Ритуалът

Русев скочи към леглото и рязко отхвърли завивката назад.

Купчината възглавници, струпана върху провисналата пружина, се разпиля по пода. Пълнежът на най-горната се разсипа по краката му през огромната дупка, която бе изровил с ножа си.

— И к’во сега?

Венци Русев отскочи настрани, сякаш ударен от ток. Гласът на Славея долетя от тъмнината зад него. Ръката му светкавично се спусна към кръста, грабвайки пистолета.

— Не мърдай! — извика Златанов, все така невидим. — Изобщо не се опитвай! Държа те на мушка. Само едно движение и си мъртъв.

Полицаят отпусна ръка.

— Остави пистолета — нареди иманярят.

Венци се подчини и постави оръжието си върху празното легло.

Ключът на осветлението изщрака и стаята се обля от ярка, жълтеникава светлина. Русев неволно присви очи.

— Така е по-добре. Мога да те уцеля и на тъмно, но искам да видя лицето ти.

Славея се беше разположил на пода между гардероба и съседното легло. Цяло чудо бе как огромното му туловище се бе побрало в тесния процеп. Дясната му ръка бе подпряна в лакътя върху леглото. Месестата ѝ длан стискаше черен пистолет, чието дуло сочеше гърдите на полицая. На лицето му играеше лека усмивка.

— И ножа също — добави той.

Венци хвърли ножа до пистолета си. Свитите му очи пронизваха иманяря. Не каза нищо. Нямаше смисъл.

Златанов се размърда и опита да стане. Тялото му се заклещи между леглото и гардероба за момент, но той натисна с хълбок и леглото се отмести със скърцане. Дулото на пистолета не се отделяше от гърдите на полицая. Изправи се с пъшкане и облегна гръб на гардероба.

— Много се забави — каза накрая. — Целият се схванах.

Русев го гледаше, навел глава, без да мигне. Не знаеше кога иманярят ще натисне спусъка. Нищо не можеше да направи от това разстояние. Ако само можеше да се приближи на една ръка…

— Хич не си мислѝ глупости — сякаш прочете мислите му Славея. — Едно грешно движение и си мъртъв.

Премести тежестта на тялото си на другия крак и продължи, клатейки глава:

— Не очаквах такова нещо от тебе, да знаеш.

Венци разсъждаваше трескаво. Още беше жив. Славея не би се колебал толкова дълго. Имаше нужда от него жив.

— Това беше грешка — каза.

Иманярят поклати глава в съгласие.

— Да, разбира се. Обърка мен с възглавницата.

— Нищо няма да спечелиш, ако ме убиеш.

— А ти? Ти какво щеше да спечелиш бе, нещастник? — прогърмя гласът на Славея. — За това ли те хрантутих толкова години, а? Изведнъж реши, че си голяма работа ли? Айде да не ме мислиш за толкова глупав, става ли?

Русев не помръдваше.

— Да не мислиш, че не съм се подсигурил? Само да стъпиш накриво, и падаш в капана.

Иманярят изпъна ръката си и насочи дулото към челото му.

— Абе, какво ли се чудя. Трепя те още тука и се измитам.

Малките му очички, потънали в мазното лице, гледаха студено.

— Мога да ти помогна — гласът на Венци Русев трепереше.

— Ти ли, бе?! Да ми помогнеш?

— Да. Ще ги отклоня от теб.

Все още скрит в храстите под пещерата, Петър се бе изправил, за да може да наблюдава вътрешността ѝ. Бе изминал повече от половин час, откакто позвъни на спешния телефон. Нищо не подсказваше, че полицията е на път.

Горе сенките на двамата мъже се смесваха и разделяха като отделни създания, пълни с живот.

Смъкна ризата си и остана гол до кръста. Трептящата светлина на свещите подчерта изпъкналите му мускули.

Предводителят седеше притихнал до входа. Все още нямаше право да влиза в утробата на Майката. Блестящите му очи следяха всяко негово движение.

Виктор взе ритона в ръце и го понесе към олтара. Държеше го така, сякаш не бе изработен от масивно злато, а от крехък, изключително чуплив материал. Постави го зад кандилото и го намести да стои изправен върху лактите и коленете на златната жена. Предизвикателната поза на женската фигура без свян поднасяше рога, в който трябваше да налее възлиянието. Светлината играеше по лицето ѝ и за миг му се стори, че чертите ѝ се движат в усмивка. Усмихваше му се. Викаше го и го подканяше да впие устни в нейните. Желаеше го.

Стисна очи и се обърна.

Когато излезе, краката му трепереха.

Взе каничката и я внесе вътре. Постави я пред ритона, стараейки се да не го гледа. Едва доловима вибрация, подобна на онази, която усещаше през целия път дотук, изпълни тялото му. Фигурите по стените ѝ изглеждаха живи, застинали по средата на движението си. Когато съсредоточи поглед върху тях, те отново се превърнаха в релефните изображения на древни герои.

Мислите му се лутаха хаотично, без да следват определена посока. Напълно вглъбен, той не им позволяваше да го отклонят от онова, което трябваше да извърши.

Върна се обратно и вдигна купата в ръце.

Вибрацията се усещаше съвсем ясно. Приличаше на нисък звук, идващ от много далеч. Сякаш онова кръгло парче метал в центъра — там, където бяха изобразени фигурите на грифона и сърната, го издаваше.

Постави купата до останалите части и се изправи.

Звукът се бе усилил и сякаш идеше отвсякъде. Като че ли самите стени на пещерата вибрираха.

Виктор не можеше да отдели очи от ритуалния набор. Сенките се извиваха по блестящия метал и създаваха впечатлението, че затворените в образите фигури се гънат в опит да се измъкнат от вековния си затвор. Струваше му се, че гладките повърхности го молеха да ги погали, искаха да ги вземе в ръце и да ги притисне до голата си кожа. Той усещаше копнежа им да се докоснат до тялото му, да вземат малко от неговата сила и да му дадат своята. Да се слеят.

Тих напевен мотив го извади от вцепенението.

Премигна няколко пъти и обърна глава. Предводителят се бе изправил до входа. Гротескната голота на изтляващото му тяло се подчертаваше от сенките на нощта. Плътта висеше около костите му. Приличаше на съсухрен прилеп, обвил мъртвото си телце в ципестите си криле.

Кокалестите му ръце държаха онази малка чанта, която бе носил през целия път насам. Бръкна с дясната си ръка и измъкна продълговат предмет, обвит от черна наглед кожа. Предводителят внимателно разви кожата и извади предмета.

