Ритуалът

— Да. Точно така, откъде е тръгнало всичко — тихо отвърна Венци, докато замислено гледаше във вратата на стаята.

Докторът крачеше напряко през паркинга на дирекцията, хвърляйки коси погледи през рамо. Сърцето му биеше учестено. Искаше да се измъкне час по-скоро от това място. Слънцето се намираше ниско над хоризонта и издължените сенки на дърветата покрай улицата се плъзгаха по горещия асфалт, напомняйки му на сгърчените пръсти на демонично чудовище, което се протяга към него.

Събитията от последните минути се въртяха безразборно из съзнанието му, опитвайки да се подредят в някаква разбираема форма. Шокът от това, което завари в канцеларията на Петков, го парализира за миг и го остави безмълвен. На мига разпозна човека, с когото се размина в коридора на интензивното отделение в нощта, когато онзи младеж бе убит. Не изпитваше никакво съмнение. А сега се оказа, че е полицай. И участваше в разпита му. Какво ставаше, за бога? Не успя да разбере дали той самият го бе разпознал, но силно се надяваше да не е така.

Споменът беше твърде пресен и можеше да си припомни всички подробности. Мъжът бе извил лицето си встрани, нахлупил бейзболна шапка. Сякаш умишлено се стараеше да скрие лицето си. Сега това добиваше смисъл. Едва ли бе обърнал внимание на един лекар — можеше да е всеки един — и без това често му бяха казвали, че изглеждат еднакви в белите си престилки. Нямаше съмнение, че това беше същият човек. Изпитите скули, изпъкналият характерен нос, слабите рамене.

Полицай… Някак не можеше да осъзнае мащаба на случващото се.

И всичко онова, което другият му каза. Това не беше единично убийство, а цяла поредица от събития, започнали с… С неговата алчност. Докторът със затруднение си поемаше въздух. Дявол да го вземе, по-добре никога да не се бе докосвал до онзи предмет. Животът му се бе преобърнал с главата надолу в момента, в който реши да го изрови. Сякаш някакво проклятие тегнеше над него. Едва се измъкна от ръцете на онези главорези, а сега се оказа, че полицията стои зад всичко. Съвсем ясно му стана, че разследването нямаше да доведе доникъде. Нещо повече, ако някой разбереше, че е разпознал убиеца, животът му нямаше да струва и пукната пара. Сигурно всички бяха замесени. Навярно точно за това го бяха завели в онази стая — за да проверят дали ще разпознае убиеца.

Припомни си реакцията си и донякъде се успокои. Добре че успя да запази самообладание. Не се издаде. Нервното му държане можеше да се изтълкува като раздразнение или страх от разпита.

Внукът на дядото, който умря в ръцете му, също беше ранен, докато е преследвал дяволския предмет. Защо му казаха за това? Какво целяха? Последните думи на полицай Петков още кънтяха в съзнанието му. Нещата ще приключат съвсем скоро след разговора с Петър и спътницата му. И как се хилеше онзи… убиец. Думата рязко се открои в съзнанието му, карайки го да потръпне въпреки горещината.

Ръцете му трепереха.

Полицията беше всесилна, това беше добре известен факт. Нищо в държавата не се случваше без нечия височайша благословия. Нямаше институция, която да не се съобразява с това. Не можеше да очаква помощ отникъде. И той, и… онези двамата, които полицаите се канеха да навестят. Не знаеше в какво са замесени, но със сигурност не бяха нито на страната на Славея, нито на полицията. Единствено можеше да предположи, че са били очевидци на нещо, което сега щеше да им струва живота.

Крачките му го отведоха до спирка на градския транспорт, на която освен него имаше една възрастна жена. Подпря се на електрическия стълб в близост и запали цигара. Вдиша дима и завъртя цигарата между пръстите си. Ръцете му вече не трепереха толкова.

Прекалено много убийства заради едно парче злато. Сега още двама щяха да изгубят живота си заради него. Не трябваше да става така. Не биваше да го допуска.

Мислите му прелитаха с огромна скорост, без да се спират върху детайлите. За няколко секунди успя да състави план, с който можеше да промени нещата. Захвърли цигарата и махна на таксито, което минаваше пред спирката. Вместо към болницата пое към дома си. Трябваше да вземе колата си.

— Нищо, пак ми кажи — настоя Петър.

— Ами… Докато беше в безсъзнание, мислих доста. Смятам, че е истинско.

— Кое?

— Ритуалът. Кабирските мистерии…

Петър изучаваше лицето ѝ. Погледът на Боряна се рееше някъде над покривите на къщите, които изпълваха блестящите прозорци на болничната стая. От климатичната инсталация полъхваше приятен хлад.

— Мислиш, че хората наистина могат да се превърнат в богове?

— Знам как звучи — отвърна Боряна. — Казах ти, че е откачено.

— Така си е.

— Е, да, но това не му пречи да е вярно.

— Великите богове, Великата Майка…

— И Херос.

— Той какво общо има?

— Как не разбираш? Не виждаш ли, че той присъства навсякъде? Той беше на онази плоча. Образите на стенописите не ти ли напомнят на него? Всички рисунки са истински! Няма, никаква символика в тях. Нарисувани са истински неща.

— Тоест… — започна Петър — това са образи на онова, което реално се случва с хората, преминали през ритуала?

Младата жена понечи да му отговори, когато вратата на стаята им се отвори рязко и при тях влетя човек в бяла престилка, увесил стетоскоп през врата си. Косата му бе разрошена, а очите му приличаха на подплашени рибки, които се мятаха от страна на страна, без да спират дори за миг. Най-необичайното беше лицето му, което носеше следите от съвсем скорошен побой. В ръцете си стискаше болничен картон, върху който бяха прикрепени няколко листа.

Двамата вдигнаха очи към него.

— Петър Георгиев? — каза той, спирайки пред тях.

— Да? — Петър пробва да се надигне в леглото си, но остра болка в лявото рамо го накара да се намръщи и да остане на мястото си.

— Аз съм доктор Генчев — представи се новодошлият, после се обърна към Боряна: — Вие сте?

— Доктор Казакова.

— Колега?

— Доктор по археология.

Генчев не каза нищо, но свитите му устни загатнаха за разочарованието му. Надвеси се над таблото с изследванията на Петър и се зачете.

— По-добре, отколкото мислех — промърмори накрая. — Как се чувствате?

— Добре. Стига да не мърдам много.

— Това е хубаво — кимна докторът. — Раната не е нищо особено. Обработена е и е започнат курс с антибиотици. Би трябвало да сте на крака след два дни.

— Чудесно… — започна Петър, но Генчев го прекъсна.

— Само че нямате два дни.

— Какво имате предвид?

Докторът седна на края на леглото и стисна картона пред себе си. Въртеше го в ръце, стараейки се да го свие на фуния, докато търсеше подходящите думи.

— Вижте, не ме познавате, но аз съм човекът, заради когото… Заради когото сте преживели всичко това…

— Не разбирам…

— Сигурен съм, че не разбирате — прекъсна го той, — но е така.

— Вие… — започна Боряна с блеснали очи, но после се обърна към Петър: — Онзи спомена някакъв доктор, помниш ли?

Той кимна.

— Вие сте човекът, изкопал ритона, нали? — обърна се тя към мъжа с бялата престилка.

Доктор Генчев стисна картона още по-силно. Почти беше успял да го огъне.

— Да. Аз бях. И съжалявам за това.

Петър не знаеше какво да каже. Онова, което бе започнало като преследване на заровено съкровище, отдавна бе изгубило първоначалния си смисъл. Ако бе срещнал този човек по-рано, може би щеше да реагира по различен начин, но сега само каза:

— Защо сте тук?

Мъжът се сепна и вдигна глава. Постави смачкания картон върху завивката до себе си.

— Да… Точно. Дойдох тук, за да ви предупредя, че се готвят да ви убият.

— Добре, благодаря много — каза Валери Петков и затвори телефона. Обърна се към Венци и добави: — Георгиев е в съзнание. Можем да отидем и да поговорим с него.

— Веднага ли? — попита Русев.

Не очакваше нещата да се развият толкова бързо. Искаше му се да разполага с повече време, за да планира действията си по-добре. Този път нямаше място за грешки. Трябваше да приключи, преди някой да се е добрал до тях. Освен това този доктор се превръщаше в непреодолима пречка.

— Дали е удачно?

— Какво имаш предвид?

Венци вдигна рамене.

— Сигурно не е на себе си още. Нищо свястно няма да може да се измъкне от него в такова състояние. С какво би ни помогнало това?

Петков го изгледа безизразно и попита:

— Какво предлагаш?

— Да поизчакаме малко. Може би дори до сутринта. Ти не си ли изморен? Аз капнах от всичкото това лашкане напред-назад. Ти трябва да си съвсем смазан.

Валери се замисли върху думите на Русев. Имаше логика. Дори и в съзнание Георгиев нямаше да им бъде от голяма полза. Кой знае с какво го тъпчеха в момента. Можеше да им говори за розови слонове. Освен това умората бе на път да го надвие окончателно. Предложението да изчакат до сутринта бе твърде изкусително. Наистина нямаше закъде да бързат толкова.

— Прав си — съгласи се той. — Най-добре е да поизчакаме до сутринта. Имаш ли къде да отседнеш?

Венци се ухили и скочи пъргаво на крака.

— Ще намеря, няма да е проблем.

Думите бяха достатъчно ясни, но смисълът някак не достигна напълно до съзнанието на Петър.

— Моля?

— Искат да ви убият.

— Кой иска да ни убие? Славея едва ли би рискувал да се появи тук, а… другият можеше да го направи още… — Петър с мъка подбираше думите си, така че да не разкрие прекалено много от онова, през което бяха минали, пред този непознат човек.

— Не — прекъсна го нетърпеливо докторът. — Не е Славея. Трябва да ми повярвате…

— Защо? Откъде изобщо знаете, че някой иска да ни убива?

Доктор Генчев се поколеба.

— Защото… защото ги чух.

— Кого?

— Полицаите.

— Полицаите? — намеси се Боряна. — Кои полицаи?

Мъжът пред тях хвана главата си в ръце и с енергичен жест разроши косата си. Продължи, като се стараеше да говори тихо.

— Тези, които разследват убийството на Кирил Калев, познат като Кирето.

— Кой пък е този?

— Това е единият от мутрите на Славея. Опитах да му продам ритона и там…

Думите му заглъхнаха, но не беше необходимо да казва нищо повече. Синините по лицето му говореха достатъчно красноречиво за онова, което му се бе случило.

Тишината се настани между тях, докато си разменяха озадачени погледи. Петър се сети за думите на Виктор, когато обсъждаха как да измъкнат Боряна от имението на Славея. Тогава той му беше казал, че единият от биячите е паднал. Реши да провери доколко може да се вярва на този доктор.

— Как е убит?

Докторът вдигна очи.

— Единият от полицаите го уби. Тук, в болницата.

— Защо е бил в болницата?

— Какво значение има? Паднал отнякъде, целият беше натрошен.

— И ти как така си толкова сигурен, че точно полицай го е убил?

Иван Генчев стисна юмруци и погледна към вратата, зад която седеше униформената им охрана. Приведе се напред и каза тихо:

— Защото се разминах с него по коридора една минута след убийството. Преди малко го видях в полицейското управление заедно с един друг полицай, който ме разпита за подробности около… — докторът се поколеба — около обстоятелствата, при които съм намерил ритона.

— Как се казваше този полицай? — попита Боряна.

— Петков. Валери Петков.

Двамата се спогледаха, неспособни да осмислят казаното. Валери Петков? Защо тогава изобщо бе необходимо да ги спасява от онази пещера? Изглеждаше толкова нереално.

— Защо Петков ще иска да ни убие?

— Не знам — вдигна рамене докторът. — Не ме интересува. Знам само, че с него беше човекът, който уби Кирето.

— Сигурен ли си, че е полицай? — намеси се Петър. — Да не е била някаква очна ставка, да са те проверявали нещо?

— Да! — избухна Генчев и грабна смачкания картон. Стисна зъби и се втренчи в тях. Стараеше се да говори тихо и това превръщаше гласа му в съскане. — Точно така! Това правеха, проверяваха дали съм разпознал убиеца на онзи нещастник. Само дето онзи се представи като полицай. Полицай Русев.

Петър успя да се понадигне в леглото въпреки болката в рамото.

— Чакай малко — каза с равен глас. — Спокойно. — Нагласи се полуседнал и продължи: — Искаш да кажеш, че при полицай Петков е имало друг човек, който също е полицай, и именно него си разпознал като убиеца на Кирето?

Иван започваше да губи търпение.

— Браво на теб — отговори остро той. — Да ти ръкопляскам ли?

— Защо това да означава, че ще искат да ни убиват? — гласът на Боряна звучеше изчистен от всякаква емоция, но Петър долови притеснението зад думите.

— Защо? — недоумяваше докторът. — Това ли ме питате? Защо двама полицаи искат да се уверят дали знам, че е единият е убиец, докато ме разпитват за вас? И ми казват, че всичко ще свърши, щом ви посетят? Което впрочем — добави, поглеждайки демонстративно часовника си — ще стане всеки момент.

Думите му увиснаха във въздуха.

Мислите на Петър препускаха бясно. Този човек не ги лъжеше.

— Защо си тук? — попита отново.

Човекът пред него се изправи и хвана смачканото парче картон пред себе си.

— Защото това беше грешка.

— Кое?

— Това с ритона. Не трябваше да се случва така. Не мога да ги оставя да ви убият заради едно парче злато.

Петър и Боряна размениха бърз поглед.

— Не е само това… — каза накрая младият мъж. Видя недоумението в очите му и добави: — Има и други части. Объркано е.

Докторът го погледна и каза:

— Няма значение, не искам да знам. Знам, че трябва да се измъкнете оттук час по-скоро.

Боряна стана от леглото, погледна към Петър и попита:

— Как да стане?

