпи няколко дълги глътки. Накрая издиша шумно, обърса устни с опакото на ръката си и добави: — Само да може да се докаже, разбира се.

Кофата изпъна гърба си.

— Какво, бе? Да не мислите, че ви лъжа? Не знам за каква пещера говорите.

Валери го погледна и се усмихна широко с безизразни очи.

— Това е много интересно. Внася още един аспект за проучване на науката. Да не говорим, че не съм споменавал никаква пещера. — Внезапно усмивката му помръкна и той прие загрижено изражение. — Ти… Нали нямаш брат близнак? Понеже, ако се окаже, че имаш, никаква награда няма да вземем.

— Никакъв брат нямам — отговори Кофата. — Айде, стига си се правил на палячо. Никъде не съм ходил.

— Да, да — закима Валери, — точно така. Значи, всичко е наред. Можем да се обадим на учените. Ти твърдиш, че си бил у вас, а няколко свидетели твърдят, че си бил в една дълбока пещера по същото време. Всичко изглежда отлично.

Динко Цанков се наведе напред.

— Какви свидетели?

— О, това теб изобщо не те интересува. Учените ще се занимават с тях, няма защо да се затормозяваш. Аз искам само да те попитам и къде си се намирал по времето, когато един учен — професор Николов — е бил убит. Но това после, разбира се. Нека сега да се концентрираме върху този метафизичен феномен — да бъдеш на две места едновременно.

— Какъв професор, бе? За какво убийство говорите? — попита Кофата и се надигна.

— Седни си на мястото!

Острият глас на Стоян проряза задушния въздух и сякаш натисна Цанков обратно в стола.

— Никой не съм убивал! — очите на младежа прескачаха от единия полицай на другия. — Не знам за какво говорите.

— Разбира се — кимна Валери. — Това вече го разбрахме. Ти притежаваш паранормални способности да се намираш на две места едновременно. Сигурен съм, че няма да ти е трудно да го докажеш пред съда.

— Чудя се обаче — започна Стоян и скръсти ръце на гърдите си — дали и Златанов има такива способности? Как мислиш?

Лицето на Кофата се бе изопнало в непроницаема маска. Единствено лекото треперене на коляното му можеше да издаде какво се случва в съзнанието му.

— Сигурно — отговори Петков. — Няма как иначе. Щом свидетелите се кълнат, че е бил с Цанков през цялото време.

Стоян се наведе към Кофата и попита:

— Нали той също няма брат близнак?

Противно на очакванията пещерата се намираше под върха на самотно скално образувание, което се извисяваше над зелената покривка на гората. Неравните контури на скалите изпъкваха върху тъмнеещото небе подобно на сгърчените пръсти на каменен великан, канещ се да свие дланта си в юмрук. Входът ѝ представляваше овален отвор, разположен на няколко метра над пътеката. До него можеше да се стигне единствено по импровизирана дървена стълба от напречно заковани пръти.

Виктор свали раницата от раменете си и внимателно я постави до краката си. Предводителят изглеждаше напълно изтощен. Вееше си пред лицето с широкополата сламена шапка. Потта лъщеше по голото му теме и се стичаше по слепоочията му, оставяйки сивкави бразди по покритата с бял прах сбръчкана кожа. Задъхваше се, но дишането му бе накъсано, сякаш изпитваше болка при всеки дъх.

Височината бе едва няколко метра, но за да се преодолее, бе необходимо човек да е в отлична форма. Или поне да владее крайниците си достатъчно, за да се задържи върху сухите, излъскани от употреба пръчки. В състоянието, в което се намираше предводителят, това се оказваше непреодолима пречка.

Мъжът придърпа раницата до себе си и сложи ръка върху нея.

— Да поседнем, а? Да съберем сили преди последното изпитание.

Старецът поклати глава.

— Няма нужда. Ще си починем, докато се подготвяме.

Вдигна глава и огледа тъмните скали над главата си.

— По стълбата нагоре?

Виктор кимна.

Предводителят се приближи с немощни крачки до паянтовата конструкция и постави ръка върху нея. Сведе главата си, въздъхна едва чуто и повдигна крак.