Ножът.

Онзи нож, за който всички бяха чували, но никой не подозираше, че съществува наистина. Няколко негови реплики, всяка различна в детайлите, бяха познати на научната общност. Археологически екип се бе натъкнал на една от тях в тези земи, без да знае на какво е попаднал. Затова го позна веднага. Ножът на Брен Завоевателя. Единственото, останало от него. Онова, което го бе повело на поход по тези варварски земи. Причината да бъде наречен Завоевател. Да отнеме от траките земята им и да я подчини в свое кралство, просъществувало в продължение на почти век. Причината ръководителят на сложната система от преплетени организации, последвала онзи първоначален импулс, винаги да бъде наричан „предводител“.

Някои казваха, че бил дар от самите богове, други, че бил изработен с магия от друидите. Каквато и да бе истината, тя бе потънала в забвение наред с всичко останало от онзи първи, несполучлив поход. Ножът, който дал на Брен знанието за ритуала и неговото значение. Онзи, който го водил в дълбините на сънищата му и му показал невъобразимите чудеса, на които може да стане владетел. Никога не го бе виждал.

Приличаше на кама. Формата му не бе източена като онези, които бе свикнал да вижда. Правилен правоъгълник, дълъг двайсетина сантиметра, той бе гъсто покрит с инкрустации от жълтеникав метал. Стоманата бе потъмняла през вековете, но изглеждаше все така остър даже по късата страна на върха. Не можеше да прецени добре, но му се стори, че инкрустациите излъчват леко сияние.

Възлестите пръсти на предводителя се увиха около невзрачната потъмняла дръжка. Ритъмът на мелодията, която напяваше, се изгуби до шепот. Ръката му се вдигна високо и през старческите, сбръчкани устни се понесе победоносен вик. Звукът отекна в неподвижния нощен въздух и се изгуби. Лунният диск над тях блестеше ненаранен.

Някъде на запад проблесна кратко, ярко сияние. Няколко секунди по-късно долетя дълбокият, притаен тътен на гръмотевица.

Без да го забелязва, предводителят свали ръката си и погледна Виктор. Очите му горяха, сякаш събудени от дълъг сън. Тялото му се бе изправило, движенията му бяха придобили свобода и сила.

— Време е — каза той. От старческото треперене на гласа му не бе останал и помен. Направи крачка напред и добави: — Водѝ ме.

— Наистина ме мислиш за глупав. Ама аз не съм — ухили се Славея. — Всичко, което си направил, е документирано. И се пази на едно специално място. Ама наистина всичко. Даже някои снимки има. Само да реша, и изгаряш. Като коледна елха изгаряш. В пламъци и с писъци. Ама не искам.

Русев го гледаше изпод вежди.

— А ти какво? С тоя нож… — продължи Златанов и посочи към блестящото острие, захвърлено върху леглото.

— Казах ти. Стана грешка.

— Да, бе. Ама сега ще платиш за тая грешка.

Ръката му се изпъна и черното дуло на пистолета се насочи към лицето на полицая.

Венци се парализира. Очакваше изстрела, без да е способен да помръдне.

— Па! — извика Славея и отпусна ръка, смеейки се. — Ще се насереш, бе. — Наклони глава. — Да не мислиш, че ако те исках мъртъв, щеше да си още жив?

— Какво искаш тогава? — попита Русев. Гласът му прозвуча глухо и далечно.

— Да ме измъкнеш, разбира се. Каквото и да ти струва.

Махна с пистолета към него.

— Не забравяй, че изборът е между това и живота ти. Ти избираш — сви рамене. — Мен и двата варианта ме устройват.

— Добре — съгласи се с готовност Венци. — Ще го направя.

— Обаче — вдигна вежди иманярят, — ако решиш да се правиш на дявол — гърмиш. Нямаш повече животи.

Венци нямаше какво да губи. Необходимо му бе единствено време. Проклинаше се, че реши да се разправи с дебелака, преди да изчезне, но не можеше да направи нищо. Освен това той бе единствената съществена пречка. Би могъл да се скрие от полицията, но не и от хората на Златанов. Щяха да го издирят на всяка цена. Не и след… хвърли поглед, изпълнен със съжаление, към разпилените възглавници… след това. Славея трябваше да умре на всяка цена.

— Става. И двамата сме накиснати в едни и същи лайна. Ще те измъкна. Само че искам всичко, което ми дължиш. Това първо. Второ, аз ще изчезна и ти ме оставяш на мира.

Очите на иманяря щяха да изхвръкнат от орбитите си. Лицето му се зачерви. Изглеждаше, сякаш сърцето му е спряло.

Приближи се рязко до полицая и го зашлеви с пистолета през лицето.

Ударът попадна в дясната вежда и почти го ослепи. Силата му го отхвърли настрани и той се стовари върху пръснатите в безпорядък възглавници. Усещаше, че веждата, а може би и скулата му са сцепени и от тях шурти кръв. Болката измести всичко, но крясъците на Златанов успяха да достигнат до съзнанието му.

— Какво ти дължа, бе?! Ти за какъв се мислиш?! Пари искаш?!

Тежък ритник се стовари върху гърба му и го накара да изкрещи от болка. Знаеше какво го очаква. Бе го виждал и друг път.

Сви ръце под себе си в опит да запази лицето си от ударите, които щяха да последват. Нещо студено се допря до предмишницата на лявата му ръка. Студено и плоско. И остро. Внезапно болката отлетя, сякаш никога не я бе имало. Пръстите му се свиха около дръжката в стегнат юмрук.

Първият удар намери гърба му. Вторият натърти рамото му.

Надвесил тяло над него, Славея млатеше, без да обръща внимание къде удря.

Венци незабелязано постави лявата си ръка под тялото, докато държеше дясната близо до гърдите си, с насочено нагоре острие.

Преди да получи нов удар, полицаят се отблъсна с лявата си ръка, завъртайки тяло настрани. Едновременно с това дясната му ръка се стрелна като навита пружина нагоре. Блестящото острие проряза въздуха мълниеносно и потъна в тялото на иманяря.

Той спря с високо вдигната за удар ръка. В очите му проблесна изненада, която се измести от болка. Ножът бе попаднал в големия мускул на гърдите — там, където се свързват с рамото. Пистолетът изтрака на пода.

Златанов с мъка отхвърли тяло назад и падна по гръб.

Венци светкавично скочи на крака и грабна пистолета.

Иманярят риташе с крака, мъчейки се да се отдалечи към вратата.