Венци Русев седеше със скръстени крака на евтин пластмасов стол в закътано кафене на една пряка от болницата и очакваше настъпващият здрач да се сгъсти. Някакви младежи със следи от пясък по голите рамене, наметнали все още влажни хавлии, се закачаха и вдигаха врява на съседната маса. Това не му пречеше. Напротив, тяхното натрапчиво поведение обираше всякакво внимание и неговото присъствие оставаше незабелязано.

Нямаше да е трудно да се добере до Петър и Боряна. Вече познаваше коридорите достатъчно добре. Знаеше коя е стаята. Лесно щеше да разкара униформения пред вратата с едно обаждане до управлението. Винаги можеше да го накара да слезе до приемната под някакъв предлог. Докторът щеше да отнеме повече време, а това можеше да се превърне в проблем. Налагаше се да го отложи, докато довърши другите двама, и това никак не му харесваше.

Не се съмняваше, че онзи го разпозна. Цяло чудо бе, че Петков не се усети. Нямаше представа защо не го издаде на мига, но му стана ясно, че няма да проговори. Често му се случваше да вижда страх в очите на хората, с които се занимава, но такава паника рядко забелязваше. Противно на изкуствените реакции, които показваха по филмите, страхът беше мощен възпиращ фактор. Поне докато нещо по-силно не предизвикаше друга защитна реакция. Докато докторът си мислеше, че е в безопасност, нищо нямаше да каже. Разбира се, не можеше да разчита на това. Трябваше да го отстрани — той беше единственият, който можеше да го свърже със смъртта на Кирето.

Улови се, че с лекота обмисля убийството на напълно непознат човек, и нещо в корема му се сви. Вдигна изпотената чаша пред себе си и отпи малка глътка. Мехурчетата на безалкохолното се плъзнаха по езика му, нахлуха в носната кухина и накараха очите му да се насълзят. Прокашля се леко и отново отпи.

Нямаше избор. Грешка или не, трябваше да доведе нещата докрай. Ценеше собствения си живот и свобода повече от тези на другите.

Небрежно се наведе напред, уж за да завърже обувката си, и ръката му незабелязано се плъзна към съседната маса. Сграбчи малък мобилен телефон, подаващ се от една от плажните чанти на хлапетата, и го пъхна в чорапа си. След минута се наведе отново, влезе в менюто на телефона и изключи звука. Не искаше да се провали заради нечие позвъняване.

Писъкът изпълни пространството, обиколи празните коридори на интензивното отделение и се блъсна в ушите на седящия пред стая номер единадесет униформен полицай. Той скочи на крака, опитвайки се да се ориентира, когато втори крясък — още по-силен от първия — процепи въздуха точно до ухото му.

Вратата на стаята, която охраняваше, се блъсна в стената и през нея изскочи млада жена с пусната в безпорядък коса. Погледна го налудничаво с широко отворени очи и уста, застинала в безмълвен крясък. Блъсна го настрани и хукна с всички сили по коридора, развявайки след себе си широките поли на болнична нощница.

— Помоооощ! — изкрещя тя. — Някой да помогне! Моля ви, помоооощ!

Полицаят направи крачка след нея, но се закова на място. Вместо това се приближи до рамката на вратата, поставяйки ръка върху пистолета на кръста си. Погледна нервно навътре. Гледката го втрещи.

Върху чисто белите завивки на болничното легло, разперил безпомощно ръце встрани, лежеше мъжът, когото трябваше да наблюдава. Отметнал глава назад със затворени очи, той не даваше никакви признаци на живот. И нямаше как — огромно червено петно се разливаше по снежнобялата тъкан на чаршафа, с който бе завит. Започвайки от гърдите, кръвта се стичаше по лявата му ръка, като се събираше на върха на показалеца му в тънка струйка, пълнеща малка локва на пода.

Валери Петков с облекчение събу обувките си и без да обръща внимание на прашния килим, се приближи по чорапи до шкафа, където го очакваше така желаното питие. Клекна и отвори вратичката. Ръбатите стени на стъкленото шише отразяваха бялата светлина на луминесцентната лампа подобно на огромен диамант. Протегна ръка и внимателно го хвана за гърлото. Кехлибарената течност се разплиска в стъкления си затвор, разпращайки меки жълтеникави отблясъци. Валери несъзнателно облиза устни. Предвкусваше удоволствието топлия аромат, разливащ се по гърлото му Само бог знаеше колко му бе нужно това питие.

Изправи се и потърси с очи чашата си. Не беше на бюрото, нито някъде по рафтовете. Клекна отново и наведе глава, изучавайки вътрешността на шкафа. Никъде я нямаше. Усети как раменете му се напрягат и устните му се изпъват в права черта. Изпита желание да блъсне вратичката на шкафа с всичка сила. Вдиша дълбоко и смръщи вежди. Малко прекалено беше да реагира така. Чашата му сигурно бе останала в кухнята, след като я е измил. Нямаше да е за първи път да я забрави там. Сякаш имаше нещо друго, което го безпокоеше.

Застана прав в центъра на помещението, отпуснал ръка с неотворената бутилка до себе си. Набързо прехвърли събитията от деня през ума си. Пропускаше ли нещо? Вдиша вежди, сякаш убеждаваше невидим събеседник. Нямаше нещо, което да не бе направил, както трябва. Напротив, всичко бе изпипано и се движеше по релси. Намери двамата, които търсеше, уреди прехвърлянето им, осигури им наблюдение. Нямаше за какво да се тревожи. Мисълта му се завъртя около колегата му от управлението във Велико Търново. Проявяваше завиден ентусиазъм в желанието си да помогне. Дори малко прекален.

Направи крачка напред, но отново спря. Нещо продължаваше да го тормози. При мисълта за Венци Русев усещането се засили. Концентрира се върху всеки детайл, който можеше да си припомни. Нищо необичайно. Дори услужливо опита да му помогне в разпита на доктор Генчев. Въпросите му нямаха смисъл, но пък целта му беше да го отпусне. Докторът беше твърде напрегнат, а това не помагаше в един разпит, колкото и невинен да беше. Съвсем на място го поздрави за професионализма му. Не е шега работа да се спаси човек, паднал от…

Бутилката изтрака на бюрото. Блестящото стъкло отрази забързаните крачки на разследващ полицай Валери Петков, който тичешком напусна канцеларията си.

Мракът се бе сгъстил достатъчно, за да скрие чертите му от случайни зяпачи. Венци Русев се надигна, намести пистолета в колана си и с плавни крачки се отправи към задния вход на болницата — същият, който съвсем наскоро беше използвал при подобни обстоятелства.

Движеше се предпазливо, като не изпускаше нищо от поглед.

Момче и момиче, държащи се за ръце, се разминаха с него на отсрещния тротоар, без да му обръщат внимание. Бяха така погълнати един от друг, че едва ли го забелязаха.

Слабо осветеният служебен вход изпъкваше върху тъмната задна фасада на болницата като прозорец към друга реалност. Противно на всички правила вратите му винаги стояха отворени. Използваше се с магнитни карти само от медицинския персонал, така че не се налагаше да има някакъв контрол. Точно това позволяваше на персонала да пренебрегва правилата и да не затваря вратите, за да излиза за по една бърза цигара. Разбира се, налагаше се да прецени точно кога да се шмугне, за да не се натъкне на някого, но това беше просто една малка част от времето, необходимо да завърши всичко. Той беше последователен и търпелив.

Долепи гръб до стената на отсрещната сграда на стотина метра от целта си. От позицията си не виждаше хората, които се движеха по коридора, а само удължените им сенки. Това му беше достатъчно.

Крясъците бяха спрели и вместо това се чуваха трескави гласове и забързани стъпки, приближаващи към стаята. Полицаят се обърна тъкмо навреме, за да види доктор в бяла престилка, придружен от истеричната жена, да връхлита в стаята, сваляйки в движение стетоскопа от врата си. Беше същият, който влезе да ги преглежда само преди няколко минути.

Хвърли се към мъжа, проснат върху леглото, и хвана китката му с лявата си ръка. С дясната повдигна единия му клепач. Движенията му бяха бързи, но точни и опитни. Обърна поглед към жената. Тя стоеше неподвижно, хванала лицето си в ръце. Очите ѝ се бяха разширили от ужас.

— Масиран кръвоизлив — каза и наведе глава към мъжа.

— Жив е все още. Пулсът му е твърде слаб и неравномерен. Бързо, трябва да го закараме в шокова зала.

Изправи се, заобиколи леглото от страната на таблата и го дръпна към средата на стаята. Колелата му изскърцаха по гумираната настилка, без да се завъртят. Той се наведе, освободи с ръка задържащия механизъм и отново дръпна леглото. Този път то послушно се подчини.

Тънките прозрачни маркучи на системите, излизащи от ръката на лежащия мъж, се опънаха. Докторът спря и се обърна към младата жена.

— Не стой така, помогни ми — каза той и кимна към металната стойка, по която бяха окачени банките на системите.

Тя неуверено се подчини, вдигайки я в ръце пред себе си, и тръгна след количката.

Кръвта остави насечена линия от капки, очертавайки почти съвършена полуокръжност. Заедно избутаха количката с умиращия мъж през вратата и се отправиха с бързи стъпки надолу по коридора.

Полицаят се поколеба, след това тръгна след тях, като внимаваше да не стъпи върху кръвта. Направи няколко крачки и ги настигна.

— Ти къде? — завъртя глава към него лекарят, без да спира да бута количката.

— Как къде? Идвам с вас.

— Не може.

— Не може, ама може — заяде се униформеният. — Трябва да не ги изпускам от поглед.

— Сериозно? — докторът се постара подигравката да прозвучи достатъчно ясно. — Мислиш, че може да избяга ли?

— Не ме интересува.

Лекарят спря и се обърна към него.

— Не, господин полицай. Грешите. Мен не ме интересува. Вие оставате тук. — Гледаше го твърдо в очите и изговаряше думите ясно и отчетливо. — В тази болница има правила, които касаят здравето и живота на пациентите, и не сте вие човекът, който ще ги наруши. Ако нещо се случи с пациента, докато вие ми се пречкате, кой ще понесе отговорността?

На челото на дебеличкия полицай се вряза дълбока вертикална бръчка.

— Оставате тук и нито крачка нататък — продължи лекарят.

— Не ми губете времето повече.

Кимна на младата жена и решително продължи напред.

Униформеният служител изостана, без да опита да ги настигне. Какво толкова, помисли, тоя наистина нямаше къде да отиде. Гледаше замислено след забързаните фигури, бутащи леглото, когато телефонът му иззвъня. Търсеха го от управлението.

Венци Русев се канеше да напусне прикритието си и да се приближи, когато забеляза две клатушкащи се сенки беззвучно да се приближават към служебния вход. Пое си тихо дъх и го изпусна през зъби. Трийсет секунди по-късно и щеше да връхлети върху тях. За разлика от останалите, тези се движеха напълно беззвучно. Изглеждаха някак странно. Постепенно силуетите им изникнаха в осветения правоъгълник и той успя да различи, че това са мъж и жена. Мъжът сякаш беше облечен в лекарски халат и несигурно се клатушкаше, подкрепян от млада жена с вързана на опашка коса. Мастиленочерните им силуети се очертаваха контрастно на фона на жълтеникавата светлина и скриваха всички подробности.

Подсмихна се леко. Навярно в края на смяната си този доктор бе попрекалил с подаръците на благодарни пациенти и сега се налагаше някоя сестра да го изпраща.

Чу се писукането на аларма и Венци забеляза оранжевите намигвания на стар опел, паркиран в редицата на служебните автомобили. Зачуди се дали лекарят е в състояние да шофира и за миг се възмути от безотговорността му. Жената отвори вратата на пасажерското място и внимателно помогна на пияния доктор да седне. След това заобиколи и седна зад волана.

Обслужване по домовете, помисли Венци и се подсмихна. Може би обслужването включваше и друго, ухили се в тъмнината той и отново насочи вниманието си към служебния вход. Не биваше да се разсейва.

Изчака половин минута, но не забеляза друго движение. Нямаше смисъл да губи повече време. Измъкна се от тъмнината и се прокрадна напред. Вперил поглед в светлия правоъгълник, несъзнателно регистрира, че колата с пияния доктор потегли нанякъде.

От тъмен прозорец на втория етаж доктор Генчев, останал по фланелка с къс ръкав, проследи светлините на раздрънкания си опел, който се отдалечаваше през служебния паркинг. В ръцете си мачкаше вързопа от кървавата нощница на Петър, в който бе увил празната опаковка на банката с кръв, изтекла под чаршафите. Всичко бе минало точно както го планира. Не знаеше дали изобщо има смисъл, но поне трябваше да опита. Въздъхна леко. Тепърва трябваше да мисли как ще обясни всичко това.

Валери Петков раздаваше команди наляво и надясно, без да крие раздразнението си. Коридорът на отделението беше пълен с полицаи, които изглеждаха твърде заети, за да попаднат пред погледа му.

Дебеличкият служител, който бе позволил Георгиев и Казакова да се измъкнат, стоеше прав пред него, навел виновно глава. Оплешивяващото му теме лъщеше от пот.

— Извинявай, колега, забравих как се казваше?

— Ами не знам… той много бързо мина…

— Не питам за доктора! Ти как се казваш?

— Иванов. Страхил Иванов — гласът на полицая едва се чуваше.

— Добре, Иванов, не ти ли мина през ума, че е възможно да е постановка? — попита Валери.

— Мне…

— Е как бе, колега? — Петков отклони поглед настрани, неспособен да се овладее. — Как е възможно това?

— Ама те… Имаше много кръв… И докторът каза… — продължи да се оправдава онзи. — Пък и нали…

— Стига толкова! — избухна Валери. — Ще ти дам аз една кръв! За какво съм те сложил тук?

Стисна юмруци, овладя дишането си и добави по-тихо:

— Докторът казал… Къде е този доктор?

Никой не посмя да му отговори. Той се огледа, видя колко съсредоточени изглеждат хората от екипа, и отново се обърна към полицая.

— Доведи го тоя доктор. Ако щеш, го вържи, но искам до една минута да е тук. И разбери кой е взимал банки с кръв днес Без да чака да му повтарят, полицаят се затича по коридора със ситни стъпки, тресейки шкембето си като кофа с желе. Валери се загледа в отдалечаващата се фигура.