— Изчакайте — каза Виктор. — Нека се кача пръв. По-удобно ще е, ако се наложи да ви изтегля.

Мъжът отстъпи встрани и Виктор можеше да се закълне, че различи проблясък на благодарност в очите му.

Метна раницата обратно на гърба си и се хвана за напречните пръти. Разтърси ги, за да се увери, че ще издържат общата тежест, и внимателно пое нагоре.

Здрачът преминаваше в тъмнина, но това не му пречеше.

Добра се до малка обла площадка само с няколко движения. Приближи се до елипсовидния вход на пещерата и надникна вътре.

Усещането трая само миг, но бе толкова наситено, че го накара да се задъха. Тялото му изтръпна, сякаш недоловима звукова вълна се изтръгна от предметите в раницата и проникна във всяка негова клетка, изпълвайки я с енергия. Мислите му препускаха, добили неподозирана контрастност и чистота.

Вътрешността на пещерата винаги го бе очаровала. Мястото излъчваше святост и мистичност. Знаците бяха навсякъде, стига човек да имаше способността да ги види. По стените проблясваше вода, която се стичаше до дъното и се събираше в малък, плитък басейн. Лека усмивка се появи върху устните му. Земната влага бе пред очите на всички посетители, но никой не се бе запитал откъде се появява тя на метри над земята, при това в напълно безводен район.

Зад ръба на площадката долетя тих стон.

Виктор се обърна назад и коленичи до ръба. Немощното тяло на възрастния мъж се бе отпуснало върху напречните пръти, неспособно да направи каквото и да било усилие.

Освободи ремъците на раницата и я свали от гърба си. Когато я подпря на ръба на процепа и отстъпи от нея, кристалната чистота на мислите му се замести от неудовлетворение и някакъв неосъзнат, първичен страх. Страх от възможността никога повече да не се докосне до мистичните предмети. Стисна зъби и обърна гръб. Нямаше за какво да се безпокои, щеше да се отдели на не повече от една крачка. Неприятното усещане отмина, но остана лека, едва доловима тревога.

Надвеси се над ръба и попита.

— Всичко наред ли е?

Голото теме на стареца бавно се повдигна.

— Да, доколкото това е възможно — долетя тихият отговор.

— Но мисля, че няма да се справя без помощта ти.

— Разбира се, ей сега идвам.

Виктор завъртя глава обратно и хвърли поглед съм самотната раница. След това решително се прехвърли през ръба и заслиза по стъпалата.

Когато автомобилът я остави на отбивката към пещерата, слънцето отдавна бе залязло и хълмовете наоколо бяха потънали в тъмнина. Наложи се доста упорито да отклони поканите на симпатичното семейство, което взе на стоп, да пренощува у тях. Обясни, че приятелят ѝ я чака в къмпинг близо до язовира и би се притеснил, ако се забави. Хората говореха с ясно доловим акцент и Боряна можеше да предположи, че българският не им е роден език. Гостоприемството и любезността им я учудиха с чистата и непосредствена човешка топлота и загриженост. На слизане жената тикна в ръцете ѝ торбичка, в която бе сложила няколко сочни праскови. За да почерпела приятеля си.

Светлините на стоповете се загубиха по пътя и тя се озова съвсем сама сред тъмните силуети на хълмовете.

Необходимо беше да побърза. Малко преди отбивката забеляза стария очукан форд, който Петър бе отмъкнал. Нямаше други коли. Това означаваше, че може би разполагаше с време да го настигне, преди да е станало късно.

Стегна косата си в конска опашка и енергично пое по светлата следа на пътеката.

— Ето, виж тук — тикна разпечатаните снимки пред лицето му Петков. — Това е само една от много, но е пределно ясно, че точно ти влизаш в хотела. Е, не си сам, разбира се. Но сега работим с теб, нали така?

Кофата гледаше в черно-белите образи върху масата, без да пророни звук. Раменете му бяха увиснали.

— Разбира се, по-късно ще ми обясниш какво се случи с Кирил Калев. Това също е важно…

— Не знам — прекъсна го младежът бързо. — Изобщо не знам какво се е случило с него.