Русев го гледаше спокойно. Прекара ръка през разцепената си скула и избърса кръвта, която бе влязла в очите му. След това хвана затвора и го издърпа — за разлика от него Славея не бе пропуснал да вкара патрон в цевта.

Насочи оръжието небрежно надолу и седна на ръба на леглото.

— Спри да шаваш — каза. — Няма смисъл.

Златанов застина. Устата му зееше, но от нея не излизаше и звук. Кръвта бликаше от рамото му, но той сякаш не я забелязваше.

— Как се обръщат нещата, а? — усмихна се към него Венци Русев. — В един момент ти изглеждат неизбежни и предвидими, а в следващия всичко се преобръща.

Славея го гледаше безмълвно с очи, по-кръгли от топки за тенис.

— Предполагам, може да се нарече съдба. Хубаво нещо е съдбата. Предоставя шансове, които няма как да пропуснеш.

— Вдиша ръка и се прицели в челото на иманяря. — Няма да повторя тази грешка — каза и обра спусъка.

Виктор изпъна ръка с разперена длан и го спря.

— Още малко. Трябва ми още една минута, за да подредя всичко.

Предводителят го гледаше с лека усмивка върху устните си.

— Не се бави. Силата е будна. Да не я караме да чака.

Мъжът се обърна, без да отговори, и измъкна последния атрибут, необходим за провеждането на ритуала. Зеленикавото стъкло на бутилката вино искреше като изумруд. Можеше да е всякакво червено вино, но Виктор умишлено бе предпочел скъпо мерло — онова, на което той самият се наслаждаваше в редки моменти. Приближи се до подредените съдове и клекна до тях. Звукът се бе изострил, макар и все още на ръба на слуха. Възприемаше го повече с тялото си, отколкото със слуха си. Струваше му се, че зад него долавя гласове, шепнещи на непознати езици.

Отвори бутилката и я постави до ритуалния набор.

Измъкна кремък и огниво от джоба си. Хвана кремъка с лявата си ръка, притискайки към него миниатюрно парченце прахан. След това взе огнивото между палеца и показалеца на дясната си ръка. Удари по кремъка и от пръстите му избухна малка вселена от искрящи звезди. Истинският огън. Огънят на земята. Вечният и непреходният. Създателят и унищожителят.

Не се наложи да повтаря. Искрите попаднаха върху малкото парче изсушена гъба и оставиха няколко микроскопични, яркочервени точици. Вдигна ръка пред лицето си и внимателно подухна върху тях. Те проблеснаха и се увеличиха, докато накрая се сляха в едно. Приличаше на малко, кървавочервено слънце.

Пусна го в кандилото, преди да опари върховете на пръстите му.

Взе пакета с благовонията и бавно го разви. Устните му шепнеха напев, идещ от дълбините на времето.

Сухата смеска от благовонни треви изхрущя в ръцете му. Ароматът им се разнесе из кухината, напомняйки аромата на поляна с пръснати из нея купи изсушено сено. Внимателно изсипа цялото съдържание на пакета в кандилото. Бръкна с показалец и разбърка билките. Въгленчето, скрито отдолу, опари кожата му, но той не обърна внимание. Само след миг тревите започнаха да тлеят, изпълвайки помещението с наситен, ароматен дим.

Сенките се сгъстиха, а пламъчетата на свещите затрептяха по-бързо. Златото на съдовете изгуби блясъка си, а релефните фигури добиха контрастност и дълбочина.

Усети замайване, напомнящо алкохолно опиянение — нещо забравено от много години.

Остави ритона върху олтара. На крачка от него разположи амфоровата каничка. След нея купата — малко преди изхода.

Завъртя глава и видя сгърчената фигура на стареца, блестяща като корема на тлъста жаба върху фона на мастилената чернота зад него. Яркият, назъбен лъч на далечна светкавица разполови небето. Ниският вибриращ звук му попречи да чуе далечния тътен. Предводителят не забелязваше нищо. Очите му бяха вперени в подредения ритуален набор. На устните му играеше лека усмивка. Не беше усмивка на радост или очакване, а по-скоро гладната усмивка на нетърпелив хищник.

Вибрацията проникваше в костите му и изпълваше душата му.

Можеше да различи звученето на всеки отделен елемент от набора. Тежкият звук на купата, лекото, примамливо звънтене на ритона. Всички пееха за него. Зовът им го покоряваше.

Изправи се и се завъртя към изхода.

— Готово — каза.

Предводителят кимна и пристъпи през отвора.

Виктор не разбра как стана. Усещането го заля, без да му даде възможност да се съпротивлява. Не искаше да му се противопоставя. Искаше да му се остави и да се понесе от импулса. Той го водеше към онова, което желаеше най-силно от всичко. Бе потискал желанието си, но никога не успя да се отърве докрай от него. Сега, когато вече нямаше връщане назад, стремежът му към съвършенство можеше да бъде постигнат. Личният му поход щеше да завърши по единствения правилен начин.

Скочи към предводителя и хвана ръката му, държаща ножа.

Първоначално старецът сякаш не разбра какво се случва. Недоумението в очите му се измести от подозрение, а накрая от гняв.

— Виктор?! — извика той. — Какво си позволяваш?

Не му отговори. Вместо това насили слабата, костелива китка, докато пръстите ѝ се разтвориха и ножът падна на земята. Предводителят сякаш се мъчеше да се съпротивлява. Без никаква полза, разбира се.

Замахна с ръка и небрежно го удари с юмрук. Плешивата глава на стареца отлетя настрани, повличайки слабото тяло след себе си. Блъсна се в ръбатата стена на пещерата и се свлече подобно на куп непотребни дрехи на пода. Не помръдваше.

Дали не го бе убил?

Клекна до него и постави пръсти върху артерията му. Усети равномерен бавен пулс. Позволи си кратка въздишка на облекчение. Имаше нужда от неговото присъствие. Очите му щяха да запечатат за света онова, през което щеше да премине. Щеше да бъде неговият спътник и първи свидетел.

Хвана го за раменете и изправи гърба му на стената. Сключи ръцете му в скута и ги върза с връвта от хартиения пакет. Не беше здрава, но щеше да свърши работа.

След това намери ножа в прахта, избърса го в панталона си и го вдигна до лицето си. Дръжката удобно лежеше в дланта му, излъскана от безбройните пръсти, които я бяха докосвали през вековете. Тъмният метал бе полиран, но не блестеше. Усуканите линии на инкрустациите наистина сияеха. Личеше си, че острието е било острено съвсем скоро. Не бе необходимо да проверява — сигурен бе, че предводителят не е пропуснал нито един детайл.