Не можеше да разбере защо им беше да бягат. Блъскаше си главата, откакто пристигна на мястото, и разбра, че никой не е бил спасяван в шокова зала. Тепърва трябваше да установи как точно са се измъкнали, но не вярваше да е трудно. Онова, което научи от идиота, който трябваше да ги наблюдава, му нахвърли грубите щрихи. Нямаше съмнение, че са използвали помощта на лекар от болницата. Бързо отхвърли възможността това да е някой, който се е престорил на такъв. Георгиев се намираше в състояние, в което имаше нужда от постоянни медицински грижи. Само лекар би могъл да го вдигне на крака толкова бързо. Освен това не всеки служител на болницата имаше достъп до кръвните банки. Оставаше да разбере кой е той. Тогава би, могъл да си изясни и защо им е притрябвало да бягат. Дявол да го вземе, те дори не бяха заподозрени. Може би трябваше да го съобщи на археоложката, когато я разпитваше. Не ѝ го каза тогава, за да я принуди да му каже всичко, което знае. Сега се оказа, че това е било грешка.

Петков стисна устни и отново прекара пръсти по горния джоб на ризата си, търсейки несъществуваща кутия цигари.

Бяха се измъкнали, но имаше и по-лошо.

От Венци Русев нямаше никаква вест.

Още една грешка.

Беше уморен от непрекъснатото препускане, но това не можеше да е оправдание за идиотските грешки, които допусна за толкова кратък период. Къде му беше умът? Как не се сети навреме, че Венци Русев няма как да знае от какво е загинал Калев? Коментарът му към доктор Генчев не целеше да го успокои, а нещо съвсем друго. Въпросът му беше съвсем конкретен. Искаше да разбере къде ще е докторът същата вечер. Защо му беше това? Смяташе да го посети ли? Каквото и да беше, си пролича, че знае повече, отколкото показва.

Системата не работеше така. Не можеше да е убеден в нищо, но със сигурност искаше да поговори с този човек още веднъж. Прекалено много неизказани неща, на които не бе обърнал внимание, сега излязоха на преден план. Едно от тях беше и фактът, че се бе отклонил от щурмовата група в имението на Славея и го завариха с изваден пистолет в стая, където доскоро някой бе измъчван. Някой, който впоследствие се оказа доктор Казакова. Именно той бе полицаят, настоял за провеждането на операцията по задържането им, позовавайки се на информация, получена от вътрешен човек. Нямаше как информаторът да знае къде се намират двамата издирвани, а да не е наясно какво се случва с тях. Да не говорим, че в този момент в имението е била само Боряна. Сякаш умишлено бе подвел групата, за да може да се добере сам до нея. Интересът му към Казакова и Георгиев не можеше да бъде обяснен с нищо. Точно това го накара да напусне тичешком канцеларията си, едва успявайки да обуе обувките си в движение, и да скочи в първата свободна патрулна кола. Не знаеше какво да очаква, но беше сигурен, че двамата не биваше да бъдат оставени без защита.

Макар и да беше вече нощ, движението по пътищата беше натоварено поради пика на туристическия сезон и им отне близо час, докато се измъкнат от града. Автомобилът на доктора беше стар, но изпълняваше функциите си безропотно.

— Добре ли си? Боли ли те? — попита Боряна, хванала волана с две ръце. Набързо бе сменила нощницата със същите мръсни дрехи, с които се бе измъкнала от пещерата. Изглеждаше искрено загрижена.

Петър се беше нагласил удобно в седалката до нея и я гледаше с лека усмивка. Докторът му бе дал огромна доза обезболяващи, за да може да се движи свободно, докато се измъкнат, и това сякаш му се отразяваше. Наложи му се да вземе дрехите на доктор Генчев, защото неговата риза бе цялата в засъхнала кръв. Освен това медиците я бяха срязали, за да имат достъп до раната му. Беше с един номер по-малка и изкуствената материя едва успяваше да скрие мускулестото му тяло. Огромната издутина на превръзката караше лявото му рамо да изглежда като гърбица на неподходящо място.

— Не, нищо не ме боли.

— Изглеждаш странно.

— Може — съгласи се той. — Кое не изглежда странно?

Боряна се замисли и поклати глава.

— Да… Наистина. Представяш ли си? Полицията.

— Ако изобщо е вярно.

— Защо да не е? Всичко, което се случи досега, само подкрепя такова предположение.

— Да — съгласи се Петър. — Това може да обясни подслушването на телефоните, както и факта, че винаги са наясно къде сме.

— Толкова е… Страшно.

Боряна гледаше напред, хапейки устни. Насреща им приближаваха светлините на неголям град.

— Отчайващо е да знаеш, че няма никаква надежда.

— Помощ отникъде не чакай — издекламира Петър.

— Смешно ли ти е? — изгледа го тя.

— Никак.

Светлините на немощните фарове с мъка разпръсваха нощната тъмнина.

— Сега накъде?

Петър въздъхна. Не бе спирал да мисли за това. Не виждаше решение. Поне не и такова, което да ги поставя в безопасност. Ако, разбира се, докторът не грешеше. Нещо неосъзнато го караше да поставя под съмнение думите му.

— Мислиш ли, че Петков наистина е замесен?

— Защо да не е?

— А защо тогава разиграва тази пародия? С това, че съм заподозрян. Защо му трябваме мъртви, не разбирам. Така губи възможността да си намери виновен за смъртта на професора.

— Заради Славея, разбира се.

— За да го предпази, в случай че се разприказваме?

— Да.

— Може — съгласи се той неохотно. — Държи ни живи достатъчно дълго, за да разбере какво знаем. А се оказва, че ние знаем твърде много.

Боряна съсредоточено гледаше напред.

— Относно това какво знаем… — започна тя.

— Какво?

— Може би знаем дори малко повече от всички останали — загадъчно допълни тя.

Петър се досети, че тя има предвид разговора, който бяха започнали, преди докторът да ги прекъсне.

— Да, за това… Така и не ми каза.

— Ще ти кажа. Само че трябва да решим къде отиваме. Не мисля, че е добра идея да продължаваме да караме безцелно. Убедена съм, че всеки момент по петите ни ще се вдигне цялата полиция в страната. При това вече няма да искат само да ни задържат.

Имаше право. Полицаите бяха наясно, че те знаят кой стои зад всичко. Затова не им трябваха живи.

— Добре — съгласи се той. — На първо време трябва да сменим колата. След това — да ги заблудим за посоката, в която ще се отправим.

— Как ще стане това?

— Ще измислим нещо. Само карай напред.

Венци Русев се изкачваше по стъпалата с тихите стъпки на дебнещ хищник. През целия ден бе обмислял как да се справи с онези двамата, докато докторът не се появи в сметките му. Сега обаче не мислеше за него. Георгиев нямаше да е проблем. Можеше да го удуши с голи ръце, ако поиска. Казакова беше друга работа. Младата жена беше силна и щеше да се бори. Трябваше да се справи първо с нея, а после да мисли за Петър.

Осветлението по стълбите не работеше навсякъде и на места сумракът преминаваше в тъмнина. Това не му пречеше. Прекрачи на следващото стъпало и прецени, че му остават още не повече от десетина, за да се вмъкне в коридора. Очакваше да е празен. Позвъни на дежурния в дирекцията от откраднатия телефон и се представи с името на Валери Петков, като умишлено се стараеше гласът му да не звучи чисто. Нареди му да позвъни на полицая, който охранява стаята в болницата, и да му каже да слезе до централния вход, за да го изчака там. Никога нямаше да разберат кой се бе обадил.

Долови приглушени гласове, които сякаш идваха от етажа, към който се бе насочил. Може би просто медицинските сестри обикаляха по стаите. Спря и се ослуша.

Гласовете бяха повече от един. Говореха тихо, но успя да различи, че са мъжки. Нещо не беше както трябва.

Внезапно един от тях се извиси над останалите:

— Стига толкова! Ще ти дам аз една кръв! За какво съм те сложил тук?

След това добави нещо по-тихо.

Макар и да не го чу достатъчно ясно, за Венци Русев нямаше съмнение, че това бе гласът на Валери Петков.

По дяволите, какво правеше той тук? Какви бяха тези хора с него? И защо не го беше предупредил, че ще идва?

Въпросите се трупаха, но нямаше време за отговори. Не трябваше да заподозрат, че е тук. Обърна се и внимателно заслиза по стълбите.

Някъде над себе си чу забързаните стъпки на някого, който тичаше по коридора. Не знаеше дали ще поеме нагоре, или надолу, затова продължи да слиза, без да губи нито миг. Звукът от стъпките се чуваше вече съвсем ясно и Венци разбра, че човекът идва след него. Дочу как мъжът тихо си мърмореше нещо обидно към Петков, но нямаше време да му обърне внимание. Движеше се толкова бързо, колкото можеше, без да издава никакъв звук.

Достигна до коридора на долния етаж. Видя, че няма никого, и се вмъкна в него. Беше ярко осветен, но след няколко метра правеше завой и можеше да се скрие зад ъгъла.

Едва успя да завие зад ръба, когато чу стъпките на човека, който идваше зад него, да профучават надолу по стълбите. Цялото му внимание бе приковано от онова, което се случваше на стълбите, затова не успя веднага да разбере къде се намира. Когато шумът заглъхна, завъртя глава настрани и с изненада установи, че е попаднал в интензивното отделение на болницата. Редицата бели врати срещу него не беше по-различна от която и да е друга част на сградата, но в дъното на коридора се виждаше входът към залата с пациентите, а точно до него стаята, в която почиваха дежурните медицински сестри. Мястото го върна в момента, когато се погрижи за Кирето. Гледаше празния коридор, без да изпита никаква емоция.

Може би щеше да изглежда смешно, че му се наложи да се спаси точно на мястото, където не биваше да попада в никакъв случай, но Русев не успя дори да се замисли над това. Бялата врата точно срещу него хлътна без звук и остана полуотворена за момент. Венци реагира светкавично, отстъпвайки встрани, но въпреки това бе твърде бавен. Вратата се отвори напълно и пред него застана доктор Генчев. Очите му се разшириха от изненада и доколкото можеше да прецени, чист, неподправен ужас.

Петър спря вниманието си на подходящ автомобил още на първото преминаване през паркинга. Макар градчето да беше съвсем близо до Бургас, курортното оживление отсъстваше напълно и в малкия квартал цареше пълна тишина. Повечето от прозорците на блоковете бяха тъмни.

Боряна продължи напред и спря зад ъгъла, достатъчно далеч от единствената лампа, която осветяваше улицата към паркинга между блоковете. Усещаше, че дланите ѝ се изпотяват от притеснение. Не искаше да го оставя сам, въпреки че той убедено настояваше, че не изпитва никаква болка и може да се справи. Освен това никога не бе участвала в кражба на кола. Но пък в светлината на събитията от изминалите дни това беше последното, за което можеше да се тревожи. Наложи си да се успокои. Огледа се в огледалото за задно виждане и пооправи косата си с едно-две бързи движения. След това се облакъти на отворения прозорец, — стараейки се да изглежда като скучаеща млада жена, която отегчено чака някого.

— Добър вечер.

Никога не беше виждал толкова широко разтворени очи. Нуждаеше се от малко време, за да прецени доколко е безопасно да се възползва от ситуацията и да премахне Генчев.

— Изненадан ли си?

Докторът не отговори, замръзнал по средата на движението си. Трябваше да минат няколко секунди, докато се окопити достатъчно.

— Какво правите тук? — попита. Гласът му с нищо не издаде онова, което бе изписано на лицето му.

Венци Русев вдигна рамене. Секундите летяха, но не можеше да предприеме нищо, докато не се убеди, че онзи, който слизаше зад него, няма да връхлети неочаквано.

— Наминах да видя как тече дежурството.

— Нямате право да идвате в това отделение — отговори рязко доктор Генчев. — Забранено е за външни лица.

— Разбира се — вдигна ръце пред себе си Венци. — Така е. Но пък аз не съм съвсем външно лице, нали така?

Докторът се поколеба. Русев използва момента и го побутна в гърдите към стаята. Там можеше да приключи с него за една минута и да изчезне.

— Защо не влезем за малко? Искам да ти задам няколко допълнителни въпроса.

Иван Генчев не помръдна. Устните му се бяха слели в равна, безкръвна линия.

— Нали вече ме питахте? Какво още искате? — каза накрая, повишил тон. — Нищо не знам. Нито знам кой го е убил.

— О, аз не идвам за това — усмихна се Венци. — Всъщност исках да ми разкажете малко по-детайлно за онзи… Славея ли беше?

Ръката му отново се опря в гърдите на доктора, упражнявайки съвсем лек натиск навътре към стаята. Освен тях в коридора нямаше никого. Едва ли би имал по-добра възможност да отстрани единствения свидетел, който можеше да поведе разследването към него.

Докторът направи крачка напред, противопоставяйки се.

— Не можете да влизате тук — повтори. — Ако искате да ме разпитвате, ме извикайте в полицията. Тук е болница.

Гласът му звучеше категорично, с някаква неподозирана твърдост. Русев разбра, че няма да успее толкова лесно. По стълбите се чуваха нови стъпки. Въпрос на секунди беше някой да го завари тук. Едва ли щеше да има подобна възможност отново. Вдигна отново ръка с намерението да блъсне Иван Генчев навътре.

— Докторе?

Гласът дойде някъде отдясно. Венци завъртя глава и погледът му попадна върху дебела медицинска сестра с разрошена коса на около петдесет години, която беззвучно се бе появила от стаята на помощния персонал.

— Имате ли нужда от нещо? — продължи да пита тя.

— Добре — отпусна ръка Венци и отстъпи назад. — Разбира се. В полицията. Утре тогава?

Докторът кимна и повтори.

— Утре.

Венци се завъртя и тръгна към изхода.

— Не закъснявай.