Валери взе овехтялата си чанта и зарови ръка в нея.

— Аз пък мисля, че знаеш — каза, докато пръстите му ровеха из вътрешността. — Искаш ли да ти кажа? — Цанков мълчеше.

— Мисля… — отговори си Валери и извади ръката си, в която бе стиснал молива. — Мисля, че си пределно наясно. Двамата сте измъчвали професора, за да изтръгнете от него информация за съкровището. Докато сте го убили. Калев се е уплашил и двамата със Златанов сте се отървали от него. Така стават две.

— Какво две? — вдигна очи Кофата.

— Убийства. Дотук обаче. Защото историята продължава. Георги Божанов също, а и…

— Нищо общо нямам с това — разпалено отвърна Цанков. — Изобщо не знам за какво говориш.

Петков приближи молива до очите си и критично огледа върха му. Кимна на себе си, сякаш уверил се, че покрива стандартите му, и отговори провлечено:

— Имаш, Динко. Толкова надълбоко си потънал, че почти не виждам надежда за спасение. Я чакай да те питам нещо. Ти защо отиде до къщата на Златанов?

Кофата понечи да отговори, но Валери го прекъсна, говорейки все така бавно:

— Хич не ми губи времето с лъжи. Знам, че той те е пратил. Въпросът ми е дали си наясно, че Златанов нарочно те е пратил у тях? — Очите на младежа се разшириха. — Наясно ли си, че когато имаме теб, наред с всичко това — Петков махна към масата, върху нея беше разхвърлял снимките от охранителните камери на хотела, в който бе убит професор Николов — и в добавка с останалите следствени материали, които не си направих труда да донеса, ти си идеалният заподозрян? — полицаят наклони глава и се усмихна уморено. — Не забравяй, имаме и свидетели. На какви мисли те навежда това?

Цанков го гледаше с полуотворена уста. Лицето му беше зачервено.

Стоян се изправи, приближи се до масата, сложи ръце върху нея и се надвеси напред.

— Умно момче си, Динко. Разбираш какво се случва.

Кофата кимна, все така зяпнал.

— Добре. Сега обаче искам да ме слушаш внимателно. Много внимателно, защото ще ти предложа нещо, което може да подобри положението ти — продължи мъжът, гледайки го право в очите. — Ще бъда честен с теб. Не мога да ти обещая протекция. Не и след това, което се е случило. Но мога да ти помогна да получиш по-лека присъда. Твоето съдействие ще бъде оценено и няма да лежиш толкова, колкото останалите. Разбира се, съдействието трябва да е пълно. Няма място за игри. Млад си още. Другите ще получат доживот. А ти можеш да си навън след пет-шест години. Наясно съм, че ти си изпълнител. Необходим ми е Златанов и полицаите, които ви помагат.

Динко Цанков несъзнателно свиваше и разпускаше дланта на дясната си ръка, забивайки пръстите си в бедрото.

— Нямаш време — намеси се Валери. — Всеки момент ще заловим Русев, а след това връщане за теб няма. Трябва да ни кажеш къде се намира Златанов веднага.

От прикритието си в гъстия храсталак под пещерата Петър виждаше само силуети, но за сметка на това чуваше всяка изречена дума. Говореха на английски, но това не му попречи да разбере всичко. Изглежда, Виктор бе заменил Славея с някакъв стар мъж. Може би иманярят вече не му бе необходим. А новопоявилият се, съдейки по раболепието, с което Виктор му говореше, трябва да беше някаква важна клечка. Ако онова, което бе казал в пещерата, беше вярно, този старец можеше да се окаже главатарят на всички иманярски организации.

Златанов липсваше, но пък съдбата му предлагаше нещо по-добро. Даже и да не успееха да свържат стареца директно с убийствата, полицаите несъмнено щяха да открият причината за тях. В тежката раница на гърба на Виктор.