Мислите му се бяха разтворили в опияняващото усещане за мощ, което го изпълваше. Нищо друго не го интересуваше.

Обърна се навътре и за миг му се стори, че зърна тъмна, забулена в мъгла фигура да го наблюдава сред дима. Не, твърде рано бе. Очите му го лъжеха.

Лунният диск висеше високо в небето. Сребристата му светлина се изливаше през отвора на тавана, отпечатвайки заострена фалическа форма върху песъчливия под.

Клекна отново до безчувствения предводител и леко го потупа по бузата. Старецът изстена и отвори очи. Погледът му беше разфокусиран, сякаш изобщо не разбираше къде се намира. Отне му няколко секунди, докато успя да възстанови какво се бе случило.

— Какво правиш? — промълви с усилие. — Не можеш…

Ръката на Виктор изплющя и главата му отново се завъртя.

Този път не го удари толкова силно. Достатъчно да не го изпрати отново в безсъзнание, но и категорично, за да разбере, че не му е до празни приказки.

— Мога — отвърна меко. — Аз мога. Не ти, а аз.

Старецът поклати глава, но не каза нищо. Устните му се бяха свили в права, безкръвна линия.

— Ти ще ми помогнеш — продължи Виктор. — Ти ще ме представиш на Майката. Ти ще си моят свидетел и пръв последовател.

— Не може… Не става така.

Новият удар завъртя главата му на другата страна. Кожата на лицето му червенееше на местата, където попадаха ударите.

— Става. По един или друг начин. Трябва да съм аз — Виктор отпусна ръце. — Ти… Погледни се… Ти си ходещ мъртвец — разложен труп, който още не е разбрал, че е мъртъв. Не си способен да водиш никого. Изолацията ти те е лишила от способността за правилна преценка. Затворен си в твой собствен свят, до който всичко достига изкривено и невярно. Лъжа. Пашкул от лъжа. В това живееш и с това мислиш, че трябва да се бориш. Язвите трябва да бъдат изрязани веднага. В противен случай заразата няма да може да бъде спряна и ще стане твърде късно за всички. Няма време за губене. Човечеството ще загине, а ти ще седиш и ще наблюдаваш отстрани, потънал в размисли. Няма време за това. Тази нощ аз ще поведа праведните по пътя на просветлението. Всички, които ме последват, ще съградят новия свят.

— А останалите? — гласът на стареца едва се чуваше.

— Останалите нямат място в новия свят. Заразата трябва…

— Как ще прецениш кои са праведни?

— Те сами ще изберат! — извика Виктор. — Изборът им ще определи съдбата им.

— Грешиш… — започна предводителят, но нов удар прекъсна думите му.

— Не греша! Стига толкова! Ти се провали. Нали сам каза, че съдбата помага на силните? Ето, сега самата съдба помага на мен. Аз съм онзи, който трябва да води, не ти!

Светлината в очите на стареца бе угаснала дълго преди Виктор да свърши речта си. Вместо нея цареше празнота.

— Няма да го направя — каза той.

— Ще го направиш — отвърна кратко Виктор и се изправи. — Разбира се, че ще го направиш.

После внезапно вдигна крак и с все сила го стовари върху десния глезен на съсухрения мъж. Костите изпукаха с ясен звук, все едно вместо плът бе смазал шепа орехи.

Крясъкът на стареца разцепи тишината и се затъркаля по тъмните склонове.

Горе нещо не беше наред.

Първо Виктор удари онзи безпомощен старец, а сега и този крясък. Звукът накара космите на тила му да настръхнат. Преди да заглъхне, викът премина в първичен вой. Знаеше какво може да накара човек да крещи така.

Полицията се бавеше, а онези може би се избиваха. Не му трябваха трупове, а живи хора, които щяха да разкрият истината.

Пистолетът сочеше точно между веждите на иманяря, когато показалецът на Венци Русев започна да натиска спусъка.

Присвитите очи на полицая не трепваха, вперени в дебелото, лъщящо от пот лице на Славея. Той го гледаше все така зяпнал. От широко отворената му уста излитаха къси хленчещи звуци. Кръвта от раната в гърдите му се стичаше по корема, странно ярка под жълтата светлина, и се сливаше с мокрото петно, което се разширяваше между краката му.

Свободният ход на спусъка свърши. Куршумът щеше да измине разстоянието между тях за стотна от секундата и Славея щеше да е мъртъв, преди да разбере, че пистолетът е стрелял.

Трясъкът го оглуши. Вратата се откачи от пантите си и полетя към него сред взрив от трески. Той несъзнателно сви глава към гърдите си и вдигна ръце пред лицето си.

Самотната гола крушка се разби и парчетата стъкло се посипаха по пода. Стаята потъна в тъмнина.

Миг преди светлината да изчезне, Венци Русев успя да мерне тъмните силуети на двама здравеняци да се втурват към него. Славея го бе изиграл. Бандата му бе устроила засада и той глупаво се бе напъхал в нея.

Избута остатъците от вратата и скочи на крака.

Завъртя пистолета си напосоки в тъмнината и се разкрещя:

— Аз съм полицай! Никой да не мърда! Само една крачка и стрелям!

— Полиция! На колене! — изкрещя му някой в отговор.

Не беше вчерашен, нямаше да се върже толкова лесно.

— Назад! Никой да не се приближава!

— Свали оръжието! Полиция!

Венци насочи пистолета си по посока на гласа и натисна спусъка.

Изстрелът изпълни тясното пространство и го оглуши. Дъските под краката му потрепериха и това го накара да повярва, че е улучил. Двата ответни изстрела бяха глухи и някак далечни.

Мъчеше се да зърне силует, по който да стреля отново, но очите му сякаш внезапно се покриха с пелена. Поиска да натисне спусъка още веднъж, но с учудване установи, че ръката му виси неподвижно, изпуснала пистолета. Не бе разбрал как се е случило това. Не можеше да я помръдне.

Вторият куршум попадна в гърдите му и го отхвърли назад.

Тялото му отлетя към стената, блъсна се в нея и се свлече върху възглавниците, които бе захвърлил на пода. Краката му се подгънаха под тялото, без да може да ги контролира.

Задушаваше се.

Отваряше уста и се мъчеше да вдиша, но сякаш някаква огромна длан натискаше гръдния му кош. Усещаше странен вкус в устата си.

Не го болеше.