Лявата му ръка пулсираше, но не го болеше. Не можеше да я повдига докрай, затова се стараеше да не я използва твърде често. Извитият връх на отвертката се подпъхна под ръба и лесно намери заключващия механизъм. Лек напън, тихо изщракване и вратата се отвори. Още помнеше как става. Никак не се гордееше с това, което бе научил като тийнейджър покрай другите хлапаци, но сега бе благодарен, че не го е забравил. Единственият път, когато се наложи да го направи, наистина беше, за да се докаже пред тях. Не искаше да го сметнат за лигльо, който не е достоен за тяхната компания. Така и не подкара колата тогава. Просто я отвори и ги остави да я пребъркват.

Нарочно избра стар форд. Онази, която беше отворил преди години, беше същата марка. Макар и да беше по-нов модел, той не вярваше заключващите механизми да са се изменили кой знае колко. Не сгреши. Увери се, че колата няма аларма, като уж случайно я подритна, докато минаваше край нея.

Седна зад волана и се приведе напред. Не помнеше много, затова не си губи времето да мисли. Изтръгна кабелите на стартера и започна да ги допира за миг два по два. Когато при една от комбинациите светлините на таблото светнаха, спря и се приготви. Натисна съединителя и освободи от скорост. След това опря кабелите и ги задържа, като внимаваше да не докосне оголените проводници. Макар и напрежението да не беше голямо, токовият удар си беше неприятен.

Стартерът се разтресе и двигателят заработи.

Облегна се назад и пое въздух. Дотук добре.

Включи на скорост и плавно потегли. Докато приближаваше към опела, хвърли поглед на таблото. Поне за едно нещо късметът им се бе усмихнал — резервоарът беше пълен.

— Не иска да идва.

— Ама как така няма да иска?! — Валери с мъка овладяваше гнева в гласа си.

— Каза, че ще го разпитвате утре, като дойде в полицията.

— Как утре? Сега искам да говоря с него.

Иванов го гледаше безизразно.

— Ама той каза, че вече е говорил с вас и…

— С никого не е говорил! Доведи го. Ако не иска доброволно, го арестувай.

Полицаят се обърна и пое по коридора с увиснали рамене. Петков огледа специалистите, които се щураха наоколо. Разпънали пособията си из целия коридор, те работеха безмълвно, погълнати от рутинните си действия. Нямаше какво да прави повече тук. Загледа се след отдалечаващата се фигура.

— Иванов, чакай — извика. — Заведи ме при него.

Настигна го с няколко крачки и двамата продължиха заедно по коридора. Не вярваше, че този полицай ще успее да му доведе когото и да било, дори и ако се наложеше да го арестува. А точно в този случай не можеше да остави нищо на случайността. Всъщност най-вероятно щеше наистина да се наложи да арестуват този лекар. Всичко говореше, че той съзнателно е участвал в бягството на двамата. Само че нямаше време за губене. Георгиев и Казакова не можеше да са отишли далеч.

Докато слизаха по стълбите, Иванов няколко пъти понечи да каже нещо, но се отказваше. Накрая, събрал достатъчно смелост, той се прокашля и несигурно каза:

— Аз щях да отида с тях наистина, обаче точно тогава ми се обадиха от управлението, че сте казали да ви чакам пред входа.

Валери рязко завъртя глава към него.

— Какво говориш? Никъде не съм казвал да ходиш.

Униформеният полицай се почеса по носа.

— Ами така ми казаха от управлението… — спря за момент и взе да рови по джобовете си. — Ето, номерът е запазен в телефона ми… От управлението.

Петков взе малкото устройство и погледна екрана. Лесно разпозна номера на дирекцията. Провери времето на обаждането и видя, че е пристигнало само преди половин час.

— И ти какво направи? — попита, докато подаваше телефона обратно.

— Ами слязох долу… Чаках там и после вие дойдохте.

— Сигурен ли си, че точно мен трябваше да чакаш?

— Ами да. Така ми каза дежурният.

Освен ако този полицай не бъркаше, някой се бе обадил от негово име и бе осигурил отсъствието на охраната. Светкавично отхвърли вероятността това да са Петър и Боряна, тъй като обаждането бе пристигнало по времето, когато те вече бяха пуснали в ход плана за бягството си. Значи, беше някой друг. Някой, който искаше безпрепятствен достъп до стаята им. Без да търси пряка връзка, мисълта му се върна върху Венци Русев. Естествено, нямаше никакви основания да предполага, че точно той е позвънил, но някак не можеше да го изхвърли от съзнанието си. Лесно щеше да разбере кой стои зад това, тъй като в телефонната централа се пазеха всички номера независимо дали от входящи, или изходящи разговори.

Валери Петков спря на стълбите, извади своя телефон и набра дежурния на управлението. Изчака да му се представят и каза:

— Разследващ полицай Петков съм. Преди трийсетина минути някой се е обадил от мое име и е наредил на Страхил Иванов да напусне поста си в болницата.

Дежурният потвърди.

— Искам да знам от кой номер се е обадил този човек. Също така искам да разбера на чие име се води.

Това поне щеше да стане лесно и бързо. За разлика от мудните официални процедури по изваждане на разпечатка и следене на определени телефонни номера собственикът и неговият адрес се установяваха за минути само с един разговор с дежурните служители на мобилните оператори, които бяха задължени да предоставят информацията на полицията. Знаеше, че нищо нямаше да постигне с това, защото който и да се бе обадил, не би бил толкова глупав, че да използва телефон на свое име. Само че бе направил твърде много пропуски за един ден. Трябваше да провери всяка следа, колкото и незначителна да бе тя.

Затвори телефона си и продължи по стълбите, като се постара да избута надеждата за някаква оперативна информация назад в съзнанието си. Не искаше да го запълва с напразно очакване, докато не получи резултат. Сега трябваше да разбере как точно са се измъкнали двамата и как най-бързо да ги открие.

Слязоха два етажа по-долу, завиха по ярко осветен коридор и спряха пред искрящо бяла врата.

— Тук е — посочи с пръст Иванов и отстъпи крачка назад.

Валери почука. Отвътре се чуха тихи стъпки и вратата се отвори наполовина. Не очакваше да види човека, който я отвори. Защо всичко трябваше да се усложнява така? Точно днес, точно по този начин.

— Какво искате пак? — каза лекарят. — Колко пъти да ви повтарям, че нямате място тук? Нали вече ви казах, че ще дойда утре?

Петков погледна униформения полицай и вдигна въпросително вежди. Той поклати отрицателно глава.

— Кой ти е казвал да идваш утре? — попита на свой ред.

Докторът сякаш не го чу. Свъсил вежди, той дори не опитваше да прикрие раздразнението си.

— Ама вие какво си въобразявате? Това болница ли е, или какво? Не можете да влизате в интензивното! — викаше той.

— Като дойда в полицията, питайте каквото искате, но сега напуснете незабавно!

Гласът му ехтеше из празния коридор. Медицинската сестра с рошава коса се показа през отворената врата и ги загледа намръщена.

Валери стоеше спокойно и с интерес наблюдаваше доктор Генчев. Гневът му бе отминал и отстъпи място на хладно любопитство. Човекът пред него преиграваше. Нямаше съмнение в това. Изчака го да спре, за да си поеме дъх, и попита:

— Къде ги скрихте?

Докторът го гледаше втренчено.

— Къде са? Не ме бавете.

— Не знам за какво говорите… — опита да каже той, но Петков рязко го прекъсна.

— Не ме лъжете! После ще ми обяснявате защо изобщо сте им помогнали. Сега искам да знам къде са Казакова и Георгиев.

Ръцете на лекаря трепереха.

— Не знам. Утре ще ме разпитвате, сега трябва да напуснете отделението.

— Докторе? — медицинската сестра се приближаваше с ръце на кръста. — Да извикам ли охраната?

Валери Петков се обърна към нея.

— Не е необходимо. Ние сме от полицията.

Жената навъсено ги огледа от главата до петите, постави ръце на кръста си и спря поглед върху униформата на Иванов. Свръхпълното ѝ тяло изглеждаше внушително.

— Какво от това? Тук е интензивно отделение…

— Спрете с тези глупости или ще ви арестувам и двамата.

Петков изрече думите тихо, но ефектът бе поразителен. Жената спря по средата на изречението със зяпнала уста.

— Няма нужда — намеси се докторът и се обърна към жената. — Ванче, остави ни, няма проблем.

Масивната фигура на сестрата се движеше преднамерено бавно обратно по коридора. Когато стигна до стаята си, тя тръшна вратата след себе си.

— Защо настоявате? Вече казах на колегата ви, че утре ще дойда.

— Кой колега?

— Русев. Мисля, че така се казваше. Онзи, с когото бяхте днес.

— Венци Русев? Кога сте говорили с него?

Докторът се поколеба, изучавайки лицето на полицая. Накрая каза:

— Преди няколко минути.

— Искате да кажете, че Русев е бил тук?

— Да.

— За какво говорихте?

Докторът сви рамене.

— За нищо. Отпратих го. Каза, че искал да научи повече подробности за Славея.

Петков го гледа замислено за няколко секунди, после попита:

— Имате ли представа дали е говорил с Казакова и Георгиев?

— Не. Никаква.

Отговорът дойде твърде бързо. Петков се досети, че всъщност лекарят е пределно наясно, че Русев не е имал възможност да говори с когото и да било. По това време бегълците вече не са се намирали в стаята. Не разбираше защо този човек толкова упорито се опитва да прикрие бягството им. Може би трябваше да го притисне.

— Виж сега, ти си съучастник в бягството на заподозрени лица. Това лесно може да ти осигури известно време зад решетките. Нямам проблем да го организирам. Мога да те арестувам веднага и да те хвърля в ареста.

Докторът отвори уста, за да протестира, но Валери продължи, без да му обръща внимание.

— Няма смисъл. По-добре спри да лъжеш, за да не влошиш положението си. Не си го обмислил много добре, нали? Пропуснал си твърде много неща, които няма как да пренебрегнем, повярвай ми. Съвсем аматьорски впрочем. Лесно ще докажем кой е взел кръвната банка, освен това не знам как можеш да обясниш факта, че изобщо не си свалил Георгиев в спешното.

Искаше да продължи, но точно тогава телефонът му иззвъня. Той прие повикването от дежурния и го изслуша внимателно.

— Мария Великова? Излиза ли нещо за нея в системата?

— Не, нищо — отговори дежурният и добави: — Имаме патрулна кола на пет минути път от адреса.

— Добре — съгласи се Петков. — Прати ги. Нека разберат кой се е обадил. — Замисли се миг и добави: — Ако нещо им се стори подозрително, да ги задържат.

Това щеше да е превишаване на правата, но Валери бе твърде уморен и ядосан от допуснатите грешки. Освен това хората обикновено не се съпротивляваха, защото не подозираха, че не могат да бъдат задържани, без да има основания за това.

Обърна се отново към лекаря и продължи оттам, където бе прекъснал.

— Искам да знам къде са. Нямам време за губене.

— Не знам… — започна докторът, когато вратата на стаята за почивка на сестрите се отвори рязко и оттам излетя масивната фигура на Ванчето и тромаво се затича към отделението с болните, викайки:

— Трето легло! Алармата пищи!

Иван Генчев избута полицаите настрани и се затича след нея.

— Къде си се учил да крадеш коли?

— Никъде — тросна се Петър. — Нищо не съм крал. Тази ми е първата.

Боряна се усмихна към него.

— Нищо, де. Радвам се, че нищо никъде не си се учил толкова успешно.

Младият мъж не ѝ отвърна. Беше твърде уморен, за да се шегува. Действието на обезболяващите преминаваше и неприятното пулсиране в рамото вече се трансформираше в болка. Освен опаковка с антибиотици доктор Генчев му бе дал още две опаковки с обезболяващи, но го предупреди да внимава и да ги взима единствено при нужда. Затова щеше да почака още.

Мина полунощ, докато нагласиха нещата така, както искаха.

Закараха стария опел на юг от Бургас, като го паркираха в центъра на някакво село, така че лесно да се забележи. Боряна караше колата на доктора, а той я следваше с откраднатия форд. Петър бе сигурен, че само след няколко часа някой бдителен селянин с развито чувство за дълг щеше да разпита комшиите си чия е тази кола. След това бе въпрос на време полицията да стигне до нея.

Надяваше се да поведат преследвачите си по грешна следа, тъй като селото се намираше близо до границата, а тя не се охраняваше особено добре през последните години. Логично бе да се опитат да напуснат страната нелегално, след като знаеха, че ги преследват. Искаше действията им да изглеждат отчаяни, сякаш са взели решението набързо. Така полицаите можеха да насочат вниманието си изцяло в този район и той и Боряна да се измъкнат безпрепятствено.

Те самите се отправиха на запад, като избраха посоката, която предоставяше най-много възможности да се скрият. Вместо магистралата използваха стария междуградски път, по който рядко се движеха коли. Така шансът да избегнат пътните патрули се увеличаваше. Навярно снимките и имената им вече бяха разпратени из страната. Решиха да поемат риска и да пренощуват някъде, преди да продължат. Петър бе твърде слаб, за да се подложи на това, а и Боряна не беше в по-добра форма.

Качиха се в планината и лесно намериха хотелски комплекс с пълен паркинг. Така щяха да се смесят с останалите посетители и да останат незабелязани. Боряна взе единична стая под фалшиво име. Служителката на рецепцията вероятно я възприе като жертва на домашно насилие, която има нужда да остане насаме няколко дни, и не зададе никакви въпроси. Вместо това прояви искрена загриженост и настоя да я потърси, ако има нужда от каквото и да е. Даде ѝ симпатична малка стая с красив изглед към осветените от кръглата луна върхове.

Петър се промъкна заедно с някаква полупияна компания, без да предизвика любопитство.

Завивките изглеждаха захабени, но поне бяха чисти и ухаеха приятно. Петър отпусна глава на възглавницата и погледна Боряна. Тя седеше на пода, свила колене под себе си. Категорично отказа да използва леглото и настоя той да го заеме. Бе успяла да почисти дрехите си донякъде, макар и следите от кръв да се бяха размили в безформени тъмни петна. Косата ѝ бе прибрана в стегната опашка. Въпреки синините очите ѝ сияеха.