Намираше се едва на няколко метра от двамата, но тъмнината го обгръщаше в непроницаем пашкул, криейки го от случайни погледи. Лежеше върху изсушената земя напълно неподвижно и безмълвно. Писъците на комарите не можеха да го издадат. Необходимо бе да изчака, докато Виктор и спътникът му се доберат догоре, за да извади телефона си и да повика полицията — не искаше тези, които дебне, да забележат светлината от екрана. Надяваше се, какъвто и да бе ритуалът, да се окаже достатъчно продължителен. Чудесно щеше да се получи, ако полицаите ги свареха по средата му.

Този участък от пътя почти не се използваше и можеше да разчита, че никой няма да го забележи. Едва в две-три от десетината къщи, пръснати по склоновете на планината, все още живееха възрастни хора. Грижите по градините и животните отнемаха времето им и те не пътуваха често. Освен някой случаен посетител никой не използваше неасфалтирания път, свършващ в селото. Венци Русев скри автомобила в група гъсти храсти край пътя. Съученикът, от когото го бе заел, му дължеше услуга и лесно склони да му го отстъпи, но не можеше да разчита, че ще го прикрие, ако се стигнеше до разпит.

Пое нагоре по утъпкана пътека, лъкатушеща покрай малка рекичка с ромоляща бистра вода. Нощният въздух бе хладен и пропит с влага. Венци потръпна.

Къщата, в която се криеше Златанов, се гушеше самотно в гънките на обрасъл със зеленина хълм. Нямаше да е проблем да се промъкне незабелязано до нея. Разчиташе, че ще успее да го изненада и да избегне непредвидени усложнения. Тежестта на пистолета на кръста му даваше сигурност. Възнамеряваше да го използва само в краен случай. Ако все пак се наложеше, след това трябваше да се погрижи да извади куршума от тялото. В противен случай балистичната експертиза твърде бързо би разкрила кой е извършителят. Не можеше да допусне подобна грешка. Ако всичко се развиеше добре, щеше да инсценира разчистване на сметки между иманярски банди.

Не изпитваше нищо.

Когато уби Кирето в болницата, сърцето му биеше в ушите и не можеше да спре да трепери. Сега ръцете му не трепваха, а пулсът му бе спокоен. Славея знаеше твърде много. Ако се разприказваше, нищо не би могло да го спаси. Венци не се съмняваше, че ще проговори, когато полицията се докопа до него. Дебелакът не би се поколебал да предаде и майка си, ако това би му помогнало да се измъкне. С неговата смърт лесно можеше да му припише и убийството на професора. Сигурен бе, че Кофата няма да се поколебае да се възползва от възможността.

Оставаше доктор Генчев.

Неговите показания можеха и да не бъдат признати от съда, но това не му даваше никаква сигурност. За съжаление, докторът бе недосегаем за момента. Затова след като свършеше тук, щеше да се покрие за известно време, следвайки първоначалния план. Кой знае, можеше нещата да се наредят сами с времето. Полицаите обикновено не се ровеха много в убийствата на престъпници. Славея можеше да се окаже удобен не само за него. Онзи полицай от Бургас щеше да постъпи наистина глупаво, ако изтървеше подобна възможност.

Тежкото дишане на предводителя разкъсваше нощната тишина. Виктор седеше до него и се мъчеше да успокои пулсирането в ушите си. Отне му повече време и усилия, отколкото предполагаше. Наложи се да вдигне стария мъж на раменете си въпреки протестите му, но в крайна сметка се добраха до малката площадка пред входа.

Когато сърцето му възстанови равномерния си ритъм, Виктор клекна до раницата и отвори ципа ѝ.

Старецът беше затворил очи. Лицето му лъщеше от пот. Въпреки оскъдната светлина той изглеждаше пребледнял.

Виктор извади няколко малки свещи, които предвидливо бе приготвил, и влезе в пещерата. Подът представляваше тясна пътечка, но стените се разделяха встрани с плавна кривина, докато накрая отново се събираха над главата му, образувайки равномерно овално пространство.

Подреди свещите по неравностите на скалата. Постави няколко и около малкия олтар в дъното. Нищо от това не бе необходимо за правилното провеждане на ритуала, но му бе нужно да вижда какво прави. Освен това трептящата светлина на червеникавите пламъчета му харесваше. Допринасяше за мистичното усещане, което го бе изпълнило.