Разбираше какво се бе случило и го приемаше. Не можеше да повдигне ръка, за да провери доколко е сериозна раната му, но фактът, че не може да диша, му подсказваше, че е смъртоносна. Славея бе успял да го надвие в крайна сметка. Някак напук на всичко изпитваше единствено яд, че не успя да натисне спусъка навреме.

Съзнанието му блуждаеше, несъществуващи светли кръгове се кръстосваха и преплитаха в сложни хаотични фигури.

Внезапно в очите му плисна ярка светлина. В тясната стая се бяха натъпкали няколко от нападателите и размахваха фенери. Двама от тях помагаха на трети да стане от земята, докато се държеше за гърдите. Черните им дрехи ги покриваха от глава до пети. Лицата им бяха скрити зад плетени маски. На челата им изпъкваха някакви сложни приспособления, в които безпогрешно разпозна очила за нощно виждане. Гърдите им бяха прикрити от тежки бронежилетки с надпис „полиция“ върху тях.

Полиция? Но как…

През разбитата врата влязоха двама цивилни и разбутаха струпаните щурмоваци. Въпреки мъглата, изпълваща очите му, веднага позна единия.

Последното, което Венци Русев видя, преди тъмнината да го погълне, бе тържествуващото лице на разследващ полицай Валери Петков, надвесено над него.

Водовъртежът го подхвана неочаквано и го залюля във вихъра си. С всеки тласък зрението му отслабваше все повече и повече.

Някъде отдалеч долитаха задъханите крясъци на Славея:

— Той е! Той е виновен! Всичко ще ви кажа…

— Предавам на волята ти този несретник… — шепнеше тихо старецът на древногръцки, стиснал очи. — Слепец, готов да прогледне… Изгубен, намерил пътя… Брат по неволя, прекланя глава пред мощта ти…

Гласът му заглъхна и главата му увисна на гърдите.

Виктор натисна с ножа и острието разцепи без усилие потната кожа на стареца. Поредната резка се разтвори като гладна демонична уста, бълваща тъмночервена кръв. Тя се стече на гъсти ручеи по бедрото и се изгуби без следа в пясъка по пода.

Старецът кратко извика и отвори очи.

— Продължавай — кратко нареди Виктор.

— Предава се на волята ти и моли за пощада… — продължи да реди едва доловимо предводителят. — Дай му силата да води. Дай му силата да може. Дай му силата да вижда и разбира.

Сенките в дъното на пещерата се сгъстиха. Димът от тлеещите благовонни треви се усукваше в непознати форми, сякаш невидимо въздушно течение си играеше с него.

Виктор се изправи. Под него старецът продължаваше да нашепва думите си.

Направи крачка напред и спря над купата. Не усещаше тялото си. Сякаш се намираше в безтегловност, всичко му изглеждаше нереално и далечно. Единственото, което заемаше съзнанието му, бе копнежът и желанието. Хвана ножа с дясната си ръка, а лявата вдигна пред себе си.

— Велика Майко — започна, — предлагам ти тялото си, цяло и непокътнато, жадуващо за теб.

Допря късата, правоъгълна част на ножа в гърдите си и натисна. Острият като бръснач метал разряза кожата му чисто и бързо. От разреза бликна кръв и се стече по голите му гърди.

— Предлагам го, за да ти служи…

Изтегли ножа отляво надясно и разшири разреза напречно, образувайки хоризонтална линия върху гърдите си. Кръвта изтичаше на плътни ленти, обливаше кожата му по пътя си и попиваше в памучната тъкан на панталона му. Не изпитваше никаква болка.

Наведе се и вдигна купата от земята. Приближи я до тялото си и я опря в гърдите си. Кръвта прехвърли ръба и се стече по овалната ѝ вътрешност, извивайки се в преплетени ручеи. Когато стигна до кръглия метален диск в центъра, сякаш неподвластна на земното привличане, кръвта се завихри в спирала около него, без да залива релефните образи на дракона, разкъсващ човек. Тъмножълтият метал засия едва забележимо.

Виктор остави дъното да се покрие и отдели съда от гърдите си. В центъра на тъмночервеното езеро сияещото жълто око на непокътнатия диск се взираше в него. Тайнството се случваше. Мистериите приемаха форма.

Грабна бутилката с вино и изля цялото ѝ съдържание вътре. След това зашепна с пресъхнала уста.

— Вземи тялото ми, то е твое. Подготвено е за теб…

Направи крачка напред и хвана каничката с лявата си ръка.

Внимателно пресипа течността от купата вътре до последната капка и пусна празния съд на пода. Сиянието на жълтеникавия диск избледня. Течността в каничката се озари от жълтеникава светлина, идваща отвътре.

— Слабо е, дай му сила…

Димът в дъното на пещерата се бе сгъстил до непрогледна мъгла. Пламъците на свещите не успяваха да я пробият. Сякаш някаква невидима сила изпиваше всяка капка светлина. Продълговати, подвижни сенки танцуваха по стените. В дъното над олтара, там, където сводът се събираше със стените, непрогледната тъмнина добиваше релеф и очертания. Сякаш камъкът бе изчезнал и на негово място се бе появил нов, изпълнен с тъмнина вход. В центъра му изкусителни заоблени линии на стройно женско тяло опитваха да се освободят от аморфните си ограничения.

— Тленно е, дай му вечност…

Вибриращият звук се бе усилил и можеше да го долови дори със стъпалата си. Каничката трептеше в ръцете му. Релефните образи по нея сякаш се движеха под пръстите му.

Приближи се до олтара и взе ритона. Златният гръб на жената бе топъл и приятен на пипане. Усмивката ѝ го подканяше, не искаше да чака повече.

Наведе каничката над рога и преля смесените вино и кръв в него.

Когато първата капка падна в ритона, устните на жената засияха. Онзи вибриращ звук промени тона си и закънтя отвсякъде. Самите стени на пещерата го излъчваха.

Сенките ускориха танца си. Чернотата над олтара застина. Неспособен да отдели поглед оттам, Виктор вдигна ритуалната чаша в ръка и каза:

— Принасям плътта си в жертва. Пия, за да умра. Пия, за да се възродя. Пия, за да се слея с теб. Вземи ме и ме върни по-силен.

Златният съд в ръката му светеше ослепително. Поднесе го до лицето си и понечи да впие устни в сияещата уста на ритона. Сенките по стените бяха спрели танца си. Единствено черната аморфна фигура с женски черти над олтара се извиваше. В центъра ѝ две изгарящи очи не се отделяха от него.

Устните му почти докосваха главата на жената в ритуална целувка.