— Не ме разбирай неправилно. Радвам се, че се справи с това — каза тя и го докосна по ръката.

Петър не отделяше очи от нея. Изобщо не можеше да разбере откъде тази жена черпи енергията си. Сякаш притежаваше някакъв неизчерпаем запас вътрешна сила, която можеше да мобилизира по желание. Вече го бе забелязал, след като се измъкнаха от онзи храм, но не очакваше, че тя ще успее да се възстанови толкова бързо след онова, на което я бе подложил Славея.

За разлика от нея той се чувстваше така, сякаш някакъв огромен валяк бе преминал през него, изцеждайки всяка капка от силата му. Нямаше място по тялото, което да не го боли. Раната на рамото пулсираше все по-осезателно и ограничаваше движенията на лявата му ръка.

Макар и да бяха решили да не говорят тази вечер за това, той не спираше да мисли как да се измъкнат от тази каша. Обмисляше различни варианти, чудеше се дали да не потърси помощ от някого, но нито една от възможностите не му изглеждаше достатъчно сигурна.

— Дали докторът ще се оправи, как мислиш?

Въпросът ѝ го върна часове назад, когато лежеше под чаршафите, правейки се на умиращ. Тогава изобщо не се замисли за възможните последствия и единственото, което искаше, бе да се измъкнат от непосредствената опасност.

— Не знам… Сигурно. Винаги може да каже, че ние сме разиграли сцената, като сме го заплашили, за да отмъкнем колата му.

— Разбра колко абсурдно звучи обяснението и добави: — Надявам се да успее.

Боряна кимна, облакъти се на края на леглото и сложи брадичка върху дланите си точно пред лицето му.

— Мислил ли си какво е да се превърнеш в бог? — внезапно смени темата тя.

Въпросът го изненада. Опита да се надигне на лакът, но бе прекалено уморен за това и се отпусна обратно назад. Лицето ѝ бе съвсем близо до неговото. Можеше да различи малки зеленикави петънца в светлокафявите ѝ очи.

— Не. Предполагам, е готино. Ти мислила ли си?

— Не спирам да мисля за това — усмихна се тя.

— Защо?

Тя не отговори веднага. Очите ѝ го изучаваха.

— Помниш ли, когато онзи ни залови пред пещерата? Когато те удариха.

Петър се завъртя върху леглото, търсейки по-удобна поза.

— Не много. Видях само тоягата да лети към мен в последния момент. След това нищо, докато не дойдох в съзнание. Тогава не знаех какво се е случило с теб и тръгнах да те търся, но полицаите ме арестуваха. Защо питаш?

— Защото тогава ме хванаха.

Петър не искаше да я разпитва. Предполагаше, че въпреки ентусиазма ѝ болката и унижението от безсилието и побоя са нещо, за което не трябва да я пита.

От опит знаеше, че непосредствено след подобни случки е необходимо да се разговаря с пострадалия, да се убеди, че не носи никаква вина, за да се минимализира ефектът на посттравматичния стрес. Случило му се бе, когато се наложи да убие онова момче, което се канеше да взриви патрула му.

Психологът в базата го убеждаваше, че е постъпил правилно и трябва да се чувства герой, защото е успял да спаси хората си. Само че понякога го връхлитаха кошмари, от които се събуждаше задъхан и изпотен. Кошмари, в които момчето стоеше пред леглото му с отнесена от куршума глава и го наблюдаваше с единственото си око, без да му каже и дума. А той лежеше парализиран, неспособен да промълви и звук, принуден да се взира в онова, което бе причинил. Понякога с момчето имаше и възрастна жена, майка му вероятно, която седеше до сина си и се взираше спокойно към парализираното му тяло. Искаше да извика, но не можеше. Никога не успяваше. Всъщност точно усилията да вика го будеха в крайна сметка.

По време на мисията му в Ирак се бе случвало да види ефекта от агресивно поведение, съчетано с физически и психически тормоз върху хора, попаднали в плен. Продължителната болка взема връх и води до отчаяние, но нищо не можеше да пречупи духа така, както липсата на надежда. Очите на тези хора оставаха празни дълго след като нищо вече не ги заплашваше.

Боряна бе различна. На няколко пъти едва не загуби живота си, Жоро умря в ръцете ѝ, спаси него самия и го измъкна от пещерата, устоя на разпитите на иманяря, но въпреки това се държеше така, сякаш нищо особено не се е случило.

Психолозите, които работеха с войниците, настояваха първоначалният дебрифинг да се проведе в рамките на двадесет и четири часа от събитието. Наричаха го вентилиране на емоциите. Това значително понижаваше опасността от развиване на посттравматичен стрес. Обикновено той се проявяваше в следващите шест месеца и ако не се вземеха мерки навреме, можеше да отключи реакции, които да доведат до фатален край. Момчетата с подобни симптоми бяха незабавно транспортирани обратно в страната, където ги поемаше екип от специализирани психолози.

Тук можеха да разчитат само на себе си. Не се заблуждаваше, знаеше, че нищо от преживяното не е отминало и се трупа някъде в съзнанието ѝ, чакайки удобен момент да се сгромоляса с цялата си сила върху нея. Засега тя успешно му се противопоставяше. Не беше подготвен за подобен разговор. Искаше да ѝ помогне, но не знаеше как.

— Съжалявам — каза. — Не исках да се стига дотам. Ако можех, бих…

— Не — прекъсна го тя тихо. — Не се притеснявай, ти нямаш никаква вина. Пък и не става въпрос за това.

Гледаше го, без да отмества очите си от неговите. Лека усмивка играеше в ъглите на плътните ѝ устни.

— Когато те видях да падаш, се парализирах. Буквално. Не можех да направя и крачка. Знаех какво следва, но не можех да помръдна. Онзи се надвеси над теб с вдигната тояга, а аз не можех да ти помогна. Тогава Славея ме сграбчи изотзад и ме стисна толкова здраво — помислих, че иска да ме удуши.

Говореше монотонно, без да променя интонацията или изражението си. Петър искаше да ѝ каже да спре, но не биваше. Трябваше да я изслуша. Това бе нещо, от което тя сама трябваше да се освободи.

— Хилеше се — продължи тя. — Хилеше се гадно и усещах мазната му потна кожа да се допира до мен. Сякаш това беше единственото важно нещо в момента — погнусата ми от допира до него. — Тя вдигна брадичка от ръцете си и се усмихна отнесено. — Тогава всичко се промени. От пещерата се появи сияние. Отначало беше едва забележимо, но постепенно се усили и заблестя така силно, че освети цялата гора.

Петър несъзнателно се бе навел към нея, следейки всяка дума.

— Сияние?

— Да. Но не беше само това. Заедно със сиянието дойде и глас. Съвсем тих, като далечен шепот. Напевен речитатив, който сякаш идваше отвсякъде. Отначало помислих, че е Жоро, но гласът изобщо не беше неговият. Освен това говореше древногръцки.

Боряна спря за миг, изучавайки реакциите му.

Нямаше причина да се съмнява в думите ѝ, но сияние, което ѝ говори, при това на древногръцки? Възможно ли бе да е пострадала повече, отколкото ѝ личеше? Защо тогава докторите не бяха открили нищо? Постара се да не издаде притеснението си.

— Гласът говореше на мен. Не съм особено добра в древногръцкия, но успях да разбера какво ми казва — продължи тя.

— Каза ми много неща, но не схванах всичко. Разбрах, че ще се извие вихрушка, която ще помете враговете ми. Каза ми да бягам, когато това се случи. — Тонът ѝ бе равен, но младата жена не успяваше да скрие емоцията под него. — Точно това се случи. Изведнъж от пещерата изригна вятър и понесе купища листа. Захвърли ги върху нас и ги завъртя като торнадо. Нищо не се виждаше. Тогава Славея отслаби ръцете си и аз хукнах. — Очите ѝ бяха потъмнели, а пръстите ѝ се забиваха в памучния плат на чаршафа, оставяйки дълбоки вдлъбнатини. — Бягах така, както никога не съм бягала. Гласът се загуби зад мен, вятърът — също. Следвах най-общо посоката, от която дойдохме, макар че тъмнината ми пречеше да се ориентирам. Тичах нагоре по склона, като се надявах да им се изплъзна. Почти бях стигнала до пътя, когато онзи ме настигна. Свали ме на земята и започна да ме рита. Малко след това дойде и Славея — тя спря за момент, но после каза кратко: — Останалото е ясно.

Петър нарочно пропусна последните ѝ думи.

— Кой е бил това, кой ти е говорил?

— Не знам — вдигна рамене тя.

— Не може да е бил Жоро?

— Абсурд. Гласът не беше неговият, а и този вятър…

— Как си го обясняваш?

Боряна отклони поглед и скръсти ръце пред гърдите си.

— Може би някои неща е по-добре да не бъдат обяснени.

Възможно ли беше да е имало и друг човек освен тях в онази пещера? Може би онзи, който бе взел купата.

— Помниш ли какво каза Жоро, когато го намерихме в пещерата? — вдигна поглед към него тя.

— Какво?

— Това, че някакъв мъж му е дал купата, за да я пази.

— Да, помня. Много странно, нали? Брадат при това… — гласът му заглъхна и той остана със зяпнала уста.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Изглеждаше толкова невероятно, че съзнанието му отказваше да го приеме. Сигурно през цялото време е било пред очите му, но той е отказвал да го разбере. Невъзможно, но пък чудесно наместваше всички необясними факти, с които се сблъскаха досега. Обясняваше изкопа, който някак необичайно се бе появил, за да разкрие входа към пещерата. Следите от един-единствен човек, които излизаха от пещерата. Дявол да го вземе, сега разбираше и защо повечето от пръстта се бе свлякла навътре, вместо да бъде изхвърлена навън. Обясняваше също и онази празна стая, скътана дълбоко в земните недра, където намериха празния пиедестал. Обясняваше брътвежите на Жоро за брадат мъж, който му поверява безценно съкровище. Но повече от всичко обясняваше думите на Виктор. Разбра защо този ритуален набор е толкова важен за него и организацията му. Онова за свещената линия и просветените, които са потъвали в забвение. Разбра, че всяка невероятна частица от историята, до която се бяха докоснали, бе истинска.

Избута се с ръце, без да обръща внимание на болката, седна в леглото и погледна Боряна. Очите му блестяха.

— Казах ти, че е откачено — усмихна му се тя.

Когато приключиха, Иван Генчев хвърли поглед към вратата на отделението, но не можеше да види дали полицаите още чакат отвън. Пациентът лежеше притихнал в леглото, вън от опасност. Манипулациите отнеха не повече от десетина минути, нищо сложно нямаше. Механично плъзна поглед по мониторите над главата на мъжа, докато обмисляше онова, което го очакваше.

Нямаше да е никак трудно да докажат неговото участие. Не се съмняваше в това, но се надяваше да има време поне до сутринта. След това щеше да изчезне. Канеше се да посети сина си в Германия внезапно и задълго. Поне такъв беше планът. Нямаше представа как ще продължи животът му след това, но не искаше да мисли толкова напред. Съществуваха различни варианти. Лекарската професия се ценеше навсякъде по света. В момента най-важното беше да остане жив. След това щеше да го нагласи някак. Сега обаче всичко изглеждаше много по-различно.

Изобщо не предполагаше, че полицаите ще се задействат веднага. Съжаляваше, че не избяга, след като помогна на Петър и Боряна, но нямаше как да предположи, че онзи полицай ще повика когото и да било толкова бързо. Наистина не го беше обмислил внимателно, но нямаше друг избор. Поне онези двамата трябваше да са наред, имаха достатъчно преднина, за да организират бягството си. Съвсем не на място, зад притеснението и паниката, той усети да се прокрадва някакво задоволство от факта, че бе успял да надхитри полицията. Надяваше се да успеят.

Посещението на Русев го уплаши до смърт, но за момента не се чувстваше в непосредствена опасност. Ако онзи искаше да го убие, можеше да го направи там, в празния коридор. Може би наистина не подозираха, че знае кой е убиецът на Кирето.

Докторът стоеше неподвижно, като само пръстите на дясната му ръка несъзнателно въртяха слушалката на стетоскопа.

Русев можеше да го разпита за Славея още докато бяха в полицията. Защо му беше да го търси на работа? При това, ако искаха да премахнат Петър и Боряна, биха се старали да избегнат срещата с него на всяка цена. Но полицаят се бе появил пред вратата му, задавайки странни въпроси. Дали това не означаваше, че всъщност никога не са имали намерение да ги убиват?

Докторът стисна слушалката в юмрук и замръзна.

Може би никога не е ставало въпрос за онези двамата, а за него. Възможно ли беше той да е мишената? Но тогава защо Русев го остави невредим? Защо беше необходимо да се среща с него и след това да си тръгва? Дали се бе отървал по чудо? Не беше това. Полицаят бе дошъл при него по някаква съвсем друга причина. Въпросите му нямаха смисъл, но той не беше дошъл да получи отговори. Просто искаше да застане очи в очи с него. Може би искаше да се увери, че е същият лекар, с когото се размина в нощта на убийството. И след като се убеди, да разчисти след себе си.

Тялото му се разтрепери.

Обмисли възможността да захвърли всичко, да хукне по стълбите и да изчезне, но бързо се отказа. Онзи можеше да го чака отвън, където никой не би му помогнал. За момента най-сигурното място беше тук, в болницата, сред хората. Налагаше се да остане тук, докато свърши смяната му, а после щеше да се измъкне заедно с всички. Не биваше да остава сам дори за минута.

Щеше да играе играта им, за да не им позволи да го отведат. Ако това се случеше, животът му щеше да бъде в техни ръце.

Изправи гръб и пое дълбоко въздух. Нещата излизаха извън всякакъв контрол. Не можеше да го допусне. Може би трябваше да излъже — да им каже, че им е помогнал, след като са го принудили. Само че едва ли щяха да му повярват. Засега трябваше да мълчи. С цената на всичко.