Докато поднасяше клечката кибрит към последната свещ, дочу лек звън на метал зад себе си. Обърна се рязко.

Тъмният силует на предводителя се открояваше точно пред овалния вход. Коленичил над раницата, той бавно развиваше предметите от предпазната им обвивка. До краката си бе поставил ритона и каничката. Лъскавата златна повърхност проблясваше, сякаш обхваната от студени пламъци.

Виктор пристъпи към него и издърпа раницата от ръцете му.

— Не е необходимо. Аз ще ги извадя — каза. — Вие се подгответе. Нека да не губим време.

Гласът му прозвуча малко по-остро, отколкото възнамеряваше.

Старецът вдигна лице към него. Учудването в очите му се сля с отражението на свещите. Без да каже нищо, той се изправи тежко и отстъпи встрани.

Разкопча бавно ризата си и я остави да падне от костеливите рамене. Лицето му не изразяваше нищо друго освен вглъбена съсредоточеност. Все още дишаше накъсано. Бледата му кожа висеше отпуснато около мършавите му гърди и се гънеше в сбръчкани гънки под отпуснатия му корем, като изтриваше достолепното излъчване, превръщайки го просто в един изнемощял старец на края на живота си.

Докато предводителят тромаво се освобождаваше от панталона си, Виктор подреди частите на ритуалния набор върху чиста памучна кърпа. Пръстите му погалиха всеки един от съдовете, преди да го поставят върху мекия плат.

Бръкна в един от страничните джобове на раницата и измъкна бронзово кандило и малък, добре увит пакет. Насмолената хартия бе стегната с няколко конопени връзки, които не позволяваха отвътре да изпадне и прашинка. Виктор се усмихна. Убеден бе, че едно обикновено найлоново пликче би свършило чудесна работа, но стремежът на Ото към драматизъм отново не му бе изневерил. Зачуди се дали старият германец изобщо подозира за какво щеше да бъде използвано съдържанието. Не му бе позволено да обсъжда естеството на задачите си дори и с членовете от най-близкия кръг, но можеше да предположи, че Ото е в неведение относно истинските им цели. Вдигна пакета до носа си и вдиша дълбоко. Ароматът на мащерка, босилек и колкото и странно да изглеждаше, канела, изпълни рецепторите му. Сигурен бе, че съдържанието включва още много билки, но не успя да ги долови. Точните съставки и пропорции не му бяха известни, но знаеше, че рецептата идва директно от делфийските храмове.

Взе пакета в ръка и се насочи към огрения от трептяща светлина олтар. Постави го встрани и нагласи кандилото върху хладната каменна повърхност. Когато се запалеха, внимателно подбраните билки щяха да осигурят ароматните благовония, необходими за осъществяването на ритуала.

Действаше почти механично. Съзнанието му се бе изчистило от всички мисли. Останало бе единствено благоговение от предстоящото тайнство, на което бе избран да стане свидетел. Мистериите, които щяха да се разкрият пред него съвсем скоро, бяха умело укривани през вековете. Присъствието му бе върховна привилегия. Трансформирането на предводител щеше да се извърши за пръв път от хилядолетия. Знаеше, че му е нужен, защото първото условие, за да бъде приет, бе да бъде представен от друг човек. Така волята за промяна и просветление се доказваше пред свидетел.

Обърна поглед към слабата, сбръчкана фигура, седнала до входа. Отпуснал глава върху гърдите си, старецът сякаш спеше. Зад него огромният, кървавочервен диск на Луната напредваше по небосклона.

Виктор огледа немощното тяло и не успя да предотврати погнусата, която изпита. За миг като светкавица през ума му прелетя мисълта, че този човек не заслужава да съсредоточи в ръцете си мощта, която щеше да му бъде предоставена. Бързо се отърси от съмнението си. Тялото нямаше значение. То бе само носител на съзнанието. Трансформацията щеше да промени и двете. Предводителят бе онзи, който заслужаваше да мине през ритуала. Никой друг.

Обърна се към олтара и нагласи отново бронзовото кандило с бавни и сигурни движения.