Ударът изби ритона от ръката му отведнъж. Съдът полетя настрани, блъсна се с кух звук в стената и я обля с кръв и вино. Внезапно звукът и вибрацията секнаха. Сега, когато ги нямаше, той осъзна колко силно са звучали.

Недоумяващ, Виктор се завъртя на пети.

Боряна разраняваше краката си в невидими камъни, но не спираше да тича. Клоните на храсталаците драскаха лицето ѝ, опитвайки да я задържат, но тя не им обръщаше внимание.

Онзи крясък бе смразил кръвта ѝ. Тичаше така, сякаш искаше да догони дявола.

Петър замахна отново и стовари юмрука си. Лицето му се сгърчи от болката в рамото и той несъзнателно сви лявата ръка към тялото си.

Замахна отново, но точно тогава всичко около тях изригна.

Вихрушката ги обви, носейки пясък и дребни камъчета. Пещерата се изпълни със звуци. Невидими призрачни гласове виеха недоволно на непознати езици, гръмовни тътени насилваха ушите им. Светлината изчезна и се замести от плътна, наситена със звуци тъмнина.

Усети ръката на Виктор да се стяга около гърлото му и опита да отскочи назад. Удряше в тъмнината и някои от ударите му улучваха. Хватката се стягаше и Петър разбра, че има само няколко секунди, преди да припадне.

Натисна с тяло напред, пренасяйки тежестта си, и освободи десния си крак. Запрати коляното си с всичката сила, която му беше останала, и почувства как то намери целта си.

Пръстите около гърлото му се отпуснаха и той жадно пое дъх.

Отстъпи назад и се помъчи да види къде да удари.

Светкавица разцепи въздуха над хълмовете и за миг освети вътрешността. Тъмните образи, размазани от прахоляка, носещ се из въздуха, го накараха да се вкамени.

Виктор се бе привел на две, притиснал ръце към слабините си. Над него, изтъкана от сгъстени черни сенки, нереалната фигура на неземно създание с развети коси протягаше ръце с извити пръсти. Туловището ѝ се бе извисило до тавана, заемайки цялото пространство. Косите обрамчваха продълговато лице, в центъра на което горяха две черни очи. Плътните му устни бяха разтеглени в злобна гримаса, разкривайки бездънна паст от непрогледен мрак.

Петър отстъпи още една крачка.

Ръцете на създанието се увиваха около Виктор, без той да подозира за това. Очите му не го изпускаха, изпълнени със злобна решителност.

Мъжът скочи напред точно преди сгърчените демонични пръсти да се сключат около тялото му и тъмнината да ги погълне отново.

Петър долови движението и се метна встрани. Виещите звуци на вихъра не му позволяваха да чуе нападателя си. Нещо го блъсна в лявото рамо и болката го ослепи. Стегнат юмрук профуча покрай ухото му и пропусна. Той светкавично изстреля дясната си ръка и сграбчи китката му. Така щеше да знае къде се намира тялото на нападателя. Насочи нов ритник напред, но Виктор го спря с лакът. Дръпна към себе си, за да опита отново, и тогава усети пробождането.

Болката бе непоносима и той отпусна ръка.

Ножът бе проникнал вдясно, точно под ребрата.

Ръката на мъжа се стовари върху рамото му и той се досети, че ще последва нов удар с ножа. Завъртя се встрани и с всичка сила замахна към мястото, където предполагаше, че се намира лицето. Ударът намери целта си. Замахна светкавично отново, без да обръща внимание на болката, която го парализираше. Отново улучи.

Ръката, която мачкаше рамото му, омекна.

Събра цялата си сила в един довършващ удар от долу на горе и изстреля юмрук. Пръстите му изхрущяха върху брадичката на невидимия мъж, усещайки как главата му полита.

Не знаеше какво е постигнал, затова отново отстъпи назад, извън обсега на ножа. Дишаше тежко, борейки се с болката. Стоеше изправен, с вдигнати в гард ръце, готов за нова атака, но нищо не се случваше.

Зави му се свят. Краката му се огънаха и Петър се свлече на пода, облегнал гръб на неравната стена на пещерата. Прекара пръсти по раната и докосна бликащата, гореща кръв. Животът му изтичаше през нея, знаеше го. Ножът бе попаднал в черния дроб, а това не му даваше никакъв шанс. Не и тук, в средата на нищото. Всичко щеше да свърши за няколко минути. Мислите му се замъглиха. Затвори очи.

Вихрушката спря така внезапно, както бе започнала.

Тъмнината бавно се разтваряше във въздуха, измествана от миниатюрни светещи точици.

Нещо тежко се влачеше по пясъка.

Слабите светлинки на свещите бавно изпълниха пещерата с трептящите си пламъци, сякаш невидимата сила отпускаше внимателно хватката си от тях. За миг Петър се зачуди как така вихърът не ги бе изгасил, но мисълта се загуби сред хаоса объркани въпроси.

Съзнанието му бе замъглено. Нямаше много време.

Проблесна нова светкавица, последвана почти веднага от гръмовен тътен.

Зачуди се дали Виктор ще го довърши, или просто ще го остави да умре от кръвозагуба. Отвори очи и погледна към мястото, където трябваше да се е строполил мъжът. Вместо него по пода се виждаше изровена равномерна следа, водеща към вътрешността.

Петър се насили да завърти глава и да я проследи с поглед.

Съдовете на ритуалния набор лежаха разхвърляни безразборно по пода около малкия олтар. Дъното на купата беше обърнато към него и той забеляза червените следи от кръвта, стичащи се по блестящата златна повърхност.

Над олтара, в сенките на сгъстения мрак, той забеляза тялото на Виктор. Изглеждаше, сякаш се е покатерил на олтара, мъчейки се да прегърне стената с разперени встрани ръце. Човек би се заблудил, ако не бе видял онази обвита в тъмнина женска фигура. И ако сенките на възлести, сгърчени пръсти, излизащи от камъка, не притискаха мускулестото тяло на мъжа към него сякаш в опит да го вмъкнат в скалата. Извил гръбнак неестествено назад, той се задъхваше от усилието да им се противопостави.

Образите играеха пред очите на Петър, сливайки се в разноцветни петна. Не бе сигурен в онова, което вижда.

Сенките, които държаха Виктор, отпуснаха захвата си и се разтвориха в надвисналата скала. Освободеното тяло полетя назад и се строполи безжизнено по гръб.

Петър отново затвори очи. Опитваше се да остане в съзнание. След виещите звуци на вихрушката нощната тишина носеше нереално усещане за покой.

Пясъкът по пода проскърца под нечии тихи стъпки. Някой се надвеси над него и силни ръце го понесоха навън.