Сърцето му биеше в гърлото, когато излезе от залата и се насочи към полицаите. Опитваше се да излъчва безразличие и раздразнение, но не бе сигурен дали се получава.

Униформеният служител се бе облегнал на стената с наведена глава и ръце в джобовете, сякаш нищо от онова, което ставаше около него, не го засягаше. Валери Петков говореше по телефона. Хвърли разсеян поглед към него и се обърна на другата страна.

— Откраднат? — чу го да пита. — Кога?

Изглеждаше напълно погълнат в разговора и не обърна внимание, когато докторът застана до него. В коридора цареше пълна тишина и през телефона се чуваше тихият, но ясен глас на човека, с когото говореше.

— Да… Когато се прибирал от плажа. Телефонът е бил у сина ѝ. Той всъщност е негов, просто се води на името на майка му. Седнали на кафе и след това вече го нямало.

— Да не е загубен?

— Не, върнали са се веднага в кафенето, за да го търсят, но никой не е намирал нищо. Подозират, че извършителят е някакъв мъж, който седял на съседната маса.

— Могат ли да дадат описание?

— Няма да се наложи.

— Защо?

Доктор Генчев видя как устните на Петков се свиха в права линия. Явно мудният ход на разговора го дразнеше, но успяваше да се овладее.

— Да не са го намерили?

— Не, просто не им трябва описание. Имат нещо по-добро. Снимка.

— Как така?

— Хлапетата са си правили селфита, докато били в кафенето, знаеш — детинска работа. Хванали са в кадър и този, когото подозират. Да я пращам ли?

— Изчакай така — изръмжа Валери и отпусна ръката, с която придържаше малкото устройство до ухото си. Обърна се към, униформения и попита: — Можеш ли да получаваш снимки?

Онзи вяло поклати глава и отново впери поглед в обувките си.

— Телефонът ми е стар и не може да получава снимки. Ще ти се обадя след минута — каза Петков и затвори.

Завъртя се към доктора и го погледна, сякаш едва сега го забелязваше. Гледа го няколко секунди, след това се прокашля и каза:

— Трябва да получа снимка, която считам за важна, а апаратът ми е стар модел. Мога ли да ползвам телефона на някого, който има такава възможност?

Черните му очи се бяха присвили, сякаш се прицелваше в нещо. Докторът физически усещаше напрежението, което излъчваше полицаят. Не знаеше дали трябва да помага на този човек, но по всичко изглеждаше, че засега са изместили фокуса си някъде другаде. Затова реши да им съдейства с надеждата, че ще го оставят на мира и ще си отидат. Извади от джоба на престилката си смартфона, който бе пристигнал предния ден като подарък от Марин по случай първата му заплата.

— Ето. Този може. Само че не знам как става, съвсем нов е.

Валери се замисли за миг, набра отново някого от своя телефон и когато отсреща му отговориха, вдигна очи към него.

— Кой е номерът?

Иван Генчев продиктува цифрите и зачака. Само след няколко секунди мелодичен сигнал извести за получаването на съобщението. Протегна ръка, за да подаде устройството на полицая, но той не го пое. Вместо това му каза с виновна усмивка:

— Отвори го ти, никак не се разбирам с техниката.

Докторът влезе в менюто и след няколко опита успя да възпроизведе на екрана снимката, която бе получил. Плъзна пръсти по екрана, за да увеличи изображението, докато ухилените лица на две хлапета с изплезени езици се изгубиха в краищата и зад тях се появи затъмненият образ на висок, слаб мъж с оредяваща коса, седнал със скръстени крака зад пластмасова маса. Дясното му рамо и половината торс бе закрит от ухото на едното момче, но лицето му бе открито и съвсем ясно различимо. Докторът усети как кръвта се отцежда от лицето му. Премаля му и му се зави свят. Пристъпи встрани, за да запази равновесие. Защо си играеха с него? За какво беше всичко това? Заплашваха го, за да си каже всичко, преди да го убият, това ли беше?

Валери Петков гледаше през рамото му и не забеляза ефекта, който снимката предизвика. Протегна ръка и взе телефона, без да отделя очи от екрана.

Взира се в него почти минута, преди да проговори. Лицето му бе потъмняло като облак, от който всеки момент ще се разлетят мълнии.

— Кажи ми къде са, докато все още не е късно — каза накрая, без да вдига очи. — За тяхна собствена сигурност.

— Какво имате предвид?

Валери уморено въздъхна.

— Смятам, че животът им може да е в опасност. Стига игри.

Докторът го гледаше напрегнато. Мислите се блъскаха в главата му. Мъжът срещу него изглеждаше истински разтревожен.

— Защо? Нали днес ми казахте, че всичко е напът да приключи? — попита.

— Нещата се оказаха малко по-сложни. Може да има замесен и вътрешен човек.

— Русев ли? — въпросът се изплъзна несъзнателно и Иван прехапа устни.

Полицаят наклони леко глава и го погледна изпод вежди. Подбра внимателно думите си и попита:

— Защо мислиш, че Русев може да е замесен?

Докторът не отговори. Петков погледна встрани и тихо добави:

— Да, смятам, че е възможно той да е замесен по някакъв начин. Нека да седнем някъде и да поговорим.

Мисълта на Петър препускаше лудо из лабиринта на новите възможности. Представата, че Кабирските ритуали могат да носят реална сила и позволяват на човек да се приближи до божественото, помиташе всичко, в което бе вярвал. Разумната част от съзнанието му, онази, която бе продукт на академичното образование, се съпротивляваше с всички сили срещу ирационалността на идеята. Въпросите се трупаха в главата му, без да може да ги формулира ясно. Нищо от онова, което светът познаваше, нямаше да е същото, ако това се окаже истина. Твърде невероятно беше.

— Възможно ли е наистина? — попита.

— Не знам — вдигна рамене тя. — Но пък добре обяснява много загадъчни неща.

— Може би. Или сме прихванали лудостта на Виктор.

Боряна го гледаше с усмивка.

— Ако беше там, нямаше да се усъмниш нито за миг.

Петър се мъчеше да укроти мислите си и да огледа фактите от всички страни. Вярваше на Боряна. Той самият не бе станал свидетел на нищо необичайно, но нямаше причина да се съмнява в думите ѝ. Въпреки това съзнанието му отчаяно се съпротивляваше срещу представата, че по земята се разхождат богове. При това предоставяха възможността обикновени човешки същества да се сдобият с божествени сили. Опита да изчисти идеята от въздействието на драматичните събития, за да я види по-ясно, свободна от емоции.

— Сама по себе си концепцията не изглежда толкова странно — започна той. — Макар и различни в същността си, основите на всички религии преследват стремеж към единение с бог.

— В подобна идея няма нищо ново — съгласи се младата жена, все така усмихната.

— От хилядолетия хората се домогват до божията благословия. Копнеят за неговата милост и благоволение, молят го за помощ и подкрепа. Отдават се на практики, често стигащи до крайности, за да се приближат до него.

— Още от древността царските династии са обожествявани поради социалния си статус…

— Или пък, в друг вариант, хората се стремят да впечатлят боговете, за да получат благоволението им, дори да бъдат приети за равни. Митовете за древногръцките божества изобилстват от подобни възможности.

— Там плътските отношения между богове и хора съвсем не са толкова рядко срещани.

Очите му не се отделяха от нейните.

— Една голяма част от митовете всъщност описват потомците на такива връзки — продължи тя. — Героични и богоравни в силата си, те минават през невероятни изпитания, докато накрая се качват на Олимп, за да застанат редом с боговете. Обаче това не е валидно само за древногръцките богове. В много религии божествата имат човешки потомци.

— Да, но с налагането на монотеизма нещата добиват съвсем друго звучене. Без, разбира се, това да изключва елемента на стремеж към единение с бога. Не е точно хиерогамия, но сякаш във всяка религия има елемент, който загатва за подобна възможност.

Петър погледна през прозореца и добави:

— Нищо чудно канонизирането на светците в християнството да е синкретизиран остатък от подобен древен ритуал.

— Ето защо Херос присъства навсякъде — обади се Боряна.

Той обърна глава към нея.

— Беше на плочата в нишата с ритона — поясни тя. — При това на дъното, сякаш предлага в дар ритона. След това онзи надпис, помниш ли?

— Ще те води… Херос. Мислех, че това е препратка към ключа, издълбан в плочата.

— Да, но не само това. Той е посветеният след акта на хиерогамия. Събирателен образ на хората, преминали през ритуалите. Затова древните хора са го изобразявали при погребения като посредник между нашия свят и този на мъртвите. Било е някакъв остатък, митологизиран факт, който е приел друга форма.

— Докато всъщност той е антроподемон, божеството, което ходи по земята.

— Син на Великата Майка и на самия себе си.

— На себе си? Как така?

— Кръвта — каза кратко тя. — Дава част от себе си и взема онова, което Майката му дава. В акта на хиерогамия Синът Слънце опложда Майката Земя, с което се завършва хтоничносоларното единение. Ражда се син, който носи и двата знака в себе си.

Петър се бе облакътил на леглото, напълно забравил за раната в рамото си.

— Това бог ли го прави?

Младата жена се поколеба.

— Кой знае? Защо иначе е цялата тази история?

— Да — съгласи се той. Споменът за мъжа, който се бе опитал да ги погуби, го накара да се намръщи. — Виктор. Има всички части на набора. Сега какво следва?

— Сега му остава да изпълни ритуала по посвещението.

Петър се замисли. Онзи спомена възраждането на нов месия, който трябвало да поведе човечеството по друг път. Отпусна се назад върху възглавницата и попита:

— Дали чертите на характера се запазват и след като бъде… хм… трансформиран?

— Не знам — отговори Боряна. — Никога не съм виждала човек, който се е превърнал в бог.

— Перспективата никак не изглежда добре, нали?

Тя поклати отрицателно глава.

— Мисля, че ако всичко това се осъществи, не ни чака нищо добро.

— Може вече да е късно — каза Петър и после бързо добави:

— Ако, разбира се, това може да се приеме за истина.

Виктор имаше всичко необходимо, за да извърши ритуала. Стенописите и в храма под Бакърлъка, и в стаята под гробницата на Дромихет изобразяваха едни и същи части. Нямаше основание да мисли, че може да му е необходимо и нещо друго. Дали женската фигура също бе реална? Възможно ли бе Великата Майка да съществува и някак да бъде призовавана? Нищо от фреските не обясняваше това. Може би Боряна наистина беше права, когато му каза, че всяка жена е богиня. Може би не бяха разбрали докрай ритуалните действия и нейното присъствие изобщо не беше необходимо.

— Навярно вече на земята има нов месия — каза накрая той.

— А може би не.

Петър изненадано завъртя глава към Боряна. В очите ѝ проблясваха игриви пламъчета.

— Защо?

— Последните думи на Жоро. Сещаш ли се?

Той смръщи вежди в опит да възстанови случилото се през последните мигове в пещерата, но спомените му не бяха ясни. Навярно съзнанието му е било замъглено от шока и изтичащата кръв. Или пък обезболяващите лекарства му пречеха да си припомни.

Боряна видя затруднението му и продължи:

— Спомена, че купата няма сила там.

— Да, каза нещо такова… Тоест трябва да е някъде извън пещерата?

— Да.

— В някой друг храм? Пак някъде из земните недра?

Тя се изправи, изви гърба си в дъга, протегнала ръце над главата си, докато звучно изпука и се приближи до прозореца.

— Не знам. Там е работата, че не знам.

— Какво точно каза Жоро?

— Каза, че ритуалът няма сила там.

— Окей, друго?

— После, че трябва луна.

— Да, сякаш се сещам сега, като го казваш — каза Петър и прекара пръсти през косата си. — Каква луна?

Боряна стоеше, загледана в лунния диск, който се издигаше в средата на ясното небе. Едва забележима сянка от единия край не му достигаше, за да стане окръжността по края му перфектна. Назъбените хребети в далечината проблясваха, сякаш посипани със сребърен прах.

— Пълна — отговори тя. — Мисля, че имаше предвид пълна луна.

Петър стана внимателно и се приближи до нея, придържайки ранената си ръка.

— Значи, още нищо не е загубено.

Боряна се обърна към него. Лицето ѝ беше съвсем близо до неговото. Гледаше го спокойно, с лека усмивка.

— Не съм сигурна, Пете. Този път нямам никаква идея. Освен това не съм сигурна дали не искам да зарежа всичко и да избягам.

— Трябва да ме разбереш, в онзи момент бях сигурен, че обмисляте убийството им.

Доктор Генчев не спомена, че тогава включваше и себе си в това число. Вече нямаше смисъл да обяснява.

Валери Петков се бе настанил удобно, скръстил крака във фотьойл с дървени облегалки, в стаята за почивка на лекарите от интензивно отделение и го слушаше разсеяно. Вдигна тежката керамична чаша, за да отпие глътка кафе, но установи, че го е привършил. Макар и нелогични, действията на лекаря изглеждаха оправдани. Не можеше да му се ядоса, въпреки че заради неговата намеса се налагаше да започне всичко едва ли не отначало. Колко ли уплашен трябваше да е човек, за да бъде толкова подозрителен? Може би не бяха много хората, които щяха да постъпят така, но това изглеждаше като най-правилното нещо, което можеше да се направи в подобна ситуация. Когато смяташ, че полицаите искат да те убият, не ти остава голям избор. Сега разбираше и защо докторът изглеждаше толкова напрегнат, когато говориха с него.

Мисълта, че негов колега може да е причинил смъртта на Калев, не го шокира толкова, колкото очакваше. Чувството, което изпитваше, бе по-скоро на отвращение и яд. Макар и не толкова често срещана, корупцията беше нещо, с което цялата държава с години опитваше да се пребори. Невидимите пипала на организираната престъпност достигаха до най-високите управленски етажи. И все пак толкова директни действия като хладнокръвно убийство бяха абсолютно недопустими. Не можеше да побере в ума си как е възможно някой да падне толкова ниско.