Петър измъкна внимателно телефона от джоба си, набра сто и дванадесет и го долепи до ухото си. Вдигнаха му още на първото позвъняване.

— Добър вечер, какъв е случаят? — попита звънливият глас на операторката.

— Искам да съобщя за убийство — прошепна Петър. — Още са тук. Точно пред пещера Утробата… Извършват някакъв сатанински ритуал…

Прозорците на малката запусната къщурка бяха тъмни.

Приведен, Венци Русев заобиколи от другата страна, но и там го посрещна тъмнина. Поседя неподвижно няколко минути, следейки за някакво движение от вътрешността. Нищо не помръдна. Това можеше да означава или че Славея е напуснал мястото, или че е заспал. Нямаше причина да мисли, че иманярят е променил мнението си и е избягал. Оставаше другата възможност.

Усмихна се в тъмното. Нещата се нареждаха отлично.

Лесно щеше да проникне в къщата дори и вратата да бе заключена. Щеше да се приближи до спящия иманяр и да забие ножа си в гърдите му, докато спи.

Оставаше да разбере в коя от двете стаи се намира Златанов.

Клекна и крадешком се приближи до стената, стараейки се да остане незабелязан в сенките. Понечи да надникне през прозореца, когато едва доловимо изпукване на съчка долетя от гората, заобикаляща постройката.

Залепи гръб до стената и затаи дъх. Не грешеше — макар и тих, звукът се чу ясно в нощната тишина. Остана така повече от минута, ослушвайки се във всички посоки. Звукът не се повтори.

Надигна глава и се опита да пробие мастилената тъмнина в стаята. Зацапаното стъкло не му помагаше.

Различи силуетите на маса, поставена в средата на стаята, и две легла, разположени под прав ъгъл до две съседни стени. В другия ъгъл чернееха очертанията на масивен гардероб. От позицията си не можеше да види къде се намира вратата на стаята. Не можеше да бъде сигурен, но сякаш върху по-близкото легло изпъкваше обемна издутина, напомняща човешко тяло.

Заобиколи пълзешком и надникна през другите прозорци, за да се увери, че не греши. От тази страна Луната осветяваше вътрешността на стаята. В нея нямаше никого.

Все така приведен, се приближи до входната врата и хвана дръжката ѝ. Както можеше да се очаква, беше заключено.

Венци Русев се подсмихна. Бравата бе съвсем обикновена и нямаше да се затрудни да я отвори за по-малко от минута.

Клекна на коляно и извади ножа си. Острието му проблесна на лунната светлина. Пъхна върха в процепа, където заключващият механизъм влизаше в касата. Беше по-стегнато отколкото бе очаквал. Натисна силно и ножът влезе безшумно сантиметър навътре, докато опря в метала.

Добре. Точно това му трябваше.

Извади ключовете си и внимателно ги освободи от халката, на която бяха нанизани. Тя бе изработена от двойна стоманизирана тел. Разви с усилие телта и я изпъна, докато се изправи напълно. Пъхна края ѝ по-нагоре в процепа на вратата и усука, докато оформи малка, закривена на върха кука.

Работеше в пълна тишина. Въпреки нощния хлад по челото му се стичаха струйки пот.

Приготви телта с куката и пое въздух.

Напъна с ножа, разширявайки процепа, докато ръждивият метал на бравата не проблесна отвътре. Задържа ръката си в това положение, а с другата успя да провре усуканата тел над езика. Завъртя я на сляпо и усети, че е опряла в блокиращия механизъм. Натисна внимателно и го освободи.

Измести захвата си върху дръжката на ножа и натисна странично, използвайки острието като лост. Парчето метал се плъзна назад, преодолявайки механизма на ключалката, докато накрая не застана на мястото си със звучно изщракване.

Венци замръзна.

Звукът му се стори оглушителен. Ако Славея беше буден, със сигурност би го чул.

Притаи се неподвижно, с насочен пред себе си нож, готов да реагира, в случай че иманярят се появеше на вратата.