Петър открехна очи и в размазаните образи различи непознато, изсечено в бръчки лице на брадат мъж с гъста къдрава коса. Черните му очи го гледаха загрижено.

След това нощният покой го пое в обятията си и го отнесе.

Боряна се изкатери пъргаво по дървената стълба към пещерата и се изправи на малката площадка пред входа. Светкавиците разцепваха въздуха на околните хълмове. Луната бе изчезнала зад непрогледен облак. Въздухът миришеше на лятна буря.

Светлините на свещите пръскаха достатъчно светлина, за да осветят площадката. Картината, която видя, я накара да замръзне на място.

Петър лежеше бездиханен, проснат по гръб върху голата скала. Над него се бе надвесил слаб мъж с черна къдрава коса и дълга, не по-малко къдрава брада. Изключвайки парцаливата набедрена превръзка, покриваща хълбоците му, той бе напълно гол. Ръцете му лежаха върху корема на младия мъж и притискаха рана, от която бликаше кръв. Сякаш опитваше да му помогне.

Някакъв гол старец с обляно в кръв бедро седеше до тях и ги гледаше, без да помръдне.

Боряна се хвърли към Петър и опита да изблъска непознатия мъж. Той не помръдна. Тя се стовари задъхана до безжизненото тяло и взе главата му в ръцете си.

— Пете… — промълви. — Пете… жив ли си? Кажи ми нещо.

Погали студената кожа на челото му и прекара пръсти през косата му. Очите ѝ панически шареха наоколо. Трескаво се мъчеше да си припомни какво би могла да направи, за да го спаси.

— Дръж се, моля те… Само се дръж…

Постави главата му внимателно върху скалата и се надвеси над раната на корема му. Ръцете на непознатия мъж я покриваха изцяло.

Тя вдигна поглед към него, опитвайки се да разбере какво се старае да направи. Черните му очи се взираха в нея подобно на угаснали въглени. По устните му играеше лека усмивка, едва забележима от гъстата брада.

— Ще му помогнете ли? — попита. Сякаш не бе нейният глас. Висок и уплашен. — Кажете ми какво да направя?

Мъжът не отговори, а вместо това се усмихна по-широко. Въглените в очите му се разгоряха.

Боряна отклони поглед към ръцете му.

Дланите му образуваха малък купол точно над отвора, от който бликаше кръвта. Изглеждаше, сякаш мъжът държи нещо, с което е натиснал раната. Той отпусна ръце за миг и тогава го видя.

Малко слънце трептеше между дланите му и пръскаше сиянието си над дълбока резка. За момент помисли, че държи свещ, но блясъкът бе хиляди пъти по-силен. От него се изтръгваха миниатюрни начупени лъчи, които лазеха по голата кожа, опипвайки ръбовете на раната. Там, където такъв лъч допреше плътта, тя зарастваше, розова и свежа като кожата на новородено.

Когато първите капки дъжд паднаха, тя изобщо не ги забеляза.

Не бързаше да отвори очи. Нещо галеше лицето му, оставяйки приятни хладни следи. Не знаеше къде се намира. Беше жив. Странно как, но бе жив. Знаеше го със сигурност, защото помнеше всяка секунда от онова, което се бе случило преди… Преди колко време? Нямаше никакво значение.

Спомените му бяха объркани и хаотични. Частта с непонятните игри на сенките изглеждаше толкова невероятно, че навярно сам щеше да се убеди в тяхната неправдоподобност. И все пак ги бе видял.

Хладните следи по лицето му се стекоха в гъделичкащи ручеи. Отвори очи.

Лежеше пред входа на Утробата. По лицето му се стичаше топъл летен дъжд. Едва забележимо светло петно върху тъмния покров на нощта някъде на изток подсказваше, че слънцето се кани да изгрее.

— Пете…

Боряна хлипаше в шепите си, а сълзите ѝ се смесваха с дъждовните капки. Зад нея някакъв брадат мъж бе клекнал до стареца, когото Виктор доведе, и тихо му говореше. Позна го и опита да се надигне на лакът. Ръката му бе твърде слаба и той отново се отпусна назад.

Прекара пръсти върху корема си, търсейки раната, но вместо нея напипа само гладка, непокътната кожа.

— Жив си — шепнеше Боряна, стиснала лицето си в ръце.

Петър завъртя глава към клекналия мъж и попита:

— Той?

Младата жена кимна.

Усмихна ѝ се.

— Значи, все пак е…

— Шшшттт… — спря го тя. — Не говори. Не казвай нищо.

Петър не спираше да се усмихва. Радваше се на лицето ѝ, на очите ѝ, на сълзите в тях. Радваше се, че е жив.

— А Виктор?

Боряна свали ръце.

— Вътре е — каза кратко.

— Жив?

Тя завъртя глава.

— Не. Но не трябва да ходиш там.

— Никъде няма да ходя…

— Нахапали са го пепелянки…

Петър разшири очи.

— Пепелянки? Но там нямаше…

— Тихо… — отново го прекъсна тя. — Две са. Свити са до тялото му. Не си видял добре.

— Да… — съгласи се той, взирайки се в очите ѝ. — Сигурно не съм видял добре.

Опита отново и този път успя да застане на лакът.

— Съдовете? С тях какво се случи?

Боряна се отмести и той видя златните отблясъци по купчината, струпана в краката на брадатия мъж.

Сякаш доловил погледа върху гърба си, той обърна шава към него. Брадата му се раздели в небрежна усмивка. Дъждът се стичаше по нея, оставяйки след себе си малки искрящи перли. Разрови купа и измъкна от него ритона. Поглади го, сякаш искаше да успокои бездушното парче метал. След това се изправи, приближи се и му го подаде мълчаливо, все така усмихнат.

Петър го пое със свободната си ръка и го притисна до гърдите си. Нещо в присъствието на този мъж му пречеше да разсъждава рационално. Изпитваше единствено сигурност и покой.

Боряна го гледаше с кръгли очи.

— Благодаря ти… — каза тя и след кратко колебание добави на древногръцки: — Благодаря.

Мъжът се усмихна и се отдалечи към седналия на земята старец. Не разбраха какво му каза, но старецът кимна в съгласие. След това брадатият мъж се изправи, натрупа съдовете от ритуалния набор в ръцете си и се насочи към ръба на площадката. Без да се обърне повече назад, скочи от скалата и изчезна в тъмнината.

— Пете… — привлече вниманието му Боряна. — Какво ще правим с това?

Той ѝ се усмихна и отговори:

— Ще го пазим на сигурно място. Само че…

— Да?