Донякъде можеше да разбере колеги, които прикриват или манипулират сведения, или дори прекратяват производства срещу неизвестни благодетели. Не ги оправдаваше, но можеше да ги разбере. Лесно би могъл да се досети за причините. Ниските заплати, напрежението и на практика непрекъснатото работно време чудесно ги илюстрираха. Макар и никога да не бе срещал подобни хора, той знаеше, че съществуват. Недопустимо, но в някаква степен това можеше да бъде обяснено.

И все пак човек от системата да се превърне в оръдие за мръсни поръчки, минаваше всякаква граница. Валери се размърда върху удобния фотьойл. Истински ненавиждаше предателствата. Колегата му бе предал всичко онова, което го караше да идва всяка сутрин в дирекцията. Работата им бе да защитават обществото от престъпността, а не да се превръщат в част от нея. Именно усилията на всеки служител, като се започне от най-ниското ниво, създаваше среда на сигурност и спокойствие. Убежденията му бяха непоклатими. Ако Русев бе замесен в степента, в която докторът подозираше, нищо не можеше да го оправдае.

— Сигурен ли си, че точно той е човекът, с когото се размина онази нощ? — попита.

— Да, напълно.

Докторът се беше успокоил и макар и да осъзнаваше каква грешка бе направил, запращайки Петър и Боряна в неизвестното, усещаше, че някаква огромна тежест се е свлякла от сърцето му. Разказа всичко, без да скрива нито една подробност — как е помислил, че се готви убийството им, как е решил да им помогне да се измъкнат и как успяха да го осъществят. За съжаление, се оказа, че с това той може би им бе навредил повече, отколкото да им помогне.

— Ще ги намерите, нали? — попита.

Валери кимна.

— Имам предвид, преди да е станало твърде късно.

— Надявам се.

— Глупаво се получи, но исках да им помогна…

Полицаят насили уморена усмивка.

— Всъщност най-вероятно точно това си направил.

Гледаше в очите на лекаря, който не смееше да зададе въпроса, който го вълнуваше. Отговори му.

— Подозирам, че Венци Русев е дошъл в болницата заради тях. От това, което ми казваш, оставам с впечатлението, че се е натъкнал на оперативната група и е опитал да се измъкне. По някаква причина му се е наложило да се скрие някъде и тогава се е сблъскал с теб. Няма от какво да се безпокоиш.

Валери не добави, че ако Русев искаше доктора мъртъв, той нямаше сега да говори с него.

— Ще арестувате този полицай, нали?

Можеше да предположи защо лекарят се интересува от това.

— Не се безпокой, ще го хванем — отговори. След миг добави: — Преди да опита да навреди на когото и да било.

— Как ще го намерите?

Полицаят се усмихна уморено. Отговорът на този въпрос беше лесен.

— Той не знае, че сме по петите му, нали така? Сам ще се появи само след няколко часа.

Докторът сякаш си отдъхна.

— А сега какво? — попита.

— Сега — каза Валери и се надигна уморено. — Сега отивам да работя.

Усещането, което го мъчеше от самото начало — онова, че някъде е виждал Венци Русев — бе придобило по-осезаема форма. Налагаше се отново да прегледа записите от охранителните камери на хотела, в който бе убит професор Николов.

Петър се взираше в очите ѝ и търсеше следи от страх. Не видя нищо друго освен спокойно очакване.

— Да избягаме — повтори той. — Къде да избягаме?

Тя продължаваше да се усмихва.

— Не знам. Някъде, където никой не може да ни достигне.

Петър въздъхна. Може би не трябваше да я заблуждава.

— Няма как, Боре. Можем само да се крием и да чакаме подходящ момент, докато всичко свърши.

— Кое да свърши? Да не си мислиш, че ще ни оставят на мира, след като онзи мине през ритуала? Няколко човека са мъртви, а ние знаем прекалено много и сме идеалните изкупителни жертви.

— Може и да е така — съгласи се той. — Но въпреки всичко не можем да рискуваме сега. Най-разумно е да се притаим и да поизчакаме, докато настъпи подходящ момент. Да напуснем страната може би…

— Какво да чакаме? — отвърна тя рязко. В гласа ѝ се долавяше трептене. — Докога да чакаме? Не виждаш ли, че винаги са пред нас и знаят всеки наш ход? Не искам да седя и да чакам някой да ме открие!

Нямаше да се получи, Петър бе сигурен в това, само че тя едва ли щеше да го разбере точно сега. Имаше и нещо друго, което го занимаваше през целия път насам. Не го бе формулирал ясно, но си струваше да помисли над него.

— Не се ядосвай — отвърна той.

Стараеше се да говори тихо, но без да звучи наставнически.

— Просто разсъждавам. Има нещо друго, което си мисля.

Тя не каза нищо. Свитите ѝ очи блестяха, сякаш заредени с електричен заряд, който само чака подходящия момент да изпепели някого.

— Тази история с полицаите… Може би малко прибързваме. Няма как всеки полицай в страната да е участник в конспирация, целяща гибелта ни. Може би трябва да потърсим помощ някъде другаде.

— И да ни арестуват веднага? Не го мислиш наистина, нали?

— Попита Боряна.

— Не, не го мисля.

Петър нарочно не продължи мисълта си. Искаше да хване вниманието ѝ, за да я измъкне от раздразнението, което заплашваше да прерасне в истерия.

— А какво тогава?

Гласът ѝ още трепереше, но зад смръщените вежди лицето ѝ издаваше интерес.

— Мисля, че трябва да отидем в полицията. Не при Петков, някъде другаде, разбира се — побърза да поясни той, — когато можем да представим неопровержими доказателства кой стои зад всичко.

Лицето почти не се виждаше, тъй като човекът сякаш умишлено бе търсил зоните, в които камерите нямат покритие, но приликата бе твърде голяма, за да е просто съвпадение. Венци Русев бе влизал в хотела малко след Калев и Цанков.

Натисна паузата и се облегна обратно в стола зад бюрото си. Екранът пред него излъчваше бледо сияние, което осветяваше лицето му с мъртвешка светлина. Очите му бяха подпухнали и зачервени, а торбичките под тях сякаш се бяха увеличили двойно.

Погледна часовника си. Отдавна минаваше полунощ. С неудоволствие протегна ръка към телефона и хвана слушалката. Поколеба се за миг, след това набра дежурния.

Докато сигналът звучеше в ухото му, той набързо прехвърли фактите в ума си. Трябваше да е конкретен и точен. Началникът на дирекцията не желаеше да му губят времето с празни брътвежи дори когато не го будеха посред нощ.

Очите ѝ все още хвърляха мълнии, но определено бе успял да привлече вниманието ѝ.

— Това е единственият ни шанс — каза меко.

Тя го гледаше, прехапала долната си устна. Гърдите ѝ се повдигаха учестено.

— Искаш да ги заловиш ли? Да ги принудиш да си признаят?

В тона ѝ прозираше насмешка, но Петър не обърна внимание.

— Не.

— А какво тогава?

— Нека да оставим това на полицията. Ние само трябва да ги заведем до тях.

Боряна се обърна към прозореца, без да каже нищо. За момент му се стори, че по лицето ѝ премина сянка на разочарование.

— Дори и да има замесени полицаи, няма как всички да знаят за тях и да ги прикриват.

— Защо тогава не отидем в полицията още сега? — попита тя. — Вече сме достатъчно далеч, предполагам, че сме в район на друго управление.

— Защото така няма да стане. Представи си двама, които са издирвани по подозрение в убийство…

— Убийства — поправи го тя.

— Добре, убийства. Двама бегълци, които на всичко отгоре се укриват, изведнъж да се появят в някое полицейско управление, претендирайки за невинност. При това в свое оправдание разказват някаква невероятна история, за която нямат никакви доказателства. Какво мислиш, че ще се случи?

Боряна не му отговори, зареяла поглед в пълния диск на луната.

— Ще ни задържат „до изясняване на случая“ — отговори си той. — Което означава, че ще ни върнат обратно в Бургас. И сме дотам.

— Тоест това не променя нищо в сегашното ни положение?

— Да, само че ако отидем в полицията сега.

— А кога ще бъде различно?

Пулсирането в рамото му бе станало по-силно. Краката го боляха и сякаш започваше да му се вие свят. Искаше му се Боряна да го разбере, макар и той самият да не бе уверен в думите си. Имаше нужда от нейния поглед върху възможното решение.

Отиде до леглото и седна на ръба.

— Ако намерим Виктор заедно с предметите. Тогава би било по-различно. Ако Славея е с него, ще стане дори по-добре. Заловят ли ги с ритуалния набор, няма да имат друг избор, освен да ги задържат. Докато успеят да задействат връзките си, ще започне разследване. Тогава ще свидетелстваме срещу тях. И вече няма как да пренебрегнат доказателствата.

Младата жена се обърна към него и скръсти ръце на гърдите си. Синините и отоците по лицето ѝ не можеха да прикрият умората. Сякаш за минутата, в която го бе слушала, се бе състарила с няколко години. Отвореният прозорец пропускаше хладен, изпълнен с аромат на горски треви въздух. Някъде отдалеч се носеше нежната самотна песен на славей.

— Това ли е единственото, което можем да направим? — попита безизразно.

— Не виждам друг изход. Не е най-доброто, но няма да стоим безучастни. Нали това искаш? Може шансът за успех да е малък, но съществува. Съгласен съм с теб, ако просто стоим и се крием, без да правим нищо, рано ли късно ще ни пипнат. Държавата е малка, а онези доказаха колко са добри в получаването на информация. Дори и да се измъкнем някак, животът ни ще се превърне в постоянно бягство. Ще стигнем дотам да се плашим от сенките си. Никъде няма да сме в безопасност.

Боряна се приближи и тежко се отпусна до него. Постави ръцете си в скута и сведе поглед към пода.

— Боли ли те? — попита тихо, без да го погледне.

Той кимна.

— Знаеш ли, аз наистина исках да разбера за какво е всичко това — продължи тя. — От самото начало подозирах, че не е просто някакъв античен артефакт. Е, може би не от самото начало, но когато влязохме в онзи храм под върха, разбрах, че залогът е много по-голям.

— Да — съгласи се Петър.

Русата ѝ коса падаше на кичури покрай лицето, прикривайки очите. Раменете ѝ висяха отпуснато, сякаш крепяха непосилна тежест. Гласът ѝ прозвуча съвсем тихо.

— Съжалявам, че те забърках във всичко това.

Петър стреснато вдигна глава.

— Какво? Шегуваш се, нали?

Тя безмълвно поклати глава.

— Боре, недей така. Ти не си ме забъркала в нищо — говореше бързо той. — Аз съм този, който трябва да ти се извинява. Вината е изцяло моя. Ако не бях дошъл при теб с плочата, сега щеше да спиш спокойно в онзи лагер. Моля те, прости ми. Знам какво ти е, но ще направя така, че всичко да се нареди накрая. Обещавам ти.

Гледаше наведената ѝ глава, без да може да различи изражението ѝ. Протегна ръка и я докосна по рамото, но тя се изправи пъргаво и тръгна към банята. Не бе сигурен, но му се стори, че в очите ѝ проблеснаха сълзи.

Не можеше да повярва, че тя наистина се обвинява за онова, което бяха предизвикали, тръгвайки по следите на ритона. Никой от тях не можеше да носи подобна вина. И двамата не подозираха срещу какво се изправят.

Когато се върна, очите ѝ бяха сухи. Беше наплискала лицето си с вода и бе стегнала косата си в опашка на тила. Заобиколи и седна на леглото от другата страна, на една ръка разстояние. Отпусна гръб на възглавницата и се обърна към него. В изражението ѝ нямаше обвинения, нито вина.

— Как предлагаш да ги намерим? — попита.

Въпросът го изненада. Искаше му се да поговорят още, да я убеди, че няма причина да се чувства виновна. Но може би така беше по-добре, може би не биваше да засяга тази тема отново.

— Не знам — отвърна той, наблюдавайки я внимателно. — Но трябва да има някакъв начин. Точно това исках да обсъдя с теб.

Тя вдигна ръка към лицето си и отмести влажен кичур коса от челото си.

— Добре. Откъде да започнем?

— От това, което знаем досега.

— Какво знаем?

— Знаем, че Виктор търсеше ритуалния набор и го намери. Освен това знаем, че работи със Славея.

— И че е откачен — добави Боряна.

— Да, Виктор има всички части на ритуалния набор и ще опита да го използва.

— Полицията работи за него.

— Това не е много сигурно — възрази Петър. — Ако онзи доктор е прав, със сигурност двама полицаи са на негова страна, но нека да не правим твърде генерални изводи.

— А онова, което каза в пещерата? Че неговата организация е създала и ръководи иманярските банди?

— Това не означава, че всички полицаи са въвлечени. Просто не е реално. Сигурно имат хора по върховете, които назначават точно определени служители да водят точно определени разследвания, но със сигурност нямат власт над цялата система. Няма начин — Петър намести тялото си върху леглото, без да скъсява разстоянието между тях, и продължи. — Могъщи са, в това няма съмнение. Още недоумявам колко бързо ме измъкнаха от ареста. Но на високите нива. А ние ще разчитаме на по-ниските. Когато се вдигне достатъчно шум, става много трудно да се прикрият следите. Но нека да не се отклоняваме. Приемаме, че част от полицаите не са замесени.

— Добре. Да допуснем, че е така — кимна Боряна. — Какво друго? Нещо, което да ни помогне как да го открием?

— Не знам, не мога да се сетя за нищо друго. Нямам идея къде може да го търсим. — Петър несъзнателно прекара пръсти по превръзката на рамото си. — Славея отпада като възможност.

— Защо?

— Защото полицията е щурмувала имението му, нали така ми каза?

— Да, но какво от това?

— Не вярвам да се върнат там. Пък и да се върнат, това няма да ни помогне. Само помисли колко антики има там. За полицаите ритуалните съдове няма да са по-различни от другите вещи независимо дали са крадени, или не. Виктор ще се измъкне и ще ни погне. А и точно онези полицаи, под носа на които Славея си безчинства на воля, изобщо не ми вдъхват доверие.

— Как изобщо ще убедим когото и да било, че Виктор е престъпник?