Секундите минаваха, но от вътрешността не се чуваше нищо. Изчака още няколко минути, докато накрая се убеди, че не е бил чут. Някъде встрани се чу ново изпукване на съчка. Сякаш дойде от по-далеч.

Опипом намери импровизираните инструменти, които бе използвал, и ги напъха в джоба си.

Хвана дръжката и я завъртя. Вратата се открехна леко. Пантите изскърцаха.

Внимателно, сантиметър по сантиметър, Венци Русев дърпаше вратата към себе си. Всяко движение караше старите ръждясали панти да стенат тихо. Когато отворът се разшири дотолкова, че да може да се промъкне, той спря.

Хвана здраво ножа в потната си длан и влезе в къщата.

Боряна вървеше бързо, без да обръща внимание на тъмнината и нощните шумове наоколо. Нямаше време да изпитва страх. Нарочно не бе взела фенерче. Светлината му би я издала отдалеч. Пътеката блестеше под лунната светлина, сякаш озарена от собствено сияние, и не беше трудно да я следва.

Вървеше близо два часа, но не изпитваше умора. Ако можеше да се вярва на туристическите упътвания, вече трябваше да е към края на прехода.

На няколко пъти сърцето ѝ подскочи, когато се натъкна на дървени скулптури на животни, маркиращи маршрута. Едва не хукна обратно. Не ги очакваше, а в тъмнината ѝ изглеждаха като застинали странни зверове, готови да се нахвърлят върху нея. Адреналинът караше тялото ѝ да реагира автоматично на всичко, което можеше да бъде възприето като заплаха, но пък ѝ осигуряваше сила и енергия.

Въпреки че се стараеше да се фокусира върху предстоящото, мислите ѝ неспирно се връщаха върху невъзможността на случващото се.

Все още не можеше да възприеме напълно идеята за божествената сила, въплътена в древен ритуал. Или по-скоро освободена от древен ритуал, поправи се тя. Дали Великата Майка наистина съществуваше? Ритуалът ли бе ключът към света на боговете? И над всичко останало? Наистина ли бе възможно обикновен човек да премине през него и да се сдобие с божествена мощ?

Въпроси без отговори.

Как ли щеше да се промени светът, ако всичко бе вярно и Виктор успееше да се превърне в антроподемон? Дали наистина щеше да се представи пред света като ново божество? Носител на нова религия може би?

Парадоксално, ако отговорите на въпросите бяха положителни, това в много голяма степен обезсмисляше самата същност на религията. Възможността всеки човек — независимо от неговото развитие, от нивото на съзнанието му, да се превърне в божество, лишаваше от смисъл съществуването на морални и етични норми, чийто първообраз обикновено бяха религиозните догми. Действията на индивида не подлежаха на божествена преценка. Излишни се оказваха всички ограничения и напътствия, когато няколко златни съда — използвани по правилния начин — биха могли да ги заместят. Подобна възможност, извадена наяве, би унищожила устоите на вярата. Рязко и безвъзвратно.

Всъщност напълно възможно бе именно каноните и моралът, налагани през вековете, да са само средство да подготвят човека за момента, в който би се сдобил с божествена сила. По този начин всяко теологично течение всъщност можеше да се възприеме като строга инструкция по довеждане на съзнанието до нива, от които мощта би била употребена уместно. Вероятно в дълбоките корени на всички религии бе заложена именно тази възможност, реалната възможност човек да се превърне в божество. Абстрактните идеи можеха да се окажат значително по-директни, отколкото би се досетил някой.

Дали нямаше и други начини за единение с божествата? Ами ако този ритуален набор всъщност бе само елемент от цяла редица невъобразими възможности? Изгубени или умело укривани?

Мисълта завладя съзнанието ѝ. Дори само малка част от всичко това да бе вярна, светът би се оказал твърде загадъчно място. А онова, на което бе станала пряк свидетел, не бе никак малка част.

Внезапно пред нея изникна ъгловатият тъмен силует на каменен заслон, едва различим на фона на мастилената чернота на дърветата. Тя застина на място и се помъчи да разпознае детайлите. Мощни каменни стени изграждаха четириъгълната постройка, ниска, сякаш набита насила в земята. Четвъртит комин се извисяваше над полегат покрив. Боряна съобрази, че пещерата би следвало да се намира съвсем близо — в описанието заслонът трябваше да е в непосредствено до нея.