— Мисля, че трябва да го скриеш сега, защото полицията ще пристигне скоро. Вече всичко свърши, така че можем да ги очакваме всеки момент. И да се надяваме да ни повярват.

Вездесъщият прахоляк все така бе единственото нещо, което навлизаше през отворения прозорец в канцеларията на разследващ полицай Петков.

Той седеше, облегнат назад в стола си, и въртеше молива си в ръка.

— Имате късмет, че се отървахте толкова леко — каза.

Боряна и Петър кимнаха едновременно.

— Както и да е, радвам се, че сте живи и здрави. Добре изглеждате, двата дни почивка ви се отразяват добре. Как е ръката? Раната боли ли?

Младият мъж се усмихна и завъртя леко рамото си.

— Зараства чудесно, вече изобщо не я усещам.

Не искаше да разваля момента и да разкаже на полицая за изумлението, което се изписа на лицето на доктор Генчев, когато вдигна превръзката.

— А онзи, дебелият? — попита Боряна.

— Златанов?

— Да.

— Няма да се измъкне. Неговият човек направи пълни самопризнания и ще свидетелства срещу него. Този път ще лежи задълго. Цялата полиция е накрак заради него. Много неща излизат. Наред с показанията на доктор Казакова няма шанс. Дълго ще лежи.

Тя потръпна.

— А полицаят, който им е помагал? Онзи, заради когото избягахме от болницата?

— Той също. След като се възстанови, разбира се.

Петков се надвеси напред и продължи, потропвайки с молива по бюрото.

— Никога няма да стане същият човек, но ще оцелее. Ще остане в инвалидна количка до края на живота си, защото куршумът е засегнал някакъв нерв на гръбнака. Независимо от това няма да му се размине.

Зареяла поглед през прозореца, тя попита разсеяно.

— Онзи, който ръководеше всичко, Виктор. Какво точно му се е случило?

Валери Петков се размърда на стола си, завъртя молива между пръстите си и отговори стегнато.

— Влиза в учебниците.

— Моля?

— Влиза в учебниците като първия регистриран здрав мъж, който умира поради ухапване от пепелянка. Досега поне не е известен такъв случай. Особено за толкова кратко време. Вярно, здраво е нахапан, но… доста силна ще е била тази отрова — промърмори на себе си той. — Постоя замислен няколко секунди, после добави: — Старецът е добре, ако се интересувате — вече напусна страната. Истинското му име е Джейсън Бранд. Оказа се, че Виктор го е отвлякъл, за да си осигури път за отстъпление поради дипломатическия му статус. Предполагам, вече пътува за Австралия. Изобщо не ни го дадоха — министерството се занимаваше с него. От посолството бяха много настоятелни и формалностите се уредиха за нула време. Мисля, че ще ви потърсят, за да изразят благодарността си. Според показанията му, ако не сте действали толкова решително, той не е имал никакъв шанс.

Петър скръсти ръце на коляното си.

— Открихте ли истинската самоличност на Виктор? Така ли се е казвал наистина?

— Все още предстои да се уточни. Прави се проучване и в чужбина, ще отнеме време — полицаят поглади брадичката си. — Интересен е този… Не е оставил много, за което да се хванем.

— А ние?

— Какво за вас?

— Ще искате да свидетелстваме, предполагам?

Валери се засмя и двамата осъзнаха, че никога не го бяха виждали да се усмихва. Облегна се назад, захвърли молива на бюрото и отговори:

— Това няма да реша аз, а прокурорът. Но да, мога да предположа, че ще се наложи.

Наклони глава и добави през усмивка:

— Този път наистина не напускайте града. Колкото и да ви се иска веднага да започнете с проучванията, доктор Казакова. Дайте си почивка за още ден-два. Дайте възможност и на колегите да поработят, не спирайте разследването този път. — Погледна ги с искрящи очи и добави: — Поне дръжте телефоните си включени. Моля ви.

Двамата понечиха да станат, но полицаят ги прекъсна.

— Още нещо.

Те се обърнаха и го загледаха озадачено.

— Ако някога някак това тракийско съкровище се появи на бял свят, ще възникнат много въпроси, нали сте наясно с това?

Боряна кимна.

— Сигурни ли сте… — започна полицаят, но се поправи: — Напълно сигурни ли сте, че не знаете къде се намира?

— Категорично — отвърна Петър и го погледна открито в очите. — Никаква представа.

Разбира се, не се съобразиха с препоръката на Петков да не напускат града. Боряна звънеше по телефони, провеждаше срещи и организираше презентации и това отнемаше по-голямата част от деня им. Енергията ѝ сякаш бе безгранична.

През вечерите слизаха до малкото гранично селце, наливаха си чаша бяло вино и сядаха на най-горното от трите каменни стъпала пред входа на къщата. Онова, на което преди много години Петър бе сядал с филия в ръка. Огромният каменен блок дълго излъчваше топлината, събрана през деня. Обсъждаха и градяха планове за следващите дни. В миговете на тишина седяха притихнали един до друг, допрели рамена.

На третата вечер мобилният телефон на Петър звънна.

— Ало, Пете? Как си бе, леля?

Младият мъж се усмихна в настъпващия здрач.

— Добре съм, лельо Дочке. Все така, нищо ново.

Леля Евдокия се поколеба.

— Ама ти… Е, много хубаво, де. Добре е така. Аз само да питам кога ще се връщаш в Англия?

— Не знам още — отвърна ѝ той небрежно. — Смятам да поостана.

— Аааа… много хубаво, да, много хубаво. Ами аз… такова… Ти дали реши вече какво ще правиш с оная къща долу, а?

— Внезапно гласът на леля му се оживи. — Защото, да ти кажа, точно сега е моментът за продаване. Ама вече не на англичани, да знаеш. Не, на руснаци трябва. Нали ти казах за моята приятелка? Намерила е едни много богати. Веднага плащат, накуп.

— Лельо… — започна, но гласът от другата страна не спираше.

— Много пари са това, да знаеш, живота ще си оправиш веднъж завинаги…

— Лельо! — повиши глас той и леля Евдокия спря по средата на думата. Петър продължи по-меко: — Реших вече какво ще правя с къщата.

— Кажи, леля… Кажи, аз ще се погрижа…

Петър отпи глътка от чашата си, усмихна се на Боряна и помилва изгладената от годините повърхност на каменното стъпало. Топлината пропълзя по ръката му подобно на далечна, недоловима вибрация.

— Не, лельо, реших друго. Няма да продавам.