Болката в рамото го разсейваше, но не искаше да взима обезболяващи. Предпочиташе да го боли пред перспективата да не разсъждава трезво. Имаше нужда от всяка мозъчна клетка.

— Трябва да го арестуват, докато предметите са в него — каза. — Така ще имаме шанс.

Боряна се облегна на лакът и подпря главата си с длан. Гледаше го, прехапала долната си устна. От безразличието ѝ нямаше и следа.

— Още по-добре ще бъде, ако полицията го хване, докато използва съдовете. Тогава цялото му безумие ще излезе наяве — каза накрая тя.

— Да — съгласи се той. — Така нещата биха се наредили много добре.

— Значи е нужно да открием къде възнамерява да премине през ритуала.

Мисълта се въртеше в съзнанието му, откакто му мина през ума, че може да съществува изход. Неясна и недобре формулирана, тя изглеждаше напълно приемлива, докато не я чу изречена на глас.

— Само че нямаме представа къде да го търсим.

— Никаква.

Боряна отпусна глава на ръката си, без да отделя очи от него. Косата ѝ се разпиля по възглавницата.

— Иска ми се Жоро да беше тук.

— Да — съгласи се Петър. — Наистина е жалко, че стана така…

— Не — прекъсна го тя, — нямам предвид това. Той сякаш знаеше къде е мястото.

— Защо мислиш така?

— Защото беше сигурен, че ритуалът не може да се проведе в онази пещера. Както и че е необходимо да се случи по пълнолуние.

Песента на славея беше секнала и нощната тишина се настани в стаята.

Съвсем скоро мастиленият мрак щеше да отстъпи на утрото. Умората затваряше очите му, но той се насили да си припомни всичко, което може да им бъде от полза. Не му помогна. Спомените му от онзи момент все още бяха мътни и непълни, подобно на отразени отблясъци от далечни картини.

— Не мога да си спомня много добре — каза, — но сякаш Жоро спомена Великата Майка. Пееща майка, мисля, че точно така се изрази.

— Да, не знам дали точно нея имаше предвид, но каза нещо за майка, която пеела — съгласи се Боряна. — Само че нищо не мога да разбера от това. След това добави и думата „кръв“.

— Какво означава това?

— Кой знае? Може да не е съзнавал какво говори. И без това не изглеждаше съвсем наред, когато го намерихме. Или пък да означава, че кръвта е необходима за ритуала, който включва и Великата Майка.

— А защо да пее?

— Нямам представа — отговори тя.

Петър се сети за нещо, което тя беше казала.

— Онова, което каза за хтоничносоларния елемент в ритуала. Хиерогамията между Сина Слънце и Майката. Синът олицетворява слънцето, тоест соларния елемент, а майката — хтоничния, тоест подземния.

— Да, какво за това?

— От утробата на майката Херос се възражда — каза той. — Нали това пишеше в онази пещера?

Боряна кимна.

— Вече има друг смисъл, нали?

— Да… — съгласи се тя, без да го разбира напълно.

Той продължи, сякаш не я бе чул.

— Онзи, който преминава през ритуала, всъщност е неин син, който трябва да сподели с нея кръвта си. Но е роден от нея. Само че тя е образ на подземното.

Боряна съсредоточено го гледаше, без да го прекъсва.

— Символът на майката обикновено е пещера, нали така?

— Попита Петър и продължи, без да дочака отговор: — Синът е човек, ако се вярва на нашата интерпретация за ритуала. Човек, който се ражда от пещера. Коя пещера ражда човек?

Младият мъж млъкна и обърна глава към нея. Гледаха се напрегнато няколко секунди, докато накрая археоложката каза:

— Има такива пещери.

Неочаквано тръпката от предстоящия арест я нямаше. Нямаше го онова забързано туптене на сърцето, трескавото очакване и несигурността. Вместо това нервността и очакването бяха заменени от студена пресметливост. Подобно на лавина, която се засилваше по стръмен планински склон, желанието за възмездие изместваше всички други усещания. Валери вдигна малката чашка с кафе и остави горещата горчива течност да се задържи върху езика му, преди да преглътне. Кафето сякаш не му действаше. Вероятно общата умора, акумулирана от безсънните нощи, караше тялото му да реагира необичайно.

Началникът му бе поел в свои ръце операцията по задържането на Русев. По негово настояване не оставиха хора отвън. Не искаше да му дадат шанс да ги забележи и да се измъкне. Вместо това групата по задържането окупира съседните стаи рано сутринта и се притаи в очакване. Валери се досети, че иска да си припише всички заслуги по разкриването на корумпиран полицай, но това не го разочарова. Дори напротив — стараеше се да избягва всякакво медийно внимание. Единственото, което го интересуваше, бе да приключи с това веднъж завинаги.

Двама мъже от сектор „Вътрешна сигурност“ седяха притихнали на малкото продънено канапе. Беше ги виждал по коридорите на дирекцията, но не знаеше имената им. Те така и не се представиха. Единият бе млад мъж с наднормено тегло и топчесто лице, а другият, макар и да изглеждаше по-възрастен, бе в завидна форма. Очилата, които носеше, му придаваха вид на достолепен гимназиален учител. Не говореха много, но Валери успя да разбере, че са наредили подготовка за арест и в управлението в Търново, в случай че по някаква причина заподозреният се отправи натам. Нямаше защо да се учудва, за разлика от редовите служители тези полицаи разполагаха с неограничен ресурс, когато ставаше дума за вътрешната сигурност.

Прозорецът на канцеларията му бе широко отворен, но въздухът не помръдваше. Горещината, макар и толкова рано сутринта, бе нетърпима. Валери се приближи за глътка свеж въздух и разкопча едно копче от ризата си.

Погледна през зелените клони на дърветата и видя почти празния тротоар, който водеше към стълбите на дирекцията. Служителите тъкмо започваха да идват на работа. Двама униформени полицаи вървяха рамо до рамо и си разказваха нещо, което ги разсмиваше. Няколко стъпки зад тях висока, леко прегърбена фигура приближаваше с отмерени равномерни крачки. Валери на мига разпозна Венци Русев и се отдръпна назад. Обърна се към двамата на дивана и каза кратко:

— Идва.

Мъжете се изправиха пъргаво и се приближиха до него.

— Отвън ли е? — попита по-пълният.

— Да. Върви към входа.

Другият вдигна малко уоки-токи до устните си и каза:

— В готовност. Обектът влиза в сградата. Действате, когато влезе в канцеларията.

Виктор потропваше нервно по тавана на черната лимузина, докато очите му шареха из паркинга на втори терминал на летище София. Не забелязваше нищо подозрително. Естествено, нямаше от какво да се тревожи. Наложи се набързо да смени беемвето с мерцедес, но това не го затрудни. Никой не подозираше истинската му самоличност и нямаше как да го намерят. След като се измъкна от пещерата, проведе няколко телефонни разговора, които го увериха, че няма причини да спира точно сега. Не се случваше за пръв път.

Още малко оставаше. Съвсем малко. Тази нощ всичко щеше да приключи. Или да започне. Утрото щеше да посрещне един нов свят. Нов и различен. Свят, в който правилата щяха да са други.

Погледна към багажника на лимузината и лека тръпка премина през лицето му. Сякаш усещаше едва доловима вибрация, която проникваше през плътно затворения капак. Подобно на звук със свръхниска честота, вибрацията се долавяше с тялото вместо със слуха. Може би си въобразяваше, но откакто всички части на ритуалния набор се събраха на едно място, въздухът около тях сякаш вибрираше подобно на маранята над сгорещен асфалт и не позволяваше да фокусираш очите си.

Нарочно не влезе с останалите посрещачи. Нищо не можеше да го отдалечи от предметите. Дори присъствието на дискретната охрана, която го наблюдаваше от другия край на паркинга, не му даваше достатъчно спокойствие. Като че ли силата на ритуалните предмети преминаваше през него, без да ги докосва, владееше сетивата и ума му.

Никога не се бе чувствал по подобен начин. Всички усилия, пропилени съдби и стремежите на стотици братя през вековете се фокусираха в неговите ръце. Той завърши онова, което бе започнало преди повече от две хиляди години. Той, а не някой Друг.

Цветното множество на посрещаните се изсипваше през стъклените врати на терминала като зрънца пясък в пясъчен часовник, пръскайки се в различни посоки.

Погледът му следеше всички преминаващи, без да изпуска никого. Накрая съзря дребната фигура на онзи, когото очакваше. За разлика от забързаната тълпа той се движеше бавно, сякаш стъпките му причиняваха усилие. Облечен в светлобежово памучно сако и свободни бели панталони, които изглеждаха твърде големи за слабото му тяло, мъжът заслони с ръка очите си, за да ги предпази от ярката слънчева светлина. Голата му глава лъщеше под палещите лъчи. Сбръчканото му лице изглеждаше неестествено бледо под силното слънце. Виктор не знаеше на колко години е, но със сигурност бе по-възрастен от Ото. Човекът направи няколко колебливи крачки и спря до стъпалата. Подпря дръжката на лек куфар с колелца на бедрото си и се огледа. Погледът му премина по паркираните автомобили и се задържа върху черния мерцедес.

Виктор се усмихна и вдигна ръка за поздрав.

Златанов се въртеше върху твърдото легло, неспособен да заспи.

Кофата се бавеше. Изпрати го да вземе чифт чисти дрехи и малко храна от имението и бе съвсем ясен, когато му каза да не ходи никъде другаде. Трябваше да се е върнал преди два часа.

Самотата го изнервяше.

Малката невзрачна къщичка, в която се скриха, след като се върнаха от онова проклето място, бе мръсна и запусната. Беше останала като наследство в семейството на Кофата след смъртта на баба му, но никой не се грижеше за нея. Младежът я посещаваше от дъжд на вятър и не си даваше труд да създаде дори елементарни удобства. От ниския таван висяха паяжини, миришеше на мухъл и изгнило дърво, но Златанов сякаш не го забелязваше.

Искаше му се да бе постъпил другояче, но не можа да се противопостави на ужаса, който зловещият кикот предизвика в него. Дори навън, под яркото слънце, сърцето му не спря да блъска в гърдите му. Страхуваше се от реакцията на Виктор, но нищо не можеше да го накара да се върне отново вътре.

Стоеше пред входа, задъхан и треперещ, когато чу приглушените звуци на изстрелите. Един, два, а после още няколко последователни тътена се измъкнаха от дълбоката паст на пещерата.

Прекалено много. Излишно много. Нещо не беше наред.

Кофата го погледна с разширени очи, без да каже нищо. Каквото и да се случваше вътре, то не се развиваше по план.

Нещата, които не се развиваха по план, бяха неконтролируеми. А когато не можеш да контролираш нещо, е по-добре да стоиш далеч от него. Възможно най-далеч и най-бързо. Това бе урок, който бе научил много отдавна.

След това щеше да измисли как да се оправдае. Ако, разбира се, Виктор изобщо се измъкнеше от зловещата пещера.

Изкачиха се до колата и потеглиха, без да се обръщат назад. Реши да не се връща в имението, известно на всички, докато не разбере какво се е случило в пещерата. Поглеждаше към телефона си през минута-две, очаквайки позвъняване от Виктор, което никога не дойде.

Всичко бе поставено на карта, а не знаеше как да постъпи. Неизвестността го влудяваше. Къде, по дяволите, се бавеше този идиот?

Венци Русев бе свикнал с удобствата и ценеше комфорта си. Затова тръскането в прашния, претъпкан автобус го изнервяше още повече.

Налагаше се да напусне града бързо, а не можеше да разчита на никого. Славея отпадаше като възможност. Не само че се бе провалил в опита си да го премахне, но сега и двамата, които можеха да свидетелстват срещу него, бяха извън контрола му. Нямаше какво да предложи в замяна на живота си. За съжаление, Златанов бе единственият човек, който можеше да го покрие, ако преценеше, че все още му е нужен. За разлика от колегите му иманярят се вълнуваше само от своите интереси, без значение дали са в разрез със закона, и променяше отношението си към даден човек в зависимост от изгодата, която би имал от него.

Телефонното позвъняване от управлението в Търново тази сутрин сякаш го заля със студен душ. Ако Елена се бе забавила само минута, всичко можеше да се развие по съвсем друг начин.

Приближаваше към входните стъпала на дирекцията, преговаряйки наум лъжата си за причината да посети доктора в болницата снощи, когато звънът на телефона му го стресна. Намръщи се, но прие разговора.

— Ало? Мило? — чу звънливия глас на Елена. — Чуваш ли ме?

— Да — отвърна той, поставяйки крак на първото стъпало. — Кажи.

— Къде си?

— В Бургас, защо? — Застина така, разкрачен между тротоара и стъпалата.

— Ох… — отдъхна си тя. — Ако знаеш само как се притесних.

— Защо, какво има?

— Ами… Идваха да те търсят.

— Кой?

— Онези, от „Вътрешна сигурност“.

Сърцето му сякаш пропусна удар. Някаква студена вълна се надигна и пропълзя по гърба му, обхващайки цялото тяло. „Вътрешна сигурност“? Как изобщо би могла да разбере? Обикновено действаха извънредно внимателно, никой не подозираше какво ги интересува.

— Сигурна ли си? — попита.

Секретарката се поколеба.

— Ами… Нали знаеш, че идвам рано, преди началника, понеже кафето му трябва да е горещо.

— Да?

— Когато отидох, заредих машината и влязох да почистя бюрото му. Обаче той вече беше там заедно с онези.

Студената вълна отмина и остави усещането за лек електрически импулс, който бе изопнал нервите му докрай. Ситни капчици пот започнаха да се събират по високото му, голо чело.

— И какво? — попита. — Как разбра, че се интересуват от мен?

— Чух ги.

— Какво чу? — гласът му прозвуча малко по-остро, отколкото му се искаше. — Дай малко по-подробно.

— Те спряха да говорят, когато влязох, но докато приближавах вратата, успях да чуя, че шефът обяснява как те е изпратил до Бургас заедно с онзи… другия. Беше много ядосан и говореше високо.