Мястото и се стори отлично за охранителен пост. Продължи с бавни, дебнещи крачки, несъзнателно привела тялото си напред. Очите ѝ шареха в тъмнината, без да може да различи никакви подробности.

Луната себе изкачила в небето и блестящият ѝ диск изрязваше контрастни черни сенки от всичко, което светлината му докоснеше. Нищо не помръдваше.

Въздухът беше тежък и задушен.

Боряна тихо се приближи до гърба на каменната постройка и погледна напред.

Видя я на секундата.

Съвсем близо, над плътната тъмнина на гората, се извисяваше едва различимият силует на ръбато скално струпване. В средата му, подобно на огнен пръстен около портал към друга вселена, искреше елипсовиден отвор, облян в трептяща светлина.

Коридорът миришеше на мухъл и застояло.

Венци Русев обърса потта по челото си с обратната страна на ръката, която стискаше ножа. Дишаше с отворена уста.

До вратата, зад която спеше Златанов, имаше не повече от два метра. Протегна крак, опипвайки пода, и бавно прехвърли тежестта си върху него. Не издаде никакъв звук. Стъпка по стъпка, той измина разстоянието в пълна тишина.

Опипом намери дръжката и я хвана с лявата си ръка. Бавно я завъртя.

Вратата се открехна с едва доловимо изскърцване.

Спря и се ослуша. Изчака половин минута. В стаята цареше покой. Продължи да отваря вратата толкова бавно, че почти не забелязваше движението.

След непрогледната тъмнина в коридора отблясъците лунна светлина, навлизащи през прозорците, му се сториха ослепителни.

Лесно различи силуета на едрото тяло на Златанов, легнал с гръб към него, без да подозира какво го очаква.

Бе на крачка от целта си. Ако имаше достатъчно светлина, би видял, че кокалчетата на ръката му са побелели.

Стъпи на пръсти в стаята, без да отделя очите си от леглото. Леко приведената му слаба фигура напомняше движенията на скрит в сенките леопард.

Славея се бе завил през глава. Венци не успя да различи как точно е разположил тялото си, но нямаше нужда от това. Широкият гръб на иманяря изпъваше завивката точно под него.

Нужен му бе само един добре насочен удар.

Венци Русев прецени къде се намират лопатките и набеляза мястото между тях. Малко по-долу и точно в средата. Там се намираше сърцето.

Ножът бе достатъчно дълъг и щеше да прониже плътта безпрепятствено. Ако успееше да го измъкне достатъчно бързо, щеше да опита още два пъти — малко по-нагоре, в дробовете. Смъртта щеше да настъпи бързо.

Попипа пистолета на кръста си с лявата си ръка. Едва сега се сети, че не сложи патрон в затвора. Ако се наложеше да го използва, щеше да загуби ценни секунди, докато го зареди.

Нямаше да се наложи. Щеше да удари и да отскочи назад.

Един добре премерен удар.

Отпусна тежестта върху стъпалата си и вдигна ножа над главата си.

Замахът му бе силен и отлично премерен.

Ножът описа съвършена дъга и без да забавя движението си, се вряза точно в мястото, където се бе целил. Острието разцепи тънкия плат на завивката и потъна до дръжката.

Венци го издърпа светкавично и удари отново.

И отново.

Ударите се изсипаха като градушка. Сякаш всичко онова, което бе таил в себе си, избухна във вулкан от неосъзнат гняв. Заслепен от ярост, той забиваше ножа, без да обръща внимание на попаденията. От устата му излиташе накъсано, животинско ръмжене.

Ножът потъваше с лекота, сякаш го забиваше в памук.

Когато се умори, той отстъпи назад. Дишаше шумно. От челото му се стичаха капки пот.

Вдигна ръка и погледна острието. Отблясъците по лъскавия метал заиграха върху очите му. Русев озадачено го приближи до лицето си. Прекара показалец по метала и го разтри с палеца си. Нищо. Острието бе сухо.